Възрастите на Лулу

Вървяха с уморена крачка в средата на павираната улица. По-ниският постоянно отмяташе кичура от лицето си. Носеше красива риза с атлазени отблясъци и тъмни, прилепнали към тялото панталони. Приятелят му, който ми се стори по-интересен, поне в гръб, бе мургав. Оранжев пояс, препасан като колан, контрастираше привлекателно с черната фланелка с дълбоко деколте и черни, много широки панталони.

Проследих ги от разстояние. Имах достатъчно време.

Две преки по-долу някакъв тип, подпрян на кола под една улична лампа, го поздрави, вдигайки ръка. Беше облечен изцяло в бяло. Доста красив и млад.

Излъчваше свежия вид на младостта.

Спрях пред една витрина и ги загледах в стъклото. По-ниският стигна пръв и целуна леко момчето по

устните. Този се дръпна и се отправи към облечения в черно, застанал със скръстени ръце по средата на тротоара. Хвърли се на врата му и го целуна в устата.

Видях как езиците им се преплетоха, докато се прегръщаха страстно.

Тримата продължиха да се движат надолу. Този с кичура вървеше встрани и сам, а другите двама — хванати през кръста. От време на време мургавият галеше с ръка задника на облечения в бяло и лекичко го потупваше.

Следвах ги без определена цел. Бях щастлива, че съм ги срещнала. Имах късмет.

Свиха по една уличка. Погледнах от ъгъла и видях как влизат в един бар, който често бях посещавала, докато следвах. Стана ми смешно, не си и представях това гнездо на червени, превърнато в салон за хомосексуалисти.

Минах край вратата, но не ги зърнах. Две четиридесетгодишни с вид на прогресивни функционерки, които в други времена биха се наричали модерни стари моми, седяха на две столчета на бара. До тях имаше двойка младежи, които се ухажваха страстно.

Влязох, за да се обадя по телефона.

Те стояха прави в един ъгъл. Огледах мястото.

Имаше всякакви хора, така че реших да остана. Облегнах лакът на бара и поисках едно питие.

— Да? — чух гласа на брат си от другата страна на жицата.

— Марсело? Слушай, аз съм, много съжалявам, но няма да мога да дойда за вечеря. — Опитах се да говоря, предъвквайки думите. — Цял следобед пием с една приятелка, която скоро се разведе, и съм доста зле... Предпочитам да се прибера. Кажи на Мерседес, че много съжалявам, че следващата седмица...

— Патенце — разтревожи се той. Знаех какво ще ме попита. — Патенце, добре ли си?

— Разбира се, пияна, но съм гот. — Откакто бях се разделила с Пабло, Марсело се беше побъркал за положението ми.

— Наистина ли? — не ми вярваше.

— Разбира се, Марсело, много съм добре, малко попрекалих с пиенето, нищо повече.

— Да дойда ли да те взема?

— Хайде де, вече съм на трийсет, мога сама да се прибера.

— Вярно, винаги забравям, извини ме. — Никога не бе престанал да се отнася с мен като с дете също като Пабло, но ми харесваше, защото обожавах брат си. — Обади ми се утре. Дадено?

— Съгласен.

Докато вдигах чашата, се питах защо бях влязла тук и защо бях отказала вечерята у Марсело. Какво можех да очаквам от всичко това? Бях влязла, за да ги наблюдавам.

Стояха прави в другия край на бара. Можех да ги гледам спокойно, защото сигурно не ме забелязваха, бях прикрита в края на бара.

Младият и облеченият в черно несъмнено бяха любовници. Великолепна двойка. И двамата — еднакво високи, малко над метър и осемдесет, и излъчваха здраве и спокойствие. Мургавият имаше чудесно тяло на древногръцки атлет, с огромни рамене, здрав торс, дълги и силни ръце и крака без капчица мазнина, а мускулите му бяха точно колкото е необходимо. Имаше дълго лице с изсечени черти, очите му бяха огромни и тъмни. Не беше грозен, разбира се, но в общи линии лицето му бе сурово. Опашката не му отиваше, въпреки че беше педал. За добро или зло имаше лице на средиземноморец, от ония, дето бият жените с камшик, което не подлежи на възпитание.

Годеникът му бе божествен, съвсем женствен. Макар и слаб, тялото му имаше някаква мекота, напомняща за очарованието на класическите скулптури. Именно това в него най-много ми харесваше, защото не понасям инфантилните същества. Имаше идеален задник, твърд и заоблен, чиито линии се очертаваха ясно под финия плат на шалварестия му панталон, какъвто носеше и неговият приятел. Овалът на лицето му бе също съвършен. Розови бузи, дълги и извити клепки над две кестеняви бадемови очи с миловиден израз, докато устните му бяха фини и жестоки, носът — малък, с тънък и дълъг врат. Сигурно ги подлудява, помислих.

Говореха си нещо, като се гледаха в очите. Първо-

начално се усмихваха миловндно, но след това, изглежда, смениха темата. Този с изрусения кичур, когото никак не харесвах, прекалено приличащ на обикновен педал въпреки отсъствието на дълги нокти и червило, застана в средата. Младичкият възприе това съвсем смирено. Галеше ръцете на приятеля си, криеше главата си в раменете му, целуваше го по врата, като че ли му казваше „обичам те” и несъмнено го обичаше, но мургавият се правеше на кепроницаем. Жестовете му бяха безразлични. После дори станаха резки, особено когато между тях се зароди някакъв спор. Най-младият изглеждаше съгласен на всичко, за да му угоди, като че ли молеше извинение с лице, ръце, с всичките си жестове, но в един момент бе отблъснат. Ръцете на атлетичния младеж го отблъснаха от себе си, този с кичура направи жест на задоволство, но също го отнесе, защото мургавият го разтърси, без да се церемони. Изглежда, му бе дошло до гуша от двамата. По-младият му обърна гръб, облегна се на бара и скри лицето си в ръце в знак на отчаяние. Разнежен, приятелят му го прегърна отзад, галейки русата му коса. Двамата се целунаха страстно, както когато се видяха.

Развличах се страхотно. Поръчах си още ед^ло питие, без да откъсвам очи от тях.

— Хомосексуалистите са човешки същества като всички останали.

Обърнах се изненадана не толкова от изречението, което дочух, колкото от мистериозността на събеседника ми.

Зад бара младеж с лице, подобно на онзи с кичура, ме гледаше злобно.

— Несъмнено е така — отвърнах, докато заставах пред него.

— Какво толкова се взираш в Джими?

— Не знам кой е Джими.

— Наистина ли? — отговорът ми очевидно го бе изненадал.

— Наистина.

— Онзи, облеченият в черно. След като не го познаваш, какво толкова го зяпаш.

— Защото ми харесва.

— Харесва ли ти? — разсмя се. — Ами знай тогава, маце, че е гай. Цял живот е бил, а русичкият е любовницата му.

— Това го знам — казах, гледайки го сериозно и след кратка пауза продължих: — Може да съм маце, но не съм глупачка. Ясно ли е? — Не му дадох време да ми отговори. — Освен това ми харесват мъжете гай, разбираш ли?

— Не — учудването му бе толкова голямо, че ме разсм

— Просто ми харесват хомосексуалистите. Харесват ми, възбуждат ме много.

— Сексуално... искаш да кажеш, нали?

— Да. — Остана неподвижен, с чаша в ръка като парализиран, пронизан от отговора ми. — Не мисля, че е нещо толкова странно, защото на мъжете, искам да кажа на хетеросексуалните мъже, им харесват лесбийките, поне красивите лесбийки, и на всеки това му изглежда напълно нормално.

— Ама аз за първи път в живота си чувам подобно нес

— Малко си живял.

Макар че нямах познания по въпроса, не ми се щеше да вярвам, че желанието ми е непознато.

Не съществуват непознати желания.

— За първи път... — повтори слисан, клатейки глава, докато ми пълнеше чашата.

След няколко минути се върна на темата.

— Искаш да кажеш, че ще ти хареса да легнеш с тях ли... дори и нищо да не ти направят, да стоиш там и да ги гледаш например? — изуми се той.

— Да — отвърнах. — Това би ми доставило огромно удоволствие.

— Искаш ли да поговоря с тях?

Погледнах го скришом. Изглеждаше услужлив, лишен от меркантилни подбуди поне за момента.

— Моля те — отговорих и едва тогава си дадох сметка в каква бъркотия се забърквам сама.

Той изчезна през една отворена врата зад тезгяха. Зърнах го след няколко секунди да разговаря с Джими и годеника му или какъв му беше не знам.

Барманът им разказваше епизода, сякаш ставаше въпрос за някакъв виц, като се смееше оглушително през

цялото време. На русичкия също му изглеждаше забавно. На Джими не. Той само ме гледаше. Издържах на погледа му, докато се питах какво бих направила, ако ми поискаха пари. Беше срамно да платиш, за да легнеш с мъж. Много по-срамно, отколкото да вземеш пари, но от друга страна те не бяха мъже, тоест нещата се променяха.

Двамата поспориха известно време, докато барманът стоеше настрани. Тогава Джими извика онзи с кичура и той се присъедини към разговора, като ме гледаше през цялото време с широко отворени очи. Доста време се забавиха при вземането на решение. След това русият размени няколко думи с бармана и двамата приближиха към мен.

„Любовницата” на Джими ме целуна по двете бузи.

— Здравей, казвам се Пабло.

— А! Голям го вадиш...

— Защо казваш това? — нелюбезната ми реплика го бе обидила.

— Просто мания, не обръщай внимание. — По лицето му не трепна дори мускул, така че продължих.

— Ами мъжът ми също се казва Пабло и тъй като съвсем наскоро го оставих... — Аха — усмихна се. — Какво съвпадение!

— М-да... — не знаех какво да добавя.

— Можеш ли да станеш? — попита. — Приятелят ми иска да те види.

Това наистина го очаквах.

Станах и се завъртях бавно в кръг върху токчетата си. След това седнах отново и погледнах към Джими. „Любовницата” му също го гледаше. Той вдигна ръка с изправен палец. Онзи с кичура все още стоеше до него.

— Добре — русият ме погледна. — Ще има ли мангизи?

— Може и да има... — Мисля, че никога в живота си не съм произнасяла фраза с по-голяма убедителност.

— По трийсет за всеки един.

— Добре, човече! Какво още? — Осъзнавах некомпетентността си и дори можех да си дам сметка, че ще се възползват от случая, за да ме изцицат, но не чак толкова. — Двайсет ви стигат.

— Двайсет и пет...

— Двайсет. — Погледнах го в лицето, но там не прочетох нищо. — Двайсет хилядарки. Това е последното ми предложение. В крайна сметка аз само ще гледам...

— Съгласен — отвърна бързо. Не изглеждаше недоволен.

Браво, Лулу, помислих, отново се споразумяхме.

— По двайсет за всеки един — повтори.

Сигурно би приел и петнайсет, дори дванайсет.

— Четиридесет... — повторих няколко пъти замислено, като че ли пресмятах цифрата. Стори ми се прекалено скъпо, истинско разхищение, но все пак можех да си позволя този каприз, макар и не така често, разбира се. Но веднъж в живота... Наистина не знаех колко струва една проститутка, а тия сигурно бяха по-скъпи. А може би не, но след като клиентът е жена, сигурно са по-скъпи. А може и да не са. Как можех да отгатна? Сигурно Пабло щеше да знае какво да направи, но дори не беше пожелал да ми каже колко плати на Ели оная нощ. Ели беше травестит, а тия дори не приличаха на професионалисти. Бях объркана.

— Не. Шейсет. — Неочакваното заключение на русия сложи край на двоумението ми.

— Как така шейсет? — погледнах го ядосано. — Бяхме казали по двайсет за всеки един. Двайсет и двайсет са четиресет.

— Но ние сме трима.

— Кой е третият?

— Марио, онзи дето е с Джими...

— Онзи с кичура ли? — Той отвърна утвърдително. — И дума да не става, тоя не влиза в сметките, въобще не ми харесва.

— Ама... — той ме гледаше с молещо изражение, сякаш имаше някакъв ангажимент. — Ако той не дойде, Джими няма да иска. /

— Защо?

— Ами, защото... — започна да се изчервява. — Марио му е любовницата.

— Но Джими не е ли с теб?

— Да... — потвърди, — но също е и с Марио.

— Трио ли сте? — предположих, но той отрече бързо с глава. — А, да... — разбрах изведнъж. — Предишния спор ми го припомни. Вие сте две двойки с един заменяем член и никога... Загледах го настоятелно. Отблизо бе още по-хубав. — Това, което не разбирам... Което не разбирам е как може да си толкова глупав. Ти нямаш нужда да делиш мъж с никого и никога, трябва да имаш стотици, които да стоят на опашка за теб...

— Това не е твоя работа.

— Вярно е — съгласих се. — Добре, оня с кичура не го искам. Ако трябва да дойде, да идва... но ще ви дам четиресет хилядарки и нито една повече. След това, ако искате си ги делете помежду си, аз не искам да знам.

Загледа ме за миг мълчаливо. След това се обърна и се запъти с наведена глава да информира останалите. Другите двама поспориха с него, изглежда, сделката не им харесваше особено, защото русият свиваше рамене. Накрая се споразумяха и той се върна да разговаря с мен.

— Добре, съгласни са, но им казах четиридесет и пет. По петнайсет за всеки — погледна ме той, като че ли молейки за извинение. — Не можах да направя нищо повече наистина... След това ще платиш на мен и аз ще взема само десет и готово

— Ти си глупак, момчето ми — наистина бях възмутена, защото ми се струваше, че това момче е загубено. Не каза нищо, но аз все пак трябваше да уточня някои други неща.

— Къде ще го правим?

— Б твоя. а... — погледна ме учудено. — Или не?

Трябваше да помисля малко. Инес беше при Пабло, който я взе за края на седмицата, така че тя не беше проблем, но не бях много сигурна дали искам да ги заведа у дома си. Разбира се, че отиването в приличен хотел щеше да ми излезе много по-скъпо.защото трябваше да го плащам аз, освен четиресепе хиляди, конто щеше да ми струва игричката, ставаше множко. Също не можех да ги оставям те да избират, защото не знаех класата на бардака, в който щяха да ме заврат. Накрая реших, че ще е най-добре да ги отведа у дома.

— Добре — казах. — Нямате кола, нали?

— Не, но Джими има мотоциклет. Може да отиде да го вземе. Аз ще дойда с теб, ако нямаш нищо против, и моля те, не ме обиждай повече.

Записах адреса си на късче салфетка, което той отнесе на приятеля си. Целуна го продължително за довиждане. Стана ми гнусно. Изведнъж се погнусих от Джими. Замалко щях да се откажа от всичко и да се махна бързо, когато русичкият се върна и ме хвана подръка.

Излязохме на улицата. Запътихме се към колата, в началото мълчаливо, след което захванах темата за очарованието на стария Мадрид, при което той се оживи.

По пътя продължихме да разговаряме и той ми разказа живота си.

— Много съм странен, не мислиш ли? — довери ми се. — Не обичам старата например.

— Аз също не обичам майка си — му отвърнах. — Както виждаш, имаме нещо общо. Каза ми, че е на 24 години, но не му повярвах, защото едва ли бе навършил и двайсет. Беше много влюбен в Джими, който бил първият му мъж, и ми разказа историята. Разказът му потвърди още веднъж впечатлението, че неговият любовник бе наистина един отвратителен тип.

— Понякога бих дал всичко, само и само да ми хареса някоя жена, истина ти казвам, всичко бих дал.

Беше дете, едно глупаво и очарователно дете, което много ми напомняше Ели.

Но в действителност хвърляше страхотно предизвикателство на живота.

Спрях пред една банка с осветен портал и извадих трийсет хиляди песети от касиера автомат. Исках да оставя десет за покупките на следващия ден, а вкъщи имах само пет хиляди песети.

Спомням си фрагменти, неподозирано наситени подробности.

Бях сигурна, че той въпреки постоянните обиди е фаворитът.

В началото не го оставях да участва. Седнал до мен, трябваше на гледа всичко. Доста продължително време Джими възбуждаше Марио. Устните му шепнеха нежни слова, наситени с любов и желание, ръцете му го обгръщаха, след което натискът стана по-силен, и накрая той го обърна рязко, накара го да направи няколко стъпки и двамата застанаха пред нас. Тогава едната му ръка натисна члена на приятеля му и той разтвори крака, докато другата се насочи отзад и започна да търка плътта през плата, като връхчетата на пръстите му се срещнаха между бедрата. Дланите се движеха бързо върху тъмния панталон, сякаш имаха намерение да го излъскат до блясък. Движеха се все бързо, членът му нарастваше, ставаше по-твърд, вече се очертаваше ясно, опъвайки плата, като че ли ще го скъса. Под натиска на изострената плът бедрата му трепереха, езикът се подаваше от устата. Лицето се промени, като прие някакво животинско изражение. Беше лице на умствено изостанал, който грухти и пъшка, неспособен да говори, да държи очите си отворени, нито главата изправена.

Две секунди му бяха достатъчни, за да изчезнат всякакви прегради. Тогава сграбчи здраво члена на приятеля си с едната ръка и вкара показалеца на другата в аналния му отвор и като започна да прониква бавно навътре, в същото време мастурбираше с члена му, като ме гледаше право в очите.

Марио се наведе напред, без да се контролира, а аз погледнах за миг Паблито, който ги наблюдаваше със зачервени очи, прехапал горната си вече посиняла устна. Той беше фаворитът, нямаше съмнение, но не го разбираше. Беше прекалено млад, за да го разбере. Как ми се искаше да му поговоря, да му разкажа, че по-възрастните мъже имат странни начини да обичат, да му съчувствам, защото също бях преминала през подобен период. Но състраданието не беше способно да отмести нито за секунда желанието, така че само му подадох ръка, която той стисна, без да ме гледа. Джими разбра всичко, извика го, като ме изгледа с недоверие, на чийто поглед отвърнах. Бях съгласна, нямаше да се намесвам повече в техния комплициран

интимен живот. Той щеше да дава заповеди, а аз само ще гледам. Тогава даде начало на унижението на Паблито, кукла на конци, от което помня само части, фрагменти. Другите двама се гледаха в очите, галеха се бавно, докато той ги задоволяваше заедно. Фините му и жестоки устни се изкривяваха в гротескна гримаса, докато някой крак го отхвърляше надалече. Падаше в нозете им, хленчеше да бъде отново пожелан, подчиняваше се, връщаше се да им даде удоволствие в замяна на удари и грубости. Джими го заплашваше, докато разтваряше с една ръка ануса на Марио, застанал на четири крака върху канапето. Той се приближаваше, изваждаше език и го вкарваше послушно в презираната плът,, ближейки съперника си, който сте неше като недоволно бебе, за да стигне с уста до твърдия, мургав и здрав член, след което го смучеше дълго и шумно. Накрая идваше върховното унижение, но аз ве^ле не можех да се сдържам. Бях решила да не го правя, докато не си отидат, защото ми се струваше недостойно да се вия пред тях, пред очите им, сама така различна от тях. Би било комично и тъжно, но не издържах повече. Галех пъпките на гърдите си с пръсти, все още облечена, галех бедрата си и чувствах, че цялото ми тяло е твърдо и изопнато, когато Джими ме попита дали не смятам да се съблека. Гласът му приличаше на покана. Съблякох се съвсем гола и го чух да казва: „Виж, това е жена и много готина при това.” Паблито ме гледаше неспокоен, а Марио се смееше гръмогласно, питайки „Не ти ли харесва?” Паблито не отговори, а аз се почувствах ужасно омърсена, защото той беше истински отвратителен мръсник, сводник от най-долна класа. Легнах на масата по гръб, като следвах инструкциите му, докато той продължаваше да приказва. „Ти никога не си чукал жена, нали”, на което Паблито протестира и каза, че го е правил, но явно лъжеше, което дори аз разбрах. „Вече е време да опиташ, защото си голям”, при което Марио се заливаше от смях. „Не се тревожи, аз ще ти помогна.” Надигнах се на лакти, за да ги гледам. Паблито плачеше, молеше се, защото не желаеше да го прави, а Джими се държеше по жесток начин. Питах

се как може да го задължи да ме чука с тоя мек пенис, напълно отпуснат и висящ между краката му. „Застани на колене на масата” му каза и Паблито се приближи към мен, като го направи с наведена глава. Гледаше ме и плачеше, но вече не чувствах никакво съжаление към него. Вече бе само едно животно, едно бито куче, примряло от страст. „Сега ще ти цепна задника, момчето ми — приближи се към него Джими, като го галеше по гърдите и дращеше с нокти зърната му — ще ти го вкарам в задника, така че да примреш от удоволствие.” В същ&то време двете му ръце хванаха члена на Паблито и започнаха да го галят и масажират умело, но въпреки това той не ставаше твърд. Джими имаше глас, отговарящ напълно на телосложението му — чудесен мъжкитлас, който казваше, ще ти се надър-ви, не се безпокой, не можеш да го избегнеш, когато ти го вкарам, сигурно ще ти стане като дръвце и тогава единственото, което трябва да направиш, е да го вкараш на това маце в катеричката, В\ оная дупчица там. Хайде, може и да ти хареса. ’ Марио отново се разхили, а Пабло притвори очи, вече не плачеше^Л но страдаше. Това не попречи членът му да започне да набъбва. Джими се наведе над ухото му и му заговори. Не успях да чуя думите му, но видях ефекта: мигновена ерекция. След това го бутна напред, застави го да застане на четири крака върху мен и му го вкара, изтръгвайки от устата му нечовешки стон. Ръката му не изпусна члена на приятеля му и го масажираше, докато реши, че е достатъчно, и ми каза да си повдигна задника. Подложих стиснатите си юмруци под тялото и се повдигнах колкото можах, ръцете ми трепереха, плътта ми тръпнеше. Той насочи своя любовник, а ръката му придържаше члена на Паблито, който ме пронизваше, и тогава, в същия момент, усетих, че нещо натиска главата ми. Разбрах, че бяха бедрата на Марио, застанал от другата страна на масата, който държеше пениса си с ръце и го галеше под носа на Паблито. Той го погледна за миг и с въздишка на отвращение го лапна. Така поседяхме доста. Паблито бе изстискан докрай, задоволявайки ни и тримата. Съзнанието, че той не се задоволява с мен, въобще не

намаляваше силата на удоволствието, което получавах от него, напротив, чувствах се задоволена, изпълваха се очакванията ми. Бяха като животни — гальовни, брутални, всеотдайни, жестоки, роби на желаната плът, капризни като малки деца, неспособни да сдържат желанията си за нищо на света. Аз също не можех да се удържа, цвилех от удоволствие под Паблито. Бях повела хорото, отдавайки се на един бесен оргазъм, при което хор от стенания се присъединиха към моите и всичко около мен се затресе и раздвижи. Капка сперма падна върху лицето ми точно в момента, когато Паблито успя да стигне до своята закъсняла и насилствена еякулация, изпразвайки се вътре в мен.

Утре ще мисля за всичко това.

Дъвчех някаква баничка, защото не ми бяха останали сладкиши, когато чух да се звъни на вратата.

Утре ще мисля за всичко това, за отвратителния махмурлук, който ме мъчеше, за чувството на срам и студ, които ме обзеха накрая, когато ме оставиха сама, гола върху масата, и само с мисълта, че трябва да им платя. Чувствах се ужасно, отвратително, напълно изоставена. Те говореха помежду си. За мен те не означаваха нищо, защото не ги познавах, нито те мен. Но трябваше да им платя и го направих, след което се сбогувах неловко. Оставих Паблито да брои банкнотите и се мушнах в банята, като си мислех, че въпреки всичко съм имала късмет, защото можеха да ме оберат или кой знае какво. Само на мен можеше да ми хрумне да ги вкарам в дома си. Отворих душа и зачаках. Когато чух трясъка на вратата, излязох да се убедя, че съм сама, и отново се мушнах под топлата струя, за да измия всичко от тялото си. Утре ще мисля, повтарях си наум, утре ще мисля, докато се отправях да отворя вратата.

Паблито плачеше, подпрян на рамката на вратата, покрил лице с едната си ръка.

След няколко минути мълчание, прекъсвани само от хълцането му, което щеше да пръсне гърдите му, се опитах да кажа нещо. Не намерих нищо по-добро от една глупост, която изтърсих:

— Забрави ли нещо?

Махна ръка от лицето си, погледна ме и поклати отрицателно глава. Когато изглеждаше вече успокоен, отново избухна в плач. Накарах го да влезе. Ако продължаваше да плаче така, щеше да разбуди всички съседи...

Прегърнах го през рамо съчувствено, защото не бях виждала някой да плаче така, никога не бях виждала подобно отчаяние. Трябва да е много, много нещастен, помислих. Той обви с двете си ръце врата ми и продължи да плаче. Тъй като тежеше повече от мен, разбрах, че ще паднем, но отместих бързо краката си и се изтресохме върху канапето.

Галех косата му, все още стегната в малка опашчи-ца, почти двадесет минути, докато дойде на себе си и започна да говори.

— Може ли да остана да спя тук? — Молбата му ме изненада повече от пристъпа на плач. — Нямам никой, при когото да отида...

— Разбира се, че можеш да останеш да спиш, макар че не те разбирам... — Гледах го дълго, търсейки рани, белези, удари, но не открих нищо. Нищо, което би могло да обясни положението му. Най-.малко приличаше на бездомник. — Нямаш ли дом?

— Имам, живея с Джими, но се скарахме ... Каза, че не смятал да понася повече ревността ми, че съм истерична... ще спи с Марио... днес... след което ме накара... дори не ми разрешава да спя при него...— Думите му бяха накъсани, несвързани, удавени в плач и поради това едва разбираеми. — Не мога да отида там, ще умра... ако отида там, бих'умрял, няма да издържа, освен това ми взе всичките пари, твоите, разбира се, слушай... — Повдигна очите си към мен, като се опита да говори по-ясно. — Благодаря ти за петте хиляди в повече, също и тях ми взе, както и още три хиляди, които имах, и съм без пукнат грош. Моля те, позволи ми да остана тук...

— Хубав подарък ти е направил твоят любовник, мойто момче... — Знаех, че думите ми ще го наранят още повече, но се чувствах задължена да ги кажа. — Разбира се, че можеш да останеш.

Поклати глава в знак на благодарност и продължи да плаче, докато се успокои.

Когато реших, че е достатъчно добре, за да говори членоразделно, го питах къде предпочита да спи.

— Можеш да легнеш при мен на едно голямо легло или в стаята на дъщеря ми, която не е у дома, както желаеш...

— Имаш дъщеря ли? — Изглеждаше много изненадан от съобщението.

— Да, имам дъщеря на четири години и половина, казва се Инес. — Лицето му се оживи. — Учудва ли те?

— Никога не бих помислил, че си майка, защото въобще не ти личи.

— Благодаря ти, страшно харесвам да ми го казват.

— Защо? — вече се усмихваше. — Не разбирам, със или без деца човек е на същите години.

— Мисля, че не би могъл да разбереш, ти си на друга вълна. — Така дадох да се разбере, че въпросът е приключен. — Къде предпочиташ да спиш?

— Ами не знам... Предполагам, че е по-добре да спя при теб. Да се мушна в леглото на четиригодишно дете, не знам. Нещо ми става... — приключи фразата си със смях.

— Хайде в леглото, защото съм много уморена, а и ти, предполагам, също. Днес бе специален ден — опитах се да придам на усмивката си нотка на съучас-тничество. — Първите стъпки винаги са изтощаващи...

Отново се разсмя. Смехът му ми допадаше, беше успокояващ, чувствах се близо до него. В крайна сметка, помислих си, и двамата сме овчици от едно стадо, бели и лъскави, с панделка на врата, моята розова и ужасно удобна, а неговата също розова, но много по-болезнена.

Когато се върнах, след като измих зъбите си, го видях сгушен от моята страна на леглото.

— Имаш ли нещо против да минеш отдясно? — Свалих хавлията и чехлите си. — Това е моето място...

— Няма ли да облечеш нещо за спане?

— Не, винаги спя гола. — Не беше вярно, защото до двайсет години спях облечена в дълги до коленете нощници, но Пабло не искаше да ме вижда повече с

тях. И това бе едно от първите неща, които научих. — Защо? Смущаваш ли се?

— Не, не е това... — Стори ми се дори леко подплашен. — Никога не съм спал до жена...

—' Не се тревожи — опитах се да го успокоя, но не можех да не се засмея. — Няма да те нападна в гръб, обещавам ти.

Мушнах се в леглото, а той ме наблюдаваше усмихнат. Целуна ме нежно по устните и се сгуши колкото се може по-далече от мен.

Когато се събудих, той ме бе нападнал в гръб. Усетих ръцете му около кръста си и членът му до бедрата, докато цялото му тяло се движеше ритмично срещу мен. Спеше дълбоко.

Хванах едната му ръка и я поставих върху гърдите си. Едва я пуснах и той я остави да падне, макар че контактът с една от най-женствените части на тялото ми, изглежда, не го разочарова. Гледай ти колко добре, помислих. Опитах отново, същият резултат, разсмях се доволна. Беше непроменимо като физически закон: първото, което прави всеки мъж, когато се събуди, прилепен до гърба на жена, е да протегне ръка и я хване за гърдите, а този отказваше да го направи. Беше забавно.

Когато бях готова да мушна ръката му между бедрата си, за да проверя дали е все така корав, на вратата се звънна.

Изведнъж си дадох сметка, че бях будна и вече звъняха за втори път. Погледнах часовника, беше дванайсет без четвърт. Наметнах бързо хавлията си, като мислех, че е Марсело, недоволен от телефонното ми извинение. Настойчивото звънене на къси интервали ми даде да разбера, че това може да е само Инес.

Беше тя.

Пабло я държеше на ръце, увита в мокър шлифер, а той бе целият вир-вода. Малки струйки се стичаха по лицето му.

— Здравей — тонът на гласа му можеше да накара всеки да помисли, че сме се разделили само преди два часа. — Събудихме ли те? — Кимнах утвърдително с глава. — Съжалявам, но изведнъж стана студено, започна да вали, а в чантичката на Инес имаше само летни дрехи, поради което дойдохме да вземем един шлифер и два пуловера...

Очаквах да ме целуне, но не го направи.

— Здрасти, моя любов! — Инес се хвърли отгоре ми, за да ме целуне, и Пабло свали от нея шлифера, преди да ми я подаде. След това влезе вътре като у дома си.

— Това е Кристина — погледна ме за миг с настойчив поглед. — Кристина, запознай се с жена ми...

Тогава разбрах, че са трима. Тя, червенокосата, не толкова колкото каза Чело, бе останала полуприкрита зад рамката на вратата. Направи две крачки напред и щеше да продължи, но й подадох ръка, преди да доближи устните си за целувка. Объркана, тя я стресна. Пабло се намеси, за да й помогне.

— Мариса не понася безчувствените целувки...

— Не ме наричай Мариса, моля те. — Напоследък прилагаше със завидна жестокост техниката на лично отмъщение, която се оказваше наистина много ефектна, и винаги нещо в мен се скъсваше, когато го чувах.

— Защо не? Това е едно любвеобилно умалително — след което се обърна към любовницата си. — Така че тя не позволява на всеки да я целува. Много е особена, винаги подбира, разбираш ли? Не е много възпитана, но това е повече по моя, а не по нейна вина...

Инес започна да се смее като луда. Имаше тази слабост, изведнъж избухваше в смях като смахната. Този път смехът й наистина бе навременен.

В гостната личаха следите от снощната битка. Върху стъклото на масичката личеше следа от засъхнала сперма във формата на странно „S”. Нямаше никакви коментари.

— Отивам да направя кафе — поставих Инес на пода. Пабло седна на канапето, а червенокосата се отпусна до него, като се опита да хване ръката му, но той не й позволи. — Искате ли да пиете нещо?

И двамата искаха кафе.

Беше хубава, много хубава и млада, разбира се, на около двайсет-двайсет и една години, можеше да му бъде дъщеря. Аз никога не бях могла да мина за негова дъщеря, дори и да бях опитала, въпреки че никога не го направих. Но тя бе слаба и стройна, подвижна. Имаше грозни крака, прекалено слаби, което ме оживи, но зелените й очи бяха огромни, а червеникавата й коса, гъста и лъскава. Беше много хубава и имаше щръкнали като на коза гърди. Пъпките се забелязваха през пуловера, бяха гърди на момиче.

Инес замъкна Пабло до стаята си, за да му покаже чекмеджето, в което стояха рисунките й от детската градина. Тя ме последва до кухнята и остана на прага, като ме наблюдаваше.

— Аз ти се възхищавам много, знаеш ли? — Изглеждаше спокойна и сигурна в себе си...

— Не, виж какво... Ако нещо ме дразни наистина, това са женските изповеди, така че ще ти бъда благодарна да ми ги спестиш.

— Не става въпрос за това — гласът й все още бе уверен. — Прочетох книгата ти.

— Съмнявам се — отвърнах й. — Не съм писала никаква книга.

— Как не — настоя изненадана. — Пабло ми я даде, книгата с епиграфи. Много ми хареса.

— Епиграми.

— Какво? — даваше вид, че не я интересува много.

— Епиграми, не епиграфи.

— А, добре де — изсмя се. — Все едно е.

— Не е — изкрещях. — Не е същото, разбира се, че не е.

Млъкна и сведе поглед.

— Книгата не е моя. — Цялото кафе щеше да изкипи. Цяло състояние щеше да ми струва тая кафеварка. — Аз само я преведох, написах обясненията, един увод и толкова. Текстът е на Марсиал — погледна ме учудена. — На Марко Валерио Марсиал, един чичо на Калатаюд, и не ти е харесала, защото не си прочела нищо. Освен това нямам желание да разговарям повече за това. Ти не ми се възхищаваш, а само изпитваш любопитство към мен, но чувството не е реципрочно. Истината е, че мисля за теб като за доста вулгарно

маце, така че няма за какво повече да говорим. Махай се и ме остави на мира, по дяволите.

Имах предимство. Тя имаше само островърхи гърди.

Аз бях на трийсет години и бях женена за него.

Погледна ме за миг, червена като домат, след това се обърна и изчезна.

Марсиал. Златната епоха на моя живот, този изключителен труд бе икономическа разруха за мен. Повече от година си позволявах само дребни лични удоволствия, но бях ужасно горда от себе си, когато накрая книгата видя бял свят. Пабло беше също много горд...

Затворих кафеварката и я поставих на котлона. Красива е, много красива, помислих си, а също и много млада, излъчва свежестта на млад човек.

Замислих се за миг, мъчейки се да си припомня кой ми бе направил същото впечатление наскоро.

Кафеварката засвири. Загасих котлона и излязох, тичайки. Когато стигнах до стаята си, вече бе прекале-но късно.

Паблито продължаваше да спи гол, очарователен и с вирнат нагоре член, приличащ на централната греда на циркова шатра.

Инес, седнала на ръба на леглото, го сочеше с пръстче.

— Какво е това, татко?

Пабло, коленичил пред нея, й се усмихваше.

— А, това ли... това значи, че му е мъчно за мама.

— Сираче ли е горкото? — попита с тон на истинско съчувствие.

— Не, Инес — Пабло се засмя. — Не е сираче, а му е мъчно за мама, за твоята мама, за Лулу, разбираш ли? v — Ти нямаш това, когато спя при теб, а също казваш, че ти е мъчно за мама... — обърна се тя към него учудена.

— Аз съм много по-стар от него.

— Ами това е момиче, глупчо! — обърна се тя развеселена, защото страхотно обичаше да ни хване натясно, който и да било от нас двамата. — Има опашка като мен... — опипа косата си. Обичах да я гледам, много приличаше на мен. Пабло често ми казваше, че иска да има дъщеря като мен, а аз се пипах

по корема и се смеех. Накрая стана, както той искаше, и се роди дъщеря, досущ като мен.

— Не, Инес. — Говореше съвсем тихо, с много спокоен глас, който използваше, за да обясни важни неща. Този тон я очароваше, както и мен. — Това няма нищо общо, аз също мога да нося опашка, ако не си режа косата. Това е момче, виж добре, има едно топче на гърлото...

— Елиса също има топче и е момиче. — Инес винаги наричаше Ели Елиса и го обичаше много, защото се забавляваше страшно с жестовете, гласа, походката му и най-вече с адамовата му ябълка.

— Но Елиса има цици, а този няма, погледни. — Пабло посочи гладките гърди на Паблито и Инес се загледа, като кимаше с глава. Този аргумент бе решаващ за нея.

Често пъти се бях питала дали този е най-подходящият начин за възпитание на едно дете, попитах също и Пабло една вечер, когато Ели бе у дома. Беше дошъл да гледа „Как да се ожениш за милионер”, който щяха да дават по телевизията. „Бих искал да съм Мерилин!”

— заяви още щом се появи на вратата, и тогава Пабло се обади на един приятел от времето, прекарано във Филаделфия, който минаваше през Мадрид и искаше да ни види. Не можехме да намерим бавачка и приехме предложението на Ели да остане с Инес, която току-що бе навършила две години. Тогава попитах Пабло дали този е най-правилният начин да се възпитава едно дете, на което ми отговори, че намира добре да я възпита така, както ме бе възпитал мен, за да попадне на мъж като него. Лишавахме я от удоволствието да бъде перверзна, на което той отвърна, че било по-добре така при всички случаи.

— Как се казва? — Инес сляпо вярваше, че баща й знае всичко, докато на моите познания вярваше много по-малко.

— Пабло — двамата се обърнаха, за да ме погледнат. — Казва се Пабло, също като баща ти и е много изморен, така че да го оставим да поспи. Освен това

— обърнах се към Инес — Кристина те търсеше, защото каза, че искала да играете на криеница...

— Тя никога не иска... — промърмори. Не ме учудва, помисли* си, беше истинско мъчение да играеш на криеница с Инес, която никога не се уморяваше и вечно правеше дяволии.

— Но днес иска — разсмя се Пабло... — И аз на твое място бих използвал случая...

Тя стана и излезе тичешком. Той също стана и излязохме от стаята.

— Гледай, гледай! — Гласът му отново бе станал жесток. — Откъде измъкна това парче месо?

Всичките ми надежди изведнъж се изпариха.

— Бих могла да попитам същото... — изтананиках.

— Кристина ли? — погледна ме изненадан. — Не за Бога, случаят е по-специалей и ти го знаеш.

— Но е много млада, а това на теб ти харесва, нали? — Погледна ме хладно. След това, изглежда, се успокои. Готвеше се да ме нарани.

— На шестнайсет години е, но расте много бързо.

— Всички растем — отправих му аз триумфиращ поглед, но се уплаших да го задържа дълго. От очите му изскачаха искри, ноздрите на прекалено големия му нос трепереха, устните му бяха напрегнати, а аз познавах добре тези симптоми. Щеше да избухне в гняв всеки момент.

— Ти не! — думите му пронизаха ушите ми, пръстите се впиха в ръцете ми, очите му пронизаха моите. Примижах, свих се и останах неподвижна, омекнала като парцалена кукла, защото знаех, че ще ме разтърси, и позволих да го направи. — Ти не, Лулу, ти никога не си порасвала, нито ще пораснеш някога, проклета да си.. Никога не си преставала да играеш и сега продължаваш, играеш на зряла жена. Изпълняваш някакви странни задължения, които си си наложила ти самата. Не разбирам защо престана да бъдеш изключителното момиче, за да се превърнеш във вулгарна жена. Не разбирам защо, все още не съм го разбрал. Изплаши се и отиде при обикновените хора, но сбърка, защото нищо не си разбрала. Ти не си пораснала, Лулу, ти не, не бяхме обикновени хора, не сме, макар че ти вече всичко провали... — Пусна ме, а аз не смеех да се помръдна. Хвана брадичката ми и повдигна

лицето ми, но аз не исках да го гледам. — Никога няма да ти простя, никога.

Той се обърна и се отдалечи от мен, но изведнъж се върна. Бях се подпряла на стената. Изглеждаше съсипан.

— Не си мислила много за мен, нали?

Тогава разбрах, че е пиян, в дванайсет и половина на обед. Пиян, но се контролираше добре, макар че мен не можеше да ме излъже. Тогава се почувствах зле, защото помислих, че сега с червенокосата и с течение на времето бих го оставила. Предпочитах да не си спомням за всичко това, когато се махнах от къщи. Марсело престана да ми говори една година, собственият ми брат, всички ме сочеха с пръст. Пабло не, той никога не го стори, но пиеше много. Тогава по цял ден беше пиян.

— Не ми остава много време, разбираш ли? Бавно остарявам, чувствам се все по-смешен с всички тия детинщини, няма какво да говоря и не обичам да показвам нищо на никоя... Понякога си мисля, че оглупявам. Не ми коства нищо, наистина лесно ги намирам. Единственото предимство да си поет, който не продава книгите си в тия времена, е да хващаш мацки и да пиеш гратис... ти знаеш, но вече съм уморен, много уморен... ,

Очаквах какъвто и да е знак, ла да се хвърля в краката му, но не каза нищо пбв^Лче, обърна гръб и се отправи към гостната. „Губя самообладание” — помислих. В този момент Паблито излезе от стаята и ме погледна с очи, молещи извинение. Бе чул всичко.

— Искаш ли едно кафе?

' Кимнах с глава. ,

Закуската бе съвсем краткЛ. ТЬй не проговори повече. Кристина се опитваше, незабелязано и неуспешно, да свали моя гостенин, който я отхвърляше с лекота. Инес бе досадна. Искаше всички да играем на криеница. /

Пабло дори не се сбогува с мен, когато си тръгнаха.

— Този ли е мъжът ти? — Паблито се бе настанил в едно кресло, без да има намерение да си ходи. Казах му, че е той. — Ами той е много готин, с тия посребрени коси, много ми харесва. По-възрастните мъже са особено привлекателни...

Не знаех дали да се смея, или да го изхвърля от дома си, но не исках да оставам сама.

— Когато си бил малък, си искал играчки от Дядо Коледа, нали? — Той потвърди и му се усмихнах. — След това продължи отново да искаш играчки от родителите си, когато разбра, че Дядо Коледа е измама, нали? — Отново потвърди. — А кога ти харесваха повече играчките — преди или след като разбра всичко?

— Преди, но има ли това нещо общо с големината на члена на мъжа ти...

Изсмях се, защото ми беше забавно.

— С неговия точно не, но има връзка с мъжките членове въобще, защото и двете неща — и членовете, и Дядо Коледа са едно и също нещо, два мита, не разбираш ли? — Не, не разбираше, видях го в очите му. — Виж какво, цялата фантасмагория за елените, за препускането от Северния полюс не променя нито качеството, нито количеството на играчките, но им придава особен чар. За теб илюзията е била по-голяма.

Не е ли така? Същото е и с големината на пениса на Пабло, което не променя нито количеството, нито качеството на чукането му. Разбираш ли сега? Но на Джими е по-голям. Живеем в свят, изграден от илюзии, целият свят почива на тях. Защо да започваме с илюзиите за големите членове, защо да разбиваме тази илюзия преди останалите? Илюзиите са необходими, защото помагат на хората да живеят...

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — Разбрах, че не съм го убедила. — Луд съм да легна с мъжа ти, макар и да не му е така голям...

— На мен също би ми се искало да легна с него — това го казвах вече сериозно, защото нямах желание да се шегувам, — но става все по-трудно от известно време..

Втория път се обърнах към Серхио, отскоро приятел на Чело, келнер в един модерен бар.

Исках да не се смесвам с лумпените, да остана в Маласаня, защото се чувствах удобно и сигурно. Там бях опознала живота, седяла в продължение на часове на онези непоносими фабрични столове, покрити с тънки седалки от дунапрен, пиех водка с лимон, отвратително, но много женствено. Там за първи път се смях, за първи път се напих, за първи път повръщах. Тогава живеех с Пабло през цялото време на един огромен таван с незамазани греди, там продължаваше да живее той — един от последните оцелели — а фигурата ми бе станала вече почти част от пейзажа. Там моите намерения бяха съвсем незабелязани, познавах все още много хора отпреди, все още бяхме много, бяха останали по пътя и всички коментирахме едно и също — колко се е променил кварталът, вече не е същият. Макар че единствените, които се бяхме променили, бяхме ние, десет, дванадесет, петнадесет години по-късно, белязани с отпечатъка на възрастта, плешивостта, коремчетата, белите коси, сутиените под блузите, бръчките по лицата, всяка нощ все по-дълбоки, вече безвъзвратно отпуснатите тела. Почти същите. Смеехме се много все още, а площадът, улиците, баровете бяха същите

Исках да се държа настрана от лумпените, защото изпитвах панически страх да не разбере Пабло, че вечер ходя там сама, плащайки, за да легна с двама, трима или четирима педерасти. Ужасяваше ме мисълта, че можеше да разбере, а той имаше много контакти с тях, странни приятели, обикновени престъпници, хора, с които се бе срещнал в затвора и извън него, хора, които го обожаваха и ме познаваха, хора, които биха му разказали всичко веднага.

Исках да остана в Меласаня, където се бях запознала с Джими и Паблито, запознах се и с още няколко жадни бисексулни мъже, добре охранени, не всички красиви, но готови да отстъпят за мен любовника си, за да се забавляват, но аз вече нямах достатъчно мангизи. Не изпълних златното правило: по едни път от всичко. Тогава се случи най-лошото, което можеше

да се случи. Отказах се да ги търся чрез посредници, започнах да ги търся аз самата, но резултатите се оказаха трагични. Някои се смееха в лицето ми, защо-то ходеха там да пийнат по едно и тялото ми не ги интересуваше. Моето любопитство не възбуждаше тяхното, други ме презираха и хвърляха в лицето ми презрението си. Станах известна, което бе най-лошото, и някои от моите приятели спряха да ме поздравяват, започнаха да се носят слухове, че Мариса от ден на ден става все по-странна, а накрая една добра приятелка от университета, която мно^Ло години по-късно се бе включила в бизнеса на хотелиерството, ми го каза съвсем ясно: „Виж какво, ако искаш ,нещо от тия типове, плащай си, има ги на тумби. Но не тук, по дяволите, защото тук само плашиш клиентелата ми...”

Казах на Серхио какво търся:

— Високи метър и седемдесет и осем най-малко, едри, да са с красиви лица, от ония, дето се харесват на ученичките, слаби, но мускулести. Без да са прека-лени културисти, от двайсет и пет до трийсет и пет години, единият може да е по-млад. Само единият, но никой да не е по-стар. За предпочитане мургави, с черни коси, дълги крака и моля те малко окосмени, колкото се може по-малко. Най-добре е да не са влюбени един в друг, най-добре е да се познават и да се харесват. За расата няма значение, щом не предполага по-високи цени, но без да са ориенталци, защото не ми харесват. Ах, и ако може поне единият от тях да е бисексуален или ако не е бисексуален, поне да може да чука жена, тоест мен, искам Да кажа, макар и да не му харесвам. Това не ме интересува, не мога да искам на всичко отгоре и да му харесвам. Освен това колкото по-надарени са, толкова по-добре.Така че вече знаеш. Виж какво можеш да направиш. Парите, мисля, че не са проблем...

Издекламирах го като скоропоговорка, без да спи-рам,за да чуя какво казва, като добре научен урок за устен изпит.

Исках да свърша по-бързо.

Изпитвах ужасен срам, че съм стигнала дотам.

Той поклати одобрително глава-на едно от моите

изисквания, давайки ми да разбера, че е схванал точно, но въпреки това настоях отново.

— Искам содомити, не педерасти. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна.

Беше страшно тих, за което Паблито ме бе предупредил, но в същото време бе и един от босовете на улицата, контролираше много хора, много агънца в нужда, отлъчени, красиви, покъртителни.

Аз исках да се държа настрана от помията, исках да остана встрани и се опитах, но не успях.

Когато разбрах, че няма друг изход, взех известни мерки. Отказах се от услугите на собствените си приятели, отказах и на Ели още в началото, защото той никога не би се съгласил, бях уверена. В крайна сметка бях всичко, което той се опитваше да бъде, имах всичко, което и той искаше да има, а на него му струваше толкова сълзи, такъв срам.., За него човечеството се делеше на две отлично разделени части и аз имах честта да се намирам в половината на щастливците, той никога не би си позволил такова разхищение.

Опитах се да се движа дискретно, да се срещам в отдалечени места от познатите центрове, да избегна всички предвидими рискове, но доста време загубих, за да се запозная с подходящи хора в подходящи места, минаха месеци, преди да бъде достатъчен само един телефонен звън,

Изпитвах панически страх от Пабло. Затова вземах всички предпазни мерки, но лошият шанс ме е преследвал винаги като някакво проклятие.

Веднъж в началото се видях с Ели.

Гус, един приятел на Пабло, срещах почти навсякъде, докато бродех по улиците, търсейки нещо, което да отведа в леглото си. Дори започнах да се съмнявам, че такива съвпадения можеха да са случайни, но накрая отхвърлих това предположение.

По-късно, един хубав ден, Паблито ми спомена за онзи сводник Реми. В сравнение с него Джими бе сукалче, но това не попречи да установим една дълга и сполучлива търговска връзка. Първия път ми намери две много добри и красиви момчета, но също и много скъпи. С тях се позабавлявах чудесно. После по-възрастният немного по-голям от мен ме разпита любезно за онова, което той също приемаше за нестандартна страст, казвайки следното: „Какво точно получаваш ти от всичко това.” Бях си задавала вече много пъти въпроса и щях да си го задавам още много пъти в тъмните, трескави нощи, които последваха тази първа нощ. Какво точно получавах от тях освен задоволяване на плътта.

Вероятно сигурност.

Правото да реша как, кога, къде, колко и с кого.

Да бъда от другата страна на улицата, на тротоара на силните.

Миражът на моята зрелост.

Често пъти интуицията ми подсказваше, че има други пътища, не така оплетени, интензивни и изнури-телни, за да се стигне до същото място, но никой не бе така удобен за мен, защото не знаех с точност докъде искам да стигна. Бях се сблъскала с тях, бях си тръгнала и толкова. Всеки момент можех да се върна по стъпките си без травми и без съжаление, защото това бе едно невинно забавление, само едно невинно забавление, с което се чувствах добре, по-зряла, по-силна, по-истинска, докато играех с тях...

Несъмнено изпитвах страх. Всеки път все повече се страхувах и не само заради парите, макар че и те щяха да се превърнат в сериозен проблем след време, когато свършат от сметката на Инес, които Пабло й внасяше всеки месец. Аз никога не му бях искала пари, не исках повече от точно необходимото, за да платя половината от разходите по нея, но той въпреки това внасяше много повече. Не исках да ги харча, в началото опитах, но по онова време добрите ми намерения се изпаряваха... Накрая похарчих всичко, пропилях ги набързо до последната песета и тогава парите наистина станаха проблем, макар и не най-тежкият.

Беше ме страх да не би да не мога да реагирам, да не мога да спра навреме. Понякога се смятах за неспособна да определя границата между фантазията и реалността, заплашена от сенките на един мръсен и чужд свят, към който никога не съм вярвала, че принадлежа, но който сега затваряше около мен жестокия си обръч.

Трябваше да го направя, съзнавах, че трябваше да го направя, но не можех да се откажа, не успявах, защото нищо не приличаше на тях, никое друго чувство не можеше да се сравни с онова, което събуждаха в мен. Никоя друга плът не бе сравнима с тази, която ми предлагаха, бяха единственото, което имах сега, когато бях заживяла отново този труден и монотонен живот, съставен от сиви дни, всички еднакви. Моето невинно хоби, единствената ми страст и развлечение в същото време.

Чертата бе много близо и ме плашеше.

Тогава мислех често за Пабло, защото всичко с него бе много лесно.

Очите ми блестяха и те се смееха на всичко. Бяха толкова красиви и двамата, изглеждаха така млади, че ми се сториха като онези преди двайсет години, в пролетната утрин в парка „Ретиро”, когато бяхме отишли с монахините да видим „Къщата на зверовете”. Беше екскурзия, някакви си четири спирки с автобуса, но учебния ден прекарахме като истински празник. Клетките смърдяха, зверовете не бяха зверове, а някакви нещастни и хилави подобия с проскубана козина, целите в рани, по които летяха мухи на рояци. Цял живот бяха хранили слона с парчета хляб и фъстъци и когато нещастният умря, страдах много. По същия начин бавно умираше и тази зоологическа градина. Беше интересна, но малка, бързо привършихме. Видяхме всичко за около 45 минути и тогава ни пуснаха. Двамата бяха седнали на една пейка на слънце, до езерото. Как им завидях! Сигурно са били на лекции сутринта. Как бих искала да съм като тях. Тогава се откъснах от групата и казах на Чело, че отивам с брат си. Седнах на земята да ги наблюдавам. Пабло цъкна с език и обяви със силен и ясен глас: „Цветя на злото” и започна да декламира, да дърдори на френски, като описваше големи кръгове с ръка, навеждаше се и се изправяше патетично. Бях единственият му слушател. След това се образува групичка от осем-десет души, някои разсеяни, други се смееха,

а аз пригласях на последните, за да правя нещо, макар че не разбирах абсолютно нищо. Марсело, извърнат към Пабло, го наблюдаваше с възхищение, като че поемаше всяка дума, след което лицето му излъчваше мъка, радост, страх, тъга, несигурност, отчаяние... в началото помислих, че са полудели, но след това, когато започнаха да се въртят, без да могат да сдържат смеха си, вече не знаех какво да мисля. Изблиците им ставаха все по-силни и накрая Пабло спря изведнъж да говори и поздрави заобиколилите го с поклон. Тогава Марсело се качи до него на пейката, посочи го с пръст и извика: „Другари, това е социализмът!” Избухнаха ръкопляскания, не знам доколко спонтанни, а в далечината долавях все по-нервозния глас на настоятелката: „Мария Луиса-Поведа и Гарсия де ла Каса, елате веднага тук,” на което не обърнах нужното внимание, а само изкрещях в същата посока : „Отивам си у дома с големия ми брат!” Тогава ме хванаха за ръка и си тръгнахме. Излязохме от парка без проблеми и ме заведоха на терасата на един ресторант, за да хапнем скариди на скара и пием кока-кола, истински лукс. Аз също реших да променя презимето си за сметка на по-благородническите имена и оттогава съм само Руис Гарсия. Марсело от години се подписваше така само от инат и разбира се, успяваше да ядоса баща ми всеки път, когато хванеше телефона или вземаше писмо от пощата. Горкият, гордееше се с аристократическото звучене на презимето си, идващо от случайно съвпадение на двата напълно плебейски произхода, като наблягаше особено на „и”-то, което ги свързваше. Така че аз имах четири от най-изиска-ните имена — Мария Луиса Аурора Еухения Руис Поведа и Гарсия де ла Каса, но от този ден, в който ги срещнах в парка, бях само Лулу Луис Гарсия. В Париж хвърляха павета срещу полицаите, а те се задоволяваха да декламират Бодлер в един обществен парк, но бяха млади и красиви, очите им блестяха и се смееха.

— Какво става с теб — гласът на Марсело прозвуча далечен, но той бе съвсем близо до мен. — Още ли не се чувстваш добре?

— Разбира се, че съм добре, вече нямам температура... — успокоих го. Съвземах се след тежък и неизле-куван грип, поради което не бях отишла да вечерям с тях. — Просто се бях замислила за една много стара случка през една сутрин в парка „Ретиро”. „Цветя на злото” помните ли? Не знам защо, но днес ми напомняте за вас двамата през ония времена. Има нещо, сигурна съм, което ви подмладява, не знам защо... — смяха се много на догадките ми, спогледаха се многозначително, но продължиха да мълчат. — Няма ли да ми разкажете? ...

— Не — отговорът на Пабло бе заглушен от звънеца на вратата, заглушаващ механизъм с въженце, който трябваше да е вече на осемдесет години и който бяхме запазили по чудо.

Не очаквах гости, но се изтърсиха куп хора.

Луис, техен съученик, грозен и стар техен приятел, в процес на дезинтоксация след тежко прекарана сантиментална раздяла, пристигна с две мадами. Едната бе дребна, руса, заоблена и женствена до мозъка на костите си, съвсем негов тип. Жените никога не му омръзваха. Другата — висока и кокалеста, с латиноамерикански акцент, ми се стори много странна. Подозрително приличаше на мъж, макар че тънкият й глас разсейваше впечатлението. Опитах се да разбера истинската й същност, но Пабло не изглеждаше разположен да отговаря на въпроси, а и Марсело последва примера му.

От време на време Луис отправяше към Пабло настойчиви въпросителни погледи. !

Помислих, че правилно съм изтълкувала положението му. Очевидно е дошъл да свали някоя, но дори не знае кога да започне.

— Добре — каза накрая, отговаряйки може би на някакъв знак, който не успях да доловя. — С кого започваме?

— Стига бе, нима още мислиш за това. - Марсело ме погледна изпод око, не се лъжех, искаше да ме хване. — Аз се отказвам.

— От какво се отказваш? — клъвнах, разбира се.

Нямаше да ги лиша от това удоволствие, след като си бяха дали толкова труд да доведат Луис, и така нататък...

— Нищо, това е тъпотия — отвърна ми самият Марсело. — Последна тъпотия, но половината Мадрид е луд по това...

— Но какво е? — започнах да ставам любопитна. —

От две седмици не съм излизала вечер заради тоя грип.

— Една игра — усмихна ми се Пабло. — Глупава игра като оная за пирата с дървения крак... за лимана, за пилешкия врат и други, но ти беше много малка и едва ли си играла някога на тия игри. >

— Да, да, много пъти съм играла — още помнех страха, — беше много забавно.

— Как се играеше? — попита някой.

— А! Това е една доста сложна игра — обясних. — Трябваше да участват поне трима души, за да се изиграе^л Сядаш на стол в тъмна стая, като в ръката си държиш пластелин, половин изстискан лимон и врата на едно заклано пиле, колкото се може по-голям, между краката си и още други неща, които не помня. А, да! Също имаше и бастун, който изпълняваше ролята на ортопедичен крак. Втори човек избира поредния глупак и му обяснява, че ще го заведе да види пирата с дървения крак. Вкарваше го в тъмната стая, хващаше го за ръка, която прекарваше през пластелина, обяснявайки, че това е прокажената ръка на капитана. След това го хващаше внезапно за единия пръст, който вкарваше в лимона, като обясняваше, че това е празната очна ябълка, която пиратът е изгубил в битката. Тук женствената приятелка на Луис възкликна: „Какъв ужас!”, след което ръката трябваше да се придвижи бавно по тялото на предполагаемия пират, за да знае жертвата през лялото време какво пипа — стомаха, корема... Изведнъж малко по-надолу ръката му хващаше пилешкия врат, който другият поставяше както трябва, и ви се кълна, че беше точно като мъжки член, влажна плът във формата на цилиндър, тъй като отвътре е цялото с жили. — Тук се засмях, като си спомних смеха и писъците, с които привършваше всяка игра. — В този момент трети човек запалваше светлината и се разкриваха всички тайнствености. Беше много забавно...

— Но това е гениално — извика (тя или той) латиноамериканката, която изглеждаше ентусиазирана. — Хайде да играем сега, моля ви! Не казвайте, че не искате...

— Добре, хайде да играем — извика една мургава, страхотно впечатляваща, бле^ла и много слаба мадама в костюм от лилава кожа, която беше дошла с група хора. Думите й бяха последвани и от други гласове.

— Но това е глупост! — Марсело отказваше да се съгласи с това, което се очертаваше вече като всеобщо желание.

— Дббре — настоя Луис — с кого да започнем?

— Кларита? — Пабло се обърна към приятелката на Луис. Отправих му ядосан поглед, който той улови, като ч отвърна със злорада усмивка. Няма да се осмели, помислих си. — Много добре, ще започнем от Лулу — не посмя. — Трябват ми пет големи кърпи.

— Шест — поправи го Марсело.

— Не. — Пабло извади от джоба на панталона си червена пластмасова топка, малко по-голяма от билярдна, през която минаваше нещо черно — връзка, ластик или нещо подобно, и я заподхвърля в ръце.

— Само пет — потвърди брат ми с глава.

— Ей сега ще ги донеса...

— Не — спря ме той. — Не можеш да останеш тук, трябва да отидеш в друга стая. Вече ти казах, че играта много прилича на онази с дървения крак.

Хвана ме за ръка и ме поведе през коридора. Извадих пет кърпи за глава от едно чекмедже на тоалетката в моята стая и се върнахме, за да вляза в онова, което наричах салон за гости — спалня с голямо легло, което обикновено използваше кенгуруто на Инес.

— Ще вържа очите ти. — Пабло погледна на светлината всички кърпи и избра най-тъмната, която изпробва и на себе си, преди да ми върже здраво очите.

— Виждаш ли нещо?

— Не.

— Наистина ли? — настоя. — Важното е да не можеш да виждаш нищо, иначе играта не е интересна.

— Наистина — отговорихЛму. — Не виждам нищо.

Минаха няколко секунди п пълно мълчание. Почувствах, че движи ръката си, за да провери и по друг начин ефикасността на импровизираната превръзка на очите..

— Добре, вярвам ти, че не виждаш нищо. Легни на леглото по гръб...

— Защо?

— Ще*те вържа за рамките.

— Слушай — всичко това започва да ме безпокои.

— Каква игричка е това?

— Ако не искаш, ще те оставя и ще го направим с Кларита...

— За нищо на света — легнах в средата на леглото..

— Само това остава, вържи ме.

Без да спира да се смее, хвана дясната ми китка и я стегна с една кърпа за железата на леглото. Бях вързана здраво, но не така, че да ми причинява болка, а имах и известна свобода на движение, без да мога да се освободя от връзките.

— След това да не ми се сърдиш — беше завързал и левия ми глезен, — защото това е истинска тъпотия. Тая игра наистина ще те разочарова...

Когато приключи с десния ми крак, се отпусна до мен и ме целуна. Допирът му предизвика странно усещане, защото не можех нито да го видя, нито да го пипна, но знаех къде е. Той отдръпна изведнъж устни и останах с изваден език, като се мъчех да го хвана, движейки глава във въздуха. Той се засмя и отново ме целуна.

— Обичам те, Лулу.

Тогава започнах да разбирам, че щяха да ме жертват. Все още не знаех по какъв начин, нито за кого, но щяха да ме жертват.

Разбира се, не казах нищо. Не ми беше за първи път.

Откъсна се от мен и дочух стъпките му да се отдалечават към вратата. Преди да излезе, спря и за последен път ме предупреди:

— Не се нервирай, ако се забавим.... Сега трябва да приготвим много други неща.

Излезе, затвори вратата след себе си, както прецених по звука.

Само това оставаше, помислих, останалото е без значение. Парите, започнах да мисля за тях. Естествено парите имат развращаващо действие. В началото

не бяхме много добре финансово, докато не почина свекър ми, и тогава започнахме да се възползваме от приходите на печатницата, солиден фамилен бизнес. Бях достатъчно обичана, глезена и ми бе угаждано през всичките тия години.

Никога не бяхме имали слуги, само една помощница, самотна майка с две деца от едно село от Гуада-лахара, много глупава и доста грозна, бедната. Достатъчно й беше цялото нещастие, което имаше.

В началото не можех да свикна, поставях капанчета из цялата къща, кутия цигари тук, книга там и когато ставах сутрин, си стояха на същото място. Беше като някаква магия, отваряш хладилника и виждаш, че има лед и студени бири, че никой не ги е изпил. Купувах си рокля, която оставях две седмици в гардероба и когато се сещах да си я сложа, виждах, че етикетът й все още стои. Беше невероятно.

Можех да кажа „отивам да уча” и да се затворя в стаята си, в една стая само за мен. О, Боже, това беше най-голямото ми щастие, не можех да повярвам и доста време мина, докато свикна.

Действителността и новите усещания ме объркваха в началото.

Пабло много се забавляваше с моите вечни изненади, които подхранваше със съвсем лични подаръци, удивителни неща за мен самата като писалки, гребени, музикални касичка с ключалка, речник на гръцки и есперанто, гумен тампон, на който бе изписано цялото ми име, очила с менящи се цветове на стъклата, което най-много ми хареса, защото никога не са ми били необходими, но имах огромно желание да имам очила... Той не разбираше много добре причината за моето щастие. Имаше само една сестра и родителите му винаги са били богати, по-богати от моите. Никога не бе наследявал нищо от някой брат и винаги бе спал сам. Той също беше убеден, че децата в многодетните семейства се смеят много и че имат особено щастливо детствз.

Аз бях само на пет години, само на пет години, когато престанах да съществувам.

На пет години престанах да съм Лулу и се превърнах в Мариса, име на голямо момиче.

Мама се върна у дома с близнаците и всичко приключи.

Свикнах да се разхождам сама из къщи с кошничка, пълна с играчки, и никой да не иска да играе с мен, да ме хване за ръка, нито да има време да ме заведе в градината, на кино. Вечно повтаряха, че близнаците създавали много грижи.

Тогава Марсело ми обърна внимание.

Винаги е имал слабост към изгубените каузи, а аз никога няма да мога да му се отблагодаря достатъчно.

Неговата безусловна любов бе единствената ми опора през моята нетипична зрелост.' Между петнайсетте и двайсетте ми години, през оня ужасно сив живот, имах само него, докато се върне Пабло, който великодушно ми върна изгубените удоволствия, онова детство, което ми бе отнето така грубо и несправедливо.

Той никога не ме разочарова.

Никога не ме е разочаровал, си помислих, това е единственото, което оставаше, всичко останало се бе изпълнило...

Тогава влязоха.

Не знаех колко са, защото, изглежда, вървяха боси, а освен това звукът на една отваряща се ножица, която издаваше „хръс, хръс, хръс”, заглушаваше всички останали шумове, притъпявайки и последното ми сетиво за разпознаване.

Усетих, че някой легна на леглото до мен и постави цигара в устата ми.

— Искаш ли да пушиш? — беше Пабло. — След това няма да можеш...

Хванах филтъра между устните си и се отдадох жадно на удоволствието, което ми отстъпваха. Когато бях свършила почти цялата цигара, извадиха фаса от устата ми и веднага усетих странен натиск под лявото си ухо.

Това, което усещах като гладка топка с равни очертания, вероятно бе от пластмаса. Запуши напълно устата ми. Нечии пръсти докоснаха дясното ми ухо, за да поставят нещо под него. Топката застана между устните и върху бузите ми се опънаха две нишки или въженца, които излизаха от центъра.

Дори със затворени очи не ми бе трудно да отгатна формата на намордника си.

Червената пластмасова топка, която бях видяла за миг в ръката на Пабло, сигурно бе продупчена в средата. През нея минаваше двоен ластик, вероятно облечен, от тия, дето се употребяват за връзване на косата, защото не щипеха кожата ми. Беше съвсем обикновен, но ефектен предмет. Не ми позволяваше да издам звук.

Веднага след това дочух отново звука на отварящата се ножица. От другата страна на леглото някой ме събу и погали пръстите на краката ми, като ме гъделичкаше непоносимо. Тогава усетих допира на нещо неприятно студено под ръкава на блузата ми, точно до мишницата. „Хръс, хръс, хръс” — ножицата разряза плата и презрамката на сутиена. След това Пабло, предположих, че бе той, се наведе над кен и повтори движението и от другата страна. После ножицата се плъзна между гърдите и разряза точно през средата сутиена.

Това напълно ме убеди, че е Пабло, защото му доставяше огромно удоволствие да къса дрехите ми, някои от които не бях носила и два часа. Избирах ги най-внимателно, с часове в магазините, а след това дори не можех да изляза на улицата с тях. Бикините, които купувах, стигаха фантастични бройки. „Това е истинско разхищение”, оплаквах се аз. „Не можеш да си представиш колко пари ни струва тази твоя мания”, а той се хилеше и ми казваше да ходя без гащи поне вкъщи, защото съм нямала нужда от тях. Накрая склоних както винаги и ходех без нищо под полата. Не свикнах напълно и когато се появяваха гости както тази вечер, тичах към банята. Имах стратегически пръснато бельо из цялата къща, макар че почти винаги ходех полугола.

Той се отмести леко напред.

Оставиха на мира краката ми.

Никой не говореше, никой не издаваше звук, за да не мога да различа колко са, нито кои са, но предчувствах, че и брат ми е между тях, и това не ми се нравеше. Никога не съм знаела до каква степен Мар-село познава подробностите от историята ми с Пабло и предпочитах всичко да продължи както преди, но тази вечер усещах, че и той е там и че ме гледа.

Огромната сребърна катарама на колана ми, който бе толкова голям, че покриваше стомаха ми, бе разкопчан по нормалния начин.

Ножицата се плъзна бавно под полата и продължи надолу. „Хръс, хръс, хръс” — докато разряза напълно плата по средата. Някой, седнал в краката ми, дръпна бързо полата надолу и я смъкна.

Останах отново сама в леглото. Няколко секунди не се случи нищо. Опитвах се да отгатна вида, който имах, завързана за рамката на леглото откъм главата и откъм краката с напълно разтворени крака, с вързани очи, с уста, запушена с предмет, ластиците на който се впиваха все по-дълбоко в бузите ми и караха ушите ми да пламтят. Чувствах се неудобно и още по-засрамена от глупавата си доверчивост.

Бях попаднала в груба, инфантилна клопка на тая възраст. Изглежда, никога нямаше да порасна напълно и макар че това не ме тревожеше особено, тази нощ се чувствах особено зле може би заради присъствието на брат ми.

Трябваше да очаквам нещо подобно още преди години, защото Пабло никога не задържаше нещата вътре в себе си.

— Харесва ли ти? — Гласът му изразяваше известно задоволство, което ми се стори познато. Обичаше да се показва страхотно горд. Не получи отговор.

Острият край на едното рамо на ножицата започна да описва извити линии по деколтето ми, след което спря на определено място и движението, наложено от някой, накара другото рамо да опише все по-големи кръгове около него, като че ли бе пергел.

Опитвах се да стоя съвсем спокойно.

Бях спокойна, защото знаех, че няма да ми сторят зло, но контактът с острия метал ме безпокоеше. Ножицата премина през цялото ми тяло, погали гърлото ми, потанцува по пъпките на гърдите ми, плъзна се по корема ми, дори притисна малки части от кожата, държейки ме в напрежение и очакване, жертва на тези опасни милувки, в очакване на нежелана развръзка, която никога нямаше да настъпи.

Изведнъж спрях да чувствам студеното й присъст-

вие. Вече нямаше да се свивам под острите й заплахи, може би е била само една маневра за разсейване, помислих си.

След това някой постави ръката си върху мен и се запитах кой може да е. Кой управляваше тази ръка, която след леко начално пляскане започна да ме мачка, да стиска гърдите ми, да стяга кръста ми, да притиска пъпа ми, да бърка накрая с пръсти в отвора на вулвата ми, като я натисна с цялата си длан отгоре. След това усетих втора, трета ръка, макар че ми бе трудно да отгатна на кого бяха, защото леглото се изпълни с хора. Усещах близостта им от двете си страни, леглото скърцаше силно, особено когато се отместваха, нечии устни се залепиха на врата ми, целувайки го неколкок-ратно, и в същия момент един език застина на подмишницата ми, един пръст влезе в мен, една ръка се плъзна зад кръста ми, друга ръка поглади дясната ми ръка, един крак се прехвърли през моя крак, едно коляно се заби в бедрата ми.

Опитвах се да мисля.

Едната бе южноамериканката, в което бях сигурна, друг беше Пабло, защото никога не бе ме предлагал другиму, без сам да вземе участие в играта, а трябваше да има и трети, още един мъж, защото усещах предимно мъжки форми, чийто контакт бе ръбест и твърд, а може би латиноамериканката е мъж в крайна сметка. Бях объркана, а те, които и да бяха, правеха възможното, за да ме объркат още повече, ръцете и устните им се движеха много бързо по тялото ми, изведнъж сменяха обекта и бе невъзможно да ги следвам, да отгатна дали езикът, който сс появи сега върху измъченото ми ухо, бе същият, който преди секунди изчезна между краката ми, да определя милувките, хапанията. Не можех да разбера кои са. Нещо прека-лено дебело, за да бъде пръст, кацна над затворените ми клепачи, над превръзката. Пенис, не можех да го квалифицирам по друг начин. Така слепешката, с вързани ръце, как можех да зная дали е член, някой пищен член или само тъжна и сбръчкана пишчица. Накара ме да почувствам връхчето му върху едната си гърда, като я галеше първо в кръг, а след това’, удряйки

ритмично зърното и покривайки с лепкава мъзга.

А Марсело сигурно наблюдаваше всичко това.

Известно време се опитвах да се държа, да не се оставям, да лежа спокойно, с плътно прилепнало тяло за матрака, не исках да мислят, че съм се предала, но забелязах, че кожата ми започна да настръхва, и познавах добре различните етапи на процеса. В началото порите настръхваха, след това идваше вълна топлина, която нахлуваше в корема ми, за да се разпръсне след това по всички посоки, започваше тръпката по сгъвки-те, по вътрешната част на бедрата, около пъпа. Френетичното гъделичкане бе прелюдията на неизбежния взрив, тогава някаква несъществуваща пружина с огромна сила се опъваше в мен, изтласквайки ме напред, и това беше началото на края, пълното ми предаване. Движенията ми се учестяваха, разтварях се, огъвах тялото си, докато ме заболяха костите, а напрежението продължаваше до окончателното удоволствие. Плътта ми се пренасищаше и не можех да се боря срещу нея.

— Когато пожелаеш... — Гласът на Пабло, прегракнал и насечен, даде тон на нова фаза. Всички ръце и всички устни ме оставиха веднага. Хладни и влажни пръсти върху горящата ми плът се плъзнаха зад ухото и ме освободиха от мъчението на ластика. Ноктите не бяха по-дълги от пръстите. Латиноамериканката имаше къси нокти, помнех, защото се бях вгледала преди това в ръцете й: чудесни, фини и деликатни ръце, несъответстващи на ос^лналата част на тялото. Пластмасовата топка падна от устните ми. Липсата й така ме облекчи, че направих две-три движения с челюстта, за да се отпусне долната част на лицето ми, почувствах се задължена да благодаря.

— Благодаря...

Някой, който не беше Пабло, защото той никога не би реагирал по този начин, едва сдържа смеха си. Звукът ми се стори далечно познат, но нямах време да анализирам,защото не бяха изминали и две секунди, когато отново разбрах, че устата ми е пълна.

Непознат мъжки член се плъзгаше в устата ми.

— Тук съм, до теб — пояснението бе напълно излиш

но, защото прекалено добре знаех, че не е той. Почувствах дъха му до лицето си и усетих как едната му ръка се вмъква между темето и възглавницата ми, хващайки косите и натискайки главата ми нагоре в ритъм с плътта, която влизаше и излизаше от устата ми, един член, доста по-голям от неговия в основата, но значително намаляващ към върха, което го правеше по-къс и тесен.

След малко, когато движенията на непознатия станаха неконтролируеми за моменти, усетих, че Пабло застава на колене до мен. Предположих, че ще се присъедини, но не го стори.

Ръцете му уловиха кърпата, с която бе завързана дясната ми китка и я развързаха от позлатената рамка. Почти в същия момент други ръце, които не можех да идентифицирам с тези на новия ми любовник, отвързаха лявата ми ръка. Тогава той извади члена си от устата ми.

Някой се зае да развързва краката ми.

Друг хвана двете ми китки и ги върза на гърба ми.

Предчувствах, че са само двама мъже, може би още от самото начало, а това с южноамериканката може би бе чисто въображение. Но сега след толкова движение вече не знаех кой е Пабло и кой другият, бях загубила всичките си сетива.

Някой ме бутна, за да ме обърне.

Друг ме хвана за колана, дръпна го нагоре и ме застави да забия коленете си в леглото.

Някой, застанал зад мен, ме прониза.

Друг, застанал пред мен, хвана с ръце главата ми, държейки я, докато вкарваше члена си в устата ми. Това бе членът на Пабло.

— Обичам те...

Обичаше да го повтаря във възлови моменти, давайки ми кураж. Знаеше, че гласът му разсейваше съмненията и угризенията ми.

Марсело гледаше всичко това. Може би също бе дочул последното, което ми каза, но вече бях много далеч от него, много далеч от всичко, бях в оргазъм.

— Позволи ми, Лулу — не преставаше да е любезен. Да иска да му позволя, когато едва можех да отделя

устата си от тялото му без помощ, с напълно обезд-вижени ръце и тяло от сладострастните движения, които ме пронизваха. — Сега е мой ред...

Повдигна много внимателно главата ми и я постави на леглото, като лявата му буза опря матрака. Сякаш импулсиран от страхотна интуиция, непознатият изскочи от мен точно в момента, в който вулвата ми започна да тупти и всмуква сама въпреки волята ми.

— Не правете това сега — едва долових гласа си, който бе като шепот. — Не сега...

— Но как можеш да си такава мръсница, миличка - долавяше се смях в думите на Пабло. — Ти дори не знаеш кой е... А, вече може би се досещаш? — Отвърнах, че не зная, защото наистина не знаех, а и не ме интересуваше, освен да ме напълнят най-после. — Лулу, Лулу, какъв срам... Да гледа човек подобна сцена от собствената си съпруга е прекалено силно преживяване за мъж от добро... — Двамата все още бяха там някъде, без да ме докосват. Ставах все по-истерична, трябваше да взема някакво решение и реших да се откажа от тях колкото и да ми беше мъчно. Изпънах краката си и се опитах да се потъркам в матрака. Не успях след два опита, защото беше много трудно да координирам движенията си с вързани ръце, макар че накрая успях да установя някакъв контакт с плата. Не послужи за нищо,резултатите бяха отчайващи, движенията възбуждаха все повече желанията ми, вместо да ги угасят. Пабло продължаваше да говори и думите му ме възбуждаха повече от каквато и да е милувка. — Станала си страхотна мръсница, не спирай заради мен, продължавай да си търкаш клитора в матрака, но говори, разправяй какво чувстваш. Харесва ли ти? Какъв жалък спектакъл, Лулу, освен това^л пред всички наши гости. Всички са тук и те гледат. Какво ще си помислят сега за нас! Но ти продължавай, не се грижи за мен. Не мисля да издържам повече, отивам си, тръгвам си още сега. За какво да продължавам да гледам как се подиграват с честта на един мъж?... Сега вече ще си спомняш за това, кълна се, че ще го помниш — наведе се над ухото ми, за да ми го каже, но държеше настрани тялото си. — Ще те оставя

тук заключена два дни, може и да те вържа отново за леглото с тиксо, за да видя дали ще ти се изпарят желанията...

— Моля те... — обърнах глава към мястото, откъ-дето идваше гласът му, и настоях за последен път, почти със сълзи на очи. — Моля те, Пабло, моля те....

Тогава нечии ръце ме сграбчиха жестоко за кръста и ме обърнаха във въздуха. Пръстите му се впиха отново в тялото ми и ме придърпаха бързо напред. Когато най-после успя да ме обладае, повтори, че ме обича... Каза го няколко пъти съвсем тихо, като някакво ехо, докато ме водеше умело към моето собствено падение.

Все още не им беше достатъчно.

Обладаваха ме, като се редуваха,на равни интервали, системно и поред. След това другият, който не беше Пабло, ме хвана под мишниците и ме застави да се изправя. Помолих го да ме държи, защото краката ми трепереха, и той ми помогна да направя няколко крачки, когато чух гласа на Пабло, нареждайки ми да спра.

Беше единственият, който говореше през цялото време, другият не бе произнесъл нито една дума, а и аз не можех да го видя, защото кърпата бе здраво въозана на очите ми. Знаех, че ако удоволствието не би било толкова интензивно, отдавна главата ми да се бе пръснала от болка.

Пабло застана зад мен и развърза ръцете ми.

— Качи се върху него!

Ръцете му ме насочиха и най-напред коленичих върху това, което предположих, че бе стар шезлонг от тъмна кожа, вещ от ателието на свекърва ми.Непозна-тият ме хвана за кръста и ме постави върху него. Едната му ръка държеше вулвата ми, докато с другата си помагаше да влезе в мен. После двете за съвсем кратко обходиха тялото ми, след което притиснаха задника ми, преди да го опънат напълно, за да влязат докрая в мен. Както изглеждаше, тази вечер щеше да е много специална, мислех си, докато, се възхищавах на спокойната еслественост, с която Пабло и другият си поделяха поравно тялото ми, като че ли бяха свикнали да си делят всичко.

Почти веднага ме обладаха отново.

Тялото на непознатия се изпъна под моето, ръцете му промениха положението ми, като ме накараха да се просна отгоре му, докато повдигаше ръцете ми, за да ги опра на облегалката. Едва тогава Пабло започна да се движи съвсем бавно,но много интензивно, което ме тласкаше към тялото на другия мъж, който след това ме отдалечаваше от себе си, хванал ме здраво с ръце за кръста, за да започне това отначало. Докато ритъмът на акта ставаше все по-умерен и синхронизиран, забелязах, че анонимният ми любовник като че ли имаше намерение да се откаже от първоначалното си пасивно поведение. Започна да повдига цялото си тяло към мен — незабележимо в началото, но винаги нежно, като постигаше почти перфектен синхрон с движенията, които Пабло му налагаше отзад. Членовете им се движеха в унисон вътре в мен и можех ясно да усетя всеки един. Главичките им се докосваха, допираха през това, което усещах като тънка мембрана, парче кожа, чиято цялост можеше да се наруши и която ставаше все по-тънка и по-тънка. Ще ме разкъсат, мислех си, тогава наистина ще се срещнат един с друг. Повтарях си го сама и ми харесваше да го чувам. Ще ме разкъсат, колко хубаво, тази ненужна мембрана ще бъде завинаги скъсана. Представях си уплахата им, когато разберат нещастието, приближените им членове. Ще ме разкъсат, продължавах да мисля, когато изведнъж им съобщих, че свършвам. Обикновено не казвах, но този път предупреждението излетя от устните ми, при което движенията им зачестиха, пронизаха ме и първоначално нищо не можах да разбера, след което усетих,че тялото на непознатия се тресеше и виеше под моето, устните му стенеха, спазмите му удължиха и моите. Тогава една ръка дръпна кърпата от очите ми, но аз не ги отворих, все още не можех да го направя до момента, в който Пабло не престана да се движи отгоре ми, докато не изчезна напълно натискът му.

След това тримата застинахме няколко секунди неподвижно.

Може би ще бъде по-добре да не отварям очи, да се обърна слепешком и да се мушна в леглото, като се свия в ъгъла и чакам.

Може би това щеше да е най-разумното, но не можах да издържа на любопитството и повдигнах с труд главата си, заровена все още в рамото му, изчаках още две секунди и отворих очи.

Брат ми с разкривени все още черти от удоволствието ми се усмихна.

След това се доближи до мен и ме целуна по устните полекичка — жест, който използваше при особени случаи.

Затворих отново очи.

Тогава Пабло се зае с мен. Винаги го правеше.

Положи ме в леглото, целуна ме, хвана Марсело и излязоха от стаята, като остана при него, докато той си отиде. Занесе чаша вода на Инес, която се беше събудила, върна се при мен, прегърна ме, гали ме, успокоява ме и не се махна,докато не заспя.

За Пабло границата между светлината и сянката беше съвсем ясна и никога не смесваше нещата, а само прибавяше определена доза от всяко нещо към спокойното удоволствие на всекидневния ни живот.

С него бе много лесно да пресечеш чертата и да се върнеш жива и здрава от тази страна, да вървиш по тънкото въженце.

След това единственото, което трябваше да направя, бе да затворя очи.

Той се заемаше с всичко останало.

Най-малко желаех да чуя неговия глас в този момент. Изпитах желание да затворя телефона, без да му отговарям, но след това се сетих, че подаръците ми тази година не бяха кой знае колко много.

— Мариса?

— Да, аз съм.

— Здравей, Реми е на телефона.

— Познах те.

— Много пъти те търсих миналата седмица, но никой не отговаряше...

— В понеделник имах рожден цен и излизах доста често.

— Честито. Колко навърши?

— Двайсет и осем... — Излъгах, но се засрамих, след което се поправих. — Плюс три стават трийсет и една.

— Та това е отлична възраст!

— Ами да. — Той трябваше да е най-малко на четиридесет и пет, както говореха.

— Ами аз ти се обаждах за нещо...

— Съжалявам наистина, братле, предпочитам да те предупредя, преди да продължиш, невъзможно е, за-щото съм без пукнат грош и в последно време не мога да си позволя никакви удоволствия.

— Не, не става въпрос за това...

— Така ли? — последното му изречение ме обърка. Познанството ни от първия миг се ограничаваше само до едно определено нещо.

— Не. Тоя път не ти се обаждам за същото, макар че в действителност е нещо подобно, но няма да ти струва и грош, спокойно....

— Не разбирам...

— Ще разбереш. Имам клиент... много специален, един чичко от Аликанте, който се занимава с продажба на апартаменти на пенсионери германци и белгийци, нали знаеш...

— Да.

— Така че тоя чичко идва през зимата понякога в Мадрид, за да се позабавлява, разбираш ли?

— Разбирам.

— Слушай, ако се сьрдиш, по-добре да не приказваме, а?

— Не, не се сърдя — дадох си сметка, че последният ми отговор бе доста хладен. — Продължавай.

— Добре. Става въпрос, че той прави всичко, разбираш ли, и ме помоли да му организирам едно сеансче, н>; иска да има и .. ацама също. Та си помислих, че може би на теб ще ти хареса, тъй като познаваш останалите — Маноло. Хесус и някои други. Така че реши, ще бъде вдругиден...

— В Енкарна ли?

— Ако ти искаш, може да бъде и там, след един и половина...

— Толкова късно ли?

— Да, той бил зает преди това, някаква вечеря със стари приятели от казармата или нещо подобно, не ми обясни точно, и след това решихме...

— Не, виж какво, Реми, без мен наистина.

— Но ти няма да го правиш с него, той само иска да гледа. Той е с жена и дете...

— Не вярвам.

— Кълна се, че е така. За какво да те лъжа? Нямам сметка да те лъжа, маце, знаеш.

— Все едно. Не желая. Няма да отида.

— Твоя воля, но ако наистина си зле с мангизите, можеше да препечелиш нещичко...

На вечеря бях почти склонна да отида, макар че вече му затворих телефона веднага щом спомена за пари.

В началото се почувствах зле, ужасена напълно от самата себе си. Питах се какъв ли вид имам, щом Реми се бе осмелил да ми предложи такова нещо. Чувствах се ужасно зле, прекалено зле, но той продължи да настоява и се обади два часа по-късно, кдто атакува болезненото ми място, питайки ме не е ли все едно от коя страна ще съм. Веднъж пред него бях споделила, че ми се струва но-срамно да платя, отколкото да взема пари от мъж, за да легна с него. Той ми го припомни и най-лошото бе, че възприе тон на загрижен и разтревожен, като че ли ми беше по-голям брат, който ми се кара за липсата на смелост. Ако умеех да го сторя, бих го дефинирала като инфантилни задръжки, чиста наивност. Но той го дефинираше по друг начин, казвайки, че щом съм з играта, трябва да спечеля, а не да бъда глупава, след като съм го правила хиляди пъти. А тоя път нямаше да е ло-различно...

По време на вечеря бях почти решена да отида.

Чертата ме мамеше, близостта й оказваше почти неудържимо привличане върху мен: зовът от пропаст-

та, желанието да се спусна в бездната и да падам, да се търкалям стотици, хиляди метри, да се разбия в дъното, за да не трябва да мисля отново за вечността.

По-късно у дома, на излизане от банята, се огледах добре и забелязах, че съм започнала да напълнявам.

Загърнах се в хавлията, за да не се виждам.

Съмнението дойде по-късно, следобед, когато се питах как да се облека, за да отида на странната си среща. Каква рокля да облека — черна, къса, тясна, деколтирана или нещо нормално като обикновена жена.

Щях да съм безкрайно благодарна на съдбата, ако Патрисия предложеше да вземе Инес от училище, преди да я отведе да спи в къщата на родителите ми.

Не бих искала я виждам.

Съмнявах се.

Равносметката бе жестока.

Пабло не бе пожелал да ме изслуша. Опитвах се да му го обясня. Говорих сама пред него в продължение на часове, но думите ми преминаваха през ушите му.

Не бе пожелал да ме изслуша, беше се заинатил на последната от моите лудости и не искаше да погледне по-нататък от нея. Не искаше да ме изслуша, не искаше да ме разбере. Съжалявам много, каза. Беше моя идея и само моя, която от години се въртеше в главата ми. В края на краищата Марсело е най-добрият ми приятел, но ми коства доста да го убедя. Двамата решихме, че е без значение, вече не сте на възраст, в кояго би могла да възникне някаква връзка между вас, но не очаквах, че това така ще те нарани. Ако знаех, кълна се — каза той, — бих се отказал навреме, кълна се, че съжалявам.

Опитвах се да му обясня, говорихме в продължение на часове, че никога не съм смятала за почтено кръвосмешението. Разбира се, че никога не бях мислела, че Марсело ще реагира по такъв естествен начин след случилото се, защото никой от двамата никога повече не спомена нещо по този въпрос. Нито заедно, нито

поотделно, сякаш нищо не бе станало. Четях го по лицата им, в жестовете им, в ненарушимото спокойствие на техните действия, сякаш нищо не се бе случило.

А бяха станали много неща. Не беше само това.

Тогава започнах да се питам за качеството на всички лекции по теория, започвайки от първата. Измъчваше ме подозрението, че любовта и сексът не можеха да съществуват съвместно като две съвсем различни неща, и убедих сама себе си, че любовта трябва да е нещо друго.

Точно половината от моя живот — нито повече, нито по-малко — бе свързан само с Пабло.

Никога не бях обичала друг мъж.

Това ме плашеше. Плашеше ме ограничеността ми.

Чувствах като че ли всичките ми движения — от ставането сутрин от леглото до лягането вечер — са предварително свързани с него.

Това ме потискаше. Неговата сигурност ме потискаше.

Тогава се убедих, че никога, докато съм до него, няма да порасна, дори да стана на трийсет и пет години, после на четиресет, на четиресет и пет, петдесет, петдесет и пет, така до шейсет и шест — възрастта на майка ми. Нямаше никога да порасна, а щях да си остана вечното момиче. Но не едно красиво момиче на дванайсет години, а едно нещастно чудовище на шейсет и шест години, потопено в проклятието на вечното детство.

Самосъжалението е лош знак.

Затова тръгнах.

Но никога не можех да забравя, че преди поне бях щастлива.

Накрая избрах една черна рокля — къса и тясна, с голямо деколте — от ластичен плат, който прилепваше по тялото ми като бански костюм.

След това аркансилът, който държах в ръката си, се изплъзна необяснимо как между пръстите ми, като нацапа бузата ми с три тънки черти черен грим.

Ядосах се на самата себе си и намокрих края на една книжна кърпичка, за да се изчистя.

Погледнах се в огледалото.

Видях лицето на жена на средна възраст, вече стара, с опънати устни, белязани от типична гримаса. Две тънки бръчици показваха възрастта и познанието — сложна смесица, — антитеза на лесната неконтролируема усмивка, обикновено свършваща в гримаса, на онова невинно екстравагантно момиче, което бях някога.

Задържах очите си върху тази жена няколко секунди.

Не ми харесваше.

Равносметката бе жестока, ужасяваща.

Отворих крана за студена вода и измих лицето си със сапун, като съзнателно го разтърквах с една гъба, правейки пяна, докато кожата ми започна да гори.

Почувствах се много по-добре.

Трябваше да държа нещо в ръцете си, някакъв предмет, който да ме придружава, да ме развлича и разсейва вниманието ми. Чувствах, че не мога да се върна с празни ръце.

Изведнъж си спомних за нея, за пластмасовата чанта в оранжев цвят — цялата скъсана и раздърпана, на която винаги липсваше едната дръжка. В нея имаше пет порцеланови къса: два крака, две ръце, една глава и едно тяло; мръсна рокля, една бяла пожълтяла шапка, холандска кукла, изпокъсана, вечна спътница пг моето детство, подарък като бебе от сестрата на баба ми — Мария-Луиса, която никога не видях.

От дванайсет години се заричах на всяка цена да отида на следващия ден да я занеса в работилницата на улица „Севиля” да я поправят, но никога не го сторих.

Той щеше да го разбере.

Беше още много рако.

Купих от будката на ъгъла един вестник и затърсих нещо интересно в обявата за нови филми.

В едно студийно кино на „Виляверде Алто” прожек тираха „Чудо в Милано”, но „Виляверде” беше далеч.

Не успях да открия никакъв друг стар и хубав филм.

Тогава избрах „Фуенкарал” — любимата ми улица, и отидех в едно кино да гледам някаква нова амери-

канска комедия, истинска тъпотия, в която участваше чудесна актриса във второстепенната роля на майка на главния герой.

Накрая реших да използвам ключа. Къщата бе потънала в мрак. В началото стъпвах страхливо, като стисках с две ръце оранжевата чанта, докато очите ми свикнат с тъмнината.

Тогава поставих холандската кукла инвалид в единия ъгъл на хола и започнах да прескачам препятствия със страхотна гъвкавост.

Бях щастлива.

Когато стигнах до спалнята, останах права, като залепих ухо на вратата, стараейки се да доловя нещо.

Свалих обувките си, бутнах лекичко дръжката и влязох на пръсти.

Трябваха ми няколко секунди, за да разбера, че този, който спеше, беше Пабло, легнал в средата на леглото.

Въздъхнах дълбоко и се усмихнах.

Това не съвпадаше дори с най-добрата от всичките ми представи — никой у дома, лягам си и чакам; но също не беше и от най-лошите — да заваря двама души под чаршафите.

Като се стремях да шумя колкото се може по-малко, се съблякох, потърсих ризата, която вероятно бе съблякъл преди това. Намерйх я захвърлена на един стол. Огледах я, опипах и помирисах, облякох я, като легнах на пода до него, следвайки най-добрия план, който си бях начертала, докато двамата калифорнийски тъпаци се развеждаха и сдобряваха безспирно на екрана.

Блудната дъщеря се завръща у дома, ляга на пода като куче, публично признава грешките си и иска прошка от баща си, който е добър и човечен.

Не беше превъзходен план, но не беше и лош, като се има предвид бързането и останалите противоречиви обстоятелства.

— Обичам те — пошушнах.

Готово, помислих си след това, всичко бе така лесно.

Твърдият под ми се струваше неимоверно удобен.

Затворих очи, защото бях много уморена. Всичко стана добре, повтарях си. Сега ще мога да заспя, да спя в продължение на много часове. Когато се събуди, той ще ме открие и ще разбере. Всичко беше толкова лесно...

Тогава дочух щракането на запалка и след него студен глас:

— Ставай, Лулу, не по тоя начин!

В началото не посмях да мръдна, стоях неподвижно, свита на пода и трепереща, убеждавайки сама себе си, че не съм чула нищо, но той го повтори с ясен глас.

— Вече е прекалено късно, Лулу! Този път си сбъркала.

Скочих изведнъж, стиснах с ръце яката на ризата му и с всички сили я дръпнах.

Копчетата заподскачаха на пода едно след друго.

Вкарах роклята през главата си, мушкайки ръцете в ръкавите, и дръпнах края надолу, като излязох тичешком от стаята. Сложих обувките си и продължих да тичам.

— Къде отиваш?

Стигнах до хола, взех чантата си, както и пластмасовата чанта, но тогава разбрах, че той идва след мен по коридора и сигурно бе успял да я види. Нямах време да я скрия.

Малката холандка не можеше да ме придружава до мястото, където отива*, така че отново я оставих върху една маса.

— Къде отиваш?

Излязох, като треснах по навик вратата.

Тя се удари два пъти в рамката, без да се затвори.

Познавах Енкарна от доста години. Бях ходила с Пабло в старата къща на улица „Рома”, където тя бе започнала като почтено младо момиче с определена такса за дребни и кльощави пикадори, закръглени и ниски забивачи на знаменца,

които се нахвърляха върху нея със страстта на хората, смятащи, че тя ще бъде може би последната жена в живота им. Тя си спомняше всичко това с тъга и обичаше да повтаря, че всички те са били нехранимайковци, които в повечето случаи си тръгвали, без да плащат, като по този начин бизнесът й лека-полека се провалял. Според собствената й версия нуждата я накарала да дава стаи, но за друг вид корида.

Улица „Рома”, чудесно място за тореадорско хотел-че, не беше толкова удобна за друг вид срещи най-вече когато тази зона започна да се изпълва с хипита, новата вълна, но по-некултурни и от предишните посетители, неспособни да оценят очарованието на старите традиции като къщата на Енкарна. Така че накрая тя я продаде със загуба на един режисьор, който успя да я склони за това, като я наричаше „паметник” и опипваше най-нагло задника й. С парите тя си купи един огромен апартамент в стара аристократична сграда на ъгъла на „Еспос” и „Мина”, като наблягаше с плътен глас, произнасяйки „аристократична”. Доведе от провинцията нейна племенница фризьорка, която бе изкарала и курс за вътрешен дизайн, приюти също така няколко немного млади и немного красиви, но доходоносни момичета, като все повтаряше: „Трябва да изпилваме нещата!”

Когато не можех да си отида у дома, ходех у Енкарна. С нея се разбирах много добре.

Взех такси дотам, защото нямах желание да шофирам.

Обиколих къщата, вървейки бавно и стараейки се да не мисля, да забравя, че съм била отблъсната, но в тази петъчна вечер на трети оживлението беше голямо.

Слаба и стара проститутка, с две тъмни петна на лицето и прекалено бели косми в боядисаната си коса, с доста разголено деколте за увисналите си гърди и късо изкуствено яке — с фигури, напомнящи „Формула 1”, трепереща от студ, ми поиска една цигара. Подадох й я, като я гледах в лицето и бързо се върнах обратно.

На входната врата срещнах племенницата на Енкарна, която бе ходила да се почерпи с годеника си, добро момче, работещо в един оптически магазин и нямащо идея за нищо.

Домакинята седеше самотна пред телевизора. Ко-гато ме видя да влизам, направи знак с глава, посочвайки ми една малка стаичка, разположена в края на коридора, най-добрата стая, която двете наричахме сватбена.

Енкарна бе странна, нервна и неразговорлива. Попитах я за артрозата й, но тя не искаше да говори с мен и отвърна с няколко едносрични думи на моите настоятелни куртоазни въпроси, като добави, че филмът по телевизията много я интересувал, и напомни, че съм закъсняла.

Тази вечер нещата хич не ми харесваха, още от началото имах лоши предчувствия, но беше късно да се откажа.

Вече нямаше къде да се върна.

В стаята, намираща се в дъното, трима мои познати ме поздравиха сърдечно. Не отвърнах по същия начин.

— Къде е Маноло?

— Ами не знам... — Хесус, ниско момче с тяло на атлет, който на мен не ми харесваше особено, макар че се ползваше с голям успех сред мъжете, изглеждаше много изненадан. — Доколкото знам, няма да дойде.

— Реми ми каза, че и Маноло ще бъде — предчувствах, че отсъствието му потвърждаваше най-мрачните ми мисли. — Щом го няма, и аз си тръгвам...

— Хайде де, МарисаТ — Този, който се намеси, бе един от най-големите ми любимци и много приличаше на Лестер, очарователен студент англичанин от добро семейство, попаднал във водовъртежа на живота, на когото не знаех дори името. — Какво има Маноло, което ние нямаме?

— На него вярвам, а на вас не...

На Маноло му харесваха жените. На Маноло му харесвах и аз. „В тая игра съм само заради мангизите” ми казваше често. Не беше много млад, нито много хубав или умен, но имаше нещо много особено освен член като чук. Често се чукахме само двамата у дома като аматьори, изпитвах към него особено чувство. Аз му харесвах и той ме пазеше, съветваше ме с кого може

и с кого не трябва да се замесвам, какво можех и какво не трябваше да правя. Той не би ме продал, бях сигурна в това, но в другите не вярвах. Бях готова да се обърна и да си тръгна, но мисълта да си легна сама тази вечер ме ужаси.

Междувременно играта бе започнала.

Познаваха ме добре, познаваха добре и занаята си.

Този, който приличаше на Лестер, застана зад мен, обгърна тялото ми с ръце и започна да ме гали, да ме опипва с разтворени ръце, като ми говореше на висок глас и повдигаше роклята ми отзад. Разголи тялото ми с привидна изненада, притискайки се в мен и забивайки цепката на кожените си панталони в задника ми, като се движеше ритмично, за да ме избута напред. Маноло няколко пъти ми се бе клел, че е истински хомосексуалист, че му харесваха само мъже, и наистина никога не беше ме чукал.

В замяна на това любовникът му — Хуан Рамон, който имаше глуповато лице и наблюдаваше усмихнат сцената, можеше да чука, който му падне.

Той се приближи до нас, застана пред мен и ме прегърна. Ръцете му се срещнаха с тези на приятеля му, а членът му, заклещен в стари дънки, които всеки момент изглеждаше, че ще се пръснат, се удряше в мен. Милувките му достигаха и до двамата.

Не можах да не затворя очите си, да не изпъна тялото си, като ръцете ми омекнаха безпомощни, а вулвата ми започна да набъбва. Не се и опитах да се въздържам, беше ми безразлично вече, а те бяха така сладки. Нищо не бе се променило, те продължаваха да са превъзходни, когато играеха с мен. Подхвърляха си взаимно тялото ми, сякаш беше голяма топка, чувствах как ме движеха напред-назад, като ме поделяха, отдавайки топлината си, колко лесни и първични удоволствия. Харесваха ми, като гледах какво правят и какво ми правят на мен. Целуваха се и ме целуваха и мен, опипваха се и ме опипваха и мен, смучеха се и ме смучеха и мен, а аз се задоволявах повече от погледите, усмивките, думите, които ми отправяха, макар че не го споделях. Не биха го разбрали. Бяха доста глупави, две зверчета, чиито ръце потъваха от време на време

под роклята ми и допирът им бе съвсем различен от този на истинска мъжка ръка. Нямаше насилие, нито нестихващо желание да ме опознаят, това те запазваха за себе си и техните нежни пръсти не се спираха на мен, само понякога ме удряха полекичка, погалваха ме едва, но самият допир на ноктите им караше кожата ми да настръхва и тогава галех главите им, мушках пръсти в косите им. Горките, малките ми дечица, каква неразбираема грешка на природата да ме лиши от възможността да премеря сили с вас при равни условия, оставяйки ми само възможността да бъда наблюдателка на вашите невинни игри! С мен не бихте били така невинни, но нямаше лек! Горките! Каква съдба сте имали, милички мои!

Когато бяха навили роклята над гърдите ми, двамата заедно я дръпнаха, като ме накараха да вдигна ръце, за да я извадят през главата ми. Тогава през смях ми съобщиха, че щели да ме маскират.

Хесус, който никога не бе ме докосвал, ни наблюдаваше от един ъгъл, странно променен. Приличаше на герой от комикс, на някакъв блестящ космически отмъс-тител, мрачен, опасен и глупав. Имаше огромни подплънки на раменете и черни дълги чорапогащи, отворени отпред и отзад като онези с дупки за чукане, които сега продават и в най-обикновените магазини с обяснението, че не е необходимо да го сваляш, когато си вършиш нуждите. Членът му, напълно обезкосмен, висеше отегчено върху чорапогащите, залепнали по бедрата му като втора кожа. Смешен е, помислих си, макар че в действителност ми харесваше да го гледам, но много скоро и аз щях да представлявам подобна гледка.

Поставиха ми много високи черни ботуши, които стигаха до средата на бедрата ми, тесни до колената, а след това се разширяваха, с огромна платформа и толкова тънки и високи токове, че никога преди това не бях виждала подобни.

— Няма да мога да ходя с това — казах, — На което се разсмяха. — Наистина ще се претрепя с тия високи токове...

Останалите атрибути бяха по-удобни, но също така екстравагантни: колан, украсен със сребърни кабари, който беше продължен от кожени посребрени ресни,

също посипани с кабари, които се закопчаваха една в друга, и се кръстосваха на различна дължина върху задника ми, нещо, подобно на празен сутиен; три черни кожени ленти, които опасваха във форма на триъгълник всяка една от гърдите ми, без да ги скриват, и един кучешки нашийник мой размер, украсен с метални халки.

Лестер ме отведе до едно огледало, огледах се и се харесах, защото каишките ми отиваха. Намерих се красива и им го казах, с което се съгласиха. Може би щяха да ми кажат същото, ако бях облякла чувал за картофи, но все пак ми бе приятно да го чуя. След това ме хванаха за ръцете и ме отведоха в друга стая, където три фигури, седнали на нещо като диван, украсен с позлатено дърво, шумно поздравиха появата ми.

Седналият в средата, кльощав, нисък, полуплешив, с много дълъг нокът на дясната ръка, със смешни мустачки като тънка линийка, която дори не покрива очертанието на устните, истински образец на порочно лице, сигурно бе търговецът на имоти от Аликанте.

От дясната му страна седеше младеж с провинциална красота, зачервени бузи,на петнайсет-шестнайсет години, който постоянно гледаше дрехите си. На един от ръкавите на ризата му от италиански кашмир, с огромни рамене, все още висеше конецът от етикета.

От лявата му страна седеше момиче с бледо лице, което държеше в дясната си ръка броеница с малки червени зърна, и не изглеждаше толкова щастливо.

Имаше също един много висок, огромен мъж с вид на културист, когото не познавах.

Там беше и една жена на около трийсет и пет години, висока и яка, с твърда плът, която беше хубава въпреки грима на вещица, изкуствените нокти, огромните обеци, яркочервените устни и перфорираните зърна на гърдите от две посребрени обеци.

Тя най-много се оживи, когато ме видя.

Първо ме посочи с пръст. След това изви вежди, сви устни и ми отправи страховита усмивка.

Някой преди години ми беше разказвал и ми се бе сторило като черен хумор, че болели първите двайсет-трийсет удара, а след това всичко ти е все едно.

Несъмнено в началото прекарах добре, защото наистина вярвах, че става въпрос за чист фетишизъм, кожа, кабари и халки. Ако се съдеше но коментарите им, мъжът от Аликанте бе много тъп, за да могат нещата да стигнат докрай. Затова продължих да съм спокойна, когато грамадният непознат прикачи края на веригата за задната халка на нашийника ми, като едната от брънките закачи на един дебел пирон, който предварително зачука на стената.

Горката Енкарна, помислих си, ще й потрошат къщата.

Все още бях спокойна и съвсем възбудена от наситената атмосфера, която цареше в стаята,от горящото желание, разкривяващо лицата на някои от присъстващите, над които доминираха две огромни жадни очи.

Културистът зае ролята на церемониал — майстор.

Сграбчи Хесус за едната ръка, завлече го в средата на стаята и го хвърли на пода.

Хуан Рамон се приближи бавно и постави крак на темето му, за да не може да става. Какво пълно съвпадение с религиозната последователност, помислих си, защото жертвата не проявяваше никакъв признак на несъгласие.

Междувременно със същата подчертана церемониалност, характерна за последните жестове на изпълнителка на стриптийз, звярът вкара почти цялата си дясна ръка в дълга ръкавица от твърда кожа, украсена с малки заострени кабари, стигащи до лакътя му.

След това, усмихващ се на себе си, сви юмрук и злери продължителен поглед в него, като че ли искаше да се концентрира, за да прецени силата на тази нлстрьхнала топка с метални върхове, наподобяваща ужасяващо средновековно оръжие, преди да се обърне к . I Хесус, който, свит на пода, не бе успял да види ^Лслодл ira сцена.

Направи го.

Никога не бих повярвала, че ще е възможно, че едно такова малко тяло може да приеме този огромен

юмрук¹, но го направи. Ръкатд му изчезйа почти напълно в тялото на малкия атлет, който се гърчеше и крещеше, неспособен да мръдне под тежестта на крака, който сега притискаше темето му. Направи го и като че ли недоволен от това, започна да върти ръката си в тялото, приемайки с усмивка виковете на болка, които изтръгваше при всяко мушкане.

Лестер се приближи към любовника си, бавно се отпусна върху него и започна да го гали отзад с дясната ръка, докато с лявата ловко освобождаваше така желания му член, стискаше го в ръка и галеше с пръсти влажната му главичка. Скоро получи отговор.

Без да намалява нито за миг натиска на крака си, с който притискаше Хесус към пода, другият успя да разкопчае с лявата си ръка копчетата на кожения панталон на моя любимец и след като погали нежно чудесната му твърда плът, вкара показалеца си в ануса му. Лестер изпъшка и придоби глуповат вид. Какъв е чаровник, помислих си, докато усещах как вулвата ми се изпълваше с мъзга, цялото ми същество изтичаше безвъзвратно по бедрата ми, защото никога не успявах да устоя на тази гледка.

Бляскавият младеж с новите дрехи също изглеждаше превъзбуден. Наведен напред, с полуотворена уста, дишаше тежко, без да пропусне никаква подробност. Неговият настойник, станал любвеобвилен, също го целуваше, пускаше му ръце и като го караше да направи същото с него, говореше с пресекнал глас. Всичко това ще ти направя, като се върнем в Алкой. Ти ме подлудяваш, но ще те затворя в мазето, и няма да излезеш повече на улицата. Няма да видиш нито майка си, нито братята си ще гледаш само мен. След като те нашибам с камшиците, ще се изпикая върху раните ти и повече няма да те чукам в задника. Ще си намеря по-хубави и по-млади от теб и ще ги заведа у дома. Ще ги заведа да ги видиш, защото никога повече няма се чукаш с мен, нито с никой друг. Ще взема един железен прът и ще те разкъсам, ще

ти го оставя заврян вътре цяла нощ и ще те накарам да правиш минет на кучето ми. Това ще е първото, което ще вършиш, щом се събудиш сутрин. И да плачеш, и не плачеш — все тая, и да се молиш, все едно. Ще се влачиш на колене, за да ти дам да ядеш и ще те оставя да умреш от глад, ще те убия, ще те разкъсам с ръкавица, по-страшна от тая тук, защото ме подлудяваш. Всичко това ще ти направя, като са върнем в Алкой...

Жената с продупчените зърна, седнала на един фотьойл, с крака върху облегалките, мастурбираше с метален черен вибратор с позлатена главичка. Погледна ме, усмихна се,след което се обърна към мацето, като му направи знак с глава да се приближи, но момичето се направи, че не е разбрало. Тогава й каза на глас да се приближи и момичето с рана на ръката стана и отиде при нея. Гласът на жената привлече за момент вниманието на всички. След това тя извади инструмента измежду бедрата си и го насочи към устните на малката, тъпа и изплашена проститутка, която продължаваше да държи стиснати устните си дори когато твърдият и влажен връх се допря до тях. Изглежда, че отскоро е в занаята, помислих си, и ми стана мъчно за нея. Вещицата я сграбчи за косата, повдигна я нагоре, като стискаше с ръка кестенявата й грива, тя изписка, издавайки ужасяващ вик, и задържа отворена устата си. Тогава вибраторът потъна между зъбите й. Като я придържаше здраво, жената с проводените зърна придърпа жестоко главата й към себе си и тогава престанах да виждам лицето й, а само дочувах приглушените звуци, които издаваше езика й при допира с вулвата на другата, която докато я разтваряше с пръстите на едната си ръка, с другата насочваше инструмента, от който получаваше все по-голяма наслада, гърчейки се на стола със слаби викове.

Гигантът се измори да вкарва ръката си, облечена в ръкавица, в ануса на Хесус и накрая я извади цялата в кръв. После седна на пода със скръстени крака, точно пред главата на жертвата, която, освободена от всякакъв натиск, дори не помръдна. Не можеше да мръдне, трепереше на пода, издавайки стенания на агонизиращ. Същата ръка, която преди това го бе терзала, вече без ръкавица, се спусна над главата му и разроши косите, а като че ли по предварително уговорен сигнал малкият мъченик успя да се понадигне, да обвие с ръце шията на мъчителя си и като го гледаше умолително с влажни очи, да го целуне нежно по устата. След това отново мълчаливо отправи устни към огромния член на палача си, като съзнателно започна да го облизва с върха на езика си, преди да го вкара в устата си, без намек за случилото се. Изглеждаше щастлив, разбрах,че е щастлив, въпреки леката червена струйка, стичаща се по бедрата му.

Тогава нещата започнаха да се усложняват. Всичко стана много бързо. Аликантинецът пожела Хуан Ра-мон, започна да му шепне на ухото и този прие. Другият го целуна в устата, прегръщайки го с неочаквана страст, и тогава се образуваха две нова двойки.

В началото младежът протестираше, гледайки през сълзи своя настойник и протягайки патетично ръка към него, което не му помогна. Хуан Рамон го отведе в единия ъгъл, повали го по корем на една маса, шибна го два пъти, като му каза, че ако се държи лошо, с него ще се случи нещо по-лошо. Това, изглежда, поуспокои агънцето, което застина неподвижно. Трябваше да се напрегна, за да разбера какво става, защото бяха доста далече. Любовникът на Лестер навлече на члена си нещо подобно на гумен презерватив с шипчета, разтвори с пръсти ануса на момчето и вкара члена си отведнъж докрая.