XIV колония

Бележка на автора

За написването на тази книга с Елизабет си направихме едно паметно пътешествие до остров Принц Едуард в Канада, три пъти ходихме до Вашингтон и организирахме екскурзия до Вирджиния.

Сега е моментът да разделим фактите от измислицата.

Срещата между Роналд Рейгън и папа Йоан Павел II се е провела на датата, посочена в пролога, като е била първата, на която папа и действащ президент на САЩ са разговаряли на четири очи. Единственото, което съм добавил от себе си, е онази история, че папата се бил скарал на никарагуанския свещеник; тя също е действителна, но се случва едва след края на 1982 г.

В преобладаващата си част диалогът отразява съответните мисли и настроения на двамата мъже. Разговорът насаме между тях е продължил петдесет минути и до ден-днешен никой не знае точно какво са си казали. Що се отнася до наличието на активен заговор на папата и Рейгън за сриването на Съветския съюз, не разполагаме с доказателства за сключването на подобно съглашение. Но няма никакво съмнение, че между тях се е развило нещо като мълчаливо сътрудничество, като всеки от тях е упражнявал по свой начин натиск върху СССР (вж. Глава 30). Действително са сновели специални пратеници във Ватикана и Вашингтон, предавали са послания, но операция „Пас напред“ е изцяло моя измислица.

Броят (посочен в Пролога) на десетките хиляди ядрени бойни глави, притежавани от двете страни към 1982 г., е верен.

Езерото Байкал (Глава 1) е най-големият сладководен водоем в света, а всяка зима ледът му се превръща в супермагистрала за коли и камиони. Построяването на железопътна линия по повърхността на езерото през Руско-японската война (Глава 1) е случка от действителността. Обсерваторията, спомената в Глава 10, съществува, макар да съм я преместил от западния на източния бряг. Селцето Чаяние е изцяло моя измислица. Но пък Козлик („Ярето“ — Глава 21) си е действителен руски военен автомобил.

Реконструкцията на замъка на Касиопея (Глава 4) взема за своя основа две сродни начинания от действителността. Едното се отнася до замъка „Геделон“ във Франция, другото — до средновековната крепост „Озарк“ в Арканзас. И двата проекта имат интернет сайтове, от които можете да научите повече подробности.

Черни бани са съществували в изобилие из цял Сибир. Тази в Глава 6 се базира на историческо описание. Изоставени къщи се срещат често във Вирджиния (Глава 8), макар тази на Брад Чарън да е изцяло плод на въображението ми.

В романа се споменават най-различни населени места: Анаполис, Джърмънтаун, Сейнт Андрюс, Ийстпорт, щата Мейн, щата Мериленд. Всяко от тях е описано правдиво. „Мандарин Ориентъл“ е превъзходен вашингтонски хотел, в който от време на време отсядаме с удоволствие. Град Улан Уде си е на мястото в Сибир заедно с огромния бюст на Ленин (Глава 22). Остров Принц Едуард, Шарлъттаун и Стратфорд са очарователни местенца в Канада, а по северния бряг на острова действително се простира национален парк (Глава 37 и 38).

Спецназ (Глава 11) съществуват до ден-днешен, а информацията за тях в Глава 19 е вярна и точна. Нощен скок с парашут от летящ на голяма височина самолет е по силите на който и да било офицер от Спецназ. Скокът в Глава 37 е описан по действителен случай. Съществували са и съветски планове за изнесени напред атаки срещу врага (Глава 55), в които главната роля е била отредена на въпросните части.

КГБ е владеело до съвършенство както пасивните, така и активните разузнавателни мероприятия, като пипалата му са стигали до всяко кътче от планетата. Особено активни са били в Съединените щати, обявени от СССР за главен противник.

В преобладаващата си част дейността на съветското разузнаване е била насочена към подготовка за неизбежен конфликт с Америка (Глава 10). Зданието на вдъхващото особен ужас Първо главно управление на КГБ е било великолепно съоръжение. Историята за възхода и падението на руското шпионско ведомство е разказана правдиво. Служителите на КГБ действително са ползвали множество специални привилегии, като са били напълно изолирани от несгодите на редовите съветски граждани (Глава 49). „Интурист“ съществува до ден-днешен (Глава 45), макар и вече приватизиран, като отдавна не е официалната държавна туристическа агенция.

Братството на Синсинати (Глава 14 и 18) си остава най-старото, създадено на територията на САЩ. Историята на основаването му и съпровождащите я тревоги сред обществеността почиват на реални факти. В крайна сметка лично Джордж Вашингтон го е спасил от принудително разпускане. Бенджамин Талмидж, първият глава на американския шпионаж (Глава 34), е бил сред членовете основатели на братството, но воденият от него дневник, както и участието му в каквито и да било военни планове на Съединените щати и в прокопаването на таен тунел под Белия дом (Глава 14, 18, 20, 23, 34, 39 и 60) са мои добавки към историята. Андерсън Хаус (Глава 18 и 20) обаче съществува и може да бъде посетена и разгледана с екскурзовод. Сградата все още служи за главна квартира на братството. Библиотеката в подземието й също е налице и съдържа една от най-богатите колекции от книги в света, посветени на Войната за независимост. Балната зала и зимната градина са изумителни, но стаята с мониторите за видеонаблюдение на втория етаж (Глава 23) е моя измислица.

Юрий Андропов е историческа личност и отговаря на описанието (Глава 33), само че никога не е замислял споменатата операция. Той е ненавиждал както Рейгън, така и Йоан Павел II (Глава 52), но, за щастие, е починал година след издигането си на поста генерален секретар.

Десетгодишното американско момиченце, споменато в Глава 33, което изпратило на Андропов писмо, се нарича Саманта Смит. Постъпката се превърнала в медиен фурор през 1982-ра. Андропов наистина се възползвал от възможността да излъже Запада, че прекъсва всякаква работа по системата за противоракетна отбрана (Глава 33). Подобни лъжи са били неразделна част от съветската политика на пропаганда и дезинформация. През 1983 г. Саманта посетила Съветския съюз, но Андропов вече бил твърде болен, за да я посрещне лично. За жалост, тя загива при самолетна катастрофа през 1985 г.

Инициативата за стратегическа отбрана (ИСО) наистина е съществувала (Глава 29). Тя е замислена и разработена така, както е описано в Глава 30. Между историците има известни разногласия, като някои твърдят, че основното й предназначение не е било изработването на ефективен противоракетен щит, тъй като това не било по силите на тогавашните технологии. Вместо това идеята била да се убеди Съветският съюз, че една подобна система би могла да се реализира, с което Съветите да бъдат принудени да харчат милиарди рубли — нещо, което не можели да си позволят (Глава 30).

Точно така и станало.

С което режимът само ускорил собствената си гибел.

В процеса на разработка Съединените щати са се сдобили с множество технологични предимства, но един цялостен и работещ противоракетен щит си остава мечта и до днес.

Джордж Шулц (Глава 18) и Сайръс Ванс (Глава 9) са бивши държавни секретари на САЩ. Йоан Павел II действително посещава в затвора и прощава на своя убиец (Глава 55), а Съветският съюз си остава основният заподозрян в опита за покушение срещу папата през 1981 г.

Градините на Белия дом, Лафайет Парк и Пършинг Парк (Глава 76) са описани точно и правдиво. Залата за заседания в Белия дом съществува, а в нея се намира закупената и подарена от Никсън маса (Глава 58). Опожаряването на Капитолия и на Белия дом от британците през 1815 г. е исторически факт (Глава 59 и 70). Войната от 1812 г. се смята за „Войната на Мадисън“, като е била натрапена на британците против волята им (Глава 39). През август 1815 г. американските войски действително са избягали от федералния окръг Колумбия, без да окажат каквато и да било съпротива.

Църквата „Сейнт Джон“ датира от периода на реконструкцията на Белия дом (Глава 70). Аз се натъкнах на този факт при едно посещение с екскурзовод (такива са достъпни за широката публика) и веднага реших, че една връзка между двете събития би звучала твърде логично. Успях също да се добера до подземието на храма (това не е част от организираната обиколка), което съм описал истинно в Глава 75 и 76, с едно изключение: в стената наистина има различен участък, но не поради разликата в цвета на тухлите. Дупката, през която някога са се подавали въглища за парните котли, е зазидана не с тухли, а с бетон. Наличието на такава дупка обаче пришпори въображението ми и аз я превърнах в начало на тунел, водещ към Белия дом. През над двестагодишната си история църквата действително е била затваряна за ремонти, както пише и в романа (Глава 73 и 75).

В историята се споменава и Двайсетата поправка към Конституцията заедно със закона от 1947 г. за предаване на президентските правомощия. И двата документа са пълни с правни недостатъци и вътрешни противоречия, които Конгресът до ден-днешен не проявява желание да разреши (Глава 42 и 48), създавайки потенциални проблеми на Върховния съд. Обсебеността на съветските власти от тази тема е моя измислица, но е истина, че бившият Съветски съюз е изучавал най-внимателно всички аспекти на американското общество, търсейки слабите му места. Всеки път, когато 20 януари се е падал в неделя, церемониите по полагане на клетва са се провеждали два пъти: веднъж в неделя, и втори път в понеделника след нея (Глава 58). Такъв беше и случаят с встъпването на Рейгън в длъжност за втория му президентски мандат през 1985 г. Практиката с определянето на член на правителството за правоприемник съществува (Глава 58), като решението е на началника на президентската канцелария. Вярно е също, че най-висшестоящият оцелял след евентуална атака държавен служител става президент, независимо дали той е определеният правоприемник, или не (Глава 48 и 79).

РА-115 си остава загадка. Никой не е виждал с очите си ядрено устройство с размерите на куфар, произведено в Съветския съюз. Въпреки това Станислав Лунев, най-висшият съветски разузнавач, избягал някога в Съединените щати (Глава 11), описва такива устройства в своята мемоарна книга „През очите на врага“. През 90-те Конгресът провежда изслушвания във връзка с предполагаемото им съществуване, като описанието им в романа (Глава 68) е заимствано от тези изслушвания. Необходимостта от загряване на пусковия механизъм (Глава 68) е добавена от мен.

Скривалища с оръжие на КГБ са откривани в Европа и Далечния изток (Глава 19), но никога в Съединените щати (Глава 66 и 68). Бившите архивари на КГБ са доказано най-добрият източник на информация. Дефинитивният труд по въпроса е озаглавен „Щит и меч: Архивът на Митрохин и тайната история на КГБ“, публикуван през 1999 г.

И накрая, няколко думи за Канада. Бащите основатели отчаяно са се стремили тази територия да се превърне в четиринайсетата колония, като в Конституцията фигурира текст, допускащ нейното автоматично присъединяване към новата държава (Глава 39).

Но това така и не станало.

А и двата опита за превземането й се провалили.

Канада се появява отново в полезрението ни в ранните години на XX в. Планът за инвазия от 1903 г. съществува (Глава 59, 61 и 62), като голяма част от текста в Глава 61 е цитиран дословно. На 21 май 1916 г. Военният колеж на Сухопътните войски представя план за военна офанзива, а всички отпуснати средства и подготвителни дейности, описани в Глава 62, отговарят на истината. Огромното военно учение на канадската граница през август 1935 г. също се е провело. Нови тревоги около Канада възникват през Втората световна война, особено свързани с евентуално завладяване на Англия от Германия; изготвен бил документ от 94 страници за начина, по който САЩ да получат контрол върху канадската територия. Съществува дори и книга по въпроса: „Защитата на една незащитена граница“ от Ричард А. Престън. Разбира се, всякаква връзка между Братството на Синсинати и тези събития е измислица.

За разлика от останалите ми романи този разглежда един по-неотдавнашен исторически период — Студената война. За мен беше вълнуващо преживяване да науча някои от тайните й, които тепърва започват да излизат на бял свят.

В апогея си КГБ е наброявало 700 000 служители, разпръснати в над двайсет управления. Както ЦРУ, така и АНС са създадени като пряк отговор на неговото присъствие. Агенти на КГБ са се представяли за дипломати, репортери, бизнесмени, университетски професори, дори за обикновени граждани, като са инфилтрирали всичко, което им се изпречи. За тях е нямало нищо свято. По едно време дори акордьорът на пианото в резиденцията на губернатора на Ню Йорк е бил заподозрян, че работи за КГБ.

В посочените по-горе мемоари Станислав Лунев прави коментар, който Стефани Нел оценява като толкова мъдър, че през цялата си кариера не го забравя (Глава 11).

Един добър съвет.

Колкото плашещ, толкова и поучителен.

Добрият шпионин е приятел с всички, а не призрак, дебнещ в ъгъла.