Йонич

Глава 5

Минаха още няколко години. Старцев още повече напълня, затлъстя, диша тежко и вече върви отметнал глава назад. Когато подпухнал, червен, пътува с тройката със звънчетата и Пантелеймон, също подпухнал и червен, с месест врат, седи на капрата протегнал напред прави, също като дървени ръце и вика на срещнатите: „Карай вдясно!“, се получава внушителна картина и ти струва се, че пътува не човек, а езически бог. В града той има грамадна практика, няма време да си отдъхне и има вече имение и две къщи в града, а търси да купи и трета, по-изгодна и когато в дружеството за взаимен кредит споменат за някоя къща, определена да се продава на търг, той без всякакви церемонии отива в тази къща и като минава през всички стаи, без да обръща внимание на необлечените жени и деца, които го гледат с изумление и страх, сочи всички врати с бастуна и дума:

— Това кабинет ли е? Това спалня ли е? А тук какво е?

И при това диша тежко и изтрива потта от челото си.

Той има много грижи, но все пак не напуска земското място; алчността го е впримчила, иска му се да бъде и тук, и там. В Дялиж го наричат просто Йонич. „Къде ли отива Йонич?“ или: „Дали да поканим на консилиума и Йонич?“

Навярно от това, че гърлото му е плувнало в тлъстини, гласът му се промени, стана тънък и рязък. И характерът му също се промени: стана тежък, раздразнителен. Преглеждайки болните, той обикновено се сърди, чука нетърпеливо с бастуна по пода и крещи с неприятния си глас:

— Моля да отговаряте само на въпросите! Без разговори!

Той е самотен. Живее скучно, нищо не го интересува.

През цялото време, откакто живее в Дялиж, любовта му към Котик беше единствената му, а вероятно и последна радост. Вечер той играе в клуба винт, а сетне седи сам на голямата маса и вечеря. Прислужва му лакеят Иван, най-старият и почтен лакей, поднасят му лафит №17 и вече всички — и управителят на клуба, и готвачът, и лакеят — знаят какво обича и какво не обича, стараят се с всички сили да му угодят, че току-виж се разсърди изведнъж и вземе да чука с бастуна по пода.

Докато вечеря, от време на време се обръща и се намесва в някой разговор:

— За кое говорите? А? За кого?

А когато понякога на съседна маса отворят дума за Туркини, той пита:

— За кои Туркини говорите? За онези, дето дъщеря им свири на пиано ли?

Ето всичко, което може да се каже за него.

А Туркини? Иван Петрович не е остарял, ни най-малко не се е променил и както по-рано все пуска остроти и разказва анекдоти; Вера Йосифовна чете на гостите си своите романи както по-рано с охота, със сърдечна простота. А Котик свири на рояла всеки ден по три-четири часа. Тя явно е остаряла, боледува често и всяка есен ходи с майка си в Крим. Изпращайки ги на гарата, когато влакът тръгва, Иван Петрович бърше сълзите си и вика:

— Прощавайте, моля!

И маха с кърпичката.

1898