Йорич

3.

Слязох обратно по късото стълбище, поех по коридора, спрях и почнах да се мъча да си спомня името, което ми бяха дали.

„Делвик.“

„Знаех го.“

„Ясно де.“

„Тъкмо щях да си го спомня.“

„Да бе.“

„Млъкни“.

Успях да се върна там, където Харнууд още стоеше и чакаше. Усмихна се все едно се зарадва, че ме видя. Поклоних се толкова изрядно, колкото можах — не че щеше да ми каже, ако съм сбъркал нещо — и рекох:

— Извинете, да познавате лорд Делвик?

— Разбира се, милорд. Да ви заведа ли при него?

— Ако бъдете така добър.

Беше така добър. Даде някакви указания на пазача на вратата, а на мен ми даде знак с ръка, че трябва да вляза в крак с него.

След като познавах лейди Тилдра от толкова дълго време — в плът имам предвид, — изобщо не се изненадах, че с такава привидна лекота скъси крачките си, за да се изравнят с жалката ми човешка походка.

Няма да се опитвам да описвам завоите, които взехме, нито стълбищата, които водеха нагоре само за да се спуснем веднага след това по други надолу. Ще спомена един изключително широк коридор, с нещо като златна украса върху слонова кост, с окачени по стените псиотпечатъци на някои от най-странните личности, които съм виждал изобщо. Всички приличаха достатъчно много на Деймар, за да ме убедят, че са Господари на ястреба, и всички ме гледаха вторачено, с едно и също изражение, все едно казваха: „Що за странно животно си ти, между другото, и би ли имал нещо против да те поогледам малко?“

Влязохме в квадратно помещение, голямо приблизително колкото стария ми апартамент на улица Долен Кийрон — а той беше доста голям. Помещението беше празно. Харнууд рече:

— Тук различните представители понякога се събират, за да си говорят неофициално.

— Тук ли трябва да изчакам?

— Не, можем да намерим кабинетите на лорд Делвик.

Радвах се, че стаята е празна. Една среща с представителя на дома Джерег щеше да е неудобна. Отидохме до една врата в другия край и влязохме в коридор. Харнууд кимна надясно.

— Натам, като се заобиколи надясно, ще се върнете при Имперската зала за аудиенции, от другата страна. За съжаление, това е най-краткият път, без да се минава през Залата, което е нередно.

— Разбирам — излъгах аз.

Той се престори, че ми повярва, и завихме наляво. Имаше няколко врати отдясно, а по-натам коридорът се раздвои, но преди това Харнууд спря пред една от вратите и почука. Над нея се виждаше символът на дома Йорич. До този момент не бях хапвал нищо, освен сушени плодове преди около три години и бях в окаяно настроение. Реших твърдо да не си го изкарвам на лорд Делвик.

„Не мога да чакам…“

„Ами недей“.

Роуца леко потрепери и съм съвсем сигурен, че беше смях.

Вратата се отвори и един попрестарял драгар с гъсти вежди и тънки устни ни посрещна с дипломатична усмивка — тоест усмивка, която не значи нищо.

— Добра среща, Делвик.

— И на теб, Харнууд. — Погледна въпросително към мен.

— Това е лорд Талтош, от дома Джерег. Желае да си поговорите.

— Разбира се — отвърна той. — Влезте и седнете. — И да не беше чувал за мен, прикри го добре.

Харнууд си тръгна след обичайните учтивости и извинителни жестове, след което придружих Делвик в стаята му — или по-скоро жилище, защото имаше две врати, които вероятно водеха до личните му покои или нещо такова. Беше доста приятно: дебел тъмночервен килим от тези, дето се внасят от Кереш и околностите, със сложни преплетени шарки, за чието различаване не би стигнал един човешки живот. Нямаше бюро, което по някакъв начин ми се стори важно. Имаше само няколко тапицирани стола с масички до тях, тоест, все едно че ти казваха: „Тук само ще си побъбрим малко с теб, няма защо да се притесняваш“.

Хе.

Делвик ми посочи стол, извини се, излезе през една от вратите и след малко се върна с голяма чиния със сухари и сирене. Бях готов да го разцелувам.

Казах:

— Надявам се, че не възразявате да нахраня малко приятелите си.

— Разбира се, че не, милорд.

Нахраних ги, както и себе си, като се стараех да не изглеждам твърде лаком, но също тъй и без да се притеснявам особено. Има моменти, когато предразсъдъците на драгарите за хората могат да работят за нас. Не ядох достатъчно, за да се заситя, но няколкото сухара с изключително деликатно (чети: безвкусно) сирене помогнаха. Той също изяде няколко, колкото да ми прави компания, докато чакаше да заявя по каква работа съм дошъл.

Извадих монетата, дадена ми от Перисил, и му я показах.

— Хм. Добре. — Погледна ме и кимна. — Много добре. — Отпусна се в стола си. — Кажете ми.

— Защо съдебното преследване на Алийра е’Кийрон става толкова бързо?

— Самият аз се чудех. Значи имате адвокат за нея?

— Перисил — отвърнах му.

— Хм. Боя се, че това име не ми говори нищо.

— Има кабинет в сутерена.

— Къде?

— В Дома.

— А, разбирам.

Изглежда, най-добрите адвокати имаха кантори извън Дома. Това може би трябваше да разстрои увереността ми в Перисил, но се бях доверил на съвета му и го харесвах, а Лойош не бе направил някакъв особено гаден коментар по негов адрес.

— Попитах нейно величество и…

— Моля?

— Попитах нейно величество за това и тя не пожела да отговори. Делвик се овладя и престана да ме гледа вторачено.

— Разбирам.

— Надявам се, че усилието ми не прави задачата ви по-трудна. Усмихна се вежливо.

— Ще видим.

— Значи ще го проверите?

— Разбира се.

Изглеждаше искрено изненадан, че изобщо попитах. Мъничките монети като онази, която ми бе дал Перисил, изглежда, имаха някаква сериозна власт. В такъв случай защо един адвокат с кабинет в сутерена разполагаше с една от тях и защо бе избрал да я използва точно за мен?

„По-късно — помислих си. — Запомни го и го остави да отлежи“.

— Как ще се свържа с вас?

— Или чрез Перисил, или в Черен замък.

— Черен замък? Лорд Мордран?

— Мороулан.

— А, да, разбира се. Добре. Ще ви се обадя.

— Благодаря ви — казах и станах. — А…

— Да?

— Има ли място, където може да яде човек, тук в Двореца? В смисъл, за тези от нас, които не работят тук?

Той се усмихна.

— Има десетки такива места. Най-близкото е точно извън вратата ми вдясно, завивате пак вдясно, надолу по стълбите и първата вляво.

— Благодаря ви — отвърнах най-искрено.

Той кимна, все едно че му беше безразлично. Предполагам, че ако се мотаеш достатъчно дълго в Имперския двор, губиш способността си да различаваш искреността.

Наистина се оказа, че има някаква храна. Стая с достатъчно място за цял батальон, заета от четирима души като самотни тръни по скалист хълм. Ядяха нещо, раздавано от мършава стара криота, която изглеждаше полузадрямала. Взех някаква неидентифицируема супа, която се оказа прекалено солена, вчерашен хляб и нещо, което някога трябваше да е било печено телешко. Поръчах си вода, защото не можех да се доверя на вино. Взимаше прекалено скъпо. Така и не разбрах защо беше толкова празно.

Лойош също не хареса особено храната, но двамата с Роуца хапнаха съвсем доволно. Е, аз също, ако ще си говорим честно. Беше някъде рано следобед. Предположих, че по обяд мястото е много по-оживено и храната по-прясна.

Привърших и напуснах със сърдит поглед към търговката — няма да я нарека готвачка, — която изобщо не го забеляза, и се запътих да видя адвоката си. Адвоката на Алийра. Добре де, адвоката.

В този момент искам да споделя наблюдението, че бях прекарал последните няколко години в пътуване и бях посетил села, отделени едно от друго с планина, река или гора, които не бяха толкова отдалечени, колкото едно място в Имперския дворец от друго в Дома на йорич, разположен непосредствено до него. Според Лойош говоря метафорично и може би е прав, но не бих заложил срещу банката на това.

По някое време все пак стигнах и, чудо на чудесата, той все още си беше там и сякаш изобщо не беше мърдал от мястото си. Сигурно не беше. Сигурно си имаше лакейчета, които да вършат цялото тичане насам-натам. Хареса ми.

Влязох и още преди да съм успял да го попитам, каза:

— Всичко е уредено. Бихте ли желали да посетите Алийра?

Виж, това, между другото, не беше толкова лесен въпрос, колкото може би прозвуча. Но след като се поколебах само за миг, отвърнах:

— Естествено. Най-лошото, което може да направи, е да ме убие.

Това ми спечели въпросителен поглед, но го пренебрегнах.

— Идвате ли с мен? — попитах го.

— Не. Вие трябва да я убедите да ме види.

— Добре. Как го постигнахте?

— Предполагаемият й отказ да се види с приятел или адвокат би могъл да е свързан с преднамерена изолация от страна на Империята, със съдействието на Правораздаването.

Зяпнах.

— Мислите ли?

— Казах „би могъл“.

— Но всъщност не мислите така?

— Определено няма да отговоря на това и не ме питайте отново.

— Добре. Но те го повярваха?

— Повярваха, че имам основания за разследване.

— Аха. Ясно.

Той кимна и каза:

— Сега идете и се вижте с нея.

— Хм. Къде? Как?

— Един етаж нагоре, продължавате обратно, докато… ето, ще ви напиша посоките; малко са заплетени.

Заплетени си бяха. Почеркът му бе убийствено изряден и точен, въпреки че написа указанията доста бързо. Трябва да съм изглеждал като идиот, докато вървях по коридорите с два джерега на раменете, непрекъснато спирах, четях бележката и се озъртах. Но тези, които подминавах, бяха или вежливи като исола, или разсеяни като атира, и най-сетне стигнах. Две мраморни колони охраняваха висока и широка двукрила врата. Крилата бяха изваяни толкова пищно с подскачащи йорич, че човек можеше и да не забележи, че са обковани с желязо. Трябва да ги видите някой ден. Подскачащи йорич не е нещо, което човек вижда изваяно всеки ден, и с основание. Пред вратата имаше четирима стражи с вид сякаш нямаха никакво чувство за хумор и един ефрейтор, чиято работа бе да разбере имаш ли сериозно основание да искаш да ти отворят.

Убедих го, като му показах монетата, и се чу силен звън, последван от действията на невидими слуги, които задърпаха невидими въжета, и вратата се отвори. При Мороулан нещата действаха по-добре.

Беше малко странно да вляза през този портал. Първо, другата страна ми беше по-позната. Бил съм там и ме прониза хладна тръпка, щом стъпих на голия каменен под. Няма да говоря за последния път, когато бях в затворите на йорич. И определено няма да говоря за времето преди това.

Точно след входа в широкия коридор имаше малка стражева кабина, като къщурка със стъклени прозорци. Вътре имаше две кушетки, предполагам, за да спят там, и маса, зад която седеше сержант. На един стол до него седеше жена, а пред него лежеше разтворена дебела книга с кожена подвързия.

— По каква работа? — попита сержантът.

— Да видя Алийра е’Кийрон, по молба на нейния адвокат.

— Име?

— Моето или на адвоката?

— Вашето.

— Шурке.

— Печат?

Изрових го и му го показах.

— Казаха ми, че ще наминете — каза той. — Трябва или да оставите оръжията си тук, или да подпишете и подпечатате тези документи и да положите клетва, с която обещавате…

— Знам. Ще подпиша документите и ще положа клетвата.

Той кимна и минахме по процедурата, която ми позволяваше да задържа Лейди Тилдра, а в никакъв случай нямаше да я предам. След като най-сетне приключихме с това, той рече:

— Лимпър, заведи го до номер осем.

Жената стана и ми даде знак да я последвам.

Особеното при затворите е, че за разлика от всичко друго в крилото на йорич, те са доста прости: голям квадрат от врати, постове за охрана в четирите ъгъла, стълбище в средата. Може да включва много вървене, но няма да се загубиш.

Качихме се по стълбището. Досега бях влизал само в сутерена и първото нещо, което ми направи впечатление, бе, че вратите на килиите, макар да бяха направени от същото обковано с желязо дърво, са много по-раздалечени от вратите на тези, в които бях пребивавал аз. И имаха въженце за звънец, моля ви се!

Лимпър дръпна въженцето на една врата, после извади ключ и я отключи, без да изчака отговор. Вероятно обитателите на тези елитни килии заслужаваха да бъдат предупреждавани за посетители, но все пак нямаха избор дали да ги пуснат. Това ме накара да се почувствам малко по-добре.

Тя отвори вратата и ми каза:

— Имате един час. Ако поискате да напуснете по-рано, дръпнете топката от вътрешната страна на вратата.

Пристъпих вътре и вратата се затвори зад мен с глух звук. Чух как ключалката изщрака. Огледах се.

Когато бях малък, жилището, в което живеехме с баща ми, бе доста по-малко от „килията“, в която се намираше Алийра, и определено не толкова луксозно. Подът беше застлан с дебел сериолски килим с вълнисти шарки и остроъгълни линии, всички оформени на точки. Мебелите бяха от светло дърво, а светлината идваше от канделабър с достатъчно свещи, за да осветят петдесет килии като тази, в която бях отседнал аз навремето. Описвам, разбира се, само стаята, която можех да видя, защото имаше още две врати, водещи вероятно към други стаи. Но пък може би едната бе тоалетна и апартаментът беше само двустаен.

Отначало не видях Алийра. Беше се изтегнала на дълъг диван и простото й черно военно облекло се сливаше с меката тапицерия. Въпреки че всъщност трябваше да съм видял искрите, изхвръкнали от очите й, когато ме удостои с онзи мил, приятелски, гостоприемен поглед, който очаквах.

— Какво, в името на тръните в задника на Барлън, искаш пък ти!

„Можем ли просто да не обръщаме внимание на ругатните и обидите, шефе?“

„Страшното вече мина, Лойош“.

И така си беше. Защото докато още търсех нещо за отговор, тя каза:

— Не съм давала разрешението си за визита.

— Адвокатът ти го уреди.

— Нямам адвокат.

— Оказва се, че имаш.

— Нима? — Каза го с тон, който можеше да остави ледена кора по горящите интимни части на Винак.

— Казаха, че законът го изисквал. Не ги разбирам аз тия работи.

— А аз нямам ли думата по въпроса?

— Не си имала думата и когато са те напъхали тук — отвърнах и свих рамене.

— След като ми взеха Пътедир, ако тоя адвокат посмее да си покаже физиономията, ще трябва да се оправям с голи ръце.

Кимнах и отбелязах:

— Знаех си, че ще проявиш разум.

Изгледа ме свирепо.

— Знаеш ли защо не те убивам веднага?

— Да. Защото за да го направиш, ще трябва да станеш. В затворите на йорич си откъсната от Глобуса и не можеш да левитираш, тъй че ще видя колко ниска си всъщност, а ти не би могла да понесеш такова унижение. Ще ми предложиш ли нещо за пиене?

Просто за да знаете, от години не беше правила онова с левитирането. Казах го просто за да я подразня.

Тя ми посочи с брадичка.

— На бюфета. Сипи си.

Спрях се на силен сайдер, който бе доста добър, макар да му трябваше малко охлаждане. Заех стола срещу нея и се усмихнах мило на кръвнишкия й поглед.

— Е? — рекох. — Какво ново?

Реакцията й бе по-скоро войнствена, отколкото подобаваща за дама.

— Да. Тая част донякъде я схванах — казах. — Но се чудех за детайлите.

— Детайли. — Каза го, все едно че думата беше гадна на вкус.

— Арестувана си — подхванах — за нелегално проучване и практикуване…

Прекъсна ме с няколко предложения какво бих могъл да направя с резюмето си по делото й.

Приближавах се до заключението, че не е в най-добро настроение за разговор. Отпих глътка сайдер, примляснах и огледах стаята. Имаше дори прозорци. Бяха с решетки, но истински прозорци. Докато бях в „Склада на джерег“, нямах никакви прозорци. И бяха направили нещо, което предотвратяваше психична връзка, макар че все пак можех да говоря на Лойош, което ме поставяше в по-добро положение от повечето там.

— Струва ми се, че тук става въпрос за нещо повече от простото нарушаване на закон.

Тя ме зяпна.

— Ти правеше това от години и всички го знаеха — продължих. — Защо ще те арестуват за него сега? Трябва да е замесено нещо политическо.

— Мислиш ли?

— Просто разсъждавам на глас.

— Чудесно. Може ли да го правиш другаде? И да има някой, когото искам да видя точно сега, не си ти.

— А кой?

— Пътедир.

— Е, да. — Можех да си представя какво е да си лишен от Великото си оръжие. Докоснах дръжката на Лейди Тилдра.

— Моля те, махни се — каза тя.

— Е, не.

Изгледа ме кръвнишки.

— Трябва да науча подробностите, ако ще правя нещо по въпроса — казах. — А ще направя нещо по въпроса.

— Защо? — Почти го изръмжа.

— Не бъди глупава. Знаеш защо. За да спечеля по-висока морална позиция над теб. От това преживявам. Самата идея, че ми дължиш…

— О, я млъкни!

Млъкнах и използвах възможността да поразсъждавам. Трябваше ми друг подход. Веднъж, преди години, бях видял стаята в Черен замък, където живееше Некромантката, ако можеше да се нарече стая. Трудно можеше да се нарече и килер. Имаше място, колкото да стои, и толкова. Не можах да се сдържа и подхвърлих колко е малка, а тя изглеждаше озадачена за миг, след което каза: „О, но ти възприемаш само три измерения, нали?“ Да, боя се, че възприемам само толкова. А обичайният ми начин на възприемане нямаше да убеди Алийра да ми каже какво става.

— С какво те хранят тук?

Тя ме погледна.

Рекох:

— Когато бях тук, получавах от онази супа с хлебни корички, плуващи из нея. Просто се чудех дали се отнасят по-добре към теб.

— Кога си бил тук?

— Няколко пъти. Не точно тук, ако трябва да съм точен. В същата сграда, но в друг апартамент. Моят не беше толкова изискан.

— Какво, това морално превъзходство ли ти дава?

— Не, моралното превъзходство го получавам от това, че бях виновен за онова, за което ме арестуваха, и че си излязох на свобода малко по-късно.

Тя само изсумтя.

— Добре де, някакво морално превъзходство поне.

Тя измърмори нещо за джерегите. Допускам, че не беше ласкателно.

— Но пък ти също си виновна — казах. — Формално поне. Тъй че предполагам…

— Ти все много знаеш!

Споходи ме един от онези бързи проблясъци на памет, които те спохождат понякога, този път как лежа на гръб, докато късчета и парчета от света се превръщат в нещо, което не би трябвало да съществува.

— Не чак много. Но повече, отколкото би трябвало.

— Ще се съглася с това.

— Работата е какво би могло да накара императрицата изведнъж да реши, че един закон, пред който си е затваряла очите, изведнъж решава…

— Питай нея.

— Вероятно няма да ми отговори.

— И мислиш, че аз ще ти отговоря?

— Защо не?

— Допускам, че въпросът е риторичен — каза Алийра.

Извърна поглед и зачаках. Налях си още сайдер. Обичам да имам пиене в ръката си, защото имам какво да правя, докато чакам, и защото изглеждам наистина добре, докато го държа, помръдвайки от крак на крак като келнер, когато чака клиентът да избере между суфле със скариди и агнешко по фенарийски. Добре де, може би в края на краищата не изглеждам чак толкова добре. Седнах на един стол срещу нея и отпих отново. Много по-добре.

— Да — каза тя.

— Моля?

— Въпросът беше риторичен.

— О. Моят не беше…

Отпусна се на дивана. Оставих тишината да се проточи, за да видя дали накрая ще каже нещо. Каза:

— Не знам.

Каза го кротко, замислено. Необичайно за нея. Задържах устата си затворена, донякъде в чест на новостта, а и да видя дали ще изникне още нещо.

— Не е толкова просто — промълви тя, все едно че бях другата страна във вътрешния диалог, който течеше в главата й.

— Обясни тогава.

— Ти искаш да го сведа до приятелството срещу политиката.

Вдигнах вежди, за да покажа, че нямам представа за какво говори.

— Но никога не е така рязко разграничено. Въпросът е колко лошо би могло да се окаже едно и какви са шансовете да се случи друго, и колко сигурен си, че едното или другото ще се получи или не.

Кимнах отново. Да хвана Алийра е’Кийрон в настроение за сърдечни откровения бе твърде рядък шанс, за да го провалям с говорене.

— Но тя нямаше да го направи, освен… — Спря и ме изгледа ядосано.

— Освен какво?

— Просто млъкни.

— Няма. Ще говориш ли с адвоката?

— Защо?

— За да не те, не знам, убият или нещо такова.

— Мислиш ли, че ме интересува?

— Като че ли си спомням как веднъж се би, все едно че те интересува. Може и да си го симулирала обаче.

— Знаеш адски добре, че онова беше друго.

— Знаеш, че винаги съм се затруднявал с различията.

— Винаги си се затруднявал да разбереш нещо, което не е с пряка практическа стойност.

— Казваш го, все едно в това има нещо лошо.

Тя изсумтя възмутено.

— Добре. Точно сега може би не е моментът за философстване. Ще говориш ли с адвоката?

— Не — отсече тя.

Приех го за колебание.

— Страх те е, че може да решат, че си невинна?

Погледна ме. После извърна очи.

— Върви си. — Колебливо.

— Разбира се. Междувременно, какво знаеш или подозираш, че би могло да е довело до тази, мм, ситуация, и не искаш да се разкрие?

— Няма да ти кажа нищо, Влад. Остави ме на мира.

Трудно бе да разбера как да реагирам, след като бе толкова колеблива в желанията си.

— Арестували са те по държавни причини — казах, все едно че бях убеден в това. — Може да не знаеш какви са те, но знаеш, че е така. И се боиш, че ако се защитиш, това ще попречи на замисъла на императрицата.

— Разкарай се.

— Очевидно не ти е хрумвало, че императрицата разчита, че ще се защитиш, иначе изобщо не би прибягнала до тази хитрина, за да постигне каквото се опитва да постигне.

Погледна ме и този път в очите й проблесна любопитство.

— Откъде знаеш?

— Тя ми го каза. Почти ми го каза, с онова, което не пожела да ми каже.

— Говорил си с нея?

— Защо не? Имам имперска титла все пак.

— И тя каза…

— Останах с чувството, че стават много неща, за които не би могла да ми каже.

— Останал си с чувството.

— Точно така.

— Значи предполагаш.

— По-малко от увереност, повече от предполагане.

Изсумтя неопределено.

Зачаках. Господарите на дракона са твърде упорити, за да ги убедиш в каквото и да било с аргумент, тъй че номерът да се справиш с тях е като избягваш да казваш нещо, което ще те убие, докато не помислят и сами не стигнат до твоето мнение. Повече от всички, това е вярно за Алийра.

Накрая тя каза:

— Ако нейно величество не е искала да бъда обвинена, нямаше да започне процедурата по ареста ми.

— Така излиза.

Това бяха последните думи, казани за няколко минути. Казани гласно, имам предвид. Лойош ми поговори малко в ума, предимно наблюдения за характера на Алийра. Чувал ги бях. Казвал ги бях.

— Искам отново да наблегна на нещо важно — наруших мълчанието по някое време.

— Какво. Е. То?

— Ако нямаш адвокат, за всички ще е съвсем очевидно, че съзнателно се принасяш в жертва. Ако съзнателно се принесеш в жертва, това вероятно в голяма степен ще осуети онова, което императрицата се опитва да постигне.

Тя ме зяпна. Мисля, че разбираше, че просто се опитвам да я изиграя да направи каквото искам. Бедата бе, че аргументът беше сериозен. Накрая каза:

— Добър ли е поне адвокатът?

— Откъде да знам? — отвърнах. — Вероятно не.

Изгледа ме с яд.

— Добре. Ще го видя.

— Ще го уведомя.

— Махай се оттук.

Този път я послушах.