За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Цар Глупан

Живял някога един цар.

Преди да наследи престола на баща си, народът го наричал правичката — царското синче Глупан. Но щом станал цар, както всички владетели на света, и той бил заобиколен веднага от ласкатели. Те плъзнали като охлюви край него. Дебнели всичко каквото правел. Ловели всяка дума, която отронвала устата му. И всякога на всичко се възхищавали.

Кихнел ли например новият цар, същия миг около него се струпвала цяла дружина царе-дворци с ухилени до уши лица. Всички пляскали с ръце, всички кокорели очи и един през други се надпреварвали кой по-хубаво да похвали кихавицата на царя.

— Ах, чухте ли?… — хълцали задъхано едни. — Чухте ли как мъдро кихна нашият повел ител?!

— Божествено!… Божествено!… — квакали с просълзени от умиление очи други. — Така сигурно кихат само боговете!

Трети пропълзявали до трона, надигали нагоре глави, проточвали шии и с овлажнели от възторг клепки молели царя:

— Позволи ни, господарю, да погледаме по-отблизо божествените ти ноздри, които умеят така мъдро да кихат!…

Сетне всички граквали в хор:

— О, мъдър, мъдър си ни ти, повелителю наш!

Друг път — след като не обелвал дума по цяла седмица — Глупан най-сетне отварял уста и проговарял:

— Даааа — водата е мокра!

Или:

— Тъйййй — две и две правят четири! Тутакси пред него пак изниквали като че ли изпод земята царедворците и отново подхващали:

— Чухте ли?… Чухте ли каква мъдрост отрониха божествените уста на нашия господар?!… Ах, мъдър, мъдър си ни ти, повелителю наш!

Така минавали ден след ден, година след година и неусетно новият цар бил прославен като най-мъдрия владетел на света. Това, разбира се, не било голяма беда — за кой ли властелин не се разправят всякакви смехории! Но не щеш ли, Глупан наистина повярвал, че нямало по-мъдър от него на земята. И за да покаже на всички своята мъдрост, той заповядал да разгласят навред из страната, че ще напълни с жълтици чифт дисаги на оногова, който успее да го излъже…

Още същия ден към царския дворец се проточила пъстра върволица от стари и млади, богати и бедни, умни и глупави люде. И всички носели със себе си по чифт празни дисаги, защото всички били сигурни, че в двореца ще излъжат лесно царя и ще им напълнят дисагите със злато. Но там каквото и да разказвали кандидатите за царските жълтици, каквито и небивалици да измисляли, през цялото време Глупан ги слушал мълчаливо, чешел невъзмутимо червения си врат и накрая все отвръщал:

— Марш! Това не е лъжа, а истина!

Така всички напускали двореца му с празни дисаги.

Накрая и Голчо от Голтупан решил да опита късмета си при Глупан…

Нахранил той една сутрин куцото си магаре Марко Дългоухи, преметнал на гърба му като другите люде чифт големи празни дисаги и — ку-цук-куцук! — двете сиромашки души поели дългия път за царските палати. Вървели без почивка ден, два, три и рано-рано на четвъртата заран Голчо потропал с кривака си на дворцовите порти.

Отворил му вратата сам Глупан, който по-туй време се разхождал наблизо със свитата си. Като чул защо е дошъл Голчо чак от Голтупан с куцото си магаре и като видял големите празни дисаги на магарешкия гръб, царят се изсмял гръмогласно:

— Ха-ха!… Вижте го тоя дрипльо, толкова е сигурен в печалбата, че докарал и магарето си да му отнесе дисагите с жълтиците! Рибата е още в морето, а цървуланко вече приготвил тигана да я пържи… Хо-хо! — кискал се до задъхване цар Глупан и възхитен от собственото си остроумие, по едно време започнал да се търкаля по земята пред очите на слисаното магаре.

Царедворците подскачали като гумени топки край Глупана, пулели очи един към друг и се надпреварвали да гракат:

— Чухте ли?… Чухте ли как умно го каза нашият господар — рибата още в морето, а цървуланко приготвил тигана да я пържи!… Ах, какъв ум, ах, какво остроумие!

— Да, да, да — какъв ум, какво остроумие!

— И тоя гольо дошъл да дели мегдан с такъв ум!… Ха-ха!

Най-сетне — след като се изморили да гракат и квакат — царедворците отвели госта от Голтупан в залата, където царят изслушвал кандидатите за жълтиците му… Глупан се изкачил на трона, надул се, па се обърнал строго към Голчо:

— Хайде, гольо, започвай да лъжеш! Но знай, че само ако не успееш да ме излъжеш и да спечелиш жълтиците, ще заповядам да ти ударят сто тояги на голо, та да запомниш кога си ходил да надлъгваш най-мъдрия от мъдрите царе на света!… Е, кажи каква лъжа има да ми казваш!

— Не съм трепал толкова път от Голтупан до тука, за да те лъжа, твое величество! — отвърнал смирено Голчо. — Дошъл съм в двореца ти самата правда да ти кажа, че да си получа онова, което по наследство ми се пада да взема от тебе…

И започнал да разказва:

— Край нашето село има един дълбок сух кладенец…

— Че край кое село няма сух кладенец? — прекъснал го Глупан и пак се разсмял. — Това ли ти е лъжата, гольо?… Ха-ха!… Гответе тоягите, царедворци, ама по-дебели подберете!… Ха-ха!

— Един ден запретнах крачоли, засуках ръкави и започнах да копая сухия кладенец… — продължил Голчо, като че ли бил оглушал за думите на царя. — Копах ден, копах година, ала вместо да излезе вода, тъмната дупка изведнъж светна! Огледах се и видях, че съм из-дълбал цялата земя и съм излязъл от долната й страна. „Хубава работа — рекох си, — ами сега накъде!“ И да си призная, твое величество, доста се изплаших… Та как да не се изплашиш, брате! Нагоре бездна, която дори птиче не може да прехвръкне, а наоколо — земя чужда, земя непозната. Но тъкмо се чудех какво да правя, гледам — към мене тичат запъхтени двама мъже, облечени от главата до краката с коприна, а на кръстовете им се люшкат едни такива голеееми саби… „Сбогом, животец!“ — рекох си аз и се приготвих да се прощавам с душицата си. Но щом се приближиха до мене, непознатите мъже взеха да ми се кланят. „Ела, казват, госте-нино от Горната земя, с нас в двореца, че царят ни благоволи да те повика!…“ Няма що, в ръцете им бях — ни е да бягаш, ни е да се опъваш! — и тръгнах. Докато вървяхме по пътя за царския палат, най-много ме зачуди едно нещо: накъдето и да се обърнех, пред очите ми навсякъде се мяркаха само магарешки тръни. Надзърнех ли в градините край пътя, в лехите вместо лалета и шибой стърчаха навсякъде магарешки тръни. Повдигнех ли глава към прозорците на къщите, в саксиите се мъдреха важно-важно пак магарешки тръни. Но едва в двореца разбрах защо магарешките тръни бяха на такава голяма ночит в тая страна… Когато ме отведоха в залата, дето трябваше да се срещна с царя, просто щях да припадна от изненада — на трона седеше едно породисто магаре с корона на главата! Коронясаното магаре ме гледаше усмихнато и ми кимаше за поздрав с дългите си уши. Да, както две и две правят четири, така ми беше вече ясно, че този дългоух усмихнат магарец бе царят на тази чудна страна!… Все пак не можах да се стърпя и се обърнах към моите водачи:

„Бре, хора, свършили ли са се в царството ви човеците, та на трона ви се е разположил този магарец!… Или може би зле виждам?“

„Много добре си виждаш, гостенино — обясни ми единият от тях, — на трона ни наистина седи едно от ушите до копитата си чистокръвно магаре!“

„Че защо него сте си избрали за цар?“ — още не можех да проумея аз.

„Защото сме умен народ… Знаем, че всички царе по света са малко подобни или изцяло приличат на магаретата, затуй си избрахме за цар това чистокръвно магаре, та да сме си на чисто с него — каквато и магария да извърши, прощаваме му, нали си е магаре!…“

В туй време дългоухият владетел ме покани да седна на празното кресло до трона му и започна да ме разпитва:

„Като идваш от Горния свят, пътниче, не си ли чувал да има там едно село с хубавото име Голтупан?“

„Голтупан ли! — надух се тозчас аз от гордост, че славата на моето родно село е достигнала толкова далече, веднага щом чух името му. — Как да не съм чувал за Голтупан, твое величество, когато там съм се родил, там съм израсъл и сега направо от него идвам тука!“

„Така ли! — светнаха на свой ред и очите на негово дългоухо магарешко величество. — Че ти тогава, човече, сигурно можеш да ми кажеш дали е жив моят петдесет и пети братовчед Марко Дългоухи — едно такова скромничко, куцичко магаре! Познаваш ли го, слушал ли си нещо за него?… Горкият княз, той е единственият от нашата дългоуха царствуваща династия, за когото досега не знам дали е жив и затуй нищо не съм сторил за благоденствието му!“

„Чакай, твое величество, не е ли лявото ухо на този дългоух княз откъснато по средата?“ — запитах аз нетърпеливо.

„Точно така!… Този благороден белег, според фамилната книга на нашата династия, моят царствен братовчед е спечелил на един рицарски турнир още на младини… Но нима познаваш княз Марко Дългоухи?“

„Има си хас да не го познавам! — викнах аз гордо-гордо и още повече се надух. — Та това е моето магаре Марко Дългоухи!… Виж го ти, милия ми Марко, да бъде княз, в жилите му да тече царска кръв, а досега нищо да не ми обади за това свое величие!… Каква скромност!“

„Жив ли е; кажи ми по-бързо жив ли е моят петдесет и пети царствен братовчед Марко Дългоухи?“ — чак се надигна от трона си развълнуваното магаре цар, като чу думите ми.

„Жив е, бре, жив е! — побързах да го успокоя аз. — Докато бях горе, на Горната земя, той всеки ден си изяждаше по две кошчета слама, похапваше си чат-пат и магарешки тръни на селския мегдан, изпиваше и по две ведра бистра водица!…“

При тази вест магарето цар скочи от трона, протегна шия и изрева от радост така силно, че всички стъкларии в залата зазвъняха. Сетне изтича по обкованите със злато мраморни стъпала на трона и се тръшна върху постлания с персийски килим под, па започна да се търкаля и реве като малаче в локва през юли. С една дума, твое величество, магарето цар изрази радостта си чисто по магарешки. Но да си кажа правич-ката, царю честити, дългоухото величество изпълни тази магария много по-хубаво и много по-мъдро, отколкото твоя милост направи същото тази сутрин, когато ме посрещна.

Досега цар Глупан слушал мълчаливо, не прекъсвал с нищо разказа на Голчо. Но при последните думи на сиромаха ревнал с цяло гърло над него:

— Какво-о-о-о!… Оня, дългоухият, бил по-мъдър от мене ли? От мене — най-умния, най-мъдрия, най… най… най…

— Да не искаш да кажеш, твое величество, че това е лъжа? — усмихнал се хитро Голчо.

При думата „лъжа“ Глупан се сепнал. Стиснал зъби, свил се отново на трона си и пак замълчал.

А Голчо продължил:

— При царя магаре прекарах три дни и три нощи. През цялото време славно си погуляхме и още по-славно се повеселихме. Но мъката ми па Голтупан и куцото ми магаре Марко Дългоухи, които не бях виждал кой знае откога, не ме напусна нито за минутка. Затуй ма четвъртата заран помолих дългоухия домакин да ми помогне да се върна на Горната земя. В началото той се мръщеше и не даваше дума да се издума за раздяла с мене. Но когато му казах, че това трябва да стане за доброто на неговия царствен петдесет и пети братовчед Марко Дългоухи, очите му начаса се просълзиха от умиление и тропна с предните си копита. Веднага в тронната зала влязоха ония същите, облечените в злато и коприна, които първия ден ме доведоха при него.

„Направете всичко каквото желае гостенинът ми от Горната земя, за да се прибере в родното си село!“ — заповяда им дългоухият цар.

Щом чуха повелята му, придворните ме оставиха да се сбогувам с царя, сетне ме отведоха при едно високо дърво. Когато рекох да видя върха на туй дърво, калпакът ми падна и пак нищо не зърнах — върхът му се губеше кой знае къде нагоре, забулен в облаците.

„Ето ти пътя за Горна земя, гостенино, на добър ти час!“ — рекоха водачите ми и си отидоха. Когато останах сам при високото дърво, тутакси се пипнах за дънера му и започнах да се катеря нагоре. Катерих се ден, катерих се година, докато най-сетне една утрин стигнах върха. И щом разгърнах облака, който забулвате всичко пред очите ми, знаеш ли, царю честити, какво видях?… Стоят моят дядо и твоят дядо по средата на друг облак и се карат. Караха се, караха се, па по едно време взеха да се бият. Пата-кю-та… пата-кюта! — бъхте моят дядо дядо ти, че чак пушек се дига. Скочих при тях и с мъка ги разтървах. Тогава от тях научих, че моят дядо биел дядо ти, защото едно време, когато дядо ми и твоят дядо пасли свинете на нашето село, дядо ти загубил селския шопар и моят дядо му помогнал да го намери. От благодарност дядо ти му обещал, че ще му напълни чифт дисаги с жълтици, когато стане цар… Но след туй той станал цар, оставил деца и внуци на престола си, а до ден-днешен не се е издължил на моя дядо!… Та сега дойдох при тебе, царю честити, не да те лъжа, както си помисли тая заран, а да си получа от тебе наследството — това, което твоят дядо дължи на дядо ми още от времето, когато двамата са пасли свинете на Голтупан!

— Каааааак! … Какво бръщолевиш ти, гольо! Чуваш ли се? — ревнал позеленял от гняв цар Глупан над Голча. — Дядото на най-мъдрия цар никога не е бил свинар!… С главата си ще платиш за тая лъжа, нещастнико!

— Какво каза, твое величество? — прекъснал го спокойно Голчо. — Лъжа ли е това, дето казах? Че ако е лъжа, заповядай да напълнят празните ми дисаги с жълтици, както си обещал пред целия народ… А ако пък е истина, няма що — наброи ми това, което дядо ти дължи на моя дядо!… Нали и така, и иначе царската дума на две не бива да става!

Глупан си прехапал езика.

И за да се отърве по-скоро от Голча, заповядал да му напълнят веднага дисагите с жълтици и да ударят десет тояги на куцото му магаре Марко Дългоухи, та по-бързо да се запилее със стопанина си към Голтупан. Далече от неговите очи, далече и от царедворците му, които едва скривали насмешливите си погледи от своя мъдър повелител…

Голчо и богатият му кум

За добро ли, за зло ли, Голчо от Голтупан имал богат кум, другоселец. Но само какъв скъперник бил тоя човек, майко мила!… Макар че бил имотен и могъл да посрещне и изпрати от дома си сити-пресити десет души като Голча, колкото пъти сиромахът се отбивал при него, оня още от дворната врата го посрещал с думите:

— Е-хе, кумец, по напуканите ти устни познавам, че умираш за кратунка студена водица!…

И преди Голчо да му отвърне нещо, кумът се провиквал към жена си:

— Жено, кумецът Голчо се е отбил за малко у нас — извади му веднага прясна водица от дълбокия кладенец, че човекът бърза да си върви, а умира от жажда!…

Така скъперникът посрещал и изпращал Голча години наред само с кратунка студена водица. Никога не го поканил като човек на трапезата си, никога не го нагостил като хората. И сиромахът започнал да отбягва къщата му.

Но един ден — на връщане от града за село — така се случило, че Голчо нямало какво да прави и, волю-неволю, пак се отбил при богатия си кум. Още щом отворил вратата на дома му, отвътре го ударила сладката миризма на току-що извадена от пещта печена кокошка. А бедният човек бил така изгладнял от дългия път, че чак свят му се виел. И тъй като знаел как ще го посрещнат, преди оня да отвори уста, Голчо се провикнал:

— Куме, из пътя се отбих при едно студено кладенче и хубавичко се напих с ледена водица, та сега не ми се слага капка вода в устата!… Затуй пък съм гладен като вълк!

След тия думи кумът се видял натясно, па сторил със свито сърце за първи път място на Голча край софрата си. И сиромахът — както бил гладен — се нахвърлил наистина като вълк върху топлата погача и печената кокошка.

Богатият човек гледал отстрани как изчезвали големите залци в гладната уста на Голчо и се пукал от мъка. Но изтраял — до края на обеда не обелил нито дума, за да спре госта от яденето. Едва когато Голчо си тръгнал за село, той му поръчал строго:

— Кумец, иди си сега със здраве, но се готви и ти за госте — наумил съм да намина тия дни и аз към вас… Ала чуй, човече, като дойда, искам с кумичката да ме посрещнете така, както аз те посрещнах сега, че иначе — отиде, та се не видя кумството ни!…

— Добре си решил, куме! — отвърнал Голчо. — Ти само ела, па все ще се намери нещо и в нашия сиромашки дом за пред кума.

Сетне двамата се разделили.

Голчо — доволен и сит — засвирукал весело към Голтупан. А кумът му — мрачен и сърдит — се затворил веднага в къщи, за да въздиша до среднощ, че е оставил сиромаха да се нахрани както трябва на софрата му. И не се успокоил за туй нещо, докато една неделна утрин не запрашил рано-рано към село Голтупан, на гости у кумеца си Голчо…

Бедните хора посрещнали богатия си кум още на улицата. Децата го начоколили и заскачали радостно край него. Голчо поел от гърба му празните дисаги, към които жадно-жадно поглеждали за подаръци дечурлигата, и бързо го отвел в къщи. А Голчовица — след като целунала чинно ръката му за „добре дошъл“ — тутакси изчезнала към курника, откъдето подир малко изкрякала тревожно за последен път едната от двете кокош-чици на сиромасите.

На втория ден домакините заклали за кума агънцето на единствената си овчица.

На третия ден му поднесли печено прасенце ведно с баница, която стопанката омесила, като изгребала последната шепа брашно от нощвите.

И край — свършило се всичко, което бедните хорица пазели, за да се отсрамят пред кума си!…

Но кумът не мислел да си отива. Харесало му при гостолюбивите стопани, затуй заседнал здраво в дома им. И правел каквото правел, все гледал да отвори дума за това, как Голчо се отбил при него и как той го нагостил с печена кокошка и бяла погача.

— Ама славно ядене беше, кумец, а? — провиквал се често-често той, докато дъвчел настървено препечената кожичка на прасенцето. — Разкажи, разкажи на кумичката как умее да гощава кумът й кумците си, та и тя да се поотпусне!

Сетне — като поглеждал с лакоми очи към двора, дето се разхождала последната кокошчи-ца на сиромасите — подхвърлял хитро:

— Но и оная черна ярка на двора май не отстъпва по тлъстина на моята кокошка, която изядохме с тебе у дома!…Кумичке, с нея ли си решила да ме гощаваш утре?

Голчо се видял в чудо.

Какво да стори, какво да измисли, та да прогони най-сетне нахалния човек От дома си!…

Мислил ден, блъскал си главата два дни, па на третия взел, че наредил децата си още в тъмни зори пред кума и им заповядал да му целунат ред по ред ръка за сбогом.

— На добър час, кръстник!… Лек ти път! — записукали едно след друго дечицата, като целували ръката му и се кланяли до земята.

Но кумът ги спрял:

— Чакайте, деца, чакайте — не бързайте да ме изпращате!… Кръстникът ви не си е тръгнал още — ще поседя и тая седмица при вас, а за хатър на баща ви може и другата да ви погос-тувам!…

При тези думи Голчо само дето не умрял от гняв и мъка. Но нямало какво друго да стори, освен още да помисли как да се отърве от нахалника. И мислил колкото време мислил, веднъж му текнало нещо, излязъл бързо от дома и се загубил по кривите сокаци на селото.

Бавил се навън дълго.

Същия ден вечерта, току пред двора на бедняка, застанал един гласовит мъжага, Миг след туй той надул гърди, отворил голямото си гърло и се провикнал колкото му глас държал:

— Чуйте, селянииии!… Дошла е заповед от боляра-господаря всички другоселци, които се намерят утре в Голтупан, да бъдат откарани в господарската каменоломня — роби да му бъдат, само за хлебеца работа да му вършат. Който има уши — да слуша! Комуто е мила главата — да изпълнява! Болярска-господарска воля ви предавам!…

С тази вест гласовитият човек обиколил Гол-човата къща от четирите й страни. И всеки път гласът му прокънтявал от страшно по-страшно. Затуй кумът отвътре — веднага щом оня отминал — тутакси тупнал в краката на Голчо и разтреперан като трепетликово листо, ударил на молба:

— Моля ти се, кумец — ти баща, ти майка! — прави-струвай, но ме избави от робство, че така нахалост ще ми отиде животецът!… Къде мога аз, брате, да работя; къде мога в болярската каменоломня гръб да превивам само за една корица хлебец!

Голчо се престорил на угрижен. Хванал главата си с две ръце, забил поглед в пода и започнал да мисли. Мислил колкото мислил, накрая скочил на крака, па извикал:

— Намислих, куме!… Утре преди да съмне, ще те сместя в един чувал, чувала ще метна в колата на съседите и — уж отивам да сея! — ще те изведа от селото. Скланяш ли да я наредим така?

— Скланям, как да не скланям! — просветнали веднага очите на богатия.

На заранта чорбаджията се хопнал в един голям чувал. Голчо го завързал, метнал го в колата на съседите и преди още да се раздени, под-бързил воловците към полето на път за кумовото село. Вървели така двамата — единият край колата с остена, а другият в чувала на колата, — докато изгряло слънцето. По едно време срещу тях се задали двама мъже. И двамата поклащали по една дрянова сопа в десниците си.

— Къде си подранил тъй, бре Голчо? — запитали мъжете сиромаха.

— Тръгнал съм по хладинка да засея с просо нивицата си на Голо бърдо! — отвърнал Голчо и смигнал на мъжете към завързания чувал. — Ей го семето…

— Че тогава спри да отупаме зърното за берекет — просото ти да изкласи буйно като гора!

Голчо спрял колата. И докато кумът в чувала да разбере какво ще правят мъжете, двамата юначаги започнали да налагат с все сила охранената му гърбина с дряновиците си. В същото време припявали весело:

Щом натупали по този начин здравата чорбаджията, двамата мъже изчезнали в шумака на близката гора — ни лук яли, ни лук мирисали.

А Голчо смушил пак воловците и заситнил отново край тях, като си засвирукал безгрижно — глух за стоновете, които издавал пребитият човек в чувала…

Изминали-неизминали още стотина крачки, зад първия завой пред добичетата изскокнали други двама мъже, също с дрянови сопи в десниците си.

— Накъде си забързал, бре съседе? — викнали те на Голчо.

— Пшеничка карам да посея на нивичката си, дето е на Голо бърдо, момчета… — отвърнал Голчо. — Рекъл съм наесен да гощавам дечицата си само с бели самуни!

— Чакай тогава да благословим зърното — таман дряновиците са в ръцете ни! — предложили услугите си яките мъже.

Чорбаджията в чувала изтръпнал, разтреперал се. И ненапразио, защото миг след туй върху загладената му гърбина се изсипала нова дървена градушка, този път придружена от още по-гласовит припев:

Мъжете бъхтали и припявали така дълго, дълго.

През туй време чорбаджията в чувала се мятал като котка в торба. При всеки удар се извивал на кравай. От болка хапел до кръв устните си. Но изтърпял — не се обадил нито веднъж, докато здравеняците налагали дряновиците върху него. Едва когато дървената градушка върху гърбината му стихнала и стъпките на юначагите заглъхнали далече в гората, богатият човек изплакал жално-милно към Голча:

— Кумец, моля ти се — ти баща, ти майка! — извади ме от чувала да си вървя вече, че както е тръгнало, преди да стигнеш до кукуруза, по мене няма да остане здрав кокал!…

Голчо отвързал чувала.

Чорбаджията веднага се измушил от него като заек. Сетне плюл на петите си и докато сиромахът да му пожелае „добър път“, издимял към своето село. И вече никога не помирисал пътя за Голтупан…

Как Голчо открил крадеца

Един гален чорбаджийски син — след като пропилял на бърза ръка всичко, което му били оставили родителите — тръгнал по просия. Но нали бил здрав като Дрян, хората го хокали, пъдели го от селата си и той не се заседявал дълго време на едно място.

Така веднъж — като бродел от село на село — новоизлюпеният просяк стигнал до реката, зад която се белеело селцето Голтупан. Решил да пренощува в него. Но реката нямала мост и той тръгнал по брега да търси брод.

Скитал колкото скитал, по едно време го застигнал един селянин, също другоселец. Той видял как сиромахът поглеждал жално-милно към селцето, което вече тънело в привечерния здрач, съжалил се над него и му рекъл:

— Човече, дръж кесията ми да не изпадне във водата, а аз ще нагазя в реката и ще те пренеса оттатък!…

Просякът взел кесията, мушнал я в пазвата си, сетне яхнал селянина и след малко двамата излезли благополучно на другия бряг. Там някогашният чорбаджия кимнал с глава за сбогом на добрия човек и начаса защрапал към селото.

— Чакай, приятелю! — спрял го селянинът. — Ти забрави да ми върнеш кесията, а в нея ми е скътано цялото богатство!

— Каква кесия, какво богатство? — извърнал към него дебелия си врат просякът и го изгледал страшно, като че ли оня бил посегнал към имането му. — Да не искаш да кажеш, че кесията, дето е в пазвата ми, е твоя!

— А чия е? — засмял се добродушно селянинът. — Не помниш ли, че ти я дадох на отвъдния бряг да я подържиш, докато преминем реката?

— Нищо не си ми давал!… — срязал го просякът. — Кесията си е моя: девет околии съм пребродил, за да изпрося парите в нея, а ти сега за едно пренасяне искаш да ми ги вземеш! И той поел пак към селото.

Селянинът видял, че работата отива на зле, настигнал го, хванал го за ръката и ударил на молба:

— Не се шегувай, човече, върни ми парите… Тази сутрин за тях продадох единствения си вол, че в къщи детето ми е тежко болно; церове съм тръгнал да диря!

Но алчното сърце на някогашния чорбаджия вече се било разгоряло от блясъка на сиромашките жълтици, затуй се отскубнал от селянина и ревнал отгоре му колкото глас имал:

— Махай се от очите ми!… Нищо няма да ти дам!

Пламнала свада. Стигнало се до бой. Притичали хора, разтървали двамата яки мъже. Сетне всички викнали като из едно гърло срещу добрия селянин:

— Не те ли е грях да посягаш върху париците на бедния човечец, бре халоснико!…

Набеденият селянин се видял в чудо. Как да докаже на тези добряци, че не той иска да ограби просяка, а просякът него вече е окрал!… Каквото и да продумвал, оня веднага го пресичал:

— Лъже!… Парите са си мои; грошче по грошче съм ги събирал, за да си имам и аз бели пари за черни дни!

И хората повече на него вярвали…

В туй време — накривил калпак, яхнал куцото си магаре Марко Дългоухи — край гълча-ливата тълпа минал Голчо от Голтупан. Привлечен от крясъците на просяка и от жаловния глас на ограбения честен селянин, той се отбил при скупчените около тях хора. Погледал свадата, послушал виковете на охранения просяк, дал ухо и за жалбите на другия, па се провикнал:

— Чувайте, народе, ако дадем вяра на това, което говорят тези мъже пред нас, крадец между тях няма — и двамата са чисти като кладенчова вода ненапита!…

— Но нали все пак един от тях е ограбил другия; иначе биха ли се карали така… — обадили се няколко гласа от тълпата.

— Който е направил тази магария, ще научим утре заран от моите вълшебни пръчки; които сега за късмет са в дисагите ми! — отвърнал Голчо и извадил от дисагите си две еднакви по дължина сухи пръчки. — Нека всеки от двамата мъже вземе по една от тези пръчки и пренощува с нея; пръчката, с която ще прекара нощта истинският крадец, до изгрев слънце ще порасне с една педя… Така утре всички ще познаем кой от двамата е крадецът!

Насъбраният народ се съгласил с Голчо.

След туй дали на селянина едната пръчка, а на просяка другата и накрая ги затворили да пренощуват с тях в отделни стаи…

Щом останал сам, селянинът сложил своята пръчка под възглавницата си и нали била чиста съвестта му — веднага заспал. Но просякът — ах, никому от вас це пожелавам да преживее някога това, което претеглил той тази нощ!… Чак до сутринта гузният чорбаджийски син се мятал в леглото като лисица в капан и все мислел и мислел какво да стори, за да се отърве от вълшебството на Голчовата пръчка. И тъй като нищо друго не могъл да измисли, призори той взел, че отрязал от пръчката една педя — толкова, колкото, според думата на Голчо, тя щяла да порасне през нощта, щом като той е крадецът.

Съмнало.

Дошли хора от селото, отвели селянина и просяка на мегдана, дето ги чакал Голчо. А около него народ, народ — игла да хвърлиш, на човек ще падне! И всички чакали с нетърпение да научат чрез вълшебните пръчки кой е истинският крадец…

Голчо взел пръчката от селянина, взел и тази от просяка. Сетне доближил едната до другата и като видял какво е направил просякът със своята пръчка, тутакси посочил към него:

— Ето го крадеца, народе!… Хората се развълнували, зашумели:

— Как така! — обадили се няколко гласа от тълпата. — Нали неговата пръчка е по-къса, а пръчката на крадеца трябваше през нощта да порасне с една педя!… Голчо се засмял:

— Къде сте чули вие, хора селяни, суха пръчка да расте!… Но видите ли го този измамник, повярвал глупакът на вчерашните ми думи и отрязал пръчката си с една педя — така сам се намъкна в капана!… Нали ненапразно от мъдрите ни е останала приказката, че гузен негонен бяга!…

Сега всички разбрали хитростта на Голчо. Сетне натупали просяка измамник, върнали парите на честния селянин, а Голчо заради мъдростта му си избрали за кмет на Голтупан.

Размяна сред полето

Един зимен ден Голчо, облечен в скъсан кожух с шейсет и шест кръпки и деветдесет и девет дупки, тръгнал на път по работа за едно далечно село. Зимата била суха, мразовита. На полето дърво и камък се пукали от студ. Затуй сиромахът често-често се поспирвал на завет и дълго скачал на едно място с износените си пробити цървули, за да се постопли, преди да поеме отново на път.

Вървял така Голчо, колкото вървял, насред пътя дочул да чаткат зад него по заледеното поле конски копита. Обърнал се. Облечен в дълга шуба, нахлупил до вежди черен астраганен калпак, наблизо яздел на охранен кон един наперен непознат момък. Веднага удряло на очи, че това е някое богато мамино синче…

Щом зърнал ездача, Голчо тутакси се преобразил. Спрял да трака със зъби и разкопчал излителия си кожух, който и без туй не го топлел. Сетне свалил олющеното си калпаче, размахал го пред лицето си, като да си прави ладовинка, и макар устните му да били сини от студа, викнал да пее с цяло гърло:

В същото време напереният млад човек на охранения кон се изравнил с Голча. Позапрял коня, навел се от седлото и започнал да оглежда от всички страни с ококорени очи чудния пътник, който посред зима крачел разгърден по голото поле, сякаш не беснеел Голям Сечко, а дъхтели юлски горещини.

Гледал той така Голча мълчаливо дълго време, още по-дълго се чудел, па накрая не се стърпял и се провикнал:

— Толкова ли ти е топло, бре човече, та си се разгърдил и разпял, като че ли в полето са излезли жътвари!… Не виждаш ли, че наоколо дърво и камък се пукат от студ? Или нещо главата ти не е в ред?

Голчо спрял да пее. Повдигнал очи към слисания момък и рекъл небрежно:

— Всичко си ми е в ред, момче, ала докато този кожух е на гърба ми, не мога да усетя що е студ!… На, сега ми иде да го захвърля в снега, иначе току-виж, че съм се изпарил от жега!

И сиромахът — макар да му се виел свят от ледения ветрец, който препускал из откритото поле — разголил още повече и без туй разголените си гърди и задишал тежко-тежко, като че ли ще се пукне от жега.

Очите на момъка само дето не изхвръкнали от почуда.

— Не думай, бре човече!… — задъхал се от смайване той. — Моята шуба е направена от пет овнешки кожи, подплатена е с кожусите на трийсет и три заека и пак зъзна, та на тебе ли в това решето ще ти е топло!… Я се погледни — твоето не е кожух, а рибарска мрежа!

— Та аслъ затуй на мене ми е топло, а на Тебе — студено… — кимнал спокойно с глава към кожуха си Голчо.

— Как така! — не могло да проумее думите му нагизденото мамино синче.

— Ей така… В твоята шуба, като нахлуе мраз, там си остава — нали няма откъде да излезе! А в моето решето, както ти нарече преди малко кожуха ми, щом вятърът влезе през една дупка, тозчас през девет дупки се измъква навън… Как тогава няма на мене да ми е топло, а на тебе — студено!…

Тези думи съвсем объркали наконтения с дебелата шуба ездач. Той дори позапрял коня си, за да може по-спокойно да размисли върху това, което му казал Голчо. Не бива да отмине току-тъй думите му… Ето: вятърът развява ледени преспи, жили го по лицето така, че чак сълзи капят от очите му! А в туй време голтакът наистина нехае от студа — крачи разгърден с окъсаните си цървули по заснеженото поле и пее ли, пее, сякаш край него не беснеят зимни хали, а църкат весело безгрижни щурци… Каква лъжа може да има тука? Като бял ден е ясно, че беднякът не го мами с приказките си за вълшебството на дрипата върху гърба му… И щом по-повярвал това, чорбаджийският син тутакси започнал да крои как да смъкне чудодейния кожух от голия гръб на сиромаха.

— Чувай, гольо — проговорил накрая той, — кажи колко жълтици да ти дам за решетото, което наричаш кожух?

— Жълтици ли! — сопнал се Голчо и на свой ред започнал да оглежда отгоре надолу момъка с дългата шуба; сетне избухнал: — Бре, момче, ти за какво ме мислиш! … Ако съм голтак, не съм глупак, че да продавам на открито поле посред зима топло за жълтици! Не, батювото, дори хиляда жълтици да ми начетеш, пак няма да се разделя с вълшебното си кожухче!… Хич не си прави повече устата за тая работа!

И като кривнал по една тясна пъртина, Голчо заситнил бързо-бързо настрани от младия конник. Но оня го сподирил веднага:

— Чакай, бре човече, какво побягна така!… Като не скланяш да продадеш кожуха си за жълтици, хайде да направим трампа — ти ще ми дадеш твоя кожух, а аз ще ти дам за него моята шуба! От пет овнешки кожи е направена, хей, не е за изпускане!

Ала Голчо продължил да ситни пред него, като мърморел сърдито:

— Бягай, бягай — не си давам моето топло кожухче за твоята ледена шуба! Хубава работа — къде се е видяло и чуло някой да разменя посред зима топло за студено!… Ама ха!

— Запри, бре човече! — не отстъпвал и чорбаджийският син, като всеки миг гласът му се извисявал над голото поле все по-жално и по-милно: — Не бягай, почакай, ще се разберем някак, хора сме!… Чуй, щом като не скланяш да дадеш кожуха си само за шубата ми, ще придам към нея и коня си!

Едва след тези думи Голчо спрял. Дочакал маминото синче и взел да оглежда кончето му. Накрая рекъл колебливо:

— Та и това ли конче каза, че ще ми дадеш?

— И него ти давам, само скланяй по-бързо, че вече ме втриса от студ… — махнал отчаяно с ръце момъкът.

Но Голчо не бързал. Продължил да оглежда от всички страни коня и пак бавно-бавно нареждал:

— Виж, щом като е реч да дадеш и коня с шубата, може да си помисля… Харесва ми туй конче, няма да си кривя душата!

— Какво има толкова да мислиш, бре човече… — само дето не се разплакал от яд чорбаджийският син, като гледал как протака пазарлъка Голчо. — Скланяй и туйто!

— Как няма да мисля, бре момче! — дръпнал се пак сиромахът. — Двайсет години с този кожух не съм сетил що е зима, какво е студ — мога ли така лесно да се разделя с него?… Но щом като прибавяш към шубата и кончето…

— Давам ти го, с целия му такъм ти го, давам, само по-скоро скланяй, че ще се превърна на ледена висулка от студ, ако още протакаш!

— Ха тогава от мене да мине… — махнал най-сетне великодушно с ръка Голчо и като въздъхнал тежко-тежко, започнал да съблича кожуха си.

Малко по-късно — пременен в топлата чорбаджийска шуба — беднякът пришпорил с голите си пети охранените хълбоци на коня и мигом потънал в здрачината на зимната фъртуна. А напереният мамин син — останал сам с разтракани зъби сред полето — дълго-дълго след него се чудел в коя от многобройните дупки на сиромашкия кожух да пъхне ръцете си…

Наказаният лакомник

Преди много години, когато Голчо още развявал вехтата си абичка из кривите улички на Голтупан, в същото село живеел един богат, алчен поп.

В обора на попа преживяли сито от зима до зима по две дойни крави, с вимета, големи колкото ведра. В кочината му всякога грухтели най-малко по три огоени шопара. А ката сутрин от курника му излитали на двора като огромен бял облак цяло ято кокошки, които всеки ден му снасяли по сто яйца. Затуй попският зимник винаги бил пълен — в него дори през най-гладните години човек можел да види и качета със сирене, и делви с масълце, и тенекии с мас, и накамарени догоре кошници с яйца.

Но попът никога не бил доволен от това, което имал. Неговото все му се малеело, очите му все се лакомели по чуждото. Зърнел ли от двора си, че край къщата му минава селянин, за когото знаел, че наскоро е заклал единствената си кравичка, дядо поп начаса изтичвал при него и подкачвал:

— Какво чувам, Стоене, вчера заран си бил заклал крава — да не си намислил сватба да дигаш, чедо?

— Каква ти сватба, дядо попе!… — само дето не заплаквал от мъка беднякът при споменаването на погубената му от немай-къде свидна помощничка. — Заклах кравичката си, че вече нямаше с какво да я храня; ако бях я оставил до нова паша, добичето щеше да пукне от глад… И сега главата ми се е замаяла — умът ми не побира с какво ще храня децата без нейното млечице!

Ала мъката на сиромаха не достигала до сърцето на дядо поп. Ухилен до уши, той продължавал да навива разговора само към това, което вече, си бил наумил:

— Е, щом си заклал веднъж добичето, то без гощавка няма да се отървеш, Стоене!… Затуй рекох да те подсетя, чедо: в залисията си да не забравиш да поканиш на гощавката и дядо си поп, брей!

Накрая сиромахът, като виждал, че няма да се отърве без нищо от натрапника, присвивал кисело вежди и го поканвал с половин уста на гощавката. Но това никак не пречело на дядо поп вечерта да се намести пръв на сиромашката трапеза и там да се налапа за трима и да си сръбне за петима…

Друг път дядо поп пресрещал селянки, които се връщали от работа в полето. Една носела кошничка с грозде; друга — торбичка с ябълки; трета — завити в месалче праскови или круши.

— Какво носите, невести? — спирал ги тутакси насред пътя дядо поп.

— Ами пътем се отбихме коя в лозенцето, коя в градинката си, та набрахме по малко грозденце, ябълчици и крушки за децата, дядо попе… — отвръщали изтръпналите жени, като гледали по-бързо да го отминат и така да се отърват от лакомията му.

Но той заставал пред тях и без жените да го канят, мушвал огромната си шепа в някоя от кошниците, като в същото време боботел сладко-сладко:

— Ех, че сочно грозденце — таман за дядо ви поп, както са пресъхнали устата му от жегата!… Уф, шекер, шекер, а не грозде… Да сте ми живи, да се не отървете от здраве, невести!

И докато майките се усетят, той изпразвал половината от гроздето, набрано за децата им, в голямата си като кофа калимавка. Същата участ сполетявала и ябълките, и прасковите, и крушите…

Така години наред не минавало ден дядо поп да не си изпроси нещо от беднорията на Голтупан, макар че в къщи си имал всичко в изобилие.

Хората се видели в чудо.

На всички додеяла попската просия.

И всички взели да си блъскат главите как да се отърват от неговата ненаситна лакомия… Само и само да не ги види дядо поп, жените започнали да заобикалят къщата му през девет улици; мъжете пък, щом го зърнели, бягали от него като от ламя. Но алчният поп все намирал начин да ги надхитри и правел-струвал всеки ден пак мъкнел към дома си нещо изпросено — кога пържолки от току-що заклано прасе, кога бутче от агънце-сукалче, кога чувалче с картофи или кошничка бобец. Не се отказвал да спохожда често-често и хорските домове, та през две, през три вечери все намирал повод да се намести по-канен-непоканен на нечия сиромашка софра. Накрая Голчо наумил да даде на ненаситника такъв урок, че веднъж завинаги да отърве селото от лакомията му…

Една заран, още щом слънцето позлатило с първите си лъчи сламените покриви на къщурките в Голтупан, сиромахът потропал с кривака си върху яките попски порти.

— Какво те е подгонило така рано-рано към мене, бре Голчо? — подал след малко навън рошавата си глава дядо поп.

— Ами дойдох да те помоля за нещо, отче попе… — отвърнал тихо с наведени надолу очи Голчо.

— Че за какво има да ме молиш, с какво мога да ти услужа аз! — настръхнал начаса дядо поп, като си помислил, че беднякът идва при него да си изпроси малко житце от претъпкания му хамбар за хлебец на многолюдната си гладна челяд. — Нима не знаеш, чедо, че съм по-беден от най-бедния човек в селото и нищичко, ама нищичко си нямам!…

— Е, ако ти нямаш, аз имам… — прекъснал оплакването му Голчо.

Сетне — като долепил устни до ухото на дядо поп — сиромахът му разказал на един дъх:

— Знаеш, отче попе, че живея със съседи опак хора… Сто пъти им думах да си пазят прасенцето и да не го пускат в моя двор, че ми прави пакости. Ама те все не се разбираха от блага реч й правеха каквото правеха, току прогонваха пакостливата си гадина у нас, в двора ни. Търпях дълго. Но вчера — като видях, че проклетото му прасе изровило до корен пипера в градината ни — на очите ми притъмня, грабнах един кърпел и с два-три удара го оставих на място, светих му набързо маслото… Жената още снощи го почисти, опърлихме го и тая вечер се каним да го изпечем във фурната с кисело зеленце и люти чушчици; за късмет съм запазил у дома и една дамаджанка с червено винце, та ще има и с какво да полеем блажнинката!…

— Голям грях си сторил, Голчо, дето си погубил чуждата животинка… — намръщил се дядо поп и поклатил укорно голямата си космата глава, когато сиромахът завършил изповедта си.

— Знам, отче попе, знам… — изплакал със сподавен глас Голчо. — Нали затуй сега съм подранил още в тъмно у дома ти, за да те поканя на вечеря, та като разделя с тебе, божия служител, добитото с грях, дано грехът ми стане по-малък и отърва пъклото!… Няма да ми откажеш, а?

Поканата на разкаялия се грешник накарала очите на дядо поп да заблестят като очите на котарак, зърнал наблизо наденица. Сърцето му се разиграло от лакомия. И като забравил мигом укора си за Голчовия грях, той се провикнал великодушно:

— Как мога да те оставя сам с греха, бре чедо — че какъв божи служител ще съм аз тогава!… Ще дойда, може ли да не дойда, щом е такава работата; дори преди вечерята ще прочета и молитва, та господ съвсем да ти опрости прегрешението. А за отплата ти гледай да намериш още една даманджанка винце, че какво е само една дамаджана за цяло прасе — капка в морето! Може печеното прасенце да приседне на дядо ти поп!

— Ще намеря, отче попе, от стопанина на най-старото лозе в селото ще изпрося още една дамаджана, ама ти само ела, че откакто претрепах чуждото прасенце, стореният грях не ми дава мирка… — помолил за сетен път Голчо дядо поп да почете трапезата му и успокоен от обещанието на божия служител, че няма да го остави сам с греха, запрашил весело към сиромашката си къщурка.

Едва Голчо се изгубил зад първия завой на улицата, пред дядо поп застанал Сиромах Анго от близкото до Голтупан селце Гладни дол, което се числяло също към неговата енория. Беднякът на свой ред му разказал, че преди няколко дни, като скитал на лов из Болярската гора, късметът му изведнъж провървял и ударил една сърна. Три дни държали у дома си сърната на-кисната в оцет и отвара от дъхави билки. Месото й от това станало крехко като месото на петровско пиле и днес двамата с жената му били решили да задушат сърната, па да поканят и те като другите неколцина по-лични люде в селото дядо поп на гощавка у тях…

— Затуй дойдох при тебе, отче попе — да те поканя да почетеш тази вечер софрата ни, че кой знае кога други път ще смогна да сложа на трапезата си пак нещо за пред хората!… — завършил разказа си Сиромах Анго.

Като чул, че го канят на втора гощавка за същата вечер, лакомникът се изпотил три пъти.

Какво да стори, майко мила, как да подреди работата, та хем печеното прасенце на Голчо да не пропусне, хем от задушената сърна на Сиромах Анго от Гладни дол богато да си похапне!…

Мислил, кроил, плувнал вир-вода в пот, накрая решил първен да иде в Гладни дол при Сиромах Анго и да излапа там набързо задушената му сърна, а сетне на връщане да се отбие при Голчо в Голтупан — да си дояде при него от печеното му прасенце.

— Па да не оставиш трапезата без винце, чедо, че задушеният дивеч попива виното, както засъхналата земя гълта дъждеца по Гергьовден! — изпроводил дядо поп след щастливото решение и Сиромах Анго с поръката да набави за гощавката повечко винце, па се прибрал в къщи с грейнало като месечника от радост лице.

Когато останал сам, пред очите му започнали да се редуват ту печеното прасенце на Голчо със зачервената като кората на самун кожичка, ту задушените бутчета на убитата от Сиромах Анго сърна, плувнали в маранята на ароматна пара. И каквото да захващал този ден, нищо не му споряло. Само си подсвирквал като кос, когото са поканили на гроздобер, и час по час току изтичвал до портите да погледне не идва ли вече да го вземе Сиромах Анго.

Едва дочакал залеза.

А като мръкнало, Сиромах Анго наистина тутакси застанал смирено за втори път тоя ден пред попските порти, дето от цял час го чакал приготвен за гощавката дядо поп. Но когато стигнали до мегдана на Голтупан, изневиделица пред тях се появил Голчо. Той препречил пътя на двамата забързани към Гладни дол пътници и се обърнал към попа:

— Къде те е „повел по туй никое време Анго, отче попе?

— Ами поканил съм дядо поп у дома на гощавка, Голчо! — отвърнал вместо попа засмян до уши Сиромах Анго. — Провървя ми, братко, късмета в лова, ударих в Болярската гора една сърна, па рекох и аз като другите хора да събера на софрата си по-лични люде… А без дядо поп тая работа не върви — нали по-личен човек от него в нашия край няма!

При тези думи Голчо настръхнал. Сетне тупнал люто с крак и викнал така гръмогласно, че събрал на мегдана половината село:

— Само туй нещо няма да го бъде, Анго!… Аз от тъмни зори пръв съм поканил дядо поп да ми гостува тази вечер и сега никому не го давам. Чуваш ли, човече — ни-кому!

И докато попът да се усети, беднякът от Голтупан се вкопчил с две ръце за десницата му, па го задърпал като заинатило се на мост магаре с все сила към дома си. След него и Сиромах Анго запретнал ръкави — щом видял, че за едното чудо Голчо ще му измъкне изпод носа госта, той тутакси хванал другата ръка на дядо поп и още по-настървено, още по-припряно го затеглил към Гладни дол.

В началото дядо поп се разтопил от драгост, че хората толкова много милеят за него. И като поглеждал благо ту към Голчо, ту към Сиромах Анго, тихичко ги гълчал:

— Недейте със зло, добри хора, не се карайте за мене — нощта е дълга, дядо ви поп ще намери време да погостува и на единия, и на другия… Хайде, разберете се с добро“ че вижте колко много хора се стълпиха край нас, ще станем за смях!

Но гостолюбивите стопани хич не мислели да се спогодят. Стиснали като с клещи ръцете на божия служител, те все повече и повече се разгневявали и все по-яростно и по-настървено го дърпали и тласкали ту към единия, ту към другия. Катурнали калимавката му на земята. При боричкането съблекли от гърба му расото. И дядо поп като видял, че, както е тръгнала работата, Голчо и Сиромах Анго скоро ще го оставят съвсем гол насред село, забравил благите думи, па на свой ред започнал да се тегли от тях колкото сили имал.

Борбата продължила дълго, дълго.

Най-сетне лакомникът успял да се измъкне от жилестите ръце на двамата съперници и същия миг хукнал през глава към дома си, сякаш го гонели триста дяволи. И докато хлопнал дворната врата зад гърба си, все ревял с цяло гърло:

— Оставете ме, пуснете ме, не ви ща нито печеното прасе, нито задушената сърна!

А двамата бедняци, щом останали сами, тутакси забравили лютата си свада. Прегърнали се братски и дълго се превивали от смях. Заедно с тях се смеел от сърце и струпаният на мегдана народ, защото всички знаели, че нито Голчо имал на трапезата си печено прасенце, нито Сиромах Анго — задушена сърна. На първия както повечето дни в годината и тази вечер върху печката къркорела бобена чорбица, а на втория — чорба от леща…

Кой сън е по-хубав?

Една неделна утрин Голчо станал още в тъмно. Сложил в кълчищената си торбица две глави праз лук, гаванка с шарена сол и комат кукурузник. Сетне преметнал торбичката през рамо, сбогувал се със стопанката си и засвирукал безгрижно като кос по пътя за града, дето по туй време имало панаир.

Едва излязъл от селото, някой подвикнал зад него:

— Хей, приятелю, почакай!

Голчо се обърнал. Викал го селският чорбаджия, който се славел по целия край с две неща — бил имотен като цар и стиснат като владика. Сега богатият човек се огъвал одве под тежестта на една кожена торба, натъпкана като попски дисаги на задушница.

— Ти ли си бил, бре гольо? — избоботил задъхано чорбаджията, когато се изравнил със сиромаха. — Къде си подранил така още по тъмно?

— Тръгнал съм на панаир… Рекох да погледам и аз шарен свят и светът на мене да се подиви!…

— Че тогава да бъдем дружина — и аз съм тръгнал нататък… — предложил чорбаджията, като погледнал жално-милно към леката торбица на Голча.

— Защо не — съгласил се веднага Голчо. — На път от другар глава не боли.

И двамата продължили заедно.

Денят бил слънчев, топъл. В крайпътните дървета чирикали птички. Из ливадите безгрижни щурци стъргали на невидимите си гъдулки. На сиромаха било леко на сърцето, почти празната му торбичка не тежала хич и той прашел по пътя, като се надпявал и с птиците, и с щурците. Затуй пък чорбаджията — превит на два ката под бремето на тежкия си товар — едва кретал.

Вървели така колкото вървели, по едно време богатият човек запрял, капнал от умора. Избърсал потта си, погледнал пак жално-милно към леката торбичка на Голчо, въздъхнал издълбоко и току предложил:

— Слушай, Голчо, хайде вземи ти да носиш моята торба, а аз твоята… Замръкнем ли довечера, както заедно сме носили торбите, така заедно — по братски — ще си разделим, каквото има в тях за пояжбинка. Скланяш ли?

— Дадено! — съгласил се веднага Голчо и след малко опънал жилестия си врат под бремето на чорбаджийската торба.

А тя тежала, сякаш била пълна с камъни…

— Какво има в торбата ти, че така тежи? — попитал насред пътя Голчо, плувнал целият в пот.

— Храница, Голчо, храница… — отвърнал вече весело богатият човек. И като подскачал леко край прегърбения Голчо, той започнал да изрежда едно след друго лакомствата, които се намирали в торбата му. — Гуши се вътре една пълнена кокошчица. До нея се е свило печено прасенце със зачервена кожичка, която ще се стопи в устата ни като бонбон… Отгоре върху тях съм закрепил една калена бъклица с руйно винце, налято от онова ми лозе, дето е на най-големия припек. А стопанката ми не е забравила да смести вътре и погача, умесена от три пъти пресяно бяло брашно… С една дума — има какво да си похапнем довечера, когато спрем за нощувка!

Голчо слушал медените думи, които се леели като ручей от устата на богатия човек, опъвал геройски жилестия си врат под тежестта на тежката чорбаджийска торба и се утешавал:

„Ех, сега ще се поизморя малко повечко, но след туй пък ще си похапна за трима!…“

Ала чорбаджията бил на друг ум — едно мелела щедрата му на приказки уста, а други, съвсем други планове кроело свидливото му сърце. И когато по тъмно двамата най-сетне спрели до една купа сено за нощувка, той изведнъж запял нова песен:

— Знаеш ли, Голчо, какво ми текна преди малко по пътя?… Както сега сме изгладнели, ако се нахвърлим върху моята храна, все някой от нас в глада си ще излапа нещо повече от другия — или ти ще схрускаш едно крилце повечко от кокошката, или аз ще лапна, без да искам, нещо повече от прасенцето. А това вече няма да бъде братска делба, както се сговорихме да делим братски всичко, което си носим за ядене, нали?

— Няма — смънкал жално Голчо, който умирал от глад.

— Видиш ли!… — ухилил се до уши чорбаджията. — Затуй нека тая вечер изядем това, което се намира в твоята торбица. Сетне ще легнем да спим и който през нощта сънува по-хубав сън, утре ще бъде негово и прасенцето, и кокошчицата, и бялата погача, и руйното винце. Съгласен ли си да направим така?

— Щомдумаш, че така ще е по-добре, съгласен съм… — склонил с половин уста Голчо.

След тази нова уговорка двамата спътници измели до троха всичко от торбицата на бедняка и легнали да спят. Чорбаджията — щом се опънал на дъхавото сенце — начаса заспал. Но Голчо… ах, нали из целия път, докато мъкнел тежката чорбаджийска торба, пред очите му се мяркали за утеха все пълнената кокошка и печеното прасенце, за които богатият сладко-сладко му разказвал, сега сиромахът до заранта не могъл да склопи очи от мераци по тях!… Съмнало.

Още станал-нестанал, чорбаджията се провикнал:

— Спечелих, Голчо! По-хубав сън от тоя, дето сънувах тази нощ, не може да има… Слушай!

И започнал бързо-бързо да разказва:

— Едва бях заспал, някой пошепна на ухото ми: „Ставай, човече, сам болярят-господарят те кани у дома си на гощавка!…“ Отворих клепки и какво да видя — току над главата ми стои един пратеник на нашия болярин. А зад него вързани хей на оная круша — потропват със златните си копита два коня. Без да се бавя, аз се метнах на единия, а болярският пратеник веднага след мене яхна другия. И щом пришпорихме лъскавите им хълбоци, конете начаса се издигнаха в облаците и полетяха като орли към болярския замък… Малко ли, много ли летяхме така, изведнъж хвърковатите коне се спуснаха и докато се усетя, те се стъписаха пред кованите със злато порти на болярския дом. Гледам, там ме чака самият господар с господарката!… „Добре дошъл, добре дошъл, свате! — надпреварваха се да ми се кланят господарят и господарката и току ме побутваха да вървя пред тях, като не преставаха да ми говорят: — Роднини станахме изневиделица, свате… Минало тая заран нашето момче през вашето село Голтупан, видяло твоята щерка Цоца на кладенеца, харесало я и тази вечер ни я доведе за снаха!“ Едва сега ми стана ясно каква била работата, та боляринът и бол ярката ме канят у дома си на гощавка, и закрачих по-смело със знатните сватове към залата на гощавките… Вървяхме, вървяхме, по едно време влязохме в една голяма стая. В стаята — маса до маса. Върху масите — златни покривки. На златните покривки — златни блюда и тепсии. А в златните блюда и златните тепсии — печени фазани, пълнени пуйки със стафиди, задушени сърнешки бутове, подлучени пържени риби, сладкиши, големи като нашата църковна камбана, и още сто други яденета, които човек може да види само насън или в царския дворец… До най-личната маса седи моята Цоца, а до нея се сгушило болярското синче. Като ме видяха, младите се завтекоха, хванаха ме подръка и ме заведоха там, дето имаше натрупано най-много и най-хубаво ядене. Болярят-Господарят седна от едната ми страна, господарката — от другата. И гощавката започна… Ах, то беше ядене, то беше пиене, брате, че макар и насън да съм бил на тази гощавка, ще ми държи ситка за цяла година!…

След тия думи чорбаджията се ухилил, протегнал ръце към торбата си:

— Давай торбата, Голчо!… По-хубав сън от моя тази нощ едва ли е сънувал дори самият цар, затуй ми се полага и да си хапна по царски, нали?

Но Голчо го спрял:

— Чакай, не бързай, човече! Първо чуй това, дето съм сънувал и аз, па тогава ще съдим кой сън е по-хубав!…

И като се прокашлял, сиромахът започнал да разказва на свой ред:

— Също като тебе и аз — както си бях заспал — по едно време усетих, че някой ме бута. Отворих очи и какво да видя: над мене се беше надвесило моето магаре Марко Дългоухи!… „Ах, ти, куци дяволе, защо си избягал от дома! Нали те оставих там да докараш утре от полето клечкорляк на стопанката ми?“ — викнах аз, ядосан не на шега, и се надигнах настръхнал към него. Ала Марко не трепна. Погледна ме с умните си големи очи, помръдна хитро с косматата си муцуна, премига няколко пъти и ми рече с човешки глас: „Клечкорляк, стопанино мой, мога всякога да ти докарам… Но сега съм дошъл да те отнеса там, дето друг път кракът ти не може да стъпи — в болярския дворец на гощавка ще те водя, Голчооо!“ И сетне ми разказа туй, дето ти вече ми го каза — за сватосването ти с болярина.

Първен мислех въпреки всичко пак да дам добър урок на Марко, та друг път да не се отлъчва самоволно от дома, дето го хранят и поят. Но нали снощи си легнах, кажи-речи, гладен, отложих урока за друг ден и само за очи рекох: „Бре, Марко, оттука до болярския дом има трийсет и три дни юнашки път — докато ме отнесеш там с куците си крака, от господарската трапеза няма да остане и троха! Я да се откажем навреме от тия желания, а?“ Ала Марко не даде и дума да се издума за оставане: ще вървим, та ще вървим! И аз — уж само да не счупя хатъра му — склоних. Скочих на крака и след миг се наместих на гърбината му. А той — сякаш само това чакаше! — нито се заклатушка, нито се затича с препъване, както е правил всякога, а изведнаж хвръкна към облаците… Така и аз като тебе, съседе, докато се усетя, видях пред носа си портите на болярския дворец, обковани от горе до долу със злато и сребро. Още спрели-неспрели, Марко наду юнашкото си гърло и се провикна към слугите, които пъплеха пред господарските порти: „Ако са ви мили главите, люде прости, сторете ни веднага път!… Ние сме от едно село с болярската снаха, без малко сме роднини с нея — от една и съща чешма на село сме пили вода!…“ Като чуха думите му, болярските слуги начаса ни се поклониха до земята и ни пуснаха да минем през позлатените и посребрени порти. Марко остана да се разхожда важно в двора, а аз се запътих към стаята, откъдето идеше весела гълчава… Вървях, вървях, стигнах една голяма стая. В стаята — маса до маса. Върху масите — позлатени покривки. На покривките — златни блюда и тепсии. А в блюдата и тепсиите — ядене, ядене, ядене, глава да ти се замае! От пиле мляко да ти се прииска, от пиле мляко ще си намериш там! Край масите пък народ, народ, народ — игла да хвърлиш, на човешка глава ще падне. И всички опулили очи към едно място. Погледнах и аз нататък. И що да видя — седиш ти, съседе, там, на най-личното място, от двете ти страни се наместили господарят и господарката и току пъхат в устата ти най-тлъстите мръвки, най-крехките кокоши кълчици, най-хубавите сладкиши!… „Бре че чест, бре че слава!“ — зарадвах се аз и полетях с разтворени прегръдки към тебе. Ала щом ме зърна, ти се намръщи. Стана от мястото си, заклатушка се като бъчонка към мене, пресрещна ме и с укор ми рече: „Голчо, Голчо, не се ли виждаш бре, душо сиромашка, че с тия дрипи на гърба ти и с тия скъсани цървули на краката ти мястото ти не е тука… Бягай скоро там, дето замръкнахме вчера вечер, и да ти е сладко всичко, което намериш в моята кожена торба“… Няма що — мъка не мъка — наведох глава и се върнах в двора при моя Марко. Яхнах го повторно, той хвръкна пак до облаците и докато мигна два-три пъти, хвърковатият ми магарец ме стовари отново при тази купа сено, дето — за мой късмет! — кожената ти торба си стоеше на мястото непокътната. Разтворих я, извадих първен кокошката и още не изброил до пет — от нея останаха само костичките. Нали бях изгладнял от пътя като вълче!… Сетне бавно — вече като подслаждах хапките си с руйно винце — видях сметката и на печеното прасенце. От бялата погача също не остана троха, защото трохите изяде Марко Дългоухи. И през цялото време, съседе, устата ми сипеха благословия след благословия за тебе и цялата ти челяд, тъй като се убедих, че да си хапнеш чорбаджийско ядене под звездите, от туй нямало по-сладко нещо на света. Дори и сега ми се ще да те разцелувам от благодарност, че ме върна от болярската трапеза при пълната ти с пояжбинка торба!…

При последните думи на Голчо чорбаджията побелял като вар. Стигнал с един скок до торбата си и я разтворил с разтреперани ръце. Наистина в нея били останали само оглозганите костици от кокошката и печеното прасенце…

— Какво си направил ти, бре, разбойнико! — ревнал богатият човек над Голча с размахани юмруци.

— Ами нищо повече, съседе, от това, което ти ми поръча в дома на боляря-господаря тая нощ! — отвърнал спокойно Голчо.

Сетне попитал ухилен до уши:

— Е, думай сега кой сън е по-хубав — моят или твоят?

Но отговор на получил.

Чорбаджията бил вече далече от него с празната торба, в която потропвали оглозганите от Голчо костици, и ругаел така страшно в тихата утрин, че цялото поле ехтяло…

Голчо и сприхавият му съсед

Веднъж един Голчов съсед, прочут с буйния си и сприхав характер, отишъл при него и го помолил:

— Услужи ми, братко, с твоето магаре Марко да си докарам малко дръвца от гората… В къщи сме останали без съчка гориво — жената няма с какво да стъкне огнец за една чорбица, да стопли вода ризите ни да изпере!

Голчо отишъл мълчаливо в яхъра. Извел оттам своя Марко Дългоухи, поверил го в ръцете на съседа си и едва на улицата му поръчал:

— Слушай, съседе, давам ти магарето от сърце да си докараш с него дръвца, ама да не го биеш и ругаеш, както си знаеш с твоята луда глава, че може да ти потрябва добичето пак за друга работа. А тогава да знаеш, че него ще питаме дали…

— Бъди спокоен, братко! — прекъснал го буйно оня. — Цял ден ще треперя над твоя Марко, като че ли е писано яйце, а не магаре… И довечера ще ти го върна сито, че в къщи съм скътал малко ечемичец — да се намира нарочно за такива добри помощници като него.

— Ха тогава да ви е спорна работата… — зарадвал се от благите му думи Голчо и се прибрал спокоен у дома си.

Но към пладне се случило тъй, че Голчо се отбил по свои грижи в същата дъбрава, дето бил отишъл за дърва с Марко Дългоухи неговият съсед. И щом навлязъл в гората, стопанинът на магарето чул ужасен, че сприхавият човек — забравил обещанието си и благите думи, с които взел добичето — ругаел за нещо с цяло гърло кроткото животно:

— В пусти пущинаци да се продъниш, вълци да те одрънкат, проклетнико!… Заедно с тебе да се затрие и стопанинът ти, че те навря в ръцете ми, за да ме тровиш с ината си! — викал той, та цялата дъбрава кънтяла от гневния му глас.

И след всяка ругатня до свитото сърце на Голчо долитали екливите удари от сопата, с която разяреният човек бъхтел Марко Дългоухи:

— Бух!… Бух!… Бух!

Потулен зад едно дебело дърво, Голчо изтърпял мълчаливо и ругатните, и екота от ударите, с които сприхавият му съсед гощавал дълго време коравата гърбина на горкия Марко. Не обелил дума пред гневливия човек за чутото в дъбравата и тогава, когато съседът му довел вечерта объхтаното магаре, макар че то било с клепнали уши от умора, глад и бой.

Минало време.

Една утрин сприхавият човек почукал пак рано-рано на Голчовите порти.

— Какво има, съседе? — посрещнал го любезно Голчо, като че ли нищо не било се случило.

— Ами дойдох да те помоля да ми услужиш и днес с твоя Марко — ще откарам един чувал кукуруз на воденицата с него.

— От мене дадено, съседе, но както се разбрахме преди, да попитаме сега той какво ще каже… Нали се познавате вече, работили сте веднъж заедно!

И без да дочака какво ще отвърне съседът му, Голчо изтичал в яхъра. Извел Марко Дългоухи на двора, обърнал го с глава към сприхавия човек, па се провикнал колкото му глас държал:

— Маркооо, искаш ли да отидеш пак на работа с този чичко, с когото ходихте миналия път за дърва в Ниската дъбрава, или не искаш?…

Веднага след туй Голчо долепил ухото си до косматата муцуна на магарето и се престорил, че уж слуша какво му говори Марко. Слушал така, колкото слушал, накрая се изправил, разперил съчувствено ръце към сприхавия, който го гледал с опулени очи, и рекъл:

— Не ще да дойде отново с тебе, съседе!…

— Защо? — настръхнал оня.

— Ами казва, че ти едно говориш, а друго вършиш — обещаваш му, докато го вземеш от мене, кринче ечемик, а след туй го гощаваш само с ругатни; вричаш се да трепериш над него като над писано яйце, а сетне за щяло и нещяло съдираш кожата му от бой… Дали е така, или не, ти по-добре от мене знаеш — нали миналия път работи сам с него!

Сприхавият човек се досетил каква е работата и побързал да напусне по-скоро двора на Голчо, изпратен от тържествуващия рев на Марко Дългоухи…

Сам срещу двама

Близо до схлупената къщурка на Голчо шумяла с широките си листа една голяма лоза. Сиромахът треперел над нея като над собствена рожба. Рано напролет я подрязвал. Докато цъфтяла, по цели нощи палел край нея мокра слама, за да я предпази от слана. А лятно време — през три, през четири седмици — пръскал зелените й листа. И лозата щедро се отплащала на стопанина си за грижите… Дойдела ли есен, дебелите й клони увисвали като люлки под тежестта на кехлибарените гроздове. Те били едри като кошници, а зърната им — сладки като бонбони. С тях бедният човек подслаждал сухите залци на дребната си челяд, кажи-речи, през цялата зима. Затуй бдял да не отиде зян нито едно зрънце от сочните й гроздове, докато ги скъта на тавана.

Но една есен край двора на Голчо минали двама пътници — калугер и търговец. Търговецът — охранен и заоблен — се тъкалял като бъчонка по прашния път. А калугерът — висок и кокалест — крачел край него като щъркел… Пръв търговецът зърнал натежалата от плод лоза. И начаса спрял своя спътник:

— Виж, отче, какви едри гроздове са се надвесили от тази лоза! Както сме уморени от дългия път, няма да е лошо да наквасим засъхналите си от жегата уста с тях, а?

— Ами стопанинът на лозата? — поколебал се за миг калугерът.

— Ние с тебе сме двама, а той е сам — малко нагорно ще му дойде да ни посрещне със зло! — успокоил го търговецът, като посочил с очи тежките си космати юмруци.

Мъничко след туй двамата неканени гости влезли в Голчовия двор, застанали потни и прашни под лозата и веднага започнали да унищожават лакомо жълтите й гроздове…

— Хей, хора, какво правите тука! — изтичал Голчо тутакси при тях. — Това грозде е мое, за децата си го пазя!

— А тука пише, че е наше! — отвърнал спокойно търговецът и му показал огромните си като мечешки лапи ръце.

„Те са двама, пак аз за беда сега съм се случил сам у дома… — помислил си Голчо. — Със сила няма да им изляза на глава… Но не бива да ги оставя и да изядат гроздето на децата ми!“

Сетне сиромахът се приближил смирено до калугера и му пошепнал на ухото:

— Да ти кажа правичката, отче, още като те видях да влизаш в двора ми, така се зарадвах, сякаш самото божие слънце се търкулна в него!… Но се ядосах, когато зърнах до тебе търговеца; пък и сега още не може да се начудя как търпиш до себе си този прост човек! Виж го само как се тъпче като свиня — ти едва лапнеш две-три зърна, а той вече е натъпкал в устата си цял грозд. И все подбира най-хубавите, най-зрелите, най-сочните гроздове!…

Калугерът се поласкал от думите на Голча.

Погледнал под око търговеца. Видял издутите му от зърната бузи. Досвидяло му изведнъж за чуждото грозде, което друг унищожавал, па се провикнал срещу него:

— Нещастнико, не знаеш ли, че мястото на лакомците е в пъклото!… Ако не те е страх от друг, стресни се и се засрами поне от мене — манастирския служител! — и като посочил с кокалестата си десница дворните порти, ревнал грозно: — Махай се по-скоро от тука, чревоугоднико, докато не сме отупали яко със стопанина на лозата гърбината ти!…

„Със стопанина те са двама, а аз съм сам… Ако не послушам отчето, лошо ме чака!“ — помислил си страхливо търговецът и докато Голчо и калугерът да се усетят, бързо-бързо изчезнал зад близкия завой на прашния път.

Като останал сам със сиромаха, калугерът продължил спокойно да пълни устата си с медените зърна на кехлибарените гроздове. А Голчо почакал търговецът съвсем да се скрие зад завоя, сетне отскочил до близкия плет, измъкнал оттам един чепат кол, па се върнал пак при калугера.

— Отче — заговорил той сега с присвити зли очи на манастирския служител, — от урока, който даде на оная свиня, ясно е като бял ден, че познаваш добре свещените книги… Мога ли сега, когато сме останали вече само двамката сами-саменички с тебе тука, в моя двор, да те попитам: не забраняват ли тези книги да си присвояваш това, което не е било никога твое?

— Забраняват, чедо… — отговорил с половин уста калугерът, като погледнал плахо-плахо изпод вежди чепатия кол, който потрепервал заплашително в жилестите ръце на Голчо.

— Тогава защо ти, отче, нападна моето грозде, за което не си мръднал дори малкия си пръст?… Нито си рязал лозата, нито си я Пазил от слана, нито си я поливал, нито си я пръскал! Какво тогава се навираш посред бял ден под нея и лапаш плода и гаче ти е бащиния?

И докато калугерът блъскал главата си какво да отговори на тия прави думи, Голчо надигнал кола, посочил с него пътя, по който изчезнал търговецът, па рекъл сурово:

— Измитай се по-скоро от дома ми, лицемерино, че иначе тоя кол ей сега ще те научи на това, което не са могли да те научат твоите свещени книги!…

Калугерът разбрал, че го чака само лошо, ако се забави, затуй подигнал бързо расото си и хукнал презглава след злополучния търговец, когото преди малко сам прогонил.

Така Голчо се избавил и от двамата неканени гости, нападнали посред бял ден любимата му лоза…

Печените кокошки на дядо поп

Едно лято прегрешенията на дядо поп от село Голтупан набъбнали толкова много, че славата им достигнала чак до двореца на владиката. Оня — като чул за тях — веднага пратил хабер на провинения божи служител да се яви при него, за да го посмъмре за деянията му. Дядо поп се разтревожил, затворил се в стаята си и три дни и три нощи все мислил и мислил с какво да умилостиви сърцето на владиката, преди да се покаже пред лицето му. Най-сетне на четвъртата заран повикал попадията си, па й поръчал:

— Хвани две от най-тлъстите кокошки, заколи ги, опечи ги и ги приготви за армаган на дядо владика!… Но си отваряй очите на четири, та всичко да стане от хубаво по-хубаво, че иначе току-виж — и моята брада хвръкнала, и твоят попадийски рахатлък свършил!

Малко време след тази строга поръка две от най-охранените кокошки в курника на дядо поп изкрякали за последен път. А час-два по-късно от попската кухня дъхнала такава сладка миризма на печени птици, че всички котараци от махалата хукнали презглава към нея…

Когато баба попадия приготвила кокошките, дядо поп ги сместил в една кошница, сложил вътре и едно писъмце, загърнал всичко с чисто месалче, па излязъл на улицата да потърси някой случаен пътник, който да отнесе подаръка в престолнината на владиката. В туй време — за добро ли, за беля ли! — по пътя край дядовите попови порти минал Голчо, яхнал куцото си магаре Марко.

— Накъде си препуснал толкова рано с този куц змей, бре Голчо? — подвикнал дядо поп на сиромаха.

— Града гоня, отче попе…

Светнали от радост очите на дядо поп, че така лесно намерил безплатен пратеник за подаръка си, па изтичал с пълната кошница при забързалия към града ездач и го помолил:

— Отнеси тогава тази кошница там, чедо, и я предай на дядо владика — подаръчец две печени кокошчици му пращам, да се облажи и той като всички хора след петровите пости!

Голчо се съгласил веднага, поел кошницата и смушкал отново с босите си Пети хълбоците на Марко Дългоухи…

— Чувай, чедо, из пътя да не посегнеш върху подаръка на дядо владика, че е грехота, в пъклото за тоя грях ще вриш… — викнал тревожно след препусналото магаре дядо поп.

— Не бери гайле за това, отче попе — няма дори да погледна подаръка, къде ли пък да посегна на него! — успокоил го от гърба на магарето Голчо и същия миг се затулил с Марка зад близкия завой.

Из пътя Голчо наистина удържал обещанието си. Макар през цялото време, докато Марко куцукал към владишката престолнина, двете печени кокошки да дъхтели от кошницата тъй сладко, като че ли му викали: „Хей, човече, хапни си от нас!“ — той нито погледнал, нито посегнал към тях. Така — без да стори нищо на печените птици и с геройски отвърната от тях глава — сиромахът стигнал благополучно до една чешмичка, която плискала ледените си струи току до самия град, в който се извисявал като замък над всички къщи белият дворец на дядо владика…

— Чакай да се поизмия малко, че при владиката съм тръгнал, не е шега работа, не мога да се покажа пред лицето му овалян като малаче! — решил начаса Голчо, веднага щом зърнал чешмичката и дебелата сянка край нея.

И както наумил, така направил.

Слезнал от магарето. Избрал си по-мека тревица под сенчицата, разположил се на нея. Сетне развързал торбицата си и извадил кукурузения комат, който грижовната му стопанка била сложила вътре, за да има с що да се подкрепи стопанинът й из пътя. Отчупил си залче, лапнал го. Но докато друг път край същата чешмичка сухият залък хлебец му се услаждал като баклава, сега кукурузникът изведнъж заседнал на гърлото му, сякаш бил парче камък… А в туй време печените кокошки на дядо поп в кошницата само на една крачка от сиромаха ухаели все така сладко-сладко и като че ли още по-настойчиво от преди му викали:

„Хапни си от нас, бре човече божи, защо се мъчиш само със сухия кукурузник!“…

И както се борел със заседналия на гърлото му сух залък, Голчо по едно време си рекъл:

— Че няма да посегна на кокошките, след като веднъж съм дал обещание, няма да посегна, та ако ще да пукна, ала защо поне да не ги погледна — нали може кукурузникът ми да омекне и само от гледането!

След туй без много-много да му мисли, Голчо току примъкнал кошницата на дядо поп до краката си и махнал месалчето, с което оня бил покрил печените птици. Същия миг пред гладните му очи се открила дивна гледка… Изпечени на шиш, сетне запържени от баба попадия в масло, двете кокошки лежали на дъното в кошницата с вирнати крачета и лъщели от мазнината като златни. По зачервените им кожички на гъсто на гъсто трептели като бисерна роса разтопените от жегата капчици масло. И ухаели, ухаели, ухаели — свят да ти се завие от сладост!…

Замаян от сладкото ухание и зашеметен от съблазнителната картинка на печените кокошки в дядовата попова кошница, Голчо не усетил кога протегнал ръце към едната кокошка, кога отчупил едното й крилце и кога го пъхнал в устата си при заседналия на гърлото му залък. Сетне пак като насън схрускал и другото крилце на наченатата птица, оглозгал и двете й бутчета. И все така в сладък унес лапал бавно-бавно късче подир късче, хапка подир хапка, сякаш се намирал на собствената си трапеза… Едва когато изсипал в устата си последните трохи от кукурузения комат и ги затиснал с последното месце на кокошката, сиромахът видял разхвърлените край него по тревата костички на изядената птица, разбрал какво е сторил и се ударил по челото:

— Брей, какво направих аз!… Как сега ще отида при владиката само с една печена кокошка!

Но щом полял сладкия си обед с ледената водица на чешмата, сърцето му начаса се изпълнило с кураж. Й като си рекъл: „Мечка страх, мене не!“ — яхнал Марко Дългоухи и препуснал отново с кривнат калпак към белия дворец на владиката…

Дядо владика поел кошницата с останалата печена кокошка от ръцете на Голчо, ухилен до уши. И докато снемал месалчето, все разпитвал благо-благо сиромаха за дечицата му, за жената, за берекета тая година на село… Ала щом извадил писмото на дядо поп и го прочел, благата му реч тутакси секнала. Веждите му се навъсили, мишите му очички изпод тях се забили като игли в сините очи на Голчо и разтрепераните му от негодувание устни изсъскали с леден глас:

— Каква е тази работа, бре гольо, дядо поп тука ми пише, че е изпратил по тебе две кокошки?

— Е, две изпрати човекът… — подсмъркнал в отговор Голчо.

— Къде е тогава втората кокошка? — почервенял от гняв владиката и малките му миши очички засвяткали страшно.

— Ами ето я, в кошницата е…

— Но нали дядо поп ми е изпратил две кокошки?

— Е, две…

— А къде е втората?

— Нали я виждаш, отче владико, в кошницата си седи!

Така през цялото време на разпита, колкото пъти владиката посочвал писмото на дядо поп и казвал на сиромаха, че оня му е изпратил две печени кокошки, толкова пъти Голчо чистосърдечно признавал:

— Е, две кокошки изпрати човекът!

И всякога, когато владиката, почервенял като попарен рак от гняв, искал да научи къде е изчезнала втората кокошка, Голчо все сочел упорито с пръст към оцелялата птица в кошницата и твърдял едно и също:

— Ами нали я виждаш, отче владико, в кошницата е!

Накрая владиката не изтраял. Написал на дядо поп от Голтупан какво е получил от пратеника му, заклел сиромаха с девет люти клетви да предаде непременно писмото на попа и заповядал на слугите си да го изхвърлят колкото може по-бързо от двореца…

— Викай „ура“, Марко, при владиката отървахме гърбината без бой… — похвалил се Голчо на куцото си магаре веднага щом стигнал здрав и читав до него. — Затуй карай сега по-скоро за Голтупан, докато брадатият дявол не се е разкандардисал, че ме е изпуснал да си вървя тъй евтино, па мина ли без пердах и при дядо поп, довечера ще те нагостя, братко, с цяло кринче ръжена слама!

Зарадван от сполуката на стопанина си и трогнат от щедрото му обещание, Марко Дългоухи надул могъщото с; гърло и изревал три пъти гръмогласно за сбогом точно срещу прозореца на владиката. Сетне опънал врат и препуснал с все сила към Голтупан…

Нетърпелив да зърне час по-скоро пратеника си с вести от владишката престолнина, дядо поп посрещнал Голчо и Марко далече пред селото. И преди още сиромахът да слезе от магарето си, започнал да го разпитва:

— Хайде, чедо, разкажи ми веднага как е дядо владика, предаде ли му кошницата с печените ми кокошчици, много ли се зарадва светиня му на подаръчеца, дето го изпроводих по тебе?

— В туй писмо владиката ти е писал всичко, отче попе… — смънкал с пресипнал глас Голчо и му подал владишкото писмо.

Оня веднага разкъсал плика, извадил с разтреперани от вълнение ръце писмото, прекръстил се три пъти и забил очи в него. Миг след туй вратните му жили се издули като въжета, брадата му щръкнала заплашително срещу сиромах Голча и от раззинатото му гърло изхвръкнал грозен вик:

— Какво си направил ти, бре грешнико!… Нали ти дадох да отнесеш на дядо владика две печени кокошки?

— Което е право, право си е — две кокошки ми даде, отче попе… — не отрекъл Голчо.

— Защо тогава владиката ми пише, че в кошницата имало само една кокошка?

— Ами една беше, не лъже човекът… — признал пак Голчо.

— Къде тогава си дянал втората кокошка, непрокопсанико?

— Дадох я цяла-целеничка на дядо владика ведно с кошницата, отче попе…

— Но виж, бре човече, дядо владика ми пише в писмото си черно на бяло, че ти си му занесъл само една кокошка! — едва не заплакал от мъка дядо поп.

— Така де, право си е, че му занесох една, казал ли съм, че са две!… — сопнал се Голчо като праведник, когото са обвинили в лъжа.

— Кажи тогава къде си потулил втората кокошка, грешнико! — кипнал отново дядо поп.

— Ами нали ти рекох вече това, отче попе — дадох я цяла-целеничка на дядо владика заедно с кошницата и бялото месалче.

Така и този път — както преди е владиката — Голчо и дядо поп се въртели дълго-дълго като в омагьосан кръг все около едни и същи въпроси и отговори. Накрая — когато за тридесет и трети път отчаяният дядо поп попитал Голчо къде е дянал втората кокошка и сиромахът за тридесет и трети път му отвърнал, че именно нея, втората кокошка, е предал цяла-целеничка на владиката — дядо поп също не изтраял, махнал с ръце и хукнал с рев право към дома си…

Останал сам с Марко Дългоухи сред пустото поле, Голчо въздъхнал два-три пъти тежко-тежко, като че ли току-що бил превалил стръмен баир. Сетне се метнал отново на куцото си магаре, накривил калпак и подвикнал весело на дългоухия си приятел:

— Карай сега по-скоро към къщи, Марко, да си получиш обещаната награда, че и дядо поп като дядо владика не се досети да ме попита къде е първата, изядената кокошка!…

Алчният царедворец

Веднъж Голчо — като чоплел с дървеното рало песъкливата си нивичка — намерил в нея един едър, колкото яйце, рубин. Повъртял сиромахът скъпия камък в мазолестите си ръце. Разгледал го срещу слънцето. Порадвал се на чудните блясъци, които струели от него. Опитал го дори със зъби. И накрая разбрал, че няма да има кой знае каква полза от него, ако го запази за себе си, затуй, като помислил малко, решил:

— Я да го отнеса в султанския дворец!… Ония хора там си нямат друга работа, освен да се изтягат на меки дюшеци и да си играят с такива лъскави камъни — може да ми дадат някоя торба брашно за него!

Речено — сторено.

Стегнал на другия ден бедният човек цървулите си. Подбрал за другар куцото си магаре Марко Дългоухи и — далече ли е, близо ли е, аго, Цариград — двамата закуцукали към султанската престолнина.

Вървели, колкото вървели, една заран Марко Дългоухи надул песнопойното си гърло точно пред портите на султанския дворец. А Голчо вдигнал дряновия си кривак и забъхтал с все сила по вратата:

— Чук!… Чук!… Чук!… Брей, хора, отворете — гости ви идват чак от Голтупан!… Чук!… Чук!… Чук!

Тежките ковани порти тутакси се отворили и пред Голча и Марка застанал не друг, а самият началник на дворцовата стража:

— Какво си заблъскал така, бре гольо? Това е дворец, султански покой, не е кръчма… — посрещнал сърдито началникът прашния пътник от Голтупан. — Или ти се е дощяло да те обесят на оная суха върба?

— Ако много ти харесва върбата, твоя милост, обеси се ти на нея! Ние в нашето село Голтупан си имаме по-хубави върби за тая работа… — отвърнал спокойно Голчо на сърдития султански човек. — За друго, брайно, сме бъхтали с моя Марко прашния път от Голтупан до тия обковани със злато порти; носим подарък на султана!

И сиромахът извадил едрия рубин от пазвата си.

Щом зърнал големия драгоценен камък върху мазолестата длан на Голча, царедворецът забравил да се обиди. Очите му засветкали алчно. Сърцето му се разиграло. А ръцете му начаса се протегнали хищно към рубина, който пламтял ката жарава в ръцете на сиромаха.

— Дай на мене камъка, аз ще го предам на султана!… Тука, гольо, не може да влиза всеки цървул — дворец е това, хей, не е хан!

Ала Голчо се опънал:

— Само това няма да стане, брайно — щом не могат цървулите ми да влязат в двореца, не давам и късмета ми да иде там!

И бързо-бързо обърнал Марка с опашката към двореца…

Като видял, че Голчо не се шегува и за едната хубост ще отнесе драгоценния камък със себе си, царедворецът търтил след него. Настигнал го, хванал го за абичката, започнал да го придумва:

— Чувай, гольо, ще те пусна да се явиш пред султана, ако обещаеш да ми дадеш половината от онова, което ще получиш за камъка от господаря!… Скланяш ли?

Голчо спрял Марко. Сетне помислил, помислил, па склонил:

— Дадено! Ако господарят не ми даде нищо за камъка, ще ми остане поне славата, че Голчо от Голтупан е бил съдружник и със султанските хора!

Сетне — като се подсмихнал под мустак — сиромахът влязъл след началника на султанската стража в двореца…

Когато отишли при султана, оня седял на трона си така замислен и опуйчен, гаче ли току-що му били съобщили, че след един час ще умре. Но щом видял рубина в шепата на Голчо и разбрал защо беднякът е дошъл при него, тутакси скочил на крака и се провикнал:

— Човече, тебе те изпраща самото небе при мене!… Преди месец време бях на гости у съседния владетел и видях на короната му да блести камък също като твоя. Оттогава сън ме не лови от мъка, че друга корона е по-богата и по-хубава от моята… Думай сега — каква награда искаш, задето ми връщаш отново съня?

Голчо се почесал зад врата. И като че ли се поколебал нещо. Ала щом видял царедвореца, който му правел ухилен знаци да си поиска от султана две торби жълтици, изведнъж казал:

— Ако толкова държиш да ме наградиш с нещо за тоя камък, заповядай, твое величество, да ми ударят… сто тояги на голо!

Султанът останал сякаш гръмнат от неочакваното желание на бедняка. И щом се съвзел от изненадата, тозчас насвил Голча да му каже защо е пожелал тояги на голо, а не си е поискал като всеки друг на негово място жълтици…

Голчо отначало се опъвал. Но сетне отворил уста и на един дъх разказал за спогодбата си с началника на дворцовата стража. Тогава султанът заповядал на слугите си да ударят на подкупния царедворец стоте тояги на голо, а за Голча се разпоредил да напълнят един калпак с жълтици.

И го изпратил с почести да си върви щастлив и доволен за Голтупан…

Как Голчо се оправдал

Един горещ летен ден, като се връщал от пазар, Голчо от Голтупан свърнал с куцото си магаре в една крайпътна горичка. Вързал там Марко Дългоухи за едно дърво да пасе, а сам полегнал на сянка да си почине. След малко в същата горичка се отбил друг пътник. Той бил облечен в скъпи дрехи, яздел охранен жребец и отдалече се виждало, че е богат човек.

Без да поздрави, без дума да продума, богатият слязъл от коня си и го повел към същото дърво, дето било вързано магарето на бедняка.

— Стой, човече! — викнал уплашено след него Голчо. — Не води кончето си при моя магарец: добичето ми има лош нрав, може да се случи беда с жребчето, ако го оставиш близо до него!…

Богатият пътник дори не трепнал от Голчовите думи, сякаш не говорели нему, а на съседните дървета. И като че ли напук взел, че вързал кончето си съвсем близо до магарето на Голчо. Сетне извадил от дисагите си богата закуска, избрал най-дебелата сянка далече от сиромаха и се разположил на нея да похапне.

Минало, колкото време минало, изведнъж откъм пътя се разнесъл вик:

— Брей, хора, какво сте се разположили на сянката като във владишки дворец, а не гледате добичетата си — не виждате ли, че се изпотрепаха!

И наистина, когато стопаните на куцото магаре и охранения жребец погледнали към дървото, дето били вързани животните, видели с настръхнали коси, че те се ритат и хапят така настървено, сякаш несговорни братя делели горичката. Богатият рипнал и с два-три скока стигнал до жребеца си. Но било вече късно — магарето на Голчо през туй време успяло да ритне тъй зле охранения жребец, че той опружил крака на тревата и след малко издъхнал…

— Ей, дрипльо — обърнал се за първи път с човешка реч богатият пътник към Голчо, — видя ли каква беда стори на кончето ми твоето краставо магаре?… Триста жълтици злато съм броил за добичето си — да знаеш, кокалите ти ще изгният по занданите, докато ми се отплатиш!

И още същия ден дал Голча под съд…

— Кажи сега защо си довел тоя човек тука? — запитал съдията богатия, когато той и Голчо се изправили пред него.

— О, съдниче — викнал страшно богаташът, като раздрал ризата си, — краставото магаре на този дрипльо уби коня ми! Чудно жребче беше: породисто, отгледано, а косъмът му — черен като нощ. Триста жълтици злато за него още като малко съм броил!… Ако има справедливост, накажи голтака така, че да помни, докато е жив, своята нехайност!…

След като изслушал обвиненията на богатия, съдията се обърнал към Голчо:

— Е, разкажи сега и ти как стана тая работа! Но Голчо не отвърнал нищо. Гледал упорито съдията в очите и все мълчал като риба.

Съдията повторил въпроса си, потретил го. А Голчо все не обелвал нито дума, нито звук — гледал съдията право в очите, пулел се и мълчал, мълчал. Накрая оня изгубил търпение и креснал на богатия:

— Защо си ми довел този ням човек? Как да го съдя такъв!…

— Не е ням, преструва се голтакът… — рекъл да се защити богатият. — Когато бяхме в горичката, дето стана нещастието, той говореше… Охо, и още как говореше — цялата гора кънтеше от гласа му!

— И какво ти каза?

— „Стой, човече, викаше ми с цяло гърло, не води кончето си при моя магарец: добичето ми има лош нрав, може да се случи беда с жребчето, ако го оставиш близо до него…“

— Да не си сънувал, че ти е викал такова нещо? — попитал хитро съдията. — Помниш ли добре?

— Че как да не помня, когато туй не беше преди кой знае колко време — вчера заран се случи!… Не, не е ням хитрецът, а само се преструва на такъв, за да се отърве от наказанието! — отвърнал разпалено пострадалият богаташ.

След тия думи на тъжителя съдията повикал слугите и им заповядал да изхвърлят навън богатия горделивец, като на излизане му подвикнал:

— Щом те е предупредил, какво търсиш сега от него, надменни глупако?

Сетне се обърнал благо към Голчо:

— Хайде, кажи ми сега, човече, защо преди малко мълчеше, когато те питах как е станало нещастието с коня на оня неразумен човек?

— Нима не се досети, съдниче? — отвърнал вече усмихнато Голчо. — Исках сам той да ти разкаже всичко, та да повярваш… Иначе щеше ли да хванеш вяра на сиромаха?!…

Голчо и мамините синчета

Веднъж — на връщане от панаира в съседния градец, пътя за който минавал през Голтупан — пред дома на Голчо спрели трима момци, три наконтени мамини синчета. Наперени, гълчаливи, те започнали да блъскат с все сила по дворните порти и да се провикват колкото им глас държал, като че ли не се намирали пред мирен дом, а зовели някой ханджия:

— Хей, стопанино, излез веднага да ни напоиш със студена водица, че както сме зажъднели от дългия път, току-виж сме пукнали за едната хубост пред вратата ти!

Голчо им отворил, поканил ги в двора. Сетне им дал да се разхладят с по една кратунка прясна кладенчова водица и зачакал да продължат пътя си. Ала вместо да си отидат, тримата момци се разположили на сянка под любимата Голчова лозница, па започнали шумно в надпревара да се хвалят един друг и да се бият в гърдите, че всеки от тях е готов да даде живота си за останалите двама.

Хората от съседните дворове ги слушали, поглеждали се с просълзени от умиление очи и си шепнели:

— Това се казват приятели, това са истински побратими — блазя им!

В началото и Голчо помислил същото за гостите си. Но по едно време му текнало да изпита момците наистина ли са такива, за каквито сами се хвалят, и дали вярно са толкова големи приятели. Затуй — когато единият от тях излязъл за малко на улицата — той отишъл при останалите двама и рекъл:

— Както ви слушам да хвалите момъка, дето излезе, май той ще да е някой голям певец, някой нечуван сладкопойник… Хайде, като се върне тука, го накарайте да изчурулика една песничка, та и ние, голтупанци, да чуем в нашето забутано село един прославен певец!

Щом чули ласкавите думи на Голчо за отсъствуващия им приятел, двамата момци изведнъж забравили как преди малко сами са го превъзнасяли за най-сладкогласия певец на света и викнали в един глас:

— Никакъв певец не, е той, байо, а само едно дългоухо наконтено магаре, което самичко се е провъзгласило за певец!… И ти се откажи навреме от мерака си да чуеш гласа му, че разтвори ли си за песен устата, начаса цялото село ще побегне към гората, изплашено от магарешкия му рев!…

След някое време момъкът, когото приятелите му в негово отсъствие произвели в дългоухо наконтено магаре, се завърнал от улицата, а вместо него там отишъл един от двамата му нови кръстници. Тогава Голчо се приближил за втори път до останалите под лозницата мамини синчета и започнал като преди да хвали отсъствуващия момък със същите похвали, с които го хвалели в негово присъствие приятелите му. Но още не успял да изрече половината от похвалите, Дългоухото магаре и вторият му кръстник настръхнали като оси и го прекъснали разпалено:

— Малко познаваш ти този човек, байо… — чак рипнали на крака те и размахали ръце. — Той не е нито щедър, нито хрисим като мравка, нито добър и верен приятел, за какъвто се представя, а просто на просто е един заядлив пес. Затуй, ако искаш да ти е мирна главата, стой по-далечко от него, че ние сме му сърбали попарата!

По същия начин, преди да е изтекъл час от пристигането на трите мамини синчета в двора му, Голчо узнал от наконтеното Дългоухо магаре и Заядливия пес, че и третият от тях не е момък като другите момци, а направо — едно тъпо говедо…

Тримата момци, трите мамини синчета се излежавали навред по сенчестите места на Голчовия двор чак до залез слънце, като че ли се намирали в бащинията си. Едва когато захладняло хубавичко, те се надигнали, тръгнали към пътните порти и оттам подвикнали на Голчо, както чорбаджиите подвикват на аргатите си:

— Чувай, байо, ние излизаме да се поразтъпчем из селото, ала пак ще се върнем при тебе за нощувка, та гледай да намериш по-хубаво местенце за спане на тримата ни!

— Добре, елате… — кимнал Голчо. — Не вярвам нито Марко, нито Шаро, нито Белчо да затворят покоите си за гости като ваши милости!…

Наперените момци не дали ухо на Голчовите думи, затуй се запилели веднага безгрижно из кривите сокаци на Голтупан. Но когато след час-два се върнали при него за нощувка, те с удивление видели, че Голчо не ги чакал сам пред дворните си порти, а с още двама свои съседи, които стискали в ръцете си по една чудна вещ… Единият държал капистрата на Голчовия вол Белчо, другият — синджира на кучето му Шаро, а стопанинът на дома — юлара на куцото си магаре Марко Дългоухи.

„Майко мила, какво ли са намислили да правят тези мустакати чичовци с нас, та ни посрещат по тази късна доба с капистра, синджир и магарешки юлар!“ — трепнали начаса от страх сърцата на мамините синчета при вида на намръщените мъже пред вратата.

Голчо и съседите му не ги оставили дълго да гадаят защо ги посрещат така. Преди мамините синчета да се окопитят, тримата мъже обрамчили капистрата на Тъпото говедо, синджира — около шията на Заядливия пес, а юлара надянали върху главата на наконтеното Дългоухо магаре. Сетне опънали яките си мишци и задърпали с все сила единия към обора на Голчовия вол Белчо, другия — към колибата на кучето му Шаро, а третия — към яхъра на куцото му магаре Марко. Дигнала се олелия до небето.

— Олеле, чичо, какво правиш с мене, защо ме водиш в обора на вола, не виждаш ли, че съм човек, младо ергенче, при това едно на майка и баща!… Моля ти се, пусни ме, не ме прави за смях на хората! — ревнал първи в стихналата селска нощ колкото му глас държал момъкът с капистрата.

— А мене защо сте ме помъкнали със синджира като куче, бре, не знаете ли, че съм кметски син!… Оставете ме веднага на мира, че люто ще си изпатите от баща ми! — последвал го момъкът със синджира на врата.

— И аз не съм магаре, та сте ме задърпали с този юлар към магарешкия покрив!… Аз съм певец, велик певец! — надул бас и опя с юлара на Голчовото куцо магаре Марко Дългоухи.

Тогава Голчо дал знак на съседите си да запрат, застанал пред мамините синчета и им рекъл:

— Когато днес ви приех в двора си, аз също ви взех за момци като всички момци по света, ала сетне вие сами ми казахте, че не сте никакви млади люде, а единият от вас е наконтено дългоухо магаре, другият — заядлив пес, а третият — тъпо говедо!… Защо сега дигате врява до небето, че ви отвеждаме да пренощувате там, дето нощува магарето ми Марко, кучето Шаро и волът Белчо?

Момците разбрали, че сами са си постлали леглата, където ги водят да нощуват, па ударили на молба да ги пуснат. И когато тримата мустакати мъже накрая свалили от главите им капистрата, синджира и магарешкия юлар, мамините синчета плюли на петите си и потънали в тъмната нощ като подплашени котараци, за да не помиришат вече до края на живота си нито Голчовата къща, нито Голтупан…