За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Патилата на горделивата питка

Някога в село Житен живял дядо Горун с баба Кротуша.

Една сутрин дядото се събудил рано и рекъл на бабата:

— Бабо, омръзна ми вече да ме гощаваш само с гъбена чорбица, бобена яхния и чер хлебец. Да знаеш — питка ми се яде, ама да не бъде каква да е питка, а питка от три пъти пресеяно бяло брашно!

— Добре си намислил, дядо, но откъде да взема брашно за такава питка, когато в нощвите ни отколе няма троха бяло брашно…

— Не знам: питка искам и толкоз! Ако за обед на софрата няма бяла питка, такова чудо ще направя, та триста години за него да се разказва! — отвърнал сърдито дядо Горун и зачаткал с бастунчето си към кръчмата, за да погледа там как се веселят хората.

Изплашила се баба Кротуша от лютата закана на своя старец и припнала към килерчето. Грабнала мзтличката, отупала празната брашнена торбичка, изтърсила месала, изгребала нощвите и събрала шепа брашно, та из-месила питка за сърдития дядо. Изпекла я, намазала я отгоре с яйчице и прясно масълце, па я оставила на прозореца да изстине.

Срещу прозореца — в клоните на крушата — бил кацнал врабецът Чик-Чик.

Щом зърнал бялата питка, старият врабец надул гърди, отворил гърло и викнал колкото му глас държал:

— Хейййй, мои сто братя, тичайте да видите баба Кротуша каква чудесна питка е изпекла! Такава питка няма и на царската трапеза!

Събрали се стоте врабци, стоте бъбриви братя на проскубания Чик-Чик, накацали около питката и започнали да се надпреварват:

— Ах, наистина, каква чудесна питка! Не, тази питка не е за дядовата Горунова трапеза… Вижте само как свети лицето й — сякаш месечника грее! — рекъл единият от братята.

— Да съм като нея, не бих стоял нито миг върху тоя окаден прозорец: ще скоча и право в отсрещната вила на лихваря ще ида — само там, между тортите и баклавите на неговата богата кухня е мястото на такава красавица! — допълнил с възхитен писък друг брат.

— Каква ти вила на лихваря!… — изсмял се трети бърборко. — Та там нямат дори къде да сложат тази красавица! Не, в двореца, само в царския дворец е истинското място на такова слънчице!…

Питката чула похвалите и се възгордяла. Надула се, па си рекла:

— Прави са тия голтаци, мястото ми е само в двореца!

След туй затворила очи, престрашила се, скочила от прозореца на дядо Горун и се търкулнала с все сила по пътя — право за столицата.

Тичала, тичала — стигнала до една гора. Дълбока, страшна, тъмна гора. А пред гората стоял с щръкнали уши Зайо Байо и сякаш само нея чакал. Щом я зърнал, веднага викнал:

— О, питке, добре си ми дошла!… Както съм гладен, ей сега ще те изям!

Питката се спряла, изгледала Зая отдалече, па му изпяла:

— Зайо Байо дългоухи, с мен не си играй! Страхливецо бързоноги, бърже път ми дай!… Аз съм малка, вкусна пита — радостна, честита! — от хамбар изгребана, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома си бягам вече — хей натам далече! — към трапезите богати, в царските палати… През гори, поля, села — аз летя като стрела!…

Сетне питката се скрила в гората толкова бързо, че Зайо Байо едва я видял кога профучала край него. Останал си така с щръкнали уши и празни уста, зинали да я лапнат.

А в гората, клекнал на пътеката, дебнел един вълк. Щом зърнал питката, и той веднага скочил срещу нея:

— Стой, питке! Влизай скоро в устата ми, че умирам от глад!

Питката се спряла, изгледала проскубания гладен вълк от главата до лапите, па и нему изпяла:

— Кумчо Вълчо, стар гладнико, с мен не си играй! Горски скитнико, махни се, бърже път ми дай … Аз съм малка, вкусна пита — радостна честита! — от хамбар изметена, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома си бягам вече — хей натам далече! — към трапезите богати, в царските палати… През гори, поля, села — аз летя като стрела!…

И докато вълкът да разбере какво става, питката прелетяла бързо край него и навлязла още по-дълбоко в гората.

Там, седнала на един пън, Баба Меца сладко, се гощавала с медец от едно шарено гърненце. Облизвала се и час по час примижавала с очи, въздишала:

— Ех, че сладък медец — само една бяла питка ми липсва, за да съм най-щастливата баба на света!

И ето че в туй време срещу нея се задала питката.

Щом я видяла, тромавата горска баба се засмяла до уши и викнала с разтворени към нея лапи:

— Какъв късмет!… За питка си мислех, за бяла питка въздишах и тя на крака ми идва! Бързо, бързо, миличка, че от меда остана само на дъното, а баба ти Мецана най-много обича да си схруска бялата питка с медец!…

Питката се спряла, изгледала присмехулно рунтавата баба, па през смях така й рекла:

— Ой, Мецано, дебелано, с мен не си играй! Я послушай, повлекано, бързо път ми дай!… Аз съм малка, вкусна пита — радостна, честита! — от хамбар изгребана, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома си бягам вече — хей натам далече! — към трапезите богати, в царските палати… През гори, поля, села — аз летя като стрела!…

И преди Баба Меца да разтвори устата си, пъргавата питка се търкулнала бързо край нея и изчезнала, та се не видяла. Спряла едва на другия край на гората.

А там — на припек върху една полянка — се излежавала хитрушата Лисана.

— Хей, Лисанке, накъде е пътят за столицата? — провикнала се питката отдалече към горската хитруша.

Лисанка вдигнала глава. Видяла питката и очите й светнали. Сетне се облизала скришом и запитала кротичко:

— А защо ти е столицата, красавице?

Лисанкината похвала харесала на питката. Затуй тя се приближила до хитрушата, па и на нея изпяла:

— Аз съм малка, вкусна пита — радостна, честита! — от хамбар изгребана, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома си бягам вече — хей натам далече! — към трапезите богати, в царските палати… През гори, поля, села — аз летя като стрела!…

— Аха! Сега разбирам каква е работата — тръгнала си за царските палати. Чудесно, чудесно! Добре си намислила, хубавелке, на такава красавица като тебе само там й е мястото. Но видиш ли, аз ще ти покажа пътя за столицата, ако ми изпееш още веднъж песничката си. Много, много ми хареса!… Ела, миличка, на челото ми и оттам я повтори, че съм стара вече, та мъчно чувам!

При тази похвала питката се намерила на седмото небе от щастие и тръгнала радостно към хитрушата, която я чакала с изплезен език. Но направила-ненаправила десетина крачки, питката изведнъж се сепнала, ударила се по челото, врътнала се встрани и без да каже нещо, профучала като стрела край изплезената Лисанка…

Тук му е мястото да ти кажа, мое момче, че питката, приказката за която слушаш сега, не е същата питка от оная приказка, която ти е разказвала баба. Помниш, че питката от бабината приказка била много глупавичка. Тя послушала хитрушата, пяла й на челото, сетне скочила да попее дори на езика й, докато Лисанка рекла — ам! — и край. Край и на питката, край и на бабината приказка! Така беше, нали?

А чуй какво станало с нашата — дядовата Горунова и бабината Кротушина питка!…

Чак като отминала много далече от Лисанка, тя се обърнала назад и подвикнала на останалата с пръст в устата хитруша:

— Прощавай, кумичке, че не изпълних молбата ти! Но за това не се сърди на мене — без време, мила, ми показа езика си, на който някога, както разказва приказката, с песен като моята, свършила живота си горкичката ми прабаба!…

След туй питката хукнала отново с всички сили по пътя — право към столицата, която се белеела в далечината. Тичала, тичала — превалила девет баира, прескочила девет рекички, прекосила девет полета — накрая стигнала пред царския палат. Там издебнала пазачите, преминала двора. Изприпкала по едни мраморни стъпала и почукала върху вратата на царската кухня:

— Чук… чук… отворете! Чест невиждана ви се прави — на крак ви е дошла най-красивата питка на света, за да украсите с мене царската трапеза!

Вратата на кухнята мигом се отворила и навън показал главата си главният готвач:

— Кой чука? Кой крещи тука? — попитал сърдито той.

— Аз…

— Коя си ти?

Питката се надула и важно-важно запяла:

— Аз съм малка, вкусна пита — радостна, честита! — от хамбар изгребана, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома…

Главният готвач не дочакал питката да довърши песента си. Взел я в ръце и започнал да я разглежда. Видял разкъсаната й от храстите премяна, пошарил с пръсти по напрашеното й от пътя лице, па се залюлял от смях и се провикнал с все сила:

— Хей, мои триста помощници, елате да видите каква красавица е дошла при нас да направи чест на царската трапеза…

Веднага около главния готвач и питката се събрали неговите първи помощници, помощниците на първите му помощници, техните помощници, помощниците на тези помощници, бъркачите на запръжките, разливачите на ястията и миячите на кухненските съдове. Като разбрали за какво ги вика главният готвач и като чули защо е дошла сиромашката питка в царската кухня, всички започнали да си подхвърлят горделивката от ръка на ръка и да се превиват от смях:

— Ха-ха!… Ще ни умори тази дрипла — чухте ли какво й се приискало?!

— Хо-хо!… Пустата питка пепелива, не иска друго, ами направо на царската трапеза й се дощяло да се разположи, като че ли там сега само за нея разтребват!… Хо-хоооо!

Това продължило дълго време.

А когато негостолюбивите стопани най-сетне се изморили от смях, главният готвач взел отново раздърпаната питка в ръцете си. Повъртял я, погледал я още мъничко, па се изсилил и я изхвърлил през прозореца навън.

Питката тупнала в задния двор на царския палат.

А там — нова беда!

Още изгонената гостенка не била дошла на себе си от горещия прием на готвачите и към нея се насочила една сънлива кучешка муцуна. Охранен, затлъстял, с медал на шията, песът пристъпвал бавно, тежко, важно. С една дума, царско куче, дворцов пес!…

— Чу-дес-ноооо!… Чу-дес-ноооо! — прозинала се гръмогласно муцуната, когато доближила до питката. — След хубавия сън тази питка ми е паднала направо от небето, за да закуся!

Сетне сънливият пес се обърнал мързеливо към изтръпналата питка:

— Хайде, дрипло, скачай бързо в устата ми, че ще трябва пак да спя… Аз съм в облог със самия цар — кой от двама ни ще изтрае повече на сън и на ядене! Затуй не ми губи времето, че негово величество засега ме бие и по едното, и по другото!

Тези думи изведнъж отворили очите на питката — свалили я от облаците на земята…

Ах, нима за тези песове тя напусна чистичката къщурка на баба Кротуша и дядо Горун! Нима заради техните гуреливи муцуни извървя дългия път от село Житен до тука!… Не, тя повече не бива да глупее!

И питката наистина скочила, както я канел царският пес. Но вместо да влезе в раззинатата муцуна на сънливото куче, тя хукнала с всички сили нататък, откъдето сутринта била побягнала — към село Житен, към чистичката бедна къщурка на баба Кротуша и дядо Горун, към мъничкия прозорец, над който чирикат без отдих от сутрин до вечер весели, закачливи врабци.

Ех, тези врабци, тези бъбриви измамници! Каква хубава шега й направиха със своите бъбриви уста!…

Когато питката влязла в двора на самотните старци, те седели под разлистената лоза, разперила дългите си клони току пред входа на мъничката им къщичка. Баба Кротуша чупела отчаяно ръце и плачела, а дядо Горун почуквал сърдито с бастуна си по плочника пред вратата и гръмогласно ругаел.

Но щом зърнали, че питката се връща отново при тях, лицата на старите хора тозчас грейнали, сякаш самото слънце било влязло в двора им. — Ах, милата ми побягнала питка, ето я, че си иде! — плеснала радостно ръце баба Кротуша и припнала като млада да посрещне бегълката. — Ох, на баба питката, че къде скита досега, баби? Ние с дядото какво ли лошо не помислихме, че ти се е случило далече от нашия дом!… — Не я глези, бабо, ами слагай веднага софрата, че едва стоя на крака от глад! — подвикнал към тях престорено сърдито дядо Горун.

И след малко тримата се прибрали щастливи в къщи.

Там, щом я сложили на постланата е нова покривка софра, питката се огледала и мигом засияла от радост. О, колко весело, колко светло и хубаво било в целия дом на дядо Горун и баба Кротуша! Как можа да побегне от него, как можа да повярва на Чик-Чик и неговите сто братя, че мястото й не е тука!…

Сетне не се стърпяла и отново запяла, ала сега нова песничка:

— Ах, добре, че се завърнах в своя дом обратно! Колко хубаво е тука, колко е приятно!… Дядо Горун със лулата под мустак се смее, а пък бабата Кротуша тихо песен лее. Двамата във нови дрехи като млади тичат — колко мило ме поглеждат, колко ме обичат! …

А навън, в бухналата от зеленина круша, очаквайки трошички, в туй време чирикали до прегракване Чик-Чик и неговите сто бъбриви братя.

Дърварят и двата великана

Преди много, много години през тъмна дъжделива нощ, заедно с дъждовните капки, в землището на едно голямо село от два облака тупнали на земята два великана. Единият бил черен и суховат като угаснала главня, затуй хората от селото тутакси го нарекли Главнята. А кожата на другия лъщяла като кожата на зелена жаба, та всички начаса му лепнали прякора Жабока.

Веднага щом стъпили на крака, Главнята полетял към Жабока, като размахал яростно юмруци и закрещял, колкото му гърлото държало:

— Махай се от владенията ми, натрапнико, че додето ти очите виждат, всичко тука е мое! Оставено ми е в наследство от прабабата на моята прабаба!…

— Ще имащ да вземаш, глупако! — озъбил се насреща му Жабока, готов да приеме битката. — Преди прабабата на твоята прабаба да е видяла бял свят, прадядото на моя прадядо е господарувал из този край и е поръчал селото и землището му да остане за мене!

След туй двете чудовища се хванали за гушите и полето чак до зори ехтяло от грозната врява на страшната им крамола…

Оттогава — където и да се зърнели, където и да се срещнели — Главнята и Жабока начаса се сбивали.

Воювали с дни кой да владее изворите на селото.

Чупели ден след ден главите си за по-дебелите сенки в крайселските горички, за по-прохладните долчинки.

Бъхтели се до премала, защото не могли да си разделят стадата на овчарите, телците на говедарите, нивите и градините на сиромасите…

Хората виждали непрекъснатата вражда между двата великана, потривали доволно ръце и си шепнели един на други:

— Докато тези чудовища си чупят взаимно главите, няма защо да се оплакваме от тях, няма защо да треперим!…

Така минало много време.

Ала веднъж, като скитал из гората за съчки, беден дървар зърнал, че Главнята и Жабока седели кротко под сянката на една леска и нещо сладко-сладко си бърборели — нито повишавали глас, нито размахвали юмруци.

— Виж ги тези хубостници как изведнъж са се смирили като овчици. Дали не кроят нещо лошо за селото… — разтревожил се начаса дърварят. — Нали, когато силните се съберат на приказка, все чергата на слабите им е в устата!

След туй сиромахът пропълзял до великаните, потулил се зад дънера на едно дебело дърво, наострил уши и се заслушал в разговора на чудовищата.

— Лошо, много лошо правим ние с тебе, братко, че ден подир ден се бъхтем за тоя, дето духа; само на себе си вредим с тази вражда! — говорел Главнята.

— Прав си… — съгласил се веднага с него Жабока.

— Я се погледни каква сила силовита си: вековен дъб да духнеш, из корен ще го повалиш! Знаеш ме и мене какъв юначага съм: камък да стисна с ръка, от него вода ще потече… — продължил окуражен Главнята.

— Така си е, силнички сме! — кимнал пак кротичко с глава Жабока.

— Досещаш ли се тогава какво би станало, ако престанем да враждуваме помежду си и се побратимим?

— Ами няма да ходим все с пукнати глави…

— Не само това, брате! — извисил глас Главнята. — Като сме сговорни, ще се обявим за владетели на всички блага в този богат край; ще станем господари на изворите, реките, горите, пасищата, нивите, градините и пътищата, па ще накараме хората да ни плащат данъци!… Дойде ли, да речем, овчар да напои стадото си на някой извор, ние ще го спрем: „Стой, изворът е наш!“ Овчарят ще започне да се моли: „Не спирайте хайванчетата ми от водата, грехота е, оставете ги да се напият!“ А ние ще му отвърнем: „Може, ако ни дадеш по една овца на всеки десет овце от тия, дето ще пият!“ Оня ще се поопъне, ще похленчи, па като види дебелия край на криваците ни, ще се съгласи. Същото ще сторим и с нивите, и с пасищата, и с горите, и с пътища … Сиромасите пък, дето си нямат нито ниви, нито добитък, а само здрави ръце за работа, ще накараме робия да ни робуват, с жените и децата си слуги да ни бъдат, дворци за коричка хляб да ни градят, докато ние си живеем живота на чужд гръб!…

Думите на Главнята паднали като мед върху сърцето на Жабока. Очите му засвяткали радостно, започнал да се облизва сякаш вече се гощавал с чуждите агнета и телета, па избоботил:

— Чудесно си го намислил, брате — трябва час по-скоро да се побратимим, че господаруването май ще е славна работа!

— Е, щом си на един ум с мене, намини утре по здрач пак насам, за да се побратимим…

След тези думи двете чудовища за първи път се разделили като приятели. А дърварят — щом останал сам — тутакси поклатил загрижено глава:

— Лоша работа са намислили тия хубостници — господари да бъдат, данъци от хората да събират, сиромасите да заробят!… И ако се побратимят, каквито са силни и двамата, току-виж, че станало, както го рече Главнята. Затуй не трябва да се мая, а да правя каквото правя, но до утре отново да ги скарам, отново да си пукат един други главите!

Сетне сиромахът опънал чевръсто крака към селото.

Там събрал мъжете на мегдана, разказал им дума по дума всичко, което чул в гората от двете чудовища и накрая поръчал:

— От вас искам до утре заран да ми изплетете едно здраво-прездраво дълго въже, а другата работа ще оставите на мене, аз сам ще я свърша!…

Когато на другия ден мъжете от селото донесли рано-рано готовото въже, дърварят го преметнал на гърба си и — мечка страх, мене не! — тръгнал с него да търси из гората двете чудовища. Най-напред намерил Главнята пред леговището му. Застанал смирено пред него, поклонил му се три пъти до земята, па започнал да нарежда жално-милно:

— Господарю, голяма беда ме сполетя… Ти баща, ти майка, съжали се над мене, помогни на слабия, нищожния човечец, че едничък ти — най-могъщият, най-силният под небето! — можеш да ме отървеш от бедата!

Главнята се надул от гордост, кимнал важно:

— Говори, малкият, разкажи ми бедата си и кажи с какво искаш да ти помогна; тази нощ спах добре, сънувах хубави сънища и за твой късмет имам добро настроение, няма да ти откажа помощта си…

Дърварят раздрал и без туй дрипавата си риза, па викнал още по-жално, още по-милно:

— Ох, господарю, имам си аз, сиромахът, една-единствена кравичка, а тя взе, че за проклетия тая заран затъна хей в онуй тресавище!… Сам и цяла година да се мъча, пак не-бих могъл да я измъкна. Но ако ти — могъщият, всесилният! — благоволиш да вземеш в ръцете си това въже, за което е завързано добичето ми, работата ще се оправи завчас — само с пръст да помръднеш, кравичката ми начаса ще излети като перушина от тресавището, та ако ще да тежи и колкото слон!

— Добре, подай ми въжето, ще ти помогна да измъкнеш кравичката си, пък след туй за отплата ти ще ми поробуваш с децата и жената си една годинка, не повече… — съгласил се великодушно Главнята и протегнал десница да поеме дългото въже.

Дърварят, който само това чакал, веднага му подал единия край на въжето, сетне му поръчал да не прави нищо, преди да е чул от него сигнал за дърпане, и припнал пъргаво с другия край да търси Жабока. Намерил второто страшилище подпряно на един дъб, унесено в сладки мечти за близкия час, когато ще се побратимят с Главнята, ще си поделят хорските блага и ще имат безчет роби и робини…

— Господарю, ти, който само с едно кихане поваляш из корен вековните дървета; ти, който само с един пръст отместваш от пътя си канарите; ти, който можеш само с една ръка да помръднеш дори планина, ще бъдеш ли така великодушен да помогнеш сега на мене, бедния и слабия човечец? — започнал дърварят да нарежда с дълбоки поклони и пред Жабока.

— Кажи си болката… — отвърнал надуто поласканият великан, без дори да погледне просналия се в краката му човечец.

Тогава дърварят разказал и нему на един дъх измислената история със затъналата кравичка. След туй тикнал в ръцете му втория край на въжето, поръчал му да не дърпа, преди да е чул сигнала му, и с олекнало сърце запрашил към един близък хълм… Щом се изкачил на хълма, където го чакала цяла сюрия народ от селото, сиромахът се обърнал към посоката, дето били страшилищата, надул гърди и викнал, колкото му глас държал:

— Хеййййййййй, господарюююю, хайде дърпаййййй!…

Главнята и Жабока, които горели от нетърпение да покажат силата си на дърваря, утрешния им първи роб, начаса опънали с все сила въжето. То се изопнало като струна, ала нито Главнята, нито Жабока успели да издърпат нещо.

— Бреййй, че тежи проклетото му добиче!… — избоботил озадачен първен Главнята. — Уж нищо и никаква кравичка било, уж само кожа и кости било, а виж го как се опъва, сякаш е търкулната от баир скала… Но и скала да е, пак няма да ми се опре!

И като стиснал своя край на въжето така, че чак пръстите му пропукали, той го опънал с цялата сила на могъщите си ръчища. На другия край Жабока тутакси почувствувал страховития напън и с ужас си помислил:

„Майко мила, какво ли става с тази крава — дърпа ме, като че ли триста дяволи я теглят към пъклото!…“

Така — без да се виждат един други — борбата между Главнята и Жабока продължила дълго, дълго. И след всяко ново опъване, усилията на чудовищата ставали все по-упорити, все по-припрени. Най-сетне те успели да се издърпат един към друг дотолкова, че могли да се видят. Същия миг двамата онемели от изненада — гледали се, пулели се, а не могли да повярват на очите си. Уж се напъвали да издърпат кравичката на сиромаха от тресавището, а то…

— Аха, ето кой бил кравата, дето ми се опъва цялата заран! — изревал накрая пръв Жабока. — Побратим ме каниш да ти стана, сговор ме викаш да направим, братски целия край да си поделим, а си седнал да се продиграваш с мене… Но хей сега ще ти покажа, че със сила като мене шега не бива да си правиш!

— Ти какво, да не се мислиш нещо за по-силен от мене… Хайде да ти видя силиците, мушице такава! — избоботил на свой ред Главнята и начаса полетял със свити юмруци към Жабока.

И безконечната свада между двете чудовища пламнала отново — още по-яростна, още по-настървена…

В същото време от върха на близкия хълм се разнесъл буен смях. Смеели се тия, които глупавите великани искали робия да им робуват, с живота и имота им да се разпореждат. И от всички най-много се смеел доволният дървар.

Готованко и воденичарят

Живяла някога в едно село бедна женица. Имала си тя на света само един син, затуй го гледала като писано яйце. Съседите наричали синчето й Готованко, а майката го зовяла — Шекерчето на мама. Не давала тя на своето Шекерче работа да похване. Бдяла прашинка да не падне върху него. И момчето расло в бедния си дом като калугер в манастир — от бели зори до късна вечер се излежавало под дебелите сенки и чакало да се върне майка му от работа, за да го нахрани, та сетне пак да легне за нощен сън. Станало мъж като канара, а все тъй си я карало — всичко искало наготово да му дадат.

— Съседке, не е ли време момчето ти вече само да види как се изкарва хлябът? — взели съседите все по-често и по-често да подсещат майката.

— У-у-у, пък вие какви ги приказвате — нека си поживее детето! — отвръщала на всички трудолюбивата майка. — За работа никога не е късно, а докато съм жива, няма да оставя Шекерчето си гладно! …

Но не щеш ли, един ден майката легнала и вече не станала. Събрали се добрите съседи, подредили я, погребали я. И Готованко останал сам — нямало повече кой да се грижи за него, нямало кой да го храни.

Всички помислили, че сега вече той ще се сепне, ще заработи. Ала не станало така. Нали у дома все още се намирало това-онова за ядене — защо да се трепе без време с работа! И Готованко не помръднал пръста си, докато не излапал всичко де каквото имало в къщи и по двора за лапане. Едва когато в курника не останала нито една кокошка и в нощвите нито шепа брашно, Готованко се прозинал и рекъл с дълбока въздишка:

— Е-е-ех, няма що, трябва да се поразтъпча по света, за да науча как се изкарва хлябът, иначе лошо ме чака!

И както наумил, Готованко така направил.

Запретнал една ведра утрин крачоли и тръгнал, накъдето му очите видят. Вървял, колкото вървял, стигнал до една воденица. А пред нея седял воденичарят и сладко, сладко си похапвал, бяла погача с прясно сирене…

— Ето човек за мене! — зарадвал се Готованко, веднага щом зърнал воденичаря. — Той ще ме научи да си правя хляб като неговия… Едва ли ще да е трудна работа!

Отишъл при воденичаря.

— Какво те носи насам, момко? — посрещнал го оня.

— Тръгнал съм по света да се науча как се изкарва хлябът… — отвърнал Готованко и дума по дума му разправил неволята си, която го сполетяла, откакто умряла майка му; накрая се помолил. — Научи ме, човече, да си правя и аз хляб като твоя — бял, сладък!… Докато съм жив, ще ти остана благодарен за добрината!

— Бива, момко, защо да не те науча! — съгласил се веднага воденичарят, па начаса започнал да учи Шекерчето на мама как се стига от зърното до хляба: — Първо трябва да изореш земята…

— И веднага ли ще ям хляб? — светнали тутакси очите на изгладнелия момък, който не свалял поглед от бялата погача на воденичаря.

— Много бързащ — засмял се ситият човек. — След като изореш земята, трябва да засееш браздите…

— И готово — вече ще ям, нали? — грейнал отново Готованко.

— Почакай! Почакай!… Зърното ще преспи в земята цяла зима, напролет ще покълни, ще се извисят класове, през лятото класовете ще узреят…

— И тогава ли ще ям? — прекъснал го пак нетърпеливият Готованко.

— Още не!…Ще ожънеш класовете, ще ги свържеш на снопи, снопите ще струпаш на кръстци, за да не ги отнесе вятърът. Слънцето ще ги изсуши…

— Е-е, сега няма какво повече да правя — ще ям!

— Почакай още мъничко!… Ще превозиш снопите на хармана, там ще ги овършееш, ще почистиш зърното, ще го докараш при мене на воденицата да се смеле, па след туй…

— Край на теглото — ще ям! Ура-а-а!… — изкрещял Готованко и разтворил гладната си уста така, сякаш бялата погача вече я била допряла.

Но воденичарят и този път го спрял:

— Много бързаш, момко, потърпи още мъничко!…

Сетне продължил да нарежда:

— Ще откараш брашното в къщи, ще го замесиш, ще си направиш питки като моята, ще напалиш пещта и когато тя се нагрее добре, ще хвърлиш питките в нея да се изпекат, а след туй — лапай, колкото ти душа иска!

Като изрекъл това, воденичарят погледнал весело момъка — очаквал той да се разиграе от радост, че най-сетне е стигнал до хляба. Ала чудна работа — вместо да се зарадва, Готованко навел тъжно глава и дълбоко се замислил. Мислил, колкото мислил, накрая въздъхнал:

— Не, воденичарко, отказвам се от хляба — няма да ми е сладък!

— Че защо?! — опулил очи воденичарят. — Преди малко говореше друго — ще ям, та ще ям!

— Така е, ама като се размислих, разбрах, че хлябът не е храна за мене — къде мога да дочакам аз от зърното да стане погача!… Я по-добре ме насочи към нещо, с което по-бързо и по-лесно да се нахраня, че свят ми се вие от глад!

Сега на свой ред се замислил воденичарят.

Мислил, мислил, па станал, посочил на Маминото шекерче хълма, дето се зеленеел срещу воденицата, и попитал:

— Виждаш ли оня баир?

— Виждам го.

— Е, там е лозето на един работлив стопанин. Тази година то е натегнало от плод — все такова едно жълто, едро, медено грозде!… Само прескочи плета, после късай и яж, късай и яж, докато душата ти каже: „Стига!“ — няма да ореш, няма да сееш, няма да жънеш, няма да вършееш, няма питки да месиш, няма пещ да разпалваш!… Светнали очите на гладника, избоботил радостно:

— Прав си, воденичарко, това е храна само за мене! Късмет съм имал, че те заговорих!… Голям късмет!

Сетне Готованко запретнал крачоли и заситнил бързо-бързо към лозето. Щом стигнал там, веднага прескочил плета и полетял с протегнати ръце към първата сведена от меден плод гижа. Но направил-ненаправил десетина крачки и — щрак! — хлопнал капан, захапал здраво крака на неканения гостенин.

— Оле-лееее!… Отиде ми крачето!… Помощ… помоооощ! — ревнал с цяло гърло Готованко.

Чули го от колибата двамата мустакати синове на стопанина, грабнали по една дрянова сопа, изтичали при него и размахали сопите по охранената гърбина на Маминото шекерче.

— Какво търсиш тука, крадецо, защо си дереш гърлото?

— Ох, добри хора, рекох да си похапна грозденце, а то… беля! — захленчил жално-милно в отговор гладникът.

— Така ли! Грозденце значи си рекъл да похапнеш!… Ами копал ли си лозето? Плевил ли си го? Пръскал ли си лозите? Рязал ли си ги?… — започнали да нареждат мустакатите мъже и след всеки въпрос стоварвали по една сопа върху гърбината на Шекерчето.

— Оле-леееее!… Няма вечеееее!… — отворил още по-голямо гърло Готованко и взел да се мята като риба на сухо ту наляво, ту надясно, ту напред, ту назад.

Накрая успял да измъкне крака си от капана и — бит-пребит — хукнал презглава направо към воденичаря…

— Е, момко, похапна ли си от гроздето, хареса ли ти? — посрещнал го оня.

— Лоша работа, воденичарко!… — изпъшкал пребитият Готованко. — И гроздето не ми е по вкуса!

— Защо? — изумил се воденичарят.

— Защото в лозето има капани и пазачи… Един капан едва не ми откъсна крака, а пазачите само дето не ме премазаха от бой! Не, не ми се яде вече грозде, братко — на пъти ме към по-лесна храна, където няма да има капани и пазачи със сопи!…

Воденичарят пак се замислил. След туй отново погледнал нагоре, погледнал надолу, па посочил на Маминото шекерче друг хълм:

— Виждаш ли дървото на онзи баир?

— Виждам.

— Току под него има кошара. Вътре сега блеят затворени две стада шилета с ей такива дебели опашки. Овчарите са извели овните и овцете на паша в гората — жив човек няма около кошарата!… Е, иди в нея, метни на рамо едно по-едричко шиле, заколи го, хвърли го в пещта и сетне яж, колкото ти душа иска!

Светнали пак помръкналите очи на Готованко. Забравил болката в крака си, претръпнала начаса битата му гърбина и без много-много да му мисли, закуцукал бързо-бързо към хълма с кошарата… Щом наближил срутения плетник, който заграждал от всички страни затворените душички, агнетата помислили, че се връщат овчарите, и блейнали в един глас:

— Бееееее!… Бееееее!…Бееееее!

Но на Готованко се сторило, че викат него: „Чакаме те-бееееее!… Чакаме те-бееееее!…“ Зарадвал се, викнал:

— Ида! Ида!

Същия миг се засилил да прескочи плета. И макар да бил тромавичък, прескочил го леко като захвърлен от силна ръка камък. Ала щом тупнал на другата страна, сякаш изпод земята пред него изскокнали три рунтави озъбени овчарски кучета.

— Баф!… Аф!… Ррррр! — рипнали дружно кучетата върху настървения гладник.

Готованко се вкаменил от страх. Затракал със зъби, ударил на молба:

— Ама аз… аз… рекох само едно агънце да си взема… едно-едничко!… Моля ви се, мили кученца, не ме хапете!… Аз… аз… няма вече!

Но къде ти разбира куче от дума, за да се трогне и от молба!

Оголили още повече зъби ония ми ти кучета, започнали да го хапят по краката, по ръцете, навсякъде по тялото му — где както им падне. И Готованко накрая — изгубил ума и дума от страх и болки — започнал само да се мята ту наляво, ту надясно, ту напред, ту назад, като очите му бягали все към плетника. И щом се докопал до него, мигом се прехвърлил на другата страна… Сетне — беж, крачета, да бягаме, че бежанова майка не плаче! — търтил през глава към воденицата.

— Какво стана, момко, къде ти е агнето? — посрещнал го воденичарят.

— Вълци да ги ядат, воденичарко, и агнетата, и шилетата, и овцете, и овните! — изсумтял Готованко. — Не ги ща нито печени, нито варени!

— Защо?

— Остави се, братко — пазят ги такива зли кучета, че едва се отървах жив от острите им зъби!… По-добре ми кажи къде има някоя друга лесна храна — ама без капани, пазачи и кучета!

Замислил се за трети път воденичарят: към каква лесна храна да насочи този гладник!… Мислил, мислил, оглеждал нагоре, поглеждал надолу, накрая върху трети хълм видял наредени стройно три редици кошери, па тутакси се обърнал към Готованка:

— Виждаш ли пчелина хей горе под горичката на оня баир?

— Виждам го!

— Е, момко, там вече ще можеш спокойно да похапнеш… Знам, че в пчелина няма нито капани, нито пазачи, нито кучета. Иди, отхлупи капака на кой да е кошер, избери си от него по-пълна пита мед и — да ти е сладко!

Засияли пак очите на Маминото шекерче. Медец — славна работа е това!… Забравил отново болката от капана в крака си, белезите от дряновите сопи по натъртената си гърбина, раните от кучешките зъби и защрапал още веднъж бързо-бързо — сега към пчелина на третия хълм.

Щом наближил кошерите, Готованко отдалече дочул безгрижното бръмкане и жужукане на трудолюбивите крилати работгички:

— Бръмммм! … Жжуужж!… Бръмм!… Жжжуужжж!…

И както при агнетата, така и сега при пчелите, му се сторило, че те него викат, него канят: „Бържжжже!… Бържжжже!… Бържжжже!“

Затуй подскочил от радост като яре и се провикнал с пълен глас:

— Ей сега!… Ей сега ще дойда!

Сетне с два-три скока се намерил при първия, най-близкия кошер.

Като не подозирали нищо от намеренията му, пчеличките продължили да вършат безгрижно работата си. Кацали от цвят на цвят. Влизали претоварени с нектар и прашец в кошерите. Излизали оттам разтворени и пак мигом литвали към други цветя е още по-звънко бръмкане, с още по-весело жужукане.

Красота — да легнеш сред кошерите, па да не станеш! Над тебе слънце и песен, около тебе — аромат и цветя! Ееееех, Готованко; еееех, Мамино шекерче, намери си най-после късмета и ти, братко!

Но когато момъкът отхлупил капака на един от кошерите и измъкнал отвътре най-пълната пита, тази мирна картина изведнъж се променила… Най-напред кротките пчелички забръмчали страшно. Сетне се събрали на купчина като градоносен облак и с яростно жужукане връхлетели върху похитителя на мирния им труд.

Налепили се по косматите му крадливи ръце, накацали по лицето и гърдите му, забили като по команда навсъде по него острите си люти жила…

— Оле-лееее!… Помоооощ! — ревнал на-часа Готованко и изпуснал питата.

Ала вместо помощ за него от съседните кошери излетели нови облаци разярени пчели в помощ на пчелите от нападнатия кошер. И Готованко разбрал, че трябва сам да си помогне — плюл си на петите и вдигнал пушилка право към реката, където се бухнал в най-дълбокия вир…

Било вече по здрач, когато Готованко, отекъл като мехур от лютите жила на пчелите, се престрашил, излязъл от реката и закретал унило към воденичаря.

— Е, момко, личи си, че славно си похапнал от медеца!… — посрещнал го в здрачината воденичарят. — Два пъти по-дебел си станал!

— Мани, мани, воденичарко, не ми трябва ни меда, ни жилото на пчелите! — изпъшкал страдалецът. — Докато съм жив, няма вече да се сетя за мед!

— Защо, бре момко?

— Че я виж на какво ме направиха жилата на пчелите!…

Едва сега воденичарят се вгледал по-добре в момъка, видял подпухналото му лице, зърнал отеклите му ръце, разбрал какво е станало и прихнал:

— Що да ти правя, братко!… Такава е тя лесната храна — за нея или в капан ще те хванат, или със сопи ще те наложат, или кучетата ще те изпохапят, или с жилата си пчели ще те нажилят!…

След туй, като помислил малко, воденичарят изведнъж предложил:

— Я остани, момко, при мене — помощник да ми бъдеш! Ще видиш, че ако си гледаш добре работата, нито със сопи ще те налагат, нито кучета ще те хапят, нито пчели ще те жилят, а всякога сит ще бъдеш… Хайде, като за начало иди насечи дръвца за огнището, че да си направим качамак за вечеря!

Готованко нищо не казал. Само навел глава и тръгнал послушно към дръвника, дето под току-що изгрялата луна блестяла брадвата…

Бабината Кротушина кокошчица

Една пролет — малко преди Гергьовден — баба Кротуша се замислила:

„Идва голям празник — с какво ли да на-гостя тоя ден моя старец? Хората тогава ще поставят на софрите си кой печено агънце, кой изпържена в масълце кокошчица, ние само със сухи корички хляб ли да минем? Не бива, трябва да сторя нещо, за да зарадвам стопанина си!“

Мислила така, колкото мислила, накрая решила:

— Ще взема вретеното и кълбенцето с изпредената прежда, ще продам всичко на пазара в града, със спечелените пари ще купя една качулата кокошчица, която ще ни снесе за празника едно прясно яйчице и с него ще подсладим и ние както всички люде сухите си залци!…

Речено-сторено.

Грабнала на другата заран баба Кротуша вретенцето и кълбенцето, па закуцукала още в тъмно към града — чак на пазарището се спряла. Там продала стоката си за няколко гроша и с тях купила една ярчица. Чудо кокошчица била — очите й като сини мъниста, перушината й като коприна, а на главата качулката й стояла като същинска корона.

Запреплитала баба Кротуша старите си крака с ярчицата към село и през цялия път си хортувала:

— Ех, остана дядото без нови чорапи за зимата, но затуй пък ще го зарадвам с тази хубавица!… Още утре ще й направим двамата с него курник, аз ще й наглася там полог и всеки ден ще започна да вадя от полога по едно беличко, пресничко яйчице. А има ли у дома яйчица — сбогом, гладорийо!

Така — весела и щастлива — баба Кротуша не усетила кога стигнала с ярчицата при своя старец. Ала още зърнал-незърнал както трябва кокошката в ръцете й, дядо Горун начаса попарил радостта на старицата:

— Браво, бабо, браво, хубаво си сторила, дето си купила кокошка за празника!… Утре рано-рано ще й тегля ножа и на Гергьовден двамата с тебе ще се нагостим и с кокоша чорбица, и с печенко… Болярско ядене!

Щом чула думите му, баба Кротуша тозчас се хванала за главата:

— Ти чуваш ли се какво приказваш, бре старо! — изплакала тя. — Ще излапаме кокошката за един ден, а после камъни ли ще ядем?

— А ти какво искаш да правим с твоята хубавица? — озъбил й се на свой ред дядо Горун. — Да я държим за украшение ли? Не, само тая работа няма да я бъде, сполай ти за такава чест!

И сърдитият старец зачукал с бастунчето си към улицата. Но бабата го настигнала, спряла го, па започнала сладко-сладко да нарежда:

— Не гълчи тъй, дядо!… Ярчицата ще ни снася всеки ден по едно яйчице и аз всеки ден ще ти натъкмявам богата трапеза — ту варено яйце, ту яйце на очи с масълце, ту бъркано яйчице, ту яйчице, запържеио с пресен лучец!… Малко ли е това?

Дядо Горун я слушал, сърцето му потрепвало от сладост при споменаването на всяко ядене, което сладкодумната баба Кротуша изричала. Ала нали си бил малко чепат, накрая пак отсякъл:

— Нищо не признавам — ако твоята хубавица не снесе до утре заран едно златно яйце, веднага ще й тегля ножа, че аз обичам само златни пържени яйца!… Толкоз!

Не щеш ли, кокошчицата на другия ден взела, че наистина снесла едно златно яйце. И така отървала ножа…

Дошъл Гергьовден. Навсъде из селото замирисало на печени агнета, на богати трапези. Запретнала ръкави и баба Кротуша да натъкми сладка софра за своя старец… Наклала огън, сложила тиганчето на огъня. Сетне взела снесеното от качулатката яйце и — златно-незлатно! — чукнала го върху камъните на огнището, за да го счупи и излее в тиганчето. Но златното яйце рекло само „зъннн!“ и си останало здраво-здравеничко. Чукнала го втори път по-силно, пак същото — яйцето си стояло все цяло-целеничко. А в туй време масълцето в тиганчето на огъня пращяло, сърдело се, че още му не дават да изпържи златното яйце.

Баба Кротуша се объркала. Повъртяла се, повъртяла, па като видяла, че сама и до вечерта няма да надвие на упоритото яйце, повикала на помощ дядо Горун:

— Помогни ми да счупя яйцето, дядо, че обед наближава, масълцето в тиганчето отколе пращи, ще прегори, а проклетото златно яйце не ще и не ще да се счупи!…

— Така ли! — настръхнал гладният старец. — Дай ми да го оправя аз този твърдоглавец!

Грабнал златното яйце от ръцете на бабата, замахнал и го блъснал с все сила в камъните на огнището. Но яйцето пак рекло „зъннн!“ и си останало отново цяло-целеничко. А масълцето в тиганчето пращяло ли, пращяло.

Разярил се още повече дядо Горун, изтичал до дръвника на двора, върнал се с брадвата в ръце и изревал грозно над златното яйце:

— Ей сегичка ще те видим няма ли да се счупиш, твърдоглавецо!… О-ох, такива работи на дядо ти Горун не минават!

Веднага след туй налютеният старец стоварил със страшна сила тежката брадва върху упоритото яйце. Ала пак се случило същото: яйцето рекло отново само „зъннн!“ и си останало както преди здраво-здравеничко. Така изминал час, минали два часа, през което време дядо Горун не преставал да сипе без отдих удар подир удар върху златното яйце, но то все нехаело и нехаело, сякаш сърдитият дядо не го блъскал с брадвата, а го галел нежно с ръце. Накрая капналият от умора и глад старец го грабнал и захвърлил през прозореца на двора, като въздъхнал тежко:

— Не мога повече, отказвам се да ям златно пържено яйце…

Същия миг бабината Кротушина качулата кокошчица изхвръкнала от полога и гергьовското пладне начаса екнало от бодрото й куд-кудякане:

Баба Кротуша се досетила какво е станало и изхвръкнала като момиченце на двора. А когато се върнала при дядото, в ръцете й се белеело едно още топличко бяло яйчице… Без да се бави, тя чукнала яйцето, бялата му черупка мигом се пукнала и бабата го изсипала в топлия тиган върху сърдитото масълце, което тозчас запращяло доволно, щастливо.

— Хайде, заповядай на гергьовска гощавка, дядо! — подвикнала усмихнатата до уши баба Кротуша на дядо Горун веднага щом сложила на софрата изпърженото яйце до ръжената погача и двете глави лук.

Дядо Горун се примъкнал до натъкмената софра, мрачен и нахмурен като градоносен облак. Но още след първия залък тутакси забравил горчилката от поражението си в битката със златното яйце и започнал да лапа тъй сладко, както не бил ял кой знае от колко години. През това време баба Кротуша го гледала с умилени очи и час по час го подканяла:

— Хрусни си и от лучеца, дядо, той прави пърженото яйце три пъти по-благо!… Да ти чупна ли още едно крайшниче от погачката, с яйчицето тя се услажда, като че ли е намазана е медец!

Едва когато дядото полял сладкия си обед с пълна кратунка студена кладенчова водица, бабата му подхвърлила хитро:

— Е, дядо, видя ли, че щом е за ядене, по-сладко яйчице от бялото яйце няма — златното блести, ала не засища!

Дядо Горун избърсал оросените си мустаци и за първи път, откакто бил женен за баба Кротуша, се съгласил с нея:

— Права си, бабо… Затуй утре ще намеря златното яйце, ще го продам на пазара и ще купя на твоята качулатка герданче от сини мъниста, та да ни снася все такива яйчица, като това, с което днес подсладихме и ние като вси люде гергьовската си трапеза!…

В същото време на двора, сякаш слушала дядовата Горунова похвала, кокошчицата на баба Кротуша продължавала да кудкудяка тъй звънко, тъй щастливо, че цялото село кънтяло:

Сиромах Анго, чорбаджи Алчо и мечките

Някога в село Гладни дол живял беден човечец. Наричали го Сиромах Анго, защото беднякът си нямал нищо друго освен една схлупена къщурка и една камениста нивичка от десетина бразди. Нивичката му била лепната като сива кръпка в подножието на голяма планина, която се извисявала стръмно току над селото. И щом започвали да валят поройните пролетни дъждове, от дълбоките дерета на планината слитали мътни пороища, та отвличали всичко, посято с мъка от бедния човек. Така се редували година след година, в които Сиромаха не могъл да събере от нивичката си повече от две-три крини житце… Затуй пък в средата на този пущинак растяло едно голямо крушово дърво. Всяка пролет това дърво се покривало с дъхави цветове. Лете натежавало от плод. И в началото на всяка есен Сиромах Анго откарвал у дома си цяла кола круши — жълти като кехлибар, сладки като медовина.

Веднъж — като отишъл да огледа крушата си. Сиромаха легнал под нея. Напекло го знойното слънце на ранната есен, унесло го сладкото жужукане на работливите пчелици и той неусетно задрямал. Но по едно време в присъница чул тежки стъпки и отворил очи. Същия миг сърцето му слязло в петите от страх — видял точно срещу него да крачат две големи мечки.

Рипнал Анго, наканил се да бяга. Ала преди да обърне гръб към мечките, едната от тях го спряла с кротък човешки глас:

— Не бой се, човече, нищо лошо няма да ти сторим!… Ние искаме само да ни позволиш от време на време да идваме в нивата ти и да си по-хапваме от нападалите по земята круши, че много обичаме круши медарки… Все ще дойде ден сетне и ние с нещо да ти се отплатим!

При тия кротки думи сърцето на бедняка се върнало на мястото си и той се провикнал великодушно:

— Щом работата е само до крушите, яжте от моите медарки, колкото ви душа иска — с това, дето ще изядете, Сиромах Анго богат няма да стане… Колкото пък до отплатата и дума да не става — нищо не ща!

Двете мечки отишли под крушата. Хапнали си от нападалите зрели плодове, наситили се. След туй мирно и кротко се изгубили пък в планината. И от тоя ден двете горски баби взели често-често да навестяват сиромашката нивичка, за да си похапват круши медарки…

Един ден (било вече време да се обере крушата!) Сиромах Анго отишъл пак на нивичката си и там изведнъж му текнало:

„Я чакай да се престоря на умрял, та да видя тези рунтави приятелки, дето цяло лято делиха с мене крушите ми, дали поне ще ме пожалят!…“

И така направил.

Като наближило време да пристигнат мечките, беднякът легнал под дървото. Опружил крака, изпънал ръце — само да го погледнеш, веднага ще си кажеш: умрял е горкият човечец, избавил се е от сиромашията!…

Мечките не се забавили. И както правели всякога, откакто били узрели крушите, щом влезли в нивата, начаса се заклатушкали право към натежалото от плод дърво. Но като зърнали неподвижния Анго, тутакси се спрели. Сетне се престрашили, доближили до престорения мъртвец. Побутнали го оттук, помръднали го оттам и като се убедили, че Сиромаха нито мърда, нито шава, едната мечка въздъхнала тежко:

— Мъртъв е горкичкият — не дочака да му се отплатим за щедростта!

— Може и сега да му се отблагодарим, сестро — рекла след нея другата мечка. — Хайде да го отнесем в Сребърната долина; там сред сребро да прекара вечния си сън!…

— Не, по-добре ще сторим, ако го положим в Златната долина, че златно беше приживе неговото сърце — нека сред злато да почива и прахът му.

— Добре! — съгласила се веднага втората мечка.

И докато престореният мъртвец да разбере какво мислят да правят с него мечките, едната от тях го метнала на гърба си и тръгнала с товара към планината. Подир нея бавно-бавно затрополила другата мечка…

Горските баби се клатушкали така с бедняка на гръб дълго време, след туй изведнъж спрели и поставили Анго на една поляна с мека като кадифе тревица. Какво било това място, Сиромаха не могъл да види — нали бил със затворени очи!… Затуй пък чувал ясно как навред около него се носели сладки звуци, като че ли от всички страни го заобикаляли безброй златни камбанки, които се полюшвали и неспирно звънели:

— Дзън!… Дин!… Дан!… Дзън!

Сърцето на бедняка се изпълнило с драгост и той зачакал нетърпеливо кога ще си идат мечките, за да отвори очи и да види златото…

Мечките не се забавили много. Поседели, колкото поседели до него, поговорили си за щедрото му сърце, за сладките круши, които цяло лято лапали в каменистата му нивичка, па по едно време се надигнали с тежка прощална въздишка и Сиромах Анго скоро чул как заглъхнали в далечината тромавите им стъпки. Едва тогава ококорил очи. И тозчас пред слисания му поглед се разкрила дивна гледка — додето стигнал взорът му, навред се ширинеела вълшебна долина.

Всичко в нея било златно!…

Златни били дърветата, които заобикаляли от всички страни Сиромах Анго. По тях като слънчеви зайчета трептели нежно златните им листенца и току звънели при всеки полъх на ветреца като камбанки:

— Дзън!… Дин!… Дан!… Дзън!

Със златен мъх били покрити и големите златни балвани, сред които лъкатушели омайно и ромолели звънко безброй златни поточета. Из златните храсталаци в златни гнезда мътели златни яйчица златни птичета. Дори и тревите, над които блестяла роса от драгоценни камъни, тука били златни.

Не бил златен в тази златна долина само случайният гост от село Гладни дол — Сиромах Анго!…

Затуй — след като прекарал три дни и три нощи в златната долина — на четвъртата заран Сиромаха сам се подканил:

— Хайде, Анго, хайде, душо сиромашка, стига си тъпкал тука златните треви и драгоценната роса с нещавените си цървули — наслуша се на златни птичи песни, отдъхна си на златната трева, време е вече да се прибереш в Гладни дол!

След туй бедният човек взел със себе си, колкото злато могъл да носи, па още същия ден защрапал с нещавените си цървули към Гладни дол. Направил си там с донесените богатства от Златната долина нова къща. Сетне се оженил за най-хубавата и най-работната мома в селото и двамката си заживели мирно и сговорно, като гълъб и гълъбица…

Нашата приказка щеше да свърши като много други приказки тука, при този щастлив край, ако по туй време в същото село Гладни дол не бил живял един богат, ненаситен и завистлив човек — чорбаджи Алчо… Като видял как довчерашният бедняк Сиромах Анго изведнъж се замогнал и взел да се мери по богатство с него, чорбаджията само дето не се пукнал от мъка и завист; толкова го заболяло сърцето от чуждото щастие. И един ден не изтраял. Дигнал се и още в тъмни зори отишъл при Анго; примолил му се:

— Кажи ми правичката, човече, какво се е случило с тебе, че ти, дето беше сетният бедняк на селото, кажи-речи, за една нощ се изравни по богатство с мене, най-заможния човек в нашия край!…

— Че защо да не ти кажа, съседе — отвърнал веднага с готовност Анго. — Нали моето богатство не е дошло по криви пътечки, както твоето, нито пък за него съм разплакал някого като тебе, за да крия как съм забогатял… Мене просто късметът ми провървя.

Сетне доскорошният бедняк разказал на Чорбаджи Алчо дума по дума всичко: как позволил на мечките от планината да си похапнат от неговите круши медарки; как след туй се престорил на мъртъв; как те повярвали, че е умрял, и го отнесли за отплата в Златната долина, та там да прекара вечния си сън… Оня през цялото време го гледал с ококорени очи. Въздишал често-често, че не е бил на неговото място. Час по час хълцал от удивление, когато добродушният човечец му изреждал какви богатства е видял във вълшебната долина. Накрая подхвърлил хитричко с блеснали от лакомия очи:

— Ами би ли могло да се събере в тази долина злато за цяла кола?

— Каква ти кола!… — провикнал се чистосърдечно Анго. — Ако ми бяха подръка, можеше цял керван биволски коли със злато да докарам и пак нямаше да дигна оттам всичкото злато… Но за мене и това, което си донесох, ми стига; кога друг път съм виждал аз, сиромахът, злато в ръцете си!…

Чорбаджи Алчо се прибрал замислен у дома. И от този ден съвсем загубил съня си… Легнел ли, тутакси пред очите му засиявало с целия си примамлив блясък златото на Златната долина. Мамело го, карало сърцето му да се свива жадно. Протягал алчно ръце в тъмнината, грабел мислено буца след буца от скъпия жълт метал. Сетне до бели зори все блъскал и блъскал главата си с мисли как да се добере до вълшебната долина. Най-после намислил нещо и една сутрин още по-рано от първия път се изтърсил отново при Сиромах Анго.

Приплакал, замолил му се:

— Отстъпи мм твоята нивичка под планината; нали и без туй вече не можеш да я ползуваш…

Анго се подсмихнал хитро под мустак и казал:

— Ще ти я отстъпя, ако в замяна ми дадеш татювата нива край реката — оная, голямата, дето на времето си заграбил от него за нищо и никакъв дълг!

Като чул тия думи, чорбаджи Алчо се изпотил три пъти. И три пъти потръгнал да си отиде. „Как ще му дам най-хубавата си, най-плодородната нива, дето е и близо до селото, и на поливка, за неговата камениста нивичка, лепната като кръпка нейде си в планината!“ Но всякога, щом се отдалечавал, Златната долина засиявала със златото си пред очите му, краката му начаса отмалявали и той отново и отново се връщал при Анго.

Най-сетне въздъхнал издълбоко:

— Съгласен съм!

След туй хукнал презглава към високата планина, където се сивеела нивичката на Анго с голямото крушево дърво…

Било пак знойно лято и едрите клони на плодовитата круша пак били увиснали, натежали от тежък меден плод. Както някога при Сиромах Анго сред листата пак жужукали работливи пчелини, из храсталаците пак се надпявали до премала пойни птици, високо по синята коприна на късното лятно небе пак плували като бели лодчици пухкави облачета… Но чорбаджи Алчо — прилепнал като закован до грапавия дънер на старото дърво — бил сляп за красотата на ведрото небе и глух за жужукането на пчелите и волните птичи песни, възхваляващи мирния зноен ден. Мислите на богатия човек хвъркали все към златото на вълшебната златна долина, а очите му дебнели зорко като очите на хищна птица само кога ще се зададат от гората двете мечки.

Най-сетне, щом наближило пладне, тъмният лес над нивичката се раздвижил и мечките излезли от гората. Сетне нагазили спокойно в нивата и тръгнали право към голямото крушево дърво, дето продължавал да стои като закован чорбаджи Алчо. Но като зърнали там непознатия човек, двете мецани начаса спрели и се провикнали отдалече към чорбаджията:

— Кой си ти, човече, и какво търсиш в тази нива, стопанинът на която отдавна е мъртъв?

— Аз съм брат на починалия Сиромах Анго: по наследство сега нивата е моя и дойдох да по-прегледам туй-онуй в нея… — излъгал чорбаджията, който предварително си бил наумил как да подведе двете горски баби, та по-скоро да се сприятели с тях. — Ами вие какво търсите насам?

Мечките се приближили и му рекли:

— Твоят брат беше добър с нас и за отплата ние го отнесохме да прекара вечния си сън в Златната Долина… Позволи ни и ти да си хапваме понякога от сладките плодове на туй дърво, па все един ден и на тебе ще се отплатим с нещо за добрината — доброто ние никога не забравяме!…

Чорбаджи Алчо разперил ръце, като да прегърне от умиление двата звяра, и се провикнал с меден гласец:

— Миличките ми мецани, че иска ли се питане за туй нещо!… Яжте, яжте — колкото ви е сладко, толкова си хапнете, все едно, че крушата е ваша… За приятели и аз като брат ми душата си давам!

Мечките не чакали друга покана. Отишли веднага под крушата, хапнали си сладичко от нападалите по земята презрели плодове, сетне се изгубили като всеки друг път мирно и тихо в гората. И след туй всичко тръгвало, както преди, когато Анго бил Сиромах Анго и си нямал на света нищо друго освен тази камениста нивичка с крушовото дърво сред нея… Мечките слизали от планината всяко пладне, похапвали си от нападалите круши и си отивали; пак идвали, пак си отивали — така ден след ден чорбаджи Алчо — скрит в храсталаците край нивата — гледал всеки път със свито сърце как горските баби се гощават с крушите му и все сумтял сърдито:

— Плюскайте, ненаситници, плюскайте, че после ще трябва със злато да ми се отплащате!…

Накрая — като решил един ден, че вече е дошло време и той да изпита благодарността на мечките — чорбаджията легнал под крушата и също като Сиромах Анго се престорил на мъртъв. Докато чакал да се зададат от гората двата звяра, сърцето на алчния човек се къпело неспирно в сладки мечти:

„След като мечките ме оставят сам в Златната долина, няма да постъпя като оня глупак Анго — да си напълня само джобовете и пазвата със злато. Охо, чорбаджи Алчознае какво да прави!… Още същата вечер ще прескоча до село и ще се върна пак в Златната долина с девет празни биволски коли. Ще награмадя колите догоре със злато и тихомълком ще го откарам у дома. Пак ще се върна с празните коли, пак ще ги откарам пълни в къщи. И няма да мирясам, докато не изскубна последната златна тревица в Златната долина, докато не измета последната златна песъчинка от нея. Едва тогава…“

Какво щял да стори чорбаджи Алчо с толкова много злато, той не успял да измисли, защото в туй време откъм гората отекнали тежките стъпки на мечките и след малко те се спуснали в нивата… Видели опружения човек под крушата, взели да се вайкат:

— Ай, ай, и тоя не дочака жив да получи наградата ни! — въздъхнала едната мечка. — А като брат си и той не беше лош…

— Няма що, ще трябва и нему да се отплатим посмъртно… — обадила се на свой ред другата мечка. — Хайде да го отнесем да прекара вечния си сън в Сребърната долина!…

Тези думи накарали чорбаджи Алчо да загуби и ума, и дума от завист. И като забравил, че мъртвите не говорят, той се провикнал жално-милно:

— Не ща в Сребърната долина… Искам като Сиромах Анго и мене да ме занесете в Златната долина, че най-хубавата си нива му харизах за този пущинак!…

Същия миг — изплашени от гласа на възкръсналия измамник — двете мечки търтили да бягат презглава към планината. И чорбаджи Алчо останал сам… Разбрал веднага какво е сторил, но било вече много късно да поправи грешката си, затуй от мъка взел, че тоя път наистина… умрял.

Юнаци

На една висока поляна до гъста тъмна гора преди много години имало четири кошари. Стопаните на кошарите си живеели мирно, сговорно. Денем пасели стадата по лъките и тучните ливади. А вечер — веднага щом мръкнело — овчарите се събирали на едно място, наклаждали буен огън и до късна нощ прекарвали край него, унесени в сладки приказки.

Веднъж най-старият от овчарите — както се били разприказвали за туй, за онуй край топлата жарава на огъня — току рекъл:

— Какво ли ще правим, братя, ако сега от гората излезе вълк и налети на овците ни?

Тримата му по-млади другари тозчас настръхнали като петлета. Очите им засвяткали храбро. Главите им под рунтавите калпаци се завъртели заканително. И устата на всички избоботили страховито в един глас:

— Ех, де да имахме тоя късмет!

Сетне тримата момци започнали да се хвалят в надпревара:

— Аз ще го настигна с три-четири скока, ще прекърша като топла погача гръбнака му с гетата си и от кожата му ще си направя нов кожух за зимата! — рекъл единият от тях.

— Никакъв кожух няма да правиш! — възпротивил се вторият младок. — Кожата на вълка ще опънем на най-личното място пред гората за поука на другите вълци, ако рекат да дойдат пак насам!

А третият, най-младият от овчарите, разперил ръце, като да спре другарите си, сякаш те били вече хукнали подир вълка, и викнал гръмко:

— Оставете го, братя, на мене! Аз ще го хвана с голи ръце, ще извия врата му като на петровско пиле и ще го сваля в селото жив, та мало и голямо да види какви юнаци сме!…

Не щеш ли, още не бил заглъхнал юначният вик на третия момък, и кучетата край кошарите сепнали нощната тишина с тревожния си лай. Миг след туй от гората изтичал един голям вълк. Пакостникът потънал в една от кошарите и докато храбреците да се опомнят, той излетял оттам с най-охранената овца на дебелия си врат и се изгубил с нея в тъмния лес.

Юнаците — изумени от внезапното нападение — се размърдали едва тогава.

Скочили на крака, пръснали се по кошарите. Бавили се там, колкото се бавили, накрая пак се събрали край огъня, като всеки стискал в десницата си заканително някакво оръжие. Първият от младоците поклащал свирепо една брадва, другият — вила, третият — кралимарковски дрянов кривак. Но и тримата — щом се намерили на сигурно до огъня — погледнали еднакво страшно към леса и викнали еднакво бойко в един глас:

— Напред, братя, да отървем овцата и да накажем разбойника!

След туй размахали свирепо оръжията си и се люшнали дружно към гората. Ала щом стигнали на десетина крачки до нейната пълна с тайни межда, преследвачите току млъкнали и запрели.

Спогледали се. И оня, дето се канел да си направи кожух от вълчата кожа, се обадил тихичко:

— Бре, полудяхме ли, та сме тръгнали по туй темно-темнило в гората, какво ще намерим в тъмницата там!… Я да почакаме да съмне, пък тогава ще дадем на вълка да разбере кои сме!

— Прав си, братко, така ще направим! — съгласили се веднага с него останалите двама юнаци.

Сетне тримата младоци се върнали при огъня, разположили се край жаравата и зачакали да се раздени. А като съмнало, на свой ред се обадил овчарят, дето искал да опъне вълчата кожа пред гората:

— Ако навлезем така в леса, злодеят може да ни издебне някъде между дърветата и да ни погуби нахалост до един. Затуй нека първен изсечем гората, па след туй на чистичко да хванем разбойника!

Храбреците се съгласили без много спор и с това предложение. Размахали брадвите, започнали да повалят дърво след дърво. Така към пладне стигнали до една малка горска полянка. И там какво да видят: на тревата лежали оглозганите кости, рогата и копитата на отвлечената овца, а от злосторника — ни следа!

— Брейййййй, подушил е страхливецът, че идем, и е офейкал!… Язък! Селото не можа да види какви юнаци сме! — изпъшкал момъкът, дето искал с голи ръце да извие врата на вълка и да го отнесе жив в селото.

— Не се кахъри за това — обадил се зад гърба му най-старият овчар, оня, дето първи попитал какво ще правят, ако изскочи от гората вълк. — Останките на изядената овца ще покажат най-добре на всички какви юнаци сте!…

Злият вълк

Преди много, много години в една просторна гора шетал страшен вълк, голям злосторник. Всичко живо в леса пищяло от него. Днес сърна — крепнала се кротичко на някоя поляна да се напасе тревица — с един скок ще повали. Утре дива коза — отбила се на потока да си сръбне бистра водица — без милост ще погуби. Друг път някоя още по-голяма беда ще стори… Така не минавало ден този зъл пакостник да не разплаче с нещо горския свят.

Додеяло на животните да търпят вълчите злини, па се събрали да помислят какво да сторят, какъв колай да намерят, за да се отърват от злодея. Мислили, мислили — тоя рекъл едно, оня предложил друго — накрая вкупом дружно решили:

— Отсега нататък всеки от нас ще бъде нащрек за всички, че открай време се помни: „В кошара, дето кучетата са будни, вълчи крак диря не оставя!“

Каквото наумили животните, още същия ден го сторили.

Поставили край бърлогата на вълка постове — дългоухи зайци, пъргави катерички и тънконоги сърни — със строга поръка да не изпускат от очи злодея. И когато на пладне сивият ненаситник се измъкнал от леговището си, из цялата гора от уста на уста се понесъл тревожен шепот:

— Бягайте, братя и сестрици, спасявайте се кой как може — вълкът излезе от леговището си и тръгна на лов!

При тази вест лесът изведнъж опустял.

Мигом изчезнали незнайно къде зайците. Завчас се скрили сред непристъпните скали сърните, елените, дивите кози, Потулили се низ потайни кътчета и останалите животни… Само птиците в клоните на дърветата, които вълкът не могъл да достигне, останали по местата си. И щом зърнали да минава под тях гладният настървен хищник, всички писнали като из едно гърло над главата му:

— У-у-у… зъбат разбойник!… У-у-у… сив злодей!

Объркан от птичата врява, отчаяй от пустата гора, вълкът подвил опашка и скоро-скоро се сврял отново в леговището си — гладен, настръхнал, зъл.

— Ех, на светлото не ми провървя, но като се стъмни, ще изляза пак и ще си хапна за трима! — утешил се по едно време той и зачакал нетърпеливо да падне нощният мрак.

Ала и през нощта се случило същото.

И така се занизали ден след ден, нощ след нощ…

Вълкът отслабнал, измършавял. Краката му започнали да се сплитат и да треперят от глад. От изнемога пред очите му взели да трептят посред бял ден алени искрици… Накрая — като видял, че за него няма да има вече живот в тази гора с нейните сдружени животни — сивият злодей решил да се пресели в друг лес.

Една заран изпосталелият гладник се измъкнал тихомълком от леговището си и с клюмнала глава запреплитал крака към полето — на път за друга гора. Но не щеш ли, едва оставил зад гърба си недружелюбния лес, на пътя му се изпречила една мецана.

— Къде си подранил така рано, побратиме! — спряла мецаната мършавия горски беглец.

— Тръгнал съм, сестро, да се заселя в друга гора, дето нито са ме виждали, нито са чували нещо за мене, че тука ми излезе лоша слава и всичко бяга от името ми като от чума! — изплакал вълкът на един дъх пред горската баба болката си.

Сетне дума по дума сивият страдалец разказал на мечката всичко, което препатил през последните дни, откакто животните в гората се сговорили да се пазят дружно от него. Мечката през цялото време го слушала мълчаливо — нито веднъж не го прекъснала.

Едва когато вълкът завършил с тежка въздишка разказа си, мецаната му рекла:

— Я си отвори устата, побратиме!

— Че какво ще видиш в устата ми! — удивил се вълкът на това неочаквано мечешко желание. — Уста като уста!…

— Има какво да видя, побратиме, има… — настояла горската баба. — По нея ще позная какъв късмет те чака в новата гора.

Зарадвал се гладникът, че може би мецаната ще му предскаже скорошна богата трапеза, та веднага разтворил огромната си челюст. Тутакси в раззинатата уста на горския разбойник блеснали големите му вълчи зъби — остри, гладни, стръвни… Мечката ги погледнала оттук, почукала ги оттам и накрая въздъхнала дълбоко:

— Ох, побратиме, напразно ще биеш пътя до другата гора!…

— Защо? — ревнал разочаровано вълкът.

— Защото не си оставил в старата гора старите си зъби, братко! А докато те са в устата ти, и триста гори да смениш, навсякъде ще те посрещат по старому… като вълк!

На лъжата краката са къси

Живял някога един хитрец, голям ленивец. Колкото повече този човек ненавиждал работата, толкова повече обичал хубавичко да си похапва и юнашки да си посръбва. Но отколе е знайно, че за доброто ядене и пиене трябват и добри пари. А нашият мързеланко отдавна бил омръзнал на цялото село с просията си, та вече никой не му давал нищичко даром. Всички искали от него най-напред да им свърши някаква работа, па сетне да му начетат каквото е заслужил. Затуй ленивецът се излежавал гладен с дни под върбовите сенки край селската река и от сутрин до вечер все мислел и мислел какво да стори, че хем да не работи, хем кесията му винаги да е пълна.

Блъскал така главата си дълго време, докато накрая се провикнал:

— Ще се провъзглася за лечител!… Лечителите, кажи-речи, нищо не вършат, а с пари си играят — работа таман за мене!

И както решил, така направил.

Още същия ден хукнал по добри приятели и не ги оставил на мира, докато не си изпросил от тях една голяма кожена чанта. „Не момее иначе, какъв лечител ще бъде за хората без чанта!“) На другия ден пък се затворил в къщи и от тъмно до тъмно оцветявал чиста кладенчова водица и стривал на прах сухи бурени. („Така де, нали трябва с нещо да лекувам болните!“) А на третия ден преобърнал цялата къща наопаки, за да намери очилата на покойния си дядо, макар че очите му били силни като очите на ястреб. („И без очила не може, нали по тях светът ще ме познае, че съм учен човек!“)

Така за три дни ленивият хитрец сторил всичко, което мислел, че трябва да стори, за да се обяви за лечител.

— А сега, крачета мои, отнесете ме по-бързо далече от близки и познати, където никой не ме е виждал и никой не е чувал нищо за мене!… — рекъл си той на четвъртата заран и още в тъмно напуснал родното си село.

Вървял колкото вървял, отминал девет села, отседнал чак в десетото. Чуждо, далечно село — без близки, без познати люде в него. Там се настанал в един хан, поръчал на ханджията да разгласи из селото, че е дошъл нечуван и невиждан враг на всички болести, па зачакал като паяк в паяжината си да го повикат при болните.

Случило се тъй, че и в това село, както навсякъде по измъчената земя, болните люде били повече, отколкото здравите — с бистра водица да ги цериш, и водата не би стигнала за всички! Затуй — веднага щом ханджията разпръснал новината за вълшебния лечител — страдалците започнали на тумби на тумби да се тълпят при самозванеца и да го молят за помощ.

Хитър и сладкодумен, той начаса ги замайвал с медени приказки, наливал ги с оцветена водица, тъпчел ги с буренаците си и всички оставали доволни от него. Славата му от ден да ден ставала все по-голяма и по-голяма, започнали да го търсят от съседните села, взели да го викат при болни чак от града. И заедно със славата, всеки ден набъбвала все повече и повече и празната му доскоро кесия.

Това щастие, сипнало се като че ли от небето върху измамника, замаяло главата му. Той се възгордял, започнал да хвърчи на високо. И минало-неминало месец време, повикал отново ханджията, па му казал:

— Не прилича на такъв прославен лечител като мене сам да си върши цялата работа — намери ми помощник!

Ханджията, който отдавна завиждал на самозванеца заради леснията, с която оня вадел грошовците от болните хорица, и тайничко мечтаел да види на неговото място своя син, щом чул желанието му, начаса подскочил от радост:

— Че да ти дам за помощник моя син, ваша милост, по-верен момък от него за тая работа няма да намериш никъде из нашия край!… Момчето ще ти слугува даром, пък и аз няма да ти взема нищо за храната и подслона, докато живееш при мене, ако го изучиш добре на златния си занаят!

Думите на ханджията допаднали на измамника и той веднага се съгласил:

— Добре, човече, иди да приготвиш богата черпня, че от днес синът ти става помощник на най-прославения лечител по света!…

Същия ден — някъде по мръкнало, когато вече привършила богатата гощавка, която ханджията дал заради сина си — в хана дотичала жената на един заможен селянин, прочут като голям лакомник. Предната нощ той бил на гости при добри приятели, където си хапнал за петима и пийнал за шестима, та сега не могъл да си намери място от болки в стомаха. Затуй изплашената жена начаса тупнала в краката на прославения лечител и започнала да го моли:

— Ти баща, ти майка, ела веднага у дома, че горкичкият ми стопанин от заранта се превива като грешен дявол от болки!… На много люде си помогнал, помогни и нему — ще те възнаградим щедро!

Поласкан от думите на жената и помамен от обещанието й за щедрата награда, измамникът скочил веднага, поръчал на ханджийския син да вземе чантата с лекарствата и двамата скоро-скоро се изгубили в тъмата към дома на страдалеца. Самозванецът размахвал гордо-гордо празни ръце напред, а помощникът му с тежката чанта пъшкал на три крачки след него.

Още докато вървели по пътя за дома на болника, хитрецът успял да поразпита за туй-онуй бъбривата жена на лакомника и от дума на дума разбрал откъде са дошли болките на мъжа й. Ала като влязъл у тях, уж нищо не знаел, той пак дълго-дълго го почуквал тук и там, обръщал го ту по корем, ту по гръб и едва след това се изправил над него, поклатил укорно глава и му рекъл строго:

— Виждаш ли докъде те е довела лакомията, безразсъдни човече? Ял си без мяра, наливал си се с вино като продънена бъчва и сега животът ти виси на косъм. Добре, че ме повикахте навреме!

Сетне — като се убедил, че е изплашил здравата страдалеца и той от страх няма да се посвиди да го възнагради богато — самозванецът извадил от чантата си пълна шепа стрити бурени, па му поръчал:

— Три дни и три нощи няма да слагаш в устата си нищо друго освен праховете, които ти давам!… Послушаш ли ме, на четвъртата заран ще се събудиш здрав като мечка, ала погазиш ли съвета ми, чакай само беда!…

Както му поръчал измамникът, болникът два дни и две нощи гълтал геройски само буренаците му и нищо друго нито хапнал, нито пийнал. Но на третия ден жена му отишла на бостана и за беда донесла оттам една голяма любеница. Още щом я зърнал, изгладнелият човек се разтреперал от желание да си хапне любеничка. И когато жената разрязала сочния плод и цялата стая дъхнала на сладост и свежест, лакомникът не изтраял — захленчил жално-милно:

— Жено, умирам от глад!… Ако не ми дадеш друго да хапна, дай ми да изям поне едно резенче от любеничката!

— Хубава работа, мъжо! — ужасила се жената. — Нима забрави какво ти каза лекарят — хапнеш ли нещо друго освен праховете, дето ти е дал, ще се разболееш от зле по-зле… Не, няма да ти дам нищо, че не искам децата ми да останат сиротинчета без време!

Но изгладнелият като вълк лакомник не се изплашил от думите й, а продължил да хленчи още по-жално, още по-милно:

— Смили се над мене, жено, дай ми поне само едно мъничко парче, едно съвсем мъничко резенче, колкото да си наквася устата — къде ще познае оня, че съм ял, ако изям едно резенче любеница!

И се молил така дълго, дълго.

Накрая жена му дигнала ръце, отрязала един резен и му го дала. Лакомникът тутакси го захапал и не го изпуснал от устата си, докато от него не останало само тъничка кора, която захвърлил в залисията си под кревата. Не щеш ли — от любеницата ли, от бурените на измамника ли, или от гладуването! — болките му през нощата се повторили с още по-голяма сила и той с мъка дочакал утрото, когато жена му пак изтичала до хана и отново довела самозванеца.

Щом влязъл при страдалеца, измамникът най-напред го разпитал дали не е ял, или пил нещо друго освен бурените. Ала колкото изтънко да подпитвал, нито болният, нито жена му поменали нещо за резенчето любеница. Затуй пък от зорките очи на хитреца не убягнала спаружената кора, захвърлена под кревата. И като се досетил от нея какво е станало, той се изправил с целия си ръст пред леглото на лакомника, погледнал го укорно през дядовите си очила, па викнал гръмогласно:

— Пада ти се да страдаш, нещастнико, като не ме слушаш!… Аз ти поръчах три дни и три нощи да не слагаш нищо друго в устата си освен моите чудодейни прахове, а ти вчера какво си направил?!… Ял си, и то…

— У-у-у, какво говориш, твоя милост!… Нищо не е ял човечецът, само праховете гълта, знам това… — излъгала изплашената жена.

— Право ти дума жената, нищо не съм ял… — подкрепил я с плачлив глас и лакомникът.

— Ял си, ял си, ще ти кажа дори какво точно си ял — е-хе, не току-така по-велик лечител от мене няма! — надул се до пръсване от гордост измамникът, па изревал победоносно над главата на страдалеца: — Ял си лю-бе-ни-ца, нещастнико!… Лю-бе-ни-ца!

Мъжът и жената занемели като ударени от гръм — така силно ги изумило, че те нищо не споменали на лечителя за изяденото от болника резенче любеница, а той сам познал всичко. И щом измамникът напуснал дома им, жената изхвръкнала начаса от къщи и хукнала да обикаля селото, за да разкаже навред за станалото чудо у тях.

В туй време, докато вървели към хана, синът на ханджията, който бил не по-малко изумен от мъжа и жената, попитал:

— Учителю, как позна, че оня е ял любеница, нали никой не спомена нищо за това?

— Е-хееее, ако не можех да позная такава проста работа, щях ли да бъда такъв прославен лечител, какъвто съм сега! — отговорил важно самозванецът.

Сетне дума по дума разказал на своя помощник как видял захвърлената под кревата на болния повехнала любеничена кора и как от нея се досетил, че оня е нарушил поръката му. Накрая го поучил:

— Добрият лечител трябва да си отваря очите на четири, нищо да не пропуска от погледа си, иначе не струва пукната пара, всички ще го лъжат!

И синът на ханджията запомнил добре този урок…

Минало време.

Един кишав есенен ден до самозванеца пратили хабер да иде при друг болен, който живеел в по-далечно село. Навън ръмял дъждец, пътищата били разкаляни и прославеният лечител го домързяло да иде толкова далече, затуй решил да изпроводи при болния своя помощник, сина на ханджията.

— Ти отдавна вече се учиш и служиш при мене, виждал си много пъти как лекувам болните, та се надявам да не ме посрамиш, когато идеш сега сам при този болен човек… — потупал той ласкаво по рамото прислужника си, щом оня се приготвил за път.

— Няма, няма да те посрамя, учителю, много съм видял от тебе, всичко съм запомнил добре и вече много знам! — отвърнал самонадеяно поласканият момък, докато нарамвал тежката чанта с илачите на учителя си.

— Добре тогава, на добър ти час!

И синът на ханджията, прилежният помощник на прославения измамник лечител заминал с вирната глава към далечното село да лекува там самичък непознатия болник…

Когато влязъл в стаята на болния — една бедна окадена одаичка, — оня лежал превит на две върху одъра и пъшкал от болки в стомаха.

— Казвай веднага какво си ял вчера, нещастнико! — запитал пратеникът на самозванеца още от вратата, както бил запомнил, от учителя си.

— Нищо не съм слагал в устата си цяла неделя, твоя милост, освен няколко корички хлебец, омекнали в млечице, което жената измоли от комшиите — отвърнал с отпаднал глас човекът от одъра.

— Хм, ще видим дали е така… — поклатил заканително глава достойният помощник на още по-достойния лечител. — То само от хляб и млечице стомах не боли!

Сетне сложил важно ръце на хълбоците си и започнал да шари със зорки очи навред около страдалеца. Но колкото и да се взирал тук и там из бедната одаица, той не могъл да зърне в нея нищо съмнително — нито кокалче от прасенце, нито костичка от кокошка, нито семка или кора от какъвто и да е плод. Накрая — все по примера на славния си учител — помощникът на самозванеца надникнал под одъра на болника. И там — о, ужас! — прилежният възпитаник на измамника лечител видял един магарешки чул.

Това било достатъчно за ханджийския син да реши, че е ударил и неговият час да се прослави като учителя си… Отишъл до одъра, надвесил се грозно над стенещия човечец и ревнал върху него с цяло гърло:

— Как няма да си болен, нещастнико, как няма да те боли стомахът, ненаситнико, когато си изял цяло ма-га-ре!… Чуваш ли, ця-ло ма-га-ре, дори кожата му ти се е досвидяла да оставиш в лакомията си; и нея си излапал като ламя!…

Мъжът и жената се видели в чудо.

Хванали се за главите, заговорили в надпревара на ханджийския син:

— Чакай, бе човече, какво магаре бълнуваш, че съм изял!… Ние сме хора бедни, смирени, освен коприва, гъби, боб и хлебец друга храна, кажи-речи, у нас не знаем… — замънкал болният от одъра си. — Вярно е, че си имаме едно магаренце, но как ще го изядем, горкото, когато то ми е дясната ръка — дръвца от гората с него си нося, на работа по селата заедно с него ходя!

— Така е… — Притекла му се на помощ жената. — Ако заколим магарето, нали няма да имаме съчка у дома огнец да си стъкна, чорбица да сваря, вода за прането си да стопля…

Но помощникът на измамника лечител бил неумолим. Навел се под кревата, измъкнал оттам магарешкия чул, тръснал го тържествено насред одаичката, посочил го с изопнат показалец на слисаните хорица, па викнал с ликуващ глас, колкото сила имал:

— А това какво е?

— Ами чулът на магаренцето ми, твоя милост… — отвърнал болникът, все още не разбрал защо му го сочи оня.

— Не лъже стопанинът ми, чулът на магаренцето е… — обадила се и жената в подкрепа на мъжа си. — Снощи го прибрах от двора да не го мокри дъждът!

Тогава достойният помощник на предостойния си учител разперил съкрушително ръце срещу слисаните люде и отсякъл:

— Така-а-а, признавате си: изяли сте магарето, а само чула сте му оставили!… Е-хеее, мене не можете да ме излъжете, не току-тъй съм ученик на най-прославения лечител в света!…

Едва сега домакините проумели що за лечител е влязъл в дома им.

— Прав си, твоя милост, имал съм късмет, че си дошъл да ме лекуваш ти, помощникът, а не господарят ти… Иначе, току-виж, оня ме набедил, че съм излапал и къщата си, нали хей там се търкаля една счупена керемида от нея! — залял се от смях болникът, забравил съвсем болките в гладния си стомах.

Жена му пък хванала надулия се от гордост ханджийски син за яката, отвела го до вратата и без да му каже дума, го изхвърлила с един силен ритник на двора, където го посрещнало с весел рев магаренцето им, което цяло-целеничко и живо-живеничко си хрупало там ръжена сламица…

Случката в дома на бедния човек се пръснала още същия ден из цялото село. Бъбриви хора я разнесли по съседните села. И така само за три дни новата слава на измамника лечител и неговия глупав помощник нашумяла из целия край, като им затворила завинаги вратите на всички домове.

Чорбаджийска дума

На един имотен селянин заболяла тежко жената.

Това се случило през лятото, когато нивите на богатия човек плачели за всяка работна ръка, затуй чорбаджията се изплашил здравата. Излязъл на улицата. Започнал да скубе косите си и да нарежда:

— Хора, пропадна ми берекетецът!… Житцето ми така ще си окапе неприбрано по нивите без грижите на работната ми стопанка! Ще позлатя този, който вдигне жена ми на крака; коня си ще продам и парите ще му харижа!…

В туй време през селото минал един белобрад старец. Той чул воплите на отчаяния чорбаджия и се спрял при него:

— Ще удържиш ли думата си, човече, ако помогна на жена ти да оздравее? — запитал старецът.

Както бил на тясно, оня тутакси отвърнал:

— Ти само излекувай стопанката ми, а за другото не питай — халал да ти е кончето ми, ведно с всичките му такъми!

Старецът отишъл при болната. Побавил се около нея колкото се побавил, правил що правил, след три дни тя наистина се изправила на крака — станала от здрава по-здрава.

— Коня ти за себе си не ща! — рекъл на прощаване старецът, когато чорбаджията го повел със свито сърце към конюшнята. — Но думата си е дума: обещал си за здравето на жена си кон, кон ще дадеш сега. Затуй продай добичето и парите от него раздай на сиромасите в селото!

Като казал това, старецът начаса се изгубил по своя незнаен път…

В първите дни след заминаването на белобрадия старец чорбаджията наистина мислел да изпълни обещанието си. Но като минало седмица време, току му досвидяло за коня, па махнал с ръка:

— Обещание къща не разваля!… Да не съм луд да подарявам коня си на сиромасите!

И нито продал коня, нито пък дал нещо друго в замяна на сиромасите от селото…

Ала минало-неминало месец от тази случка и жената на чорбаджията пак паднала на легло, сега по-тежко болна отпреди. Богатият човек за втори път това лято се видял в чудо!… И като не знаел какво друго да стори, той пак излязъл пред портите на дома си и пак започнал да обещава мило за драго на оногова, който би му помогнал.

Случило се така, че белобрадият старец точно тоя ден минал пак през селото… И както първия път — правил що правил — излекувал още веднъж жената на чорбаджията.

— Па и сега да не се отметнеш от думата си, че ще сполети нова болест и тебе, и жена ти… А повече не чакай да ме видиш! — сбогувал се старецът с чорбаджията за втори път и тутакси отново се изгубил по своя незнаен път.

— Не се безпокой, дядо — подвикнал богатият човек след него. — Сега вече ще видиш, че чорбаджийската дума не се хвърля току тъй на вятъра!

И още на другия ден той показал колко тежи чорбаджийската дума…

Станал в тъмно и рано-рано извел жребеца си от конюшнята. Сетне напъхал в дисагите дръгливия пес, който в туй време се разхождал безгрижно по двора. И с тая чудновата стока чорбаджията запрашил към близкия град, дето всяка неделя ставал голям пазар на коне.

Жребецът бил породист. Ловял изведнъж очите на хората с хубостта си. Затуй, веднага щом стопанинът му го отвел на пазара, тозчас около него се струпала цяла сюрия купувачи. Един през друг те започнали да разпитват стопанина колко струва кончето му.

— Нито стотинка по-долу, нито стотинка по-горе от един грош! — отговарял за обща изненада на всички чорбаджията.

Хората се стъписали.

— Тоя човек май е полудял!… — спогледали се те. — Къде се е чуло и видяло такова жребче, тънкокрако като кошута и загладено като мрянка, да се продава за един грош!…

В същото време двадесетина ръце с по един грош на дланите се протегнали в надпревара към необикновения продавач, жадни първи да грабнат, кажи-речи, без пари коня.

Но чорбаджията отблъснал хитро всички:

— Чакайте, хора… Коня наистина продавам за грош, ведно с такъмите му, но той върви с хей това куче!

И хитрият човек току изтърсил из дисагите си пред очите на слисаните купувачи дръгливия пес. Сетне добавил:

— А цената на кучето е нито грош по-долу, нито грош по-горе от сто жълтици!…

При тия думи повечето от купувачите начаса се изпарили. Но тъй като конят все пак струвал толкова, колкото чорбаджията поискал за кучето, намерил се един, който му наброил сто жълтици и един грош — стоте жълтици за кучето и единият грош за жребеца с такъмите му.

Тогава чорбаджията прибрал стоте жълтици за кучето в джоба си, а гроша — цената на коня — още същия ден предал на попа в селото, за да го даде на сиромасите. И така удържал открай докрай думата си, която дал на белобрадия старец за добрината, дето оня му сторил…

Как кокошарци си създали герой

Една лятна утрин от Кокошарево — хей онуй селце, дето е клекнало като кокошка на полог сред букака на планината — за близкия градец тръгнал керван от дванадесет натоварени с дърва гласовити магарета, водени от дванадесет отбор момци. В града момците до обед продали дървата, почерпили се в един хан със спечелените пари, па яхнали магаретата и с песни и закачки поели весели и щастливи за село. Яздили колкото яздили, насред пътя на един от тях текнало да преброи дружината. Броил, броил, всякога забравял да преброи себе си и магарето, което яздел, та все прочитал в кервана само единадесет момци, яхнали единадесет магарета…

— Стойте, братя, че голяма беда ни е сполетяла! — викнал накрая той с все гърло.

— Какво е станало? — стъписали се момците.

— Тази сутрин излязохме от село дванадесет мъже с дванадесет магарета, а сега се връщаме по домовете си единадесет ездачи, яхнали единадесет магарета… Някой от нас е загинал, братя, заедно с магарето си по пътя! — простенал същият момък.

— Не думай, бре, това не може да бъде! — запънали се другарите му.

— Ако не вярвате мене, проверете сами… И както били яхнали магаретата, момците започнали да се броят. Броили колкото броили, всеки пропускал да преброи себе си и своето магаре, затуй накрая всички навели съкрушено глави и всички въздъхнали жално-милно в един глас:

— Прав си, братко, май че най-добрият, най-достойният между нас е станал жертва на вълка единак, който отколе броди из нашите гори!…

Сетне момците сритали магаретата и закретали опечалено към Кокошарево. Яздели, час по час въздишали тежко-тежко, подсмърчали жално и един през друг се надпреварвали да говорят за изчезналия другар.

— Ако си бяхме отваряли добре очите, сега най-храбрият момък от селото ни нямаше да лежи мъртъв на пътя, повален и разкъсан от вълка… — не могъл да се успокои оня, дето пръв открил, че един от дружината им не е между тях.

— И то какъв вълк, майко мила! — подел веднага след него друг момък. — Очите му налети с кръв, устата му зее като пещ, а зъбите му големи, голеееми като тесли!

Още не довършил той, обадил се трети момък:

— Само храбрец като нашия другар може да излезе срещу такова чудовище самичък…

— И то с голи ръце! — допълнил четвъртият.

— Малко го познаваш ти него, брайно! — сопнал му се петият момък. — Без да му мигне окото, той бе готов да се бие сам с голи ръце дори с цяла глутница такива вълци!…

— Затуй изглежда не ни се е обадил, когато са го нападнали деветте настървени зверове — надявал се е, че и без нас ще се справи с тях! — чукнал се по челото шестият момък.

Без да се усети, седмият магаретар прибавил към глутницата още една дузина вълци. Осмият тутакси след него закръглил броят на вълците на тридесет. Деветият набързо повалил половината от тях. А десетия и единадесетият момък оставили на полесражението от стоте вълка, които нападнали изчезналия момък, един-единствен вълк: „голям колкото магаре, зъл като стършел“.

— И всички деветдесет и девет убити вълка, братя, нашият загинал храбрец погубил с една ръка, защото с другата през цялото време на боя държал юлара на магарето си… — пояснил накрая като очевидец дванадесетият момък от гълчаливата магаретарска дружина.

Така след всяка дума момците от славната дружина се опиянявали един други все повече и повече от подвига на своя загинал другар, та достигнали Кокошарево с горди от безумната му храброст сърца. Но току преди да влязат в селото, някой от момците изведнъж се досетил, че загиналият герой е едничка опора на старите си родители. Това изпълнило сърцата на всички отново с жал и магаретарската дружина нахълтала в мирното селце с гръмогласни проклятия към кръвожадните вълци, погубили другаря им, и със сърцераздирателни вопли за горката участ на старите му родители, останали без единствения си син…

Сепнати от проклятията и воплите, които всеки миг проехтявали все по-гръмогласно и по-сърцераздирателно над селото, жителите на Кокошарево излетели като подплашени котки от домовете си. Огледали се, зърнали отдалече разбълнуваната дружина и хукнали със свити сърца да пресрещнат момците.

— Какво се е случило? Каква беда ви е споходила, та сте се разревали като пеленачета!… — започнали да разпитват посрещачите, веднага щом наближили дружината.

— Нещастие! Голямо нещастие сполетя цялото село, народе! — ревнали в отговор още по-гръмко и по-безутешно младите хора, докато слизали кой от кой по-съкрушен от магаретата си. — Тръгнахме за града дванадесет момци с дванадесет магарета, а погледнете сега — връщаме се единадесет… Дванадесетият — най-добрият, най-храбрият момък от селото ни! — загина по пътя, след като сам с една ръка погуби деветдесет и девет вълка от стоте, които го нападнаха!

Удивени от необикновената вест, възхитени от чутовния подвиг на своя млад съселянин, посрещачите останали няколко мига мълчаливи. Сетне се спогледали с грейнали от възторг очи, па като разтворили уста, започнали на свой ред с пълен глас да прославят и оплакват героя, непожалил живота си, за да покрие с вечна слава селцето им.

Врявата продължила дълго, дълго…

В туй време между магаретата, които единствени в селото стояли безучастни към радостната врява, се завъртяло едно момиченце. Мъничко, с големи любопитни очи, то взело да брои магаретата. Броило, броило — преброило край раз-плаканите батковци ни повече ни по-малко от дванадесет мълчаливи дългоухи марковци.

— Мамо! — дръпнало тозчас момиченцето полата на майка си. — Тука има дванадесет магарета…

— Млък! — срязала го майката. — Такъв нечуван герой от селото ни е загинал, за да ни прослави по целия свят, а ти си наумила да ме занимаваш с някакви си нищо и никакви магарета!

— Но, мамичко… — не мирясало момиченцето — щом тука са дванадесет магарета, значи трябва да има и дванадесет батковци, дошли с тях!

Тези думи достигнали до ушите на майката. И като се отдръпнала от ликуващата тълпа, тя взела да брои като дъщеря си магаретата. Броила, броила — изброила също дванадесет магарета, клюмнали дълги уши край опечалените момци.

— Какво е това чудо, хора! — викнала сетне майката към гълчаливия народ. — С нашите юначни момчета са се върнали дванадесет магарета, дали и стопаните им не са толкова?

Хората отново се смълчали, накрая се спогледали:

„Май че такава ще излезе работата: нали всички магаретари влязоха в селото, всеки яхнал магарето си!“

След малко пред омърлушените кокошарци застанал сам кметът на селото и започнал да брои с кметките си очи първо магаретата: „Едно магаре, две магарета, три магарета…“ — преброил и той като майката и дъщеричката й също дванадесет магарета. След туй обърнал удивения си поглед към техните смълчани стопани, па взел да брои и тях: „Един магаретар, двама магаретари, трима магаретари…“ — преброил нито повече, нито по-малко, а точно дванадесет момци с клюмнали носове.

— Даааа… край дванадесетте магарета има дванадесет магаретари: това и децата могат да видят! — отдъхнал си накрая кметът. Сетне почесал мъдрата си кметска глава и отсякъл важно: — Туй нещо значи, народе, че нашият храбрец е победил и последния вълк, па се е върнал здрав и жив при нас!…

Кокошарци посрещнали думите му с нов залп от радостна врява.

— Ураааа! — викали до прегракване младите заедно с цялата славна магаретарска дружина. — Храбрият ни другар е отново при нас!

— Милият, победил е всичките двеста вълци, които са го нападнали, и побързал да си дойде по-скоро пак в село, за да зарадва старите си родители! — подсмърчали умилените жени.

— И сега светът ще разбере какви мъже ражда нашето село!… — сучели свирепо дългите си мустаци бащите на момците. — Шега работа ли е това, народе, да избиеш до крак с една ръка триста звяра и да се върнеш отново в село жив и здрав, цял-целеничък!…

На другия ден щастливото село дигнало в чест на героя нечуван и невиждан празник с богата гощавка, която продължила три дни и три нощи. Сетне от поколение на поколение старите кокошарци предавали на младите кокошарци дивния разказ за юначния момък от селото им, който погубил с една ръка хиляда вълци и пак се върнал жив и здрав в Кокошарево, за да прослави навеки името му по цял свят…

Враната и нейните пилета

Преди много, много години на един лъв, който в онуй далечно време бил всепризнат повелител на всички животни и птици по земята, се родил син. Когато лъвчето станало на девет дни, лъвицата майка отишла при лъва и му казала:

— Съпруже мой и татко на най-милото, най-умното, най-красивото лъвче във вселената, няма да има по-щастлива майка от мене, ако подариш на нашия син един златен кафез с най-сладкопойните, най-сладкогласите птичета на света… Кафеза с птичетата ще сложим над леглото му, та те всеки ден да приспиват и будят сина ни с песните си. Така нашето свидно чедо ще расте ден след ден сред музика и песни, както подобава на един истински благороден принц!…

Щом чул желанието на височайшата си съпруга за височайшия им син, лъвът тутакси се прозинал с гръмовен рев, което на лъвския дворцов език значело:

„Волята ти за нас е закон, госпожо!“

Сетне ударил с могъщата си опашка три пъти по златния гонг зад златния му трон, което пък било знак за прислужниците, че трябва начаса да се явят при него, за да чуят царската му повеля.

— Излезте веднага с един златен кафез пред нашия дворец и кажете на първата птица, която зърнат там очите ви, че ние сме й заповядали да обиколи ако ще и цялата земя, но след три дни и три нощи да ни донесе в кафеза за възлюбения ни син половин дузина от най-сладкопойните, най-сладкогласите птичета на света!… Не стори ли това в речения от нас срок, на четвъртия ден нашия палач ще свари от нея супа, до която няма да се докоснат нито нашите божествени уста, нито устата на височайшата ни съпруга, а всичко ще бъде дадено за храна на свинете ни! — изревал лъвът над прислужниците си, когато те застанали със смирено наведени глави в подножието на трона му. — Хайде, маррррш!

Първата птица, която прислужниците зърнали навън, била една черна като въглен врана, кацнала да си отпочине на фенера току пред двореца.

— Хей, рошава врано, слезни веднага при нас, има царска заповед за тебе! — викнали в един глас прислужниците към крилатата поданничка на всемогъщия лъв, зарадвани до немай къде, че толкова скоро са намерили това, което им поръчал господарят.

И нали я викали по царска повеля, враната мигом слязла при тях. Сетне — като чула поръката на лъва и като разбрала каква участ я чака, ако не изпълни заповедта му — грабнала златния кафез и размахала чевръсто криле. Полетяла към гори и пущинаци, към планини и полета да търси навред по широкия свят най-сладкопойните птичета за сина на своя повелител…

Враната се спряла най-напред на една горска поляна. Там, пръснати като житни зрънца по клоните на един разцъфнал глогов храст, опиянени от слънчевата пролетна утрин, писукали до прегракване ято сиви врабчета — неспокойни, гълчаливи.

— Чакай да послушам песните на тези грозници, да не би пък случайно те да са най-сладко-гласите… — рекла си враната и кацнала на едно дърво, което вишело клоните си току над храста с врабците.

Но още щом чула тяхното неспирно „джив-джив“ и пискливо „чик-чик“, тя цяла настръхнала от възмущение, дигнала се от дървото, размахала яростно криле и побързала да се махне по-далече от глоговия храст с пискливите врабци, като дълго-дълго мърморела сърдито:

— Не, това не са никакви певци, а позор за благородния ни птичи род!… Да бягам по-далече, колкото се може по-далече от тези креслювци, че ще повредят музикалния ми слух с тяхното ужасно „джив-джив“ и „чик-чик“. А какво ще правя без нежния си слух; нали заради него лъвът избра мене да намеря за синчето му най-сладкопойните птичета на света!…

Сърдитата врана спряла повторно чак в един шумак, където два коса унесено си подсвирква-ли. Игривите звуци звънели в шумака, сякаш се изливали от невидими сребърни флейти. Ту се извисявали нагоре като моминска песен на седянка, ту притихвали като сподавен шепот на луди-млади, ту изведнъж започвали да бълбукат ситно-ситно в притихвалия лес като ромон на раз-пенен бистроструен ручей.

Всички останали живинки мълчали, прехласнати в щастливото надпяване на младите косове. Единствена враната се наежила сърдито, разтворила тъмния си клюн и изгракала недоволно:

— Хлапаци!… Надули без всякакъв срам гърлата си и викат ли, викат, сякаш се намират на селски мегдан. Хич и нехаят, че при тях съм дошла аз, удостоената лично от божествения ни господар пратеничка да намеря за сина му най-сладкогласите певци… Ох, и тука не ми провървя късметът, и тука не случих!

И враната отново разперила криле, отново литнала по широкия свят да търси на друго място най-сладкопойните птичета за лъвския син. Летяла и се спирала навсъде, дето чуела птиче чуруликане, но нито един крилат певец в леса не можал да я възхити. Затуй, когато вече преваляло първото денонощие от тридневния срок, който й дал лъвът, тя решила да напусне гората и да опита щастието си в полето… И на втория ден заранта осъмнала върху клоните на една стара круша сред голяма нива, засята с пшеница.

Било ведро пролетно утро.

На длъж и на шир край крушата, полюшвано от утринния ветрец, се вълнувало зеленото море на изкласилата нива. А високо над него, сред синята коприна на модрото пролетно небе, трептяло засмяното слънце.

Изведнъж в пшеницата изпърпорила ранобудна чучулига. Птичето прозвъняло като стрела край враната и се устремило право нагоре — към небесната синевина, към топлото дневно светило. Сетне се крепнало като заковано в златната мрежа на слънчевите лъчи и от висинето над полето се сипнали възторжените звуци, с които чучулигата поздравявала всяка утрин изгрева на слънцето.

Те зазвънели в небесния простор, сякаш там горе невидима ръка раздвижила безброй сладко-гласи камбанки. Сетне се втурнали в луда надпревара към зеленото ширине, като че ли над житата се ливнал златен дъждец. И цялото поле начаса притихнало, заслушано в сладката песен на чучулигата. Дори утринният ветрец се спотаил сред изкласилата нива.

Но враната — ах, нашата строга врана, нашата безкрайно строга критичка на птичите песни, не харесала и този възторжен химн на сладкопойнината към животворното слънце!

— Не, и туй не е песен за двореца!… — изгракала тя недоволно и макар да била капнала от умора, дигнала се от крушата и полетяла отново да търси по-достойни певци за първородния син на лъва.

Летяла ту над високо изкласили ниви, ту над ширни тучни ливади с цъфнали треви, ту над просторни китни гори, ту над бодливи шубраци. И както преди, щом чуела нейде птиче чирикане, начаса се спирала да го послуша с надежда, че най-сетне там ще открие истинските сладкопойници. Ала все не могла и не могла да ) одобри нито една песен, все не могла да хареса нито един крилат певец.

На едно място чула да се надпяват до премала ято сладкогласи скорци — отминала ги със сърдит грак.

На друго място се спряла да послуша две пъстропери кадънки — избягала и от тях с недоволно мърморене.

На трето място заварила дружина щиглеци, които чупели кръшни гласове в сладкозвучен хор — враната не харесала и тяхната песен.

Не я възхитила и дивната песен, която изливал над гнездото си по заник слънце в една люлякова горичка щастлив славей.

Така — като летяла неуморно от едно място на друго място, от едно птиче сборище до друго птиче сборище — враната не усетила кога отлетял като че ли с нейните криле и вторият ден от определения й срок, без да намери нейде достойни певци за лъвското синче.

На другия, третия ден, се случило същото. И когато вече догаряло заревото на този последен ден от срока, който й дал лъва, за да изпълни тежката си задача, враната въздъхнала примирено:

— Ох, разбира се, че няма да ме отмине сатъра на палача!… Но по-добре да загина, отколкото да погубя сама славата си на музикална птица, като отведа в двореца на нашия повели-тел креслювци, вместо истински певци!

Веднага след туй тя размахала криле към своето гнездо, за да се прости с рожбите си, преди да отиде на смърт… Като усетили отдалече познатия нежен полъх от крилете на майка си, която не били виждали толкова дълго време, вран-четата тутакси се разписукали:

— Мама си иде!… Нашата мила мамичка се завръща — вече няма да гладуваме, няма да се плашим от страшния бухал!

Този радостен грак отекнал в сърцето на враната тъй сладко, звъннал в ушите й тъй мелодично, че тя занемяла от щастие, окаменяла като омагьосана от умиление.

— Майко мила, каква стара глупачка съм била!… — викнала накрая тя така гръмко, че чак дърветата наоколо потреперали. — Три дни обикалях като луда по гори и полета, по шубраци и усои; три дни слушах какви ли не креслювци с надежда да открия най-сладкопойните птичета за синчето на нашия повелител, а те били в моето гнездо!

След туй щастливата майка се втурнала бурно при гълчаливите си рожби и дълго ги прегръщала, милвала. Сетне ги натикала чевръсто до едно в златната клетка, която й дали при тръгването прислужниците на лъва, па полетяла гордо-гордо право към двореца, за да ги поднесе в дар на малкия принц…

Като поставила кафеза със своите вранчета над леглото на заспалото лъвче, макар да била много уморена, враната не се прибрала в гнездото да си отпочине, а кацнала на едно дърво, опряло клоните си току до прозореца на спалнята, където лъвчето похърквало блажено. И загледана с умилени очи към рожбите си, тя се унесла в сладки мечти:

„Ще съмне, първите лъчи на слънцето ще погалят клетката с рожбите ми и те начаса ще надуят сладкогласите си гърла. Целият дворец ще екне от дивната им песен… Ще се събуди лъвът, ще се събуди лъвицата, па дълго-дълго ще се чудят откъде се е взела тази нежна музика в двореца им. Накрая двамата ще хукнат като омагьосани към покоите на синчето им, откъдето иде песента… «Ах, милата врана, лишила се е от децата си, за да направи щастлив сина ни! — ще викне удивената лъвица, когато познае рожбите ми. — Награди я щедро, съпруже мой, че по-сладкопойни птичета не съм чувала нийде по света!» Лъвът ще изпрати прислужниците си да ме повикат и когато застана смирено при него, ще ме попита: «Кажи каква награда искаш за щедрия дар, който донесе на нашия син; каквото пожелаеш, това ще получиш!» Всяка глупава птица на мое място ще поиска от повелителя ни да я провъзгласи за първа между пойните птици. Но аз ще бъда по-скромна и ще си пожелая само да ме назначи за придворна дама, за да се грижа за музикалното възпитание на принца и да бъда по-близо до рожбите си, които ще станат царски певци!“

Ала едно мечтала враната през нощта, друго й донесло утрото!…

Когато съмнало и първите слънчеви лъчи затрептели като зайчета по прозорците на покоите, в които спяло безгрижно лъвчето, дворецът наистина екнал. Но залите му не се огласили от нежна птича песен, а се разтърсили от оглушителния грак на пробудените вранчета и отчаяния рев на изплашеното лъвче.

— Оле-лееее, мамо, спаси ме, шест страшни чудовища искат да ме лапнат!… Оле-лееее!… Помооооощ! — ревяло до посиняване лъвчето, като гледало големите човки, зинали страшно над главата му.

Миг след туй треснали тревожно врати, затропали забързани стъпки. Сетне и вранешкият грак, и ревът на лъвчето потънали в гороломния рев на разярения лъв:

— Кой нещастник е решил да се прости без време с живота си, та е домъкнал тука тези крилати чудовища да плашат височайшата ни рожба!…

Тутакси се обадили цяла дузина услужливи гласове:

— Враната ги донесе снощи, господарю!… Сега тя чака навън, хей на онуй дърво пред двореца!

— Така ли, значи останала е да се порадва на делото си! — ревнал още по-страшно лъвът. — Карррауууул, доведете ми веднага тази нещастница да я предам още сега на заколение!

И преди враната да се окопити, царските стражи я смъкнали от дървото и начаса я отвели при повелителя на всички животни и птици.

— Ти ли, глупачке, донесе тези плашила тука да разплакват чедото ни? — викнал грозно лъвът над главата й.

— Аз, господарю!… Ваша повеля изпълних — нали искахте да донеса на божествения ви син най-сладкопойните, най-сладкогласите птичета на света! — отвърнала гордо враната. — Ето ги!

— Какви най-сладкопойни, най-сладкогласи птичета бълнуваш, нещастнице, не ги ли чуваш как страшно грачат?! — ревнал още по-грозно лъвът. — Палачат, само палачът ще ти даде да разбереш…

Но враната все едно, че не чула нищо от лютата закана. Загледана като омагьосана към своите пилета, тя на един дъх разказала как три дни напразно търсела навред по света истински певци за лъвчето, докато накрая ги намерила в своето гнездо. Лъвицата през цялото време я слушала с умилени очи и като разбрала, че думите на враната не достигнали до сърцето на лъва, горещо му се помолила:

— Съпруже мой и татко на най-милото, най-умното, най-красивото, най-смелото лъвче на света, прости на нещастната майка — трябва да видиш рожбите й с нейните очи и да ги чуеш с нейните уши, за да я разбереш!…

Щом чул молбата на височайшата си съпруга, лъвът начаса дигнал глава и целият дворец потреперал от гороломния му рев. А ние вече знаем, че на дворцовия лъвски език това значело:

— Волята ти за нас е закон, госпожо!… Така мъдрите думи, излезли от сърцето на едната майка, спасили другата майка. И враната напуснала недокосната двореца на лъва, заедно с шестте си гласовити рожби — всички здрави-здравенички, всички цели-целенички…

Хитрият кожухар

Живели някога двама съседи. Единият бил богат, алчен чифликчия, а другият — беден работлив кожухар.

Веднъж чифликчията метнал през рамо обработена овча кожа и се запътил с нея към бедния си съсед — кожухаря.

— Майсторе — казал му той, като разгънал важно върху кожухарската маса овчата кожа, — искам да ми направиш от тая кожа топло кожухче. Нека да е без ръкави, ала да бъде такова кожухче, каквото никой на света досега не е носил… Тъй де, пари ще ти броя за работата, не е шега!

— Бива, съседе — отвърнал кожухарят, — ще ти направя такова кожухче, че да бъде за чудо и приказ — през девет планини и през девет реки да се говори за неговата хубост!

— И още нещо: ще работиш така, та от кожата нито косъм да не се похаби!… Тъй де, пари струва!

— Добре, съседе! Докато майсторя кожухчето, очите ми ще играят на четири, а ръцете ми ще пипат така, като че ли златар гривна за царската дъщеря прави!

— Тъй де, пари ще получиш за това, не е шега! — казал накрая чифликчията и си тръгнал.

Но преди да прекрачи прага, хрумнало му нещо и се върнал от вратата:

— Чувай, майсторе — казал, — май кожата е доста голяма, не може ли от нея да ми направиш вместо едно две кожухчета?…Кожа е това, хей, кожа от цяла овца — пари струва!

— Бива, съседе. Щом искаш две кожухчета, ще ти направя две кожухчета… — отвърнал кожухарят и се усмихнал хитро под мустак на чорбаджийската ненаситност.

Очите на чифликчията светнали. Огледал още веднъж кожата, попипал я отсам, подръпнал я оттам, па побързал да каже:

— Както я гледам тази кожа, струва ми се, че от нея ще излязат и три кожухчета, а?

— Защо не, съседе, може и три…

— А по очите ти познавам, че и за калпак ще остане, нали?

— Че и калпак да ти направя, съседе, защо не!

При тия думи чифликчията едва що не изкрещял от радост. Сетне потъркал доволно ръце, па побързал да си върви, докато кожухарят не се е опомнил и отметнал от думата си.

Из пътя той вървял усмихнат и все си бърборел:

— Хубаво подведох този глупак — от една овча кожа три кожухчета да ми направи, на туй отгоре и… калпак! Хи-хи… хубаво го наредих! Така-а-а, така-а-а… — ум царува, ум робува, ум патки пасе!… Хи-хи!

Минало време.

Когато решил, че поръчката му вероятно вече е готова, чифликчията се запътил към кожухаря и още отдалече се провикнал весело:

— Ей, съседе, готови ли са моите кожухчета?

— Готови са, готови са — току-що ги завърших, съседе! — подал глава от работилницата си кожухарят.

— И калпакът ли?

— И калпакът, и калпакът… Чифликчията изтичал радостно до работната маса на кожухаря. Ала като видял трите кожухчета и калпака до тях, само дето не припаднал от изненада. Сетне смръщил вежди и ревнал с цяло гърло:

— Какво си направил ти, бре нещастнико?!…

— А че, каквото виждаш: три кожухчета и един калпак… — отвърнал кротко майсторът. — Нали така ми поръча?

— Но погледни ги колко са малки, глупако!… За ръкавици на ръцете ми няма да стигнат, та камо ли да се облека в тях! А и калпака сякаш за коте си го правил.

— Е, съседе, не се гневи… — разперил ръце кожухарят срещу посинелия от ярост чорбаджия. — Три кожухчета и един калпак ми поръча да ти направя, това ти и измайсторих — какво повече искаш! Колкото за големината, и дума не е ставало… Аз мислех, че си поне толкова умен, за да знаеш какво може да стане от една овча кожа — нали от нея със зор става само едно кожухче!… Овцата, съседе, не е като ратая ти — по три кожи на годината от него да смъкваш! Така ли е?

На тия прави думи чифликчията не можал нищо да отвърне. Само свил юмруци, изпъшкал тежко, па побягнал с рев навън…