Зад кулисите на ФСБ (КГБ)

Част III

За да преценим каква част от разузнаването влиза в мафиотски структури, можем да направим съвсем проста сметка. В западните сайтове има списък на съветските „дипломати“, изгонени за шпионаж от страните, в които пребивават през 1973–1984 година. Списъкът съдържа 199 имена, а ако не смятаме военните разузнавачи от ГРУ (58 души), остават 141 шпиони от КГБ. Сега всички те могат да бъдат проверени с помощта на търсачките.

Получава се следната картина: за огромната част от тях в интернет няма никакви данни. Изглежда, че тези „бойци на невидимия фронт“ вече са скромни пенсионери или пък са се преместили (минали са повече от двайсет години). Може да се открие по нещичко само за няколко десетки бивши шпиони. След „победата на демокрацията“ те се занимават с какво ли не: преводачи, писатели (един пише за летящи чинии!), предприемачи, дипломати. Четирима са станали посланици, но не и в престижни страни (Судан, Египет, Бахрейн, Мадагаскар). Впрочем навремето изгонват заради шпионаж именно посланика ни в Египет (през 1981 година). В никоя нормална европейска страна не биха го допуснали обратно дори като турист. Друг е генерален консул в Калкута, трети е търговски представител в Чили.

Изглежда, че всички те продължават да шпионират! Двама са се посветили на туристическия бизнес, и с тях всичко е ясно! Нека погледнем възможните кандидати за мафията:

В. А. ЧЕРНОВ (изгонен от Англия през 1983 година) — президент на ГОСИНКОР, голяма корпорация. Наш клиент!

А. В. КРИСИН. (Канада, 1978) — президент на Европейската тръстова банка^[4]. Също.

Г. Г. ПЕТРОВ (Норвегия, 1981) — вицепрезидент на Търговско-промишлената палата. Пътува до различни страни, води преговори с финансисти и т. н. Наш човек.

Г. Ф. ТИТОВ (Норвегия, 1977) — генерал-лейтенант, при Крючков е бил началник на ВГУ (контраразузнаването) на КГБ. Той е сред ръководителите на „европейската мафия“ в разузнаването.

Ю. К. ШЕБАНОВ (Египет, 1981). Някакъв Юрий Шебанов е бил директор на фирмата „Нефт Самари“ — убиват го в Москва през 1994 година (тогава изтрепват цялата управа на фирмата). Подходящ кандидат, но не успях да установя дали точно той е онзи шпионин. Може и да е съвпадение на имената.

Има още трима предприемачи, които купуват различни стоки на Запад и ги продават у нас. Бих ги причислил към дребния бизнес, все пак търгуват с потребителски стоки, а не с нефт. Но бизнесът им може и да не е толкова дребен, току-виж се обидили!

В. Т. ХЛИСТОВ (Холандия, 1976) — търговия с електроника.

A. Н. ОСИПОВ (Дания, 1975) — търговия с резервни части за чуждестранни коли.

B. И. СУШКОВ (Испания, 1981) — компания СНС, търговия с цигари.

Основната сила на всяка мафия е нейният „общ капитал“. Затова и го умножават по всякакви начини. Но не бива да се мисли, че чекистите работят само „за идеята“ и нямат никаква лична полза от „бизнеса“ си. По-скоро са възприели системата на другаря Сталин. Нали и нашата партокрация е била своего рода мафия. Ако си спомняте, тогава чрез фелдегерите номенклатурата е получавала сякаш лично от Сталин пликове с пари — втора, тайна заплата, многократно по-голяма от официалната. Сега, естествено, вече няма пликове — простоти превеждат пари по личната сметка някъде в Андора.

Нека просто от любопитство пресметнем каква, примерно, може да е тази „заплата“. Смята се, че от Русия на Запад са изнесени приблизително 300 милиарда долара (споменават се и по-големи цифри). Да кажем, че мафията разполага само с половината от тези пари. Този капитал расте поне с десет процента на година. Ако членовете на мафията живеят „с процент от процентите“, както е прието при капиталистите, то те могат да харчат един процент от капитала на година. Ако приемем, че членовете на мафията са хиляда човека, ще получим 1,5 милиона долара за всеки от тях. Разбира се, в мафията не може да има никакво равенство и братство — върхушката трябва да получава повече. Но и така за обикновения боец излиза не по-малко от милион на година. На Запад толкова получават президентите на големи фирми и банки.

Отдавна вече са изготвени списъци: „КГБ във властта“, „КГБ в бизнеса“ и т. н. Всичко това го има в интернет. Нещо повече, някои хора не ги е домързяло да проверят миналото на хиляди чиновници от високите етажи на властта — и са открили, че бившите офицери от КГБ са една четвърт от тях, като при това делът им постоянно нараства (О. Крищановска). А колко са „извънщатните сътрудници“, т. е. доносниците, в управляващия елит на Русия — за това изобщо не съществува статистика.

Самият факт на решаващото участие на КГБ в живота на съвременна Русия не поражда съмнения у никого. Но изследователите нямат сериозно желание да разнищят кои именно подразделения на КГБ са дошли на власт — всички чекисти се представят като единно цяло, еднородна маса. Най-издигнатите твърдят, че на власт сега е точно външното разузнаване (А. Мусаков), но тогава вече и разузнаването се смята за едно цяло.

Аврамов, Владимир Сергеевич. Полковник от разузнаването. Шпионин в Норвегия (1964 — 1968). Не се знае къде е бил след това. През 1991 година излиза в оставка и се заема с бизнес. Създава смесеното предприятие (СП) „Руская Америка“, след това „Международна металургическа корпорация“. Но както изглежда, този му бизнес не потръгва добре. В интернет има документ от Държавния комитет по митниците от 27.05.1994 година. Нареждането е до всички митници — да задържат всички товари, чийто адресат е „Руская Америка“. Абрамов е принуден да зареже цялата тази работа и да се заеме с охранителна дейност. От 1996 година той е генерален директор на ЧОП (частно охранително предприятие) и заместник-директор на Школа за търговска сигурност. Увлича се от „науката за охраната“ публикувал е повече от 80 труда на тази тема.

Адамишин, Анатолий Леонидович, роден през 1934 година. Завършва Икономическия факултет в МГУ. През 1960–1965 е служител в посолството в Италия. Работи в системата на Министерството на външните работи, стига до поста заместник-министър на външните работи (1986–1990). Възможно е Адамишин да не е офицер от КГБ, но така или иначе връзките му с външното разузнаване са достатъчно здрави. През 1990 г. отново заминава за Италия, този път като посланик. През октомври 1992 става първи заместник-министър на външните работи. После е депутат в първата Държавна дума от квотата на „Яблоко“ но скоро прекъсва депутатството — през май 1994 година е назначен за посланик в Англия. През август 1997 година Адамишин става министър на Руската федерация по сътрудничеството със страните от ОНД. През август 1998 г. започва бизнес: става вицепрезидент на акционерната финансова компания (АФК) „Система“ Именно това назначение ни дава всички основания да причислим Адамишин към мафията — това е мощна корпорация, за нея работят 70 хиляди души. Пазарната стойност на акциите на „Система“ е 3,3 милиарда долара. „Система“ явно е създадена с участието на УКГБ на Москва: цялата й управа се състои от висши комсомолски кадри и други подобни „активисти“. От цялото ръководство на „Система“ само Адамишин е работил в чужбина.

Батчиков, Сергей Анатолиевич. Занимава се с шпионаж в страните от Латинска Америка (той е единственият от този регион в списъка). Успява да попадне в „европейската мафия“ вероятно защото другият „латиноамериканец“ генерал Леонов, го изтегля при себе си в Информационно-аналитичното управление на КГБ. Там Батчиков има шанса да бъде забелязан от ръководителите на външното разузнаване от „европейската мафия“ След „победата на демокрацията“ Батчиков е вицепрезидент на компанията „Интеррос“ и вицепрезидент на банката ОНЕКСИМ. Тоест работи в структурите на Потанин. Всеизвестно е, че Потанин натрупва огромното си състояние на основата на финансовите структури на Министерството на външноикономическите връзки на СССР. Което би било невъзможно без активното съдействие на външното разузнаване. Но никой не обръща внимание, че в ръководствата на гореспоменатите компании е пълно с хора, работили по линия на външната търговия в Европа. Тъй че империята на Потанин със сигурност се отнася към „европейската мафия“, затова и сега бизнесът му процъфтява. Батчиков е по-известен не с финансовата си дейност, а с участието си в политиката. Покрай работата си в Министерството на външноикономическото сътрудничество на Русия той се запознава с Глазев, който по онова време оглавява това министерство. Благодарение на което става заместник-председател на Глазевия Конгрес на руските общини. През август 2003 година Батчиков напуска Глазев, отива в КПРФ (Комунистическата партия на Руската федерация) и става спонсор на тази организация.

Белавенцев, Олег Евгениевич. Вицеадмирал. Изгонен е за шпионаж от Англия през 1985 година. Военноморското му звание смущава — то е рядкост сред разузнавачите от КГБ. Вероятно той е от военното разузнаване на ГРУ. Но в този случай едното не пречи на другото — Белавенцев би могъл да работи и за двете разузнавания. На служителите на ГРУ е забранено да вербуват колегите си от КГБ. Но за КГБ няма такава забрана по отношение на ГРУ. През януари 1998 година Белавенцев е назначен на поста първи заместник на генералния директор на федералното държавно унитарно предприятие (ФГУП) „Росвооружение“, който той заема до май 1999 година (на подобен пост никой не е успявал да се задържи прекалено дълго).

Белик, Александър Николаевич, роден през 1957 година. Завършва Московския държавен институт по международни отношения (МГИМО), работи като представител на „Експортхлеб“ в Австралия (1985–1990). През 1992 година става вицепрезидент на „Експортхлеб“ през 1993 — президент. През годините на демокрацията тази организация вкарва в Русия 56 милиона тона зърно на стойност осем милиарда долара. А това не са толкова малко пари, че мафията да не се заинтересува от тях. Освен това по същото време Белик е и член на борда на директорите на банка ОНЕКСИМ. Тази банка е едно от главните звена в структурата на „европейската мафия“. В ръководството на гигантската империя на Потанин не се допускат случайни хора. При това Австралия също влиза в зоната на Трети отдел на ПГУ.

Белянинов, Андрей Юриевич. Роден е през 1957, през 1978 година завършва Московския институт за народно стопанство, след което започва работа в разузнаването. Работил е в ГДР, където, както се говори, се е запознал с Путин. През 1991 година напуска КГБ и се залавя с бизнес. В началото основава „РЗА Банк“^[5] към института, в който е учил. После „Новикомбанк“, с участието на външното разузнаване (оглавява тази банка през 1995 година). „Европейската мафия“ полага началото на истинския бизнес, тоест търговията с оръжие, в края на 90-те години. През декември 1999 година Белянинов става заместник генерален директор на ФГУП „Промекспорт“ (генерален директор е Чемезов, друг шпионин от ГДР). През ноември 2000 година Белянинов е генерален директор на обединената корпорация „Рособоронекспорт“ — сега под контрола му е целият износ на оръжие (Чемезов е назначен за негов заместник). Но Белянинов не изоставя и своята „Новикомбанк“ там остава член на борда на директорите.

Бирюков, Дмитрий Дмитриевич, роден през 1939 година. През 1963 завършва биология в МГУ и веднага поема по чекистката пътечка: Комитета за младежките организации (1963–1966), Агенцията по печата „Новости" (АПН) (1966–1969) — това са все организации, които работят с чужденци. От 1969 година работи в телевизията — там също се занимава с международни теми. От ноември 1975 до ноември 1981 е в Полша като телевизионен кореспондент. Разобличава „Солидарност“ от момента на зараждането й през лятото на 1980 почти до разгрома й през декември 1981 година. Едновременно Бирюков се занимава с пропаганда и по полската телевизия. Кариерата му се развива успешно до август 1991 година — издига се до заместник-председател на Гостелерадио на СССР по международните работи. Когато идва демокрацията, е принуден да напусне телевизията и става заместник главен редактор на списание „Панорама“ (1991–1994). През 1994 година „европейската мафия“ започва да дава признаци на живот и в резултат Бирюков минава на по-отговорна работа: през март 1994 става пресаташе на председателя на Думата И. Рибкин. Двамата с Рибкин не се разделят повече: Бирюков работи като негов помощник и в Съвета за сигурност (1996 — 1998), и когато Рибкин е назначен за пълномощник на президента за ОНД. Версията ни е следната: в този тандем водещият не е Рибкин, а старият чекист Бирюков.

Бобровски, Николай Леонидович, роден през 1952 година. Полковник от разузнаването. Състудент е на Путин в разузнавателната школа и като него работи в германския сектор. Когато Путин оглавява Главното контролно управление, взема Бобровски със себе си. През 1999 Бобровски е назначен за заместник-началник на секретариата на правителството, през пролетта на 2000 година — за заместник-началник по управлението на кадрите в администрацията на президента. От април 2001 е заместник-министър на данъците. През юли 2001 става началник на криминалната милиция, заместник-министър на вътрешните работи. През юни 2002 блестящата му кариера прекъсва — той е уволнен. Уж симпатизирал на „Сибнефт“ в борбата му за „Славнефт“ (а трябвало да бъде обратното). Колегите му твърдят, че Бобровски е загубил всякаква мярка в краденето.

Богданов, Михаил Юриевич. Завършва филология в ЛГУ. След това „изкарва стаж“ в Англия и САЩ. Фигурира в списъка на изгонените от Англия за шпионаж през 1985 г. От началото на 90-те години се занимава с бизнес за подготовка на персонал, директор е на московската фирма „БЛМ-Консорт“. Разбира се, тази дейност съвсем не е търговия с нефт или оръжие. Но Богданов има възможност да прати нужния човек във всяка московска фирма. В едно интервю той казва, че по същото време негов приятел е започнал да се занимава с аналогична работа в Петербург (не посочва фамилия).

Богомолов, Валерии Николаевич. Роден през 1951 година. Не е бил официален шпионин, на пръв поглед е „чист дипломат“. Но като имаме предвид, че през март 2003 Богомолов е избран за секретар на генералния съвет на „Единна Русия“, можем да се усъмним в неговата „чистота“ и невинност. Започнал кариерата си като учител във Вологодска област, Богомолов успява да постигне много. Пътят му към върховете на властта минава през Берлин, където той работи в посолството в периода 1988–1992. През 1996 година заминава за Унгария, този път като кореспондент на вестник „Трибуна“. Както се казва в идиотската листовка на единорусите, тогава „руската международна журналистика е имала нужда от потягане“.

Булатов, Владимир Павлович, роден през 1948 година. През 1971 завършва икономика в МГИМО. От там нататък работи в чужбина. Бил е в командировки в Мозамбик (1978–1981), в Перу (от 1985), след това в Ангола. Както виждате, Булатов е укрепвал „икономическите връзки“ само в зони на партизанска война. През 1990 година се отдава на мирен труд — започва да организира „съвместни предприятия“. От 1992 година е старши вицепрезидент на Югорската акционерна банка. След това оглавява московската банка „Отон“. Което ни води към констатацията, че и той спада към „европейската мафия“: съсобственикът на търговската къща „Отон“ Б. Мазин по-късно става генерален директор на затвореното акционерно дружество (ЗАО) „Интеррос Метал“ от империята на Потанин. Разбира се, тази нишка не е особено надеждна, но не успяхме да открием друга. А от африканските джунгли един шпионин може да попадне и при „европейската“, и при „азиатската мафия“ — както се случи.

Що се отнася до банките, ръководени от Булатов, и двете фалират — през 1997 и през ноември 1999 година. Такъв фалит невинаги означава неуспех: в Русия това е един от начините за присвояване на чужда собственост.

Веденяпин, Павел Михайлович, роден през 1958 година. През 1980 завършва Института за страните от Азия и Африка, знае японски и английски език. От този институт тръгва пътят му по чекистка или по партийна линия. Веденяпин започва работа в ТАСС, а това означава, че е попаднал в разузнаването. През 1985 година заминава за Канада като кореспондент на „Комсомолская правда“. От 1994 работи в телевизията, по едно време е заместник-директор на телевизионната компания ATV. От 1998 е заместник-председател на управителния съвет на Националната резервна банка, директор на департамента по връзките. В тази банка главни роли изпълняват бивши шпиони от Англия (Лебедев, Костни и т. н.). Веденяпин заема по-скромен пост, той не е шпионирал на територията на Европа.

Веселовски, Леонид. Полковник от разузнаването. В края на 70-те и в началото на 80-те години шпионира в Португалия. През 1990 е пренасочен към ЦК на КПСС за изпълнение на специална задача: изпращане на партийни пари на Запад. Парите се пращат чрез различни фиктивни фирми от рода на „Сиабеко“ на Бирщайн. Веселовски е в буквалния смисъл единственият чекист, който след победата на „демокрацията“ е разобличен за подобна дейност. Вдига се много шум, обвиняват го във всички земни грехове. Но тъй като той изобщо не възнамерява да се връща в Родината, всичко приключва само с шума. Сега Веселовски живее някъде в Швейцария и изглежда не тъне в мизерия.

Виборнов, Сергей Александрович, роден през 1958 година. През 1980 завършва МГИМО. Работи в посолството във Франция (1980–1985). После е завеждащ международния отдел в апарата на Министерския съвет (от януари 1993 година). След това се занимава с бизнес. Сега заема поста генерален директор на Инвестиционната група „Алроса“. Това е дъщерна фирма, която се занимава с добива на злато в Якутия („Алданзолото“) и отговаря за подготовката на добива на диаманти в Архангелска област („Севералмаз“). Това е твърде мащабен проект: запланувано е да привлече инвестиции за 350 милиона долара и да повиши добива на диаманти до 200 милиона долара на година. Това са големи игри, в които един „чист дипломат“ няма работа. В последно време „азиатската“ и „европейската мафия“ влязоха в ожесточена схватка за компанията „Алроса“ Победиха „европейците“, вкарали в битката целия държавен апарат и спецслужбите. През септември 2003 година вицепрезидент на „Алроса“ става Юрий Йонов, полковник от ФСБ и бивш съветник на вицепремиера Кудрин. През 2002 г. този Йонов помага да бъде иззет контролният пакет акции от правителството на Якутия. Колкото до Инвестиционната група „Алроса“ то там заместник-генерален директор става В. Кургузов от „Норникел“ на Потанин.

Голубев, Валерий Александрович, роден през 1952 година. Подполковник от разузнаването. Завършва Ленинградския корабостроителен институт, работи като инженер. През 1979 започва работа в УКГБ на Ленинград. През 1983 отива във външното разузнаване. Не е известно къде е шпионирал. В едно интервю, за да похвали повече Путин, отбелязва, че не било лесно да вербуваш германци, а Путин се справял блестящо с това! Не е ясно дали Голубев си е създал такава представа за германците от личен опит, или по думите на приятеля си Вл. Путин. През 1991 година Голубев напуска разузнаването и отива на работа при Собчак, става шеф на секретариата на кметството. После ръководи Василеостровския район в Петербург (1993–1995). Кой знае защо не се задържа дълго и на този пост, става депутат в градския парламент. От 1999 година Голубев ръководи Комитета по туризма на Петербург. През април 2002 го избират за представител на Ленинградска област в Съвета на федерациите. През февруари 2003 най-сетне поверяват на Голубев приличен пост — назначават го за генерален директор на дружеството с ограничена отговорност (ДОО) „Газокомплектимпекс“ и едновременно с това за член на ръководството на „Газпром“.

Сега Голубев се занимава със закупуването на цялото необходимо оборудване за газовиците. Това са стотици хиляди тона тръби и други материали на стойност над 2 милиарда долара на година.

Грибин, Николай Петрович. Генерал-лейтенант от разузнаването. Сведенията за него са оскъдни: до 1972 година е резидент в Норвегия, от края на 1976 — резидент в Дания, от 1984 — началник на Трети отдел на ПГУ (англоскандинавския). Именно на основата на Трети отдел на разузнаването наред с Четвърти отдел (германския), се формира „европейската мафия“ в разузнаването. В кариерата си Грибин върви по стъпките на генерал Грушко: Норвегия — Дания — началник на Трети отдел. За по-нататък не се знае нищо, Грибин изплува на повърхността чак през юни 1997 година, когато го назначават за шеф на Академията за външно разузнаване. За един шпионин подобно назначение е почетна синекурна длъжност за ветеран, отдих от реалната дейност.

Грушко, Виктор Фьодорович. Роден през 1930 година, генерал-полковник. Без съмнение той е един от бащите основатели на „европейската мафия“. През 1954 завършва МГИМО. През 1956 е изпратен в Норвегия като „чист дипломат“, тоест не е шпионин. В разузнаваческите среди подобно начало на кариерата се смята за непрестижно, дори по възможност го крият. Щом си „чист дипломат“, значи си доносник на КГБ и си длъжен да следиш останалите служители в посолството: кой с кого спи, кой обича да си пийва и т. н.

През 1960 година Грушко се връща от Норвегия и преминава във външното разузнаване. В началото на 70-те работи в Норвегия вече като шпионин, заместник-резидент е до 1972 година. Норвегия е един от основните центрове, в които започва да се оформя „европейската мафия“, точно там се събира задружна компания, която по-късно се превръща в ръководното ядро на тази мафия.

След Норвегия кариерата на Грушко се ускорява: заместник-началник на Трети отдел, после резидент в Дания. През 1977 година той вече е началник на Трети отдел. През 1980 е назначен за заместник-началник на ПГУ по европейската линия. От 1983 е първи заместник-началник на ПГУ. А като се има предвид, че по онова време начело на разузнаването е дилетантът Крючков, бивша партийна номенклатура, то генерал Грушко става реалният ръководител на цялото външно разузнаване. Когато Крючков става председател на КГБ и отстъпва ръководството на външното разузнаване на „азиатската мафия“ (януари 1989), той назначава Грушко за шеф на ВГУ (Второ главно управление — контраразузнаването). През януари 1991 година, когато си отиват последните заместници на председателя на КГБ от групата на „азиатците“, Грушко идва на мястото на генерал Бобков на поста първи заместник-председател на КГБ. Той остава на този пост до августовския пуч през 1991, в който взема много активно участие. И в резултат попада в затвора. Там здравето му се влошава и въпреки че го освобождават скоро, през април 1997 година Грушко умира.

Гризунов, Сергей Петрович. Роден през 1949 година. Завършва журналистика в МГУ. От 1974 работи в АПН. Бил е ръководител на бюрото на АПН в Югославия в началото на 90-те години, по времето, когато гражданската война там е в разгара си. Когато се случват такива събития, броят на разузнавачите в региона веднага се увеличава, при това там се изпращат отбрани кадри. Още повече че това става не някъде в Африка, а в Европа. През април 1994 година Гризунов става заместник-председател на Комитета по печата. Днес журналистите си спомнят за него с умиление, като за голям либерал (в сравнение с днешните гестаповци). Въпреки това на този пост го слагат именно като чекист. През 1996 година той неочаквано се отдава на бизнес: става вицепрезидент на американската корпорация ICN Pharmaceuticals, изкупила в Русия цели фармацевтични предприятия и множество аптеки. Компанията е основана още през 1960 от югославския емигрант Милан Панич, годишният й оборот надхвърля 700 милиона долара. През 1992 г. Панич за кратко е министър-председател на Югославия — изглежда, че тъкмо тогава се е запознал с Гризунов. През 2001 година в корпорацията става преврат, цялото ръководство начело с Панич е изгонено от акционерите. Решено е предприятията в Русия да се продадат. Тогава Гризунов става вицепрезидент на издателство „Московские новости“ (2001–2003). През юни 2003 година Гризунов се насочва към производството на стомана — влиза в ръководството на откритото акционерно дружество (ОАО) „Новолипецки металургичен комбинат. За това огромно предприятие се води ожесточена борба — „европейците побеждават.

Давидов, Олег Дмитриевич. Роден през 1940 година. Завършва Московския инженерно-строителен институт (МИСИ) през 1963, работи като инженер. Официално не е бил разузнавач. Шпионин, с вероятност 90 процента. Давидов работи първо във Финландия (1973–1975), под „чадъра“ на „Технопромекспорт“. После — в Либия (1978–1985), където в началото представлява „Атоменергоекспорт“, а след това е съветник в посолството. Нататък кариерата му се развива стремително: той е заместник-председател на Държавния комитет за икономически връзки (1986–1988), заместник-министър на външноикономическите връзки на СССР (1988–1991). През 1992 година става директор на компанията НИПЕК (търговия с нефт). От януари 1993 е първи заместник-министър на външноикономическите връзки на Русия. После става министър на външноикономическите връзки от септември 1993 до април 1997 година. В същото време от септември 1994 е вицепремиер. Не е известно защо тази блестяща кариера прекъсва. Давидов е бил в самия епицентър на нашата руска корупция. Само от един договор от 1995 година за доставки на газ в България той е спечелил 4,5 милиона долара. А подобни договори са много. Давидов държи „спечелените пари“ в „Ситибанк“ (Ню Йорк), в интернет откриваме дори номера на сметката. Сега Давидов е член на борда на директорите на „Лененерго“ и съветник на финландската компания „Иматра Войма“. Върнал се е, така да се каже, при извора.

Евстафиев, Аркадий Вячеславович, роден през 1960 година. През 1982 завършва университета в Саратов. После работи във външното разузнаване. Не е известно къде е шпионирал. Знае английски, френски и датски език. Датският сочи към Трети отдел на разузнаването, другаде няма къде да бъде използван. От 1991 година работи в пресслужбата на правителството на Русия. От 1992 е съветник и пресаташе на Чубайс. От 1995 работи в телевизията — става заместник генерален директор на OPT. От април 1996 е отново при Чубайс. През юни 1996 г. Евстафиев е хванат от Коржаков с прочутата кутия за копирна хартия, натъпкана с долари. Избухва скандал, Коржаков е изгонен от Кремъл, а Евстафиев само дето не е награден като борец за демокрация. През 2000 година Евстафиев става заместник генерален директор на „Мосенерго“. От 2001 — генерален директор. Версията ни е следната: всеки Чубайс си има „съветник“ от външното разузнаване. Това е заимствано от чекистката практика от времената на войната в Афганистан: по онова време всеки афганистански ръководител също си е имал „съветник“ от КГБ.

Ермаков, Николай Александрович. Роден е през 1939 година, генерал-лейтенант от разузнаването. Завършва МГИМО, където изучава немски език. После работи в разузнаването, повече от 10 години е представител на ПГУ в Групата на съветските войски в Германия. През юли 1991 става началник на митниците на СССР — работи там до края на годината, до разпадането на Съветския съюз. След това се занимава с „околомитническа търговия“ (само у нас човек може да се занимава с подобен бизнес, и то напълно открито). От декември 1998 до юли 1999 година Ермаков оглавява Държавния комитет по рибовъдство.

Ерошченко, Николай Владимирович, роден през 1957 година. Работи в разузнаването от 1984, специализира се по Китай. От 1992 се занимава с бизнес, след това е вицегубернатор на Иркутска област, бил е и представител на областта в Москва (1997–2000). От юли 2000 година е председател на съвета на директорите на ОАО „Русия-Петролеум“. Тази компания е заета с усвояването на ново огромно газово находище в Иркутска област (запасите са около два трилиона кубически метра). Намира се под контрола на концерна ТНК-ВР („Алфа груп“). В тези инвестиции участват и Китай и Южна Корея, където възнамеряват да доставят газ. Работата е сериозна, играта е за милиарди долари. Може би затова Ерошченко умира „след продължително боледуване“ през юли 2002 едва на 45 години. Що се отнася до въпроса как в „европейската мафия“ е могъл да попадне специалист по Китай, тук няма особена загадка — разузнаването в страните от Тихоокеанския регион винаги е било в добри отношения с „европейците“.

Жижин, Владимир Иванович, роден през 1939 година. Генерал-майор от разузнаването. Работи в Норвегия, където отговаря заедно с Г. Титов и А. Лопатин за връзката е агента Трехолт от Министерството на външните работи на Норвегия. Когато Трехолт през 1978 година е изпратен в ООН, Жижин заедно с Лопатин поема след него за Ню Йорк. Това се прави само при работа с наистина ценен агент. През януари 1984 година Трехолт е арестуван. Като наказание трите му свръзки са „заточени“ в представителството на КГБ в ГДР. Това е сурово наказание — от Ню Йорк да попаднеш в социалистическа страна! Но благодарение на това „заточение“ се създават тесни връзки между шпионите от англоскандинавкия и германския отдели в разузнаването. Не успяхме да открием сведения за Лопатин. Титов през януари 1991 година застава начело на контраразузнаването (ВГУ). Жижин също прави кариера — става началник на секретариата на КГБ. На този пост генерал Жижин взема активно участие в августовския пуч — той е написал обръщението към народа на ГКЧП и така нататък.

Зимин, Юрий. През 1987 година завършва школата за разузнавачи в Москва, специализира се по Швеция. Сега работи в Естония. През 1996 фирмата Onako-Eesti започва да строи нефтено пристанище в Талин. В тази фирма Зимин заема скромния пост началник на охраната, но естонската полиция е сигурна, че именно той реално я управлява. При това интересите му излизат отвъд територията на нефтения бизнес и обхващат цяла Естония — той постоянно поддържа контакти с най-различни хора. За тази цел разполага с прекрасна база: във фирмата от 1997 година работи последният председател на КГБ на Естония, генерал Рейн Силарт. Фирмата Опако не е независима, тя е последното звено от дълга верига: Опако — „Оренбургнефт“ — Тюменската нефтена компания — „Алфа банк“. Тоест тази фирма е филиал на огромната империя на Михаил Фридман. Активите на този концерн се оценяват на 3 милиарда долара.

Иванов, Сергей Борисович, роден през 1953 година. През 1975 година завършва филология в ЛГУ (английски и шведски език). В разузнаването не попада веднага, а през 1979 година (първо работи в УКГБ на Ленинград, бил е колега на Путин). Първата му командировка е в Англия, откъдето го изтеглят през 1983. После работи във Финландия. През 1985 година Гордиевски, резидентът в Англия, бяга и издава всички, които познава. Иванов е разкрит окончателно, затова след Финландия се налага да замине за Кения. Тази англоезична страна е приют за провалили се шпиони от Трети отдел на ПГУ.

След Кения Иванов работи в централния апарат на разузнаването. До август 1998 година е на поста заместник-директор на Европейския департамент на СВР. По това време Путин е назначен за директор на ФСБ и веднага взема Иванов при себе си. Понеже „европейците“ завземат властта във ФСБ, в органите започва голяма чистка и драстична перестройка. Иванов оглавява новия Департамент за анализ, прогнози и стратегическо планиране (ДАПСП). Това е най-секретното подразделение на ФСБ. Знае се само, че там се събират не интелектуалци, а главорези, от рода на специалистите по „мокри поръчки“ на генерал В. Ушаков. Освен това става известно, че докато „европейците“ не завземат през 2000 година ръководството на СВР, същият този ДАПСП се е занимавал с разузнаване в чужбина, което по принцип е строго забранено на ФСБ.

През ноември 1999 година Иванов е назначен за секретар на Съвета за сигурност. През март 2001 става министър на отбраната. На сайта „Стрингер“ е обнародвана версията, че не Путин, а именно С. Иванов е главният резидент на „мафията“ в Кремъл. И е много вероятно това да е истина.

Кобаладзе, Юрий Георгиевич. Роден е през 1949 година, генерал-майор от разузнаването. През 1972 завършва журналистика в МГИМО и постъпва в разузнаването. Работи като „кореспондент“ в Малта, в САЩ и във Франция. Прекарва седем години в Лондон (1977–1984). От 1984 до 1991 година служи в централния апарат на ПГУ. От 1991 година ръководи пресслужбата на СВР. През март 1999 напуска разузнаването и става заместник генерален директор на ТАСС. От септември 1999 година е изпълнителен директор на инвестиционната компания „Ренесанс-Капитал“. Тази фирма е създадена през 1995 година и за времето на своето съществуване привлича в Русия инвестиции за осем милиарда долара. Няма никакво съмнение, че фирмата е на „европейската мафия“: от януари 2004 година президент на „Ренесанс-Капитал“ е О. Кисельов, човек от структурите на „Алфа банк“.

Кожемякин, Владимир Николаевич, роден през 1956 година. Завършва Московския държавен педагогически институт за чужди езици (МГПИИЯ), където учи английски и норвежки. От 1971 до 1991 година работи във външното разузнаване. Норвежкият език ни насочва към Трети отдел на ПГУ, при това Норвегия е една от трите ключови страни, в които се е формирала „европейската мафия“ в разузнаването. От 1991 година Кожемякин работи за правителството на Русия, в Държавната дума и т. н. Обикновено той заема по-скромни длъжности — „съветник, помощник“. През май 2002 година става първи заместник в корпорацията ГОСИНКОР, чийто шеф по онова време е друг бивш шпионин от Трети отдел на ПГУ, Владимир Чернов.

Кожухов, Михаил Юриевич, роден през 1956 година. През 1979 завършва МГПИИЯ, учи испански език. След което уж продължава обучението си в Куба. През 1980 година Кожухов става кореспондент на международния отдел на „Комсомолская правда“ и обикаля целия свят. Остава много дълго в Афганистан (1985–1989). Там не се разделя с автомата си и участва в бойни операции. Дори си спечелва орден „Красная звезда“! По-късно обяснява, че не бил знаел, че според международните правила на журналистите е забранено да се докосват до оръжие. След Афганистан Кожухов се прехвърля в Латинска Америка (1989 — 1994). Бил кореспондент на „Известия“ в Бразилия и т. н. Ходил е дори в Колумбия, искал да си поговори с наркобароните (те, кой знае защо, не пожелали да се срещнат с него). От 1995 година Кожухов работи в телевизията, водещ е на редица предавания. През ноември 1999 в кариерата му има рязък завой: Кожухов става прессекретар на министър-председателя Путин. Естествено, на тази длъжност не биха взели случаен човек. При това в такъв съдбовен за „европейската мафия“ момент — когато Путин върви през трупове към президентското кресло. Но на Кожухов му прави чест, че не успява да се задържи дълго в Кремъл. Още през януари 2000 година е принуден да напусне. От уклончивите му интервюта след напускането му се разбира, че той чисто психологически не е бил готов за такава мръсна работа. По-лесно му е било да убива хора в Афганистан!

Косарев, Николай Валентинович, роден през 1950 година. От 1976 е в КГБ. В официалната му биография не се споменава нито дума за външното разузнаване, но се е похвалил, че знае испански език. През 1992 година той се премества от КГБ в данъчната полиция и стига до заместник-началник на управление във Федералната служба на данъчната полиция (ФСНП). От септември 1997 година работи като заместник генерален директор на АО „Интеррос“. Тази фирма влиза в империята на Потанин, следователно принадлежи на „европейската мафия“. През декември 2001 Косарев напуска „Интеррос“ и става представител на Тамбовска област в Съвета на федерацията. Толкова ранно оттегляне от активна дейност на заслужена почивка навежда на мисълта, че все пак е шпионирал не в страните, в които е трябвало. Тоест дори не в Испания (Пети отдел в разузнаването), а в Латинска Америка (Втори отдел). Пак в „Интеррос“ по това време работи като вицепрезидент бившият шпионин от Латинска Америка Батчиков.

Косов, Николай Николаевич, роден през 1955 година. През 1977 завършва МГИМО. Минава за „чист дипломат“, но в действителност няма съмнение, че е кадрови разузнавач. Баща му, Николай Антонович Косов, е генерал-майор от разузнаването. Работил е в САЩ, после е резидент в Холандия (1957–1962) и представител на КГБ в Унгария. След това става шеф на Информационното управление на ПГУ. Нещо повече, майката на Косов, Елена Александровна, също е била шпионка.

Първата командировка на Косов е в Ирландия, където остава до 1984 година. От 1985 до 1992 работи в Лондон. Главното по отношение на кариерата му е обстоятелството, че точно през тези години Англия е един от центровете, в които се формира „европейската мафия“. Той явно допада с нещо на тази мафия: щом се връща от Лондон, попада в администрацията на президента на Русия — става помощник на Руцкой (1992 — 1993). След което Руцкой влиза в затвора, а Косов става отначало първи заместник, а по-късно и генерален директор на АО „Автомобилен всерусийски алианс“ (1992 — 1998). Тоест става „човек на Березовски“. Березовски със сигурност е свързан с „европейската мафия“, докато не се скарва с нея. През август 1998 година Косов е назначен за първи заместник-председател на „Внешекономбанк“. През тази банка „европейската мафия“ прекарва най-мащабните си афери.

Костин, Андрей Леонидович. Роден е през 1956 година. През 1979 завършва международни икономически отношения и заминава за Англия, където остава до 1984 година. Официално не е шпионин, но анализаторите не се съмняват, че е кадрови разузнавач. В Англия се запознава с друг шпионин, Александър Лебедев, и след „победата на демокрацията“ двамата започват общ бизнес. От 1993 година Костин е президент на Руската инвестиционно-финансова компания, след това е първи заместник-председател на Националната резервна банка (1995 — 1996). В управлението на тази банка участват много хора, но в действителност всичко в нея се ръководи от трима шпиони от Англия: А. Лебедев, А. Костин и Ю. Кудимов. През октомври 1996 година Костин е назначен за председател на „Внешекономбанк“. През юни 2002 „Внешекономбанк“ се слива с „Внешторгбанк“ и начело на новата „Внешторгбанк“ отново е Костин. В интернет има планини от компромати за тези неразделни приятели. Те дори регистрират в Швейцария фирма с красивото название „Лебеко“ (Лебедев и Костин). По сметките на тази фирма през Каймановите острови те превеждат откраднатите от тях пари.

Кошляков, Лев Сергеевич, роден през 1945 година, полковник. През 1969 завършва филология в ЛГУ и постъпва на работа в разузнаването. През 1984 година е резидент в Австралия под прикритието на журналист. Тази англоезична страна също влиза в зоната на Трети отдел на ПГУ. През 1987 година Кошляков е назначен за резидент в Норвегия, откъдето го изгонват за шпионаж през есента на 1991. Избягва негов подчинен, шпионинът Бутков, а след такива бягства винаги следват скандали, разобличения и масово изгонване на нашите шпиони. През 1994 Кошляков напуска разузнаването и се залавя с охранителен бизнес, директор е на фирмата „Бизнес-Лиг М“, където работи до 1998 година. През юли 1998 Путин става директор на ФСБ. Още през август същата година Кошляков се премества в телевизията като шеф на „Новините“. През януари 2000 година е назначен за заместник-председател на Комитета за телевизия и радио (ВГТРК) — тоест под негов контрол се оказват и телевизията, и радиото. Точно преди президентските избори.

През август 2001 година Кошляков е преместен в „Аерофлот“ там става директор по „комуникациите. В телевизията той вече няма какво толкова да прави, а е необходимо „да се заздрави ръководството“ на тази печеливша фирма (Березовски вече се е скарал с „европейците“ затова гонят хората му отвсякъде).

Красиков, Анатолий Александрович, роден през 1931 година. През 1954 завършва историческия факултет в МГУ. Представя се за журналист, 37 години работи в ТАСС. В книгата на известния изследовател Дж. Барън „КГБ. 1974“ е споменат като шпионин. Работи в Италия (1959–1964) и във Франция (1966–1971), после и в Испания. От 1978 до 1992 година е заместник-директор на ТАСС. След това попада в администрацията на Елцин, ръководи неговата пресслужба (от лятото на 1992 до пролетта на 1996). Но никой не е работил прекалено дълго близо до Елцин — Красиков също е принуден да се премести в Института за Европа към Руската академия на науките (РАН).

Кудимов, Юрий Алексеевич. Роден е през 1953 година, работи като „кореспондент“ в Никарагуа и Мексико. През 1985 го изгонват заради шпионаж от Англия. Но в Англия той успява да завърже полезни връзки с други шпиони. И по-конкретно, с Александър Лебедев. През 1994 година Кудимов зарязва „журналистиката“ и се отдава на бизнес в структурите на А. Лебедев, става началник на управление в Руската инвестиционно-финансова компания. През февруари 2004 година заменя Лебедев на поста председател на управителния съвет на Националната резервна банка (Лебедев отива в голямата политика). Днес тази банка е едно от най-важните звена във финансовите схеми на „европейската мафия“.

Курков, Анатолий Алексеевич. Роден е през 1930 година, генерал-лейтенант от КГБ. През 1953 завършва Ленинградския институт за чужди езици и започва работа в КГБ на Литва. През 1954 година се прехвърля в Ленинградското управление на КГБ, където достига до началник на Втори отдел (следене на чужденци). През 1974 година отива в представителството на КГБ в ГДР. Понякога пращат ленинградските чекисти за по няколко години в ГДР, има такава практика. Работата там е много, не достигат хора, а и не са необходими кой знае какви шпионски навици, тъй като това е наша територия. Истинските разузнавачи смятат подобни „командировани“ за второ качество, но тъй като с работата в чужбина се занимава само външното разузнаване, формално те са също такива служители на ПГУ.

След връщането си от ГДР през 1978 година Курков е назначен за заместник-началник на УКГБ на Ленинград. През 1983 има нов завой в кариерата му: той става началник на Градското управление на вътрешните работи (ГУВД) на Ленинград. Тогава Андропов прави голяма чистка в милицията и поставя чекисти на всички ръководни постове в нея. През април 1989 новият председател на КГБ Крючков назначава Курков за началник на КГБ на Ленинград. Генерал Курков остава на този пост до 29 ноември 1991 година. След августовския пуч е нямало за какво да го махат — той не е направил нищо (пък и е нямало какво — всичко се е решавало в Москва). Но все едно, да се остави стар чекист на такъв пост след „победата на демокрацията“ е някак неловко, затова слагат „демократа“ Степашин. Курков обаче не пропада и през годините на „демокрацията“ е вицепрезидент на „Астробанк“ изобщо е влиятелен човек в Петербург. Освен това е в приятелски отношения със Степашин. Умира през ноември 1998 година.

Куршин, Аркадий Борисович. Роден е през 1936 година, завършва Института за външна търговия. В книгата на Барън за КГБ е споменат като шпионин. Там са отбелязани местата, на които е работил — Германия (1963–1964) и Франция (1968–1971). От 1990 година насам Куршин дълги години оглавява ASM АР — Асоциацията на международните автомобилни превозвачи. Това не може да е само шпионско прикритие — шпионите не остават толкова дълго на едно място, противоречи на всички правила на конспирацията. При това всички, попаднали в известната книга на Барън, се смятат за надеждно „осветени“. Излиза, че още преди „победата на демокрацията“ мафията е била загрижена за автомобилните превози между СССР и Европа и е сложила там свой човек. Сега асоциацията процъфтява, в нея членуват повече от 800 предприятия в Русия, а има и клонове в другите страни от ОНД.

Лебедев, Александър Евгениевич. Роден е през 1959 година, полковник от разузнаването. Завършва Валутно-финансовия факултет на МГИМО през 1982 година и веднага след това попада в разузнаването. През 1987–1992 работи в Англия, после се залавя с бизнес. Или по-точно казано, започва бизнеса още в Англия — регистрира частна фирма на свое име (така прави и приятелят му Костни). Настъпват новите времена: по-рано нашите разузнавачи са се правели на бизнесмени, а всъщност са се занимавали с шпионаж, сега се правят на шпиони, а всъщност въртят бизнес. През 1993 година Лебедев става председател на Руската инвестиционно-финансова компания и член на Управителния съвет на банка „Империал“. От 1995 управлява Националната резервна банка. Това е много едър бизнес, специалистите го оценяват на 2,2 милиарда долара. Не е чудно, че мафията отделя за тази работа цели четирима шпиони: А. Лебедев, А. Костин, В. Чернов и Ю. Кудимов (всички те са били в Англия приблизително по едно и също време). От октомври 1996 година в ръцете на тези приятели попада „Внешекономбанк“ (Костин е назначен за председател на управителния съвет). След това „шпионският бизнес“ постига небивал разцвет. В интернет е пълно със сведения по темата, тъй че няма да се спираме подробно. Само аферата с облигациите от вътрешния валутен заем им носи 110 милиона долара суха пара. Освен това е окраден индийският кредит, но това е дреболия — два милиарда рупии (36 милиона долара).

Лебедев, Сергей Николаевич. Роден е през 1948 година, генерал-полковник от разузнаването. Започва кариерата си, както и много други чекисти, с комсомолска работа — става секретар на Черниговския градски комитет. През 1975 година го взимат в ПГУ на КГБ. Работи в ГДР, ГФР, Западен Берлин, обединена Германия. След това е в централния апарат на СВР. През 1998 година е назначен за официален представител на СВР в САЩ. Чекистите смятат подобни постове за почетно заточение: в разузнаването откритата дейност няма никакво значение. Още щом избират Путин за президент, изтеглят Лебедев от Америка и го правят директор на СВР — от 20 май 2000 година. Преди това външното разузнаване цели 11 години е било в ръцете на „азиатската мафия“.

Лебедински, Роалд Нестерович. Според книгата на Барън за КГБ той шпионира в Китай (1965–1966) и във Франция (1970). Сега работи в Московската регистрационна палата, отговаря за регистрациите на чуждестранните фирми. Това е много печеливш бизнес. Особено ценна за мафията е възможността нужните фирми да бъдат регистрирани в Москва, а регистрацията на ненужните да се протака. Доста добър пост за шпионин, действал само във Франция (Пети отдел в разузнаването).

Меншчиков, Владислав, роден през 1959 година, през 1982 завършва Ленинградския институт по механика и оптика. От 1983 в официалната му биография има бяло петно от 12 години. Журналистите отдавна са се сетили, че е работил в КГБ. Най-вероятно във външното разузнаване. Сега само на тази категория чекисти се забранява да си признават къде са служили (ако враговете все още не са ги разобличили). През 1995 година Меншчиков започва работа в петербургския филиал на „Центробанк“. От 2000 година работи като заместник генерален директор на агенцията „Държавен резерв“. През юни 2003 е убит генералният директор на концерна „Алмаз-Антей“ Игор Климов и Меншчиков заема неговото място. Компанията произвежда прочутите комплекси за ПВО „С-300“. Това е един от малкото видове оръжия, при които Русия остава на световно ниво (дори по-високо). Затова тези комплекси за ПВО са значителна част от износа на въоръжение — около един милиард на година.

Макаров, Валентин Леонидович. Роден е през 1955 година в Ленинград, през 1978 година завършва Ленинградския институт за авиационно приборостроене (ЛИАП). Не попада веднага в разузнаването, първо работи като помощник на заместник-ректора по международните връзки в Политехническия институт (1985–1988). Това е чисто чекистка длъжност, за вербуване на чуждестранни студенти. Ако някога някой от тях се добере до висок пост или получи достъп до секретна информация, веднага ще го намерят. По-късно Макаров работи в разузнаването, във Франция е под прикритието на ЮНЕСКО от август 1988 до август 1992 година. От западни източници се знае, че Макаров поддържа връзка с атомния физик Темпервил. Когато през август 1992 година този агент е арестуван, Макаров е принуден да напусне Франция. Връща се в Петербург, занимава се с „привличане на чуждестранни инвестиции“. През 1996 година Собчак губи изборите за губернатор и вследствие на това в Комитета по външните връзки на администрацията в Петербург се откриват свободни места. Макаров е назначен за заместник-председател на този комитет. Председател става Генадий Ткачов, също от чекистките среди, но не шпионин (бил е завеждащ международния отдел на Ленинградския областен комитет). Тези назначения безспорно доказват, че Комитетът по външните връзки си остава в ръцете на „европейската мафия“ дори след като Путин се разделя с администрацията на Петербург. Макаров напуска Комитета през септември 2000 година и отново се заема с бизнес. При това достатъчно предизвикателен: сега той е президент на Асоциацията на разработчиците на програми за осигуряване (АРПО). Тази асоциация обединява множество информационни центрове в Русия, в които работят повече от 5000 програмисти. Всяка мафия предпочита да контролира тези хакери.

Матвеев, Юрий Генадиевич. Роден е през 1940 година, през 1962 завършва Юридическия факултет на Киевския университет. През 1975 е изпратен във Франция, където работи зад фасадата на ЮНЕСКО.

През 1983 година е изгонен заради шпионаж. По-късно се занимава с юридическа дейност, през 1987 става главен държавен арбитър на Украйна. През 1989 на Първия конгрес на народните депутати е избран за главен държавен арбитър на СССР. Точно тогава започва разграбването на предприятията и по този повод възникват стопански спорове (как да се подели заграбеното). Може би затова Матвеев не успява да се задържи дълго на този пост — умира още през януари 1990, едва 49-годишен. През всичките тези години загадъчните скоропостижни смърти на всевъзможни личности не са спирали, те продължават и днес.

Морозов, Игор Николаевич, роден през 1956 година. Рядък пример за разузнавач, работил и в Близкия изток, и в Германия. В разузнаването Морозов попада след казармата, завършва разузнавателната школа през 1988 година. Знае персийски и немски език. Командировките му са в Германия, Ирак, Иран, Афганистан. От 1994 година се занимава с охранителен бизнес (ЧОП „Алтернатива-М). През същата година става председател на Съвета на директорите на Инвестиционната търговска банка. Проблем е към коя шпионска мафия да бъде причислен Морозов — това изобщо не може да се разбере от служебната му биография. Наложи се да се вгледаме по-внимателно в тази банка. „Инвестторгбанк“ е средна по размер компания със собствен капитал около 30 милиона долара. През 2003 година има четирима едри собственици, притежаващи по 20 процента от акциите. В интернет се намират сведения само за един от тях: Яков Калагурски — бивш кмет на Юрмала и заместник-кмет на Рига, бивш президент на банка „Москва-Балтия“. А тази банка е тясно свързана с банка ОНЕКСИМ на Потанин! Диагноза: „европейската мафия“. Морозов напуска „Инвестторгбанк“ и от август 2001 година представлява Разянска област в Съвета на федерациите.

Муров, Евгений Алексеевич, роден през 1945 година. Интересен е с това, че шпионира не в Европа, а в Югоизточна Азия, където в продължение на три и половина години е в командировка. Работи в разузнаването от 1974 до 1992 година. След което попада в Управлението на ФСБ в Петербург — първо е началник на районен отдел, а през 1997 става заместник-началник на УФСБ на Петербург. Когато през 1998 година „европейците“ завземат властта над централния апарат на ФСБ, Муров е прехвърлен в Москва, там става първи заместник-началник на Департамента за икономическа сигурност. Това е кажи-речи най-важният департамент във ФСБ, той е здраво вързан за големите пари. Когато избират Путин за президент, Муров става началник на охраната на президента (ФСО) — от май 2000 година. Наистина сега ФСО съвсем не е онази огромна спецслужба, каквато е била навремето Службата за сигурност на президента при Коржаков. Муров се занимава само с охраната на президента Путин.

Николаев, Генадий Акимович. Роден през 1928 година, шпионирал под „чадъра“ на търговските представителства в САЩ (1961–1963), в Италия (1965–1971), във Франция (1972–1977) и в Зимбабве (1985–1988). През 1994 година влиза в управителния съвет на Пощенска банка. Информацията за тази банка е следната: създадена е през октомври 1993 година от началника на московската Централна поща М. Федорчук. Решили, видите ли, да превърнат пощенските клонове в банкови, за да обслужват по-добре населението. В действителност банката енергично се заема да разграбва бюджетните пари, отпуснати за дейността на пощите. Още към края на 1996 година откраднатото е към 71 милиарда рубли, а тази „банка“ функционира и по-нататък, успяват да я закрият чак през 2000 година. В интернет трупат всички афери на банката на гърба на Федорчук и на някой си С. Мелконов. Николаев е споменат само веднъж (че бил в борда на директорите). Изобщо нямаше да отваряме дума за тази история, ако в такива случаи бившите шпиони нямаха навика да остават в сянка, на скромен пост като началник на охраната или нещо от този род.

Павленко, Юрий Андреевич, роден през 1947 година. Не съвсем обикновена кариера: през 1971 завършва Ленинградския медицински институт и работи отначало като хирург, а след това в областта на космическата медицина (от 1974). Изведнъж през 1978 Павленко се оказва в съветското посолство в Англия, където остава до 1981 година! Всичко свързано с Космоса е било засекретено. И щом Павленко, който е носител на секретна информация, се оказва в чужбина, значи е там със задача от КГБ. После заминава за Канада, където работи до 1989 година. От 1989 ръководи департамента за съвместни предприятия в правителството на Москва. След това самият той оглавява руско-британското ЗАО „Комстар“ (телекомуникации). И още един остър завой в кариерата му — става свързочник. Този отрасъл винаги е бил под шапката на чекистите. Павленко работи като генерален директор на „Комстар“ до 1999. През януари 2000 година е назначен за първи заместник-министър на Руската федерация (РФ) по свръзките. През юли 2002 отново се връща към бизнеса — става генерален директор на ОАО „Мегафон“. Тази фирма влиза в „голямата тройка“ на сотовите връзки (мобилна телефонна мрежа в радиочестотния диапазон), сред най-едрите й акционери са хора от структурите на Потанин и Фридман. Фирмата е интересна и с това, че без да се е наложила както трябва в Русия (само в 27 региона през 2002 година), „Мегафон“ вече открива филиал в Таджикистан (1500 абонати). Подобно нещо не може да бъде обяснено с търговски съображения. Затова пък, ако са искали да осигурят надеждна връзка по целия път на наркотрафика, са успели напълно. Павленко не остава дълго в „Мегафон“ напуска през март 2003 и остава без работа цяла година. После се връща в „Комстар“, но вече като заместник генерален директор.

Петров, Георгий Георгиевич. Сведенията са съвсем оскъдни: работи в Норвегия, изгонен е като шпионин през април 1991 година. След това е търговски представител в Румъния (1992–1997). От март 1998 година ръководи департамент в Министерството на външната търговия. Точно по това време и през това министерство „европейската мафия“ заграбва и препраща на Запад големите пари. От септември 2002 година Петров е вицепрезидент на Търговско-промишлената палата на Русия. Това учреждение е създадено още в старите съветски времена и винаги е било „шпионско гнездо“.

Приходко, Сергей Едуардович, роден през 1957 година. През 1980 завършва МГИМО, работи в Чехословакия (1980–1985, 1987–1993). От април 1997 Приходко е помощник на президента Елцин по външните работи. От септември 1998 вече е заместник-началник на администрацията на президента. През октомври 1999 получава нови пълномощия — става ключова фигура по въпросите за продажбата на оръжие в чужбина. Смятан е за „човек на Ястржембски“ — в Кремъл има цяла чекистка групировка от Чехословакия.

Путин, Владимир Владимирович, роден през 1952 година, полковник. През 1975 завършва Юридическия факултет на ЛГУ, след което работи в УКГБ на Ленинград. През 1985 е изпратен по линия на външното разузнаване в ГДР. Работи в Дрезден. След тази командировка през 1990 година е принуден да напусне разузнаването и да се върне в Ленинград. Тук в кариерата на Путин няма никаква загадка: самият замисъл е бил такъв. Работата е в това, че разузнаването на ГФР също е имало достатъчно много агенти в ГДР и е следило там всички съветски чекисти. Затова се е смятало, че всеки чекист, работил няколко години в ГДР, вече е разкрит. Така че за шпионин, който знае само един език — немски, след ГДР има една-единствена посока — в родината. Като се връща в Ленинград, Путин започва работа като помощник на заместник-ректора по международните връзки в ЛГУ. Това е чекистка длъжност за следене и последващо вербуване на чуждестранни студенти. Но Путин не остава на нея дълго: по това време големият демократ Собчак е избран за кмет на Ленинград. Всички знаят какво става по-нататък — Собчак случайно среща Путин и се сеща, че преди петнайсет години той е посещавал лекциите му в Университета. „Много схватлив момък, учеше се добре — трябва да го взема в кметството и да го назнача за свой заместник!“ И така нататък. И без това всички знаят биографията на Путин, още малко и ще започнат да я учат в училище.

Рапота, Григорий Алексеевич, роден през 1944 година. От 1966 е във външното разузнаване. Командировките му са в САЩ (1971–1974), в Швеция (1979–1983), във Финландия (1987–1990). През 1994 година Рапота става заместник-директор на СВР по връзките с другите разузнавания („азиатците“ на драго сърце отстъпват подобни почетни длъжности). През април 1998 година го назначават за заместник-секретар на Съвета за сигурност. През ноември 1998 става генерален директор на ФГУП „Росвооружение“. През август 1999 му се налага да изостави този печеливш бизнес — назначен е за първи заместник-министър на търговията, а след закриването на това министерство става първи заместник-министър на промишлеността. От октомври 2001 година Рапота е генерален секретар на Евразийската икономическа общност (ЕАИС). Не се знае точно с какво се занимава тази организация. Официалната цел на ЕАИС е „формиране на единно транспортно и енергийно пространство“. Има различни версии какво означава това.

Савицки, Юлий. Полковник от разузнаването. През втората половина на 80-те години шпионира в германския сектор, където, както се говори, се запознава с Путин. След 1991 Савицки живее в Рига, получава латвийско гражданство.

Сега е представител на „Газпром“ и компанията „Итера“ в Латвия. „Газпром“ отдавна вече е преминал от „азиатската мафия“ към „европейците“. Савицки е споменаван сред възможните кандидати за длъжността председател на „Газпром“.

Сечин, Игор Иванович, роден през 1960 година. През 1984 завършва Филологическия факултет на ЛГУ (учи португалски език). След това заминава като военен преводач в Ангола и Мозамбик, където се води продължителна гражданска война. Сечин естествено отива по линия на външното разузнаване (един „чист преводач“ просто няма какво да прави там). След като воюва в африканските джунгли, през 1986 година той се връща в Ленинград. В началото работи в чуждестранния отдел на ЛГУ — това е чисто чекистка длъжност, по-късно я заема и Путин. През 1988 година е изпратен на работа в Управлението за външноикономически връзки в Изпълкома на Ленинградския съвет. През 1990 Ленсъветът е превзет от „демократите“ а Сечин се прехвърля в аналогичния комитет на кметството, където негов началник става Путин. И оттогава двамата не са се разделяли.

Сидоров, Василий Сергеевич, роден през 1945 година. През 1967 завършва МГИМО. Официално е „чист дипломат“, но в книгата на Дж. Барън е споменат като шпионин. Работил е в Гърция (1968–1973) и в Ню Йорк (1976–1981, 1991–1995). През 1995 година става заместник-министър на външните работи. През 1998–2001 година е представител на Русия в ООН (Женева). От 2001 година Сидоров е директор по външноикономическите връзки на ОАО „Мегафон“. Тази фирма принадлежи на „европейската мафия“: най-едрите й акционери влизат в структурите на Потанин и Фридман. Много приличен бизнес за шпионин от Пети отдел на разузнаването.

Синелник, Юрий Петрович, роден през 1963 година. Подполковник от разузнаването. Не е известно къде е шпионирал. Затова пък е известен пълният набор езици, които владее: английски, немски, френски и испански. Което сочи по-скоро към Европа, отколкото към Азия. През 1992 година му се налага да напусне разузнаването. Синелник е родом от Калининград, започва работа в местната риболовна база — в началото като обикновен служител, след това влиза в борда на директорите. От 1994 до 1998 година е генерален директор на базата. В резултат от дейността му почти всички кораби, повече от 80, са продадени в чужбина. Остават само никому ненужни стари корита. Парите изчезват незнайно къде. Синелников вече няма какво да прави в Калининград, повишават го и го взимат в Москва. Там първо става заместник-председател на Държавния комитет по риболова, а от декември 1999 е негов ръководител. Заема този завиден пост само до януари 2001 година. Смята се, че неговата самостоятелност не се харесва на Кремъл: през ноември 2000 година той се опитва да стане губернатор на Калининградска област (получава 13 процента от гласовете — 4-то място). Едва ли, по-скоро е обратното — опитал се е да стане губернатор от отчаяние, тъй като креслото му е започнало да се клати. В резултат през март 2001 година Синелник получава и шамар — възбудено е наказателно дело: дипломата му за завършен юридически факултет била подправена! Но това е нищо, заместникът му М. Дементиев направо получава пет години затвор за корупция. В такива случаи отношението към бившите шпиони е по-хуманно.

Сучков, Виталий Иванович. Изгонен е за шпионаж от Испания през 1981 година. Сега работи в ръководството на компанията СНС, отговаря за кадрите (обичайната длъжност за чекист). Търговията с цигари по принцип е много печеливша дейност, при това фирмата СНС спада към по-големите — с почти 2000 служители и филиали в 43 града на Русия. Основен партньор на фирмата е огромният международен концерн British American Tobacco, който продава в Русия посредством СНС цигари приблизително за 700 милиона долара годишно.

Титов, Генадий Фьодорович. Роден през 1932 година. Генерал-лейтенант от разузнаването. Във външното разузнаване е от 1952. Първата му командировка е в Англия (1961–1968).

После е резидент в Норвегия (1972–1977). През януари 1977 година е заловен на местопрестъплението и изгонен — арестуван е агентът му Хаавик. Въпреки този провал Титов става доверено лице на Крючков: от 1977 до 1979 е специален помощник на началника на разузнаването. През 1979 година сменя генерал Грушко на поста началник на Трети отдел на ПГУ (Грушко също е от „норвежците“). През януари 1984 година Титов става генерал-майор — и почти веднага, само след няколко дни, претърпява нов провал: във Виена е арестуван агентът му Трехолт. Макар че бил принуден да напусне Норвегия, Титов успял да убеди началството, че с норвежеца Трехолд трябва да работи само той. Срещали се във Виена. Смята се, че точно тези безцелни пътувания на Трехолт до Виена са привлекли вниманието на спецслужбите. Изпращат Титов на нещо като заточение като заместник-представител на КГБ в ГДР. Изглежда, че именно това назначение позволява на „европейската мафия“ да затвърди положението си в германския отдел на разузнаването… От ГДР Титов излита към нови върхове: става първи заместник-началник на разузнаването. Не е известно кога точно се случва това — най-вероятно Титов сменя на този пост генерал Грушко през 1989 година. А когато през януари 1991 година Грушко освобождава поста на началник на ВГУ, тоест контраразузнаването, Титов заема и това място. Те като че ли вървят в тандем. Следва августовският пуч и генерал Грушко отива в затвора. А генерал Титов остава на свобода — той си има алиби, прекарал е целия август по „горещи точки“! А щом точно по това време началникът на контраразузнаването не е бил в столицата, значи „европейската мафия“ предварително се е погрижила някой от ръководителите да остане на свобода, в случай че заговорът се провали. Какво става с генерал Титов по-нататък, не е известно. Разбира се, той веднага е уволнен от органите.

Токарев, Николай. Полковник от разузнаването. През 80-те години е работил в ГДР, в Дрезден, бил е началник на Путин. През септември 1999 става вицепрезидент на ОАО „Транснефт“. От 2000 година е шеф на АО „Зарубежнефт“.

Устенко, Едуард Василевич, роден през 1936 година. Шпионира в Австралия (1964–1967), после в Англия. В Англия попада във всеизвестното масово депортиране на шпиони през 1971, когато са изгонени повече от сто наши „дипломати“. Налага се да напусне Трети отдел на ПГУ и да замине за Шри Ланка (през 1972). По-нататък не се знае нищо чак до 1994 година, когато Устенко става помощник на председателя на Държавната дума Рибкин. Това е вече третият шпионин от европейското направление около нещастния Рибкин (освен него са Бирюков и Мзареулов)! Всички те са от европейското направление, сред тях Устенко е най-старшият. Много е вероятно да е най-старши и по звание. Тъй че не е изключено по това време именно той реално да ръководи Държавната дума. Между другото, от шпионите, изгонени от Англия през 1971 година, никой не прави голяма кариера — нито във властта, нито в бизнеса. Посланик в Мадагаскар, посланик в Уругвай, собственик на охранителна фирма в САЩ — това на практика са всички постижения на шпионите от „реколта 1971“. Само на Устенко му провървява — попада в мафията.

Ушаков, Вячеслав Николаевич, роден през 1951 година. Генерал-лейтенант от ФСБ. Една от най-загадъчните и зловещи фигури от „европейската мафия“ Началото на кариерата му е крайно нетипично за „европеец“: завършва Ошкия педагогически институт и от 1975 година служи в КГБ на Киргизия. В КГБ попада след работа в Комсомола (делегат е на 19-ия конгрес на ВЛКМС). От 1987 е началник на контраразузнаването в Ошка област, след това ръководи областното управление на КГБ. В периода между 1975 и 1987 година Ушаков прекарва известно време във външното разузнаване. Разбира се, от Киргизия могат да го изпратят единствено по азиатското направление. Ушаков е посочил само една страна, където е „поработил“ — Афганистан. Когато Съветският съюз се разпада, чекистите от други националности започват да напускат Средна Азия. Обикновено им намират място някъде из региона, контролиран от „азиатците“ — Сибир, Северен Кавказ. Най-едрите фигури попадат в централния апарат на ФСБ в Москва. През 1994 година Ушаков също напуска службата на КГБ в Киргизия, само че заминава на работа в леговището на „европейската мафия“ — в Карелия. „Питерската групировка“, която сега ръководи ФСБ, всъщност се състои предимно от карелски чекисти (някои от тях дори изобщо не са работили в Питер). Ушаков става началник на службата за сигурност на Беломорско-Онежкото параходство. През 1997 година той се връща в органите — в централния апарат на ФСБ. През март 1998 отново отива в Карелия — назначен е за политически представител на президента в републиката (тогава всеки „субект“ си има свой политически представител). По същото време започва разцветът на Беломорско-Онежкото параходство (БОП) — от вътрешни превози то преминава към рейсове около цяла Европа, както и до Близкия изток (със съдове с двойно предназначение „река-море“). Започва борба за ръководството на БОП, включително и избори за нов генерален директор, завземане на охраната на административната сграда и т. н. През март 2000 година е убит собственикът на контролния пакет акции от БОП, предприемачът Дмитрий Варварин. След две седмици е убит и деловият партньор на Варварин С. Крижан заедно със сина си (жена му и дъщеря му са ранени). Варварин се занимава с износ на дървен материал и е генерален директор на концерна „Орими“. Вестниците обясняват всичко с политиката — уж Варварин бил убит заради подкрепата на Ю. Болдирев в борбата за поста губернатор на Петербург. На 7 септември 2000 година в пряк ефир по карелската телевизия върви предаване за различните криминални действия около параходството. Изказва се и механикът на параходството В. Каламажников, който обвинява Ушаков в организирането на тези убийства. И макар че това изказване предизвиква голям скандал, Ушаков не подава оплакване до съда. А само след четири дни, на 11 септември, той е назначен за началник в управлението на ФСБ. Взимат го в най-секретния департамент за анализ, прогнозиране и т. н. (ДАПСП), където той оглавява Управлението за координация на оперативната информация (УКОИ) — под това също толкова измислено название се крие най-зловещото подразделение в ДАПСП. През юни 2002 година Ушаков е замесен в нов скандал. Ръководството на Приднестровската молдовска република обвинява ФСБ на Русия в подготовката на покушение над президента на републиката И. Смирнов и председателя на парламента Г. Маракуца. Вестник „Версия“ в пряк текст посочва организаторите на покушението: генерал Ушаков и неговия УКОИ. Дотогава всичко е вече готово, бригадата ликвидатори е вече в Молдова, но след избухването на скандала се налага да отменят заплануваното. Днес параходството, където е работил Ушаков, обхваща всички морски пристанища в Европа и цялото Средиземно и Черно море. А по реките и каналите през Каспийско море се превозват стоки до Иран. Всички знаят каква стока, много търсена в Европа, се произвежда в Близкия изток.

Чемезов, Сергей Викторович. Със сигурност е работил във външното разузнаване, макар че официално не е бил шпионин. Действал е в ГДР под прикритието на промишленото обединение „Луч“ (1983–1988). След това става заместник генерален директор на външнотърговското обединение „Совинтерспорт“ (1989–1996). От 1996 година е в екипа на президента — началник на управлението за външнополитически връзки. От септември 1999 е директор на ФГУП „Промекспорт“. След сливането на „Промекспорт“ и „Росвооружение“ Чемезов става първи заместник генерален директор на обединеното „Росвооружение“. Износът на оръжие носи няколко милиарда долара годишно, затова подобни постове заемат само бивши шпиони от „европейската мафия“.

Чернов, Владимир Александровци. Роден през 1951 година, полковник от разузнаването. През 1973 завършва Московския финансов институт. Работи в Англия (1978–1983), през януари 1983 го изгонват за шпионаж. Следва много важна информация: той е личен помощник на генерал Грушко! Тоест Владимир Чернов е много близък до ръководството на „европейската мафия“! Това е кажи-речи единствената известна досега връзка между „норвежкия“ и „английския“ клан вътре в мафията. След това Чернов работи в Хелзинки (1987–1993), където се запознава със Сергей Иванов. Когато му се налага да напусне разузнаването, става заместник-председател на Търговската палата в Петербург. От 1996 година е заместник-председател на Националната резервна банка. През май 2001 оглавява ГОСИНКОР. Това е голяма корпорация, оценена на 1,8 милиарда долара. През март 2002 ГОСИНКОР е преобразуван във финансово-промишлената група „Гута“ но както и преди, я ръководи Чернов. Смята се, че сега Владимир Чернов е „човек на Сергей Иванов“. И това е доста вероятно, понеже генерал Грушко умира още през 1997 година.

Чернов, Олег Дмитриевич. Роден през 1951 година, генерал-полковник от ФСБ. Започва службата си в УКГБ на Челябинска област през 1977. От 1992 е във външното разузнаване. Не е известно къде е шпионирал. Но когато генерал Титов е назначен за началник на контраразузнаването, той взима Чернов при себе си като помощник. Тоест Олег Чернов също попада в самия център на „европейската мафия“ както и съименникът му Владимир. Когато през есента на 1991 година генерал Титов е уволнен от КГБ, Чернов продължава да работи в контраразузнаването. През 1998 Олег Чернов е назначен за началник на управление в Съвета за сигурност. От януари 1999 година е заместник-секретар в Съвета за сигурност, отговаря за „международната сигурност“.

Шеленков, Алберт Алексеевич. В книгата на Дж. Барън „КГБ. 1974“ е споменат като шпионин — работил е в Гана през 1966 година. Сега живее в Швейцария, директор е на фирмата Stahel Hardmeyer. Освен това представлява международните корпорации IKEA и Reynolds Tobacco в Русия. Подозиран е в контрабанда и финансови машинации. Има сведения за връзката на Шеленков с международния аферист Рудолф Ритгер от франкфуртската компания SPAG, арестуван за пране на пари от наркосделки. А Ритгер на свой ред се прочува с това, че е „делови партньор“ на Г. Греф и дори на самия Путин (когато е бил дребен чиновник). Фирмата на Шеленков Stahel Hardmeyer се занимава с производство на текстил, има филиал и в Узбекистан, откъдето купува памук. Един от най-разпространените начини за транспортиране на хероин от Средна Азия са вагоните с памук. Суровият памук има остър мирис и нито едно куче не може да надуши наркотика.

Шчеголев, Олег Александрович, роден през 1962 година. През 1984 завършва международния факултет в Московския финансов институт (МФИ). Служи в ПГУ на КГБ. В края на 90-те години навлиза в бизнеса с нефт. През 2000 година става началник на управлението за добив на компанията „Сибнефт“ (на Абрамович). От юни 2001 е в съвета на директорите на дъщерното предприятие „Оренбургнефт“. През май 2002 година е назначен за изпълнителен директор на ОАО „Славнефт“, когато Абрамович си присвоява тази компания. Шчеголев влиза и в борда на директорите на други компании от империята на Абрамович (ОАО „Красноярская ГЕС“ „Варюганнефт“).

Якунин, Владимир Иванович. Роден е през 1948 година, в разузнаването е от 1977. От 1985 до февруари 1991 година работи във Виена (Австрия) под чадъра на Комитета за мирно използване на космическото пространство. От април 1991 година се занимава с бизнес, с „привличане на чуждестранни инвестиции“ и други подобни. Едновременно с това влиза в борда на директорите на банка „Русия“. Във всички тези дейности Якунин си сътрудничи тясно с Путин (бил е почти негов съсед по вила). По-късно Якунин работи при Патрушев в Главното контролно управление. През ноември 2002 година го назначават за заместник-министър на транспорта, отговаря за морските пристанища. Тъй като основните природни богатства на Русия се изнасят по море, мафията е поверила на Якунин много отговорен пост… През 2002 Якунин става първи заместник-министър на транспорта, а през 2005 година — и министър.

Якушкин, Дмитрий Дмитриевич, роден през 1957 година. Завършва Журналистическия факултетна МГИМО. Баща му, Дмитрий Иванович Якушкин, е генерал-майор от разузнаването; шпионирал е в Ню Йорк, след това е бил началник на Трети отдел на ПГУ (1871–1975), резидент във Вашингтон (1975–1982), началник на Първи отдел на ПГУ (1982–1986). Естествено, при такъв баща Д. Д. Якушкин не би могъл да бъде „чист журналист“ какъвто се води в официалната си биография. Работи в „Комсомолская правда“ след това става „кореспондент на АПН“ във Франция. През септември 1998 година е назначен за прессекретар и заместник-ръководител на администрацията на президента Елцин. През януари 2000 се съобщава, че Якушкин си остава прессекретар на Елцин и след като той вече не е президент. По отношение на успешните кариери Пети отдел в разузнаването много отстъпва на Трети и Четвърти отдел.

Амвросов, Игор Алексеевич, роден през 1950 година. Подполковник от разузнаването. През 1974 завършва Института за страните от Азия и Африка и веднага постъпва във външното разузнаване. Специализирал е по Китай. През 1991 година Амвросов е съветник на последния председател на КГБ на СССР Бакатин. Нашата версия е следната: дори тогава Амвросов в действителност да не е оглавил тази организация (което не е изключено), във всеки случай е бил там по-главен от Бакатин, който дори не е чекист (Бакатин е „демократ“ от партийните функционери). След ликвидацията на КГБ на СССР Амвросов преминава на работа във ВГТРК. От март 1998 ръководи „Радио Русия“. През 2000 година става за кратко директор на ОАО „ТВ център“. Налага се да напусне и сега работи в „Интерфакс — Китай“.

Ананиев, Евгений. Подполковник от разузнаването. Не е известно къде е шпионирал. От разузнаването попада в Шесто управление на КГБ, което се занимава с икономика. Става водещ офицер на А. Усманов, лидера на узбекската организирана престъпна групировка (ОПГ) в Москва. Те започват с дребни неща — откриват нелегална фабрика за производство на найлонови торбички. След август 1991 година Ананиев напуска КГБ и открито се залавя с бизнес. Отначало е президент на компанията „Мегаполис“ и издава списание със същото име. През април 1993 година става председател на Управителния съвет на известната „МАПО Банк". Това е банката на външното разузнаване, в учредяването й участват ръководителите на СВР, генералите Шчербаков, Гореловски и Рябихин. Тоест това един вид е „централната банка“ на „азиатската мафия“. Тя се занимава с най-мръсните работи, до степен, че там в един период е и общата каса на една бандитска групировка. В интернет има купища компромати за тази банка. Успяват да я закрият едва през февруари 2000 година, когато се сменя властта. Ананиев напуска „МАПО Банк“ през август 1997 година, когато става генерален директор на „Росвооружение“. „Азиатската мафия“ алчно и ненаситно разхищава валутата, получена от износа на оръжие — през онези години до оръжейните заводи не стига почти нищо.

Анисимов, Константин Олегович, роден през 1964 година. Завършва едногодишните курсове към Военния институт (като преводач от персийски език). През 1984–1986 служи като офицер в Афганистан, награден е с афганистански орден. През 1992 завършва Института за страните от Азия и Африка и става генерален директор на туристическа фирма. Тоест фактът, че Анисимов е кадрови разузнавач, не подлежи на съмнение. От 1997 година работи в Московското речно параходство. Отначало е началник на речна гара, след това е заместник генерален директор на параходството. През април 2002 го избират за генерален директор. Днес параходството процъфтява: 163 товарни кораба плават по реките на Европейска Русия и из моретата в цяла Европа. Те свързват Москва с пристанища в Турция, Италия, Франция и на Скандинавския полуостров. Търговията с наркотици не може да бъде обслужена по-добре. И което е интересно: Каспийско море и Иран изобщо не се споменават — изглежда там царува Беломорско-Онежкото параходство, тоест „европейската мафия“. Московското параходство процъфтява до такава степен, че през май 2002 година купува летището в Новосибирск (за 10 милиона долара). На обикновените хора от параходството, то се знае, изобщо не им е изтрябвало летище. Преди Анисимов на поста генерален директор е друг възпитаник на Института за страните от Азия и Африка — Роман Викторович Троценко, роден през 1970 година. Троценко заема този пост през 2000–2002. Връзката му с външното разузнаване е безспорна, но той, изглежда, не е бил офицер от КГБ, а е започнал направо в бизнеса. На 19 години Троненко става търговски директор на казахската телевизионна компания „Азия ТВ“ (1989–1991). От 1991 година се занимава с най-разнообразни бизнес дейности в Москва.

Антонов, Олег Григориевич. Роден е през 1952 година. През 1982 завършва Академията за външна търговия. Работи като представител на „Востокинторг“ в Афганистан. Всеизвестно се, че в тази страна се произвежда само една стока за износ — хероинът. А разните сушени плодове и тям подобни се изнасят само за прах в очите. Разбира се, възможно е Антонов да не участва в подобни далавери. Но след победата на демокрацията бизнесът му потръгва прекалено успешно — сега той ръководи московската фирма „Фритера“ (търговия на едро с хранителни стоки). Освен това е член на борда на директорите на „Интерпромбанк“. Собственият капитал на банката е 25 милиона долара. Антонов притежава 20 процента от акциите (пет милиона долара). Шеф на „Интерпромбанк“ е Виталий Жогин (роден през 1964 година, випускник на Института за страните от Азия и Африка).

Антропов, Алексей Кимович. Подполковник от разузнаването. Завършва школа за разузнавачи по линията на „борбата с международния тероризъм“. През 1996 година във ФСБ е създадена нова структура за нуждите на „азиатската мафия“ — Управление за перспективни програми (УПП). Това е организация за „решаване на проблеми“ чрез ликвидиране на „проблемните“ хора. Чекистите и по-рано са се занимавали активно с такива работи, но за подобни цели са създавали различни „фирми“ и „частни охранителни предприятия“ (от рода на „Стеле“). През ноември 1997 година служителят на УПП А. Литвиненко получава от началството заповед да убие Березовски. Литвиненко не го прави, а се появява със своите разкрития по телевизията. И всички научават какви „програми“ са били смятани за „перспективни“ по това време във ФСБ. Налага се спешно преименуване на това управление — така се появява Управлението за разработка на престъпните организации (УРПО). Но и негов началник си остава същият онзи генерал Хохолков. Естествено в тази престъпна организация се намира място и за Антропов — той става началник на Трети отдел на УРПО. Това е единственият служител на УРПО, за когото със сигурност се знае, че е от външното разузнаване. Генерал Хохолков е от КГБ на Узбекистан, а заместникът му Макаричев — от УКГБ на Ростовска област.

Борисоглебски, Валерии Сергеевич, роден през 1940 година. Завършва МГИМО, от 1963 работи в подразделенията на Министерството на външната търговия. През 1989 година Борисоглебски става първи заместник генерален директор на обединението „Алмазювелирекспорт“, а от 1994 оглавява това предприятие. Едновременно с това той е в управителния съвет на „МАПО Банк“. Както е известно, тази банка е създадена от ръководителите на външното разузнаване от „азиатската мафия“ и се занимава с най-мръсни дела. През септември 2000 година Борисоглебски е принуден да се пенсионира, макар че по договор трябва да работи още две години. Но на „европейците“ не им се чака — износът на диаманти носи по 2 милиарда долара на година, той е прекалено голяма хапка.

Бут, Виктор Анатолиевич, роден през 1967 година в Таджикистан. През 1991 завършва Военния институт за чужди езици. Работи като преводач в Ангола. Според официалната му биография е работил пак като преводач в полка на военнотранспортната авиация във Витебск. Никой от анализаторите не се съмнява, че Бут е офицер от КГБ. Най-вероятно е работил за „азиатската мафия“. А военната транспортна авиация в един период е основното средство за доставка на хероин от Афганистан в Европа. През 1992 година Бут се сдобива на нищожна цена с няколко транспортни самолета и се заема с международни превози — доставя нелегално оръжие до всички горещи точки по света. Това начинание потръгва добре, в неговата авиокомпания Air Cess има около 60 самолета. Най-много работа има в Африка. При клането в Руанда (там загиват близо един милион души) Бут доставя оръжие на племето хуту. Други негови клиенти са анголската „Унита“, Муамар Кадафи, мюсюлманските въстаници на Филипините. Освен това той редовно доставя оръжие в Афганистан — първо на правителството на Рабани, а когато го свалят от власт, и на режима на талибаните. Но световната общественост е най-възмутена от съобщението, че Бут снабдява „Ал Кайда“ Налага му се да напусне Белгия, където е щабквартирата му, и да се пресели в Обединените арабски емирства. На неговите услуги са всички огромни военни складове в страните от ОНД и някои бивши братски страни от епохата на социализма. За Африка се знае със сигурност, че там плащат с диаманти. Само „Унита“ добива диаманти за 150 милиона долара на година. Логично е да се предположи, че афганистанците се разплащат с хероин, от който имат несметни запаси. Още по съветско време, докато течеше войната, нашите чекисти разменяха хероина за оръжие за муджах и дините.

Виноградов, Олег Александрович, роден през 1931 година. През 1955 година завършва източния факултет на МГИМО, знае английски и китайски език. Работил е в Госкино на СССР като началник на управление „Човешките ресурси“ (чисто чекистка длъжност). По-късно Виноградов става представител на „Совекспортфилм“ в Ирак, Йордания, Кувейт и други страни от Персийския залив. С една дума, е служил в 15-и отдел на ПГУ. След което се премества в телевизията. През 1994 година работи като управляващ телевизионния и радио комплекс (РГТРК) „Останкино“ после е началник на управление „Човешки ресурси“ във Федералната служба за телевизия и радио (ФСТР). През септември 1995 година го назначават за заместник-директор на ФСТР. През юли 1999 работата на Виноградов в телевизията приключва. „Европейската мафия“ преминава в настъпление — „европейците“ не си правят труда да сменят ръководството на ФСТР, а просто ликвидират изцяло това „азиатско гнездо“ и учредяват свое собствено Министерство на печата и телевизията.

Волин, Алексей Константинович, роден през 1961 година. Завършва Института за страните от Азия и Африка. Служи в разузнаването под прикритието на Агенцията по печата „Новости“ от 1986 година. Работил е в Индонезия (краят на 1989-краят на 1991). Не може да се каже, че Волин е шпионирал там, тъй като е имал друга работа: разпространявал в местната преса различни пропагандни лъжи с помощта на продажни журналисти. С това се занимава служба „А“ на ПГУ, във всяка резидентура на КГБ има нейни сътрудници. След победата на демокрацията Волин продължава да върши същото на други места. Първо в РИА „Новости“ (бившата АПН), където достига до заместник-директор. После през 1996 година свършва доста работа в екипа на Лесин по време на избирателната кампания на Елцин. От октомври 1996 до април 1998 Волин е заместник-началник на Управлението за връзки с обществеността в Администрацията на президента. От август 1998 година той ръководи РИА „Новости“, след това става първи заместник-председател на ВГТРК. Това е върхът в кариерата му, от там нататък тя тръгва надолу, както при много „азиатци“.

Воскобой, Алексей Савич. Шпионирал е в Турция (1955–1968, с прекъсвания), там е бил и резидентна КГБ. В един момент работи като съветник на Волски от Търговско-промишлената палата. След идването на демокрацията Воскобой се отдава на бизнес — заема поста заместник-председател на Акционерната търговска банка за инвестиции и технологии. Тази банка, регистрирана в Москва през 1993 година, се смята за сравнително малка — собственият й капитал е около 5 милиона долара. Затова пък тя разполага с обширна финансова мрежа, разпростряна от Сингапур до САЩ. Воскобой организира и ръководи банката Unirea в Румъния, която става брънка в тази верига. На един румънски сайт има подробни сведения за тези чекистки далавери в Румъния: банката Unirea се занимава най-вече с пране на мръсни пари. Освен Воскобой в управата й е Иванов, шпионирал по-рано в Индия зад паравана на „Интурист“, както и други персони от този род. Този шпионски бизнес набира скорост — през 1997 година в Румъния е регистрирана и Nova Bank със собствен капитал от 400 милиарда леи, а Воскобой става неин вицепрезидент.

Герашченко, Виктор Владимирович, роден през 1937 година. През 1960 година завършва МФИ. Ръководи съветски банки в чужбина: в Англия (1965–1967), в Ливан (1967–1972), в ГФР (1974–1977), в Сингапур (1977–1982). Разбира се, подобна дейност е немислима без тясна връзка с външното разузнаване. От решаващо значение за кариерата на Герашченко е Ливан — в тази „гореща точка“ той се запознава с Примаков, бъдещия началник на външното разузнаване на Русия. От 1982 година Герашченко работи във Външнотърговската банка на СССР. От 1989 до 1991 оглавява централната банка (Госбанк) на СССР. След това на два пъти ръководи Централната банка на Русия (юли 1992-октомври 1994, септември 1998-март 2002). В паузата, от 1996 година, Герашченко е председател на управителния съвет на Международната московска банка. Това е много голяма банка, активите й се оценяват на 2,8 милиарда долара (2003 година). През есента на 1998 Герашченко се прочува с това, че неговата банка не само не фалира при дефолта, а обратното, дори излиза с голяма печалба, като продава прословутите държавни краткосрочни облигации само няколко дни преди катастрофата. Всички анализатори свързват второто назначение на Герашченко като председател на Централната банка на Руската федерация (ЦБР) през септември 1998 година с Примаков, който тогава става министър-председател. Двамата заедно определят финансовата политика, по онова време дори се говори за „режима Примаков-Герашченко“.

Горшков, Алексей, роден през 1962 година. През 1985 завършва Института за страните от Азия и Африка, знае английски и арабски език. Изкарва си казармата в Туркмения и Йемен, след това работи в Съюза на дружествата за приятелство с чужбина. В Йемен по това време фактически тече гражданска война и нашите помагат на „прогресивните сили“. Горшков без съмнение е шпионин. От 1992 година работи в „Интерфакс“, след това в някаква Агенция за нефтена информация. От 1995 година е заместник-началник на управлението по комуникациите на компанията ЮКОС. Което за сетен път доказва „азиатските корени“ на тази фирма. През 1999 година Горшков преминава в администрацията на правителството на Руската федерация и от март 2002 ръководи департамента за правителствена информация. Администрацията на правителството е едно от малкото оцелели убежища за шпионите от „азиатската мафия“.

Евстафиев, Генадий Михайлович. Генерал-лейтенант от разузнаването. Започва службата си в 14-и отдел на ПГУ — шпионира в Пакистан и в Индия. Индия е един от центровете, където се заражда ръководното ядро на „азиатската мафия“. Оттам Евстафиев се прехвърля в Япония: по това време резидент там е генерал Ерохин, който също е работил в Индия и помага на своя колега да се настани в прилична страна. Но вместо да му е благодарен, Евстафиев влиза в конфликт с него. Избухва страшен скандал, в резултат на което не само изтеглят генерал Ерохин от Япония, но и го изгонват от разузнаването. А Евстафиев след Япония се нарежда още по-добре — заминава на работа в Ню Йорк, в централата на ООН. Такива пътувания из цял свят навеждат на мисълта, че в разузнаването Евстафиев е служил във външното контраразузнаване. Официално тази служба би трябвало да вербува служители от вражеските спецслужби, но да се превербува един офицер от спецслужбите е практически невъзможно, ако самият той не го поиска, което се случва рядко. Тъй че в действителност „контраразузнавачите“ следят денонощно всички служители от съветските посолства, включително и разузнавачите. Можем да си представим как останалите офицери от разузнаването се отнасят към такива „контраразузнавачи“. След победата на демокрацията генерал Евстафиев отначало ръководи управлението на СВР по контрола над въоръжението. След това става началник на департамента на СВР.

Жуков, Андрей Дмитриевич, роден през 1948 година. Завършва Физическия факултет на МГУ през 1971 и веднага започва работа в разузнаването. Последната му длъжност е началник-отдел в Управлението за анализи на ПГУ. От 1990 година се занимава с бизнес. Тоест още преди каквато и да е победа на демокрацията, което за един чекист означава — по заповед отгоре. През 1990–1993 е вицепрезидент на РАУ-Корпорация. РАУ означава Руско-американски университет. Под това странно наименование се крие една не по-малко странна обществена организация, в която работят предимно чекисти. Всички те са отявлени патриоти, членове на „Духовное наследие“. Освен с патриотизма сега Жуков се занимава и с търговия: той е генерален директор на закритото акционерно дружество (ЗАО) „Аурум плюс“ и президент на ЗАО „Инт Консал Център“ „Аурум плюс“ е малка бижутерска фирма, която прави позлатени значки и медали. Това, изглежда, е само параван за по-сериозен бизнес. Когато Жуков посещава Волгоград и води преговори с губернатора и други ръководители, местният сайт съобщава: „Той има реални планове да привлече в нашата област нови делови партньори, предимно от Китай и Индия“ Самият Жуков признава, че с последния началник на съветското външно разузнаване Л. Шебаршин са приятели. През 2003 година Жуков става депутат в Държавната дума.

Зенков, Борис Генадиевич, роден през 1946 година. През 1970 завършва МГИМО. Официално е „чист дипломат“. Работи в Гърция (1970–1976), в Кипър (1976–1981) и в Мароко (1988–1990). По-късно е посланик в Кипър (1990–1996). Ако се съди по това колко едър бизнесмен става след това, Зенков най-вероятно е кадрови разузнавач, а не обикновен доносник. През 1997 година той става първи заместник-председател на „Инкомбанк“. Тази банка възглавява огромна финансово-промишлена империя, оценявана на 15 милиарда долара. След дефолта през есента на 1998 година „Инкомбанк“ фалира. Сега Зенков е президент на египетската компания „Сироко Аероспейс“. Фирмата му поема контрола над ОАО „Туполев“ и възнамерява да инвестира в това авиостроително предприятие 280 милиона долара.

Кирпиченко, Вадим Алексеевич, роден през 1922 година. Генерал-лейтенант от разузнаването. Един от основателите на „азиатската мафия“. През 1952 година завършва в Москва Института по ориенталистика и постъпва на работа в ПГУ на КГБ. Бил е заместник-резидент в Египет (1954–1960), резидент в Тунис (1962–1964), началник на Африканския отдел на ПГУ (1967–1970), резидент в Египет (1970–1974).

От 1974 година генерал Кирпиченко е шеф на Управление „С“ на ПГУ (нелегалното разузнаване). През 1979 става първи заместник-началник на ПГУ. По това време във външното разузнаване има двама първи заместници. През 80-те години единият от тези постове е в ръцете на „европейците“ (Грушко, Титов). Другият е у генерал Кирпиченко до края на 1991 година. После идва „демокрацията“ и старият чекист е принуден да се оттегли. От 1992 година е шеф на група консултанти към директора на СВР. Съществува версия, че през тези години всъщност именно Кирпиченко ръководи външното разузнаване, а не Примаков или Трубников. Кирпиченко работи като „консултант“ до септември 1997 година — докато не навършва 75 години.

Козлов, Владимир Сергеевич, роден през 1950 година. Генерал-лейтенант от ФСБ. Започва работа във външното разузнаване, труди се като „кореспондент“ на списание „Азия и Африка днес“. През 1981 година се прехвърля във „Вимпел“ — поделение със специално назначение в разузнаването, после е в групата „Алфа“. След победата на демокрацията се бори с тероризма, стига до началник на съответното управление на ФСБ. Когато ръководството на ФСБ преминава в ръцете на „европейците“, генерал Козлов е принуден да напусне органите. През ноември 2001 година той е назначен за заместник-министър по печата.

Комилов, Абдулазиз. Шпионира в арабските страни, през 80-те години е резидент на КГБ в Ливан. Тогава това е „гореща точка“ на планетата, при това в нефтодобивен регион. Тъй че за резидент в Ливан не биха назначили случаен човек. Когато Съветският съюз се разпада, „азиатската мафия“ поверява на Комилов друг важен пост: от 1994 до 2003 година той е министър на външните работи на Узбекистан. Голям приятел на президента Каримов. През октомври 2003 година е изпратен в САЩ като посланик.

Копеков, Данатар Абдиевич, роден през 1933 година. Генерал-лейтенант от КГБ. Службата му в разузнаването започва през 1959 година. Работи в Иран като „представител на „Игнострах“ (1968–1970). Арестуван е и е депортиран в СССР. По-нататък служи в Първи отдел (разузнаването) на КГБ на Туркмения. През 1975 година оглавява Първи отдел. От 1984 е заместник-председател на КГБ на Туркмения. От юни 1990 е първи заместник, от март 1991 — председател на КГБ на Туркмения. След като републиката обявява независимост, той става министър на отбраната — от януари 1992. Дълги години е един от най-близките съратници на Туркменбаши. През септември 1998 е извършен терористичен акт, при който загиват седем души. В него са замесени военни, затова на Копеков му се налага да подаде оставка. В Туркмения има и други бивши шпиони на ръководни постове, но Копеков е най-високопоставеният от тях, „дясната ръка“ на президента Ниязов.

Крисин, Андрей Викторович. През 1978 година е изгонен от Канада за шпионаж. След това не се знае нищо чак до идването на демокрацията. Вторият известен факт от биографията на Крисин е, че става президент на „Европейската тръстова банка“ (ЕТБ). Тази банка е учредена в Москва през 1994 година. Официалните учредители са предприятия от аерокосмическия комплекс (заводът „Пермские мотори“ и т. н.). Банката работи на територията на ОНД — от Украйна до Средна Азия. Една от най-големите казахски банки, „Темирбанк“, е учредена със съдействието на ЕТБ и фактически е неин филиал. Нещо повече, ЕТБ се чувства като у дома си дори в леговището на „азиатската мафия“ — в Таджикистан. В тази република банката е създала широка мрежа от пунктове за парични преводи между Таджикистан и другите страни от ОНД. Това е богоугодно дело: без паричната помощ от таджиките, които работят в Русия, населението на Таджикистан отдавна да е измряло от глад. Но то се знае, никой не би организирал в такъв екстремален район банкови филиали заради копейките, дошли от процента от паричните преводи. Затова пък такава финансова мрежа е идеална за обслужване на търговията с наркотици. ЕТБ се нарежда сред големите банки: собственият й капитал е около 40 милиона долара, а активите й са около 250 милиона. Неприятностите на ЕТБ започват, след като Путин идва на власт: през април 2002 година е арестуван управителят на банката Мирзоян. Хващат се за дреболия: през 2000 година той придобил за банката 257 милиона долара и не платил полагащия се по това време данък от един процент от сделката. Разбира се, Мирзоян не би могъл да сключи подобна сделка без знанието на Крисин, но в такива случаи не е прието бивши шпиони да се пращат зад решетките. А Мирзоян си получава своите четири години затвор.

Лазуткин, Валентин Валентинович, роден през 1945 година. Генерал-лейтенант от КГБ, по данни от сайта apn.ru. През 1973 година завършва икономика в МГУ. Започва кариерата си в Комитета за младежките организации на СССР (1967–1973). Там работи в сектора на Африка, Близкия и Средния изток. От 1974 година е в Гостелерадио на СССР, стига до първи заместник-председател (1991 година), след това ръководи телевизията в Русия като генерален директор на Федералната служба за телевизия и радио (ФСТР) (1995–1998). През май 1998 година става съветник на премиера Кириенко. От октомври 1998 Лазуткин е шеф на декоративната Междудържавна телеорганизация на Съюза между Беларус и Русия. От януари 2002 година оглавява борда на директорите на ОАО „Комкор“. Тази фирма управлява мрежата от оптически кабели на Москва. „Азиатците“ вече се радват дори на такива постове.

Леонов, Николай Сергеевич, роден през 1928 година. Генерал-лейтенант от разузнаването. Шпионира в Латинска Америка (Втори отдел на ПГУ). Кариерата му се дължи на Фидел Кастро: Леонов пръв, още през 1955 година, го открива и не се побоява да влезе в контакт с него, въпреки че ръководството на разузнаването смята Кастро за авантюрист и едва ли не за агент на ЦРУ (тогава той не е комунист). Победата на Кастро прави Леонов много влиятелна личност на Острова на свободата и изобщо в целия регион. От 1973 година той оглавява Управлението за анализи на ПГУ. През 1984 го назначават за заместник-началник на разузнаването — отговаря за цялото американско направление. По това време Крючков води тотална война срещу генералите от Първи отдел на ПГУ (САЩ и Канада). Той не се решава да сложи „европеец“ за отговорник за Северна и Южна Америка, затова и назначава неутралния Неонов. През януари 1991 година Крючков прави Неонов началник на Управлението за анализи на целия КГБ. Но Неонов не оправдава доверието на „европейската мафия“ — през август 1991 година преминава на страната на „азиатците“ След пуча той напуска КГБ и се отдава на бизнес заедно с бившия началник на външното разузнаване Шебаршин, виден представител на „азиатската мафия“. Неонов става вицепрезидент на Всеруската борсова банка, Шебаршин оглавява службата за сигурност на банката. Там работят около 200 бивши офицери от КГБ, включително няколко генерали. За президент на тази банка чекистите слагат А. Конанихин, 25-годишен дребен частник. Бизнесът на банката е много мръсен дори за онези времена: чекистите имат намерение да си напълнят гушите и да се разбягат. През ноември 1991 година банката получава монопола върху операциите с твърда валута и започва да прехвърля на Запад огромни суми. Още през септември 1992 година Конанихин избягва в САЩ и моли за политическо убежище — в противен случай чекистите със сигурност ще го убият! Доносникът усеща, че развръзката е близо: остава само да го пречукат и да му припишат вината за всичко откраднато. Властите ни в лицето на министър Куликов си признават, че с помощта на ВББ от бюджета на Русия са откраднати 300 милиона долара. В изказване по американската телевизия самият Конанихин заявява, че неговата банка е откраднала един милиард долара.

Лобзенко, Леонид Аркадиевич. Шпионира, като се прави на преводач в Иран (1978 година). През юни 2002 година е назначен за първи заместник-председател на Държавния комитет за митниците. Сега Лобзенко оглавява Руската митническа академия.

Лисенко, Александър Йосифович. Бил е резидент в Делхи (1981–1987). В онези години за резидент в Индия не може да бъде назначен случаен човек. Сега Лисенко е първи заместник-генерален директор на ЗЛО „Агенция за финансова сигурност“. Това е някаква частна спецслужба, която предпочита да остава в сянка. През септември 2002 година Лисенко получава Ордена на княз Даниил от Руската православна църква.

Маргелов, Михаил Виталиевич, роден през 1964 година. Баща му е генерал-полковник Витални Василевич Маргелов, заместник-директор на СВР. Синът му Михаил също служи в разузнаването, бил е „редактор в арабската редакция на ТАСС“. Като идва демокрацията, той се уволнява от КГБ със звание лейтенант и се заема с бизнес (реклама и т. н.). През 1996 година М. Маргелов участва в предизборната кампания на Елцин (това вече е едър бизнес). От ноември 1996 е първо заместник, а после и началник на управлението по комуникациите на администрацията на президента. От ноември 1999 е началник на Росинформцентър. От декември 2000 година е председател на Комитета по международната дейност към Съвета на федерациите.

Матюхин, Георгий Георгиевич, роден през 1934 година. През 1961 завършва МГИМО, работи в разузнаването под прикритието на външната търговия. Известно е само, че Матюхин шпионира в Уругвай, където претърпява провал. Налага му се да премине към резерва. След победата на демокрацията го назначават за председател на Централната банка на Русия. Такъв пост не просто предоставя достъп до големите пари — Матюхин вече има възможност да определя „правилата на играта“ в цялата банкова и финансова система на Русия. Той въвежда такива правила за взаимно финансово разплащане между банките, които правят възможна гигантската афера с така наречените „чеченски авизо“. Чрез тях успяват да ограбят около 20 милиарда долара от държавния бюджет на Русия. По-малко се знае за аферата с чекове „Русия“, която става възможна пак благодарение на Матюхин, който въвежда и тази система за взаимно разплащане. Напечатано е огромно количество „ценни книжа“ без водни знаци и дори без номера, но с тези хартийки могат да се получават реални пари от държавната хазна. С такива „чекове“ са заграбени осем милиарда долара. Специалистите смятат, че вълната на инфлацията през 1992 година до голяма степен е предизвикана от тази невиждана кражба. На 16 юли 1992 година свалят Матюхин от поста председател на ЦРБ. Той отива в частния бизнес: оглавява алтайската банка „Шонкор-ОЛБИ“ от финансовата империя, основана от О. Бойко (концерна ОЛБИ). Този бизнес е много мръсен — Бойко се прочува с тесните си контакти с бандитите от солнцевската групировка.

Медяник, Александър Яковлевич. Генерал от разузнаването. Син на генерал Я. П. Медяник, основателя на „азиатската мафия“. В края на 90-те е заместник-директор на СВР, но през 2000 година властта в разузнаването е завзета от „европейците“ и Александър Медяник е принуден да напусне СВР. Назначен е на поста първи заместник-министър на националностите и отговаря за миграционната политика. Началникът му, министър Блохин, вместо да му съчувства, само му досаждал с дребнавите си натяквания: защо пиел по цял ден, защо не работел… Разбира се, Медяник не издържал и ударил Блохин! Сбиват се, Блохин се оказва як мъж и Медяник отнася боя. Но така или иначе, последната дума е негова: като напуска министерството, строшава табелата на входа. В резултат А. Медяник прекарва в Министерството на националностите по-малко от месец — от 14 август до 11 септември 2000 година. Тази история дава представа за сегашното професионално ниво на външното ни разузнаване.

Медяник, Яков Прокофиевич. Генерал от разузнаването. Един от основателите на „азиатската мафия“. Започва службата си в Осми отдел на ПГУ (неарабските страни от Близкия изток), прекарва пет години в Израел. В началото на 60-те години оглавява Осми отдел в разузнаването. После става главен резидент в Индия (1970–1975) — това вече е 14-и отдел на разузнаването. Именно генерал Медяник учи на занаята бъдещите началници на външното разузнаване Шебаршин и Трубников, които също работят в Индия по това време. Тези два отдела в разузнаването (8-и и 14-и) се превръщат в гръбнака на „азиатската мафия“. Медяник е началник на 14-и отдел, после го назначават за заместник-началник на ПГУ с ресор Близкия и Средния изток. През април 1987 година той се пенсионира на този пост.

Николаев, Николай Николаевич, роден през 1958 година. Служи повече от двайсет години в „системата на държавна сигурност“, най-вероятно във външното разузнаване. От 1991 година е първи заместник-началник на Центъра за връзки с обществеността (ЦОС) на КГБ, после става заместник-началник на пресцентъра на Службата за сигурност на президента (1993–1996), контролирана от „ориенталистите“. През 1998–2000 Николаев е вицепрезидент на металургичната компания МИКОМ (Новокузнецкия алуминиев завод и Кузнецкия металургичен комбинат).

Особенков, Олег Михайлович. Роден през 1946 година. Генерал-полковник от ФСБ. Завършва икономическия факултет на МГИМО, след което работи в Министерството на външната търговия. Служи в разузнаването от 1969 година. През лятото на 1997 е създаден Департаментът за анализи и прогнози (ДАПСП) на ФСБ. Особенков става първият шеф на ДАПСП. Смятан е за „човек на Н. Ковальов“ или за „човек на Примаков“ — и двамата от „азиатската мафия“. През 1999 година Особенков е принуден да напусне ФСБ, след като властта там е завзета от „европейците“. През февруари 1999 става член на управителния съвет на „Аерофлот“, от май 1999 година е вече заместник генерален директор. Смята се, че са го пратили в „Аерофлот“ да се бори с „хората на Березовски“.

Погодин, Алексей Алексеевич, роден през 1951 година. Полковник от разузнаването. Работи в Никарагуа, Алжир, Йемен, Афганистан. От 1993 година е в оставка. В началото той се урежда в представителството на ОАО „Северстал“ в Москва, от 1995 година е директор на „Северстал“. От 2001 Погодин е член на борда на директорите на Уляновския автомобилен завод.

Поршнев, Игор Германович. Роден е през 1960 година. Официално не е бил разузнавач, но отдавна вече е „осветен“. През 1983 година завършва Института за страните от Азия и Африка към МГУ. След това работи като „преводач“ в Индия (1984–1985), след това в Главна редакция „Радиопредавания за страните в Азия“ — от 1985 до 1991 г. От 1991 година Поршнев е в агенция „Интерфакс“. В началото е „кореспондент“ в Индия, после се прехвърля в ръководството на „Интерфакс“ (като началник-отдел). Познава се отблизо с Ястржембски. Има медал за пропагандните си подвизи в Чечения. От април 2001 година Поршнев става началник на информационното управление в администрацията на президента. Това означава, че „азиатската мафия“ запазва плацдарма си в Кремъл.

Суслов, Пьотър Евгениевич, роден през 1951 година. Полковник от разузнаването. В съветското разузнаване винаги е имало подразделения за тероризма и диверсиите, но се е налагало непрекъснато да им променят имената, особено при шумни скандали и разобличения. При Андропов всички главорези се събират в знаменития Осми отдел на управление „С“ (нелегалното разузнаване). Точно там служи Суслов — минал е през Афганистан, Мозамбик, Ангола. Три години помага на „анголските другари“ да организират собствен спецназ — Управление за специални операции. А. Литвиненко свидетелства, че именно Суслов е водещ офицер от страна на външното разузнаване на бандата на Лазовски, която взривява Москва през 1995 година. Ето цитат от книгата на Литвиненко: „Формално Суслов се прехвърли от разузнаването в бизнеса през 1995 година и оттогава нееднократно е пътувал до обхванатите от войни Грозни, Багдад, Техеран, Арабските емирства и други страни в Близкия изток“. Суслов не е бил в УРПО на ФСБ, но поддържа тесни контакти с генерал Хохолков, ръководил тази банда от килъри. Освен това Суслов се занимава с активна обществено-политическа работа: председател е на изпълкома на движението „Евразия“.

Трубников, Вячеслав Иванович, роден през 1944 година. Генерал от армията. През 1967 завършва МГИМО, където изучава хинди, и постъпва в ПГУ на КГБ. От 1971 година работи като „кореспондент на ЛПН“ в Индия, Непал и Пакистан. По това време резидент в Индия е генерал Я. Медяник — Трубников става „негов човек“, на което дължи и кариерата си. След като работи в централния апарат на ПГУ (1977–1984), Трубников заминава за Бангладеш, след това става главен резидент в Индия (1987–1990). После е началник на 14-и отдел на ПГУ (Индия и съседните й страни) от 1990 до 1992 година. След това идва „победата на демокрацията“ и от 13 януари 1992. Трубников става първи заместник-директор на СВР. Като се има предвид, че за директор на СВР е назначен дилетантът Примаков, фактически по онова време Трубников ръководи външното разузнаване. През януари 1996 Примаков отива в Министерството на външните работи (МИД), а Трубников става директор на СВР. През юни 2000 година властта над СВР преминава в ръцете на „европейците“ и Трубников става първи заместник-министър на външните работи.

Фрадков, Михаил Ефимович, роден през 1950 година. Без съмнение е служил във външното разузнаване. През 1972 година завършва Московския институт по машиностроене, а през 1973 вече е на работа в посолството в Индия! След Индия Фрадков работи в структурите на външноикономическите връзки на СССР. От декември 1992 е заместник-министър на външноикономическите връзки на Русия, от октомври 1993 — първи заместник-министър, от април 1997 година е вече министър, след това и премиер. Опитите на някои анализатори да го причислят към „питерската групировка“ не са убедителни.

Христич, Анатолий Анатолиевич, роден през 1957 година. Завършва Икономическия факултет на МГИМО през 1979 година и веднага постъпва на служба в КГБ. След МГИМО са можели да го вземат само във външното разузнаване (въпреки че в официалната му биография за това не се споменава и дума). От 1993 година се занимава с бизнес в банковата система. От февруари 1998 е председател на управителния съвет на банката „Диалог-Оптим“. Когато Христич оглавява тази банка, тя има активи за около десет милиона долара (1999 година). Днес обемът на активите й достига 400 милиона долара — 46-о място сред банките в Русия. Трайно насочена е към южното направление — има дори специална „афро-азиатска програма“! През септември 2003 година банката сключва в Алма Ата споразумение за стратегическо сътрудничество с казахската „Темирбанк“ с киргизката „Инексимбанк“ и латвийската „Траста Комерсбанк“. Подобен междубанков алианс се създава за първи път в ОНД. Както виждате, построен е финансов мост от Средна Азия до Европа.

Шебаршин, Леонид Василиевич. Генерал-лейтенант от разузнаването. Шпионирал е в Пакистан (1964–1968), в Индия (1971–1977), в Иран (1979–1983). В Индия отначало е заместник-резидент, после става резидент (от 1975). В Иран е резидент, докато не избягва един от подчинените му. В такива случаи отговаря резидентът, налага му се да се върне в родината. Кариерата на Шебаршин е спасена от генерал Леонов, който го взема в Атлантическото управление на разузнаването като свой заместник. През 1984 година Шебаршин става началник на това управление, а през април 1987 — и заместник-началник на ПГУ, като отговаря за азиатското направление. През януари 1989 година Крючков назначава Шебаршин за началник на външното разузнаване. Изглежда тогава е сключено споразумение между мафиите. „Азиатците“ получават външното разузнаване, но губят централния апарат на КГБ и съответно властта над страната — Кремъл попада в ръцете на „европейците“. Следва августовският пуч. Шебаршин изиграва решаваща роля за победата на „демокрацията“, след което е председател на КГБ на СССР точно едно денонощие (22–23 август 1991 година). Генералите от КГБ са принудени да отстъпят най-важните постове на разни доносници „демократи“. От тук нататък Шебаршин заедно с генерал Леонов участва в аферите на Всеруската борсова банка, чрез които „азиатската мафия“ изнася от Русия стотици милиони долари. Двамата приятели се занимават с охранителен бизнес, ръководят ЗАО „Руска национална служба за икономическа сигурност“. Шебаршин загива трагично през 2012 година.

Шчербаков, Алексей Анатолиевич, роден през 1941 година. Генерал-полковник от разузнаването. Много виден представител на „азиатската мафия“. През 1964 година завършва Московското виеше техническо училище (МВТУ) и веднага постъпва в разузнаването. Първата му командировка е в Белгия (1967–1971). От Белгия е изгонен за шпионаж, в такива случаи изпращат провалилия се шпионин някъде далеч от Европа. Затова следващите две командировки на Шчербаков са в Индия. След августовския пуч започва стремителното му издигане: от декември 1991 година той е заместник-директор на СВР, отговаря за икономическото и научно-техническото разузнаване. През януари 1996 година става първи заместник-директор на СВР. Заедно с други генерали от разузнаването участва в създаването на прочутата „МАПО Банк“, чрез която „азиатската мафия“ осъществява аферите си. След идването на власт на „европейската мафия“ кариерата на Шчербаков тръгва по нанадолнището: през ноември 2000 му се налага да стане първи заместник-министър на комуникациите, а след година го изгонват и оттам.

Нашият „азиатски списък“ стана по-кратък от „европейския“. Едва ли в „азиатската мафия“ е имало по-малко хора, просто те са по-трудни за откриване. „Азиатците“ са управлявали страната, когато не е било модерно да си чекист. Затова бившите офицери от КГБ вече гледат да не бият на очи и повече се крият зад своите доносници.