Захир

Нишката на Ариадна

Раждам се в малко село, намиращо се на няколко километра от по-голямо село, в което има училище и музей, посветен на един поет, живял тук преди много години. Баща ми е почти на седемдесет, а майка ми — на двайсет и пет. Запознали са се, когато той пристигнал от Русия, за да продава килими, срещнал я и решил да изостави всичко заради нея. Тя би могла да му е дъщеря, но в действителност се държи така, сякаш му е майка, и му помага да си възвърне съня, който той е изгубил още от седемнайсетгодишен, когато е бил изпратен да се бие с германците при Сталинград в една от най-дългите и кървави битки по време на Втората световна война. От неговия батальон, наброяващ три хиляди души, оцеляват само трима.

Любопитното е, че той не говори в минало време: не казва „родил съм се в малко село“. Сякаш всичко става тук и сега.

— Ето какво става с баща ми в Сталинград: връщайки се от разузнаване с един патрул, той и най-добрият му приятел, също толкова млад, попадат в престрелка. Залягат в изровена от експлозия яма и престояват там два дни, без да ядат, без да има с какво да се стоплят, легнали в калта и снега. Чуват как руснаците разговарят в близката сграда, знаят, че трябва да стигнат дотам, но продължават да са под обстрел, миризмата на кръв изпълва въздуха, ранените молят за помощ денонощно. Изведнъж настъпва тишина. Мислейки, че германците са се изтеглили, приятелят на баща ми става. Баща ми се опитва да го хване за краката, изкрещява: „залегни!“ Ала е твърде късно: един куршум пронизва черепа му.

Минават още два дни, баща ми е сам с трупа на своя приятел до себе си. Не може да спре да повтаря: „Залегни!“ Накрая е спасен и отнесен в сградата. Няма храна, само боеприпаси и цигари. Изяждат тютюневите листа. След една седмица започват да ядат месото на мъртвите си замръзнали другари. Пристига трети батальон, който си проправя път със стрелба, оцелелите са спасени, ранените са превързани, след което се връщат на фронта — Сталинград не може да падне, от изхода на битката зависи бъдещето на Русия. След четири месеца на ожесточени сражения, канибализъм, ампутирани премръзнали крайници германците най-сетне се предават — това е началото на края на Хитлер и неговия Трети райх. Баща ми се връща пеша в селото си, което е на почти хиляда километра от Сталинград. Разбира, че не може да спи, тъй като всяка нощ сънува приятеля си, когото е могъл да спаси.

Две години по-късно войната свършва. Той получава медал, но не успява да си намери работа. Участва в официални чествания, а няма какво да яде. Смятан е за един от героите на Сталинград, а едва припечелва колкото да преживява, работейки каквото му падне. Накрая му предлагат да стане продавач на килими. Понеже не може да спи, пътува винаги нощем, запознава се с контрабандисти, спечелва доверието им и най-сетне започва да изкарва някакви пари.

Разкрит е от комунистическото правителство, което го обвинява, че сътрудничи на престъпници, и въпреки че е герой от войната, прекарва десет години в Сибир като „предател на народа“. Когато най-сетне го освобождават, вече е стар, а единственото нещо, което умее да прави, е да продава килими. Успява да възстанови част от бившите си контакти, някой му дава няколко килима, които да продаде, но никой не иска да ги купи: времената са трудни. Решава отново да замине надалеч, проси по пътя и накрая се озовава в Казахстан.

Вече е стар, самотен, но трябва да се труди, за да си изкарва прехраната. През деня работи каквото му попадне, а нощем спи по много малко и се събужда, крещейки: „Залегни!“ Интересното е, че въпреки преживяното, безсънието, гладуването, разочарованията, физическата преумора, цигарите, които непрекъснато пуши, здравето му е желязно.

В някакво малко селце среща една девойка. Тя живее с родителите си, завежда го вкъщи — традиционното гостоприемство е типично за тази област. Постилат му да спи в хола, но през нощта той събужда всички с виковете си „залегни!“. Момичето отива до него, казва някаква молитва, погалва го по главата и за пръв път от десетки години той спи спокойно.

На другия ден тя разказва, че още като дете й се е присънил сън — как някакъв много възрастен мъж я дарява с дете. Чакала години, имала няколко кандидати, но накрая все се разочаровала от тях. Родителите й много се тревожели, тъй като не искали единствената им дъщеря да остане стара мома и да бъде отхвърлена от общността.

Пита го дали не иска да се ожени за нея. Той се изненадва, на тази възраст тя би могла да му е внучка, нищо не казва. Когато слънцето залязва, в малкия хол на нейния дом тя го помолва да му позволи отново да го погали по главата. И той спи спокойно още една нощ.

На другата сутрин отново е подхванат разговорът за женитбата, този път в присъствието на родителите й, които, изглежда, са съгласни на всичко — стига дъщеря им да си намери съпруг и да престане да срами семейството. Разпространяват историята, че пристигналият отдалеч старец всъщност бил много заможен търговец на килими, който, преситен от лукса и удобствата, изоставил всичко в търсене на приключения. Хората се впечатляват, представят си голямата зестра, огромните банкови сметки и заговорват за това как майка ми е извадила късмета да срещне някой, който да я отведе далеч от това затънтено място. Баща ми слуша тези истории с някаква смесица от изненада и очарование, разбира, че през всичките тези години, през които е живял, пътувал и страдал сам, нито веднъж не е успял да се върне отново при семейството си, а сега за пръв път в живота си би могъл да има свой дом. Приема предложението, поддържа лъжата относно миналото си, двамата се оженват според обичаите на мюсюлманската традиция. Два месеца след това тя е бременна с мен.

Живея с баща си до седемгодишна възраст: той спи спокойно, работи на нивата, ходи на лов, разговаря с другите жители на селото за парите си и именията си, отнася се с майка ми така, сякаш тя е единственото хубаво нещо, което му се е случило. Аз мисля, че съм син на богат човек, докато една вечер пред камината той не ми разказва миналото си и причината да се ожени, молейки ме да пазя тайна. Казва ми, че скоро ще умре, което се случва четири месеца по-късно. Издъхва усмихнат в ръцете на майка ми, сякаш всички трагедии, белязали живота му, никога не са съществували. Умира щастлив.

Михаил ми разказва тази история през една пролетна вечер, студена, но сигурно не чак колкото в Сталинград, където температурата пада до — 35°. Седим заедно с просяци, които се топлят около импровизирано огнище. Съгласих се да дойда тук, след като той ми се обади втори път, и да изпълня моята част от обещанието. По време на разговора ни той нищо не ме попита за плика, който бе оставил вкъщи, сякаш знаеше — може би благодарение на „гласа“, — че аз най-сетне съм решил да следвам знаците, да оставя нещата да се случват, когато настъпи подходящият момент, и по този начин да се освободя от властта на Захира. Когато той поиска да се срещнем в едно от най-опасните предградия на Париж, се изплаших. При други обстоятелства щях да му кажа, че съм много зает, или щях да се опитам да го убедя да отидем в някой бар, където обстановката щеше да е подходяща за обсъждане на важни проблеми.

Щеше да ме е страх, разбира се, от нов епилептичен пристъп на обществено място, но вече знаех как да действам и предпочитах това пред риска да бъда нападнат с моята ортопедична яка, която ми отнемаше всякаква възможност за защита.

Михаил настоя: било важно да се срещна с просяците, те били част от живота му, а също и от живота на Естер. В болницата бях осъзнал, че нещо в живота ми не е наред и трябва незабавно да се променя.

Но какво трябваше да сторя, за да се променя?

Най-различни неща. Като например да ходя на опасни места и да се срещам с маргинални типове.

Според легендата гръцкият герой Тезей влиза в лабиринта, за да убие чудовището. Любимата му Ариадна му дава края на един конец, така че той да развива кълбото постепенно и да не се изгуби на връщане. И сега, докато седях сред тези хора и слушах някаква история, си дадох сметка, че отдавна не съм изпитвал нещо подобно — вкуса към непознатото, към приключението. Кой знае, може би нишката на Ариадна ме очаква точно там, където никога не бих отишъл, ако не бях абсолютно убеден, че трябва да положа огромно, колосално усилие, за да променя своята история и своя живот.

Михаил продължи и аз видях, че цялата група слушаше внимателно думите му: невинаги най-хубавите срещи стават около елегантни маси в ресторанти с включено отопление.

— Всеки ден вървя по един час, за да отида на училище. Гледам жените, които отиват за вода, необятната степ, дългите влакове, пълни с руски войници, заснежените планини, зад които ми казваха, че се намира огромната страна Китай. Селото има музей, посветен на родения в него поет, джамия, училище и три-четири улици. Учат ни, че съществува една мечта, един идеал: длъжни сме да се борим за победата на комунизма и за равенството между човешките същества. Не вярвам в тази мечта, защото дори в това мизерно село съществуват големи различия — членовете на комунистическата партия стоят над всички, понякога ходят до големия град, Алма Ата, откъдето се връщат, натоварени с пакети екзотични храни, подаръци за децата, скъпи дрехи.

Един следобед на връщане към къщи усещам силен вятър, виждам светлини около себе си и за кратко изгубвам съзнание. Когато се събуждам, седя на земята, а едно бяло момиче с бели дрехи и син колан плува във въздуха. То се усмихва, без да казва нищо, и изчезва.

Тръгвам тичешком, прекъсвам заниманието на майка си и й разказвам историята. Тя се изплашва и ме моли никога да не повтарям казаното. Обяснява ми — по най-простия начин, по който може да се обясни нещо толкова сложно на едно осемгодишно момче, — че това е само халюцинация. Повтарям, че наистина съм видял момичето и мога да го опиша подробно. Добавям, че не съм се уплашил и съм се върнал бързо, защото искам тя да научи веднага какво ми се беше случило.

На другия ден на връщане от училище потърсвам отново момичето, но то не е там. През пялата седмица нищо не се случва и започвам да вярвам, че майка е била права: сигурно съм заспал неусетно и всичко това съм го сънувал.

Ала един ден тръгвам по-рано за училище и пак виждам момичето да се рее из въздуха, обградено от бяла светлина: този път не паднах на земята, нито видях светлини. Стоим и се гледаме, то ми се усмихва, аз му се усмихвам на свой ред, питам го как се казва, но не получавам отговор. Когато пристигам в училището, разпитвам съучениците си дали някога са виждали едно момиче, което се рее из въздуха.

По време на часа ме извикват при директора. Той ми обяснява, че сигурно имам психически проблем — виденията не съществуват, само светът е видимата действителност, а религията е измислена, за да заблуждава народа. Питам го за джамията в града; отговаря, че в нея ходят единствено суеверни старци, невежи и мързеливи хора, които нямат сили да помогнат за изграждането на социализма. Накрая ме заплашва, че ще ме изключи, ако отново повторя какво съм видял. Изплашвам се и го моля да не казва нищо на майка ми; той обещава да не го прави само ако кажа на съучениците си, че съм си измислил цялата тази история.

Изпълнява обещанието си, аз също изпълнявам моето. Приятелите ми не обръщат голямо внимание на този факт, дори не ме карат да ги заведа до мястото, където съм видял момичето. Но от този ден нататък то се появява всеки ден в разстояние на един месец. Понякога изпадам в безсъзнание, друг път нищо не се случва. Не разговаряме, оставаме заедно, докато то не реши да си тръгне. Майка ми започва да се тревожи, защото се прибирам у дома по различно време. Една вечер ме заставя да си призная какво върша след училище, преди да се върна вкъщи: разказвам й отново историята с момичето.

За моя изненада, вместо да ми се скара пак, тя казва, че ще дойде с мен до мястото. На другия ден ставаме рано, отиваме там, момичето се появява, но тя не го вижда. Майка ме моли да го попитам за баща ми. Не разбирам въпроса, но изпълнявам молбата й: и тогава за пръв път чувам „гласа“. Момичето не движи устните си, но знам, че разговаря с мен. Казва, че баща ми е много добре, възнаграден е за преживените на земята страдания и ни закриля. Съветва ме да припомня на майка ми историята с печката. Предавам й това, което съм чул, а тя започва да плаче. Казва, че най-голямото желание на баща ми, докато бил жив, било да си има печка заради преживяното през войната. Момичето ми поръчва следващия път, когато мина оттук, да завържа на един малък храст парче плат и да си пожелая нещо.

Виденията ми продължават цяла година. Майка ми споделя с най-доверените си приятелки, те споделят с други приятелки и скоро малкият храст е покрит с вързани за клоните му парцалчета. Всичко се прави в пълна тайна: жените разпитват за починалите си близки, аз чувам отговорите на „гласа“ и предавам съобщенията. В повечето случаи всички са добре — само на два пъти момичето помоли цялата групичка да отиде на близкия хълм и в мига, когато изгрее слънцето, да се помоли мислено за душите на тези хора. Жените ми казват, че понякога изпадам в транс, падам на земята, говоря несвързани неща, но аз самият никога нищо не помня. Знам само кога точно ще изпадна в транс: усещам горещ вятър и виждам светещи кълба около себе си.

Ала един ден, когато водя поредната група на среща с момичето, кордон от полицаи препречва пътя ни. Жените протестират, викат, но не успяват да преминат през кордона. Отвеждат ме в училището, където директорът ми съобщава, че съм изключен поради подстрекателство към бунт и подклаждане на суеверия.

На връщане забелязвам, че храстът е изкоренен, а парцалчетата — разпръснати по земята. Сядам и заплаквам, защото тук съм прекарал най-щастливите дни в живота си. В този миг момичето отново се появява. Успокоява ме с думите, че всичко е било програмирано, включително и изкореняването на храста. Добавя, че от този миг насетне ще ме придружава до края на живота ми и винаги ще ми казва какво трябва да правя.

— Никога ли не ти е споменала как се казва? — пита един от просяците.

— Никога. Но няма значение: важното е, че я чувам, когато ми говори.

— Ще можем ли сега да научим нещо за нашите мъртви?

— Не. Това се случваше само тогава, сега мисията ми е друга. Мога ли да продължа разказа си?

— Трябва да го продължиш — намесвам се аз. — Но първо искам да ти кажа нещо. В Югозападна Франция има един град, Лурд, където преди много години една млада пастирка видяла момиче, което отговаря на твоето описание.

— Не е вярно — подхвърля един стар просяк с метален крак. — Тази пастирка, която се казва Бернадет, е видяла Света Богородица.

— Тъй като съм написал книга за виденията, наложи ми се да проуча задълбочено въпроса — отговарям аз. — Изчел съм всичко, което е било публикувано в края на деветнайсети век, имах достъп до показанията, които Бернадет е дала пред полицията, Църквата, учените. Никъде тя не твърди, че е видяла жена: повтаря, че е било „малко момиче“. До края на живота си е повтаряла това и силно се разгневила, когато видяла сложената в пещерата статуя. Според нея тя изобщо не приличала на видението — Бернадет е видяла дете, а не жена. Въпреки това Църквата си присвоила тази история, виденията, мястото, отъждествила образа с майката на Исус и истината била забравена. Когато една лъжа бъде повторена много пъти, хората започват да я възприемат като истина. Единствената разлика е в това, че въпросното „малко момиче“, както настоявала да го нарича Бернадет, казало името си.

— И кое е то? — запитва ме Михаил.

— „Аз съм Непорочното зачатие“. Което всъщност не е истинско име като например Беатрис, Мария, Изабел. То е описало себе си като факт, като събитие, което бихме могли да преведем като „аз съм рождението без секс“. Продължи, моля те, твоята история.

— Преди той да продължи историята си, мога ли да те попитам нещо? — намесва се един просяк, който е приблизително на моите години. — Преди малко каза, че си написал книга: какво е заглавието й?

— Написал съм много книги.

И му казвам заглавието на книгата, в която споменавам историята на Бернадет и нейното видение.

— Значи ти си мъжът на журналистката?

— Ти си мъжът на Естер? — ококорва широко очи една просякиня, набиваща се на очи със зелената си шапка и яркочервеното си яке.

Не знам какво да отговоря.

— Защо тя не идва вече при нас? — пита друг. — Дано да не е загинала! Ходеше все на опасни места, колко пъти съм й повтарял да не го прави! Виж какво ми даде!

И той ми показва същото парче плат, изцапано с кръв: част от ризата на мъртвия войник.

— Не е загинала — отвръщам аз. — Учудвам се, че е идвала тук.

— Защо? Защото сме различни ли?

— Не ме разбра: изобщо нямам намерение да ви съдя. Изненадан съм, но се радвам да го науча.

Ала водката, с която прогонваме студа, започва да ни действа.

— Говориш с нас иронично — казва един дългокос, отдавна небръснат здравеняк. — Махай се, след като смяташ, че сме лоша компания за теб.

Аз обаче също съм пил и това ме прави смел.

— Кои сте вие? Какъв е този живот, който сте избрали? Здрави сте, бихте могли да работите, но предпочитате да безделничите!

— Избрали сме да останем вън, разбра ли? Да не бъдем част от този свят, който се разпада на парчета, от тези хора, които живеят в непрекъснат страх да не изгубят нещо и се движат по улиците така, сякаш всичко е наред, докато нещата всъщност са зле, много зле! Нима ти не просиш? Нима не искаш милостиня от шефа си, от собственика на жилището, в което живееш?

— Не те ли е срам да пропиляваш живота си? — пита ме жената, облечена в яркочервено.

— Кой казва, че си пропилявам живота? Правя това, което искам!

Здравенякът се намесва:

— И кое е това, което искаш? Да живееш на върха на света? А кой ти гарантира, че в планината е по-хубаво, отколкото в равнината? Мислиш, че ние не знаем как да живеем, нали? Жена ти обаче знаеше ПРЕКРАСНО какво точно искаме от живота! Знаеш ли какво искаме? Спокойствие! И свободно време! И да не бъдем длъжни да следваме модата — тук си изработваме наши собствени модели! Пием, когато сме жадни, спим, когато ни се доспи! Всеки от нас е отхвърлил робството и се гордеем с това, макар и ти да смяташ, че сме нещастници!

Гласовете започват да стават агресивни. Михаил ги прекъсва:

— Ако не искате да чуете останалата част от моята история, тогава да си тръгваме!

— Той ни критикува! — подхвърля мъжът с металния крак. — Дошъл е тук, за да ни съди, сякаш е Господ!

Чува се недоволен ропот, някой ме потупва по рамото, давам му цигара, бутилката с водка отново е в ръката ми. Духовете постепенно се успокояват, а аз съм изненадан и шокиран от факта, че тези хора познават Естер, и то по-добре от мен самия, след като са получили правото на късче от изцапаната с кръв дреха.

Михаил продължава своята история:

— Тъй като съм изключен от училище, а все още съм твърде малък, за да се грижа за конете — гордостта на нашата област и на страната ни, — започвам да работя като пастир. Още през първата седмица обаче една от овцете умира и плъзва слух, че съм прокълнато дете, син на човек, който дошъл отдалеч, обещал какви ли не богатства на майка ми, а накрая ни оставил без нищо. Макар и комунистите да твърдят, че религията е само начин да се дават фалшиви надежди на отчаяните, независимо че всички са възпитани да вярват единствено в съществуването на действителността, а това, което очите ни не могат да видят, да смятат за плод на човешкото въображение, древните традиции на степта се запазват непроменени и поколенията ги предават едно на друго от уста на уста.

Откакто храстът е изкоренен, не мога да виждам повече момичето, но продължавам да чувам гласа му. Моля го да ми помогне да опазя стадата, а то ми отвръща да проявя търпение, защото ще дойдат трудни времена, но преди да навърша двайсет и две години, някаква жена ще пристигне отдалеч, ще ме отведе със себе си и аз ще опозная света. Казва ми също така, че имам мисия, която трябва да изпълня, и тя се състои в това да помогна за разпръскването на истинската Енергия на любовта по целия свят.

Собственикът на стадото се поддава на слуховете по мой адрес, които зачестяват. А хората, които му ги разказват и които се опитват да съсипят живота ми, са същите онези, на които момичето бе помогнало през изминалата година. Накрая той решава да отиде до седалището на комунистическата партия в съседното село и там научава, че както аз, така и майка ми сме смятани за народни врагове. Това не се отразява особено на съществуването ни, понеже майка ми работи като бродирачка в една фабрика в най-големия град на областта, където никой не знае, че ние с нея сме врагове на народа и на работническата класа. Единственото, което директорите на фабриката искат от нея, е да продължава да бродира от сутрин до вечер.

И понеже имам много свободно време, скитам из степта заедно с ловците, които знаят моята история, но ми приписват магически способности, тъй като винаги откриват лисици, когато съм с тях. Прекарвам по цели дни в музея на поета, разглеждам вещите му, чета книгите му, слушам хората, които идват там и рецитират стиховете му. Понякога усещам вятъра, виждам светлините, падам на земята — и в такива мигове гласът винаги ми казва съвсем конкретни неща, като например кога ще настъпи суша, кога ще има чума по животните, кога ще пристигнат търговци. Не споделям тези неща с никого освен с майка ми, която започва все повече да се тревожи за мен.

Веднъж, когато в областта идва на обиколка лекар, тя ме завежда при него. След като той изслушва внимателно моя разказ и си записва нещо, преглежда очите ми с апарат, преслушва ме, удря с чукче коляното ми и заявява, че имам някакъв вид епилепсия. Казва, че болестта не е заразна и пристъпите ще се разредят с възрастта.

Но аз знам, че това не е болест. Преструвам се, че му вярвам за успокоение на майка ми. Директорът на музея забелязва отчаяните ми усилия да науча нещо, смилява се над мен и започва да ми преподава вместо учителите: изучавам география, литература. Научавам това, което в бъдеще ще се окаже най-важното нещо за мен: английския. Един следобед гласът ме моли да кажа на директора, че скоро ще бъде назначен на много важен пост. Когато го споделям с него, той се засмива плахо и ми отговаря, че няма никаква вероятност това да стане, тъй като не е влязъл в комунистическата партия, а си е останал убеден мюсюлманин.

Аз съм на петнайсет. Два месеца след нашия разговор усещам някакво раздвижване в областта: бившите държавни чиновници, по-рано винаги толкова арогантни, стават по-любезни отвсякога и ме питат не искам ли да се върна в училището. Големи влакове, пълни с руски военни, се отправят към границата. Един следобед, докато уча на писалището, принадлежало някога на поета, директорът влиза забързано, поглежда ме с удивление и с известно неудобство и казва, че последното нещо, което някога се е надявал да се случи на света — рухването на комунистическия режим, — настъпва с невероятна бързина. Бившите съветски републики се превръщат в независими държави, новините, идващи от Алма Ата, съобщават за сформирането на ново правителство и той е назначен за управител на областта!

Но вместо да ме прегърне и да даде воля на радостта си, ме пита как съм узнал, че това ще се случи. Чул съм го от някого или съм бил вербуван от тайните служби да го шпионирам, понеже не е бил член на комунистическата партия?

Или пък — което е още по-лошо — в даден момент от живота си съм сключил договор с дявола?

Отвръщам, че моята история му е известна: явяванията на момичето, гласът, пристъпите, които ми позволяват да научавам неща, които другите не знаят. Той казва, че това е само болест и че е съществувал само един пророк, Мохамед, разкрил всичко, което е трябвало да бъде казано. Но дяволът все още е на този свят, продължава той, и използва какви ли не хитрости — включително и предполагаемата способност за виждане на бъдещето, — за да подмами слабите и да ги отклони от истинската вяра. Бил ме взел на работа, защото ислямът изисквал хората да са милосърдни, но сега дълбоко се разкайвал: защото аз съм бил според него или оръдие на тайните служби, или пратеник на дявола. Уволнен съм начаса.

Животът ми, който и преди не беше лесен, сега става още по-труден. Текстилната фабрика, в която работи майка ми и която по-рано беше държавна, сега преминава в частни ръце — новите собственици имат други проекти, започват да правят промени и тя е уволнена. Два месеца по-късно няма как да се издържаме и единственото, което ни остава, е да напуснем селото, където съм живял до този момент, и да търсим работа другаде.

Дядо и баба отказват да тръгнат с нас, предпочитат да умрат от глад, отколкото да напуснат земята, в която са се родили и са прекарали живота си. С майка ми отиваме в Алма Ата: за пръв път виждам толкова голям град, впечатлен съм от колите, огромните здания, светещите реклами, ескалаторите и най-вече асансьорите. Мама си намира работа като продавачка в магазин, а аз започвам да работя като помощник-механик на една бензиностанция. Голяма част от парите, които изкарваме, изпращаме на баба и дядо, но това, което ни остава, е достатъчно, за да се изхранваме и да отида за пръв път на кино, лунапарк, футболни мачове.

Откакто сме в града, пристъпите спират, но изчезват също тъй гласът и присъствието на момичето. Намирам, че така е най-добре, невидимата приятелка, която беше с мен от осемгодишна възраст, изобщо не ми липсва, пленен съм от Алма Ата, зает съм с изкарването на прехраната си. Разбирам, че ако човек е поне малко интелигентен, може да стане важна личност. Нещата продължават така до една неделя, когато си седя на единствения прозорец на малката ни квартира и гледам неасфалтираната уличка, на която живеем. Изнервен съм, защото предишния ден бях блъснал една кола, правейки маневра, и сега се страхувам да не ме уволнят, толкова много се страхувам, че през целия ден не мога да ям нищо.

Изведнъж отново усещам вятъра, виждам светлините. По-късно майка ми разказа, че съм паднал на пода и съм говорил на някакъв странен език, като трансът този път продължил по-дълго от обичайното. Спомням си, че именно в този миг гласът ми напомни, че трябва да изпълня мисията си. Когато идвам в съзнание, отново усещам присъствието на момичето и макар и да не го виждам, мога да разговарям с него.

Ала това вече не представлява интерес за мен: идвайки в града, сякаш съм попаднал в съвсем друг свят. Въпреки това питам момичето каква е мисията ми: гласът ми отговаря, че тя е мисията на всички човешки същества — да изпълнят света с Енергията на абсолютната любов. Питам и за единственото нещо, което ме интересува в момента: за ударената кола и реакцията на собственика на бензиностанцията. Тя ме съветва да не се тревожа, а да му кажа истината, той щял да ме разбере.

Работя пет години на бензиностанцията. Създавам си приятели, влюбвам се за пръв път, откривам секса, участвам в сбивания на улицата, с една дума, изживявам младостта си по съвсем нормален начин. Понякога получавам пристъпи: отначало колегите ми се изненадват, но после им казвам, че изпадам в това състояние под въздействието на „висши сили“, и си спечелвам уважението им. Искат от мен съвети, споделят любовните си проблеми, трудните отношения в семейството, но аз за нищо не питам гласа — опитът с изкоренения храст ме е травматизирал и ме е накарал да разбера, че когато помагаме някому, в отговор получаваме само неблагодарност.

А когато приятелите ми започнат да настояват много, тогава им казвам, че принадлежа на някакво „тайно общество“ — по това време, след десетилетия на религиозни репресии, мистицизмът и езотериката са на мода в Алма Ата. Издават се какви ли не книги за „висшите сили“, от Индия и Китай започват да прииждат духовни водачи и учители, организират се курсове за самоусъвършенстване. Посещавам някои от тях и си давам сметка, че не научавам нищо, доверявам се единствено на гласа, но съм твърде зает, за да обръщам внимание на това, което казва.

Веднъж пред бензиностанцията, където работя, спира някаква жена с джип и моли да й напълня резервоара. Говори с мен на руски със силен акцент, което й коства големи усилия, и аз й отговарям на английски. На лицето й се изписва облекчение и тя ме пита дали не познавам някой преводач, тъй като й се налагало да пътува из вътрешността на страната.

В мига, в който ми казва това, се появява момичето и изпълва с присъствието си цялото пространство. Разбирам, че това е жената, която съм чакал през целия си живот. В нея е моето спасение, не мога да изпусна тази възможност: казвам, че аз самият мога да й бъда преводач, ако тя е съгласна. Жената отвръща, че си имам работа, освен това тя се нуждае от някой по-възрастен, по-опитен, без ангажименти, за да може да пътува. Добавям, че познавам всички пътища из степта и в планините, излъгвам я, че съм на тази работа временно. Моля я да ми даде шанс. Тя неохотно ми определя среща в най-луксозния хотел в града.

Срещаме се във фоайето; тя проверява познанията ми по езика, задава ми редица въпроси върху географията на Централна Азия, разпитва ме кой съм и откъде съм. Държи се резервирано, не казва с какво точно се занимава, нито къде иска да отиде. Опитвам се да се представя по възможно най-добрия начин, но виждам, че тя се колебае.

С изненада си давам сметка, че по някакъв необясним начин съм влюбен в нея, въпреки че я познавам само от няколко часа. Овладявам тревогата си и отново се доверявам на гласа; умолявам невидимото момиче да ми помогне, обещавам да изпълня възложената ми мисия, ако получа тази работа; припомням му, че един ден самото то ми бе споменало за някаква жена, която ще ме отведе далеч оттук, а и видението беше до мен, когато тя спря, за да напълни резервоара си. Наистина имам нужда от положителния й отговор.

След кръстосания разпит, на който съм подложен, мисля, че спечелвам доверието й: тя ме предупреждава, че намеренията й са незаконни. Обяснява ми, че е журналистка и че иска да направи репортаж за военните бази, които в момента американците строят в една съседна страна, за да ги използват в предстоящата война. И понеже са й отказали виза, ще трябва да пресечем границата пеша, по тайни пътеки — нейни познати са й дали карта и са й показали откъде трябва да минем, но тя добавя, че ще ми ги покаже едва когато излезем извън Алма Ата. Ако все още имам желание да я придружа, трябва да бъда в хотела след два дни, в 11 часа сутринта. Единственото, което обещава да ми плати, е едноседмична заплата, без да знае, че имам постоянна работа, печеля достатъчно, за да помагам на майка си и на дядо и баба, шефът ми има доверие, въпреки че беше свидетел на три-четири конвулсии или „епилептични пристъпи“, както той нарича моментите, когато контактувам с един непознат свят.

Преди да се разделим, жената ми казва името си — Естер — и ме предупреждава, че ако реша да отида в полицията и да я издам, ще бъде арестувана и депортирана. Казва също така, че има моменти в живота на човек, когато той трябва да следва сляпо интуицията си, и тя прави точно това. Моля я да не се притеснява, приисква ми се да споделя с нея за гласа и видението, но предпочитам да замълча. Връщам се у дома, разговарям с майка ми, казвам й, че съм си намерил нова работа като преводач и ще печеля много пари, но трябва да замина за известно време. Тя не изглежда притеснена. Нещата около мен се нареждат така, сякаш са били планирани много отдавна и всички ние просто сме изчаквали подходящия момент.

През нощта спя неспокойно, на другия ден отивам на бензиностанцията по-рано от обичайното. Извинявам се на шефа си, казвам и на него, че съм си намерил нова работа. Той отвръща, че рано или късно ще разберат, че съм болен, много е рисковано да оставя питомното, за да гоня дивото, но също както майка ми не възразява, сякаш гласът въздейства по някакъв начин върху волята на всеки, с когото трябва да разговарям този ден, за да улесни живота ми и да ми помогне да направя първата крачка.

Когато се срещаме в хотела, й обяснявам, че ако ни хванат, най-лошото, което може да й се случи, е да бъде депортирана в страната си, докато мен ще ме арестуват и ще лежа в затвора може би много години. Следователно рискувам много повече от нея и затова трябва да ми има доверие. Тя като че ли разбира това, което й казвам, вървим два дни, от другата страна на границата я очаква групичка от неколцина мъже, тя изчезва и се връща малко след това разочарована и ядосана. Войната всеки момент ще избухне, всички пътища са зорко следени, невъзможно е да продължи нататък, защото ще я арестуват като шпионка.

Тръгваме обратно. Естер, която преди това бе толкова самоуверена, сега е тъжна и изглежда объркана. За да я разсея, започвам да рецитирам стихове от поета, който е живял близо до родното ми село, мислейки в същото време, че след 48 часа всичко ще свърши. Трябва да се доверя на гласа, трябва да сторя всичко възможно тя да не си тръгне така неочаквано, както дойде; може би трябва да й покажа, че открай време съм я очаквал, че е важна за мен.

През нощта, след като изваждаме спалните си чували близо до едни скали, се опитвам да хвана ръката й. Тя нежно я отдръпва, казва, че е омъжена. Знам, че направих погрешна стъпка, действах, без да мисля: и тъй като повече няма какво да губя, разказвам й за виденията си от детството, за мисията да разпръсквам любовта по света, за диагнозата „епилепсия“, която ми постави лекарят.

За мое учудване тя прекрасно разбира всичко, което й казвам. На свой ред заговаря за собствения си живот, заявява, че обича мъжа си и той също я обича, но с течение на времето нещо важно между тях се е изгубило и тя предпочита да бъде далеч от него, отколкото да присъства на постепенното разпадане на брака си. Имала всичко, което човек може да поиска от живота, но била нещастна. И макар че можела да се преструва до края на живота си, че е щастлива, ужасно се бояла да не изпадне в депресия и никога да не излезе от нея.

Ето защо решила да зареже всичко и да тръгне в търсене на приключението, на нещо, което да не й позволява да мисли за разпадащата се любов; но колкото повече търсела, толкова по-объркана и самотна се чувствала. И сега смята, че завинаги е изгубила посоката, а преживеният току-що неприятен инцидент според нея е доказателство, че е сгрешила и най-добре би било да се върне към обичайното си ежедневие.

В този миг гласът ме кара да я посветя на Земята. Без да знам какво точно правя, ставам, отварям раницата, потапям пръстите си в малката стъклена бутилка олио, която бяхме взели за готвене, поставям ръката си на челото й, моля се мълчаливо и накрая й пожелавам да продължи своето търсене, защото то е важно за всички нас. Гласът ми казва и аз повтарям за Естер, че промяната на една-единствена личност означава промяна на целия човешки род. Тя ме прегръща, чувствам, че Земята я благославя, и оставаме така в продължение на часове.

Накрая я питам дали вярва на това, което съм й разказал за гласа. Тя отвръща: „И да, и не“. Вярва, че всички хора притежават някаква сила, която никога не използват, но в същото време смята, че съм влязъл в контакт с тази сила посредством епилептичните си пристъпи. Добавя, че можем заедно да проверим това; възнамерявала да интервюира някакъв номад, който живеел на север от Алма Ата и на когото всички приписвали магически способности; не би имала нищо против да я придружа. Когато ми казва името му, се сещам, че познавам неговия племенник, което може би ще ни помогне да стигнем по-лесно до него.

Пресичаме Алма Ата, като спираме само за да напълним резервоара и да купим провизии, и тръгваме към едно селце недалеч от изкуственото езеро, построено от съветския режим. Отивам до жилището на номада и споменавам пред един от помощниците, че познавам неговия племенник. Въпреки това се налага да чакаме с часове — всеки от насъбраното се множество изчаква реда си, за да чуе съветите на този, когото смятат за светец.

Накрая идва и нашият ред: след като превеждам интервюто и препрочитам няколко пъти публикувания по-късно репортаж, научавам много неща, които ме интересуват.

Естер пита защо хората са тъжни.

— Съвсем просто е — отвръща старецът. — Защото са се вкопчили в личната си история. Всички вярват, че целта на живота им е да следват някакъв план. Никой не се пита дали този план е именно за него, а не за друга личност. Претоварват се с преживяванията, спомените, вещите, чуждите идеи, а това е повече, отколкото могат да носят. И накрая забравят мечтите си.

Естер споделя с него, че много хора й казват: „Ти си щастлива, защото знаеш какво искаш от живота, докато аз не знам какво бих желал да върша.“

— Разбира се, че знаят — отговаря номадът. — Нима не сте срещали хора, които повтарят непрекъснато: „Не направих това, което желаех, но такава е действителността.“ Щом казват, че не са направили това, което са желаели, значи са знаели какво искат. А колкото до действителността, тя не е нищо друго освен историята, която другите са разказали за света и за това как трябва да се държим в него.

— А колко други хора твърдят нещо още по-лошо: „Доволен съм, защото жертвам живота си за хората, които обичам.“

— Мислиш ли, че на хората, които ни обичат, им харесва да страдаме заради тях? Мислиш ли, че любовта е извор на страдания?

— Ако трябва да бъда откровена, мисля, че да.

— А не би трябвало.

— Ако забравя историята, която са ми разказали, ще забравя също така и много важни неща, на които ме е научил животът. Защо тогава съм положила толкова усилия, за да ги науча? Та нали именно опитът, който съм натрупала, ми помага в кариерата, в отношенията с мъжа ми, в кризите ми?

— Натрупаните знания служат единствено да се научиш да готвиш, да не харчиш повече, отколкото печелиш, да се обличаш топло през зимата, да спазваш известни ограничения и да знаеш какъв е маршрутът на някои линии на автобусите и влаковете. Нима смяташ, че предишните ти връзки са те научили да обичаш по-добре?

— Научили са ме да знам какво искам.

— Не питам за това. Питам дали предишните ти връзки са те научили да обичаш по-добре мъжа си.

— Не, тъкмо обратното. За да мога да му се посветя изцяло, трябваше да забравя за раните, които ми бяха нанесли предишните мъже. За това ли питате?

— За да премине истинската Енергия на любовта през душата ти, тя трябва да бъде толкова чиста, сякаш току-що си се родила. Защо хората са нещастни? Защото искат да затворят в себе си тази енергия, което е невъзможно. Да забравиш личната си история означава да поддържаш този канал чист, да позволяваш на тази енергия да се проявява всеки ден така, както желае, да се оставиш тя да те води.

— Много романтично, но много трудно. Защото тази енергия винаги е обвързана с много неща: задължения, деца, социално положение…

— …а след известно време отчаяние, страх, самота, стремеж да контролираш неконтролируемото. Според традицията на степта, за да живееш пълноценно, трябва да си в постоянно движение, само така всеки ден ще е различен от предишния. Когато номадите минаваха през градовете, си мислеха: „Горките хора, които живеят тук, за тях всичко е еднакво.“ А може би градските жители са гледали номадите и са си мислели: „Горките, нямат си дом.“ Номадите нямаха минало, а само настояще, и затова винаги бяха щастливи, докато комунистическите управници не ги задължиха да спрат да пътуват и не ги затвориха в колхози. От този момент насетне те постепенно започнаха да вярват в историята, за която обществото твърдеше, че е вярна. И сега вече не притежават предишната си сила.

— Но в днешно време никой не може да пътува цял живот.

— Не можем да пътуваме физически. Но можем да го осъществим духовно. Да отиваме все по-далеч, да се дистанцираме от личната си история, от това, което ни задължават да бъдем.

— И какво трябва да направим, за да се освободим от тази история, която са ни разказали?

— Да я повторим на глас с всичките й подробности. И докато разказваме, ще се сбогуваме с това, което сме били, и — ти самата ще се убедиш, ако опиташ — ще освободим пространство за един нов, непознат свят. Трябва да повтаряме тази отминала история много пъти, докато тя престане да означава нещо за нас.

— Само това ли?

— Остава още една подробност: докато пространствата постепенно се изпразват, трябва бързо да ги запълваме, макар и временно, в противен случай ще изпитваме чувство на празнота.

— Как да ги запълваме?

— С най-различни истории, случки, които не сме се осмелили или не сме искали да преживеем. Така ще се променим. Така любовта ще стане по-силна. А когато любовта става по-силна, и ние ставаме по-силни.

— Но по този начин няма ли да изгубим някои важни неща?

— Никога. Важните неща винаги остават — отминават само нещата, които сме считали за важни, а всъщност са били безполезни, като например измамното чувство, че имаме власт над Енергията на любовта.

Старецът казва на Естер, че времето й е изтекло и че трябва да приеме други хора. Колкото и да настоявам, той не се съгласява, непреклонен е, но обещава на Естер да й разкрие още неща, ако тя някога се върне.

Естер остава в Алма Ата още една седмица и обещава да се върне. През това време аз й разказвам много пъти моята история, а тя ми разказва много пъти живота си. Накрая разбираме, че старецът е прав, освобождаваме се от нещо, става ни по-леко, макар и да не можем да твърдим, че сме по-щастливи.

Старецът обаче ни е дал един съвет: да запълваме бързо празното пространство. Преди да тръгне, Естер ме пита дали не искам да пътувам до Франция, за да продължим процеса на забравянето. Нямало с кого да споделя тези неща, не можела да разговаря с мъжа си, не се доверявала на хората, с които работела; нуждаела се от някой външен човек, дошъл отдалеч, който никога не е участвал в нейната лична история до този момент.

Съгласявам се и едва в този миг споменавам за предсказанието на гласа. Добавям, че не знам езика и че единственото нещо, което умея да правя, е да се грижа за овце и за бензиностанции.

На летището Естер поисква от мен да се запише на интензивен курс по френски. Питам я защо ме е поканила да отида с нея. Тя повтаря отново онова, което вече ми е казала, признавайки, че се бои от празното пространство, освободило се, след като е забравила за личната си история. Опасява се, че миналото ще нахлуе с още по-голяма сила отпреди и тя вече няма да може да се освободи от него. Моли ме да не се безпокоя за билета и визата, тъй като лично ще се погрижи за всичко. Преди да мине през паспортния контрол, тя ме поглежда с усмивка и казва, че също ме е чакала, без да си дава сметка: тези дни са били най-радостните в живота й през последните три години.

Започвам да работя нощем като бодигард в един стриптийз бар, а през деня усилено уча френски. За мое учудване пристъпите намаляват, но и видението изчезва. Казвам на майка ми за предложението да отида във Франция, а тя отговаря, че съм много наивен и че тази жена никога повече няма да ме потърси.

Една година по-късно Естер отново идва в Алма Ата: войната, която всички очакваха, вече бе избухнала. Някой друг публикувал статия за тайните американски бази, но интервюто със стария номад имало голям успех и сега списанието искало обширен репортаж за отмирането на номадския начин на живот. Освен това, добавя тя, отдавна не разказвам истории на никого и отново ме обзема депресия. Помагам й да установи контакт с малкото племена, които все още пътуват, да се запознае с традицията тенгри и с местните магьосници. Говоря свободно френски. По време на една вечеря тя ми дава да попълня документите за консулството, издейства ми виза, купува ми билет и пристигам в Париж. И тя, и аз забелязваме, че колкото повече изпразваме главите си от преживените истории, толкова по-голямо пространство се разкрива пред всеки от нас, ставаме по-смели, рискуваме повече, действаме правилно или неправилно, но важното е, че действаме. Изживяваме дните си по-пълноценно и времето тече по-бавно.

След като пристигам в Париж, я запитвам къде ще работя, но тя е предвидила всичко: уговорила е със собственика на някакъв бар да участвам веднъж седмично в нещо като екзотичен спектакъл, типичен за моята страна, по време на който хората говорят за живота си и изпразват съзнанието си.

Отначало ми е много трудно да накарам малкото посетители да участват в играта, но на най-пияните им харесва и новината се разнася из квартала. „Елате да разкажете вашата стара история и да откриете една нова история“, гласи малкият афиш, написан на ръка и залепен на витрината, и хората, жадни за нещо ново, започват да идват.

Една вечер ми се случва нещо странно: на импровизираната сцена в ъгъла на бара съм застанал не аз, а видението. И вместо да разказвам на посетителите легенди от родината си и да ги подканям да разкажат своята история, предавам това, което ми казва гласът. Накрая един от зрителите се разплаква и споделя с останалите, които са му съвсем непознати, интимни подробности от брачния си живот.

Същото се повтаря и следващата седмица — гласът говори вместо мен, подтиква хората да разказват само истории за липса на любов и във въздуха витае една толкова различна енергия, че французите, които по принцип са дискретни, започват да обсъждат публично личните си проблеми. Успявам да овладея и пристъпите: когато виждам светлини и усещам вятъра, но съм на сцената, изпадам в транс и губя съзнание без никой да забележи. „Епилептичните кризи“ настъпват само когато съм много напрегнат и нервен.

Към мен се присъединяват още няколко души: трима младежи на моята възраст, които нямат друго занимание, освен да пътуват по света — номадите на западното общество. Семейство музиканти от Казахстан, дочули за „успеха“ на техен сънародник, помолват да участват в спектакъла, понеже не могат да си намерят работа. По време на срещите с публиката включваме и ударни инструменти. Барът вече ни е тесен, успяваме да издействаме да се преместим в ресторанта и да изнасяме спектаклите си там; и той обаче скоро също се оказва тесен. Когато хората споделят своите истории, стават по-смели. И докато танцуват, енергията прониква в тях и те започват да се променят, тъгата изчезва от живота им, отдават се отново на приключения, а любовта им — която би трябвало да е застрашена от толкова промени — става по-силна и те препоръчват нашите „срещи“ на свои приятели.

Естер продължава да пътува и да пише статии, но винаги когато е в Париж, присъства на спектакъла. Една вечер ми казва, че работата ни в ресторанта не е достатъчна, защото само хора, които имат пари, могат да го посещават. Добавя, че трябва да работим с младежите. Но къде са тези младежи, питам я аз. Разхождат се по улиците, пътуват, изоставили са всичко, обличат се като просяци или като герои от научнофантастичен филм.

Казва също така, че просяците нямат лична история и че бихме могли да отидем при тях и да се опитаме да ги опознаем. Ето как ви открих.

Ето какво съм преживял досега. Вие никога не ме попитахте кой съм и с какво се занимавам, защото това не ви интересува. Днес обаче реших да ви разкажа живота си заради известния писател, който е с нас.

— Но ти говориш за миналото си — намесва се жената, чието сако и шапка никак не си подхождаха. — Макар че старият номад…

— Какви са номадите? — прекъсва я някой.

— Хора като нас — отвръща тя, гордееща се с факта, че познава значението на думата. — Свободни хора, които живеят само с това, което могат да носят със себе си.

Аз я поправям:

— Не е точно така. Те не са бедни.

— Какво знаеш ти за бедността? — намесва се отново агресивният висок мъж, като този път водката, течаща в кръвта му, му дава смелост да ме гледа право в очите. — Мислиш, че бедността означава да нямаш пари? Мислиш, че сме нещастници, защото просим пари от богати писатели, от семейства, които се чувстват виновни, от туристи, за които Париж е мръсен град, или от млади идеалисти, които смятат, че могат да спасят света? Ти си беден — нямаш власт над времето си, нямаш право да вършиш това, което искаш, длъжен си да следваш правила, които други са измислили и които не разбираш.

Михаил отново прекъсва разговора, обръщайки се към жената.

— Какво точно искахте да попитате?

— Исках да попитам защо ни разказа твоята история, след като старият номад ти е заръчал да я забравиш.

— Тази история вече не е моята: всеки път, когато разказвам преживяното от мен, сякаш говоря за нещо, което не ме засяга. В настоящето остава единствено гласът, видението, значимостта на мисията, която трябва да изпълня. Не страдам заради преживените трудности — смятам, че те са ми помогнали да стана такъв, какъвто съм сега. Чувствам се като воин, който е тренирал с години и не си спомня подробности от наученото, но знае кой е най-подходящият момент, за да нанесе удар.

— А защо идвахте толкова често с журналистката да ни виждате?

— За да подхранваме енергията си. Както каза старият номад от степта, светът, който познаваме, е само една история, която са ни разказали, но тя не е истинската история. Другата история включва способности, сили, възможността да отидем много по-далеч от това, което познаваме. Макар и да съжителствам с видението от дете и в даден миг от живота си да съм успял да го съзра, благодарение на Естер разбрах, че не съм сам. Тя ме запозна с хора, притежаващи необикновени способности, един от които например огъваше прибори само със силата на мисълта си, а друг правеше операции с ръждясало джобно ножче, без анестезия, и след като приключеше, пациентът веднага ставаше и си тръгваше. Все още се уча да развивам неизвестните си способности, но имам нужда от съюзници, от хора като вас, които също така нямат своя история.

Изпитах желание и аз да разкажа историята си на тези непознати, да започна да се освобождавам от миналото си, но вече беше късна нощ, а на другия ден трябваше да ставам рано, за да ми махнат ортопедичната яка.

Предложих на Михаил да го изпратя с такси до дома му, но той ми каза, че предпочита да повърви, защото тази вечер му е домъчняло много за Естер. Разделихме се с групата и се отправихме към булеварда, откъдето можех да хвана такси.

— Мисля, че онази жена беше права — подхвърлих аз. — След като разкажеш една история, би трябвало да се освободиш от нея, нали така?

— Аз съм се освободил. Но докато го прави, човек разбира — и точно в това се крие тайната, — че някои истории са прекъснати по средата. От такива истории ни е по-трудно да се освободим, а докато не затворим една глава, не можем да започнем следващата.

Спомних си за един текст на тази тема, който бях чел в интернет и чието авторство ми приписваха (макар и никога да не бях писал подобно нещо):

„Ето защо е толкова важно да позволим на някои неща да си отидат. Да ги пуснем на свобода. Да се избавим от тях. Хората трябва да осъзнаят, че никой не играе с белязани карти, понякога печелим, друг път губим. Не се надявай да ти върнат нещо, не се надявай да признаят усилията ти, да открият гениалността ти, да разберат любовта ти. Не се колебай да приключиш с даден етап. Не от гордост, от некадърност или надменност, а защото той просто не се вмества повече в живота ти. Затвори вратата, смени диска, почисти дома си, изтупай праха. Престани да бъдеш този, който си бил, и се превърни в този, който си всъщност.“ По-добре все пак да потвърдя това, което казва Михаил:

— Какво означава „прекъснати истории“?

— Естер не е тук. В определен момент тя не можа да продължи да се освобождава от нещастието и да позволи на радостта да се върне. Защо? Защото нейната история, както и историята на милиони хора, зависи от Енергията на любовта. Тя не може да продължава сама: или престава да обича, или очаква любимият й да я потърси.

В неуспелите бракове, когато един от двамата спре да върви, другият е принуден да стори същото. И докато чака, запълва времето си с любовни авантюри, благотворителни дружества, прекалени грижи за децата, нагърбване с много работа и тъй нататък. Много по-лесно би било да поговорят открито върху проблема, да настояват, да изкрещят: „Да продължим напред, иначе ще умрем от скука, от тревога, от страх.“

— Искаш да кажеш, че Естер не успява да се освободи от тъгата заради мен?

— Не казах това: не смятам, че единият може да обвинява другия при каквито и да било обстоятелства. Казах, че тя трябва да избере дали ще спре да те обича, или ще те накара да я потърсиш.

— Но нали сега тя прави точно това!

— Знам. Ако зависеше от мен обаче, бих отишъл при нея само когато гласът ми го позволи.

— Готово! Ортопедичната яка излезе от живота ти и се надявам никога повече да не се върне в него. Моля те да избягваш резки движения, защото на мускулите ти им трябва време. Впрочем какво става с момичето с ясновидските способности?

— Какво момиче? Какви ясновидски способности?

— Нали в болницата ти ми каза, че някой чул глас, който го предупредил, че ще ти се случи нещо!

— Не е момиче, а момче. А ти ми обеща да се поинтересуваш за епилепсията.

— Свързах се със специалист. Попитах го дали е срещал подобни случаи. Отговорът му ме поучуди, но с твое позволение ще ти припомня, че медицината си има своите тайни. Сещаш ли се за историята с момчето, което излиза от къщи с пет ябълки и се връща с две?

— Да: може да ги е изгубило, да ги е подарило, стрували са по-скъпо и прочие… Не се притеснявай, знам, че няма общовалидни отговори. Би ли ми казал, преди да започнеш, дали Жана д’Арк не е страдала от епилепсия?

— По време на разговора ни приятелят ми спомена и нея. Жана д’Арк започнала да чува гласове, когато била на тринайсет години. Показанията й доказват, че е виждала и светлини — което е един от симптомите на епилептичния пристъп. Според доктор Лидия Бейн, известна невроложка, тези състояния на екстаз, в които е изпадала светицата воин, са проявление на така наречената музикогенна епилепсия, при която пристъпите биват предизвиквани от определена мелодия: в случая с Жана д’Арк това е бил звънът на камбаните. Да не би момчето да е получило епилептичен пристъп в твое присъствие?

— Да.

— Имаше ли някаква музика?

— Не си спомням. Но дори да е имало, едва ли сме я чували поради шума от приборите, освен това бяхме погълнати от разговора.

— Напрегнато ли ти изглеждаше?

— Много напрегнато.

— Това е другата причина за пристъпите. Темата е много по-стара, отколкото си мислим: още в Месопотамия са съществували изключително точни описания на това, което тогава са наричали „болестта на падането“, последвана от конвулсии. Нашите прадеди са смятали, че се е дължала на присъствието на демони, които обсебвали нечие тяло. Едва много по-късно гъркът Хипократ обяснил тези конвулсии с разстройство на мозъчните функции. Въпреки това и днес епилептиците са жертви на предразсъдъци.

— Така е, наистина. Когато това се случи, ужасно се изплаших.

— И тъй като ти ми спомена за предсказание, помолих моя приятел да потърси нещо в тази област. Според него повечето от учените са съгласни с твърдението, че макар и много известни личности да са страдали от тази болест, тя не дава свръхестествени способности на никого. Но някои прочути епилептици са успели да си създадат „мистичен ореол“, с който обяснявали пристъпите си на околните.

— Кои са тези прочути епилептици?

— Наполеон, Александър Велики, Данте. Ще трябва да съкратя списъка с имената, тъй като теб те интересува пророческата дарба на момчето. Впрочем, как му е името?

— Не го познаваш, пък и винаги когато идваш да ме прегледаш, бързаш за друг преглед. Няма ли да е по-добре да продължиш?

— Учени, които изследват Библията, твърдят, че апостол Павел е бил епилептик. Позовават се на факта, че по пътя към Дамаск той видял силна светлина до себе си, която го заслепила и го хвърлила на земята, след което в продължение на няколко дни не можал нито да яде, нито да пие. В медицинската литература това състояние се нарича „темпорална епилепсия“.

— Не вярвам Църквата да е съгласна с подобно твърдение.

— Аз самият също не съм съгласен, но така пише в медицинската литература. Освен това има и епилептици, у които се проявява тенденция към самоунищожение, какъвто е случаят с Ван Гог: той самият е описал конвулсиите си като „вътрешни бури“. В болницата в Сен Реми, където е бил настанен, един от болногледачите е присъствал на такъв пристъп.

— Поне е успял да превърне саморазрушителния си порив в картини, пресъздаващи нов свят.

— Съществуват предположения, че Луис Карол е написал Алиса в Страната на чудесата, за да опише собствените си болестни състояния. На повечето от епилептиците им е познато началото на книгата, когато Алиса попада в черна дупка. По време на пътешествието си из Страната на чудесата Алиса вижда много неща, прелитайки над тях, и усеща тялото си много леко — още едно съвсем точно описание на последиците от пристъпа.

— В такъв случай излиза, че епилептиците имат дарба за изкуство.

— Нищо подобно. Става така, че някои от тях, посветили се на изкуството, се прочуват, и хората правят асоциация между болестта и темите в творчеството им. Литературата е пълна с примери на писатели, за които се подозира или е потвърдена подобна диагноза: Молиер, Едгар Алан По, Флобер. Достоевски е получил първия си пристъп на девет години и казва, че впоследствие тези кризи са били последвани или от моменти на пълна хармония с живота, или от моменти на дълбока депресия. Моля те, не се впечатлявай толкова от тези неща. Да не би да си помислиш, че и ти можеш да получиш епилепсия след злополуката? Не си спомням за случай на епилепсия, предизвикана от удар с мотоциклет.

— Вече ти казах, че става дума за един познат.

— Съществува ли наистина това момче с ясновидските способности, или ти го измисли, защото смяташ, че си припаднал, слизайки на платното?

— Нищо подобно, изобщо не искам да научавам симптомите на болестите. Всеки път, когато чета някоя книга на медицинска тема, започвам да усещам всичко, описано в нея.

— Ще ти призная нещо, но те моля да не ми се сърдиш: мисля, че произшествието беше от голяма полза за теб. Сега изглеждаш по-спокоен, по-малко обсебен от твоята фикс-идея. Наистина, когато се озовем близо до смъртта, това винаги ни помага после да живеем по-добре. Каза ми го жена ти, давайки ми парче плат, изцапано с кръв, което винаги нося със себе си, макар че като лекар аз всеки ден съм близо до смъртта.

— Тя обясни ли ти защо ти дава парчето плат?

— Много ласкаво описа начина, по който изпълнявам професионалните си задължения. Каза ми, че съчетавам техниката с интуицията, дисциплината с любовта. Разказа ми, че някакъв войник я помолил, преди да умре, да съблече ризата му, да я нареже на парчета и да ги раздаде на хората, които искрено се опитват да покажат света такъв, какъвто е в действителност. Като имам предвид книгите ти, предполагам, че и ти имаш парцалче от тази риза.

— Нямам.

— А знаеш ли защо?

— Знам. По-точно казано, сега започвам да се досещам.

— И тъй като съм ти не само личен лекар, но и приятел, ще ми позволиш ли да ти дам един съвет? Епилептикът, който ти е казал, че може да предсказва бъдещето, нищо не разбира от медицина.

Загреб, Хърватия.

6:30 сутринта.

Стоим с Мари пред един замръзнал фонтан, пролетта тази година явно е решила да не настъпва — както изглежда, от зимата ще се озовем направо в лятото. В средата на фонтана се издига колона със статуя върху нея.

През целия следобед давах интервюта и ми омръзна да говоря за новата си книга. Въпросите на журналистите са винаги едни и същи: дали жена ми е прочела книгата (отговарям, че не знам), дали не смятам, че критиката се отнася несправедливо към мен (какво?), дали фактът, че съм написал Време да раздираш, време да съшиваш не е шокирал моята публика, понеже в романа разкривам доста подробности от личния си живот (един писател не може да не пише за собствения си живот), дали ще се снима филм по книгата (отговарям за хиляден път, че филмът е в главата на читателя, затова съм забранил да се продават правата върху която и да е от книгите ми), какво мисля за любовта, защо съм писал за любовта, какво да правим, за да сме щастливи в любовта…

След като интервютата приключват, идва ред на вечерята с издателите, която е част от ритуала. На масата са насядали местните величия, които ме прекъсват всеки път, когато поставям вилицата в устата си, за да ми зададат винаги един и същ въпрос: „Откъде черпите вдъхновение?“ Опитвам се да ям, но трябва да съм любезен, да разговарям, да изпълнявам ролята си на знаменитост, да разказвам интересни истории, да правя добро впечатление. Знам, че издателите са герои — никога не знаят дали една книга ще има успех. Биха могли вместо книги да продават банани или сапуни, поне е по-сигурно. Издателите не са нито суетни, нито егоцентрични, не се сърдят, че представянето не е добре организирано или че книгата я няма в някоя книжарница.

След вечерята следва обичайният маршрут: искат да ми покажат всичко — паметници, исторически места, най-посещаваните барове. И винаги ме придружава гид, който знае абсолютно всичко и напълва главата ми с информация. Трябва да се преструвам, че слушам много внимателно, и да задавам въпроси от време на време, за да покажа, че ми е интересно. Видял съм всички паметници, музеи и исторически места във всички градове, в които съм бил да представя книгите си. Не си спомням обаче абсолютно нищо. В съзнанието ми остават само неочакваните неща, срещите с читатели, баровете, улиците, по които случайно съм минал, завил съм зад ъгъла и съм видял нещо прекрасно.

Възнамерявам някой ден да напиша туристически справочник, който да съдържа само карти, адреси на хотели и много бели страници: така хората ще избират свой собствен маршрут, ще откриват сами ресторантите, паметниците и останалите красиви неща, които всеки град притежава и които никога не са описани, защото „историята, която са ни разказали“, не ги е включила в раздела „задължителни посещения“.

Вече съм бил в Загреб. И този фонтан — макар и да не фигурира в нито един туристически справочник за града — за мен е най-важното нещо тук, защото е красив, защото го открих случайно и защото е свързан с един епизод от живота ми. Преди много години, когато бях млад и обикалях света в търсене на приключения, седнах на това място, където се намирам сега, с един хърватски художник, който през повечето време бе пътешествал с мен. Аз смятах да продължа за Турция, а той бе решил да се прибере у дома.

Докато се сбогувахме на това място, изпихме две бутилки вино, припомняйки си всичко, което ни се беше случило, докато бяхме заедно — религия, жени, музика, цени на хотели, дрога. Разговаряхме за всичко, само не и за любов, защото и двамата обичахме, но не изпитвахме нужда да говорим на тази тема.

След като художникът се прибра вкъщи, аз се запознах с едно момиче и три дни бяхме неразделни, обичахме се с цялата сила на чувствата, на която бяхме способни, понеже и двамата знаехме, че това няма да трае дълго. Тя ми помогна да опозная душевността на този народ и аз никога няма да го забравя, както няма да забравя фонтана и сбогуването с моя спътник.

Ето защо след интервютата, автографите, вечерята, посещението на паметниците и историческите места подлудих издателите си, като ги накарах да ме заведат до този фонтан. Попитаха ме къде се намира: аз не знаех, както не знаех и че в Загреб има толкова много фонтани. След почти едночасово търсене най-сетне успяхме да го открием. Помолих ги за бутилка вино, двамата с Мари се сбогувахме с всички, седнахме край фонтана прегърнати и мълчаливо отпивахме от виното в очакване на изгрева на слънцето.

— С всеки изминал ден ставаш все по-весел — казва тя, положила глава на рамото ми.

— Защото се опитвам да забравя кой съм. Или, по-точно казано, не искам да нося на гърба си товара на цялата си история.

Разказвам й за разговора на Михаил с номада.

— И с актьорите се случва нещо подобно — казва тя. — Заради новата роля трябва да престанем да бъдем такива, каквито сме, та да можем да влезем в кожата на героя. Ала накрая се чувстваме объркани и изнервени. Мислиш ли, че наистина е добре да загърбим личната си история?

— Нали ти самата каза, че се чувствам по-добре?

— Според мен вече не разсъждаваш толкова егоистично. Хареса ми идеята ти да зарежем всички тези побъркани хора и да потърсим фонтана, но той също е част от миналото ти, следователно си противоречиш.

— За мен фонтанът е символ. Аз обаче не го нося в себе си, не мисля непрекъснато за него, не съм си направил снимки, за да ги показвам на приятелите си, не ми е мъчно за художника, който си тръгна, нито за момичето, в което се влюбих. Доволен съм, че дойдох тук за втори път, но дори и това да не се беше случило, с нищо нямаше да промени преживяното от мен тогава.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Това ме радва.

— А мен ме натъжава, защото ми подсказва, че ще си заминеш. Знаех го още от мига, когато се срещнахме за пръв път, но ми е трудно да го приема. Свикнах с теб.

— Тъкмо там е проблемът: да свикнеш с някого.

— Но е съвсем човешко.

— Точно поради това жената, за която се ожених, се превърна в Захир. До деня на злополуката бях убеден, че само с нея бих могъл да бъда щастлив, а не че я обичам повече от всичко и всички на света.

Мислех, че само Естер ме разбира, че само тя познава вкусовете ми, маниите ми, светоусещането ми. Бях й благодарен за това, което е направила за мен, и смятах, че и тя трябва да ми е благодарна за онова, което аз съм направил за нея. Бях свикнал да гледам на света през нейните очи.

Спомняш ли си историята за пожара и за изцапаното със сажди лице на единия от двамата пожарникари?

Мари вдигна глава от рамото ми. Забелязах, че очите й са пълни със сълзи.

— Светът за мен беше отражение на красотата на Естер — продължих аз. — Това любов ли е? Или е някаква зависимост?

— Не знам. Смятам, че любовта и зависимостта са неразделни.

— Възможно е. Но да предположим, че вместо да напиша книгата Време да раздираш, време да съшиваш — своеобразно писмо до една жена, която в момента е далеч, — бях избрал друг сюжет.

Например мъж и жена, които са заедно от десет години. Отначало са се любели всеки ден, сега — само веднъж седмично, но това в крайна сметка не е толкова важно: между тях съществува негласно разбирателство, взаимопомощ, приятелство. На него му е тъжно, когато трябва да вечеря сам, защото на нея й се е наложило да остане до късно в службата. Тя съжалява, когато той трябва да пътува, но разбира, че това е част от професията му. Усещат, че между тях нещо вече липсва, но са възрастни, зрели хора, и знаят колко е важно да поддържат връзката си, пък било то и в името на децата. Отделят все повече време на работата и децата си, мислят все по-малко за брака си, в който като че ли всичко е наред, не е замесен нито друг мъж, нито друга жена.

Забелязват, че нещата не вървят както трябва. Не успяват да разберат къде се крие проблемът. Времето минава, те стават все по-зависими един от друг, с напредването на възрастта намаляват и възможностите да започнат нов живот. Стремят се да запълват времето си с повече четене, бродиране, телевизия, приятели, но не могат да избягат от разговора по време на вечеря, от разговора след вечеря. Той става избухлив, тя — по-мълчалива от обикновено. Единият усеща, че другият се отдалечава все повече, но не може да разбере защо. Стигат до извода, че във всеки брак е така, но избягват да разговарят на тази тема с приятелите си, създават впечатление на щастлива двойка, в която всеки подкрепя другия и имат едни и същи интереси. Появяват се извънбрачни връзки, но те, разбира се, не са сериозни. Най-важното, необходимото, окончателното е да се преструват, че нищо не се е случило, защото е твърде късно за промени.

— Тази история ми е известна, макар и аз лично да не съм я изживявала. Мисля, че прекарваме живота си, упражнявайки се да понасяме подобни ситуации.

Събличам си палтото и се качвам на бордюра на фонтана. Тя ме пита какво ще правя.

— Ще отида до колоната.

— Но това е лудост! Вече е пролет, ледът сигурно е съвсем тънък.

— Трябва да стигна дотам.

Стъпвам с единия крак и ледената плоча се раздвижва, но не се счупва. Докато гледах изгрева на слънцето, сключих нещо като облог с Бог: ако успея да стигна до колоната и да се върна, без ледът да се счупи, то ще е знак, че съм на прав път и че ръката Му ме води в правилната посока.

— Ще паднеш във водата.

— И какво? Най-много да премръзна, но хотелът не е далеч, така че не рискувам кой знае колко.

Стъпвам и с другия крак: вече съм вътре, краищата на леда се отлепват от бордюра, повърхността му се покрива с вода, но той не се счупва. Тръгвам към колоната, става дума само за четири метра в двете посоки, единственото, което рискувам, е една студена баня. Впрочем няма да мисля какво може да се случи: вече направих първата крачка и трябва да стигна до края.

Вървя бавно, стигам до колоната, докосвам я с ръка, чувам как ледът започва да се пропуква, но все още съм на повърхността. Инстинктивно понечвам да изляза тичешком от фонтана, но нещо ми подсказва, че ако направя това, стъпките ми ще станат по-тежки и ще падна във водата. Трябва да се върна бавно, да запазя темпото.

Слънцето изгрява на хоризонта, заслепява ме, едва различавам силуета на Мари и очертанията на сградите и дърветата. Ледената плоча се клати все по-силно, водата я покрива все повече, но аз знам — и вече съм абсолютно сигурен, — че ще успея да стигна до бордюра. Защото съм в хармония с този ден, с моя избор, знам докъде се простират границите на ледената вода, знам как да се справя с нея, как да я помоля да ми помогне, да не позволи да падна. Постепенно изпадам в нещо като транс, в еуфория, отново съм дете и правя забранени неща, които обаче ми доставят огромно удоволствие. Каква радост ми носят тези безразсъдни облози с Бог от рода на „ако успея да направя това, ще стане еди-какво си“, знаците, идващи не от външния свят, а от собствения ми инстинкт, от способността ми да забравям старите правила и да създавам нови ситуации.

Толкова съм благодарен, че срещнах Михаил, епилептика, който смята, че чува гласове! Срещнах го, докато търсех жена си, и благодарение на него открих, че съм се превърнал в бледо отражение на самия себе си. А дали Естер все още има толкова голямо значение за мен? Мисля, че да, именно нейната любов промени веднъж живота ми и сега отново ме преобразява. Моята история бе станала твърде стара, твърде тежка за носене, твърде сериозна, за да си позволя да поемам рискове като ходенето по замръзналата вода на фонтана например, облога с Бог, търсенето на знак. Бях забравил, че е необходимо да изминаваш отново и отново пътя до Сантяго, да изхвърляш ненужния багаж, да запазваш само това, което ти е необходимо, за да оцеляваш всеки ден. Да позволиш на Енергията на любовта да циркулира свободно от вън на вътре и от вътре на вън. Ледът отново се пропуква, появява се нова цепнатина, но аз знам, че ще успея, защото съм лек, толкова лек, че бих могъл да вървя дори по облаците и да не падна на земята. Не нося със себе си тежестта на славата, на разказаните истории, на пътищата, които трябва да следвам — прозрачен съм, слънчевите лъчи преминават през тялото ми и озаряват душата ми. Разбирам, че в нея все още има много тъмни кътчета, но с постоянство и смелост те постепенно ще бъдат изчистени.

Правя още една крачка и си спомням за един плик, който стои на бюрото ми. Скоро ще го отворя и вместо да вървя по леда, ще поема по пътя, който ще ме отведе до Естер. Но не защото искам да я имам до себе си. Ако тя желае, може да продължи да живее там, където е сега. Не защото денонощно сънувам Захира; разрушителното обсебване сякаш е изчезнало. Не защото свикнах с миналото си и пламенно жадувам да се върна към него.

Още една крачка, още едно пропукване на леда, но вече съм достигнал спасителния бордюр на фонтана.

Ще отворя плика и ще отида при нея, защото — както казва Михаил, епилептикът, ясновидецът, гуруто от арменския ресторант — тази история трябва да приключи. И тогава, когато всичко бъде многократно разказано, когато местата, които съм посетил, моментите, които съм изживял, крачките, които съм направил заради нея, се превърнат в далечни спомени, ще остане единствено абсолютната любов. Няма да изпитвам чувството, че „дължа“ нещо, няма да мисля, че се нуждая от нея, защото само тя е способна да ме разбере, защото съм свикнал с нея, защото тя познава пороците ми, добродетелите ми, навика да ям препечени филийки, преди да заспя, да гледам международните новини по телевизията, когато се събудя, да се разхождам всяка сутрин, да чета книги за стрелба с лък, да стоя с часове пред екрана на компютъра, да побеснявам, когато домашната помощница непрекъснато ни подканва да сядаме на масата, защото яденето е сервирано.

Всичко това ще изчезне. Ще остане само любовта, която движи Вселената, звездите, хората, цветята, насекомите, кара ни да вървим по опасно заледени повърхности, изпълва ни с радост и страх, но придава смисъл на всяко нещо.

Докосвам каменния бордюр, една ръка се протяга, аз я хващам, Мари ми помага да запазя равновесие и да сляза.

— Гордея се с теб! Аз никога не бих извършила подобно нещо.

— Мисля, че доскоро и аз не бих го направил — изглежда детинско, безотговорно, излишно, безсмислено. Но сега се раждам отново и трябва да се осмелявам да върша нови неща.

— Светлината на утрото ти се отразява добре: говориш като мъдрец.

— Мъдреците не правят това, което аз току-що направих.

Трябва да напиша хубав текст за едно списание, на което съм длъжник по линия на Банката за услуги. Имам стотици, хиляди идеи, но не знам коя от всичките си заслужава усилията ми, концентрацията ми, кръвта ми.

Не ми се случва за пръв път, но ми се струва, че вече съм казал всичко, което съм смятал за важно, паметта ми отслабва, забравям кой съм.

Отивам до прозореца, поглеждам към улицата, опитвам се да се убедя, че съм се реализирал професионално и не е нужно да доказвам нищо повече, че мога да се оттегля и да живея в къща в планината, да прекарам останалата част от живота си в четене, разходки и разговори за кулинарни чудеса и времето. Казвам и повтарям, че съм постигнал нещо, което почти нито един писател досега не е постигал — книгите ми са издадени на почти всички езици. Защо тогава да се притеснявам заради някакъв най-обикновен текст за едно списание, колкото и реномирано да е то?

Заради Банката за услуги. Ето защо трябва да го напиша, но какво да кажа на хората? Че трябва да забравят историите, които са им разказали, и да се осмелят да рискуват повече?

В такъв случай всички ще ми отговорят: „Свободен съм и правя това, което сам съм избрал.“

Че трябва да позволят на Енергията на любовта да циркулира свободно из телата и душите им?

Ще ми отвърнат: „Аз обичам. Обичам все по-силно“, сякаш любовта може да бъде измерена така, както мерим разстоянието между релсите на железопътните линии, височината на сградите или количеството бакпулвер, необходимо за някакъв сладкиш.

Отивам до бюрото си. Отварям плика, който Михаил е оставил, и научавам къде се намира Естер. Трябва само да разбера как да стигна дотам. Обаждам му се по телефона и му разказвам случката при фонтана. На него много му харесва. Питам го какво ще прави вечерта — щял да излиза с приятелката си Лукреция. Каня ги на вечеря. Той отказва, но предлага да излезем следващата седмица, ако искам, заедно с негови приятели.

Отвръщам, че през следващата седмица трябва да изнасям лекция в САЩ.

— Нямаме бърза работа — казва той, — ще се видим след две седмици. Сигурно си чул глас, който те е накарал да вървиш по леда — казва Михаил.

— Не съм чул никакъв глас.

— Защо го направи тогава?

— Защото почувствах, че трябва да го направя.

— Добре, това е друг начин да чуваш гласа.

— Обзаложих се. Казах си, че ако успея да премина по леда, това ще означава, че съм готов. И смятам, че наистина съм готов.

— Следователно гласът ти е дал знака, от който ти се нуждаеше.

— А на теб гласът каза ли ти нещо по този повод?

— Не. Но не е и необходимо: когато бяхме на брега на Сена и аз ти казах, че според гласа моментът още не е настъпил, разбрах също така, че гласът ще те предупреди, когато дойде уреченият час.

— Вече ти казах, че не съм чул никакъв глас.

— Така си мислиш. Всички си мислят така. Видението впрочем много пъти ми е повтаряло, че всички непрекъснато чуват гласове. Благодарение на гласовете виждаме знаците, разбираш ли?

Решавам да не споря повече с него. Единственото, което ми трябва, са някои технически подробности: къде да наема кола, колко е дълъг пътят, как да намеря къщата, защото пред себе си освен картата имам само някакви неясни обяснения — да тръгна по брега на еди-кое си езеро, да потърся табелата на някакво предприятие, да завия надясно и тъй нататък. Може би той познава някой, който би могъл да ми помогне.

Уговаряме се да се срещнем, Михаил ме моли да отида колкото се може по-дискретно облечен, защото сме щели да се разхождаме из Париж с „племето“.

Питам какво е това племе.

— Хората, които работят с мен в ресторанта — отвръща той, без да навлиза в подробности.

Питам го дали желае да му донеса нещо от САЩ, той поисква някакво лекарство за стомашни киселини. Записвам си го, макар и да смятам, че бих могъл да му донеса много по-интересни неща.

А статията?

Връщам се на бюрото си, обмислям върху какво да пиша, поглеждам отново към отворения плик и стигам до извода, че съдържанието му не ме е изненадало особено. Всъщност след няколкото ми срещи с Михаил очаквах точно това.

Естер е в степта, в някакво малко селце в Централна Азия, по-точно в Казахстан.

Вече изобщо не бързам: продължавам да преразглеждам собствената си история, която разказвам на Мари най-подробно, без да мога да спра; тя решава да направи същото, учуден съм от нещата, които ми казва, но, изглежда, това дава резултат — става по-самоуверена, по-спокойна.

Не знам защо толкова много държа да отида при Естер, след като любовта ми към нея започна да озарява живота ми, да ме учи на нови неща и това ми стига. Спомням си обаче думите на Михаил — „историята трябва да приключи“ — и решавам да вървя напред. Знам, че ще открия момента, в който ледът на нашия брак се е счупил, а ние продължаваме да вървим в студената вода, сякаш нищо не се е случило. Знам, че ще го открия още преди да стигна до това село, за да завърша един цикъл от живота си или за да го продължа.

Статията! Нима Естер отново се е превърнала в Захир и е обсебила изцяло мислите ми?

Нищо подобно: когато ми се налага да свърша нещо спешно, изискващо творческа енергия, работя точно по този начин — стигам почти до истерия, решавам да се откажа и точно тогава текстът се появява. Опитвал съм да действам по друг начин, да не правя нещата в последния момент, а много преди това, но, изглежда, че въображението ми функционира само когато върху него е упражнен огромен натиск. Не мога да проявя неуважение към Банката за услуги, трябва да напиша три страници върху — представете си само! — проблемите в отношенията между мъжа и жената. Точно аз! Издателите обаче смятат, че авторът на Време да раздираш, време да съшиваш сигурно познава много добре човешката душа.

Опитвам се да вляза в интернет, но напразно: от деня, в който разруших връзката, постоянно има някакви проблеми. Виках какви ли не специалисти и когато те благоволяваха да се появят, твърдяха, че на компютъра му няма нищо. Питаха ме какво не е наред, тестваха го за половин час, променяха настройки, уверяваха ме, че проблемът не е в моя компютър, а в доставчика. Оставях се да ме убедят, дори се чувствах смешен, че съм ги извикал, след като всичко функционира прекрасно. Но само след два-три часа компютърът отново отказваше да работи и връзката пак се разпадаше. След месеци на физически и психически тормоз съм принуден да приема, че техниката е по-силна и по-могъща от мен: работи когато си поиска, а щом не иска, по-добре да прочета някой вестник, да се поразходя, да изчакам да се оправи настроението на кабелите и телефонните връзки и тя да реши да проработи отново. Разбрах, че не съм й господар и че тя има свой собствен живот.

Опитвам още един-два пъти, макар да знам — от личен опит, — че е най-добре да се откажа от търсенето. Интернет, най-голямата библиотека на света, в този момент е затворил вратите си за мен. Защо пък да не прочета някое списание, може да ми хрумне нещо. Вземам пристигналата този ден поща и попадам на странно интервю с някаква жена, която току-що е публикувала книга върху — представете си само! — любовта. Тази тема като че ли не спира да ме преследва.

Журналистът я пита дали единственият начин човек да достигне до щастието е да срещне любовта. Жената отговаря отрицателно:

„Идеята, че любовта носи щастие, е наложена сравнително скоро, в края на XVII век. От този момент насетне хората се стремят да вярват, че любовта трае вечно и че бракът е най-подходящата форма за нейното проявление. В миналото хората не са били толкова оптимистично настроени относно дълголетието на страстта. Историята на Ромео и Жулиета не е щастлива, а трагична. През последните десетилетия очакванията на хората, че именно бракът е пътят за реализация на личността, се увеличиха много. Ала заедно с това се увеличиха и разочарованието, и неудовлетвореността.“

Твърде смело мнение, но не мога да го използвам за статията си — най-вече защото не съм напълно съгласен с него. Изваждам от полицата една книга, която няма нищо общо с отношенията между мъжа и жената: Магьоснически практики в Северно Мексико. Необходимо ми е да освежа мислите си, да си почина, с упорство едва ли ще успея да напиша въпросната статия.

Разлиствам книгата и изведнъж попадам на нещо, което ме изненадва.

Удобното извинение! Това ми напомняше на думите на моя учител по стрелба с лък — единственият спорт, който ми харесва, — че всяко пускане на стрелата е неповторимо и е безсмислено да се опитваме да се учим от точните или неточните си попадения. Важното е да пробваме стотици, хиляди пъти, докато се освободим от мисълта, че трябва да улучим мишената, и самите ние не се превърнем в стрела, лък и цел. И в този миг енергията на „нещото“ (учителят ми по киудо, японската стрелба с лък, която практикувах, никога не използваше думата „Бог“) започва да насочва движенията ни и ние пускаме стрелата не когато пожелаем, а когато „нещото“ реши, че е дошъл моментът.

Удобното извинение. Една друга страна от моята лична история започва да излиза наяве. Колко хубаво би било Мари да е до мен в този момент! Изпитвам нужда да говоря за себе си, за детството си, да й разкажа как като малък постоянно се биех с другите и ги побеждавах, защото бях най-големият в класа. Веднъж обаче братовчед ми ме наби и аз реших, че никога повече няма да съм победител в сбиванията. От този миг насетне избягвах всякакъв физически сблъсък, макар много пъти да са ме смятали за страхливец и да съм изпадал в унизителни ситуации пред момичета и приятели.

Удобното извинение. Две години се учих да свиря на виола: отначало напредвах бързо, но след като стигнах до определено ниво, спрях да прогресирам. Бях открил, че други деца напредват по-бързо от мен, почувствах, че съм посредствен, реших да не се излагам и престанах да се интересувам от виолата. Същото се случи с играта на билярд и футбола, с карането на колело: научавах достатъчно, за да се справям горе-долу добре, но идваше един момент, след който не напредвах повече.

Защо?

Защото историята, която са ни разказали, ни учи, че в определен етап от живота си ние „стигаме до границите на нашите възможности“. Неведнъж си спомнях как се борех срещу писателското си призвание и как Естер никога не приемаше удобното извинение да диктува правилата на мечтата ми. Този простичък откъс, който току-що бях прочел, подкрепяше идеята, че трябва да забравим личната си история и да се оставим единствено на инстинкта си, развит благодарение на трагедиите и трудностите, които сме преживели: така са постъпвали магьосниците в Мексико, това препоръчваха и номадите от степите на Централна Азия.

Удобното извинение: „В живота ни винаги има събитие, върху което да прехвърлим вината за това, че сме спрели да вървим напред.“

Тези думи сякаш бяха написани както за браковете изобщо, така и за връзката ми с Естер в частност.

Да, ще мога да напиша статията за списанието. Седнах пред компютъра и за половин час черновата бе готова, а аз бях доволен от резултата. Бях преразказал под формата на диалог един разговор, който наистина се бе състоял в хотелска стая в Амстердам след поредния претоварен ден на представяне на моя книга, обичайната вечеря, посещението на туристическите забележителности и т.н.

В статията ми не фигурират имената на събеседниците и отношенията между тях. В реалния живот Естер, облечена с пуловер, гледа канала, който минава под прозорците ни. Все още не е военен кореспондент, в очите й все още има радост, обожава работата си, придружава ме винаги когато може и за нас животът продължава да е едно голямо приключение. Аз лежа мълчаливо на спалнята, мисълта ми е далеч от разговора, а от ума ми не излиза програмата за следващия ден.

— Миналата седмица интервюирах един полицейски инспектор. Разказа ми как успява да изтръгне по-голямата част от необходимата му информация: като използва техника, която наричат „студено/топло“. Обикновено разпита започва полицай, който се държи грубо, заплашва, че за него правилата не важат, крещи, удря по масата. И когато затворникът се изплаши, влиза „добрият“ полицай, накарва колегата си да спре, предлага на задържания цигара, държи се приятелски с него и по този начин получава това, което иска.

— Известно ми е.

— Той обаче ми разказа и още нещо, което ме ужаси. През 1972 година група учени от Станфордския университет в САЩ решили да създадат „изкуствен“ затвор, за да проучат психологията на полицейските разпити: подбрали двайсет и четири студенти доброволци и ги разделили на „пазачи“ и „престъпници“.

В края на първата седмица се наложило да прекъснат опита: „Пазачите“, момчета и момичета с нормална ценностна система, от добри семейства, се превърнали в същински чудовища. Мъченията станали ежедневна практика, а изнасилванията на „затворниците“ се възприемали като нещо естествено. Студентите, които участвали в проекта — както „пазачите“, така и „престъпниците“, — получили толкова дълбоки психически травми, че се наложило да останат дълго време под медицинско наблюдение и опитът никога повече не бил повторен.

— Интересно.

— Как можеш да смяташ това за „интересно“! Говоря ти за нещо изключително важно: за способността на човек да върши зло винаги когато му се предостави тази възможност. Говоря ти за моята работа, за нещата, които научавам чрез нея!

— Именно това смятам за интересно. Защо се сърдиш?

— Да се сърдя? Как бих могла да се сърдя на някой, който не обръща ни най-малко внимание на това, което казвам? Как би могъл да ме изнерви човек, който не спори с мен, а само си лежи, загледан в празното пространство?

— Да не би да си пила?

— Ти дори и това не знаеш, нали? През цялата вечер бях до теб, а ти дори не си забелязал дали съм пила или не! Обръщаше се към мен само за да потвърдя това, което ти бе казал, или когато искаше да разкажа някоя хубава история за теб!

— Не разбираш ли, че съм работил цял ден и съм изтощен от умора? Защо не си легнеш? Ще се наспим и ще разговаряме утре.

— Защото през всичките седмици и месеци от последните две години само това правя! Опитвам се да разговарям с теб, но ти си изморен, трябва да спим и да говорим на другия ден! Но на другия ден изникват много други неща, трябва да работиш, да присъстваш на вечери, да спим и да разговаряме на по следващия ден! Ето така преминава животът ми: в очакване на деня, когато отново ще мога да те имам до себе си. Докато се изморя, престана да искам каквото и да било и си създам един свят, в който да се подслонявам винаги когато имам нужда: свят, който да не е прекалено далечен, за да не създавам впечатлението, че имам собствен живот, но и да не е много близко до твоя, за да не изглежда, че превземам личното ти пространство.

— Какво искаш да направя? Да спра да работя ли? Да изоставя всичко, което сме постигнали с толкова труд, и да заминем на круиз из Карибите? Не разбираш ли, че това, с което се занимавам, ми харесва и нямам никакво желание да променям своя начин на живот?

— В книгите си говориш за значението на любовта, за нуждата от приключения, за радостта да се бориш за мечтите си. А сега пред мен стои писател, който не чете това, което пише. Мъж, който смесва любовта с условностите, приключенията с излишните рискове, радостта със задължението. Къде е човекът, за когото се омъжих и който слушаше това, което говорех?

— А къде е жената, за която се ожених?

— Тази, която винаги те е подкрепяла, насърчавала, приласкавала? Тялото й е тук, тя гледа канала „Сингел“ в Амстердам, и мисля, че ще остане с теб до края на живота си! Ала душата на тази жена е на прага на тази стая, готова да си тръгне.

— Но защо?

— Заради проклетата фраза „Ще разговаряме утре“. Смяташ ли, че е достатъчно основание? Ако не ти се струва достатъчно, помисли си, че жената, за която си се оженил, е била влюбена в живота, пълна с идеи, с радост, с желания, а сега е на път да се превърне в домакиня.

— Това е смешно.

— Добре, смешно е. Говоря глупости! Маловажни неща, като се има предвид, че имаме всичко, преуспели сме, разполагаме с много пари, никога не споменаваме един пред друг за евентуални любовници, никога не сме изпадали в кризи на ревност. Освен това на света има милиони деца, които гладуват, войни, болести, урагани, трагедии, които се случват всяка секунда. Как бих могла да се оплаквам?

— Не смяташ ли, че е дошло времето да имаме дете?

— Всички семейства, които познавам, решават проблемите си по този начин: като си раждат дете! Нима ти, който винаги си държал толкова много на свободата си и си смятал, че ще е по-добре да отложим детето за по-късно, сега си на друго мнение?

— Мисля, че сега моментът е подходящ.

— А според мен не би могъл да бъде по-неподходящ! Не, не искам дете от теб — искам дете от мъжа, когото познавах, който имаше мечти, който беше до мен! Ако някой ден реша да забременея, ще бъде от мъж, който ме разбира, придружава ме, изслушва ме, желае ме истински!

— Вече съм сигурен, че си пила. Обещавам ти да разговаряме утре, но сега те моля да си легнеш, много съм изморен.

— Тогава ще разговаряме утре. И ако душата ми, която е на прага на тази стая, реши да си тръгне, това няма да се отрази особено върху живота ни.

— Тя няма да си тръгне.

— По-рано ти много добре познаваше душата ми, но вече от години не разговаряш с нея, не знаеш колко се е променила, как ОТЧАЯНО моли да я изслушаш. Дори и да става дума за банални теми като например за опити в американски университети.

— Щом душата ти се е променила толкова, ти защо продължаваш да бъдеш същата?

— От страх. Защото вярвам, че утре ще разговаряме. Заради всичко, което сме изградили заедно и не бих искала да го видя как се руши. Или заради най-сериозната от всички причини: защото така съм свикнала.

— Но преди малко ти обвиняваше мен във всичко това!

— Прав си. Погледнах те, помислих, че си ти, а всъщност това съм аз. Тази нощ ще се моля от пялото си сърце и ще вложа всичката си вяра: ще помоля Бог да не позволи да прекарам останалата част от живота си по този начин.

Изчаквам ръкоплясканията да свършат, театърът е пълен. Готов съм да започна това, което не ми позволи да спя предишната нощ: ще изнасям лекция.

Водещият започва с думите, че не е нужно да ме представя, което е кощунство, нали той затова е в залата, нима не си дава сметка, че много от присъстващите вероятно не знаят кой съм, тъй като може би са ги довели тук техни приятели. Въпреки тези свои думи обаче той все пак споменава някои биографични данни, говори за качествата ми, за наградите ми, за милионите продадени книги. Накрая изрежда спонсорите, на които благодари, поднася ми поздравленията си и ми дава думата.

Аз на свой ред също му благодаря. Казвам, че най-важните неща, които бих искал да споделя, са в книгите ми, но смятам, че имам едно задължение към моята публика: да разкрия човека, който стои зад текстовете. Обяснявам, че за човешкото същество е типичен стремежът да показва най-доброто от себе си, защото постоянно търси любовта, себеутвърждаването. Ето защо моите книги винаги ще бъдат като планински връх, който изплува сред облаците, или като хоризонт в океана: там грее светлина, всичко като че ли е на мястото си, но под повърхността се крие непознатото, мракът, постоянното търсене на собствената идентичност.

Разказвам колко трудно ми е било да напиша Време да раздираш, време да съшиваш и как едва сега съм разбрал някои части от книгата си, след като съм я препрочел, което потвърждава, че творението винаги е по-щедро и по-велико от твореца.

Споделям, че ми е много досадно да чета интервюта и да присъствам на лекции, на които авторите обясняват книгите си и персонажите в тях: щом написаното само по себе си не е достатъчно красноречиво, книгата не заслужава да бъде четена. Писателят излиза пред публиката, за да разкрие своята вселена, а не за да се опитва да обяснява творбата си; ето защо започвам да разказвам едно мое преживяване:

— Преди известно време бях в Женева за поредица от интервюта. В края на един натоварен ден излязох да се поразходя из града, тъй като една моя приятелка ми се беше обадила, че няма да може да вечеря с мен. Вечерта беше много приятна, улиците — пусти, баровете и ресторантите — оживени и всичко изглеждаше така, както би трябвало да бъде. Беше спокойно, красиво, и изведнъж…

…изведнъж си дадох сметка, че съм съвсем сам. Нормално е много пъти да съм оставал сам през тази година. Нормално е приятелката ми, която се намира на два часа път със самолет, да ме очаква. Нормално е след подобен напрегнат ден да поискам да се разходя из уличките на стария град, без да се налага повече да говоря, и само да съзерцавам заобикалящата ме красота. У мен обаче се появи чувството на потискаща, тревожна самота — нямаше с кого да споделя града, разходката, впечатленията си. Извадих мобилния си телефон; в края на краищата имах доста приятели в Женева, ала беше късно да звъня на когото и да било. Поколебах се дали да не вляза в някой бар и да си поръчам питие — със сигурност щяха да ме познаят и някой щеше да ме покани да седна на неговата маса. Устоях обаче на изкушението и реших да изживея този момент докрай. Открих, че няма нищо по-лошо от това да чувстваш как на останалите им е все едно дали съществуваш, или не, как изобщо не се интересуват какво мислиш за живота, как светът може да мине прекрасно и без твоето неудобно присъствие.

Започнах да се питам колко ли милиона души в този момент — независимо, че са богати, красиви, очарователни — са убедени, че са излишни, нещастни, защото са сами тази вечер, предишната вечер също са били сами, а може би ще бъдат сами и утре. Студенти, които няма с кого да излязат, възрастни, седнали пред телевизорите, сякаш те са последното им спасение, бизнесмени в хотелските си стаи, питащи се дали това, което правят, има смисъл, жени, които цял следобед са се гримирали и са си правили прически, за да отидат в някой бар, преструвайки се, че са там не за да си търсят компания, а само за да се уверят, че все още са привлекателни. Ала когато мъжете ги забележат и се опитат да завържат разговор с тях, те ги отблъскват с надменно изражение, защото изпитват комплекс за малоценност, страхуват се да не би мъжете да открият, че са самотни майки или че работят нещо безинтересно, или че не са в състояние да разговарят за политика, понеже са заети от сутрин до вечер, за да си изкарват прехраната, и нямат време да четат вестници.

Хора, които се поглеждат в огледалото и решават, че са грозни, и понеже смятат, че красотата е от първостепенно значение, се примиряват с това да прекарват времето си в разглеждане на списания за красиви, богати и известни личности. Мъже и жени, които току-що са вечеряли и биха искали да си поговорят, както са правели по-рано, но сега имат други задължения, по-важни неща за вършене, отлагат разговора за утре, а това „утре“ никога не настъпва.

В същия този ден бях обядвал с една позната, която току-що се бе развела и по този повод ми заяви: „Сега разполагам с всичката свобода, за която съм мечтала.“ Какво заблуждение! Никой не желае точно такъв вид свобода, всички искаме да сме обвързани, да има някой до нас, с когото да разглеждаме красотите на Женева, да обсъждаме книги, интервюта, филми или просто да си разделим един сандвич, защото нямаме достатъчно пари, за да си купим два. По-добре да изядеш само половин сандвич, но да не си сам! По-добре една жена да бъде принудена да прекъсне разходката си, защото мъжът й бърза да се прибере вкъщи, за да гледа важен мач по телевизията, или един мъж да не успее да довърши изречението си за кулата на катедралата, защото жена му спира пред някоя витрина, отколкото всеки от тях да има Женева за себе си и да разполага с всичкото време и спокойствие на света, за да я разгледа.

По-добре да останеш гладен, отколкото да останеш сам. Защото, когато си сам — не говоря за самотата, която сами сме избрали, а за тази самота, която сме принудени да приемем, — сякаш преставаш да бъдеш част от човешкия род. В красивия хотел на другия бряг на реката ме очакваше удобният ми апартамент, любезният персонал, първокласното обслужване — и всичко това ме караше да се чувствам още по-зле, защото трябваше да съм доволен и щастлив от постигнатото.

По пътя към хотела срещнах други хора в моето положение и забелязах, че погледите им са различни: на някои бяха арогантни, защото предпочитаха да се преструват, че сами са избрали самотата в тази красива вечер, а на други бяха тъжни, тъй като се срамуваха, че са сами.

Разказвам всичко това, защото наскоро си спомних за един хотел в Амстердам, за една жена, която тогава беше до мен, говореше с мен, разказваше ми живота си. Споделям пред вас всичко това, тъй като макар и според Еклисиаст да има време за раздиране и време за съшиване, понякога времето за раздиране нанася много дълбоки рани. Защото има нещо още по-лошо от това да вървиш самотен и нещастен из Женева и то е да си с някого и да го караш да се чувства така, сякаш той е без каквото и да било значение за твоя живот.

За миг се възцари тишина, след което хората започнаха да ръкопляскат.

Пристигнах в един опасен парижки квартал, за който се твърдеше, че е средище на изключително интересен културен живот. Нужно ми беше доста време, докато разпозная в лошо облечената групичка пред мен актьорите, които всеки четвъртък в снежнобели одежди изнасяха представление в арменския ресторант.

— Защо сте се дегизирали така? Тези дрехи в някой филм ли сте ги видели?

— Не сме се дегизирали — отвърна Михаил. — Когато отиваш на официална вечеря, ти също се преобличаш, нали? А на игрище за голф пак ли ще се появиш с костюм и вратовръзка?

— Тогава ще формулирам по друг начин въпроса си: защо сте решили да подражавате на бездомните младежи?

— Защото в този миг ние също сме бездомни младежи. Или по-точно четирима младежи и двама възрастни.

— За последен път ще променя въпроса си: какво правите тук, облечени по този начин?

— В ресторанта храним телата си и говорим за Енергията на хората, които имат какво да губят. А когато сме сред просяците, ние храним душите си и разговаряме с онези, които нямат какво да изгубят. Но нека сега да пристъпим към най-важната част от нашата работа: да се срещнем с невидимото движение, което обновява света — хора, които изживяват днешния ден така, сякаш е последен, за разлика от възрастните, които го изживяват така, сякаш е първи.

Михаил говореше за нещо, което бях забелязал и което с всеки изминал ден вземаше все по-големи размери: младежи, облечени по този начин, с мръсни, но изключително екстравагантни дрехи, вдъхновени от военни униформи или от научнофантастични филми. Всички имаха пиърсинг. Прическите им бяха различни. Много често подобни групички водеха със себе си по една немска овчарка със страшен вид. Преди време бях попитал един приятел защо винаги водят куче, а той ми отговори — не знам дали е истина, — че така не рискуват да бъдат арестувани, защото полицаите няма къде да държат кучето.

Започнаха да си подават бутилка водка — пиеха същото нещо, когато бяхме с просяците, и се запитах дали не се дължи на произхода на Михаил. Отпих една глътка, представяйки си какво ли биха си помислили хората, ако ме видеха тук.

Реших, че може би ще си кажат: „Сигурно проучва нещо за новата си книга“, и се успокоих.

— Готов съм да отида при Естер, но ми трябва малко повече информация, защото изобщо не познавам страната ти.

— Ще дойда с теб.

— Какво?

Това не го бях предвидил. Представях си пътуването като завръщане към всичко онова, което бях изгубил вътре в себе си. Завръщане, което щеше да приключи някъде в азиатските степи — един много интимен, много личен акт, без свидетели.

— Ще дойда, ако ми платиш билета, разбира се. Но трябва да се върна в Казахстан, изпитвам носталгия по родината си.

— Но нали ти работиш тук? Не трябва ли всеки четвъртък да бъдеш в ресторанта заради спектакъла?

— Държиш да го наричаш спектакъл. Вече ти казах, че е просто среща, чрез която възкресяваме това, което сме изгубили: традицията да разговаряме. Но не се безпокой, Анастасия — и той посочи момичето с пиърсинг на носа — развива дарбата си и ще се погрижи за всичко, докато ме няма.

— Той ревнува — каза Алма, жената, която удряше дайрето и разказваше истории към края на „срещата“.

— Логично е — намеси се този път другото момче, облечено изцяло в кожени дрехи с метални синджири, безопасни игли и украшения, подобни на ножчета за бръснене. — Михаил е по-млад, по-хубав, има по-дълбока връзка с Енергията.

— Но не е нито толкова известен, нито толкова богат, нито толкова тясно свързан с властимащите — каза Анастасия. — От женска гледна точка нещата се уравновесяват и двамата имат еднакви шансове.

Всички освен мен се разсмяха, а бутилката с водка направи още една обиколка. Учудвах се на себе си: от много години не бях седял на земята на някоя парижка улица и сега това ми доставяше удоволствие.

— По всичко личи, че вашето племе е по-голямо, отколкото си мислите. Разпръснато е от Айфеловата кула до град Тарб, където бях наскоро. Не мога да разбера какво точно се случва.

— Мога да ти гарантирам, че се простира по-далеч и от Тарб и следва такива интересни пътища като пътя до Сантяго например. Членовете му заминават някъде във Франция или в Европа, заклевайки се, че ще бъдат част от едно общество, което е извън обществото. Боят се да не би един ден да се върнат по домовете си, да започнат работа, да се оженят — ще се борят срещу това колкото е възможно по-дълго. Едновременно са и бедни, и богати, но парите не ги интересуват особено. Съвсем различни са от останалите, но когато вървят по улиците, хората се преструват, че не ги виждат, защото се страхуват.

— Необходима ли е цялата тази агресивност?

— Необходима е: страстта да разрушаваш всъщност е творческа страст. Ако не сме агресивни, в скоро време бутиците ще са пълни с дрехи като нашите, ще се публикуват списания, посветени на новото движение, „което помита света с революционните си навици“, телевизионните програми ще включат предавания, посветени на племето, социолозите ще напишат трактати, психолозите ще започнат да дават съвети на семействата — и всичко ще изгуби силата си. Следователно, колкото по-малко знаят, толкова по-добре: нашата атака действа като защита.

— Дойдох само за да поискам определени сведения, а не за друго. Може би фактът, че ще прекарам днешната вечер във вашата компания, наистина ще ме обогати, ще ми помогне да се отдалеча още повече от личната си история, която не ми позволява подобни изживявания. Нямам обаче никакво намерение да вземам когото и да било със себе си по време на моето пътуване; ако не получа помощ, Банката за услуги ще ми осигури необходимите контакти. Освен това тръгвам след два дни — утре ми предстои важна вечеря, но после имам две свободни седмици.

Михаил се поколеба.

— Ти решаваш: имаш картата, името на селото, няма да ти е трудно да откриеш къщата, в която тя живее. Според мен обаче Банката за услуги може да ти помогне да стигнеш до Алма Ата, но не и по-далеч, защото законите на степта са различни. Освен това ми се струва, че съм направил няколко вноски по твоята сметка в Банката за услуги, не мислиш ли? Сега е моментът да ми се отплатиш. Мъчно ми е за майка ми.

Той беше прав.

— Време е да започваме да работим — прекъсна го съпругът на Алма.

— Защо искаш да дойдеш с мен, Михаил? Само защото ти е мъчно за майка ти?

Ала той не отговори. Мъжът започна да удря там-тама, Алма — дайрето, а останалите просеха от минувачите. Защо Михаил искаше да дойде с мен? И как да използвам Банката за услуги в степта, след като там не познавам абсолютно никого? Можех да получа виза от посолството на Казахстан, да наема кола от някоя агенция и гид от посолството на Франция в Алма Ата — какво повече би ми потрябвало?

Стоях неподвижно, наблюдавайки групата, без да знам какво да правя. Моментът не беше подходящ да обсъждам пътуването си, имах работа, приятелката ми ме чакаше вкъщи. Защо не се сбогувам и не си тръгна?

Защото се чувствах свободен. Правех неща, които не бях вършил от много години, освобождавах пространства в душата си за нови преживявания, изгонвайки удобното извинение от живота си, попадайки в ситуации, които може би не ме интересуваха особено, но поне бяха различни.

Водката свърши и бе заменена с ром. Мразя рома, но нямаше нищо друго, така че трябваше да се примиря. Мъжът и жената удряха там-тама и дайрето, а когато някой се осмеляваше да мине наблизо, едно от момичетата протягаше ръка, изпросвайки по някоя монета. Минувачът обикновено ускоряваше ход, но винаги чуваше „благодаря, приятна вечер“. Един човек, след като видя, че не го нападат, а му благодарят, се върна и остави някакви пари.

След като присъствах на тази сцена в разстояние на десет минути, като през това време никой от групата не ме заговори, отидох в един бар, купих две бутилки водка, върнах се и излях рома в канавката. На Анастасия жестът ми като че ли й хареса и аз се опитах да завържа разговор с нея:

— Можеш ли да ми обясниш защо ви е този пиърсинг?

— А на вас защо са ви бижутата? Обувките с високи токчета? Защо жените ви носят деколтирани рокли през зимата?

— Това не е отговор.

— Имаме пиърсинг, защото сме новите варвари, превземащи Рим. И тъй като никой не носи униформа, трябва да имаме нещо, по което да се познава, че принадлежим към нашествениците.

Думите й прозвучаха така, сякаш тези младежи изживяваха много важен исторически момент; но за онези, които сега се прибираха вкъщи, не бяха нищо друго освен една банда безпризорни безделници, които изпълваха улиците на Париж, смущаваха туристите (а те бяха много важни за местната икономика) и довеждаха до лудост родителите си, които им бяха дали живот, а не можеха да ги контролират.

И аз бях като тях преди години, когато хипи движението се опитваше да покаже силата си — мега рок концертите, дългите коси, пъстрите дрехи, символът на викингите, пръстите във формата на V, означаващи „мир и любов“. Накрая хипитата се превърнаха според Михаил в поредния продукт за консумация, изчезнаха от лицето на земята, унищожиха иконите си.

По улицата вървеше някакъв мъж. Младежът с кожените дрехи и безопасните игли се приближи до него с протегната ръка. Искаше пари. Но вместо да ускори крачка и да измърмори нещо от рода на „нямам дребни“, мъжът спря, изгледа всички и заговори на висок глас:

— Събуждам се всеки ден с мисълта, че имам дълг от около сто хиляди евро заради жилището си, заради икономическата ситуация в Европа, заради разточителността на жена ми! С други думи, намирам се в по-лошо положение от вашето, освен това съм и много по-изнервен! Не бихте ли ми дали поне една монета, за да намалите дълга ми?

Лукреция — за която Михаил бе споменал, че му е приятелка — извади банкнота от петдесет евро и я даде на мъжа.

— Купете си малко черен хайвер. Нали трябва да си доставите малко радост в окаяното си съществуване.

Мъжът прие това като нещо съвсем нормално, благодари и се отдалечи. Петдесет евро! Италианката имаше в джоба си банкнота от петдесет евро! А стояха на улицата и просеха!

— Достатъчно за днес — каза младежът с кожените дрехи.

— Къде отиваме сега? — попита Михаил.

— Да търсим другите. На север или на юг?

Анастасия реши да тръгнем на запад; нали ми бе казано, че тя развивала дарбата си и щяла да се погрижи за всичко.

Минахме край кулата „Сен Жак“, където преди много столетия са се събирали поклонниците на път за Сантяго де Компостела. Минахме и край катедралата „Нотр Дам“, където открихме още неколцина от „новите варвари“. Водката свърши и аз отидох да купя още две бутилки, макар и да не бях сигурен дали всички от групата са пълнолетни. Никой не ми благодари, приеха го като нещо съвсем нормално.

Усетих, че съм започнал да се напивам, тъй като гледах с интерес едно от новодошлите момичета. Говореха на висок глас, ритаха някакви боклукчийски кошчета — странни метални предмети със закачени на тях найлонови торби — и не казваха нищо интересно.

Пресякохме Сена и внезапно спряхме пред една от онези ленти, които служат за обозначаване на строежи. Лентата не позволяваше да се върви по тротоара: всички трябваше да слязат на платното, да извървят пет метра и едва тогава да се качат отново на тротоара.

— Още е тук — каза един от новодошлите.

— Кое е още тук? — попитах аз.

— Кой е този?

— Един приятел — отвърна Лукреция. — Впрочем ти сигурно си чел някоя от книгите му.

Новодошлият ме позна, но нито се учуди, нито се респектира; напротив, попита ме не мога ли да му дам малко пари, но аз веднага отказах.

— Щом искаш да знаеш защо лентата е тук, трябва да ми дадеш една монета. Всяко нещо в този живот си има цена и ти го знаеш по-добре от всички останали. А информацията е един от най-скъпите продукти на света.

Никой от групата не ми се притече на помощ; наложи се да платя едно евро, за да получа отговор.

— Това, което още е тук, е лентата. Ние я вързахме. Ако се вгледаш, ще видиш, че няма никакъв ремонт, нищо, само тази глупава пластмасова червено-бяла лента, пречеща на хората да минават по глупавия тротоар. Никой не пита обаче защо тя е тук: слизат от бордюра, вървят по платното, рискувайки да бъдат блъснати от някоя кола, и отново се качват по-нататък. Впрочем като че ли четох, че ти самият си претърпял злополука, истина ли е?

— Да, и то именно защото слязох на платното.

— Не се притеснявай: когато хората го правят, удвояват вниманието си. Точно това ни накара да опънем лентата — да ги принудим да се вгледат в случващото се наоколо.

— Нищо подобно — намеси се момичето, което ми харесваше. — Това е само шега, направихме го, за да се посмеем на хората, които се подчиняват на нещо, без да знаят какво е то. Няма причина, а и не е толкова важно и никой няма да бъде блъснат.

Групата ставаше все по-голяма, вече бяха единайсет души и две немски овчарки. Престанаха да просят, защото никой не смееше да се доближи до тази дивашка банда, която сякаш се забавляваше да плаши хората. Алкохолът свърши, всички отправиха погледи към мен, сякаш бях длъжен да им го осигуря, за да се напият, и ме помолиха да купя още една бутилка. Разбрах, че това е моят „паспорт“ за странстването, и тръгнах да търся магазин.

Момичето, което бях харесал — и което би могло да ми е дъщеря, — като че ли забеляза погледа ми и ме заговори. Знаех, че го прави от предизвикателство, но приех. Не ми разказа нищо за личния си живот, а ме попита дали зная колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една десетдоларова банкнота.

— Винетки и осветителни стълбове ли?

— Не знаеш. Защото не цениш парите. Запомни тогава, че на банкнотата са изобразени четири винетки и единайсет осветителни стълба.

Четири винетки и единайсет осветителни стълба? Зарекох се да проверя следващия път, когато ми попадне такава банкнота.

— А използвате ли дрога?

— Малко, предпочитаме алкохола. Но не в големи количества, това не е в стила ни. Дрогата е за вашето поколение, не е ли истина? Майка ми например се дрогира, като готви за семейството, като непрекъснато разтребва жилището, като страда за мен. А когато бизнесът на татко не върви, тя пак страда. Можеш ли да си представиш? Тя страда! Страда за мен, за баща ми, за братята ми, за всичко. И тъй като аз трябваше да изразходвам цялата си енергия, за да се преструвам непрекъснато, че съм щастлива, реших, че ще е по-добре да напусна дома си.

Какво пък, това беше още една лична история.

— Подобно на жена ви — каза един рус младеж с пиърсинг на клепача. — Тя също е напуснала дома ви: дали защото е трябвало да се преструва, че е щастлива?

И тук ли? Дали Естер бе дала на някой от тях изцапано с кръв парцалче?

— Тя също е страдала — засмя се Лукреция. — Но доколкото ни е известно, вече не страда: това се казва смелост!

— Какво е правила жена ми тук?

— Придружаваше монголеца, споделяше неговите странни идеи за любовта, които започваме да разбираме едва сега. И задаваше въпроси. Разказваше своята история. Един прекрасен ден спря да задава въпроси и да разказва историята си: каза, че се е изморила да протестира. Предложихме й да зареже всичко и да дойде с нас, бяхме планирали едно пътуване в Северна Африка. Тя благодари за поканата, обясни, че има други планове и че ще пътува в противоположната посока.

— Чел ли си новата му книга? — попита Анастасия.

— Казаха ми, че е прекалено романтична, няма да ми е интересна. Кога ще си купим алкохол, за да се напием?

Хората ни правеха път, сякаш бяхме самураи, които влизаха в някакво село, бандити, пристигащи в някой град на дивия Запад, варвари, превземащи Рим. И въпреки че нито един от групата не се държеше заплашително, агресивността беше в дрехите, в пиърсинга, в това, че разговаряхме на висок глас и бяхме различни. Най-сетне намерихме един магазин за алкохолни напитки: за мой ужас всички влязоха и започнаха да пипат стоките по рафтовете.

Кого от тях познавах? Единствено Михаил, но дори и за него не бях сигурен, че ми е разказал истинската си история. А ако откраднат нещо? Ако някой от тях носи оръжие? Аз бях част от групата — нямаше ли вината да падне върху мен, понеже бях най-възрастният?

Мъжът на касата не откъсваше поглед от огледалото, монтирано на тавана на магазинчето. Знаейки, че той се страхува, младежите от групата се разпръснаха из помещението, правеха си знаци един на друг, напрежението растеше. За да прекратя всичко това, грабнах три бутилки водка и веднага се запътих към касата.

Някаква жена, която беше преди мен и плащаше кутия цигари, подхвърли, че по нейно време в Париж е имало бохеми и артисти, но не е имало банди от безпризорни, които да заплашват хората. След което препоръча на касиера да извика полиция.

— Сигурна съм, че ще се случи нещо лошо в близките минути — пошушна му тя.

Мъжът на касата беше силно уплашен от това нашествие в малкия му магазин, плод на дългогодишен труд, на много заеми, и в който вероятно сутрин работеше синът му, следобед — жена му, а вечер — той самият. Кимна на жената и разбрах, че вече е извикал полицията.

Ненавиждам да се забърквам в истории, които не ме засягат. Ала ненавиждам също така да бъда страхлив — всеки път, когато това се случи, изгубвам самоуважението си поне за една седмица.

— Не се тревожете…

Но вече беше късно.

Влязоха двама полицаи, собственикът им кимна, но младежите, облечени като извънземни, не им обърнаха никакво внимание — сблъсъкът с представителите на властта беше част от предизвикателството. Сигурно вече им се беше случвало много пъти. Знаеха, че не са извършили никакво престъпление (ако не се брои нарушаването на законите на модата, но дори и то можеше да отпадне през следващия сезон). Може би се страхуваха, но не го показваха, а продължаваха да говорят помежду си прекалено високо.

— Вчера гледах един комик, който предложи следното: в личните карти на всички глупаци изрично да бъде написано, че са такива — каза Анастасия, без да се обръща конкретно към някого. — Така поне ще знаем с кого си имаме работа.

— Глупаците наистина са заплаха за обществото — отвърна момичето с ангелското лице и с дрехи на вампир, което преди малко говореше с мен за винетките и осветителните стълбове върху десетдоларовата банкнота. — Трябва да бъдат подлагани на тест веднъж в годината и да им се издава разрешително за движение по улиците, така както на шофьорите са им нужни шофьорски книжки, за да кормуват.

Полицаите, които едва ли бяха по-възрастни от тези младежи, си мълчаха.

— Знаеш ли какво ми се иска да направя? — чух гласа на Михаил, когото не виждах, защото бе скрит зад един рафт. — Да разменя етикетите на всички тези стоки. Хората ще се объркат тотално: няма да знаят кое се яде топло, студено, варено, пържено. Защото, ако не четат инструкции, те не знаят как да си приготвят храната. Изгубили са инстинкта си.

Всички останали, които преди него бяха казали нещо, се изразяваха на перфектен парижки френски. Михаил обаче имаше акцент.

— Покажете ми паспорта си — каза му единият от полицаите.

— Той е с мен.

Думите съвсем естествено излязоха от устата ми, макар и да знаех, че това може да означава нов скандал. Полицаят ме погледна.

— Не говоря на вас. Но тъй като се намесихте и сте с тази група, надявам се да имате документ, който да удостоверява самоличността ви. Тъкмо ще ни обясните защо сте заобиколен от хора, които са два пъти по-млади от вас, и им купувате водка.

Не бях длъжен да му показвам документите си — законът не изискваше да ги нося със себе си. Но си помислих за Михаил: единият от полицаите бе застанал до него. Дали той имаше разрешително за пребиваване във Франция? Какво знаех аз за него освен онези истории с виденията и епилепсията? Ами ако напрежението в този момент предизвика у него пристъп?

Пъхнах ръка в джоба си и извадих шофьорската си книжка.

— Вие сте…

— Да, аз съм.

— Така и предположих: чел съм една от книгите ви. Това обаче не ви поставя над закона.

Фактът, че попаднах на мой читател, съвсем ме смути. Пред мен стоеше момче с обръсната глава, облечено в униформа, съвсем различна от дрехите, които младежите от „племето“ носеха, за да се разпознават помежду си. Може би и той е мечтал някога да разполага със свободата да бъде различен, да постъпва различно, да отправя хитроумни предизвикателства към властта, без да стига до затвора. Но може би е имал баща, който не му е позволил да избира, или е трябвало да помага за издръжката на семейството си, или просто се е страхувал да излезе извън познатия нему свят.

Отвърнах смирено:

— Не съм над закона. Всъщност тук никой не е нарушил никакъв закон. Освен ако господинът на касата или дамата, която си купува цигари, не желаят да подадат официално оплакване.

Когато се обърнах, жената, която говореше за артистите и бохемите от нейното време, пророчицата, предсказваща неминуема трагедия, блюстителката на добрите нрави и на истината, бе изчезнала. Сигурно утре сутринта щеше да се похвали пред съседите си, че е попречила да бъде извършен обир.

— Няма да подавам оплакване — каза мъжът на касата, попаднал в капана на един свят, в който хората говорят високо, но не вършат нищо лошо.

— За вас ли е водката?

Кимнах. Полицаите знаеха, че всички присъстващи са пияни, но не искаха да раздухват нещата, след като младежите не представляваха каквато и да било заплаха.

— В свят без глупаци би настъпил истински хаос! — чух гласа на младежа с кожените дрехи и синджирите. — Вместо днешната безработица ще има предостатъчно работа, но няма да има кой да работи!

— Стига толкова!

Гласът ми беше властен, решителен.

— Всички да млъкнат!

И за моя изненада наистина настъпи мълчание. Сърцето ми биеше лудо, но продължавах да говоря с полицаите така, сякаш бях най-спокойният човек на света.

— Ако бяха опасни, нямаше да се държат предизвикателно.

Полицаят се обърна към касиера:

— Ако ви потрябваме, ще бъдем наблизо.

— Много обичам глупаците: ако не бяха те, сега щяхме да си имаме работа с обирджии.

— Прав си — отвърна другият полицай. — Глупаците ни забавляват, освен това са безобидни.

И се сбогуваха с мен, отдавайки ми чест.

Първото нещо, което ми хрумна да направя, след като излязохме от магазина, бе веднага да счупя бутилките с водка. Едната обаче оцеля и бързо тръгна от уста на уста. По начина, по който пиеха, личеше, че са изплашени — толкова изплашени, колкото и аз самият. Разликата бе в това, че след като се бяха почувствали застрашени, те бяха решили да преминат в атака.

— Не ми е добре — каза Михаил на един от тях. — Хайде да се прибираме.

Не разбрах какво искаше да каже с това „да се прибираме“: всеки в своя дом ли? Всеки в своя град или под своя мост? Никой не ме попита дали и аз ще се „прибирам“, така че продължавах да вървя с тях. Думите на Михаил „не ми е добре“ ме тревожеха — тази вечер нямаше да разговаряме повече за Централна Азия. Дали да се сбогувам с него? Или да остана докрай, за да разбера какво означава „да се прибираме“? Открих, че се забавлявам и че ми се иска да ухажвам момичето във вампирските одежди. В такъв случай смело напред! И при сигнал за опасност да изчезвам веднага. Докато вървяхме по една улица, която не познавах, мислех върху това, което ми се случваше в момента. Общност, отъждествяваща се с племе. Символично завръщане във времето, когато хората са пътували, защитавали са се на групи и им е трябвало съвсем малко, за да оцелеят. Едно племе сред друго, враждебно нему племе, наречено общество, из чиято територия се скита, всявайки страх, защото постоянно е предизвиквано. Група хора, сформирали идеалното общество, за които не знаех нищо освен че имат пиърсинг и се обличат странно. Какви бяха ценностите им? Какво мислеха за живота? Как се издържаха? Имаха ли мечти, или им стигаше да обикалят насам-натам? Всичко това ми беше много по-интересно от вечерята, на която трябваше да присъствам утре и за която знаех предварително как ще мине. Може би се дължеше и на водката, но се чувствах свободен, личната ми история се отдалечаваше все повече и повече, оставаше само настоящият момент, инстинктът. Захирът беше изчезнал.

Захирът?

Той наистина беше изчезнал, но сега си давах сметка, че Захирът е нещо повече от човек, обсебен от някакъв предмет, една от хилядите колони на джамията в Кордова, както пише в своя разказ Борхес, или една жена, намираща се в Централна Азия, подобно на моето ужасно преживяване, продължило две години. Захирът е фиксиране на всичко, което се е предавало от поколение на поколение, не оставя нито един въпрос без отговор, заема цялото пространство, никога не ни позволява да допуснем възможността, че нещата се променят.

Всемогъщият Захир сякаш се ражда заедно с всяко човешко същество и достига разцвета на силата си по време на детството му, налагайки своите правила, които от този момент насетне винаги трябва да бъдат спазвани.

Хората, които са различни от останалите, са опасни, принадлежат на друго племе, искат да превземат нашите земи и жените ни.

Трябва да се оженим, да имаме деца, да продължим човешкия род.

Любовта е малка, стига колкото да обичаме само един човек и, забележете, всеки опит да твърдим, че в човешкото сърце има място за още един, трябва да бъде заклеймяван.

Когато се оженим, получаваме разрешение да притежаваме тялото и душата на другия.

Не обичаме работата си, но трябва да я вършим, защото сме част от едно организирано общество и ако всеки започне да прави това, което му харесва, светът няма да върви напред.

Трябва да си купуваме бижута — чрез тях се отъждествяваме с нашето племе, така както хората с пиърсинг се отъждествяват с друго племе.

Трябва да бъдем духовити и да се отнасяме иронично към хората, които показват чувствата си — опасно е за племето да позволява на своите членове да изразяват това, което чувстват.

Трябва колкото се може по-рядко да казваме „не“, защото другите ни харесват повече, когато казваме „да“, което ще ни помогне да оцелеем във враждебна среда.

Това, което другите мислят, е по-важно от това, което чувстваме.

Никога не трябва да вдигаме скандали, защото така можем да привлечем вниманието на някое неприятелско племе.

Ако се държим различно от останалите, ще бъдем изгонени от племето, понеже можем да заразим другите и да причиним разпадането на нещо, което е било организирано толкова трудно.

Винаги трябва да се грижим за обзавеждането на новите ни пещери, а ако не умеем, тогава трябва да извикаме декоратор — той ще направи всичко възможно, за да покажем пред другите, че имаме вкус.

Трябва да ядем три пъти на ден, дори и да не сме гладни; трябва да пазим диети, ако излезем извън каноните на красотата, макар и да сме гладни.

Трябва да се обличаме така, както ни заповядва модното списание, да правим секс с желание или без желание, да убиваме в името на границите, да искаме времето да мине бързо, за да се пенсионираме, да избираме политици, да недоволстваме от поскъпването на живота, да си сменяме прическата, да порицаваме онези, които са различни, да ходим на църква всяка неделя или всяка събота, или всеки петък, в зависимост от религията ни; и в църквата да се молим за опрощението на греховете си, да се изпълваме с гордост, защото познаваме истинската вяра, и да презираме другото племе, което се кланя на един неистински бог.

Децата ни трябва да следват нашите стъпки, в края на краищата сме по-възрастни и познаваме света.

Трябва да имате университетска диплома, макар и никога да не успеете да си намерите работа в областта, която са ви накарали да изберете.

Трябва да учите неща, които никога няма да ви потрябват, но за които някой е решил, че е важно да ги знаете: алгебра, тригонометрия, законите на Хамурапи.

Никога не бива да натъжавате родителите си, дори и това да означава да се откажете от всичко, което ви прави щастливи.

Трябва да слушате музика тихо, да говорите тихо, да плачете скришом, защото аз съм всемогъщият Захир, този, който диктува правилата на играта, определя разстоянието между релсите, пътя към успеха, начина да се обича, значимостта на наградите.

Спряхме пред една доста лъскава сграда в скъп район. Един от младежите набра дигиталния код на входната врата и всички се качихме на третия етаж. Предположих, че тук ще срещнем едно либерално семейство, което се отнася толерантно към приятелите на сина си, стига той да е наблизо и те да могат да го контролират. Ала когато Лукреция отвори вратата, видях, че е тъмно: постепенно очите ми свикнаха с оскъдната светлина, процеждаща се през прозорците, и различих голям празен хол — единствената мебел в него бе камина, която сигурно не беше използвана от години.

Един двуметров младеж с руса коса, дълго габардинено наметало и прическа като на сиуксите отиде в кухнята и се върна оттам със запалени свещи. Всички насядаха в кръг на пода и за пръв път тази вечер изпитах страх: сякаш участвах във филм на ужасите, в който всеки миг щеше да започне сатанински ритуал, а жертвата щеше да бъде безразсъдният чужденец, решил да тръгне с тях.

Михаил беше блед, очите му се въртяха на всички страни, без да успеят да се спрат върху някаква точка, и това още повече засили усещането ми за дискомфорт. Всеки момент щеше да получи епилептичен пристъп: дали присъстващите тук знаеха как да действат в подобна ситуация? Дали нямаше да е по-добре да си тръгна, за да не се окажа въвлечен в някаква трагедия?

Може би това би било най-разумното поведение, вписващо се в живота, в който аз бях известен писател, отдаден на духовното, и следователно би трябвало да служа за пример. Да, ако действах разумно, щях да кажа на Лукреция, че в случай на епилептичен пристъп трябва да сложи в устата на приятеля си нещо, което да му попречи да си глътне езика и да умре от задушаване. Тя сигурно го знаеше, в свят като нашия, където нормите на социално поведение са се превърнали в Захир за всички, не бива да оставяме нищо на случайността, за да ни е чиста съвестта. Преди злополуката, която претърпях, бих постъпил именно така. Сега обаче личната ми история вече не беше важна за мен. Постепенно преставаше да бъде история и отново се превръщаше в легенда, търсене, приключение, пътуване вътре в мен и извън мен. Отново се бях пренесъл във времето, когато нещата наоколо се променят, и исках да бъде така до края на дните ми. (Спомних си какво ми бе хрумнало за собствения ми епитаф: „Умря, докато беше жив.“) Носех със себе си своя житейски опит, който ми позволяваше да действам бързо и точно, но не прекарвах времето си в непрекъснато припомняне на уроците, които бях научил. Представяте ли си един воин да спре по средата на битката, за да реши кой удар ще е най-добрият? Ако го стори, след миг ще бъде мъртъв.

И воинът в мен, опирайки се на интуицията и техниката си, реши да остане тази вечер тук, въпреки че беше вече късно, а той бе пиян и уморен. Освен това се боеше, че Мари още не е заспала и е разтревожена или сърдита. Седнах до Михаил, така че да мога да реагирам бързо в случай на конвулсия.

И забелязах, че той сякаш овладява епилептичния пристъп! Постепенно се успокои, погледът му не се отличаваше от този на облечения в бяло младеж, застанал на сцената в арменския ресторант.

— Нека да започнем с обичайната молитва — каза той.

И всички тези маргинални индивиди, до този миг агресивни, пияни, затвориха очи, хванаха се за ръце и образуваха голям кръг. Дори и немските овчарки, застанали в ъгъла, сякаш се успокоиха.

— О, Господарке, когато гледам колите, витрините, никого незабелязващите хора, сградите, паметниците, виждам, че теб те няма там. Помогни ни да те върнем обратно.

Групата продължи в един глас:

— О, Господарке, усещаме присъствието ти в изпитанията, през които преминаваме. Помогни ни да не се откажем. Да си спомняме за теб със спокойствие и увереност, дори и в моментите, когато ни е трудно да приемем, че те обичаме.

Забелязах, че всички носеха един и същи символ на дрехите си, който имаше формата на брошка, метално украшение, бродерия, а понякога дори беше нарисуван върху плата с химикалка.

— Бих искал да посветя тази вечер на мъжа, който е застанал от дясната ми страна. Седна до мен, защото иска да ме предпази.

Откъде знаеше?

— Той е добър човек: разбра, че любовта преобразява хората, и сега позволява на любовта да го преобразява. Все още носи в душата си много от личната си история, но се опитва да се освободи от нея винаги когато е възможно, затова остана с нас. Той е съпруг на жената, която всички ние познаваме и която ми остави една реликва в знак на приятелство и като талисман.

Михаил извади окървавеното парче плат и го сложи пред себе си.

— Това е част от ризата на незнайния войник. Преди да умре, той казал на тази жена: „Нарежи дрехата ми и раздай парчетата плат на онези, които вярват в смъртта и заради това живеят така, сякаш днес е последният им ден на Земята. Кажи на тези хора, че виждам лицето на Бог. Нека не се плашат, но и да не се отпускат. Да търсят единствената истина, която е любовта. Да живеят според нейните закони.“

Всички гледаха с благоговение парчето плат.

— Родили сме се във времето на бунта. Посвещаваме му се с ентусиазъм, рискуваме живота и младостта си, но внезапно ни обзема страх. Първоначалната радост отстъпва място на истинските предизвикателства: умората, еднообразието, съмнението в собствените ни способности. Забелязваме, че някои от приятелите ни вече са се отказали. Налага се да се сблъскаме със самотата, с изненадите, които ни носят непознатите завои, и след като паднем няколко пъти, без да има кой да ни помогне да се изправим, започваме да се питаме дали си струва труда.

Михаил направи пауза.

— Струва си да продължим. И ще продължим, макар и да знаем, че душата ни, дори и вечна, в този миг е попаднала в паяжината на времето с неговите възможности и ограничения. Ще се опитваме да се освободим от тази паяжина, докато можем. А щом това стане невъзможно и ние се върнем към историята, която са ни разказали, ще продължаваме да си спомняме за нашите битки и ще бъдем готови да подновим борбата, когато условията отново станат благоприятни. Амин!

— Амин! — повториха всички.

— Трябва да говоря с Господарката — каза русото момче с прическа на американски индианец.

— Не днес. Изморен съм.

Надигна се ропот: за разлика от арменския ресторант тук хората познаваха историята на Михаил и на „невидимото присъствие“ до него. Той стана и се отправи към кухнята за чаша вода. Отидох с него.

Попитах го как са се сдобили с този апартамент. Той ми обясни, че френските закони позволяват на всеки гражданин да се настани законно в жилище, което не се ползва от собственика си. Тоест това било „завладяване на безстопанствен имот“.

Мисълта, че Мари ме чака, започваше да ме тревожи. Той ме хвана за ръката.

— Днес ти каза, че ще отидеш в степта. За последен път те моля да ме вземеш със себе си. Трябва да се върна в страната си, дори и за малко, но нямам пари. Мъчно ми е за моя народ, за майка ми, за приятелите. Бих могъл да те излъжа, че гласът е казал, че ще имаш нужда от мен, но това не е така — можеш лесно и без чужда помощ да откриеш Естер. Но аз имам нужда да се заредя с енергията на родината си.

— Мога да ти дам пари за двупосочен билет.

— Знам, че можеш. Бих искал обаче да съм там с теб, да стигна до селото, където е тя, да усетя вятъра по лицето си, да ти помогна да изминеш пътя, който ще те отведе до любимата жена. Тя означаваше — и продължава да означава — много за мен. Виждайки промяната в нея и решителността й, научих много и искам да продължа да се уча. Спомняш ли си, че веднъж говорих за „недовършените истории“? Бих искал да съм до теб в мига, когато нейната къща се появи пред нас. Така ще съм изживял докрай този период от твоя — и от моя — живот. Когато стигнем до къщата, ще те оставя сам.

Не знаех какво да отговоря. Помъчих се да сменя темата и го попитах какви са онези младежи в хола.

— Хора, които се боят да не станат като вас, поколението, което е мечтаело да промени света, но накрая се е предало пред „действителността“. Преструваме се, че сме силни, защото сме слаби. Все още сме малко, много малко, но се надявам това да е временно; хората не могат да се самозаблуждават вечно. Какво ще кажеш за моето предложение?

— Михаил, знаеш, че искрено се стремя да се освободя от моята лична история. Ако това се беше случило преди време, щях да се съглася, че е много по-удобно, много по-сигурно да пътувам с теб, тъй като ти познаваш областта, обичаите, евентуалните опасности. Но сега смятам, че трябва сам да развия нишката на Ариадна, да изляза от лабиринта, в който съм се озовал. Животът ми се промени, струва ми се, че съм се подмладил с десет, двайсет години дори — и това е достатъчно, за да се впусна в едно приключение.

— Кога тръгваш?

— Веднага щом получа визата. След два-три дни.

— Дано Господарката да е с теб. Гласът казва, че моментът е подходящ. Ако промениш решението си, обади ми се.

Минах край налягалите по земята младежи, които се бяха приготвили да спят. По пътя към къщи си мислех, че животът е много по-весел, отколкото си го представя човек на моята възраст; винаги е възможно да станеш отново млад и безразсъден. Бях толкова съсредоточен върху настоящия момент, че се изненадах, когато забелязах, че хората не се отдръпват, за да ми направят път да мина, нито свеждат очи със страх. Като че ли никой не забелязваше моето присъствие, но на мен ми харесваше тази мисъл. Градът отново бе станал същият както по времето на Анри IV, който отвърнал на критиките, че предава протестантската вяра и се жени за католичка, с думите: „Париж си струва една литургия.“

Париж струваше много повече от това. Представях си религиозните кланета, кървавите ритуали, кралете, кралиците, музеите, замъците, художниците, които са страдали, писателите, които са се напивали, философите, които са се самоубивали, военните, които са кроели как да превземат света, предателите, които с един жест са сваляли династия, историите, които в даден момент са били забравени, но сега хората си спомнят за тях и ги разказват отново.

За пръв път от много време насам влязох у дома, без да отида до компютъра, за да проверя дали някой не ми е писал, дали няма нещо неотложно, на което да отговоря: не съществуваше нищо, което да е абсолютно неотложно. Не отидох до спалнята да проверя дали Мари спи, защото знаех, че тя само се преструва на заспала.

Не включих телевизора, за да видя късните новини, защото те бяха едни и същи от детските ми години: еди-коя си страна заплашва друга, някой предал някого, икономическото положение се влошава, току-що се е разразил голям любовен скандал, Израел и Палестина за пореден път през последните петдесет години не са стигнали до споразумение, избухнала е поредната бомба, ураган оставил без подслон хиляди хора.

Сетих се, че днес сутринта поради липса на терористични атентати големите информационни канали съобщаваха като най-важно събитие някакъв бунт в Хаити. Какво ме интересуваше Хаити? Нима имаше някакво значение за моя живот, за живота на жена ми, за цената на хляба в Париж или за племето на Михаил? Как можах да посветя пет минути от ценния си живот в слушане на новини за бунтовниците и президента, в гледане на едни и същи сцени на улични демонстрации, повтаряни безброй пъти, и всичко това да бъде представяно като много важно събитие за човечеството: някакъв си бунт в Хаити! И аз бях повярвал! Бях изгледал всичко докрай! Глупаците наистина заслужават да имат лични карти, различни от тези на останалите, защото именно на тях се крепи колективната глупост.

Отворих прозореца, за да влезе в стаята леденият въздух на нощта, съблякох си дрехите и си казах, че мога да се владея и да издържа на студа. Стоях прав, без да мисля за нищо, усещах само пода под краката си, погледът ми беше втренчен в Айфеловата кула, а до ушите ми достигаше лай на кучета, вой на сирени, разговори, които не можех да разбера.

Аз не бях аз, не бях нищо — и това ми се струваше чудесно!

— Днес си особена.

— Защо да съм особена?

— Изглеждаш тъжна.

— Изобщо не съм тъжна. Дори съм весела.

— Виждаш ли? Гласът ти прозвуча фалшиво. Тъжна си, а не смееш да ми кажеш защо.

— И защо според теб трябва да бъда тъжна?

— Защото снощи се прибрах много късно, освен това бях пиян. А ти дори не ме попита къде съм бил.

— Не ме интересува.

— Как така не те интересува? Не ти ли казах, че ще излизам с Михаил?

— А не беше ли с него?

— С него бях.

— Какво тогава искаш да те питам?

— Не смяташ ли, че когато приятелят ти се прибира късно и ти твърдиш, че го обичаш, би трябвало поне да се заинтересуваш какво се е случило?

— Какво се е случило?

— Нищо. Излязох с него и с едни приятели.

— Хубаво.

— Ти вярваш ли на това?

— Разбира се, че вярвам.

— Струва ми се, че вече не ме обичаш. Не ревнуваш. Безразлично ти е. Нормално ли е да се прибера в два часа сутринта?

— Нали твърдиш, че си свободен човек?

— Разбира се, че съм свободен.

— В такъв случай е нормално да се прибереш в два сутринта. И да правиш каквото ти харесва. Ако ти бях майка, щях да съм разтревожена, но ти си възрастен, нали? Мъжете трябва да спрат да се държат така, сякаш жените са длъжни да се отнасят с тях като с деца.

— Не говоря за такава загриженост. Говоря за ревност.

— Би ли ти харесало, ако точно сега, по време на сутрешното ни кафе, ти направя сцена?

— Недей, съседите ще чуят.

— Съседите изобщо не ме интересуват: няма да направя сцена, защото нямам ни най-малко желание. Беше ми трудно да приема това, което ти ми каза в Загреб, но успях и сега се опитвам да свикна с тази мисъл. Впрочем, ако това ти доставя удоволствие, мога да се престоря, че ревнувам, че съм ядосана, че съм побесняла.

— Днес наистина си особена. Започвам да си мисля, че не означавам нищо за теб.

— А аз започвам да си мисля, че си забравил за журналиста, който те чака в хола и може би в момента слуша нашия разговор.

Да, журналистът. Трябва само да се включа на автопилот, защото предварително знам какво ще ме пита. Знам как ще започне интервюто („Нека да поговорим за последната ви книга. Кое е основното послание в нея?“), знам какво ще му отговоря („Ако исках да отправя послание, щях да напиша само едно изречение, а не цяла книга.“)

Знам, че ще пита какво мисля за критиката, която обикновено е твърде безмилостна към моето творчество. Знам, че разговорът ни ще приключи с въпросите: „Пишете ли вече нова книга? Какви са близките ви проекти?“ На които ще отговоря: „Това е тайна.“

Интервюто започва така, както очаквах:

— Нека да поговорим за последната ви книга. Кое е основното послание в нея?

— Ако исках да отправя послание, щях да напиша само едно изречение.

— А защо пишете?

— Защото това е най-добрият за мен начин да споделям емоциите си с другите.

И това изречение беше част от автопилота, но аз спирам и се поправям:

— Впрочем тази история би могла да бъде разказана и по друг начин.

— Една история, която би могла да бъде разказана и по друг начин? Означава ли това, че не сте удовлетворен от Време да раздираш, време да съшиваш?

— Напротив, удовлетворен съм напълно от книгата, но не съм удовлетворен от отговора, който току-що дадох. Защо пиша ли? Ето истинския отговор: пиша, защото искам да бъда обичан.

Журналистът ме изгледа подозрително: що за изповед беше това?

— Пиша, защото като юноша не играех добре футбол, нямах кола, нямах достатъчно джобни пари, нямах мускули.

Правех огромни усилия, за да продължа. Разговорът с Мари ме беше върнал към едно минало, което вече нямаше никакво значение за мен, трябваше да говоря за истинската си лична история, да се освободя от нея. Продължих:

— Освен това не бях облечен по модата. А момичетата от моя клас само това ги интересуваше, ето защо не ми обръщаха никакво внимание. Вечер, когато приятелите ми излизаха с приятелките си, използвах свободното си време, за да създавам един свят, в който да бъда щастлив: другари ми бяха писателите и техните книги. Един прекрасен ден посветих стихотворение на едно момиче, което живееше на нашата улица. Мой приятел го намери в стаята ми, открадна го и когато се бяхме събрали всички, го прочете пред целия клас. Всички се разсмяха, на всички им беше смешно, че съм влюбен!

Момичето, на което бях посветил стихотворението, не се разсмя. На другия ден следобед отидохме на театър и тя направи така, че да седне до мен, после взе ръката ми в своята. Излязохме от театъра хванати за ръце, аз, който се мислех за грозен, слаб, лошо облечен, бях с най-красивото момиче от класа!

Направих пауза. Сякаш отново се връщах в миналото, в мига, в който ръката й докосна моята и така промени живота ми.

— И всичко това заради едно стихотворение — продължих аз. — Едно стихотворение ме накара да разбера, че пишейки, показвайки своя невидим вътрешен свят, имам еднакви шансове с тези на моите приятели и техния видим свят: физическата сила, модните дрехи, колите, превъзходството в спорта.

Журналистът беше изненадан, аз — още повече.

Той обаче се овладя и продължи нататък:

— Как смятате, защо критиката е толкова безмилостна към вашето творчество?

Автопилотът в този миг би отговорил: „Достатъчно е да прочетете биографията на който и да е класик от миналото — не ме разбирайте погрешно, не се сравнявам с тях, — и ще откриете, че критиката винаги е била безмилостна към творчеството ми. Причината е проста: критиците са несигурни в себе си хора, не разбират какво точно се случва. Когато говорят за политика, са демократично настроени, но заговорят ли за култура, се превръщат във фашисти. Смятат, че народът може да избира своите управници, но не е способен да избира филми, книги, музика.“

— Чували ли сте за „Законът на Янте“?

Ето, отново бях изключил моя автопилот, макар да знаех, че журналистът едва ли щеше да публикува отговора ми.

— Не, никога не съм чувал за него — отговаря той.

— Въпреки че съществува от възникването на цивилизацията, официално е бил публикуван едва през 1933 година от един датски писател. Управниците на градчето Янте издават десет заповеди, които учат хората как да се държат, и както изглежда, тези заповеди са валидни не само за Янте, но и за всяко друго място на тази земя. Ако трябва да резюмирам целия текст в едно изречение, бих казал: „Посредствеността и анонимността са най-добрият избор. Ако постъпваш по този начин, никога през живота си няма да имаш сериозни проблеми. Но ако се опиташ да бъдеш различен…“

— Бих искал да узная нещо повече за тези заповеди — прекъсва ме журналистът, истински заинтригуван.

— Нямам пълния текст тук, но мога да го резюмирам.

Отидох при компютъра и напечатах една сбита и поизменена версия.

Журналистът сгъна листа и го пъхна в джоба си.

— Прав сте. Щом човек е нищожество, щом от работата му няма никаква полза, тогава заслужава похвала. Но който се издигне над посредствеността и постигне успех, се опълчва срещу закона и заслужава наказание.

Колко хубаво, че бе стигнал сам до това заключение!

— Не се отнася само за критиците — добавих аз. — Отнася се за много повече хора, отколкото предполагате.

Следобед позвъних на мобилния телефон на Михаил.

— Отиваме заедно.

Той изобщо не се изненада, само ми благодари и попита кое ме е накарало да си променя решението.

— В разстояние на две години животът ми се свеждаше до Захира. Откакто те срещнах, тръгнах отново по път, който е бил забравен, една изоставена железопътна линия, между чиито релси расте трева, но по която все още биха могли да вървят влакове. И понеже не съм стигнал до крайната гара, не мога да спра по средата на пътя.

Той попита дали съм получил виза. Обясних му, че Банката за услуги се намесва много активно в живота ми: един приятел, руснак, се бе обадил на приятелката си, която е директорка на вестникарска група в Казахстан. Тя се бе свързала с посланика в Париж и до края на този следобед визата ми щеше да е готова.

— Кога тръгваме?

— Утре. Трябва ми само истинското ти име, за да купя билетите — туристическата агенция чака на другата линия.

— Преди да затвориш, искам да ти кажа нещо: хареса ми сравнението ти с разстоянието между релсите, хареса ми сравнението ти с изоставената железопътна линия. Но в дадения случай не мисля, че ме каниш поради тази причина. Смятам, че е заради един текст, който си написал и който знам наизуст. Жена ти често го цитираше, много по-романтичен е от прословутата Банка за услуги:

— Невинаги помня какво точно съм написал, но се радвам. До скоро, защото трябва да съобщя името ти в туристическата агенция.

Изминават двайсет минути, докато централата на такситата ми отговори. Нелюбезен глас ми отвръща, че трябва да чакам още половин час. Мари сияе в своята прелестна черна рокля, която е много секси; тя ме кара да си спомня за арменския ресторант и за мъжа, който бе споделил колко възбуждащо му е подействал фактът, че жена му е била пожелана от друг мъж. Знам, че на официалната вечеря всички жени ще са облечени така, че гърдите и формите им да бъдат център на внимание, а техните съпрузи и приятели ще си мислят: „Точно така, наслаждавайте се отдалеч, защото тя е с мен, аз мога, аз съм най-добрият, успял съм да се сдобия с нещо, което вие бихте искали да притежавате.“

Няма да сключвам сделки, няма да подписвам договори, няма да давам интервюта — само ще присъствам на една церемония, ще направя една вноска в Банката за услуги, ще вечерям с някой досадник, седнал до мен, който ще ме пита откъде черпя вдъхновение за книгите си. От другата ми страна сигурно ще бъде някой бюст, изложен на показ, може би жената на някой мой приятел, и аз през цялото време ще трябва да полагам усилия да не сведа поглед към деколтето й, защото, ако го сторя дори и за секунда, тя ще каже на мъжа си, че съм я свалял. Докато чакаме таксито, правя списък на евентуалните теми за разговор:

а) Комплименти за външния вид: „колко си елегантна“, „колко е красива роклята ти“, „кожата ти е чудесна“. Когато се връщат вкъщи, споделят един с друг, че всички са били лошо облечени и са изглеждали като болни.

б) Скорошни пътувания: „трябва да отидете в Аруба, фантастично е“, „няма нищо по-хубаво от това да прекараш една лятна нощ в Канкун, пиейки мартини на брега на океана“. Докато в действителност на никого не му е било особено забавно, само са изпитали усещането за свобода (за няколко дни, освен това са се чувствали длъжни да им хареса, понеже са похарчили пари).

в) Още пътувания, този път до места, които могат да бъдат критикувани: „бях в Рио де Жанейро, не можете да си представите какво насилие цари в този град“, „мизерията по улиците на Калкута е стряскаща“. Всъщност са отишли, за да се почувстват още по-могъщи, докато са там, и привилегировани, когато се върнат към еснафската действителност на живота си, в който поне няма нито мизерия, нито насилие.

г) Нови терапии: „екстракт от пшеничен зародиш за една седмица заздравява косата“, „бях за два дни в един балнеоложки център в Биариц, водата разширява порите и елиминира токсините“. След седмица ще открият, че екстрактът от пшеничен зародиш няма никакъв ефект и че обикновената топла вода също разширява порите и елиминира токсините.

д) Други: „отдавна не съм виждал еди-кой си, какво ли прави?“, „разбрах, че еди-коя си продала апартамента, защото била финансово затруднена“. Позволено е да се разговаря за непоканените на въпросната вечеря, позволено е да бъдат критикувани, стига накрая да си придадем наивен, състрадателен вид и да приключим темата с думите „въпреки това е изключителна личност“.

е) Дребни лични разочарования, колкото да се прогони скуката от масата: „бих искал да се случи нещо ново в живота ми“, „много се тревожа за децата си, това, което слушат, не е музика, това, което четат, не е литература“. Изчакват отговорите на хора със същия проблем, чувстват се по-малко самотни и си тръгват в хубаво настроение.

ж) На интелектуални вечери, каквато сигурно ще е днешната, обсъждаме войната в Близкия изток, проблемите на ислямизма, последната изложба, най-модерния в момента философ, страхотната книга, която никой не е чел, музиката, която вече не е същата; даваме интелигентните си, разумни мнения, напълно противоположни на това, което мислим — знаем какво ни коства да ходим на подобни изложби, да четем тези досадни книги, гледаме скучни филми само за да има за какво да разговаряме на една вечеря като тази.

Таксито пристига и докато отиваме към ресторанта, добавям нещо много лично към моя списък: да недоволствам пред Мари, че трябва да присъствам на подобни вечери. Правя го и тя казва, че в крайна сметка винаги се забавлявам и прекарвам добре. Което е истина.

Влизаме в един от най-елегантните ресторанти в града, отправяме се към залата, запазена за събитието — присъждане на литературна награда, в което участвах като член на журито. Всички са прави и разговарят, някои ме поздравяват, други само ме поглеждат и коментират помежду си, организаторът на събитието се приближава до мен и ме представя на присъстващите с обичайната дразнеща ме фраза: „Не е нужно да ви го представям.“ Някои се усмихват и ме разпознават, други само се усмихват, без да ме познават, но се преструват, че знаят кой съм, защото в противен случай би означавало да приемат, че светът, в който живеят, е престанал да съществува, че те не следят най-важните актуални събития.

Спомням си за „племето“ от предишната вечер и добавям: всички глупаци трябва да бъдат натоварени на един кораб в открито море, да имат официални вечери всеки ден и месеци наред непрекъснато да бъдат представяни едни на други, за да запомнят кой кой е.

Направил съм си каталог на хората, посещаващи подобни събития. Десет процента са Съдружниците, влиятелни личности, оставили домашния уют заради Банката за услуги в търсене на нещо, което би могло да е изгодно за тях и в което да инвестират. Веднага разбират дали събитието ще им е от полза и ако не е, те са първите, които си тръгват, тъй като никога не си губят времето.

Два процента са Талантите, които наистина имат многообещаващо бъдеще, успели са да преодолеят някои препятствия, вече са разбрали за съществуването на Банката за услуги и са нейни потенциални клиенти; могат да правят големи услуги, но все още не са в състояние да вземат решения. Любезни са с всички, защото не знаят с кого точно разговарят, и са много по-открити от Съдружниците, тъй като биха могли да имат полза от всекиго.

Три процента са Тупамаросите, нарекъл съм ги така по името на една уругвайска партизанска групировка: те са успели да проникнат в тази среда, искат на всяка цена да завързват контакти, ала не знаят дали да останат тук, или да отидат на друга вечеря, организирана по същото време на друго място; нетърпеливи са, стремят се да покажат, че имат талант, но не са били поканени, не са успели да изкачат първите възвишения, и щом останалите разберат това, никой повече не им обръща внимание.

Останалите осемдесет и пет процента са Подносите, нарекъл съм ги така, понеже нито едно събитие не минава без тях, така както подобна вечеря не би могла да мине без подноси. Подносите не знаят какво точно се случва, но знаят, че трябва да са тук, те са в списъка на организаторите, защото успехът на едно събитие зависи също така от броя на присъстващите. Това са бивши величия — бивши банкери, бивши директори, бивши мъже на някоя известна жена, бивши жени на някой мъж, който сега е един от силните на деня. Към тях спадат и графове от страни, в които вече няма монархия, принцове и принцеси, които живеят от наемите на замъците си. Ходят от събитие на събитие, от една вечеря на друга, поради което се питам как е възможно това никога да не им омръзва.

Наскоро говорих на тази тема с Мари и тя ми каза, че така както някои хора са пристрастени към работата си, други са пристрастени към развлеченията. И едните, и другите са нещастни, защото смятат, че това е за сметка на някои важни неща в живота им, но не могат да се справят с порока си.

Докато разговарям с един от организаторите на конференция за кино и литература, до мен се приближава русокоса, млада и красива жена и ми казва, че много е харесала Време да раздираш, време да съшиваш. Добавя, че идва от някаква балтийска страна и че работи във филмовата индустрия. Веднага я причислявам към групата на Тупамаросите, защото се е насочила към определена цел (в случая към мен), но в същото време се интересува от това, което се случва от другата й страна (там е организаторът на конференцията). Ала въпреки тази нейна непростима грешка все още съществува възможността тя да е неопитен Талант. Организаторът я пита какво означава „да работиш във филмовата индустрия“ и момичето обяснява, че пише рецензии на филми за един вестник и има издадена книга. (За киното? Не, за собствения й кратък и безинтересен живот, предполагам.)

Най-голямата й грешка обаче се състои в това, че бърза прекалено много. Пита дали би могла да бъде поканена на въпросното събитие, което ще се проведе през тази година. Организаторът казва, че от нейната родина вече е поканена моята издателка, която е една много влиятелна и работлива жена (а също и красива, помислям си аз). След което двамата продължават започнатия с мен разговор, момичето Тупамарос стои няколко минути, без да знае какво да каже, и се отдалечава.

Повечето от поканените днес — Тупамароси, Таланти и Подноси — принадлежат към артистичните среди, тъй като става въпрос за литературна награда; единствено Съдружниците варират от спонсори и президенти на фондации, подкрепящи музеи и симфонични оркестри, до многообещаващи артисти. След най-различни разговори на тема кой е упражнил най-голям натиск, за да спечели наградата, водещият се качва на подиума, моли всички да седнат на местата си, отбелязани на масите (всички сядаме), разказва няколко анекдота (на които всички се смеем, защото са част от ритуала) и съобщава, че имената на победителите ще бъдат оповестени между ордьовъра и основното ястие.

Сядам на централната маса; това ме избавя от Подносите, но в същото време не ми позволява да общувам с ентусиазирани и интересни Таланти. От едната ми страна е седнала президентка на автомобилна компания, от другата — богата наследничка, решила да инвестира в областта на изкуството, и за моя изненада никоя от двете не е с предизвикателно деколте. Измежду сътрапезниците ми са още директор на парфюмерийна фирма, арабски принц (който сигурно е минавал през града и е бил докаран тук от някоя от инициаторките на събитието, за да му придаде повече блясък), израелски банкер, колекциониращ ръкописи от XIV век, организаторът на вечерята, консулът на Франция в Монако и русо момиче, за което не знам какво прави тук, но предполагам, че е потенциална любовница на организатора.

Няколко пъти ми се налага да си слагам очилата и тайно да чета имената на съседите си (и мен би трябвало да ме натоварят на кораба, за който споменах, и да бъда канен на същата тази вечеря десетки пъти, докато запомня имената на присъстващите). Както повелява етикетът, Мари седи на друга маса; неизвестно кога някой е решил, че на официални приеми двойките трябва да бъдат разделени, за да витае във въздуха съмнението дали седящата до нас личност е омъжена, неомъжена или омъжена, но въпреки това свободна. Или може би е смятал, че когато семейните седят един до друг, разговарят само помежду си, но ако е така, защо им е притрябвало тогава да излизат, да вземат такси, да ходят на прием?

Както бях предвидил в списъка си на разговори по време на официални вечери, темата се върти около културни събития — колко прекрасна е еди-коя си изложба, колко интелигентна е критиката на еди-кой си. Искам да се съсредоточа върху ордьовъра — черен хайвер със сьомга и яйце, — но непрекъснато ме прекъсват с всеизвестните въпроси за успеха на новата ми книга, откъде идва вдъхновението ми, дали работя върху нов проект. Всички демонстрират завидна култура, всички споменават — уж случайно, разбира се — името на някоя известна личност, която познават и с която са близки приятели. Всички умеят да обсъждат със съвършена вещина съвременната политическа обстановка или проблемите в областта на културата.

— Не искате ли да поговорим за нещо друго?

Изречението излиза неволно от устата ми. Всички на масата замълчават, тъй като е проява на много лошо възпитание да се прекъсват другите, а още по-лошо е, когато се опитваш да привлечеш вниманието върху себе си. Ала както изглежда, разходката, която направих снощи като просяк по улиците на Париж, ме е променила непоправимо и повече не мога да търпя подобни разговори.

— Можем да говорим за удобното извинение: този момент от живота ни, в който се отказваме да продължим напред и се задоволяваме с това, което сме постигнали.

Никой не проявява интерес. Решавам да сменя темата.

— Можем да говорим за това колко важно е да забравим историята, която са ни разказали, и да се опитаме да изживеем нещо ново. Всеки ден да правим по нещо различно — като например да разговаряме с човека, седнал на съседната маса в ресторанта, да разгледаме една болница, да стъпим в локва с вода, да изслушаме онова, което другият иска да ни каже, да позволим на Енергията на любовта да циркулира свободно, вместо да се стремим да я затворим в буркан и да я сложим в някой ъгъл.

— Това не означава ли прелюбодейство? — пита организаторът на събитието.

— Не. Означава да бъдеш инструмент на любовта, а не неин господар. Това ни гарантира, че сме с някого, защото така желаем, а не защото условностите ни задължават.

Много деликатно, но и с известна доза ирония консулът на Франция в Монако ми обяснява, че сътрапезниците ни упражняват това право и имат тази свобода. Всички се съгласяват с него, макар и никой да не вярва, че е истина.

— Секс! — извиква русокосата девойка, за която никой не знае какво прави тук. — Не искате ли да говорим за секс? Много по-интересно е и не е толкова сложно!

Поне е искрена. Една от съседките ми по маса се засмива иронично, но аз подкрепям момичето.

— Сексът наистина е по-интересен, но не смятам, че е нещо различно, не мислите ли? Освен това вече не е забранено да се обсъжда тази тема.

— Да не говорим, че е проява на лош вкус — казва една от съседките ми.

— А мога ли да знам коя тема е забранена? — запитва организаторът, който започва да се чувства неудобно.

— Парите например. Всички ние, които сме тук, имаме или се преструваме, че имаме пари. Смятаме, че са ни поканили, защото сме богати, известни, влиятелни. Но едва ли на някого от нас се е случвало по време на такава вечеря да узнае колко печели всеки един от останалите. След като сме толкова самоуверени, толкова високопоставени, защо тогава да не възприемаме света такъв, какъвто е, а не какъвто си го представяме?

— Какво искате да кажете? — пита президентката на автомобилната компания.

— Това е дълга история: бих могъл да започна с Ханс и Фриц, седнали в един бар в Токио, и да стигна до един монголски номад, който твърди, че трябва да забравим това, което мислим, че сме, за да станем наистина такива, каквито сме.

— Нищо не разбрах.

— Нито пък аз се изразих ясно, но нека да пристъпим направо към въпроса: искам да знам колко печели всеки от вас. Какво означава в парично изражение фактът, че съм седнал на най-централната маса в залата?

Настъпва мълчание — играта ми като че ли няма да продължи. Хората ме гледат изплашено: финансовото положение е табу, още по-строго и от секса, по-строго от това да разпитваш за изневери, корупция, парламентарни интриги.

Но арабският принц, дали защото са му омръзнали празните разговори по приеми и банкети, дали защото същия ден се е обадил лекарят му и му е съобщил, че скоро ще умре, или по някаква друга причина решава да се включи в разговора.

— Печеля около 20 000 евро на месец, колкото ми е отпуснал парламентът в моята страна. Което обаче не съответства на това, което харча, защото разполагам и с неограничена сума, наречена „представителни разходи“. Тоест в момента съм тук с колата и шофьора на посолството, дрехите, които нося, са на правителството, утре пътувам за друга европейска страна с частен самолет, пилот, гориво и летищни такси, платени от парите за представителни разходи.

В заключение казва:

— Видимата реалност не е точна наука.

След като принцът говори така открито и като се има предвид, че от гледна точка на йерархията той е най-високопоставеният на масата, останалите не могат да си позволят той да се почувства неудобно. Налага се да се включат в играта, да отговорят на въпроса, да споделят неудобството.

— Не знам колко точно печеля — казва организаторът, един от типичните представители на Банката за услуги, наричан „Лобиста“. — Около 10 000 евро, но организациите, които ръководя, ми отпускат сума за представителни разходи, покриващи всичко — обеди, вечери, хотели, самолетни билети, понякога дори и дрехи, макар да нямам частен самолет.

Виното свърши, той даде знак и чашите ни отново бяха напълнени. Дойде ред на президентката на автомобилната компания, на която отначало тази идея никак не й се понрави, но сега като че ли бе започнала да я намира за забавна.

— Мисля, че и аз печеля толкова, и също разполагам с неограничена сума за представителни разходи.

Един по един моите сътрапезници съобщаваха колко печелят. Най-богат беше банкерът: десет милиона евро годишно плюс акциите на банката му, чиято цена непрекъснато се повишавала.

Когато дойде ред на русото момиче, което не ни беше представено, то се опита да се изплъзне.

— Това е част от тайната ми градина и не интересува никого.

— Разбира се, че не интересува никого, но в момента участваме в игра — казва организаторът на събитието.

Момичето отказа да участва. Отказвайки, тя се постави на по-високо стъпало от другите: в края на краищата беше единствената от групата, която имаше тайни. Но заставайки на по-горно стъпало, си навлече презрението на останалите. За да не се чувства унизена поради мизерната си заплата, тя бе унизила всички, правейки се на загадъчна, без да си дава сметка, че повечето от тук присъстващите живееха на ръба, тъй като зависеха изцяло от така наречените суми за представителни разходи, които можеха да им бъдат отнети всеки момент.

Както можеше да се очаква, последният отговор беше мой.

— Зависи. Ако издам нова книга, получавам около пет милиона долара за съответната година. А когато не публикувам нищо ново, приходите ми са от порядъка на два милиона от авторски права на публикуваните заглавия.

— Зададохте този въпрос, защото искахте да се похвалите с това колко много печелите — каза момичето с „тайната градина“. — Никой не се впечатли.

Бе разбрала грешката си и сега се опитваше да заглади положението, тръгвайки в атака.

— Напротив — прекъсна я принцът. — Мислех, че писател от вашата величина е много по-богат.

Точка за мен. Русото момиче нямаше да посмее да си отвори устата до края на вечерта.

Разговорът на тема „пари“ наруши много табута, сред които личните доходи бяха едно от най-строгите. Сервитьорът започна да идва до масата ни все по-често, бутилките с вино започнаха да се изпразват с невероятна бързина. Организаторът, който беше и водещ, се качи на подиума изключително развеселен, съобщи името на победителя, даде му наградата и веднага се върна към нашия разговор, който не бе преставал, въпреки че доброто възпитание изискваше да замълчим, когато някой говори. Споделяхме какво правим с парите си (в повечето случаи хората „си купуваха“ свободно време, за да пътуват или да практикуват някакъв спорт).

Мислех да насоча разговора към това какво погребение биха искали да имат сътрапезниците ми, понеже смъртта е още по-голямо табу от парите. На масата обаче цареше весело настроение, хората общуваха помежду си толкова свободно, че реших да замълча.

— Говорите за пари, но не знаете какво представляват парите — каза банкерът. — Как може хората да вярват, че една изрисувана хартийка, пластмасова карта или монета, произведена от най-долнокачествен метал, имат някаква стойност! Освен това вие несъмнено знаете, че вашите пари, милионите ви долари, всъщност са само електронни импулси!

Разбира се, че го знаехме.

— Отначало богатството се е изразявало в това, което носят тези дами — продължи той. — Украшения, направени от редки материали, лесни за транспортиране, преброяване, разделяне. Перли, златни зрънца, скъпоценни камъни. Всички са излагали богатството си на показ.

На свой ред тези неща са били разменяни срещу добитък или зърно, но вече никой не кара добитък по улиците, нито пък носи чували с жито. Най-смешното е, че продължаваме да се държим така, сякаш сме някое първобитно племе — носим украшения, за да покажем колко сме богати, макар и понякога да имаме повече украшения, отколкото пари.

— Отличителните знаци на племето — казах аз. — По мое време младежите носеха дълги коси, днешните младежи са с пиърсинг: така се разпознават помежду си единомислещите, макар с това нищо да не може да се купи.

— А можем ли с електронните импулси, които притежаваме, да си купим още един час живот? Не. Можем ли да откупим завръщането на този свят на скъпите ни същества, които са починали? Не. Можем ли да си купим любов?

— Любов можем — каза с шеговит тон президентката на автомобилната компания.

В очите й се четеше голяма тъга. Спомних си за Естер и за въпроса, който бях задал на журналиста по време на интервюто тази сутрин. Въпреки нашите украшения, кредитни карти, въпреки че сме богати, могъщи, интелигентни, знаем, че в основата на всичко е търсенето на любов, на ласка, на желанието да сме с някой, който да ни обича.

— Невинаги — отвърна директорът на парфюмерийната фирма, поглеждайки към мен.

— Прав сте, невинаги. И понеже ме гледате, разбирам какво искате да кажете: че жена ми ме е напуснала, въпреки че съм богат. Но почти винаги е възможно любовта да се купи. Впрочем знае ли някой на тази маса колко винетки и колко осветителни стълба има на гърба на една банкнота от десет долара?

Никой не знаеше, а и никой не се интересуваше. Репликата за любовта напълно бе помрачила радостното настроение и ние прехвърлихме разговора върху литературни награди, музейни експозиции, най-новия филм, театралната постановка, която е имала по-голям успех от очаквания.

— Как беше на твоята маса?

— Нормално. Както обикновено.

— Аз успях да предизвикам интересна дискусия на тема пари, която обаче завърши трагично.

— В колко часа ще летиш утре?

— В седем и половина сутринта. Тъй като ти ще летиш за Берлин, можем да пътуваме в едно такси.

— Къде отиваш?

— Знаеш къде. Не си ме питала, но знаеш.

— Да, знам.

— Както знаеш, че в този момент си казваме „сбогом“.

— Бихме могли да се върнем към времето, когато се запознах с теб: един мъж с разбито сърце заради някой, който е заминал, и една жена, отчаяно влюбена в съседа си. Бих могла да ти припомня това, което ти каза веднъж: ще се боря докрай. Борих се и загубих — сега искам да излекувам раните си и да се впусна в друга битка.

— Аз също се борих и също загубих. Не се опитвам да зашия скъсаното: искам само да стигна докрай.

— Ти знаеше ли, че страдам всеки ден? Страдам от много месеци насам, опитвайки се да ти покажа колко те обичам, как нещата придобиват смисъл само когато ти си до мен.

Ала сега, макар и да продължавам да страдам, реших, че стига толкова. Приключено е с това. Уморих се. От онази нощ в Загреб свалих гарда и си казах: ако ще има следващ удар, нека идва. Дори и да бъда простряна на ринга, да бъда нокаутирана, все някой ден ще се възстановя.

— Ще срещнеш някого.

— Разбира се: аз съм млада, красива, интелигентна, привлекателна. Но няма да мога да изживея това, което изживях с теб.

— Ще откриеш други емоции. И знай, дори и да не ти се вярва, че докато бяхме заедно, съм те обичал.

— Убедена съм, но това с нищо не намалява болката ми. Утре ще вземем отделни таксита: мразя сбогуванията, особено на летища и гари.