Заклинателка

8

Остра дразнеща миризма нахлу в ноздрите й и очите й се насълзиха. После поднесе шишенцето над огъня и леко го наклони.

Една капка, две капки, три капки…

Заиграха синкави пламъци.

Готово. Ритуалният огън беше единственият начин да призовеш дух от отвъдното, с изключение на това да се прехвърлиш отвъд воала и да си го доведеш сам оттам.

Теа взе амулета на Феб в двете си ръце, натроши глината и счупи печата. После, държейки счупения амулет над огъня, каза думите, които бе чувала да се произнасят в такива случаи:

— Да пребъде с мен силата на думите на Хеката.

Изведнъж откри, че заклинанието само идва в ума й, готово да бъде изречено. После го чу, сякаш някой друг го произнасяше:

Теа усети тътен, сякаш подът беше разтърсен от земетресение. Над огъня затрептяха други пламъци. Студени призрачни езици, бледосини и виолетови на цвят, които се издигаха нагоре и докосваха кокалчетата й.

Тя тъкмо щеше да пусне амулета в пламъците, когато изведнъж се чу трясък.

Вратата на стаята рязко се отвори и за втори път през последните дванайсет часа Теа с ужас видя Блейс.

— Всичко се тресе, какво правиш?

— Блейс, просто стой назад!

Блейс се вторачи в огъня и пристъпи напред с отворена уста.

— Какво правиш?

— Почти приключих…

— Ти си луда! — Блейс посегна да грабне амулета от ръцете на Теа и когато не успя, се хвърли към сребристата кутия.

— Не я докосвай! — Теа хвана кутията в другия край и започна боричкане. В един момент Теа почувства огън да опарва ръцете й.

— Пусни я — изкрещя Блейс, опитвайки се да изтръгне кутията от братовчедка си. — Предупреждавам те…

Ръцете на Теа бяха влажни. Сребърната кутия се изплъзна рязко от ръцете й и в следващия момент амулетите в нея се разпръснаха навсякъде. Кичури от сива, черна и червена коса се разлетяха на всички страни. Повечето се посипаха на земята, но един от тях падна право в ритуалния огън.

Чу се припукване, когато печатът се счупи.

Теа замръзна на мястото си, а после бръкна в огъня в опит да извади амулета, но глината вече се беше нагорещила до бяло. За момент й се стори, че видя някакъв символ, очертан в сините пламъци, и сетне от огъня избухна нещо ярко, подобно на светкавица. То я отпрати към леглото на Блейс, а самата Блейс към стената.

Светкавицата придоби формата на огнен стълб, от чийто горен край сякаш изскочи нещо.

Теа не толкова го видя, колкото го усети. Нещо подобно на привидение се понесе из стаята като порив на северен вятър, разпилявайки книги и дрехи. А щом стигна до прозореца, се спря за момент, сякаш събирайки сили и след това мина през стъклото, като че ли то изобщо не съществуваше.

Духът беше пуснат на свобода.

— О, Велика майко на живота — прошепна Блейс. Тя се взираше в прозореца с огромните си блестящи очи. И беше уплашена. Блейс беше уплашена!

Едва тогава Теа разбра колко сериозни бяха нещата.

— Какво направихме? — прошепна тя.

— Какво сме направили! Въпросът е ти какво направи — процеди Блейс, очевидно идвайки вече на себе си. — Какво беше това?

Теа махна с ръка към разпилените амулети.

— А ти как мислиш? Вещица!

— Но коя?

— Откъде да знам? — почти извика Теа, чийто гняв взе надмощие над страха й. — Аз лично се канех да призова тази — каза тя, взимайки от пода амулета със счупения печат и кестенявия кичур коса на Феб Гарнър. — И нямам никаква представа кой излетя през прозореца, което никога нямаше да се случи, ако ти не беше дръпнала кутията.

— Не се опитвай да прехвърлиш вината върху мен. Ти си тази, която прави забранени заклинания. Ти си тази, която призовава предците ни. И каквото и да се случи с онова нещо — Блейс посочи към прозореца, — ти ще бъдеш отговорна за всичко. — Сетне се изправи и отметна косите си. — Така става, когато се опитваш да насъскваш духовете срещу мен! — Тя се обърна и се отправи важно към вратата.

— Не съм се опитвала да насъсквам духовете срещу теб — извика Теа, но вратата вече беше затворена.

Гневът на Теа стихна. Вцепенена, тя погледна преобърнатата сребърна кутия, където временно беше сложила крайчеца от салфетката с кръвта на Ерик.

„Просто се опитвах да му намеря защитник — мислеше си тя. — Някой, който щеше да му помогне да избегне магиите ти и щеше да разбере, че той е мислещо същество, макар и човек.“

Теа огледа унило стаята. След това, чувствайки се по-стара от баба си, се изправи с усилие и започна механично да разчиства бъркотията.

Докато изсипваше пепелта от съда, видя някаква утайка, полепнала по дъното. Не можа нито да я измие, нито да я остърже с нож.

През цялото време, докато подреждаше, умът й работеше на бесни обороти.

Кой излетя от огъня? Нямаше как да разбере. Методът на изключването нямаше да помогне, като се имаха предвид многото амулети с изтрити надписи. Какво щеше да прави сега? Нямаше отговор и на този въпрос.

Ако разкажеше на някого какво се е случило — било то и на баба си, — той щеше да поиска да разбере защо се е опитала да призове мъртвите. А ако узнаеше, това щеше да означава смърт за нея и за Ерик.

На здрачаване Теа видя една лимузина да спира на уличката зад къщата и се спусна разтревожена по стълбите.

Двама вампири с безизразно учтиви изражения на лицата помогнаха на баба й да слезе от колата. Слуги на Тиери.

— Бабо, какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Просто не се чувствах много добре и излязох да се поразходя, това е всичко. — Тя удари единия от вампирите с бастуна си. — Мога и сама да се оправя, синко!

— Мадам — каза вампирът, който вероятно беше три или четири пъти по-стар от баба й. Сетне той се обърна към Теа и добави: — На баба ти й прилоша и известно време се чувстваше доста зле, докато беше навън.

— А този мой чирак, този глупав безделник, така и не се появи — каза ядосано баба й, докато вървеше към задната врата.

Теа кимна на вампирите за довиждане.

— Бабо, Тобаяс не е виновен. Аз го пуснах да си върви. — Стомахът й се сви от притеснение. — Наистина ли не си добре?

— Ще изкарам още няколко години — отвърна баба й, изкачвайки с усилие стълбите. — Вампирите просто не разбират какво означава да си стар.

— А защо беше при Тиери?

Баба й се спря и се закашля.

— Не е твоя работа, но отидох да уредя някои неща с Тиери. Той е съгласен Вътрешният кръг да използва земите му по време на празника Саун.

На горния етаж Теа направи билков чай в малката кухня и когато баба й беше вече в леглото с чашата, тя събра смелост да попита:

— Бабо, когато старейшините призовават духове на празника, как ги връщат обратно?

— Защо ти е да знаеш това? — попита баба й рязко, но когато не последва отговор, продължи: — Има определени заклинания, които се използват за призоваване и не ме питай какви са те. После пък трябва да кажеш заклинанието на обратно, за да върнеш призования. Вещицата, която е призовала духа, е тази, която трябва да го върне.

„Значи трябва аз да го направя“, помисли си Теа.

— И това ли е всичко? — добави тя на глас.

— О, разбира се, че не. Това е дълъг процес, който включва запалването на огъня, разпръскването на билките и така нататък. Но ако всичко бъде направено правилно, можеш да издърпаш духа между побитите камъни и след това да го върнеш обратно откъдето е дошъл. — Баба й продължи да говори, но Теа се бе замислила над нещо, което бе чувала и по-рано.

— Да издърпаш духа между побитите камъни…? — промълви тя.

— Да, говоря за камъните, които обграждат духовете. Нали разбираш, ако тях ги нямаше, духовете просто щяха да си излитат навън, когато си поискат. — Баба й направи изразителен жест с ръка. — И после никой вече не би могъл да ги открие. Точно затова днес бях при Тиери — добави тя, отпивайки шумно от чая си. — Нуждаем се от място, където пясъчниците образуват естествен кръг… И, разбира се, аз трябва да организирам всичко… — След това баба й продължи да си мънка нещо под нос.

На Теа й прималя.

— Предполагам, че трябва да си физически близо до тях, за да ги върнеш обратно?

— Разбира се. Трябва да си непосредствено до тях, за да успееш. И не си мисли, че не знам защо питаш.

Дъхът на Теа спря.

— Сигурно замисляте нещо за празника Саун и вероятно идеята е на Блейс. Вие двете сте като Мая и Елвиза. Но трябва да забравите за това, защото тези магии не са за вас. — Баба й се закашля и сетне продължи: — Не разбирам защо бързате да станете опитни вещици, преди да сте се порадвали на това, че сте момичета. Би трябвало да се възползвате от младостта си, докато все още я имате…

Теа я остави да си мърмори.

Тя не беше направила нещо подобно на кръг, преди да призове духа. Не знаеше, че е нужно.

Ами сега… Как щеше да се доближи достатъчно, за да върне духа обратно?

„Е, просто ще му се наложи да остане в нашия свят“, каза си тя смело. Това не беше хубаво… но той едва ли беше единственият дух, който се носеше някъде там. И може би, когато му омръзнеше да броди, просто щеше да се върне обратно.

Но тъй или иначе, беше обезсърчена и изпълнена с чувство за вина. А освен това се притесняваше и за състоянието на баба си.

Блейс не се прибра в стаята. Тя остана до работи над огърлицата си до късно през нощта.

В понеделник всички говореха за Ранди Марик и проваленото тържество. Момичетата бяха ядосани заради случилото се и бесни на Блейс. Момчетата пък бяха ядосани и бесни на Ранди.

— Добре ли си? — обърна се Дани към Теа след часа по история. — Изглеждаш ми малко бледа.

Теа се усмихна измъчено.

— Бях доста заета през уикенда.

— Наистина? Прави ли нещо с Ерик? — Начинът, по който беше зададен въпросът, разтревожи Теа. Лицето на Дани сега изглеждаше по-мило и загрижено от всякога… Но Теа не можеше да има доверие дори и на нея. Тя беше вещица — част от Нощния свят, а те мразеха хората.

Но в този момент Теа изгуби самообладание. Беше толкова изнервена, че думите сами изскочиха от устата й.

— Какво имаш предвид? Може би се интересуваш дали съм разбила колата му? Или дали съм го превърнала в жаба?

Дани я погледна смаяно с големите си кадифени очи.

Теа се обърна и бързо се отдалечи.

„Глупачка, глупачка — повтаряше си тя. — Това беше толкова глупаво от твоя страна. Може би вече не е нужно да се преструваш пред Блейс за чувствата си към Ерик, но останалите вещици не трябва да заподозрат абсолютно нищо.“

Тя се насочи слепешката към шкафчето на Ерик, без да обръща внимание на хората, които минаваха покрай нея.

Тук съм само от седмица. Как може всичко в живота ми да стане толкова ужасно? Във война съм с Блейс, направих забранена магия, не се осмелявам да говоря с баба си и наруших закона на Нощния свят.

— Теа! Търсих те.

Беше гласът на Ерик. Той излъчваше радост и енергия, което изобщо не можеше да се каже за Теа. Тя се обърна, за да види зелените му очи с танцуващи сиви пръски и удивителната му усмивка, която я притегляше и сякаш променяше целия свят около нея.

Може би все пак всичко щеше да се нареди.

— Вчера ти звънях, но всеки път се свързвах с телефонния секретар.

Теа дори не беше погледнала телефона.

— Извинявай, бях много заета.

Ерик изглеждаше толкова мил, че тя се замисли какво от случилото се през вчерашния ден би могла все пак да сподели с него.

— Баба ми се разболя.

Той изведнъж стана сериозен.

— Но това е ужасно.

— Да — каза Теа и зарови в раницата си, търсейки малката билкова възглавничка, която бе сложила там по-рано сутринта. После се поколеба.

— Ерик… можем ли да отидем някъде, където да поговорим насаме? Само за няколко минути? Искам да ти дам нещо.

Той премигна и сключи вежди.

— С удоволствие. Знам едно подходящо място. Да вървим. — Той я поведе през двора към голяма сграда, която стоеше малко встрани от училищния комплекс. Изглеждаше занемарена и запусната, а боята на двойната й врата беше олюпена. На стената имаше плакат, на който с оранжеви и черни букви пишеше: „Не пропускайте неповторимото парти по случай Хелоуин“.

— Какво е това? — попита Теа.

Ерик, който тъкмо отваряше вратата, сложи пръст на устните си. Сетне надникна вътре и й кимна да влезе.

— Това е старият спортен салон. Трябваше да го превърнат в училищен център, но нямат достатъчно пари… Е, какво искаше да ми дадеш?

— Ами… — Теа замълча смутено. Напълно беше забравила за билковата възглавничка. — Ерик… — Тя се огледа, усещайки, че стомахът й се свива. — Тук… Хелоуин ли ще се празнува?

— Да. И освен това тук понякога събират помощи. Мястото е малко странно, но миналата година усилията на организаторите се увенчаха с успех.

На Теа й мина през ум, че определението „малко странно“ беше твърде слабо за случая и не даваше добра представа за онова, което виждаше.

Половината зала беше празна: протрит паркет, счупено баскетболно табло и оголени тръби, които пълзяха по тавана. Другата половина обаче приличаше на нещо средно между средновековна тъмница и казино. Теа закрачи бавно натам, чувайки как стъпките й отекват в помещението.

Дървени павилиони с различни размери бяха украсени с черна и оранжева разтегателна хартия и изкуствени паяжини. Теа започна да чете надписите:

— „Предсказване на бъдещето“… „Удави вещицата“… „Смъртоносна рулетка“… „Събаряне на отрязани глави“…

— Всъщност се събарят ябълки — обясни Ерик, засрамен. — И не става въпрос за истински хазарт. Използват се само жетони, така наречените гоблински пари, които после можеш да размениш срещу специални награди.

Теа не можеше да откъсне очи от атракционите. Погледът й се спря на Колелото за мъчения по средата, на което бе разпъната кукла, облечена като вещица. Това беше така нареченият „Кървав Блекджек“. Малко по-нататък бяха Дяволските стрелички — игра, при която се ползваше като мишена коркова вещица.

Имаше фигури на картонени и хартиени вещици навсякъде, като някои от тях бяха провесени от тръбите на тавана. Други бяха закачени на стените на павилионите. Те бяха дебели и кльощави, побелели и прошарени, кривогледи и с брадавици, смешни и страшни. Но имаше едно нещо, което обединяваше всички — бяха грозни!

Ето какво мислят за нас хората. Всички хора…

— Теа? Добре ли си?

— Не, не съм добре. — Тя се извърна и направи широк жест с ръка. — Само погледни всички тези неща! Нима ти изглеждат смешни? Наистина ли намираш нещо празнично в това? — Почти без да осъзнава какво прави, тя го завъртя с лице към Желязната девица, дървено копие на средновековния уред за мъчения с гумени шипове. — Доколкото разбирам, хората плащат, за да влязат в това нещо? Нима не знаят, че този уред действително е бил използван в миналото? Че в него са били заключвани истински хора и когато вратата се е затваряла, остриетата са се забивали в тях. В ръцете им, в коремите им и в очите им… — Теа не можа да продължи.

Ерик изглеждаше точно толкова стъписан, колкото и Дани преди това. Никога не я беше виждал в такова състояние.

— Теа… виж, съжалявам… Никога не съм си и помислял…

— Ами това? — Теа посочи Колелото на мъченията. — Знаеш ли как всъщност са слагали вещиците на него? Чупели са всичките кости в тялото им, за да могат да пъхнат ръцете и краката им в спиците като спагети. После са запирали колелото с прът и са ги оставяли да умрат там…

На лицето на Ерик се изписа ужас.

— Господи, Теа…

— И тези рисунки… Вещиците, които са били измъчвани, не са имали зелена кожа и зли очи. Не са били чудовища и не са имали нищо общо с дявола. Били са хора.

Ерик посегна да я прегърне, но тя се изтръгна от ръцете му, втренчвайки се в една изключително грозна вещица на стената.

— Смяташ ли, че това място е подходящо за парти? Че всичко това е забавно? И че вещиците изглеждат така? — Тя махна ядосано с ръка, почти в истерия. — Е…?

В ума й изникна картина: Дани, Блейс и всички останали вещици бяха отляво. Ерик, учениците и всички човешки същества бяха отдясно. Два вида, които се презираха и ненавиждаха един друг, а тя самата бе някъде по средата.

Ерик я хвана за раменете.

— Не, не смятам, че това е правилно. Теа, моля те, изслушай ме.

Той почти я разтърси, но тя видя, че в ъгълчетата на очите му имаше сълзи.

— Чувствам се ужасно. Никога не съм взимал тези неща насериозно, за което съжалявам. Сега обаче разбирам колко отблъскващо е всичко това и изпитвам истински срам. Освен това изобщо не трябваше да те водя тук. Всеки друг, но не и теб…

Теа, която тъкмо бе започнала да се успокоява, се стъписа.

— Защо не и мен?

Той се подвоуми за момент, после срещна погледа й и заговори тихо:

— Заради магазина на баба ти. Имам предвид, знам, че това са само билки и амулети. Но също така знам, че в миналото е имало хора, които биха я сочели с пръст и биха я наричали вещица.

Теа отново се отпусна. Нормално беше хората да мислят баба й за вещица, ако под „вещица“ се разбираше някой, който говори на растенията и си прави сам балсама за коса. Освен това не можеше да не вярва на Ерик, особено докато се взираше в честните му зелени очи. Но пред нея се откри възможност и тя се възползва.

— Да, и сигурно биха ме изгорили на клада заради това, че съм ти дала този подарък — каза тя, подавайки му възглавничката. — А ти навярно ще се уплашиш и ще ме заподозреш в магьосничество, ако ти дам това и те помоля да го носиш винаги със себе си… Сигурно би си помислил, че ти правя някаква магия…

— Няма да си помисля нищо такова — отвърна той решително, взимайки малката зелена възглавничка. Тя ухаеше на свежи борови иглички, които бяха и основната й съставка. Теа бе добавила няколко защитни билки и кристала на Ищар — златен берил във формата на звезда, върху който беше гравирано името на вавилонската богиня-майка. Това беше най-доброто, което можеше да му предложи като защитно средство срещу магиите на Блейс. — Просто ще го целуна, ще го сложа в джоба си и никога няма да се разделям с него — продължи Ерик, след което действително целуна възглавничката. — М-мм, ухае хубаво.

Теа не можа да сдържи усмивката си. И после намери смелост да каже:

— Всъщност предназначението й е да ти напомня за мен.

— Винаги ще я нося в джоба си — каза той сериозно.

„Е, всичко мина добре“, помисли си Теа.

— Знаеш ли, сигурно можем да направим нещо, за да променим това място — каза изведнъж Ерик и се огледа. — Училищното настоятелство не обича лошата слава. Какво ще кажеш да вземем един фотоапарат от клуба по журналистика, да направим няколко снимки и после да ги разпространим? Така хората ще разберат колко окаяно е положението тук и ще намерят необходимите пари за ремонт.

Теа погледна часовника си.

— Защо не? И без това вече изпуснах часа по френски.

Ерик се усмихна.

— Връщам се след минутка.

Докато го нямаше, Теа се замисли, съзерцавайки притихналата зала.

За малко не му казах истината, докато държах онази реч. А после си помислих, че може и сам да се досети за нея. Толкова ужасно ли би било това? Той и без това вече е в смъртна опасност, защото го обичам и няма значение дали знае или не. Но ако знаеше… какво ли щеше да каже тогава? Може би няма нищо против вещиците, но дали би искал приятелката му да е такава? Единственият начин да разбера е като му кажа.

Теа се облегна на една стълба и се загледа в мушамата, която лежеше на пода. Разбира се, от всичко това не би могло да произлезе нищо. Какво бъдеще биха могли да имат те двамата…?

Изведнъж погледът на Теа беше привлечен от нещо особено.

Под мушамата имаше обувка, а тя беше обута на нещо. Предположи, че е друго чучело, изобразяващо вещица… Но после се вгледа по-внимателно. И почувства как космите на ръцете й настръхват.

На кой би му хрумнало да обува черни маратонки „Найк“ на манекен на вещица?