Заливът на тайните

1

Най-сетне се бе прибрал у дома.

Източният бряг на Мериленд беше един свят от блата и кални равнини, от ширнали се до хоризонта ниви със строени като войници посеви. Това беше обширна, плоска земя, насечена от реки с остри рамене на коритата и тайни заливчета, оформени от приливите и отливите, където чаплите търсеха храна и мътеха яйцата си.

Това беше светът на Залива и сините раци, както и на рибарите, които ги ловяха.

Нямаше значение къде бе живял през първото нещастно десетилетие от живота си, нито през последните години, когато бе достигнал края на третото си десетилетие. Само това крайбрежие означаваше наистина дом.

Съществуваха безброй лица, безброй спомени за този дом и всеки бе така ярък, чист и прекрасен в съзнанието му като слънцето, което се отразяваше с милиарди бляскащи звездички във водата на залива Чезапийк.

Когато прекоси големия мост, окото му на художник поиска да запечата завинаги този миг в паметта — водата с наситен син цвят, преливащ в зелено в плитчините край брега, шарените лодки, които се поклащаха на повърхността й, бързите, ослепително бели криле и безметежния полет на профучаващите ниско над водата лакоми чайки. Да съхрани начина, по който земята се разливаше в кафяво и зелено и после свършваше. Плътните листа на евкалиптите и дъбовете, с техните невероятни палитри от цветове, които бяха като огромни цветя, наслаждаващи се на топлината на пролетта.

Искаше да запомни този миг, така както помнеше деня, в който за пръв път пресече залива към Източния бряг. Едно уплашено, начумерено и мълчаливо момче, седнало тихо до мъжа, който му обещаваше живот.

Седеше в колата на седалката до шофьора, който му бе почти непознат. Притежаваше само дрехите на гърба си и малко скромни лични вещи в книжната торбичка.

Стомахът му се бе свил на стегнато кълбо от нерви, макар да се стараеше лицето му да изразява отегчение и гледаше уж безразлично навън през прозореца.

Е, поне беше с този мъж, а не с нея. Това бе най-доброто, което можеше да получи.

Освен това мъжът беше трезвен и спокоен.

Той не вонеше на ракия или на ментовка като грозните гръмогласни типове, които Глория мъкнеше в дупката, където живееха. А и колкото пъти досега бе идвал да го види, старият мъж (казваше се Рей) му носеше сандвич или пица.

И говореше с него.

Възрастните, според неговия скромен опит, не разговаряха с децата. Говореха за тях, срещу тях, против тях, но не и с тях. Или крещяха и ругаеха.

Рей обаче говореше. А също така и слушаше. И когато го попита направо дали иска да живее с него, момчето не почувства задушаващия страх или горещите вълни на заливащата го паника, познати му от срещите с посетителите на майка му. Имаше чувството, че може би (но само може би) ще си отдъхне. Чувство, подобно на облекчение. Щеше да бъде далеч от нея. Това бе най-хубавото. Колкото повече часове пътуваха, толкова повече се отдалечаваха от нея.

Докато седеше мълчаливо в колата, той разсъждаваше. Помисли си, че ако нещата не потръгнеха, можеше да избяга. Мъжът беше стар. Едър, но стар. Имаше бяла коса и широко, набраздено от бръчки лице.

Сет му хвърли крадешком един бърз поглед и започна да рисува лицето на стареца в ума си.

Очите му бяха яркосини и това му се стори много странно, защото неговите собствени бяха със същия цвят.

Имаше силен глас, но когато му говореше, не звучеше като караница. Беше спокоен, с бавни движения, сякаш бе малко уморен. Поне така му се струваше.

Сега със сигурност изглеждаше уморен.

— Почти стигнахме — рече Рей, когато се озоваха на моста. — Гладен ли си?

— Ами не знам. Май бих хапнал нещо.

— Според мен момчетата винаги са гладни. Сякаш пълнят не едно коремче, а три бездънни ями.

Долови някаква приповдигната веселост в гласа на стария човек, но тя беше пресилена. Макар да бе само на десет години, момчето вече разпознаваше фалша.

Бяха стигнали достатъчно далеч, помисли си то. Ако се наложеше, щеше да избяга. Така че реши да сложи картите на масата и да разбере какво, по дяволите, става и защо.

— Как така ме взе със себе си? Защо? — запита направо то като възрастен човек.

— Защото се нуждаеш от дом.

— Я стига глупости! Хората не правят такива неща — да гледат чужди деца.

— Някои правят. Стела — моята жена, и аз ги правим.

— Ти казал ли си й, че ще ме доведеш?

Рей се усмихна, но усмивката му беше тъжна.

— Да, казах й, но по моя си начин. Тя неотдавна умря. Но ти щеше да я харесаш. А Стела само щеше да те погледне и без да се замисли, да запретне ръкави. Много работа има да се върши по теб.

Момчето не знаеше какво да отговори, защото не разбра за каква работа говори дядото.

— И какво ще трябва да правя, когато пристигнем там, закъдето сме тръгнали?

— Просто ще живееш — отговори Рей. — Ще бъдеш момче. Ще ходиш на училище, ще правиш пакости. Ще те науча да караш лодка.

— Истинска лодка?

Рей се разсмя гръмко. Беше силен, оглушителен звук, който изпълни купето на колата и поради неизвестни причини, които момчето не можа да проумее, разплете възела от нерви в стомаха му и отпусна стегнатото му гърло.

— Да, съвсем истинска. Ще си вземем и едно глупаво кученце — аз винаги си вземам глупави, и ще го опитомим. Ти ще ми помагаш за това. Сигурно ще ти бъде трудно, но заедно ще се справим. Ще си измислим наши закони и правила и ще ги спазваме. Не си мисли, че като съм стар, лесно можеш да ме преметнеш.

— Ти й даде пари.

Рей отмести поглед от пътя и погледна в детските очи, които бяха досущ като неговите.

— Така е. Тя само това иска, поне така ми се стори от онова, което успях да видя. Теб никога не те е разбирала, нали, момче?

Нещо се преобърна вътре в него. Сякаш могъщ земетръс събори камъни и скали, разцепи земята и оттам бликна едно силно и могъщо чувство. Завладяващо като буря, като ураган. Беше надежда, но момчето не знаеше това.

— Ако ти омръзне, ако ти писне от мен, ако се измориш или просто промениш решението си, ти сигурно ще ме отведеш при нея. Но да знаеш, че аз няма да се върна.

Бяха точно върху моста. Рей отби колата встрани и спря. След това се обърна към момчето, двамата се гледаха право в очите.

— Може и да ми писне, на моята възраст нищо чудно, а и сигурно ще се изморявам от време на време. Но ето тук, точно в този момент, аз най-тържествено ти обещавам, че никога няма да те върна при нея. Давам ти моята честна дума.

— Ако тя…

— Няма да й позволя да те вземе, не бой се — отговори Рей, сякаш предусетил въпроса. — Без значение какво трябва да сторя. Сега ти си мой. Ти си от моето семейство. И ще останеш с мен толкова, колкото искаш. Докогато ти искаш. Щом Рей Куин дава дума — старецът му подаде ръката си, — винаги я спазва.

Сет погледна протегнатата ръка. Неговата собствена беше мокра от пот.

— Не обичам да ме докосват.

Рей кимна с разбиране.

— Добре. Но въпреки това думата е дадена. — Той отново върна колата на пътя и погледна момчето. — Почти стигнахме — каза. — Вече сме у дома.

След няколко месеца Рей Куин неочаквано умря, но спази обещанието си. Спази го благодарение на помощта на тримата мъже, които бе направил свои синове. Тези мъже осигуриха на подозрителното, мършаво и уплашено момче живот.

Дадоха му дом и го направиха мъж.

Камерън — грубоват и темпераментен като циганин, Итън — спокоен и як рибар и Филип — елегантен, начетен, умен администратор. Те бяха до него, бориха се за него. И го спасиха.

Те, неговите братя.

Приглушената светлина на късното следобедно слънце позлатяваше тревата в блатата, мочурищата и нивите с посеви. Прозорците на колата бяха свалени и Сет долови мириса на море, когато премина през малкото градче Сейнт Кристофър.

Смяташе да се позавърти из уличките му, като отиде първо на стария пристан, където се намираше тристагодишния тухлен хамбар, в който се помещаваше корабостроителницата „Лодки от Куин“. Тук се правеха дървени съдове и яхти по поръчка и за осемнадесетте години, през които съществуваше корабостроителницата — тяхната мечта, дразнител, таралеж в гащите, сладост и гордост, — тя си бе извоювала името и репутацията на солидно предприятие, което предлага само висококачествена и артистична работа.

Братята му сигурно щяха да бъдат там. Кам щеше да ругае под носа си, докато довършва някаква ювелирна, тънка дърворезба по кабината на поредната яхта. Итън спокойно и невъзмутимо щеше да изпитва някоя лодка на вода. А Фил да умува над проекта за нова, по-атрактивна реклама в канцеларията на втория етаж.

Можеше да мине първо през магазина на Крауфорд и да вземе една опаковка от шест бири. Надяваше се да предлагат изстудена в хладилник. Най-вероятно Кам щеше да му подхвърли чука и да му нареди да си вдига задника и да се захваща за работа.

Всичко това му харесваше, но не заради него се връщаше сега.

Той отби по тесния селски път, където блатото се промъкваше незабелязано сред сенките, а дърветата със своите чепати дънери разпукваха лъскавите си листа като зелен чадър.

От всички места, които бе видял по света — прекрасните катедрали и островърхи кули на слънчевата Флоренция, цветущата прелест на веселия Париж, удивителните, зашеметяващо зелени хълмове на Ирландия, — нищо не можеше така да изпълни сърцето му, да го хване за гърлото и да спре дъха му, както малката бяла къща с избелели сини греди и капаци на прозорците, която се издигаше върху неравната, изровена поляна, спускаща се полегато към спокойната зеленикава вода.

Той спря зад стария бял вет1, собственост на Рей и Стела Куин. Колата изглеждаше нова и лъскава както в деня, в който бе излязла от магазина. Сигурно Кам я поддържаше. Кам винаги казваше, че трябва да проявяваме необходимото уважение и любов към всяка изключителна машина. Но това се отнасяше не само за машините, а за всичко, за Рей и Стела, за цялото семейство. Уважение и любов.

Люлякът в предния двор беше целият отрупан с цвят. Това също бе израз на любов и част от нея. Бе подарил на Ана малкия храст за Деня на майката, когато бе на дванадесет години.

Спомни си, че тя се разплака. Големите й кафяви очи плуваха в сълзи, но тя се смееше и се шегуваше, докато двамата с Кам копаеха дупка, за да го посадят за нея.

Ана бе жената на Кам и това означаваше, че му е като сестра. Но вътре в себе си Сет смяташе, че тя е неговата майка. А това бе най-важното.

Членовете на семейство Куин познаваха вътрешния си свят. И се осланяха на него.

Сет излезе от колата. Наоколо цареше необикновена тишина. Сега не беше онова изплашено момче с големи крака и подозрителни очи, което слезе от колата на Рей Куин преди толкова години.

Беше пораснал. Бе над метър и осемдесет и имаше жилаво телосложение. След време можеше да стане малко тромав, ако се занемареше. Косата му бе потъмняла и бе по-скоро бронзовокафява, а не онази четина с пясъчен цвят, която стърчеше на главата му като дете. Той не й обръщаше много внимание и сега, когато прекара ръка през нея, се сети, че бе имал доброто намерение да я подстриже, преди да напусне Рим.

Братята му сигурно щяха да го подиграват заради опашката, на която я бе вързал. Което значеше, че трябва да я запази за известно време заради удоволствието, което закачките щяха да им доставят.

Сет пъхна ръце в джобовете на изтърканите си джинси и тръгна, като се оглеждаше наоколо. Цветята на Ана, люлеещите се столове върху предната веранда, дърветата, които пазеха къщата отстрани и по които се бе катерил като момче, когато си играеше на индианец.

Старият дървен кей във водата и бялото корабче, завързано за него. Синята, гладка и спокойна вода, на места зелена от събралите се около дървените колове водорасли.

При вида на този покой устните му, плътни и изсечени, омекнаха в усмивка. Тежестта, която дори не знаеше, че носи в сърцето си, започна да се изпарява.

Дочу шумолене сред дърветата и се обърна, при това доста бързо. Онова малко момче в него не бе изчезнало, то диктуваше движенията му, които все още бяха отбранителни. От горичката изскочи една малка черна топка и се понесе към него.

— Уитлес! — извика Сет. В гласа му се долавяше властност и едва загатната игрива нотка. Комбинацията от двете накара тичащото куче да спре. Ушите му бяха увиснали, а езикът изплезен, докато изучаваше човека.

— Хайде, ела! Не е минало кой знае колко време. — Мъжът се наведе и протегна ръка. — Не ме ли помниш?

Уитлес се усмихна с глупавата си усмивка, откъдето идваше и името му, моментално легна и се обърна по гръб, излагайки коремчето си, за да бъде почесан.

— Точно така. Добро момче.

В тази къща винаги бе имало кучета. Винаги бе имало лодка на кея, люлка на верандата и куче в двора.

— Да-а, помниш ме. — Докато почесваше Уитлес по коремчето, той погледна към далечния край на двора, където Ана бе посадила голям храст с ухаещи бели цветове върху гроба на неговото първо собствено куче — предания и скъп Фулиш2.

— Аз съм Сет — прошепна той. — Дълго ме нямаше тук.

Долови шума на двигател и острото изсвистяване на гуми на завоя, който бе взет със скорост, по-висока от позволената. Докато се изправи, кучето скочи и затича към предната част на двора.

В очакване на приятното изживяване, Сет бавно го последва. Чу как вратата на колата се хлопна, сетне чу гласа, който говореше на кучето.

А след това я видя — Ана Спинели Куин с цял облак къдрава тъмна коса, разрешена от вятъра. Ръцете й бяха пълни с кесии и чанти, които вадеше от колата.

Усмивката му стана по-широка, докато я слушаше как се кара на кучето.

— Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също нещо? Толкова е просто! — рече осъдително тя. — Няма да скачаш върху хората, особено върху мен. И особено когато съм облечена с костюм.

— Страхотен костюм — извика Сет. — Но краката, които виждам под него, са още по-страхотни.

Тя рязко вдигна глава. Големите кафяви очи се разшириха и изпълниха с изненада, удоволствие и радост, когато го зърна.

— О, Господи! — извика Ана и без да я е грижа за съдържанието, захвърли покупките и затича към него.

Той я грабна, вдигна я от земята и я завъртя няколко пъти, преди да я остави отново. Но не я пусна, а зарови лицето си в косата й.

— Здрасти.

— Сет. Сет. — Тя остана притисната към него, без да обръща повече внимание на кучето, което подскачаше и се опитваше да се провре между двамата. — Не мога да повярвам. Ти си тук.

— Само не плачи.

— О, нищо. Дай да те видя. — Ана обхвана лицето му с длани и се отдръпна от него. Толкова е хубав, помисли си. Толкова е пораснал. — Да видя всичко това — прошепна, като прокара ръка през косата му.

— О, знам, че трябва да я подстрижа.

— Така ми харесва. — Сълзите все още се стичаха по лицето й, въпреки че на устните й грееше усмивка. — Много е бохемско. И ти прилича. Изглеждаш чудесно. Абсолютно!

— Ти си най-красивата жена на света.

— О, мили мой! — Тя поклати глава. — Няма да можеш да спреш сълзите ми с комплименти. — Все пак избърса очите си. — Кога пристигна? Мислех, че си в Рим.

— Бях. Но много повече исках да съм тук.

— Ако беше се обадил, щяхме да те посрещнем.

— Исках да ви изненадам. — Той отиде до колата, за да извади пакетите и торбите. — Кам в корабостроителницата ли е?

— Сигурно. Чакай, аз ще взема това. Ти трябва да си донесеш багажа.

— Ще го сваля после. Къде са Кевин и Джейк?

Докато вървеше към къщата, Ана погледна часовника си, като мислеше за синовете си.

— Какъв ден е днес? Съвсем се обърках! Мозъкът ми се е размекнал.

— Вторник.

— Значи Кевин е на репетиция, ще играе в пиеса в училище, а Джейк има тренировка по софтбол. Кевин наскоро взе шофьорска книжка, Бог да ни е на помощ, и ще доведе брат си на връщане към къщи. — Ана отключи вратата. — Сигурно след около час ще се върнат и тогава забрави за тишината и спокойствието.

Всичко си беше съвсем същото, помисли си Сет. Нямаше значение, че стените бяха боядисани в друг цвят или че старият диван бе сменен с нов и на масата имаше нова лампа. Беше си съвсем същото, защото той го чувстваше така.

Кучето се мотаеше из краката му, след което се упъти към кухнята.

— Хайде седни. — Ана кимна към масата, под която вече се бе настанил Уитлес, щастливо гризейки парче въже. — И ми разкажи всичко. Искаш ли малко вино?

— Да, но първо ще ти помогна да разтовариш всички покупки. — Когато видя как веждите й изненадано се вдигнаха нагоре, той спря с бутилка мляко в ръка. — Какво има?

— Просто си спомних как всички, в това число и ти, изчезвахте на мига, когато трябваше да се извадят и подредят покупките.

— Ами ти винаги ни упрекваше, че слагаме нещата на неправилно място.

— Но вие винаги го правехте и аз предпочитах да ви изгоня от кухнята и да си свърша работата сама.

— Но ти се справяше с това, нали?

— Аз се справям с всичко, когато става дума за моите момчета. Нищо не може да убегне от погледа ми, хлапе. Да не се е случило нещо в Рим?

— Не. — Той продължи да вади продукти от чантите. Знаеше къде стоят захарта, оризът, олиото, солта в кухнята на Ана. — Нямам неприятности. Спокойно, не съм в беда.

„Но ти очевидно имаш неприятности, момче — помисли си Ана, като го наблюдаваше, — само че ще оставим този въпрос за по-нататък. Сам ще си кажеш. Ако ли не, ще трябва да те принудим.“

— Ще отворя една бутилка хубаво бяло италианско вино. Ще си сипем по чаша и ще ми разкажеш за всички прекрасни неща, които си направил. Имам чувството, че са минали сто години, откакто не сме си говорили.

Сет затвори хладилника и се обърна към нея.

— Съжалявам, че не си дойдох за Коледа.

— Скъпи, ние не ти се сърдим. Знаем, че имаше изложба през януари. Разбираме те. Всички толкова се гордеем с теб. Кам сигурно купи сто екземпляра от онзи брой на списание „Смитсониън“, където имаше статия за теб. Младият американски художник, който покори Европа.

Сет небрежно сви рамене. Това беше типичен жест за фамилията Куин, помисли си Ана и се усмихна. Всички братя го правеха по един и същ начин, точно като Рей Куин.

— Е, сядай — нареди тя.

— Ще седна, но първо искам да ми кажеш как са всички останали? Какво правят? Здрави ли са? Първо за теб.

— Всички са добре и аз също. — Ана приключи с отварянето на бутилката и извади две чаши. — Напоследък съм заета повече с административна работа, отколкото със съдебни дела. Социалната дейност изисква бумащина, която не е особено приятна, нито привлекателна. Като комбинираме това с двамата пубери, които си имам вкъщи, нямам много време да се отегчавам. Бизнесът с лодките върви. Децата растат.

Тя седна и подаде чаша на Сет.

— Обри също работи там наравно с мъжете.

— Шегуваш се! — Мисълта за нея, за момичето, което му бе повече от сестра, повече от който и да е кръвен роднина, го накара да се усмихне. — И как се справя?

— Страхотно. Тя е красива, умна, упорита и според Кам е направо гениална в работата с дървото. Мисля, че Грейс бе леко разочарована, когато голямата й дъщеря не пожела да продължи с балета, но не можеш да се сърдиш, нито имаш право да настояваш и да спориш, когато виждаш, че детето ти е щастливо. Затова пък Емили е на път да изпълни мечтата на майка си.

— Ще отиде ли в края на август в Ню Йорк?

— Шансът да танцуваш в Американския балет не пада всеки ден от небето. Тя го сграбчи с две ръце и се кълне, че ще стане прима балерина, преди да е навършила двадесет. А Дек е истинско копие на баща си — спокоен, уравновесен и е най-щастлив, когато е във водата. Мили, искаш ли нещо за хапване?

— Не. — Сет протегна ръка и хвана нейните. — Продължавай.

— Добре тогава. Филип все така се занимава с маркетинг и е нашият гуру в рекламата. Не мисля, че някой от нас, дори и той самият, е предполагал, че някога ще напусне рекламната агенция в Балтимор, ще остави големия град зад гърба си и ще се закопае в Сейнт Крис. Но фактът си е факт и ето на, вече четиринадесет години е тук. Едва ли можем да го наречем прищявка. Двамата със Сибил, разбира се, запазиха апартамента в Ню Йорк. Тя работи върху нова книга.

— Да, говорих с нея. — Той почеса главата на кучето, положена върху краката му. — Нещо за развитието на обществото в киберпространството или друга подобна щуротия, която не разбирам. Как са децата?

— Ненормални, както всеки уважаващ себе си тийнейджър трябва да бъде. Брам беше лудо влюбен в едно момиче на име Клое миналата седмица. Мисля, че вече му е минало. Интересите на Фиона се разкъсват между момчета и пазаруване. Но тя е само на четиринадесет, така че това си е съвсем естествено.

— Четиринадесет! Господи! Не бе отпразнувала десетия си рожден ден, когато заминах за Европа. Как лети времето! Макар да ги виждах от време на време през последните години, сигурно няма да ги позная. Не мога да повярвам, че Кевин кара кола, че Обри строи яхти и лодки, а Брам ухажва момичета. Спомням си… — Той млъкна и поклати глава.

— Какво?

— Спомням си, когато Грейс беше бременна с Емили. Тогава за пръв път бях до някой, който щеше да си има бебе — така де, по-точно искаше да си има бебе и го очакваше с любов и нетърпение. Сякаш са минали само пет минути и ето че същото това бебе отива в Ню Йорк, за да танцува балет. Как е възможно да са минали осемнадесет години, Ана! А ти не си никак остаряла!

— О, колко ми липсваше! — засмя се Ана и стисна ръката му.

— И ти на мен. Всички ми липсвахте.

— Знаеш ли какво? Ще съобщя на всички, че си се върнал, и ще си направим едно голямо и шумно празненство за „добре дошъл“ в неделя. Как ти се струва?

— Прекрасно. Само не знам как ще дочакам чак до неделя.

Кучето излая, след което изскочи изпод масата и изтича към входната врата.

— Камерън си идва — рече Ана. — Върви да го посрещнеш.

Сет премина през къщата, както бе правил хиляди пъти преди. Отвори външната врата, както хиляди пъти преди. И погледна мъжа, който стоеше на двора и играеше с кучето, като му подхвърляше парчето въже.

Беше си все така висок и атлетичен като спринтьор. В косата му имаше сребристи нишки. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, а джинсите бяха съвсем избелели на някои места. Носеше слънчеви очила и износени маратонки „Найк“.

На петдесет години Камерън Куин изглеждаше все още като голямо, палаво момче.

Вместо поздрав Сет остави вратата да се хлопне зад него.

Камерън вдигна поглед и единственият знак на изненада бе, че изтърва въжето.

Помежду им без звук преминаха хиляди неизречени думи, милион чувства и безброй спомени. Никой не продума. Сет слезе няколко стъпала, докато Камерън прекоси моравата. Двамата застанаха един срещу друг.

— Надявам се, че тази таратайка на пътеката е взета под наем — рече Камерън.

— Да. Най-доброто, което успях да намеря. Смятам утре да я върна и да ползвам вета.

Усмивката на Камерън беше като острието на бръснач.

— Само в мечтите си, момко. Само в най-лудите си мечти.

— Няма смисъл да стои там, да ръждясва и никой да не го кара.

— Още по-малко има смисъл някакъв си скапан цапач, който се самозалъгва, че е велик художник, да седи зад волана му.

— Хей, нали ти ме научи да карам!

— Само се опитай да седнеш в него! Дори една деветдесетгодишна бабичка със счупена ръка ще се справи по-добре с петте скорости от теб. — Той кимна към взетата под наем кола. — Това чудо на пътеката не ми вдъхва особено доверие в шофьорските ти умения. Едва ли можеш да сменяш скорости.

Сет самодоволно се завъртя на пети.

— Минах теста на „Мазерати“ преди няколко месеца.

Веждите на Камерън отлетяха на челото.

— Хайде бе! Ама кой те научи да въртиш геврека!

— Вдигах над двеста и петдесет километра. Направо ти спира дъхът!

Кам се разсмя и тупна Сет по рамото. Сетне въздъхна.

— Ах ти, кучи син такъв! Кучи син! — повтори отново, докато прегръщаше силно Сет. — Защо не ни се обади, че си идваш вкъщи?

— Реших го в последния момент — започна да обяснява Сет. — Исках да се върна. Просто чувствах необходимост да бъда тук.

— Добре. Ана сигурно вече е подпалила телефона, за да съобщи на всички, че ще ядем печено теле?

— Сигурно. Но ще го ядем в неделя.

— Става. Настани ли се?

— Не. Багажът ми е още в колата.

— Не наричай това отвратително нещо кола. Да вървим да го извадим.

— Кам! — Сет посегна и хвана ръката на Камерън. — Искам да остана у дома. Не за няколко дни или седмици. Искам да си остана тук, завинаги. Може ли?

Кам вдигна слънчевите си очила и сивите му очи с цвят на пушек погледнаха втренчено Сет.

— Какво ти става? Защо смяташ, че трябва да питаш? Опитваш се да ме ядосаш ли?

— Никога не бих посмял. Никой не би искал да те ядоса. Най-малко теб. Впрочем, ще си изпълнявам задълженията по домакинството.

— Че това се разбира от само себе си. И освен това на всички много ни липсваше грозната ти муцуна!

Точно това бе поздравът за „добре дошъл“, който бе очаквал от Камерън Куин, помисли си Сет, докато двамата вървяха към колата му.

Бяха запазили стаята му почти непокътната. Беше променена съвсем малко — имаше нов килим на пода и стените бяха боядисани в друг цвят. Но леглото беше същото. Онова, в което бе спал, сънувал и се бе събуждал, без да се тресе от страх, погнуса и ужас.

В същото легло беше крил Фулиш, когато бе дете.

В същото легло се бе промъкнал и с Алис Олбърт, когато мислеше, че вече е станал мъж.

Той подозираше, че Кам през цялото време е знаел за Фулиш, и често се питаше дали не знаеше и за Алис.

Сет остави внимателно куфара си върху леглото, а кутията си за бои — онази същата, която Сибил му бе подарила за единадесетия рожден ден — върху бюрото, което Итън бе сковал за него.

Нуждаеше се от ателие, помисли си Сет. Докато времето се задържеше топло, можеше да работи навън. Дори го предпочиташе заради светлината. Но все пак му трябваше помещение, където да съхранява платната, боите и четките. Може би в стария хамбар на корабостроителницата имаше място, но той не бе подходящ за постоянно ателие.

А Сет имаше намерение да остане тук за постоянно.

Беше пътувал достатъчно по света, беше живял дълго време сред непознати и чужди хора. Стигаше му за целия живот занапред.

Първоначално бе чувствал необходимост да замине. Необходимост да учи и да рисува. Да, мили Боже, точно така — да рисува.

Затова отиде да учи във Флоренция и после да работи в Париж. Обиколи зелените хълмове на Ирландия и Шотландия и острите скали на Корнуел.

Живееше скромно и през повечето време бурно. Когато трябваше да избере дали да си купи храна или бои, обикновено си лягаше гладен.

Бил е гладен много пъти и преди. Този опит бе единственото полезно нещо, останало от годините, през които бе живял с Глория, помисли си с тъжна ирония Сет. Той му напомняше какво е да няма кой да те нахрани, подслони и стопли.

Сигурно в него бе заговорил духът на Куин, когато реши да избере собствения си път и да тръгне по него.

Той прибра скицника, моливите, въглена. Преди да вземе отново четката и да се върне към работата си, трябваше да мине малко време.

По стените на стаята му висяха някои от най-ранните му рисунки. Кам го бе научил как да си прави рамки върху стария сандък в корабостроителницата. Сет свали една от тях и я загледа отблизо. Представляваше едно обещание, помисли си той, нарисувано с груби, необработени линии от несигурната детска ръка.

Но много повече бе едно обещание за живот.

Беше ги уловил доста добре. Кам с палци, пъхнати в джобовете, застанал наперено в предизвикателна поза, както обикновено. До него Филип, загладен и спретнат, с онази вродена елегантност, която почти отвращаваше уличните хлапаци. И Итън, спокоен и стабилен като гигантска секвоя в своите работни дрехи.

Беше нарисувал и самия себе си между тях. Сет на десет години. Слабички, тесни раменца и огромни, несъразмерни с височината му крака, вирната брадичка, която да скрие по-скоро болезнено чувство, отколкото страх.

Чувство, което всъщност е било надежда.

Един момент от живота, помисли си Сет, запечатан завинаги върху лист хартия. Рисувайки ги, бе започнал да вярва, че е един от тях.

Един от фамилията Куин.

— Щом си свързан с един Куин — промърмори под носа си Сет, докато окачваше рисунката обратно на стената, — значи си свързан с всички.

Обърна се и загледа куфарите, като се чудеше дали ще успее да придума Ана да ги разопакова вместо него.

Обаче не му излезе късметът.

— Хей — каза някой зад гърба му.

Той се обърна към вратата и лицето му светна, когато видя Кевин. Е, щом щеше да подрежда дрехите си сам, поне щеше да го направи в приятна компания.

— Здрасти, Кев.

— Значи наистина ще останеш този път?

— Така изглежда.

— Супер! — Кевин се разходи из стаята, тръшна се на леглото и сложи краката си върху един от куфарите. — Мама е на върха на щастието, направо танцува из кухнята. А когато мама е щастлива, тук всички са щастливи. Дори може да ми позволи да покарам колата й през уикенда.

— Радвам се, че ще ти бъда от помощ. — Той премести краката на Кевин от куфара и го отвори.

Момчето приличаше на майка си, помисли си Сет. Тъмна къдрава коса, големи италиански очи. Момичетата сигурно вече примираха и се разтапяха като восък, щом го зърнеха.

— Как е пиесата?

— Разтърсваща. Тотално разтърсваща. „Уейстсайдска история“. Аз играя Тони.

— И те убиват, нали? — Сет вадеше и слагаше безразборно ризи в чекмеджето.

— Да. — Кевин се хвана за сърцето и целият се разтресе, а лицето му изразяваше болка и предсмъртен унес. Сетне се отпусна на леглото като умрял. — Страхотна сцена. А преди да ме убият, разиграваме голям тупаник. Представлението е другата седмица. Ще дойдеш, нали?

— Първи ред в средата, моля.

— Ще трябва да се обърнеш към Лайза Максдън, тя играе Мария. Истинска кукличка. Правим няколко любовни сцени заедно. Трябваше доста да репетираме — добави Кевин, като намигна.

— Изкуството иска жертви.

— Тъй де. — Кевин се завъртя из стаята. — Сега ми разкажи за европейските мацки. Готини ли са? Темпераментни и горещи, поне така съм чувал.

— Толкова, че направо ще се изгориш. Имаше едно момиче в Рим. Ана-Тереза.

— Момиче с две имена. — Кевин размаха пръстите си сякаш ги бе доближил прекалено близо до пламъка и се бе опарил. — Момичетата с две имена обикновено са много секси.

— Ти ли ще ми кажеш! Тя работеше в една малка тратория. Да знаеш как само сервираше паста с доматен сос! Направо удивително!

— Айде бе! И какво? Излезе ли ти късметът?

Сет хвърли един изпълнен със съжаление поглед към Кевин.

— Моля? Ти с кого смяташ, че говориш? — Сетне започна да подрежда джинсите в другото чекмедже. — Имаше коса чак до дупето, а то пък бе едно много хубаво дупе. Очите й бяха като разтопен шоколад, а от устните й направо не можеш да се откъснеш.

— Рисува ли я гола?

— Направих около десетина скици. Тя беше много естествена. Напълно свободна, без каквито и да е задръжки.

— Господи, човече, направо ме убиваш! Говори ми още!

— Имаше такива едни големи и удивителни… — Сет млъкна насред думата, с ръце, застинали изразително пред гърдите, за да демонстрира какво имала хубавата италианка. — Очи — добави сконфузено и отпусна ръцете си. — Здрасти, Ана.

— Говорите си за изкуство, нали? — попита спокойно, но заплашително тя. — Много мило от твоя страна, че споделяш културния си опит с Кевин.

— Ъхъ. Ами да… — Убийствената усмивка, с който го гледаше Ана, накара езика му да се заплете. Така че вместо да го използва, той просто се усмихна глупаво.

— Обаче тазвечерният ви урок за изкуство и култура вече приключи. Кевин, мисля че имаш да учиш.

— Добре. Веднага отивам. — Понеже видя в урока си по история начин да се измъкне ненаказан, Кевин изчезна на минутата.

Ана пристъпи в стаята.

— Мислиш ли — попита любезно тя Сет, — че младата жена, за която говорехте, ще приеме да бъде описана само като едни гърди и нищо повече?

— О… Ами аз споменах също така и очите й. Те бяха почти толкова прекрасни, колкото твоите.

Ана взе една риза от отвореното чекмедже и я сгъна правилно.

— Смяташ ли, че подобни номера ми минават?

— Не. Може би ще трябва да ти се помоля. Моля те, не ме бий. Тъкмо се прибрах у дома.

Ана извади още една риза и сгъна и нея.

— Кевин е само на шестнадесет. И аз съм напълно наясно, че основният му интерес е насочен към гърдите на момичетата, по възможност голи, и че пламенното му желание е да сложи ръце върху колкото може повече.

Сет трепна.

— Мили Боже, Ана!

— Също така — продължи тя, без да й мигне окото — съм наясно, че това пристрастие, макар че с годините става по-цивилизовано и контролирано, си остава дълбоко вкоренено у всеки мъж през целия му живот.

— Хей, искаш ли да видиш някои от моите пейзажи от Тоскана?

— Заобиколена съм само от мъже — въздъхна леко тя и взе още една риза. — Прекалено много сте, превъзхождате ме по брой и това е така от мига, в който влязох в тази къща. Това обаче не означава, че не мога да ударя всяка една от глупавите ви глави, когато е необходимо. Ясно ли е?

— Тъй вярно, госпожо.

— Добре. Сега ми покажи пейзажите си.

По-късно, когато къщата утихна и луната изгря над водата, Ана видя от кухненския прозорец, че Кам стои на задната веранда. Излезе и отиде при него. Той я прегърна с ръка през раменете и ги разтри, за да я стопли от нощния хлад.

— Всичко ли оправи?

— Да. Нещо е хладно тази вечер. — Тя погледна към небето, към ледената светлина на звездите. — Надявам се да остане ясно до неделя. — Сетне обърна лицето си и го скри в гърдите му. — О, Кам.

— Знам. — Той прекара ръка през косата й и потърка бузата си в нея.

— Да го гледам как седи на кухненската маса. Да го гледам как се закача с Джейк и глупавото куче. Дори да го чуя да говори с Кевин за онази гола жена…

— Коя гола жена?

— Не я познаваш — засмя се Ана и разтърси косата си, докато мъжът й я гледаше въпросително. — Всичко това е толкова хубаво! Хубаво е, че най-после Сет си е у дома.

— Казах ти, че ще се върне. Куинови винаги се връщат в своя си курник.

— Сигурно си прав. — Тя го целуна. Беше дълга, гореща, разтапяща устните целувка. — Защо не се качим горе? — Ана плъзна ръка и го шляпна подканващо. — Ще те сложа да спиш и ще ти разкажа приказка.