Тъй като Сет не й каза какво да облече за позирането, Дру сложи едни прости сини памучни панталони и бяла риза. Поля градината, смени два пъти обеците си, после свари прясно кафе.
Може би циганските обеци щяха да бъдат по-подходящи, помисли си тя, докато си играеше с малките топчета от лапис, които висяха на ушите й. Мъжете обичаха такива обеци. Вероятно защото всеки от тях изпитваше някакво странно влечение към всичко циганско, имаше вроден вкус към безгрижния и волен номадски живот.
Много важно! Какво значение имаше това?
Дру не бе съвсем сигурна дали иска той да направи следващата стъпка. Защото първата стъпка задължително води към втора, а тя нямаше никакво желание да стъпи на шахматната дъска на сърдечните връзки точно сега.
Или когато и да е в неопределено бъдеще.
Джона със сигурност я бе матирал, помисли си Дру и почувства лек гняв. Проблемът бе, че тогава тя вярваше, че владее положението върху дъската, че всички фигури са на правилните позиции и може да предвиди ходовете.
А всъщност е била напълно сляпа и в неведение за факта, че той е играел едновременно и на друга дъска. Хм, голям играч, няма що!
Неговата невярност и измама нараниха сърцето и гордостта й. Но докато сърцето вече бе излекувано, при това доста лесно, гордостта все още носеше белези и си остана болезнена.
Никога повече нямаше да се направи на глупачка, нито щеше да позволи на някой да я води за носа. Урокът, който получи, беше безмилостен.
Ако имаше намерение да започне връзка със Сет — макар че все още не бе решила това, то щеше да бъде по нейните правила и когато тя поиска.
Беше се уверила и бе доказала на самата себе си, че е много повече от украшение за мъжа, поредната бройка, отбелязана на полето на креватните подвизи, или поредното стъпало в стълбицата за издигане в обществото или кариерата.
Джона не бе пресметнал това и се бе провалил.
И което бе още по-важно, тя бе доказала, че може сама да се справи и да води самостоятелен и съдържателен живот.
Това не означаваше, че не й липсваха компаниите или сексуалните трепети, или дори удоволствието и тръпката да танцува с някой интересен и привлекателен мъж.
Дочу шума от гумите на колата му по чакълестата алея. Стъпка по стъпка, всичко с времето си, напомни си Дру и зачака Сет да почука. Обаче почувства как я залива вълна от топлина в мига, в който той отвори вратата и тя го погледна. Това бе само поредното доказателство, че е човек, че е здрава и има естествени реакции, опита се да се оправдае пред себе си Дру.
— Добро утро — поздрави го и отстъпи, за да го пусне да влезе.
— Добро да е. Харесва ми това място. Едва сега си давам сметка, че ако ти не беше ме изпреварила, аз със сигурност щях да го взема.
— Значи съм късметлийка.
— И аз тъй мисля. — Той огледа жилището, докато се разхождаше из къщата. Наситени цветове, добри материали, помисли си Сет. Може би бе малко разхвърляно, което не бе по вкуса му, но пък й подхождаше. Внимателно подбрани предмети, свежи цветя и въздух, пълен с вятър и море.
— Ти каза, че би искал да работиш на открито.
— Да. О, извинявай, картината ти. — Той й подаде пакета, завит в кафява хартия, който носеше под мишницата си. — Мога да я закача, ако определиш на кое място.
— Това бързо ще стане. — И понеже нямаше търпение да я види на стената, тя седна на дивана и я разви.
Беше избрал тънка рамка от дърво със златна нишка, която чудесно допълваше богатите тонове на цветята и листата, така че рамката изглеждаше едновременно проста и въздействаща като самата творба.
— Перфектно! Благодаря ти. Това ще бъде първата картина в моята колекция от произведения на Куин. Прекрасно начало.
— Ти планираш да събираш колекция?
Тя прокара пръст по рамката, докато го гледаше.
— Може би. И освен това наистина ще те помоля да я закачиш на стената, защото умирам от нетърпение да я видя. Но нямам подходящ пирон.
— Като този ли? — Той измъкна от джоба си пирон, който предвидливо бе взел със себе си.
— Като този. — Тя наклони глава, размишлявайки. — Много си сръчен, нали?
— Когато е необходимо. Имаш ли чук и метър, или да извадя моите от колата?
— Случайно имам чук и други необходими за домакинството инструменти. — Дру стана, отиде в кухнята и се върна с чука. Той бе толкова нов, че чак блестеше.
— Къде искаш да я закача?
— Горе. В спалнята ми. — Тя тръгна да му покаже пътя. — Какво има в чантата?
— Разни боклуци. Знаеш ли, човекът, който е възстановил това място, си е разбирал от работата. — Сет разгледа отблизо прекрасната полировка на перилата, докато се качваха към втория етаж. — Чудя се как така се е решил да се раздели с тази къща.
— Обичал работата сама за себе си. След като приключел с едно начинание, му ставало досадно и искал да се премести. Поне така ми каза, когато го попитах.
— Колко спални има? Три?
— Четири, макар че едната е съвсем маломерна и подхожда повече за домашен кабинет или малка библиотека.
— А на третия етаж?
— Там има завършена мансарда, която е удобна за малък апартамент. Или — тя го погледна — за ателие на художник.
Дру влезе в една от стаите и Сет моментално видя, че бе избрала онова, което най-много й подхожда. От прозорците се откриваше изглед към реката, към извивката на гората и сенчестата градина. Рамката на прозореца бе доста претенциозна, за да бъде очарователна, но тя бе решила да я украси с бяло тюлено перде, виещо се като дълга гирлянда, вместо обикновените завеси. Тънката материя пропускаше слънчевата светлина и даваше възможност да се вижда пейзажът и прекрасната ръчна дърворезба на рамката.
За стените Дру бе избрала лазурносиньо, беше пръснала няколко селски черги в пастелни цветове върху пода, покрит с борови дъски, а мебелировката се състоеше от старинни мебели.
Креватът бе оправен, както и очакваше, застлан с памучен юрган пачуърк със сложни преплетени пръстени и розови пъпки, които сякаш са били специално ръчно изработени за огромното като шейна легло.
— Страхотно! — произнесе той и се наведе, за да разгледа по-отблизо ръчната изработка на юргана. — Това наследство ли ти е? Сватбеното одеяло?
— Не. Открих го на един панаир на занаятите в Пенсилвания през миналата година. Мисля, че стената между тези прозорци ще бъде подходящо място — има добра светлина, без да прониква директно слънцето.
— Добър избор. — Той вдигна картината. — И ще бъде като още един прозорец към пролетта, когато искаш да гледаш цветя през зимата.
Сякаш бе прочел мислите й, помисли си Дру и се съгласи с него.
— Тук ли?
Тя отстъпи назад и огледа позицията от няколко различни ъгъла, като едва се сдържа да не легне на леглото, за да види как ще изглежда картината, когато се събужда сутрин. Не го направи, защото й се видя неприлично. Като доста предизвикателно предложение.
— Чудесно е.
Той се пресегна, отбеляза с нокътя си една незабележима резка върху стената и остави картина на земята.
Дру си помисли, че чувството да бъде отново с мъж в спалнята си е доста странно. При това далеч не й беше неприятно да го гледа с инструментите, чука и картината, небрежното облекло и прекрасните ръце.
Далеч не неприятно, призна на себе си, щеше да бъде, ако почувства тези ръце и върху кожата си.
— Виж какво има в чантата — каза Сет, без да се обръща.
Тя взе чантата и я отвори. Веждите й се вдигнаха високо от изненада. Там имаше дълга ефирна пола като по филмите — яркочервени теменуги върху тъмносин фон, и горница с тънки презрамки в същия нюанс на синьото.
— Ти си много последователен човек.
— Мисля, че ще ти прилича. И освен това е точно дрехата, която исках.
— А ти винаги получаваш онова, което искаш.
Той я погледна, а изражението на лицето му бе едновременно отпуснато и наежено.
— Така е. Имаш ли от онези… — той направи кръгче с пръстите си във въздуха — висящи обеци. Много ще вървят на този тоалет.
Трябваше да се досети, помисли си Дру, но само изсумтя:
— Хммм.
Извади и разстла полата върху леглото, след което отстъпи и загледа как той поставя картината на стената.
— Спусни я малко надолу, точно така. Сега е добре. Нарисувана, поставена в рамка и окачена на стената от Куин. Не е лошо.
— И на мен ми харесва, като гледам оттук — рече Сет, но гледаше не към картината, а към нея.
Когато той пристъпи, Дру почувства импулс да направи същото, но в този момент иззвъня телефонът.
— Извинявай. — Всъщност добре, че иззвъня, каза си Дру, докато вдигаше слушалката. — Ало?
— Здравей, принцесо.
— Татко? — Радост, объркване и малко раздразнение (какъв срам!) се завързаха на възел в стомаха й. — По това време в неделя защо не си на игрището за голф?
— Защото трябва да ти съобщя някои неприятни новини, скъпа. — Проктър изпусна дълга въздишка. — Двамата с майка ти се развеждаме.
— Разбирам. — Пулсът в слепоочията й започна да бие ускорено. — Може ли да ме почакаш за минутка? — Тя натисна бутона за изчакване и се обърна към Сет. — Извинявай, трябва да говоря с баща си. В кухнята има кафе. Няма да се забавя много.
— Разбира се. — Лицето му бе много спокойно и сякаш изпразнено от чувства. — Ще си сипя една чаша, преди да изляза навън, за да подредя нещата си. Бъди спокойна, не се притеснявай и не бързай.
Тя го изчака, докато чу, че вече е слязъл на долния етаж, сетне седна върху леглото и възстанови връзката с баща си.
— Извинявай, татко. Какво се е случило? — Едва не прехапа езика си, за да не завърши въпроса с думите този път.
— Страхувам се, че майка ти и аз трябва да се разделим за известно време. Опитвах се да те предпазя от нашите проблеми. Не се съмнявам, че щяхме да предприемем тази стъпка още преди години, ако не беше ти. Но какво да се прави, принцесо, тези неща се случват и в най-добрите семейства.
— Съжалявам, татко, — Тя добре си знаеше ролята, така че завърши с думите: — Мога ли да направя нещо?
— Не. Просто ще се чувствам по-добре, ако ти обясня нещата. Не искам да се разстройваш. Много е сложно, за да го обсъждаме по телефона. Защо не си дойдеш днес следобед? Ще обядваме, само ти и аз. Нищо няма да поправи така настроението ми, както ако прекарам деня с моето малко момиченце.
— Съжалявам. Имам ангажименти днес.
— Е, сигурно това е по-важно за теб. При тези обстоятелства…
Слепоочията й пулсираха още по-силно, а в стомаха й започна да се търкаля една голяма топка от вина.
— Не мога да ги отложа. Всъщност тъкмо щях да…
— Добре. Добре, всичко е наред — отвърна баща й, гласът му бе едновременно страдалчески и оживен. — Надявах се, че ще имаш малко време за мен. Боже Господи, като си помисля — тридесет години! Минаха цели тридесет години, за да стигнем и до това.
Дру се ядоса на напрежението, което почувства да пълзи от гръбнака към врата й.
— Съжалявам, татко.
През останалото време от разговора тя няколко пъти повтори тази фраза. И когато остави слушалката, знаеше, че е напълно изтощена и изпразнена.
Секунди след като затвори, телефонът иззвъня отново.
Тридесет години, помисли си Дру, сигурно бяха достатъчно време родителите й да изработят шесто чувство един към друг. Като въздъхна, Дру вдигна слушалката. Нямаше нужда да изчака този, който беше на другия край на линията, да се представи. Знаеше кой е.
— Здравей мамо.
Той бе разстлал червено одеяло върху тревата близо до брега на реката, където имаше както шарена сянка, така и пронизващи лъчи светлина, промъкващи се сред листата. Беше добавил една плетена кошница за пикник, бе отворил бутилка вино и сложил чаша до нея. Тънка книга с оръфана бяла корица лежеше отворена до тях.
Дру се преоблече с дрехите, които й бе донесъл, и сложи циганските обеци, за които я бе помолил. И използва времето, докато се приготвяше, за да се успокои.
Сет бе подготвил масата си, скицникът му бе поставен върху нея. В краката му имаше малък портативен касетофон, но вместо рок, звучеше Моцарт. Това я изненада.
— Извинявай, че се забавих — каза тя, като излезе на верандата.
— Няма нищо. — Един поглед към лицето й бе достатъчен, за да го накара да отиде при нея. Обви с ръка раменете й и без да обръща внимание на дърпането й, я прегърна.
Част от нея искаше да се скрие в това неочаквано и немолено предложение за топлина и успокоение.
— Толкова ли зле изглеждам?
— Изглеждаш толкова тъжна. — Сет докосна с устни косата й. — Искаш ли да го оставим за друг път?
— Не. Нищо ми няма, наистина. Беше просто обикновен разговор със семейството. Обикновените семейни проблеми.
— Аз съм голям специалист. — Той повдигна брадичката й с два пръста. — Специалист по семейни проблеми, лудости и тъпотии.
— Не са от този род. — Дру се освободи от прегръдката му. — Родителите ми се развеждат.
— О, мила. — Плъзна пръст по бузата й. — Съжалявам.
— Не, не, не! — За негово учудване и объркване тя се разсмя и притисна пръсти към слепоочията си. — Няма нужда. Те си подхвърлят този развод като топка за пинг-понг. На всеки няколко години някой от тях ми се обажда с думите „Дру, имам лоши новини“ или „О, Дру, не знам как да ти го кажа“. Веднъж, когато бях на шестнадесет, наистина се разделиха за няколко месеца. Но много внимателно бяха разпределили времето си за моята лятна ваканция, така че майка ми успя да лети заедно с мен за Европа за една седмица, след което баща ми ме взе със себе си, за да плаваме в Бар Харбър.
— Звучи ми сякаш ти си била топката за пинг-понг.
— Да, така беше. Изморих се от тях, ето защо избягах, преди… преди да започна да ги презирам. И все още се моля на Господ да успеят да се справят. Звучи студено, безчувствено, егоистично и ужасно. Но хич не ми пука.
— Не, не звучи така. Не и когато имаш сълзи в очите си.
— Те ме обичат прекалено много — каза тихо Дру. — Или може би недостатъчно. Никога не съм могла да го разбера. Мисля, че те също. Не мога да бъда с тях, да им бъда като патерица или като рефер през остатъка от живота си.
— Казала ли си им го?
— Опитах се. Те така и не ме чуха. — Тя потърка ръцете си сякаш искаше да изглади някакви набръчкани повърхности. — А пък аз нямам никакво право да те товаря с моите тревоги. Нито да хвърлям боклука си в скута ти.
— Защо? Аз съм добро кошче за душевни отпадъци.
Тя се позасмя с половин глас.
— Наистина си ужасно добър в някои неща.
— Аз съм добър в много неща. Кое по-точно имаш предвид?
— Например, като първо — да изслушаш човека. — Тя се повдигна към него и го целуна по бузата. — Никога не съм могла да помоля някой да ме изслуша. А теб очевидно няма нужда да моля. А като второ — тя го целуна по другата буза, — можеш да ме разсмееш без големи усилия дори когато не искам или се съпротивлявам.
— Ще те послушам още малко и ще те накарам пак да се засмееш…, ако ме целунеш още веднъж. При това ето тук — добави Сет, като посочи устните си.
— Благодаря, но ти стига толкова. Хайде да оставим родителите ми на мира. Нищо не мога да направя за тях. — Тя се отдръпна от него. — Предполагам, че ме искаш върху одеялото? О, исках да кажа, да ти позирам върху него.
— Искам те и още как! — засмя се двусмислено той. — Но ти предлагам нещо друго. Защо не оставим тази работа за друг път и не излезем с лодка в морето? Това винаги ми е действало добре и е прочиствало мислите ми. Сигурен съм, че и на теб ще ти се отрази освежително.
— Но ти вече си подредил всичко, а и позирането също ще ме отвлече от мислите ми. Благодаря ти, Сет.
Доволен, че тъгата в очите й се стопи, той кимна.
— Добре. Ако все пак решиш, че искаш да прекъснем, само ми кажи. Първо си събуй обувките.
Тя се събу и пристъпи върху одеялото.
— Бос пикник. Като „Закуска на тревата“ с тази разлика, че аз ще бъда само боса.
— Засега — отговори загадъчно той, защото имаше друг образ в главата си. — Моля те, легни.
Дру предполагаше, че ще седи с разпиляна пола и ще чете книга.
— По корем или по гръб?
— По гръб. Сложи дясната си ръка под главата — предложи той, като пристъпи към нея. — Наведи лакътя, отпусни ръката.
— Чувствам се глупаво. В студиото не се чувствах така.
— Не мисли за това. Повдигни леко лявото си коляно. — Тя го направи и когато полата се плъзна при движението, веднага я придърпа, за да прикрие краката си.
— Стига де! — Той клекна и очите й се присвиха, когато повдигна полата така, че разкри левия й крак почти до средата на бедрото.
— Сега сигурно ще кажеш нещо от рода, че не се опитваш да ме сваляш и че това, което правиш, е в името на изкуството?
— То наистина е в името на изкуството. — Пръстите му се плъзнаха по повърхността на бедрото й и опипаха кожата. Сякаш се интересуваше от материала, от който е направена. — Но също така се опитвам и да те свалям. — Сетне смъкна едната презрамка от рамото й, огледа резултата и кимна. — Отпусни се. Започни с пръстите на краката. — Сет започна да разтрива с ръка голите й стъпала. — И продължи нагоре. — Като я наблюдаваше, прокара ръка по прасеца и стигна до коляното. — Сега обърни главата си към мен.
Тя го стори и тогава видя боите, които бе приготвил на триножника си.
— Това не са ли акварели? Не ми ли каза, че искаш да ме рисуваш с маслени бои?
— Тази картина е за акварел. Имам идея за съвсем друга картина в ума си, тя ще бъде с маслени бои.
— Я, чакай, чакай! Ти колко пъти смяташ, че ще успееш да ме подкупиш да ти позирам?
— Толкова, колкото е необходимо. Тъй. Сега си представи, че си прекарала един спокоен, мързелив следобед край реката — започна да говори той, докато скицираше върху хартията. — Поспала си малко, замаяна от виното и четенето.
— Сама ли съм?
— За момента да. Лежиш и сънуваш наяве. Умът ти блуждае безцелно. Можеш да се пренесеш, където си пожелаеш. Иди, където ти се иска.
— Иска ми се да скоча в реката, ако водата беше по-топла.
— Тя е толкова топла, колкото на теб ти се иска да бъде. Така че скачай! Затвори очите си, Дру. Помечтай малко.
Тя последва съвета му. Музиката, тиха, нежна, романтична, беше като ласка във въздуха.
— За какво мислиш, докато рисуваш? — попита го, без да отваря очите си.
— Да мисля ли? — При този въпрос съзнанието му се изпразни напълно. — Не знам. Ами… за форми, предполагам. Светлина, сенки. Настроение. Бог. Нямам отговор. Не знам.
— Ти току-що отговори на въпроса, който не ти зададох. Това е инстинкт. Твоят талант е инстинктивен. Да, точно такъв трябва да е, след като си рисувал така добре като малък.
— Какво искаше да правиш, когато беше дете?
Усещаше тялото си като течаща вода.
— Много неща. Балерина. Актриса, изследовател. Мисионерка.
— Ау, мисионерка? Наистина ли? — Слънцето се промъкваше сред листата на дърветата и падаше безшумно върху кожата й, по която играеха сенки.
— Е, беше за кратко време, но имах доста силно желание. Онова, което никога не съм мислила, че ще бъда бизнес дама. Изненада, нали? За мен беше изненада.
— Но ти харесва.
— Да. Харесва ми за използвам онова, което някога смятах за лично увлечение и малък талант по отношение на цветята, и да направя нещо от него. — Съзнанието й започна да плува, като реката, която се движеше зад нея. — Никога не съм била в състояние да говоря с някого така, както си говоря с теб.
— Не се шегуваш, нали? — Приличаше на кралицата на феите — екзотичната форма на очите й, сексапилния шлем, оформен от късата й черна коса. Изключително женствената поза. Една приказна кралица, която дреме сама на личната си приказна полянка. Имаше страхотно настроение в картината пред него.
— И защо мислиш, че е така? — попита той.
— Нямам представа — отвърна сънено Дру и заспа.
Музиката се бе променила. Някаква жена с глас, който можеше да разбие сърцето ти, пееше за любов. Все още сънувайки, Дру се поразмърда.
— Кой пее? — прошепна тя.
— Дарси Галахър. Чуй, тук има гайди. Гледах едно нейно шоу заедно с двамата й братя преди няколко години в Каунти Уотърфорд. В едно малко място, наречено Ардмор. Бях направо шашнат.
— Мммм. Мисля, че съм го чувала… — Тя спря насред думата, когато отвори очи и видя Сет да седи на одеялото със скицника, вместо до работната си маса. — Какво правиш?
— Чакам те да се събудиш.
— Заспала съм. — Силно притеснена, Дру се облегна на единия си лакът. — Извинявай. Колко време ме нямаше?
— Има ли значение? Нямам часовник. — Той остави скицника си встрани. — Няма защо да се извиняваш. Ти ми даде точно онова, което търсех.
Като се опитваше да се събуди и да подреди мислите си, тя погледна към масата. Акварелната рисунка обаче бе извън полезрението й.
— Свърши ли?
— Не, но започнах. С часовник или не, стомахът ми казва, че е време за ядене. — Той вдигна капака на хладилната чанта.
— Но ти си донесъл всичко за един истински пикник!
— Кошницата бе за изкуството, а хладилната чанта е наистина практична. Така. Да видим какво имаме. Хляб, сирене, грозде и малко от пастета, за който Фил се кълне, че е по-вкусен от оригинален френски. — Докато говореше, той вадеше чинии от кошницата. — Трябваше да се примоля на Ана да ми отпусне малко от салатата със спагети. А също и това страхотно вино, което открих във Венеция. То се казва „Сънища“. Струва ми се, че е подходящо.
— Опитваш се да превърнеш виждането ни в среща — рече предпазливо Дру.
— Прекалено късно е да отричаш този факт. — Той напълни първата чаша и й я подаде. — Вече е среща. Исках да те попитам защо изчезна толкова бързо вчера, когато дойде да поръчаш лодката.
— Защото свърших онова, за което бях дошла. — Тя си взе грозде и пое със зъби едно зърно, като разкъса твърдата кожица. — И освен това бързах да се върна на работа.
— Значи искаш да си имаш собствена лодка?
— Да. Обичам да плавам.
— Ела да плаваш с мен. По този начин ще можеш да провериш колко надеждни са лодките на Куин във водата.
— Ще си помисля. — Тя опита пастета и издаде лек възглас на удоволствие и изненада. — Брат ти Филип има прекрасен вкус! Много са различни тези твои братя. И въпреки това са като едно цяло.
— Защото сме семейство.
— Така ли? Не, не е това причината. Това не става винаги, поне според моя опит. Вашето семейство е уникално, по много и различни причини. Ти защо нямаш белези?
Той я погледна недоумяващо, докато си вземаше от салатата.
— Моля? Какви белези?
— В статиите, които прочетох за теб, се съдържаше достатъчно информация, а и онова, което научих, откакто живея с Сейнт Крис, ме наведе на мисълта, че си имал тежко детство. Ти ми каза същото. Как си успял да се справиш, без да бъдеш наранен? Как си успял да преминеш през препятствията и бодливата тел, без да ти останат белези?
Статиите във вестниците винаги докосваха само повърхността, помисли си Сет. Те не знаеха нищо за малкото момче, което трябваше да се крие и да се бори с хлъзгавите, гнусни, опипващи ръце на пияниците или наркоманите, които Глория мъкнеше вкъщи. И то не един път.
Нямаха и понятие за боя, ритниците и юмруците или за изнудването, или за страха, който остава като твърда ядка дълбоко вътре в сърцето ти. Ядка с непробиваема черупка.
— Куин ме спасиха. — Каза го с такава проста искреност, че гърлото й сякаш се подпали, а очите й се напълниха със сълзи. — Не е преувеличено да кажа, че те спасиха живота ми. Първо Рей Куин, след него Кам, Итън и Фил. Промениха своя свят заради мен и така промениха и моя свят. Ана, Грейс и Сибил, и Обри също. Те ми създадоха дом и нищо от миналото вече не беше важно. Избледня пред онова, което се случи след това.
Неспособна да проговори, тя се наведе към него и докосна с устните си неговите.
— Това е за тримата. За това, че са те направили такъв. Ти си добър човек. Само че просто не знам какво да правя с теб.
— Може да започнеш например с нещо съвсем просто — да ми повярваш.
— Не. — Тя се отдръпна и си отчупи залък хляб. — Нищо не започва с доверието. Доверието се създава и развива. За него се воюва, то не се дава даром. А при мен това отнема доста време.
— Мога да ти гарантирам, че изобщо не приличам на оня, за когото си била сгодена. — При тези думи почувства как тя се стегна, но продължи. — Не съм и такъв, какъвто вестниците ме описват.
Дори когато го засегна на лична тема, сети се Дру, той не се стегна, нито замръзна, не се затвори в себе си.
— Не, наистина не си като Джона. С него никога не сме ходили на пикник със салата, направена от сестра му.
— Може ли да отгатна? Ходели сте да вечеряте в „Жан-Луи“ в Уотъргейт или в някой друг моден френски ресторант. Посещавали сте премиери в центъра „Кенеди“. Присъствали сте на изискани, снобски коктейли в Белтуей и на случайни следобедни партита в неделя с приятели. — Той изчака една секунда. — Познах ли?
— Почти. — Направо уцели в десетката, помисли си тя, но не му го каза.
— Но ти си вече далеч от Белтуей. И единственият, който е загубил, е той.
— Изглежда, че се справя и отново е на върха.
— Обичаше ли го?
Тя отвори уста да отговори и изведнъж откри, че онова, което смята да каже, е абсолютната истина.
— Не знам. Сега изобщо не знам. Сигурно съм вярвала, че го обичам. Иначе никога нямаше да се съглася да се омъжа за него, нали? Той беше привлекателен, елегантен, имаше смъртоносен саркастичен хумор, който хората често бъркаха с остроумие. Е, понякога беше и остроумен. И, както се оказа, верен колкото разгонен, безпризорен котарак. Добре, че го открих преди да се оженим, а не след това. Но благодарение на този опит научих нещо ценно за себе си. Вече никой няма да ме преметне или измами без сериозни последствия за него.
— Отряза ли му топките?
— По-лошо. — Тя деликатно си взе от пастета. — Беше оставил кашмиреното си палто, както и други свои вещи при мен. Докато ги събирах в един кашон, неочаквано реших нещо друго и ги извадих. Хладнокръвно отрязах ръкавите, яката и копчетата на палтото. И тъй като това ми подейства освежаващо, сложих един по един всичките му дискове на Мелиса Етеридж в микровълновата си фурна. Стана страхотна пица от тях! Тя е прекрасна певица, но вече не мога да я слушам, без да изпитвам желание да разрушавам. Сетне пъхнах обувките му от „Ферагамо“ в пералнята. Всички тези действия бяха доста опустошителни за домашното ми оборудване, но пречистващи за душата ми. Накрая, тъй като бях набрала инерция, се опитах да хвърля годежния си пръстен с трикаратов квадратен руски диамант в тоалетната, но разумът надделя.
— И какво направи с него?
— Сложих го в плик, написах „За греховете му“ и го пуснах в кутията за милостиня в една малка църква в Джорджтаун. Прекалено драматично, но отново ми подейства добре и изпълни сърцето ми със задоволство.
Този път Сет се наведе и я целуна по устните.
— Добра работа, шампионе!
— Да, и аз мислех същото тогава. — Тя сви колене и отпи глътка от виното, докато наблюдаваше реката. — Много от моите приятели са на мнение, че съм напуснала Вашингтон и съм дошла тук заради Джона. Но грешат. Това място ми хареса още първия път, когато дойдохме тук с дядо ми. След това, когато чувствах, че трябва да си взема почивка, да се отпусна или да се усамотя, се опитвах да си представя, че живея на различни места, дори в други страни. Но в мисълта си винаги се връщах тук. Решението ми да дойда тук не беше импулсивно, макар че много хора мислят, че е точно така. Планирах го с години. Аз правя нещата по този начин, планирам ги. Обмислям ги стъпка по стъпка.
Тя направи пауза, като подпря брадичката си върху коленете и го загледа.
— Очевидно съм пропуснала някъде някоя стъпка с теб, иначе нямаше да седя тук на тревата, да пия вино в неделния следобед и да ти говоря за неща, които нямах намерение да споделям. С никого. — Тя отново вдигна глава и отпи глътка. — А ти ме слушаш. Това е талант. И оръжие.
— Нямам намерение да го използвам, за да те нараня.
— Здравомислещите хора не започват връзка с намерението да се наранят един друг. Все пак обаче го правят. Може би аз ще бъда тази, която ще те нарани.
— Ще видим. — Той хвана врата й с ръка и леко го притисна, докато се навеждаше, за да стигне до устните й. — Ето — каза след миг, — все още няма контузии.
Сетне хвана лицето й с двете си ръце, за да го повдигне към себе си. И устните им отново се намериха.
Много нежно, неочаквано дълбоко и странно внимателно, устата му покри нейната. Езикът му се плъзна като копринен в устата й, докато пръстите му минаваха по линията на шията, до кривата на раменете й.
Тя ухаеше на виното, което се разля незабелязано, когато ръката й отпусна чашата. Сет почувства дъха й, който премина в стенание, когато тя се притисна към него.
Тогава я положи върху одеялото и се плъзна върху нея, докато ръцете й обвиваха врата му.
Дру желаеше да почувства тежестта му върху себе си. Искаше ръцете му. Копнееше за устата му, която да целува нейната и да я изпива. Усети пръстите му върху гръбнака си и потръпна. Те преминаха по тънкия материал на блузата и слязоха надолу към гърдите й.
Сет прошепна името й, преди да захапе със зъби брадичката й. А ръката му, неговата прекрасно оформена ръка, загрубяла от работата, направо я разтапяше.
През цялото й тяло премина топлина, която я караше да му се отдаде и да поеме страстта му. Вместо това тя сложи ръка върху раменете му.
— Почакай, Сет.
Устните му се върнаха върху нейните, този път изпълнени с нетърпение и опасната настървеност на глада.
— Позволи ме да те докосвам. Трябва да те докосвам.
— Почакай.
Сет изтърва едно проклятие, сетне подпря челото си върху нейното, докато кръвта му бушуваше и кипеше. Можеше да почувства как тялото й вибрира под неговото и знаеше, че тя го желае така силно, както и той нея.
— Добре. Добре — успя да продума. — Но защо?
— Не съм готова.
— О, мила. Ако на това му викаш, че не си готова, какво ли да очаквам, когато станеш?
— Да искаш някого, не означава да си готов за него. — Но се страхуваше, че е прав. — Нямах намерение това да се случва, не и това. Не мога да правя любов с мъж, който очевидно е свързан с друга жена.
— Свързан с кого? Господи, Дру, току-що се прибрах у дома и не съм поглеждал друга жена от мига, в който видях теб!
— С тази си свързан много преди да ме видиш. — Той изглеждаше така объркан, така недоумяващ и разочарован, че й идеше да се разкикоти. Но се насили да остане сериозна. — Обри.
— Какво Обри? — Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво иска да каже. — Обри? Аз и… О, Света Богородице, всички светии, и ти, Господи наш! Ти шегуваш ли се с мен? — Щеше да се разсмее, ако предположението не го бе шокирало така силно. — И откъде ти дойде наум? Как можа да го измислиш?
— Аз не съм сляпа. — Тя го отблъсна, защото се ядоса. — Отмести се, моля те.
— Не съм обвързан с… — Дори не можеше да го изрече, но все пак се отдръпна и седна. — Не е онова, което си мислиш, Дру. Тя ми е сестра.
— Не, не ти е.
— Племенница.
— Не е и това. Ти може и да не забелязваш какво тлее помежду ви, макар че няма защо да ме правиш на тъпачка. Съмнявам се обаче, че тя не е наясно.
— Не мисля за нея по този начин.
— Може би е така на съзнателно ниво. Онова, за което говоря, е подсъзнателно. Ти не си даваш сметка.
— Въобще не си давам сметка! — развика се той. Самата идея го изплаши и накара гърлото му да се свие от ужас. — На никакво ниво! Нито пък тя.
Дру приглади полата си и я свали надолу, за да прикрие краката си с нея.
— Сигурен ли си?
— Да. — Но семето на съмнението вече бе посято. — Да! Хиляди пъти да! И ако ти си си изработила някаква идиотска представа, че когато съм с теб, по някакъв начин лъжа Обри, просто забрави за нея.
— Онова, което мисля — рече спокойно Дру, — е, че нямам намерение да започвам връзка с мъж, който както подозирам, е привлечен от друга жена. Може би трябва да приключиш с Обри, преди да е станало нещо друго помежду ви. Но засега мисля, че би било най-добре да приключим работата, с която сме се захванали. Имаш ли нещо против да погледна какво си нарисувал?
— Да — рязко отговори той. — Имам. Ще можеш да я видиш, когато я довърша.
— Добре. — Добре, добре, подсмихна се вътрешно Дру, артистичният темперамент бушува и обърква мислите му. — Тогава ще прибера храната, ще ти стигне и за вечеря. Предполагам, че ще искаш поне още веднъж да ти позирам — рече тя, като започна да събира нещата в чантата. — Бих могла да ти отделя малко време другата неделя.
Той стоеше и я гледаше.
— Ти си неспасяем случай. Понеже един гадняр те е измамил, смяташ, че всички мъже са измамници?
— Не. — Тя разбираше гнева и възмущението му. И тъй като заключението, което бе направил, беше напълно естествено и разумно, се опита да не изтърве своите нерви. — Въобще не е така. Всъщност смятам, че си честен човек. Много честен. Нямаше да бъда с теб, ако не беше такъв. Но както казах, не съм готова да направя каквато и да е стъпка и имам задръжки по отношение на чувствата ти към Обри, както и на нейните чувства към теб.
Погледна го сериозно и тъжно.
— Вече бях жертва на една друга жена, Сет. Не искам това да се повтори.
— Оставам с впечатление, че вместо ти да ме разпитваш за белезите в душата ми, аз трябваше да те питам.
Дру стана и кимна.
— Да, може би трябваше. След като смяташ да се цупиш, ще те оставя да се цупиш.
Той я хвана за ръката и преди тя да успее да се отдръпне, я придърпа към себе си толкова бързо, че почувства страхът да се качва и да избухва в гърлото й като бомба.
— Продължавай да си мериш стъпките внимателно, една след друга, захарче. Може да мине доста време, преди да паднеш по лице, но някой ден със сигурност ще паднеш. И тогава много ще те заболи.
— Остави ме да си вървя.
Сет я пусна и се обърна с гръб, за да прибере нещата си. Много по-разтреперана, отколкото й се искаше, Дру се опита да върви спокойно към къщата.
Това бе само едно малко отстъпление, каза си. Временен отбой. Затишие пред буря.