Записки на стария мръсник

1

Някакъв кучи син беше пригепил парите, всички твърдяха, че са разорени, играта на карти приключила, аз седях там с моя приятел Дребосъка, като малък беше сдухан, целия съсухрен, лежеше в леглото с години, стискайки ония гумени топки, и правеше идиотски упражнения, а когато един ден стана от леглото, беше толкова широк, колкото и висок, мускулест смеещ се звяр, който искаше да бъде писател, но пишеше досущ като Томас Улф, а след Драйзер, Т. Улф е най-слабият американски писател, раждал се някога, и аз ударих Дребосъка зад ухото и бутилката падна от масата (беше казал нещо, с което не бях съгласен), а щом се приближи, грабнах бутилката, добро уиски, и я стоварих върху част от брадичката и част от врата му и той пак се строполи, а аз се чувствах победител, бях ученик на Достоевски и слушах Малер в тъмното, и имах време да си пийна от бутилката, оставих я на пода, пуснах залъгващ удар с дясната ръка и забих левия си юмрук точно под колана и Дребосъка лупна върху скрина тежко, огледалото се счупи, разнесе се трясък като по филмите, проблесна и се набръчка и тогава той ми заби един в челото, а аз се катурнах назад върху някакъв стол, който се сплеска като сламена шапка, евтина мебел, и тогава загазих – имах малки ръце и не си падах особено по тупаниците, а и не го бях претрепал – Дребосъка ми се нахвърли като някой смахнат нищожен отмъстителен тип, и аз го фраснах веднъж, а той три пъти – не много сполучливо, но не се отказваше, а всички мебели наоколо се чупеха, голяма дандания и аз продължавах да се надявам, че някой ще спре проклетия въргал – хазяйката, полицията, Господ, който и да било, но това продължи още и още, и още и после не си спомням.

Когато се събудих, слънцето се беше показало, а аз бях под леглото, измъкнах се изотдолу и открих, че мога да се изправя. Голяма рана под брадичката, ожулени кокалчета на пръстите на ръцете, имал съм и по-тежък махмурлук, имало е и по-гадни места, на които да се събудя, като затвора? Може би. Огледах се. Наистина се беше случило, всичко счупено и оцапано, и разбито, разсипано – лампи, столове, скрин, легло, пепелници – страшно разнебитени, нищо здраво, всичко грозно и обърнато на прах и пепел, пийнах малко вода и отидох в килера, още си бяха там: десетачки, двайсетачки, петачки, парите, които бях хвърлял в килера всеки път, когато ходех да пикая по време на играта, и си спомних, че започнах боя заради парите, събрах кинтите, мушнах ги в портфейла си, сложих мукавения си куфар на изкривеното легло и почнах да събирам малкото парцали, които имах: работни ризи, корави обувки с дупки на подметките, втвърдени и мръсни чорапи, размъкнати панталони, чиито крачоли искаха да се засмеят, един разказ за прихващане на пичи въшки в операта на Сан Франциско и един опърпан речник, купен от кварталния магазин – "Палингенеза – повторение на наследствените стадии в жизнения цикъл".

Часовникът работеше, старият будилник, жив и здрав да е, колко ли пъти го бях поглеждал в 7.30 през махмурлийските сутрини и си бях казвал майната ѝ на работата? МАЙНАТА Ѝ НА РАБОТАТА! Показваше 4 следобед, тъкмо да го сложа най-отгоре в куфара, когато – разбира се, защо не? – на вратата се почука.

– Даа?

– Г-н Буковски?

– Даа? Даа?

– Искам да вляза и да сменя чаршафите.

– Не, не днес. Лошо ми е днес.

– О, много неприятно. Но нека само да вляза и да сменя чаршафите. После си отивам.

– Не, не, много ми е лошо, адски много. Не искам да ме виждате в тово състояние.

Така продължи още и още. Тя искаше да смени чаршафите. Аз казвах не. Тя казваше искам да сменя чаршафите, отново и отново, онази хазяйка, какво тяло. Цялата тяло. Всичко в нея крещеше ТЯЛО ТЯЛО ТЯЛО. Бях там само 2 седмици, на долния етаж имаше бар. Идваха хора да ме видят, аз не си бях в стаята, а тя им казваше: "Той е долу в бара, той винаги е долу в бара", а хората казваха: "Господи божичко, човече, тази ли ти е ХАЗЯЙКА?

Но тя беше едра белокожа жена и си падаше по онези филипинци, онези филипинци правеха такива трикове, човече, неща, които никой бял мъж не би и сънувал, дори аз; и тези филипинчета си заминаха с техните широкополи шапки в стил "Джордж Рафт" и с подплънки на раменете; обличаха се по последна мода, ножарчетата; кожени ботуши с токове, мазни разбойнически мутри – къде отидохте?

Така или иначе, нямаше нищо за пиене и аз седях там с часове, полудявайки; бях нервен, измъчен, с подути топки, седях там с $450 лесно спечелени пари, а не можех да си взема една бира. Чаках мрака, мрака, не смъртта, исках навън, още пиене, накрая събрах смелост, открехнах вратата, верижката все още закачена, и ето го един – дребна филипинска маймуна с чук. Щом отворих вратата, той вдигна чука и се ухили. Щом затворих вратата, онзи извади гвоздеите от устата си и се направи, че ги зачуква в килима на стълбите, водещи към първия етаж и към единствения изход. Не знам колко време продължи така. Същата сцена, всеки път, когато отворех вратата, той вдигаше чука и се ухилваше. Шибана маймуна! Просто си клечеше на най-горното стъпало, почнах да пощурявам. Потих се, смърдях; малки кръгове се въртяха въртяха въртяха, осветени флангове и сигнални огньове в моята кратуна, наистина усещах, че ще изперкам. Върнах се и взех куфара. Беше лесен за носене, парцали. После грабнах пишещата машина, стоманена, портативна, взета назаем от жената на стар приятел и така и невърната. Даваше усещане за здравина и масивност: сива, плоска, тежка, злобна, банална. Очите се извъртяха назад в главата ми и свалих верижката от вратата, и в едната ръка с куфар, а в другата с открадната пишеща машина аз щурмувах с картечен огън, траурният изгрев в утрото, булгурени сладки, краят на всичко.

–Хей! Къде отиваш?

Малката маймуна започна да се изправя на единия крак, вдигна чука и друго не ми трябваше – отблясъкът от електрическата лампа върху чука – в лявата ръка държах куфара, в дясната – портативната стоманена машина, той беше в идеална позиция, долу в коленете ми, и аз замахнах с голяма точност и известен гняв, ударих го с плоската и тежка и твърда страна силно по главата, по черепа, по слепоочието, по тялото.

Последва почти ударна светлинна вълна, сякаш всичко плачеше, след това настъпи тишина, бях навън, изведнъж, тротоар, надолу по всички онези стъпала, преди да се опомня. За късмет, имаше такси.

–Такси!

Влязох.

–Юниън Стейшън.

Беше приятно, мекият шум на автомобилни гуми в сутрешния въздух.

–Не, чакайте, – казах. – Карайте към автогарата.

– Кво ти е бе, приятел? – попита шофьорът.

– Току-що убих баща си.

– Убил си баща си?

– Чувал ли си за Исус Христос?

– Много ясно.

– Давай тогава към автогарата.

Един час седях на гарата и чаках автобуса за Ню Орлийнс. Чудех се дали бях убил филипинеца, накрая се качих с машината и куфара, като пъхнах машината дълбоко в багажната ниша отгоре над седалките, не исках нещото да ми падне на главата, беше дълго пътуване с много пиене и флиртуване с червенокоса мадама от Форт Уърт. Аз също слязох във Форт Уърт, но тя живееше с майка си и трябваше да си намеря стая и по погрешка си намерих стая в един бардак, цяла нощ жените крещяха неща като: "Хей! Няма да завреш това нещо в мен за каквито и да е пари!?" Пускаха водата в тоалетните цяла нощ. Врати се отваряха и затваряха.

Червенокосата, тя беше мило невинно създание или очакваше по-свестен мъж. Все едно, аз напуснах града, без да вляза в бикините ѝ. Накрая стигнах до Ню Орлийнс.

Но Дребосъка, помните ли? Оня, с когото се бих в стаята ми. Ами по време на войната го убиха с картечница, чух, че лежал в леглото дълго време, 3-4 седмици, преди да замине, и най-странното нещо наистина, беше ми казал, не, беше ме попитал:

– Представяш ли си, ако някой тъп кучи син си сложи пръста на картечницата и ме пререже надве?

– Значи вината си е твоя.

– Е, знам, че ти няма да умреш пред някоя проклета картечница.

– Сто процента си прав, няма да умра така, бейби. Освен ако не е някоя от картечниците на Чичо Сам.

– Не дрънкай глупости! Знам, че обичаш родината си. Познава се по очите ти! Любов, истинска любов!

Тогава го ударих първия път. Останалата част ви е ясна.

Когато пристигнах в Ню Орлийнс, се постарах да не попадна в бардак, макар че целият град приличаше на такъв.

Седяхме в офиса, след като изгубихме още една от онези игри – резултат 7 на 1, а сезонът беше преполовил и ние бяхме в мазето, 25-о място и аз знаех, че това е последният ми сезон като мениджър на "Сините". Водещият ни батер удряше при 243, а водещият ни хоум рънер имаше 6. Водещият ни питчер стоеше на 7 и 10 със среден брой спечелени рънове от 3.95. Старият Хендерсън извади пиенето от чекмеджето на бюрото си, удари една глътка, тикна бутилката към мен.

– На всичкото отгоре – каза Хендерсън – даже съм лепнал пичи въшки преди 2 седмици.

– Господи, съжалявам, шефе.

– Скоро няма да ми викаш шефе.

– Знам. Ама нито един бейзболен мениджър не може да измъкне тия пияндета от последното място – уверих го аз, пресушавайки една трета от пинтата.

– И по-лошо – добави Хендерсън. – мисля, че жена ми ми лепна тия въшки.

Не знаех да се смея ли, какво ли, затова запазих мълчание.

На вратата на офиса се почука съвсем леко и после тя се отвори, и там стоеше някакъв чалнат с хартиени криле, залепени на гърба му.

Беше хлапе на около 18.

– Аз съм тук, за да помогна на вашия клуб – рече момчето.

Носеше големи хартиени криле, напълно чалнат. Дупки, изрязани на костюма, крилете залепени на гърба, или прихванати с каишки, или нещо такова.

– Слушай – каза Хендерсън, – разкарай се оттука, моля ти се! Стигат ни комедиите на игрището, а играхме сериозно. Днес направо ни се подиграха на игрището, хайде, омитай се бързо!

Хлапето посегна, отпи от бутилката, остави я на бюрото и каза:

– Господин Хендерсън, аз съм отговорът на вашите молитви.

– Момче – каза Хендерсън, – много си малък да пиеш такива неща.

– По-голям съм, отколкото изглеждам – поясни хлапето.

– А аз имам нещо, което ще те състари още малко! – Хендерсън натисна малкия бутон под бюрото си. Това означаваше Бикът Кронкайт. Не казвам, че Бикът е убивал някога човек, но ще си късметлия ако след като приключи с тебе, можеш да пушиш "Бул Дърам" през гумен сфинктер. Бикът нахлу, като за малко не отнесе една от пантите на вратата на влизане.

– Кой, шефе? – попита той, мърдайки дългите си глупави пръсти, докато оглеждаше стаята.

– Сополанкото с хартиените криле – каза Хендерсън.

Бикът пристъпи напред.

– Не ме докосвай – каза сополанкото с хартиените криле.

Бикът му се нахвърли и, Бог да ме убие, ако лъжа, онзи сополанко започна да лети! Пърхаше с криле из стаята, нагоре до тавана, и двамата с Хендерсън се протегнахме към бутилката, но старецът беше по-бърз от мен. Бикът падна на колене:

– Господи, Боже мой! Ангел! Ангел!

– Не ставай глупак! – каза ангелът, кръжейки наоколо. – Аз не съм никакъв ангел, просто искам да помогна на "Сините", фен съм им, откакто се помня.

– Добре, слез долу. Дай да говорим по същество – предложи Хендерсън.

Ангелът, или каквото там беше, се спусна надолу и се приземи на един стол. Бикът му изу обувките и чорапите, или каквото там бяха, и почна да му целува краката.

Хендерсън се наведе напред и с голяма погнуса изрече ядно в лицето на Бика:

– Разкарай се, откачен изрод такъв! Ако нещо мразя, това са лигавите сантименталности!

Бикът избърса лицето си и много тихо излезе от стаята.

Хендерсън се зае да отваря и преглежда едно след друго чекмеджетата на бюрото си.

– Мамка му, мислех, че тука някъде имам договори!

Междувременно, търсейки договорите, той намери друга бутилка и я отвори, докато сваляше целофана, гледаше към момчето:

– Я кажи, можеш ли да удариш вътрешно фалцирана топка? А външно фалцирана? А полубърза?

– Идея си нямам – отговори крилатият. – Аз се крия. Знам само това, което чета по вестниците и гледам по телевизията, но винаги съм бил фен на "Сините" и тоя сезон доста жал ми стана за вас.

– Ти се криеш? Къде? Човек с криле не може да се скрие в асансьор в Бронкс! Каква е хватката? Как си го направил?

– Господин Хендерсън, не ми се ще да ви отегчавам с подробности.

– Между другото, как ти е името, синко?

– Джими. Джими Криспин. За по-кратко Джей Си[1].

– Ей, хлапе, ти какво се опитваш да направиш, мамка ти, да се ебаваш с мене ли?

– О, не, господин Хендерсън.

– Тогава да си стиснем ръцете!

Стиснаха си ръцете.

– Ама че работа, ръцете ти са студени! Скоро слагал ли си нещо в устата си?

– Към 4 хапнах пържени картофи и бира с пиле.

– Пийни му едно, хлапе.

Хендерсън се обърна към мен.

– Бейли?

– Да?

– Утре в 10 сутринта искам целия шибан отбор да се събере на онова игрище, без изключение, мисля, че имаме най-голямото чудо от атомната бомба насам, айде сега да си ходим и да се наспим, хлапе, имаш ли къде да спиш?

– Имам – отвърна Джей Си, после полетя надолу по стълбите и ни остави там.

Залостихме здраво парка, никой нямаше вътре освен отбора. А както бяха махмурлии и гледайки момчето с крилете, те си помислиха, че това е някаква рекламна проява, или репетиция за такава. Разположиха отбора по игрището, а хлапето сложиха на плейта. Да бяхте там да видите как онези кръвясали очи се ококориха, когато момчето изстреля топката по линията на 3-та база и полетя към първа база! После се приземи и преди третият бейзмен да запрати топката, хлапето полетя към 2-ра база.

Всички някак се олюляваха в ранната слънчева светлина в 10 часа. Играейки за отбор като "Сините", така или иначе приемаш, че дъската ти хлопа, но това беше нещо страховито.

Тогава питчерът тъкмо се приготви да подаде на батера, когото бяхме поставили на плейта, и Джей Си се понесе към трета база! Стрелна се към земята! Не можеше да видиш крилете, дори да си имал време за два алка зелцера сутринта, и когато топката стигна до плейта, това нещо до летя и застана на хоумплейта.

Разбрахме, че хлапето може да покрие с играта си целия аутфилд. Скоростта му на летене беше страхотна! Ние просто вкарахме другите двама аутфилдери и ги сложихме в инфилда. Така разполагахме с два шортстопа и двама втори бейзмени. Колкото и слаби да бяхме, сега играехме зверски.

Тази вечер щеше да бъде първата ни игра в лигата с Джими Криспин в аутфилда.

Първото нещо, което направих, щом влязох, бе да се обадя на Бъгси Малоун.

– Бъгси, какви са шансовете "Сините" да излязат първи?

– Никакви, залаганията са извън таблото, ни един проклет глупак не би заложил на "Сините" дори при 10 000 към едно.

– Какво даваш?

– Ти сериозно ли?

– Да бе.

– 250 на едно. Искаш да заложиш един долар, така ли?

– Една хилядарка.

– Цяла хилядарка! Чакай малко! Нека ти се обадя след два часа.

Телефонът звънна след час и четирийсет и пет минути.

– Добре, взимам ги. Една хилядарка все ще ми влезе в работа, някак.

– Мерси, Бъгси.

– За нищо.

Тази първа вечер никога няма да я забравя, те си мислеха, че правим някакъв смешен номер, за да привлечем публика, но когато видяха Джими Криспин да се издига към небето, улавяйки явен хоумрън, който щеше да прехвърли оградата с десет стъпки, играта започна. Бъгси беше довтасал да провери нещата и аз го гледах в неговата кабинка. Щом Джей Си се понесе нагоре, за да грабне тази топка, петдоларовата пура на Бъгси падна от устата му. Но в правилника никъде не пишеше, че крилат човек няма право да играе бейзбол, така че ги държахме за топките, и още как. Спечелихме мача, без дори да се изпотим. Криспин отбеляза 4 попадения, те не можеха да ударят нищо извън нашия инфилд, а всичко, което изпратеха в аутфилда ни, беше обречено.

А следващите мачове, как прииждаха тълпите, стигаше им да видят, че някой лети в небето, за да полудеят, но те продължаваха да идват също и поради факта, че бяхме 25 игри до първото място и ни оставаше много малко време, тълпата обича да гледа как падаш от палубата. "Сините" мачкаха наред, чудо на чудесата.

От "Лайф" дойдоха да интервюират Джими. "Тайм", "Лайф", "Лук", нищо не им каза.

– Просто искам да видя "Сините" победители в шампионата – каза той.

Но още беше трудно, математически, и също като във финал на книга дойде последният мач за сезона, с равни точки с "Бенгалс" за първото място и щяхме да играем с "Бенгалс" и победителят взимаше всичко. Откакто Джими влезе в отбора, не бяхме загубили нито един мач. А аз бях съвсем близо до $250 000. Какъв мениджър бях!

Бяхме в офиса малко преди този последен мач, старецът Хендерсън и аз. И чухме шума по стълбите, и после някой хлътна през вратата, Джей Си къркан, крилете му ги нямаше, само чуканчета.

– Отрязаха ми шибаните криле, гадовете! Докараха ми онази женска в хотелската стая. Каква жена! Какво парче! Братле, те ме напиха! Яхнах оная путка и те почнаха да режат крилете ми! Не можех да мръдна! Не можех дори да се надървя! Какъв фарс! А през цялото време оня тип пушеше пура, хилеше се и се кикотеше на заден план...

– О, боже, каква красива жена, а аз не можех да го вдигна...

– Уф, мамицата му...

– Е, бейби, не си първият мъж, преебан от жена. Има ли кръв? – попита Хендерсън.

– Не, това е кост, само кост, но много съм тъжен, разочаровах момчетата ти, разочаровах "Сините", чувствам се ужасно, ужасно, ужасно.

Те се чувстваха ужасно? Аз губех 250 хилядарки.

Допих бутилката на бюрото. Джей Си беше твърде фиркан, за да играе, с криле или без криле. Хендерсън отпусна глава на бюрото и заплака, намерих люгера му в долното чекмедже, сложих го в палтото си, излязох от небостъргача и се упътих към сектора на резервните играчи. Заех мястото точно зад Бъгси Малоун, който седеше с някаква красива жена. Това беше мястото на Хендерсън, а той се напиваше до смърт с един мъртъв ангел, нямаше да му е нужно това място, а аз пък нямаше да съм нужен на отбора, бях се обадил на отбора и им наредих да включат батера или някой друг.

– Здрасти, Бъгси – казах аз.

Полето беше наше, така че те батираха първи.

– Къде е централният ви аутфилдер? Не го виждам – рече Бъгси, запалвайки петдоларова пура.

– Централният ни аутфилдер се върна обратно на небето благодарение на една от твоите ножовки, купена от "Сиърс-Роубък" за $3.50.

Бъгси се засмя.

– Човек като мен може да ти се изпикае в окото и да ти предложи ментов сироп, затова съм тук, където съм.

– Коя е красавицата? – попитах го.

– А, това е Хелена. Хелена, това е Тим Бейли, най-лошият мениджър в бейзбола.

Хелена кръстоса тези найлонови неща, наречени крака, и аз простих на Криспин за всичко.

– Приятно ми е да се запознаем, г-н Бейли.

– Ахъм.

Мачът започна, старата история. На 7-ия ининг ни водеха с 10 на 0. Бъгси се чувстваше дяволски добре тогава, пипаше краката на тази мадама, отриваше се о нея, държеше целия свят в джоба си. Обърна се към мен и ми подаде една петдоларова пура. Запалих.

– Този тип верно ли беше ангел? – попита ме той, леко ухилен.

– Каза да му викаме за по-кратко Джей Си, да пукна, ако знам.

– Всеки път щом ангелите оплескат работата, сякаш Човекът надвива Господа – рече той.

– Не знам – казах аз. – Обаче си мисля, че да ти отрежат крилете, е все едно да ти отрежат кура.

– Може би е така. Но според мен силните движат нещата.

– Или смъртта слага точка на нещата, кое от двете?

Извадих люгера и го опрях в тила му.

– За бога, Бейли! Опомни се! Ще ти дам половината от всичко, което имам! Не, ще ти дам всичко, което имам – тая мадама, всичко, далаверата, – само махни тоя патлак от главата ми!

– Ако мислиш, че да убиеш, е проява на сила, тогава опитай нещо силно!

Натиснах спусъка, беше ужасно. Люгер. Части от черупчеста глава, мозък и кръв навсякъде – по мен, по найлоновите ѝ крака, по роклята ѝ...

Спряха мача за един час, докато ни изкарат оттам – мъртвия Бъгси, неговата откачена истерична жена и мен. После довършиха инингите.

Господ над Човека; Човекът над Господа. Майка правеше сладко от ягоди, докато всичко беше толкова гнусно.

На следващия ден в килията ми надзирателят ми подаде вестника.

"СИНИТЕ" ИЗЛИЗАТ НАПРЕД В 14-ИЯ ИНИНГ, ПЕЧЕЛЯТ 12-11 МАЧА И ШАМПИОНАТА."

Приближих се до прозорчето на килията, на осмия етаж. Смачках вестника на топка и го пъхнах между решетките, пъхнах го, размахах го и го метнах през решетките и докато падаше във въздуха, го гледах, вестникът се разгъна, като че ли имаше криле, мамицата му, носеше се надолу като всеки раздиплящ се вестник, към морето, онези бели и сини вълни там долу, а аз не можех да ги докосна. Господ надвива Човека винаги и непрекъснато. Каквото и там да беше Господ – шибана картечница или рисуването на Клий, а сега онези найлонови крака се усукват около някой друг тъпанар. Малоун ми дължеше 250 хилядарки и не можеше да ги плати. Джей Си с криле, Джей Си без криле, Джей Си на кръста, още малко живот имаше в мен и аз прекосих килията, седнах на това затворническо гърне без капак и почнах да сера, бивш мениджър в първа лига, бивш човек, и мижав ветрец лъхна през решетките и мижав път пред мен.

Топло беше там вътре, отидох до пианото и засвирих, не знаех как да свиря на пианото, просто удрях клавишите. Някои хора танцуваха на кушетката, после погледнах под пианото и видях едно момиче, излегнало се долу с вдигната рокля до бедрата, с едната ръка свирех, с другата се пресегнах и я обарах. Дали от лошата музика или от обарването момичето се събуди, измъкна се изпод пианото, хората спряха да танцуват на кушетката. Отправих се към кушетката и спах петнайсет минути, не бях спал две нощи и два дни. Топло беше там вътре, топло, когато се събудих, повърнах в една чаша за кафе. Тя се напълни и трябваше да продължа на кушетката, някой донесе голяма тенджера, точно навреме, повърнах, прокиснало. Всичко беше прокиснало.

Станах и влязох в банята, двама мъже бяха там голи. Единият държеше крем за бръснене и четка и насапунисваше хуя и топките на другия.

– Чуйте, трябва да се изсера – рекох им.

– Айде – каза насапунисваният. – Ние няма да те притесняваме.

Аз се приближих напред и седнах на чинията.

Мъжът с четката каза на другия, когото насапунисваше:

– Чух, че Симпсън го изритали от Клуб 86.

– "Кей Пи Еф Кей" – отбеляза другият – уволняват повече хора, отколкото Дъглас Еъркрафт, Сиърс Роубък и Трифти Дръгстор, взети заедно. Една погрешна дума, едно изречение в разрез с техните предварително установени идеи за хуманност, политика, изкуство и т.н. и с тебе е свършено, единственият човек, на когото може да се разчита в КПФК, е Елиът Минц – той е като детско акордеонче: без значение колко го притискам, излиза един и същ звук.

– Давай сега – каза мъжът с четката.

– Какво да давам?

– Разтъркай си кура, докато се надърви.

Аз издрисках едно голямо.

– Господи! – възкликна оня с четката, но вече не я държеше. Беше я хвърлил в мивката.

– Какво господи? – попита другият.

– Главичката на това нещо ти е като дървен чук!

– Веднъж претърпях злополука, от тогава ми е така.

– Де да можех и аз такава злополука да претърпя.

Аз издрисках още едно.

– Давай сега.

– Какво да давам?

– Приведи се напред и си го пъхни между бедрата.

– Така ли?

– Ъхъ.

– Сега какво.

– Свали корема, плъзгай го. Напред-назад. Стегни си бедрата. Това е! Виждаш ли! Жена вече няма да ти трябва!

– О, Хари, ма това изобщо не е като вагина! Какво ми пробутваш? Пробутваш ми пълни глупости!

– Трябва ти само ПРАКТИКА! Ще видиш! Ще видиш!

Аз се избърсах, пуснах водата и излязох оттам.

Отидох до хладилника и си взех още една кутия бира, взех си две кутии бира, отворих ги и двете и почнах първата. Помислих си, че съм някъде в Северен Холивуд. Седнах срещу някакъв тип с червена тенекиена каска на главата и с брада, дълга две стъпки. Две нощи той се бе представял блестящо, но ефектът от спийда вече изчезваше и той беше привършил спийда. Обаче още не беше стигнал до сънната фаза, само до тъжната и равнодушна фаза. Може би просто се надяваше на някой джойнт, но никой нищо не предлагаше.

– Биг Джак – казах аз.

– Буковски, дължиш ми 40 долара – каза Биг Джак.

– Слушай, Джак, на ума ми е, че оная вечер ти дадох 20 долара, наистина това ми е на ума. Помня ги онези 20.

– Но ти не помниш, нали, Буковски? Защото беше пиян, Буковски, затова не помниш!

Биг Джак не можеше да понася пияниците.

Гаджето му Маги седеше до него.

– Ти му даде една двайсетачка, така е, обаче му я даде, понеже искаше още пиене, ние излязохме и ти взехме пиене и ти върнахме рестото.

– Добре, а къде се намираме? В Северен Холивуд ли?

– Не, в Пасадена.

– Пасадена? Не може да бъде.

Бях наблюдавал онези хора да минават зад голямата завеса. Някои излизаха след десетина-двайсет минути. Други изобщо не излизаха. Това продължаваше 48 часа. Свърших втората бира, изправих се, дръпнах завесата и влязох вътре. Там бе доста тъмно, но подуших трева и задници, стоях там и почаках очите ми да свикнат с тъмното. Бяха предимно мъже. Лижеха си задниците, клецаха се. Духаха си. Там не беше за мен. Аз бях старомоден, все едно се намирах в гимнастически салон след като всички са тренирали на успоредката. И киселата миризма на сперма, догади ми се. Един светлокафяв негър се примъкна до мен.

– Хей, ти си Чарлс Буковски, нали?

– Да – отговорих.

– Уау! Това е най-вълнуващият момент в живота ми! Чел съм "КРЪСТ В РЪКАТА НА СМЪРТТА", за мен ти си най-великият след Верлен!

– Верлен?

– Ахъм, Верлен.

Негърът протегна ръка и ме сбара за ташаците. Отблъснах ръката му.

– Какво има? – попита той.

– Още не, бейби, търся един приятел.

– О, съжалявам...

Той изчезна, аз продължих да се оглеждам и тъкмо се канех да си ходя, зърнах една жена, облегната на стената в далечния ъгъл. Бе разтворила крака, но имаше вид на доста замаяна, приближих се и я погледнах, смъкнах си панталоните и гащите, тя изглеждаше добре, заврях си нещото в нея. Заврях това, което притежавах.

– Ооох – изстена тя. – хубаво е! Колко ти е извит! Като рибарска кука!

– Премеждие имах като малък, с детското ми велосипедче.

– Ооооох...

Тъкмо се разгорещявах, когато нещо се натъпка между бузите на задника ми. Искри ми изскочиха от очите.

– Ей, кво е това, дееба! – Пресегнах се и извадих нещото. Стоях там с оная работа на пича в ръка. – Какво си мислиш, че правиш бе, приятел? – Попитах го.

– Виж какво, мой човек – каза той. – Цялата тая игра е едно голямо тесте карти, ако искаш да влезеш в играта, трябва да вземеш това, което ти се падне след разбъркването.

Вдигнах си гащите и панталоните и си излязох оттам.

Биг Джак и Маги си бяха отишли, двама-трима се бяха трупясали на пода. Отидох и си взех друга бира, изпих я и излязох навън. Слънчевата светлина ме блъсна като червената сигнална лампа на полицейска патрулка. Намерих си бричката избутана в нечия друга автомобилна алея с талон за паркиране върху нея. Но все още имаше място да се измъкна от алеята, всеки знаеше докъде да стигне, приятно беше.

Спрях на Стандарт Стейшън и човекът ми каза как да се кача на пасаденската автострада, упътих се към къщи. Потях се. Хапех си устните, за да не заспя. В пощенската кутия имаше писмо от Аризона от бившата ми жена.

Пуснах водата да тече във ваната, приятна и гореща, съблякох се, намерих си бира, изпих половината, сложих кутийката на перваза и влязох във ваната, взех сапуна и четката и почнах да мажа чепа и топките.

Срещнах момчето на Керуак Нийл К. малко преди да легне край онези железопътни линии в Мексико и да умре. Блещеше се срещу старите ножари и беше заврял главата си в микрофона, друсаше се, подскачаше, хвърляше флиртаджийски погледи, беше с бяла тениска и приличаше на кукувица, която пее заедно с музиката, изпреварвайки леко ритъма, все едно той води парада, седях с бирата си и го наблюдавах, бях донесъл един стек от шест бири или два стека. Брайън възлагаше задача и един филм на двама младежи, дето щяха да покрият разноските за шоуто, което постоянно фалираше, каквото стана, ръководено от онзи поет от Фриско, забравих му името. Както и да е, никой не забелязваше Нийл К. И на Нийл К. не му пукаше или се преструваше. Когато песента свърши, двамата младежи си тръгнаха и Брайън ме представи на невероятния Нийл К.

– Ще пиеш ли бира?

Нийл вдигна една бутилка, метна я във въздуха, хвана я, махна капачката и изпразни петстотинте милилитра на две големи глътки.

– Удари още една.

– Естествено.

– Мислех, че съм добър в пиенето на бира.

– Аз съм кораво затворническо хлапе, чел съм нещата ти.

– И аз твоите, онова за покатерването през прозореца на банята и криенето в храстите гол. Много готино.

– О, да.

Той си поркаше бирата, изобщо не седна, не спря да се върти около подиума, беше малко нервен от представлението, "Вечната светлина", но у него нямаше капка омраза. Човек го харесваше дори и да не иска, защото Керуак го беше насадил и Нийл беше лапнал въдицата, продължаваше да кълве. Но Нийл си беше добре, и погледнато по друг начин, Джак само бе написал книгата, не беше майка на Нийл. Просто неговият разрушител, умишлен или не.

Нийл танцуваше из стаята, "В своята слава". Лицето му изглеждаше състарено, огорчено, нещо от този род, но имаше тяло на осемнайсетгодишно момче.

– Искаш ли да го пробваш, Буковски? – попита Брайън.

– Даа, иска ли ти се, бейби? – попита ме той.

Отново никаква омраза, просто влизаше в играта.

– Не, благодаря, през август ще стана на четирийсет и осем. Вече се бих за последно.

Не бих могъл да се справя с него.

– Кога видя Керуак за последен път? – попитах аз.

Мисля, че ми каза 1962, 1963. Както и да е, много отдавна.

Едва седнах с Нийл на бира, и трябваше да изляза и да взема още. Работата в офиса бе попривършена и Нийл щеше да отседне у Брайън и Б. ме покани на вечеря. Аз казах "добре" и понеже бях леко на градус, не осъзнах какво щеше да се случи.

Когато излязохме, започна да ръми лек дъжд. От онзи дъжд, който оплесква улиците. Все още не знаех, мислех, че Брайън ще кара. Но Нийл се качи и седна зад волана, така или иначе, седнах на задната седалка. Б. седна отпред до Нийл. И пътуването започна, по онези хлъзгави улици и тъкмо бяхме подминали ъгъла и Нийл внезапно реши да свие вдясно или вляво, покрай паркирани коли, на косъм от разделителната линия, може да се опише само като един косъм разстояние, милиметър в другата посока, и с нас беше свършено.

След като ни се разминеше, аз казвах нещо смешно от рода на:

– Да го духаш! – и Брайън се разсмиваше, и Нийл продължаваше да кара, нито мрачен, нито щастлив, нито язвителен, просто си се движеше. Разбрах, беше необходимо, това бе неговата арена за бикове, неговата писта, беше свято и необходимо.

Най-якото се случи на "Сънсет", преди "Карлтън". Дъждецът се усили сега, окепазяваше и улиците, и видимостта. Излизайки от "Сънсет", Нийл направи следващия си ход, шах на пълни обороти, трябваше да се прецени на мига. Ляв по Карлтън щеше да ни отведе до дома на Брайън. Делеше ни една пряка, една кола имаше пред нас и две приближаваха. Сега той можеше да намали и да следва движението, но щеше да загуби своя ход. Не и Нийл. Изпревари колата пред нас и аз си помислих: "ето това е, няма значение, наистина няма никакво значение." Това ти минава през ума, това ми мина и на мен през ума. Двете коли се спуснаха една срещу друга с предниците, другата кола бе толкова близо, че фаровете ѝ осветиха задната ми седалка, мисля, че в последната секунда онзи шофьор натисна спирачката. Това ни даде косъма разстояние, вероятно Нийл го беше пресметнал, този ход. Но не бе свършило, сега се движехме с много висока скорост и другата кола се движеше бавно от булевард "Холивуд", тъкмо запречваше левия завой по "Карлтън". Винаги ще си спомням цвета ѝ. Толкова много се приближихме, сивкавосиня, стара кола, купе, прегърбена и тежка като търкалящо се стоманено руло. Нийл свърна наляво, на мен ми се струваше, че ще се забием точно в средата на колата, беше очевидно, но някак си движението на другата кола напред съвпадна напълно с нашето завиване вляво, отново се намери косъмът разстояние, още веднъж. Нийл паркира нещото и отидохме у Брайън. Джоан донесе вечерята.

Нийл си изяде цялото ядене и по-голямата част от моето. Джон имаше високоинтелигентен млад хомосексуален бавач, който, сега се сещам, тръгна с някаква рокбанда или се самоуби, или нещо от този род. Както и да е, докато минаваше, аз го щипнах по задника, хареса му.

Струва ми се, че останах до много по-късно от възпитаното, пиейки и бъбрейки си с Нийл. Бавачът не престана да обсъжда Хемингуей, някак ме приравняваше с него, докато не му казах да си го начука и той се качи горе да види какво става с Джейсън. Само няколко дни по-късно Брайън ми се обади:

– Нийл е мъртъв. Нийл умря.

– О, мамка му, не.

После Брайън ми разказа. Затворихме телефона.

Това беше.

Всички тези пътувания, всички тези страници от Керуак, затворът, за да умре сам под ледена мексиканска луна, сам, разбирате ли? Не виждате ли жалките хилави кактуси? Мексико не е лошо място, защото е просто угнетено; Мексико си е лошо място, не виждате ли как пустинните животни ви наблюдават? Жабите, рогати и обикновени, змиите подобно гънки на човешки мозък лазят, спират, чакат, безмълвни под безмълвната мексиканска луна. Влечуги, твари, обърнали поглед към този човек в пясъка с бяла тениска.

Нийл, той бе намери своя ход, без да нарани никого, якото затворническо хлапе, лежащо край мексиканска железопътна линия.

Единствената нощ, когато го срещнах, му казах:

– Керуак написа всички други глави за теб. Аз вече написах последната.

– Давай – отвърна той. – Напиши я.

Край на цитата.

Там, където самоубийците се бесят, а мухите ядат пай, летата са по-дълги, той е известен уличен поет от 50-те и все още жив. хвърлям бутилката си в канала, това е Венеция и Джак ще остане в града около седмица, след два-три дни ще изнася някъде литературно четене.

– Не е достатъчно дълбок да се самоубиеш.

– Ъхъ – каза той с глас като във филм от Бронкс. – Прав си.

На 37 той е прошарен, орлов нос, прегърбен, енергичен, ядосан, мъжествен, много мъжествен, лека еврейска усмивка, може би не е евреин, не го питам.

Познава ги всичките, на един купон се изпика върху обувката на Барни, защото не му допадна нещо, което Барни беше казал. Джак познава Гинзбърг, Крийли, Ламантия и т.н. и т.н., а сега познаваше Буковски.

– Да, Буковски дойде във Венеция да ме види. По цялото му лице белези, раменете прегърбени, доста уморен на вид. Не говори много, а каже ли нещо, то е някак тъпо, някак банално. Човек никога не би си помислил, че е написал всички онези книги със стихотворения, но твърде дълго е бил в пощата, смахнал се е. Те са му извадили душата. Голямо безобразие, но нали знаете как става, обаче той все пак си е готин, страшно готин.

Джак е навътре в нещата и е забавно, но е реално да знаеш, че хората не са много, цялата работа е едно шибано баламосване и ти си го знаеш, но е забавно да го чуеш, докато седиш край един венециански канал и се опитваш да излекуваш извънредно тежък махмурлук.

Той преглежда някаква книга, предимно снимки на поети. Аз не съм сред тях. Започнах късно и живях твърде дълго сам в малки стаи, пиейки вино. Те винаги смятат, че отшелниците са луди и може би са прави.

Той преглежда книгата, Исусе Христе, кофти е да седя там с точи махмурлук и водата там долу, и до мене Джак, преглеждащ книгата. Виждам слънчеви петна, носове, уши, блясъка па страниците със снимки, все ми е тая, но мисля, че трябва да си поговорим за нещо, а аз не говоря добре, а той се занимава с книгата, и ето почваме, венециански канал, цялата бъзлива тъга да го преживееш...

– Тоя се побърка преди две години.

– Тоя искаше да му духам, за да издаде книгата ми.

– Духа ли му?

– Да му духам? Забих му един! Ей с т'ва!

Показа ми бронксовия си юмрук.

Аз се засмивам, той е приятен и е арабия, всеки мъж се страхува да не е педал, това леко ме уморява, може би всички трябва да обърнем резбата и да се отпуснем, не се подигравам с Джак. Той е добър, за разнообразие, има твърде много хора, които ги е страх да говорят против педалите – интелектуално, както има и твърде много хора, които ги е страх да говорят против левицата – интелектуално, не ми дреме какво е положението – знам само, че има твърде много хора, които ги е страх.

Та Джак е добро момче. С доста интелектуалци се срещам напоследък, адски ме уморяват префърцунените интелигенти, които са длъжни да сипят мъдрости всеки път, щом си отворят устата, уморявам се да се боря за всеки сантиметър въздух за мозъка, ето защо толкова дълго стоях на разстояние от хората и сега, когато се мешам с хората, намирам, че трябва да се върна в моята пещера. Има други неща освен мозъка: има насекоми и палмови дървета и пиперници, и аз ще си взема една пиперница в пещерата, така че смей се.

Хората винаги ще те изпортят.

Никога не се доверявай на хората.

– Цялата работа с поезията я движат педалите и левите – казва ми той, взирайки се в канала.

Има доза истина тук, която е неприятно и нередно да се обсъжда и аз не знам какво да правя с нея. Съзнавам, естествено, че има нещо гнило в тая работа с поезията – книгите на известните са толкова тъпи, в това число и Шекспир, същото ли е било и тогава?

Решавам да подхвърля на Джак малко лакардии.

– Помниш ли старото списание за поезия? Не знам Монро ли беше или Шапиро, или нещо такова, сега е станало толкова тъпо, че вече не го чета, но помня една фраза на Уитман: "за да имаме велики поети, са ни нужни велики читатели." Е, винаги съм смятал Уитман за по-велик поет от мен, ако има някакво значение, само дето този път мисля, че е обърнал нещата, би трябвало да бъде: "за да имаме велики читатели, са ни нужни велики поети."

– Ъхъ, така си е – каза Джак. – Срещнах Крийли на един купон веднъж и го попитах дали е чел Буковски и той здраво се гипсира, не ми отговори, човече, нали се сещаш какво искам да кажа.

– Дай да се махаме оттука – предлагам аз.

Упътваме се към колата ми. Сдобих се с кола, някак си. Бричка, разбира се. Джак държи в ръце книгата, още прелиства страниците.

– Този прави свирки.

– А, така ли?

– Този се ожени за една учителка, която го налага с камшик. Ужасна жена. Откак се ожени, една дума не е написал, заклещила е душата му в путката си.

– За Грегъри ли говориш или за Керу?

– Не, този е друг!

– Милостиви боже!

Продължаваме да вървим към колата ми. Чувствам се доста тъпо, но усещам енергията на този човек, енергия, и осъзнавам, че навярно вървя до един от малцината безсмъртни и самоуки поети на нашето време, пък и това също няма значение, като се замисля за момент.

Влизам вътре, бричката запалва, но скоростната кутия пак се е скапала. Налага се по целия път да карам на ниска предавка, а кенефът спира на всеки знак, акумулаторът е паднал, моля се, още едно запалване, никакви ченгета, никакви нещастници, каращи пияни, никакви христосовци от кой да е вид на какъвто и да е кръст, можем да избираме между Никсън, Хъмфри и Христос и да бъдем преебани, накъдето и да се обърнем, и аз обръщам наляво, спирам на адреса и ние слизаме от колата.

Джак още разглежда страниците.

– Този е окей. Той уби себе си, баща си, майка си, жена си, но не очисти трите си деца, нито пък кучето, един от най-добрите поети след Бодлер.

– Така ли?

– Да бе, мамка му.

Слизаме от бричката, а аз се кръстя за още едно запалване от акумулатора.

Качваме се и Джак думка по една врата.

– Пиле! Пиле! Аз съм – Джак!

Вратата се отваря и ето го Пилето, поглеждам два пъти. Не мога да видя дали е мъж или жена. Лицето е пречистената есенция на опиум от недокосната красота, мъж е. Движенията са мъжки, знам го, но знам също и че може да изяде калая и да пострада жестоко всеки път, щом тръгне по улиците, те ще го убият, защото той изобщо не е умирал. Аз съм мъртъв девет десети, но си пазя останалата една десета като патлак. Мога да си вървя по улицата и те не могат да ме различат от вестникопродавеца, независимо че вестникопродавците имат по-хубави лица от всеки президент на съединените щати, ама и това не е работа.

– Пиле, трябват ми 20 – казва Джак.

Пилето киха шибаната двайсетачка. Движението му е спокойно, без притеснение.

– Мерси, бейби.

– За нищо, ще влезете ли?

– Добре.

Влизаме, сядаме, има библиотечен шкаф. Плъзвам поглед по него. Изглежда, че там няма тъпа книга, мярвам всички книги, от които съм се възхищавал, какво става, по дяволите? Сън ли е това? Лицето на хлапето е толкова красиво, че щом го погледна, ми става приятно, все едно, разбирате ли, чили с боб, люто, след кофти препиване, първата храна от седмици, хм, дееба, винаги съм нащрек.

Пилето, и океанът там долу. И изтощен акумулатор, бричка. Ченгетата патрулират тъпите си скучни улици, каква лоша война, и какъв идиотски кошмар, само това краткотрайно прохладно пространство помежду ни, всички ние ще бъдем смачкани, много бързо ще се обърнем на счупени детски играчки, на онези високи токчета, които тичаха така весело по стълбището, за да бъдат изритани от стълбите завинаги, завинаги, тъпанари и калинки, тъпанари и машинки, мътните да я вземат немощната ни храброст.

Сядаме, цъфва кварта шотландско, гаврътвам сто грама на екс, ох, гади ми се, примигвам, идиот, гонещ 50-те, все още опитващ се да се прави на Герой. Келяв герой със залп от драйфано.

Влиза жената на Пилето, лъчезарна жена в кафява рокля, тя просто се лее, лее, очите ѝ се смеят, тя се лее, казвам ти, лее се.

– Уау уау уау! – възкликвам аз.

Толкова е хубава, че трябва да я вдигна, да я прегърна, нося я на лявото си бедро, завъртам я, смея се. Никой не си мисли, че съм луд. Всички се смеем, всички разбираме, оставям я долу. Сядаме.

На Джак му харесва, че се проявявам.; той е мъкнал душата ми и е уморен. Ухилва се до уши. Веднъж на сто години човек попада в стая, пълна с хора, които само те подкрепят, когато ги погледнеш, слушаш, това беше един от онези вълшебни моменти, знаех го. Греех като шибано топло тамали. Нямаше значение, окей.

От смущение цапнах още сто грама, осъзнах, че аз съм най-слабохарактерният от 4 души и не исках да причинявам вреда, исках просто да разбера тяхната непринудена светост, аз обичах като разгонено куче, превърнато на химикалка от разгорещени женски кучки, само дето те имаха да ми показват чудеса отвъд спермата.

Пилето ме погледна.

– Виждал ли си колажа ми?

Той вдигна едно адски скапано на вид нещо с женска обица и още нещо, закачено на него.

(Между другото... осъзнавам, че превключвам от сегашно в минало време и ако това не ви харесва... начукайте си нипел в скротума...печатар: остави го.)

Подхващам дълга, скучна тирада за това как не харесвам това или онова и за моето страдание в часовете по рисуване...

Пилето изтръгва точката от мен.

Просто е пукнал балона и ми се ухилва, а пък аз узнавам същината: че може би, както са ми казвали посветените, единственият наркоман, който може да го прави, е Уил Бъроуз, дето е собственик на Бъроуз Ко., почти, и дето може да го раздава нахакано, докато през цялото време отвътре си е женчо, брадавицосмучеща свиня, това съм чувал и то се пази в дълбока тайна, вярно ли е? Така или иначе, вярно или не, Бъроуз е много скучен автор и без демонстрациите на начетеност и неговата литературна подготовка той не би представлявал почти нищо, както Фокнър е нищо, освен за адски скучни южни екстремисти като мистър Корингтън и мистър Нод и мистър Лапай-Сухи-Лайна.

– Бейби – почнаха да ми говорят, – ти си пиян. И съм пиян. И съм пиян. И съм пиян.

Сега нищо не остава, освен да се разпалиш или да поспиш.

Правят ми място.

Пия прекалено бързо, те продължават да си говорят, чувам ги, тихо.

Спя. Спя сред другари, морето няма да ме залее, нито пък те. Те обичат спящото ми тяло. Аз съм един задник, те обичат спящото ми тяло. Нека това споходи всички Божи чеда.

Божичко божичко божичко на кого му пука за един паднал акумулатор?

Господи, майчице, беше ужасно – те излязоха от огромните вулви на земята и ме завлякоха с моя картонен куфар чак до "Таймс Скуеър".

Накрая успях да попитам един от тях къде е селото и щом стигнах до него, си намерих стая, а когато отворих бутилката вино и си събух обувките, видях, че в стаята има статив, но аз не бях художник, а просто хлапак, който си търси късмета, и седнах зад статива, отпивах от виното и гледах през мръсния прозорец.

Излязох за още една бутилка вино и видях някакво младо момче в копринен халат, носеше барета и сандали, имаше понабола брада и говореше по телефона в коридора:

– О, да, да, скъпа, трябва да те видя, да, на всяка цена, иначе ще си прережа китките...! Да!

Трябва да се махна оттук, помислих си. Той не би прерязал и връзките на обувките си. Какво противно малко нищожество. А отвън те седяха в кафенетата, много спокойни, с барети, костюмирани, изживяващи се като художници.

Останах там седмица, като изпих парите за наема и после си намерих стая извън селото. За вида и размера си стаята беше много евтина и аз не можех да разбера защо. Намерих бар зад ъгъла и смучех бири по цял ден. Парите ми се стопяваха, но както обикновено, мразех търсенето на работа, всеки момент на пиянство и гладуване имаше за мен някакво просто значение, онази нощ си купих две бутилки портвайн и се качих в стаята си. Съблякох се, легнах си в тъмното, намерих си чаша и си налях първото вино. Тогава разбрах защо стаята ми беше толкова евтина, метрото по линията "Канарси" минаваше точно край прозореца ми. А там беше и спирката, точно до прозореца ми. Цялата стая се осветяваше от влака, и аз се вглеждах в товара от лица. Ужасни лица: курви, орангутани, копелета, луди, убийци – всички мои учители, после влакът внезапно тръгваше и стаята потъваше в мрак – до следващия товар с лица, който винаги идваше много скоро, имах нужда от виното.

Съпрузи евреи държаха сградата, а също и шивачница и пералня от другата страна на улицата, реших, че оскъдните ми парцали трябва да се изперат. Времето за търсене на работа се оригваше и пърдеше на моя луд хоризонт, влязох пиян, с парцалите си в ръка.

– ...Трябва да се изчистят или изперат, или там квото...

– Горкият! Защо си целият в дрипи! Аз не бих измила и прозорците с това! Знаеш ли какво... ей, Сам!

– Да?

– Покажи на това хубаво момче костюма, който човекът остави!

– Да бе, такъв хубав костюм, маме! Не ми го побира акълът защо човекът го остави!

Няма да предавам целия диалог, аз настоявах, че костюмът е твърде малък, те казаха, че не е. Аз казах, че ако не е твърде малък, то е твърде скъп. Те казаха седем, нямам кинти, казах им. Те казаха шест. повторих, че нямам кинти. Щом свалиха на четири, аз настоях да ме вкарат в костюма. Направиха го. Дадох им четирите долара, върнах се в стаята си, съблякох костюма и заспах, когато се събудих, беше тъмно (освен когато минаваше метрото) и аз реших да си сложа новия костюм и да си намеря жена, хубава, разбира се, която да издържа мъжа с все още скрити таланти като моите.

В момента, в който обух панталоните, дъното се сцепи отзад, е, добре, минаха ме. Беше малко хладно, но си помислих, че сакото ще ме прикрие, когато го облякох, левият ръкав се разпра на рамото и от него се изтърси гадна лепкава вата. Отново изигран.

Съблякох това, което беше останало от костюма, и реших, че пак трябва да се преместя.

Намерих друго място, постройката приличаше на мазе, под стълбите и между кофите за смет на наемателите, достигах нивото си.

Първата нощ, след като баровете затвориха, открих, че съм си загубил ключа, бях само по една тънка бяла калифорнийска риза. Возих се на автобус насам-натам, за да не замръзна, накрая шофьорът каза, че това е краят на линията или че возенето е приключило. Бях твърде пиян, за да запомня.

Когато излязох, все още беше студено и се намирах до "Янки Стейдиъм".

О, боже, помислих си, тук играеше моят герой от детството Лy Гериг, а сега аз ще умра тук, на открито, е, мястото ми отиваше.

Повървях малко и намерих кафене, влязох, сервитьорките бяха чернокожи жени на средна възраст, но чашите кафе бяха големи, а поничките и кафето – почти без пари.

Занесох си нещата на масата, седнах, много бързо изядох поничките, отпих от кафето, после извадих цигара и я запалих.

Почнах да чувам гласове:

– Хвала на бога, братко!

– О, хвала на бога, братко!

Огледах се. Всички сервитьорки ме възхваляваха, както и някои от клиентите, беше много приятно. Най-накрая признание. Атлантик и Харпърс да вървят по дяволите, геният винаги ще изплува, усмихнах им се и дръпнах дълбоко.

Тогава една от сервитьорките ми кресна:

– В божия дом не се пуши, братко!

Оставих цигарата настрана, допих си кафето, после излязох и погледнах надписа на прозореца:

МИСИЯ НА ОТЕЦ ДИВАЙН.

Запалих си друга цигара и тръгнах по дългия път обратно към моята бърлога, когато стигнах, никой не ми отвори. Накрая се проснах върху кофите за боклук и заспах, знаех, че плъховете долу на паважа ще ме докопат, бях отворен младеж, толкова отворен, че на другия ден даже си намерих работа. И на следващата нощ – махмурлия, разтреперан, много жалък – аз бях на работа.

Двама от старите кучета трябваше да ме въведат в работата. Те се занимаваха с това, откакто беше измислено метрото. Ние вървяхме с тежки листове картон под лявата мишница и с малък инструмент в дясната ръка, който приличаше на отварачка за бирени кутии.

– Всички хора в Ню Йорк имат тия малки зелени буболечки по себе си – каза единият.

– Верно? – попитах аз, без изобщо да ми дреме какъв цвят са буболечките.

– Ще ги видиш по седалките, всяка нощ ги намираме по седалките.

– Аха – потвърди другият.

Ние вървяхме.

Господи, помислих си, дали това се е случило някога на Сервантес?

– Гледай сега – рече единият. – Всеки картон има номерче. Заменяме всеки картон с номерче с друг картон със същото номерче.

Щрак-щрак. Повдигна лентите с отварачката за бира, мушна новата реклама, смени лентите, взе старата реклама и я сложи най-отдолу в купа от картони под лявата си мишница.

– Сега ти опитай.

Опитах, малките ленти не поддаваха, имах скапана отварачка за консерви, и ми се гадеше, и треперех.

– Ще се справиш.

АЗ СЕ СПРАВЯМ, тъпако, помислих си.

Продължихме.

После излязохме от задната част на мотрисата и те продължиха напред, като вървяха по траверсите между релсите. Пространството между две траверси беше около три фута. Човек лесно можеше да пропадне, без дори да се опитва. А ние бяхме на около 90 фута над нивото на улицата, и трябва да са били 90 фута до новата мотриса. Двамата минаха по траверсите с тежкия си товар от картони и ме чакаха при новия вагон. По пътя беше спрял влак, който качваше пътници, беше добре осветено наоколо, но нищо повече. Фаровете на влака ясно ми показваха рова от три фута между траверсите.

– АЙДЕ! АЙДЕ! НЯМАМЕ ВРЕМЕ!

– Да ви вземат мътните, и вас, и бързането ви! – изкрещях аз на двамата, после стъпих върху траверсите с товара си от картони под лявата мишница и с бирената отварачка в дясната ръка. Една стъпка, две стъпки, три стъпки... махмурлук, гадене.

После влакът, който качваше пътници, потегли, беше тъмно като в килер, по-тъмно от килер, не виждах, не можех да направя следващата крачка, и не можех да се обърна. Просто стоях там.

– Айде! Давай! Имаме още много вагони!

Накрая очите ми свикнаха с тъмното, пак поех с клатушкане. Някои от дъските бяха меки, бяха изхабени и разцепени. Спрях да чувам викането им. Закрачих сковано стъпка по стъпка, като очаквах всяка следваща стъпка да ме прати долу.

Стигнах другия вагон и хвърлих рекламните табла и отварачката на пода.

– К'во стана?

– К'во стана ли? К'во стана ли? – викам. – МАМКА МУ!

– К'во има бе?

– Една грешна стъпка и човек може да се утрепе, не разбирате ли бе, идиоти такива?

– Никой не се е утрепал още.

– Нито пък някой пие колкото мен. Аре сега кажете ми как да се махна оттука?

– Ами, има стълбище долу вдясно, но трябва да пресечеш линиите, а не да вървиш по тях, а това значи да не стъпваш на две или три трети линии.

– Мамка му. Какво е трета линия?

– Това е токът, докосваш една, и си мъртъв.

– Покажи ми пътя.

Двамата ми показаха стълбището долу. Не изглеждаше далече.

– Благодаря ви, господа.

– Внимавай за третата линия, златна е. Не я докосвай, или ще изгориш.

Пристъпих, усещах как ме наблюдават, всеки път, щом стигах трета линия, стъпвах високо и внимателно, третите линии изглеждаха ефирни и спокойни на лунната светлина.

Стигнах стълбището и бях отново жив. Най-долу имаше бар. Чух хора да се смеят, влязох в бара и седнах, някакъв разказваше как майка му се грижела за него, карала го да ходи на пиано и на рисуване и как той успявал да ѝ изкрънква пари по един или друг начин, за да се напива. Целият бар се смееше, и аз започнах да се смея. Пичът беше гений и си разправяше историите ей така за нищо. Продължих да се смея, докато барът не затвори и не се разотидохме, всеки по пътя си.

Скоро след това напуснах Ню Йорк, никога не се върнах, никога няма да се върна, градовете са построени да убиват хората, има и щастливи градове и от другия вид. Главно от другия вид. В Ню Йорк трябва да имаш целия късмет на света, знаех, че го нямам, следващото нещо, което разбрах, беше, че седя в хубава стая в източен Канзас Сити и слушам как мениджърът бие прислужницата, защото не беше успяла да ми продаде задника си. Беше истинско и спокойно и отново нормално. Слушах крясъците, докато лежах в леглото, пресягах се за чашата си, пиех хубаво питие, после се протягах на чистите чаршафи, як пердах ѝ теглеше оня. Чувах как главата ѝ се удря в стената.

Може би на другия ден, когато няма да съм уморен от пътуването с автобуса, ще ѝ пусна, имаше хубав задник, оня поне не я млатеше по него. А аз бях вън от Ню Йорк, почти жив.

Това бяха нощите, старите дни на "Олимпик". Дребен плешив ирландец обявяваше (Дан Тоби ли се казваше?), и той имаше стил, беше виждал как стават нещата, може би още на речните кораби като хлапе, а ако не е бил толкова стар, вероятно поне Демпси-Фърпо. Още го виждам как протяга ръка към шнура и бавно сваля микрофона, и повечето от нас са пияни преди първия мач, но леко пияни, пушехме пури, чувствахме светлината на живота, чакахме ги да изкарат двете момчета на ринга, жестоко, но това беше положението, това ни причиняваха и все още бяхме живи, и да, повечето от нас с по една боядисана червенокоса или блондинка, дори и аз. Казваше се Джейн и си устройвахме доста мачове от по десет рунда, един от които завърши с нокаут за мен. И бях горд, когато тя се връщаше от тоалетната и цялата публика започваше да тропа и да свири и да дюдюка, докато тя върти големия си, вълшебен, разкошен задник в тясната пола – а задникът ѝ наистина си беше вълшебен: тя можеше да просне мъжа мъртъв и той да пъшка, да крещи любовни думи към небе от цимент. После ще слезе и ще седне до мен и аз ще вдигна бутилката, все едно е корона, ще ѝ я подам, тя ще отпие, ще ми я върне и аз ще кажа за момчетата около ринга:

– Тези викащи чекиджии, ще ги убия.

И тя ще погледне програмата и ще каже:

– На кого залагаш в първия?

Избирах добрите – около деветдесет процента, – но трябваше да ги видя първо, винаги избирах този, който най-малко се върти, който изглежда, че не иска да се бие, и ако единият се кръстеше преди звънеца, а другият не, имаш победител – избираш си този, който не се кръсти, но обикновено нещата вървяха заедно: този, който се боксираше показно и подскачаше наоколо, обикновено се и кръстеше и биваше наритан.

Нямаше лоши мачове онези дни, а ако имаше, беше както сега – главно в тежката категория, но си казвахме тогава – събаряхме ринга или го подпалвахме, чупехме седалките, те просто не можеха да си позволят да ни предлагат твърде много лоши битки. Холивуд Лийджън държеше лошите и ние стояхме надалече от него. Дори момчетата от Холивуд знаеха, че екшънът е на "Олимпик". Рафт идваше, също и другите, и всички звезди, и прегръщаха седалките на първите редове, момчетата полудяваха и боксьорите се биеха като боксьори, и мястото беше обвито в синкав дим от пури, и само как крещяхме, бейби, бейби, и хвърляхме пари, и си пиехме уискито, а когато мачът свършваше, идваше страстта, старото любовно ложе с нашите боядисани и развратни жени. Шибаш, после спиш като пиян ангел, на кого му беше нужна обществената библиотека? На кого му беше притрябвал Езра? Т.С. Е.Е.? Д.Х. Х.Д.? Някой от Елиотовците? От Ситуеловците?

Никога няма да забравя първата нощ, когато видях младия Енрике Баланос. По това време си имах един цветнокож любимец, преди двубоя той носеше на ринга малко бяло агънце и го прегръщаше, и това беше лигаво, но той бе як и добър, а на як и добър мъж му е разрешена свобода на действие, нали така?

Както и да е, той беше моят герой и май се казваше Уотсън Джоунс. Уотсън имаше класа и хъс – пъргав, бърз, бърз, бърз и притежаваше ТУПАЛКА, и той се кефеше на работата си. Но тогава, една вечер, без да съобщят, някой пусна младия Баланос срещу него и Баланос си го биваше, не си даваше зор, бавно изтощи Уотсън и взе надмощие, размаза го почти до смърт, моя герой, не можех да повярвам, доколкото си спомням, Уотсън беше нокаутиран, което наистина вгорчи вечерта. Аз с халбата в ръка крещях за милост, крещях за победа, която просто нямаше как да се случи. Баланос определено си го биваше – изродът имаше змии вместо ръце и не се движеше – плъзгаше се, шмугваше се, отскачаше като някакъв зловещ паяк, безпогрешен, винаги в целта, знаех, че тази нощ ще трябва да се намери някой много добър, за да го надвие, и Уотсън беше по-добре да си вземе агънцето и да си ходи вкъщи.

Чак много по-късно онази нощ, когато уискито се изливаше в мен като море, карах се с жена ми, ругаех я, както седеше и ми показваше красивите си крака, признах, че по-добрият е победил.

– Баланос. Добре стъпва, той не мисли, просто реагира, по-добре да не се мисли, тази вечер тялото надви душата, обикновено така става, сбогом, Уотсън, сбогом, "Сентрал Авеню", всичко свърши.

Разбих чашата в стената, прекрачих стаята и я награбих. Бях наранен, тя беше красива, легнахме си. Помня, че от прозореца ръмеше. Оставихме да ни вали. Беше хубаво, толкова хубаво, че се любихме два пъти и когато заспивахме, бяхме с лица към прозореца и дъждът ни валеше, а на сутринта целите чаршафи бяха мокри и двамата станахме, като кихахме и се смеехме.

– Боже господи! Боже господи!

Беше забавно, а горкият Уотсън лежеше някъде, лицето му размазано и разкашкано, обърнато към Вечната Истина, към мача от шест рунда, четири рунда, после обратно с мен към фабриката, убивайки осем или десет часа за няколко пенита, без да стигаме доникъде, в очакване на Татко Смърт, а умът ти се спихва и духът ти също се спихва, ние кихахме.

– Боже господи!

Беше смешно и тя каза:

– Ти си целият син, ПОСИНЯЛ си! Господи, погледни се в огледалото!

И аз замръзвах, и умирах, и застанах пред огледалото, и целият бях СИН! Нелепо! Един череп и една торба кокали! Започнах да се смея, толкова много се смях, че се свлякох на килима и тя падна върху мен и двамата се смяхме смяхме смяхме, боже господи, смяхме се, докато не си помислих, че сме се хахнали, и после трябваше да стана, да се облека, да се среша, да си измия зъбите, беше ми твърде лошо, за да ям, повърнах, докато си миех зъбите, излязох навън и вървях към горната фабрика за осветителни тела. Само слънцето сгряваше приятно, но трябва да вземеш каквото можеш.

Санта Анита, 22 март 1968, 15.10 ч. Не мога да си избия парите с Килос Бейб, които заложих на Алпийски танц при равни шансове. Четвъртото надбягване свърши и не съм спечелил нищо, назад съм с 40 долара, във второто надбягване трябваше да заложа на Боксър Боб с Бианко, един от най-добрите неизвестни ездачи на пистата при ставка 9/5; на кой да е друг жокей, да речем, Ламбърт, Пинеда или Гонсалес, конят щеше да е със ставка 6/5 или на равни шансове, но аз си имам стара поговорка (измислям стари поговорки, докато се разхождам в дрипи), че знание без действие е по-лошо от никакво знание, защото ако налучкваш и не става, можеш просто да кажеш мамицата му, боговете са срещу мен, но ако знаеш и нищо не правиш, в ума си имаш таван и тъмни коридори, в които да се качваш и да слизаш, и да се скиташ. Това не е здравословно, води до неприятни вечери, твърде много пиене и до машината за унищожаване на документи.

Добре, старите комарджии не просто изчезват, те умират. тежко и окончателно, на източно Пето авеню или продават вестници отпред с моряшка шапка, преструват се, че всичко е на шега, умът ти е разцепен на две, червата ти къркорят, хуят ти без сладко путе. Мисля, че един от любимите ученици на Фройд, който стана известен философ – бившата ми жена го четеше, – беше казал, че хазартът е форма на онаниране. Много е хубаво да си умно момче и да казваш такива неща. И във всяка поговорка винаги се съдържа минимална истина, ако бях спокойно умно момче, мисля, че щях да кажа нещо такова: "чистенето на нокти с мръсна пила за нокти е форма на онаниране." И може би щях да спечеля стипендия, субсидия, кралски меч на рамо и четиринайсет сексапилни задника. Ще кажа само това, научил съм го от фабрики, пейки в парка, евтина работа, лоши жени, неблагоприятни атмосферни условия в живота – причината средностатистическият човек да бъде на пистата е, че той е подлуден от въртенето на болта, от смахнатото лице на майстора, от ръката на хазяина, от умрелия секс на любовника; данъците, рака, тъгата; дрехи, разпадащи се на третото носене, вода с вкус на пикня, доктори, ръководещи монтажна линия и неприлични офиси, болници без сърце, политици с черепи, пълни с гной... можем да продължаваме, но само ще ни обвинят, че сме злобни и побъркани, а светът прави от всички нас луди мъже (и жени) и дори светиите са побъркани, нищо не е в безопасност, така че, мама му стара, е, добре, според моите сметки аз съм имал само 2 500 чукания, а съм гледал 12 500 конни надбягвания и ако съветвам някого, ще кажа: заеми се с рисуване с водни бои.

Но това, което се опитвам да ви кажа, е, че причината повечето хора да бъдат на хиподрума е, че те са в агония, о, даа, и са толкова отчаяни, че ще рискуват да продължат да агонизират, вместо да се изправят пред сегашното си положение (?) в живота, големите момчета не са толкова некадърни, колкото ги смятаме, те седят на планински върхове и изучават мравешкия въртоп, не мислите ли, че Джонсън се гордее с пъпа си? И не осъзнавате ли, че в същото време Джонсън е един най-големите задници, който някога ни е подстрекавал? Ние сме окачени на куки, шамаросани и накълцани до наивност, до такава степен на наивност, че някои от нас накрая заобичват своите мъчители, защото те са там, за да ни измъчват според логическите линии на изтезанията, изглежда приемливо, тъй като там не се показва нищо друго, трябва да е правилно, защото друго няма. Какво? Санта Анита е там. Джонсън е там. И по един или друг начин ние ги държим там. Сами строим уредите за мъчения и крещим, когато гениталиите ни са разкъсани от лудия пазач, който размахва сребърен кръст (златото е свършило), нека тогава да обясним защо някои от нас, ако не повечето от нас, ако не всички, са там в ден като 22 март 1968, следобед в Аркадия, Калифорния.

Край на петото надбягване, победител е дванайсетият кон Куодрънт. Ставката е 5/2 и аз трябва да спечеля точно навреме, конят спечели убедително, като тичаше покрай други коне по правата и дърпаше напред, заложил съм десет за победа и съм $40 назад, и чакам официалното съобщение. Ставка 5/2 плаща между $7 и $7.80, така че залог от десет за победа означава да ми изплатят между $35 и $39. Изчислявам, че съм горе-долу на чисто, конят беше номер три на линията и ставката не помръдна от 5/2 по време на залагането. Официалното изплащане на печалбите просветна на таблото:

5:40

Точно на тотализатора, пет и четиридесет-оооо! Което е между 8/5 и 9/5 и изобщо не е 5/2. В началото на седмицата за една нощ удвоиха таксата за паркинг на пистата от 25 на 50 цента, съмнявам се, че са увеличили заплатите на обслужващия персонал, прибираха и двата долара за влизане вместо $1.95. Значи $5.40. Мамка му. Тих небивал стон премина през трибуната и пистата, гледал съм около 13 000 надбягвания, но никога не съм виждал такова нещо. Таблото не греши, виждал съм залагания при 9/5, които да плащат $6, и други незначителни вариации, но никога не съм виждал 5/2 да изплаща при почти 8/5, нито пък съм виждал падане от 5/2 за един миг (последния), от 5/2 на близо 8/5. Трябваше да са приели почти немислимо едър залог в последния момент, за да се случи това.

Тълпата взе да ги освирква:

– УУУ! УУУ! УУУ!

После утихна, после пак започна.

– УУУ! УУУ! УУУ!

И всеки път, щом подхванеше, продължаваше по-дълго. Тълпата надушваше гнило и алчност, пак я порязаха. $5.40 означаваше, че ще ми изплатят $27.00 вместо възможните $39. И аз не бях единственият потърпевш, усещаше се как тълпата се гърчи, ужилена, за мнозина от тях всяко надбягване означаваше да си платят наема или да не го платят, да ядат или да не ядат, да си изплатят колата или да не я изплатят.

Погледнах надолу към пистата и там имаше един мъж, който размахваше програмата си и сочеше към таблото, очевидно говореше на разпоредителя на пистата, после мъжът размаха програмата си към тълпата, прикани ги да дойдат, да излязат на пистата, един мъж премина, като прескочи оградата, тълпата изрева одобрително, друг мъж намери входа към оградата, сега там имаше трима души. Тълпата изрева одобрително, хората се чувстваха по-добре, сега те прииждаха и тълпата ги поздравяваше, всеки се чувстваше по-добре. Шанс. Шанс? Нещо от този род. Прииждаха още. Трябва да са били между 40 и 65 души, разпръснати по пистата.

Онзи, който обявяваше, се обади по високоговорителя:

– ДАМИ И ГОСПОДА, МОЛЯ ВИ ДА ОСВОБОДИТЕ ПИСТАТА ЗА ШЕСТОТО НАДБЯГВАНЕ!

Тонът му не беше любезен, имаше десет полицаи там долу в сивите си униформи на Санта Анита. Всеки носеше пистолет, тълпата ги освиркваше:

– У УУУ У!

После един от играчите долу забеляза, че следващото надбягване е на тревната писта, по дяволите, те бяха блокирали почвената писта, тълпата се придвижи напред към тревата на вътрешното поле, оградено от почвената писта, докато конете излизаха за парада преди старта, имаше осем коня, водени от ескортиращия ездач в неговия червен ловджийски жакет и черен каскет, тълпата се разпръсна по пистата.

– МОЛЯ – каза обявяващият, – ОПРАЗНЕТЕ ПИСТАТА! МОЛЯ, ОПРАЗНЕТЕ ПИСТАТА! ТОТАЛИЗАТОРЪТ НЕ УСПЯ ДА РЕГИСТРИРА ПОСЛЕДНОТО СЪОБЩЕНИЕ ПРИ ЗАЛАГАНЕТО! СТАВКАТА Е ПРАВИЛНА!

Конете бавно се придвижиха към чакащата тълпа, бяха едри и неспокойни.

Попитах Денвър Дани, един, който е висял по пистите много по-дълго от мен:

– Какво правят, по дяволите?

– Таблото си отчита вярно – отвърна той. – Не е там номерът. Всеки заложен долар е записан. Когато машините приключиха, таблото показваше 5/2; таблото отново просветна с последните разлики, но 5/2 остана, французите имат стара поговорка: "а пазачите кой ще ги пази?" Както си спомняш, Куодрънт беше явният победител – една трета от разстоянието по правата, приближавайки финала, много неща може да са се случили, вероятно машините изобщо не са били заключени по време на бягането, когато Куодрънт беше очевидният победител, ръководството може да е застанало там и да е продължило да дупчи печеливши билети, други казват, че една или две машини може да останат отворени и да се използват, докато другите са затворени. Наистина не знам. Знам само, че стана някаква ЛАЙНАРЩИНА и всеки тук го знае.

Конете тръгнаха към тълпата, ескортът и неговият кон – чудовище, СИЛНО ЖЕЛАНИЕ, 4-годишен мъжки брабант, Пиърс, придвижи се към върволицата от чакащи хора. Едно от момчетата нарече полицаите на хиподрума нещо много мръсно и трима от ченгетата го закараха до оградата и го понатупаха. Тълпата се нахвърли върху полицаите, те го пуснаха и изтичаха обратно на мястото си пред редицата от хора, пръснати по пистата, конете продължаваха да се движат напред и съвсем ясно се виждаше, че имат намерение да минат през хората, заповедите бяха издадени, това беше моментът: хора на коне срещу хора без нищо. Двама-трима човека легнаха пред конете, точно на пътя на надбягването, това беше. Лицето на ескортиращия ездач внезапно се изкриви, почервеня като ловджийския му жакет и хвана юздите на коня си – СИЛНО ЖЕЛАНИЕ, пришпори го и се втурна през човешка плът със затворени очи. Конят премина. Не съм сигурен дали счупи нечий гръб или не.

Но ескортиращият ездач си беше изкарал заплатата, добро момче на управата, неколцина негодници по трибуните се развеселиха, но нещата не свършиха дотук, няколко човека посегнаха към кон номер едно и се опитаха да издърпат жокея от седлото и да го свалят на земята, после полицията настъпи, другите коне преминаха, но момчетата моментално хванаха кон номер едно и Пиърс беше почти отскубнат от седлото, това бе последната вълна на прилива.

Сигурен съм, че ако бяха дръпнали Пиърс от седлото, накрая щяха да изгорят трибуните и да разбият цялото проклето място, междувременно ченгетата жестоко биеха момчетата, не беше извадено оръжие, но изглеждаше така, сякаш ченгетата се наслаждаваха, особено един от тях, който не спря да удря възрастен мъж по главата, врата и гръбнака. Пиърс премина със СИЛНО ЖЕЛАНИЕ – подходящо име за скопен кон – животното се оживи за миля и половина по пистата, ченгетата изглеждаха особено зли и дейни и протестиращите нямаха вид на заинтересувани да отвърнат на удара, играта беше загубена, пистата се опразни.

Следващият глас, който прозвуча, обяви:

– НЕ ЗАЛАГАЙТЕ! НЕ ЗАЛАГАЙТЕ! НЕ ЗАЛАГАЙТЕ!

Какво само можеше да стане, а? Нито долар за лешоядите – дебели откачени мърлячи, изхвърлени от домовете си в Бевърли Хилс. Страхотно. Залаганията бяха станали вече шест хиляди долара, когато те започнаха да крещят:

– НЕ ЗАЛАГАЙТЕ!

Ние бяхме окрадени, кървящи, прецакани завинаги... нямаше какво друго да направим, освен да залагаме отново и отново, и отново и да приемем нещата.

Десет ченгета стояха покрай парапета на вътрешното поле пред пистата, горди и верни, и потни, те си изработиха днешното възнаграждение, победителя на шестото го НЯМАШЕ, ставката сочеше девет към едно и толкова плащаше. Ако бяха изплатили осем или седем, днес нямаше да има Санта Анита.

Прочетох, че на следващия ден, в събота, на пистата е имало 45 000 души, което беше почти нормално.

Не бях там и липсата ми не се усети, и конете бягаха, а аз написах това.

Дойде при мен един във военни дрехи и ми каза:

– След като стана това с Кенеди, трябва да напишеш нещо!

Човекът се има за писател, защо той не напише нещо по въпроса? Аз винаги трябва да събирам разхвърляните им топки и да ги слагам в малка литературна торба. Мисля, че сега имаме достатъчно експерти по въпроса – тъкмо това представлява настоящото десетилетие: десетилетие на експертите и десетилетие на убийците, и никой от тях не струва и кристализирало кучешко лайно. Основният проблем при това последно убийство е, че ние не само губим стойностен човек, но и политически, духовни и социални придобивки, а такива неща има, дори и да звучат високопарно. Имам предвид, че по време на криза заради политическо убийство антихуманните и реакционни сили са склонни да втвърдяват предразсъдъците си и да използват всеки разрив като средство за събаряне на естествената Свобода от проклетото крайно място на бара.

Не ми се ще да звуча прекалено свято по отношение на това да съм активен и обвързан с човечеството, колкото Камю (виж есетата му), защото по същество по-голямата част от човечеството ме отвращава и единственото спасение може да бъде постигнато само с цялостна нова идея за Универсално Обучение-Трептене, разбиране за щастие, реалност и вливане и това е за малките деца, които още не са убити, но ще бъдат, ще се обзаложа за двайсет и пет към едно, защото никоя нова идея няма да бъде допусната – би било твърде разрушителна за властващата банда, не, не съм Камю, но, скъпи мои, тревожа се, когато виждам как Кухите глави извличат полза от тази Трагедия. Изказването на губернатора Рейгън, откъс: "Обикновеният човек, почтеният, мирният, благочестивият е толкова обезпокоен и разтревожен, колкото аз и вие, заради това, което се случи. Той и всички ние сме жертви на манталитет, виреещ на земята ни почти от десетилетие – манталитет, според който човек може да избира законите, на които трябва да се подчинява, може да взима закона в свои ръце в името на кауза, и престъплението не означава задължително наказание.

Това мислене беше стимулирано от демагогски и безотговорни изказвания във и извън правителството."

Но, Господи, не мога да продължа, толкова е отегчително. Образът на Бащата си точи стария бръснач, за да ни нашиба задниците, сега добрият губернатор ще ни вземе играчките и ще ни сложи да спим, без да сме вечеряли.

Боже, боже, аз не съм убил Кенеди. Нито един от двамата. Нито Кинг, нито Малкълм Екс. Нито пък останалите, но за мен е съвсем очевидно, че левите либерали са застрелвани един по един – каквато и да е причината (заподозрян е човек, който някога работел в магазин за здравословна храна и мразел евреите) – каквато и да е причината, левите са убивани и полагани в гробовете си, докато десните нямат дори лекета от трева по крачолите си. А не бяха ли Рузвелт и Труман също простреляни? Демократи, колко странно. Че убийците са извратени, ще се съглася, че Образът на Бащата е извратен, също ще се съглася. Богобоязливият ми казва, че аз съм "съгрешил", защото съм се родил човешко същество и някога човешки същества направили нещо на някой си Исус Христос. Нито съм убивал Христос, нито Кененди и губернаторът Рейгън също не го е сторил, това ни прави равни, не го издига него с едно стъпало нагоре. Не виждам причина да губя юридическите си или духовните си свободи, колкото и малко да са сега. Кой дрънка глупости, кой? Ако човек умре в леглото си, докато се чука, трябва ли всички да спрем да се съвкупяваме? Ако един негражданин е луд, трябва ли към всички граждани да се отнасят като към луди? Ако някой е убил Бог, аз искал ли съм да убия Бог? Ако някой е искал да убие Кенеди, аз искал ли съм да убия Кенеди? Какво прави губернатора, самия него, толкова прав, а всички останали толкова криви? Писачи на речи, и то не много добри.

Нещо любопитно встрани от темата: нямах причина да карам из града на 6 и 7 юни и в негърските квартали. Девет от десет коли се движеха със запалени фарове през деня в памет на Кенеди; на север съотношението намаля до булевард "Холивуд", и по "Сънсет" между "Ла бри" и "Норманди" то стана едно към десет. Кенеди беше бял, приятели. Аз съм бял. Аз не карах със запалени фарове, въпреки това, докато се движех между "Експозишън" и "Сенчъри", ме побиха студени и приятни тръпки, които ме накараха да се почувствам по-добре.

Но както казах, всеки, включително и губернаторът, има уста и почти всеки му е отпуснал края, насаждайки предразсъдъците си и извличайки лична облага от трагедията. Онези, които спечелиха, искат да се задържат и те ще ви кажат колко грешно е всичко това, че трябва да им събуят златните гащи. Аз съм аполитичен, но с тези подвеждащи фалцирани топки, които реакционерите хвърлят, навярно ще ми писне, но пак ще съм в играта.

Дори и спортните журналисти влязоха в играта и както всеки знае, спортните журналисти са най-лоши от най-лошите, когато се стигне до писане и особено когато се стигне до мислене, не знам кое е по-зле – писането им или мисленето им, но така или иначе това е съюз, който ражда само незаконородени и непривлекателни чудовища. Както сигурно разбирате, най-лошата форма на хумор черпи своето мрачно средство от крайното преувеличение, така прави и най-лошата форма на покровителстващия егото и емоциите начин на мислене.

Един спортен журналист в нашия най-голям нестачкуващ вестник каза следното, откъс (докато Р. Кенеди беше в хирургията):

"Бруталният американски щат – нация в хирургията.

Отново Красивата Америка получи куршум в слабините. Страната е в хирургията. Бруталните американски щати. Един куршум е по-мощен от един милион гласове...

Това не е Демокрация, а Умопомрачение. Страна, която кръшка и не наказва престъпниците, не възпитава децата, не затваря лудите...

Президентът на Съединените щати е избран в железарски магазин, по каталог, който се поръчва по пощата...

Свободата е да бъдеш застрелян. "Правото" да убиваш е основно право в тази страна. Мързелът е добродетел. Патриотизмът е грях. Традицията е анахронизъм. Бог е на около трийсет години. Да си млад, е единствената религия, сякаш това е трудно изградена добродетел. "Почтеността" е мръсни крака, презрителна работа. "Любовта" е нещо, за което е нужен пеницилин. "Любовта" е да подаваш цвете на гол младеж с паразити в косата, докато майка ти седи вкъщи с разбито сърце. Обичаш "непознати", не родителите си.

Харесвам хора с пердета на прозорците си, не хора с "подплънки". На следващия, който нарече парите "хляб", трябва да му се заплати в брашно. Омръзнало ми е да ми казват, че трябва да "разбера" злото. Трябва ли канарчето да "разбира" котката?

Конституцията никога не е била схващана като щит срещу дегенерация. Започвате с изгаряне на знамето и свършвате с подпалване на Детройт. Премахвате смъртното наказание за всички, но не и за кандидатите за президент – а президентите...

Божиите хора се превърнаха в хора на Тълпата. Националният химн е писък в нощта. Американците не могат да се разхождат в собствените си паркове, да се качват на собствените си автобуси. Трябва да се затворят в клетка.

"Изправи се, Америка!" – плачат хората, но не им се обръща внимание. "Оголете зъби" – казват те. Заканват се да отвърнат на удара. Лъвът оголва зъби и чакалите побягват. Разтрепераното животно привлича агресора. Но Америка не слуша.

Невротичните студенти с крака на бюрата се провалиха, не биха могли да знаят как да възстановят университетите, които събарят.

Всичко започва с това: обожествяването на безделници, разсипници, страхливци – нахални гости на благосклонната маса на демокрацията, които я преобръщат върху своите смаяни домакини...

... Молете се на Бог лечителите ни да излекуват Боби Кенеди. А кой ще ремонтира Америка?

Харесва ли ви това? Така си и мислех, твърде лесно, преддипломна морава проза, оцветена само от настоящата гледна точка на оцеляването. Карате ли боклукчийски камион? Не е зле. Има по-добри работи, които се вършат зле.

Затворете лудите, но кой е луд? Всички играем своите малки игри в зависимост от позициите на пионките, рицарите, замъците, краля, кралицата, ау! По дяволите! Започвам да звуча като него.

И сега ще се появят психиатрите, мислителите, консултантите, назначените президентски комисии, които ще се опитват да установят какво ни има. Кой е луд, кой е доволен, кой е тъжен, кой – прав, кой – крив. затворете лудите, когато петдесет и пет от шейсет човека, които срещате по улиците, са перковци с професионални неврози и жени и раздори и нямат време да се отпуснат и да разберат къде са или защо са, и когато парите, които са ги движели напред и заслепявали толкова дълго време, престанат да вършат работа, тогава какво ще правим? Хайде, милички, убийците са сред нас доста отдавна, само че това не беше взрив, а просто човек с лице от дървени стърготини и с очи на отрепка, толкова много мъже като този, също и жени. Милиони.

И скоро ще разполагаме с докладите на психиатрите, които, както консултантите по бедността, дето ни уведомиха, че някои хора гладуват със стомаха си, ще ни информират, че някои хора гладуват е мозъка си, и после всичко ще бъде забравено до следващото малко емоционално незначително убийство или подпалване на град, и после отново ще се съберат и ще произнесат глупавите си малки познати речи, ще потрият ръце и ще изчезнат като лайна в клозета, наистина изглежда така, сякаш на тях им пука, докато не се разпусне комисията по равновесието, и тези психиатърчета, които изваждат вълшебните си аса, мамят ни с думи, като ни обясняват, че това е така, защото майка ви е имала деформиран крак и баща ви е пиел, и пиле се е изсрало в устата ви, когато сте били на три години, и следователно сте хомосексуалист или оператор на металорежеща преса, всичко освен истината: просто поради факта, че някои хора се чувстват зле, защото животът им е лош и че той би могъл лесно да бъде подобрен, но не, психиатрите със своите механични обяснения, които един ден ще се окажат напълно погрешни, ще продължат да ни убеждават, че всички сме луди, и ще им се плаща добре за тази работа. Ние просто не приемаме нещата правилно. Помните ли някоя от песните?

или:

Това, което няма да ни кажат, е, че лудите, убийците в действителност произлизат от нашия сегашен начин на живот, нашия стар американски начин на живеене и умиране. Господи, това, че привидно не роптаем, е чудо! И тъй като сме доста мрачни, нека при това положение да приключим с безгрижно фантастично говорене за лудостта. Веднъж бях в Санта Фе и си говорих, не, по-скоро пиех с един приятел, който беше известен психиатър, и по време на пиенето се наведох и го попитах:

– Джийн, кажи ми, луд ли съм? Хайде, приятелю, нека да знам. Мога да го понеса.

Той изпи питието си, сложи го на масичката за кафе и ми отговори:

– Първо трябва да ми платиш хонорара.

Тогава разбрах, че поне единият от нас е луд. Губернатора Рейгън и спортните журналисти от Лос Анджелис ги нямаше, и вторият Кенеди не беше още убит, но докато седяхме в една стая с него, имах странното чувство, че нещата не са наред, изобщо не са наред и няма и да бъдат, няма да бъдат в продължение на поне още две хиляди години.

Е, сега, приятелю във военни дрехи, ти напиши твоето...

– Край – каза той. – Мъртвите спечелиха.

– Мъртвите спечелиха, спечелиха, спечелиха – каза Мое.

– Кой спечели играта? – Андерсън попита Мое.

– де да знам.

Мое отиде до прозореца, видя да минава някакъв американец. Извика през прозореца:

– Хей, кой спечели играта?

– "Пиратите", 3 на 2 – отвърна американецът.

– Чу, нали? – Мое попита Андерсън.

– Ъхъ, "Пиратите", 3-2.

– Чудя се кой ли е спечели деветото надбягване.

– Това го знам – отговори Мое. – Космонавт II. 7 на едно.

– Кой яздеше?

– Гарса.

Седяха на бири. Още не бяха твърде пияни.

– Мъртвите спечелиха – каза Андерсън.

– Кажи нещо друго – каза Мое.

– Ами много скоро трябва да си намеря женска, иначе ще откача.

– Цената винаги е твърде висока, забрави.

– Знам. Но не мога да го забравя, почват да ми се присънват шантави сънища, че чукам пилета в задниците.

– Пилета? Получава ли се?

– В съня се получава.

Те смучеха бирите си. Двамата бяха стари приятели, прехвърлили трийсетте, имаха скапана работа. Андерсън беше женен веднъж, разведен веднъж, две деца някъде. Мое бе женен два пъти, разведен два пъти. Едно дете някъде. Беше събота вечер, седяха в апартамента на Мое.

Андерсън метна във въздуха празна бирена бутилка, която описа голяма дъга. Приземи се върху другите бутилки в голямото кошче за боклук.

– Знаеш ли – обади се той. – на някои мъже просто не им върви с жените, на мен никога не ми е вървяло, цялата работа ми се струва ужасно досадна, а щом приключи, чувстваш се така, сякаш наистина са те преебали.

– Опитваш се да се майтапиш ли?

– Нали разбираш какво искам да кажа: изпързалян, изигран. Пликчетата на пода със съвсем малко лятно лайняно петно върху тях и тя отива с бавна стъпка към банята, победоносно. Ти лежиш там, загледан в тавана, оная работа ти е увиснала, и се чудиш какво, по дяволите, означава това, знаейки, че трябва да слушаш тъпото ѝ дърдорене до края на вечерта... а аз също имам дъщеря, хмм, слушай, мислиш ли, че съм пуритан или педал, или нещо такова?

– Не си бе, братче. Разбирам какво искаш да кажеш. Знаеш ли, сетих се, в апартамента на едно гадже, познавах я бегло, един приятел ме изпрати там. Появих се с бутилка и ѝ пуснах една десетачка. Не беше зле и никакво духовно сближаване, никакви емоции, изтърколих се, чувствайки се доста свободен, загледах се в тавана, изтегнах се и я изчаках да се изкъпе, тя се пресегна под леглото, извади един парцал и ми го подаде, за да се избърша, той направо ме разби, проклетият парцал беше почти целият вкоравен. Но аз се направих на спец. Намерих меко местенце и се избърсах, отне ми малко време, докато намеря мекото местенце. Тогава тя използва парцала, измъкнах се бързо оттам. И ако искаш да наречеш това пуританско, така да е, наречи го пуританско.

И двамата замлъкнаха за известно време, пиейки бирата.

– Но дай да не се правим на кретени – подхвърли Мое.

– Мм? – попита Андерсън.

– Има и свестни жени.

– Мм?

– Ахам, в смисъл, когато всичко върви добре, веднъж имах едно гадже, леле майко, абсолютно съкровище, и никакви претенции за чувства или нещо такова.

– Какво стана?

– Умря млада.

– Кофти.

– Кофти, да. За малко не пукнах от препиване.

Те работеха върху бирите си.

– Как става така? – попита Андерсън.

– Как става кое?

– Как става така, че за почти всичко сме на едно мнение.

– Нали затова сме приятели, предполагам, това е смисълът на приятелството: да споделяш предразсъдъците на опита.

– Мое и Андерсън. Отбор, трябва да ни вземат на Бродуей.

– Залата ще бъде празна.

– Ъхъ.

(мълчание, мълчание, мълчание) после:

– Бирата става все по-блудкава и по-блудкава. Вече я правят гадна.

– Ъхъ. Гарса. Никога не бих спечелил с Гарса.

– Процентът му не е висок.

– Но сега, след като Гонсалес изгуби оная кранта, може да язди по-добре.

– Гонсалес. Той не е достатъчно голям и силен, конете му винаги губят темпо на завоите.

– Той прави повече пари от нас.

– Това не е трудно.

– Така е.

Мое хвърли бутилката си към кошчето, не уцели.

– Никога не съм бил спортист – рече той. – Боже, в училище винаги ме посочваха предпоследен, когато избираха отбор, точно преди малоумния идиот. Уинчъл му беше името.

– Какво стана с Уинчъл?

– Сега е президент на компания за производство на стомана.

– Боже.

– Искаш ли да чуеш останалата част?

– Защо не?

– Героят. Хари Дженкинс. Сега е в "Сан Куентин".

– Боже. Добрите хора ли са в затвора или лошите?

– И добрите, и лошите.

– Бил си в затвора, как е там?

– Същото е.

– Какво имаш предвид?

– Имам предвид, че това си е светско общество в друга среда, разделят се на групи според занаята, мошениците не другаруват с крадците на коли. Крадците на коли не другаруват с изнасилваните, изнасилваните не другаруват с ексхибиционистите. Всички мъже биват оценявани според това, заради което са ги пипнали, например онзи, който снима мръсни филми, стои доста високо в тяхната йерархия, докато педофилът – много ниско.

– Как ги оценяват?

– Според дейността им.

– Ясно. А каква е разликата между човека в пандиза и обикновения човек, който срещаш на улицата?

– Човекът в пандиза е карък, който се е пробвал.

– Печелиш, все още имам нужда от мацка.

Мое отиде до хладилника и извади още бири. Седна и отвори две.

– Аа, мацка – рече той. – Лафим си като петнайсетгодишни хлапаци, просто вече не мога да забивам гаджетата. Не мога да се провирам през досадните вратички, да изпипвам малките подробности. Някои мъже си имат вроден усет – сещам се за Джими Девънпорт. Божичко, какво суетно ужасно малко лайно беше, но жените го обожаваха, ужасен изрод, след като ги изчукаше, отиваше до хладилниците им и се изпикаваше в отворените купи със салати и в кутиите с мляко, навсякъде, където можеше, мислеше, че е много забавно. После мадамата се появява и сяда, очите ѝ пълни с любов към копелето, водеше ме по апартаментите на гаджетата си, за да ми покаже как го прави, и дори ме вреждаше понякога, та затова бях там и гледах, но изглежда, че най-красивите жени винаги се мъкнат с най-ужасните лайна, най-очевидните измамници, или просто съм ревнив, изопачена ли ми е представата?

– Прав си, братче. Жената обича измамника, защото той лъже много изкусно.

– Добре, ако предположим, че е вярно – това, дето жената създава потомство с измамника, – по тоя начин не се ли разрушава законът на природата, според който силният се съешава със силния, и какво общество ще имаме?

– Законите на обществото и законите на природата са различни, нашето общество е противоестествено, затова още малко и ще бъдем запратени по дяволите. Жената интуитивно знае, че мошеникът оцелява в нашето общество, и затова предпочита него. Интересува я само да роди дете и да го отгледа благополучно.

– Значи казваш, че жените са ни докарали до ръба на ада, където днес се намираме, така ли?

– Казва се "женомразец".

– А Джими Девънпорт е Цар.

– Цар на пикаещите. Мацката ни предаде и атомните яйца си лежат натрупани навсякъде около нас...

– Наречи го "женомразец".

Мое вдигна бутилката бира:

– За Джими Девънпорт!

Андерсън вдигна неговата:

– За Джими Девънпорт!

Пресушиха бутилките си.

Мое отвори още две.

– Двама самотни мъже, стоварващи вината върху жените...

– Ние наистина сме си две лайна – заключи Андерсън.

– Ъхъ.

– Слушай, сигурен ли си, че не познаваш някоя и друга мацка, а?

– Може би.

– Що не пробваш?

– Тъпак – каза Мое, после стана и отиде до телефона, набра номер.

Изчака.

– Шарийн? – каза той. – О, Шарийн... Лy. Лу Мое... помниш ли ме? Купонът на "Катела Авеню". У Лу Бринсън... много як купон, разбира се, знам, че се държах гадно, но го направихме, помниш ли? Винаги съм те харесвал, лицето, мисля, че заради лицето, толкова класически черти. Не. Само две-три бири. Как е Мери Лу? Мери Лу е готина. Имам един приятел... какво? Преподава философия в Харвард. Без майтап, ама пичът е естествен, знам, че Харвард е училище по право! Но какво от това, и при тях се моткат разни Имануел Кантовци! Какво? Шеви 65. Току-що му платих последната вноска, кога? Пазиш ли си още оная зелената рокля с шантав колан, дето виси около задника? Не се будалкам, много е секси, и красива, продължавам да те сънувам, също и пилета сънувам, какво? Майтап, а Мери Лу? Окей. Екстра, ама ѝ кажи, че този човек е много почтителен. Умен, срамежлив, от тоя род... а, далечен братовчед. Мериленд. Какво? Абе имам прочута рода! Верно ли? Сега ти се бъзикаш. Както и да е, той е в града и е свободен, не, разбира се, че не е женен! Защо да те лъжа? Не, не спирам да мисля за теб... за онзи висящ колан... знам, че звучи изтъркано... класа, ти си страхотна класа, разбира се, радио и печка, в "Стрип" ли? Там има само една шепа хлапета. Да взема бутилка ли? ... Добре, извинявай, не, не казвам, че си стара, божичко, нали ме знаеш какви ги дрънкам, не, щях да се обадя, но ме разпределиха извън града, колко е годишен? 32, но изглежда по-млад. Май някаква стипендия е спечелил, скоро ще ходи в Европа, да преподава в Хайделберг. Не бе, не те занасям, в колко часа? Добре, Шарийн. До скоро, миличка.

Мое затвори телефона, седна, взе си бирата.

– Имаме един час на разположение, професоре.

– Един час? – попита Андерсън.

– Един час. Трябва да си напудрят катеричките, нали знаеш как е.

– За Джими Девънпорт! – каза професорът от Харвард.

– За Джими Девънпорт! – каза кондукторът.

Пиха до дъно.

Телефонът иззвъня.

Той седеше на килимчето, издърпа за кабела целия телефон на пода. После вдигна слушалката. Имаше сигнал.

– Ало? – каза той.

– Маккълър!

– Ъхъ?

– Минаха 3 дни.

– От кое?

– Откакто не си идвал на работа.

– Майсторя лайденова стъкленица.

– Какво е това?

– Апарат за съхранение на статично електричество, изобретен от Кунеус от Лайден през 1746 г.

Затвори телефона и след това го хвърли през стаята, слушалката падна, довърши бирата си и отиде да сере. Вдигна си ципа и се върна в другата стая.

– ТА РАМ – пееше той. – ТА РАМ ТА РАМ ТА РА РАМ!

Харесваше саксофона на Хърб А. Исусе, каква кисела меланхолия.

– РА РАМ

РА РАМ ТА РА РАМ ТА ТАМ...

Когато седна в средата на килима, там беше дъщеря му, на три години и половина, той пръдна.

– Ей! Ти ПРЪДНА! – каза тя.

– ПРЪДНАХ! – каза той. И двамата се засмяха.

– Фред – каза тя.

– Ъ?

– Трябва да ти кажа нещо.

– Давай.

– На мама ѝ извадиха всичките лайна от дупето.

– Така ли?

– Да, тези хора бръкнаха с пръсти в дупето ѝ и извадиха всичките лайна от там.

– Защо говориш така? Знаеш, че няма такова нещо.

– Напротив, има, има! Видях го!

– Иди ми вземи една бира.

– Добре.

Тя изтича в другата стая.

– ТА РАМ – пееше той. – ТА РАМ ТА РАМ ТА РА РАМ! Дъщеря му се върна с бирата.

– Слънчице – каза той, – искам да ти кажа нещо.

– Добре.

– Сега болката е почти тотална. Когато стане тотална, няма да издържа дълго.

– Защо не станеш тъжен? – попита тя.

– Вече съм тъжен.

– Защо не станеш тъжен като мен и като цветята?

– Ще пробвам – отговори той.

– Хайде да танцуваме на "Човекът от Ла Манча" – предложи тя.

Той пусна "Човекът от Ла Манча". Те танцуваха, той метър и осемдесет и тя около една трета или една четвърт от неговия ръст. Танцуваха поединично, изпълнявайки различни движения, и бяха много сериозни, макар че понякога се смееха едновременно.

Плочата свърши.

– Марти ме шамароса – каза тя.

– Какво?

– Да, Марти и мама се прегръщаха и се целуваха в кухнята, а аз бях жадна и помолих Марти за чаша вода, и Марти не ми даде, и после аз се разплаках, и тогава Марти ме шамароса.

– Иди ми вземи една бира!

– Една бира! Бира!

Той стана и затвори телефона, веднага след това телефонът иззвъня.

– Г-н Маккълър?

– Ъхъ?

– Застраховката на колата ви изтече, новата цена е $248 и трябва да се плати авансово, направили сте три нарушения. Всяко нарушение ние разглеждаме като пътна злополука...

– Мамицата му!

– Какво?

– Пътната злополука ви струва пари. Така нареченото нарушение на мен ми струва пари. А момчетата на колелета, дето ни пазят от самите нас, имат норма да раздават от 16 до 30 наказателни фиша на ден, за да си купят къщи, нови коли и дрехи и евтини дрънкулки на дребнобуржоазните си съпруги. Не ме занимавайте с глупости, вече не шофирам, снощи бутнах колата си от кея. Само за едно съжалявам.

– За какво?

– За това, че когато шибаната кола падна, аз не бях в нея.

Маккълър затвори и взе бирата, която дъщеря му му бе донесла.

– Малка девицо – каза той, – нека поне някои от дните ти са по-хубави от моите.

– Обичам те, Фреди – промълви тя.

Той я прегърна и я щипна. Малката сияеше ли, сияеше и ако беше коте, щеше да замърка.

– Боже, боже, колко странен свят – въздъхна той. – имаме всичко, но не можем да си го позволим.

Седнаха на пода и почнаха да играят една игра на име "Построй град". Малко поспориха където да разположат жп линиите и какво и кой точно да има право да ползва жп линиите.

Тогава на вратата се звънна, той стана и отвори, дъщеря му ги видя:

– Мамо! Марти!

– Събери си нещата, мила, време е да тръгваме!

– Искам да остана при Фреди!

– Казах събери си нещата!

– Но аз искам да остана при Фреди!

– Няма да повтарям повече! Събери си нещата или ще те напляскам!

– Фреди, кажи им, че искам да остана!

– Тя иска да остане.

– Пак си пиян, Фреди. Казах ти, че не ми е приятно да пиеш пред детето!

– Хм, ти си пияна!

– Не я наричай пияна, Фреди – обади се Марти, запалвайки цигара. – Не мога да те дишам, винаги съм те смятал за полупедал.

– Мерси, че споделяш за какъв ме смяташ.

– Само не я наричай пияна, Фреди, да не ти забия един...

– Един момент, ще ви покажа нещо.

Фреди отиде в кухнята, когато излезе, той си пееше:

– ТА РАМ – ТА РАМ – ТА РА РАМ!

Марти забеляза касапския нож.

– Какво мислиш да правиш с това нещо?

– Ще ти го навра в задника.

– Не се и съмнявам, но исках да ви кажа. Жената от офиса на телефонната компания ми се обади и ми каза, че ще ми прекъснат телефона, защото не съм си платил лихвите за минали сметки. Казах ѝ, че искам да я чукам, и тя затвори.

– И кво?

– Искам да кажа, че аз също мога да прекъсвам.

Фреди действаше много бързо, бързината беше безмълвна магия, касапският нож се вряза четири-пет пъти в гърлото на Марти, след което той падна, надолу, надолу по стълбите...

– Господи... не ме убивай, моля те, не ме убивай.

Фреди се върна в предната стая, хвърли ножа в камината и седна пак на килима, дъщеря му седна до него.

– Сега може да си довършим играта.

– Да.

– Никакви коли на жп линиите.

– Не, естествено, полицията ще ни арестува.

– А ние не искаме полицията да ни арестува, нали?

– Ъхъм.

– Марти е целият в кръв, нали?

– В кръв е.

– От това ли сме направени?

– В по-голямата си част.

– В по-голямата си част какво?

– В по-голямата си част кръв и кости, и болка.

Двамата седяха там и играеха на "Построй град", чуваха се сирени, една линейка, твърде късно. Три полицейски патрулки. Една бяла котка мина покрай Марти, погледна го, подуши, избяга, една мравка запълзя по подметката на лявата му обувка.

– Фреди.

– Какво?

– Искам да ти кажа нещо.

– Давай.

– Тези хора бръкнаха в дупето на мама и извадиха всички лайна от там с пръсти...

– Добре, вярвам ти.

– Мама къде е сега?

– Не знам.

Мама тичаше нагоре-надолу по улиците, съобщавайки на всички вестникопродавци и бакали и бармани и ненормалници и садисти и мотористи и ядачи на сол и бивши моряци и безделници и мошеници и читатели на Мат Уейнсток и т.н. и т.н., и небето беше синьо и хлябът беше увит в амбалажна хартия и за пръв път от години очите ѝ бяха живи и красиви и дори тигрите и мравките така и няма да разберат как и някой ден прасковата ще изпищи.

Всички реки ще прелеят, но все още си текат в коритата, учителите те шибат с показалки и червеите изяждат зърното; те монтират огнестрелните си оръжия върху триножници и коремите са бели, и коремите са черни, и коремите са кореми, бият хората заради самия побой, съдилищата са места, където първо се пише краят, а всичко, което предхожда, е просто водевил. Хората биват вкарвани в стаи за разпит и излизат полухора или направо нехора. Някои се надяват на революция, но когато се бунтуваш и издигаш новото си правителство, откриваш, че новото ти правителство си е същият стар Татко, само че си е сложил картонена маска. Чикагските момчета сигурно сгрешиха, като фраснаха по главата готините момчета от пресата – този удар по главата може би ще ги накара да си размърдат мозъка, а големите вестници – с изключение на ранния "Ню Йорк Таймс" и някои издания на "Дъ Крисчън Сайънс Монитор" – престанаха да мислят с обявяването на Първата световна война. Ти можеш да съсипеш "Оупън Сити" заради отпечатване на нормална част от човешкото тяло, но когато ритнеш по задника редактора на вестник с едномилионен тираж, по-добре внимавай, той току-виж започнал да пише истината за Чикаго и за всяко друго място. Рекламодателите да вървят по дяволите, може да успее да напише само една колонка, но тази колонка би могла да накара един милион читатели да се замислят – за разнообразие – и никой не е сигурен какво ще се случи после, но бравата е здраво залостена: когато ти се предлага избор между Никсън и Хъмфри, все едно ти се налага да избираш дали да ядеш топли или студени лайна.

Никъде не се случват много промени, нещата в Прага обезкуражиха доста момчета, които забравиха за Унгария, те висяха в парковете с плакати на идола си Че, със снимки на Кастро в амулетите си, произнасяха ООООООООМММММ ОООООООМММ, докато Уилям Бъроуз, Жан Жене и Алън Гинзбърг ги водеха, тези писатели станаха мекушави, перковци, превърнаха се в курешки, в жени – не в хомо, а в жени – и ако бях ченге, щях да намлатя изкуфелите им кратуни, обесете ме за това. Душата на писателя на улиците бива изсмукана от идиотите. Има едно-единствено място за писане и то е САМ пред пишещата машина, писател, който трябва да излезе на улицата, е писател, който не познава улицата. Видял съм толкова фабрики, бардаци, затвори, барове, оратори, колкото 100 човека за 100 живота. Да излезеш на улицата, когато си си създал ИМЕ, е да хванеш лесния път – те убиха Томас[2] и Бехън[3] със своята ЛЮБОВ, с уискито си, с идолопоклонничеството си, с путката си, те полуубиха други петдесет човека. КОГАТО ОСТАВЯШ ПИШЕЩАТА СИ МАШИНА, ОСТАВЯШ ОРЪЖИЕТО СИ И ПЛЪХОВЕТЕ ПРИИЖДАТ. Камю започна да изнася речи пред академиите и тогава писането му умря. Камю не започна като оратор, а като писател; не автомобилна катастрофа причини смъртта му.

Когато някои от приятелите ме питат: "Защо не изнасяш поетични четения, Буковски?", те просто не разбират защо казвам "не".

И така, имаме Чикаго, имаме Прага и няма никаква разлика от преди. Малкото момче ще бъде напляскано по задника и когато (и ако) малкото момче порасне, то ще пердаши задници, аз по-скоро виждам Клийвър като президент, отколкото Никсън, но това няма голямо значение, тези проклети революционери, които се търкаляха вкъщи, пиейки бирата и ядейки храната ми и перчейки се с жените си, едно трябва да научат – нещата трябва да идват отвътре навън, не можеш ей така да дадеш на някой ново правителство като нова шапка и да очакваш различен човек под шапката. Той ще продължава да си има своите тъпи склонности и пълен стомах и пълен комплект на Дизи Гилеспи няма да промени това. Много хора се кълнат, че ще има революция, но на мен ще ми е ужасно неприятно да видя всички тези хора убити напразно. Искам да кажа, че може да убиеш повечето хора и да не убиеш нищо, а неколцина свестни мъже са принудени да си отидат, и после докъде стигаш: правителство НАД хората, нов диктатор в овче облекло; идеологията беше само средство за поддържане на картечния огън.

Онази вечер някакво хлапе ми каза (седеше в средата на килима, много одухотворено и красиво на вид):

– Смятам да запуша всички канали, целият град ще плува в лайна!

Е, хлапето вече ми бе разказало достатъчно лайна, в които да се погребе целият Лос Анджелис и половин Пасадена.

После рече:

– Имаш ли още бира, Буковски?

Неговата курва кръстоса високо крака и ми показа ефектни розови бикини, така че аз станах и му донесох бира.

Революция звучи много романтично, нали така. Но не е. Тя е кървища и черва и лудост; тя е убити малки деца, които се изпречват на пътя, тя е малки деца, които не разбират какво става, мамицата му. Тя е твоята курва, твоята жена, изкормена с щик и после изнасилена в задника, докато ти гледаш тя е мъже, измъчващи мъже, които са се смеели на анимационното филмче "Мики Маус". Преди да се заемете с нещото, решете къде е духът и къде ще бъде духът, когато то свърши. Не съм съгласен с Достоевски – " Престъпление и наказание", – че никой няма право да отнема човешки живот, но може би първо е нужен малко размисъл, разбира се, огорчението е в това, че отнемат нашите животи, без да изстрелят и един куршум. Аз също съм работил за жалки надници, докато някой дебелак е изнасилвал четиринайсетгодишни девици в Бевърли Хилс. Виждал съм да застрелват хора заради това, че са се забавили пет минути в кенефа. Виждал съм неща, за които дори не ми се говори, но преди да убиете нещо, уверете се, че имате нещо по-добро, с което да го замените; нещо по-добро от политически опортюнист, който бълва ненавист и безсмислици в градския парк. Ако ще ви излиза през носа, гледайте да получите нещо по-добро от трийсет и шест месеца гаранция, все още не съм видял нищо друго освен тази емоционална и романтична жажда за Революция; не съм видял нито един убедителен лидер или реалистична платформа със застраховка СРЕЩУ предателството, което досега винаги е следвало, ако ще убивам човек, не искам да го видя заменен от точно копие на същия човек и на същия начин. Ние прахосваме историята като шайка пияници, хвърляйки заровете в мъжкия кенеф на местния бар. Срамувам се от това, че съм член на човешката раса, но не искам да допринасям повече за този срам, искам да остържа част от него.

Едно е да говориш за Революция, докато стомахът ти е пълен с чужда бира и да пътуваш с шестнайсетгодишна бегълка от Гранд Рапидс; едно е да говориш за Революция, докато трима изперкали писатели с международна слава те карат да се вихриш в играта на ООООООООООМММ; друго е да я предизвикаш, друго е тя да се е състояла. Париж, 1870-1871, 20 000 души убити на улиците, улиците, плувнали в кръв като в порой, и плъховете изпълзяват и ядат телата, и хората изгладнели, съсипани, незнаещи вече какъв е бил смисълът, излизат и изтръгват плъховете от труповете и ядат плъховете. И къде е Париж тази вечер? И какво е Париж тази вечер? И моят приятел има намерение да прибави лайна отгоре на това и се усмихва, е, той е на двайсет и чете главно поезия, а поезията е само мокър парцал в легена.

И марихуана. Те винаги приравняват марихуаната с Революцията. Марихуаната просто не е чак толкова добра, за Бога. Ако легализират марихуаната, половината от хората ще спрат да пушат, сухият режим създаде повече пияници от брадавиците на баба ми. Само това, което ти е забранено, искаш да правиш, кой иска да чука жена си всяка вечер? Или поне веднъж седмично?

Има много неща, които бих желал да направя, първо, бих желал да попреча на такива много грозни хора да се кандидатират за президент, после, бих променил музеите, няма нищо по-потискащо и по-смрадливо от музея. Защо се е увеличил процентът на тригодишните момичета, задявани по стълбите на музеите, никога няма да разбера. Първо, бих сложил поне по един бар на всеки етаж; само това би стигнало за всички заплати и биха се отпуснали пари за възстановяване и спасяване на някои от рисунките и на ронещия се съблезъб тигър, чийто задник започва да прилича повече на джоб с осем билярдни топки, после бих сложил рокбанда, суингбанда и симфоничен оркестър на всеки етаж плюс три-четири хубави на вид жени, които да се разхождат наоколо и да гледат добре. Човек не научава нищо или не вижда нищо, освен когато вибрира, повечето хора се заглеждат в съблезъбия зад витрината и просто отминават, леко засрамени и леко отегчени.

Нима не виждате онзи човек и жена му, всеки с бира в ръка, как наблюдават съблезъбия и си говорят.

– Ама че работа, виж тези бивни! Малко приличат на слонски, а?

И тя ще каже:

– Скъпи, хайде да се прибираме и да се любим!

И той ще отвърне:

– Дума да не става! Не и докато не сляза до сутерена и не видя този "Спад"[4] от 1917. Казват, че Еди Рикенбакер сам го е управлявал, хванал е седемнайсет шваби. Освен това чувам, че имат "Пинк Флойд" там долу.

Но революционерите ще изгорят музея, според тях горенето е отговор на всичко, ще изгорят и баба си, ако не тича достатъчно бързо, и после ще се огледат за вода или за някого, който може да направи операция на апендикса, или за някого, който може да попречи на наистина лудите да им прережат гърлата, докато спят. И имат намерение да открият колко плъхове живеят в града, не човешки плъхове, а плъхове, плъхове, и ще разберат, че плъховете са последното нещо, което се дави, изгаря, гладува; че те са първото нещо, което може да намери храна и вода, защото правят това от векове без чужда помощ. Плъховете са истинските революционери, истинските нелегални, но те не ти искат задника, освен за да го изгризат, и не се интересуват от ОООООООООМММ.

Аз не казвам да се откажете, аз съм за истинския човешки дух, където и да е той, където и да се крие, какъвто и да е той. Но се пазете от каубоите, които правят нещата да звучат добре и ви изоставят на някое плато с четири безкомпромисни ченгета и осмина-деветима от националната гвардия и само пъпът ви е последна молитва. Момчетата, които крещят по градските паркове, призовавайки ви да се жертвате, обикновено са най-далече, когато започнат престрелките, те искат да живеят, за да напишат мемоарите си.

Преди се мамеше с религията, не измамата на голямата църква, която беше досада, всеки се отегчаваше, включително проповедникът. Исусе, как само не спираха, аз ходех там пиян, сядах и гледах, особено след като ме изхвърлят от баровете, беше по-добре от това да хвана пътя за вкъщи и да се хвана за питона. Най-добрите места на религиозни мошеници бяха Лос Анджелис, следван от Ню Йорк и Фили. Тези проповедници бяха артисти, човече, те почти ме караха да се търкалям по пода. Повечето от тях се съвземаха след махмурлук, с кръвясали очи, нуждаеха се най-вече от $$$ за някакво пиене или дори за боцкане, не знам, мамка му.

Те почти ме караха да се търкалям по пода и аз бях доста спокоен и доста уморен, беше по-добре от някоя путка дори ако кефът е само наполовина. Искам да благодаря на тези симпатяги, повечето от тях негри, извинете, чернокожи, за някои забавни нощи; мисля, че ако някога съм писал поезия, може би съм откраднал нещо от тях.

Но сега тази игра изчезва, просто Бог не им плащаше наема или не изникваше с бутилка вино, независимо колко крещяха, или мърляха последните си чисти дрехи по онзи под. Бог рече ЧАКАЙТЕ, но е трудно да ЧАКАШ, когато си с празен стомах и душата ти не се чувства съвсем добре, и може би ще доживееш само до 55, и последния път, когато Бог се яви, беше преди почти 2 000 години, и тогава той направи няколко евтини циркаджийски номера, позволи на някакви евреи да го надхитрят, сетне офейка от сцената. Човек дяволски се уморява от страданието. Зъбите в устата му са достатъчни, за да убият него или все същата жена във все същия малък град.

Религиозните шарлатани настъпват заедно с революционните шарлатани и не можете да различите задник от путка. Братя, осъзнайте това и ето ви началото, слушайте внимателно и ето ви началото, преглътнете всичко и сте мъртви. Бог се показа иззад дървото, отнесе змията и райската стегната путка и сега Карл Маркс хвърля златни ябълки от същото дърво, най-често гримиран като негър.

Ако има борба, а аз вярвам, че има, винаги е имало, тя е тази, която създаде Ван Гоговците и Малеровците, както и Дизи Гилеспиевците и Чарли Паркъровците, то моля ви, пазете се от лидерите си, защото сред вашите редови членове има мнозина, които биха предпочели да бъдат директори на "Дженеръл Мотърс", отколкото да изгорят бензиностанцията на "Шел" на ъгъла, но понеже не могат да имат едното, взимат другото, това са човешките плъхове на вековете, които са ни държали там, където сме. Това е Дубчек, който се връща от Русия половин човек, изплашен от психическа смърт, човек най-накрая трябва да научи, че е по-добре да умре с бавно отрязани топки, отколкото да живее по какъвто и да било друг начин, глупаво? Не по-глупаво от най-голямото чудо. Но ако сте хванати в капана, винаги разберете за какво ще ви изтъргуват, точно за какво, иначе душата ви ще рухне. Казанова прокарвал пръсти, ръце по дрехите на дамите, докато мъже били разкъсвани на парчета в кралския двор; но Казанова също умрял – едно старче с голям пенис и дълъг език и без никакъв кураж. Ако кажа, че е живял добре, ще е вярно; ако кажа, че мога да плюя на гроба му, без да ми мигне окото, също ще е вярно. Жените обикновено тичат след най-големия глупак, когото могат да намерят; ето затова човешката раса е на днешното дередже: ние завъдихме умните и издръжливи Казанови, кухи отвътре като шоколадовите великденски зайчета, с които залъгваме горките си деца.

Люпилото на изкуствата подобно люпилото на революционерите лази заедно с най-невъобразимите въшлясали ненормалници, които търсят утешение в кока-кола, защото не могат да си намерят работа нито като миячи на чинии, нито могат да рисуват като Сезан. Ако шаблонът не те иска, остава ти единствено да се молиш или да работиш за нов шаблон. И когато откриеш, че този шаблон не те иска, тогава защо не някой друг? Всеки е доволен по своя си начин.

Все пак на моята възраст се радвам, че живея в тази епоха. МАЛКИЯТ ЧОВЕК ПРОСТО СЕ УМОРИ ДА ПОЕМА ТОЛКОВА МНОГО ЛАЙНА. Случва се навсякъде – Прага, Уотс[5], Унгария, Виетнам, не е правителството. А Човекът срещу правителството. Човекът, който не може вече да бъде мамен от бяла Коледа с гласа на Бинг Крозби и боядисани великденски яйца, които трябва да са скрити от децата, а децата да се ПОТРУДЯТ, ЗА ДА ГИ НАМЕРЯТ, за бъдещите президенти на Америка, чиито лица на телевизионните екрани трябва да те накарат да изтичаш в банята и да повърнеш.

Харесва ми това време, харесва ми това чувство, младите най-накрая започнаха да мислят, и младите стават все повече и повече, но всеки път, когато намерят свой водач, изразяващ чувствата им, този водач бива убит. Старите и окопаните са уплашени, те знаят, че революцията може да проникне през избирателните списъци по американския начин. Можем да ги убием без куршум, можем да ги убием просто като станем по-истински и по-човечни и не гласуваме за боклуците, но те са умни. Какво ни предлагат? Хъмфри или Никсън. Както казах, студено лайно, топло лайно, все си е лайно.

Досега не са ме пречукали единствено поради факта, че аз съм малко лайно, аполитичен. Аз наблюдавам, не взимам ничия страна освен тази на човешкия дух, което в крайна сметка звучи доста повърхностно, като уличен търговец, но което означава главно моя дух, също и твоя дух, защото ако не съм истински жив, как ще те видя?

Човече, иска ми се да видя хубав чифт обувки на краката на всеки по улицата и всеки да получава добро чукане и храна на корем. Боже, за последно чуках през 1966 и оттогава съм на чекии, никоя чекия не може да се сравни с вълшебната дупка.

Тежки времена, братя, и аз не знам точно какво да ви кажа. Бял съм, но трябва да призная – не се предоверявайте на тази работа с боята – подвеждаща е, а аз не харесвам и измамни лайна, но съм виждал доста от вас, черни момчета, които могат да ме накарат да повръщам по целия път от Венис Уест до Маями Бийч. Душата няма кожа; душата има само същина, която иска да ПЕЕ, в крайна сметка не можете ли да я чуете, братя? Нежно, не можете ли да я чуете, братя? Едно чукане и нов кадилак няма да решат проклетия проблем. Попай ще е с едно око и Никсън ще е вашият следващ президент. Христос се изплъзна от кръста и сега ние сме заковани към скапаняка, черно-бели, бялочерни, напълно.

Изборът ни почти не е избор, ако се движим твърде бързо, сме мъртви, ако не се движим достатъчно бързо, сме мъртви, това не са нашите карти. Как ще сереш с напъхана в задника ти християнска запушалка, дълга 2 000 фута?

За да се научите, не четете Карл Маркс, много сух боклук. Моля ви, учете се от духа. Маркс е само танкове, пърпорещи из Прага, не позволявайте да ви хванат по този начин, моля ви. Преди всичко четете Селин. Най-великият писател от 2 000 години, разбира се, ЧУЖДЕНЕЦЪТ на Камю трябва да свърши работа. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ, БРАТЯТА, всичко на Кафка. Всички произведения на неизвестния писател Джон Фанти. Разказите на Тургенев. Избягвайте Фокнър, Шекспир и особено Джордж Бърнард Шоу, най-високопарната фантазия на Вековете, реално, надуто с истини лайно с невероятни политически и литературни връзки. Единственият от по-младите, за които се сещам, дето има ясно и сигурно бъдеще и лиже задници, когато се наложи, е Хемингуей, но разликата между Хемингуей и Шоу е в това, че Хемингуей е написал няколко добри ранни творби, докато Шоу до края на живота си е писал повърхностни и тъпи лайна.

Та тук смесваме Революцията и Литературата и те си пасват, някак си всичко пасва, но мен ме наляга умора и чакам утрешния ден.

Дали Човекът ще почука на вратата ми? На кого му пука?

Надявам се, че с това съм успял да ви разлея чая.

Така ли свършва всичко? Смърт през носа на всичко? Колко икономично. Колко плагиатско. Колко брутално. Суров хамбургер, зарязан и смърдящ на печката.

Той повърна на гърдите си, твърде зле му беше, за да се мръдне.

Никога не смесвай хапчета с уиски, човече, не са се шегували.

Усети как душата му се изсули изпод тялото, чувстваше я как виси там с главата надолу като котка и краката ѝ стискаха пружините.

Кучко, ела тука! Каза на душата си. Душата му се изсмя. Твърде дълго ти се отнасяше с мен твърде зле, миличък. Получаваш, каквото си заслужил.

Беше около три през нощта.

При него не умирането имаше значение, при него ставаше дума за частите, останали неразрешени и разхвърляни – четиригодишна дъщеря в някое хипарско сборище в Аризона; чорапи и гащи по пода, чинии в мивката; неплатена кола, сметки за бензин, сметки за ток, сметки за телефон; и части от него бяха оставени в почти всеки щат в Съюза, части от него оставени в немитите путки на половин стотак курви; части от него оставени на флагщокове и аварийни изходи, празни паркинги, часове по католическо вероучение, затворнически килии, лодки; части от него оставени в лепенки лейкопласт и в клоаки; части от него оставени в захвърлени будилници, захвърлени обувки, захвърлени жени, захвърлени приятели...

Беше толкова тъжно, толкова ужасно тъжно. Кой може да разкара тъгата такава, каквато е в действителност? Никой. Така е. Никой не може и никога не го е правил, може само да се опита и да стане по-тъжен от тъжен, защото няма път към къщи.

Повърна пак, после легна неподвижно, чуваше щурците. Щурци в Холивуд, щурци на булевард "Сънсет". Здрави щурци: това е всичко, което имаше той. Преебах се, Боже, преебах се, помисли си. Да, братле, прееба се, каза душата му. Но аз искам пак да видя малкото си момиченце, каза той на душата си.

Пак да видиш малкото си момиченце? Ти не си писател! Ти не си мъж ти си мекотело!

Мекотело съм, отговорих на душата си, права си, мекотело съм.

Беше стигнал края на всички церове, бирата не влизаше. Дори и вода. Нито хапчета, нито хероин, нито хашиш, нито трева, нито любов, нито ветрец, нито звук – само щурци – нито надежда – само щурци – нито дори кибритена клечка да изгори това шибано място, после стана по-зле.

Същата мелодия започна да звучи отново и отново в главата му:

"по-добре за бизнеса си погрижи се, мистър Бизнесмен, докато все още можеш..." и това е. Същата мелодия отново и отново:

"по-добре за бизнеса си погрижи се, мистър Бизнесмен, докато все още можеш..."

"по-добре за бизнеса..."

"по-добре..."

"по-...^"

С усилие, заето само от лудостта на пространството (кой може да разкара тъгата? Никой.), той посегна и включи малката лампа за четене, която тогава беше просто една гола електрическа крушка, абажурът много отдавна бе строшен (кой може да разкара тъгата?), и взе една картичка, намерена в пощенската кутия преди няколко дни, и на картичката пишеше:

Редовете преминаха в немарливи и неучтиви драскулки на дебелаци, които за щастие живеят на земята без нужда от особен ум или смелост.

Нещо за заминаване за Англия утре. Бавно пристигащи стихове, твърде много мазнина и малко посещения, твърде голяма доза от света, висящ на върха на кура си.

"Смятаме те за най-великия поет след Елиът." После подписът на професора и подписът на студента му любимец.

Само от Елиът насам? Какъв кратък период, той бе научил тия копелета как се пише жива поезия на яснотата и сега те си развяваха гъзовете из Европа, докато той умираше сам в долнопробна стая в Холивуд.

"По-добре за бизнеса си погрижи се, мистър Бизнесмен, докато все още можеш..."

Захвърли картичката на пода. Нямаше значение, да можеше само да почувства малко истински добро първокласно самосъжаление или малко второкласен гняв или малко говнярска отмъстителност, това би могло да го спаси, но всичко беше сухо вътре в него, сухо и глупаво и точно каквото си е било отдавна.

Професорите бяха започнали да чукат на вратата преди около две години, опитвайки да разберат как се получава, и нямаше нищо, което да им подскаже, професорите до един бяха еднакви – малко превзети и с доста женствени маниери, с дългурести крака, големи като прозорец очи и накрая доста глупави, така че посещенията им изобщо не му бяха приятни. Те всъщност представляваха тъпанарските благородници на променяща се структура, която подобно малоумник в сладкарница отказваше да види как стените изгарят и се срутват, техният сладкиш беше мозъкът.

– Придържането към интелекта, придържането към интелекта, придържането...

"по-добре за бизнеса си погрижи се, мистър Бизнесмен, докато все още можеш..."

И божичко, той бил мекотело, всичките яки стихотворения; беше се правил на як мъж цял живот, но той беше мек. Всеки беше мек всъщност...твърдостта съществуваше само за да предпазва меките, каква нелепа примка.

Почувства нуждата да стане от леглото, струваше му усилия. Оповръща целия коридор, повръщанията изкараха жълтозелена каша и малко кръв. Първо жега, после мраз; после мраз, после жега. И крака като яки слонски крака. Туп. Туп. Туп...и виж (той смигна на някого някъде): стенещото и ужасено Око на Конфуций над последното му питие, отвей тъгата.

Отиде в предната стая, мислейки си – късметлия съм да съм наел предна стая, дори сега – "хей, мистър Бизнесмен..."

И се опита да седне на един стол, не улучи, лошо удари опашката си на пода, изсмя се и после погледна към телефона.

Ето как свършва един самотник: мъртъв сам. Умиращ сам.

Един самотник трябва да се подготви отрано. Всичките ми стихове няма да помогнат, всичките жени, които съм изчукал, няма да помогнат, всичките жени, които не съм изчукал, няма да помогнат, имам нужда от някой, който да разкара тъгата ми. Имам нужда от някой, който да каже, разбирам, хлапе, сега го приеми и умри.

Той погледна към телефона, мисли и мисли и мисли, мисли на кого би могъл да звънне, който би успял да разкара тъгата му, просто да каже облекчителните думи, и изреди малкото хора, които познаваше сред милиардите – изреди ги един по един, малкото, които познаваше. Знаеше, че е твърде рано сутринта, едва ли беше удобно време да умре, не беше подходящо, и че те щяха да си помислят, че само се прави на шут или е фиркан, или се будалка, или има сълзливо пиянство, или е луд, и той не можеше да ги мрази или вини за това – всеки беше заключен, изолиран, откъснат, всеки си беше в собствената клетчица. Хей, мистър Бизнесмен...

Мамичката му!

Който беше измислил играта, бе скалъпил спретнат малък шедьовър, наречи го Господ, и него го целеха в челото, но той никога не се показваше, така че да можеш да Го зърнеш. Ерата на убийците беше пропуснала най-големия от всички, по-рано те почти бяха изгърбили сина, но той се измъкна и ние все още се олюляваме по хлъзгави подове на бани. Светият Дух никога не се показваше; той само си лежеше и си биеше чекии. Най-умният от всички.

Да можех само да се обадя на малката ми дъщеричка, щях да умра щастлив, си помисли той.

Душата му излезе от спалнята, държейки се за празна бирена кутийка.

– Ах ти, мекушавец, ти мекушав, мекушав шибаняк! Твоята малка дъщеричка е в хипарско сборище, докато майка ѝ мачка топките на разни идиоти. Получи си го, самотнико, лайнар такъв!

...имаш нужда от любов, имаш нужда от любов, любовта ще те докопа накрая, приятел! Ще ме докопа накрая?

Голяма Смърт чрез бой, мда.

Започна да се смее. После спря. Повърна пак. Този път повече кръв. Почти само кръв.

Забрави за телефона и се запъти обратно към дивана.

– ...имаш нужда от любов, имаш нужда от любов...

Е, слава богу, помисли си той, така или иначе, смениха плочата, умирането не идваше толкова лесно, колкото той си мислеше, имаше кръв навсякъде и завесите бяха спуснати. Хората се приготвяха да отиват на работа, по едно време, докато се претъркулваше, май зърна библиотечния шкаф, всичките си стихосбирки, и знаеше, че се е провалил, дори не от Елиът насам, дори не от вчера сутринта насам, беше пропилял живота си, бе просто още една маймуна на дървото, която пада в устата на тигъра, и за момент му стана тъжно, но само за момент.

Всичко беше наред и разкарването на тъгата нямаше значение. Сачмо, върви си у дома. Шостакович, с твоята Пета, забрави. Пьотър Илич Чайковски, понеже си се оженил за сопрано с бръчици под очите, и лесбийка, когато дори не си бил мъж, забрави. Всички ни е съблазнил огънят и всички сме се провалили като тъпанари, писатели, художници, доктори, сводници, зелени барети, миячи на чинии, зъболекари, акробати на трапец и крушоберачи.

Всеки човек, прикован към собствения си специален кръст.

Отвей тъгата.

– Имаш нужда от любов, имаш нужда от любов...

После той стана и дръпна всички завеси, проклетите завеси бяха прогнили, късаха се при допира, разпадаха се, съскаха като зла жена, падаха на пода.

Проклетото слънце беше прогнило, изкарваше същите стари цветя, същите стари млади момичета навсякъде.

Наблюдаваше как хората отиват на работа, не знаеше повече, отколкото когато и да било.

Липсата на сигурност от знанието беше същото като сигурността на незнанието.

Ни едно от двете не беше по-добро; ни едно от двете не беше нищо.

Просна се на дивана на хазяина, неговия диван, за момента.

След цялата мизерия нямаше нищо.

Той умря.

Малкият шивач беше доста щастлив, седеше си там и си шиеше, когато обаче онази жена дойде до вратата и позвъни, наруши спокойствието му.

– Квасена сметана! Продавам квасена сметана!

– Махай се, смръдла такава! – каза ѝ той. – Не ти ща проклетата квасена сметана!

– Пфууу! При теб смърди. Защо не изхвърлиш боклука? – Рече тя и избяга.

Тогава той се сети за трите трупа, единият беше в кухнята, проснат пред печката, другият беше изправен, закачен за яката в килера, вкочанен, висеше си там. Третият беше във ваната, седеше изправен, е, не точно изправен, защото главата едва се виждаше над ръба на ваната, мухите заприиждаха и това бе лошо. Изглеждаха много щастливи заради труповете, бяха се напили и когато той ги удряше, те ужасно се разгневяваха. Никога не беше чувал мухи да жужат така ядосано, дори го нападнаха и го ухапаха, та той ги остави на мира.

Отново седна да шие и пак се позвъни на вратата.

"Май никога няма да мога да ушия нещо" – помисли си той.

Беше приятелят му Хари.

– Здрасти, Хари.

– Здрасти, Джак.

Хари влезе.

– Каква е тази воня?

– Трупове.

– Трупове? Шегуваш ли се?

– Не, погледни наоколо.

Хари ги надуши, намери единия в кухнята, другия – в килера, третия – във ваната.

– Защо си ги убил? Полудя ли? Какво смяташ да правиш? Защо не скриеш телата, да се отървеш от тях? Полудя ли? Защо ги уби? Защо не се обадиш на полицията? Ума ли си загуби? Господи, СМЪРДИ! Слушай, човече, не ПРИБЛИЖАВАЙ до мен! Какво смяташ да правиш? Какво става? АААХХ! ВОНИ! ДРАЙФА МИ СЕ!

Джак не спря да шие. Той просто шиеше ли шиеше, все едно че се опитваше да се скрие.

– Джак, ще се обадя на полицията.

Хари тръгна към телефона, но му се догади, отиде в банята и повърна в чинията, докато главата на трупа във ваната стърчеше точно над ръба.

Той излезе и посегна към телефона, установи, че ако отвие капачката на слушалката, може да пъхне пениса си вътре. Плъзна го напред и назад и му хареса, много готино. След малко свърши, затвори телефона, закопча се и седна срещу Джак.

– Джак, ненормален ли си?

– Беки мисли, че съм луд. Заплашва ме, че ще ме прати в психиатрия.

Беки беше дъщерята на Джак.

– Тя знае ли за всички тези трупове?

– Не още. В командировка е в Ню Йорк. Закупчик е на един от големите универсални магазини, намери си хубава работа, гордея се с това момиче.

– А Мария знае ли?

Мария беше жената на Джак.

– Не знае. Тя вече не идва тук. Откакто си намери онази работа в пекарната, смята, че е нещо. Живее с друга жена. Понякога си мисля, че е станала лесбо.

– Човече, не мога да те издам на полицията, ти си ми приятел, трябва сам да оправиш нещата, имаш ли нещо против да ми кажеш защо уби тези хора?

– Не ми харесваха.

– Но ти не ходиш наоколо, убивайки хората, които не харесваш.

– Изобщо не ги харесвах.

– Джак?

– А?

– Искаш ли да използваш телефона?

– Ако нямаш нищо против.

– Това е твоят телефон, Джак.

Джак стана и се разкопча, пъхна пениса си в слушалката. Плъзна го напред и назад и му хареса, много готино. Свърши, закопча се, седна и пак започна да шие. После телефонът иззвъня. Върна се при него.

– Оо, здравей, Беки! Хубаво, че се обаждаш! Добре съм. Аа, да, разглобихме слушалката на телефона, затова. Хари и аз. Хари е какво? Наистина ли мислиш така? Аз мисля, че е свестен, нищо. Шия. Хари седи тук. Малко тъмен следобед. Доста е мрачно, като се замислиш, никакво слънце, край прозореца минават хора с грозни лица. Да, добре съм. Добре се чувствам, не, не още. Но имам замразен омар в хладилника, просто обичам омари, не, не съм я виждал, мисли си, че е голямата работа сега. Да, ще ѝ кажа. Не се притеснявай, дочуване, Беки!

Джак затвори и отново седна, продължи да шие.

– Знаеш ли – поде Хари, – това ми напомня на нещо. Когато бях млад, по дяволите тези мухи! Аз не съм МЪРТЪВ! Когато бях млад, вършех една работа, аз и другото хлапе, трябваше да мием мъртъвци, понякога имаше много хубави жени. Веднъж влязох и Мики – другото хлапе – беше яхнал една от тях. "Мики – викам му, – какво ПРАВИШ? ЗАСРАМИ СЕ!" Той само ме погледна косо и си продължи, когато слезе, каза: "Хари, чукал съм поне дузина от тях. Готино е! Пробвай я! Ще видиш!" "О, не!" – отвърнах му аз.

Веднъж, като миех една, бръкнах в нея с пръсти. Но никога не можах да направя нещо повече от това.

Джак си шиеше.

– Мислиш ли, че ти би пробвал някоя, Джак?

– Мамка му, не знам! Откъде да знам!

Не спря да шие. После каза:

– Слушай, Хари, имах тежка седмица, искам да ям нещо и да поспя, имам някакъв омар. Но съм странен, не обичам да ям с хора. Така че?

– Така че? Искаш да си ходя? Малко си разстроен, така че, добре, тръгвам си.

Хари стана.

– Не си тръгвай ядосан, Хари. Ние ще си останем приятели. Нека да оставим нещата така. Приятели сме от много отдавна.

– Разбира се, от 33. Такива бяха времената! ФДР[6], АНВ[7], АРП[8]. Но ние успяхме, днешните деца нищо не знаят.

– Със сигурност нищо не знаят.

– Ами довиждане, Джак.

– Довиждане, Хари.

Джак изпрати Хари, отвори вратата, гледаше как си тръгва, същите стари провиснали панталони, винаги се обличаше като тъпанар.

После влезе в кухнята, извади омара от фризера и прочете инструкциите. Винаги объркват инструкциите. След малко забеляза тялото пред фурната, трябваше да се отърве от него. Кръвта под него отдавна беше засъхнала, кръвта отдавна бе хванала коричка на пода. Най-накрая слънцето се показа иззад някакъв облак, беше станало късен следобед, почти вечер и небето порозовя и малко от розовото влезе през кухненския прозорец, можеше дори да се види как влиза, бавно, като гигантско тяло на охлюв, тялото беше с лице надолу, лице, обърнато към фурната, дясната ръка усукана под тялото с отворена вдигната длан, подаваща се от лявата му страна, розовото тяло на охлюва освети дланта, тя порозовя. Джак забеляза ръката, толкова розова, изглеждаше толкова невинна, просто длан, розова сама по себе си. Приличаше на цвете, за миг си помисли, че е помръднала, не, не беше помръднала, розова длан. Просто длан. Невинна длан. Джак стоеше и я наблюдаваше, после седна с омара и погледна дланта, след малко заплака, остави омара долу и обгърна главата си с ръце на масата и заплака, дълго плака, плака като жена. Плака като дете. Плака като всичко, после отиде в другата стая и вдигна телефонната слушалка.

– Оператор, свържете ме с полицейското управление, да, знам, че звучи странно; слушалката е разглобена, но искам да се свържа с полицейското управление.

Джак почака.

– Да? Добре, чуйте, убих човек! Трима човека! Сериозно говоря, да, сериозно говоря! Искам да дойдете да ме арестувате. И да докарате кола, за да натоварите телата, луд съм. Загубих си ума. Не знам как стана, какво?

Джак им даде адреса.

– Какво? Това е защото слушалката е разглобена, аз го направих, чуках телефона.

Мъжът продължи да говори, но Джак затвори, върна се в кухнята и седна на масата, и отново обгърна главата си с ръце. Не плака повече, просто седя там, докато слънцето вече не беше розово; него го нямаше и се стъмваше, и после си помисли за Беки, и после за самоубийство, и после не мислеше за нищо. Пакетираният южноафрикански омар се мъдреше до левия му лакът, така и не се захвана да го яде.

– Ред – рекох на хлапето, – за мацките аз вече не съществувам. Вината си е най-вече моя. Не ходя на танци, по църковни разпродажби, поетични четения, любовни сбирки, всички тия глупости, а точно по тия места курвите се предлагат. Преди го правех по баровете и във влака на връщане от Дел Map, навсякъде, където се пиеше, баровете вече не мога да ги понасям, типовете, дето си седят там, самотни, убиват времето и се надяват, че някоя сифилистична женска ще се отбие, цялата тази сцена е позор за човечеството.

Ред подхвърли бутилка бира във въздуха, хвана я и я отвори на ръба на масата.

– Всичко е в главата, Буковски, не ти трябва друго.

– Всичко е в оная ми работа, Ред. Трябва ми.

– Веднъж хванахме една стара алкохоличка, вързахме я с въже за леглото, взимахме по 50 цента на чукане. Всички сакати, ненормални и маниаци в района се изредиха да я чукат поне по веднъж, за три дни и три нощи май навъртяхме поне 500 парчета.

– Господи, Ред, повдига ми се от теб!

– Мислех, че ти си Старият мръсник.

– Само защото не си сменям чорапите всеки ден. Пуснахте ли я поне да уринира и да изхвърли изпражнения?

– Какво е "изпражнение"?

– Ох, мамка му. Давахте ли ѝ храна?

– Пияниците не ядат. Давахме ѝ пиячка.

– Повдига ми се.

– Защо?

– Било е зверски жестоко, зверски нечовешко, като се замисля, зверовете не биха го сторили.

– Изкарахме $250.

– На нея какво ѝ дадохте?

– Нищо. Оставихме я там още два дни под наем.

– Развързахте ли я?

– Естествено, не искахме да си докараме обвинение в убийство.

– Много мило от ваша страна.

– Говориш като проповедник.

– Вземи си още една бира.

– Мога да ти намеря мацка.

– Колко? 50 цента?

– Не, малко повече.

– Не, благодаря.

– Ето, виждаш ли, всъщност не го искаш.

– Може би си прав.

И двамата взехме по още една бира. Той я вкара доста бързо, сетне се изправи.

– Гледай, винаги нося малък бръснач, ето тук, под колана. Повечето скитници имат проблем с бръсненето, не и аз. Подготвен съм. А когато съм на път, нахлузвам два чифта панталони – виждаш ли – и щом стигна до някакъв град, свалям горния чифт, избръсвам се, измивам се, под тъмносинята си риза нося бяла, изплаквам я на мивката, слагам си вратовръзка, лъсвам си обувките, от магазин за дрехи 2-ра употреба си избирам подходящо сако за панталона и след два дни си намирам чиновническа работа сред лайната. Те и хабер си нямат, че току-що съм слязъл от товарен вагон, но не мога да я понасям тая работа, преди да съм се усетил, отново съм на път.

Не знаех какво да кажа, затова запазих мълчание и продължих да пия.

– И винаги нося този малък пикел в ръкава си на ластик от средата на ръката, виждаш ли?

– Ъхъ, виждам, един приятел казва, че отварачката за бира е страхотно оръжие.

– Приятелят ти е прав. Когато ченгетата ме хванат, моментално захвърлям пикела, вдигам ръце и изкрещявам "НЕ СТРЕЛЯЙТЕ!"...

(Ред разигра цялата сценка на килима.)

– ...и захвърлям пикела. Никога не го намират в мен. Не знам колко пикела съм изхвърлил, безброй.

– Някога използвал ли си пикела, Ред?

Той ме изгледа много странно.

– Ясно – рекох, – забрави въпроса.

Седнахме отново и засмукахме бирите.

– Веднъж попаднах на твоята колонка в една къща със стаи под наем. Според мен си велик писател.

– Благодаря – отвърнах.

– Опитвал съм се да бъда писател, но не се получава, сядам, но нищо не излиза.

– На колко си години?

– Двайсет и една.

– Има време.

Той седеше и размишляваше над възможността да стане писател, след това бръкна в задния си джоб.

– Дадоха ми това, за да си трая.

Беше портфейл, изработен от тънки ивици кожа.

– Кой ти го даде?

– Видях как двама убиват някакъв тип и ми го дадоха, за да си мълча.

– Защо го убиха?

– Заради този портфейл със седем долара в него.

– Как го направиха?

– С камък, пиеше вино и когато се напи, те му разбиха черепа с камък, и му взеха портфейла, аз гледах.

– Какво направиха с тялото?

– Рано сутринта влакът спря за вода. Изнесоха тялото и го изхвърлиха в тревата под един мост. след това се качиха обратно във вагона и влакът тръгна.

– Мммм – изръмжах аз.

– След време ченгетата откриват трупа, поглеждат дрехите, пиянската мутра, виждат, че няма документи, просто заличават случая от протоколите, поредният скитник, без значение.

Седяхме и пихме още няколко часа, а аз разказах няколко истории, не толкова добри, после и двамата се умълчахме. Продължихме да мислим.

После Ред стана.

– Ами, виж, човече, трябва да изчезвам, но беше хубава вечер.

Станах.

– Много хубава, Ред.

– Айде начи ще се видим.

– Ще се видим начи, Ред.

Някак с колебание се разделяхме, добра нощ беше.

– Чао, хлапе.

– Чао, Буковски.

Видях го как свива вляво покрай храста, в посока към "Норманди", в посока към Върмонт, където живееше в стая под наем и си бе платил за още три-четири дни, и после се изгуби, а каквото беше останало от луната, се промъкна вътре, промъкна се, и аз затворих вратата, пресуших една последна уморена бира, лампите угасени, отправих се към леглото, съблякох се, пльоснах се, а в това време долу в жп парковете те пресичаха линиите, избирайки си вагони, места, мечтани цели: по-добри градове, по-добри времена, по-добра любов, по-добър късмет, по-добро каквото и да е, те никога няма да го намерят, никога няма да спрат да търсят.

Заспах.

Казваше се Хенри Бекет и беше понеделник сутрин, току-що беше станал, бе погледнал през прозореца и бе видял жена с много къса минипола, мислейки си, почти свиквам с това, много лошо. И все пак една жена трябва да има нещо върху себе си, в противен случай няма какво да махнеш. Суровото месо си е просто сурово месо.

Вече беше обул късите си гащета и отиваше към банята да се избръсне, когато се погледна в огледалото, видя, че лицето му е златисто на зелени точки, погледна се отново, като продължаваше да държи четката за бръснене, в следващия момент четката падна на пода. Лицето остана в огледалото: златисто на зелени точки, стените започнаха да се движат. Хенри се хвана за мивката, успя някак да се добере обратно до спалнята и се пльосна на леглото по корем, остана така в продължение на пет минути, а умът му подскачаше, тупкаше, мяташе се, повръщаше, след това стана, отиде в банята и отново погледна в огледалото: златисто лице на зелени точки, светлозлатисто лице на светлозелени точки.

Отиде до телефона.

– Здравейте, обажда се Хенри Бекет. Днес няма да мога да дойда на работа, лошо ми е. Какво? О, стомахът ми е ужасно разстроен, ужасно разстроен, затвори.

Отново отиде в банята, полза никаква, лицето изглеждаше по същия начин, напълни ваната с вода и отиде до телефона. Сестрата искаше да му даде час за следващата сряда.

– Вижте, случаят е спешен! Трябва да видя доктора днес! Въпросът е на живот и смърт! Не мога да ви кажа, не, не мога, но, моля ви, сместете ме в графика за днес! Трябва да го направите!

Даде му час за 3.30.

Свали гащетата и влезе във ваната, забеляза, че тялото му също е златисто на зелени точки, цялото. Окраската покриваше корема, гърба, тестисите, пениса, не можеше да се изстърже със сапун, изправи се, избърса се и обу гащетата.

Телефонът иззвъня. Беше Глория. Приятелката му. Работеше в центъра.

– Глория, не мога да ти кажа какъв е проблемът, ужасно е. Не, нямам сифилис, по-лошо е. Не мога да ти кажа. Няма да повярваш.

Каза му, че ще дойде през обедната почивка.

– Моля те, недей, мила, ще се самоубия.

– Идвам още сега! – отсече тя.

– Моля те, МОЛЯ ТЕ, недей...

Тя затвори, той погледна телефона, остави го и отново отиде в банята, никаква промяна, върна се в спалнята, протегна се на леглото и се загледа в пукнатините по тавана, за първи път забелязваше пукнатините по тавана, изглеждаха много сърдечни, чаровни, приятелски настроени, чуваше уличното движение, някое и друго чуруликане на птица, гласовете по улицата – някаква жена казваше на детето си "хайде, върви по-бързо, моля те", а от време на време долиташе и шумът на моторен самолет.

Звънецът на входната врата иззвъня. Той отиде в предната стая и надникна през завесите, беше Глория, облечена в бяла блуза и синя лятна пола. Изглеждаше по-добре от всеки друг път. Ягодова блондинка, пращяща от живот; доста грозен нос, доста дебел, но когато свикнеш с носа, обикваш и него. Усещаше как сърцето му тиктака като бомба в празен гардероб, сякаш вътрешностите му са остъргани и е останало само сърцето, което бие кухо. Бие кухо.

– Не мога да те пусна, Глория!

– Отвори проклетата врата, тъп задник!– Виждаше я как се опитва да го съзре през завесите.

– Глория, не разбираш...

– Казах, ОТВОРИ ВРАТАТА!

– Добре де – извика той, – добре, по дяволите!

Усещаше как потта се усуква по главата му, спуска се зад ушите и се стича по врата, отвори вратата рязко.

– ГОСПОДИ! – тя нададе вик, който възпря с ръка.

– КАЗАХ ти, опитах се да ти КАЖА, КАЗАХ ти!

Той отстъпи назад, тя затвори вратата и пристъпи към него.

– Какво е?

– Не знам. За бога, не знам. Не ме докосвай, не ме пипай, може да е заразно.

– Горкичкият Хенри, о, горкичкото ми момче... продължаваше да се приближава към него. Той се спъна в кофата за боклук.

– По дяволите, казах ти да не се приближаваш!

– Че защо, изглеждаш почти хубав!

– ПОЧТИ! – изкрещя той. – НО НЕ МОГА ДА ПРОДАВАМ ЗАСТРАХОВКИ В ТОЗИ ВИД, НАЛИ?

И двамата избухнаха в смях. Сетне той се озова на канапето и се разплака, стискаше златнозеленото си лице в шепи и плачеше.

– Господи, защо не може да е рак, инфаркт, нещо хубаво и чисто? Господ се е изсрал върху ми, това е цялата работа, господ се е изсрал върху ми!

Тя го зацелува по врата и през ръцете, прикриващи лицето му. Той я отблъсна.

– Престани, престани!

– Обичам те, Хенри, не ми пука за това.

– Проклети жени, вие сте луди.

– Естествено, кога ти е часът при лекаря?

– В 3.30.

– Трябва да се връщам на работа, обади ми се, когато разбереш нещо. Ще дойда довечера.

– Добре, добре – отвърна той и тя си тръгна.

В 3.10 часа той вече се бе спретнал с нахлупена над очите шапка и шал, омотан около гърлото, носеше тъмни очила. По пътя към кабинета на лекаря караше с поглед, вперен право напред, като се опитваше да изглежда невидим, явно никой не го забеляза.

В чакалнята на доктора всички четяха "Лайф", "Лук", "Нюзуик" и прочие, столовете и канапетата не стигаха и беше задушно. Прелистваха се страници, той се втренчи в своето списание, опитвайки се да остане незабелязан, всичко беше наред в продължение на петнайсет или двайсет минути и тогава едно малко момиче, което търчеше наоколо и тупкаше балонче, го тупна край него, то се удари в обувката му и когато отскочи, тя го хвана и погледна към Хенри, след което отиде при една много грозна жена с уши като малки палачинки и очи като вътрешности на паякови души и попита:

– Мамче, на онзи мъж там какво му е на ЛИЦЕТО?

А мамчето изсъска:

– Шшшшт!

– НО ТО ЦЯЛОТО Е ЖЪЛТО НА ОГРОМНИ МОРАВИ ПЕТНА!

– Мери Ан, казах ти да мълчиш! Просто седни веднага тук до мен и престани да търчиш наоколо! ВЕДНАГА, казах, СЕДНИ ТУК!

– О, мамче!

Момиченцето седна, подсмъркна, погледна лицето му, подсмъркна и го погледна отново.

Извикаха момиченцето и майка му в кабинета, извикаха други, влизаха и излизаха разни хора. Накрая докторът го повика.

– Господин Бекет.

Той последва лекаря в кабинета.

– Как сте, господин Бекет?

– Погледнете ме и ще видите.

Докторът се обърна.

– Мили боже! – възкликна.

– Да – измънка господин Бекет.

– Никога не съм виждал нищо подобно! Моля, съблечете се и седнете на масата, кога се появи за първи път?

– Тази сутрин, когато се събудих.

– Как се чувствате?

– Все едно съм омазан с лайно, което не може да се изчисти.

– Физически, имам предвид.

– Чувствах се добре, докато не се погледнах в огледалото.

Докторът сложи апарата на ръката му.

– Кръвно налягане – нормално.

– Да зарежем тия глупости, докторе, още малко и ще ме качите на кантара, не знаете какво е, нали?

– Не, никога виждал не съм подобно нещо.

– Граматиката ви куца, докторе, откъде сте?

– От Австрия.

– Австрия, какво ще правите с мен?

– Не знам. Мога да ви пратя при дерматолог, в болница, на изследвания.

– Сигурен съм, че ще съм им много интересен, но няма да изчезне, никога.

Лекарят се зае да преслушва сърцето му. Бекет бутна стетоскопа. Започна да се облича.

– Не бъдете тъй припрян, господин Бекет, моля ви.

Облече се и излезе, остави шапката, шала, тъмните очила. Върна се у дома и взе ловната си пушка и достатъчно амуниции да избие цял батальон. Намери отбивката на автострадата, която водеше към малка могила, могилата беше с изглед към един опасен завой, на който колите намаляваха скоростта. Защо изобщо бе обърнал внимание на могилата, представа си нямаше, излезе от колата и се изкачи на върха на най-високата издаденост. Почисти оптическия мерник, зареди, махна предпазителя и залегна.

Първоначално не се получаваше, всеки път, когато се прицелваше, изстрелът попадаше зад колата, след това започна да проследява колата през мерника, скоростта на всяка кола беше практически една и съща, но той инстинктивно съобразяваше изстрела си с променящата се скорост на всяка кола. Първата, която улучи, беше много странна. Куршумът попадна в дясното слепоочие и мъжът сякаш погледна право нагоре към него, след което колата подскочи, удари се в оградата, прекатури се на една страна, а той се прицели в следващата кола, караше я жена, не я улучи, но удари двигателя, избухнаха пламъци, а тя просто си седеше в колата, пищеше, махаше с ръце и гореше, не искаше да я гледа как гори. Застреля я и движението спря. Хората заизлизаха от колите си. Реши повече да не стреля по жени. Лош вкус. Нито по деца. Лош вкус. Лекар от Австрия, защо не си седят в Австрия? Няма ли болни в Австрия? Уцели още четирима или петима мъже, преди да се усетят, че е открита стрелба, след това пристигнаха патрулиращи коли и линейки, блокираха автострадата, остави ги да натоварят убитите и ранените в линейките, не стреля по санитарите, стреля по ченгетата, уцели едно ченге, доста едър тип. Загуби представа за времето, мръкна се. Усети, че се придвижват към него нагоре по могилата, не остана на същото място, тръгна към тях. Приклещи двама в засада от левия фланг, последва стрелба отдясно, която го прати обратно нагоре към могилата, притискаха го. Установената позиция беше най-лошото нещо. Опита се да направи още един пробив, но огънят беше много силен, бавно се отдръпна към могилата, опитвайки се да запази колкото се може повече от територията си. Чуваше ги как говорят и псуват. бяха много, спря да стреля и зачака, улучи още един, видя някакъв крак през храсталака, прицели се там, където мислеше, че е торсът, чу писък и се придвижи нагоре към могилата, ставаше все по-тъмно. Глория би го зарязала. Той би зарязал Глория с такава оцветка. Можеш ли да си представиш да заведеш моравозлатно момиче на концерт на Брамс?

Притиснаха го на върха на могилата, но нямаха храсти за прикритие, само малки скални блокове, а всички те искаха да се приберат вкъщи живи. Прецени, че може да издържи доста време, започнаха да изстрелват сигнални ракети нагоре по могилата, той уцели някои от тях, но части от другите останаха и много скоро вече горяха твърде голям брой ракети, за да може да ги изгаси, стреляха по него, все повече се приближаваха... мамка му. Мамка му. Добре.

Една сигнална ракета светна съвсем близо и Хенри видя ръцете си, хванали пушката, погледна отново, ръцете му бяха БЕЛИ.

БЕЛИ!

Ракетата изгасна!

Той беше БЯЛ, БЯЛ, БЯЛ!

– ХЕЙ! – извика. – КРАЙ! ПРЕДАВАМ СЕ! КРАЙ!

Хенри разкъса ризата си, погледна гърдите си: БЕЛИ.

Свали си ризата, завърза я за върха на пушката, размаха я.

Те спряха да стрелят, нелепият шантав сън бе свършил, човекът на точки бе свършил, клоунът се бе изпарил, какъв майтап, какви глупости, беше ли се случило? Няма начин да се беше случило, трябва да е било плод на фантазията му. Или пък се бе случило? Хирошима случил ли се е? Някога нещо случвало ли се е наистина?

Запрати пушката си към тях, запрати я силно. После бавно закрачи към тях, с високо вдигнати ръце, крещейки:

– КРАЙ! ПРЕДАВАМ СЕ! ПРЕДАВАМ СЕ! ПРЕДАВАМ СЕ!

Докато се движеше към тях, чуваше гласове.

– Какво ще правим, човече?

– Не знам. Внимавай да не е номер.

– Той уби Еди и Уийвър. Мразя го до смърт.

– Приближава се.

– КРАЙ! ПРЕДАВАМ СЕ!

Едно от ченгетата изстреля пет куршума, три в корема, два в белите дробове, оставиха го така цяла една минута, без никой да мърда, после се показаха. Този, който го застреля, дойде пръв. Обърна по гръб тялото с обувката си. Беше чернокожо ченге, Ейдриън Томпсън, 114 килограма, с почти изплатен апартамент близо до Уест Сайд, и той се ухили на лунната светлина.

Колите пак се движеха по автострадата както обикновено.

Навсякъде висим по стените на света и в най-мрачните периоди на махмурлук се сещам за двама приятели, които ме съветват за различни начини на самоубийство, какво по-добро доказателство за вярно другарство? Eдин от приятелите ми има белези от бръснач по цялата си лява ръка, другият се тъпче с купища хапчета през рунтавата си черна брада, и двамата пишат поезия, има нещо в писането на поезия, което докарва човек до ръба. Все пак вероятно и тримата ще доживеем до деветдесет, можете ли да си представите света през 2010 г. сл. Хр.? Разбира се, начинът, по който ще изглежда, до голяма степен зависи от Бомбата, предполагам, че хората все така ще ядат яйца за закуска, ще имат сексуални проблеми, ще пишат поезия, ще се самоубиват.

Мисля, че през 1954 г. за последно се опитах да се самоубия. Живеех на третия етаж в апартамент на "Н. Марипоса Авеню", затворих всички прозорци, включих печката и пуснах газта, без да я паля, разбира се. После се излегнах на леглото, докато изтича, газта съска много успокояващо. Заспах, щеше да подейства, само че от вдишването на газта получих силно главоболие, от което се събудих, станах от леглото, смеейки се и казвайки си: "Глупак такъв, не искаш да се самоубиваш!" изключих газта и отворих прозорците. Не спрях да се смея. Изглеждаше много странна шега. А пък и автоматичният механизъм на печката не работеше, иначе искрицата щеше да ме запрати от скъпоценния ми малък престой право в Ада.

Няколко години по-рано се събудих от едноседмичен запой и бях твърдо решен да се самоубия. По онова време живеех с една мацка и не работех, парите бяха свършили, трябваше да се плати наемът и дори да успеех да си намеря някаква работа като за пропадляк, тя щеше да изглежда просто като друг вид смърт. Реших да се самоубия, когато тя излезе от стаята първия път. Междувременно излязох на улицата, малко любопитен, съвсем малко. Какъв е денят, по време на запоите ни – дните и нощите се сливаха, само пиехме и правехме любов непрекъснато. Беше около обед и аз поех надолу по хълма, за да разгледам пресата на ъгъла. Според вестника беше петък, е, петък бе хубав ден като всеки друг. После видях заглавието. БРАТОВЧЕДЪТ НА МИЛТЪН БЪРЛ, УДАРЕН ПО ГЛАВАТА ОТ ПАДАЩА СКАЛА.

Как, по дяволите, да се самоубиеш, като пишат такива заглавия? Откраднах вестника и се върнах в стаята.

– Познай! – казах аз.

– Какво? – попита тя.

– Братовчедът на Милтън Бърл е ударен по главата от падаща скала.

– АРЕ СТИГА БЕ!

– Да.

– Чудя се каква скала го е ударила.

– Смятам, че е била кръгла, гладка и жълта.

– Да, и аз така мисля.

– Чудя се какви очи има братовчедът на Милтън Бърл.

– Предполагам кафеникави, много светлокафяви.

– Светлокафяви очи, светложълта скала.

– ТУП!

– Да, ТУП!

Излязох навън, халосах няколко бутилки и в крайна сметка се радвахме на много приятен ден. Мисля, че името на вестника с онова заглавие беше "Експрес" или "Ивнинг Хералд". Не съм сигурен, както и да е, искам да му благодаря, който и да е вестникът, също и на братовчеда на Милтън Бърл, и на кръглата, гладка жълта скала.

Е, тъй като явно темата е самоубийството, спомням си как някога работех на доковете, имахме навика да обядваме на пристанищата във Фриско, като краката ни висяха от кея. Седя си аз така един ден, когато човекът до мен си сваля обувките и чорапите и ги сгъва старателно до себе си. Седеше до мен. После чух плясъка и той се озова долу. Беше много странно, изкрещя "ПОМОЩ!" точно преди главата му да стигне водата, после се появи малка бълбукаща локва и без да изпитвам нещо особено, аз просто наблюдавах как мехурчетата се издигат, не след дълго някакъв дотича при мен и ми се развика:

– НАПРАВИ НЕЩО! ОПИТВА СЕ ДА СЕ САМОУБИЕ!

– Какво да направя, по дяволите?

– Намери въже, хвърли му въже или нещо друго!

Скочих и изтичах до една барака, където старец увиваше пакети и картони.

– ДАЙ НЯКАКВО ВЪЖЕ!

Той само ме погледна.

– ПО ДЯВОЛИТЕ, ДАЙ МИ ВЪЖЕ, ЕДИН ЧОВЕК СЕ ДАВИ, ТРЯБВА ДА МУ ХВЪРЛЯ ВЪЖЕ!

Старецът се обърна и взе нещо. След това ми го подаде, държеше го с два пръста: беше парченце намачкана бяла връв.

– СКАПАН КУЧИ СИН! – изкрещях аз.

Дотогава един младеж вече се беше събул по гащи, гмурнал се и извадил нашия самоубиец. Младежа го пуснаха от работа до края на деня и му платиха, нашият самоубиец твърдеше, че е паднал случайно, но не можа да обясни защо си е събул обувките и чорапите. Повече не го видях, вероятно е свършил работата през същата нощ. Никога не знаеш от какво се измъчва човек, дори тривиални неща могат да станат ужасни, когато навлезеш в определено умствено състояние, и най-лошото от тревогата, страха, агонията и умората е това, което не можеш да обясниш или разбереш, или дори да помислиш за него. То просто си стои върху теб като метален лист и няма начин да го махнеш, дори и за 25 долара на час. Аз знам. Самоубийство? Самоубийството изглежда непонятно, освен ако ти самият не се замислиш за него. Не е необходимо да членуваш в Съюза на поетите, за да се включиш в клуба. Когато бях по-млад, живеех в евтин хотел и имах един приятел, по-възрастен от мен, бивш мошеник, който почистваше вътрешната част на машините за производство на бонбони. Не е кой знае какво, заради което да живееш, нали? Във всеки случай, пихме заедно няколко нощи и той ми се видя готин, около 45-годишен, освободен и непринуден, изобщо не бе злобен. Казваше се Лy. Бивш миньор в рудник, нос като на ястреб, големи, обезобразени ръце, изтъркани обувки, сплъстена коса, не толкова добър с жените, колкото аз – по онова време, както и да е, той пропусна един работен ден заради запоя и големите захарни момчета го уволниха. Дойде и ми разказа, посъветвах го да забрави за това – работата само изяждаше хубавите часове на човека, не го впечатлих особено с простоватите си приказки и той си тръгна. Няколко часа по-късно слязох до неговата стая, за да изпрося цигари, не отговори на почукването ми, та си помислих, че е вътре пиян. Пробвах вратата и тя се отвори, той лежеше на леглото, докато газта изтичаше, предполагам "Садърн Калифорния Газ Ко". Дори не знаят колко хора обслужват, все едно, отворих прозорците и изключих газовия котлон и газовия нагревател, той нямаше печка. Просто един бивш мошеник, който е загубил работата си като чистач на машини за бонбони, защото е пропуснал един работен ден.

– Шефът ми каза, че съм най-добрият работник, който някога е имал. Проблемът е, че пропускам много дни – два през последния месец, каза, че ако пропусна само още един, с мен е свършено.

Отидох до леглото и разтърсих Лу.

– Скапано копеле!

– Кво?

– Скапано копеле такова! Направиш ли го още веднъж, ще те ритам из целия шибан град!

– Ей, Ски, ТИ МИ СПАСИ ЖИВОТА! ДЪЛЖА ТИ ЖИВОТА СИ! ТИ МИ СПАСИ ЖИВОТА!

Той не спря да повтаря "ти ми спаси живота" в продължение на няколко седмици на запои, навеждаше се към приятелката ми с носа си на ястреб, слагаше обезобразената си ръка върху нейната или, още по-лошо, върху коляното ѝ и казваше:

– Ей, този скапан кучи син ми спаси ЖИВОТА! 'НАЕШ ЛИ Т'ВА?

– Каза ми го много пъти, Лу.

– ДА, ТОЙ МИ СПАСИ ЖИВОТА!

Няколко дни по-късно той си тръгна, с неплатен наем за две седмици, повече никога не го видях.

Тези редове бяха вследствие на махмурлук, но по-добре да говориш за самоубийството, отколкото да го извършиш. Дали е така? Седя на земята до последната си бира и по радиото на пода звучи японска музика, телефонът току-що звънна, някакъв пияница, много далече, от Ню Йорк.

– Слушай, човече, докато вадят на показ по един Буковски на всеки петдесет години, все някак ще кретам.

Позволявам си да се зарадвам на това, да го манипулирам в своя полза, защото имам обширните сини небеса, остра като бръснач треска.

– Човече, помниш ли как пиянствахме? – попита той.

– Да, помня ги.

– К'во правиш сега, пишеш ли още?

– Да, точно сега пиша за самоубийството.

– Самоубийството?

– Да, имам колонка, така да се каже, в нов вестник, който сега стартира – ОУПЪН СИТИ.

– Ще отпечатат ли това за самоубийството?

– Не знам.

Говорим си и след малко той затваря, какъв махмурлук, каква колонка. Спомням си, че като бях дете, имаше една песен "Тъжен понеделник", пускаха я в Унгария, струва ми се. И всеки път, щом пуснеха "Тъжен понеделник", някой посягаше на живота си. Накрая я забраниха, но в момента на моя под по радиото звучи нещо също толкова лошо. Ако не видите тази колонка следващата седмица, може да не е заради темата, междувременно се съмнявам дали не изхвърлям от бизнеса Коутс или Уайнсток.

Беше миналия понеделник сутринта, цялата неделя бях работил до полунощ и после отидох с колата до това място на запалени светлини, занесох стек с шест бири и това ме накара да ги почна. Някой излезе и взе още.

– Трябваше да видиш Буковски миналата седмица – подхвърли същият. – Танцуваше с дъската за гладене, след това каза, че ще ебе дъската.

– Верно ли?

– Верно. После ни чете от стиховете си. Трябваше да му измъкнем книгата от ръцете, иначе щеше да чете стихотворенията си цяла нощ.

Казах им, че там седеше някаква жена с девствен поглед и ме гледаше – каква ти жена, момиче, момиче си беше – и трудно бе да спра.

– Чакай да помисля – рекох им аз. – сега сме средата на юли, а тази година не ми е падало нищо за чукане.

Те се засмяха, решиха, че е смешно, хората, които се уреждат със задник, винаги мислят, че е смешно, ако някой друг не се урежда.

След това те заговориха за младото русо божествено момче, което живееше с три мацки едновременно. Предупредих ги, че когато това хлапе стане на 33, ще трябва да си намери работа. Това прозвуча като плоско и злобно предупреждение. Не ми оставаше нищо друго, освен да пресуша кутията бира и да чакам бомбата да падне.

Взех едно парче хартия отнякъде и когато никой не гледаше, написах: любовта е път със смисъл; сексът е смисъл сам по себе си. Скоро младоците се измориха и трябваше да ходят да си лягат, останахме аз и един стар приятел, горе-долу на моите години, имаме тренинг да откарваме цяла нощ – в поркане, точно така. След като бирата свърши, той намери бутилка уиски, беше стар вестникар, сега редактор в голям парцал в източната част на града. Бъбрехме си приятно – две стари кучета, които твърде добре се разбират. Утрото дойде бързо, към 6.15 сутринта казах, че е време да си вървя, реших да не вземам колата, разстоянието беше около 8 преки, старият ми приятел тръгна с мен към булевард "Холивуд" покрай алеята за боулинг, после старомодно стискане на ръце и се разделихме.

На около две пресечки от вкъщи забелязах жена, която се опитваше да запали колата си и да я изтика настрана от бордюра, имаше си своите проблеми, колата подскачаше напред няколко стъпки, после спираше, тя веднага пак я запалваше, както ми се стори, някак припряно и паникьосано. Колата – последен модел, стоях на ъгъла и я гледах, скоро колата спря точно край мен, точно където стоях на бордюра. Погледнах вътре, там седеше жена. Тя носеше високи токове, дълги черни чорапогащи, блуза, обеци, венчална халка и бикини, без пола, само тези светлорозови бикини, вдишах сутрешния въздух, тя имаше лице на старица и крака и бедра на младо момиче – млади, едри и гладки.

Колата отново подскочи напред, отново спря. Пристъпих напред и наведох глава към прозореца:

– Госпожо, по-добре паркирайте това нещо. Полицията доста щъка в този час на деня. Може да загазите.

– Добре.

Тя направи маневра към бордюра и излезе от колата. Под блузата имаше гърди също на младо момиче, стоеше там с розовите си бикини и дългите си черни чорапи и високите си токчета в 6.25 сутринта в лосанджелиското утро. 55-годишно лице с тяло на 18-годишна.

– Сигурна ли сте, че сте добре? – попитах я.

– Сигурна съм, че съм добре – отговори тя.

– Наистина ли сте сигурна? – попитах аз.

– Сигурна съм, че съм сигурна – рече тя. След това тя се обърна и си тръгна, а аз стоях и гледах въртенето на задника ѝ под този розов стегнат блясък. Задникът си отиваше от мен, отдалечаваше се по улицата между редици от къщи и никой друг наоколо, нито полиция, нито хора, нито дори птичка, само този въртящ се розов млад задник, отдалечаващ се от мен. Твърде къркан бях, за да изохкам; просто усетих разяждаща и дива тъга по още едно хубаво нещо, изгубено завинаги, не бях казал подходящите думи. Не бях казал правилната комбинация от думи, дори не бях опитал. Заслужавах дъска за гладене, така че чудо голямо, просто някаква откачена, шматкаща се в шест сутринта по розови гащи.

Стоях там, гледайки как си отива, момчетата никога нямаше да повярват на това – че си отива, тогава, докато я наблюдавах, тя се обърна и тръгна към мен. Отпред също изглеждаше добре, всъщност колкото повече се приближаваше, толкова по-добре изглеждаше – без да броим лицето. Но моето лице също не трябваше да се брои. Лицето е първото нещо, което не броите, когато късметът ви изневери. Останалото скапване следва в по-бавен ред.

Тя застана до мен. Наоколо все още нямаше никой. Има моменти, когато лудостта стане толкова реална, че престава да бъде лудост, мадамата в розовите гащи се върна и дишаше срещу мен, и ни една патрулка наоколо, и никой нямаше между Венеция в Италия и Венеция в Калифорния, между портите на ада и последното свободно място за паркиране в Палос Вердес.

– Добре, ти се върна – казах аз.

– Исках да видя дали задната част на колата не стърчи на улицата.

И тя се наведе, вече не издържах, сграбчих ръката ѝ.

– Хайде, отиваме вкъщи, ей там зад ъгъла, дай да купим няколко бутилки и да се чупим от улицата.

Тя ме погледна с разнебитеното си лице. Все още не можех да свържа лицето с това тяло. Треперех като вонящ звяр. Тогава тя каза:

– Окей, да вървим.

И ние завихме зад ъгъла, не я докоснах, предложих ѝ цигара, която намерих в джоба на ризата си. Стояхме пред една църква, докато ѝ давах огънче. Всеки момент очаквах да се чуе глас от някоя от съседните къщи: ЕЙ, ЖЕНО, РАЗКАРАЙ СЕ ОТ УЛИЦАТА С РОЗОВИТЕ СИ ГАЩИ ИЛИ ЩЕ ИЗВИКАМ ЧЕНГЕТАТА! Може би си струваше да живееш в предградията на Холивуд, двама-трима вероятно надничаха през пердетата, докато жените им приготвяха закуската, и междувременно пичовете си блъскаха чекии.

Влязохме вкъщи и я сложих да седне и извадих половин кана червено вино, което някакво хипи беше оставило, отпихме тихо. Изглеждаше по-разумна от повечето, не извади от портмонето си снимки на семейството – имам предвид на децата, разбира се, съпругът винаги се появява.

– Повръща ми се от Франк, не ми дава да се забавлявам.

– Така ли?

– Държи ме заключена, писна ми да стоя заключена, скри всичките ми поли, всичките ми рокли, винаги прави така, когато пия. Когато пием.

– Така ли?

– Иска да ме държи като някаква робиня. Мислиш ли, че жената трябва да бъде робиня на мъжа?

– О, не, мамка му!

– Имах значи чорапи и обувки и бикини и блуза, но нямах пола и когато Франк припадна, аз избягах!

– Все пак Франк сигурно е добър човек – подхвърлих аз. – Не го плюй твърде много, нали разбираш какво искам да кажа?

Това е номерът на стария майстор, винаги се преструвай, че разбираш, дори да не е така. На жените никога не им трябва благоразумие, единственото, което искат, е да си отмъстят емоционално на някого, за когото им пука прекалено много, в общи линии жените са тъпи животни, но се концентрират върху мъжа толкова силно и изцяло, че често го побеждават, докато той мисли за други неща.

– Мисля, че Франк е копеле, но не се ли радваш, че съм тук?

Със сигурност бе по-добре от дъските за гладене, допих си питието, пресегнах се и сграбчих това старо лице и представяйки си тялото, го целунах, прокарах език надолу, езикът ѝ накрая докопа моя енергичен език и го засмука, докато аз си играех с тези найлонови крака на младо момиче и чудните майчини гърди. Франк си беше окей, особено докато хъркаше.

Поехме си дъх и ударихме по още едно.

– С какво се занимаваш? – попита тя.

– Вътрешен дизайнер съм – отвърнах.

– Не ставай гаден – каза тя.

– Хей, много си умна.

– Била съм в колеж.

Не я попитах къде. Старият майстор си знае работата.

– Била си в колеж?

– Не твърде дълго.

– Имаш красиви ръце. Имаш ръце на жена.

– Чувала съм го доста често, кажеш ли го още веднъж, ще ти избия зъбите.

– Ти каква си, човек на изкуството или художничка, или нещо подобно. Приличаш на някаква смесица, и забелязвам, че не обичаш да гледаш хората в ОЧИТЕ. Не харесвам хора, които НЕ МОГАТ ДА МЕ ГЛЕДАТ В ОЧИТЕ, страхливка ли си?

– Да, но очите са различни, не харесвам очите на хората.

– Харесваш ми.

Тя се протегна и ме сграбчи отпред, не го очаквах; бях готов да я изпратя обратно до колата ѝ. Или по-лошо, да я оставя да си ходи сама.

Беше хубаво, имам предвид това да ме държи, забравяйки думите.

Изпихме още две-три бързи питиета и аз я придърпах към спалнята, или тя ме придърпа, нямаше значение, нищо не е като първия път. Не ми пука какво казват другите, накарах я да свали чорапите и обувките си. Аз съм особняк, не мога да понасям човек с нормално поведение, трябва да ме правят на глупак, психиатрите сигурно имат дума за това, а аз имам дума за психиатрите.

Точно като да караш колело: щом се качиш отново на седалката, балансът и интересът се възвръщат.

Беше добре, след като приключихме с банята, отново се върнахме отпред и опукахме каната. Не си спомням да съм се връщал в леглото, но се събудих с това 55-годишно лице, похотливо вторачено в мен, наистина с малоумен поглед. Трябваше да се засмея, тя ме беше натопорчила, докато съм спал. Същото нещо ми се беше случило веднъж с една закръглена млада негърка на "Ироло Стрийт".

– Давай, бейби, давай – казах ѝ.

Протегнах ръце и разтворих широко бузите ѝ. Това 55-годишно лице се наведе и ме целуна, беше ужасно, но 18-годишното тяло бе със стегнати цици, накланяше се насам-натам, къдреше се на меки вълни, съща змия, луда като оживял тапет, направихме го.

След това наистина спах. Нещо ме събуди, вдигнах поглед и мадамата с розовите бикини си беше обула розовите бикини и се опитваше да влезе в един мой дрипав стар чифт панталони, тъжно беше – да гледаш задника ѝ, който не прилепваше добре в моите опърпани панталони, беше тъжно и нелепо и просташко и сърцераздирателно, но старият майстор притвори очи, преструвайки се на заспал. Франки, ЛЮБИМАТА ТИ пристига, когато може.

Гледах я как поглежда в празна кутия от цигари, гледах я как поглежда към мен – може да изглежда ужасно егоцентрично, но усетих, че ми се възхищава, майната му, имах си мои грижи, но все пак се почувствах зле, когато разбрах какво ми бе причинило нещо, излизащо през вратата на стаята ми, обуто в скъсан, разпран, скапан чифт от работническите ми панталони. Но майсторите могат да предскажат едно предварително очаквано механично бъдеще, основано на шанс срещу нещо първокачествено, което никога не идва – освен под формата на дъска за гладене, тя излезе от спалнята, оставям ги да си отидат; те ме оставят да си отида, всичко е ужасно наистина, и аз в това число, те никога няма да ни оставят да се наспим, докато не умрем, и тогава ще скроят някой нов номер. Топки, да, почти извиках аз, но след това, ориентиран от вековете, Христос е един провал, всяко тъжно и чудесно нещо. Глупаво, скочих и проверих единствените си непротрити панталони, все още непротрити на коленете от падания в пияно състояние. Проверих дали портфейлът ми е там, проверих имам ли $$$$$ и откривайки $7, установих, че не ме е обрала, и отправяйки лека засрамена усмивка към огледалото, паднах отново в бившето любовно легло и... заспах.

– У нас дойдоха катеците.

– Така ли?

– Да.

– Катерици?

– Катеци!

– Много ли бяха?

– Много.

– Какво се случи?

– Говориха с мен.

– Така ли?

– Да, говориха с мен.

– Какво казаха?

– Питаха ме дали искам...

– Какво казаха?

– Питаха ме дали искам доза херо.

– Какво? Какво казаха?

– Казах, че ме попитаха дали искам доза херо.

– И ти какво каза?

– Казах не.

– А какво казаха катеците?

– Казаха "АМИ ДОБРЕ".

– Мама видя Бил, мама видя Джийн, мама видя Дани.

– Така ли?

– Дааа.

– Мога ли да ти пипна нещото?

– Не.

– Аз имам цици, ти имаш цици.

– Точно така.

– Виж! Мога да направя така, че да ти изчезне пъпът, боли ли, като правя така, че да ти изчезне пъпът?

– Не, това са само тлъстини.

– Какво е тлъстини?

– Твърде голяма част от мен там, където не би трябвало да съм.

– О.

– Колко е часът?

– 5,25.

– Сега колко е часът?

– Още е 5,25.

– А сега колко е часът?

– Слушай, времето не се променя много бързо, още е 5.25.

– Колко е часът СЕГА?

– Казах ти – 5.25.

– А сега колко е?

– 5.25 и 20 секунди.

– Ще ти хвърля моята топка.

– Добре.

– Какво правиш?

– Катеря се!

– Не падай! Паднеш ли от там, с теб е свършено!

– Няма да падна!

– Недей.

– Няма! Няма! Виж ме сега!

– О, Исусе!

– Слизам! Слизам!

– Окей, сега стой там долу!

– О, ФАРК!

– Какво каза?

– Казах ФАРК!

– Това си и помислих, че си казала.

– Мама видя Ник, мама видя Анди, мама видя Рубен.

– Така ли?

– Ахаа! Отиваш на работа ли?

– Да.

– Но аз не обичам да ходиш на работа!

– И аз не обичам.

– Тогава не ходи.

– Това е единственият начин да изкарвам пари.

– О.

– Точно така.

– Взе ли си химикалката?

– Да.

– Взе ли си ключовете?

– Да.

– Взе ли си табелката с името?

– Да.

– Върви на работа, върви на работа, върви на работа, върви на работа, върви на работа...

– Снощи ходихме в работилницата.

– Така ли?

– Ъхъм.

– Какво правиха хората?

– Говореха, всички хора говореха и говореха, и говореха.

– А ти какво прави?

– Легнах си.

– Откъде ги взе тези големи красиви сини очи?

– Аз си ги направих!

– Ти си ги направила?

– Дааа!

– Разбирам.

– Твоите очи са сини.

– Не, зелени са.

– Не, сини са!

– Е, може да е от светлината, светлината тук е лоша.

– И ти ли сам си направи очите?

– Мисля, че малко ми помогнаха.

– Аз сама си направих моите собствени очи, и ръцете, и носа, и краката, и лактите, всичко.

– Понякога си мисля, че имаш право.

– А твоите очи са сини.

– Добре, очите ми са сини.

– Пръднах! Хахаха! Пръднах!

– Така ли?

– Даа!

– Ака ли ти се?

– Не!

– Не си пишкала от часове, да не ти е зле?

– Не. На теб зле ли ти е?

– Не знам.

– Защо?

– Не знам защо.

– Колко е часът.

– 6.35.

– Сега колко е часът?

– Още е 6.35.

– А сега колко е?

– 6.35.

– Ох, ФАРК.

– Какво?

– Казах: "Ох, ФАРК! ФАРК! ФАРК! ФАРК!"

– Слушай... иди ми вземи една бира.

– Окей... мама видя Дани, мама видя Бил, мама видя Джийн.

– Окей, нека си изпия бирата.

Тя притичва и почва да тъпче в чантичката си кубчета за игра, кламери, кожени ленти, връвчици, марки за ценни книжа, пликове, реклами и малка статуетка на Борис Карлоф. Аз си пия бирата.

Във Фили седях на крайния стол отстрани и събирах поръчки за сандвичи и прочее. Джим, барманът от ранната смяна, ме пускаше да вляза в 5.30 сутринта, докато миеше, и аз пиех на аванта, докато се събереше навалицата в 7.00. Затварях бара в 2.00 през нощта и затова не ми оставаше много време за сън. Но аз не правех кой знае какво онези дни – спане, ядене или там каквото. Барът беше толкова западнал, стар, вмирисан на урина и смърт, че когато влезеше някоя курва на лов, се чувствахме особено почетени. Как съм си плащал наема за стаята или какво съм си мислел, не съм сигурен, горе-долу по това време мой разказ излезе в "ПОРТФОЛИО III", заедно с Хенри Милър, Лорка, Сартър, много други. "Портфолио" се продаваше за 10 долара. Огромно нещо от отделни страници, всяка отпечатана с различен шрифт на цветна скъпа хартия, и илюстрации, експериментални до лудост. Карес Кросби, редакторката, ми писа: "Изключително необикновен и хубав разказ. КОЙ сте вие?", а аз отговорих: "Уважаема г-жо Кросби, не знам кой съм. Искрено ваш, Чарлс Буковски." Точно след това спрях да пиша за десет години, но първо една нощ в дъжда с "ПОРТФОЛИО", много силен вятър, страниците летяха по улицата, разни хора тичаха след тях, а аз стоях пиян и гледах; един едър мияч на прозорци, който винаги изяждаше по шест яйца на закуска, стовари едър крак в средата на една от страниците:

– Ето! Ей! Хванах една!

– Заеби я, майната ѝ, майната им на всичките страници! – казах им аз и се върнах вътре, бях спечелил някакъв бас. Това ми стигаше.

Около 11 всеки предобед Джим ми казваше стига толкова, изритваха ме да отида да се поразходя, отивах отзад зад бара и лягах там на уличката. Харесваше ми да го правя, защото по уличката минаваха напред-назад камиони и чувствах, че всеки миг може да ми дойде времето, но имах лош късмет, и всеки ден малки негърчета ръгаха гърба ми с пръчки и после чувах гласа на майката: "Хайде стига, стига вече, остави човека на мира!" След известно време ставах, връщах се вътре и продължавах да пия. Прахта от улицата беше проблемът, някой винаги изтупваше прахта от мен и правеше от мухата слон.

Седях си там веднъж, когато попитах един:

– Как така тук никой никога не ходи в бара надолу по улицата?

И онзи ми каза:

– Това е гангстерски бар. Влезеш ли там, ще те очистят.

Довърших си питието, станах и тръгнах натам.

Беше доста по-чисто в онзи бар. Много едри младоци седяха наоколо, някак навъсени, стана съвсем тихо.

– Искам един скоч и вода – казах на бармана.

Той се престори, че не ме чува.

Аз поусилих звука:

– Барман, казах, че искам един скоч и вода!

Той почака доста време, после се обърна, дойде до мен с бутилката и ме обслужи, пресуших чашата.

– Още едно.

Забелязах млада дама, която седеше сама. Изглеждаше самотна. Изглеждаше добре, изглеждаше добре и самотна. Имах някакви пари. Не помня откъде имах парите, взех си питието, отидох и седнах до нея.

– К'во искаш да чуеш на джубокса?

– Каквото и да е. Каквото ти харесва.

Заредих музиката, не знаех кой съм, но можех да заредя джубокс. Тя изглеждаше добре, как може да изглежда толкова добре и да седи сама?

– Барман! Барман! Още 2! Едно за дамата и едно за мен!

Надушвах смърт във въздуха, и сега, когато я надушвах, не бях съвсем сигурен дали мирише добре или не.

– К'во ш' пиеш, милинка? Кажи на човека!

Бяхме пили половин час, когато едно от двете едри момчета, седящи в другия край на бара, стана, бавно дойде до мен. Застана отзад, наведе се. Тя беше отишла до кенефа.

– Слушай, приятел, искам да ти КАЖА нещо.

– Давай, за мен е удоволствие.

– Това е момичето на шефа. Ако продължаваш да се навираш, ще те пречукат.

Точно така каза: "Пречукат". Беше досущ като на кино. Той се върна и седна, тя излезе от кенефа, седна до мен.

– Барман! – казах аз, – още две.

Продължих да зареждам джубокса и да говоря, после аз самият трябваше да отида до кенефа. Отидох до мястото, където пишеше МЪЖЕ, и забелязах, че надолу има много стълби. Мъжкият кенеф им беше там долу. Колко странно. Слязох по първите няколко стъпала и после забелязах, че ме следват двете едри момчета, които седяха на другия край на бара. Не ме беше толкова страх от тая работа, колкото ми беше странно. Нямаше какво друго да направя, освен да продължа да слизам по стъпалата, стигнах до писоара, разкопчах си дюкяна и започнах да пикая. Леко пиян, видях как се стоварва бухалката, мръднах главата си само малко и вместо да го поема с ухото си, го получих точно по тила. Светлините станаха на кръгчета и запремигаха, но не беше толкова зле. Доизпиках се, прибрах си го и си закопчах дюкяна, обърнах се. Те стояха там и ме чакаха да се катурна.

– Извинете ме – казах аз, После минах между тях, качих се по стъпалата и седнах, бях пропуснал да си измия ръцете.

– Барман – казах аз, – още две.

Кръвта почна да тече. Извадих си кърпичката и я задържах на тила си. После двете едри момчета излязоха от кенефа и седнаха.

– Барман – кимнах към тях, – две за ей ония господа.

Още джубокс, още приказки, момичето не се махна от мен. Не разбирах повечето от това, което казваше, и тогава трябваше пак да пикая, станах и отново се отправих към МЪЖКАТА тоалетна. Докато минавах, едното от едрите момчета каза на другото:

– Не можеш да убиеш тоя кучи син. Той е луд.

Те не слязоха пак, но когато се върнах горе, не седнах пак при момичето, бях доказал нещо си и вече не ми беше интересно. Пих там до края на нощта и когато барът затвори, всички излязохме навън и говорихме, и се смяхме, и пяхме. Последните няколко часа бях пил с едно чернокосо хлапе, то дойде при мен.

– Слушай, ела при нас в бандата, ти си куражлия, трябва ни човек като тебе.

– Мерси, приятел, оценявам го, но не мога. Благодаря все пак.

След това си тръгнах, винаги старото чувство за драматизъм.

След няколко пресечки спрях патрулка, казах им, че няколко моряци са ме пребили и обрали, заведоха ме в спешното и седях под ярка електрическа светлина с един доктор и една сестра.

– Сега ще заболи – ми каза той. Иглата започна да влиза, не усетих нищичко, чувствах, че сякаш държа себе си и всичко останало под здрав контрол. Слагаха ми някаква превръзка, когато посегнах и сграбчих крака на сестрата, стиснах я за коляното, хареса ми.

– Хей! Какво ти става, по дяволите?

– Нищо. Само се шегувам – казах на доктора.

– Искате ли да приберем тоя тип? – попита едно от ченгетата.

– Не, заведете го у тях. Имал е тежка нощ.

Ченгетата ме закараха, добро обслужване. Ако бях в Лос Анджелис, щяха да ме бутнат в изтрезвителя. Като стигнах до стаята си, изпих бутилка вино и си легнах.

Не отидох за отварянето на стария бар в 5.30. Понякога правех така. Понякога си стоях в леглото цял ден. Около 2 следобед чух няколко жени да си говорят пред прозореца.

– Не го знам този новия наемател, понякога си стои в стаята по цял ден със спуснати завеси и само си слуша радиото, друго не прави.

– Виждала съм го – каза другата. – Повечето време е пиян, ужасен човек.

– Мисля, че трябва да го помоля да се изнесе – рече първата.

Уф, мамка му, помислих си. Уф, мамка му. Мамка му, мамка му, мамка мамка му.

Изключих Стравински, облякох си дрехите и отидох в бара. Влязох.

– Ей, ето го бе!!!

– Помислихме, че са те пречукали!

– Ходи ли в бандитския бар?

– Ъхъ.

– Разкажи ни.

– Първо имам нужда от питие.

– Да, да, разбира се.

Скочът и водата пристигнаха, седнах на крайния стол. Мръсната слънчева светлина около 16-а и "Феърмаунт" се промъкна вътре, денят ми беше започнал.

– Слуховете – започнах аз, – че това място е опасно, напълно отговарят на истината... и им разказах в общи линии същото, което разказах и на вас.

Останалата част от историята е, че не можех да се среша два месеца, веднъж-два пъти пак посетих бандитския бар, добре се отнасяха с мен и малко след това напуснах Фили, търсейки си още беля, или каквото там си търсех. Намерих си белята, но другото, дето го търсех, още не съм го намерил. Може би го намираме, когато умрем, може би не. Имате си философски книги, имате си свещеник, имате си проповедник, имате си учени, така че не ме питайте, и стойте настрана от барове, в които МЪЖКИЯТ кенеф е на долния етаж.

Когато умря майката на Хенри, не беше лошо. Мило католическо погребение, свещеникът размаха няколко димящи пръчици и всичко приключи. Ковчегът остана затворен. От погребението Хенри отиде право на хиподрума, този ден му провървя. Там си намери едно жълто момиче с леко поведение и двамата отидоха в нейния апартамент, тя сготви пържоли и те го направиха. Когато умря баща му, беше по-сложно. Оставиха ковчега отворен и той последен се сбогува с баща си. Преди това гаджето на стареца, някоя си Шърли, която Хенри никога не беше виждал, тази Шърли се приближи до ковчега, стенейки и плачейки, и грабна мъртвата глава и я целуна. Трябваше да я дръпнат назад, после, когато Хенри слизаше по стълбите, тази Шърли го награби и почна да го целува.

– О, одрал си кожата на баща си!

Докато Шърли го целуваше, той се възбуди, а след като я отблъсна, нещо се забелязваше през панталоните му. Надяваше се, че хората не са го съгледали, отбеляза си наум да преслуша тази Шърли. Тя не беше много по-възрастна от него. От погребението Хенри отиде на хиподрума, но този път нямаше пийнала жълтурка, а загуби и пари. Старецът си бе оставил дамгата върху него.

Адвокатът каза, че завещание не е оставено, нямаше пари, но имаше къща и кола. Хенри не работеше, така че веднага се нанесе, и почна да пие. Пиеше със старото си гадже Маги. Ставаше към обяд и поливаше проклетата трева. И цветята, старецът обичаше цветята. Хенри поливаше цветята, стоеше там махмурлия, спомняйки си как старецът го мразеше, защото Хенри не обичаше да работи, само пиеше и ходеше по жени. Сега притежаваше проклетата къща и колата, а старецът беше в пръстта. Опозна се със съседите, особено с човека от северната страна, някакъв човек, който беше мениджър на пералня. Хари. Този Хари имаше двор, пълен с птици – 5 000 долара, обърнати на птици. Всякакви видове, отвсякъде, имаха странни цветове и странни форми и някои от тях говореха, едната непрекъснато повтаряше отново и отново: "Върви по дяволите, върви по дяволите". Хенри опръска с вода нещото, но нямаше полза, птицата попита "Имаш ли кибрит?", а после изстреля "Върви по дяволите" пет-шест пъти, много бързо, целият двор бе пълен с тези телени клетки. Хари живееше заради птиците. Хенри живееше заради пиячката и пичките. Навярно би опънал някоя от тия птици, как се чука птица?

Маги беше добра в леглото, но бе наполовина ирландка, наполовина индийка и щом се нафиркаше, ставаше яко кибритлия. От време на време се налагаше той да я ступва. Хенри намери телефона на Шърли и я покани у тях. Тя пак почна да го целува, казвайки, че е одрал кожата на баща си. Той не я отблъсна и отвърна на целувката ѝ. Хенри не го направи тази вечер, предпочитайки да изчака и да се увери, не искаше да я плаши.

Хари наминаваше почти всяка вечер с жена си и те пиеха. Хари говореше за пералнята и за птиците, птиците мразеха жената на Хари. Жената на Хари кръстосваше много високо краката си, докато говореше как мрази птиците, и в панталоните на Хенри нещо се размърдваше. Жените, мътните да ги вземат, продължаваха да го провокират, после Шърли почна да се отбива и те пиеха заедно. На Маги не ѝ се нравеше присъствието на Шърли, а Хенри не спираше да мести поглед от Шърли към жената на Хари и да се чуди коя е по-добрата, и така, случи се същата вечер, жената на Хари се насвятка и пусна всички птици от клетките, птици за 5000 долара и Хари седеше потресен, пиян и тогава почна да крещи и да удря жена си. Всеки път, щом удареше жена си, тя падаше на земята и Хенри надникваше под роклята ѝ. Зърна пликчетата ѝ няколко пъти. Започна здраво да се възбужда. Маги изхвръкна навън, опитвайки да хване птиците и да ги сложи в клетките им, но като че ли не успяваше да ги хване, те тичаха нагоре-надолу по улицата, клечаха на дърветата, стояха по върховете на покривите, откачени птици за 5 000 долара, в най-различни форми и цветове, вкусваха от хаоса на свободата. Хенри вече не издържаше, грабна Шърли и я заведе в спалнята, разсъблече я и я възседна. Твърде пиян беше, за да действа. Всеки път, щом Хари удареше жена си, жена му изпищяваше, а Хенри произвеждаше лек допълнителен тласък, тогава Маги влезе вътре с една птица, птица с оранжев кичур на главата и оранжев кичур на гърдите и два оранжеви кичура в горната част на краката, останалата част от птицата беше сива кожа и глупава, на Хари тя му струваше $300. Маги се провикна "Хванах една птица!" и след като не видя Хенри, влезе в спалнята, и когато видя какво става, тя просто седна на един стол с птицата в скута си, гледайки и пищейки, а Хари продължаваше да катурва жена си на земята и жена му продължаваше да пищи, а когато дойде полиция, ето какво се случи: две млади ченгета, ченгетата отскубнаха Хенри настрана, наредиха на всички да се облекат и ги откараха в участъка. Пристигна друга патрулка с други две млади ченгета. Маги се разгневи и цапардоса едно от ченгетата и те я взеха със себе си в една от патрулните. Ченгето закара колата на хълма и един след друг двамата изчукаха Маги на задната седалка, наложи се да ѝ сложат белезници. Другото ченге откара Хенри, Хари, Шърли и жената на Хари в участъка, записаха имената им в регистъра и ги бутнаха зад решетките, а птиците тичаха нагоре-надолу по улицата.

Тази неделя проповедникът говори за "Развратните алкохолици, които носят грях и срам на общността", единствено Маги не беше в затвора, тя бе много религиозна, седеше на първата редица с високо кръстосани крака, от амвона проповедникът можеше да гледа право в краката ѝ. Почти успяваше да види пликчетата ѝ. В панталоните му нещо започна да става, амвонът, за късмет, скриваше от погледите тази негова част. Трябваше да гледа през прозореца и да продължи да говори, докато нещото в панталоните му отмина.

Хари загуби работата си. Хенри продаде къщата, проповедникът го направи с Маги. Шърли се омъжи за телевизионен техник. Хари седеше със скръстени ръце край празните клетки, а птиците гладуваха и умираха по улиците. Щом видеше поредната мъртва птица на улицата, той пак удряше жена си. Хенри играеше комар и изпи парите за шест месеца.

Аз се казвам Хенри. Чарлс е второто ми име. Когато умря майка ми, не беше лошо. Мило католическо погребение. Димящи пръчици, затворен ковчег, когато умря баща ми, беше сложно. Оставиха ковчега отворен и гаджето на стареца се доближи до ковчега... целуна тази мъртва глава и оттам тръгна историята.

П.С. – не можеш да чукаш птица, ако не можеш да я хванеш.

Най-хубавото на модерната газова сушилня за дрехи е, разбира се, начинът, по който суши дрехите, а Кралят ме ритна в задника пет пъти, един два три четири пет, и аз се озовах в Атланта. Много по-зле от Ню Йорк, по-разбит, по-луд, по-болен, по-слаб; шансовете ми колкото на някоя 53-годишна курва или колкото на паяк в горски пожар, така или иначе, вървях по улицата, беше нощ и беше студено и на Господ не му пукаше, и на жените не им пукаше, и на тъпия редактор не му пукаше, на паяците не им пукаше, те не можеха да пеят, не знаеха името ми, но студът го знаеше и улиците ближеха корема ми, студен и празен, хаха, улиците знаеха доста, и аз вървях в калифорнийска бяла риза (стара) и навън беше кучи студ и аз почуках на една врата, беше около 9 вечерта, близо 2 000 години след като Христос се беше отказал, и вратата се отвори и се показа мъж без лице. Казах трябва ми стая, виждам, че имате табела "стаи под наем", той рече не ме кефиш. Така че не искам да ме безпокоиш.

Всичко, което искам, е стая, казах, много е студено, ще ти платя, може да нямам достатъчно пари за цяла седмица, но просто искам да избягам от студа, не е лошо, че ще умра, лошо е, че се чувствам изгубен.

Майната ти, отвърна той. Вратата се затвори.

Вървях по улици, чиито имена не знаех, не знаех накъде да вървя, тъгата идваше оттам, че нещо не беше наред, и аз не можех да го формулирам, висеше в главата ми като Библия, каква шибана безсмислица, какъв начин да те объркат. Никаква географска карта, никакви хора. Никакъв звук, само оси. Камъни, стени, хуят и топките ми се мандахерцаха безчувствено, можех да изкрещя на улицата каквото и да е и никой нямаше да чуе, на никого нямаше да му пука.

Не че трябваше да им пука. Не молех за любов, но имаше нещо много странно. В книгите никога не се говори за това. Родителите никога не говорят за това. Но паяците знаеха. Майната му.

За пръв път забелязах, че всяко нещо, ПРИТЕЖАВАНО ОТ НЯКОГО, има КЛЮЧАЛКА, всичко беше заключено. За поука на крадците и скитниците, и ненормалните, Америка Прекрасната.

След това видях една черква, не обичам кой знае колко черквите, особено когато са претъпкани с хора. Но в 9 вечерта не ми се вярваше да е така. Качих се по стълбите.

Хей, хей, жено, ела да видиш какво е останало от мъжа ти.

Можех да седна там и да подишам вонята, вероятно да намеря някакъв смисъл в Господ, вероятно да му дам шанс. Дръпнах вратата.

Шибаното нещо бе заключено, слязох обратно по стълбите.

Продължих да вървя по улиците, завивайки на ъглите без причина, продължих да вървя, сега беше върху ми. Стената. Мъжете се страхуват от нея. Не само от това да не бъдат допуснати някъде, но също и от липсата на приятел, та нищо чудно, помислих си, че от това може да ти се дръпне лайното от страх, да те убие. Евтиният им трик е да се намъкнат и да се лепнат, ти имай всякакви видове карти в портфейла си. Пари, застраховка, автомобил, легло, прозорец, тоалетна, котка, куче, цвете, музикален инструмент, свидетелство за раждане, неща, заради които да се ядосваш. Врагове, поддръжници, чували с брашно, клечки за зъби. Здрав задник, вана. Фотоапарат, вода за уста. О, боже, ооооо. Ключалки (потъни в тях, плувай, изтъркай им гърба) (всичко, което имаш – натъпчи го в себе си като чифт перки, гумени криле, резервен кур в лекарско шкафче).

Минах по малък мост и видях друга табела "СТАИ ПОД НАЕМ", отидох до къщата, почуках, разбира се, че почуках. Какво си мислите, че щях да направя? Да му ударя един танц в тази калифорнийска бяла риза и с готиния ми измръзнал задник?? Да, вратата се отвори, стара жена, твърде студено беше, за да забележа дали има лице или не. Предполагам, че нямаше, работех с проценти, скапан математик с измръзнал задник, потърках устни за момент и после продумах: виждам, че давате стая под наем. Ъхъм. ѝ?

– Имам причини да вярвам, че може би ми е нужна стая.

– Нужен ти е долар и четвърт.

– За една нощ?

– За една седмица.

– За седмица?

– Точно така.

– Исусе.

Извадих долар и четвърт, останаха ми два-три долара, надникнах в къщата, Исусе. Вътре гореше голям огън. Пет стъпки широк и три висок, нямам предвид, че къщата гореше, гореше там, където му беше мястото, вълшебна камина. Душата ти може да си дойде на място само като гледаш огъня, можеш да наддадеш два паунда, без да ядеш, само като гледаш огъня, край него стоеше някакъв старец, можех да го видя окъпан от червените отблясъци на огнените сенки, майчице. Устата му висеше отворена, май не знаеше къде се намира, горкият дявол, горкият стар дявол, пристъпих крачка напред, разкарай се, каза старицата.

– К'во искаш да кажеш? Платих си наема, за цяла СЕДМИЦА.

– Ъъхъм. Стаята ти е отвън, върви след мен. Старицата затвори вратата зад гърба си с горкия дявол вътре и аз я последвах по пътеката към предния двор. Пътека, друг път. Целият преден двор беше пръст, твърда студена пръст, не бях забелязал, но отпред имаше картонена барака, наблюдателните ми способности винаги са били слаби. Тя натисна вратата, която се крепеше на една панта, няма ключалка, ама никой няма да те притеснява тук. Вярвам ти, права си.

Тя ме остави, бях прав. Бях видял лицето ѝ, тя нямаше лице. Само плът, провиснала върху костите като сбръчкано месо на кокоши задник.

Нямаше ток. Само някакъв кабел висеше от тавана, подът бе мръсен, но на него имаше вестник, постлан като черга, легло, без чаршафи, тънко одеяло, едно. Тънко одеяло. После открих керосинова лампа! Великолепно! Какъв късмет! Прелест! Имах кибрит и я запалих. ПОЯВИ СЕ ПЛАМЪК!

Огънят беше красив, с душа, склоновете на слънчева планина, горещи потоци от усмихнати риби, топли чорапи, леко миришещи на препечени филийки. Подържах ръцете си над малкия пламък, имах красиви ръце. Единственото, което имах. Красиви ръце. Малкият пламък изгасна.

Поиграх си с керосиновата лампа, но понеже бях роден през XX век, не ѝ разбирах много, но не ми отне много време да схвана, че ми трябват течност, гориво, керосин, както и да го наречете.

Отворих картонената врата и излязох навън в Божията звездна нощ. Почуках на вратата на къщата с красивите си ръце.

– Да. – Вратата се отвори, старицата стоеше срещу мен. Кой друг? Мики Рурк ли? Хвърлих крадешком поглед към стария дявол, треперещ пред величествения огън. Проклет идиот.

– К'во има? – Попита старицата с глас откъм лицето си на кокоши задник.

– Не бих искал да ви притеснявам, но нали знаете онази малка керосинова лампа?

– Ъхъ.

– Ами тя изгоря, е?

– Е?

– Чудя се дали бихте ми дали малко керосин?

– Луд ли си бе, момче, това нещо струва ПАРИ!

Тя не тресна вратата, имаше обноски от старото време, затвори я с мърляшка неосъзната учтивост, практиката на вековния опит. Добри предци, до един с лица като кокоши задници, кокошите задници ще наследят земята.

Върнах се в стаята си (?) и седнах на леглото, след това ми се случи нещо много притеснително: въпреки че не бях ял от дълго време, внезапно ми се досра. Трябваше да стана и отново да изляза на божия свят и отново да почукам на вратата, и този път не ми отвори Мики Рурк. Да.

– Извинявайте, че отново ви притеснявам, но в стаята ми няма тоалетна, тук някъде има ли тоалетна?

– Ей там! Посочи тя.

– Там??

– ТАМ! И слушай...

– Да?

– Разкарай се, момче, мъкнете се тука кой от кой по-откачен. Целият студен въздух отвън влиза вътре, извинете.

Този път тя тръшна вратата, почувствах горещия въздух край ушите си и за момент между топките, беше сладък. После тръгнах към постройката, която служеше за кенеф.

Дупката нямаше капак.

Погледнах надолу в нея. Изглежда, че продължаваше километри надолу в земята, вонеше както в никоя друга тоалетна не вони, и това значи доста. На лунната светлина видях паяк, който стоеше по средата на паяжината си. Черен дебел паяк. Много сръчен, паяжината беше разпъната върху отвора на дупка! Изведнъж желанието ми да сера премина.

Върнах се в стана си. Седнах на леглото и протегнах красивите си ръце колкото се може по-близко до висящата електрическа жица. Можех и по-близо. Седях там, полупобъркан, пълен със сухи лайна, олюлявайки се на жицата, след това станах и излязох навън, подминах една пряка и застанах под замръзнало дърво, голямо замръзнало дърво. С всичките сухи лайна в себе си. Намирах се пред зеленчуков магазин. Вътре имаше дебела жена, която говореше с продавача, стояха си под тази жълта лампа и си говореха, и всичката тази храна, те пет пари не даваха за изкуство или за разкази, или за Платон, или дори за капитан Кид. Интерсуваха се от Мики Рурк. Бяха мъртви, но в известен смисъл имаха повече разум от мен. Безчувственият разум на буболечки и диви кучета, аз не струвах пукната пара. Не можех.

Върнах се в стаята си. Сутринта написах дълго писмо на баща си по краища на вестници, купих плик и марка и пуснах нещото. Писах му, че умирам от глад и бих искал да ми прати пари за билет до Ел Ей и колкото до мен, разказът да върви по дяволите. Виж, Де Мас, писах му, пипна сифилис и се побърка, гребейки лодка, прати пари.

Не помня дали съм срал, докато чаках, но отговорът пристигна, скъсах пика. Разклатих листовете, имаше десет-дванайсет изписани страници от двете страни, но нямаше пари. Първите думи гласяха: КРАНЧЕТО СПРЯ!

...още ми дължиш ДЕСЕТТЕ ДОЛАРА, които не си ми ВЪРНАЛ! Работя здраво, за да изкарвам пари. Не мога да си позволя да ти помагам, а ти да си пишеш тъпите разкази. Ако ВЕДНЪЖ ПОНЕ беше продал някой разказ или пък да имаше ПОДГОТОВКА, това е друг въпрос, но аз чета разказите ти, те са ПРОТИВНИ! Хората не искат да четат ПРОТИВНИ неща. Трябва да пишеш като Марк Твен. Той беше велик човек, можеше да те разсмее. Във всичките ти разкази героите се самоубиват или полудяват, или убиват някого, в по-голямата си част животът не е това, което ти си мислиш, намери си добра работа, НАПРАВИ нещо със себе си...

Писмото продължаваше още и още. Не можех да го дочета до края. Всичко, от което се нуждаех, бяха пари. Разклатих пак листовете, твърде зле ми беше, за да почувствам студа, по-късно същия ден, както си вървях, видях табела – Търсим помощници. И, разбира се, трябваше им човек за жп бригада някъде на запад от Сакраменто. Записах се. Имах известни неприятности с жп бригадата, момчетата не ме харесваха, влакът беше на сто години, потънал в прах. Един от работниците се пъхна под седалката ми, докато се опитвах да заспя, и духна прах в лицето ми, а другите се кискаха. БОКЛУЦИ! Е, по-добре беше от Атланта. Накрая се ядосах и станах, онзи се приближи и застана пред мен заедно с тайфата си.

Тоя тип е откачен, каза той. Дойде ли насам, искам да ми помогнете, момчета.

Не отидох там. Марк Твен вероятно би могъл да изстиска малко смях от това нещо, той навярно щеше да е там, пиейки с боклуците от обща бутилка и пеейки песни, истински мъж. Сам Клем. Не бях кой знае какво, но бях вън от Атланта, не съвсем мъртъв, имах красиви ръце и път, който да хвана.

Влакът пътуваше.

Не знам дали беше заради китайските охлюви с малки кръгли дупета, или заради турчина с морава игла за вратовръзка, или пък защото трябваше да си лягам с нея седем или осем, или девет, или единайсет пъти седмично, или заради нещо друго, или заради нещо съвсем друго, или пък друго, но някога бях женен за една жена, за едно момиче, което щеше да наследи един милион долара. Някой само трябваше да умре, но в онази част на Тексас няма замърсяване на въздуха, а и те се хранят добре, пият най-качествения алкохол и ходят на лекар за одраскване или за едно кихане. Тя беше нимфоманка, имаше ѝ нещо на врата и за да бъда кратък и ясен, причината бяха стиховете ми, тя смяташе, че моите стихове са най-великото нещо, писано след Блек, не, искам да кажа Блейк – Блейк. И някои от тях са велики, или нещо друго, не спираше да ми пише. Не знаех, че има милион, аз си седя в една стая на "Кингсли Драйв", излязъл от болницата с кръвоизливи, от стомаха и задника, кръвта ми омаза цялата общинска болница, а те ми казват след пет литра кръв и пет литра гликоза: "Още едно питие и си мъртъв." Не се говори така на самоубиец. Седях в онази стая, всяка вечер заобиколен от пълни и празни кутийки бира, пишех поезия, пушех евтини пури, много бледен и отпаднал, и чаках да падне последната стена.

Междувременно писмата, отговарях им. След като ми обясни колко велики са стиховете ми, тя ми изпрати няколко нейни (не лоши), след което отново: "Никой мъж няма да се ожени за мен. Заради врата ми. Не мога да го движа." непрекъснато чувах това: "Никой мъж няма да се ожени за мен, никой мъж няма да се ожени за мен, никой мъж няма да се ожени за мен." Затова една вечер, както се бях напил, го направих: "За бога, ще се оженя за теб! Успокой се." пуснах писмото и забравих за него, но тя не забрави. Беше ми пращала снимки, на които изглеждаше доста добре, но след като ѝ казах онова нещо, пристигнаха няколко отвратителни снимки, поглеждах снимките и НАИСТИНА се напивах заради тях. Свличах се на колене по средата на килима, ужасен, и казвах, "Принасям се в жертва заради това. Ако човек успее да направи някого щастлив поне веднъж в живота си, значи този живот си е струвал." По дяволите, трябваше да измисля някакъв мехлем за душата си. Погледнех ли някоя от тези снимки, и цялата ми душа се разтърсваше и разкрещяваше, и изпивах цяла бира на екс.

Или може би не беше заради китайските охлюви с малки кръгли дупета, а заради курса по рисуване, докъде бях стигнал?

Ами тя пристигна с автобус, мама не знаеше, татко не знаеше, дядо не знаеше, те бяха някъде на почивка и тя имаше съвсем малко пари. Посрещнах я на автогарата, тоест седях там пиян и чаках от автобуса да слезе жена, която никога не бях виждал, чаках жена, с която никога не бях говорил, за да се оженя за нея. Бях побъркан, не бях скитник, обявиха, че пристига автобус, беше нейният, гледах как хората слизат, олюлявайки се. И ето, появява се сладка секси блондинка на високи токове, цялата задник и сексапил, и млада, млада, на 23, и вратът ѝ не изглежда никак зле. Възможно ли е да е тя? Може да е изпуснала автобуса? Приближих се.

– Ти ли си Барбара? – попитах.

– Да – отвърна тя. – ти сигурно си Буковски?

– Сигурно съм аз. Тръгваме ли?

– Добре.

Качихме се в старата бричка и се отправихме към дома.

– За малко да сляза от автобуса и да се върна.

– Не те виня.

Влязохме и аз пийнах още, но тя каза, че няма да легне с мен, докато не се оженим, така че дремнахме малко, след това карах чак до Вегас и обратно, бяхме женени, карах чак до Вегас и обратно без почивка и после си легнахме и си струваше... ПЪРВИЯТ път. Беше ми казала, че е нимфоманка, но не ѝ повярвах, след третия или четвъртия рунд почнах да ѝ вярвам, разбрах, че съм загазил. Всеки мъж си мисли, че може да задоволи нимфоманка, но това води само до гроба – поне за мъжа.

Напуснах работата си като чиновник в товарителница и взехме автобуса за Тексас. Тогава разбрах, че тя е милионерка, но това не ме въодушеви особено, винаги съм си бил леко побъркан, беше много малък град, някакви специалисти бяха обявили, че това е последният град в Америка, над който някой ще се сети да пусне атомна бомба, и бяха прави. Когато излизах за малките си разходки между пътешествията до спалнята, болезнено блед, преситен, всички се блещеха в мен, разбира се. Бях градският тарикат, който си бе гепил богатото момиче. Трябваше да имам нещо. И имах: много уморен кур и куфар, пълен със стихове. Тя имаше някаква лека служба в градския съвет, бюро и нищо за правене, а аз седях до прозореца на слънце и отпъждах мухите. Таткото ме мразеше в червата, но пък дядото май ме харесваше, само дето таткото държеше повечето пари. Аз седях и отпъждах мухи. Веднъж влезе един грамаден каубой с ботуши, висока каубойска шапка и всичко останало.

– Хей, Барбара – каза той и ме погледна... – я кажи – попита ме той, – ти какво правиш?

– Какво правя?

– Да, какво точно правиш?

Помълчах доста дълго, погледнах през прозореца, отпъдих една муха. Сетне се обърнах към него. Беше се облакътил на гишето, цели два метра, червендалест американски герой от Тексас. Мъжага.

– Аз ли? Ами просто... просто си се нося наоколо, и какъвто ми е късметът.

Той се дръпна рязко от гишето, зави на ъгъла и изчезна.

– Знаеш ли кой беше това? – попита ме тя.

– Тц.

– Побойникът на града, пребива хора. Пада ми се братовчед.

– Е, той не направи нищо, нали? – провлечено отвърнах аз.

Тя ме изгледа странно за пръв път. Видя мръсния звяр. Тая работа с чувствителния поет беше само роза в устата ми по Коледа. Един джинсов ден облякох единствения си костюм и цял ден се скитах нагоре-надолу из града, беше като в холивудски филм. Който не носеше джинси, трябваше да бъде хвърлен в езерото, но това не бе толкова проста работа, колкото си представях, вкарах няколко питиета, докато се шляех, но така и не видях езерото. Градът беше мой. Местният лекар искаше да ходим заедно на лов и риболов. роднините ѝ се появиха отнякъде и ме зазяпаха как мятам кутийки от бира в кофата и разправям майтапи, взеха самоубийствената ми безгрижност за смелост, майтапа си го направих аз.

Но тя искаше да отиде в Лос Анджелис. Никога не бе живяла в голям град. Опитах се да я разубедя. Обичах да се шматкам из градчето, но не, тя трябваше да се махне, така че дъртите ни написаха един тлъст чек, ние се качихме на автобуса и се върнахме в Ел Ей. Потенциални милионери, натъпкани в раздрънкан автобус, по-лошо, тя настояваше да се издържаме сами. Така че си намерих нова работа като чиновник в товарителница, а моята безделничеше и ѝ се щеше тя да успее да си намери работа. Напивах се всяка вечер след работа, "О, господи", казвах, "Виж какво направих. Ожених се за истинска селяндурка." Това я вбесяваше неистово, не можех да целувам задника на тези милион кинта, не бях такъв, живеехме в къща на върха на един хълм, малка къща, под наем, а в задния двор имаше висока трева и мухите се криеха във високата трева и после изскачаха и го изпълваха целия, 40 000 мухи, подлудяваха ме. Излизах с голям флакон спрей и изтрепвах по хиляда на ден, но те се чукаха прекалено бързо, а също и ние. Откачените хора, живели някога тук, бяха наслагали лавици около леглото, а лавиците – претъпкани със саксии с мушкато, големи саксии, малки саксии, всички с мушкато, когато се чукахме, леглото тресеше стените, а стените раздрусваха лавиците и тогава го чувах: бавния вулканичен звук от лавиците, които поддават, и спирах, "Не, не, не спирай, о, господи, не спирай!" И аз отново се връщах в играта, а лавиците се стоварваха върху гърба и задника, и главата, и краката, и ръцете ми, докато тя се смееше и крещеше и свършваше, обожаваше саксиите. "Ще откова тия лавици от стената", казвах ѝ. "О, не", отвръщаше ми. "О, моля те, недей!", казваше го толкова сладко, че сърце не ми даваше, така че заковавах лавиците наново, нареждах саксиите обратно и така до следващия път.

Тя купи малко черно грозно куче и го кръсти Брьогел. Петер Брьогел е художник, поне е бил или нещо такова, но след няколко дни изгуби интерес, щом ѝ се изпречеше на пътя, тя го изритваше силно, с изпънати пръсти, просъсквайки, "Разкарай се, помияр!", а когато си пиех бирата, двамата с Брьогел се търкаляхме по пода и се боричкахме. Единствено това можеше да прави – да се бие, а зъбите му бяха по-добри от моите, някак усещах как милионът се изплъзва, но не ми пукаше.

Тя купи нова кола за двама ни, още я карам, "Плимут", модел 57-а, и аз ѝ казах, че може да се хване на работа в общината. Яви се на изпит и започна работа в шерифския отдел, казах ѝ, че са ме уволнили от товарителницата и аз почнах да мия колата всеки ден, да карам до града и да я взимам от работа. Веднъж тъкмо потегляхме с колата, от нейната сграда изскочи цяла тумба хлапета с ризи на цветя, тениски, с нездрав тен, приведени рамене, глупави усмивки и походка на гимназисти.

– Какви са тия хлапета? – попитах я.

– Полицаи – отвърна тя с надменния си тон на кучка.

– Да бе! Изглеждат като идиоти! Това не са полицаи! Какво говориш? Стига бе, това не са полицаи!

– Това са полицаи и всичките са много готини типове.

– Мамка му! – възкликнах.

Беше адски ядосана, чукахме се само веднъж тази вечер. На следващия ден се появи нещо друго.

– Това там е Хосе – рече ми. – Той е испанец.

– Испанец?

– Да, роден е в Испания.

– Половината мексиканци, с които съм работил по фабриките, твърдяха, че са родени в Испания, само се правят; Испания е бащата, печеният тореадор, Голямата мечта за минало.

– Хосе е роден в Испания, знам го.

– Откъде знаеш?

– Той ми каза.

– Мамка му!

Същата вечер реши да се запише на курс по рисуване, рисуваше непрекъснато, беше геният на нейния град. Може би на целия щат. Може би не.

– Ще идвам с теб на курса – казах ѝ.

– Ти? Че защо?

– За да има с кого да пиеш кафе през кафе-паузите и за да те докарам дотам и обратно.

– Ми добре.

Записахме се в един и същи курс и след три или четири урока тя започна много да се ядосва, да си къса листата и да ги хвърля на пода. Аз си седях и се стараех да не я гледам. Всички бяха много заети, погълнати, но въпреки това хихикаха, все едно всичко е някакъв страшен майтап или пък ги е срам да рисуват.

Учителят по рисуване дойде към задната част на стаята.

– Вижте, Буковски, трябва да рисувате нещо. Защо просто седите и зяпате листа? – рече ми.

– Забравих да си купя четки.

– Добре тогава, ще ви дам четка, г-н Буковски, но ако обичате, върнете ми я след часа.

– Добре.

– А сега нарисувайте купата с цветята.

Реших да приключа с тая работа, работих бързо и свърших, но останалите още рисуваха, държаха си пръстите във въздуха, проверяваха сянката или разстоянието, или някоя друга простотия. Излязох и си взех кафе, изпуших една цигара. Когато се върнах, около бюрото ми се бе струпала голяма тълпа, една русокоса, цялата цици (сещате се, нали), се обърна към мен, изпъчи ми циците си и рече:

– О, рисувал си и преди, нали?

– Не, това е първото ми нещо.

Тя разтресе цици и ги завря в мен.

– Да бе, майтапиш се!

– Ъъъъъ – беше всичко, което успях да кажа.

Даскалът взе картината и я закачи отпред.

– Това е, което искам! – рече. – Забележете чувството, енергията, спонтанността.

"О, господи", казах си наум.

Тя стана ядосано и си занесе нещата в стаичката, където режеха хартията, влезе вътре, взе да къса листове и да мята боя навсякъде, дори скъса един колаж, направен от някой нещастен идиот.

– Г-н Буковски – приближи се даскалът към мен, – тази жена... съпругата ви ли е?

– Ахам.

– Вижте, тук не толерираме такива примадони. Можете направо да ѝ го кажете, имате ли нещо против да включа работата ви в изложбата?

– Не.

– О, благодаря ви, благодаря, благодаря.

Даскалът беше откачалка. Каквото и да направех, той все го искаше за изложбата, дори не знаех как се смесват бои. Не можех да подредя цветовете в палитрата, смесвах пурпурно с оранжево, кафяво с черно, бяло с черно, където ми попаднеше четката, повечето мои неща изглеждаха като огромно петно от размазано кучешко лайно, но даскалът мислеше, че съм... средният пръст на Господ. И така тя се отказа от курса, аз също се махнах и оставих картините си там.

След това започна да се прибира от работа и да ми обяснява какъв джентълмен е турчинът.

– Морава игла за вратовръзка, носи морава игла за вратовръзка, а днес ме целуна по челото, съвсем лекичко и каза, че съм красива.

– Виж, съкровище, трябва да схванеш, че тия неща непрекъснато се случват по офисите из цяла Америка, понякога нещо става, но в повечето случаи нищо не става, повечето такива типове бият чекии в кенефа и гледат прекалено много филми с Чарлс Бойър. Ония, дето наистина правят нещо, си траят, а не дрънкат, бас ловя, че твоят юнак е гледал прекалено много филми, стисни го за топките и ще избяга.

– Той поне е джентълмен! И толкова се изморява! Мъчно ми е за него.

– От какво се изморява? От работата си в общината?

– Собственик е на автокино и работи през нощта, не успява да си почине.

– Да бе, а аз съм свински задник! – рекох ѝ.

– Със сигурност си – отвърна тя сладко, но тази нощ саксиите паднаха още два пъти.

След това дойде вечерята с китайските охлюви, или може би бяха японски охлюви, така или иначе, отидох на пазар и за първи път забелязах специалния щанд. Изкупих го целия – малки октоподчета, охлюви, змии, гущери, плужеци, бръмбари, скакалци... първо сготвих охлювите, поднесох ги на масата.

– Направих ги с масло – обясних ѝ аз. – Пъхай ги право в гърлото, между другото, това ядат бедните нещастници

– После, набутвайки два-три охлюва в устата си, попитах:

– Как беше старият Морава игла днес?

– Имат вкус на гума...

– Гума, мума... яж!

– Имат мънички дупета... виждам малките им дупета... ох...

– Всичко, което ядеш, има дупе. Ти имаш дупе, аз имам дупе, всички имаме дупета. Моравата игла има дупе...

– Ооооох...

Стана от масата, хукна към банята и взе да повръща.

– Тези малки дупета... ооох...

Аз се смеех, бълвах лиги и тъпчех малките дупета в устата си и ги поливах с бира и се смеех.

Не се изненадах особено, когато една сутрин два дни по-късно на вратата ми, на нейната врата, се почука и ми връчиха призовка за бракоразводно дело.

– Бейби, какво е това? – показах ѝ листа. – Не ме ли обичаш, бейби?

Тя се разплака, плака и плака и плака.

– Стига, стига, не се тревожи, може би Моравата игла е твоят човек, не мисля, че блъска чекии в кенефа. Сигурно той е мъжът за теб.

– Ооо, ооо, ооо.

– Вероятно лъска бастуна във ваната.

– Ах, ти, гадно лайно!

Спря да плаче, след това катурнахме саксиите за последен път. Тя отиде в банята и започна да си тананика и припява, докато се приготвяше за работа. Същата вечер ѝ помогнах да си намери ново жилище, да си събере багажа и да се изнесе, каза, че не иска да остава в старото ни жилище, сърцето ѝ щяло да се къса. Скапана шунда. На връщане си взех вестник и отворих на страницата със специализираните обяви, търсейки: чиновник в товарителница, помощник в магазин, портиер, склададжия, помощник на инвалид, разносвач, после захвърлих вестника, излязох, купих си седемстотин грама и пих за сбогуването с моя милион, видях я един-два пъти – случайно, без саксии – и тя каза, че го правила само веднъж с Моравата игла, след което напуснала работа, обясни ми, че възнамерява да почне да рисува и пише "сериозно".

След време замина за Аляска и се омъжи за ескимос, японски рибар, и като се напия, понякога се майтапя: "Веднъж изгубих един милион долара заради японски рибар."

– Е, стига пък и ти, никога не си имал един милион долара.

Вероятно хората са прави: никога не съм ги имал.

Получавам писмо веднъж или два пъти годишно, дълго писмо, едното обикновено преди Коледа, "Пиши", казва тя. Вече има две-три деца с ескимоски имена, казва, че е написала книга, лежи на рафта там горе, детска книга, но тя "се гордее" с нея и възнамерява да напише "сериозен" роман за "Разпадането на характера", ще напише два романа за разпадане на характера, ех, мисля, че единият е за мен. А другият е за ескимоса, който вече е преебан. Или отебан. Или пък другият е за Моравата игла?

Май трябваше да се хвана с онова момиче с циците от курса по рисуване, ама на жена трудно се угажда, а и тя можеше също да не хареса малките дупета. Но трябва да пробвате октоподите, като бебешки пръстчета в разтопено масло, паяците на морето, мръсни плъхове, и докато засмукваш пръстчетата, получаваш отмъщението си, цункаш за сбогом милиончето, удряш една бира, и по дяволите електрическата компания, "Фулър Бръш", магнетофоните, долната част на Тексас и нейните шантави жени с вратове, дето не се движат, които плачат и те чукат, зарязват те, пишат мили писъмца всяка Коледа, въпреки че сега си им чужд, не те оставят да забравиш, Брьогел, мухите, плимута, модел 57-а, пред прозореца ти, загубата и ужаса, тъгата и провала, постановките и щуротиите, през целия ни живот, падаме, ставаме, преструваме се, че сме добре, хилим се, хлипаме, бършем малките си дупета, и другия вид.

Читателите взимат от един писател, или писание, каквото им е нужно, а останалото го пренебрегват, но онова, което взимат, обикновено най-малко им е нужно, а онова, което пренебрегват, най-много им е нужно. Така или иначе, всичко това ми позволява да извършвам онези малки божествени ходове на спокойствие, ако те ги разбираха, нямаше вече да има творци, всички щяхме да сме в една и съща кофа с лайна, както стоят нещата сега, аз съм си в моята кофа с лайна, те са си в техните, и мисля, че моята смърди по-добре.

Сексът е интересен, но не чак толкова важен, искам да кажа дори не е толкова важен (физически) колкото отделянето. Човек може да изкара 70 години без путка, но може да умре за една седмица, ако червата му не функционират.

Особено тук, в Съединените щати, сексът е превъзнесен много над същинското си значение. Една секси жена моментално превръща тялото си в оръжие за материално облагодетелстване, и не говоря за курвата от бардаците, говоря за майка ти и сестра ти, и жена ти, и дъщеря ти. А американският мъж е тъпакът (кофти дума, да), който продължава екстремизма на измамницата, но много преди да навърши дванайсет, мозъкът на американския мъж бива изпит от американското формално образование и американския преждевременно затъпял родител и американското чудовище на име Реклама, той е готов и женската е готова да го накара да се моли и да му гепи $$$. Ето защо професионалната курва с пешкир под пружината е обект на толкова силна омраза от страна на професионалната курва антижена (почти всички останали жени; има малко свестни жени, слава Богу!) и от страна на закона, открито професионалната курва заплашва с разпад цялото американско общество на борбата и блъсканицата през целия му път до гроба, тя обезценява путката.

Да, сексът съвсем е надскочил стойността си. Обърнете внимание някой път във вашия вестник (няма да го намерите тук в "Оупън Сити", освен като обект на подигравки) как група прогимназистки в бански костюми позират за снимка на един или друг конкурс за красота, за кралица на това или онова, погледнете тия крака, тия дълги бедра, гърдите – има нещо омайващо наистина, и тия момиченца го знаят, както и изгодната цена, която върви в комплект. После обаче погледнете тия осемдесет лица и усмивките. Усмивките не се усмихват, те са издълбани на хартиени лица, върху мъртво индиго, носовете и ушите, и устите, и брадичките се вписват в нашите представи за форма, но лицата са грозни отвъд всякакви измерения на зверското, там няма никаква мисъл, никаква сила, никаква съсредоточеност. никаква доброта... нищо, нищичко, плоски убити парчета кожа. Без очи. Покажете обаче тия лица на ужаса на средния американски мъж и той ще ви каже: "Ей, истински класови женски, не бих отказал на такива." Вие виждате същите тия победителки от конкурса за красота след години, остарели, в супермаркетите; те са капризни, луди, злобни, низки – вложили са си капитала в нещо нетрайно, били са изиграни; пазете се от острите ножове на количките им в магазина – това са лудите жени на Вселената.

И така за някои писатели, включително знаменито наглия Буковски, сексът очевидно е трагикомедия, не пиша за него като за оръдие на маниакалността. Пиша за него като за пиеса, на която се смеете, а всъщност трябва да плачете, откъсче между действията. Джовани Бокачо го е описал много по-добре, той е имал нужната дистанция и стил. Аз все още съм твърде близо до целта, за да постигна абсолютното изящество, хората просто си мислят, че съм мръсник. Ако не сте чели Бокачо, направете го. Може да започнете с "Декамерон".

Все пак леко съм си дистанциран и след 2 000 путки, повечето не особено добри, все пак умея да се надсмивам над себе си и своята примка.

Помня как веднъж в склада на магазин за дамски дрехи аз вършех черната работа по доставките, а шефът ми (т е. надзирателят) беше сравнително млад, но леко оплешивяващ нахакан човечец и тоя нахакан човечец го мобилизираха във Втората световна война. Дали се тревожеше, че ще го убият? За смисъла на войната? За липсата на смисъл от войната? Какво Означаваше да бъдеш разкъсан на парченца от минохвъргачка?

Той ми се довери, мислеше, че съм свестен човек, двамата бяхме сами в това голямо мазе – другите опаковчици се потяха един етаж по-нагоре, – бяхме долу в подсутерена, беше влажно и прашно, а ние се катерехме по мукавени кашони, два метра високи, търсехме някакъв номер, някакъв вид плат или дреха, която да се изпрати някъде, а имаше само три-четири малки електрически крушки, които трябваше да осветяват цялото мазе, и ние скачахме там като маймуни на четирите си крака, скачахме от кашон на кашон, взирахме се за някакъв магически номер, специален вид плат, от който да се скрои дамска дреха.

Ах, боже милостиви, помислих си, какъв идиотски начин да си изкарваш прехраната, какъв идиотски начин да оцеляваш и да мреш за жълти стотинки, май самоубийството беше най-добрият начин да се измъкнеш?

А нахаканият дребосък се провикваше:

– Откри ли номера?

И аз казвах:

– Ммне – като едва си отварях устата.

Мамка му, аз дори не търсех, каква ми беше изгодата да намеря номера? Всеки път, когато се обърнеше към мен, скачах от един кашон на друг. Накрая с подскоци се върна при мен, седна на кашона до мен и запали цигара.

– Буковски, ти си свястно момче.

Не отговорих.

– Взимат ме в армията, това е последната ми седмица тук.

През цялата си кратка служба там бях правил всичко по силите ми, за да не ми плямпа тоя тип, а ето че сега той ми поднасяше някаква досадна изповед.

– Знаеш ли какво ме тревожи за армията? – попита ме.

– Не.

– Няма да мога да чукам жена си. Е, повечето от тия момчета не чукат, но като те гледам, мога да кажа, че ти чукаш...

(аз не чуках.)

– ...и ѝ викам аз на жената: "Миличка, какво ще правя, няма да мога да те чукам." И знаеш ли какво ми отговаря тя? Отговаря ми: "За Бога, отиди в армията и бъди мъж. Когато се върнеш, аз ще съм си тука". Обаче мама му стара, ще ми липсва; ще ми липсва; повечето от тия момчета не знаят какво е, но ти и аз знаем, така си е.

(Не му казах, че някой друг ще чука жена му вместо него, докато го няма. И че ако не се върне, тя ще заеме следващата поза "Тяло за продан" с каквото там ѝ е останало.)

Беше дребен като къртица човечец, който би изтърпял и най-черната работа, или самоубийствения щурм на крещящите БАНЗАЙ! Японците, или още по-зле, решителното шахматно настъпление на победените, снежните шваби, идващи през падащата белота и търсещи неговия номер. Снежните шваби, безмилостни и обучени, и смели, последна сачма лудост в последната атака, търсещи неговия номер, ах, къртицата! Той би изтърпял всичко това, почти като сърбеж или прозявка, или лек грип, само за да продължи да съществува, от правилната страна на обществената структура, с надеждата да има късмета да оцелее, за да може да се върне да ебе жена си.

Ето ти го какъв е сексът: става дума за путки и придвижвания на цели армии, дават се ордени за храброст на мъже, на които само путки са им в главата, ами смелостта? Смелостта на някой малоумен едва ли може да се брои; брои се смелостта на мислещия човек: тя изисква малко усилия и здрав стомах.

И смесваш секса с останалото у нас и получаваш нещо много непонятно, и колкото повече го изучаваш, толкова по-малко разбираш, една теория заменя друга и почти винаги оскърблението е за човешкото същество, може би така трябва да бъде. При целия ни потенциал най-буйният растеж е надолу.

Темата за секса дори обърква великия Буковски. Помня как една вечер си седях в някакъв бар точно на запад от един от ония централни тунели, по онова време живеех в стая зад ъгъла на едно място по средата на баира, както и да е, седя си там, доста на градус, и си мисля, дееба, млад съм и съм як и мога да се изпреча на всеки, който си търси белята, дори си търся хора, които си търсят белята, само че животът все още е толкова нов за мен, на, да речем, 22-23 години, че да съм някакъв там заухав романтик; намирам живота за мъгляво интересен вместо за конкретно ужасяващ. И така нощта понапредва и тогава се оглеждам – мешам питиетата – искам да кажа поръчвам си чашки чист алкохол, вино, бира – опитвам се да се нокаутирам, но нищо не действа и Господ не е дошъл.

Тогава се оглеждам и ето едно много тъжно, красиво, младо момиче (на около седемнайсет) седи до мен. Има една такава дълга руса коса (винаги съм си падал по дългокосите, имам предвид при които косата стига до гъза и постоянно захващаш коса, кичури, докато бъхтиш, и това придава доста симфоничност на познатото до болка шибане), а тя е тиха, много тиха, почти свята, ах, обаче тя е курва, а до нея е сводницата, лесбийката мадам, и знаеш, че те по-скоро биха предпочели да не го правят, но им трябват парите, заговорих ги по-скоро с лявото полукълбо на мозъка си. Сигурен съм, че за тях беше безсмислено, но това нямаше значение, нали знаете: трябваха им $$$. Поръчах питиетата.

Барманът ги сервира пред седемнайсетгодишната така, сякаш тя бе на трийсет и пет. Къде беше законът? Слава богу, по една или друга причина законът бе заобиколен.

На всяка тяхна чашка аз обръщах по три. Това ги окуражи. Аз бях "мярката." На гърба ми с тебешир беше изписано "X". Това, което повече от сигурно те не знаеха, беше, че съм печелил надпивания из целия град срещу някои от най-печените пиячи навремето, безплатна пиячка и прибираш печалбата, не знам защо толкова време отне, докато се отцепя, може би заради адския ми гняв или тъга или може да е било някаква мозъчнодушевна липса, сигурно и двете са верни.

Както и да е, да не ви отегчавам с тези странични коментари, простете ми; най-накрая тръгнахме заедно нагоре по хълма.

Забравих да ви кажа, че лесбийката мадам беше тлъст вързоп човешки лайна с картонени очи и огромни безчувствени бутове, плюс това едната ѝ ръка липсваше и вместо длан имаше оня много, много лъскав и дебел интересен стоманен нокът.

Та тръгнахме ние нагоре по хълма, после влязохме в стаята ми и аз ги погледнах и двете, моето чисто и красиво, и стройно, и вълшебно малко момиче, прелестно парче с коса, вееща се до гъза, а до нея трагедията на вековете: слуз и гнус, машината извън строя, жаби, измъчвани от момченца, и челни катастрофи, и паякът, поглъщащ скопената бръмчаща муха, и плоският мозък на Примо Кариера, спихващ се под тъпите плейбойски удари на надъхания Макси Беър – новия шампион тежка категория на Америка – аз, аз се втурнах към Трагедията на Вековете – оная тлъста слуз натрупани лайна.

Сграбчих я и се опитах да я метна на мръсното си легло, но тя беше твърде силна и твърде трезва за мен. С една ръка се отскубна от мен. Изтласка ме с неподправената си лесбийска ненавист и после като ме разкара, започна да размахва оная ръка с оня голям интересен лъскавстоманен нокът.

Не можех като един мъж да променя историята на секса, просто не можех.

Тя люлееше оня нокът на широки и удивителни внезапни сводове и докато аз залегна и си вдигна главата, за да видя къде е оня нокът, той отново дойде, но през всичките опити на железния нокът да ме убие аз, наблюдателен по природа, бях хвърлил един много бърз и навременен поглед към красивата и свята, и млада курва и наистина си мисля, че от трима ни най-много страдаше тя. Видях го на лицето ѝ. Наистина тя не можеше да проумее защо исках онова грозно струпване на всичко нищожно и мъртво в сравнение с това, което тя имаше, но предполагам мамчето лесбийка знаеше отговора, защото всеки път, когато размахваше онова нещо към мен, се обръщаше към малката и казваше "Тоя тип е откачен, тоя тип е откачен, тоя тип е откачен" – и при едно от замахванията на железния нокът, съпроводени с "тоя тип е откачен", аз се измъкнах ниско в другия край на стаята близо до вратата, посочих към скрина и изкрещях:

– Парите са в горното чекмедже! И мамчето Л, каквато си беше истинска лайнарка, се хвана на въдицата и се завъртя. Докато се завърти, аз бях стигнал почти до върха на хълма, горе до небето на Бънкър Хил, озъртайки се и дишайки тежко, проверявайки дали не ми липсва някой крайник и после чудейки се къде ли е най-близкият магазин за алкохол.

Когато се върнах с бутилката си, вратата още беше отворена, но те си бяха отишли, тряснах вратата, седнах и си налях мълчалива чашка, за секса и лудостта, после изпих още една, легнах си сам и обърнах гръб на света.

Всичко започва и свършва с пощенската кутия и когато намерят начин да махнат пощенските кутии, много от мъките ни ще свършат, точно сега единствената ни надежда е във водородната бомба и колкото и обезкуражен да звуча, това май не изглежда да е най-подходящият цяр.

Така, пощенската кутия: след безсънна нощ излязох на наетата си веранда и погледнах онова голямо сиво като черва безсмислено нещо с увиснал под него безумен паяк, изсмукващ последния шанс за любов от една пеперуда, та стоя си аз така и си мисля, хм, може би наградата "Пулицър" или стипендия от хуманитарните, или моят брой на "Търф Дайджест", и бъркам вътре и хоп, в кутията има едно писмо, познавам почерка, познавам адреса, познавам настроението, формата на всяка ръкописна буква, женския откачен наклонен кръстосан огън на изпълнена с объркани образи дребна душа:

Меги не спира да пише тия писма, никога не съм се срещал с Меги, както ви казах, обаче тя праща снимки и на вид е едра и здрава мадама, изпращала е и стихове, нейните стихове, които са малко приятнички, макар че в тях се говори за страдание и смърт, и вечност, и морето – велико, голямо, досадно приятничко нещо, почти като да си се набол с карфица, за да изкрещиш, но не си успял да изкрещиш. Просто още едно женско разочарование от процеса на стареене и от смаляващия ѝ се съпруг; просто още една женска, затъпяла от собственото си лесно предателство от самото начало, която сега си пилее времето в домакинска работа и дребни проблеми с малкия, който също така бързо върви към нула, умножена по нищо.

Именно собственото си мислене жените прилагат в мъжките дела – или нарочно тълкувайки намеренията погрешно, или долавяйки измъчена жертва на кървавия кръст, и в двата случая здравата я оплескват. Дали искат или им се налага, е все едно за жертвата, която, разбира се, е мъжът.

Ако Меги живееше достатъчно близо, доста лесно можех да сложа край на целия този тормоз: щеше да е в бърлогата ми, да вдишва деликатния игрив блясък на поетическите ми очи, походката на пантера, панталоните, скъсани на коленете при падания в два и половина през нощта, да ме сравнява да речем със Стивън Спендър, а аз бих се обърнал и казал на не много членоразделен английски: "Скъпа, след няколко минутки ще ти разкъсам проклетите гащи и ще ти покажа един змей, който ще помниш до гроба. Имам огромен извит пенис като сърп и доста шибани путки са ахвали, щом се озоват на моята втвърдена и омазана с пепел от трева черга, нека само допия това." После фраскаш висока водна чаша чисто уиски, разбиваш чашата в стената и измънкваш под носа си "Вилон похапна пържени цици за закуска," спираш, за да запалиш цигара и щом се обърнеш, проблемите ти са решени: ще си излезе през предната врата, ако остане, заслужава това, което ще получи, както и ти.

Но Меги живее в един щат доста на север от тук, така че тоя вариант отпадаше, аз обаче отговарях на писмата няколко години, като си мислех, че някой ден може да дойде достатъчно близо, за да я изчукам или пък да я уплаша и да избяга.

Най-накрая привидно безкрайният инат отслабна, писмата пак си идваха, но аз просто не им отговарях. Писмата ѝ, както обикновено, бяха извънредно тъпи и подчертано потискащи, но фактът, че бях решил да не им отговарям, успя да отнеме част от отровата им. Това беше страхотен план, план, за чието скрояване на простичък ум като моя му беше нужно доста дълго време: не отговаряй на писмата и си свободен.

Имаше пауза в кореспонденцията, чувствах, че се е свършило; бях използвал последния подобен номер: бъди жесток към жестоките, тъп към тъпите, жестоките и тъпите бяха еднакви: нищо не можеше да им направиш; имаше само неща, които те можеха и щяха да ти направят, бях се справил с проблем на вековете: премахване на нежеланите. Не са нужни много мъже и жени, за да задушат и осакатят живота на някого – нужен е само един. И обикновено той си е един. Дори когато армии се изправят срещу армии и мравки се изправят срещу мравки, наречете го както си искате.

Започнах да виждам нещата отново с очите си. Забелязах табела над едно химическо чистене, някой шегаджия я беше сложил: ЗА ВСЯКА БИЛКА ИМА БОЛКА, преди никога не бих видял табелата, започнах най-после да съм по-свободен, виждах почти всичко, виждах странните и откачени неща, които преди виждах, объркани, романтични, експлозивни неща, които сякаш придаваха вероятност на невероятното, това като че ли разкриваше магически сили там, където преди това нямаше нищо.

ИЗОБРЕТАТЕЛ НА СМЪРТ

Монтерей, 18 ноември (Обединена международна преса)

Мъж от Кармъл Вали е убит от устройство, което изобретил, за да изправя гънките на сушени сливи.

Това гласеше цялата дописка, чудесно, отново бях жив. После една сутрин излязох до пощенската кутия, писмо, заедно със сметките за газ, заплахи от зъболекаря, писмо от бивша съпруга, която почти не си спомнях, и реклама за литературно четене на бездарни поети.

Баба ми ми говореше по същия начин, също и тя – така и не ми пусна.

Е, след няколко дни махмурлукът на радостта се разсея, отидох до пощенската кутия, няколко писма, отворих ги. Първото:

Друго писмо:

И още едно:

Приложеното стихотворение е внимателно изписано, без грешка, с двойни интервали, думите, които е написала, са издълбани в хартията със същия натиск същата премерена... любов. – стихотворението е ужасно.

В него се говори за вятъра и някаква дребна банална трагедия. XVIII век. Лошият XVIII век.

Обаче аз пак не отговарям, отивам на боклукчийската си работа, там долу ме познават, те са ми шефове, харесва ми. Дават ми да скатавам, не различават Т. С. Елиът от Лорънс Арабски. Фиркан съм два-три дни. И пак си запазвам работата.

Имам си специална система на звънене, която трябва да се включи, преди да си вдигна телефона, не съм сноб, просто не ме интересува какво имат да казват или искат да направят повечето хора – най-вече с моето време, но една вечер, докато се опитвах да спра да залитам, за да се добера до боклукчийската си работа, телефонът звънна. Понеже щях да излизам след няколко минути, реших, че няма какво толкова да ми направят, не беше моят сигнал, но все пак вдигнах слушалката.

– Бонго?

– Ъ? Да?

– На телефона е... Меги.

– А, здравей, Меги.

– Виж, не искам да се натрапвам, просто се побърквам.

– Ъхъ. Всички сме така.

– Недей да мразиш писмата ми.

– Виж, Меги, нещата стоят така. Аз наистина не мразя писмата ти. Те наистина са толкова приятнички, че...

– О, толкова се радвам!

Не ме остави да довърша, исках да ѝ кажа, че писмата ѝ са толкова приятнички, че направо ме ужасяват със своите домакински скучнотии. Но тя така и не ме остави да довърша.

– Много се радвам.

– Ъхъ – казах аз.

– Но не си ни изпратил стихове за часовете ни в клиниката.

– Опитвам се да намеря нещо подходящо.

– Сигурна съм, че всичко твое ще свърши работа.

– Мъчителят понякога е добър в злонамерените намеци.

– Какво искаш да кажеш?

– Нищо.

– Бонго, не пишеш ли вече? Помня времето, когато се появяваше във всеки брой на "Блу Стардъст". Лили пише, че не си пращал от години, да не си забравил "малките"?

– Никога няма да ги забравя тия копелдаци.

– Какъв си странен, но искам да кажа вече не пращаш ли свои творби?

– Ми примерно в "Евъргрийн."

– Искаш да кажеш, че са те приели?

– Един-два пъти. Обаче имай предвид, моля те, че "Евъргрийн" не е какво да е списание, пиши на Лили. Кажи ѝ, че съм дезертирал от барикадите.

– О, Бонго, от мига, в който за пръв път четох стиховете ти, знаех, че си предопределен, още пазя първата ти стихосбирка – "Христос пълзи назад." Ох, Бонго, Бонго.

Отървах се от нея, като ѝ казах, че трябва да ходя да събера малко боклук, междувременно си мислех, на кого пък ще му се прище да изправя гънките на сушени сливи? Те определено не са вкусни: може би са малко като изсушени изстудени лайна, единственото хубаво в тях са самите гънки, студените гънки и тая хлъзгава ледена костилка, която се плъзга от езика към небцето ти като нещо живо.

Отидох и си отворих бира. Реших, че не мога да работя този ден. Хубаво беше да си седя на един стол. Надигни бутилката и всичко да върви по дяволите. Познавах една, дето твърдеше, че е спала с Паунд в Сейнт Лиз. Отървах се от нея след прекалено дълга кореспонденция, като глупашки настоявах, че и аз знам как да пиша и че намирам "Кантос" за тъпи.

Писмата на Меги бяха навсякъде, имаше едно старо на пода до пишещата машина, станах, отидох до него и го вдигнах:

Изпразвам бутилката бира. Хвърлям в кофата, сега виждам: мъжът ѝ я опъва три пъти седмично, косата ѝ като ветрило на възглавницата, както обичат да се изразяват авторите на книги със секс. Всъщност тя си представя, че той е Бонго. Той си представя, че е Бонго.

"О, бонго! бонго!", казва тя.

"Идвам, миличка", казва той.

Отварям си още една бира и отивам до прозореца, обикновеният мрачен стерилен безсмислен ден на Лос Анджелис. Все още съм жив, в известен смисъл, много време мина от първата стихосбирка; много време от размириците в Уотс. Пропиляхме се. Джон Брайън иска колонка, бих могъл да му кажа за Меги. Но историята с Меги не е завършена. Тя ще е в пощенската ми кутия утре сутринта, ако бях в киното, можеше да се справя с това:

"Глей сега, Джонка, има една фльорца, чат ли си? Тормози ме, чат ли си? Знаеш к'во да направиш, не оплесквай работата, дай ѝ оня 14-инчов кур и я разкарай от главата ми, чат ли си? Ще я намериш, тя е в онази стая с прахосмукачка и гледа с тъжни очи, чат ли си? Стая, пълна със списания за поезия, нещастна е. Мисли си, че животът я е разпънал на кръст, ама всъщност хал хабер си няма какъв е животът, чат ли си? Оправи я: дай ѝ четиринайсетака."

"дубре."

"и джонка..."

"ъхъ."

"не се спирай никъде по пътя!"

"дубре."

Връщам се и сядам, смуча си бирата, трябва да се насвяткам, да взема полет до там, да ѝ цъфна на вратата в дрипи, фиркан, барабанящ по вратата, копчета по цялата ми съдрана риза: "ДЖОНСЪН НА СЪД." "СПРЕТЕ ВОЙНАТА." "ЕКСХУМИРАЙТЕ ТОМ МИКС " К'во ли не.

Ама нищо няма да свърши работа, просто трябва да седя и да чакам. "Хуманитарните" ги отписах, спрях да пиша стихове за "Евъргрийн". Само едно нещо ще има в кутията:

Дали това се е случило някога на Балзак или Шекспир, или Сервантес? Надявам се не. Най-лошото изобретение на човека има три глави: пощенската кутия, пощальонът и писачът на писма. Имам една синя кутия за кафе, пълна с писма, на които не съм отговарял, имам кашон в килера, пълен с писма, на които не съм отговарял, кога ли тия хора се напиват, чукат, печелят пари, спят, къпят се, серат, ядат, режат си ноктите? И Меги е начело на тая сюрия: обичай ме, обичай ме, обичай ме.

Един 14-инчов кур може и да ме изкара от това положение, или да ме вкара, или да стане по-лошо. При това, което имам, вече достатъчно проблеми съм си навлякъл.

В онези дни обикновено в стаята ми имаше някой, независимо дали бях там или не. Обикновено не се знаеше кой ще е там и кой няма да е там. Просто някой, голям човек, но не особено благочестив, винаги имаше купон, купон в смисъл: продължение на късмета и начините: два долара и малко дребни купуваха цяла стая приказки и електрическа светлина, предостатъчна за шест-седем души.

И така, една вечер, всички лампи загасени, аз се събудих в леглото пиян, обаче с бистър ум, нали разбирате, изведнъж ми се избистриха мръсните стени, тоталната липса на цел, тъгата, всичкото, и се надигнах на лакът, и се огледах, и като че всички си бяха отишли, само ония празни бутилки от вино, осветени от лунната светлина. Гадно тежко чакане на сутринта, озъртам се в леглото и гледам човешка фигура, някаква женска беше решила да остане с мен – това си беше любов, това си беше смелост, мамка му, кой всъщност можеше да ме понася? Всеки, който би могъл да ме понася, трябва да има доста милостива душа. Просто трябваше да наградя тази сладичка, мъничка сърничка за волята, прозорливостта и смелостта да остане с мен. Каква по-хубава награда от това да я изчукам в гъза? Бях се натъкнал на странен род жени, странно племе жени и никоя не бе искала отзад, така че никога не го бях правил по този начин и все ме глождеше, по едно време щом се напиех, само за това можех да говоря. Ще подхвърля на някоя жена:

– Ще те оправя в гъза, и майка ти ще оправя в гъза, и дъщеря ти ще оправя в гъза а отговорът винаги беше:

– О, не, няма да стане! – бяха съгласни на какво ли не, само не това. Може да е било в неподходящо време или заради климата, или чисто математически, защото доста след това около мен имаше само жени, които се размотаваха наоколо и казваха:

– Буковски, що не ми го завреш в задния двор? Имам си голямо, кръгло, меко дупе.

А аз отговарях:

– Така си е, скъпа, ама предпочитам да не го правя.

Но в ония дни просто никога не бих реагирал така и се чувствах малко крейзи, както обикновено, и ме преследваше странната идея, че едно добро чукане в нейния гъз ще разреши много от моите духовни и умствени проблеми.

Намерих последната чаша вино, смесена с пепел от пури и с тъга. После се върнах в леглото, намигнах на луната и плъзнах кренвиршчето си в оная изпъкнала, хъркаща, непорочна задница. Крадецът на дребно не цени толкова плячката, колкото самото крадене, аз обичах и двете, бастунчето ми – щръкнало до върха на своето умопомрачение. Божичко, грозно и съвършено, отмъщение, някак си, за всякакви неща, за стари сладоледаджии с побъркани гълъбови очи, за мъртвата ми майка, жива и мажеща крем по безпристрастното си, безвкусно, желязно лице.

Още спи, помислих си. Което беше още по-добре, сигурно е Мици. Може би Бети. Има ли значение? Победата ми – унил, безработен и умиращ от глад кур се промъква през вратичките на навеки забранени неща! ВЪЗХИТИТЕЛНО! Всъщност се чувствах драматично – върхът на ДРАМАТИЧНОСТТА, както Джеси Джеймс[9] в момента, когато оловото му пробива главата, както Христос на кръста под снимачни прожектори и фойерверки, помислих си.

Тя изпъшка и каза ААГ ЪХ, ОО АХ, ХЪ... тогава разбрах, че само се прави на заспала, опитваше се да запази виненото си достойнство, което си беше точно толкова ужасно и точно толкова истинско, колкото на всички достойни. Направо ѝ избивах червата с моята побъркана и извратена гордост.

Тя просто се преструва на заспала, а аз съм мъж и нищо, о, нищо не може да ме сломи!

Явно имах доста мъжка сила и цялото великолепие и тази ярост на жребец в мен, в момента, във всичко, ме бе обладала, ръгах, блъсках, шибах и всичко беше на шест.

Тогава в цялата възбуда одеялото се отметна, видях главата по-ясно. Тила и раменете – беше някой си Болди М. – американец от МЪЖКИ ПОЛ! Всичко ми омекна, строполих се назад в безсрамен ужас. Строполих се назад, гадеше ми се, пулех се в тавана, а наоколо нямаше капка пиене. Болди М. нито се раздвижи, нито проговори и накрая реших да заспя и да чакам сутринта.

Сутринта се събудихме и не обелихме дума. Някой дойде и събрахме малко пари за вино.

И дните си минаваха и аз го чаках да си замине, момичетата почнаха да ме гледат странно. Той стоя две седмици, три седмици, и не вдигаше платната, както се казва, една вечер, след като бях разтоварвал щайги замразена риба от вагони, с порязана, кървяща ръка, със скован крак, който една падаща щайга едва не счупи, докуцах до стаята си и заварих купон. Купонът не ми пречеше – никога не се заяждам за пиене на вино. Обаче мивката у нас беше започнала да става гнусна. Бяха ми опукали всичките консерви, използвали всички чаши, чинии, вилици и лъжици и всичкото това беше в мивката във водата, смърдящата вода, а мивката бе запушена, което също се ядваше, това си беше почти нормално, само че като погледнах в мивката и видях, че ми бяха открили и хартиените чинийки и ги бяха използвали и хвърлили в мивката и те си плаваха вътре. Това вече беше гадно, а на всичкото отгоре някой бе повърнал в мивката и щом видях и това, си налях цяла водна чаша вино, гаврътнах, разбих чашата в стената и изкрещях:

– ДОТУК БЕШЕ! ВСИЧКИ ВЪН! ВЕДНАГА!

Един по един се изнизаха, курвите и мъжете, чистачката Хелън, веднъж я бях опънал и нея, с бялата ѝ коса и всичко, и излязоха те церемониално, тъжно. Всички си отидоха освен Болди М.

Той си седеше на ръба на леглото и викаше:

– Ханк, Ханк, к'во става? К'во става, Ханк?

– Млъквай или ш'те нокаутирам, и бог да ми е на помощ!

Излязох до телефона в коридора, намерих номера на майка му. Той беше един от ония непорочни и много надарени, глупави, с висок коефициент на интелигентност копелета, които цял живот живеят с майка си.

– Вижте, г-жо М., моля ви, елате и си вземете сина. Ханк е на телефона.

– А, ето къде бил! И аз така си помислих, но не знаех къде живееш, обявихме го за изчезнал, зле му влияеш, Ханк. Слушай, Хенри, защо не оставиш момчето ми на мира? ("момчето" ѝ беше на 32 години.)

– Ще се опитам, г-жо М. А сега защо не дойдете да си го приберете?

– Просто не мога да разбера защо остана толкова дълго този път. Обикновено след ден-два му се приисква да се прибере вкъщи.

– Елате и си го вземете.

Дадох ѝ адреса и после се върнах в стаята.

– Майка ти идва да те вземе – му казах.

– Не, не искам да си вървя, не! Слушай, Ханк, има ли още вино? Имам нужда от питие, Ханк.

Налях му едно вино, налях едно и на себе си.

Той изпи част от виното.

– Не искам да си вървя – каза Болди.

– Слушай, постоянно те молех да си тръгнеш, ти не пожела да си тръгнеш. Имах два варианта, или да те пребия като куче и да те изхвърля на улицата, или да се обадя на майка ти. Обадих се на майка ти.

– Но аз съм мъж! Аз съм мъж, не виждаш ли? Аз участвах в китайския театър на военни действия! Аз водих китайските войски през пролетта! Аз бях старши-лейтенант в американската армия в моменти на опасност!

И това беше вярно. Наистина го бе правил, и е бил освободен от военна служба с почести. Пак напълних чашите.

– За Китайския театър – вдигнах наздравица аз.

– За Китайския театър – каза той.

Изпихме ги.

После той подхвана отново:

– Аз съм мъж! Дявол да го вземе, не виждаш ли, че аз съм мъж? Господи, не виждаш ли, че аз съм мъж?

Тя пристигна след около 15 минути и каза само една дума:

– Уилям!

След това посегна към леглото и го хвана за ухото, беше изгърбена стара женица, сигурно наближаваше шейсетте, хваща го тя за ухото, вдига го от леглото и както така си го държеше за ухото, го поведе през коридора, застана пред асансьора и натисна копчето, а той приведен почти надве и плаче, плаче през цялото време, ония големи, истински сълзи течаха, капеха, хлъзгаха се по лицето му. И го вкара в асансьора за ухото и докато слизаха, го чувах да вика "АЗ СЪМ МЪЖ, АЗ СЪМ МЪЖ, АЗ СЪМ МЪЖ!", и после отидох до прозореца и ги гледах как вървят по тротоара, още го държеше за ухото, тази стара жена на 60. И веднага го бутна в колата и обиколи от другата страна, докато той лежеше на седалката, и веднага потегли с единствената ми анална бройка, която викаше: "АЗ СЪМ МЪЖ, АЗ СЪМ МЪЖ!"

Никога повече не го видях, нито пък съм правил особени опити да го търся.

В нощта, когато дойде 150-килограмовата курва, бях готов, никой друг не беше готов, но аз бях готов. Тя отвсякъде бе адски тлъста и не особено чистоплътна. Откъде, по дяволите, бе дошла и какво искаше и как бе оцеляла досега, беше въпрос, който можеше да зададеш на което и да е човешко същество, и така ние пихме, пихме и се веселихме и аз седях до нея, притиснат в нея, подсмърчайки и смеейки се, и надървяйки се.

– Бейби, бейби, мога да те подпра с такова нещо, което ще те разреве, вместо да те разсмее.

– Ха хахахахаха, ха – изсмя се тя.

– Вкарам ли го, главата ми ще стигне чак до твоята глава, през стомаха и хранопровода, нагоре през трахеята, мда!

– Ха хахахахаха, ха!

– Мама му стара, обзалагам се, че като сереш, бузите на гъза ти увисват до земята, а? И като сереш, скъпа, запушваш канала за цял месец, а?

– Ха хахахахаха, ха!

Когато стана време да затварят, си тръгнахме заедно – аз: 180 сантиметра и 75 килограма, тя: 150 сантиметра и 150 килограма, самотният и нелепият свят вървяха по тротоара заедно, най-накрая си набавих задник, по-свестен от дупка от чеп.

Стигнахме до входа на квартирата ми. Бръкнах да си извадя ключа.

– Божичко – чух да казва тя, – какво е това?

Огледах се. Зад нас имаше една много семпла и малка сграда с много прост знак: СТОМАШНА БОЛНИЦА.

– А, това ли? Посмей се сега, бейби, харесвам смеха ти, искам да те чуя как се смееш сега, скъпа!

– Това е труп, изнасят труп!

– Един приятел, едно време играеше ръгби, беше защитник в Ред Грейндж. Видях го следобед, изглеждаше си добре. Дадох му пакет цигари, измъкват умрелите нощем, всяка нощ ги виждам да изнасят един-двама пътници, кофти работа да го правят по светло.

– Откъде знаеш, че това е твоят приятел?

– Костна структура, форма на главата под чаршафа, една нощ бях къркан и почти реших да отмъкна един труп, когато тия се върнаха вътре, не знам какво щях да правя с проклетото нещо. Сигурно щях да го подпра в някой гардероб.

– Сега къде отиват?

– Да вземат друг труп. Как ти е стомахът?

– Добре, добре!

Качихме се горе някак си, макар че на едно място тя залитна и си помислих, че ще отнесе цялата западна стена.

Разсъблякохме се и аз я възседнах.

– Божичко! – казах аз – покажи ми малко движение! Недей просто така да си лежиш като грамадна кофа маджун! Вдигни ги тия грамадни колосални секвоени крака... мамче, не мога да те намеря!

Тя започна да се хили:

– О, хихихихихи, о, хихихихихихихихи!

– Ох, мама му дееба! – изръмжах. – Мърдай! Друсай!

И тогава тя наистина почна да скача и да се врътка. Аз се държах за нея и се опитвах да намеря ритъма: тя се въртеше доста добре, но беше така: първо въртене, после нагоре-надолу и после пак въртене, схванах ритъма на въртенето, обаче при нагоре-надолуто на няколко пъти бях изхвърлян от седлото, искам да кажа палубата се вдигаше нагоре, докато я удрях, което си е добре при нормални условия, обаче с нея когато ударех в палубата, сблъсъкът съвсем ме мяташе от седлото, а често дори почти падах от леглото на пода. Помня как по едно време едва не сграбчих едно грамадно цицорище, ама то беше такова ужасяващо и непристойно на вид нещо, че просто увиснах отстрани на матрака като гладна дървеница, наклоних се отново напред и се хвърлих като някакво куче обратно по средата на ония 150 килограма и отново потънах в средата на онова "о, хихихихихи, о, хихихихихи", и пак я яхвах и пак увисвах и не знаех дали аз чукам или мене ме чукат, но човек рядко знае.

– Нека милостивият Господ да е с нас – прошепнах в едното ѝ тлъсто, горещо, мръсно ухо.

И двамата бяхме пияни на мотики и бъхтихме ли, бъхтихме, аз изпадах отново и отново, но скачах обратно в битката, сигурен съм, че и двамата искахме да приключим, но някак си нямаше изход. Понякога сексът може да се превърне в най-ужасната задача, дори по едно време в отчаянието си сграбчих едната от ония ми ти огромни гърдища и я вдигнах като провиснала палачинка и натъпках едно зърно в устата си. Имаше вкус на тъга, на гума и агония и развалено кисело мляко, изхвърлих нещото от устата си с отвращение и пак заблъсках.

Накрая я обуздах, искам да кажа още мърдаше и не се беше отпуснала като умряла, определено трябва да ѝ го призная, обаче я обуздах, хванах ритъма, намерих го, уцелих го, уцелих го правилно много пъти и накрая като едно здание, което не поддава, поддаде, тя поддаде, аз я разпалих. Най-накрая тя изстена и изписка като малко дете и аз се изпразних, беше прелестно, после заспахме.

На сутринта като се събудихме, открих, че леглото е паднало на земята, бяхме строшили всичките четири крака в дивото си помпане.

– О, боже! – казах аз. – О, боже! Боже!

– К'во става, Ханк?

– Счупили сме леглото.

– Помислих си, че може така да стане.

– Да бе, ама нямам никакви пари. Не мога да платя ново легло.

– И аз нямам никакви пари.

– Май трябва да ти дам някакви пари, Ан.

– Не моля ти се недей ти си първият човек дето ме кара да почувствам нещо от години.

– Мерси, но сега трябва да се оправям с това проклето легло.

– Искаш ли да си ходя?

– Да, нищо лично. Заради леглото е. Притеснен съм.

– Добре, Ханк. Мога ли първо да ползвам тоалетната?

– Разбира се.

Облече се и отиде по коридора до кенефа. Като се върна, застана на вратата.

– Довиждане, Ханк.

– Довиждане, Ан.

Тъпо ми стана така да я оставя да си тръгне, но заради леглото беше, после се сетих за въжето, което си бях купил, за да се обеся, хубаво здраво въже. Видях, че и четирите крака на леглото бяха пропукани през средата, трябваше само да се превържат като човешки крака, вързах ги. После се облякох и слязох долу.

Хазяйката чакаше.

– Видях оная жена да си тръгва, тя беше уличница, г-н Буковски. Убедена съм, че е била във вашата стая. Твърде добре познавам останалите си наематели.

– Мамче – казах аз, – малцина мъже могат да минат без това.

После хванах улиците, запътих се към бара. Пиенето ми се отрази добре, обаче онова легло ме човъркаше, шантаво е, помислих си, човек, който иска да се самоубие, да е притеснен за някакво легло, но аз бях притеснен, така че халосах още няколко и се прибрах. Хазяйката чакаше.

– Г-н Буковски, не можете да ме метнете с това въже! Съсипали сте леглото! Бога ми, снощи горе трябва да е ставало нещо, че да са счупени всичките четири крака на леглото!

– Съжалявам – казах аз, – не мога да платя леглото, изгубих си работата като помощник-келнер, а "Харпърс" и "Атлантик Монтли" връщат всичките ми разкази.

– Е, взели сме ви ново легло!

– Ново легло?

– Да, Лайла в момента го сглобява.

Лайла беше красива дребна цветнокожа камериерка, бях я виждал само един-два пъти, защото тя работеше денем, а денем аз бях долу в бара и се наливах.

– Аз съм изморен – казах. – Може би не е зле да се качвам горе.

– Да, предполагам, че сте изморен.

Качихме се по стълбите заедно, минахме покрай платнен надпис на стената; БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ ТАЗИ КЪЩА.

– Лайла! – каза хазяйката, като наближихме края на стълбището близо до стаята ми.

– Да?

– Как се справяш с леглото?

– Ах, боже, това проклето нещо ме разби! Не мога и не мога да пъхна после'ния крак! Нещо сякаш наникъде не пасва!

И двамата застанахме пред вратата ми.

– Чуйте, дами – казах аз, – моля да ме извините, трябва да отида до тоалетната за малко...

Отидох до тоалетната и изсрах едно хубаво бавно, но здраво водкобироуиски-винено лайно, каква смрад! Пуснах му водата и се върнах при стаята си. Като се доближих, чух един последен удар и после хазяйката ми се засмя и после и двете се засмяха заедно, тогава влязох, смехът им секна. Лицата им станаха доста строги, бих казал дори сърдити, красивата ми цветнокожа камериерка изтича навън и после надолу по стълбището и после я чух как се засмя отново, след това хазяйката застана на вратата и ме погледна.

– Моля ви, опитайте се да се държите прилично, г-н Буковски. При нас са отседнали само най-изискани наематели.

После бавно дръпна вратата и после тя бе затворена.

Погледнах леглото, беше стоманено.

След това се съблякох и се пъхнах гол между новите чаршафи на новото ми легло, Филаделфия, един часът следобед, небето се простряло навън надлъж и нашир, дръпнах чистия бял чаршаф и завивката до брадичката си и после заспах, сам, спокоен, благ и докоснат от чудото, всичко беше наред.

Мери опита всички трикове, тя наистина не искаше да си тръгне тази вечер, излезе от банята, като цялата ѝ коса беше прехвърлена от едната страна.

– Виж!

Току-що си бях налял още едно вино.

– Курва, шибана курва...

След това тя излезе, нацупила големите си устни, с дебел слой червило.

– Виж! Виждал ли си някога мисис Джонсън?

– Курво, ах, ти шибана курво...

Отидох и легнах на леглото, с цигара в едната ръка, чаша вино, полюшваща се на нощното шкафче, бос, по шорти и потник, непрани от една седмица, тя се примъкна и седна върху мен.

– Ти си най-големият боклук на всички времена!

– Ах, хахахахаха! – разкикотих се аз.

– Аз си тръгвам!

– Това не ме засяга, само за едно те предупреждавам!

– Какво?

– Не тряскай вратата, когато си излизаш, почвам да се уморявам от тряскащи се врати, треснеш ли тази врата, ще трябва да ти забия един.

– Не би ти стискало!

Тя наистина трясна вратата, когато си излезе, беше толкова силно, че изпаднах в шок. Стената спря да трепери, после аз скочих, пресуших чашата с вино и отворих вратата. Нямаше време да се облека, тя ме чу да отварям вратата и хукна да бяга, но беше на високи токчета, аз побягнах по шорти през коридора и я докопах на горните стъпала, завъртях я и я зашлевих през лицето с доста разтворена длан. Тя изпищя и падна, падна по стълбите надолу с главата и аз погледнах под роклята ѝ тези прекрасни дълги крака, обути в найлонови чорапи, виждах краката ѝ чак догоре и си помислих "мама му стара, трябва да съм луд!", но нямаше какво да се направи и бавно се върнах до вратата, отворих я, затворих я, седнах и си налях едно вино. Чувах я как реве навън, след това чух да се отворя друга врата.

– Какво става, слънчице? – беше друга жена.

– Той ме удари! Моят съпруг ме удари!

( Съпруг?)

– О, горкичката, дай да ти помогна!

– Благодаря.

– Какво ще правиш сега?

– Не знам. Няма къде да отида.

(лъжлива кучка)

– Слушай, вземи си стая под наем за тази нощ, а след като той отиде на работа, можеш да се върнеш.

– На работа! – изкрещя тя. – На работа! Това копеле не е работило един ден през живота си!!

Помислих си, че това е много смешно, толкова смешно, че просто не можех да спра да се смея. Трябваше да се обърна и да допра лице във възглавницата, та да не ме чуе Мери. Когато накрая спрях да се смея и отместих лице от възглавницата, станах и погледнах към коридора, всички си бяха отишли.

Тя се върна няколко дни по-късно и пак старата песен аз по шорти, вкисвах се, а Мери се кипреше, готова да си тръгне, опитвайки се да ми покаже какво щях да загубя.

– Този път няма да се върна! Наистина ми писна! Писна ми! Съжалявам, вече не мога да те понасям, ти наистина си прогнил до мозъка на костите и това е.

– Ти си курва, нищо повече от една шибана курва...

– Разбира се, че съм курва, иначе бих ли живяла с тебе!

– Хммм, не бях си го помислял по този начин.

– Помисли го.

Пресуших чаша вино.

– Този път ще те изпратя до вратата, лично ще я отворя и затворя и ще ти пожелая всичко най-хубаво, готова ли си, скъпа?

Отидох до вратата и застанах там по шорти, с пълна чаша в ръка и зачаках.

– Айде, айде, няма да те чакам цяла нощ. Дай най-накрая да си решим проблема, а? Ммммм?

Не ѝ хареса, излезе през вратата, обърна се, застана с лице към мен.

– Върви, върви, бягай в нощта, може би ще успееш да продадеш сифилистичната си путка за долар и четвърт на вестникарчето с липсващия палец и лице като гумена маска. Чао чао, скъпа.

Понечих да затворя вратата, когато тя вдигна чантичката си над главата, "Ти, проклет кучи сине!", видях чантичката да се стоварва и просто си стоях там с лека успокояваща усмивка на лицето, влизал съм в битка с някои яки момчета; женска чантичка беше последното нещо, от което можех да се притесня, стовари се. Почувствах я. Силно. Тя беше наблъскала нещото и в предната част, с която ме фрасна по главата, имаше бяло студено бурканче с крем. Беше като скала.

– Бейби – казах аз. Още се хилех и се държах за дръжката на вратата, но не можех да мръдна, бях замръзнал.

Тя отново ме халоса с чантичката си.

– Виж, бейби.

Отново.

– Ох, бейби.

Краката ми се подкосиха, докато се свличах бавно, тя продължаваше да ме налага по главата. Мери наистина се замая, по-бързо и по-бързо, сякаш искаше да ми спука черепа. Това беше третият ми нокаут в една скромна кариера, но първият, нанесен от жена.

Когато се свестих, вратата бе затворена и аз бях сам. Огледах се, а подът бе залян с инч от моята кръв. За щастие целият апартамент бе застлан с линолеум, преджапах през кръвта и се упътих към кухнята, бях си запазил бутилка уиски за специален случай, този беше такъв, отворих я и излях голяма част от нея върху главата си, след това си налях пълна чаша и я изпих до дъно. Гадната кучка се опита да ме убие! Невероятно, бях решил да я предам на полицията, но това едва ли щеше да помогне, те вероятно щяха да си вземат тяхното и да ме приберат и мен.

Бяхме на четвъртия етаж. Пийнах още малко уиски и отидох до килера, събрах ѝ роклите, обувките, панталоните, бельото, сутиените, чехлите, носните кърпи, жартиерите, всичкия този боклук и ги натрупах пред прозореца, едно по едно, отпивайки от уискито, "шибаната курва се опита да ме убие..." изхвърлих ги през прозореца. Отдолу имаше голямо празно място край една малка къща. Апартаментът беше построен до изкоп, така че ние бяхме почти на осем етажа височина, опитах се да улуча електрическите кабели с гащите ѝ, но не успях, след това се ядосах и започнах да изхвърлям нещата, без да се прицелвам, обувки и гащи, и рокли бяха навсякъде... върху храстите, по дърветата, върху оградата или просто долу на празното място, после се почувствах по-добре, почнах да работя върху уискито, намерих парцал и почистих апартамента.

На сутринта главата здраво ме цепеше, не можех да среша косата си, но я пригладих назад с мокри ръце. На тимберицата ми беше цъфнала огромна три инчова цицина. Беше почти 11 ч. Слязох по стълбите и стигнах до първия етаж, минах отзад, за да събера дрехите и нещата ѝ. Всичко бе изчезнало, не можех да разбера, в задния двор на малката къща работеше някакъв мухльо, мотаеше се с лопатата си.

– Виж – попитах мухльото. – случайно да си виждал някакви дрехи да се въргалят наоколо?

– К'ви дрехи?

– Женски дрехи.

– Бяха тука навсякъде, събрах ги за армията на спасението, обадих им се да дойдат да ги вземат.

– Това са дрехите на жена ми.

– Май някой ги е изхвърлил.

– Грешка.

– Ами те са още при мен в една кутия.

– Така ли? Виж, мога ли да си ги взема обратно?

– Разбира се, ама май някой ги е изхвърлил.

Мухльото влезе в къщата и излезе с кутия в ръце. Подаде ми я през оградата.

– Благодаря – казах аз.

– Няма проблеми – той се обърна, коленичи и заби лопатата в земята, отнесох дрехите горе.

Тя се върна същата вечер с Еди и Дукесата. Пиха вино. Непрекъснато им наливах.

– Чистичко е тука – отбеляза Еди.

– Виж, Ханк. Айде да не се караме повече, повръща ми се от тези скандали! И ти знаеш, че те обичам, наистина те обичам – каза Мери.

– Ахъм.

Дукесата седеше със спусната коса върху лицето, чорапите ѝ скъсани и балончета слюнка се стичаха от ъглите на устата ѝ. Отбелязах си, че искам да проникна в нея. Тя имаше перверзно секси излъчване, изпратих Мери и Еди навън за още вино и я метнах на леглото, тя беше само кожа и кости и изглеждаше много драматично. Клетото същество сигурно не беше яло поне от две седмици, турих ѝ го. Не беше лошо. Едно бързо, когато те се върнаха, ние си седяхме по столовете.

Пиехме вече над един час, когато Дукесата погледна през косата си и ме посочи с кокалестия си като на смъртник пръст, разговорът секна за момент, пръстът продължаваше да ме сочи, после тя каза:

– Той ме изнасили, изнасили ме, докато бяхте навън за вино.

– Виж, Еди, нали няма да повярваш на това?

– Напротив, ще повярвам.

– Виж, ако се съмняваш в приятеля си, разкарай се оттука!

– Дукесата не лъже. Ако Дукесата казва, че ти...

– РАЗКАРАЙТЕ СЕ ОТТУКА! ПРОКЛЕТИ КОПЕЛЕТА!

Станах и запратих пълна чаша вино, разбивайки я в северната стена.

– И аз ли? – попита Мери.

– И ти! – посочих я с пръст.

– О, Ханк, мислех си, че сме приключили с това, толкова съм уморена от раздели...

Изнизаха се навън. Еди начело, след него Дукесата, следвана от Мери. Дукесата продължаваше да мърмори:

– Той ме изнасили, казвам ви, изнасили ме. Той ме изнасили, казвам ви, той ме изнасили, той ме... – беше луда.

Тъкмо бяха излезли пред вратата, аз сграбчих Мери за китката.

– Ела тука, кучко!

Издърпах я обратно в стаята и сложих верижката на вратата. След това я хванах и ѝ пуснах голяма секси целувка, гепвайки здраво цяла буца от бута ѝ с едната ръка.

– О, Ханк...

Хареса ѝ.

– Ханк, Ханк, ти нали не изчука онази торба кокали?

Не отговорих, просто продължих да я натискам, чух чантата ѝ да пада на пода. Едната ѝ ръка се промуши към ташаците ми и започна да ги мачка, алкохолът почна яко да ме хваща, имах нужда от почивка, поне от час или повече.

– Изхвърлих всичките ти дрехи през прозореца – съобщих аз.

– Какво? – ръката ѝ се дръпна от топките ми, очите ѝ се разшириха.

– Но излязох и ги събрах, нека ти разкажа за това.

Отидох и сипах още две питиета.

– Знаеш ли, че за малко не ме уби, а?

– Какво?

– Искаш да кажеш, че не си спомняш?

Седнах на стола, тя дойде при мен и погледна темето ми.

– О, горкичкият ми бейби. Боже, съжалявам.

Тя се наведе и целуна кървавия белег много нежно, заврях ръце под полата ѝ и отново се вплетохме един в друг. Трябваха ми около 45 минути, ето ни, боричкащи се по средата на стаята сред бедност и счупени стъкла, нямаше да има бой тази вечер, никъде нямаше нито курви, нито безделници, любовта победи, а чистият линолеум се клатушкаше с нашите сенки.

Ню Орлийнс, френският квартал, и аз стоях на тротоара и наблюдавах как един пияница се подпира на стената, и пияницата плачеше, и италианецът го питаше:

– Французин ли си?

И французинът отговори:

– Да, французин съм.

И италианецът го цапна много силно в лицето, удряйки главата му в стената, и попита отново пияницата:

– Французин ли си? – и жабарят отговори да, а макаронаджията го удари още веднъж, като в същото време повтаряше отново и отново: – аз съм ти приятел, аз съм ти приятел, само се опитвам да ти помогна, не разбираш ли това? – И французинът казваше да, а италианецът го удряше отново, имаше и друг италианец, който седеше в колата си и се бръснеше с помощта на джобно фенерче, закачено над главата му и осветяващо лицето му. Всичко изглеждаше доста странно. Седеше си той там с крем за бръснене по цялото лице и се бръснеше със своя дълъг отворен бръснач. Той просто не обръщаше внимание на случващото се и спокойно се бръснеше в нощта, всичко бе наред, докато французинът не се свлече от стената и не залитна към колата. Французинът сграбчи вратата на колата и извика "помощ!" и италианецът го удари отново, "аз съм ти приятел, аз съм ти приятел!"

И французинът падна върху колата и я разтресе и италианецът вътре очевидно се поряза и изскочи от колата целия омазан с крем за бръснене и кървяща рана на лицето и каза: "Коп'ле!", и започна да реже лицето на французина и когато французинът вдигна ръце, той тръгна да реже и тях.

– Коп'ле, ти, мръсно коп'ле!

Това беше втората ми нощ в града и ми бе много тежко да го понеса, затова влязох в бара и седнах и пичът до мен се обърна и ме попита:

– Ти французин ли си или италианец?

И аз отговорих:

– Всъщност съм роден в Китай, баща ми беше мисионер и един тигър го уби, когато бях малък.

В този момент някой започна да свири на цигулка зад мен и това ме спаси от други въпроси, пийвах си бира. Когато цигулката спря да свири, някой седна от другата ми страна.

– Казвам се Сандерсън. Изглежда, че имаш нужда от работа.

– Имам нужда от пари. За работа не съм умрял.

– Единственото, което трябва да правиш, е да седиш на този стол за по няколко часа вечер.

– Къде е уловката?

– Осемнадесет долара на седмица и ръцете далече от касата.

– Как ще ме накараш да не го правя?

– Плащам осемнадесет долара на седмица на един друг, за да те наблюдава.

– Ти французин ли си?

– Сандерсън. Шотландец-англичанин. Далечен роднина на Уинстън Чърчил.

– Знаех си, че в теб има нещо сбъркано.

Беше място, където таксиджиите от тази таксиметрова компания идваха да налеят бензин, аз наливах бензин, вземах парите и ги хвърлях в касата, по-голямата част от нощта седях на стол. Работата вървеше добре през първите 2-3 вечери, имаше малък спор с таксиджиите, които искаха да им сменям спуканите гуми. Някакво италианско момченце се обади по телефона и вдигна скандал на шефа, че нищо не съм бил правил, но аз си знаех защо съм там – да пазя парите. Старецът ми беше показал къде стоеше пистолетът, как да го използвам и да се старая таксиджиите винаги да си плащат за използвания бензин и масло, но аз нямах желание да пазя $$$$$$ за осемнадесет кинта на седмица и тук Сандерсън бе сбъркал в преценката си. Аз щях да прилапам парите, ама моралът нещо объркваше работата: навремето някой ми беше втълпил идиотската идея, че да се краде е лошо, и доста зор виждах, за да преодолея предразсъдъците си. Междувременно работех върху тях, срещу тях, с тях, нали разбирате.

Около четвъртата нощ една дребна негърка застана на прага, тя просто стоеше там и ми се усмихваше, трябва да сме се гледали около 3 минути.

– Как я караш? – попита тя. – казвам се Елзи.

– Не я карам много добре, казвам се Ханк.

Тя влезе и се облегна на едно малко старо бюро. Изглежда, че беше облечена в момичешка рокля, имаше движенията на малко момиче и весели пламъчета в очите, но беше жена, трептяща и чудна наелектризираща жена в кафява и чиста момичешка рокля.

– Може ли да си купя безалкохолно?

– Разбира се.

Тя ми подаде парите и аз я гледах как отваря капака на хладилника с безалкохолно и как, след сериозно обмисляне, си избира напитка, след това седна на малката табуретка и аз я гледах как пие напитката си. Ситните мехурчета въздух летяха из електрическата светлина, из бутилката, гледах тялото ѝ, гледах краката ѝ, бях изпълнен с нейната топла кафява доброта, самотно беше на това място просто да седиш на този стол нощ след нощ за осемнадесет долара на седмица.

Тя ми подаде празната бутилка.

– Благодаря.

– Аха.

– Нещо против, ако доведа няколко мои приятелки утре вечер?

– Ако са като теб, сладурче, доведи ги всичките.

– Като мен са.

– Доведи ги всичките.

Следващата вечер дойдоха още три-четири, приказваха и се смееха и купуваха и пиеха безалкохолно, Исусе, ама колко сладки бяха, млади, надарени, всичките млади чернокожи момичета, всичко бе забавно и прекрасно, и наистина така беше, те ме караха да се чувствам по този начин. Следващата вечер дойдоха осем-десет, следващата вечер тринайсет-четиринайсет. Започнаха да носят джин или уиски и да ги смесват с безалкохолното, и аз донесох алкохол.

Но Елзи, първата, беше най-красива, тя сядаше в скута ми и след това скачаше и крещеше: "Хей, Исусе Христе, ще ми избуташ вътрешностите до главата с тая дебела въдица!" Държеше се сърдито, много сърдито, а другите момичета се смееха, и аз просто си седях там смутен, усмихващ се, но в известен смисъл щастлив. Идваха ми в повече, но шоуто си заслужаваше, почнах полекалека да се отпускам, когато някой шофьор натиснеше клаксона, аз ставах с леко злобен поглед, довършвах си питието, изваждах пистолета и го давах на Елзи, като ѝ казвах: "Виж сега, Елзи, бейби, пази тая проклета каса вместо мен и ако някое от момичетата се приближи до нея, надупчи ѝ путката, ясно?

И аз оставях Елзи да се взира в онзи голям люгер. Странна комбинация представляваха те двамата, можеха да убият човек или да го спасят, в зависимост от това накъде тръгнат нещата, историята на мъжа, жената и света, и аз излизах навън да налея бензин.

А италианският таксиджия, Пинели, дойде една вечер за безалкохолно, харесвах името му, но не и него. Той най-много се разсмърдяваше, задето не сменям гуми. Аз изобщо не мразех италианците, но беше странно, че откакто пристигнах в града, италианската клика заемаше челното място в моето мизерно съществуване, но аз знаех, че всичко е по-скоро математика, отколкото расизъм, във Фриско една стара италианка вероятно ми беше спасила живота, но това е друга история. Пинели влезе наперено, ама наистина напрено, момичетата бяха навсякъде, говореха и се смееха, той прекоси помещението и вдигна капака на хладилника за безалкохолно.

– Мама му дееба, всичкото безалкохолно е свършило, а аз съм жаден! Кой изпи всичките безалкополни?

– Аз – казах му.

Стана много тихо. Момичетата гледаха. Елзи стоеше точно до мен и го наблюдаваше. Пинели беше красавец, ако не го гледаш твърде дълго и твърде внимателно, орловият нос, черната коса, наперената походка на пруски офицер, тесните панталони, гневът на малко момче.

– Тези момичета са изпили всичкотобезалкохолно и тези момичета не бива да бъдат тук. Тези напитки са само за таксиметровите шофьори!

След това той се приближи към мен, изтъпани се, разтваряйки крака подобно на пиле, което всеки момент ще се изсере:

– Знаеш ли какви са тези момичета, а, тарикатче?

– Разбира се, тези момичета са мои приятелки.

– Не, тези момичета са курви! Те работят в три бардака от другата страна на улицата! Това са те– курви!

Никой нищо не каза. Ние просто стояхме там и гледахме италианеца, май дълго време се гледахме, след това той се обърна и излезе, останалата част от нощта не беше същата, аз се безпокоях за Елзи. В нея беше пистолетът, отидох при нея и ѝ го взех.

– Почти направих на това копеле нова дупка в колана – каза тя. – неговата майка беше курва!

Следващото нещо, което си спомням, беше, че мястото се опразни, седнах и си налях едно дълго питие, след това станах и погледнах в касата, всичко си беше там.

Около 5 часа сутринта старецът дойде.

– Буковски?

– Да, г-н Сандерсън?

– Ще трябва да те разкарам. (познати думи)

– К'во се е случило?

– Момчетата казват, че не се справяш както трябва с това място, тук било пълно с курви, а ти си си играл с тях. С техните разголени цици и путки, и ти си ги смучел и ближел и си им вкарвал език. Това ли се случва тук рано сутрин?

– Ами не точно.

– Ще се наложи да заема твоето място, докато не намеря някой, на когото мога да разчитам повече, трябва да разбера какво става тук.

– Окей, това си е вашият цирк, Сандерсън.

Мисля, че беше две нощи по-късно, когато на излизане от бара реших да мина покрай старата бензиностанция, имаше две или три полицейски коли спрели наоколо.

Видях Марти, един от таксиджиите, с които се разбирах. Отидох при него.

– К'во става, Марти?

– Намушкали са Сандерсън и са убили един от таксиджиите с неговия пистолет.

– Исусе, като на филм. Таксиджията, дето са го застреляли, да не е Пинели?

– Ъхъ. Откъде знаеш?

– В корема ли са го улучили?

– Ъхъ, ъхъ, откъде знаеш?

Бях пиян. Тръгнах обратно към стаята си. Грееше висока нюорлийнска луна. Продължих да вървя към стаята си и скоро сълзите се застичаха, голям поток от сълзи на лунната светлина, и тогава те спряха и аз усетих как изсъхват върху лицето ми, опъвайки кожата, стигнах до стаята си, не си направих труда да паля лампата, свалих си обувките, чорапите и тупнах по гръб на леглото без Елзи, моята великолепна чернокожа курва, и след това заспах. Спях през всеобхватната тъга и когато се събудих, се зачудих кой ще бъде следващият град, следващата работа, станах, обух си обувките и чорапите и излязох навън да си купя бутилка вино. Улиците не изглеждаха добре, рядко изглеждаха добре. Това беше структура, планирана от плъхове и хора, и ти трябваше да живееш и да умреш в нея. Но както веднъж каза един приятел: "никога нищо не ти е обещавано, не си подписвал никакъв договор." Влязох в магазина за вино.

Копелето се наведе съвсем леко напред в очакване на мръсните си монети.

Надраскани бележки върху картони от ризи по време на двудневен запой:

Когато Любовта се превърне в заповед, Омразата може да се превърне в удоволствие.

Ако не рискуваш, никога няма да спечелиш.

Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.

Можеш да затвориш тигър в клетка, но никога няма да си сигурен дали е укротен. При хората е по-лесно.

Ако искаш да разбереш къде е Господ, попитай пияницата.

В окопите няма ангели.

Липсата на болка означава край на осезанието; всяка наша радост е сделка с дявола.

Разликата между изкуството и живота е в това, че изкуството е по-поносимо.

По-интересен ми е някой жив американски клошар, отколкото някой мъртъв древногръцки бог.

Няма нищо по-скучно от истината.

Добре уравновесеният индивид е луд.

Почти всеки се ражда гений и го погребват идиот.

На смелия му липсва въображение. Обикновено причина за страхливостта е липсата на подходяща диета.

Половото сношение е да нариташ смъртта в задника, докато си пееш.

Когато хората управляват правителства, те не се нуждаят от правителства; дотогава ние ще сме прецакани.

Интелектуалецът е човек, който казва прости неща по труден начин; човекът на изкуството казва трудни неща по прост начин.

Всеки път, когато ходя на погребение, се чувствам сякаш съм ял сладкиши от пшенични зародиши.

Капещи кранове, пръдни от страст, спукани гуми – всички те са по-тъжни от смъртта.

Ако искаш да разбереш кои са ти приятели, нека те осъдят и пратят в затвора.

Болниците са място, където се опитват да те убият, без да ти обяснят защо. Студената и премерена жестокост на американската болница не е причинена от лекарите, които са се преуморили от работа или които са свикнали и са отегчени до смърт, тя е причинена от лекари, на които се плаща твърде много,твърде много за твърде малко свършена работа и на които невежите се възхищават като на вещери лечители, докато повечето от лекарите не могат да различат космите на задника си от настъргана целина.

Преди някой столичен ежедневник да покаже някакво зло, той измерва собствения си пулс.

Край на картоните от ризи.

Ето ви една коледна приказка, дечица – съберете се около мен.

– А – каза приятелят ми Лу, – мисля, че се сетих.

– Така ли?

– Ахам.

Налях още вино.

– Ние работим заедно – продължи той.

– Така е.

– Ти имаш дар слово, разказваш интересни истории, без значение дали са истински или не.

– Истински са.

– Искам да кажа, че няма значение, слушай сега, ето какво ще направим. Надолу по улицата има един скъпарски бар, знаеш го – при Молино. Влизаш значи там и всичко, което ти трябва, са пари за първото питие, ще съберем пари. Ти сядаш и си пазиш питието и се оглеждаш за някой, дето вади пачка, там ходят разни дебелаци, забелязваш го и отиваш при него. Използвай някакъв претекст, сядаш до него и го подхващаш, включваш на глупостите, ще му хареса, ти дори имаш речника, когато си на градус, една нощ даже твърдеше, че си хирург, описа ми цяла операция на мезентерий на дебелото черво, така, значи той ще ти купува питиета цяла нощ, ще пие цяла нощ. Не му позволявай да спира.

И когато дойде време да затварят, ти го водиш на запад близо до "Алварадо Стрийт", водиш го на запад покрай уличката... казваш му, че ще му намериш някое младо хубаво путе, кажи му каквото ти дойде, само го водиш на запад, аз те чакам в уличката с това.

Лу се протегна зад вратата и се появи с бейзболна бухалка. Беше много голяма бухалка, поне килограм и двеста грама.

– Боже господи, Лу! Ти ще го убиеш!

– Оо, няма, не можеш да убиеш пиян, знаеш го! Може би ако е трезвен, бих го убил, но пиян – само ще загуби съзнание, взимаме портфейла и офейкваме в различни посоки.

– И последното нещо, което ще си спомни – отбелязах аз, – е, че е бил с мен.

– Така е.

– Искам да кажа, че той ще ме запомни, може би размахването на бухалката е по-добрият край на акцията.

– Трябва да размахам бухалката, това е единственият начин да се справим, защото не съм по твоята част с глупостите.

– Не са глупости.

– Тогава ти беше хирург, искам да кажа...

– Остави, нека така да се изразя – не мога да направя такова нещо, да подмамя будала, защото в същността си аз съм добър човек, не съм такъв.

– Ти не си добър, ти си най-долният кучи син, когото някога съм срещал, затова ме кефиш. Искаш ли да се бием сега? Иска ми се да те сборя. Ти удряш първи. Като бях в мините, веднъж се млатихме с един с дръжки на кирки, той ми счупи ръката с първата тупалка и всички решиха, че ме е победил, преборих го с една ръка. След боя не беше същият. Смахна се, постоянно говореше с разкривена уста, ей така за нищо. Ти удряш първи.

И тикна към мен сплесканата си крокодилска глава.

– Не, ти удряш първи – рекох му аз. – Тупаник, майка!

Той го направи, гътна ме назад в стола ми. Изправих се и му забих един в корема, следващият ме залепи за кухненската му мивка, една чиния падна на пода и се счупи, грабнах празна бутилка от вино и я метнах по него. Той се наведе и тя се разби във вратата, после вратата се отвори, беше нашата млада русокоса хазяйка – фигура, хубост, младост, беше много смущаващо, двамата стояхме там и я гледахме.

– Стига толкова – рече тя.

После се обърна към мен:

– Снощи те видях.

– Не си ме видяла снощи.

– Видях те в празния парцел до нас.

– Не съм бил там.

– Там беше, просто не си спомняш, стоеше там пиян, видях те на лунната светлина.

– Добре де, и к'во!?

– Пикаеше, видях те на лунната светлина как пикаеш в центъра на празния парцел.

– Не ми прилича да съм бил аз.

– Ти беше. Направиш ли го още веднъж, и си аут. Това тук не може да се случва.

– Коте – каза Лу, – обичам те, о, толкова те обичам, легни си с мен само веднъж и ще си отрежа и двете ръце, заклевам се!

– Млъкни, тъп алкохолик!

Тя затвори вратата и ние седнахме и пихме вино.

Намерих някакъв, дебелак, цял живот са ме уволнявали такива дебели мизерници като него. От нищо и никакви ниско платени скапани служби, очертаваше се да е добре, почнах да говоря, не се чувах съвсем какво говоря, искам да кажа, че усещах само как устата ми се движи, но той слушаше и се смееше, и кимаше, и купуваше питиета, имаше ръчен часовник, шепа пръстени, пълен глупав портфейл, трудна работа беше, но пиенето я улесни. Разказах му няколко истории за затвори, за банди по влаковете, за бардаци. Харесаха му историите за бардаци, разправих му за пича, който влязъл гол в банята, чакал около час, докато курвата вземе хапче против запек и после курвата дошла и целия го изпръскала с лайна, и той се изпразнил в тавана.

– Оо, не! Наистина ли?

– Оо, да! Наистина.

После му разказах за онзи, дето идвал на всеки две седмици и плащал добре, друго не искал, освен курва в стаята. Двамата се събличали, играели на карти и си говорели, просто си седели, след два часа той се обличал, казвал довиждане и си излизал, никога не докоснал курвата.

– По дяволите – изруга той.

– Ъхъм.

Реших, че няма да имам нищо против тежката бухалка на Лу да удари хоумрън в този череп, какъв дебел шибаняк. Каква безполезна буца лайно, изсмукваща живота от приятеля си и от себе си. Той седеше тромав и величествен, знаеше само как да я кара по лесния начин в едно побъркано общество.

– Харесваш млади момичета, нали? – попитах го.

– Оо да, да, да!

– Примерно около 15 и половина?

– Ох, господи, да!

– Има една, дето идва в 1.30 ч. От Чикаго, при мен ще бъде около 2.10 ч. Чиста е, сексапилна, интелигентна, голям риск поемам, така че трябва да ми се довериш, искам десет долара предварително и още десет като свършиш, много ли е?

– О, не. Добре е – той бръкна в джоба си и извади една от мръсните си десетачки.

– Окей. Като затворят тука, идваш с мен.

– Разбира се, разбира се.

– Тя значи има и едни сребърни шпори с инкрустирани рубини, може да си ги обуе и да пришпори бедрата ти точно когато се празниш, ще ти хареса ли? Но това е пет долара отгоре.

– Не, предпочитам без шпори – отвърна той.

В 2 ч. най-накрая го навих и го изведох оттам, надолу към уличката, може би Лу изобщо нямаше да е там. Може би виното ще го хване и просто ще се върне, такъв удар може да убие човек или да му размъти мозъка за цял живот. Ние се клатушкахме на лунната светлина, наоколо нямаше никой, улиците пусти.

Очертаваше се да е лесно.

Пресякохме към уличката. Лу беше там.

Но дебелакът го видя. Вдигна ръка и се наведе, когато Лу завъртя бухалката, и тя ме уцели точно зад ухото.

Паднах в уличката, пълна с плъхове (за миг си помислих: десетачката е у мен, десетачката е у мен), паднах в уличката, пълна с използвани презервативи, изрезки от стари вестници, изгубени шайби, пирони, кибритени клечки, кибритени кутии, изсъхнали червеи, паднах в уличката на лепкави свирки и садистични мокри сенки, на прегладнели котки, мародери, педерасти... тогава ми хрумна – късметът и пътят бяха мои:

Кротките ще наследят земята.

Едва дочух как дебелакът избяга, усетих как Лу посяга към портфейла ми. После припаднах.

Този в парната баня беше богато копеле, плачеше, имаше всички плочи на Й. С. Бах и въпреки това никаква файда от тях. Имаше прозорци от рисувано стъкло, както и снимка на пикаеща монахиня, и пак никаква файда. Веднъж наредил да убият един таксиметров шофьор по пълнолуние в пустинята Невада, докато той гледал, минало му за трийсет минути, връзвал кучета за кръстове и изгарял очите им със скъпите си пури. Стари истории, беше чукал толкова много хубави млади златоноги момичета, но и от това нямаше полза вече.

Нищо.

Гореше екзотична папрат, докато се къпе, хвърляше питиета в лицето на иконома си.

Богато копеле, хитрец си беше той. Истински стар мръсник. Плюещ в червата на розите.

Продължи да реве там на масата, докато пушех от скъпите му пури.

– Помогни ми! О, Господи, помогни ми! – изкрещя той.

Беше време.

– Чакай малко – казах му аз.

Отидох до чекмеджето и взех колана, и после той се наведе, качен върху масата, и цялата тази бяла месеста каша, този космат отвратителен задник, и аз замахнах и го шибнах здраво с катарамата на колана, отново и отново:

ФРАС! ФРАС!

ФРАС! ФРАС! ФРАС!

Той падна от масата като рак, търсещ море. Изпълзя на пода и аз го последвах с катарамата.

ФРАС!

ФРАС!

ФРАС!

Докато отново изкрещяваше два-три пъти, аз се наведох и го изгорих с пурата.

После се просна на земята, усмихнат.

Влязох в кухнята, където адвокатът му седеше и пиеше кафе.

– Свърши ли?

– Аха.

Той отброи пет десетачки и ги хвърли през масата, сипах си кафе и седнах, пурата все още беше в ръката ми. Хвърлих я в мивката.

– Господи – казах аз. – Боже господи.

– Мда – обади се адвокатът. – Предишният издържа само месец.

Седяхме там и отпивахме от кафето, кухнята беше хубава.

– Ела и следващата сряда – рече той.

– Защо ти не го направиш вместо мен? – попитах аз.

– Аз? Прекалено чувствителен съм!

Двамата се засмяхме и аз пуснах 2 бучки захар.

Той се изсули през шахтата на пералнята и докато се из- мъкваше, Максфийлд го удари с дръжката на брадвата, като му счупи врата. Преджобихме го. Бяхме объркали човека.

– Уф, мамицата му – каза Максфийлд.

– Уф, мамицата му – казах аз.

Качих се горе и се обадих.

– Заек овен кей рем – казах аз.

– Стреляй педераст проклет куц – отвърна Стайнфелт.

– Призраци – казах аз. – Призраци долу леко.

– Да ти го начукам – отговори Стайнфелт.

Затвори.

Когато слязох долу, Максфийлд правеше свирка на трупа.

– Винаги съм те подозирал – рекох аз.

– Гадняр гадняр ви ме – той вдигна устата си, за да ми отговори.

– Това пък какво общо има? – попитах аз.

– Пляк – отвърна той.

Седнах върху неработещата пералня.

– Слушай, ако искаме да имаме по-добър свят – подех аз, – не трябва само да се бием по улиците, трябва да се бием във и със умовете си. Освен това ако жените ни не могат да поддържат ноктите на краката си чисти, работата е ясна: не могат да поддържат и путките си чисти. Преди да ощипеш женски задник, накарай я да си събуе обувките.

– Пляк – каза той. Стана, задоволен, и извади очните ябълки на трупа, с джобното си ножче, дръжка със свастика. Приличаше на Селин[10] в най-добрата му форма, глътна очните ябълки.

Двамата седнахме и зачакахме.

– Чел ли си "Съпротива, бунт и смърт"[11]?

– Страхувам се, че да.

– Крайната опасност предпоставя крайна надежда.

– Имаш ли джойнт? – попитах.

– Разбира се – отвърна той.

Веднага щом свих коза и го запалих, се пресегнах и притиснах червения крайчец в косматата му китка.

– Ох, по дяволите! – рече той. – Ох! Престани де!

– Имаш късмет, че не го заврях в косматия ти задник.

– Де тоя късмет.

– Съблечи се.

Той ме чу.

– Разтвори си бузите.

– Полагам клетва – каза той. – към...

Шеразада[12] на Римски-Корсаков[13] се разнесе по жиците над главите ни, напъхах го, не, напъхах червеното крайче.

– Исусе – каза той.

Държах го вътре.

– Защо вдигнаха тази врява?

– Исусе – каза той.

– Попитах те нещо! Защо го направиха?

– Направиха го – отвърна той, – направиха го, защото го направиха, аз съм рожба на невежеството си!

– Хайде да стигнем до дъното на това нещо – предложих аз, като вкарах цялата горяща цигара. Коктейли.

– Исусе – каза той, – ох, сладък Исусе!

– Почти всеки човек знае докъде стига малоумието му, но кой може да изживее краткия сладък блясък на неговия изпадащ в екстаз-мекстаз гений?

– Само ти, Чарлс Буковски!

– Ти си великолепен човек, Максфийлд.

Извадих цигарата, помирисах я, не, дръпнах си и я хвърлих.

– По мъжки задник биеш всички, бейби – казах аз. – седни.

– Така си е.

Седнах.

– Значи всъщност – подех отново – лесно е да разбереш Камю, ако ми следиш мисълта, като Брук, като Банко, като Секстина-вик, нещо такова, великолепен писател, но се подхлъзна.

– За какъв вик ми говориш, по дяволите? – попита той.

– Имам предвид писмата до КОМБА[14]. Имам предвид речите, изнесени пред Дружеството за приятелство с Франция. Имам предвид изказванията, направени в доминиканския манастир на Латур-Мобург през 1948 г. Имам предвид отговора до Габриел Марсел. Имам предвид речта, която изнася на трудовата борса в Сент Етиен на 10 май 1958 г. Имам предвид речта от 7 декември 1955 г. на банкет в чест на президента Едуардо Сантос, редактор на "Ил Тиемпо", изгонен от Колумбия от диктатурата. Имам предвид писмото до Азиз Кесу. Имам предвид интервюто в "Деман", брой от 24-30 октомври 1957.

Имам предвид, че е подхлъзнат, изхвърлен извън борда, преебан, прецакан. Умря в кола, която не караше, много е хубаво да си готин пич и да навлезеш в полето на човешките работи; друго нещо е да видиш малко лайно като теб как яко шашка хората с човешките работи, големите се превръщат в големи мишени за малките хора – малки хора с пушки, пишещи машини, неподписани бележки под вратата, значки, палки, кучета, всички тези неща на малките хора също вършат работа.

– Защо не ходиш да си го начукаш? – попитах го аз.

– Баналните ядове като баналните путки ще изчезнат в октомврийското слънце.

– Звучи добре, а другите видове?

– Същото.

– Господи – отроних аз. – Господи.

– Честно казано – рече той, като сложи главата си, не ръката си, на коляното ми, – наистина не мога да ти отговоря защо вдигнаха тази врява.

– Може ли да е бил Камю?

– Какво?

– Да е вдигнал врявата.

– Не, по дяволите!

– Той щеше ли да има мнение по тоя въпрос?

– Да, по дяволите!

Двамата дълго мълчахме.

– К'во ще правим с мъртвеца? – попитах аз.

– Аз вече го направих.

– Имам предвид сега!

– Твой ред е.

– Забрави.

Двамата мълчахме и гледахме трупа.

– Що не се обадиш на Стайнфелт? – попита Максуел.

–" Що"?

– Аха. "Що"?

– Наистина ми лазиш по нервите.

Качих се горе и свалих слушалката от куката, всеки друг телефон в Америка си лежи на поставка, всички слушалки се затварят, няма вече куки – ето ти едно шибано нещо, което виси на кука като огромна негърска пишка. Свалих слушалката, взех я в ръце. Беше потна, разбира се. И омацана с изсъхнали спагети или както там се пише – изсъхнали червеи, изгубили последното надбягване.

– Стайнфелт – казах аз.

– Кой спечели на деветото? – попита той.

– Харнис или Дел Map?

– Харнис.

– Джонбой Стар, влезе с пет хиляди продажна цена. Бягаше за 6 на Спокейн с Азафър, пост 8, 6 към 2 и половина. Стигна пост 2, прехвърли се на Джак Уилямс. Сутрешна линия 4. Отвори 7 към 2. В последната минута го свали на 2 към едно. Лесно спечели.

– Кой е твоят?

– Смоук Консърт.

– Е тогава за к'во ме търсиш, да го еба? – попита той.

– Стреляй педераст проклет куц – отвърна Стайнфелт.

– Призраци – казах аз. – призраци долу леко. Много леко.

– Да ти го начукам два пъти – каза Стайнфелт.

Затвори.

И аз, аз се върнах обратно, аз, аз, аз се върнах, ако съм се върнал. Банко, Бенко, Секстина-винк вик. Фанфари за обикновения човек на Коупланд се чуваше от жицата отгоре. Максфийлд пак се трудеше върху пълния с буболечки труп.

Погледнах го. Погледнах го за миг.

– Приятелю – рекох му аз, – работата ни не е лесна и съдбите ни са незавършени, помисли за Африка, помисли за Виетнам, помисли за Уотс, Детройт; помисли за бостънския Ред Сокс и за Общинския музей на Лос Анджелис, окръжния искам да кажа. Помисли за каквото и да е. Помисли колко зле изглеждаш в огледалото на живота.

– Бляк – отвърна Максфийлд.

Упадъкът и Падението на Запада са пред очите ми. Само ми дайте още десет години, десет години още. Скъпи Шпенглер. Освалд? ОСВАЛД???? Освалд Шпенглер.

Отидох от другата страна, седнах на пералнята и зачаках.

– Седни, Стиркоф.

– Благодаря ви, сър.

– Опъни си краката.

– Много мило от ваша страна, сър.

– Стиркоф, чух, че пишеш статии за справедливостта, равенството; също и за правото на радост и оцеляване. Стиркоф?

– Да, сър?

– Мислиш ли, че в света ще настъпи всеобхватна и разумна справедливост?

– Не, сър.

– Защо тогава пишеш тези боклуци? Не се ли чувстваш добре?

– Напоследък се чувствам странно, сър, все едно полудявам.

– Много ли пиеш, Стиркоф?

– Разбира се, сър.

– Правиш ли го сам?

– Непрекъснато, сър.

– Как?

– Не ви разбирам, сър.

– Искам да кажа как го правиш?

– Четири-пет сурови яйца и един фунт хамбургер във ваза с тънко гърло, докато слушам Вон Уилямс или Дариус Милход.

– Стъкло?

– Не, задник, сър?

– Имам предвид вазата, стъклена ли е?

– Разбира се, че не, сър.

– Някога женил ли си се?

– Много пъти, сър.

– Какво не вървеше?

– Всичко, сър.

– Кой е най-хубавият задник, който си имал?

– Четири-пет сурови яйца и един фунт хамбургер във...

– Добре, добре!

– Да, така е.

– Осъзнаваш ли, че твоят копнеж за справедливост и по-добър свят е само параван, зад който криеш упадъка и срама, и провала, които са вътре в теб?

– Ахъм.

– Баща ти зъл човек ли беше?

–Не знам, сър.

– Какво искаш да кажеш с това не знам? Искам да кажа, че е трудно да сравня, нали разбирате, имам само един баща.

– На умен ли ми се правиш, Стиркоф?

– О, не, сър, както казахте, справедливостта е невъзможна.

– Баща ти биеше ли те?

– Редуваха се.

– Мислех, че имаш само един баща.

– С всеки човек е така. Искам да кажа, че майка ми също ме биеше.

– Тя обичаше ли те?

– Само като продължение на себе си.

– Какво друго може да бъде любовта?

– Здравият разум да обичаш силно нещо много хубаво, не е задължително да имате кръвна връзка, това може да бъде червена плажна топка или препечена филия с масло.

– Значи можеш да обичаш препечена филия с масло?

– Само някои, сър, в определени сутрини, в определени лъчи на слънчевата светлина. Любовта пристига и си отива без предупреждение.

– Възможно ли е да обичаш човешко същество?

– Разбира се, особено ако не го познаваш твърде добре. Обичам да гледам хората през прозореца как ходят по улицата.

– Стиркоф, ти си страхливец.

– Разбира се, сър.

– Какво е твоето определение за страхливец?

– Човек, който мисли два пъти, преди да се впусне в битка с голи ръце с лъв.

– А какво определение би дал за смел човек?

– Човек, който не знае какво е лъв.

– Всеки знае какво е лъв.

– Всеки предполага, че знае.

– А за глупака какво ще кажеш?

– Човек, който не осъзнава, че времето, структурата и плътта в повечето случаи се разхищават.

– Тогава кой е мъдър?

– Няма мъдри хора, сър.

– Значи няма и глупаци. Ако не съществува нощ, не може да съществува и ден; без черното не би имало бяло.

– Съжалявам, сър. Мислех, че всичко е само за себе си и че не зависи от нещо друго.

– Пъхал си си хуя в твърде много вази. Не разбираш ли, че всичко е наред и че нищо не може да се обърка?

– Разбира се, сър, че каквото се случва, си се случва.

– Какво би казал, ако наредя да те обезглавят?

– Не бих могъл да кажа нищо, сър.

– Имам предвид, че ако наредя да те обезглавят, аз ще продължа да бъда Волята, а ти ще бъдеш Нищо.

– Ще стана нещо друго, по мой избор, по избор и на двамата, сър.

– Отпусни се! Отпусни се! Опъни си краката!

– Много мило от ваша страна, сър. Не, много мило от страна и на двама ни. Разбира се, сър.

– Казваш, че често усещаш тази лудост, какво правиш, щом те връхлети?

– Пиша поезия.

– Поезията лудост ли е?

–Не-поезията е лудост.

– Какво е лудостта? Лудостта е грозота.

– Какво е грозен?

– За всеки е нещо различно.

– Грозотата принадлежи ли?

– Има я.

– Принадлежи ли?

– Не знам, сър.

– Ти претендираш, че имаш знания, какво е знанието?

– Да знаеш колкото се може по-малко.

– Как така?

– Не знам, сър.

– Можеш ли да построиш мост?

– Не, сър.

– Можеш ли да измайсториш пистолет?

– Не, сър.

– Тези неща са продукт на знанието.

– Тези неща са мостове и пистолети.

– Ще наредя да те обезглавят.

– Благодаря, сър.

– Защо?

– Вие сте ми мотивацията, когато изпадна в оскъдица.

– Аз съм справедливостта.

– Вероятно.

– Аз съм победителят. Ще наредя да те измъчват, ще те накарам да крещиш, ще те накарам да пожелаеш смъртта.

– Разбира се, сър.

– Не осъзнаваш ли, че аз съм твоят господар?

– Вие сте моят манипулатор; всичко, което може да се направи, можете да ми направите.

– Мислиш си, че говориш умно, но чрез твоите писъци нищо умно няма да изречеш.

– Съмнявам се, сър.

– Между другото, как можеш да слушаш Вон Уилямс и Дариус Милход? За "Бийтълс" не си ли чувал?

– О, сър, всеки е чувал за "Бийтълс".

– Не ги ли харесваш?

– Не са ми неприятни.

– Кой певец ти е неприятен?

– Певците не могат да бъдат неприятни.

– Тогава кой се опитва да пее?

–Франк Синатра.

– Защо?

– Той пробужда болно общество върху болно общество.

Четеш ли вестници?

– Само един.

– Кой?

– "Оупън Сити".

– Стража? Веднага отведи този човек в стаята за мъчения и започни процедурата!

– Сър, може ли една последна молба?

– Да.

– Мога ли да си взема вазата?

– Не, аз ще я използвам.

– Сър?

– Искам да кажа, ще я конфискувам. Стража, махни този идиот! И се върни е, върни се с...

– С какво, сър?

– Пет сурови яйца и един-два килограма смляно говеждо месо...

Излизат стражарят и затворникът, кралят се навежда напред, хили се злобно, когато по интеркома се обажда Вон Уилямс. Навън светът върви напред, а в това време въшлясало куче пикае край красиво лимонено дърво, трептящо на слънцето.

Двамата с Мириам си имахме къща в центъра, не беше лошо. Отпред бях засадил един ред секирчета, плюс лалета навсякъде. Наемът ни бе доста нисък и никой не ни безпокоеше по време на запоите. Трябваше да намираме хазяина, за да му платим, и ако закъснеехме седмица-две, той ни казваше:

– Всичко е наред.

Държеше автокъща със сервиз и си изкарваше добри пари.

– Само не давай парите на жена ми, алкохоличка е и се опитвам да я озаптя малко.

Спокойни дни бяха. Мириам работеше, като машинописка в голяма компания за мебели. Сутрин не успявах да я изпратя на автобуса, защото бях махмурлия, но когато се връщаше, двамата с кучето винаги я чакахме на спирката. Имахме кола, но тя не можеше да я запали и това беше добре за мен. Събуждах се в 10.30 ч., оправях се, без да бързам, проверявах цветята, пиех кафе, после бира, излизах навън и стоях на слънце, чешех си корема, сетне играех с кучето, голямо чудовище, по-голямо от мен, уморявах се от това и влизахме вътре и бавно подреждах нещата, събирах бутилките, миех чиниите; още една бира, проверявах хладилника, за да съм сигурен, че имаме нещо за вечеря, дотогава бе станало време да запаля колата и да успея да отида на пистата, успявах да се върна навреме, за да я посрещна на спирката. Да, беше хубаво, и макар че никога не съм си падал кавалер, хубаво беше да ме издържат, дори и да признаем, че това не бе точно Монте Карло. Освен че бях любовник, трябваше да мия чиниите и други унизителни задължения.

Усещах, че няма да продължи дълго, но междувременно се чувствах по-добре, виждах по-добре, говорех по-добре, седях по-добре, спях по-добре, чуках по-добре отвсякога. Беше хубаво, наистина хубаво.

После се случи така, че се наложи да се сближа с жената отсреща, онази, която живееше в голямата къща отпред. Седях си на стълбите, пиех си бира и хвърлях топката на кучето, когато тя се появяваше, постилаше си одеяло и се печеше, беше по бикини, само по няколко лентички.

– Здрасти – казвах аз.

– Здрасти – отвръщаше тя.

Така продължи няколко сутрини, без много разговори, трябваше да съм внимателен, навсякъде имаше съседи и Мириам ги познаваше, но тази жена имаше тяло, господа, понякога природата или бог, или нещо си решава да сглоби едно тяло, само едно в името на промяната, когато погледнеш повечето тела, виждаш, че краката са твърде къси или твърде дълги, или пък ръцете; или вратът е прекалено дебел или прекалено слаб, или бедрата са твърде високо или твърде ниско, и най-важното: задникът, той почти никога не е в ред, разочарование: твърде голям, твърде плосък, твърде кръгъл, не достатъчно кръгъл, или виси като отделна част, нещо, лепнато, когато вече е било прекалено късно.

Задникът е лицето на душата на секса.

Тази жена имаше задник, който добре пасваше на тялото ѝ. Постепенно разбрах, че се казва Рени и че е стриптийзьорка в един от малките клубове на "Уестърн Авеню". Лицето ѝ имаше сурови лосанджелиски черти, загрубели от срещата със света, имаш чувството, че неведнъж е изигравана, лъгана и използвана от тузари, когато е била малко по-млада, а сега внимаваше, и по дяволите, братле, имам намерение да си взема своето.

Една сутрин ми каза:

– Сега трябва да се пека в задния двор. Онзи дърт кучи син в съседната къща намина един ден, когато бях отпред и ме ощипа, обара ме!

– Наистина ли?

– Да, дъртият му пергишин, трябва да е на седемдесет и ме ощипа. Богат е, да си държи парите за себе си. Има един, който всеки ден води жена си при дъртака, оставя му я за целия ден, те се мотаят наоколо, пият и се чукат, и съпругът ѝ идва вечерта да си я прибере. Мислят, че дъртият ще умре и ще ѝ остави парите. Хората ме отвращават, а там, дето работя, съдържателят на заведението, голям дебел жабар – Грегарио, ми вика: "Бейби, ти работиш за мен, трябва да си на линия през цялото време – на сцената, извън сцената." Аз му викам: "Виж, Джордж, аз съм артистка, ти не харесваш представлението ми, тогава напускам!" Обадих се на един приятел и събрахме целия ми багаж, и щом се прибрах, телефонът зазвъня, беше Грегарио. Вика ми: "Виж, скъпа, трябва да се върнеш при мен! Мястото не е същото, мъртво е. Всеки пита за теб тази вечер, моля те, върни се, бейби, уважавам те като артистка и дама, ти си велика жена!"

– Искаш ли бира?

– Разбира се.

Влязох вътре и донесох няколко бири. Рени се качи по стълбите на верандата и пихме.

– С какво се занимаваш? – попита тя.

– В момента с нищо.

– Имаш готина приятелка.

– Става.

– С какво се занимаваше, преди да правиш нищо?

– Все скапани работи, няма нищо за разправяне.

– Говорих с Мириам. Каза ми, че рисуваш и пишеш, ти си човек на изкуството.

– В редки случаи съм човек на изкуството, през останалото време съм нищо.

– Бих искала да видиш представлението ми.

– Не обичам клубовете.

– Имам сцена в спалнята.

– Какво?

– Ела, ще ти покажа.

Влязохме през задната врата и тя ме покани в спалнята.

Както се очакваше, тук имаше кръгла издигната сцена, заемаше почти цялата спалня, точно до нея имаше завеса, донесе ми уиски и вода и се качи на сцената, отиде зад завесата. Аз седях и си отпивах, после чух музика. "Кръвопролития на Десето авеню", завесата се вдигна, и тя се промъкна, плъзгаше се бавно, бавно.

Изпих си питието и реших, че днес няма да стигна до пистата.

Дрехите ѝ започнаха да падат, тя започна да се движи с музиката и да се кълчи, беше оставила уискито до мен. Пресегнах се и си налях едно малко, а тя се захвана с малкия наниз мъниста. Когато подхвърли мънистата, видях вълшебната кутия, тя продължи да се кълчи до последния акорд, беше добра.

– Браво! Браво! – аплодирах я аз.

Тя се наведе и си запали цигара.

– Наистина ли ти хареса?

– Разбира се. Знам какво има предвид Грегарио, като казва, че притжаваш класа.

– Ок, какво има предвид?

– Нека пийна още едно.

– Добре, и аз ще се включа.

– Класата е нещо, което виждаш, чувстваш, трудно се определя, можеш да го видиш и при хората, и при животните. Виждаш го и при акробати на трапец, докато вървят на арената, нещо в походката, нещо в маниера, те притежават нещо отвътре и отвън, но най-вече отвътре и то задвижва това отвън, ти го правиш, докато танцуваш, вътрешното задвижва външното.

– Да, и аз така го чувствам, не е просто сексуално кълчене, то е чувство, аз пея, говоря чрез танца си.

– Наистина е така. Усетих го.

– Ама слушай, искам да ме критикуваш, искам да ми подсказваш идеи, искам да се усъвършенствам, затова ми е тази сцена, затова се упражнявам, говори ми, докато танцувам, не се притеснявай да ми казваш разни неща.

– Ок, още няколко питиета и ще се отпусна.

– Заповядай!

Тя се качи на сцената, но зад завесата, появи се в различни дрехи.

"Когато любимата от Ню Йорк казва лека нощ, е рано сутрин."

"Лека нощ, скъпа"

Трябваше да се надвиквам с музиката, чувствах се като тузарски режисъор с ненормален холивудски мозък.

– Не се усмихвай, като излизаш. Вулгарно е. Ти си дама. Те се забравят с теб. Ако Бог имаше путка, ти щеше да си бог с малко повече великодушие. Ти си свята, имаш класа, нека го разберат!

Добре се справях с уискито, намерих цигари на леглото и ги палех една след друга.

– Точно така, точно така. Ти си сама в стая! Няма публика. Искаш любов чрез секс, любов чрез агония!

Части от костюма ѝ започнаха да падат.

– Сега, сега внезапно кажи нещо! Кажи го, докато си тръгваш от сцената, изсъскай го, подхвърли го през рамо, кажи първото, което ти дойде на ум, например "Картофи хвърлят полунощен лук"!

– Картофи хвърлят полунощен лук! – изсъска тя.

– Не, не! Ти кажи нещо! Нека да е твое!

– Курвичке курвичке духай ми!

Почти свърших. Още уиски.

– Сега в целта, в целта! Смъкни тази проклета лента! Нека да видя лицето на вечността!

Тя го направи, цялата спалня пламна.

– Сега се забързай, бързо, все едно че си загубила ума,ти си без задръжки!

Тя го направи, за миг онемях, цигарата изгори пръстите ми.

– Изчерви се! – изкрещях аз.

Тя се изчерви.

– Сега бавно, бавно, бавно, ела към мен! Браво, браво, бавно, пред теб цялата турска армия надървена!Към мен, бавно, о, Господи!

Тъкмо щях да скокна на сцената, когато тя изсъска:

– Курвичке курвичке духай ми!

После беше твърде късно.

Пих още едно, казах ѝ "довиждане", отидох си вкъщи, изкъпах се, избръснах се, измих чиниите, взех кучето и едва успяхме да стигнем до спирката навреме.

Мириам беше уморена.

– Какъв ден – рече тя. – Една от онези тъпачки се размотаваше наоколо и смазваше пишещите машини, всички спряха да работят, трябваше да извикат техника. "Кой по дяволите е смазал тези машини?" – развика ни се той. После Конърс ни навика да наваксаме загубеното време, хайде, изготви онези сметки, не си усещам пръстите от удряне на тези скапани клавиши.

– Добре изглеждаш, бейби. Вземи си топла баня, удари няколко питиета и ще се оправиш, във фурната има пържени картофи, говежди пържоли с домати и топла чеснова франзела.

– Ужасно съм уморена!

Седна на стол, ритна си обувките и аз ѝ донесох питие, въздъхна и каза, като гледаше навън:

– Тези пълзящи секирчета са много красиви така огрявани от слънцето.

Тя беше просто едно мило момиче от Ню Мексико.

Е, видях Рени няколко пъти след това, но никой от другите пъти не беше като първия, а и ние никога не правихме секс. Първо, аз се стараех да съм внимателен заради Мириам и, второ, бях изградил такава представа за Рени като актриса и дама, че и двамата почти си повярвахме, всеки сексуален контакт би развалил безпристрастното взаимоотношение артист-критик и би преминал в тормоз от типа "притежавам или не притежавам", всъщност беше адски забавно и откачено, но не Рени ме изигра, а малката дебелана на гаражния техник в задната къща. Дойде една сутрин към 10 ч. да вземе назаем кафе или захар, или нещо друго. Беше облечена в широк пеньоар или в каквото там беше облечена и се наведе да вземе кафето или другото нещо от нисък шкаф, и гърдите ѝ се показаха.

Беше грубо, тя се изчерви и се изправи, усещах топлина навсякъде, все едно че бях затворен с тонове енергия, които си правят с мен каквото си искат, преди да се опомня, се прегръщаме, докато съпругът ѝ се търкаляше под някаква кола върху своята малка платформа на колела, псуваше и въртеше гаечен ключ с грес. Тя беше дебела маслена кукличка. Направихме го в спалнята и бе хубаво, странно се почувствах да я видя как влиза в банята, която Мириам винаги ползваше, после си тръгна. Никой от нас не проговори от момента, когато тя беше поискала да вземе нещо назаем, каквото и да е било. Мен може би.

Случи се три нощи по-късно, докато пиехме. Мириам каза:

– Чух, че си чукал дебеланата от задната къща.

– Тя не е точно дебела – отвърнах аз.

– Добре де, но аз не мога да го приема, не и докато съм на работа, късаме.

– Мога ли да остана за през нощта?

– Не.

– Ами къде ще отида?

– Върви по дяволите!

– След всичкото време заедно?

– След всичкото време заедно.

Опитах се да я убедя, но не стана по-добре, тя просто се ядоса още повече.

Не беше трудно да си събера багажа, имах само парцали, които заеха половината от един мукавен куфар, за щастие имах малко пари и си намерих хубав апартамент на "Кингсли Драйв" срещу много приличен наем. Но не можех да проумея как Мириам е разбрала за Масленка, без да подозира Рени. След това навързах нещата. Те всички бяха приятелки, общуваха помежду си, директно или духовно, или по начин, по който само жените общуват и ние мъжете не можем да разберем, прибавяш и малко външна информация и с горкия човек е свършено.

Понякога, докато карах по "Уестърн Авеню", разглеждах билбордовете. Тя беше там – Рени Фокс. Само че не беше звездата на шоуто, името на главната стриптийзьорка бе изписано с удебелени неонови букви, а под него – Рени и две или три други жени. Така и не влязох вътре.

Видях Мириам още веднъж, пред кварталния магазин, беше с кучето, той скачаше по мен, аз го погалих и го сборих.

– Във всеки случай, кучето ми липсва – казах ѝ аз.

– Знам. Една вечер го доведох да те види, но преди да позвъня, чух някаква кучка да се кикоти вътре, не исках да ви прекъсвам, затова си тръгнах.

– Вероятно ти се е счуло. Никой нямаше.

– Нищо не ми се е счуло.

– Слушай, трябва да намина някоя вечер.

– Не, недей, имам готин приятел, има добра работа, той работи! Не се страхува от работа!

И с тези думи те се обърнаха – жена и куче – и си тръгнаха от мен, от моя живот и от страховете ми, като си въртяха задниците, после застанах и се загледах в минаващите хора. Нямаше никой, светофарът светеше червено, аз гледах, когато светна зелено, пресякох безмилостната улица.

Един от най-добрите ми приятели – поне аз го имам за приятел – един от най-добрите поети на нашето време страда, точно в момента, в Лондон, от това, и гърците са го знаели, също и древните, и то може да сполети мъжа на всяка възраст, но най-добрата възраст за него е след четирийсет и пет към петдесет и аз го приемам като неподвижност – слабост в движенията, все по-голяма липса на интерес и почуда; приемам го като позицията на замръзналия мъж, макар че едва ли изобщо е позиция, но то може да ни позволи да гледаме на трупа с някакво чувство за хумор; иначе чернотата би дошла твърде много, всички мъже страдат, от време на време, от позицията на замръзналия мъж, а тя се разбира най-добре по такива категорични думи като: "Просто не мога." или: "Майната му на всичко." или: "Много му здраве на Бродуей." Но обикновено бързо се възстановяват и продължават да бият жените си и да ходят на работа навреме.

Но за моя приятел позицията на замръзналия мъж не може да се захвърли под дивана като детска играчка, само ако можеше! Пробвал е лекари в Швейцария, Франция, Германия, Италия, Гърция, Испания и Англия и те нищо не са могли да направят. Един го лекува от глисти, друг му забива малки игли по ръцете и врата и гърба, хиляди малки игли. "Ето с това може да стане," ми писа той, "Иглите може да свършат работа." от следващото писмо разбрах, че изпробва някаква вуду измишльотина, в следващото разбрах, че не опитва нищо. Окончателният замръзнал човек, един от най-добрите поети на нашето време, прикован там в леглото си в малка и мръсна лондонска стая, умиращ от глад, едва поддържан жив от подаяния; взиращ се в тавана си и неспособен да напише или изрече нито думичка, и в крайна сметка без да му пука дали ще го направи или не. Името му е известно по целия свят.

Бих могъл и мога добре да разбера изпадането на тоя велик поет в буре с лайна, тъй като, странно, но доколкото си спомням, аз съм роден в позицията на замръзналия мъж. Един от случаите, за които се сещам, е веднъж когато баща ми, страхлив зъл скот, ме биеше в банята с дългия си кожен каиш за острене на бръсначи, или ремък, както му викат някои, той ме биеше доста редовно; бях извънбрачно дете и мисля, че той обвиняваше мен за всичките си проблеми, ходеше насам-натам и си пееше: "Ех, докато нямах жена, в джоба звънтеше пара!" Обаче той не пееше често. Беше твърде зает да ме бие. За известно време, някъде преди да стана на седем-осем, той почти ми вмени това чувство на вина. Понеже не можех да разбера защо ме бие. Много усърдно търсеше причини, трябваше да му кося тревата веднъж седмично, един път по дължина и после напряко, после да подрязвам по ръбовете с ножица, и ако пропуснех една- единствена тревичка където и да е по предната или задната морава, баща ми ме пребиваше като куче. След боя трябваше да изляза да поливам ливадите, в същото време останалите хлапета играеха бейзбол или футбол, растяха и ставаха нормални човешки същества. Големият момент винаги настъпваше, когато старият се просваше на моравата и изравняваше очи с тревата, винаги успяваше да открие някоя тревичка.

– Ето, виждам я! Пропуснал си една! Пропуснал си една!

После се провикваше към прозореца на банята, където майка ми, фина немска дама, винаги стоеше по това време на процедурата.

– Пропуснал е една! Виждам я! Виждам я!

После чувах гласа на майка ми:

– Ау, пропуснал е една? Ау, срамота, срамота!

Наистина смятам, че и тя е обвинявала мен за всичките си проблеми.

– В банята! – изкряскваше той. – В банята!

И така аз отивах в банята, каишът излизаше и боят започваше. Но въпреки че болката беше ужасна, аз самият се чувствах доста далеч от всичко това. Искам да кажа, всъщност не ме интересуваше; това не означаваше нищо за мен. Изобщо не бях привързан към родителите си, така че не чувствах да има някакво нарушение на любовта или доверието, или топлината, най-кофти беше плачът, не исках да плача, това бе мръсна работа, както косенето на моравата, както когато после ми даваха възглавницата да седя на нея, след боя, след поливането на ливадата, аз и не исках възглавницата, затова, понеже не исках да плача, един ден реших да не го правя. Чуваше се единствено шибането на каиша по голия ми задник, издаваше един особен месест гнусен звук в тишината, а аз се пулех в плочките на банята. Течяха сълзи, но аз не издадох нито гък. Баща ми спря да ме налага, обикновено ми удряше петнайсет-двайсет каиша. Спря само след седем-осем. Изскочи от банята:

– Мамче, мамче, мисля, че момчето ни е откачено, не плаче, когато го бия!

– Мислиш, че е откачен ли, Хенри?

– Да, мамче.

– Ау, колко лошо!

Това просто беше първата видима проява на замръзналото момче, знаех, че нещо не ми е наред, но не се смятах за луд. Просто не можех да разбера как другите хора могат така лесно да се ядосат и после също така лесно да забравят яда си и да станат весели, и как може да се интересуват от всичко, при положение, че всичко е толкова тъпо.

Не ме биваше много в спорта или в играта с другарите ми, защото имах твърде малко опит. Не бях истинско мамино синче – не изпитвах страх или физическа слабост, а понякога правех абсолютно всичко по-добре от който и да е от тях – но само понякога, – това някак нямаше значение за мен. Когато се сбиех с някой приятел, никога не можех да се ядосам, приемах борбата като нещо нормално. Нямаше друг изход, бях замръзнал, не можех да разбера гнева и настървението на противника си. Озовавах се по-скоро в ситуация да изучавам лицето и поведението му, объркан от тях, отколкото да се опитвам да го победя, от време на време му стоварвах хубав удар, за да видя дали мога, после пак изпадах в летаргия.

След това, както винаги, баща ми изскачаше от къщата:

– Стига толкова! Дотук с боя. Край. Капут! Стига!

Момчетата се страхуваха от баща ми. Всичките се изпаряваха.

– Не си кой знае какъв мъж, Хенри. Пак те набиха!

Не отговарях.

– Мамче, момчето ни се остави оня Чък Слоун да го набие!

– Нашето момче?

– Да, нашето момче.

– Срамота!

Предполагам, баща ми накрая разпозна замръзналия мъж в мен, обаче извлече от ситуацията пълна полза за себе си.

– Децата трябва да се гледат, не да се слушат – възкликваше.

Нямах нищо против, нямах какво да кажа. Не ме интересуваше. Бях замръзнал.

Рано, късно и завинаги.

Започнах да пия на около 17 с по-големи момчета, които скитосваха по улиците и обираха бензиностанции и магазини за алкохол, мислеха, че отвращението ми от всичко е липса на страх, че това, че не се оплаквам от нищо, е мъжкарство. Бях популярен и не ми пукаше дали съм популярен или не. Бях замръзнал, слагаха огромни количества уиски и бира, и вино пред мен. Изпивах ги. Нищо не можеше да ме напие, да ме напие истински и окончателно, другите падаха по земята, биеха се, пееха, перчеха се, а аз седях тихо на масата и пресушавах поредната чаша, чувствах се все по-далеч от тях, чувствах се изгубен, но не по болезнен начин, просто електрическа светлина и звуци, и тела, и почти нищо друго.

Но още живеех с родителите си и това беше по време на депресията, 1937 г., беше невъзможно някой 17-годишен да си намери работа, прибирах се от улиците колкото по навик, толкова поради реалността, и чуках на вратата.

Една нощ майка ми отвори прозорчето на вратата и изкрещя:

– Пиян е! Пак е пиян!

И чух великия глас отвътре в стаята:

– Пак е пиян?

Баща ми се показа на прозорчето:

– Няма да те пусна вътре, ти си позор за майка си и за страната си.

– Тук навън е студено, отвори вратата или ще я разбия, дойдох дотук, за да вляза, това е всичко.

– Не, синко, не заслужаваш къщата ми. Ти си позор за майка си и за...

Отидох до задната част на верандата, сниших рамо и атакувах, в действието ми и в движението ми нямаше гняв, само нещо като математика – щом си стигнал до определено число, продължаваш сметката, блъснах се с все сила във вратата, тя не се отвори, но точно през средата се появи голяма цепнатина, а ключалката сякаш беше наполовина счупена, върнах се в края на верандата, сниших рамо отново.

– Добре, влизай – каза баща ми.

Влязох, но после ония погледи на ония лица, анемични, безизразни, противни, кошмарни, картонени изражения накараха стомаха ми да къркори от алкохола, догади ми се и се издрайфах върху изящния им килим, който беше украсен с "Дървото на живота". Повърнах, обилно.

– Знаеш ли какво правим с куче, което сере на килима? – попита баща ми.

– Не – казах аз.

– Ами навираме му носа в ЛАЙНОТО! За да не го прави НИКОГА ВЕЧЕ!

Не отговорих, баща ми дойде до мен и си сложи ръката зад врата ми.

– Ти си куче – каза той.

Не отговорих.

– Знаеш какво правим с кучетата, нали?

Продължи да натиска главата ми надолу, към локвата ми от повърнато върху "Дървото на живота".

– Навираме носовете им в собствените им лайна, за да не серат никога повече.

Майка ми, фина немска дама, стоеше там по нощница и гледаше мълчаливо, винаги съм си мислел, че тя иска да бъде на моя страна, но това бе едно напълно погрешна идея, произхождаща от факта, че някога съм смукал зърната ѝ. Освен това аз не вземах никаква страна.

– Слушай, татко – казах аз, – ПРЕСТАНИ.

– Не, не, ти знаеш какво правим с едно КУЧЕ!

– Моля те да престанеш.

Той продължи да натиска главата ми надолу, надолу, надолу, надолу, носът ми стигаше почти до повърнатото, макар че бях замръзналият мъж, замръзнал все пак означава замръзнал, а не разтопен, просто не виждах причина носът ми да бъде навиран в собственото ми повърнато, ако имаше причина, сам щях да си навра носа там. Не че ме беше ГРИЖА, не опираше до ЧЕСТ или ГНЯВ. Опираше до това, че ме изблъскваха от моята си лична МАТЕМАТИКА. Бях, да използвам любимия си термин, отвратен.

– Престани – казах аз. – За последен път моля те да престанеш!

Той почти навря носа ми в повърнатото.

Извърнах се на пети, стъпих здраво на крака, фраснах го с пълен плавен и величествен ъперкът изотдолу, фраснах го силно и здраво и много точно по брадичката и той падна назад, тежко и тромаво, цяла брутална империя, сгромолясана като купчина лайна, и накрая той се строполи на дивана си, дум, с опънати ръце, с очи като на упоено животно. Животно кучето се бе извърнало, аз отидох до канапето, очаквах да се изправи, той не се изправи, просто продължи да ме гледа втренчено, нямаше да се изправи, при цялото си настървение баща ми е бил страхливец, не бях изненадан, после си помислих, баща ми е страхливец и затова сигурно и аз съм страхливец, но нали бях замръзнал мъж, не ме болеше от това. То нямаше значение дори когато майка ми започна да дращи лицето ми с нокти, пищейки отново и отново:

– Ти удари БАЩА си! Ти удари БАЩА си! Ти удари БАЩА си!

Нямаше значение, и накрая обърнах лице изцяло към нея и я оставих да дере и пищи, да дращи с нокти, да разкъсва плътта на лицето ми, шибаната кръв капеше и плискаше и се стичаше по врата и ризата ми и опетняваше шибаното "Дърво на живота" с точици и пръски и парченца месо. Чаках, без да ме интересува вече.

– ТИ УДАРИ БАЩА СИ!

И после дращенето намаля, чаках, после спря. После започна отново, един-два пъти:

– Ти... удари... баща... си... баща... си...

– Свърши ли? – попитах, мисля, това бяха първите думи, освен "да" и "не", които ѝ бях казал от десет години.

– Да – отговори тя.

– Върви в спалнята – нареди баща ми от канапето. – Ще се видим сутринта, с ТЕБ ще си говоря сутринта!

Само че сутринта ТОЙ беше замръзналият мъж, но си мисля, че не е било по собствен избор.

Често съм позволявал на гаджета и курви да ми дерат лицето както майка ми, което е много лош навик; това да си замръзнал, не означава да позволиш на измекярите да владеят положението, и освен това децата и стариците, както и някои силни мъже, сега потрепват, като ми видят лицето, но да продължа, наистина вярвам, че историите за замръзналия мъж интересуват повече мен, отколкото вас (интерес: математически начин на подреждане), и ще се опитам да ги съкратя. Божичко, мисля, че една много смешна история (хумор: математически начин на подреждане, и тия неща ги казвам сериозно) се случи, когато бях в Лосанджелиската гимназия, да речем 1938 г.? 1937 г.? , там някъде? 1936 г.? Влязох в Корпуса за обучение на запасни офицери без абсолютно никакъв интерес към военното дело. Имах тия огромни грейпфрутени циреи, грамадни, плъзнали навсякъде по мен, а момчетата имаха две възможности по това време – или да влязат в Корпуса, или да ходят в гимнастическия салон, е, всъщност всичките свестни читави момчета бяха в салона, лайнарите и чудаците, и лудите като мен, замръзналите мъже, доколкото ги имаше, влизаха в Корпуса, войната все още не беше хуманно нещо. Хитлер бе просто един дърдорещ Чарли Чаплин, който правеше смешни идиотски неща по новините на Ар Кей Оу.

Отидох в Корпуса, защото във военна униформа не се виждаха циреите ми; в анцуг щяха да се виждат, при това много, гледайте сега, циреите ми нямаха значение за МЕН, но ЦИРЕИТЕ ми имаха значение за ТЯХ. Това разстройваше жлезите им. За човек в пещера, Замръзнал мъж като мен, циреите не са от значение, значение им придават неща, които не се броят – като маси обикновени хора. Да си Замръзнал, не означава да бъдеш нереалистичен; да си Замръзнал, означава да останеш Замръзнал; всичко друго е лудост.

Трябва да те ебават колкото се може по-малко, за да можеш да влезеш там, за където си предназначен, затова не исках да ме ебават втренчените в разкъсаните ми циреи човешки очи. Затова се облякох във военна униформа, за да намаля рентгените, но не исках Корпуса, бях замръзнал.

И така, ето ни един ден, целият проклет батальон, или както там му се вика, аз съм още редник, а цялата школа е в някакво там състезание по боравене с оръжие, трибуните са фрашкани с глупаци и ето ни нас, правим движенията и е горещо, а аз съм ЗАМРЪЗНАЛ, човече, не ми дреме, и ето ни, следваме командите, и скоро остават само петдесет процента от нас и скоро след това остават само двайсет и пет процента и скоро само десет процента и аз още стоя там, с тия големи червени грозни циреи по лицето ми, няма униформа за лицето, и е горещо, и се опитвам да накарам мозъка си да мисли, направи грешка направи грешка направи грешка, но аз съм автоматично майстор, не мога нищо да направя зле, нищо че не ми дреме, обаче не мога насила да сгреша и това СЪЩО е защото съм ЗАМРЪЗНАЛ! И скоро остават само двама, аз и приятелчето Джими. Е, Джими е лайно и има НУЖДА от това нещо, ще бъде чудесно за него. Това всъщност си помислих, но Джими се осра. Беше на командата "Зареди!", не, звучеше така: "Заре..." после пауза... "ди!" вече не помня точната маневра при тази команда, нали съм лош войник, имаше нещо общо с натикването на затвора в задницата на цевта, но Джими, на когото му пукаше и когото много обичаха, или поне харесваха, се осра със затвора, и ето ме мен, стоя там сам, циреи изпъкваха от краставата ми масленозелена шаячна яка, циреи изскачаха по целия ми череп, дори най-отгоре на главата ми в косата, и беше жега, печеше слънце и ето ме мен, незаинтересован, нито радостен, нито тъжен, нищо, просто нищичко, красивите момичета охкаха по трибуните за бедния им Джими и майка му и баща му сведоха глави, не разбираха как може това да се случи, и аз успях да си помисля, бедният Джими. Но само доколкото можех да мисля, старецът, който ръководеше Корпуса, беше някой си на име полк. Мъгет, човек, който бе прекарал цялата си кариера в Армията, дойде да сложи медала на краставата ми риза, лицето му беше много тъжно, наистина много. Мислеше ме за некадърник, хлапето с празната глава, а аз го смятах за луд. Забоде ми медала и после се пресегна да се ръкуваме, хванах го за ръката и се усмихнах, един добър войник никога не се усмихва, с усмивката исках да му кажа, че разбирам, че нещата са се объркали, и че не зависи от мен. После измарширувах обратно до моята рота, моя взвод, моята бригада, моето каквото по дяволите се води. После лейтенантът призова за внимание, фамилията на Джими беше Хадфорд или нещо от сорта, и няма да повярвате, но това се случи, лейтенантът каза на хората:

– Искам да поздравя редник Хадфорд за това, че бе толкова близо до победа в състезанието по боравене с оръжие.

После:

– Свободно!

После:

– Излез от строя! – или – рота свободно! – или някакво друго проклето нещо.

Видях другите момчета да говорят с Джими. Никой нищо не каза на мен. После видях как майката и бащата на Джими слизат от трибуните и го прегръщат, моите родители не бяха там. Напуснах плаца и поех по улиците, свалих медала и продължих нататък с него в ръка. После без злоба, страх, радост, без яд или пряка причина хвърлих медала в шахта пред една дрогерия, след няколко години Джими го гръмнаха над Английския канал, бомбардировачът му бил лошо ударен и той наредил на хората си да скачат с парашути, а той се опитал да добере самолета си обратно в Англия, не успял. Горе-долу по това време живеех във Филаделфия като НГВС и изчуках една 150-килограмова курва, която изглеждаше като гигантско прасе и която счупи всичките четири крака на леглото ми, като скачаше и се потеше, и пърдеше по време на акта.

Мога да продължавам още, разказвайки ви истории в контекста на замръзналия мъж. Не е съвсем вярно, че никога не ми ПУКА или че никога не се ядосвам, или че никога не изпитвам омраза, или че никога не изпитвам надежда, или че никога не се радвам, не искам от думите ми да излезе, че съм НАПЪЛНО лишен от страсти или емоции или нещо такова; само дето ми е странно, че моите чувства, мисли, маниерът ми са толкова необичайно различни и противоположни на тези на приятелите ми. На пръв поглед изглежда, че никога не бих могъл да се сближа с тях, следователно съм изолиран както заради техния избор, така и заради моята нагласа, моля да не заспивате и нека приключа това с едно писмо от моя приятел поет от Лондон, който описва преживяванията си като замръзнал мъж. Той ми писа:

Е, приятелят ми от Лондон го казва доста по-добре от мен, но колко добре, колко много добре знам за какво говори. И един свят, пълен с енергични мошеници с изкривени от темпото мозъци, само би ни порицал за леността или за някакъв безобразен мързел или за самосъжалението. Но не става дума за нито едно от тези неща. Само замръзналият мъж в клетката го разбира, но ще трябва, мамка му, да се отделим от нашия път и да чакаме, и какво да чакаме? Така че наздраве, приятели, дори едно джудже може да се надърви, а аз съм Матео Плач и Никлос Комбац едновременно, и само Марина, малката ми дъщеря, може да донесе светлина по пладне, тъй като слънцето ще си мълчи. А на площада между крайната постройка и "Юниън Стейшън" старците седят в кръг и гледат гълъбите, седят в кръг с часове и гледат нищото, замръзнал съм, но мога да плача. А нощем ще се потим в безсмислени сънища, има само едно място, където да отидем, тралалала. Лала. Ла.

Срещнах я в една книжарница, носеше много къса тясна пола, огромни високи токчета, а гърдите ѝ изпъкваха съвсем ясно дори и под широкия син пуловер, лицето ѝ доста остро, строго, без грим, долната ѝ устна като че ли не стоеше в съвсем правилно положение, но с такова тяло човек би могъл да прости доста неща. Много странно ми се видя обаче, че край нея не се възправя с грамадните си размери някой мъжага охранител, после видях очите ѝ – божичко, те сякаш нямаха зеници – само този дълбок дълбок мрачен блясък, стоях там и я гледах как се навежда отново и отново. Протягаше се надолу за книги или се изпъваше нагоре, късата пола се вдигаше и ми разкриваше дебели и вълшебни бедра, преглеждаше книги за мистицизъм, аз оставих моята "Как да победим конете" и се приближих.

– Извинете – казах аз. – сякаш магнит ме притегля. Боя се, че това са очите ви – излъгах.

– Съдбата е Бог – рече тя.

– Вие сте Бог, вие сте моята Съдба – отговорих. – Мога ли да ви почерпя едно питие?

– Разбира се.

Влязохме в съседния бар и останахме там, докато затворят. Говорих ѝ разни неща, смятайки, че това е единственият начин, и беше. Заведох я вкъщи и тя беше чудесна в леглото, ухажването ни продължи 3 седмици, когато ѝ предложих да се омъжи за мен, тя ме погледна продължително, толкова дълго ме гледа, че си помислих, че е забравила въпроса.

Накрая продума:

– Ами добре, но аз не те обичам, просто чувствам, че трябва да... се омъжа за теб. Ако беше само любов, бих отказала, нали разбираш... нямаше... да излезе нищо особено, макар че каквото има да става, си става.

– Добре, захарче – казах аз.

След като се оженихме, изчезнаха всички къси поли и високи токове и тя се развяваше наоколо в дълга червена кадифена роба до глезените ѝ. Не беше съвсем чиста роба. А с нея носеше изтъркани сини чехли, излизаше в тоя вид на улицата, на кино, навсякъде, и особено на закуска обичаше да си вее ръкавите на робата над филията с масло.

– Хей! – възкликвах аз. – Цялата се мажеш с масло!

Тя не отвръщаше, поглеждаше през прозореца и казваше:

– ООООООО! Птичка! Птичка на дървото! ВИДЯ ЛИ птичката?

– Аха.

Или:

– ООООООО! ПАЯК! Погледни милото Божие създание! Много обичам паяците! Не мога да разбера хората, които ги мразят! Ти мразиш ли паяците, Ханк?

– Наистина не ми пука особено за тях.

Навсякъде вкъщи имаше паяци и буболечки, и мухи, и хлебарки. Божии създания, тя беше ужасна домакиня, казваше, че домакинската работа не е важна. Мислех си, че просто е мързелива, и започвах да си мисля, леко шантава, наложи се да наема домашна прислужница, Фелика. Жена ми се казваше Йевона.

Една вечер се прибрах и ги заварих двете да мажат някакво мазило по гърба на огледалата, размахвайки ръце над тях и произнасяйки странни думи. И двете подскочиха заедно с огледалата си, изпищяха, избягаха и се скриха.

– Исусе Христе – рекох аз – какво става тук?

– Никое око не бива да поглежда магическото огледало, освен окото на неговия притежател.

– Точно така – потвърди домашната прислужница Фелика. Но Фелика спря да чисти къщата, каза, че това не е важно. Но трябваше да я задържа, защото беше почти толкова добра в леглото, колкото Йевона и освен това готвеше хубаво, макар че никога не бях сигурен с какво ме храни.

Докато Йевона беше бременна с първото ни дете, забелязах, че тя се държи по-странно откогато и да било. Продължаваше да сънува откачени сънища и ми сподели, че някакъв демон се опитва да се настани, вътре в нея. Описа ми гадината. Котката ѝ се явяваше в две форми, едната беше мъж, който много приличаше на мен. Другата – същество с човешко лице, котешко тяло, орлови крака и нокти и прилепови криле, нещото никога не ѝ говорело, но докато го гледала, странни идеи ѝ се въртели в главата, странната идея, дето ѝ се въртяла в главата, бе, че аз съм отговорен за нещастието ѝ и че съм провокирал у нея непреодолим порив към унищожение, не на хлебарките или мухите, или мравките, или мръсотията, събрала се по ъглите, а на неща, които ми костваха пари. Изпочупи мебелите, скъса транспарантите, изгори завесите и дивана, хвърляше тоалетна хартия из стаята, остави ваната да прелее и наводни цялата къща, водеше ужасно дълги междуградски разговори с хора, които бегло познаваше, изпаднеше ли в това състояние, единственото, което можех да направя, беше да си легна с Фелика, да се опитам да забравя, да го направя 3-4 пъти, ползвайки всички трикове в книгата.

Най-накрая предложих на Йевона да отиде на психиатър. Тя каза:

– Разбира се, и много добре, но това са глупости, всичко е в главата ти: ти си демонът и ТИ си лудият!

– Добре, бейби, но да идем при човека, а?

– Сядай в колата, идвам веднага.

Изчаках, когато излезе, бе с къса пола, на високи токове, с нови найлонови чорапогащи и дори с грим. Беше се срешила за пръв път, откакто се оженихме.

– Дай ми една целувка, бейби – казах аз. – Надървих се.

– Не. Хайде да вървим при психиатъра.

При психиатъра тя се държа повече от нормално. Не спомена за демона, смееше се на тъпи вицове и не дрънкаше глупости, винаги оставяше доктора да води разговора, той я обяви за физически и психически здрава. За физическото ѝ здраве знаех, прибрахме се и тя изтича в къщата и си свали късата пола и високите токове и си облече мърлявата червена роба. Легнах си с Фелика.

Дори след като се роди първото ни дете (моето и на Йевона), Й. продължи да вярва изцяло на демона, а той продължи да ѝ се явява, шизофренията се развиваше. Веднъж бе тиха и нежна; друг път ставаше мърлячка, бъбрица, тъпачка, джаста-праста и доста зла.

И той току започваше да бръщолеви, все несвързано.

Понякога тя стоеше в кухнята и аз чувах това грозно мучене, много силно, приличаше на мъжки глас, доста дрезгав.

Влизах и я питах:

– К'во става, захарче? Е, аз пък ще бъда мръсен идиот – казвах, наливах си голямо питие, влизах в предната стая и сядах.

Един ден, когато тя беше в кофти настроение, успях да вкарам у нас психиатър, той се съгласи, че жена ми не е добре с психиката и ме посъветва да я изпратя в психиатрия. Подписах необходимите документи и получих дата за делото, отново изкара късата пола и високите токове, само че този път тя не играеше тъпата и обикновена мадама, превключи на интелектуална вълна, говореше превъзходно в защита на душевното си здраве, изкара ме подъл съпруг, който се опитва да се отърве от жена си. Успя да постави под съмнение показанията на неколцина свидетели.

Обърка двама съдебни лекари, съдията, след консултация с лекарите, обяви:

– Съдът намира доказателствата за недостатъчни, за да въдвори г-жа Радовски в психиатрия. С това настоящото дело се закрива.

Закарах я обратно у дома и я изчаках да се преоблече в мърлявата червена роба. Когато се върна навън, аз ѝ казах:

– Мама му стара, ти ще МЕ побъркаш!

– ТИ СИ побъркан – отвърна тя. – А сега що не си легнеш с Фелика и не опиташ да си оправиш потиснатото настроение.

Така и направих, този път Й. гледаше, стоейки край леглото, усмихвайки се, пушейки дълги цигари с цигаре от слонова кост. Може би най-накрая бе постигнала спокойствие. Това доста ме зарадва.

Но на другия ден, на връщане от работа, на алеята ме срещна хазяинът:

– Г-н Радовски! Г-н Радовски! Жена ви, ЖЕНА ВИ се заяжда и спори със съседите, счупила е всички стъкла в къщата, ще трябва да ви помоля да се изнесете!

Ами събрахме багажа и – аз, Йевона и Фелика – тримата се занесохме в къщата на Йевонината майка в Глендейл. Мамчето беше стабиляга, но всички онези заклинания и магически огледала и запален тамян я изкараха от равновесие. Затова предложи да се преместим в една ферма, нейна собственост, близо до Фриско. Оставихме бебето у майка ѝ и заминахме, но щом пристигнахме, заварихме главната постройка заета от някакъв изполичар, едър тип с черна брада стоеше на прага, някой си Файнал Бенсън, така ни съобщи, че се казва, и добави:

– Цял живот съм живял в това имение и никой няма да ме мръдне, НИКОЙ!

Беше метър и деветдесет и близо 150 кила и не много стар, така че ние наехме къща в края на имението до започване на юридическите маневри.

Случи се още първата вечер, тъпчех ѝ го на Фелика, пробвайки новото легло, когато чух ужасни стонове, хълцане от другите стаи и шум, сякаш се чупеше диванът в предната стая.

– Йевона ми звучи разстроена – казах аз. Извадих си го.

– Сега се връщам.

Тя бе разстроена, точно така. Беше я яхнал Файнал Бенсън, бъхтейки я. Величествена гледка, той бе надарен за четирима, аз се върнах в спалнята и довърших Фелика със скромното си притежание.

На сутринта не намерих Йевона.

– Чудя се къде се е дянала тая жена?

Докато с Фелика закусвахме, погледнах през прозореца и зърнах Йевона. Лазеше на четири крака в сини дънки и мъжка маслиненозелена риза и работеше земята и Файнал лазеше до нея и те дърпаха разни неща, слагаха ги в кошници. Изглеждаха като репи. Файнал си бе намерил жена.

– Исусе Христе – казах аз. – Дай да се махаме оттук, бързо!

С Фелика събрахме багажа, върнахме се в Ел Ей и докато си потърсим къща, си взехме стая в мотел.

– Мама му дееба, захарче – рекох аз, – олекна ми! Идея си нямаш какво ми мина през главата!

Купихме си бутилка уиски да го отпразнуваме, после се любихме, изтегнахме се и заспахме спокойно.

Изведнъж гласът на Фелика ме събуди:

– Ти, дяволе, мъчител такъв! – нареждаше тя. – Няма ли отърване от теб отсам гроба? Ти ми отне моята Йевона и сега ме следваш тук! Махай се оттук, Демоне! Вън! Напусни ни завинаги!

Седнах в леглото, погледнах в посоката, в която гледаше Фелика, и мисля, че го видях – голямото лице, излъчващо някаква червена светлина, примесена с леко оранжево, подобно жарава, и зелени устни и два дълги жълти щръкнали зъба, рунтава бляскава коса и нещото се хилеше, очите ни наблюдаваха като мръсен виц.

– Е, аз пък ще бъда мръсен идиот – обадих се аз.

– Вън! – извика Фелика. – В Свещеното Име на Всемогъщия Джа и в името на Буда и в името на хиляди богове аз те проклинам и ти заповядвам и те прокуждам от нашите души завинаги и во веки веков!

Запалих лампата.

– Това е от уискито, бейби. Много калпаво уиски, плюс умората от дългото пътуване до тук.

Погледнах часовника, показваше един и половина следобед. И аз имах нужда от питие, силна нужда, почнах да се обличам.

– Къде отиваш, Ханк?

– До магазина за алкохол, тъкмо време за тая работа, трябва да се напия и това голямо лице да ми излезе от главата. Доста да се напия.

Свърших с обличането.

– Ханк?

– Да, захарче?

– Трябва да ти кажа нещо.

– Добре, захарче. Но давай по-бързо, трябва да ида до магазина и да се върна.

– Аз съм сестра на Йевона.

– О, така ли?

– Да.

Наведох се и я целунах, после излязох и се качих в колата и потеглих, взех бутилката от ъгъла на "Холивуд" и "Норманди" и продължих да карам на запад, мотелът се намираше на изток, почти към "Върмонт Авеню". Е, човек не намира по един Файнал Бенсън всеки ден, не и с такъв чеп, понякога просто се налага да оставиш тези откачени жени и да се вземеш в ръце. Има определена цена при всяка путка, която никой мъж няма да плати; междувременно винаги ще се намери друг глупак да забърше тази, дето ти си зарязал, така че наистина няма място чувство на вина или изоставеност.

Спрях при нещо като хотел близо до "Вайн Стрийт" и си взех стая. Докато си получавах ключа, забелязах това тяло, което седеше във фоайето с вдигната до задника пола. Твърде много, тя продължаваше да гледа бутилката в чантата, аз продължавах да гледам задника ѝ. Твърде дълго. Когато се качих в асансьора, тя беше там с мен.

– Сам ли ще изпиете цялата бутилка, господине?

– Надявам се, че няма да се наложи.

– Няма.

– Чудесно – казах аз.

Асансьорът спря на последния етаж. Тя изхвръкна навън, а аз гледах движенията ѝ, трептящи и плавни; разклащащи ме и раздрусващи ме до мозъка на костите.

– На ключа пише стая 41 – казах аз.

– Добре.

– Между другото, нали не се увличаш от мистицизъм, летящи чинии, небесни армии, вещици, демони, окултни практики и магически огледала?

– От К'ВО да се увличам? Не разбрах!

– Забрави, бейби!

Движеше се пред мен, потропвайки на високите си токчета, поклащайки тяло на мержеливата светлина в коридора. Нямах търпение, намерихме стая 41 и аз отворих вратата, напипах ключа на лампата, открих 2 чаши, изплакнах ги, налях уискито, подадох ѝ едната чаша. Тя седеше на дивана, кръстосала високо крака, усмихвайки ми се над питието.

Щеше да е наред.

Най-после.

За малко.