Старият професор

Никърбокър заеми и антики, 118 улица, Испански Харлем

Еф лепна на предното стъкло на колата си табелата с надпис „СПЕШНА ДОСТАВКА НА КРЪВ“ и паркира в обозначената за товарене зона на улица Ийст 119. Последва Сетракян и Нора до заложната къща, която се намираше на ъгъла през една пресечка на юг. Вратите бяха с решетки, прозорците — със спуснати метални капаци. Въпреки килнатата настрани табела „ЗАТВОРЕНО“, окачена на стъклото на вратата точно над работното време, отвън стоеше мъж в опърпано черно двуредно палто и с нахлупена на главата висока плетена шапка, каквато обичаха да носят растафарианците. Липсваха само характерните плитки, които да я изпълнят, така че шапката се свличаше от главата му като размекнало се суфле. Мъжът стискаше в ръка кутия за обувки и пристъпяше от крак на крак.

Дойде и Сетракян. Стискаше връзка ключове с потрошените си пръсти. Засуети се с ключалките по решетката на вратата.

— Не приемам залози днес — подхвърли той, като погледна бегло кутията в ръката на мъжа.

— Вижте тук. — Мъжът извади от кутията вързоп от ленена кърпа за хранене и я разви, за да покаже десетина прибора. — Качествено сребро. Изкупувате сребро, знам.

— Изкупувам, да. — Вече отключил вратата, Сетракян подпря дръжката на високия бастун на рамото си и избра един нож. Претегли го в ръката си и потърка с пръсти острието. После опипа джобовете на палтото си и се обърна към Еф. — Да имате десет долара, докторе?

С желанието това да приключи по-бързо, Еф бръкна за парите си и издърпа десетдоларова банкнота. Връчи я на мъжа с кутията за обувки.

След това Сетракян му върна приборите.

— Прибери си ги. Не е истинско сребро.

Мъжът прие с благодарност подаянието и се отдръпна с кутията под мишница.

— Бог да ви благослови.

— Е, това ще го разберем скоро — измърмори Сетракян, докато влизаше в дюкяна си.

Еф погледа как парите му се отдалечават надолу по улицата, след което последва стареца вътре.

— Осветлението е ей там на стената — каза Сетракян, докато затваряше и заключваше вратите.

Нора завъртя и трите ключа наведнъж. Светлината обля стъклените шкафове, витрините и антрето, където стояха. Ъгловото магазинче беше клинообразно и набито в градското каре като с дървен чук. Първата дума, която хрумна на Еф, беше „боклук“. Много и много боклук. Стари стереосистеми, видеокасетофони и друга овехтяла електроника. Витрина с музикални инструменти, между които едно банджо и клавиатура „Кейтар“ от 80-те с форма на китара. Религиозни статуетки и сувенирни чинии. Два грамофона и малки саундбордове. В заключена стъклена витрина бяха изложени евтини брошки и пошла лъскава бижутерия. Окачалки с дрехи, най-вече зимни палта с кожени яки.

Толкова много боклук, че му се сви сърцето. Дали не си губеше скъпоценното време с някакъв луд?

— Вижте — заговори той на стареца. — Имаме един колега. Мислим, че е заразен.

Сетракян го подмина, като почукваше с големия си бастун. Отмести вратата на тезгяха с обвитата си в ръкавицата ръка и ги подкани да влязат.

— Ще се качим оттук.

Задното стълбище ги отведе пред врата на втория етаж. Старецът докосна с пръсти мезузата преди да влезе и подпря високия си бастун на стената. Беше стар апартамент с ниски тавани, застлан с протрити пътеки. Мебелите не бяха подменяни може би от трийсет години.

— Гладни ли сте? — попита Сетракян. — Потърсете наоколо, все ще намерите нещо. — Вдигна капака на луксозната кутия за сладки и извади отворена опаковка „Девил догс“. Взе една паста и разкъса целофанената обвивка. — Не се оставяйте енергията ви да се изчерпи. Пазете си силата. Ще ви трябва.

Старецът отхапа от пълния с крем сладкиш и се запъти към спалнята, за да се преоблече. Еф се озърна из кухничката. После с Нора се спогледаха. Въпреки безпорядъка, домът миришеше на чисто. От масата, до която имаше само един стол, Нора взе черно-бяла снимка в рамка. Беше портрет на млада жена с гарвановочерна коса, облечена в семпла черна рокля. Седеше върху голяма скала посред пуст плаж. Пръстите ѝ бяха сплетени върху голото коляно, а победоносна усмивка красеше приятното ѝ лице. Еф се обърна към коридора, през който бяха влезли, и се загледа в старите огледала, окачени по стените му. Бяха десетки, с всевъзможни форми и размери, ожулени от времето и напукани. Купчините книги, струпани направо на земята от двете му страни, го правеха да изглежда още по-тесен.

Старецът се върна. Беше се преоблякъл, но бе запазил стила си: стар костюм от туид с елече, тиранти, вратовръзка и изтънели от лъскане кожени кафяви обувки. Все още носеше вълнени ръкавици без пръсти върху осакатените си длани.

— Виждам, че събирате огледала — вметна Еф.

— Определени видове. Намирам, че старото стъкло отразява най-добре.

— А готов ли сте вече да ни кажете какво става?

Старецът леко кривна главата си настрани.

— Докторе, това не е нещо, което човек може просто да разкаже. Това е нещо, което трябва да се покаже. — Подмина Еф и отиде до вратата, през която бяха влезли. — Моля, елате с мен.

Еф го последва обратно по стъпалата. Нора вървеше след тях. Минаха през заложния магазин на първия етаж и продължиха до друга заключена врата към ново виещо се стълбище, което водеше надолу. Старецът заслиза бавно, стъпало по стъпало. Изкривената му ръка се плъзгаше по железния парапет и гласът му изпълни тесния проход:

— Смятам се за пазител на древно знание, събрано от мъртви лица и отдавна забравени книги. Знание, натрупано в цял живот проучване.

Нора не се стърпя:

— Когато ни спряхте пред моргата, казахте няколко неща. Изтъкнахте, че знаете, че мъртвите от самолета не се разлагат нормално.

— Правилно.

— На какво се основаваха твърденията ви?

— На опита ми.

Жената се озадачи.

— Опит с други самолетни инциденти ли?

— Фактът, че случилото се тоя път е на самолет, е напълно случаен. Всъщност и преди съм бил свидетел на подобен феномен. В Будапеща, в Басра. В Прага и на по-малко от десет километра от Париж. Виждал съм го в едно малко рибарско селце край Жълтата река. Срещал съм се с него на 2200 м. височина в Алтайските планини в Монголия. И да, виждал съм го и на този континент. Обикновено нещастието се отдава на случайността или се обяснява с бяс, шизофрения, лудост… Или, при най-последния случай, се разглежда като серийно убийство…

— Чакайте малко. Вие лично сте виждал трупове, които се разлагат бавно, така ли?

— Това е първият стадий, да.

— Първият стадий — промърмори Еф.

Последният завой на стълбището ги доведе пред заключена врата. Сетракян извади отделен от другите ключ, който висеше на верижка на шията му. С чворестите си пръсти го вкара последователно в един голям и друг, по-малък катинар. Вратата се отвори навътре и осветлението се включи автоматично. Последваха възрастния човек в ярко осветеното дълбоко мазе, изпълнено с тихо жужене.

Първото, което привлече погледа на Еф, беше отрупаната с бойни доспехи стена. Пълна рицарска броня, плетена ризница на японски самурай, груби кожени предпазители за шията, гръдния кош и слабините. Бяха закачени и оръжия: мечове и ножове с остриета, изковани от бляскава хладна стомана. Върху стара ниска масичка лежаха подредени по-съвременни на вид устройства: пистолети със заредени пълнители, очила за нощно виждане и модифицирани пробивни инструменти. И още огледала, повечето джобен размер и подредени така, че можеше да се види как се оглежда удивен в тази галерия на… на какво?

— Магазинът — наруши мълчанието старецът и посочи към етажа над тях — ми даде добър поминък, но не влязох в този бизнес заради влечение към стари радиоапарати и пошла бижутерия.

Затвори вратата зад тях и светлините около рамката помръкнаха. По цялата ѝ дължина и ширина имаше монтирана инсталация. Еф разпозна в пурпурните тръби ултравиолетови лампи, които обгръщаха вратата подобно на силово поле от светлина.

От какво се предполагаше да пазят стаята? Бацилите да не влизат или да не излизат?

— Не — продължи Сетракян. — Избрах това за своя професия, защото ми предлагаше сигурен достъп до нелегален пазар на езотерични предмети, антики и книжни томове. Нелегален, макар не и незаконен. Събирах ги за личната си колекция и собствените си проучвания.

Еф огледа отново наоколо. Това приличаше не толкова на музейна колекция, колкото на малък оръжеен арсенал.

— Вашите проучвания?

— Точно така. В продължение на много години бях професор по Източноевропейска литература и фолклор във Виенския университет.

Еф отново го прецени с поглед. Наистина приличаше на виенски професор.

— И се оттеглихте, за да станете антиквар-уредник на оръжейна експозиция в Харлем?

— Не се оттеглих. Принуден бях да напусна. Компрометиран. Определени сили се съюзиха против мен. И все пак, като погледна назад, минаването в нелегалност по онова време със сигурност спаси живота ми. Всъщност беше най-доброто, което можеше да ми се случи. — Обърна се с лице към тях, скръстил професорски ръце зад гърба си. — Това бедствие, на което сте свидетели сега, в най-ранните си форми е съществувало от столетия. От хилядолетия. Подозирам, въпреки че не мога да го докажа, че произхожда от най-древни времена.

Еф кимна без да го разбира, но зарадван, че най-после има някакъв напредък.

— Значи говорим за вирус.

— Да. Един вид. Зараза, която поразява тялото и духа. — Старецът стоеше срещу Еф и Нора така, че мечовете на стената се разгъваха като стоманени крила от двете му страни. — И тъй, дали е вирус? Да. Но бих искал също така да въведа още една дума, започваща с „в“.

— Коя е тя?

— Вампир.

Дума като тази, произнесена толкова сериозно, за известно време увисва във въздуха.

— Мислите си — продължи Сетракян, бившият професор, — за мрачен, преиграващ актьор в пелерина от черен сатен. Или енергична бляскава фигура със скрити закривени зъби. Или… Представяте си как Бела Лугоши среща Абът и Костело.

Нора отново се огледа из помещението.

— Не виждам никакви разпятия или светена вода. Никакви връзки чесън.

— Чесънът има някои интересни имунологични свойства и може да се използва сам за себе си, тъй че присъствието му в митологията има биологично обяснение. Но разпятията и светената вода? — Сви рамене. — Продукти на своето време. Продукти на трескавото въображение на един ирландски автор от Викторианската епоха и на религиозния климат от онези дни.

Скептичните им изражения не изненадаха Сетракян.

— Те винаги са били тук — продължи той. — Гнездели са, хранели са се. Тайно и на тъмно, защото такава е природата им. Седмина са първите. Наричат ги Древните. Господарите. Не са по един на континент. По правило не живеят отделно, а са кланови създания. Докато съвсем наскоро — „наскоро“, като отчитаме неограничената им жизнена продължителност — са се разпръснали из най-обширната суша, тоест това, което днес познаваме като Европа и Азия, Руската федерация, Арабския полуостров и африканския континент. С други думи, Стария свят. Имало е разцепление, сблъсък вътре в техния вид. Не знам какво е естеството на този раздор, но да речем, че този разлом помежду им е предшествал с няколко столетия откриването на Новия свят. После основаването на американските колонии отворило вратата към нова и плодородна земя. Трима са останали в Стария свят, а трима са тръгнали към новия. И двете страни уважили владенията на другата. Било е сключено примирие и то се е поддържало.

— Проблемът е бил този седми Древен — продължи професорът-антиквар. Ренегат, обърнал гръб и на двете фракции. Макар в момента да не мога да го докажа, внезапният характер на този акт ме кара да мисля, че той стои зад това.

— Това — повтори Нора.

— Това нахлуване в Новия свят. В нарушение на официалното примирие. Това нарушаване на баланса в съществуването на расата им. По същество това е акт на война.

— Война на вампири — промърмори Еф.

Сетракян се усмихна на себе си.

— Опростявате го, защото не можете да повярвате. Смалявате. Омаловажавате. Защото сте възпитан да се съмнявате и развенчавате. Да свеждате всичко до малка група известни за по-лесно смилане. Защото сте доктор, човек на науката и защото това е Америка — където всичко е познато и понятно, където Бог е благонамерен диктатор и бъдещето винаги трябва да бъде прекрасно.

Плесна несръчно с кривите си длани и замислено докосна устни с голите върхове на пръстите си.

— Такъв е духът тук. И той е красив. Наистина. Не се подигравам. Чудесно е да вярваш само в онова, в което желаеш да вярваш и да отхвърляш всичко друго. Наистина уважавам скептицизма ви, д-р Гудуедър. И ви казвам това с надеждата, че вие също ще уважите опита ми в тази материя и ще допуснете наблюденията ми до своя високо цивилизован и научен ум.

— Значи твърдите, че самолета… един от тях е бил на него. Този ренегат.

— Точно така.

— В ковчега. В товарния отсек.

— Ковчег, пълен с пръст. Те са от земята и обичат да се връщат в първоначалната си форма. Като червеи. Вермис. Заравят се в земята, за да гнездят. Бихме го нарекли сън.

— Далече от дневната светлина — каза Нора.

— От слънчева светлина, да. Най-уязвими са, когато се превръщат.

— Но вие казахте, че е война на вампири. Но не е ли на вампири срещу хора? Всички тези мъртви пътници?

— Това също ще ви е трудно да го възприемете. Но за тях ние не сме врагове. Не сме достойни врагове. Дори не израстваме до това ниво в очите им. За тях ние сме плячка. Ние сме храна и пиене. Животни в кошара. Бутилки на рафта.

Еф усети, че го побиват ледени тръпки, но бързо се овладя.

— Някой би казал, че това звучи твърде много като научна фантастика, нали?

Сетракян изпъна показалеца си към него.

— Онова устройство в джоба ви. Мобилният ви телефон. Натискате няколко цифри и веднага започвате разговор с човек от другия край на света. Това е научна фантастика, д-р Гудуедър. Сбъдната научна фантастика. — При тези думи Сетракян се усмихна. — Искате доказателство?

Отиде до ниска скамейка, поставена до дългата стена. На нея имаше нещо, покрито с черна коприна и той се пресегна някак странно към него. Изпъна ръка, хвана с два пръста най-близкия край на покривката, като задържа тялото си колкото може по-далече от предмета и дръпна плата.

Стъклен съд за проби, какъвто можеше да се намери във всеки магазин за медицинско оборудване.

Вътре, потопено в мътна течност, плуваше добре запазено човешко сърце.

Еф се спря и го огледа от няколко стъпки разстояние.

— Пълнолетна жена, ако се съди по големината. Здрава. Доста млада. Прясна проба. — Погледна през рамо към Сетракян. — И какво доказва това?

— Изрязах го от гръдния кош на млада вдовица от село край Шкодра в северна Албания, през пролетта на 1971 г.

Еф се усмихна на странното обяснение на стареца и се наведе, за да огледа по-внимателно стъкления съд.

Нещо подобно на пипало със смукател на върха се изстреля от сърцето и се лепна в стъклото, точно където беше окото на Еф.

Той рязко се изправи. Зяпна смразен в стъкленицата.

Нора до него промълви:

— А… какво, по дяволите, беше това?!

Сърцето започна да се движи в серума.

Пулсираше.

Биеше.

Еф видя как сплесканият подобен на уста смукател облиза стъклото отвътре. Погледна към Нора, която се бе втренчила в сърцето. После се озърна към Сетракян, който си стоеше на мястото с ръце в джобовете.

— Оживява се, когато наблизо има човешка кръв.

Еф зяпна в пълно неверие. Приближи се отново. Този път застана отдясно на бледото и лишено от устни смукало. Израстъкът се отлепи от вътрешната повърхност на стъклото… и след това пак се заби срещу него.

Господи! — възкликна Еф. — Биещият орган плуваше вътре като някаква месеста риба — мутант. — Продължава да живее без… — Нямаше никакъв приток на кръв. Погледна краищата на отрязаните вени, аорта и вена кава.

— Нито е живо, нито е мъртво — каза Сетракян. — Стимулирано е. Човек би могъл да каже, че е обладано, но в буквалния смисъл. Погледнете по-отблизо и ще видите.

Еф се вгледа по-внимателно в пулсиращия мускул. Ударите изглеждаха неравномерни, нищо общо нямаха с нормалния сърдечен пулс. Видя, че нещо се движеше вътре в него. Гърчеше се.

— Онова… червей ли е? — попита Нора.

Тънко и бледо, с цвета на пребледнели устни, пет или седем сантиметра дълго. Виждаше се как обикаля във вътрешността на сърцето като самотен пазач, патрулиращ ревностно в отдавна изоставена база.

— Кръвен червей — отговори Сетракян. — Капилярен паразит, който се възпроизвежда в заразения. Подозирам, въпреки че нямам доказателство, че е проводникът на вируса. Действителният носител на заразата.

Еф поклати глава в неверие.

— А този… смукател?

— Вирусът мимикрира спрямо формата на приемника, въпреки че променя жизненоважните си системи, за да може да се захранва най-добре. С други думи, колонизира и приспособява приемника за собственото си оцеляване. След като в този случай приемникът е плуващ в стъкленица отрязан орган, вирусът е намерил начин да развие собствен механизъм за приемане на храна.

— Храна? — промълви Нора.

— Вирусът живее от кръв. Човешка кръв.

Сетракян извади лявата си ръка от джоба. Сбръчканите върхове на пръстите му се показаха от края на ръкавицата. Меката част на средния му пръст беше гладка и покрита с белези.

— Няколко капки през няколко дни са достатъчни. Трябва да е гладно. Отдавна не съм слизал тук.

Пристъпи до пейката и вдигна капака на съда — Еф се отдръпна назад, за да гледа — и с върха на малък нож за моливи, който висеше на връзката с ключове, убоде пръста си над стъкленицата. Не трепна. Действието беше толкова рутинно за него, че вече не го болеше.

Кръвта му закапа в серума.

Подобно на изгладняла риба смукателят жадно загълта капките.

Когато приключи, старецът намаза върха на пръста си с някаква течност от малко шишенце на пейката и върна капака върху стъкленицата.

Еф видя как смукателният орган почервеня. Червеят в сърцето се задвижи по-плавно и с подновена сила.

— И казвате, че държите това нещо тук от…?

— От пролетта на 1971 г. Не взимам много отпуски. — Усмихна се на малката си шега, погледна убодения си пръст и разтърка засъхналия му връх. — Тя беше превъплъщенец, от заразените. От превърнатите. Древните, които искат да останат скрити, обикновено убиват веднага след като се нахранят, за да предотвратят разпространението на вируса си. Една от жертвите по някакъв начин беше избягала. Върнала се бе у дома си, за да поиска семейството си, приятелите и съседите си. Беше се заровила под малкото им селце. Четири часа преди да намеря тази вдовица, сърцето ѝ още не е било превърнато.

— Четири часа? Как го разбрахте?

— Видях белега. Белега на стригои.

Стригои?

— Думата от Стария свят за вампир.

— А белега?

— Точката на проникване. Тънък прорез през гърлото, който предполагам, че вече сте видели.

Еф и Нора кимнаха. Помислиха си за Джим.

Сетракян добави:

— Трябва да заявя, че не съм човек, който има навика да реже човешки сърца. Това беше малко мръсна работа, попаднах на нея случайно. Но беше абсолютно необходимо.

— И оттогава пазите това нещо живо? Храните го като… домашен любимец? — не вярваше на очите си Нора.

— Да. — Погледна някак нежно към стъкленицата. — Служи ми да ми напомня ежедневно. Срещу какво съм се изправил. Срещу какво сме се изправили.

Еф беше поразен.

— През цялото това време… Защо не сте показал на никого това чудо? На медицинско училище? На вечерните новини?

— Ако беше толкова лесно, докторе, тайната щеше да е известна преди години. Има сили, съюзени срещу нас. Това е древна тайна с дълбоки корени. Засяга мнозина. Никога няма да позволят истината да стигне до широката публика. Ще я заглушават, а с нея — и мен. Затова през всичките тези години се крих и не излизах на открито. Чаках.

От тези думи космите по врата на Еф настръхнаха. Истината беше тук, пред очите му: човешкото сърце в стъклен съд, приютило червей, жаден за човешка кръв.

— Не съм много наясно с тайните, застрашаващи бъдещето на човешката раса. Никой ли не знае за това?

— О, някой знае. Да. Някой могъщ. Господаря не би могъл да пътува без помощ. С безопасността и транспортирането му се е заел съюзник — човек. Виждате ли… вампирите не могат да прехвърлят водни масиви без човешка помощ. Човек го е поканил тук. И сега печатът, договорът, е нарушен. От съюз между стригои и хора. Ето защо това нашествие е толкова стъписващо. И толкова невероятно застрашително.

Нора се обърна към Сетракян.

— С колко време разполагаме?

Старецът вече беше пресметнал.

— На тази твар ще ѝ отнеме по-малко от седмица, за да довърши целия Манхатън. Около три месеца ще са ѝ нужни, за да превземе страната. За шест месеца ще погълне света.

— Няма начин — заяви Еф. — Няма да стане.

— Възхищавам се от решителността ви — отговори му Сетракян. — Но все още не разбирате добре срещу какво сте изправени.

— Добре. Тогава ми кажете откъде да започнем.



Парк плейс, Трайбека

Василий Фет спря вана си с градска регистрация пред жилищна сграда в Долен Манхатън. Зданието отвън не изглеждаше нищо особено, обаче имаше навес и портиер. Пък и все пак това си беше Трайбека. Ако не беше видял незаконно паркираната отпред кола на здравната служба с въртящата се на покрива жълта светлина, щеше да провери адреса отново. По ирония на съдбата, в повечето сгради и домове из повечето части на града, хората посрещаха унищожителите на паразити с отворени обятия като полиция, пристигнала на местопрестъплението. Василий не мислеше, че тук ще е точно така.

Върху багажника на вана му стоеше надписът НСКВ, съкратено от „Нюйоркска служба за контрол на вредителите“. На стълбището го посрещна Бил Фърбър, инспекторът от здравния департамент. Били имаше провиснали руси мустаци, които се вълнуваха по лицето му заради постоянното дъвчене на антиникотиновата дъвка.

— Ваз — извика му той, което беше кратката форма на Вася, фамилиарното умалително на личното му руско име. Ваз или просто Ви, както го наричаха често, бе второ поколение руснак с гърлен бруклински акцент. Беше едър мъж и изпълваше по-голямата част от стълбището.

Били го потупа по рамото и му благодари, че е дошъл.

— Племенничката на братовчедка ми тук е ухапана по устата. Знам, знам. Не е моят тип жилище, ама какво да правя? Побъркали са се по сделките с недвижими имоти. Просто да знаеш, че са ми семейство. Казах им, че водя най-добрия убиец на плъхове в петте района.

Василий кимна с мълчаливата гордост, характерна за унищожителите на вредители. Хората с неговата професия работеха в мълчание. Успехът означаваше да не остане и една следа от свършената работа. Да няма знак, че проблемът някога е съществувал. Да няма и един забравен капан. Означаваше, че редът е възстановен.

Затъркаля след себе си кутията си с инструментите със самочувствието на компютърен техник. Горният етаж беше просторен, с високи тавани и широки помещения. 1800 квадратни фута жилищна сграда, която на борсата за недвижими имоти в Ню Йорк сигурно струваше поне три милиона долара. В стая от стъкло, тиково дърво и хром, върху късо, твърдо и оранжево като баскетболна топка канапе, седеше момиченце. Беше гушнало кукла и здраво стискаше майка си. Горната устна и бузката на детето бяха покрити с голяма превръзка. Майката беше с късо подстригана коса. Очилата ѝ бяха с тесни правоъгълни рамки. Носеше дълга до коленете пола от зелено вълнено букле. На Василий му се стори, че вижда посетител от някакво свръхмодерно андрогинно бъдеще. Момичето беше малко, може би на пет или шест годинки. Все още бе уплашено. Василий би рискувал една усмивка, но с това негово лице рядко вдъхваше спокойствие на децата. Ченето му беше плоско като гръб на брадва, а очите му — широко раздалечени.

На стената, подобно на голяма картина в стъклена рамка, висеше плосък телевизор. В момента даваха кмета, който говореше пред грозд от микрофони. Опитваше се да отговори на въпроси, свързани с изчезналите мъртъвци от самолета — телата, необяснимо изпарили се от градските морги. Обясняваше как цялата нюйоркска полиция била вдигната по тревога и как по мостовете и в тунелите спирали за проверка всички хладилни камиони. Били открити и извънредни полицейски телефонни линии за осведомяване. Семействата на жертвите бяха разгневени, а насрочените погребения — отложени.

Бил отведе Василий в спалнята на момичето. Легло с балдахин, инкрустиран със скъпоценни камъни момичешки телевизор „Bratz“ лаптоп в същия стил, а от ъгъла ги гледаше аниматронно пони в карамелен цвят. Очите на Василий се спряха моментално на опаковката с храна до леглото. Бисквити с фъстъчено масло. Той също ги обичаше.

— Ето тук е спяла — каза Били. — Събудила се с усещането, че нещо я гризе по устната. Гадината била на възглавницата, Ваз. Плъх в леглото ѝ. Детето цял месец няма да може да мигне. Да си чувал някога такова чудо?

Василий поклати глава. Плъхове имаше из всяка сграда в Манхатън — каквото и да твърдяха собствениците или да си мислеха наемателите, — но не обичаха да се показват на открито, особено посред бял ден. Гадините атакуваха основно деца и то най-често по устата, защото там най-силно им миришеше на храна. Градските плъхове Rattus norvegicus имаха особено изострен усет за мирис и вкус. Дългите им остри предни резци не се спираха пред алуминий, мед, олово и желязо. Гризачите носеха вина за поне четвърт от повредите в електроснабдяването. Бяха и основните заподозрени, които стояха зад същия процент пожари от неизвестен произход. По здравина зъбите им бяха напълно съпоставими със стомана, а подобната на алигатор челюст хапеше с хиляди фунтове натиск. Можеха с дъвчене да си пробият път дори през камъни и цимент.

— Видяла ли е плъха? — попита Василий.

— Не знае какво е било. Изпищяла е и е припаднала, а гадината е избягала. В спешното отделение им казали, че е плъх.

Василий отиде до прозореца, който беше открехнат на около педя, за да пропуска лекия бриз. Бутна го, за да се отвори повече и погледна от трите етажа височина към тясната павирана уличка. Пожарното стълбище беше на три-четири метра встрани, но старата тухлена стена беше разронена и пропукана. В представите на хората плъховете бяха тромави и мудни същества, докато всъщност по бързина си съперничеха с катериците. Особено ако са мотивирани от храна или страх.

Василий издърпа леглото на момиченцето от стената и смъкна завивките. Измести къщичката за куклите, бюрото и шкафчето за книги, за да погледне зад тях, но не очакваше плъхът още да е в стаята. Просто елиминираше очевидното.

Излезе навън в коридора и задърпа количката по гладкия лъскав дървен под. Зрението на досадните гризачи беше лошо и те се движеха предимно по усет. Притичваха бързо по един и същи маршрут покрай стените и рядко се отдалечаваха на повече от двайсет метра от гнездото си. Не обичаха непознатата обстановка. Този плъх вероятно се бе натъкнал на вратата. След това бе завил зад ъгъла покрай стената отдясно, остъргвайки паркета с грубата си козина. Следващата отворена врата водеше към банята на детето. Подът ѝ беше застлан с килимче във форма на ягода, завесите бяха бледо розови, имаше и кошче с играчки и шампоани за вана. Василий огледа помещението за потенциални скривалища и подуши във въздуха. Кимна на Били и той затвори вратата зад гърба му.

Бил се ослушва отвън около минута, след което реши да се върне и отново да успокои майката. Почти беше стигнал, когато от банята се разнесе страхотен трясък от падащи бутилки, силно пъшкане и побеснелият глас на Василий, бълващ руско проклятие.

Майката и дъщерята изглеждаха стъписани. След като неволно глътна дъвката си, Били вдигна ръка, за да ги накара да проявят търпение и затича обратно по коридора. Василий отвори вратата на банята. Носеше дълги ловни ръкавици „Келвар“ и държеше обемист чувал, в който нещо се гърчеше и дращеше с лапи. Нещо голямо.

Василий кимна и му подаде торбата.

Били нямаше друг избор, освен да я поеме, за да не падне на пода и плъхът да не избяга. Надяваше се тъканта да е толкова здрава, колкото изглеждаше, въпреки извиващия се и борещ се вътре гризач. С изпъната ръка задържа чувала високо над земята и колкото се може по-надалеч от тялото си. В това време Василий твърде бавно и спокойно отвори количката си. Извади затворен пакет, в който имаше гъба, напоена с халотан. Взе си отново чувала, който Бил му върна с огромна радост. Разтвори го само колкото да пусне вътре упойващото вещество. Плъхът продължи усилено да се бори, но постепенно движенията му се забавиха. Василий разтърси чувала, за да ускори процеса.

Изчака още няколко секунди, докато борбата спре, после отвори торбата, бръкна в нея и извади плъха, като го държеше за опашката. Беше упоен, но не и в безсъзнание. Предните му лапи с розови пръсти продължаваха да дращят с острите си нокти във въздуха, челюстите му щракаха и лъскавите му черни очи се кокореха. Беше с порядъчни размери. Тялото и опашката му бяха по около двайсет сантиметра. Грубата му козина беше тъмносива отгоре и мръсно бяла отдолу. Не ставаше въпрос за избягало домашно животинче. Това си беше див градски плъх.

Били беше отстъпил доста назад. Много плъхове бе видял през живота си, но така и не успя да свикне с тях. Изглежда, че Василий нямаше подобни проблеми.

— Бременна е — обяви той.

Бременността при плъховете траеше само двайсет и един дена, а в едно котило можеше да има над двайсет малки. Една здрава майка би могла всяка година да ражда по двеста и петдесет малки, като поне половината щяха да са женски, готови да се сношат.

— Да ѝ взема ли кръв за лабораторията? — запита руснакът.

Били поклати глава с такова отвращение, все едно Василий го питаше дали иска да го изяде.

— На детето са му били инжекции в болницата. Виж го колко е голям, Ваз. Боже Господи. В смисъл, това не ти е… — Били сниши гласа си — не ти е някое жилище в Бушвик, ако ми схващаш намека.

Василий схващаше намека. Съвсем лично. След идването си в Америка, първоначално родителите му се бяха заселили точно в Бушвик. Кварталът беше заливан с вълни от емигранти още от средата на XIX век. Германци, англичани, ирландци, руснаци, поляци, италианци, афроамериканци, пуерториканци… Сега бяха изместени от доминиканци, гаянци, ямайци, еквадорци, индийци, корейци и виетнамци. Мъжът прекарваше дълго време в най-бедните предградия на Ню Йорк. Познаваше семейства, които всяка нощ преграждаха части от апартаментите си с възглавници от дивани, книги и мебелировка, за да се опазят от плъхове.

Обаче това нападение бе различно. Посред бял ден. Толкова дръзко. Обикновено само най-слабите, прогонените от колонията плъхове, излизаха, за да търсят храна. А това беше силна и здрава женска. Крайно необичайно. Василий знаеше, че по принцип плъховете съжителстват в крехко равновесие с човека и се възползват от уязвимите страни на цивилизацията, преживявайки от хранителната смет и от отпадъците, докато дебнат на ръба на полезрението, скрити зад стените или под дъските на пода. Появата на плъх въплъщаваше човешката тревога и страх. Всяко нахлуване извън обичайното събиране на отпадъци нощем издаваше промяна в околната среда. Подобно на човека и плъховете не бяха склонни да поемат ненужни рискове. Биха го направили само по принуда.

— Да го проверя ли за бълхи?

— За Бога, не. Просто го натикай в чувала и го разкарай. Каквото и да правиш, не го показвай на момичето. И без това е достатъчно травматизирано.

Василий извади от екипировката си найлонова торба и затвори вътре плъха с още една гъба с халотан, този път напоена с летална доза. Натика торбата в чувала, за да скрие доказателството и продължи с работата си, като започна от кухнята. Издърпа тежката печка с осем котлона и съдомиялната машина. Провери тръбите под мивката. Не видя изпражнения, нито дупки, но все пак, след като и бездруго беше тук, заложи малко стръв зад шкафовете. Направи го без да каже на обитателите. Хората се изнервяха от отровите, особено родителите. Не знаеха обаче, че с точно тази отрова за плъхове бяха наръсени всички сгради и улици в Манхатън. Наличието на подобните на боровинки сини таблетки или на зелените гранули означаваше, че в района са забелязани вредители.

Били го придружи до мазето. Помещението беше чисто и подредено, без видима смет или меки отпадъци за гнездене. Василий огледа внимателно и подуши за изпражнения. Надушваше плъховете толкова добре, колкото гадините надушваха хората. За голямо съжаление на Бил угаси осветлението и запали фенерчето си, окачено на колана на синия му работен гащеризон. Блесна червена светлина. На нея урината на гризачите се виждаше мастилено синя, но тук не видя такава. Поръси с родентицид местата, откъдето можеха да изпълзят и постави в ъглите капани тип „мотел“, просто за всеки случай. След това отново се качи с Бил във фоайето.

Били му благодари, каза, че му дължи едно пиене, а после двамата се разделиха и се насочиха към изхода. Василий обаче беше озадачен. След като прибра екипировката си и умрелия плъх в задницата на вана, запали доминиканска пура и тръгна пеш. Продължи надолу и зави по павираната странична уличка, над която беше погледнал от прозореца на детето. От целия Манхатън единствено в Трайбека задните улички се бяха запазили.

Не беше направил повече от няколко крачки, когато видя първия си плъх. Тичаше полуслепешком покрай ръба на сградата. След това зърна друг, на клона на малко изкривено дърво, израснало до ниска каменна стена. И трети, присвит в каменния отточен канал, който пиеше от кафява вадичка, изтичаща от някоя невидима гниеща смет.

Докато ги наблюдаваше, още плъхове сякаш заизникваха от паважа. Буквално изскачаха изпод протритите камъни, пробивайки си път към повърхността. Гъвкавите скелети на гризачите им позволяваха да се провират през дупки, не по-големи от черепите им, през проходи с едва два сантиметра ширина. Извираха от фугите по двойки и тройки и бързо се разпръсваха. Използвайки за мерна единица камъните на настилката, Василий прецени, че телата на гадините са дълги по 25 — 30 см. Още толкова бяха и опашките им. С други думи, напълно отраснали екземпляри.

До него два чувала за боклук се гърчеха и се издуваха, плъховете си пробиваха с гризане път през вътрешността им. Един малък плъх се опита да пробяга покрай него към контейнера за смет и Василий го изрита с работния си ботуш. Гризачът отлетя пет метра назад, падна в средата на уличката и остана на място. След няколко секунди другите плъхове алчно се бяха нахвърлили отгоре му, а дългите им жълти резци го заръфаха през козината. Най-ефективният начин за унищожение на плъхове бе да се премахне източникът им на храна от околната им среда, след което се оставяха да се изядат взаимно.

Тези плъхове бяха гладни и бягаха. Подобна активност на повърхността посред бял ден практически беше нещо нечувано. Такова масово раздвижване се случваше само след събитие като земетресение или след рухване на сграда.

А понякога при голям строителен проект.

Василий измина още една пресечка на юг. Прекоси Бъркли Стрийт и стигна до мястото, където градът се отваряше към небето. Шестнайсет акра работен терен.

Стъпи на една от наблюдателните платформи с изглед към мястото на бившия Световен търговски център. Дълбоката подземна основа, предназначена да поддържа новата конструкция, беше пред завършване. Стоманенобетонните колони вече се показваха над земята. Обектът зееше насред града подобно на ухапването върху лицето на момиченцето.

Василий помнеше апокалиптичния септември на 2001-ва. Няколко дни след рухването на Кулите-близнаци беше слязъл сред развалините заедно с екипи на здравната служба. Започнаха да разчистват изоставената храна от затворените ресторанти около обекта. Продължиха по приземните етажи и мазетата. Жив плъх така и не видяха, но имаше достатъчно доказателства за присъствието на гризачите, включително продължаващите с мили следи от лапи, оставени в слегнатия прахоляк. Най-ярко помнеше сладкарницата на мисис Фийлдс, която гадините почти изцяло бяха опустошили. По това време популацията на плъховете в района стремително бе нараснала. Имаше опасения, че вредителите ще се разпръснат извън руините в търсене на нови източници на храна и ще плъпнат из околните улици и квартали. Затова беше подета масивна кампания, финансирана с федерални средства. На хиляди места из отломките поставиха отровна стръв заедно с капани от стоманена тел. Благодарение на действията на Василий и колегите му страховитата инвазия така и не се състоя.

До ден-днешен Василий продължаваше да е на държавна работа. Службата му ръководеше проучванията над контрола на плъховете в района на Батъри парк. Ето защо беше напълно в течение за локалните нашествия на вредители, както и за хода на строителния обект. До този момент работата му си беше като всяка друга.

Погледна надолу към камионите, изливащи бетон и към крановете, които местеха отломките. Почака три минути някакво момченце да се отдръпне от един от инсталираните телескопи, същите като тези на покрива на Импайър Стейт Билдинг, след което пусна вътре две монети от по двадесет и пет цента и се зае да изучава обекта.

След секунда ги видя. Малките им кафяви телца пъплеха из ъглите, тичаха около каменните купове, бягаха колкото им сили държат нагоре по пътя към Либърти стрийт. Заобикаляха в стремглавия си бяг арматурните пръти в основата на „Кулата на свободата“ като в някакво проклето бягане с препятствия. Василий потърси местата, където на новата конструкция ѝ престоеше да се свърже под земята с линията на PATH9. След това завъртя визьора по-нависоко и проследи една колона гризачи, които пълзяха нагоре към подпорите на стоманена платформа в източния край и продължаваха пътя си по изпънатите жици. Извираха изпод земята и в масовото си бягство използваха всеки възможен спасителен път, който можеха да намерят.



Изолационно отделение, Болничен медицински център „Ямайка“

Докато стоеше зад втората врата на изолационното отделение, Еф си нахлузи латексови ръкавици. Би настоял и Сетракян да направи същото, но поредния поглед към кривите му пръсти го усъмни дали това въобще би било възможно. Влязоха в стаята на Джим Кент, единствената заета в иначе празното отделение. В момента Джим спеше. Още бе облечен със своите си дрехи. Гърдите и ръцете му бяха накичени с кабели, които водеха към апаратура, чиито датчици тихо писукаха. Дежурната сестра ги беше уведомила, че състоянието му толкова се влошавало, че всички автоматични аларми — за сърдечен пулс, кръвно налягане, дишане, кислородни нива — трябвало да се приглушат, тъй като се включвали непрекъснато.

Еф мина през прозрачните полиетиленови завеси. Усети напрежението у Сетракян, застанал до него. С приближаването им всички датчици отчетоха рязко повишение на жизнените показатели на Кент. Крайно необичайно.

— Като червея в стъкленицата — прошепна Сетракян. — Той ни усеща. Усеща кръвта наблизо.

— Не може да бъде.

Еф се доближи още. Жизнените нива и мозъчната активност на Джим скочиха.

— Джим — повика го Еф.

Лицето на приятеля му беше отпуснато в съня, а мургавата му кожа беше добила маджунено сивкав цвят. Еф забеляза, че зениците му се движат под клепачите му бързо като в РЕМ-фаза.

Сетракян отмести последния пласт прозрачни завеси пред болничното легло със сребърната вълча глава на високия си бастун.

— Не се приближавайте прекалено — предупреди ги старецът. — Той се превръща. — Бръкна в джоба на палтото си. — Огледалото ви. Извадете го.

Вътрешният преден джоб на якето на Еф беше натежал от огледало с размери 10 на 8 см, обгърнато в сребърна рамка. Една от многото вещи, събрани от стареца в подземната му вампирска оръжейна.

— Виждате ли се в него?

Еф видя отражението си в старото надраскано стъкло.

— Да.

— Моля, погледнете ме и мен през него.

Еф го завъртя под ъгъл, за да може да види лицето на стареца.

— Виждам ви.

— Вампирите нямат отражение — сети се Нора.

— Не съвсем — отвърна ѝ Сетракян. — Сега ви моля много внимателно да погледнете и него.

Огледалото беше толкова малко, че на Еф му се наложи да се доближи още една крачка към леглото. Протегна ръката си и задържа стъклото под ъгъл над главата на Джим.

В началото не можа да хване отражението му. Образът създаваше впечатлението, че ръката на Еф трепери ужасно. Но фонът, възглавницата и рамката на леглото бяха неподвижни.

Лицето на Джим се виждаше като в мъгла. Изглеждаше все едно, че главата му се тресе с невероятна бързина или вибрира с такава сила, че правеше чертите му неразличими.

Отдръпна бързо ръката си.

— Със сребърен гръб е — каза Сетракян и потупа своето огледало. — Това е ключът. Днешните масово произвеждани хромирани огледала не могат да разкрият нищо. Но огледалото със сребърен гръб винаги казва истината.

Еф отново се погледа в огледалото. Нормално. Освен лекото треперене на ръката му.

Отново насочи под ъгъл стъклото към главата на Кент, като се постара да го държи неподвижно и отново видя лицето му, размито като в мараня. Все едно, че тялото му бе в някакъв неудържим спазъм и вибрира с такава бързина и сила, че чертите му не можеха да се уловят.

При все това с невъоръжено око изглеждаше, че лежи неподвижно и спокойно.

Еф подаде огледалото на Нора и тя сподели удивлението, както и страха му.

— Това означава, че… че се превръща в нещо… в нещо като капитан Редфърн.

— След обикновената инфекция могат да приключат с трансформирането си и да се активират за хранене само след денонощие. Нужни са седем нощи за пълното им превръщане, за цялостното превземане на тялото от болестта. Тя го преобразува за своите си цели — превръща го в паразит. После след около трийсет нощи се достига пълна зрялост.

— Пълна зрялост ли? — повтори Нора.

— Молете се да не видим тази фаза — отвърна старецът. Посочи към Джим. — Артериите на човешкия врат предлагат най-бързата точка за достъп, макар че бедрената артерия е друг пряк път към кръвоносната ни система.

Срезът на шията беше толкова изряден, че на пръв поглед не се забелязваше.

— Защо кръв? — зачуди се Еф.

— Кислород, желязо и други хранителни вещества.

— Кислород ли? — попита Нора.

Сетракян кимна.

— Тялото на заразения се променя. Част от превръщането се състои в сливането на кръвоносната и храносмилателна система. Стават едно цяло. Почти като при насекомите. В собствената им кръвна субстанция липсва съчетанието желязо-кислород, което придава червения цвят на човешката кръв. Тяхната е бяла.

— А органите? — попита Еф. — Органите на Редфърн изглеждаха като обхванати от рак.

— Телесната им система бива погълната и трансформирана. Вирусът я завладява. Повече не дишат. Дишането им е рудиментарен рефлекс, при който не се приема кислород. Ненужните им бели дробове след време изсъхват и се преобразуват.

— Когато Редфърн нападна, от устата му се показа добре развит израстък — каза Еф. — Като напълно оформено мускулесто жило под езика.

Сетракян кимна все едно, че двамата с Еф обсъждаха метеорологичната обстановка над Ню Йорк.

— Когато се хранят, то се изпълва с кръв. Плътта им се зачервява почти до пурпур. Почервеняват очните кълба, епидермисът. Това жило, както го наричате, всъщност е продукт на израждането и сливането на фаринкса, трахеята и белите дробове заедно с новообразувана плът. Прилича донякъде на обърнат ръкав на яке. Вампирът може да изкара този орган от гръдния си кош и да го изстреля на метър и половина — два. Ако направите дисекция на зрял индивид, ще откриете мускулна тъкан, торба, от която това се изхвърля при хранене. Единственото, което им е нужно на тия твари, е редовното поглъщане на чиста човешка кръв. Може би са като диабетици в това отношение. Не знам. Вие сте докторът.

— Мислех, че съм — измърмори Еф. — До скоро.

— А аз си мислех, че вампирите пият девича кръв — каза Нора. — Хипнотизират… превръщат се в прилепи…

— Придаден им е доста романтичен ореол — отвърна Сетракян. — Но истината е много по… как да го кажа?

— Извратена — предложи Еф.

— Отвратителна? — допусна Нора.

— Не. Банална. Усещате ли амоняка?

Еф кимна.

— Храносмилателната им система е много компактна — продължи Сетракян. — Не предлага никакво място за задържане на храната. Всяка несмляна плазма или други някакви утайки трябва да се изхвърлят, за да се отвори място за следващата порция. Също като кърлежа — екскретира, докато се храни.

Изведнъж температурата в помещението се промени. Гласът на Сетракян се сниши до леден шепот.

— Стригои — просъска той. — Тук.

Еф погледна към Джим, който беше отворил очи. Зениците му бяха бездънно черни, а склерата бе станала сивкаво оранжева подобно на нечестив залез. Взираше се в тавана.

Еф усети, че го жегна страх. Сетракян се вцепени. Чворестата му ръка стисна дългия бастун под дръжката със сребърната вълча глава, готова за удар. Беше настръхнал и Еф се стъписа от дълбоката древна омраза, която видя в очите на стареца.

— Професоре… — изтръгна се тих стон от устните на Джим.

После клепачите му отново се отпуснаха и Джим пак потъна в съноподобния си транс.

Еф се обърна към стареца.

— Как така той… ви познава?

— Не, той не ме познава. — отвърна Сетракян, все още нащрек и готов да удари. — Той сега е като търтей и се превръща в част от кошер. Тяло, съставено от много части, но с една воля. — Погледна Еф. — Това същество трябва да бъде унищожено.

— Какво? Не.

— Той вече не е вашият приятел. Преселил се е в свят отвъд границите на болестта. До няколко часа от него няма да е останало нищо. Освен това е изключително опасно да го държите тук. Ще стане както с пилота. Хората в сградата ще бъдат изложени на огромен риск.

— Ами ако… ако не получава кръв?

— Плътта му ще започне да се свива. След четирийсет и осем часа липса на храна тялото му ще започне да отпада. Човешката мускулатура и мастните клетки бавно и болезнено ще бъдат изконсумирани. Само вампирът ще надделее.

Еф клатеше глава.

— Трябва да съставя някакъв протокол за лечение. Ако тази болест е причинена от вирус, трябва да работя за намиране на средство против него.

— Лечението е само едно. Смърт. Унищожаване на тялото. Милостив край.

— Не сме ветеринари тук — възрази категорично Еф. — Не можем просто да премахваме хора, които са твърде болни, за да оцелеят.

— Направихте го с пилота.

Еф се затрудни.

— Онова беше друго. Той нападна Нора и Джим… нападна мен.

— Философията ви за самозащита, ако се приложи вярно, е абсолютно уместна и в тази ситуация.

— Също и философията за геноцид.

— Ами ако това е тяхната цел? Тоталното подчиняване на човешката раса? Какъв би бил отговорът ви?

Еф нямаше желание да се въвлича в абстрактни разсъждения. Гледаше своя колега. Приятеля си.

Сетракян осъзна, че няма да може да промени мнението му. Все още не.

— Заведете ми при останките на пилота тогава. Може би ще успея да ви убедя.

Никой не обели дума, докато асансьорът ги спускаше към подземните етажи. Там се озоваха пред моргата. Вратата ѝ, която се предполагаше да е заключена, зееше широко отворена. Отпред имаше струпани полицаи, сред които се виждаше и администраторката на болницата.

Еф се понесе към тях.

— Какво си въобразявате, че правите тук?

Видя, че касата на вратата е издраскана, металната рамка — огъната и изкъртена, а ключалката — избита навън.

Не администраторката беше отворила вратата. Нещо друго я беше разбило.

Еф бързо надникна вътре.

Масата беше празна. Тялото на Редфърн го нямаше.

Еф се обърна към администраторката за повече информация. С изненада видя, че се е отдръпнала на няколко крачки в коридора. Говореше с полицаите и се озърташе през рамо към него.

— Нямаме повече работа тук — каза Сетракян.

— Но аз трябва да разбера къде са останките.

— Изчезнали са. Никога повече няма да се върнат. — Старецът го стисна за рамото с изненадваща сила. — Вярвам, че са осъществили целта си.

— Целта? Каква е тя?

— Отвличане, в крайна сметка. Защото не са по-мъртви от спътниците си, които лежаха в моргите.



Шийпсхед бей, Бруклин

Докато търсеше онлайн информация какво се прави, когато съпругът почине без да е оставил завещание, наскоро овдовялата Глори Мюлер попадна на статия за липсващите трупове от Полет 753. Проследи линка, който препращаше към „РАЗВИТИЕ НА СЛУЧАЯ“. След час Федералното бюро за разследване щяло да даде пресконференция, за да обяви ново и по-голямо възнаграждение за всякаква информация около изчезналите от моргата тела на жертвите от трагедията „Реджис еър“.

Съобщението предизвика в душата ѝ дълбока нотка на страх. Неясно защо си спомни как предната нощ се събуди от някакъв кошмар, а после чу звуци от тавана.

От съня, който я беше събудил, помнеше само, че Херман, починалият ѝ наскоро съпруг, се е върнал от мъртвите. Станала беше някаква грешка и странната трагедия на Полет 753 изобщо не беше се случила. Херман се беше появил на задната врата на дома им в Шийпсхед бей с усмивка „Мислеше си, че си се отървала, а?“ и си поиска вечерята.

Пред хората Глори беше изиграла полагащата ѝ се роля на тихо скърбяща вдовица и щеше да продължи да го прави, докато траеха всички съдебни процедури, през които сигурно щеше да се наложи да премине. Но беше може би единствената, която смяташе, че трагичните обстоятелства, отнели живота на човека, с когото живееше от тринайсет години, са всъщност Божи дар.

Тринайсет години брак. Тринайсет години непрекъснати обиди и насилие, което набираше сили с времето и все по-често се проявяваше и пред децата — две момчета на девет и на единайсет. Глори живееше в постоянен страх от промените в настроенията му. През последната седмица дори си беше представяла как взима момчетата и се маха, докато той бди над умиращата си майка в Хайделберг. Това обаче беше само мечта, чието приложение на практика бе твърде рисковано. И къде би могла да отиде? И по-важното, какво щеше да им направи той, ако ги намереше? А тя знаеше, че ще ги намери.

Но Господ беше добър. Най-после беше отвърнал на молитвите ѝ. Тя и децата ѝ бяха свободни. Тъмният плащ на насилието се бе вдигнал от дома им.

Отиде до стълбището и погледна нагоре към втория етаж. Загледа се в капака на тавана и в увисналото въже за дърпане.

Енотите. Бяха се върнали. Херман първи ги бе открил. Беше хванал една миеща мечка да се крие там, след което измъкна полуделия от страх натрапник вън в задния двор и го преби за пример пред момчетата…

Повече не. Нямаше от какво да се бои повече. Момчетата нямаше да са вкъщи поне още час и тя реши да се качи горе. Без друго се канеше да прегледа вещите на Херман. Денят за разчистване беше във вторник и дотогава трябваше да е готова.

Имаше нужда от оръжие и първото, за което се сети, бе мачетето на Херман. Беше го донесъл у дома преди няколко години и го държеше увито в маслен парцал в затворената пластмасова барака за инструменти до стената на къщата. Когато го попита защо изобщо му е такова нещо — сечиво за джунглата точно тук, в Шийпсфилд бей — само ѝ беше изръмжал:

— Човек никога не знае.

Тези постоянни завоалирани заплахи бяха част от ежедневието ѝ. Тя дръпна ключа от куката зад вратата на килера, излезе навън и отключи катинара. Намери намасления вързоп под купчина дворни сечива и стар комплект за крокет, който бяха получили като сватбен подарък (сега щеше да го използва за подпалки). Занесе вързопа в кухнята, остави го на масата и се поколеба малко, преди да го развие.

Винаги беше приписвала зло на този предмет. Винаги си беше представяла, че по някакъв начин щеше да се окаже важен за съдбата на това домакинство, може би като инструмент на собствената ѝ смърт от ръцете на Херман. Ето защо го разви много внимателно все едно, че смъква пелените на спящо демонично бебе. Херман никога не беше обичал да пипа любимите му вещи.

Острието беше дълго, широко и плоско. Дръжката беше с увити кожени ивици, изтъркани до светлокафяво от ръката на предишния собственик. Вдигна го и го завъртя, усещайки тежестта на странния предмет в ръката си. Улови отражението си във вратата на микровълновата печка и то я изплаши. Жена, застанала с мачете насред кухнята.

Той я беше подлудил.

Заизкачва се по стълбите, стиснала сечивото в ръка. Спря под таванския капак и се пресегна за долния възел на висящата въжена дръжка. Скърцащите пружини поддадоха и капандурата се открехна на около 45 градуса. Този шум трябваше да подплаши всякакви промъкнали се горе твари. Ослуша се за тропане и шумолене, но не чу нищо.

Посегна към високия ключ на стената, но лампата горе не светна. Прещрака още два пъти, но пак без резултат. Не беше се качвала на тавана от Коледа и крушката можеше и да е изгоряла досега. Между покривните греди беше изрязано малко прозорче, което щеше да ѝ осигури достатъчно светлина.

Разгъна сгъваемата стълба и се заизкачва. Три стъпала по-нагоре очите ѝ се изравниха с пода на таванското помещение. Още беше недовършено. По земята между голите фуги имаше покрита с розово фолио настилка от фибростъкло. От четирите краища към центъра беше нареден шперплат на кръст така, че да се образува пътека до всяка от четирите зони на тавана.

Горе се оказа по-тъмно, отколкото беше очаквала, но после видя, че два от старите сандъци с дрехи бяха преместени и затулваха ниското таванско прозорче. Дрехи отпреди живота ѝ с Херман, запечатани в найлонови чували и забравени цели тринайсет години. Тръгна по шперплатовата пътечка и избута раклите, за да влезе повече светлина. В ума ѝ просветна идеята да порови из дрехите и да си припомни предишното си съществуване. Точно тогава видя голата ивица зад шперплата. Мястото между две дълги напречни греди, откъдето по някаква причина изолацията беше изтръгната.

След това забеляза още една оголена ивица.

И друга.

Замръзна на място. Внезапно изпита усещането за нечие присъствие зад гърба си. Страх я беше да се обърне… но после си спомни за мачетето в ръката си.

Зад нея, срещу изправения ръб на таванската стая, възможно най-далеч от слънчевата светлина, липсващите късове от изолацията бяха струпани на неравна купчина. Част от фибростъклото бе така накъсано, като че някакво животно си беше свило гигантско гнездо.

Това не беше енот. Нещо по-голямо. Много по-голямо.

Купчината бе съвършено неподвижна. Струваше ѝ се, че крие нещо. Да не би Херман да беше започнал някакъв странен проект без знанието ѝ? Що за мрачна тайна бе затрупал тук?

Вдигнала мачетето в дясната си ръка, Глори дръпна края на едно парче. То се измъкна на дълга ивица от купчината, а отдолу…

… нищо.

После задърпа ново парче… и спря, щом под него се показа космата мъжка ръка.

Глори познаваше тази ръка. Познаваше и дланта към нея. Познаваше прекрасно и двете.

Не можа да повярва на очите си.

Вдигнала мачетето пред гърдите си, тя издърпа нова ивица фибростъкло.

Ризата му. Една от любимите му ризи, които носеше дори през зимата, с къси ръкави и с копчета догоре. Херман беше суетен мъж, гордееше се с косматите си ръце. Ръчният му часовник и брачната му халка ги нямаше.

Видяното я закова на място. Разтресе се от ужас. Все пак трябваше да се увери. Посегна към нова ивица и когато я издърпа, повечето от останалата изолация се свлече на пода.

Мъртвият ѝ съпруг Херман спеше на таванския под върху постеля от накъсано розово фибростъкло. Напълно облечен, освен голите си мръсни стъпала, окаляни сякаш бе вървял бос.

Не можа да преглътне шока. Нямаше как да се справи с това. Мъжът ѝ, от когото си бе помислила, че се е отървала. Тиранинът. Побойникът. Изнасилвачът.

Стоеше изправена над спящото му тяло и стискаше мачетето подобно на Дамоклев меч, готов да се стовари и при най-лекото му движение.

После леко отпусна ръката си и острието на оръжието докосна тялото ѝ. Осъзна, че той вече бе само призрак. Мъж, завърнал се от мъртвите. Привидение, решено да я измъчва вечно. Никога нямаше да се освободи от него.

И докато тези мисли се въртяха в главата ѝ, Херман отвори очи.

Клепачите оголиха очните му ябълки и той се втренчи право нагоре.

Глори замръзна. Искаше да избяга, искаше да закрещи… Но и двете неща ѝ бяха непосилни. Главата на Херман се извъртя и втренчените му очи се спряха отгоре ѝ. Същият подигравателен поглед, както винаги. Същата насмешлива усмивка. Изражението, след което винаги идваше лошото.

И тогава нещо в главата ѝ прещрака.



По същото време, през четири къщи надолу по улицата, четиригодишната Луси Нийдъм седеше на дворната алея и хранеше кукличката си Бейби от плик с „Чийзит“. Детето спря да дъвче хрупкавите бисквити и се вслуша в приглушените писъци и силното посичащо шшък… шшък, идващо от… някъде наблизо. Озърна се към дома си, а след това — на север. Сбърчи носле нагоре в невинно объркване. Застана неподвижно с отворена уста, боядисана в оранжево от полусдъвканите бисквити със сирене. Слушаше най-странните звуци, които бе чувала някога. Тъкмо да каже на тате, който се зададе от къщи с телефон в ръка, когато пликът „Чийзит“ се разсипа. Тя клекна и взе да яде изпопадалите по земята бисквити, а после, след като ѝ се развикаха, забрави за случката.



Глори стоеше задъхана насред таванската стая. Повдигаше ѝ се, но продължаваше да стиска мачетето с двете си ръце. Херман лежеше накълцан между лепкавите розови парчета изолация, а цялото помещение беше оплискано в бяло.

Бяло?

Жената потръпна в погнуса и огледа делото си. На два пъти острието на оръжието се беше забило в напречната греда. В ума си бе видяла как Херман се опитва да ѝ го отнеме, а тя трябваше да го разклати силно, за да го освободи… и да продължи да посича плътта му.

Отстъпи крачка назад. Имаше чувството, че някак е излязла от тялото си. Стореното от нея беше невероятно.

Главата на Херман се беше изтъркаляла между две греди. Лицето с подигравателната си усмивка беше захлупено надолу. Върху едната му буза се бе лепнало пухкаво парче фибростъкло, което ѝ заприлича на захарен памук. Торсът му беше накълцан на късове, бедрата му — посечени до костта, а от слабините му бликаше бяло.

Бяло?

Усети как нещо се промушва в пантофа ѝ. Видя по него кръв, червена кръв и осъзна, че някак е наранила лявата си ръка, макар да не усещаше болка. Вдигна я, за да я огледа и по шперплата закапаха тлъсти червени капки.

Бяло?

Видя нещо тъмно и дребно да пролазва. Погледът ѝ беше замъглен и тя мигаше, все още обладана от убийствена ярост. Не можеше да се довери на очите си.

Усети сърбеж на глезена си под окървавения си пантоф. Неприятното усещане продължи нагоре по крака ѝ и тя плесна по бедрото си с плоското на лепкавото бяло острие.

После… ново гъделичкане отпред на другия ѝ крак. Отделно от това на китката ѝ. Разбра, че я е обзела някаква истерична реакция все едно, че я нападат буболечки. Залитна още крачка назад и едва не падна от шперплатовата пътека.

След това последва крайно изнервящото усещане за нещо, което пълзи около слабините ѝ… а после внезапна, рязка болка в ректума. Нещо пълзящо навътре, което я накара да подскочи и да впие пръсти в задника си все едно, че щеше да се изпусне. Сфинктерът ѝ се разшири и тя дълго време стоя така като парализирана, докато чувството започна да заглъхва. Позволи си да отпусне ръце и да вдиша. Трябваше да си вземе вана. Друг гърч я разсея, този път вътре по ръкава на блузата ѝ. И усети изгарящ сърбеж над раната на ръката си.

Последвалата разкъсваща болка дълбоко от вътрешностите ѝ я накара да се прегъне на две. Мачетето падна върху шперплата и от устните на Глори се изтръгна писък на ужасна, непоносима болка. Усети как нещо пропълзя нагоре по ръката ѝ. Пълзеше под плътта ѝ, а кожата ѝ се гърчеше. Още пищеше, когато друг тънък колкото капиляр червей пропълзя иззад врата ѝ, плъзна се по челюстта до устата ѝ, хлъзна се по вътрешната стена на бузата ѝ се спусна с гърч към гърлото ѝ.



Фрийбърг, Ню Йорк

Нощта настъпваше бързо, докато Еф караше на изток по Крос Айлънд Паркуей към окръг Насау.

— Значи твърдите, че пътниците от градските морги, онези, които целият град търси, просто са се върнали в домовете си?

Старият професор седеше на задната седалка с бомбето в скута си.

— Кръвта иска кръв — отвърна той. — След като се превърнат, превъплъщенците първо издирват все още незаразени близки и приятели. Връщат се нощем при онези, с които са имали емоционална връзка. Техните „скъпи“. Някакъв домашен инстинкт, предполагам. Също като животинския импулс, който води изгубените кучета на стотици мили обратно при собствениците им. Докато по-висшата им мозъчна функция отпада, налага се животинската им природа. Това са същества, тласкани от нуждите си. Да се хранят. Да се крият. Да гнездят.

— Обратно при хората, които скърбят за тях — каза Нора, седнала на предната седалка до Еф. — За да нападат и заразяват?

— Да се хранят. В природата на немрящите е да измъчват живите.

Еф мълчаливо отби от магистралата. Тази вампирска история му действаше като менталният еквивалент на тежката храна. Умът му отказваше да я смели. Дъвчеше и дъвчеше, но не можеше да преглътне.

Когато Сетракян го бе помолил да избере пътник от списъка на жертвите от Полет 753, първата, за която се сети, беше момичето Ема Джилбъртън. Онова, което още беше държало ръката на майка си в самолета. Изглеждаше добър тест за хипотезата на Сетракян. Как можеше единайсетгодишно мъртво момиче да извърви нощем целия път от моргата в Куинс до семейния си дом във Фрийбърг?

Сега обаче, спрял пред дома на Джилбъртън и загледан във внушителната сграда в колониален стил, разположена на широката странична улица с просторни жилища по нея, Еф осъзна, че може би допускат грешка. Щяха да събудят човек, който оплакваше края на семейството си, загубата на съпругата си и на единственото си дете.

Еф не беше особено наясно с тези неща.

Сетракян излезе от експлоръра, намести шапката на главата си и понесе дългия бастун, от чиято опора нямаше нужда. В този вечерен час улицата беше тиха, в някои от другите къщи светеше, но наоколо нямаше хора, нито преминаваха коли. Всички прозорци на къщата на Джилбъртън бяха тъмни. Сетракян подаде на спътниците си две захранвани с батерии лампи с тъмни крушки, които приличаха на техните живачно-кварцови лампи, само че бяха по-тежки.

Отидоха до входната врата и Сетракян натисна звънеца с главата на бастуна си. След като не дочакаха отговор, той опита бравата само с покритата си с ръкавица част на дланта си, като задържа голите си пръсти далече от топката. Без да оставя пръстови отпечатъци.

Еф осъзна, че старецът беше правил това преди.

Входната врата беше здраво заключена.

— Елате — подкани ги Сетракян.

Слязоха по стъпалата и обиколиха къщата. Задният двор представляваше широка поляна в края на стара гора. Ранната луна предлагаше прилична светлина. Беше достатъчна, за да отпечата смътните сенки на телата им по земята.

Сетракян спря и посочи с бастуна си.

Над мазето под ъгъл се издигаше капак. Вратите на избата зееха широко в нощта.

Старецът продължи натам с Еф и Нора след него. Към тъмното мазе водеха каменни стъпала. Сетракян огледа високите дървета, заграждащи задния двор.

— Не можем просто да влезем — каза Еф.

— След залез-слънце това е изключително неразумно — потвърди Сетракян. — Но не можем да си позволим лукса да чакаме.

— Не, имам предвид… това нахълтване. Трябва първо да се обадим в полицията.

Сетракян взе лампата от ръката му и го изгледа с укор.

— Това, което трябва да направим тук… няма да го разберат.

Включи лампата. Двете тъмночервени крушки засияха с тъмна светлина. Беше като медицинския уред, познат на Еф, но бе по-ярък, по-горещ и снабден с по-големи батерии.

— Черна светлина?

— Черната светлина — това са дългите вълни отвъд виолетовия край на видимия спектър. Известна е със съкращението UVA. Разкрива, но е безвредна. UVB — това са средните вълни, които могат да предизвикат слънчево изгаряне или рак на кожата. Това тук — той се постара да задържи лъча далеч от тях и от себе си, — излъчва къси вълни. UVC. Убива микробите, използва се за стерилизиране. Възбужда ДНК връзките и ги разбива. Прякото излагане е много вредно за човешката кожа. Но пък е основно оръжие срещу вампири.

Стиснал лампата, старецът заслиза по стълбите. В другата си ръка държеше дългия си бастун. Ултравиолетовият спектър по принцип предлагаше слабо осветление, а UVC-лъчът правеше ситуацията още по-мрачна, вместо да я облекчи. Малкият им отряд замени нощния мраз със студенината на бетоненото мазе, а мъхът по каменните стълбищни стени заблестя в призрачно бяло.

Вътре Еф различи тъмното очертание на стълбището, което отвеждаше към първия етаж. Видя пералното помещение със старомодна пинбол машина.

И тяло, лежащо на пода.

Мъж, облечен в карирана пижама. Еф се втренчи в него, поддавайки се на инстинкта си на опитен лекар… и се спря. Нора заопипва по стената срещу вътрешната врата и превъртя ключа, но крушката не светна.

Сетракян пристъпи към мъжа и насочи лампата си към шията му. Странният индигов лъч разкри малък съвършено прав разрез в искрящо синьо, вляво от средата на гърлото.

— Превърнат е — обяви той.

После отново тикна ултравиолетовата лампа в ръцете на Еф. Нора също включи своята и я насочи към лицето на мъжа. Светлината разкри обезумяло и стаено под кожата същество, подобно на трепереща и гърчеща се мъртвешка маска. По някакъв неопределим начин изглеждаше неоспоримо зло.

Сетракян намери подпряна на пейката в ъгъла нова брадва с лъскава дървена дръжка и блестящо червеникаво сребристо острие. Върна се с нея в чворестите си ръце.

— Почакайте — опита се да го спре Еф.

— Моля отдръпнете се, докторе.

— Но той просто лежи тук.

— Скоро ще се вдигне. — Старецът посочи към каменните стъпала, водещи към отворените врати на капака, без да откъсне очи от мъжа на пода. — Момичето сега е навън. Храни се с други. — Сетракян надигна брадвата. — И не ви искам позволението, докторе. В момента ви моля само да се отдръпнете.

Еф видя решителността, изписана на лицето на антикваря и разбра, че старецът щеше да замахне, все едно дали той стои на пътя му. Отстъпи назад. Оръжието беше тежко за ръста и възрастта на Сетракян и докато възрастният мъж го вдигаше с две ръце над главата си, задната част на острието почти стигна кръста му.

След това отпусна ръце.

Главата му се извърна към отворените врати на входа за мазето. Вслуша се.

Еф също го чу. Хрущенето по суха стъпкана трева.

Отначало си въобрази, че е някакво животно. Но не. Хрущенето имаше ясен ритъм. Двукрако същество.

Стъпки. Човешки… поне доскоро. Приближаваха се.

Сетракян сниши брадвата.

— Застанете до вратата. Тихо. Затворете я, след като тя влезе. — Взе лампата от Еф и вместо нея тикна брадвата в ръцете му. — Не трябва да се спаси.

Отиде до дългия си бастун, подпрян на стената срещу вратата. След това изключи горещата лампа и мазето потъна в непрогледен мрак.

Еф застана до отворената врата и опря гръб в стената. До него стоеше Нора. Двама души, треперещи в избата на чужда къща. Стъпките се приближаваха, леки и тихи по земята.

Затихнаха горе на стълбището. Лунната светлина хвърли смътна сянка и на пода на мазето се очертаха глава и рамене.

После стъпките продължиха надолу.

Спряха на най-долното стъпало точно пред вратата. Еф стоеше на по-малко от три метра разстояние, притиснал брадвата до гърдите си. Стъписа се, щом различи силуета на момичето. Малка и дребничка, а русата коса падаше по раменете на скромна, дълга до прасците нощница. Босонога, с вяло увиснали напред ръце и странно вцепенена. Гърдите ѝ се вдигаха и отпускаха, но на лунната светлина никакъв дъх не излизаше от устата ѝ.

По-късно щеше да научи повече. Че сетивата ѝ за слух и обоняние са се усилили многократно. Че можеше да чува кръвта, пулсираща през неговото, на Нора и на професора тела и че може да подуши въглеродния двуокис от дъха им. Щеше да научи, че зрението е най-слабото от сетивата ѝ. Вече беше в стадия, когато губеше усета си за цветове, но термалното ѝ зрение — способността да „разчита“ топлинни сигнали като монохромни аури — все още не бе съзряло напълно.

Тя направи няколко стъпки напред, излезе от правоъгълника бледа лунна светлина и потъна в пълния мрак на мазето. Беше влязъл призрак. Еф трябваше да затвори вратата, но самото присъствие на момичето го бе смразило.

Обърна се натам, където стоеше Сетракян и пристъпи безшумно. Старецът включи лампата си. Момичето се загледа в нея безизразно. После той закрачи към нея. Тя усети топлината ѝ и се обърна към вратата на мазето, за да побегне.

Еф я затръшна. Тежката врата издрънча силно и цялата основа се разтресе. За миг Еф си представи, че къщата рухва върху тях.

Тогава малкото момиче, Ема Джилбъртън, ги забеляза. Едната ѝ страна бе обляна в пурпурна светлина и Еф видя искрящите тъмносини резки на устните ѝ и по малката ѝ хубава брадичка. Изглеждаше странно, като сомнамбул, покрит с флуоресцентна боя.

Сети се, че под ултравиолетовата светлина кръвта искри в тъмносиньо. Сетракян задържа яркосветещата лампа пред себе си, за да изтласка вампирясалото момиче назад. Реакцията ѝ бе животинска и объркана. Тя заотстъпва, присвита като пред горяща факла. Сетракян настъпваше жестоко, притискаше я назад към стената. Дълбоко от гърлото ѝ изригна нисък гърлен стон на отчаяние.

— Докторе! — извика Сетракян. — Докторе, елате. Веднага!

Еф пристъпи към момичето, взе лампата от ръката на Сетракян и му подаде брадвата, като през цялото време държеше лъча, насочен към вампира.

Сетракян се отдръпна назад. Хвърли брадвата настрани и тя издрънча по твърдия под. Хвана високия си бастун с облечените си с вълнени ръкавици ръце и го стисна под дръжката с вълчата глава. С едно силно извиване на китката отдели върха от останалото.

От дървената ножница Сетракян измъкна острие на сабя, изковано от чисто сребро.

— По-бързо — припираше Еф, без да откъсва очи от гърчещото се до стената момиче, притиснато от убийствените лъчи.

Момичето видя оръжието на стареца, което блестеше сякаш нажежено до бяло и на лицето му се изписа нещо като страх. После страхът преля в ярост.

— По-бързо! — повтори Еф в желанието си най-после това да приключи. Момичето изсъска и той видя тъмната сянка, стаена под кожата ѝ — демон, заръмжал да се изтръгне на свобода.

Нора гледаше към бащата, който все още лежеше на пода. Тялото му започваше да мърда, а очите му се отваряха.

— Професоре? — прошепна тя.

Но старецът бе приковал поглед в момичето.

Нора видя как Гари Джилбъртън се надигна. След това се изправи на босите си крака — мъртвец в пижама с широко отворени очи.

— Професоре? — повтори Нора и включи лампата си.

Лампата изпука. Тя я разтърси и я плесна по дъното, където бяха батериите. Червената светлина проблесна и угасна отново… и после пак.

— Професоре! — изрева тя.

Примигващата светлина най-сетне привлече вниманието на Сетракян. Обърна се рязко към превъплъщенеца, който изглеждаше объркан и се олюляваше на краката си. По-скоро ловко, отколкото бързо, Сетракян на два пъти прободе Джилбъртън в стомаха и в гърдите. Раните обагриха горницата на пижамата му в бяло.

Изправен сам срещу момичето, Еф гледаше как демонът в нея се надига. Без да знае за случващото се зад него, извика:

— Професор Сетракян!

Сетракян насочи ударите си към подмишниците на бащата, за да го принуди да смъкне ръце. След това посече сухожилията зад колената му и той се строполи на четири крака, но с изправена глава върху изпънатия си врат. Професорът вдигна меча си. Произнесе някаква фраза на чужд език, която прозвуча като тържествен обет, а после сабята му изсвистя през шията на вампира, отдели главата от раменете му и останките му се свлякоха на пода.

— Професоре — извика Еф, като не отместваше лъча на лампата си от момичето. Изтезаваше я. Изтезаваше дете на годините на Зак и гледаше как очите ѝ се пълнят със сълзи в цвят на индиго, докато скритата в нея твар кипеше от ярост.

Ема отвори уста сякаш се канеше да заговори. Да запее. Но устните ѝ продължиха да се разтеглят и нещото се появи, жилото от мекото небце под езика ѝ. Израстъкът се изду, глад измести тъгата от погледа ѝ и очите ѝ почти засияха от предчувствие.

Старецът се понесе към нея с изпънат в ръката меч.

— Назад, стригои!

Момичето се обърна към стария професор с пламнали очи. Сребърното острие на Сетракян бе облято в бяла кръв. Изреди монотонно същите думи като преди и сабята в двете му ръце застина над рамото му. Еф успя да се отдръпне в мига, в който старецът замахна с оръжието си.

В последния момент тя успя да вдигне длан, сякаш се опитваше да се предпази и острието посече китката ѝ преди да я обезглави. Срезът беше чист и съвършено равен. Бялата кръв опръска стената. Не зашуртя като от прерязана артерия, а изригна подобно на бълвоч. Тялото се свлече на земята до отрязаната длан, а главата се търкулна настрани.

Сетракян отпусна меча си и издърпа лампата от ръцете на Еф. Почти триумфално задържа отслабващия лъч върху отворената рана на шията на момичето. Но още не бе време за триумф. Еф видя тварите, които се извиваха в процеждащата се в локва гъста бяла кръв.

Паразитните червеи. Гърчеха се силно и застиваха, щом светлината ги поразеше. Старецът ги облъчваше.

Еф чу стъпки по каменните стъпала. Беше Нора, която се измъкваше през капака. Замалко не се препъна в обезглавеното тяло на бащата, когато се втурна след нея, но най-сетне се озова навън на тревата, обгърнат от нощния въздух.

Нора тичаше към поклащащите се от вятъра тъмни дървета. Догони я преди да стигне до тях, придърпа я и я обърна рязко. Тя заглуши крясъка си в гърдите му, сякаш се страхуваше вопълът ѝ да не прореже нощта. Еф я задържа, докато Сетракян излезе на двора.

Дъхът на стареца излизаше на пара в студената нощ, гърдите му се издуваха от умора. Притисна ръка до сърцето си. На лунната светлина разрошената му бяла коса му придаваше твърде откачен вид. Всъщност, на Еф в момента всичко му изглеждаше като някаква лудост.

Почисти в тревата сабята си, преди да я прибере в бастуна-ножница. Затегна двете части със силно завъртане и дългият бастун отново си стана каквото беше.

— Тя вече е освободена — промълви той. — Момичето и баща ѝ почиват в мир.

Оглеждаше обувките и панталоните си за вампирска кръв под лунната светлина. Нора го изгледа с подивелите си от ужас очи.

— Кой сте вие?

— Просто един поклонник — отвърна старият професор. — Също като вас.

Тръгнаха към експлоръра. В предния двор Еф се чувстваше изплашен и беззащитен. Сетракян отвори вратата и издърпа резервен пакет батерии. Смени изхабените в лампата на Еф и за малко освети колата.

— Почакайте тук, моля — каза им.

— Какво?

— Видяхте кръвта по устните и брадичката ѝ. Момичето беше зачервено. Беше се хранила. Това все още не е свършило.

Старецът пое към следващата къща. Еф се загледа след него. Нора го пусна и се подпря на колата. Преглътна силно все едно, че се канеше да повърне.

— Току-що убихме двама души в мазето на собствения им дом.

— Това нещо се разпространява от хора. От не-хора.

— Вампири. Боже мой…

— Правило номер едно винаги гласи: „бори се болестта, не с жертвите ѝ“.

— Не демонизирай болните — каза Нора.

— Но сега… сега болните са демони. Сега заразените са активни преносители на болестта и трябва да бъдат спрени. Убити. Унищожени.

— Какво ще каже директор Барнс за това?

— Не можем да го чакаме. Вече го чакахме твърде дълго.

Замълчаха. Скоро Сетракян се върна, понесъл бастуна си — вампирски меч и още топлата лампа.

— Свърши се — обяви той.

— Свърши? — Нора все още беше потресена от видяното. — Сега какво? Наясно ли сте, че на борда на самолета пътуваха още около двеста човека?

— Положението е много по-сериозно. Това е втората нощ и втората вълна на заразата тече в момента.

Загрузка...