Затворът

ГЛАВА ТРЕТА

Той прекара неспокойна нощ. Събуди се няколко пъти, дори веднъж не на своето място, от лявата страна на леглото, а на мястото на Шатон. Стомахът му гореше и най-сетне Ален се надигна полусънен и отиде в банята да вземе сода бикарбонат.

Едва се беше развиделило, когато чу над главата си гласа на прислужницата им, която трябваше да раздруса рамото му, за да го събуди. Тя се казваше госпожа Мартен. Идваше всяка сутрин в седем часа и си отиваше в дванайсет на обяд.

Тя го гледаше остро, със строго лице.

— Кафето ви е готово — произнесе тя сухо.

Никога не беше приемал да го съжаляват. Презираше сантименталните обноски. Искаше да бъде реалист, циник, и все пак тази сутрин чувствуваше, че има нужда от известна мекота в отношенията си с другите.

Без да облече халата си, той влезе в салона, където запалените лампи се бореха с утринния здрач. Отвъд огромните прозорци светът беше синкавозелен, покривите мокри, а по небето не се носеха като предния ден буреносни облаци — сега то беше тъмносиво, еднообразно, неподвижно. Обикновено оттук се виждаше цялата панорама от Парижката света Богородица чак до Айфеловата кула, Но днес гледката се състоеше само от няколко покрива, от няколко осветени прозореца, а беше вече осем часът сутринта.

Ален пиеше жадно кафето си и оглеждаше помещението, в което столовете и креслата бяха заели отново обичайните си места, а чашите и бутилките бяха изчезнали.

Госпожа Мартен шеташе из жилището, вършеше домакинската си работа, а устните й мърдаха постоянно, сякаш сама си говореше. Беше около пет-десетгодишна жена. Вестниците, които тя беше донесла отдолу, от кутията, бяха поставени върху ниска масичка, но Ален не прояви любопитство да им хвърли един поглед.

Главата не го болеше и не му тежеше, но все пак той се чувствуваше отпаднал и физически, и душевно, а мозъкът му беше празен.

— Бих искала да ви уведомя още сега…

Този път устните й не се движеха беззвучно. Госпожа Мартен говореше.

— … че днес за последен път работя у вас…

Тя не даде никакви обяснения. Впрочем и той не й поиска никакви обяснения, наля си още една чаша кафе й загриза виенска кифла.

След това седна до телефона и поиска връзка със Сент-Илие-ла-Вил.

— Ало!… Лулу?…

Лулу беше готвачката Луиз Биран, жената на градинаря.

— Четохте ли вестниците?

— Не още, но хората ми казаха…

Нейният глас също така беше по-различен.

— Не вярвайте всичко, каквото ви кажат, нито пък това, което вестниците ще пишат. Не се знае още нищо по-установено. Как е Патрик?

Момченцето им беше на пет години.

— Добре.

— Постарайте се да го държите далеч от тази работа.

— Ще направя всичко възможно.

— Освен това, нещо друго? — счете за нужно да добави той.

— Освен това — нищо.

— Мога ли да ви помоля да ми приготвите още малко кафе, госпожа Мартен?

— По вида ви личи, че имате нужда от кафе.

— Легнах си късно.

— Предположих това, когато видях в какво състояние беше апартаментът.

Ален отиде да си измие зъбите, пусна водата, за да се пълни ваната, но после реши да си вземе само един студен душ. Не знаеше нито какво да прави, нито къде да отиде. Обикновено сутрин той вършеше отмерено едни и същи движения. Но днес беше забравил да пусне радиото — всъщност страхуваше се да не чуе нещо за тях, за Шатон и за себе си.

Спомни си за дългия, подобен на тунел коридор, в дъното на който беше предал на един полицай куфара за Шатон. Навярно и тя също беше вече станала. Вероятно ги събуждаха много рано, може би още в шест часа сутринта?

— Кафето ви е готово.

— Благодаря.

Отиде да го изпие по хавлия, и най-сетне се реши да се приближи към масичката с вестниците. Прочете първото попаднало му заглавие:

А отдолу с малки букви:

Беше поместена и една лоша снимка на Шатон, в момента, когато прекосява двора на полицията, като се мъчи да закрие лицето си с ръце.

Не му достигна смелост да прочете съобщението, нито да прегледа останалите утринни вестници. Беше станал твърде рано. През другите дни отиваше направо на улица Маринян и беше там един от първите, защото обичаше да преглежда пощата.

Не изпитваше никакво желание да отиде в бюрото си. Нямаше желание за нищо. Едва се въздържа да не си легне и да заспи отново. Въпреки враждебността на госпожа Мартен Ален чувствуваше известна сигурност, като я гледаше да шета около него.

Какво беше забравил? Знаеше, че му предстоеше напрегнат ден, но стоеше все тъй нерешителен с помътен мозък.

А, да! Адвокат! Най-добре познаваше този, с когото се съветваше по въпросите на списанието и работата му с грамофонните плочи. Адвокатът се наричаше Елбиг, Виктор Елбиг, и човек трудно можеше да се догади за произхода му. Говореше с акцент, който можеше да бъде колкото на чех, толкова и на унгарец или поляк.

Той беше странно малко човече на средна възраст, тлъсто, лъскаво, с дебели като лупи очила и огненочервени коси.

Живееше сам в едно жилище на улица Де з’Екол, сред невероятен безпорядък, но това не му пречеше да бъде един от най-добрите цивилисти.

— Ало, Виктор? Да не те събудих?

— Забравяш, че моят ден започва от шест часа сутринта. Знам какво ще искаш от мен.

— Чете ли вестниците?

— Достатъчно научих, за да ти препоръчам Рабю.

Филип Рабю беше адвокат специалист по углавни дела, който беше пледирал най-шумните дела през последните двадесет години.

— Не смяташ ли, че по този начин признаваш, че случаят е тежък?

— Жена ти е убила сестра си, нали тъй?

— Така е.

— Не отрича ли?

— Признала си е.

— А какво обяснение дава?

— Никакво.

— Така е по-добре.

— Защо?

— Защото Рабю ще й посочи какво поведение да държи. А как ще се отрази тази работа на теб?

— Какво искаш да кажеш?

— На читателите на твоето списание няма да им бъде много приятна ролята, която ти си играл.

— Не съм играл никаква роля.

— Наистина ли, а?

— Би трябвало да бъде така. Ето вече почти година, откакто не съм имал работа със сестрата.

— Обади се по телефона на Рабю. Познаваш ли се с него?

— Доста добре.

— Добра сполука.

Трябваше да потърси в указателя телефонния номер на Филип Рабю, който живееше на булевард Сен-Жермен. Често го беше срещал на генерални репетиции, на коктейли и вечери.

Обади се женски глас, ясен, почти рязък.

— Тук кабинета на господин Рабю.

— Ален Поато — каза той.

— Един момент, моля. Сега ще проверя.

Той почака известно време. Апартаментът на булевард Сен-Жермен беше просторен. Беше ходил веднъж там, при някакъв прием. Адвокатът навярно не беше още в кабинета си.

— Рабю. Почти очаквах да ми телефонирате.

— Веднага се сетих за вас. Исках да ви се обадя още снощи, но ми беше неудобно да ви безпокоя.

— Върнах се много късно от Бордо, където имах дело. Какво ще кажете, тази история ми изглежда доста обикновена. Единственото, което се питам, е как е възможно човек като вас да изпадне в такова положение. Не можем да попречим да не се вдигне шум около това. Знаете ли какво е говорила жена ви?

— Според комисаря Руман ограничила се е да признае, че е стреляла и е отказала да отговори на всякакви други въпроси.

— Значи така. Ами съпругът?

— Познавате ли го?

— Срещали сме се.

— Твърди, че не е знаел нищо. Прекара част от нощта у нас.

— Сърди ли ви се?

— Не знам вече какво изпитва. Аз също.

— Няма да бъде лесно да ви дам приятна роля в тази работа, драги мой!

— Не е станало заради мен.

— Не сте ли бил любовник на сестрата?

— Не бях вече.

— Откога?

— От близо една година.

— Разправихте ли това на комисаря?

— Да.

— Хвана ли се?

— Това е самата истина.

— Истина или не, но хората не ги лапат такива.

— Не става въпрос за мен, а за жена ми. Днес отново ще я разпитват.

— Сигурно…

— Бих искал да приемете да отидете при нея.

— Потънал съм до гуша в работа, но не мога да ви откажа. Кой съдия следовател е определен за това дело?

— Не знам.

— Сега у вас ли сте? Останете там, докато ви потърся по телефона. Ще се опитам да науча какво става в палатата.

Ален се обади по телефона в бюрото си.

— Вие ли сте, Мод?

Мод беше една от телефонистките, с която от време на време се любеше.

— Как сте, шефе?

— Както предполагате, зайчето ми. Борис дойде ли?

— Отваря пощата. Давам ви го.

— Ало, Борис?

— Да, Ален. Предположих, че тази сутрин няма да дойдеш в бюрото и тъкмо се заех с пощата…

Казваше се Малески и Ален го беше направил главен редактор. Живееше в предградието Вилньов-Сен-Жорж с жена си и четирите или петте си деца. Беше един от малцината в редакцията на „ТИ“, който не участвуваше в гуляите и се прибираше в дома си веднага след работа.

— Измишльотините тръгнаха ли?

— Разпределението започна.

— Обаждал ли се е някой тази сутрин?

— Непрекъснато се обаждат. Всички линии са заети. Имал си късмет да ме уловиш.

— Какво казват?

— Повечето са жени. Искат да знаят дали е вярно. — Какво дали е вярно?

— Че си бил любовник на сестра й, както вестниците дават да се подразбере.

— Нищо подобно не съм казвал на репортьорите.

— Това не им пречи да си вадят такова заключение.

— Какво им се отговаря?

— Че следствието е едва започнало и никой нищо не знае.

Ален издаде смущението си със следващия си въпрос:

— Какво ще правим за идния брой?

— Нищо. Но щом ме питаш за мнението ми, ще ти кажа. Никакъв намек за тази история. Съдържанието ще си остане такова, каквото е предвидено.

— Без съмнение, имаш право.

— Много ли си разстроен?

— Зависи от момента. Възможно е да намина по някое време. Не чувствувам в себе си достатъчно смелост, за да стоя тук сам.

Ален продължаваше да се пита какво си беше предначертал да извърши днес. Вчера му се струваше, че денят му ще бъде така запълнен, че няма да има време да мисли, а ето, сега се чувствуваше откъснат като във фар в този просторен остъклен салон.

Трябваше да се обади на родителите си. Беше си казал, че ще отиде да ги види. Те не живееха далеч — на площад Клиши. Не го интересуваше, че госпожа Мартен слуша разговорите му. Оттук нататък той нямаше да има нищо тайно, нищо интимно, защото някои вестници щяха да използуват случая, за да разголят живота му.

— Ало, мамо? Аз съм, да. Искам да дойда да те видя, но не знам кога ще ми остане време. В къщи съм си. Не. Прислужницата е още тук. Току-що ми съобщи, че напуска. Защо ли? Не си ли чела вестниците? Ами татко? Нищо ли не каза? Нито дума ли? В кабинета си ли е?

Баща му беше зъболекар и започваше работата си още в осем часа Сутринта и приемаше пациенти чак до осем часа вечерта, а понякога и до по-късно.

Беше як, със сиви очи и сиви коси, подстригани алаброс, от него се излъчваше такава ведрина, търпение и разбиране, че пациентите му се срамуваха от своя страх.

— Какво казваш?… Не, има и истина, и лъжа… През следващите дни навярно ще има още повече лъжа. Ще мина да те целуна, веднага щом се поосвободя. Кажи на татко, че мисля за него.

С парцал в ръка, госпожа Мартен го гледаше изненадана, сякаш такова чудовище като него не би могло да има нито баща, нито майка.

Какво можеше да прави междувременно? Пушеше цигара след цигара. Мислеше за Съдебната палата, за Ке де-з’Орфевр, за ареста, за целия този механизъм, който щеше да влезе в действие, но който в момента го беше оставил настрана.

Какво ли правеха там жените през празните часове, извън разпитите?

Беше десет часът. Ален се спусна към телефона, който иззвъня.

— Ало! Да, аз съм…

— Свързвам ви с господин Рабю!

— Ало! Ало! Рабю?

— Така. Определен е съдията-следовател. Казва се Бените, доста млад човек, към тридесет и пет или тридесет и шест годишен, който не се опитва да си придава важност и се показва съвестен. Той ще изслуша жена ви в единадесет часа, в мое присъствие.

— Свършила ли е вече с полицията?

— Тъй като си е признала и следователно няма никаква загадка…

— А аз?

— Не знам кога ще дойде вашият ред. Ще узная това едва към обяд и ще ви се обадя. Време е да отида в палатата. Къде мога да ви намеря?

— В бюрото ми. Ако не съм там, предайте съобщението на телефонистката.

Беше ли направил всичко, каквото трябваше да направи? Все още не.

— Колко ви дължа, госпожа Мартен?

Тя измъкна от престилката малък лист, върху който с молив бяха изписани разни цифри. Общата сума възлизаше на сто петдесет и три франка. Ален й подаде две банкноти по сто франка и тя не даде вид, че се готви да му върне остатъка.

— Оставете ключа на портиерката.

— В случай че не намерите никого…

Слезе пеша. Стълбището беше широко и беше жалко, че го бяха развалили с тези стъклописи, които му придаваха предвзет или овехтял вид. На всеки етаж имаше само по един апартамент. Жилището на третия беше загадъчно празно. На втория живееше много богато южноамериканско семейство с три-четири деца, „ролс-ройс“ и шофьор. Мъжът, завършил учението си във Франция, в продължение на няколко години беше възглавявал правителството в своята страна, но впоследствие военен преврат го беше свалил от власт.

Първият етаж беше зает от едно петролно дружество. А на партера имаше някакво консулство.

Портиерската стаичка беше по-скоро същински салон. Портиерката, госпожа Жан, беше много важна дама, чийто мъж работеше в някакво министерство. Тя избягваше погледа на наемателя си, стремеше се да възприеме някакво по-специално държане.

— Горката госпожа! — измърмори тя накрая.

— Да.

— Господ знае кога ще се върне тук.

— Надявам се, че това ще стане скоро.

Той привикваше към това двусмислено поведение, макар че се отвращаваше от него.

— Вижте какво, госпожа Жан, не знаете ли случайно някоя жена, която да се занимава с домакинството?

— Напуска ли ви госпожа Мартен?

— Току-що сама ме уведоми за това.

— Разбирам я до известна степен, но не мога да кажа, че съм съгласна с нея. Хората не винаги се замислят за последиците от своите постъпки, нали? Особено мъжете.

Той не възрази. Тя нямаше да бъде единствената, която щеше да го обвини, да гледа на него като на истинския виновник. Защо тогава да възразява?

— Има една млада жена, която тъкмо търси работа. Ще се постарая да я потърся още днес. Вие имате нужда от човек само до обяд, струва ми се?

— Няма значение.

— А за заплатата?…

— Ще се съглася с каквото поиска.

Навън продължаваше да вали ситен дъжд и повечето от минувачите носеха чадъри. В края на улицата желязната ограда на парка Монсо изглеждаше още по-черна, а позлатените й стреловидни върхове не блестяха.

Когато се приближаваше машинално към малката си червена кола, Ален неочаквано се сети за колата на Шатон. Къде ли я беше оставила? Дали се намираше все още пред входа на Бланше на улица Юниверсите?

Без точно определена причина, стана му мъчно, че колата стои така навън, изоставена. Премина на левия бряг и пое по улица Юниверсите. На петдесет метра от богатия частен дом, чийто първи етаж заемаше семейство Бланше, Ален забеляза колата, блеснала под дъжда. Пред желязната ограда на къщата стояха няколко групи любопитни и може би сред тях имаше и журналисти.

Отправи се към улица Маринян и потъна в сградата, която неговата редакция малко по-малко беше изгризала почти изцяло, след като първоначално беше заемала само последния етаж.

Партерът се състоеше само от салони и гишета. Ален взе асансьора, изкачи се на четвъртия етаж н тръгна по разни коридори — през отворените врати на стаите се чуваше тракане на пишещи машини.

Тъй като навремето сградата е била строена за жилище, по-късно се бе наложило някъде да се издигат нови стени, а другаде — да се събарят съществуващите. Стълбища тук, стълбища там, и един същински лабиринт от коридори.

От време на време той махаше с ръка за поздрав; най-сетне отвори вратата на кабинета си, където Ма-лески бе седнал на мястото му.

Още един поздрав с ръка и за него. След това Ален вдигна телефона.

— Свържете ме с гаража ми, зайчето ми. Да, дето е на улица Кардине. Нямате ли линия? Свържете ме веднага щом имате възможност.

Както всякога имаше цял куп писма и той прочете набързо някои, без много-много да разбере какво пишеше в тях.

— Ало, да. Ало, гаражът Кардине? Беноа? Тук — Поато. Да. Благодаря, драги. Колата на жена ми се намира на улица Юниверсите. Не. Малко по-надолу от министерството. Не знам дали е оставила ключа. Кажете на вашия техник да вземе необходимите инструменти. Да я закара в гаража. Нека стои при вас. Да. Измийте я, ако обичате.

Малески го гледаше с любопитство. Всички щяха да го гледат с любопитство, каквото и да направеше, и той се питаше как трябва да се държи човек, изпаднал в неговото положение.

На първата страница на вестника, поставен върху бюрото му, той видя една своя снимка — беше с чаша в ръка и разрошени коси.

Чашата беше излишна. Не биваше да прави това.

Наложи се да се помъкне из стаите, като стискаше тук и там по някоя ръка и подхвърляше обичайното си:

— Здрасти, зайчето ми!

Привидно той беше в по-добро настроение от другите, които не знаеха нито какво да му кажат, нито как да го гледат. Изкачи се чак до горе, на мансардата, където бяха съборили стените, за да превърнат помещението в зала за макетите. Жулиен Бур, един от фотографите, и Аняр, макетистът, се бяха навели над една рисувателна дъска.

— Здравейте, деца!

Разпръсна цял куп снимки — повечето на голи жени, — направени в онзи свойствен на „ТИ“ стил. Голи или полуголи девственици.

— Всеки трябва да открива и това, което е по-вкуса му — беше обяснявал навремето на първите си сътрудници.

И в текстовете също. Истории, които ставаха всеки ден. Драми, които се случваха с всички. Преди няколко години първият му афиш, налепен по стените на Париж, представляваше един пръст, който сочеше минувачите, мъже и жени: ТИ!

Едно огромно ТИ, от което никой не можеше да убегне.

— Слушайте ме добре, зайчетата ми. Ние не пишем за всички, а за всеки; така че всеки трябва да почувствува, че това се отнася лично за него.

Ти… При теб… С теб… В теб…

Слезе отново долу и тъкмо когато влизаше в кабинета си, подадоха му телефонната слушалка.

— Рабю — прошепна му Малески.

— Ало! Научихте ли нещо ново? Казала ли е нещо?

— Не. Не мога да разговарям с вас оттук. Елате в дванадесет и половина в бюфета на палатата, ще обядваме заедно. Натоварен съм от съдията следовател да ви повикам за очна ставка, която ще се състои в 2 часа.

— С нея ли?

— Разбира се.

Адвокатът затвори телефона. Беше изрекъл всичко с доста сух тон, сякаш беше в лошо настроение.

— Не знам още дали ще дойда следобед. Във всеки случай няма да се занимавам със следващия брой. Предоставям това на теб.

Слезе по стълбите бавно. В продължение на години все го питаха:

— Къде тичаш?

Защото винаги бързаше и прекарваше времето си да лети от едно място на друго.

А днес се улавяше, че върви като всички хора и дори, че крачи доста бавно. Движенията му също бяха някак забавени дори когато палеше цигара. Погледна отсрещния бар, поколеба се, прекоси улицата под дъжда.

— Двоен скоч?

Кимна утвърдително, и се загледа навън, за да избегне разговора с бармана. Имаше достатъчно време, без да бърза, да отиде до Съдебната палата и да намери място за паркиране. Париж изглеждаше навъсен, кисел. Колите вървяха почти една след друга. Изпуши две цигари, докато стигна, и успя да гарира колата си доста далеч от булеварда, на който се намираше палатата.

Той познаваше стария мрачен бюфет, защото в началото на кариерата си бе му се случвало да му възложат да следи процесите. Рабю беше вече виден адвокат и когато минаваше бързо по коридорите или през чакалнята с развяваща се тога, чиито ръкави се размахваха като криле, младите и дори не чак толкова младите адвокати се отдръпваха почтително встрани.

Потърси го сред масите, където свободни подсъдими, чиито дела бяха насрочени за следобед, разискваха с тих глас със своите адвокати.

— Запазил сте си маса?

— Чакам господин Рабю.

— Заповядайте.

До прозореца, както обикновено. Гледаше го как се приближава — масивен, с дебел врат, Рабю нахълта в почти пустия двор като в съдебна зала. Не носеше чантата си, нито някакви документи.

— Поръчахте ли нещо?

— Не.

— Аз ще взема едно английско блюдо и половин бутилка бордо.

— Същото.

Лицето на адвоката не беше никак весело.

— Как е тя?

— Спокойна и твърда. Само това й трябва — да се държи така и пред съда и ще откачи максимума.

— Продължи ли да мълчи?

— Когато Бените я попита дали признава, че е убила сестра си, тя се задоволи да отговори само „да“. После той я попита дали когато сутринта е измъкнала броунинга от чекмеджето ви, решението й е било вече взето. Тя отвърна, че тогава още не била сигурна какво ще прави и че решението й се затвърдило по-късно.

Донесоха им студено месо, вино, и известно време те мълчаха.

— Бените е възпитано, търпеливо момче. Отнася се към нея с голямо снизхождение. Питам се дали, ако бях на негово място, нямаше да й ударя няколко плесника.

Ален чакаше продължението мълчаливо, но в мрачните му очи бързо беше проблеснала гневна мълния. Познаваше Рабю и неговата бруталност, която имаше голям дял за успеха му в съдебната зала.

— Не знам как се е оправила, но имаше вид като че ли току-що е дошла от фризьор. Косъмче не й стърчеше. Изглеждаше свежа, отпочинала, костюмът й нямаше никаква гънка.

Беше си ушила този зелен костюм преди три седмици. Предния ден беше излязла след него и затова до преди малко Ален не знаеше как беше облечена.

— Изглеждаше така сякаш беше на посещение. Знаете онези стари помещения, дето са на най-горния етаж и не са преустроени и досега, нали? Ето именно тук се намира кабинетът на Бените. Всичко е потънало в прах. Стените са наполовина закрити от натрупаните една върху друга папки.

И сред тази обстановка тя има вид на дама, която е на посещение там и се страхува да не се изцапа.

Бените настойчиво я питаше за причината на нейната постъпка. Но тя се задоволи да отговори само с тези думи:

— Винаги съм ненавиждала сестра си. Естествено, съдията й възрази, че това не може да бъде причина, за да я убие, на което тя отвърна:

— Зависи.

— Ще поискам психиатрична експертиза. За съжаление, няма никаква надежда да излезе луда.

Ален го прекъсна нерешително:

— Шатон е била винаги малко своеобразна. Понякога й казвах, че човек не може да предвиди реакциите й. Беше като някаква млада котка, мъркаща край огнището, и която неочаквано, без причина, скача и се спуска към другия край на помещението. Именно затова я нарекох Шатон.

Рабю го гледаше, без да мръдне, и продължаваше да дъвче парче студено месо.

— Това няма да мине — задоволи се да изръмжи той, сякаш събеседникът му току-що беше изтърсил някаква глупост. — Съдията я попита дали е действувала от ревност, но тя не трепна, дори не си помръдна устните. От този момент нататък повече нищо не можахме да изтръгнем от нея — затвори се в своето мълчание, което накрая заприлича почти на пренебрежение.

Адвокатът лапна нов залък. Ален също ядеше, без да поглежда наоколо. Никога досега светът не бе изглеждал толкова малък и дори съседната маса беше вече част от някакъв друг свят.

— Най-трудно ще може да се приеме онова, което е станало след изстрелите. Когато поведоха жена ви към килията й…

— Сложиха ли й белезници?

— Да, в коридора. Такъв е правилникът. Останах за малко сам с Бените. Току-що беше получил доклада на съдебномедицинския експерт. Адриен Бланше не е умряла веднага, живяла е още няколко минути, между четири и пет минути…

Ален все още не можеше да разбере нищо и с чаша в ръка гледаше нетърпеливо адвоката.

— Навярно знаете, че бавачката, която те наричат Нана, но чието истинско име е Мари Потера, се е намирала в съседната стая заедно с децата. Първоначално тя чула, че избухнала някаква разправия между сестрите и съвсем разумно отвела момченцето и момиченцето в кухнята…

Тъкмо когато тръгнала по коридора, чула изстрелите. Момчето понечило да се спусне да види какво се е случило. Но тя почти насила ги замъкнала в кухнята и ги поверила на готвачката.

Ален познаваше разположението на жилището и действуващите лица и машинално си възпроизвеждаше сцената.

— Знаете, че кухнята се намира на другия край на апартамента. Бавачката обяснила със снишен глас на готвачката да не пуска децата от кухнята. Убеден съм, тъй като познавам Бените, че ще изпрати инспектор, който да изчисли точно времето на това сноване на бавачката. Когато се върнала обратно, Мари Потера не влязла веднага в стаята, а се спряла пред вратата и се ослушала. И тъй като нищо вече не се чувало, тя се поколебала, но накрая се решила и почукала.

Никой не отговорил. Да сложим дотук общо три минути. Когато Мари Потера влязла, жена ви стояла до прозореца, опряла лице на стъклото, а сестра и лежала на пода — наполовина върху килима, наполовина върху паркета, на около метър от тоалетната масичка. През полуотворените й устни долитали слаби стенания.

И Рабю заключи, като набоде на вилицата си нов къс месо:

— Ха сега пледирайте тази кауза! Стреля върху сестра си. Добре! Може би щеше да бъде по-добре, ако не беше нейна сестра. Който и да е друг, но не и сестра й! Хората все още вярват в зова на кръвта, в Каин и Авел. Ревност — съгласен съм. Обяснимо е. Но да застреляш сестра си и да я оставиш да агонизира в продължение на четири-пет минути, без да й се притечеш на помощ, без да повикаш някого… А никой не може да попречи на Мари Потера да се яви в съда, още Повече че тя ще бъде главният свидетел… Ще я накарат да опише умиращата, а после и убийцата, застанала до прозореца…

Ален беше навел глава, тъй като не знаеше какво да отговори. Рабю беше прав наистина, и все пак това не беше вярно.

Той не знаеше повече от другите истината, но като че ли започваше да я съзира.

— Откога бяхте любовник на сестра й?

— Аз не бях вече неин любовник.

— Колко време сте били неин любовник?

— Около седем години. Но не както си мислите. Между нас съществуваше някакво нежно приятелство.

— Чакайте! Спяхте ли заедно — да или не?

— Спяхме.

— Къде?

— В една мебелирана стая на улица Лоншан.

— Лошо.

— Защо?

— Първо, защото почтените хора гледат с недоверие на такива места, считат ги за нещо мръсно, и в съзнанието си ги свързват с понятието, с представата за порока.

Ален едва не запротестира:

— Но всичко беше толкова невинно!

Не беше сигурен дали и самият Рабю би разбрал това.

— Кога отидохте там за последен път?

— Миналата година на 23 декември. Ще стане вече почти година оттогава.

— Жена ви знаеше ли?

— Не.

— Много ли е ревнива?

— Не казваше нищо, когато понякога се любех с тази или онази.

— Разправяхте ли й тези неща?

— Понякога, при случай.

— Никога ли не е подозирала за връзката ви със сестра й?

— Доколкото знам — не.

Те се спогледаха мълчаливо. Работите опасно клоняха да се развият така, както бяха протекли снощи с баджанака му.

— Смятате ли, че може да има замесен някой друг?

— Трябваше да направя такова заключение, нали!

— Добре, в такъв случай вас питам дали подозирате някого?

— Никого.

— Много време ли прекарвахте заедно с жена си?

— Сутрин винаги излизах първи. Случваше й се да има да питае някоя статия и тогава оставаше в къщи. Обаждаше се също така по телефона в Нонет, във вилата ни, за да поговори със сина ни.

— На колко е години?

— На пет.

— Това — добре. Добро или лошо. Зависи. После?

— Към единадесет часа почти винаги ми се обаждаше по телефона в работата ми, за да ме попита къде ще обядваме, и в повечето случаи идваше при мен в същия ресторант.

— После?

Рабю беше отместил настрана чинията си и беше запалил лулата си.

— Много често имаше срещи с разни хора. Специалността й беше да интервюира някои видни личности, които минаваха през Париж. Но не къси репортажи, а често пъти същински студии, които биваха отпечатвани в няколко последователни броя. След това тя ми се обаждаше отново по телефона или идваше при мен в Клоштон, нашия бар на улица Маринян. Събирахме се там около десетина души приятели, всяка вечер между седем и осем часа.

— Сами ли вечеряхте?

— Рядко.

— Късно ли се прибирахте?

— В действителност никога по-рано от един часа през нощта, най-често към два-три часа.

Рабю изрече като констатация на експерт:

— Липса на семеен живот. Самите съдебни заседатели, дори и да си позволяват всички възможни лудории, все пак си имат семеен живот. Достатъчно е човек да спомене за вечерната супа, за да ги развълнува.

— Никога не ядяхме супа — възрази студено Ален.

— Утре жена ви ще бъде прехвърлена в „Птит Рокет“.

Ще отида да я видя. Вие също можете да поискате разрешение за свиждане, но се съмнявам дали тъкмо в този стадий на следствието ще ви позволят това.

— Какво казват вестниците?

— Не сте ли ги чели? Засега проявяват предпазливост. Вие сте известна парижка личност и те не смеят да отидат твърде далеч. Още повече че и жена ви е журналистка.

Те останаха още десетина минути в бюфета, след това прекосиха двора и се изкачиха по стълбището. Поставени между двама полицаи, затворници с белезници на ръце чакаха в коридорите пред номерираните врати.

В дъното, пред една от вратите, се виждаше група журналисти и фоторепортери.

Рабю вдигна рамене.

— Това трябваше да се очаква.

— Вчера ги приех в къщи.

— Знам. Видях снимките.

Няколко магнезиеви светкавици, известно раздвижване и адвокатът почука на вратата, влезе решително и пропусна Ален пред себе си.

— Извинете ме, драги. Исках да избягна срещата да стане пред вашата врата в присъствието на журналистите и фоторепортерите. Боя се, че сме дошли малко рано.

— С три минути.

Съдията се изправи и им посочи столове. Секретарят му, настанил се на другия край на масата, не се и помръдна.

Съдията беше рус, със спортна външност и спокоен темперамент. Носеше много добре скроен сив костюм, а дългата му и грижливо гледана ръка беше украсена с пръстен с широк скъпоценен камък.

— Поставихте ли господин Поато в течение?

— Обядвахме заедно в бюфета.

— Извинете, господин Поато, че ви налагам тази очна ставка, която може би ще бъде мъчителна за вас, но трябва да го сторя.

Ален се изненада, когато изведнъж откри, че гърлото му е стегнато, а гласът му дрезгав.

— Радвам се, че ще видя отново жена си.

Всичко изглеждаше вече толкова далечно! Струваше му се, че е изминало безкрайно много време, откакто не се бяха виждали с Шатон, и той с известна трудност си припомняше точните й черти.

А при това бяха се разделили едва вчера. Когато госпожа Мартен го беше побутнала по рамото, той беше скочил веднага, а после в салона бе изпил кафето си и изял две кифли, преглеждайки вестниците. Съобщаваше се с големи заглавия за бурята, която бушуваше в Ламанша, за потъването на два рибарски кораба, за разкъсана дига в Бретан, за залети от водата мазета в някои крайбрежни градове.

Беше се облякъл както всяка сутрин и когато се беше надвесил над сгушената в завивките си Шатон, тя беше полуотворила клепачи:

— Довиждане! Ще ми телефонираш ли?

— Тази сутрин не мога, нали още вчера ти казах това. Имам една среща в Крийон, където ще обядвам.

— Тогава следобед?

— Следобед.

Беше й се усмихнал и я беше потупал лекичко по косата. Беше ли отвърнала на усмивката му с усмивка? Никак не можеше да си спомни.

— Цигара?

— Благодаря.

Взе машинално цигара. Мъчително беше да се чака така, а той не беше в състояние да поведе някакъв банален разговор.

За щастие, на вратата се почука. И тримата се изправиха изведнъж, само секретарят остана като завинтен на стола си. Шатон влезе придружена от двама униформени полицаи, които затвориха вратата под носа на фоторепортерите и й свалиха белезниците.

— Можете да почакате навън.

Те стояха на не повече от два метра един от друг. Тя беше облечена в бледозеления си костюм с блуза, украсена с изящна бродерия, а върху кестенявите си коси носеше малка шапчица, направена от същия плат, от който беше и костюмът.

— Моля ви, седнете.

Беше погледнала най-напред съдията, след това адвоката. И накрая погледът й се беше спрял върху лицето на мъжа й.

На Ален му се стори, че в очите на жена му пробягнаха много бързо най-различни чувства — първо, изненада, може би задето го вижда с такива изопнати черти и втренчен поглед, после някаква отсянка от ирония, беше уверен в това, а също така и слаб проблясък на обич или на другарство.

Преди да притегли стола, Шатон каза:

— Извинявай, че ти причинявам всички тези неприятности.

Той не трепна, не намери какво да каже и седна. Адвокатът, който беше стоял малко по-настрани, се настани между тях.

Съдията изглеждаше смутен от думите, които тя току-що беше произнесла, и затова се позамисли, преди да заговори.

— Мога ли да направя извода, госпожо, че мъжът ви не носи никаква вина за това, което се е случило на улица Юниверсите?

Рабю се размърда на стола си, явно опасявайки се от отговора.

— Нямам какво да добавя към това, което вече съм казала.

— Обичахте ли съпруга си?

— Предполагам.

Тя не го гледаше и като че ли с очи затърси цигара. Тримата мъже около нея пушеха. Бените разбра и й подаде своята кутия.

— Ревнувахте ли го?

— Не знам.

— Според вас мъжът ви имал ли е интимни връзки с вашата сестра?

За първи път, без никакво стеснение, тя се извърна към Ален и промълви:

— Той би трябвало да знае това по-добре.

— Аз зададох въпроса на вас.

— Нямам какво да отговоря.

— Кога за първи път възникна у вас мисълта да убиете сестра си?

— Не знам.

— Вчера сутринта ли? Искам да ви припомня, че преди да излезете от жилището си, вие сте взели от чекмеджето на съпруга ви револвера, който се е намирал там.

— Да.

— С каква цел?

Тя отново произнесе:

— Нямам какво да отговоря.

— Започвате както тази сутрин.

— Смятам да държа същото поведение.

— За да щадите някого ли?

Шатон само повдигна рамене.

— За вашия съпруг ли се касае?

И отново същите думи:

— Нямам какво да отговоря.

— Съжалявате ли за вашата постъпка?

— Не знам.

— Бихте ли я повторили?

— Зависи.

— От какво?

— Няма значение.

— Питам се, господин Рабю, дали не трябва да посъветвате в известно отношение вашата клиентка.

— Това зависи от онова, което ще ми каже, когато се видим насаме.

— Утре ще можете да се срещнете с нея, колкото счетете това за необходимо.

Той смачка върха на цигарата си в един пепелник-реклама.

— Господин Поато, разрешавам ви да зададете на жена си всички въпроси, които смятате за уместно да бъдат зададени.

Ален вдигна глава и погледна извърнатото към него лице. Тя чакаше непринудено, без да издава каквото и да е вълнение.

— Слушай, Шатон…

И не каза нищо повече. Той също нямаше какво да каже. Беше се опитал да произнесе тази дума почти като някакво заклинание, надявайки се да предизвика припламването на някоя малка искрица.

Стояха така и дълго се гледаха: тя — в търпеливо очакване, а той — в търсене на думи, които не намираше.

Приличаше на онази детска игра, в която двамата противници се гледат непрекъснато, за да видят кой първи ще се разсмее.

Ала никой от двамата не се разсмя, никой не се усмихна. Ален отстъпи и се извърна към съдията:

— Не, нямам въпроси.

Всички се чувствуваха неудобно с изключение на нея. Съдията със съжаление натисна копчето на електрическия звънец. Навън, в коридора, се чу звън и вратата се отвори.

— Отведете госпожа Поато в килията й.

Да, тя все още беше „госпожа“. Но скоро щеше да стане подсъдимата и накрая да се превърне в обвиняемата.

В стаята беше почти тъмно, трябваше да запалят лампата. Ален чу щракането на белезниците, потропването на високите токове по пода и звука на магнезиевите светкавици.

Когато вратата се затвори, съдията попита Рабю:

— Може би искахте да й кажете нещо, господин Рабю?

— Не. Ще я видя утре.

Когато излязоха навън, журналистите бяха изчезнали и коридорът беше почти пуст.