Затъмнение 2000

10

Казвам се Варго Зловик, на двадесет и пет години съм и съм координатор от трета степен на борда на Майката Земя. Ние, „белите“ сме снизходителни към този удобен израз. Казваме „на борда“ сякаш Майката Земя е кораб, който бразди океана, или ракета, изстреляна в звездното пространство.

Но това е само един израз, приет за удобство, освен че е лъжа. Казвам се Варго Зловик, това е, което мога да кажа за момента. Би трябвало да продължа с описанието на обстановката, да изброя цяла серия от блудкави подробности, неща, които нямат никаква стойност, защото са двусмислени и убягващи. И най-вече да предам усещането за нещо затворено, за една херметична и непроницаема вселена, за нещо метално и студено, където всички се подчиняват на непонятни закони. Всичко както преди.

Преди една година бих могъл да говоря много по-надълго за Еудженио и Ванда. За Ласло и хидропонните вани, за Людмила Зорда. Бих могъл да се впусна в описанието на Големия коридор със светлините му, които вечер стават синкави, за да дадат илюзия за нощ. Или пък… Дори и Залата за знание имаше своите тайнствени и тъмни ъгли. Прашни рафтове и томове, томове, които почти никога никой не разгръща, макар да са пълни със загадки и нерешени проблеми. Преди една година бих могъл да съчиня цяла поема за блестящия прах в пространството, да възпея хора на въздишките под огромния купол, който подхранваше нашите сънища, като инкубатор.

Преди една година. Тогава бях глупав и нещастен. Като днес. Преди една година чезнех по неизвестността или се разпалвах от възбудата на неизмерими догадки, лудешки хипотези, които накрая смразяваха мозъка ми.

Нищо не се е променило. Владимиро Спитцер е само един спомен. Говорим за него, сякаш е бил някакъв израстък, брадавица, изгорена със сребърния нитрат на логиката и на държавните интереси. Но може би всички се преструваме. А Диана Абгрунд… Не зная, имам чувството, че по-висши планове я отделиха от мен завинаги. Или може би е недостижима само заради един мой каприз.

Никога не се случва нищо тук, на борда на Майката Земя. Часовете се точат бавно между служебната килия и всекидневната, на чашка със случайни колеги и после отново самотата в личната килия.

Дори и днес понякога белият цвят на комбинезона, който нося, ме кара да изпитвам световъртеж. Сякаш някой внезапно ме докосва по гърба, за да ме принуди да се обърна и после да насочи срещу мен обвиняващия си показалец. Наистина, ако допреди една година се чувствувах жертва, днес ролите се оказват сменени. Трудно е да се пренебрегне усещането за вина и да продължаваш напред хладнокръвно и с безразличие.

Спомням си онзи път, празничната атмосфера, заведението на стария Булмер: Арсенио Таубер и Солинас бяха получили разрешение да имат дете. Спомням си Людмила, старата, скъпа Людмила, нежна и майчинска, която ме питаше: „Би ли ти харесало да бъдеш бял?“

Тогава бях повдигнал рамене. Днес не бих могъл вече, толкова те са превити под тежестта на тази отговорност, която тогава инстинктивно отхвърлях. Професията на „белия“ не е лесна, макар работата да ни дава чувство на удовлетворение и гордост.

Тук на кърмата заех мястото на Слезек, принуден да се оттегли вследствие на нервно изтощение от прекаленото натоварване в работата. Естествено тук на кърмата всички знаем истината. Знаем какво е станало преди сто двадесет и девет години, в 2010 година на масовото унищожение. Някои от нас, без да прибягват до глупави евфемизми, предпочитат по-бруталния и апокалиптичен израз: краят на света.

С всичко се свиква. Дори и с мисълта, че Майката Земя е само едно самозадоволяващо се атомно скривалище, но не бих могъл да кажа още колко ще продължи това. Все още не зная дори приблизително и други неща. Например не зная в коя определена точка от земното кълбо е разположено нашето скривалище. Не зная дали има и други скривалища и в случай, че има, дали съществува комуникационна мрежа между нашия и другите оцелели острови. Това е правото на най-висшите чинове, тоест на Калиф Върховиня и петимата координатори от първа степен, които са му подчинени.

Йерархията има своите закони, понякога неразбираеми, но със свое право на съществование от момента, в който остават непроменени във времето. Може би така е редно. А боже би не. Не зная до каква степен е добре някои неща да се знаят само на върха. Така както понякога не смятам, че е правилно червените и зелените да мислят, че летят във външното пространство, а не че са затворени в недрата на планетата.

Спомням си безконечните разговори с Уланд, с Лилиев и Рутилио Рогоз. Също с Горски и Покар. Естествено в началото взимах страната на заселниците. Но винаги имаше някой от възрастните, готов да превърне довода в табу. Заселниците биха се разбунтували, ден след ден все повече биха се изкушавали да излязат на открито, нехаейки за предпазните мерки, които ги задържат тук долу.

— Ще разрушат всичко — ми каза един ден Горски. — Мисълта, че отвъд оловните преградни стени няма звездно пространство, а подземни галерии, които могат да ни отведат до повърхността на планетата, би ги накарала да загубят здравия си разум, цялата дисциплина на Майката Земя се крепи на тази необходима лъжа: Щастливото пътуване — една митична цел, която едва нашите правнуци ще могат да достигнат…

А Албенитц добави:

— Ще се разбунтуват и изобщо няма да повярват на аргументите ни, макар да са неопровержими… Вече се случи веднъж, преди много години…

— Аз не се разбунтувах — опитах се да възразя.

— Не го направи, защото не ние ти разкрихме истината, а ти сам стигна до нея. Ти знаеше, че тук на кърмата има едно място за теб, знаеше, че ние всички те очаквахме да го заемеш.

Всички са ме окачвали. Компютърът, този чудовищен механизъм, чието действие ми е съвсем непонятно, ме е държал под контрол още от самото ми раждане. И Людмила ме е контролирала. Людмила е от „трета степен“, но винаги е предпочитала да действува „извън кърмата“, сред екипажа. Ласло също продължава да работи като обикновен работник по хидропонните вани, но и той е от ръководителите. Като него има и други, било от зелената, било от червената смяна, чиито длъжности не бият на очи, но са от жизнено и стратегическо значение.

От четири месеца Еудженио Столер заема кабинета точно срещу мен, от другата страна на коридора. Неузнаваем е. Вечно намусен и мълчалив и не се доверява на никого в работата си.

Веднъж се случи да пием заедно във всекидневната. Насочи чашата срещу светлината и вдигна тост:

— За приятелството, това гадно чувство.

Прекрасно разбирах смисъла на думите му, той можеше да ме упреква за цинизма, с който го бях издал, единствено за да спечеля уважението на стоящите по-горе. А той? По същата причина и той си игра с мен като котка с мишка, той, който знаеше всичко и бе облечен в доверие, докато аз все още се блъсках насам-натам в съмнението, по ръба на бръснача, ще има ли изход, или ме чака унищожение.

Вярно, това е мръсна комедия. И все пак в тази дълга схватка, в това продължително взаимно изучаване и изпитване, в това взаимно недоверие, което отравяше всеки наш жест и дума, бе останало едно малко пространство, тясна ивица искрена зона, където все още беше възможно да се подхранва илюзията за безкористното чувство. Въпреки всичко аз обичах Еудженио. Дори и тогава, когато бълваше сентенции, дори и тогава, когато казваше, че любовта е инстинкт, и събуждаше у мен мъчителната представа за самотната пеперуда, устремена в своето лудешко дирене.

Във всеки случай вече нямам време за този род интимни разсъждения, макар тук на „кърмата“ да няма периоди на хипносън. Когато ми се иска да се любя, викам Людмила, това е най-лесното разрешение. Албенитц ми напомни, че в моето положение на „бял“ мога свободно да търся развлечения както в червената, така и в зелената смяна. Също и на кърмата, но в този случай изборът е много по-ограничен и смущаващ. Албенитц ми препоръча да бъда дискретен във всички случаи.

Много пъти се сещах за Нора Керени. Но винаги си мислех, че Нора не знае да държи езика зад зъбите си. Езика и сълзите си. Тя наистина е плачлива и сантиментална, би превърнала всяка наша среща в мелодрама. По-добре Людмила, тя е по-възрастна и по-уравновесена, а освен това е и „бял комбинезон“. С нея мога да се отпусна, да пия, да споря. И когато настъпи моментът да се разделим, всичко става спокойно, без сантиментални глезотии.

— Какво говорят за мен в червената смяна? — я попитах онзи ден.

Людмила започна да се смее.

— Някои се досещат за истината, но повечето го възприемат като обикновена промяна на смяната. Нора Керени обаче все още не може да се успокои…

Бедната малка Нора. Малка глупачка. Неспокойна, може би влюбена.

Органиграмата е като пирамида. На върха стои Калиф Върховния, човекът, който съхранява най-ревностните тайни на Майката Земя. Истинското му име е Зоран Уйевич, или поне това е името му на борда, т.е. това, което бива наложено от Регистрационната служба, независимо от желанието на родителите. Виждал съм го само два пъти на пленарните заседания, които се насрочват всеки шест месеца. Върховният е мъж на около шестдесет години, среден на ръст и с редки бели коси. Една вертикална бръчка, дълбока като рана, пресича изключително високото му чело. Има светли, студени очи и никога не се усмихва.

Едно стъпало по-надолу е петорката на координаторите от първа степен. Един от тях е Албенитц, останалите се казват Якуб Лиска, Варади и Димко. Освен това и Виорика, една грохнала жена, която се движи в количка, полупарализирана. Някои казват, че сигурно е над деветдесет години. Във всеки случай тя също принадлежи към малката група, която действува заедно с Калиф.

На по-ниско равнище действуват шестнадесет координатори от втора степен. Покар и Горски ми се струват двете най-значими пионки. В този сектор жените са четири. Елена Боровски, за която се говори, че заема много отговорен пост. Останалите три са на средна възраст, като Боровски, водят усамотен живот, те са кисели и склонни да избягват всякакъв контакт, ако не е тясно свързан с работата.

Най на края идваме ние от трета категория. Четиридесет и шест координатори, всичките предимно млади, между двадесет и пет и четиридесет години. Аз и Диана сме най-младите, Людмила е най-възрастната. Общо шестдесет и осем „бели комбинезони“, като се смятат и тези, които работят като „кукумявки“ в червената или зелената смяна, заедно с останалата част от екипажа. Шестдесет и осем „бели комбинезони“, всеки един със задача да координира дейността на определен сектор, със своя степен на отговорност, със своя собствена истина, лъжа и съмнения.

По-рано се питах за неясни неща, като връзката между дума и понятие, между понятие и представа, между представи и илюзии за представите. По-рано се лутах на дъното на пещерата, приемах за истина баналното редуване на сенки и отблясъци. Но после прочетох книги, които ме измъкнаха от догматичния ми сън, размислях дълго и стигнах до това, което се крие зад привидното явление.

Имаше компютър, който ме следеше, имаше и „кукумявки“ с катализиращи функции, готови да регулират действията ми. Всички „бели“ се раждат така. Сега мога и да се присмивам на хора от въздишки, които се смесват под купола на Залата на съзерцание. Гледам звездите, които благодарение на един гениален механизъм блестят непосредствено зад прозрачния купол и аз също мога да кажа на себе си „това са само блестящи точки“, една измама, която поддържа живо пламъчето на надеждата, „облак от блестящи топчета с някой и друг диамант, който блести малко по-силно от другите“, един психологически механизъм, благодарение на който могат да бъдат преодолени лудостта и самоубийството.

Щастливо пътуване! Лъжа, наистина, и все пак е безспорна истина, ако сме склонни да заменим пространството с времето. На последната асамблея Калиф радостно заяви, че през последните шест месеца индексът на радиоактивност е намалял с 0,85%. И Якуб Лиска ни увери, че като се има пред вид периодът на разпадане на криптон 85, на цезий 137, на прометий и стронций 90, като се вземе пред вид, ефектът на разпадане и видът на излъчваната радиация, като се има пред вид… не знам още какво, тъй като Якуб Лиска говореше на технически език, но неясно като висше духовно лице, и подчертаваше термини, които за нас са доста смътни, като рад, рем, кюрий3, миликюрий, микрокюрий, микромикрокюрий и после още единици на цезия, минимално поносима доза, единици на стронция, левкемия, радиоактивен прах, йод 131, калий 40… Е добре, като се има пред вид всичко това, може би след петдесет години обществото на Майката Земя ще може да се изкачи на повърхността при един приемлив предел на риск.

Този ден Щастливото пътуване ще завърши. Ще трябва да започнем всичко отначало, все едно че наистина сме кацнали на някоя от девствените планети от съзвездието Центавър.

Следователно Щастливото пътуване е само една формална лъжа. Вчера, когато в Залата за съзерцание изнасях лекцията си пред петстотин души от зелената смяна, гласът ми беше твърд и ясен, но краката ми трепереха от напрежение. Това беше моята първа лекция, моето официално излизане пред публика. Албенитц ме беше изпратил на разузнаване, искаше да разбере как екипажът ще реагира на тази удивителна новина, че Щастливото пътуване се е съкратило много благодарение на гения на Варади, координатор от първа степен, изобретил потенциометър, който ще утрои скоростта на нашите атомни двигатели. И така ще достигнем целта сто години по-рано.

— Много от вас — извиках аз разпалено — ще стигнат до финала. Чест и слава на Варади, който подчини таланта си в служба на колектива, чест и слава на колектива, който отгледа Варади, чест и слава на всички вас, които сте отдавали и отдавате ден след ден силите си, за да може колективът да израства.

Настъпи суматоха, продължителни ръкопляскания и хаотичен шум от ентусиазирани възгласи, шеговити реплики, но също и горчиви и тъжни коментарии от страна на възрастните. В дъното на Залата, сама, близо до изхода, видях Диана Абгрунд, облечена в своя ослепително зелен комбинезон. Не бях я виждал от една година, защото от една година нарочно я избягвах, което от своя страна правеше и тя.

Но този ден беше различно. Слязох бързо от подиума, като си проправих път сред заобикалящите ме заселници. Една девойка докосна белия ръкав на комбинезона ми и после поривисто ме целуна между носа и устата. Някакъв стар заселник започна да плаче и пелтечи, други ме притискаха в кръг.

— Албенитц — извиках, — Албенитц ще дойде, за да ви говори по-надълго, а после лично Върховния ще ви разкаже всичко, всяка подробност от това чудно откритие…

Трудно ми беше да ги откъсна от себе си. Щастливо пътуване, да, Щастливо пътуване, но Диана вече беше изчезнала зад вратата. Тичах по Големия коридор и всички по моя път се оттегляха встрани, тичах и едва се сдържах да не извикам силно името й. Няколко души точно по средата на Голямото кръстовище ми попречиха да я видя. Завих надясно към Залата за знание, широко разтворих вратата, но там нямаше никой.

Банда глупаци, проклинах в себе си. Върнах се по Големия коридор, този път извървях с бавни и отмерени крачки още двеста метра. После влязох при Тибор, който обслужваше заведението по време на зелената смяна. Беше пълно с хора, почти всички боксове бяха заети. Срещнах стотици погледи и в тях още веднъж усетих двете основни чувства, които заселниците изпитват към нас „белите“: раболепен страх или враждебно презрение, а най-често една смущаваща смесица от двете. Диана седеше в дъното, беше се свила в полумрака на последния бокс с половин бутилка блумар на масата и със запалена цигара.

— Забавно ли ти беше? — попита, без да ме погледне. Гласът й беше сух, леко саркастичен. — Колко дни ти бяха необходими, за да подготвиш речта си?

— Нека да говорим за друго — казах, като седнах до нея.

— Я виж ти колко е важен. Да говорим за друго! А всички идиотизми, които избълва върху онази глупава тълпа? По-рано и ние двамата се числяхме към нея, това е вярно. Но може би тъкмо затова нашето държане заслужава укор.

— Моля те — настоях, — да говорим за друго.

Диана смачка цигарата в пепелника, после наля блумар за себе си и за мен. Със сухи и ядни жестове отвори кутията, взе още една цигара, почука я най-напред от едната, после от другата страна по ръба на масата. След дълга пауза гласът й прозвуча пълен с ненавист и съжаление:

— Добре, да говорим за друго. Това означава да стоим тук тихо, сякаш нищо не се е случило…

— Да, сякаш нищо не се е случило. Да забравим моите лъжи и твоите, да забравим всичко. Бихме могли да започнем отначало, не мислиш ли?

— Невъзможно. Опитах се да те измамя, но се надявах, че няма да попаднеш в мрежата, а ти изтича да ме предадеш, като се надяваше, че с това няма да ми навредиш. Защото ти знаеше. Така както и аз знаех, че ти знаеш. И въпреки всичко червеят на съмнението никога не престана да ме яде. И това ще продължава вечно, дори и да ме обсипеш с всички любовни думи на света…

Преглътнах мъчително блумара.

— Права си — признах неохотно, — всичко се развали още от началото. Този ден се любихме безсрамно и цинично, като два автомата, само за да се подчиним на изкривените и нечовешки правила на Майката Земя и може би в този момент сме се присмивали един на друг, макар че…

— Да, беше много тъжно, макар че… — тя направи нетърпелив жест и ми се стори, че иска да си отиде.

— Остани — почти я умолявах. Бях сложил ръката си върху нейната и жадно търсех очите й — Не е наша вината, че практиката да се вербуват бели комбинезони е такава. Повече или по-малко всички трябваше да се подчиним на това безумно правило за разпознаване, както в античните драми. Не беше ли така и за теб?

— Може би още по-лошо, но сега не искам да говоря за това, което стана преди около две години. Зная само, че изпитах огромно отвращение и тъкмо затова никога не съм искала да живея на кърмата. Предпочитам работата на „кукумявките“, да подбуждам, да внушавам съмнение и после да обработвам съзнанието на тези, които имат достатъчно ум да отгатнат истината. Предпочитам всичко това, вместо да облека белия комбинезон и да държа речи като тази, която ги държа преди малко — цял куп лъжи, концентрат от демагогия и патернализъм…

— Да излъжеш един или да излъжеш хиляда е едно и също.

Диана рязко вдигна глава.

— Не е вярно! Аз събуждам съзнанието, ти го приспиваш. Ти прие системата, без да ти мигне окото, защото си амбициозен като Столер и искаш да се изкачиш нагоре, да докоснеш върховете на властта. Властта, разбираш ли? Тази дума ме кара да потръпвам, това е понятие, което би трябвало да разрушава, вместо да обезсмъртява. Не може да има свобода, не може да има Щастливо пътуване, докато всички на Майката Земя, от първия до последния човек, не узнаят истината. Трябва да имаме смелост за истината! А сега пий и се махай. Остави ме сама, моля те.

11

— Какво ново, Албенитц?

Гласът на Върховния координатор е уморен, ленив. Албенитц изглежда нерешителен, повдига се малко на пръсти и се опитва да овладее нервното треперене на ръцете си.

— Срещнаха се — съобщава. — Срещнаха се, след като се бяха избягвали цяла година.

— Искам да зная какво са си казали…

— Невъзможно — уверява го Албенитц. — Срещата не беше предвидена, не успяхме да поставим микрофони…

Калиф Върховния прокарва пръсти по редките си и съвсем бели коси.

— Дръжте ги под строг контрол. Искам да бъда уведомяван за всяка стъпка, за всяка дума.

Нищо не се е променило. На дъното на пещерата все още се движат сенки, подобни на онези, които по-рано считах за истински. Аз разкъсах булото на привидностите, но лъжата устоява, твърде далеч съм от обективната истина.

Нищо не се е променило. Стана само така, че ноуменът се измести малко по-нататък, извън моя обсег. Излишно е да се насилвам да го преследвам. Би било смешно и измамно: то е като да се опитваш да се освободиш от собствената си сянка.

Може би ако сумирам всичко, сега зная по-малко отпреди. Албенитц не говори, Якуб Лиска не говори, всички мъже, заемащи ключови позиции на Майката Земя, мълчат, затворени в своите черупки. Покар и Горски също са се стаили. Върховният не дава аудиенция на никого, а сред нас, координаторите от трета степен, расте всеобщото недоверие.

Вече не вярвам дори и на йерархията, т.е. вече не зная дали йерархическите стойности отговарят наистина на различните нива на знание. Виорика е координатор от първа класа като Албенитц, но тя е склерозирала, малоумна. Не струва пукната пара. Столер обаче, който заема положение като моето, има вид, че знае много неща. Още когато ходеше като обикновен заселник, всъщност е бил „бял комбинезон“.

А Диана? Веднъж се опита да ме измами. Но кой може да ми каже, че не продължава същата игра?

Поисках помощ от приятеля си Ласло, координатор от трета степен, но изпратен като заселник в червената смяна, за да наблюдава хидропонния отдел. Бяхме колеги в продължение на три години, без да заподозра в него „бял комбинезон“.

Една вечер го завлякох в моя апартамент, предложих му за пиене и той веднага се разприказва.

— Спомняш ли си? — попита Ласло с привидно агресивния си глас. — Спомняш ли си, когато те карах да мислиш, че ваните са повредени? Аз тайно отвинтвах винтовете и после казвах, че е саботаж… Ах, моето момче, уверявам те, че като те виждах със зяпнала уста и смръщени вежди, все ми се искаше да се разсмея…

— Кажи ми нещо за Спитцер — продължавах да го моля аз. — Какво беше открил наистина? А бунтът? Бих искал да узная дали наистина е било скроено от координатора Албенитц. А всички онези бележки с текста, че Щастливото пътуване е невъзможно, кой ги разпространи?

— Може би Спитцер няма нищо общо с това, — отговори Ласло — може би не е откривал нищо и цялата тази история е била само игра, обичайната игра, за да се изпита поведението на кандидатите за бели…

— Разбира се! Но Спитцер го няма вече, умрял в болницата от неизлечима болест, така твърдят. Само че аз направих проучвания и се оказа, че Спитцер никога не е лежал в болницата. Разбираш ли?

Ласло се почеса по врата, сякаш искаше да прогони някакво неприятно усещане.

— Какво да ти кажа! Ако бях на твое място, не бих отдавал толкова голямо значение на този факт. Остави за тези неща да се грижат координаторите от втора степен или дори лично Върховния. Ти мисли само за твоята работа, останалото ще дойде от само себе си…

Не продължих разговора. Напълних отново чашите с блумар и двамата се чукнахме, като се разсмяхме малко пресилено.

— Щастливо пътуване, Ласло.

— Щастливо пътуване, приятелю Варго.

Отново бях сам. В лабиринта.

Тогава поисках помощ от Людмила. Нежната космата топчица веднага дойде да ме успокои.

— Какво, ти има, орле? Какво искаш да знаеш?

— Всичко, искам да зная всичко.

Людмила поклати огорчено глава. Каза ми:

— Съдбата има две лица, или ако предпочиташ два параметъра. Единият е минимален, незначителен и за да бъдем наясно, той е запазения за мен… Съществува и висша съдба, която те очаква независимо от твоята воля, дали ти я желаеш или не, тя е вече писана, предопределена и пред нея можеш само да се преклониш.

— Аз ще подгъна колене само пред безспорността на разума.

— Добре. Но разумът има своите хитрини. Ти си белязан, Варго. Твоята съдба е белязана с печелившия знак.

— Наистина ли? Много са нещата, които не зная, не зная дори имената на родителите си и всичко това е жестоко. Защо трябва да ме лишават от моите корени?

— Защото така е по-добре. Послушай ме, орле, не си разбивай главата в неща, които не са толкова важни… Престани. Какво искаш? Да се любиш? Ето, ще сваля всичко от себе си и ще дойда при теб, както когато беше птиче голишарче, жадуващо да порасне. Искаш ли пак да бъдеш малък?

— Не, искам да зная…

— Какво искаш да знаеш? — ме попита Елена Боровски, като остана с гръб към мен.

Виждах лицето й отразено в огледалото: дълги и вълнисти бели коси, гладка като порцелан кожа на лицето и един странен блясък на примирение в очите.

— Ето — й казах — тук долу, в недрата на планетата, сме като в капан и аз се питам дали наистина са изминали сто двадесет и девет години… Питам се дали наистина е станала катастрофата-война с всичките й последствия. Понякога се питам дали цялото това наше страдание не е излишно тегло…

Тя се обърна рязко с разгневено лице. Продължих:

— Питам се: а ако всичко това не отговаря на истината? Да предположим, че това е една лаборатория, една изкуствено обитавана среда, за да се изучат реакциите на човешкия род, заложен за среден и дълъг срок… един експеримент, започнал кой знае кога, и в който аз представлявам само един стадий, една неясна брънка във веригата, една кукла, или ако щете опитно животно…

— Излез от тук, Варго Зловик!

— Един момент, Елена. Не аз предизвиках този разговор. В продължение на една година ти ме гледаше така, сякаш бях прозрачно стъкло. И после… съвсем неочаквано ме покани тук в апартамента си, за да ме разпитваш, искаш да знаеш, внезапно започваш да се интересуваш и от най-съкровените, най-интимните ми мисли. Питаш ме дали съм щастлив, или дали има нещо, което да ме смущава. И аз се разкривам, разголвам дори онова, което във всеки случай трябва да остане скрито и необезпокоявано в мен…

Елена сложи пръст на устните си.

— Замълчи, Варго. Исках да бъдеш тук, до мен, но не за да говорим за толкова сериозни неща. Желаех само твоето присъствие, не разбираш ли?

Моето присъствие. Не, това по-скоро бе обичайната клопка, съдбата, тази проклета съдба, за която говореше Людмила. По-добре да избягам. По-добре да затворя очи и уши, да се измъкна навън мълчаливо, да забравя, че съм „бял“, че съм на борда на Майката Земя, че съм под земята, да забравя всичко.

— Щастливо пътуване — казах. И се обърнах към изхода. Но в момента, в който ръката ми улови отварящия механизъм, Елена ме хвана за раменете.

Усещах как развълнувани, гърдите й докосват гърба ми, красивите й ръце, протегнати под мишниците ми, се издигаха нагоре като пипала, търсещи лицето ми. Пръстите й ме докосваха по косите, галеха ме по веждите, по скулите, по очертанията на устните. Като ръце на слепец.

— Не разбираш ли? Желаех само твоето присъствие.

След един миг тя беше вече в прегръдките ми. Гласът й, натежал от хиляди несподелени желания, ме караше да полудея.

— Бъди разумен, моето момче. Не виждаш ли белите ми коси? Но какво правиш? Какво ми говориш!…

Аз й казвах:

— Ти си най-хубавата жена на цялата Майка Земя. Твоите коси са най-дългите и най-красивите, а ръцете ти, очите ти, устата ти…

— Бъди добър, Варго. Бих могла да ти бъда майка…

— Какво значение има това, ти ми харесваш такава, каквато си…

С нетърпелив жест почти разкъсах леката материя, която покриваше гърдите й. И точно в този момент усетих пробождането от десет кинжала, ноктите й се впиха и оставиха по лицето ми дълбоки, успоредни драскотини.

— Глупак! Ти не разбираш ли, че аз наистина съм твоята майка! Аз съм твоята майка, която те е носила в утробата си и те е родила…

12

Малки, много сме малки. Вероятно само ларви на малки насекоми, съвсем малки купчинки от клетки, незначителни структури. Утре ще настъпи нов ден и пясъчният часовник ще пропусне през стеснението само пясък и кръв, ще изтече прахът на времето, което влачи след себе си наниз от уморени, може би измислени спомени. Две са хубавите неща: да пия и да спя, да пия и да спя…

Кой ходи там?

Приятели. Приятели и неприятели. Във всеки случай те са малки, безкрайно малки. Животинки, които не ти причиняват нищо лошо, само лек сърбеж и ленивото желание да ги смачкаш всички на стената.

Наистина са малки. В мозъка ми лудува едно дяволче, което не е склонно да прощава. Ще паднат всички глави, това е сигурно. Всички, моята също.

Кой ходи там? Лабиринтът няма скрити подземни ходове, призивът се носи от коридор в коридор, разсейва се, затихва и умира. Умира, вярно. Но моите призиви са повече от хиляда, хиляда примки на шията, хиляда възглавници върху устата, хиляди струйки, които вечно жадната земя попива.

— Какво има, Албенитц?

— Варго се срещна с Ласло. Случаят Спитцер продължава да го измъчва. Направил е проучвания в болничния отдел и по малко навсякъде…

Калиф Върховния свива загрижено юмруци.

— Това момче е много проницателно — отбелязва с тон, който изразява и разочарование, и гордост. — Само една погрешна стъпка и ще бъде загубен за себе си и за нас.

Неподвижна, в средата на стаята, стои сгушена в стола си на колелца. Обърнала ми е гръб, раменете й са увиснали и извити като на прилеп.

Виорика, казвам шепнешком, и едва не запявам. Виорика, Виорика, кажи ми истината. Настоятелният глас на дяволчето, което се е настанило в мозъка ми като у дома си, се удря по стените от пластмаса и метал, кажи ми истината, кажи ми истината, горе на тавана светлината сякаш конвулсивно потрепва, после внезапно изгасва.

Количката се завърта на 180°. Виорика има фосфоресцираща кожа, ледени клепачи и серни цветенца около устата. Виорика, повтарям шепнешком, кажи ми истината. Но тя бавно кимва отрицателно с глава. В тъмното се вижда само жълтият й череп, който се клати като махало. Виорика, толкова си стара, Виорика. Толкова си стара, че не би ти струвало нищо да ми кажеш истината. Е, хайде, говори. И утре е ден и пясъчният часовник ще отмерва пясък и кръв. Виорика, ти, оглупяла старице, която знаеш нещата, без да осъзнаваш, че ги знаеш…

В мига, в който стягам примката около шията й, избухвам в смях. Виорика, Виорика. Представяла ли си си някога тази шега? Сега ще те удуша, да знаеш. Но преди това ще ми разкажеш всичко.

Жълтото, фосфоресциращо лице на Виорика започва още по-силно да фосфоресцира, но старицата не се страхува от мен, усмихва се, сякаш примката около шията й е гирлянда от цветя.

Виорика, отвратителна вещице. Започвам силно да клатя количката и вдървеното старческо тяло подскача при всяко раздрусване; Хайде, разкажи ми всичко отначало, искам да зная в коя година сме, истинската година, искам да зная от колко време сме затворени тук вътре, да зная как получаваме кислород, защото аз съм си направил сметките, знаеш ли? Кислородът, произведен в лабораторията от зелено клетъчно водорасло, не е достатъчен и аз не вярвам на приказките за параболичните огледала и за слънчевата светлина, която се отразява от огледало в огледало, не вярвам нито дума и на онова, което разправя Якуб Лиска, когато говори за радиоактивния прах, за Рад, Рем и Кюри. Вие, координаторите от първа степен сте тези, които контролирате сондите, които излизат на повърхността. Истината я знаете вие, само вие…

А сега какво предпочиташ? Мога да те удуша постепенно или пък да счупя врата ти с един удар и да те даря с по-бърза смърт. Това няма ли значение за теб? Е добре, тогава ще ви убия всички.

Виорика повдига рамене и в жеста й се чете пълно безразличие. Виорика, вдетинена старице, за теб няма значение, че ще умреш, защото си живяла дълго! В този момент сто алармени звънеца надават вой, постепенно светват червени и виолетови лампички, настъпва адски шум, сякаш подът и таванът се тресат.

Виорика се смее, повдига вдървената си ръка и бързо движи устни, но от устата й не се отронва звук. И очите й се смеят със злокобна ирония, сякаш иска да ми каже: аз ти говоря, моето момче, отговарям на всички твои въпроси, но ти не разбираш, не можеш, все едно че си глух.

Тресе ме. Силният звук на акустичните сигнализатори заплашва да спука тъпанчетата ми. Сграбчвам облегалката на стола и изтласквам Виорика вън от стаята, преминаваме по целия страничен коридор, пресичаме квадрата на кърмата, преградната решетка, която изолира нашия сектор, на „белите“.

Няма никой, нито един офицер от охраната и всички магнитни врати са отключени. Ще те поразходя малко, стара мършо, ще те заведа там, където не е шумно, в Залата за знание, и там ще ми разкажеш цялата си история, от начало.

Големият коридор също е пуст, както винаги посред нощ. Но в дъното, там, където започва Залата за съзерцание, се вижда зелена, мигаща светлина. И изведнъж, без причина, една мисъл ме пронизва. Не мога да разбера защо, но ми се струва, че там в дъното на коридора стои Столер. Сигурен съм, така както съм сигурен, че съществувам, и тогава започвам да викам, вдигам шум, обажда се дълбокото и все по-бързо повтарящо се ехо. Акустична халюцинация ли е, Столер, или игра? Столер, ти ли си? Отговори, Столер. Какво правиш там в дъното на коридора?

Тишина. Но все едно, че ми е отговорил. Столер, имам нещо за теб. Бъди готов да я посрещнеш, ядосай я малко и после ми я върни обратно. Бутам количката и навеждайки се, ускорявам крачка, после с все сила я изтласквам, като я запращам по коридора.

Викът на старицата разтърсва мозъка ми, чува се дългото свистене на колелата по метала, който скърца, редуват се глухи удари по стените на коридора, после далеч отеква приглушен стон, там, където лампите, защитени в синьо, не ми позволяват да видя.

Столер! Пристигна ли старицата? Затегни малко примката около шията й и я попитай какъв е бил краят на Владимиро Спитцер. Столер, чуваш ли ме?

Нов стон и ръмжене в дъното на коридора. После отново чувам шума на колелата, в синкавата мъгла виждам една жълта, викаща точка, която се приближава бързо и става все по-голяма, както и един малък серен череп, после съсухрената фигура на Виорика връхлита отгоре ми. Хареса ли ти разходката? Сега ще направиш още една, но преди това ще ми кажеш за Спитцер. Обзалагам се, че на моя приятел там в дъното си разказала всичко. Хайде, кажи ми на мен истината. Наистина ли умря от неизлечима болест, неочаквано? Или Спитцер знаеше много неща и е свършил преждевременно в крематориума…

Виорика, Виорика, кажи ми за водата. Тази, която пием, наистина ли е обеззаразена? Кажи ми за тръбите, които водят навън, и къде са разположени асансьорите. Не искаш ли да отговориш?

Старицата движи устните си, преструва се, че говори, но гласът й представлява сдъвкан въздух. Ей, Столер! Тази не говори с мен. Опитай се да разбереш кой е бил баща ми, толкова е стара, че не може да не знае… Отново блъскам количката, запращам я далеч надолу по коридора. Този път викът е по-силен, почти заглушава тъпите удари по стената.

Столер! Защо мълчиш, Столер? Зная, че сега старицата говори, вие говорите за мен, мърши такива, искам и аз да зная, искам да зная всичко, отговорете!

Усещам крайниците си като вдървени, тежки като олово. И да вървя ми е трудно, мъчително. Стъпките ми отекват по металния под, а синкавите светлини са станали още по-мрачни, И гласът ми излиза с усилие от гърлото. Столер, пристигам, след малко ще дойда при вас, ще убия и двама ви със собствените си ръце.

Но когато пристигам там, почти пред входа на Залата за съзерцание, намирам само Виорика в количката й. Никаква следа от Столер.

Аз бях, ми казва Диана Абгрунд, като излиза на светлото от един тъмен вход. Не казва нищо повече, от устата й не излизат думи, а само червени и оранжеви балончета, разноцветни и леки, също като тези, които излизат от устата на Виорика, те се издигат и спущат, носят се по целия коридор, като се пукат при най-лекия допир. Носи се суха миризма на озон. Последното нещо, което виждам, е мъртвешката ръка на Виорика, която бавно се повдига на височината на главата, за да хване кичур бели коси.

Събудих се целият облян в пот. Бръснех се, а огледалото отразяваше едно уморено и уплашено лице. Съновиденията ми бяха още живи, в тъпанчетата ми продължаваха да отекват зловещите грачения на старицата и глухите удари на количката по стените. После интерфонът заграчи и това за мен бе като второ събуждане.

Дълго се колебах: смътно чувствувах, че повикването беше свързано със съня ми. Някой кроеше нещо зад гърба ми, бях сигурен. Но разбирах също и абсурдността на бягството, колко глупав щеше да бъде всеки опит да се измъкна от тази злокобна игра, която надвисваше над мен.

Примирен натиснах бутона на звуковия канал. Беше женски глас, слаб, несигурен и веднага си помислих за Виорика, която ме търсеше за…

Беше Диана.

— Ти ли си, Варго? Трябва да говоря с теб колкото се може по-бързо.

— Защо? Какво се е случило?

— Мисля, че открих къде е свършил Владимиро Спитцер.

13

— Виждаш ли — ми казваше тя с тихия си и предпазлив глас, страхуваща се вечно от недискретни уши. — Извиках те и ти дойде, сега аз говоря и ти ме слушаш стоиш тук и сякаш гълташ думите ми. Нали е интересно това, което ти разказвам?

Бях в нейната килия, същата, която преди принадлежеше на мен и Спитцер, а после на мен и Диана. Всички жилища са еднакви, но бих познал сред хиляди други тази, която ми бе принадлежала толкова време, дори само заради някои надлъжни черти по масата, някои петънца по стените и пода, разположени по такъв начин, че да предизвикват в съзнанието неясни, човекоподобни фигури.

— Виждаш ли — продължаваше Диана все така тихо, предпазлива както винаги. — Сега ние сме тук и говорим, аз съм „бял комбинезон“, значи шеф, ти също си шеф, но… Изобщо, вече сме съучастници!

— Разкажи ми за Спитцер — прекъснах я. — Каза ми, че знаеш какъв е бил краят му.

— Да, разбира се — увери ме Диана. — Но почти се страхувам да ти го кажа.

Вече губех търпение.

— Преди година ми разказа куп измислици по повод Спитцер…

— Албенитц пожела така… Истината е, че аз едва познавах Спитцер, той никога не бе разговарял с мен. Нито пък с другите, той никому не се доверяваше…

— Изобщо как е свършил?

Диана нетърпеливо разпери ръце:

— Ти не знаеш какво рискувам, като ти се доверявам.

— Ти не рискуваш абсолютно нищо, играеш прикрито като миналия път. Във всеки случай твоите тайни са повърхностни: аз зная много добре къде е свършил Спитцер.

Изненадата по лицето й изчезна след миг.

— Е, хайде — рече предизвикателно. — Кажи, щом си толкова добре информиран.

Вдигнах очи към тавана.

— Владимиро Спитцер е горе, навън, ако искаме да бъдем по-точни. Изкачил се е на повърхността преди една година. Не зная как го е сторил и нямам доказателства за това, което твърдя, или по-скоро мога да набавя косвени доказателства, ако е истина, както се оказва, че Спитцер никога не е бил болен, никога не е бил в болницата, никога не е умирал и не е бил кремиран. Следователно, след като не е на борда, къде искаш да бъде?

В очите й премина сянка на страх.

— Но какво знаеш за това? Да не би да си разследвал случая Спитцер и след назначаването ти за координатор?

— От този момент повече от всякога.

— И до какви заключения стигна?

— Вече ти ги казах. Спитцер се е изкачил на повърхността и ни е оставил тук да гнием.

Диана мълчаливо отпи от чашата си. Израженето й както винаги бе загадъчно, ирония и отчужденост, смесени с външните белези на безпокойството. После изпразни чашата все така мълчаливо и бутна бутилката към мен, търпеливо очакващ думите й.

— Е, добре — избухна на края. — Ти позна и този път. Ти винаги познаваш, пристигаш винаги преди другите…

— Разказвай! — прекъснах я нетърпеливо.

— Ти позна, казах ти. Спитцер е навън, за него Щастливото пътуване е свършило…

— Искам да зная как е излязъл — казах през зъби.

Диана стана, погледна към стенния часовник и загаси музикалния дифузор, който до този момент беше включен, за да бъде по-сигурен разговорът ни. После бръкна в единия джоб на зеления си комбинезон.

— Ела — каза. — Ще видиш със собствените си очи.

Големият коридор беше доста многолюден, както винаги в този час. Редовната работна смяна беше свършила скоро и всички се шляеха или се спираха по кръстовищата на коридорите пред заведението и близо до входа на Залата на съзерцание.

Следвах Диана, която с бърза стъпка успяваше да разбута тълпата и да заобиколи задръстванията. Къде ли по дяволите ме водеше? Много от зелените комбинезони се отстраняваха почтително, когато минавах покрай тях. Тази форма на почтителност ми досаждаше, така както ме ядосваше и поздрава, който ми отправяха.

— Щастливо пътуване, координаторе!

Отговарях с несигурен глас и сведени надолу очи, сякаш не можех да скрия срама, който се надигаше в мен.

После Диана тръгна по един коридор вляво и стигна до дъното, където се откриваше правоъгълна площадка.

— Тук сме в сектор В–45 — каза. — Работя тук от две години, откакто съм координатор…

Дойде ми наум, че и Еудженио Столер бе работил с прекъсване в този сектор.

— Трябва да е важен — отбелязах.

— Естествено, това е склад за химически материали, има резервоари и резервни части за атомните апаратури. Но има и друго…

На по-дългата стена на това правоъгълно пространство имаше три врати. Двете бяха нормални за човешки ръст, но третата беше широка и плъзгаща се, за да могат да преминат през нея и по-обемисти материали.

— Да влезем — подкани ме Диана, като отвори една от двете по-малки врати. — Внимавай да не се издадеш.

Никога не бях идвал в сектор В–45. Тази зона от Майката Земя беше извън моя обсег и съвсем не ми беше позната. Но след като влязох, не забелязах нищо необичайно: обикновен склад с високи рафтове, претъпкани с контейнери с етикети, големи полици, на които имаше наредени каси, торби и различни материали.

Вътре видях един възрастен човек. Беше слаб, със сиви коси и големи торбички под очите. Беше се свил на една металическа стълба зад стелажите, с регистър в ръка.

— Щастливо пътуване — поздрави, когато минахме покрай рафтовете и стигнахме до него.

Диана отвърна на поздрава, а после добави непринудено:

— Придружавам координатора Зловик в дъното на отделението, а после ще се качим и горе. Трябва да провери работата, извършена вчера от бригадата по поддържането.

Когато стигнахме в дъното на склада, завихме надясно, после наляво и после пак наляво. Нямаше никой.

— Кой беше този човек — попитах, само за да наруша дългото мълчание. — Мисля, че го познавам, поне зрително.

— Казва се Мирек и е добър заселник. Харесва му работата и от време на време дава и допълнителни дежурства…

— Столер също работеше тук понякога, когато стана координатор.

— Да, и Спитцер също — заяви Диана, като спря. — Той също от време на време: обичайната му работа беше в бригадите по поддържане…

Хванах я за ръката.

— Спитцер… — прекъснах я рязко. — И той ли беше координатор?

— Не, не вярвам, но вероятно щеше да стане, ако…

Замълча и за миг се ослуша, сякаш искаше да се увери, че никой не идва.

— Това е моят кабинет — каза, като посочи една обикновена сива врата. — Моя и на Магдалена Раб от червената смяна. А това е асансьорът, който води до горния етаж, където е разположен истинският склад.

Тя плъзна широките врати и ме бутна вътре. Асансьорът се издигна бавно с бръмчене на не повече от три метра. Последва изщракване, след което спря окончателно. Диана отвори вратата: намирахме се на горния етаж на склада.

— Работи, нали?

— Да, разбира се, защо да не работи? — измънках аз, по-скоро объркан от нейния начин на действие.

Диана затвори вратата и пак слязохме на долния етаж.

— Трябва да вдигнем малко шум. Имам пред вид Мирек. Сега да изпробваме асансьора за особени случаи.

Не ми даде възможност да й отговоря. Извади от джоба си магнитен ключ и отвори една желязна врата, боядисана в жълто. Кабината на асансьора беше тясна, можеше да побере двама или в най-добрия случай трима души.

— Разгледай добре таблото — каза.

За мен в таблото нямаше нищо особено. Но докато го разглеждах внимателно, забелязах, че освен бутоните за изкачване, за слизане, за спиране и алармения бутон имаше и един син бутон с надпис.

Диана натисна бутона за изкачване и за три секунди отново се намерихме на горния етаж, после натисна бутона за слизане и се върнахме долу.

— Достатъчно — изръмжах, — ти ме водиш за носа.

— Съвсем не, мили. Показвам ти какво е направил Спитцер, за да излезе. Хайде, натисни два пъти синия бутон, после белия за изкачване и после отново синия…

Погледнах я силно смутен. Имаше някаква странна възбуда в гласа на Диана.

— Размърдай се, страхливецо. Казах синьо, синьо, бяло и пак синьо.

— Но синият бутон е в случай на тревога! — отбелязах.

— Не, скъпи. Аларменият бутон е червеният. И хайде, успокой се… Тревога при непредвидени обстоятелства не означава нищо, ясно е, че става въпрос за някакво прикритие.

Останах неподвижен. Тогава тя ме бутна настрани и натисна бутоните със същата последователност, която ми беше подсказала. За моя голяма изненада асансьорът се задвижи странично, стори ми се няколко метра, после започна да се изкачва вертикално, пет десет, двадесет секунди, а може би и повече. Когато спря, двете крила се отвориха сами. Пред нас се откриваше метална площадка и желязна стълба с напречни летви, забити направо в стената. Диана ми посочи едно място, където някой, използвайки абразивен материал бе изписал инициалите В. С, а над тях имаше вертикално насочена стрела.

Едвам сдържах вика си на учудване и инстинктивно направих крачка напред, сякаш за да изляза от асансьора и отида на площадката. Диана ме задържа.

— Внимавай! Изглежда, на тази височина асансьорът е настроен автоматично. След малко вратите сами ще се плъзнат и ще се върнем долу, без да натискаме никакъв бутон.

14

— Нещата се ускоряват, Калиф. Варго и момичето са открили единия от асансьорите за особени случаи, този е сектор В–45. За него загадката Спитцер вече не съществува.

— Има ли друго, Албенитц?

— Мисля, че да. Имам впечатление, че младежът съвсем не е спокоен. Той и момичето сигурно кроят нещо.

В кабинета си тя ми разказа всичко. Предишния ден дошла бригадата по поддържането, за да провери апаратурите в отдела. С магнитния ключ тя отворила вратата на аварийния асансьор, бригадирът сам налял масло в отворите на тръбите, за да ги смаже, и два пъти се изкачил до горния етаж. После отворил командното табло и за да работи в безопасност, изключил тока, като свалил шалтера.

Точно тогава тя видяла техника да затяга няколко болта, да се консултира с един малък циклостилен наръчник и после да борави със синия бутон.

— Какво правиш? — попитала тя заинтригувана.

— Проверявам бутона за тревога при авария.

А тя повдигнала рамене и му казала:

— Завиждам ти, че можеш да се оправяш сред тая бъркотия от жици.

А той:

— Не е трудно, трябва само да следваш инструкциите от наръчника. Например тук се казва: „За да се провери алармената инсталация, е необходимо най-напред да се изключи тока, като се свали черният шалтер, и после да се натиснат последователно бутоните син-син-бял-син. Ако мрежата е изправна, ще светне зелената лампичка на устройството, захранвано с батерии, което е свързано с командно табло.“ Ясно, нали? Във всеки случай в момента аз правя именно това…

Бригадирът й казал това или нещо подобно и после… После работниците от бригадата по поддържането си отишли, тя заключила вратата на аварийния асансьор и кой знае защо започнала да мисли за този смешен начин на осъществяване на проверка, без всъщност да бъде извършена истинска проверка. Мислила целия следобед. А надвечер, към края на смяната, дошъл координаторът Горски.

— Ще ида да хвърля един поглед на горния етаж — казал.

Вътре нещо я боднало, тя почти се ядосала, защото, дявол да го вземе, тя, един „бял комбинезон“, вече била извършила проверката и не можела да проумее защо била необходима тази проверка на проверката, като в края на краищата в сектор В–45 нямало нищо важно.

— Последвах го — каза Диана. — Той не усети нищо. Видях го да отваря асансьора за особени случаи със своя собствен ключ. Чух много ясно шума на скрипците в движение, но пътуването му се оказа дълго, Варго, много по-дълго от времето, което е необходимо, за да се стигне на горния етаж… За миг прозрях истината: Горски беше дошъл да провери истинското действие на асансьора. И така, след като Горски си замина, аз също пожелах да опитам, спомних си последователността на бутоните син-син-бял-син и се изкачих горе, където беше и ти, там, където се намира стълбата с инициалите на Спитцер и стрелката… И докато стоях така вцепенена и гледах, асансьорът изщрака и ме отнесе надолу.

Тя запали още една цигара и вдигна крака на бюрото.

— Вярваш ли ми? — попита след дълга пауза. — Правдоподобна ли ти се вижда тази история?

— Разбира се! — възкликнах аз нападателно или по-скоро язвително. Правдоподобна беше и историята, която ми разказа преди една година…

Диана изпъшка, въздъхна продължително, после примирено повдигна рамене. Грешах, като се отнасях по такъв начин с нея, внезапно осъзнах това. Тогава отидох до нея и я сграбчих за китките, като я принудих да се изправи.

— Вярвам ти — й казах, като я целунах продължително. В края на краищата нейната история беше потвърждение на онова, за което аз от своя страна се бях досетил. Попитах я какво я е подтикнало да ми разкаже за своето откритие.

— Самотата — отговори. — Самотата и страхът. Не можех да пазя тази тайна само за себе си, чувствувах нужда да я споделя с някого, а ти… ми беше казал, че искаш да започнеш всичко отначало, да забравим твоите лъжи и моите. Били сме много глупави, Варго, че бяхме далеч един от друг толкова дълго време…

Говорихме дълго, за да стигнем и двамата до някои определени позиции.

Първо: Спитцер е разкрил истината по време на поддържането на инсталацията в сектор В–45. Вероятно още преди това е долавял интуитивно, че Майката Земя не е космически кораб. Спитцер не е споделил с други своето откритие поради естественото недоверие спрямо когото и да било. Но поискал да взема допълнителни смени в сектора В–45, очевидно за да може да си набави ключ и изучи на спокойствие асансьора за особени случаи.

Второ: В един прекрасен миг Спитцер изчезва, т.е. напуща Майката Земя и се изкачва на повърхността, след като е оставил няколко послания, които не са получени, може би защото веднага са били иззети от „белите“. После Албенитц и другите координатори от първа степен решават да разпространят историята, че Спитцер е бил конспиратор, един луд, който е смятал, че космическият кораб се е отклонил от курса.

Трето: Спитцер се е изкачил на повърхността, нехаейки за радиацията.

— Защо, мислиш, го е направил? — попита Диана, а после допълни: — Естествено, не за да се самоубие.

— Да, наистина, по-логично е да се предположи, че ако Спитцер се е изкачил, то е, защото е знаел добре, че не рискува нищо.

— И все пак там горе е смъртта — заяви Диана. — Поне така казват.

— Смърт е имало по-рано — казах аз, — преди много време. В началото всички са знаели, че Майката Земя е само едно огромно противоатомно скривалище. Не е можело да бъде другояче. Може би с течение на годините някой е загубил главата си, може би е имало бунтове, хора, които са искали да се върнат на повърхността, защото не са вярвали на това, което са им казвали ръководителите. Измамата започнала, когато са установили двойните смени и всички по един или друг начин са били убедени, че се намират на борда на колосален кораб, движещ се в посока на Проксимата на Центавър. Как са успели ръководителите да убедят всички така изведнъж, аз не зная. В достъпните архиви документите и хрониките стигат всички до една и съща дата, а истинската история на Майката Земя знаят само тези, които са на върха. Във всеки случай на осведомителните доклади на Якуб Лиска аз не вярвам.

Диана отново седна, но за малко. Пак започна да нервничи, нещо, което я принуждаваше неспокойно да ходи нагоре-надолу из стаята.

— Аз също съм настроена скептично — съгласи се тя. — Какво мислиш, че има там горе?

— Там горе е животът, Диана, свободата! Калиф и кликата на координаторите от първа степен ни задържат тук долу под фалшиви претексти. Ти проверявала ли си някога перископите? А сондите? Виждала ли си някога системите за пречистване на водата? Виждала ли си някога озонаторите? А за безуспешните радиовръзки можеш ли да кажеш нещо? Истината е, че ние сме изолирани както по-рано, когато бяхме обикновени заселници. Властта е в ръцете на избраници.

Диана нетърпеливо повдигна рамене.

— Властта… — въздъхна тя полугласно. — Кажи ми какво мислиш, Варго. Можеш да бъдеш искрен, вече сме свързани с двойна нишка… Защо Калиф трябва да ни държи всички тук, размахвайки пред лицето ни призрака за смъртната радиация?

— Защото желае властта, не разбираш ли? Последния път, когато се видяхме, ти грубо ме изгони, като ме обвини, че съм славолюбив, защото ти се бях сторил такъв, тоест че съм искал да се изкача по стълбата на властта. Ти знаеш какво се крие зад тази дума, познаваш неизлечимата болест на човешката душа. Тук на борда на Майката Земя властта се крепи на умението, но също и на обсебването на знанията. Ние имаме власт над заселниците, защото знаем неща, които заселниците не знаят. По същия начин Калиф и кликата му имат власт над нас, а следователно и над всички, защото имат монопол над основните апаратури, а освен това заемат и стратегическите места на Майката Земя. Ако всички се изкачим на повърхността, тяхната власт незабавно ще изчезне…

— Но разбира се! — възкликна Диана. — Преди да започнем да строим отново там горе, ще ни е необходим един не съвсем технологичен период. Знае се добре, че в състояние, по-близо до природното, някои от шефовете ни не ще имат сегашната си власт… Калиф, Албенитц и другарите им не ще могат да се наложат над физическата сила, над младостта и ентусиазма да започнем всичко отначало.

— В известна степен е така, както ти казваш, без да се смята, че там на повърхността, дори на стотици километри разстояние други хора, излезли от други скривалища, също са могли да положат начало на това общество без закони, което е логичният изход на нашата доктрина — обществото, за което човек винаги е мечтал. После има и още една хипотеза, може би налудничава, но не и невъзможна. Кой ти каза, че ние не сме опитни животни на един колосален античовешки експеримент, кой знае… експеримент, чиято цел е да се установи колко поколения наред може да издържи човешкият вид, натъпкан и напълно изолиран в една затворена обитаема среда…

Диана поклати глава смутена.

— Такъв дългосрочен опит не би имал смисъл.

— Разбира се, че има! — извиках уморено. — Човекът е бил на Луната, на Марс. Може би е рискувал и на други, по-далечни планети, а междувременно е лелеел мечтата да достигне звездите. Теорията на едно пътешествие, което продължава поколения наред, може да се изучи на масата, на издръжливостта на този материал, който се нарича човек — не. От тук и необходимостта от опита от едно въображаемо пътуване, което да продължи десетки и десетки години.

Диана продължаваше недоверчиво да клати глава.

— Това е само предположение — продължих. — Ние не знаем съвсем нищо, но връх на всичко би било, ако докато ние стоим тук и гнием, Калиф и другите от време на време се изкачват на повърхността и в хелитаксита отиват да се забавляват в онези луксозни заведения, които сме виждали в някои филми…

— Престани, Варго! Това са безпочвени хипотези. Кажи ми по-скоро какво си намислил.

Чувствувах се уморен и се бавех с отговора, но не защото не исках да споделя с нея своите намерения. Бавех се така от леност, една моментна мудност, която обвиваше всяко мое намерение.

— Онзи ден разбрах коя е майка ми.

Диана скочи на крака ужасена.

— Не е възможно — извика, — никой не бива да знае кои са му родителите, това е недопустимо в структурата на нашето общество.

— И все пак аз узнах коя е майка ми…

— Не ми го казвай, Варго.

— И защо не би трябвало да ти кажа? Майка ми е Елена Боровски, координатор от втора степен.

Тя остана замислена няколко секунди. После вдигна глава като замаяна.

— Приличате си — каза. — Същите бели коси, нейните са съвсем бели, казват, че са били такива още когато е била млада, а ти…

— А аз съм на двадесет и пет и ще бъда напълно бял най-много след две години. Искаш ли да знаеш как го направих?

— Кое?

— Да узная, че Елена Боровски е моята майка.

— Не, Варго, засега не искам да зная. Сега трябва да говорим за нещо по-важно. Аз…

Прекъснах я.

— Тази нощ сънувах сън — казах, сякаш говорех на себе си. — Сънувах, че аз и Столер играем с Виорика, сякаш тя беше топка. Подавахме си стола й на колелца от единия край до другия на Големия коридор. После Столер вече го нямаше, ти беше заела мястото му и аз исках да узная от старицата кой е баща ми, но тя не говореше, от устата й излизаха само пъстроцветни балончета. По едно време вдигна слабата си като на скелет ръка и стисна кичур от белите си коси…

— Наистина странен сън — отбеляза Диана. — А също и впечатляващ.

— Да, през целия ден съм мислил за тази подробност с кичура коси. Старата Виорика е с побелели коси, но няма нищо странно, като си помислиш, че е на деветдесет години. Но освен старците кой тук на борда е със съвсем бели коси?

— Елена Боровски и…

— Хайде, кажи го!

— Елена Боровски и Калиф Върховния.

— Точно така — отбелязах аз. Майка ми и баща ми. Но може би сънищата не означават нищо. Може би е достатъчна само майка ми, а Калиф да няма нищо общо с моите рано побелели коси. По-добре така, защото го мразя!

На бюрото имаше блумар. Диана отново напълни чашите и пак започна да ме атакува.

— Какво си решил, Зарго?

— Тази нощ ще изляза — заявих хладнокръвно, без ни най-малко колебание. — Ще отида при Спитцер.

— А ако там горе под влияние на радиацията са възникнали чудовищни форми на живот.

— Не вярвам. Нима ние сме чудовища? И все пак повече от век пием вода, която идва от повърхността. На историята с пречиствателите никога не съм вярвал.

— Тази нощ… — въздъхна Диана. И се приближи до мен като изплашено животно.

— Да, тази нощ. И ти, разбира се, ще дойдеш с мен. Не ми ли каза, че между нас двамата всички любовни думи на света биха били излишни? Това означава, че ще се оставим на фактите. Ще дойдеш с мен и веднъж излезли навън, е, добре… ще бъдем принудени да се доверяваме един на друг. Завинаги.

— Наистина ли завинаги?

— Завинаги.

15

— Можехме да ги спрем — каза Якуб Лиска, като спря да се разхожда около бюрото на Калиф.

— Без съмнение — съгласиха се в един глас Димко и Варади. — Имахме на разположение три часа, за да предотвратим всяка инициатива.

Виорика седеше е своя стол на колелца съвсем близо до Калиф. От другата страна прав стоеше Албенитц. Вече от два часа целият генерален щаб на Майката Земя се бе събрал в късната нощ.

Калиф беше посивял, лицето му — подпухнало, а плещите му се бяха превили от умора и страдание. Гледаше ръцете си, стискаше ги в юмруци и после пак ги отваряше в един повтарящ се жест на униние.

— Можехме да ги спрем — каза още веднъж Якуб Лиска. Приближи се до бюрото на Върховния. — Слушай ме, Калиф. Все още можем да направим опит, можем да изпратим навън робот с уред с инфрачервени лъчи. Той би могъл да ги намери и доведе…

Калиф вдигна глава:

— Колко трогателни лъжи! Знаеш по-добре и от мен, че въпреки всичко ще умрат. Те вече са заразени.

— Това е вярно, но аз го казах от уважение към теб. Мислех си, че Варго е твой син.

В очите на Калиф проблесна гневен пламък. Удари силно с юмрук по масата и се изправи в целия си ръст.

— Аз нямам деца. Никой от нас няма деца. Нашите деца са всички членове на Майката Земя. Варго, Спитцер или някой друг, няма значение. Виорика, ти си спомняш големия бунт, станал преди седемдесет и пет години. Ти си била много млада тогава, могла си да видиш със собствените очи четиристотин души от нашите избягали на повърхността, за да умрат в гърчове, вследствие на радиацията, само за това защото са престанали да вярват на думите на своите ръководители… Геният на Калиф Трети реши въпроса веднъж: завинаги: превърна истината в приказка, накара всички да повярват, че нашето противоатомно скривалище е мегазвездолет, летящ към звездите, обясни, че четиристотинте бунтовници са загинали в декомпресионната камера, вследствие на имплозия, в мига в който са отваряли Големия люк, убедени че ще ги отведе на повърхността.

Калиф фалшифицира документите, цензурира библиотеките и всички извори на информация, построи Големия купол, пое отговорността на Голямата лъжа. И при все това Калиф не излъга никого: да се каже, че отвъд бариерата се простира смъртта на пустото звездно пространство вместо смърт от радиация не е лъжа. Един ден, няма значение че е далеч, ще можем да се изкачим на повърхността. На този ден краят на дългото пътуване вече няма да бъде метафора…

— Но сина си можеше да спасиш — го прекъсна старата Виорика с дълбок и треперещ глас. — Имаше достатъчно време, за да блокираш този проклет асансьор за особени случаи.

С видимо усилие Калиф се постара да остане равнодушен.

— Това би означавало да го лиша от неговата свобода, свободата му да не вярва, да проверява своите теории, заплащайки със себе си. Варго не беше глупав, Варго беше роден ръководител, имаше изключително висок коефициент и един ден може би щеше да стане Върховен. Но вътрешната му природа беше бунтовническа. Той не вярваше на ръководителите… Може би ние грешим, като изискваме тази тотална, сляпа, безусловна вяра. Може би… Никой не управлява без грешки. Но мога да припомня, че не винаги този, който държи властта, представлява самата власт. Мога да припомня, че младост и мъдрост не винаги вървят ръка за ръка, че усвояването на знания става постепенно и едновременно с опита и че школата за водача на народа е трудна и не допуска грешки.

Погледна наоколо развълнувано. Очите му бяха влажни, пълни с мъка и разочарование.

— Късно е — каза. — Аз, Зоран Уйевич, наречен Калиф, седми върховен координатор на Майката Земя обявявам заседанието за закрито. Щастливо пътуване!