Завещанието

Глава 35.Дейзи

Останахме сами и Монтана ме погледна. Все още не се бях съвзела от уплахата и стисках здраво перилата на палубата. Треперех. Вятърът играеше в косите ми, гледах кремавата бразда, която яхтата оставяше след себе си, и малките фосфоресциращи рибки, които весело подскачаха, вдъхвах мириса на море и аромата на боровите гори, който долиташе от брега. Бяхме се приближили до бреговата ивица, готови да спрем в Сен Тропе. За първи път, нямах какво да кажа. Монтана нежно каза:

— Ще се погрижат за него. Ще живее.

— Почти ми се иска да беше умрял — казах горчиво. — Това щеше да е най-лесният изход, защото всички щяхме да можем да се приберем у дома.

— Съдиш прибързано. Допелман беше унижен пред всички нас, затова се е скрил и се е напил. Той е живял сам толкова дълго, че вероятно дори не му е дошло наум, че някой може и да го потърси.

Все още не желаех да простя на Допелман за онова, което ни беше причинил.

— И как той ще застане очи в очи с всички утре? Като знае, че сме го намерили в това състояние.

— Той ще го преодолее, а също и ти. Хайде, Дейзи, отпусни се, забрави го, защо не?

Той хвана ръката ми, застави ме да пусна перилата и поднесе дланта ми към устните си. Сякаш направи магия и Допелман изчезна от ума ми. Коленете ми трепереха. Не се бях чувствала така, откакто бях излязла от тийнейджърска възраст. Със сигурност не се бях чувствала така със съпруга си. Може би незадоволителният секс с него беше по моя вина, но аз продължавах да обвинявам него — въпреки непрекъснатите си извънбрачни връзки, той не беше добър любовник. А сега се питах дали Монтана е добър любовник. Това не беше правилно, знаех, но понякога мислите ми просто поемат в някаква посока. А и определено беше по-добре да мисля за това, отколкото за Допелман.

Монтана пусна ръката ми и загледа морето. Чудех се какво ли мисли. Изглеждаше твърд човек с този ястребов профил, ниско подстригана коса и стегнато мускулесто тяло. Беше мъж, който винаги щеше да бъде във върховна физическа форма, готов за всякаква опасност, дори тя да връхлети внезапно. Питах се защо той ме привлича. Дали не точно заради чувството за опасност, което сякаш витаеше около него? Дали заради съвършеното му тяло и начина, по който изглеждаше в халат за баня — спомнях си го много ясно от онази нощ в „Снийдли Хол“, когато ми беше донесъл табла с чай и сладки — секси и спокоен, отпуснат? Въздъхнах толкова тежко, че той се обърна и ме погледна.

— Още ли си тук? — добави с весело пламъче в тъмносивите очи.

— Давам пени, за да узная какво мислиш — казах аз.

— Мислите ми струват много повече от това.

— Лира, тогава.

— Повече.

— Петдесет долара.

Той протегна ръка.

— Приемам. Плащай.

— Ще трябва първо да ми кажеш.

Той поклати глава.

— Няма да стане така. Трябва да платиш стоката, преди да можеш да я отнесеш у дома си.

Отново въздъхнах, този път с примес на гняв.

— Ти си свадлив човек, знаеш ли?

— Странно, аз пък мислех, че ти си свадлива.

Реших, че не си струва да се ядосвам, отпуснах се малко и се облегнах на перилата. Почувствах дланта му на бузата си и се обърнах да го погледна. Пръстите му погалиха нежно скулите ми, спуснаха се към устните, проследиха очертанията им. Той хвана брадичката ми в шепата си и повдигна лицето ми към своето. Погледите ни останаха приковани няколко дълги секунди, после аз стиснах здраво очи. Почувствах лицето му близо до своето, дъха му, после устата му завладя моята. Беше целувка, която не исках никога да свършва. И когато той най-после откъсна устни от моите и аз поех няколко пъти рязко въздух, му го казах, останала без дъх.

— Не искам това да има край. — Искам вечно да ме целуваш така.

Той отново погали лицето ми, погледът му отново прикова моя, трепетният ми дъх се смеси с неговия. Дланите му се озоваха на тила ми и тръпки полазиха нетърпеливото ми тяло.

— А сега — какво? — прошепнах и се погалих в него, както правят котките. — Искаш ли да дойдеш в каютата ми?

Чух приглушения му смях.

— О, Дейзи, ти вероятно си единствената толкова искрена жена, която някога съм срещал. Винаги ли казваш точно онова, което чувстваш?

Кимнах.

— И това винаги ми докарва беди. — Огледах го похотливо от главата до петите. — Надявам се и сега да стане така.

Той се отдръпна. Хвана ме за ръката и двамата тръгнахме да се разхождаме по безлюдната палуба.

— По-добре да те придружа до каютата ти — каза той, с което ме разочарова.

Застанахме мълчаливо в асансьора, после, близо един до друг, но без да се държим повече за ръце, тръгнахме по коридора към апартамента ми.

Пред вратата се обърнах с лице към него. Усещах ясно всеки сантиметър от тялото му, всеки мой нерв беше изострен в очакване.

— Е? — запитах, все още останала без дъх от силното сексуално желание.

— Дейзи. — Той постави пръст под брадичката ми и повдигна лицето ми към своето. — Сигурна ли си?

Усмихнах се лъчезарно, сякаш заблестяла от желание и наслада.

— Нека ти покажа колко съм сигурна — казах и отключих вратата си, хванах го за ръката и го въведох вътре.

Дали не мислех, че по този начин ще получа малко от силата му, ще стана непобедима като него, чрез него? Дали просто не изпитвах любопитство по отношение на тялото му, по отношение на тайните в живота му, които той продължаваше да пази от мен? Като например какъв е смисълът на татуировката на дясната му ръка? И какво точно означава буквата „С“ от името Хари С. Монтана? И кой е той, защото, разбира се, не знаех почти нищо за него, освен няколкото думи, които ми беше казал за самотното си детство, че някога е работил в заведение в Галвестън и е бил „нещо като приятел“ на Боб Хардуик.

Монтана беше загадъчен по много начини, а ето, че щях да имам възможността да опозная поне тялото му и да разбера какъв любовник е. Дали щеше да бъде така, както си го представях? Дали щях да се отпусна в прегръдките му като закопняла за любов девица и да чакам, тръпнеща, докосването му? Не и аз. Аз не губех време. Безсрамна поради силния глад, който изпитвах, разкопчах роклята си за части от секундата, а той вече ми помагаше да сваля и останалото.

— Дейзи, Дейзи… сладка, съвършена Дейзи — каза той, като се възхити на гърдите ми, чиито зърна бяха настръхнали и очакваха ласките му.

После, като рицар в блестящи доспехи, той ме взе на ръце и ме занесе в леглото. Легнах на възглавниците и го загледах как се съблича и застава пред мен — толкова красив, колкото въобще някой мъж може да бъде. Направих му знак да се доближи, седнах в леглото, а той приседна в края и ме взе в прегръдките си, голите ни тела се допряха, изгарящи от страст. Аз се разтопих под леките му нежни целувки, излагах цялото си тяло на допира му, целувах го в отговор и не можех да понеса мисълта, че някога ще трябва да се отделя от него.

— Докосни ме — прошепнах, опиянена от усещането за пръстите му върху кожата ми. — Докосни ме — шепнех отново… и отново… докато устните му ме галеха. И: — Ах, Монтана, Монтана…

— Не мислиш ли, че трябва поне да ме наричаш Хари?

Отворих очи и го погледнах.

— О, да. Точно така. Хари. Направи още нещо… Хари…

Много по-късно, с крака, все още обгърнали тялото му, с ръце, разперени на леглото, лежах изтощена от пътуването до звездите. Прокарах длан по загадъчната татуировка.

— Какво означава тя? — запитах.

— Тибетска поговорка. Означава „любов и милост“. Трима от нас в „Делта Форс“ си я направиха. Бяха най-добрите мъже, които въобще можеш да срещнеш в живота си. Другите двама бяха убити в Афганистан. — Направи пауза, замисли се. — Липсват ми.

Той се освободи от прегръдките ми и се излегна. Със затворени очи, каза:

— Времето, което прекарах с тях, беше най-хубавото в живота ми. Те ми бяха като братята, които нямах.

Твърдият и неумолим мъж показваше, че може да бъде и слаб, и уязвим, и нежен, изведнъж станал повече човек. Погалих нежно татуировката с пръст и ми се прииска въобще да не бях питала.

— Толкова съжалявам.

Той ме погледна и видя съчувствието в очите ми.

— Другото голямо събитие в живота ми беше срещата с мъжа, когото наричах свой баща. Той не ми беше истински баща, разбира се, нямах никаква кръвна връзка с него. Но този мъж спаси живота ми. Той ме отгледа. Преди да го срещна, аз бях само поредното безпризорно дете, което си търси белята. Той се казваше Финеас Клаудуокър и беше индианец от племето команчи. Беше на шейсет и седем години тогава, слаб и жилест, тялото му беше здраво и стегнато. Той ме взе от един мръсен и прашен път в Тексас. Караше толкова стар „Форд пикап“, че изглеждаше така, сякаш го беше наследил от стария дядо Клампет. Аз пътувах на стоп, а нощта беше толкова студена, че никой, който е с всичкия си, не би си показал и носа навън. Дъждът се сипеше на потоци и бях прогизнал до кости. Кучето на Клаудуокър се беше разболяло и той го беше закарал до ветеринарния лекар. Плака, докато ми разказваше, че се наложило да убият кучето, а аз, спомням си, се удивявах на това, че възрастен човек може да има смелостта да плаче. Никога дотогава не бях виждал човек, който да проявява чувствата си.

Монтана замълча и аз не смеех да дишам. Чаках следващите му думи. Усещах как твърдата черупка, която бях изградила около сърцето си, когато съпругът ми ме напусна, започна да се пропуква. Монтана, този твърд мъж, се беше отворил за мен, беше ми показал най-дълбоките си чувства, мъката си от трагичната загуба на приятелите си и на мъжа, който му е бил като истински баща. Почувствах, че за него Клаудуокър е бил онова, което беше Боб за мен — спасение. Тези двама мъже ни бяха приютили и приели, наранени, каквито бяхме, бяха ни помогнали да продължим да живеем и ние отново бяхме станали цели и завършени личности, отново дишахме и се чувствахме човешки същества.

— А сега имам теб — каза тихо Монтана. — Жена, която всеки мъж би искал да обича.

Не се осмелих да задавам въпроси. Макар да ми се искаше да попитам: „Това означава ли, че ме обичаш?“ Рано беше още да се говори за любов. Това, което имаше в момента между нас, беше само физическо привличане. Вместо това казах:

— Би ли плакал пред мен, Монтана?

— Плаках на погребението на Боб — изненада ме той. — Защото изгубих добър човек и приятел.

— Аз също плаках — признах. — А оттогава насам плачех толкова често и толкова много, че въобще не знам откъде дойдоха всичките тези сълзи.

Той започна да усуква кичур от косите ми около пръста си.

— Дейзи?

— Да?

— Не искам да се страхуваш.

Какво ли искаше да каже? Дали не трябваше да се страхувам, че ще се влюбя в него? Или трябваше да се страхувам от следващото, което Допелман можеше да направи?

— О, не се страхувам, наистина не се страхувам! — В думите ми имаше много повече увереност, отколкото изпитвах.

— Добро момиче. — Той ме прегърна и ме притисна към себе си. — Ти си много красива, знаеш ли го?

— Е, не са ми го казвали много често напоследък — признах.

— Тогава, слушай ме сега. И си води бележки. Запечатай това в мозъка си. Ти си красива. Искам да си повтаряш това по трийсет пъти на ден. Обещаваш ли?

Засмях се.

— Ще се опитам.

Той ме отдалечи от себе си и стана, взе бутилката шампанско от шампаниерата с лед и я отвори. Напълни две чаши и ми подаде едната.

— Да пием за нас — каза с усмивка.

И ние отпихме, изядохме всичките шоколадови бонбони от кутията на нощното шкафче, изведнъж огладнели от правенето на любов.

— Тук обслужването по стаите е двайсет и четири часа в денонощието — напомни ми той.

— Но какво ще си помислят, ако те видят в стаята ми? — запитах, шокирана.

Той поклати глава и отново се засмя.

— Ела тук, глупавичкото ми, гордо момиче — каза той и ме дръпна в скута си.

Забравих и за шампанското, и за обслужването по стаите и започнах отново страстно да го целувам.