Завръщане от звездите

III

Целия следобед прекарах в книжарницата. Но в нея нямаше книги. Не ги печатаха вече от близо половин век. А толкова се бях затъжил за тях след микрофилмите от библиотеката на „Прометей“. Нямаше вече да мога да ровя из полиците, да вземам в ръцете си книгите, да усещам тежината им, обещаваща продължително четене. Книжарницата приличаше повече на електронна лаборатория. Книгите представляваха кристалчета с нанесена върху тях информация и можеха да се четат с помощта на оптон. Той приличаше на книга с една единствена страница между кориците. При докосване върху нея се появяваха поредните страници на текста. Но, както ми каза роботът-продавач, оптони се употребяваха рядко. Хората предпочитаха лектоните — те четяха на глас и при тях можеше да се регулира тембърът, скоростта и модулацията. Само тясно специализираните научни трудове все още се печатаха на синтетичен материал, наподобяващ хартията. Така че всички мои покупки се събраха в един джоб, макар че наброяваха приблизително триста заглавия. Шепа кристални зрънца — така изглеждаха книгите. Избрах си много исторически и социологически трудове, малко статистика и демография и онова, което момичето от Адапта ми препоръча из областта на психологията. Също и няколко по-солидни математически работи, солидни, разбира се, по съдържание, а не по размери. Роботът, който ме обслужваше, беше цяла енциклопедия, благодарение на това, че — както ми каза той — е непосредствено свързан чрез електронните каталози с оригиналите на всички книги по Земята. В книжарницата, общо взето, се намираха само отделни „екземпляри“ от книгите и по желание на клиента съдържанието на нужното произведение се нанасяше върху кристалчето.

Оригиналите — кристоматрици — изобщо не можеха да се видят; съхраняваха се зад стоманени плочи, покрити с бледосин емайл. Така книгата като че ли се печаташе всеки път отново, когато някой се нуждаеше от нея. Престанал бе да съществува проблемът за тиражите, тяхната големина и изчерпване. Това беше наистина голямо постижение и все пак ми беше жал за книгите. Разбрах, че съществуват антикварни книжарници и веднага намерих една от тях. Разочаровах се: нямаше почти никакви научни заглавия. Само забавна литература, малко детски книжки и няколко годишнини от стари списания.

Купих си (плащаше се само за старите книги) няколко приказки отпреди четиридесет години, за да се ориентирам какво днес смятат за приказки, и се насочих към спортната база. Тук вече моето разочарование премина всякакви граници. Леката атлетика съществуваше в някакъв карикатурен вид. Бягане, хвърляне, скокове, плуване, но никакви елементи на състезателна надпревара. Бокс въобще нямаше, а това, което наричаха класическа борба, беше направо смешно: някакви побутвания вместо истински бой. В кинозалата на базата гледах една среща от световното първенство и все ми се струваше, че ще се пукна от яд. От време на време се смеех като побъркан. Разпитвах за свободната американска борба, за джудо, за жиу-жицу, но никой не знаеше какво е това. Разбира се, щом дори и футболът е изчезнал, без да остави потомство, като спорт, в който се стига до остри сблъсквания и травми. Хокей имаше, но какъв! Играеха в толкова надути комбинезони, че приличаха на огромни топки. Двата отбора, които се блъскаха един друг като гумени човечета, изглеждаха смешно, но това беше по-скоро някакъв фарс, а не мач. Имаше и скокове във вода, но само от четири метра. Изведнъж се сетих за моя (моя!) басейн и се снабдих със сгъваем трамплин, за да надстроя този, който щях да имам в Клавестра. Цялото това израждане беше предизвикано от бетризацията. Не съжалявах, че беше изчезнала борбата с бикове, петли и другите кървави зрелища; никога не съм се възхищавал и от професионалния бокс. Но тази топла кашица, останала от истинския спорт, не ме привличаше ни най-малко. Проникването на техниката в спорта приемах само по отношение на туризма. Особено развит беше подводният туризъм.

Видях всевъзможни видове акваланги, малки електрически торпеда за пътешествия по езерното дъно, глисери, хидроти, движещи се на въздушна възглавница, водни микро-глидери — всички бяха снабдени със специални устройства, предпазващи от нещастни случаи.

Надбягванията, колкото и популярни да бяха, в никакъв случай не можеха да бъдат наречени спортни: в тях нямаше никакви коне, никакви автомобили — надбягваха се автоматично управлявани машини, на които можеше да се залага. Традиционните състезания за поставяне на рекорди бяха изгубили своето значение. Обясниха ми, че границите на човешките възможности вече са достигнати и да постави нови рекорди би могъл само човек, ненормален по сила и бързина, някакво чудовище. Разумът ми беше готов да се съгласи с това; хубаво беше и това, че останалите след жертвоприношението остатъци от атлетически дисциплини бяха получили широко разпространение — и въпреки всичко след тричасово гледане излязох от базата с понижено настроение.

Избраните гимнастически уреди поръчах да изпратят в Клавестра. От глисера се отказах; исках да си купя яхта, но ветроходи нямаше — истински, с въжета, — само някакви нещастни корита, до такава степен устойчиви, че просто не разбирах какво удоволствие може да доставя такъв ветроходен спорт.

Когато се връщах в хотела, вече беше тъмно. От запад се задаваха леки, почервенели облаци, слънцето беше залязло, показа се луната в първа четвърт, а в зенита засия друга — някакъв голям изкуствен спътник. Небето над къщите гъмжеше от летателни машини. Тълпите от минувачи оредяха, затова пък все по-интензивно ставаше движението на глидерите. Появиха се, хвърляйки продълговати отблясъци върху шосето, същите онези прорезни светлини, чието значение все още не знаех. Връщах се по друг път и се натъкнах на голяма градина. Отначало помислих, че това е парк Терминал, но той блестеше в далечината със стъклената грамада на своята аерогара в северната, по-висока част на града.

Гледката беше наистина необикновена. Когато цялата околност се покри с насечен от уличните светлини мрак, горните етажи на Терминал все още искряха като заснежени алпийски върхове.

В парка беше шумно. Имаше много нови видове дървета и особено палми, цъфтящи кактуси без бодли, в едно отдалечено кътче на парка успях да открия стар кестен, който сигурно беше на двеста години. Трима души не биха могли да обхванат дънера му. Седнах на малка пейка и се вгледах в небето. Колко мирни и безопасни изглеждаха звездичките, трептящи в невидимите слоеве на атмосферата, която пазеше от тях Земята. За първи път от много години си помислих за тях като за „звездички“. Там никой не би се осмелил да каже така, щяхме да го помислим за луд. Звездички, разбира се, лакоми звездички. Над потъмнелите дървета избухна далечен фойерверк и изведнъж видях съвсем ясно Арктур, планина от огън, над която летях, тракайки със зъби от студ, а скрежът по охладителната апаратура се топеше и почервенял от ръжда, се стичаше по комбинезона ми. Вземах проби с короносмукачката, вслушвайки се в свиренето на моторите — дали не губят обороти, защото само едносекундна авария, едно задавяне биха превърнали защитния слой, апаратурата и мен в облаче пара. Капка, падаща на нажежена плоча, не изчезва тъй бързо, както човекът в такъв миг.

Кестенът беше почти прецъфтял. Не обичах мириса на неговите цветове, но сега той ми напомни нещо далечно и забравено. Над живия плет все още се преливаха разноцветните отблясъци на ракетите, чуваше се глъчка, във въздуха се смесваха звуците на различни оркестри и от време на време вятърът донасяше дружния вик на участниците в някакво зрелище — може би на пътуващите с въжена линия. Но около моя кът беше пусто.

В един миг от страничната алея изплува висока, тъмна фигура. Зеленината беше вече съвсем посивяла и аз забелязах лицето на този човек едва когато той, вървейки съвсем бавно, спря няколко крачки по-нататък. Ръцете му лежаха върху някакви вдлъбнати удебеления, от които излизаха две тънки пръчки, завършващи с черни топчици. Той се подпираше на тях не като паралитик, а като някой твърде изтощен и отслабнал човек. Не гледаше към мен, нито виждаше нещо друго — стори ми се, че не чува нито дружните викове, нито музиката, нито избухванията. Постоя така може би минута, дишайки с видимо усилие, и в светлината на проблясващите фойерверки видях лицето му — беше толкова старо, че годините бяха изтрили от него всякакъв израз, оставяйки само кожа и кости. Когато реши да си тръгне, изхвърляйки напред странните си патерици или протези, едната от тях му се изплъзна, аз скочих от пейката, за да му помогна, но той успя да си възвърне равновесието. Беше с цяла глава по-нисък от мен и все пак по-висок от останалите съвременни хора; погледна ме със светещи очи.

— Извинете — промърморих аз. Исках да отмина, но останах: в очите му имаше някаква заповед.

— Аз вече съм ви виждал някъде. Но къде? — попита той с неочаквано силен глас.

— Съмнявам се — отсякох, поклащайки глава. — Върнах се едва вчера… от много далечен път.

— Откъде?

— От Фомалхаут.

Очите му заблестяха.

— Ардер! Том Ардер!

— Не — казах аз. — Но бяхме заедно.

— А той?

— Загина.

Човекът дишаше тежко.

— Помогнете ми… да седна.

Хванах го за раменете. Под черната, лъскава материя усетих само кости. Настаних го внимателно на пейката и останах прав край него.

— Седнете… и вие.

Седнах. Той все още дишаше тежко, със затворени очи.

— Нищо… това е от вълнение — прошепна човекът. След секунда отвори очи. — Аз съм Рьомер — каза той просто.

Дъхът ми спря.

— Как така… Вие… Вие?! На колко…?

— Сто тридесет и четири — отговори сухо човекът. — Тогава… бях на седем…

Спомних си го. Дойде при нас с баща си — феноменален математик, който беше асистент на Геонидес — създателя на теорията на нашия полет. Тогава Ардер показа на момчето голямата изпитна зала, центрофугите — такова остана в паметта ми: подвижно като пламъче седемгодишно момче с черните очи на баща си. Ардер го вдигна във въздуха, за да може да види отблизо вътрешността на главикамерата, в която седях.

Мълчахме и двамата. В тази среща имаше нещо необикновено. Взирах се през тъмнината с някаква болезнена алчност в неговото така чудовищно старо лице и нещо стискаше гърлото ми. Исках да извадя от джоба си цигара и все не можех да го улуча, така ми трепереха пръстите.

— Какво стана с Ардер? — запита той.

Разказах му.

— Нищо ли не намерихте?

— Не. Там не се намира нищо, вие знаете.

— А аз ви взех за Ардер…

— Разбирам. Ръстът и така нататък — казах аз.

— На колко години сте сега? Биологично…

— Четиридесет.

— Можех и аз… — прошепна той.

— Разбрах го.

— Не съжалявайте — казах твърдо. — Не съжалявайте за това. Не съжалявайте за нищо, разбирате ли?

За първи път той ме погледна в очите.

— Защо?

— Защото аз нямам какво да правя тук — отговорих. — Никой няма нужда от мен. И аз… от никого.

Той сякаш не чу.

— Как се казвате?

— Брег. Хел Брег.

— Брег — повтори той. — Брег… не. Не помня. Вие бяхте ли там?

— Да. В Апрену, когато баща ви донесе поправките, изчислени от Геонидес през последния месец преди старта… оказа се, че коефициентите на рефракцията в облаците от тъмен прах са изключително ниски… не знам това говори ли ви нещо — спрях се смутен.

— Разбира се. А как иначе? — каза той с особен тон. — Баща ми. А как иначе? В Апрену? Но какво правехте вие там? Къде бяхте?

— В гравитационната камера, при Янсен. Вие бяхте там тогава, доведе ви Ардер, стояхте горе, на мостика, и гледахте как ме подлагат на четиридесет g. Когато излязох… от носа ми течеше кръв. Вие ми дадохте своята кърпичка…

— А! Това вие ли бяхте?

— Да.

— А на мен ми се стори, че човекът в камерата… имаше тъмни коси.

— Да. Не са руси. Просто са побелели. Но сега не се вижда добре.

Настъпи мълчание, по-продължително отпреди.

— Вие, разбира се, сте професор… — казах само за да го наруша.

— Бях. Вече… не съм. От двадесет и три години — и още веднъж едва чуто повтори: — Не съм.

— Днес купувах книги… и между тях беше топологията на Рьомер. Това вие ли сте, или вашият баща?

— Аз. Вие математик ли сте?

Той ме погледна с някакво ново любопитство.

— Не — казах аз. — Но… имах много време… там. Всеки правеше каквото поиска. На мен… ми помогна математиката.

— Как да разбирам това?

— Имахме много микрофилми; белетристика, драми и какво ли не още. Бяхме взели повече от триста хиляди заглавия. Баща ви помагаше на Ардер да комплектува математическата част…

— Знам.

— Отначало смятахме това за… развлечение. Убиване на времето. Но само след няколко месеца, когато изцяло загубихме връзката със Земята и увиснахме в пространството — на пръв поглед неподвижно по отношение на звездите, — когато в такова положение четеш как някакъв си там Питър нервно пушел цигара и го измъчвал въпросът, дали Люти ще дойде или не, как после тя влязла, мачкайки ръкавиците си, най-напред започваш да се смееш като последния идиот, после те хваща бяс. С една дума, никой повече не се докосна до това.

— А математиката?

— Не. Не изведнъж. Най-напред започнах да изучавам чужди езици и не се отказах от това до края, макар да знаех, че е безполезно, защото, като се върна, всички те ще бъдат вече архаични диалекти. Гима и особено Турбер ми предлагаха да се заема с физика. Щяла да ми бъде от полза. И аз наистина се занимавах — заедно с Ардер и Олаф Стааве. Само ние тримата не бяхме учени.

— Но нали имахте научно звание?

— Е, да, магистър по теория на информацията, по космодромия и диплом на ядрен инженер, но всичко това беше професионално, а не теоретично. Вие знаете доколко инженерът познава математиката. И така, физиката. Но аз исках да имам още нещо — свое. И едва чистата математика… Никога не съм имал математически способности. Никакви. Нищо освен упоритост.

— Да — каза тихо той. — Би трябвало човек да я има… за да полети.

— По-скоро, за да влезе в състава на експедицията — поправих го аз. — И знаете ли защо стана така, с математиката? Разбрах това… едва там. Защото тя се намира по-високо от всичко. Трудовете на Абел и Кронекер са така ценни, както и преди четиристотин години, и винаги ще бъде така. Откриват се нови пътища, но и старите продължават да водят напред. Не буренясват. Там… там е вечността. Само математиката не се бои от нея. Едва там разбрах колко могъща е тя. И безгранична. Няма нищо друго като нея. И това, че ми вървеше толкова трудно, също беше хубаво. Измъчвах се с математиката и когато не можех да заспя, повтарях изминатия през деня материал…

— Интересно — каза той. Но в гласа му нямаше любопитство. Не бях сигурен дали ме слуша. В дъното на парка прелитаха огнени стълбове, червени и зелени отблясъци, съпровождани от множество възторжени викове. Под дърветата, където седяхме, беше тъмно. Замълчах. Но тишината беше непоносима.

— За мен това беше нещо като самоутвърждение — казах аз. — Теорията на множествата… това, което Миреа и Аверин направиха, е наследството на Кантор. Това опериране с безкрайни и извън безкрайни величини, тези могъщи, разлагани с голяма точност континууми… Всичко това беше великолепно. Времето, което прекарах над тези занимания, помня така, сякаш беше вчера.

— Не е толкова безполезно, колкото може би си мислите — промърмори той. Излезе, че все пак ме слуша. — Предполагам, че не сте чували за работите на Игала…

— Не, какво е това?

— Теорията на непостоянното антиполе?

— Не зная нищо за антиполето. Какво е това?

— Ретроанихилация. От нея произлиза парастатиката.

— Никога не съм чувал тези термини.

— Да, разбира се, те са възникнали едва преди петдесет години. И това беше едва въведение към гравитологията.

— Виждам, че ще трябва да си плюя на ръцете — казах аз. — Гравитологията, това, струва ми се, е теория на гравитацията, така ли е?

— Нещо повече. Това не може да се изрази по друг начин освен математически. Запознахте ли се вече с работите на Апиано и Фрум?

— Да.

— В такъв случай задачата ви е улеснена. Това е развитие на метагените в n-мерната конфигурационно изменяща се система.

— Какво говорите? Та нали Скрябин доказа, че няма други метагени освен вариационните?

— Да. Много добро доказателство. Но то е разпокъсано.

— Не може да бъде! Та нали… то трябваше да разкрие един нов свят.

— Да — каза той сухо.

— Спомням си една работа на Маниковски… — започнах аз.

— О, това е твърде далечно. В най-добрия случай… подобно направление.

— Колко може да ми отнеме изучаването на всичко, което е било направено през това време? — запитах аз.

Той помълча малко, преди да отговори.

— За какво ви е това?

Не знаех какво да отговоря.

— Няма ли вече да летите?

— Не — казах аз. — Вече съм твърде стар, не бих издържал такива ускорения, а освен това… не ми се лети.

След тези думи настъпи продължително мълчание. Неочакваният ентусиазъм, с който говорих за математиката, внезапно изчезна и аз останах да седя край Рьомер, чувствувайки тежестта на собственото си тяло и непотребната му големина. Освен математиката ние нямахме за какво друго да говорим и двамата отлично знаехме това. И изведнъж ми се стори, че вълнението, с което говорих за благословената роля на математиката, беше неискрено. Лъжех самия себе си с приказките за скромността и пламенния героизъм на пилота, който в бездните на мъглявините се занимаваше с теоретичното изучаване на безкрайността. А защо беше нужно това? Нима корабокрушенецът, който цели месеци се е мъчил в морето и за да не полудее, хиляди пъти е броил влакънцата на гредите, от които е направен неговият сал, нима е имал с какво да се похвали, когато най-после е стъпил на брега? С какво? С това, че се е оказал достатъчно силен, за да издържи? И какво от това? Кого интересува с какво съм запълвал своя нещастен мозък през всичките десет години на полета и защо това трябва да бъде по-важно от онова, с което съм пълнил стомаха си? Време е да сложа край на тази игра на скромен героизъм. Но аз ще мога да си позволя това едва когато започна да изглеждам като него. Трябва да се мисли и за бъдещето.

— Помогнете ми да стана — прошепна човекът. Изпратих го до глидера, който стоеше на улицата. Вървяхме съвсем бавно. Там, където алеите бяха осветени, хората ни изпращаха с погледи. Преди да се качи в глидера, човекът се обърна, за да се сбогува. Нито той, нито аз не намерихме някаква подходяща дума. Той направи непонятен жест с ръка, от която като шпага стърчеше една от патериците му, поклати глава, седна и черната машина безшумно тръгна напред. Тя отплува, а аз стоях с отпуснати ръце, докато глидерът се сля с безкрайната върволица на другите. Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах безцелно по алеята, питайки се кой от нас бе направил по-добър избор.

Хубаво беше, че от града, с който се разделих преди старта, не беше останало нищо. Аз тогава живеех на някаква друга Земя, с други хора; онова беше отминало безвъзвратно, а това тук беше нещо съвсем различно. Нямаше никакви остатъци, никакви развалини, които биха поставили под съмнение моята биологична възраст, и аз можех да забравя нейното земно пресмятане, тъй противно на човешката природа, докато съвсем неочаквано случаят не ме срещна с човек, когото бях оставил на Земята като малко дете; през цялото време, докато седях с него, аз се чувствувах виновен и усещах, че той знае това. Какъв невероятен случай, още няколко пъти повторих аз полубезсмислено, докато най-после ми мина през ума, че може би и него го е довело на това място същото, което и мен — нали там растеше оня кестен, дървото, което беше по-старо от нас двамата. Все още не знаех до какви граници е достигнала максималната продължителност на техния живот, но видях, че възрастта на Рьомер, изглежда, беше нещо изключително; той беше може би последният или един от последните хора от своето поколение. Ако не бях полетял, сега нямаше да съм жив, помислих си изведнъж и за първи път експедицията ми откри своята друга, неочаквана страна — стори ми се като някаква хитрост, като нечовешка измама спрямо другите. Вървях, без да зная накъде, около мен шумеше тълпата, потокът от бързащи хора ме блъскаше от всички страни — и изведнъж се спрях като събуден от сън.

Цареше невъобразим хаос: съпровождани от викове и музика, към небето политаха снопове ракети и изгряваха сред облаците като разноцветни букети; пламтящите кълба се разсипваха върху короните на околните дървета; над всичко това от време на време се разнасяше многогласен оглушителен ек, примесен със смях, като чели наблизо се намираше въжена линия, но аз напразно се опитвах да открия очертанията й в мрака. В дъното на парка се издигаше огромна постройка с кули и дебели стени, сякаш пренесен от средновековието укрепен замък; студените неонови пламъци, осветяващи неговия покрив, всяка минута се сливаха в думите „ДВОРЕЦ НА МЕРЛИН“. Тълпата, която ме доведе тук, се отклони встрани, към пурпурната стена на павилиона, която ме порази с това, че приличаше на човешко лице: прозорците й бяха пламтящи очи, а пълната със зъби, огромна изкривена уста всеки миг се отваряше, за да погълне следващата порция весели, блъскащи се хора — и всеки път поглъщаше едно и също количество: шест души.

В първия миг поисках да се измъкна от тълпата и да избягам, но това нямаше да бъде лесно, а освен това нямаше къде да отида. Така стигнах до извода, че от всички възможни начини да прекарам остатъка от вечерта този, неизвестният, може би няма да бъде най-лошият. Самотни като мен в тълпата нямаше — преобладаваха двойките, момичета и момчета, жени и мъже, които заставаха по двама, и когато дойде моят ред, което извести белият блясък на огромните зъби и тайнствената пурпурна светлина на раззинатото гърло, аз запристъпвах смутен, не знаейки мога ли да се присъединя към вече образуваната шесторка. В последния миг от затруднението ме избави жената, която стоеше наблизо заедно с чернокос млад човек, облечен доста по-екстравагантно от всички останали; тя ме хвана за ръката и безцеремонно ме повлече след себе си.

Наоколо притъмня; аз усещах топлата, силна ръка на непознатата, подът се раздвижи, започна да става все по-светло и ние се озовахме в просторна пещера. Последните крачки трябваше да изминем под лек наклон по стръмен каменен сипей, между пропукани скални колони. Непознатата пусна ръката ми — и ние един след друг се наведохме, преминавайки през тесните проходи на пещерата.

Макар да бях подготвен за изненади, учудването ми нямаше граници. Ние стояхме на широкия песъчлив бряг на огромна река, под изгарящите лъчи на тропическото слънце. На противоположния, далечен бряг се простираше джунгла. В подвижните води на реката се виждаха лодки — не, това бяха пироги, издълбани от дървени стволове; на фона на кафявозеленото течение стояха застинали във величествени пози негри с огромен ръст — голи, намазани с някакво масло, покрити с млечнобяла татуировка; всеки от тях опираше веслото си в борда на лодката.

Една от тях, вече препълнена, тъкмо отплаваше; с удари на веслата и пронизителни викове нейният чернокож екипаж отпъждаше до половината скритите в тинята, приличащи на чепати дънери крокодили, които се преобръщаха и тракайки безсилно с озъбени челюсти, пропълзяваха към по-дълбоката вода. Заедно с другите шестима аз заслизах надолу по стръмния бряг; първата четворка зае места в следващата лодка, негрите с видимо усилие забиха веслата в ронливия бряг и отблъснаха лодката така, че тя се превъртя; аз бях малко изостанал, пред мен беше вече само онази двойка, на която дължах възможността да участвувам в предстоящото пътешествие, защото вече се показваше втора лодка, дълга към десет метра, черните гребци ни извикаха и борейки се с течението, майсторски приковаха лодката към брега. Един след друг наскачахме в гниещото корито, вдигайки прах с миризма на недогоряло дърво. Младежът в ексцентричния костюм — приличащ на тигърска кожа, горната половина от главата на хищника, лежаща на гърба му, би могла да му служи за качулка — помогна на своята приятелка да се настани. Седнах срещу тях, лодката се отдели от брега и аз вече не бях сигурен дали само преди няколко минути все още се намирах в парка, сред мрака на нощта. Огромният негър, застанал на острия нос на лодката, надаваше от време на време див вик, две редици гърбове се навеждаха, лъщейки, веслата рязко и стремително се врязваха във водата, лодката стържеше по пясъка, влачеше се, докато най-после навлезе в главното течение на реката.

Чувствувах тежката, гореща миризма на водата, на тинята, на гниещата зеленина, която плаваше покрай бордовете на лодката, едва на педя издигащи се над водата. Бреговете се отдалечаваха, ние минавахме покрай сивозелени изгорели храсталаци, от нагорещените пясъчни хълмчета понякога с плясък се свличаха крокодили, приличащи на оживели пънове, един от тях доста време плува зад нашата кърма; отначало държеше главата си над повърхността, после водата започна да залива изпъкналите му очи, на края остана само носът му, тъмен като речен камък, който пореше кафявата вода. Между люлеещите се равномерно гърбове на черните гребци понякога се виждаха кипящите водовъртежи — там, където реката отминаваше потънали препятствия, — негърът, седнал на носа, издаваше друг, пресипнал звук, греблата от едната страна започваха да удрят по-рязко и лодката правеше завой; не забелязах кога глухите гръдни стонове, които издаваха негрите, наблягайки върху веслата, започнаха да се сливат в неизказано тъжна, безкрайно повтаряща се песен, нещо като гневен вик, преминаващ в проплакване, което завършваше в многократния плясък на разсичаната от греблата вода. Ние плавахме, сякаш наистина пренесени в сърцето на Африка, по огромната река сред сивозелените степи. Стената на джунглата изчезна зад трептящите маси нажежен въздух, черният кормчия ускоряваше темпото, далеч в степта пасяха антилопи, един път сред облаци прах премина в тежък забавен тръс стадо жирафи; внезапно аз почувствувах върху себе си погледа на седящата срещу мен жена и погледнах към нея.

Нейната красота ме порази. Бях забелязал още преди това, че е хубава, но това беше само миг и аз бързо го забравих. Сега тя беше прекалено близо до мен, за да не мога да забележа: не беше хубава, беше прекрасна. Имаше тъмни коси с меден отблясък, бяло, неизказано спокойно лице и тъмни, неподвижни устни. Тя ме завладя. Не като жена — по-скоро като тази смълчана под слънцето безкрайна степ. Красотата й имаше точно онова съвършенство, от което винаги малко съм се страхувал. Може би заради това, че на Земята бях преживял твърде малко, а твърде много бях мислил за това, във всеки случай пред мен стоеше една от ония жени, които приличат на създадени от по-друг материал, отколкото останалите простосмъртни, макар че тази красива лъжа произтича единствено от определената конфигурация на чертите и засяга само повърхността, но кой мисли за това, когато гледа? Тя се усмихна само с ъгълчетата на очите си, а в същото време устните й запазиха израза на леко презрително равнодушие. Усмихна се, но не на мен, а по-скоро на своите мисли. Спътникът й седеше на вклинената във вдлъбнатината на пъна дъсчица с безволно отпусната през борда лява ръка, така че пръстите му плуваха във водата, но не гледаше нито към нея, нито към простиращата се до хоризонта панорама на дива Африка; той просто седеше като в зъболекарска чакалня, преситен и равнодушен към всичко.

Пред нас се появиха, пръснати по цялата река, сиви камъни. С удивително силен, пронизителен глас кормчията почна да крещи, сякаш изричаше заклинания, негрите яростно наблегнаха върху веслата и лодката полетя стремително покрай камъните, които се оказаха гмуркащи се хипопотами; стадото на дебелокожите остана назад и сред ритмичния блясък на веслата, сред пресипналата тъжна песен на гребците се донесе неизвестно откъде идващ глух шум. Далеч напред, там, където реката изчезваше сред все по-стръмните брегове, се появиха две наклонени една към друга огромни трептящи дъги.

— Аге! Аннаи! Аннаи! Агее!! — ревеше като луд кормчията. Негрите ускориха движенията си, лодката полетя, сякаш й пораснаха криле, жената протегна ръка и без да гледа, започна да търси с нея ръката на спътника си.

Кормчията крещеше. Пирогата се носеше със стремителна бързина. Носът се надигна, ние се плъзнахме по гребена на огромната сякаш неподвижна вълна и между гърбовете на свеждащите се в бясно темпо гребци аз видях огромните извивки на реката: внезапно потъмнелите водни маси падаха в проходите между скалите. Течението се раздвояваше, ние се носехме надясно, където водата надигаше побелели от пяна гърбове, левият ръкав на реката изчезна като отрязан и само чудовищният грохот заедно със стълбовете воден прах подсказваше, че там има водопад. Заобиколихме го и навлязохме в десния ръкав, но и тук беше неспокойно. Пирогата подскачаше като побеснял жребец сред черните скали, над които се издигаше стена от ревяща вода, бреговете се приближаваха, негрите от десния борд престанаха да гребат, опряха гърди в ръкохватките на греблата и с тласък, чиято сила можеше да се почувствува по тъпия звук, откъснал се от гърдите на гребците, лодката отскочи от скалите и попадна в главното течение на реката. Носът полетя нагоре, седящият върху него кормчия по чудо запази равновесие, лъхна ме студ от пръскащите се над каменните грамади водни струи, пирогата, трептейки като пружина, полетя надолу. Това беше отчаян скок, от двете страни стремглаво профучаваха черни скали с развети гриви от водна пяна, с глух трясък — веднъж, втори път — негърските весла отблъснаха пирогата от скалите и тя като пусната по бялата пяна стрела се вряза в най-бързото течение на реката. Вдигнах очи и високо над главата си видях разперените корони на сикоморите; сред клоните се стрелкаха малки маймунки. Тласъкът беше толкова силен, че трябваше да се хвана с две ръце за борда — лодката ни подхвърли нагоре и сред гърмежа на водните маси, загребвайки с двата борда вода, която ни намокри до кости, ние се понесохме още по-стръмно надолу — това беше вече истинско падане, крайбрежните скали отлитаха високо като уродливи птици с кипнала пяна по острите криле. На фона на небето стояха изправени силуетите на гребците — сякаш стражи на катастрофата, — ние се носехме право към скалната колона, разделяща теснината на две, пред нас кипеше черен водовъртеж, летяхме право към скалата, чух женски писък.

Негрите се бореха с яростта на отчаяните, кормчията вдигна ръце, видях широко отворените му уста, но не чух никакъв вик, той се мяташе по носа, пирогата плаваше косо, една отбита вълна ни спря, за секунда замряхме на място, после сякаш, без да обръща внимание на усърдната работа на греблата, лодката се извъртя и заплава назад, все по-бързо и по-бързо.

В един миг двете редици негри, захвърляйки веслата, изчезнаха; без да се замислят, скочиха във водата, от двете страни на пирогата. На смъртоносния скок последен се реши кормчията.

Още веднъж се разнесе писъкът на жената; нейният спътник опря краката си в насрещния борд, тя се притисна към него, с истински възторг наблюдавах картината на сгромолясващите се водни маси, на ревящите дъги, лодката се удари в нещо; вик, пронизителен вик…

Напреко на устремения надолу воден таран, който ни увличаше със себе си, над самата повърхност на водата лежеше дърво, истински горски великан, паднал отвисоко и образувал нещо като мост. Онези двамата се проснаха на дъното на лодката. За миг се поколебах — дали да не направя същото. Знаех, че всичко това — негрите, потокът, африканският водопад — е някаква невероятна илюзия, но да остана неподвижен, когато носът на лодката се плъзна под залетия с вода смолист ствол на огромното дърво, беше пряко силите ми. Със светкавична бързина легнах на дъното, протягайки ръка нагоре, тя премина през дънера, без да го докосне, не почувствувах нищо, както и очаквах, но въпреки това илюзията, че по чудо избягнахме катастрофата, остана ненарушена.

Но това не беше краят; върху следващата вълна пирогата вирна нос, гигантска водна маса ни заля от главата до петите, обърна ни и колко удара отброи сърцето ми, докато лодката се въртеше в дяволски кръг към самия център на водовъртежа, не зная. Може би жената отново е крещяла, но аз не чух нищо; трясъка, грохота на пропукващите се бордове усещах с цялото си тяло, слухът ми сякаш беше омагьосан от рева на водопада; пирогата, с нечовешка сила подхвърлена нагоре, се заклещи между скалите. Двамата скочиха на заливаната от пяна скала, аз ги последвах.

Намирахме се на скален отломък, между два потока побеляла кипяща вода. Десният бряг беше доста далече; към левия водеха закрепени между цепнатините на скалите дъски, нещо като висящ мост над вълните, които беснееха на дъното на дяволския котел. Въздухът беше леден от мъглата и водните пръски, тъничкото мостче висеше над бездната без всякакви перила, хлъзгаво от влагата, над стена от непрекъснат рев, трябваше да се стъпва по прогнилите дъски, които едва се крепяха на преплетените въжета — от брега ни отделяха само няколко крачки. Двамата ми спътници стояха на колене и сякаш се препираха кой да мине пръв. Разбира се, не чувах нищо. Въздухът сякаш беше се втвърдил от непрестанния тътен. Най-после младият човек стана и се обърна към мен, показвайки надолу. Погледнах натам и видях пирогата, откъснатата й кърма затанцува над водата и въртейки се все по-бързо, изчезна, увлечена от водовъртежа. Младежът в тигровата кожа сега беше по-малко равнодушен и сънлив, отколкото в началото на пътуването, но затова пък сърдит, сякаш беше попаднал тук против волята си. Той хвана жената за раменете и аз помислих, че сигурно е полудял, защото започна да я блъска към ревящата пропаст. Жената нещо му каза, видях възмущението, блестящо в очите й. Сложих ръце на раменете им, давайки знак да ме пропуснат, и стъпих на мостчето. То се люлееше и трепереше; вървях не много бързо, пазейки равновесие с рамене, един-два пъти точно по средата залитнах, изведнъж мостчето се залюля така, че едва не паднах. Причината беше онази жена — без да чака да мина, тя беше тръгнала по мостчето; от страх да не падна, аз рязко скочих напред, приземих се на самия ръб на скалата и веднага се обърнах.

Жената не можа да мине: върна се. Младият човек тръгна пръв, държейки я за ръка, зад тях невероятните образи, които създаваше водопадът, образуваха черно-белия фон на несигурното им преминаване. След миг младежът застана до мен, аз му подадох ръка, мостчето затрепера, жената се спъна, аз дръпнах младежа така, че по-скоро бих изтръгнал ръката му, отколкото да му дам да падне; от тласъка той полетя два метра напред и се приземи зад мен, на колене — но пусна жената.

Тя беше още във въздуха, когато аз скочих с краката напред, стараейки се да попадна във вълната косо, между брега и най-близката скала. Над всичко това се замислях по-късно, когато имах време. Всъщност знаех, че водопадът и висящият мост са само зрителна измама — освен всички други най-доброто доказателство беше оня дънер, през който ръката ми премина като през празно пространство. И въпреки това скочих, сякаш жената наистина можеше да загине, и дори, спомням си, неволно бях се приготвил да посрещна ледения удар на водата, чиито пръски продължаваха да мокрят лицата и дрехите ни.

Но не почувствувах нищо, освен силното подухване на вятъра и изведнъж се приземих в просторна зала — с леко подгънати колене, сякаш бях скочил от височина най-много един метър. Разнесе се дружен смях.

Стоях на мекия, сякаш пластмасов под, наоколо беше пълно с хора, дрехите на някои от тях бяха още мокри; с вдигнати нагоре глави те се превиваха от смях.

Проследих погледа им — това беше невероятно.

Нито следа от водопадите, скалите, африканското небе — видях блестящ покрив, а под него — бавно плаващата пирога — всъщност не пирога, а някакъв декор, защото приличаше на лодка само отгоре и отстрани — на дъното й се намираше някаква метална конструкция. В нея лежаха по гръб четирима души, но около тях нямаше нищо — нито негърски гребци, нито скали, нито река, само от време на време от скрити в стената отвори излитаха тънки струи вода. Малко по-нататък във въздуха се люлееше като привързан балон, понеже не беше подпряна с нищо, онази скала, върху която завърши нашето пътешествие. От нея водеше мостче до каменната издатина, която стърчеше от металната стена. Това беше всичко. Пирогата с хората се мяташе, повдигаше се и падаше рязко без ни най-малък шум, чуваха се само взривове от весел смях, съпровождащи поредните етапи от спускането по несъществуващия водопад. След миг пирогата се удари в скалата, хората изскочиха отвътре и спряха пред мостчето.

От моя скок бяха изминали двайсетина секунди. Потърсих с очи жената. Тя ме погледна. Стана ми малко глупаво. Не знаех дали да отида при нея. Но събраните хора започнаха да излизат и в следващия миг ние двамата се намерихме един до друг.

— Винаги едно и също — каза тя. — Всеки път падам.

Нощта в парка, бенгалските огньове и звуците на музиката ми се струваха нереални. Ние се движехме с тълпа от хора, възбудени от преживяното; видях спътника на жената — промъкваше се към нея. Отново беше сънлив, както преди това. Стори ми се, че въобще не ме забелязва.

— Да идем при Мерлин — каза жената тъй високо, че успях да чуя и аз. Нямах намерение да подслушвам. Но вълната от напиращи хора ни притисна така, че тримата тръгнахме един до друг.

— Това ми прилича на бягство… — каза жената, усмихвайки се. — Надявам се, че не се боиш от магиите?…

Обръщаше се към него, но гледаше мен. Можех, разбира се, да си пробия път сред тълпата, но както винаги в подобни случаи, най-много се страхувах да не изпадна отново в смешно положение. Отново тръгнаха, отвори се свободно място, другите край мен също решиха да посетят двореца на Мерлин и когато тръгнах натам, няколко души застанаха между нас и внезапно ме обзе съмнение, че може би всичко това ми се е присънило.

Напредвахме крачка след крачка. Сред тревните полета, треперейки с огнени езици, стояха пълни със смола бурета, пламъците им осветяваха стръмни тухлени бастиони. Преминахме по моста над рова, под оголените зъби на решетката, обгърна ни полумрак и прохладата на каменната зала, от нея нагоре водеше стръмна стълба, кънтяща от ехото на стъпките. Но в стръмно извития коридор на горния етаж имаше по-малко хора. Коридорът водеше към вътрешната галерия, оттам се откриваше поглед към двора, където някаква шумна паплач, яхнала покрити с чулове коне, гонеше черно чудовище; вървях нерешително, без да зная накъде, заедно с още няколко души, които бях почнал вече да различавам. Някъде между колоните се мярнаха жената и нейният спътник. В нишите на стените стояха празни рицарски доспехи. В дъното се отвори обкована с медна ламарина врата, направена сякаш за великани, влязохме в стая, облечена с червен дамаскин, осветена от факли, лютивият дим на които дразнеше ноздрите. Край масите пируваше креслива група — ни пирати, ни странствуващи рицари, — на шишовете, лизани от пламъците, се въртяха огромни късове месо, по лъщящите от пот лица играеха пурпурни отблясъци, костите хрущяха между зъбите на облечените в броня гуляйджии, от време на време, ставайки от масите, те минаваха между нас. В следващата зала десетина великани играеха на кегли, употребявайки черепи вместо топки; всичко показано дотук, ми се стори наивно и долнопробно. Тъкмо спрях край играещите, еднакви с мен по ръст, и някой налетя върху мен, надавайки вик на изумление. Обърнах се и видях широко отворените очи на някакво момче. То промърмори някакво извинение и бързо се отдалечи с глупаво изражение на лицето; едва когато срещнах погледа на чернокосата жена, заради която се озовах в този дворец на евтини чудеса, разбрах какво се беше случило: момчето искаше да мине през мен, вземайки ме за един от безплътните жители на Мерлиновия дворец.

В едно от отдалечените крила на двореца ни прие самият Мерлин, заобиколен от маскирана свита, която мълчаливо му асистираше в неговите магии. Но всичко това ми беше вече малко втръснало и приемах равнодушно демонстрациите на неговото магьосническо изкуство. Зрелището свърши бързо; присъствуващите вече бяха започнали да излизат от залата, когато Мерлин, белокос и величествен, ни прегради пътя и мълчаливо посочи отсрещната, облечена в черно сукно, врата.

Покани вътре само нас тримата. Той не влезе. Озовахме се в неголяма, но много висока стая, едната стена на която беше заета от огледало — от тавана до каменния под от бели и черни плочи. Създаваше се впечатление като че ли в стаята, два пъти по-голяма, отколкото в действителност, върху каменна, шахматна дъска стояха шестима души.

Нямаше никакви мебели — нищо освен висока алабастрова урна с букет цветя, приличащи на орхидеи, но с необикновено големи чаши. Всяко от цветята имаше различен цвят. Стояхме срещу огледалото.

Изведнъж моето отражение вдигна очи към мен. Това движение не беше повторение на моето. Аз стоях неподвижен, а оня отсреща — висок, плещест — бавно обгърна с поглед най-напред тъмнокосата жена, после нейния спътник — никой от нас не мърдаше и само отраженията, станали независими от нас, по някакъв необясним начин оживяха и разиграваха помежду си мълчалива сцена.

Младежът в огледалото приближи към жената, погледна я в очите, тя поклати отрицателно глава, извади цветята от бялата ваза и прехвърляйки ги между пръстите си, избра три — бяло, жълто и черно. Бялото подаде на своя спътник, а с другите две дойде при мен. При мен — в огледалото. Протегна ми двете цветя. Избрах черното. Тогава тя се върна на предишното си място и всички ние — там, в огледалната стая — заехме точно същите пози, както в действителност. В същия миг цветята изчезнаха от ръцете на нашите двойници и това вече бяха обикновени, абсолютно точно повтарящи всеки жест отражения.

Вратата в срещуположната стена се отвори; слязохме надолу по стръмните стълби. Колоните, балкончетата, сводовете незабелязано се превърнаха в белоснежни и сребърни коридори. Вървяхме нататък, все още мълчейки — нито заедно, нито поотделно; това състояние на нещата все повече ме подтискаше, но какво можех да направя? Да пристъпя към познатата от добрия тон на миналия век церемония на запознаване?

Приглушени звуци на оркестър. Ние се намирахме сякаш зад кулисите на невидима сцена, в дъното стояха няколко празни масички с отместени кресла, жената спря и запита своя спътник:

— Няма ли да отидеш да потанцуваш?

— Нямам желание — каза той.

За първи път чух гласа му. Беше красив, но изпълнен с някаква отпуснатост, с неразбираема пасивност, сякаш нищо на този свят не го интересуваше. Имаше прекрасна, почти момичешка уста. Погледна ме. После нея. Стоеше и мълчеше.

— Е, тогава върви, щом искаш… — каза тя.

Той дръпна завесата, заместваща една от стените, и излезе. Тръгнах след него.

— Извинете! — чух зад гърба си.

Спрях. Зад завесата се разнесоха ръкопляскания.

— Няма ли да седнете?

Мълчаливо седнах. Профилът й беше великолепен. Кръгли бисерни плочки закриваха отдолу ушите й.

— Аз съм Аен Аенис.

— Хел Брег.

Стори ми се учудена. Не от моето име. То не й говореше нищо. По-скоро от това, че приех името й така безразлично. Сега можех да я разгледам отблизо. Красотата й беше съвършена и безпощадна. И спокойната, властна небрежност на движенията също. Беше в розовосива, повече сива, отколкото розова рокля, която още повече подчертаваше белотата на лицето и ръцете й.

— Не ви ли харесвам? — запита тя спокойно.

Сега пък аз се учудих:

— Но аз не ви познавам.

— Аз съм Амаи — от „Истинските“.

— Какви са тия „Истински“?

Погледът й с любопитство се плъзна по мен.

— Как, не сте гледали „Истинските“?

— Дори не знам какво е.

— Откъде сте дошли тук?

— От хотела?

— Ах, така ли? От хотела… — В гласа й имаше нескрита ирония. — А мога ли да знам, къде сте били, преди да отидете в хотела?

— Можете. Бях във Фомалхаут.

— Какво е това?

— Съзвездие.

— Какво?

— Звездна система, на двадесет и три светлинни години оттук.

Клепачите й трепнаха. Устата й се отвори. Беше наистина прекрасна.

— Вие сте астронавт?

— Да.

— Разбирам. Аз съм реалистка — доста известна.

Не казах нищо. Мълчахме. Музиката продължаваше да свири.

— Танцувате ли?

Малко остана да се изсмея:

— Това, което танцуват сега — не.

— Жалко. Но това може да се поправи. Защо направихте това?

— Кое?

— Там — на мостчето…

Не отговорих веднага.

— Това беше… инстинктивно.

— Били ли сте… друг път там?

— На това изкуствено пътешествие ли? Не.

— Не?

Секунда мълчание. Очите й, за миг зелени, сега станаха почти черни.

— Само в най-старите филми може да се види такова нещо… — каза тя сякаш с нежелание. — Никой вече не умее да играе така. Просто не става. Когато видях това, помислих си, че вие…

Чаках.

— …бихте могли… Защото преживявахте истински. Нали така?

— Не знам. Възможно е.

— Нищо. Аз знам. Искате ли? Аз съм близка с Френет. Може би не знаете кой е той? Трябва да му кажа… Главният продуцент на реалите. Ако пожелаете…

Разсмях се от все сърце. Тя трепна.

— Простете ми. Но — велики небеса, сини и черни — вие искате да ме ангажирате за…

— Да.

Не приличаше на засегната. По-скоро обратното.

— Благодаря ви. Но няма смисъл.

— Тогава поне ми кажете, как успяхте да направите това? Или това е тайна?

— Какво значи „как“? Та вие сама видяхте…

Замълчах.

— Аха, вие питате, как съм могъл да се реша?

— Вие сте изключително досетлив.

Тя умееше да се усмихва с тъмните си очи, както сигурно никоя друга. Почакай, след малко ще изчезне желанието ти да ме съблазняваш, помислих си аз.

— Това е много просто. Няма никаква тайна. Не съм бетризиран.

— О!…

За миг си помислих, че ще стане, но се овладя. Очите й отново се обърнаха към мен, големи и жадни. Тя ме гледаше така, сякаш съм див звяр, притаил се на крачка от нея, сякаш ужасът, който събуждах в нея, й доставяше някакво перверзно удоволствие. Това беше обида, по-лоша, отколкото, ако просто се беше изплашила.

— Можете ли…?

— Да убивам ли? — запитах аз, усмихвайки се вежливо. — Да. Мога.

Мълчахме. Музиката все още свиреше. Няколко пъти жената вдига очи към мен. Но не казваше нищо. Аз също. Чуха се аплодисменти. Музика. Отново аплодисменти. Седяхме така сигурно четвърт час. Внезапно тя стана.

— Ще дойдете ли с мен?

— Къде?

— У дома.

— На брит ли?

— Не.

Обърна се и излезе. Седях, без да помръдна. Мразех я. Без да се обръща, тя вървеше, много по-различно от всички други жени, които бях срещал. Не вървеше, плуваше. Като кралица.

Настигнах я край живия плет, където беше вече почти тъмно. Слабите отблясъци на светлината, идваща от павилионите, се преплитаха със синкавото сияние на града. Сигурно беше чула моите крачки, но продължаваше да върви, без да се оглежда, сякаш беше сама, дори когато я хванах подръка. Продължаваше да върви; това беше като плесница. Хванах я за раменете, обърнах я към себе си, лицето й, бяло в тъмнината, се вдигна към мен; гледаше ме право в очите. Не се опитваше да се изтръгне. Всъщност не би могла. Целувах я трескаво, изпълнен с ненавист, чувствувах как треперя.

— Ти… — каза тя с нисък глас, когато спрях.

— Мълчи!

Опита се да се освободи.

— Още не — казах аз и отново започнах да я целувам. Изведнъж яростта ми се превърна в отвращение към самия мен и я пуснах. Мислех, че ще избяга. Остана. Опитваше се да ме погледне в очите. Извърнах глава.

— Какво ти е? — попита тя тихо.

— Нищо.

Хвана ме за ръката.

— Да вървим.

Някаква двойка мина покрай нас и се скри в мрака. Тръгнах след нея. Там, в тъмното, всичко беше като че ли възможно, но когато стана по-светло, моето избухване отпреди миг — което трябваше да бъде отмъщение за обидата — се превърна в нещо смешно. Чувствувах, че се увличам в някаква игра, фалшива също като онази опасност и магиите, като всичко друго — и продължавах да вървя напред. Но вече не изпитвах нито ненавист, нито гняв — беше ми все едно.

Озовах се сред висящите високо в небето светлини и внезапно почувствувах тежестта на своето присъствие, което превръщаше всяка крачка редом с нея в някаква гротеска. Но тя сякаш не забелязваше това. Вървеше покрай насипа, зад който в дълги редици стояха глидери. Исках да остана, но тя плъзна ръка по моята и я стисна. Би трябвало да измъкна ръката си, но отново щях да стана смешен — самият паметник на астронавтските добродетели, изкушаван от прелъстителната Путифар. Седнах редом с нея, машината трепна и полетя. За първи път пътувах с глидер и разбрах защо нямаха прозорци. Отвътре бяха целите прозрачни, сякаш от стъкло.

Дълго пътувахме, без да проговорим. Центърът на града отстъпи място на чудноватите форми на крайградската архитектура — под малките изкуствени слънца сияеха, потънали в зеленина постройки, с неясни очертания, ту издути като някакви странни възглавници, ту разперили фантастични крила така, че се губеше границата между самите домове и тяхното обкръжение — плодове на фантасмагорично въображение, на непрекъснато старание да се създава нещо, което да не повтаря предишното. Глисерът излезе от широкото пътно платно, прекоси тъмния парк и спря до стълбата, начупена на вълни като стъклена каскада; качвайки се нагоре, видях простиращата се под краката ми оранжерия.

Тежката врата безшумно се отвори. Огромен хол, заобиколен под самия таван с галерия, бледорозови дискове на лампи без стойки или шнурове; ниши в наклонените стени, сякаш отворени към друг свят прозорци, а в тях — не, това не бяха фотографии, нито кукли — това беше самата Аен, огромна — отсреща — в обятията на мургав мъж, който я целуваше, над потока от стъпала — Аен в непрестанното мигане на роклята си, встрани — наведена над цветя, виолетови, големи като лицето й. Вървейки зад нея, я видях още веднъж в друг прозорец, усмихната по момичешки, самотна, светлината трептеше в медните й коси.

Зелени стъпала. Бяла анфилада. Сребърни стъпала. Низ от коридори, а в тях — непрекъснато, бавно движение, сякаш пространството дишаше, стените се отместваха безшумно, отваряйки проходи там, накъдето вървящата пред мен жена насочваше своите крачки; изглеждаше като че ли неуловим вятър изглажда ъглите на галерията, извайва ги пред очите ни, а всичко, което бях видял досега, е само преддверие. През една стая, толкова бяла, че дори сенките в нея бяха бели, влязохме в друга, по-малка — след девствената белота на първата бронзовите тонове на тази бяха като вик. Тук нямаше нищо освен неизвестно откъде бликаща светлина, източникът на която се намираше сякаш някъде ниско, така че осветяваше нас и нашите лица изотдолу; тя вдигна ръка и наоколо притъмня; приближи към стената и с няколко жеста, сякаш правеше магия, я накара да се издуе, след което гърбицата започна да се развива и се превърна в нещо като широко двойно легло — бях достатъчно запознат с топологията, за да мога да почувствувам цялата гениалност на неговата форма.

— Имаме гост — каза Аен, спирайки. От вътрешността на декоративното пано изскочи ниска, отрупана с чаши масичка и заподскача като куче към нея. Аен заповяда с жест да се появи малка лампа и стената се подчини — големите светлини над нишата с креслата — какви кресла бяха това, нямам думи, за да ги опиша! — угаснаха. Изглежда, тези развиващи се и разцъфващи пред очите удобства й бяха порядъчно омръзнали, затова, без да им обръща внимание, Аен се наведе над масичката и запита, без да гледа към мен:

— Блар?

— Нека бъде блар — казах аз. Не питах вече нищо; ако не можех да не бъда дивак, то поне можех да бъда мълчалив дивак.

Аен ми подаде висок конус с тръбичка, той искреше като рубин, но беше мек, сякаш докосвах мъхестата кожа на някакъв плод. За себе си извади още един такъв. Седнахме. Беше непоносимо меко, сякаш седях върху облак. Течността имаше вкуса на непознати пресни плодове с мънички зрънца, които неочаквано и смешно се пръскаха в устата.

— Харесва ли ти? — запита Аен.

— Да.

Може би това беше някаква ритуална напитка. Да речем, избраниците или обратното, за укротяване на особено опасните. Но си казах, че нищо вече няма да питам.

— По-добре е, когато седиш. Защото си ужасно висок.

— Знам.

— Нарочно ли се правиш на невъзпитан?

— Не. Това ми се удава без всякакви усилия.

Започна тихо да се смее.

— Освен това съм остроумен — казах аз. — Цял куп достойнства, а?

— Ти си друг — каза тя. — Никой не говори така. Кажи ми, как става това? Какво чувствуваш?

— Не разбирам.

— Е, не се преструвай. Или излъга… не. Това е невъзможно. Сигурно не би могъл…

— Да скоча ли?

— Нямах пред вид това.

— А какво?

Очите й се притвориха.

— Не знаеш ли?

— Вие какво? — започнах аз. — И това ли не правите вече?

— Правим го, но не така.

— Виж ти! И добре ли го правя?

— Не. Сигурно не… но така, като че ли искаше… — Тя не довърши.

— Какво?

— Ти знаеш. Аз го почувствувах.

— Бях ядосан — признах си.

— Ядосан! — каза тя подигравателно. — Мислех, че… само не знам какво мислех. Никой не би си позволил това, знаеш ли?

Усмихнах се едва забележимо.

— И затова ли ти хареса?

— Ти нищо не разбираш. Светът е лишен от страх, а от тебе човек може да се бои.

— Искаш ли още? — запитах аз.

Устните й се разтвориха, пак започна да ме гледа като някакъв въображаем звяр.

— Искам.

Притисна се до мен. Хванах ръката й и я сложих върху своята — пръстите й едва надхвърляха дланта ми.

— Защо ръката ти е толкова твърда? — запита тя.

— Това е от звездите. Те имат остри ръбове. А сега запитай: защо имаш такива страшни зъби?

Тя се усмихна:

— Зъбите ти са съвсем нормални.

Казвайки това, тя вдигна във въздуха ръката ми и при това беше така внимателна, че си спомних срещата с лъва и вместо да се почувствувам засегнат, се усмихнах, защото в края на краищата това беше ужасно глупаво.

Аен стана, през рамото ми си наля нещо от малка тъмна бутилка и го изпи.

— Знаеш ли какво е това? — запита тя, притваряйки очи с такъв израз, сякаш течността я изгаряше. Имаше огромни мигли, сигурно изкуствени. Актрисите винаги имат изкуствени мигли.

— Не.

— Няма ли да кажеш на никого?

— Не.

— Това е перто…

— О, нима? — възкликнах аз за всеки случай.

Тя отвори очи.

— Видях те още преди това. Вървеше с някакъв ужасен старец, а после се връщаше сам.

— Това е синът на мой по-млад колега — отговорих аз. Най-чудното е, че това е истина, проблесна в мозъка ми.

— Ти се набиваш в очи, знаеш ли?

— Какво да правя?

— Не само за това, че си толкова висок. Другояче ходиш… и гледаш… сякаш…

— Какво?

— Сякаш постоянно си нащрек.

— Защо?

Не отговори. Лицето й се измени. Задиша тежко, гледайки ръката си. Върховете на пръстите й трепереха.

— Готово… — каза тихо тя и се усмихна, не на мен. Усмивката й стана някак възторжена, зениците се разшириха, поглъщайки ирисите, тя бавно се навеждаше назад, докато легна на сивата възглавница, медните коси се разпиляха, тя ме гледаше с някакво тържествуващо вцепенение.

— Целуни ме.

Прегърнах я и това беше ужасно, защото я желаех и не я желаех — струваше ми се, че престава да бъде самата тя — сякаш всеки миг можеше да се превърне в нещо друго. Вплете пръсти в косите ми, въздишките й, когато се откъсваше от мен, бяха като стон. Един от нас е фалшив и подъл, мислех си аз, но кой, тя или аз? Целувах я, лицето й беше болезнено красиво, страшно чуждо, след това остана само насладата, чак непоносима, но дори и тогава вътре в мен остана някакъв мълчалив студен наблюдател — не изгубих ума си. Облегалката, послушна на нашите желания, се превърна във възглавница за главите ни, това беше като присъствие на някой трети, унижаващо бдителен, а ние, сякаш знаейки това, през цялото време не разменихме нито дума. Аз вече заспивах, прегръщайки я през раменете, а още ми се струваше, че някой стои и гледа, гледа…

Когато се събудих, Аен спеше. Това беше друга стая. Не, същата, но някак променена — част от стената се беше отместила и се виждаше разсъмването. Над нас, сякаш забравена, гореше малката лампичка. Отсреща, над върховете на дърветата, още почти черни, светлееше. Отместих се внимателно към края на леглото; Аен помърмори нещо като „Алан“, продължавайки да спи.

Тръгнах из огромните празни зали. Те имаха прозорци, гледащи на изток. През тях нахлуваше огнено сияние и изпълваше прозрачните мебели, трептейки с отблясъците на червено вино. През дългия низ от зали видях преминаваща фигура — това беше робот, бисерносив, без лице, корпусът му излъчваше бледа светлина, вътре в него тлееше рубиново пламъче като кандило пред икона.

— Искам да изляза — казах аз.

— Да, заповядайте.

Сребърни, сини, зелени стълби. Сбогувах се едновременно с всички лица на Аен във високата като храм зала. Навън вече беше напълно светло. Роботът отвори пред мен вратата. Наредих му да поръча глидер.

— Веднага. Желаете ли домашен?

— Нека бъде домашен. До хотел „Алкарон“.

— Слушам. На вашите услуги.

Някой вече се беше обръщал към мен по същия начин. Кой? Не можах да си спомня.

По стръмните стъпала — за да бъде ясно докрай, че това е дворец, а не дом — слязохме двамата; огрян от лъчите на изгряващото слънце, аз се качих на машината. Когато тя потегли, се обърнах. Роботът все още стоеше в раболепна поза, скръстил тънките си ръце като богомолец.

Улиците бяха почти пусти. В градините, като странни, захвърлени кораби, си почиваха вилите, да, именно си почиваха, сякаш за миг бяха кацнали сред оградите от храсти и дървета, свили своите пъстри островърхи криле. В центъра беше по-оживено. Небостъргачи с нажежени от слънцето върхове, домове с палмови градини, домове гиганти на широко разкрачени подпори — улицата ги разсичаше, излиташе в синеещото се пространство; но вече не виждах нищо. В хотела се изкъпах и позвъних в Бюрото за пътешествия. Поръчах си улдер за дванадесет часа. Беше ми малко смешно, че така свободно си служа с тези названия, без дори да имам понятие какво е това „улдер“.

Оставаха ми още четири часа. Свързах се с инфора от хотела и го запитах за рода Брег. Близки роднини нямах, но братът на баща ми имаше две деца, момиче и момче. Дори ако не бяха вече между живите, то поне техните деца…

Инфорът изброи единадесет души с фамилията Брег. Поисках данни за родословното им дърво. Оказа се, че само един от тях, Атал Брег, е мой роднина. Беше внук на моя чичо, вече не млад, почти шестдесетгодишен. Знаех вече всичко, което ми трябваше. Дори вдигнах слушалката, за да му позвъня, но се отказах. Какво всъщност бих могъл да му кажа? Или той на мен? Как е умрял баща ми? Или моята майка? Аз бях умрял за тях още по-рано и сега, от отвъдния свят, нямах право да питам. В един миг почувствувах, че да питам за това би било извратено, като че ли ги бях измамил, страхливо избягвайки от съдбата си, скривайки се във времето, което беше за мен не така смъртоносно, както за тях. Те ме бяха погребали сред звездите, а не аз тях на Земята.

И все таки позвъних. Дълго време не ми отговаряха. Най-после се обади домашният робот и съобщи, че Атал Брег се намира извън Земята.

— Къде е? — бързо запитах аз.

— На Луната. Замина за четири дни. Какво да му предам?

— Какво прави той? Какъв е по професия? — запитах аз. — Защото не знам дали това е същият, когото търся, може да стане някаква грешка…

Беше ми някак по-лесно да излъжа робота.

— Атал Брег е психопед.

— Благодаря. Ще му телефонирам пак след няколко дни.

Затворих телефона. Добре, че не беше астронавт; това ме успокои.

Свързах се отново с хотелския инфор и запитах какво би могъл да ми препоръча като развлечение за два-три часа.

— Заповядайте в нашия реалон — каза той.

— Какво давате там?

— „Обичаната“. Това е най-новият реал на Аен Аенис.

Слязох долу; реалонът се намираше под земята. Представлението вече беше започнало, но роботът на входа ми каза, че почти нищо не съм пропуснал — само две-три минути. Той ме поведе в тъмното, извади от него по някакъв необясним начин яйцевидно кресло и като ме настани върху него, изчезна.

Първото ми впечатление беше, че седя пред театрална сцена или по-скоро на самата сцена, тъй близо до мен бяха актьорите. Сякаш, протягайки ръка, бих могъл да ги докосна. Едва ли бих могъл да случа по-добре — това беше някаква история от моето време — с други думи, историческа драма; времето на действието не беше точно определено, но съдейки по някои подробности, някакви петнайсетина години след моето отлитане.

Наслаждавах се на гледката на костюмите; сценографията беше натуралистична, но това ме забавляваше, защото откривах множество грешки и анахронизми. Героят, много красив, мургав брюнет, излезе от дома си облечен във фрак (беше ранен утринен час) и отпътува с колата си на среща с любимата; имаше дори цилиндър, но сив, сякаш беше англичанин и отиваше на дерби. После се появи романтична кръчма с такъв кръчмар, какъвто не бях виждал през живота си — приличаше на пират; героят седна върху полите на фрака си и започна да пие бира през сламка; и все в тоя дух.

Изведнъж престанах да се усмихвам: влезе Аен. Беше облечена абсурдно, но това веднага изгуби своето значение. Зрителят знаеше, че тя обича друг и само лъже тоя младеж; това беше типична мелодраматична роля на коварна жена — сладникава и банална. Но Аен и тук беше на висота. Тя играеше момиче, което живее само с дадения момент, деликатно, лекомислено и поради безкрайната наивност на своята жестокост — невинно; момиче, което правеше нещастни всички, защото не искаше да обиди никого. Падайки в обятията на един, тя забравяше за друг и правеше това така, че зрителят неволно вярваше в нейната искреност — макар и само за миг.

Всъщност цялата тази глупост се разпадаше на прах и оставаше само Аен — великата актриса.

Реалът беше нещо повече от телеуправляем театър, защото когато се вглеждах в някой фрагмент от сцената, той се увеличаваше и приближаваше, така че зрителят сам, по собствено желание решаваше дали иска да види отделен детайл или картината като цяло. При това пропорциите на останалото извън зрителното поле изображение не се изменяха. Това беше някаква забавна оптическа дяволия, която даваше свръхестествено ясна илюзия, нещо като подсилена действителност.

Върнах се отново горе да приготвя багажа си, защото само след десетина-петнадесет минути трябваше да тръгвам. Оказа се, че имам повече багаж, отколкото предполагах. Още не бях напълно готов, когато запя телефонът: улдерът вече ме чакаше.

— Слизам веднага — казах аз.

Багажният робот взе куфарите ми и тъкмо излизах от стаята, когато телефонът се обади отново. Поколебах се. Тихият сигнал се повтаряше, без да спре. За да не прилича на бягство, реших да вдигна слушалката, без да съм напълно сигурен защо всъщност го правя.

— Ти ли си?

— Да. Събуди ли се?

— Отдавна. Какво правиш?

— Видях те. В един реал.

— Така ли? — каза само тя, но аз почувствувах в гласа й задоволство. Това означаваше: ти си мой.

— Не — казах аз.

— Какво не?

— Момиче, ти си голяма актриса. Но аз съвсем не съм такъв, какъвто може би ти се струвам.

— През тази нощ също ли само така ми се е сторило? — прекъсна ме тя. В гласа й трептяха весели нотки и изведнъж ми стана отново смешно. Не можех да се освободя от това чувство: някакъв квакер от звездите, веднъж съгрешил, но разкайващ се, суров и скромен.

— Не — казах овладявайки се, — не ти се е сторило. Но аз заминавам.

— Завинаги ли?

Този разговор я забавляваше.

— Момиче… — започнах аз, без да знам какво да кажа. Известно време се чуваше само нейното дишане.

— А после? — запита тя.

— Не знам — поправих се бързо. — Нищо. Заминавам. Другото няма смисъл.

— Сигурно няма — съгласи се тя — и затова може да бъде прекрасно. Какво видя? „Истинските“ ли?

— Не, „Обичаната“. Слушай…

— О, това е пълна глупост. Не мога да я гледам. Най-лошата от моите работи. Гледай „Истинските“. Или не, ела довечера. Ще ти ги покажа. Не, днес не мога. Утре.

— Аен, няма да дойда. Аз наистина заминавам след малко…

— Не ме наричай „Аен“, казвай ми „момиче“… — помоли тя.

— Момиче, дявол да те вземе — казах аз и затворих телефона, но веднага се почувствувах ужасно глупаво, пак вдигнах слушалката и отново я оставих и излетях от стаята, сякаш някой ме гонеше. Слязох долу, но се оказа, че улдерът е на покрива. Значи, трябвало е нагоре.

На покрива имаше ресторант — градина и летище. Или по-точно ресторант-летище, някакъв хаос от етажи, летящи перони, невидими стъкла — не бих могъл да намеря своя улдер дори и след една година. Но при него ме доведоха почти за ръка. Беше по-малък, отколкото си мислех. Попитах колко време ще трае полетът, защото исках да почета.

— Около дванадесет минути.

Стана ясно, че няма смисъл да се залавям за четене. Вътрешността на улдера напомняше донякъде на експерименталната ракета „Термо Факс“, която някога пилотирах, само че беше по-комфортна, но когато вратата се затвори зад робота, който учтиво ми пожела приятно пътуване, стените мигновено станаха прозрачни, а тъй като седях на първото от четирите кресла (останалите бяха празни), изглеждаше, като че ли летях върху кресло, поставено в голяма чаша.

Смешно наистина, но тази машина нямаше нищо общо с ракета или самолет; повече приличаше на летящо килимче. Този странен апарат най-напред се устреми вертикално нагоре, без ни най-малка вибрация, издавайки протяжно свистене, и се понесе хоризонтално като изстрелян куршум. И отново стана същото, което вече бях забелязал: моментът на ускорението изобщо не се чувствуваше. Тогава на гарата все още можех да смятам, че съм жертва на илюзия, но сега вече бях сигурен… Не бих могъл да изразя чувството, което изпитах в този миг — та ако те наистина са успели да преодолеят силата на ускорението, тогава всичките наши хибернации, изпитания, подбор, всички мъки и страдания по време на полета губеха своя смисъл; в този миг аз приличах на покорител на Хималаите, който след изключително трудно изкачване най-после стига до върха и там намира хотел, пълен с туристи, защото, докато е извършвал самотния си подвиг, от другата страна са прокарали железопътна линия и са построили увеселително градче. И никак не ме утешаваше мисълта, че ако не бях излетял към Фомалхаут, никога нямаше да доживея това тайнствено откритие — обзе ме надежда, че този начин е неприложим в космическата навигация. Това, разбира се, беше чист егоизъм и аз го съзнавах, но шокът беше твърде силен, за да предизвика у мен нужното въодушевление.

През това време улдерът продължаваше да лети, вече безшумно; погледнах надолу. Точно в този момент прелитах над Терминал — той бавно се отдалечаваше като ледена крепостна невидимите от града етажи се чернееха големите улеи на ракетните шлюзове. След това минах съвсем близко край онзи небостъргач на черни и сребърни ивици; той се издигаше над улдера. От Земята беше трудно да се прецени височината му. Приличаше на тръбен мост, съединяващ града с небето, а „етажерките“, които стърчаха на всички страни, гъмжаха от улдери и други по-големи машини. Хората върху тези площадки приличаха на макови зрънца, изсипани върху сребърна чиния. Летях над бели и сини групи постройки, над градини, улиците ставаха все по-широки, настилката им също беше цветна — преобладаваше бледорозово и охра. Морето от сгради, на места разсичано от ивици зеленина, се простираше до хоризонта и изведнъж ми стана страшно, че така ще бъде до самата Клавестра. Но машината увеличи скоростта си, домовете започнаха да оредяват, изчезнаха сред градините и вместо тях се появиха огромните извивки и стрели на пътищата, те се простираха на няколко етажа, пресичаха се, слизаха под земята, събираха се в звезди и отново се врязваха в пространството, осеяно с глидери, сивозелено под лъчите на високото слънце. По-нататък, сред квадратите от зеленина, се появиха огромни сгради с покриви във формата на вдлъбнати огледала: във фокусите им тлееха някакви червеникави огньове. Някъде далече пътищата се разделяха и всичко наоколо изпълни зеленината, от време на време прекъсвана от квадрат с друга растителност — червена или синя, но това не бяха цветя — цветовете бяха твърде интензивни.

Д-р Джуфон би бил доволен от мен, помислих си аз. Едва трети ден — и такъв успех. Не кой да е, а знаменита актриса. И почти не се страхуваше от мен, а дори и да се е страхувала, то страхът й е доставял удоволствие. Само така и занапред. Но за каква близост говореше той? Така ли изглежда тяхната близост? Как геройски скочих във водопада! Благородната горила. А после красавицата, под която коленичат тълпите, щедро възнагради горилата; колко възвишено от нейна страна!

Лицето ми гореше. Идиот, повтарях си тихо аз. Какво искаш всъщност? Жена ли? Имаше жена. Имаше вече всичко, което би могъл да имаш тук, включително и предложение да играеш в реал. Сега ще имаш дом, ще се разхождаш из алеите, ще четеш книги, ще се взираш в звездите и тихо и скромно ще си повтаряш: „Аз бях там. Бях и се върнах.“ И дори законите на физиката работят за теб, ти, щастливецо, имаш пред себе си още половин живот, спомни си как изглежда Рьомер, сто години по-възрастен от теб.

Улдерът започна да се спуска надолу, отново се появи свистенето, околността, пълна с бели и сини шосета, повърхността на които блестеше като емайлирана, се приближаваше. Големи езера и малки квадратни басейни изпращаха нагоре слънчеви отблясъци. Все по-големи и истински изглеждаха къщичките, разпилени по гърбовете на заоблените хълмове. На хоризонта, посинял от въздуха, се издигаше планинска верига с побелели върхове. Видях пътечки, посипани с чакъл, тревни полета, цветни лехи, хладната зеленина на водата в бетонни рамки, пътечки, храсти, бял покрив, всичко това бавно се завъртя, обкръжи ме отвсякъде и застина, сякаш ме вземаше в свое владение.