Завръщане у дома

Глава 16 Белами

Белами не беше свикнал да си седи на задника и да безделничи. Не му харесваше да се чувства безпомощен. Безполезен. Беше свикнал да се бори за нещата, от които се нуждае — храна, безопасност, сестра си, живота си — и фактът, че беше принуден да разчита на други хора, го побъркваше. Именно тази склонност обаче го беше забъркала в цялата каша. Ако не беше припирал толкова да се качи на кораба при Октавия, канцлерът — баща му — никога нямаше да бъде прострелян. А няколко седмици по-късно Белами щеше да слезе с втората вълна колонисти като свободен гражданин, вместо като осъден престъпник.

Седеше на дървена пейка в парка — малко затревено пространство в центъра на града на Саша и Макс. Наблюдаваше как група деца, с няколко години по-малки от него самия, вървят към къщата, която служеше за училище. Три момчета се закачаха, като се удряха едно друго по раменете. Можеше да долови подигравателния им тон. Едното побягна и другите две се втурнаха заедно с него през смях. Двойка по-големи момче и момиче се държаха за ръце и проточваха раздялата си, споделяйки тяхна си лична шега и изчервяваща целувка.

Същевременно Белами не беше имал никаква представа, че кислородът на Колонията е на привършване и че от спешната евакуация са ги делели едва седмици. А и не беше някакво деветнайсетгодишно нищожество от „Уолдън“ да не е пръв на опашката за транспортния кораб. Беше взел правилното решение, като си проправи път към Земята със сила. Беше успял да се погрижи за Октавия. И беше срещнал красиво, ослепително, смущаващо умно момиче, заради което всеки ден се събуждаше с все същата глуповата ухилена физиономия. Когато тя не го побъркваше, де.

Вдигна глава и се озърна за Кларк — бяха я помолили да прегледа счупената ръка на едно хлапе. При други обстоятелства не би било никак лошо да останат в този град. Мястото беше едновременно подредено и спокойно. Всеки имаше постеля и достатъчно храна и наоколо не се мотаеха опиянени от власт пазачи, следящи зорко всяко движение на останалите. Бащата на Саша очевидно бе начело, но не беше като Роудс или дори като канцлера. Слушаше внимателно съветниците си и доколкото Белами можеше да прецени, повечето важни решения се подлагаха на гласуване. На всичкото отгоре на никого не му се беше сторило странно, че Белами има сестра — тук всички имаха братя или сестри, при това много.

И все пак в светлината на последните събития спокойствието имаше и една злокобна отсянка. Ами ако Роудс тръгнеше по петите им? Ами ако Белами неволно превърнеше тихото селище на земнородните в някаква военна зона? Никога нямаше да си прости, ако заради него загинеха невинни хора.

Белами нервно тресеше крака. Стомахът му беше събран на възел, откакто бяха пристигнали преди три дни. Не знаеше как да постъпи. Макс, Саша и техните хора искаха той да остане. Искаха да го защитят. А и животът с истински покрив над главата и вкусна храна, за която не му се налагаше да ходи на лов, убива и одира животното сам, не беше никак лош. Белами не можеше да го отрече: в гърдите му беше покълнало зрънце копнеж за такова простичко съществуване. Искаше Роудс да забрави за него, миналото му да бъде изличено и животът му да бъде толкова лесен, колкото беше за тези деца.

Той огледа редицата дървета и пътеката, която водеше към града, в търсене на признаци за нашественици. Нищо. Откакто бяха дошли, почти не беше мигнал. Беше твърде зает да наостря уши в среднощната тишина, да се ослушва за звука на приближаващи стъпки или шумоленето на листа, които биха му подсказали, че някой се готви да ги нападне — че някой ще го похити.

Не можеше да живее така. Очакването и ужасът го гризяха отвътре и дори този малък град започваше да му се струва като затвор. Откакто се намираше на Земята, Белами бе свикнал всеки ден да прекарва часове в гората. Макар да беше значително по-добре да бъдеш затворен в градчето, отколкото да бъде прикован на космически кораб, чувството си оставаше.

Той се облегна на пейката с въздишка и погледна нагоре към синия простор. Какво, по дяволите, щеше да прави цял ден? Не можеше да ловува, дори не можеше да обикаля сам. Децата бяха на училище, така че не можеше да играе на топка с тях. Всички останали си имаха работа за вършене. Той се вгледа в хората, които бързаха по собствените си задачи — строене, поправяне, миене, грижа за животните и така нататък. Всички се държаха толкова любезно — това го караше да се чувства неудобно. Абсолютно всеки човек, покрай когото бе минал, му бе пожелал хубав ден. Белами нямаше представа какво да каже или какво изражение да си придаде. Трябваше ли да се усмихне в отговор? Да поздрави? Или просто да кимне?

Поне знаеше, че Октавия е добре. Саша беше ходила до лагера два пъти, за да я нагледа отдалече, и бе предала на Октавия съобщение, в което я уверяваше, че Белами е в безопасност. Поради някаква причина Роудс бе предпочел за момента да не отмъщава на Октавия. Белами обаче не възнамеряваше да я оставя сама за дълго. Не можеше да разчита на добрата воля на Роудс — ако това изобщо беше някакво благоволение — дълго време.

— Добро утро.

Макс се беше приближил, без Белами да усети.

— Добро утро — отвърна Белами, зарадван, че нещо го е откъснало от мрачните му мисли.

— Може ли да ти правя компания?

— Разбира се.

Белами му направи място и Макс се настани до него на пейката. От металната чаша в ръката му се издигаше пара. Двамата поседяха мълчаливо за известно време, загледани в последните закъсняващи за училище деца.

— Как е рамото? — попита Макс.

— По-добре. Благодаря, че предостави всички онези неща на Кларк. Знам, че са доста ценни, а вече направихте толкова много за нас. — Той млъкна, зачуден дали би било благородно, или глупаво да сподели тревогите си относно задържането им тук. — Въпреки това не смятам, че е добра идея да оставам.

— Къде възнамеряваш да отидеш?

Макс не звучеше изненадано и Белами оцени липсата на осъдителна нотка в гласа му.

— Още не съм го измислил. Знам само, че не мога просто да седя тук и да чакам да дойдат да ме заловят, както и че не мога да допусна риска някой друг да пострада заради мен.

— Разбирам как се чувстваш, като знаеш, че някъде там има хора, които ти мислят злото. Но те нямат право да отнемат живота ти, Белами. Никой няма. — Макс замълча. — И никой тук не прави нищо против волята си. Истината е, че според мен няма по-безопасно място за теб — продължи той, като наклони глава към гората. — Съществуват и по-големи заплахи от Роудс. Не съм сигурен колко знаеш за другите — повдигна вежди Макс. — За хората от нашата група, които се отделиха.

— Малко.

При последното си посещение тук, когато дойдоха да спасят Октавия, Белами бе дочул историята за колонистите, които пристигнали на кораб много преди Стоте. Земнородните ги приютили и споделили храната си с тях, но не всички посрещнали непознатите с отворени обятия, особено поради факта че въпросните непознати били потомци на хората, които избягали от умиращата Земя с космически кораб и оставили всички други да загинат.

Двете групи сключили несигурно примирие, но тогава нещо се случило. Едно земнородно дете умряло и настанал хаос. Част от хората на Макс винели колонистите и Макс, задето допуснал чужденците в дома им. Те настояли за възмездие и когато Макс отказал да им позволи да убият колонистите, те се отцепили и заживели сами извън обсега на властта му.

Най-откачената част в цялата история беше, че родителите на Кларк — които тя смяташе за мъртви и осъдени от Колонията да бъдат изхвърлени в Космоса — били сред първата вълна колонисти. След смъртта на детето двамата били прогонени заедно с другите.

Макс отново отпи от чашата.

— Израснах с тях. Отгледахме заедно децата си и смятах, че ги познавам. — Той млъкна за миг, сякаш оставяше спомените да се превъртят в ума му, преди да продължи. — Сега обаче са станали неузнаваеми. Обсебени са от насилието и искат да заграбят за себе си възможно най-много земя. Гневни са и нямат нищо за губене. Което ги прави много, много опасни.

— Какво искат? — попита Белами, макар изобщо да не беше сигурен, че желае да чуе отговора.

— Иска ми се да знаех — въздъхна Макс и прокара ръка по сивата си брада. — Отмъщение? Власт? Какво биха могли да желаят, което вече да нямаме тук?

За миг и двамата се умълчаха.

— Кларк иска да открие родителите си — обади се Белами.

— Знам. Но не е безопасно. Ако отцепниците са склонни да навредят на собствените си съседи и приятели, със сигурност няма да се поколебаят да наранят Кларк. А ако разберат, че е тяхна дъщеря — е, не ми се мисли какво биха ѝ причинили. Семейство Грифин нямаха нищо общо със смъртта на момчето, но в случая не говорим за рационални хора. — Макс се извърна и прикова очи в Белами. — Според теб тя осъзнава ли рисковете?

Белами поклати глава.

— Не знам. Но тя няма да седи и да чака вечно. Иска да намери майка си и баща си. Опитах се да я убедя да изчака, докато стане безопасно и аз да отида с нея. Трябва да научим повече за това накъде може да са тръгнали. Но тя е твърдо решена.

— Не я виня — въздъхна Макс. — И аз бих искал да ги открия.

— Да.

Белами знаеше какво е да изпитваш отчаян, първичен стремеж да намериш някого, когото обичаш. Разбираше защо Кларк иска да поеме по следите на родителите си. Но беше ли склонен да я остави да загине заради това?

Един мъж, който тичаше към тях, прекъсна мислите му.

— Макс — рече задъхано мъжът, като внезапно се закова пред тяхната пейка. — Някаква група приближава града. Намират се на около стотина метра в покрайнините. Ще пристигнат след няколко минути. И още нещо, Макс. Въоръжени са.

Сърцето на Белами се качи в гърлото и чувството за вина го заля като приливна вълна. Дошли са за мен.

Макс скочи на крака.

— Изпратете сигнал. И определете група, която да ги посрещне и съпроводи в града. Мирно. — Мъжът кимна и се втурна нанякъде. Макс се обърна към Белами. — Последвай ме.

Белами се опита да запази спокойствие, но в него се трупаше гняв и страх — същата комбинация от чувства, която по принцип го тласкаше да направи някоя глупост. Следваше плътно Макс, докато тичаха по пътя към Заседателната зала на града, където вече се събираха хора, много от които носеха огнестрелни оръжия и копия. Няколко минути по-късно Кларк, Уелс и Саша също нахлуха вътре с напрегнати, но решителни изражения. Саша се присъедини към баща си в предната част на залата, а Уелс и Кларк си проправиха път през тълпата, за да застанат до Белами в дъното на помещението.

— Не се тревожи — каза му Уелс, докато заобикалящото ги множество бърбореше притеснено. — Няма да им позволим да те вземат.

Ала Белами не се притесняваше точно за това. Повече се опасяваше какво щеше да се случи на земнородните, когато откажеха да го предадат — какво щеше да стори Роудс, ако не получеше своето.

Макс вдигна ръка и залата притихна.

— Както повечето от вас знаят, скоро ще имаме посетители — извика той, а гласът му звучеше повелително, но спокойно. — В момента ги въвеждат в града. Ще се срещнем с тях, ще изслушаме исканията им и после ще решим как да постъпим.

Над тълпата се понесе вълна от мърморене и приглушени въпроси. Макс пак вдигна ръка и всички се умълчаха.

— Знам, че имате много въпроси. Аз също. Но нека започнем с изслушването. Не забравяйте, че няма мир без мирни преговори.

Сред тълпата се настани напрегната тишина. Няколко минути по-късно няколко земнородни влязоха с група от пазачите на Роудс. Бяха им взели оръжията, но не ги бяха вързали или оковали по никакъв начин.

— Добре дошли — приветства ги Макс. Пазачите мълчаха, израженията им бяха каменни, а очите им се стрелкаха из стаята, докато преценяваха обстановката и съставяха стратегия. — Моля, настанете се удобно и ни споделете защо сте дошли.

Пазачите си размениха погледи. Най-старшият — мъж на средна възраст, на име Бърнет, когото Белами разпозна от затворническата колиба, пристъпи напред.

— Не сме тук, за да нараним хората ви — поде Бърнет със същия студен, равен глас, който Белами беше чувал от устата на безброй пазачи, преди да завлекат някого за затваряне и да го накарат да изчезне безследно. Вторият в командването плъзна поглед по стаята, докато взорът му не попадна на Белами. Всеки мускул в тялото на Белами се напрегна и му се наложи да се пребори с импулса да се втурне към предната част на залата и да сключи ръце около дебелия врат на Бърнет. — Дошли сме само за да изпълним заповед за задържане на един от нашите затворници. Укривате беглец, който трябва да отговаря за престъпленията си. Предайте го и ще си тръгнем с мир.

Кларк сграбчи ръката на Белами и я стисна силно. Той знаеше, че тя е готова на всичко, за да го защити, но при настоящите обстоятелства искаше само да ѝ спести допълнителна болка.

Макс изгледа внимателно Бърнет и направи пауза, преди да заговори.

— Приятелю, оценявам факта, че сте дошли тук заради дадените ви заповеди. Ние също нямаме намерение да ви създаваме каквито и да било неприятности. — Макс хвърли поглед на Белами през морето от глави, което ги разделяше, а изражението му беше неразгадаемо. — Но доколкото разбирам, затворникът, както го наричате, няма да получи каквато и да било справедлива присъда. Ако се завърне в лагера ви, той ще бъде екзекутиран.

Вълна от шокирани възгласи и шепоти се понесе над тълпата. Една земнородна жена до Кларк и Белами се втренчи в тях, попивайки с поглед уплашените им лица и вкопчените им ръце, и изражението ѝ се промени от объркано към решително. Трима мъже, които стояха близо до Белами, размениха погледи, а после пристъпиха напред, така че да застанат между него и пазачите.

— А ние нямаме навика да изпращаме млади мъже към гибелта им — завърши Макс.

Бърнет хвърли развеселен поглед на един от другите пазачи и на лицето му се прокрадна лека усмивка.

— Това не беше молба — рече той. — Нали осъзнавате, че отказът ви ще има последствия?

— Да — отвърна спокойно Макс, макар очите му да бяха станали студени. — Изразихте се много ясно. — Той се обърна към останалите земнородни. — Вярвам, че говоря от името на всички, като казвам, че няма да ставаме съучастници в това несправедливо наказание. Но ще оставя избора на тях.

Настана дълга пауза. Белами внезапно почувства слабост, докато оглеждаше лицата на тези хора — тези непознати — които държаха съдбата му в ръцете си. Беше ли честно да ги карат да вземат това решение — да ги молят да рискуват собствената си безопасност, за да защитят него?

Тъкмо набираше смелост да извиси глас и да се предаде на Роудс, когато Макс прочисти гърло.

— Моля всички, които подкрепят това да оставим посетителите ни да отведат момчето със себе си, да вдигнат ръка.

Един от пазачите се подсмихна, а този до него изпука кокалчетата на пръстите си. Очевидно се наслаждаваха на сцената и нямаха търпение да видят как земнородните предават Белами на мрачната му участ.

За изненада на Белами обаче никой не вдигна ръка.

— Какво, по… — прошепна той, а Кларк стисна дланта му.

— А всички, които са за това Белами, Кларк и Уелс да останат под наша защита?

Безброй ръце се изстреляха във въздуха и напълно скриха Макс, Бърнет и другите пазачи от поглед. Коленете на Белами се разтрепериха, когато в него се надигна безмерен прилив на благодарност. Възрастните в Колонията никога не бяха предлагали на Белами дори трошичка доброта. Никога, дори и когато двамата с Октавия умираха от глад. Тези хора обаче бяха склонни да рискуват всичко за него — един напълно непознат.

Точно това влоши положението още повече. Тези хора бяха добри. Не заслужаваха да загинат заради някакво хлапе, което бе вземало само лоши решения през всичките си деветнайсет години.

Кларк плъзна ръка около кръста му и се прилепи до него, за да го окуражи.

— Всичко е наред — отрони тя в ухото му.

— Не — промълви Белами, толкова на себе си, колкото и на нея. — Не — извика по-силно.

Заради глъчката в залата никой не го чу. С изключение на Кларк и Уелс. Ръката на Кларк се свлече от него и двамата с Уелс се втренчиха объркано в Белами.

— Белами! — обади се Кларк с ококорени очи. — Какви ги вършиш?

— Не мога просто да седя тук и да оставя всички тези невинни хора да рискуват живота си за мен. Те имат деца, имат семейства. Няма нужда да им натрисам тази простотия.

Уелс пристъпи напред и стисна здраво рамото на Белами.

— Хей — каза той. — Просто се успокой. — Белами се опита да се освободи от хватката му, но Уелс не му позволи. — Разбирам те, Белами. Не си свикнал да приемаш чужда помощ. Но в случая не става дума за затваряне заради откраднати стоки на пункта за обмяна. Говорим за осъждане на смърт. Роудс ще те убие.

Белами се преви и постави ръце на коленете си. Пое си няколко дълбоки, успокояващи глътки въздух. Знаеше, че хората на Макс и Саша вярват в нещо повече от себе си. Беше го прозрял в добротата, която проявяваха един към друг, в начина, по който приветстваха трима непознати в животите си. Беше го прозрял в лидерството на Макс. Но не знаеше как би могъл да понесе бремето на щедростта им.

Кларк отново хвана ръката му и го погледна в очите.

— Дори и да не го направиш за себе си, ще го направиш ли за мен? Моля те?

Гласът ѝ трепереше и нещо се скъса в гърдите на Белами. Никога не я беше чувал да звучи толкова уязвима, толкова уплашена. Никога не я беше чувал да моли някого за нещо. Каквото и да пожелаеше, си го набавяше сама. Този път обаче това нямаше да е достатъчно. Тя се нуждаеше от помощ.

— И за мен — тупна го по здравото рамо Уелс.

Белами се извърна от Кларк към Уелс. Как се беше случило това? Когато двамата с Октавия напуснаха Колонията, бяха сами срещу цялата Вселена. А сега имаше хора, които бяха загрижени за него. Имаше семейство.

— Добре — кимна той, сдържайки сълзите, които напираха да бликнат. Насили се да се усмихне. — Но само веднъж. Следващия път, когато ме осъдят на смърт, задето съм избухлив идиот, ще трябва да ги оставите да ме отведат.

— Дадено — рече Уелс и отстъпи с доволна усмивка.

— Изключено. Ти си моят избухлив идиот — надигна се на пръсти Кларк и го целуна.

Белами обви ръка около нея и отвърна на целувката ѝ, твърде развълнуван, че да се смути от проблясващите в очите му сълзи.