Завръщането на нинджата (Част I)

Шеста главаВенеция | Токио | Вашингтон

Когато Челесте дойде в съзнание, от демона и моста Канфа нямаше дори следа. Тя напълни гърдите си с кислород и примигна като човек, който се събужда от тежък кошмар. Установи, че е просната по гръб върху хладните плочи на просторна, лишена от прозорци стая, сякаш измъкната от сърцевината на мрачния дворец. Мебелировка липсваше, край стената се издигаха седем огромни свещника от потъмнял пиринч, над тях се виеше жълтеникав пушек — вероятно догаряха остатъците от странната гъба, за която беше споменал Никълъс.

Видя и него, клекнал в средата на помещението с гръб към нея. Там беше мястото, на което допреди малко се издигаше арката на ужасния мост. Беше гол до кръста, ризата и якето вероятно бяха изчезнали по време на жестокия двубой. Тя ясно виждаше набъбналите мускули на раменете и гърба му, лекото помръдване на гръдния кош при вдишването и издишването.

— Никълъс?

Той не отговори.

Дишането й постепенно се нормализира, пред очите й изплуваха древните фламандски гоблени по стените, върху повечето от които бяха втъкани различни ловни сцени. На една от тях жертвата беше малка дива коза със сребърна козина, на друга — рогат дракон, от чиято уста излизаха ярки пламъци.

Дълго време остана вторачена в лицата на групичката ловци, с напрегнати черти и с уголемени от страх очи, в които се долавяха кървави отблясъци.

Трагедията е там, че животът й свърши именно в Токио, мислеше си Танцан Нанги. Едно място, което й беше съвършено чуждо място, което не разбираше и не обичаше, място, което в крайна сметка стана причина за раздялата й с Никълъс.

Стоеше изправен пред закования ковчег, положен в един от параклисите на „Света Тереза“ — единствената католическа църква в Шинжуку, намираща се на четири преки западно от просторния Мейжидори. Това беше неговата църква, тук беше довел Джъстин, когато тя се беше оказала в безизходица.

За известно време храмът й даде нужната утеха, но това беше отдавна. Напоследък тя не му беше споменавала, че се отбива тук, по всичко личеше, че цялото й време е ангажирано от нейния стар приятел и шеф Рик Милар…

Лицето й под дебелото стъкло на капака изглеждаше спокойно и отпуснато — такова, каквото Нанги не беше го виждал никога. Стори му се, че то се превръща в огледало, в което играят отблясъците на последните събития в живота й… До момента, в който, изправен край тесния път, ням свидетел на усилията на униформени полицаи и пожарникари да извадят останките на Джъстин и Милар от унищожената кола, той не можеше да обхване значението на случилото се нещастие. Нима можеше да знае, че интересът на Милар към Джъстин не е случаен, че е искал да я вземе със себе си в Америка? Нима можеше да допусне, че тя е приела предложението му, като преди това е прекарала нощта с него?

Нанги направи опит да отмести поглед от лицето й, но не успя. Както не успя и да я намрази за това, което беше сторила зад гърба на приятеля му. Тук фактът, че е християнин, не играеше никаква роля — дори да беше убеден будист или шинтоист, той пак щеше да насочи взор към деликатните и многопластови човешки отношения. Защото не можеше да не си зададе и обратния въпрос — какво е сторил Никълъс с нея, за да изпита тя нуждата от любовта и обещанията на друг мъж…

Под свода се разнесе тиха хорова музика, той неволно потръпна. Фактът, че беше записана на лента, съвсем не я правеше по-малко красива и тържествена. Част от отговора на последния въпрос Нанги, разбира се, знаеше: Тао-тао. Той беше усетил нещо, което вероятно беше убягнало на Никълъс — Джъстин изпитваше дълбок ужас от това, в което щеше да се превърне Никълъс, след като разгадае тайнственото наследство на своята майка и тръгне по нейния мрачен път — пътя на танжина… Дори Нанги нямаше никаква представа за тайнствените събития, разиграли се в подножието на връх Ходака, сред ледовете на Японските Алпи. Там, където Никълъс беше овладявал тайната на бойните изкуства под ръководството на Канзацу — неговия сенсей и смъртен враг… Нанги знаеше само това, което можеше да види с просто око — след неизвестните си премеждия сред ледовете Никълъс беше станал друг човек. Затворен в себе си, готов да търси тайната на своя род, без да се страхува от евентуалните ужасни разкрития. Двамата разговаряха на всякакви теми, продължаваха да бъдат близки приятели, които си споделят всичко — тайни и страхове, триумфи и падения. С изключение на Тао-тао, което беше забранена територия.

Нанги можеше да разбере подобно поведение, на моменти дори се възхищаваше от вътрешната дисциплина на Никълъс, но не беше убеден, че и Джъстин мисли така. Никълъс й се доверяваше като на никой друг и това го караше да мисли, че ще разбере всичко около него, че автоматически ще заобича дори Япония. Фактът, че беше сгрешил в това отношение беше не толкова изненада, колкото трагедия.

И ето го крайният резултат, въздъхна Нанги, очите му погалиха лицето под стъкления капак. Това е била нейната карма, но аз трябваше да я отгатна… Бистри сълзи опариха клепачите му, но той не вдигна ръка да ги избърше. Искаше да усети тяхната тежест и топлина, парливите вадички по бузите си. Не само заради себе си, но и заради Никълъс, който отново отсъства и вероятно никога няма да узнае как са протекли последните тридесет и шест часа от живота на жена му…

Облегна се тежко на стария си бастун, драконовата глава се впи дълбоко в дланта му. Но аз бях свидетел на тези часове и не направих нищо, упрекна се той. Ала какво можеше да направи? Кой би го послушал? Кой вярва на това, което му готви съдбата? Стана това, което е било писано.

Хорът премина към страстно кресчендо, професионално обработените гласове на певците изпълниха всяко кътче на огромната катедрала. Акустиката беше великолепна, благодарение на нея изповедниците чуваха дори и най-тихия шепот на грешниците, дошли да се изповядат…

Нанги усети, че вече не е сам в компанията на Джъстин. Обърна се е цената на известни усилия, болка прониза ранения му крак. Зад гърба му стоеше Сейко, асистентката на Никълъс. Кой знае защо това го накара да си спомни за Гелда — сестрата на Джъстин, единствената й жива роднина. Цяла сутрин напразно се беше опитвал да открие местонахождението й в Щатите. Сякаш бе потънала вдън земя.

Сейко се приближи едва след като се увери, че Нанги е забелязал присъствието й.

— Извинявайте за безпокойството, Нанги-сан — каза с поклон тя. — Но казахте да ви съобщя веднага, ако науча нещо за Линеър-сан…

Нанги внимателно слушаше, веднага му направи впечатление, че очите на младата жена избягват ковчега. Дали това се дължеше на будисткото отвращение към погребението, или имаше и други причини? Доверен приятел на Джъстин, той знаеше за подозренията й по отношение на Сейко и Никълъс. Беше направил всичко възможно да я успокои, уверяваше я във верността на своя приятел. Но сега, почувствал притеснението на Сейко, той отново се запита каква всъщност е истината.

— Линеър-сан вече не е във Венеция — каза младата жена.

— Какво?

— Снощи е напуснал хотела си, съвсем набързо.

— Оставил ли е адрес?

— Не — поклати глава Сейко, ситните й бели зъби леко хапеха долната устна. — От администрацията казаха, че нямат представа къде е заминал.

Нанги продължително я изгледа, това я направи още по-нервна. Може би предпочиташе да продължат разговора на безразличната, залята от слънчева светлина улица, но Нанги, изведнъж усетил липсата на спокойното съзерцание сред напрегнатите дни, не искаше да напусне хладната тишина на храма. Даваше си сметка, че напрежението винаги води до неочаквани разкрития.

— Колко съобщения му оставихте?

— Три.

— И той не се обади нито веднъж?

— Не, сър.

— Значи за последен път го видяхте, когато напусна кабинета си?

Долови лекото й колебание, внимателно го опипа в съзнанието си. Сякаш беше узрял, готов за трапезата грозд.

— Не, сър — отвърна Сейко. — За последен път го видях на летището, малко преди часа на излитане.

— По негова молба?

— Не, сър — поклати глава момичето и пристъпи от крак на крак. В тъмнокафявите й очи се появи нещо, което я правеше безкрайно различна от Джъстин. — Получих кодиран факс от Винсънт Тин малко след като Линеър-сан напусна службата. Беше спешен и аз реших да го занеса на летището.

Нанги забеляза, че е започнала да се поти, макар в храма да беше хладно. Протегна ръка и тя сложи в дланта му копне от дешифрирания факс. Прочете го два пъти без никакъв коментар — така, както правеше с всички документа. Нямаше нищо особено тревожно, очевидно по тази причина Никълъс беше решил да не се консултира с него.

— Какви са вашите заключения?

Този път Сейко беше подготвена:

— В отсъствието на Линеър-сан си позволих да изпратя обратен факс на Винсънт Тин. Настоявах за разяснения по въпроса за правителството в сянка. Досега отговор нямам…

— Това не ме учудва — отвърна Нанги, вътрешно доволен от нейната инициативност. Точно за такива действия я беше обучавал Никълъс. — Тин положително ще има нужда от време, за да открие източниците на слуховете…

— Нямах предвид това — поклати глава Сейко и облиза пресъхналите си устни. — Исках да кажа, че Тин-сан изобщо не изпрати потвърждение за получаването на моето искане…

Сега в хора преобладаваха сопраните, сводът ехтеше от ясните гласове, които след миг бавно започнаха да заглъхват.

Нанги бавно прехвърли в главата си последиците от тази обезпокояваща новина.

— Мисля, че незабавно трябва да се върнем в службата и да се опитаме да се свържем с Винсънт Тин — тихо рече той.

Небето навън беше ясно и спокойно, някак лишено от цвят и без нито едно облаче. Човек изпитваше чувството, че е попаднал в стъклена сфера, а отвъд нея се издигат декорите на свръхмодерен мегаполис, направени от блестяща стомана.

Макар да не идваше пряко от слънцето, светлината беше толкова ярка, че те неволно присвиха очи, докато пресичаха тротоара и се насочваха към лимузината БМВ на Нанги, зад волана на която чакаше униформен шофьор.

Джъстин беше споделила страховете си от наличието на връзка между Никълъс и Сейко, не обръщаше внимание на успокоенията му.

А й защо да го стори? Той от опит знаеше, че любовта не е онова ефимерно чувство, за което я вземат болшинството от хората. Тя е нещо солидно, със собствена тежест, със свои железни закони. Излъчването на любовта наподобява целувката на ангел — невидимо, но напълно осезаемо.

Именно това излъчване се долавяше от загриженото лице на Сейко, макар момичето да правеше всичко възможно, за да демонстрира естествено поведение. Изведнъж подозренията на Джъстин придобиха плът и кръв Нанги вече не ги считаше за плод на въображението й. Отношенията между Сейко и Никълъс очевидно надхвърляха онези, които би трябвало да съществуват между началник и подчинен. Той не можеше да определи какви точно са те, но самото им наличие беше достатъчно многозначително като факт, налагаше внимателни и добре обмислени реакции от негова страна.

— Ще имам нужда от помощта ви, в случай че имаме проблеми със Сайгон — извърна се към нея Нанги. — Искам да сте готова.

— За мен ще бъде чест, Нанги-сан — отвърна с официален поклон момичето.

Лимузината плавно потегли, в ръката му се появи малка сребърна кутийка за хапчета с фини инкрустации. Беше английско производство, прекрасен екземпляр от началото на века. Преди време я беше получил като подарък от Никълъс и много държеше на нея. Но сега ставаше въпрос за жив човек…

Сейко постави кутийката върху разтворената си длан, очите й потънаха в красивата изработка. Тя знаеше за нейното съществуване, дори за част от историята й. Може би затова дланта й леко потрепваше.

— Сейко-сан — тихо промълви Нанги. — Моля да се погрижите за тази вещ вместо мен… — издържа въпросителния й поглед, кимна с глава и продължи: — От известно време насам тя е празна, вече нямам нужда от хапчета… Вярвам ще се съгласите, че лишена от своето съдържание, всяка вещ се променя…

Колата попадна в оживен трафик, скоростта видимо намаля. Краткият зимен следобед бързо отстъпваше място на мъгливия здрач, сив и монотонен. Някъде наблизо започна да вие полицейска сирена, звукът беше толкова пронизителен, че си проби път дори през безупречната изолация на голямото БМВ.

— Имам чувството, че ще сложите нещо важно в тази празна кутийка — наруши напрегнатата тишина Нанги. — Нещо скъпоценно, нещо, което все още очаква времето и мястото на своята поява… Нещо, което трябва да бъде прибрано, но не и забравено.

По очите й позна, че отлично разбира внушението. Че той уважава чувствата й към Никълъс, че дори се прекланя пред тях. Но едновременно с това деликатно й напомня да не смесва тези чувства със служебните си задължения, да продължава да работи както преди за „Сато Интернешънъл“, тоест както за Никълъс, така и за него самия…

Сейко бавно отвори капачето, очите й дълго време останаха приковани във вътрешността на кутийката. После грижливо я прибра.

— Не мога да изразя с думи чувствата, които ме вълнуват, Нанги-сан — тихо промълви тя.

Дълбоко ангажирани в този ритуал, те не забелязаха бялата тойота, която се залепи зад тях на кръстовището на Мейжидори и ги проследи чак до високата грамада на небостъргача Шинжуку Сюриу, където се намираше офисът на „Сато Интернешънъл“.

След тричасовата си обиколка из лабиринтите на федералната бюрокрация Гоунт беше принуден да признае, че планираната среща с Дейвид Мънч ще бъде една трудно осъществима задача. Въпреки многобройните си познати, въпреки отличното познаване на начините за придвижване сред бюрократичната йерархия.

Очевидно Мънч — специалният следовател на Пентагона, прикрепен към Комисията за икономически надзор на сенатора Рене Бейн, беше един изключително зает човек. А също така очевидно беше, че в момента няма никакво желание да се среща с Гоунт. Което, разбира се, изобщо не можеше да промени нещата. Гоунт беше решил да се добере до него и щеше да го стори, независимо от средствата.

След обезпокоителния си разговор с Тери Макнотън той отдели известно време за размисъл и преоценка на ситуацията. Стори го, както винаги, по време на разходка край един от каналите на Джорджтаун. Отскачаше до това място често, особено когато имаше нужда да прочисти главата си от двусмислените приказки на политици и висши администратори и да изготви стратегия за атака.

Тишината и спокойствието му напомняха за най-добрите години, прекарани в тази цитадела на властта, за времето, в което мечтаеше да се издигне като политик, без да има представа как неусетно ще затъне в ежедневието на малки битки и големи интриги — естественото ежедневие на град, наречен Вашингтон. Град акула, в който всичко се подчиняваше на политическата ситуация; град, в който дори най-близкият ти приятел се превръща в заклет враг, стига това да му носи някакви политически дивиденти.

Вървеше покрай Потомак, потънал в дълбок размисъл. Въпреки императивния съвет на Макнотън, той все още не беше готов да изостави кораба. Не беше в стила му да остави приятел сам в компанията на вълци, а Гоунт определено считаше Никълъс Линеър за свой приятел. На първо място, защото веднага си представяше какво би казал баща му в подобна ситуация. На второ, но не и на последно — защото беше задължен на Никълъс, оказал му доверие в един изключително труден период от живота му. Откри го сам, веднага след поредната политическа чистка, лишила го рязко от удобната синекурна длъжност в Белия дом.

Беше постъпил глупаво, разбира се. Противно на здравия разум се беше опитал да направи промени в политически формулировки, останали здрави и непоклатими още от времето на Джордж Вашингтон. Така си създаде влиятелни врагове, които побързаха да му затворят вратите на Държавния департамент и Министерството на търговията — двете правителствени ведомства, които нямаха нищо против да подслонят още едно политическо сираче. В замяна му подхвърлиха дребна службица в Министерството на отбраната, където трябваше да прави ревизия на стари оръжейни доставки за Третия свят. Отказа я с възмущение, разбира се.

В онези дни за него не съществуваше друг град, освен Вашингтон. Никълъс беше човекът, който го убеди в противното. При това толкова успешно, че днес на никаква цена не би приел какъвто и да било пост в държавната администрация. Даде си сметка, че му е дошло до гуша от нея едва когато прие предложението на „Томкин-Сато“ и се премести в Ню Йорк. Сега, по странна ирония на съдбата, завръщането му в града на младежките амбиции отново беше свързано с Никълъс…

Отправил поглед към ленивото течение на Потомак, Гоунт разбра, че не може да напусне кораба. Втората вероятност — да потъне заедно с него, според предвижданията на Макнотън — също беше изключена. Но какво остава в такъв случай?

Един път, една възможност. Която беше свързана с откриването на Дейвид Мънч.

И която в крайна сметка реализира. Откри го в един виетнамски ресторант във Фолс Чърч. Преди това се свърза със свой приятел в Пентагона и от него научи, че същия следобед Мънч има уговорена среща в Държавния департамент. Откри Джоси Ранд — стара своя позната, която заемаше една от хилядите асистентски длъжности в министерството. Тя потвърди, че Мънч има среща със заместник-държавния секретар, отговарящ за района на Източна Азия и Пасифика. Но беше категорична, че никой от двамата не се намира в сградата на Държавния департамент.

Двадесетина минути бяха необходими на Гоунт, за да се добере до канцеларията на този заместник-държавен секретар и да се подготви за проникване там. Министерството наподобяваше средновековна крепост, достъпът до него се пазеше от ревниви стражи. Външните хора бяха третирани с насмешка или подозрение, а най-често и с двете заедно.

Шефът на канцеларията на заместник-държавния секретар беше млад мъж с руси коси и приятно лице, който очевидно съвсем отскоро беше започнал да различава въжетата, с чиято помощ би се измъкнал от подвижните пясъци на несигурната си кариера. Беше точно човек за Гоунт, който подходи към него с онзи самоуверен и леко покровителствен маниер, притежание единствено на врелите й кипелите из коридорите на властта. Не забрави да придаде на гласа си и особения, едва доловим южняшки акцент, почти забравен по време на работата му в Ню Йорк.

— Брок Питърс, президентски съветник — представи се той, дари с хладен поглед младшия сътрудник и му протегна ръка. С другата потупа дипломатическото куфарче, взето назаем от Джоси Ранд, и небрежно подхвърли: — Документи от ПСЩ за вашия шеф… — ПСЩ означаваше „Президент на Съединените щати“ — съкращение, до което прибягваха само най-доверените сътрудници на Белия дом.

Шефът на канцеларията скочи на крака с такава готовност, че Гоунт се принуди да скрие усмивката си.

— Ами… Господин заместник-държавният секретар в момента не е тук… — малко объркано запелтечи младежът. — Ако желаете, аз мога да приема материалите и да ги заведа на отчет…

Хладният поглед на Гоунт го накара да млъкне.

— Документите са поверителни, синко — промърмори с леко отегчение той. — Скачай и отивай да го доведеш!

— Но… — шефът на канцеларията притеснено преглътна, адамовата му ябълка се раздвижи: — Господин заместникът в момента е извън министерството, а от Белия дом никой не се обади да предупреди за…

— За какво? — преднамерено грубо го прекъсна Гоунт. — За пристигането на секретна информация? Не ставай смешен, синко! Белият дом няма навика да бие камбаната за разпространението на поверителните си материали!

Младежът вече стоеше мирно и очевидно трепереше от страх.

— Разбирам, сър — смотолеви той. — Но аз…

— Ще ти дам един съвет, синко — не изпускаше инициативата Гоунт. — Когато ПСЩ разпраща поверителни материали, той очаква те да бъдат прочетени веднага. Ясен ли съм?

Оказа се, че е ясен. След петнадесет секунди вече разполагаше с името и адреса на виетнамския ресторант, в който Дейвид Мънч даваше обяд на заместник-държавния секретар.

Мястото се оказа каменна сграда с лози, виещи се по високите стени, очевидно някогашна мелница. Наоколо се издигаха вековни дървета, въздухът беше прохладен, някъде наблизо ромонеше поточе. Зад нисък зид се виждаше мелничарско колело, пътеката до входа на ресторанта се извиваше между разкошни климати си и олеандрови храсти.

Вътрешността на заведението беше неестествено мрачна, с каменен под и нисък дървен таван. Покрай стените бяха наредени статуетки на Буда и други виетнамски предмети.

Насреща му се изправи оберкелнерът — висок и слаб виетнамец с непроницаеми очи. Гоунт попита за Мънч, тъй като по всяка вероятност именно той беше направил резервацията. Времето за обяд отдавна беше отминало, повечето от гостите бяха вече на кафе, някои от тях просто лениво си бъбреха, докато келнерите разчистваха масите.

— Съжалявам, но господин Мънч не желае да бъде обезпокояван — отговори със силен акцент виетнамецът. От изражението на лицето му изобщо не личеше, че съжалява.

— Но мен ще приеме — усмихна се Гоунт и дискретно му подаде банкнота от петдесет долара.

— Разбира се — кимна виетнамецът, посочи една малка масичка в ъгъла и бързо се отдалечи по посока на кухнята.

Гоунт пристъпи към бара, поръча си бира и хвърли дискретен поглед към двамата мъже на масичката. Заместник-държавният секретар си личеше от километър. Притежаваше всички атрибути на висш държавен служител, полирани до съвършенство — висока фигура с късо подстригана сивееща коса, извит патрициански нос и хладни сини очи. За разлика от него Дейвид Мънч беше нисък и тъмнокос, с тяло на професионален боксьор. Раменете му бяха приведени, главата протегната напред, устните му бързо се движеха. От цялото му поведение се излъчваше напрежение и Гоунт го усети съвсем ясно. Изпита моментно съжаление, че не трябва да се разправя със заместник-държавния секретар — един добре познат противник, с предвидими и разбираеми реакции…

Стоеше и чакаше, търпелив като Буда, който се усмихваше от нишата над главата на двамата събеседници. В един момент заместникът бръкна в куфарчето си и извади няколко листа хартия, белязани със сините вертикални знаци на поверителните документи. Следователят започна да ги прелиства и спря на четвъртия, очевидно по сигнал на събеседника си. Прочете го бавно и внимателно, после засипа с въпроси човека срещу себе си.

Обядът най-после приключи. Мънч прибра документите в своето куфарче и поиска сметката. Плати в брой и поиска фактура. После се изправи, стисна ръката на заместник-държавния секретар, излезе навън и се насочи към паркинга.

Гоунт го последва, изчака го да стигне средата на извитата пътека и го извика по име. Мънч се обърна и забави крачка. Гоунт се представи, името му предизвика усмивка върху тънките устни на Мънч.

— Какво ви е накарало да дойдете във Вашингтон цяла седмица преди явяването ви пред Комисията? — полюбопитства той.

Гоунт разбра, че човекът насреща му няма никакво намерение да му улесни живота. Пък и защо ли трябва да го има? Неговият бизнес беше да тика носовете на хората в собствените им лайна и това по всяка вероятност му харесваше…

— Една от причините е да разговарям с вас — отвърна Гоунт.

Мънч изсумтя и продължи по пътеката.

— Нямам време — отсече той. — Вече закъснявам за съвещание в Пентагона. Трябваше да си уредите среща чрез секретарката ми.

— Това би било губене на време. От вашия офис твърдят, че постоянно заседавате…

— Нямаше да е зле, ако бяхте се задоволили с тази информация — изръмжа Мънч. Паркингът беше пуст и спокоен, листата на дърветата не помръдваха. Въздухът беше натежал от душна мараня, сякаш късната есен беше решила да се маскира в лято. Но липсата на птичи песни и жужене на насекоми обричаше опита й на неуспех, картината беше сюрреалистична, подобна на театрален декор.

— Но аз реших друго и ето ме тук — настоя Гоунт.

— Питам се как сте успели да извъртите тоя номер, но всъщност това няма особено значение — рече Мънч и извади ключовете за служебния си форд. — Нямам какво да ви кажа, с изключение на факта, че тоя път ударихте на камък…

Превъртя ключа и отвори вратата, но Гоунт се плъзна край него и я затръшна с рамото си.

— Я се разкарай! — заплашително изръмжа Мънч.

— Първо ще ми отговорите на няколко въпроса — отвърна Гоунт и се облегна на форда.

— Готов ли си за един рунд? — изгледа го следователят и зае стойка. — По време на казармата спечелих купата „Златни ръкавици“!…

— Щом се налага — въздъхна Гоунт и стегна краката си. — Макар че предпочитам да те черпя една бира…

Мънч се приведе напред и замахна с лявата ръка, Гоунт успя да блокира удара с цената на остра болка, пронизала китката му. Контрира със светкавичен ъперкът, който улучи следователя в брадичката и главата му се отметна назад. Ухили се, но не успя да се наслади на успеха си, тъй като Мънч направи светкавичен финт вдясно и стовари левия си юмрук в ребрата му. Въздухът напусна гърдите му с остро свистене, замахна във вял опит на контраатака, но ръката му само се плъзна край рамото на Мънч. В следващия миг се оказа проснат по гръб и отправи пълен с недоумение поглед към противника си. Нямаше спомена удара, който го прати на асфалта, свидетелство за него беше само болката в челюстта.

Мънч се засмя, протегна мазолестата си длан и му помогна да се изправи.

— Странна работа — рече. — Само пет минути си говоря с теб и вече ожаднях!

Настаниха се зад тезгяха на затъмнения бар, следователят се ухили и каза:

— Ще ти призная нещо, Гоунт. Отдавна не ми се беше случвало някой да ми се опре! Ако щеш вярвай, но днешните правителствени служители са по-нежни от мадами!

— Нямам такива впечатления — промърмори Гоунт и многозначително разтърка челюстта си. — Особено когато се докосвам по тази страна…

— Бил си служител в Белия дом, а?

Гоунт кимна, лицето му се разкриви от болка. Напълни чашата си с бира и поясни:

— Харесваше ми, дори бях доволен… Но после ме захапаха зъбните колела, така и не разбрах нищо, докато не ме изхвърлиха…

— Знам какво имаш предвид — кимна Мънч. — Сестра ми служеше във флота, забъркала се в някаква пиянска история с колеги, после и нея я захапаха зъбните колела… — от устата му се изтръгна кратък смях: — Край на кариерата. Никой не обича копелетата с големи усти…

Отпиха по една дълга глътка, мълчанието се проточи. Наоколо шетаха келнери, барманът неуморно приемаше поръчки от всички страни.

Болката в челюстта не минаваше, изглежда нокаутиращият удар на Мънч е бил доста силен. Гоунт попипа брадичката си, пръстите му се изцапаха с кръв. Извини се, отиде да наплиска лицето си в тоалетната, а най-вече да се види в огледалото. Пораженията не бяха сериозни, кръвотечението не беше от изкъртен зъб, а само от венеца.

— Добре ли си? — изгледа го продължително Мънч, когато отново се върна на мястото си.

— Нищо ми няма — отвърна Гоунт и отново докосна брадичката си!

— Хубаво — кимна Мънч и поръча по още една бира. — Знам защо си дошъл да ме видиш. Нямах намерение да разговарям с теб, но виждам, че сме сродни души, затова ще ти дам един съвет: подвивай опашка и бягай от тази компания! Бягай веднага, без дори да се обръщаш! Иначе ще се окажеш забъркан в доста сериозни неприятности… — ръката му предупредително се вдигна: — Не ме прекъсвай! На въпроси няма да отговарям! — пресуши чашата си, очите му се заковаха на черно-бяла снимка на Сайгон, вероятно направена още през 50-те… — Слушай внимателно какво ще ти кажа: Носят се настойчиви слухове, че една от версиите на компютъра „Кошер“, който разработвате съвместно с компанията „Хайротек“, вече се предлага на черния пазар в Тайван, Банкок и Сингапур. Успяхме да пипнем един екземпляр, а аз проследих целия му път, обратно до производителя. Оказа се някаква фирма в Сайгон, но там вече ударих на камък. Никой от нас не разполага с достатъчно надеждни връзки в шибания Виетнам, включително и правителството…

Видя, че Гоунт все още опипва наранената си челюст, извади носна кърпа и му я подаде:

— Дръж, сложи я върху раната… За всеки случай направихме основна проверка на всички служители от „Хайротек“, макар лично аз да бях убеден, че си губим времето. Компанията е малка, нямахме никакви проблеми. Едновременно с това тя не притежава капацитет и финансови възможности за самостоятелно производство. Нито тук, нито в Югоизточна Азия, където не е регистрирала никакво присъствие. Остава „Сато-Томкин“, още повече, че съвсем наскоро в Сайгон беше открит неин филиал…

— Само преди година — уточни Гоунт. — Време, което не е достатъчно дори да се настаниш на нов пазар, да не говорим за производството на сложен и високотехнологичен продукт, какъвто е „Кошерът“.

Следователят изобщо не обърна внимание на аргументите му.

— Срещата със заместник-държавния секретар, която приключи преди малко, беше именно във връзка с този случай. Той ми предостави копия от кодирани факсове на вашия филиал в Сайгон, изпратени до главната квартира в Токио. Цели шест дни са отишли за разшифроването им… Всички те са били свързани с проекта „Кошер“, който в „Сато-Томкин“ е скрит под кодовото название „Чи“ — вдигна глава и заби тежък поглед в лицето на Гоунт: — Излишно е да ми казваш това, което вече зная: проектът „Чи“ се осъществява под прякото ръководство на Никълъс Линеър!

Седма главаВенеция | Токио

Главата беше поставена върху древна броня, тъмните интелигентни очи гледаха право в човека, който се беше привел над нея и внимателно я изучаваше.

— Доминик Голдони — прошепна Леон Уоксман с ясно доловимо страхопочитание в гласа. — Света Дево, колко дълго съм мечтал да те видя така: тих и спокоен, изпразнен от живот, нагласен като ловен трофей! И ти наистина си трофей! Ех, Доминик, да можеше да видиш свещения полумесец ГИМ в средата на челото си! — смехът му разтърси стените на хотелската стая.

— До Дук, ти ми разказа за ГИМ, след като избяга от джунглите на Лаос… Заряза Майкъл и Рок да грабят това, което принадлежеше на мен! Когато станах ръководител на Огледалото, аз много се надявах да поставя под свой контрол тези гадни дезертьори! — Уоксман замълча за момент, тялото му се разтърсваше от напора на чувствата. — Но Майкъл и Рок още са там, още управляват бизнеса в своя плаващ град… Дори ти не можеш да ги откриеш… — млъкна и ядно прехапа долната си, устна.

— Успях да се добера до тук с цената на огромни усилия — отвърна До Дук Фуджиру и посочи главата с явното намерение да измести темата на разговора от своите провали. — Наистина е смешно! Сложих я в сандък с пирони и тя пътува с още стотици подобни сандъци със строителни материали…

Уоксман се обърна, странна усмивка разкриви чертите на лицето му.

— Примо Дзани… Доминик положително би оценил прякора, който ти измислих… Умният и двуличен венециански слуга… Още едно отражение в Огледалото.

Лицето на Уоксман беше интересно, приличаше на стара реликва, открита случайно в първобитен храм, някъде на края на света. Големите, абсолютно кръгли очи бяха разположени толкова дълбоко в кухините си, че изглеждаха покрити с пурпурна плът. Челото му беше широко и полегато, с характерната за упоритите хора издутина, надвесена над останалата част от лицето точно толкова, колкото стърчеше агресивната долна челюст в края му.

— Виждам, че Флорида ти се е отразила добре… Слънце, плаж, красиви американски момичета… Заслужи си го след всичко, което преживя!

— Бих предпочел Лаос…

— Да. В Холивуд остави доста голяма бъркотия след себе си…

Макар и очевидно старо, лицето на Уоксман не беше отпуснато, липсваха и бръчките… От него се излъчваше сила, но то все пак си оставаше една гротеска. Главно благодарение на прекъснатите нерви под едното око.

— Жената, за която се ожених, беше просто прикритие. Направих това, което трябваше да направя.

Уоксман очевидно прие обяснението, вдигна глава и попита:

— Трудно ли беше да се добереш до Голдони?

— Нещата се стекоха така, че не беше особено трудно…

— Когато нещата опират до Доминик Голдони, те не могат да бъдат лесни — поклати глава Уоксман и очите му сякаш се разшириха. — Не е зле добре да запомниш това.

— Защо? Той е мъртъв, всичко свърши — До Дук се намести удобно върху старото канапе в стил Луи XV, чиято износена тапицерия все още хвърляше бледи златни отблясъци.

— Вярно, че е мъртъв, но не всичко е свършило… Ще свърши едва когато поема в свои ръце властта, която притежаваше — Уоксман вдигна ръка, на китката му проблесна татуировка, изобразяваща човешко лице, разделено на две вертикални половини. На едната беше изрисувано око, а другата — напълно тъмна, беше прорязана от полумесец. — Онези мръсници от фамилията не искат да се откажат от тази власт… Но той беше последната мъжка издънка. Останаха две сестри и дъщерите му… Нищо работа, направи крачка встрани, хвърли един поглед към главата, после отново се върна на мястото си. — Не, най-много ми харесва, когато ме гледа право в очите…

До Дук не каза нищо. Макар и мъртва, проклетата глава продължаваше да излъчва сияние. Слабо, значително по-слабо, но все пак сияние…

— Доминик беше убиец и предател, съдбата му е напълно заслужена — продължи Уоксман, зъбите му рязко изтракаха. Този негов навик дразнеше много хора, но не и До Дук. — Какво значение има това сега? Сторих каквото трябваше да бъде сторено, макар мнозина да твърдяха, че то е невъзможно… Успях, защото си направих труда да го опозная добре и да открия слабостта му — прекалената привързаност към Маргарет — неговата сестра, и прекалено силната му обич към нейната дъщеря… Може би по-силна от тази, с която е дарявал собствените си деца… Странно. Но това беше Доминик…

Зъбите му продължаваха ритмично да потракват:

— Веднага бих дал пет години от живота си, за да зърна лицето му в мига, в който нашият пратеник му предава информацията, че Тони Д. малтретира не само Маргарет, но и малката Франсин… Извадихме късмет, че не получи инфаркт. Единственото му желание беше да види незабавно любимата сестричка и отрочето й, правилата на ФПЗС можеха да вървят по дяволите. Знаех това, през цялото време го знаех! — обърна се и отправи продължителен поглед към главата: — Ето така те пипнах, мръснико! Любовта те погуби!

До Дук продължаваше да мълчи, очите му под полуспуснатите клепачи лениво наблюдаваха развитието на събитията.

— Успя ли да изтръгнеш необходимата информация от него? — рязко смени темата Уоксман. Този негов навик държеше подчинените му в непрекъснато напрежение.

— Истинското име на източника — отвърна До Дук, издържа продължителния поглед на другия и бавно кимна с глава: — Изстисках го като лимон, източвах кръвта му капка по капка… Изплю всичко, което знаеше.

— Значи съм вътре в играта! — възкликна радостно Уоксман и отново извърна поглед към главата: — Представи си само! Тайната на Голдони, източникът на скритата му сила! — гласът му се превърна в шепот, отново натежал от страхопочитание.

— Трябва да призная, че и аз съм изненадан от резултата — подхвърли До Дук.

— Мръсник! — прогърмя Уоксман. — Всички Голдони са мръсници, искат да подчинят целия свят! Какво ли е мечтало това копеле Доминик?! Какви ли планове е кроял, за да посмее да се опълчи срещу нас?! Издаде на ФБР имената на всички нови босове, но това е нищо в сравнение с мръсотията, която е вършил зад гърба ми! Предаде ме, сключи сделка с Микио Оками и двамата заедно се опитаха да поставят Огледалото на колене!

Уоксман рязко обърна гръб на главата, пламтящите му очи се впиха в лицето на До Дук:

— Но трябва да призная, че копелето беше истински гений! Успя да заблуди всички ни, накара ни да повярваме, че е неразделна част от Огледалото, изчака да научи плановете ни за световна експанзия и едва след това се прехвърли на страната на „Годайшу“!

Скочи по посока на главата, лицето му беше зачервено от ярост. Нанесе й страхотен удар, тя отскочи от бронята и се търкулна в ъгъла.

— Какво, по дяволите, ти стана, Доминик?! Какво планирахте двамата с твоя партньор Оками? Защо ни предаде?

Спомените се смесиха със силата на чувствата, тялото му се разтърси сякаш от пристъп на малария. Отстъпи крачка назад и направи място на До Дук, който отиде да вдигне главата и да я върне на мястото й. Макар и преобърната по странен, почти гротескен начин, тя продължаваше да излъчва сияние. Това накара сърцето на До Дук да се свие от тревога.

Уоксман се успокои толкова внезапно, колкото се беше разгневил.

— От ГИМ стигам до заключението, че си му приложил своите методи — тихо подхвърли той, без да изпуска от поглед интелигентните очи на Доминик.

— Да.

— Онова копеле Лилехамър вероятно се е надрискало от страх — ухили се Уоксман.

— Без съмнение — кимна До Дук.

— С него внимавай. Положително ще иска жив да те одере!

— На това разчитам.

— Знам. Затова възложих разследването именно на него. Вие двамата имате нужда пак да се срещнете… — изсумтя и добави: — А ти си изпитал удовлетворение… Предполагам, че нищо не си променил…

— Не.

— Ритуалите никога не се променят, това е част от силата им. И мярка за степента на удовлетворението, което носят.

— Грешиш — отвърна До Дук. — Аз не търся удовлетворение.

— Всички търсим удовлетворение — навлажни устните си Уоксман. — Само мъртвите могат да минат без него.

Беше прав, разбира се. Защото съществуваше и момичето. До Дук не спомена нито думичка за него, за това, което му беше сторил. Би било глупаво да говори за нея, защото тя беше риск. Огромен риск, целящ още по-голяма власт. Но До Дук живееше с риска, търсеше го така, както другите търсят тишината и спокойствието. Ритуалът с нея беше по-различен, просто защото не му беше необходима концентрацията, която беше задължителна за Доминик Голдони. Не беше необходимо да направи дисекция на съзнанието й, нямаше какво да извади оттам. И тя се превърна в Кшира — блестящата Пътека. При Голдони трябваше да предразполага боговете, да потиска психомоторите, с цел да избегне обратния удар… А при нея беше точно обратното: отдаде се на пир с душата й и това значително засили собствената му мощ.

— Ще се пролее още много кръв, преди да успея да се добера до човека, предал тайните на Голдони — промълви на глас той.

— Хич не ми пука, стига работата да стане бързо — отвърна Уоксман и му отправи предупредителен поглед. — Трябва да помниш, че понякога дори мъртвите обладават сила!

— Ти знаеш всичко за силата — поклати глава До Дук.

Уоксман въздъхна, после внимателно, сякаш посягаше към отровна змия, хвана ръката на До Дук.

— Ние двамата знаем всичко за силата — промълви той и обърна ръката с дланта нагоре. Татуировката проблесна ярко, сякаш беше жива: разделеното от вертикална черта лице, отвореното дясно око, гледащо втренчено като очите на мъртвия Голдони, тъмната лява страна, върху която блестеше ГИМ — свещеният полумесец…

Дълго се гледаха в очите, никой не помръдваше.

— А сега ми кажи кой е източникът на Доминик — промълви най-сетне Уоксман. — Кой го е захранвал с информацията, позволявала му да държи под контрол цели корпорации, а дори и правителства?

— Линеър — отвърна До Дук. — Никълъс Линеър.

— Опитваше се да ме изтика — поясни Никълъс.

Челесте стоеше толкова близо до него, че косата й го докосваше по бузата.

— Не разбирам — промълви тя.

— Как да не разбираш? — попита Никълъс и я прегърна през рамото. На външната палуба на корабчето беше студено, вятърът свиреше над водите на Канале Гранде и вдигаше малки, къдрави вълни. Ризата и сакото, които току-що бяха купили, не бяха особено подходящи за такова време. Но той отказа да влезе във вътрешния салон, предпочете да наблюдава прекрасния, изумруденозелен цвят на водата, точно копие на фините кристали Мурано.

Но дали потърси топлината на тялото й само заради хладния вятър? Не му се искаше да отговаря на този въпрос, точно както не му се искаше да позвъни в службата или да се обади на Джъстин… Какъв смисъл има? Потънал дълбоко в загадката на Оками и Месулетите, той не би могъл да бъде от полза нито на Джъстин, нито на Нанги… По-добре е да изчака. Нанги може да разчита на помощта на Сейко в случай че Винсънт Тин се натъкне на трудности. А отношенията му с Джъстин само можеха да спечелят от спокойствието, което носи раздялата…

Слънчевите лъчи с мъка си пробиваха път през оловните облаци, ярките им отблясъци за кратко време превръщаха водата в подобие на древно огледало. Челесте мълчеше, очите й механично следяха редицата дворци, които величествено се точеха край тях. Задмина ги полицейска моторница, жълто пощенско корабче приключваше със спокойната си обиколка. Водната повърхност се набразди от дъждовни капки, огледалните й свойства изчезнаха…

Никълъс скришом наблюдаваше лицето й, не можеше да отгатне как приема докосването и близостта на тялото му. Изглеждаше някак отнесена, сякаш контактите й с приносителите на Тао-тао бяха отнели част от дълбоката и човешка същност.

— Много се умълча — подхвърли той. — За какво мислиш?

— И още питаш! — гневно отвърна тя, в очите й проблесна опасно пламъче. — Та ние за малко не загинахме!

— Може би си права…

Тя потръпна, лицето й си остана намръщено, вероятно за да прикрие ужаса, който разтърсваше душата й.

— Я се погледни! Държиш се така, сякаш се връщаме от разходка до Лондон и нищо особено не се е случило! Нима подобни събития изпълват твоето всекидневие? Ако действително е така, аз не желая да имам нищо общо с него!

— Би трябвало да си даваш сметка, че връзката ти с Оками-сан ще бъде свързана с известни опасности — отвърна той.

— О, разбира се — тръсна глава тя. — Опасности, идващи от куршуми и саби! С тях все някак бих се справила… Но това… — главата й бавно се поклати: — Това е извън моите възприятия! — Корабчето се насочи към кея на поредната си спирка, тя рязко се извърна и го погледна в очите: — Честно признавам, че едва не умрях от страх! Някакъв мръсник с Бог знае какви умения почти ни уби!… Но с какво? С магия? — тя потръпна, отдръпна се от него и се смеси с тълпата слизащи пътници.

Никълъс забърза след нея. Пред тях се издигаше Академията с великолепния дървен мост, която обаче му напомни за Канфа на месулетите. Бяха близо до къщата на Оками, тя вървеше именно натам.

— Да — изравни крачка с нея Никълъс. — Тао-тао наистина е магия. Но напълно обяснима, като например физиката…

— За мен не е такава.

— Чуй ме, Челесте… Аз умишлено позволих да попаднем в този капан…

Това подейства. Челесте спря и рязко се обърна:

— Какво?!

Лицето й беше мокро от дъжда, червеникави косъмчета бяха полепнали по бузата й. Изглеждаше уязвима и безкрайно красива.

— Усетих го там, в палацото. В затворено пространство човек като него не може да не бъде усетен от човек като мен… Беше започнал да концентрира силата си — онези странни ритмични пулсации, помниш ли?

— Не бих могла да ги забравя, дори да искам — потръпна тя и придърпа дрехата около тялото си.

Той я насочи към навеса на близкия вход, тъй като дъждът наистина се беше усилил. Традиционните опашки от туристи пред Академията ги нямаше, бюджетните ограничения бяха принудили управата на музея да го затваря още по обяд. Сега на стъпалата пред входа имаше малка групичка студенти с маратонки и раници, които чакаха да превали.

— Моля те, опитай се да ме разбереш. Трябваше да открия срещу какво сме изправени. Трябваше да го изпитам, както той изпита мен… Направи опит да ме изтласка на удобна за себе си позиция, да провери с какви похвати разполагам… Не му позволих това.

— Браво на теб!

Тя започна да му обръща гръб, но Никълъс я сграбчи за лакътя.

— Нищо не разбираш!

— Точно така! — гневно извика Челесте. — Набута ни в капана, без дори да имаш представа за силата на противника си! Той можеше да те победи, можеше да убие и двама ни! Господи, Що за човек си ти? Как е възможно да поемаш подобен риск?

— Струваше си — поклати глава Никълъс.

— Никой риск не струва колкото…

— Моля те да ме изслушаш — прекъсна я с настоятелен глас той. — Човекът, изпратен срещу Микио Оками, не е обикновен убиец на Якудза… — концентрира вътрешните си сили, блокира съзнанието й, принуди я да се замисли над това, което казваше: — В едно си права — човекът, който ни постави капан, е безкрайно опасен. Владее познанията на месулетите — най-старите магьосници на света. Техните умения са пряко свързани с човешкия дух, често надхвърлят всичко, което знаем за влиянието върху психиката. Разбираш ли това, което ти казвам?

В очите й се появи странна светлина. Тази, която ранобудните зърват само за миг на хоризонта, малко преди изгрева.

— Легендите твърдят, че месулетите са били в състояние да се докосват до елементарните космически сили, онази божествена закваска, от която е била създадена вселената…

— Луд ли си? — потръпна Челесте. — Според теб излиза, че това не са били хора, а богове!

— Наистина са били почти богове — кимна Никълъс и стисна ръката и. — И един от тях е бил изпратен тук! Защо? Ако Оками-сан е прав, целта му е една — да го убие…

— О, Господи!

Разстоянието до къщата на Оками изминаха тичешком. Челесте отвори портала със собствения си ключ, насочиха се към входа на сградата. Водите на канала тъмнееха на крачка от тях, студеният дъжд продължаваше да се лес като из ведро, вятърът клатеше клоните на крушовото дърво. Плочите на вътрешното дворче бяха покрити с алени листенца, обрулени от рози и бугенвилии. Приличаха на капки кръв.

Ръцете на Челесте видимо трепереха, имаше проблеми с отключването на входната врата.

— Оками-сан! — извика от прага тя. Палацото тънеше в мрак. — Господи, закъсняхме!

Хукнаха нагоре по широкото стълбище към мецанина. Високите прозорци към Канале Гранде зееха отворени, в дневната цареше кучешки студ.

Челесте изтича към подиума в дъното, коленичи на възглавниците и надникна през прозореца.

Нямаше смисъл да я пита дали го вижда. Тя рязко се дръпна навътре и затръшна прозореца.

— Няма го — прошепнаха пребледнелите й устни, после в очите й се появи обвинителен блясък: — И това ли знаеше предварително?

Никълъс бавно кимна с глава.

— Щях да усетя присъствието на месулет, дори да е било преди време — отговори той. — Особено ако е убил Оками-сан.

— Казваш го с такова спокойствие!

— Такива са фактите, Челесте.

Тя продължително го изгледа, в погледа й личеше неодобрение. После стана и се спусна по трите стъпала към основното помещение.

— Ще се заема с този етаж, ти прегледай долу.

— Няма смисъл — поклати глава Никълъс. — Той е тук.

Кръвта се оттегли от лицето й, пръстите се свиха в малки, стегнати юмручета.

— Жив ли е? — извика. — Какво ти нашепва проклетата магия?

Ето каква била работата, въздъхна в себе си Никълъс. Тя се страхува не само от Тао-тао, а и от него самия.

— Нищо не си схванала отвърна той. — Това не мога да го зная…

— Тогава направи нещо, за да го научиш! — цялата трепереше, вените по дългата й шия бяха издути от най реже ние.

Той преодоля разстоянието, което го делеше от нея.

— Ще го научим двамата — рече.

Тя вдигна глава да го погледне, в очите й се четеше съмнение.

— Толкова са необичайни уменията ти… Как бих могла да ти се доверя?

Влязоха в спалнята на Оками, но не откриха нищо интересно. Леглото беше оправено, бельото в скрина беше подредено по безупречен начин, същото беше положението и е връхните дрехи в гардероба. Тоалетните принадлежности бяха там, където се полагаше — в банята.

— Знаем поне, че не е избягал — въздъхна Челесте и посочи с пръст куфарите, акуратно подредени в килерчето.

— Което не пречи да е бил отвлечен — поклати глава Никълъс и се зае да изследва тъмните ъгли на малката стаичка. — Не разполагаше ли с телохранители?

— За да привлича допълнително внимание? — учудено го погледна Челесте и тръсна глава. — Не, това не беше необходимо. Въпреки годините си, Оками-сан беше в състояние да се защитава… Всяка сутрин правеше необходимите упражнения за поддържане на формата.

— А е имал и теб — подхвърли Никълъс.

— Да, имаше мен — призна тя и отвори вратата, която водеше в кабинета на стареца. — На практика беше готов да ми счупи ръката, ако надушеше, че искам да си вървя…

— Много успокоително!

— Но аз никога не съм искала да го напусна.

— Вече разбирам защо…

Мина край нея и се втурна в помещението, което беше обърнато с краката нагоре. Навсякъде бяха разхвърляни хартии и корици от разкъсани бележници. Масивното бюро беше съборено, чекмеджетата му — разпилени наоколо. Кожата на плота беше разпрана и зееше като отворена рана. Картините по стените бяха извадени от рамките си, в мазилката зееха грозни дупки.

— Пресвети Боже! — простена Челесте.

Никълъс се отпусна на коляно в близост до преобърнатото бюро и объркано поклати глава:

— Но какво, по дяволите, са търсили?

— Не зная — отвърна Челесте, отмести купчина хартии и приклекна до него. — Доколкото ми е известно, важните неща Оками-сан държеше само на едно място — в главата си. Беше твърде опитен, за да оставя писмени следи… — премести поглед върху Никълъс и добави: — Наистина ли мислиш, че е отвлечен?

До крака на бюрото лежеше продълговат, прегънат на две картон. Оказа се стара черно-бяла снимка на Челесте, облечена в маскировъчен костюм. Зад нея се виждаше олтарът на църквата Сан Белисарио — там, където се беше състояла първата й среща с Никълъс.

Предметът зееше отворен, като труп на масата на патолога. Съвсем точна аналогия, помисли си Нанги, докато чакаше да му донесат стерилната престилка И чехли — задължителни за всеки, който се появява на петдесетия етаж.

Проектът „Чи“.

Чакаше го лично Масамото Гоей, пръстите му се чупеха в знак на отчаяние.

— Къде е намерен? — попита Нанги, докато пристъпваше към поцинкованата маса, върху която беше изкормен странният предмет — оптически проводници от фибростъкло, силиконови чипове, медни защити, миниатюрни диамантени спойки…

— На черния пазар в Азия — отвърна Гоей, изравнил крачка с Нанги, който въпреки бастуна се придвижваше доста бързо. Масамото Гоей беше един от ръководителите на проекта „Чи“, теоретик на компютърната реч, част от гениалните му идеи бяха намерили приложение в създаването на този уникален компютър, който не се нуждаеше от софтуер.

— Наистина ли е „Чи“?

Спряха пред масата и отправиха очи към акуратно подредените компютърни компоненти.

— И да, и не — отвърна Гоей. — Там, вляво, можете да видите трите интегрални схеми с неутрално захранване, които са наш патент, но за останалите компоненти просто не зная какво да кажа… С положителност мога да твърдя, че не са наша изработка…

— Но онези компоненти са наши — посочи с пръст Нанги. — Как са били изнесени оттук и как са стигнали до мястото на сглобяване, където и да се намира то? Кой е отговорен за това?

Отвърна му мълчание. Дори техниците, които бяха заети с разглобяването на апаратурата, прекъснаха работата си и погледнаха към двамата мъже.

Нанги направи знак на Гоей да го последва и се насочи към изхода на лабораторията. В коридора спря да се освободи от стерилното облекло, очите му изпитателно се забиха в лицето на Гоей:

— Друго?

— Мутантът е сглобен някъде в Югоизточна Азия. Наричам го така условно, поради липса на по-точен етикет… Моите хора веднага установиха това. Лично аз бих казал Хонконг… Там е съвсем в реда на нещата да получиш поръчка за сглобяването на нещо, а след месец да удариш кепенците. Не прави впечатление на никого, всеки може да си наеме както помещение, така и необходимите машини и инструменти…

По дяволите, въздъхна Нанги. Никълъс се покри някъде, а любимата му рожба се наака точно в краката ни… Искаше веднага да се върне в кабинета си, повече от всякога се нуждаеше от пряка връзка с Винсънт Тин. В Сайгон нещата се наблюдават пряко, не може да не е забелязал появата на мутанта на черния пазар. Но защо не е сигнализирал за нея?

— Дръж ме в течение — кратко нареди той. — Задачата е от първостепенно значение, всичко друго да мине на втори план.

Влезе в президентския асансьор и потегли нагоре към офиса си.

— Някакви новини от Винсънт Тин? — пристъпи към бюрото на Уми той.

— Не, сър — поклати глава момичето, взе няколко папки и тръгна след него и Сейко.

— Нещо ново от Линеър-сан? — въпросът му беше предназначен за Сейко.

— Нищо — отвърна тя, изчака го да опре бастуна си в ъгъла и едва тогава добави: — Но получих странична информация…

— Така ли? — вдигна глава Нанги и й направи знак да почака: — Преди да я споделите с мен, ще помоля Уми да разпространи една заповед до всички наши филиали: считано от днес госпожица Сейко Ито е назначена за директор на отдела за корпоративни връзки. Новата длъжност й дава право да интерпретира и възлага за изпълнение моите заповеди на всички клонове в корпорацията.

Уми стрелна с поглед неподвижната Сейко, после продължи да стенографира.

— Искам заповедта да бъде разпратена веднага — добави Нанги и момичето кимна с глава. — А сега искам да…

Прекъсна го телефонът. Уми се надигна и взе слушалката.

— В съвещание съм — раздразнено промърмори Нанги и се извърна към Сейко. Уми каза няколко думи в слушалката, после вдигна глава. Лицето й беше станало пепеляво, ръката й трепереше в опит да намери бутона за временно прекъсване на разговора.

— Мисля, че трябва да проведете този разговор, Нанги-сан — прошепна тя.

Нанги любопитно я изгледа и пое слушалката.

— Моши-моши — кратко каза той.

— Танцан Нанги?

— На телефона.

— Безпокои ви старши инспектор Ханг Ван Киет от Главното полицейско управление на Сайгон. Със съжаление трябва да ви уведомя, че вашият служител Винсънт Тин претърпя злополука.

Нанги си даде сметка с каква огромна сила стиска слушалката. В корема му се настани оловна топка.

— Сериозно ли е пострадал?

— За съжаление той е мъртъв, господин Нанги.

Нанги слушаше призрачните шумове на международния разговор в слушалката, имаше чувството, че те някак странно го откъсват от действителността. Тин е мъртъв. Трябваше да си даде сметка какво означават тези думи. Отправи една безмълвна молитва към Бога за упокой на душата му, после включи в действие аналитичния си ум.

— Бихте ли казали каква точно е била злополуката, господин старши инспектор?

— Обстоятелствата са малко особени, господин Нанги. По всяка вероятност господин Тин е извършвал проверка на един склад в северната част на града и…

— Ние нямаме складове в северната част на града — прекъсна го Нанги.

— Точно така — съгласи се Ван Киет и от тона на гласа му Нанги разбра какво ще последва: — Вашият господин Тин е действал незаконно на чужда територия…

— Кой е собственик на въпросния склад?

— Нещата не са много ясни, в момента ги уточняваме…

Нанги докосна с пръст слепоочието си, сякаш за да попречи на болката, която се оформяше там. Познаваше отлично тези хора, знаеше как се сплотяват и пречат на всеки чужденец, дръзнал да си пъха носа в техните дела… От гласа на Ван Киет му беше ясно, че едва ли някога ще получи отговор на въпроса, който зададе преди малко.

— Продължавайте — въздъхна в слушалката той.

— От огледа на местопроизшествието стигнахме до извода, че господни Тин е вървял по тясно скеле, доста високо над пода. Попаднал е на гнила дъска и е изгубил равновесие…

В слушалката се възцари мълчание, нарушавано единствено от свиренето на кабелите по трасето.

— Добре, а после?

— Паднал е във варел със сярна киселина — тихо отговори инспекторът.

— Сярна киселина? Правилно ли чух?

— Да, сър.

— А как се е озовал варелът точно на мястото на нещастието?

— В склада има още много такива варели, господин Нанги.

— Със същото съдържание, така ли?

Ван Киет се поколеба за момент, Нанги беше сигурен, че чува шумоленето на хартия.

— Имало е варели и със солна киселина, бензин, сода бикарбонат и натриев перманганат — отвърна инспекторът, в гласа му се долавяха гняв, досада и примирение.

Главоболието на Нанги се усилваше с всеки удар на сърцето му.

— С други думи този склад е лаборатория за производство на наркотици, така ли? — рязко попита той.

— Този извод се налага сам — въздъхна Ван Киет. — Случайно да разполагате с информация, че господин Тин…

— Моите служители не се занимават с търговия на наркотици — ледено процеди Нанги.

— Много е удобно да мислите така, особено там, в далечното Токио — язвително подхвърли Ван Киет.

Словесен двубой с виетнамски полицай беше последното нещо на света, от което Нанги се нуждаеше в момента. Още повече, че човекът насреща беше единствената му връзка със Сайгон и загадката около живота и смъртта на Винсънт Тин.

— Как стигнахте до извода, че става въпрос за нещастен случай? — попита с примирителен тон той.

— Моля?

— Питам какво ви кара да изключвате вероятността за насилствена смърт — поясни Нанги. — За убийство?

— Честно казано, аз не изключвам подобна вероятност, господин Нанги. Но смъртта ще бъде регистрирана като нещастен случай. Няма свидетели, нищо не показва, че в склада е имало и други хора… Сам разбирате, че предвид обстоятелствата на смъртта, аутопсия също не е възможна… — в слушалката прозвуча дълбока въздишка, после полицаят добави: — За съжаление не разполагам нито е достатъчно хора, нито със средства, за да проведа едно задълбочено разследване. Вълната на престъпността в тази страна е огромна и продължава да расте, едва ли можете да си я представите според вашите стандарти… Страхувам се, че заедно с капитализма тук се завръща и едно открито пренебрежение към законността…

— Искате да кажете, че не сте в състояние да сторите нищо?

— Вече трябва да приключвам, господин Нанги. Съжалявам за смъртта на вашия служител.

— Ако отделите още един миг, господин старши инспектор, ще ви прехвърля на секретарката ми за подробностите по погребението…

— Подробностите вече са уредени от семейството на господин Тин, уважаеми сър…

— Господин Тин няма семейство! — остро отвърна Нанги. — Кой е прибрал тялото?

— Един момент, сега ще ви кажа… Ето — човек, представил се за брат на господин Тин… Дал е препоръки от компанията „Авалон ЛТД“ със седалище в Лондон — Ван Киет изпусна дълбока въздишка и продиктува името. — Вече наистина изчерпах лимита си за международни разговори, господин Нанги. Дочуване.

Нанги втренчено изгледа слушалката, бездиханна като Винсънт Тин, там, в далечния Сайгон…

— По всичко личи, че е била направена в нощта на първата ни среща — промърмори Никълъс и почука с пръст по черно-бялата фотография. — Знаеш ли нещо за това?

— Не — отвърна Челесте. — Бих се обзаложила, че наоколо нямаше никой, взех всички предохранителни мерки…

— Снимката е направена с телеобектив, от голямо разстояние — каза Никълъс. — Това личи от разделителната способност и сивотата… Бил е използван апарат с голяма скорост на снимане.

— Но как се е озовала тук? — попита тя. — Нима Оками-сан е знаел за нея?

— Много вероятно — кимна Никълъс и продължи с огледа на кабинета. Скоро приключи и се върна на мястото, където откриха фотографията.

— Има нещо странно — промърмори той и отново се втренчи в гланцираната хартия. — Всичко е обърнато с краката нагоре, няма дори един цял документ… С изключение на тази снимка. Не бих казал, че това се дължи на небрежност… — пръстите му внимателно опипаха прегънатия картон. — Виж как акуратно е препъната… Почти като скулптура „оригами“…

— От което следва, че е била оставена нарочно, така ли?

— Точно така — кимна той и прибра снимката в джоба си. — Вероятно от Оками-сан, който е искал да ни насочи…

— Към какво? Нима предварително е знаел мястото, на което ще бъде отведен?

— Челесте, той отлично съзнаваше, че е белязан. А аз започвам да си мисля, че е знаел и кой точно е изпратен по следите му… Положително е имал представа и къде ще бъде отведен.

— Но с какво ни помага тази снимка? — попита тя. — На нея съм само аз…

— Да си пътувала някъде по поръчка на Оками-сан?

— От време на време отскачам до Бурано, той поддържа делови отношения с няколко фирми там…

— Добре — въздъхна той. — Бурано е една възможност.

— Страхувам се, че нищо няма да излезе — поклати глава Челесте. — Оками-сан има много приятели там, а и островчето е малко. Рибарите се познават помежду си, едва ли някой ще посмее да укрива отвлечен човек…

— Какво още виждаш на снимката?

— Вътрешността на храма Сан Белисарио.

— Точно така. Мисля, че си струва да хвърлим едно око…

Стигнаха Кампиело ди Сан Белисарио за около двадесет минути. Пътят им минаваше през Еврейския квартал, по мнението на мнозина — най-бедната част на Венеция. Но Никълъс го видя само като по-различен, което беше напълно естествено. Сравнени с готическите катедрали и византийските палати на Венеция, тукашните жилищни сгради и синагоги изглеждаха голи и паянтови, лесно можеха да бъдат взети за бедни от хора, които не познават историята на еврейския народ. Евреите са били принудени да крият дълбоко своите радости в живота, особено богатството си. В самия Торах — най-святата книга на тяхната религия, категорично се забранява демонстрацията на богатство и власт.

Освободен от лустрото на пищната готическа и византийска архитектура, тук човек беше в състояние да улови пулса на живота. Наоколо висяха тежките завеси на вековната история, прекрасни като гениална стенопис, но животът между тях беше искрен и непосредствен — това, което всеки от нас изпитва на гърба си.

Малкият площад пред храма Сан Белисарио беше пуст, в далечния му край помръдна фигурата на съсухрен старец. Той ги погледна, на лицето му се появи измъчена усмивка. Миг по-късно изчезна зад висок дървен портал.

— Мога да кажа само едно — прошушна Никълъс. — Дотук никой не ни проследи. А дали Оками-сан ще се окаже в църквата… — сви рамене и остави изречението си недовършено.

— Оттук — каза Челесте и го поведе към мостчето, прехвърлено над тесен канал. Именно от него се беше насочил към задния вход на храма при първата им среща, спомни си Никълъс. Сега влязоха през същата врата.

Над главите им увисна тежестта на вековете. Въздухът беше напоен с миризмата на тамян, мухъл и призрачно присъствие. Намираха се близо до водите на канала и влагата се чувстваше съвсем осезаемо. Плочите по краищата на просторното помещение бяха зеленясали.

Челесте го поведе по тесен коридор с дървени подпори, който свършваше пред каменно стълбище. Озоваха се на приземното ниво на храма, под готическия свод, непосредствено до Schola Cantorum. Тя се спряна предварително избрано място и поиска снимката. Разглежда я внимателно в продължение на няколко секунди, после кимна с глава и му я подаде.

— Стояла съм точно тук — прошепна тя.

Никълъс мълчаливо кимна.

— Усещаш ли нещо? — попита тя. — Присъствието на Оками-сан или на онзи, който ни следеше?

Той замръзна на място и напрегна сетивата си. В душата му бавно нахлуха незабележимите вибрации на храма. Подобно на диапозитиви под светлината на прожектора, в съзнанието му започнаха да се мяркат сцени от далечното минало. Храмът — такъв, какъвто е бил в първоначалния си вид, лицата на хората, които са го съграждали… лицата на техните наследници… Пепелища, после повторно съграждане… Цикладийци и финикийци, гърци и римляни… Представители на различни азиатски малцинства, смесени с тях. За да се получи в крайна сметка етническата общност, наричаща себе си венецианци…

Това място е било свято за тях — той ясно виждаше линиите на властта, излизащи от него във всички посоки на света — като спиците на дървено колело. Една отдавна отминала и забравена власт, съществуваща единствено в спомените на проповедниците и молитвите им, отправени към Бога… Но мястото беше свято и сега, притегателната му сила беше огромна, присъствието и се чувстваше навсякъде…

Бил е привлечен насам. Това беше първата мисъл на Никълъс, отпуснал се върху вълните на неуловимите вибрации. Той също е усетил светостта и притегателната сила на това място, пожелал е да се слее с нея…

— Кръв! — внезапно извика той. — Виждам кръв!

— Къде? — хлъцна Челесте.

— Насам!

Втурнаха се в Schola cantorum, прекосиха я и се насочиха към тесния коридор отвъд, изпълнен с тесни килийки, изсечени направо в скалата. Започнаха да ги проверяват една по една, светлината от запалените в коридора факли ставаше все по-слаба… В първата имаше покрит със сламеник нар, над него бяха опънати тънко одеяло и груб ленен чаршаф. Това наистина беше килия. Второто помещение се оказа нещо като склад. Купища ноти за църковния хор лежаха върху дървени каси със свещи, светена вода и бутилки вино за причастие.

Третата килия беше тъмна и на пръв поглед празна. Миризмата на мухъл липсваше, заменена от острия мирис на силен препарат за дезинфекция.

— Тук няма нищо — прошепна Челесте.

— Но миризмата на кръв става още по-силна — поклати глава Никълъс, за миг затворил очи.

— Може би са се опитали да я прогонят с препарата?

— Може би — кимна той и се отмести от средата на помещението. Сякаш изведнъж се стопи в дълбоката сянка край стената.

— Никълъс?

Отвърна й ужасяваща тишина, косъмчетата по врата й настръхнаха.

— Челесте, ела тук… — гласът му прозвуча някъде отдалеч, сякаш изведнъж беше попаднал в далечния край на огромна пещера. Тя се насочи натам и го видя, изправен до стената. Силуетът му помръдна и за миг се разпадна — сякаш беше неясно отражение. В следващия миг вече беше до него, изпита чувството, че е прекрачила в ириса на огромно, блестящо око. Обърна се да погледне назад, входът на килията й се стори отдалечен на десетки метри.

Никълъс беше вдигнал ръце високо над главата си, дланите му опираха в каменната стена.

— Трябва да е някъде тук — промърмори той, наблегна с цялото си тяло, от устата му се откъсна тежко изпъшкване. Стената изведнъж помръдна, Челесте нададе неволен вик на ужас. По-точно помръдна само част от стената, двамата бавно пристъпиха в тайния проход, който зейна сред каменните блокове.

Озоваха се в миниатюрна градина. Високите каменни стени бяха покрити с цъфнали клематиси, сред тях проблясваха свежите листенца на други пълзящи растения. В клоните на японско дърво гинко цвъртяха птички, бял като скелет, стволът му се извиваше нагоре и чезнеше високо над зида.

Земята в краката им беше влажна, от нея се излъчваше задушливият аромат на късна есен. Дъждът беше спрял. Лъчите на слънцето стигаха дотук бледи и разсеяни, човек оставаше с чувството, че се намира в девствен лес, на хиляди километри от цивилизацията…

В центъра на градината имаше стара пейка от ковано желязо, обърната е гръб към тях. Земята под краката им беше зелена и пружинираща, Челесте разбра, че всъщност стъпват върху мъх. На метър от главата й пропя птичка, после настъпи тишина. Оттатък дебелите каменни стени се чуваше мекото пошляпване на водата в близкия канал.

— Виж!

На скамейката лежеше ритуална венецианска маска, счупена през средата. Беше покрита с току-що засъхнала кръв.

Челесте тихо извика.

— Това е моето домино! Същото, което ми даде Оками-сан преди срещата с теб!

— Откъде знаеш, че е то? — вдигна вежди Никълъс. — Във Венеция има поне десет хиляди като него…

— Моето беше ръчна изработка, подписано от майстора — отвърна тя. — Подписът му трябва да е там, от вътрешната страна…

Никълъс се наведе да погледне.

— Не съм на това мнение — поклати глава той.

— Какво прави моята маска тук, Никълъс? — попита уплашено тя. — Защо е покрита с кръв? Чия кръв е това? На Оками-сан?

— Бих искал да зная това — поклати глава Никълъс. После клекна и извади снимката, която бяха открили в кабинета на Оками. Челесте стори същото.

— Ето, тук си с маската, която открихме… Вероятно в нея се крие загадката за местонахождението на Оками-сан… — замисли се за миг, после попита: — Какво ми разказваше за произхода на думата „домино“ в онази нощ?

— Идва от латинското Benedicamus Domino, което означава „глава на Бога“. Според мен древните венецианци са искали да иронизират своите двулично набожни управници. Защото по време на Карнавала те са се занимавали главно с разврат…

— Латинското наименование не е ли архетип на нещо, което по-късно се появява и в италианския език?

— Все пак не мога да бъда сигурна, не познавам достатъчно добре историята на Maschere… Има само един човек, който може да ни каже всичко, свързано с маските на Венеция и в частност за моето домино. Това е човекът, който ги прави.

Осма главаОлд Уестбъри | Венеция

Лю Кроукър зърна за първи път в живота си Маргарет Голдони де Камило отвъд просторната морава, зелена и сочна като през лятото. Може би благодарение на този цвят — ослепително свеж и блестящ под отвесно падащите лъчи на обедното слънце — гледката придобиваше една особена интензивност, превръщаше се в нереален и незабравим обект, сякаш напълно освободен от законите на земното притегляне.

Най-напред зърна облак тъмна, леко чуплива коса, която му напомни за студен джаз и двойно еспресо в някакъв отдавна забравен бар на Гринуич Вилидж. После, дочула стъпките му по посипаната със ситен чакъл пътека, тя се обърна и му даде възможност да оцени съвършената линия на носа и решителната брадичка. Очите й гледаха хладно и с леко любопитство, очакваната враждебност липсваше.

— Нямате късмет — каза Маргарет Голдони, когато той стъпи на терасата. Беше облечена в шарена, плетена на ръка жилетка, на краката си имаше черни гамаши и ниски ботушки. От ушите й висяха златни обици, изработени от стари римски монети, на пръста й проблясваше едър брилянт.

— Защо?

— Съпругът ми не е у дома.

— Но в разговора по телефона е обещал на колегите да ме чака…

— Тони е сицилианец — сви рамене тя. — Или уважава хората, или пет пари не дава за тях…

Кроукър я изгледа и неволно се запита какво ли мисли за съпруга си. Беше произнесла думата сицилианец през стиснати зъби, като обидно прозвище…

— Което означава, че за мен не дава пет пари, така ли?

— Вие сте ченгето, вие ще кажете.

— Бях — отвърна с усмивка Кроукър. — Централното полицейско управление на Ню Йорк. Но това беше отдавна.

Тя наклони глава:

— Ас какво по-точно се занимавахте?

— Бях детектив в отдел „Убийства“.

— Значи съвсем по специалността…

— Какво искате да кажете?

— Я стига! — изсмя се в лицето му тя. — Детектив или дявол знае какъв, вие сте тук заради убийството на брат ми! И точно за това убийство искате да говорите с Тони!

— Но него го няма — вдигна рамене Кроукър. — Което може би означава, че трябва да си поговоря с вас…

— Нямам какво да кажа. Дом е мъртъв и всичко е приключено.

— За мен не е — поклати глава Кроукър и с крайчеца на окото си проследи движенията на едър младеж с осанка на телохранител, който вървеше близо до оградата на имението и гледаше насам. — Възложено ми е да открия убиеца и да го предам на правосъдието.

— Жив или мъртъв, нали? — попита тя и спря поглед на изкуствената му ръка.

— Зависи от реакциите му в момента, в който го открия — отвърна Кроукър, вдигна биомеханичната протеза и размърда стоманените пръсти пред лицето й.

Тя ги разгледа един по един, докосвайки ги леко и деликатно — като творец, изправен пред макета на недовършена скулптура.

— Изглеждат опасни — прошепна.

— Което не им пречи да вършат и фина работа — подхвърли Кроукър и измъкна тънко стоманено острие от показалеца си.

Тя премести поглед върху лицето му и попита:

— Промени ли ви?

— Кое?

— Тази… тази ръка.

— Защо трябва да ме променя?

Маргарет отклони вниманието си към бодигарда и мигът отлетя. Онзи се беше спрял и палеше цигара.

— Хей, да не забравиш да прибереш фаса в джоба си — подвикна му тя, после се извърна към Кроукър: — Изглеждате убеден, че ще откриете убиеца на Дом…

— Ще го открия.

Тя му отправи продължителен поглед, но слънцето светеше в очите й и той не успя да разбере дали в този поглед има нещо повече от обикновено любопитство.

— Мисля да поостана малко… — Тя се извърна и тръгна по пътеката, която обикаляше къщата. — Не очаквайте да ви поканя вътре, защото имам майстори. Сменят паркета, всичко е покрито с найлон…

— Не се притеснявайте.

— Споменахте някакви колеги — спря се тя и натика ръце в джобовете на жилетката. — За кого работите?

— Проклет да съм, ако знам — изтърси той и се усмихна на озадаченото й изражение. — Предполагам, че за Федералното бюро, случаят придоби общонационална известност…

— Я не ме будалкайте! — извърна се рязко тя. — Брат ми имаше общонационална известност и ФБР му целуваше задника години наред!

— Странно, аз пък си представях, че е обратното, особено накрая…

— Ха! — тя беше спряла пред подстригана азалия, която не изглеждаше особено свежа. Изящните ръце пипаха сръчно, той остана с чувството, че така се справя с всичко, до което се докосва. — Знаете твърде малко, за да бъдете агент на ФБР!

— Може би, но изгарям от желание да попълня празнотите в познанията си.

Тя се изправи и го погледна:

— Странно изказване, обикновено повечето агенти знаят всичко и си имат собствени теории…

— Какво имате предвид?

— Ами това, че неусетно започват да проявяват лично отношение. По цял ден се мъкнат след разни хитри типове, които носят костюми за 3000 долара, возят се в БМВ-та и живеят като царе. Това им се отразява на психиката пробожда ги като нож в сърцето… И започват да си мислят: този ще го катурна, онзи ще натикам в кафеза… — на лицето й се появи крива усмивка: — Става нещо като спорт. Важното е да отбележиш точка, иначе скуката те съсипва. Затова трябва да проявиш лично отношение… Ето така действат тези федерални агенти… Избират си някой и му отделят цялото си внимание. Просто за да се отърват от скуката… — хвърли му кратък поглед: — Мислите, че фантазирам, нали?

— Не.

Бяха стигнали задната част на къщата, оттатък покрития басейн се виждаха фигурите на двама мъже, изправени между дърветата. Бяха близнаци с двойката, която го беше спряла на входа на имението: едри здравеняци с бдителни очи и бързи реакции, вероятно бивши пандизчии, наети за бодигардове. Единият държеше млад ротвайлер на дълга стоманена верижка. Песът наостри уши и изпъна верижката. Вниманието му беше привлечено от Кроукър, застанал прекалено близо до собственичката на имението. Точно нея го бяха обучавали да пази и закриля.

Кроукър гледаше кучето и си мислеше за досието на семейство Де Камило, което Лилехамър извади от компютъра по време на полета с военния самолет.

Във въздуха се усети нещо по-различно от аромата на ранната есен. Сладко-горчивата миризма на окапали листа не можеше да прикрие натрапчивото присъствие на промяната.

— Това не е същото куче, нали? — импулсивно попита той.

— Моля?

— Имали сте ротвайлер на име Цезар, но този е друг…

— И какво от това?

— Какво стана с Цезар?

Маргарет не отговори, очите й гледаха някак особено към кучето.

— Цезар умря — промълви след известно време тя. — Вероятно е изял някоя отровена полска мишка…

— Сигурно не ви е било лесно да го понесете…

Тя се извърна към него, бузите й внезапно пламнаха:

— Не ми беше лесно да понеса смъртта на брат ми! А това… — ръката й небрежно се размаха във въздуха: — Това е просто едно шибано куче!

Ротвайлерът се закова на място и наостри уши, вероятно привлечен от промяната в гласа на Маргарет. Но злобните му жълтеникави очи бяха заковани върху Кроукър.

Тя отмести поглед от кучето и се усмихна:

— Мъртъв сте, ако направите дори само едно движение.

— Благодаря за предупреждението.

Тя издаде тих гърлен звук и песът се отдръпна. Козината на врата му продължаваше да е настръхнала, но Кроукър вече пет пари не даваше за пламтящата злоба в очите му.

— Вече всичко е наред — подхвърли Маргарет и отново тръгна напред. — Но все пак трябва да бъдете внимателен. — Ще запомня, че не трябва да ви стряскам в присъствието на кучето!

Продължиха напред, към алпинеум, засаден с гъсти глицинии, сред които се издигаше каменна статуя на Посейдон — бога на моретата. Краищата на тризъбеца в ръката му изглеждаха остри като бръснач. Горилите с кучето ги следваха на дискретно разстояние, съвсем като охраната на кралска особа.

— Не вярвам съпругът ми да прояви желание за разговор е вас…

— Очевидно — кимна Кроукър. — Не го обвинявам…

Стигнаха алпинеума. Слънчевите лъчи прорязваха храсталака, скамейки от бял камък с позеленели от влагата крака се виждаха от двете страни на тясната пътечка.

— Но вие сте по-смела от него и разговаряте с мен…

— Така се случи — засмя се Маргарет. — Просто ме хванахте у дома…

Седна на най-близката скамейка, той се облегна на ствола до нея.

— Предполагам, че господин Де Камило е решил да направи свое разследване за убийството на брат ви. Нали вече е капо…

— Съпругът ми е юрист с добра клиентела. Лесно можете да получите съответната информация.

— Не е нужно — сви рамене Кроукър. — Половината агенти на ФБР и Министерството на правосъдието са се занимавали с практиката на мъжа ви.

Тя го погледна с премрежени очи, изведнъж му се стори далеч по-беззащитна.

— А вие е какво се занимавате?

— Вече ви казах. Искам да заловя убиеца на брат ви.

— Защо? Какво ще спечелите? Удоволствието да се ровите в мъката на хората? И вие ли сте човек на мафията като три четвърти от федералните агенти?

— Ще ви отговоря съвсем честно — въздъхна Кроукър. — От време на време, когато ми стане скучно, обичам да закова някой гаден убиец…

— Но вие живеете в Ню Йорк — град, в който убийства се регистрират всяка минута! Заловете се с някое от тях, мястото ви не е тук!

— Не става — поклати глава Кроукър. — Убийството на брат ви е по-особено и именно с това ме привлича…

— Пак опираме до известността — погледна го с отвращение тя. — Той беше кръстник на мафията, най-едрата риба, попадала в мрежата на ФПЗС… Мога да ви разбера.

— Не, не можете.

Тя внимателното погледна, зад гърба й се виждаше напрегнатата фигура на ротвайлера, изпънал до крайност веригата си. Водачът му беше скрит зад гъстата зеленина.

— Каза ли ви някой как точно е бил убит вашия брат?

Отвърна му тишина, звънтяща и напрегната като след оглушителен изстрел.

— Показа ли ви някой снимките на това, което е останало от…

— Престанете! — извика тя и рязко скочи на крака, ротвайлерът изпусна гърлено ръмжене.

Кроукър бавно вдигна ръка и извади кафяв плик от вътрешния джоб на сакото си.

— Мисля, че трябва да видите това…

— Не! — предните лапи на звяра задраскаха по чакъла на пътечката. — Не искам! — но очите й останаха заковани върху плика: — Нима мислите, че нямам желание да видя убиеца на брат си изправен пред съда?

Той знаеше, че сега много трябва да внимава.

— Точно този въпрос се появи в главата ми преди малко, в началото на нашия разговор… Сега вече мисля, че зная отговора… — тя се оказа по-умна, отколкото беше очаквал.

Ръката й не трепна, когато пое плика. Отпусна се обратно на пейката и го сложи в скута си.

— Получихте го от мен, нали? — промърмори сякаш на себе си Маргарет. — Пръстът на съдбата ви срещна точно с мен…

Кроукър предпочиташе да държи ротвайлера под око, но нямаше как — трябваше да концентрира вниманието си върху нея.

Ръцете й сякаш действаха, независимо от съзнанието, бавно и методично разтваряха плика и вадеха фотографиите. Погледна нагоре към него, сякаш търсеше помощ, после сведе очи към първата снимка в скута си.

Беше онази със сърцето, пришито към пъпа на жертвата. От устата й се изтръгна сподавен писък.

Ротвайлерът изръмжа и се втурна напред, влачейки водача подире си. Беше убеден, че господарката му се намира в опасност и беше прав.

— Госпожо Д.?

— Всичко е наред, Джоуи — вдигна глава тя. — Остави ни на спокойствие.

Кроукър чу подрънкването на металната верига, ротвайлерът беше принуден да се върне на изходна позиция.

На снимката имаше сълзи, мътно проблясващи върху гланцираната хартия. Тя разгледа всичките и сякаш изпадна в парализа. Пръстите й несъзнателно ги прехвърляха, ужасните изображения сякаш вече нямаха значение, по-важно беше сбогуването, вече наистина за последен път, с любимия брат…

— Защо ми ги показвате? — прошепна най-накрая тя. — Те са… Те са отвъд всякакво понятие за нормално човешко поведение…

— Точно така — отвърна той. — Предполагам, че вече ви е ясно защо съм тук.

Пръстите й бяха бели и неподвижни като късчета скала.

— Съгласих се да разговарям с вас само защото сте…

— Защото съм ченге.

— Не — поклати глава Маргарет. — Федералните агенти изглежда мислят, че съм им задължена, защото са поели Дом под закрилата на ФПЗС… Но грешат, тъй като не успяха да спазят своята част от условията на сделката… Те не му осигуриха закрила.

— Това е само половината от истината — отвърна Кроукър. — А другата е, че Доминик Голдони наруши правилника на ФПЗС и именно заради това беше убит… Забравяте, че досега нямаше случай на нещастие с човек, получил закрилата на ФПЗС и спазвал съответните правила…

— Но и ФПЗС не беше се занимавала с човек като брат ми!

Туш, помисли си Кроукър.

— Знаете добре как се действа в съвременния свят, детективе — продължи тя с по-спокоен и някак по-неуверен глас: — Никой не желае да поема отговорността. Разбира се, аз не очаквам федералните ченгета да дойдат и да кажат: „Извинете, ние се провалихме.“ Това би било прекалено компрометиращ жест за тяхната велика програма… Затворниците ще се уплашат, ще хукнат да бягат, някои от тях неизбежно ще получат куршум в главата…

Много точна преценка на ситуацията до момента, призна в себе си Кроукър.

— Ето, точно тук е проблемът — промълви той. — Какво точно е сторил Доминик Голдони, за да се изложи на смъртна опасност? — наблюдаваше я внимателно, сякаш тя се беше превърнала в ротвайлер, готов за скок. — Повикал е Джини — една от любовниците си, на име Вирджиния Морис, която живее в Куинс…

Маргарет беше свела глава и бършеше сълзите си от снимките на убития си брат.

— Джини също е било убита — продължи Кроукър. — На същото място… — главата й отскочи нагоре толкова рязко, че вратните й прешлени пропукаха:

— Дойдох тук, за да разбера какво е накарало Доминик да наруши правилата за сигурност на ФПЗС. Теорията ми е проста: той е искал да скъса с Джини, а тя е искала обратното. Изпаднал в деликатна ситуация, вашият брат е потърсил нечия помощ… може би на съпруга ви… И точно телефонното обаждане го е убило. Някой е прехванал разговора и е успял да открие тайната квартира.

— Не разчитайте на Тони — прошепна тя. — Дори на сакато ченге няма да помогне, ако е решило да пресече улицата…

— Вие познавахте ли Джини?

— Какво?

Тази мисъл се появи в съзнанието му благодарение на нещо, което беше казала. Или може би от начина, по който го беше казала… Била е много близка с брат си, а проблемът му в крайна сметка е бил интимен…

— Би трябвало да знаете за похожденията на брат си извън семейството, поддържали сте изключително близки отношения… — промърмори на глас той.

Тя рязко се изправи, снимките паднаха на земята. Кроукър се наведе да ги събере, пъхна ги обратно в плика и забърза подире й.

— А може би не сте знаели нищо… — примирително промърмори той, когато изравни крачка с нейната. — Все старата сицилианска история… Жените не бива да имат нищо общо с бизнеса…

— Сексуалните апетити на Дом наистина нямаха нищо общо с бизнеса! — отсече тя. — Освен това фамилията Голдони не е сицилианска, за разлика от тази на съпруга ми! Ние произхождаме от Венеция.

— Но вие с брат ви сте наполовина сицилианци — възрази Кроукър.

— Неговата майка беше от Сицилия — отвърна Маргарет. — Но не и моята.

Ротвайлерът скочи напред толкова рязко, че водачът му за малко не се просна по очи. Разкрачил задните си крака, той стискаше някакво зверче с предните си лапи. Катеричка или полска мишка… Огромните челюсти се раззинаха, чу се рязко изщракване. Главата на животинчето бе смазана. Маргарет наблюдаваше сцената с умерено любопитство, без да проявява възхита или отвращение. Със същото изражение на лицето, с което беше посрещнала и него при приближаването му през зелената морава.

— Значи сте познавали Джини Морис — подхвърли Кроукър.

— Не съм казала такова нещо — отвърна тя и се огледа наоколо. Сякаш се опасяваше да не я подслушват. — На практика знаех коя е, просто защото имах информация за всичките му любовници. Дом споделяше всичко с мен…

— От това следва, че сте знаела и за секретната квартира на ФПЗС…

— Не. Предупредих Джини да е готова и това беше всичко. Останалото свърши Дом…

— Пресвети Боже! — въздъхна той. Сега вече знаеше защо тази жена плака над снимките на убития си брат. Защото му беше помогнала да наруши правилата за сигурност на ФПЗС и с това беше улеснила убийството му.

— Доминик беше… различен в много отношения — промълви тя. — В любовните си похождения много приличаше на Джон Кенеди — те просто бяха по-силни от него… Мисля, че това е болест с точно определен медицински термин: сатирнада.

— Искате да кажете, че брат ви е имал нужда от фусти така, както наркоманът — от опиат?

— И друг път съм чувала подобна формулировка — отвърна тя, изчака потъването на плячката в устата на ротвайлера и хладно го изгледа: — Не забравяйте, че сте мой гост, детективе. Предлагам да се отнасяте с дължимото уважение към паметта на брат ми.

Той искаше да я шокира, да предизвика още една необмислена реакция. В началото не я прие сериозно, беше склонен да мисли за нея като за обикновена жена-декор, в типично италиански стил. Но тя се оказа съвсем различна, това го накара да се усъмни в предварителната си нагласа и оценка на триъгълника Доминик — Тони — Маргарет.

Беше приел като предварително условие факта, че Тони де Камило е довереник на Доминик Голдони, просто защото са били приятели от деца. На пръв поглед този сценарий отговаряше на истината, още повече, че Дом беше определил за свой наследник именно Тони. Но колкото по-дълго разговаряше с Маргарет, толкова повече нарастваше убеждението му, че двамата мъже не са били чак толкова близки. Един друг въпрос започна да взема превес. Точен и напълно логичен: след като Дом се е доверявал на Маргарет за любовните си похождения, може би й се е доверявал и за други неща?

— От дълго време живея сам, това вероятно се е отразило на възпитанието ми — промърмори на глас той.

— Сам по улиците на Ню Йорк? — вдигна глава тя.

Той не успя да сдържи усмивката си.

— Разбирам вашия намек, госпожо Де Камило. Моля да ме извините. Бих се радвал, ако ме наричате Лю… Детектив звучи малко…

— Безлично, нали?

Той отново се разсмя, изведнъж му стана приятно да бъде в нейната компания.

— Добре — въздъхна тя. — Ще ви наричам Лю, но при условие и вие да ме наричате Маргарет…

— Съвсем справедливо — кимна той.

— Гладна съм — рече тя. — Да идем да похапнем някъде.

Тръгнаха с нейния спортен „Лексус“, отзад през цялото време ги следваше един „Форд Таурус“. Кроукър хвърли поглед в страничното огледало с надеждата, че горилите са оставили проклетия ротвайлер в имението.

Маргарет шофираше бързо и майсторски. Знаеше всички места, на които се криеха полицаите от пътната полиция, и навреме отпускаше педала на газта. След десетина минути спряха пред един от онези ресторанти с фалшиви позлатени фасади и дебело меню, съдържащо описанието на правена на конвейер храна — сякаш в някаква огромна кухня-майка, обслужваща стотици еднакви на вид заведения, пръснати из Лонг Айлънд и Куинс.

Собственикът — мургав и дребен мъж, чиято родина би могла да бъде всяка средиземноморска страна, забърза към огромното, облицовано с тъмнозелен винил сепаре, в което имаше място най-малко за шестима дебелаци.

— Добър ден госпожо Д. — поздрави почтително той. — Какво бихте желали да ви предложим?

— Поръчайте си спагети — посъветва го Маргарет, без да разгръща менюто. — Това е единственото нещо, което приготвят на място…

— Бутилка „Валполичела“ за сметка на заведението — светна лицето на собственика.

Ядоха спагети с масло и хрупкав италиански хляб, още топъл. Маргарет щедро поръси своите с лют пипер. А Кроукър установи, че е живял твърде дълго на Маркоу Айлънд и вече е успял да забрави вкуса на истинските спагети.

По-голямата част от виното изпи тя.

— Всъщност защо приехте да ви гостувам? — попита някъде по средата на храненето той.

— От любопитство — отвърна с обезоръжаваща искреност тя. — Мислех ви просто за още едно ченге, появило се да поднесе своите съболезнования. Но когато разменихме няколко думи, разбрах, че съм подведена от общия стереотип…

— Същото се случи и с мен — засмя се Кроукър. — Мислех си, че като жена на Тони Д., вие ще се окажете… Е, знаете какво… — замълча, обзет от странно притеснение.

— Сред сицилианците е разпространено старо поверие, Лю — погледна го тя. — Жените служат за чистене, готвене и раждане на деца — за предпочитане мъжки, на две години веднъж… Но аз не съм сицилианка и не отговарям на тези изисквания.

— Но Тони е сицилианец и въпреки това се е оженил за вас…

Тя избърса устни със салфетката.

— Бях много млада, а той беше луд по секса… Страшно му харесваше да ме чука.

— А вие? Вие какво харесвахте у него?

— У Тони? Той беше като рицар от приказките — силен, властен, красив… Беше по-възрастен от мен, знаеше какво иска и как да го получи. В очите на едно младо момиче тези качества са страхотно привлекателни, особено когато хлапетиите наоколо изобщо не знаят какво искат…

Кроукър допълни чашата й, на устните й се появи лека усмивка:

— Едва ли ще ме напиете, Лю. По-добре изобщо не се опитвайте.

— Значи се омъжихте рано — не й обърна внимание той. — А после какво стана?

— После ли… — тя се намръщи, вдигна чашата пред очите си и се зае да изследва златистата течност. — После животът се стовари отгоре ми… Истинският живот, груб и брутален. Изведнъж престанах да бъда Маргарет Голдони и се превърнах в госпожа Антъни де Камило, съпруга на Тони… Доста бях шокирана, когато разбрах, че с това се изчерпват всичките желания на мъжа, когото доскоро боготворях… — млъкна, остави чашата на масата и тъжно се усмихна.

— Но имате свой собствен бизнес… — промърмори Кроукър.

— О, да. Благодарение на брат ми, който успя да убеди Тони, че се нуждая от нещо подобно… Но това се оказа грешка, тъй като Тони се почувства унижен… И ме накара да си плащам за волността, да си плащам всеки божи ден…

— Искате да кажете, че има дял от него, така ли?

— Не — хладно отвърна тя. — Искам да кажа, че има дял от мен!