Завръщането на Рейф

Пета глава

В понеделник сутринта Рийгън стана рано и весело си затананика. Само след няколко часа в къщата на хълма щяха да бъдат доставени първите мебели. Щом си получеше парите за тях, веднага щеше да се втурне към търга в Пенсилвания, обявен за същия следобед.

Щеше да си струва да затвори магазина за целия ден.

Тя приготви кафето, сложи филийките в тостера, извърна се и едва не подскочи.

— О, Конър. — Засмя се и притисна ръка към сърцето си. — Изплаши ме.

— Извинявай. — Момчето беше слабичко, бледо, с големи тъмносиви очи. Очите на майка му, помисли си Рийгън и се усмихна на детето.

— Няма нищо. Просто не знаех, че някой е станал. Твърде рано е дори за делничен ден. Искаш ли закуска?

— Не, благодаря.

Тя потисна въздишката си. Никое осемгодишно момче не биваше да бъде тъй извинително учтиво. Рийгън вдигна вежда и извади кутия с овесени ядки, които бе научила, че са любимите му. Намигна му и я разклати.

— Какво ще кажеш да ми правиш компания?

Момчето се усмихна толкова стеснително, че сърцето й се сви.

— Добре.

— Извади млякото от хладилника и го сложи на масата. — Тъй като изпита болка, щом видя с какво внимание детето изпълни тази проста задача, тя продължи бодро: — Чух по радиото, че ще вали още сняг. Сигурно ще натрупа.

Тя донесе купички и лъжици и ги подреди на масата. Когато вдигна ръка да оправи разрошената му коса, момчето застина. Рийгън не престана да се усмихва, ала прокле наум Джо Долин.

— Хващам се на бас, че утре няма да се ходи на училище.

— Аз обичам да ходя на училище — рече момчето, сетне прехапа устни.

— Аз също обичах. — Тя свали кафето си от котлона и го сложи на масата, без да престава да се усмихва. — Нямах нищо против да се появи някой и друг свободен ден, но наистина обичах да ходя на училище. Кой е любимият ти предмет?

— Английски език. Обичам да пиша разни неща.

— Наистина ли? Какви например?

— Истории. — Той отпусна рамене и сведе поглед. — Просто глупави неща.

— Хващам се на бас, че никак не са глупави. — Рийгън се надяваше, че не прави грешка, като навлиза в територия, която бе по-добре да остави за специалистите. Но чувствата просто поведоха ръката й, младата жена нежно повдигна брадичката на Конър и седна до него. — Трябва да се гордееш със себе си. Зная, че майка ти се гордее с теб. Каза ми, че си спечелил награда в часа по английски за разказчето, което си написал.

— Така ли ти каза? — Той се разкъсваше между желанието да се усмихне и изкушението да сведе отново глава. Но Рийгън бе допряла длан до бузата му. Ръката й бе толкова нежна и топла. Сълзите се затъркаляха по бузите му, преди да успее да ги спре. — Тя плаче нощем.

— Зная, миличък.

— Той винаги я биеше. Знаех. Чувах ги. Но никога нищо не направих, за да попреча. Не направих нищо, за да й помогна.

— Ти не си виновен. — Водена от инстинкта, тя го сложи в скута си и го прегърна. — Не си виновен, Конър. А и нищо не би могъл да направиш. Но сега ти, майка ти и малката ти сестричка сте в безопасност. Ще се грижите един за друг.

— Мразя го.

— Шшшт… — Поразена как едно толкова дребничко и малко момченце може да изпитва такава ярост, Рийгън притисна устни към косичката му и го залюля.

В коридора Каси отстъпи назад. Разкъсвана от противоречиви чувства, тя се поколеба за момент, притиснала ръка към устните си. Сетне се върна в малката стая да събуди Ема за училище.

Рийгън пристигна в имението на Барлоу малко преди микробуса и носачите, които бе наела. Веселият шум от строителните работи я посрещна в мига, в който отвори вратата. Нищо друго не би могло тъй да повдигне настроението й.

Навсякъде висяха найлони и брезент, паяжините и мухълът ги нямаше. Прахът, наслоен на пода, беше нов и някак чист.

Предположи, че това е като заклинание за прогонване на духове. Развеселена от тази мисъл, тя се загледа в стълбището. Изкушена да провери, пристъпи към него и започна да се изкачва.

Студът я блъсна в лицето като юмрук и я върна две крачки назад. Тя спря, вкопчила пръсти в парапета, притиснала другата си ръка към стомаха, опитваше да възстанови дишането си, секнало от ледения въздух.

— Много си смела — промърмори Рейф зад нея. Макар очите й все още да бяха разширени от шока, тя срещна погледа на мъжа.

— Зачудих се дали не е било само плод на въображението ми. Как работниците се качват и слизат по тези стълби, без да…

— Не всички го усещат. Бих казал, че онези, които го чувстват, стискат зъби и мислят за заплатата си. — Той изкачи стълбите и я хвана за ръката. — А ти?

— Никога нямаше да повярвам, ако сама не го бях изпитала. — Без да възрази, тя го остави да я отведе на долния етаж. — Сигурно ще бъде интересен повод за разговори между гостите, щом отвориш хотела.

— Разчитам на това, скъпа. Дай ми палтото си. В тази част на къщата отоплението работи. — Мъжът сам свали палтото й. — Слабо е, но омекотява въздуха.

— Не ще и дума, току-що се уверих. — Доволна, че все пак е достатъчно топло, за да не трепери, тя отметна коса. — Какво става горе?

— По малко от всичко. Слагам допълнителна баня. Искам да изровиш една от онези вани с ноктести лапи и умивалник с облицовка. И копия ще свършат работа, ако не успееш да намериш оригинали.

— Дай ми няколко дни. Е, добре. — Тя потърка ръце, но не от студ, а от нерви. — Ще ми покажеш ли, или трябва да те моля?

— Ще ти покажа. — Умираше от нетърпение да го стори, през пет минути бе надничал през прозореца да зърне колата й. Но сега, когато тя бе тук, се чувстваше неспокоен. Повече от седмица бе работил като роб по дванайсет-четиринайсет часа на ден, за да направи тази единствена стая, това единствено място, тази първа крачка, съвършена. — Мисля, че боята се оказа подходяща. — Наместо да протегне ръка, той я пъхна в джоба си и влезе пръв в приемната. — В хубав контраст е с пода и корнизите, струва ми се. Имах проблеми с прозорците, но просто трябваше да си поиграя с дограмата.

Рийгън остана безмълвна. За момент просто застина на прага. Сетне мълчаливо пристъпи вътре.

Стаята блестеше. Слънчевите лъчи струяха през високите елегантни прозорци с изящни арки и огряваха наскоро полирания под от хубави борови дъски. Стените бяха в наситено топло синьо, резбованите корнизи с цвета на най-фина слонова кост.

Бе превърнал широкия перваз за сядане в очарователна ниша, бе изтъркал мрамора на камината до блясък. По тавана се виждаха изящни цветни мотиви, които са били задушени и погълнати от мръсотията на десетилетията.

— Има нужда от мебели, завеси и огледалото, което си избрала за мястото над камината. — Искаше му се тя да каже нещо, каквото и да е. — Трябва също да сменя вратите. — Той се намръщи и напъха ръце още по-дълбоко в джобовете си. — Е, какъв е проблемът? Да не съм пропуснал някой жизненоважен, автентичен детайл?

— Прекрасна е! — Омагьосана, Рийгън прокара пръсти по блестящия перваз на прозореца. — Съвършена! Нямах представа, че си толкова способен. — Тя се засмя и го погледна. — Не исках да прозвучи като обида.

— Не прозвуча така. Аз самият бях доста изненадан, за първи път осъзнах, че имам талант да създам нещо.

— Много повече от това. Ти си вдъхнал живот. Трябва да се чувстваш горд.

Наистина се чувствам горд, осъзна той, трогнат и леко смутен.

— Това е работа. Чук, пирони и добро зрение.

Рийгън леко наклони глава и той зърна как палав слънчев лъч заигра в косата й, превръщайки я в разтопено злато. Усети как желанието забушува в кръвта му.

— Най-малко от теб съм очаквала да проявиш скромност за каквото и да било. Сигурно си се съсипал от работа, за да постигнеш толкова много за тъй кратко време.

— Тук промените бяха най-вече козметични.

— Свършил си много работа — промърмори тя и грациозно се завъртя да огледа стаята. — Наистина си свършил много работа.

Преди той да успее да отвърне, младата жена коленичи и прокара пръсти по пода.

— Като стъкло е. — Тя не откъсваше очи от златистите дъски. — Погледни само шарките на това дърво! Какво си използвал? Колко слоя лак си сложил? Тъй като мъжът не отговори, тя отметна глава и седна на пети. Ослепителната й усмивка угасна, когато срещна втренчения поглед на Рейф. — Какво има? Какво не е наред?

— Стани.

Гласът му бе дрезгав. Щом тя се изправи, мъжът леко се отдалечи. Не се осмеляваше да я докосне. Ако го стореше, за нищо на света нямаше да бъде в състояние да се спре.

— Изглеждаш съвсем на място тук. Би трябвало да се видиш, да видиш колко ти подхожда тази стая. Ти си също тъй бляскава и съвършена като нея. Желая те толкова много, че не виждам нищо друго, освен теб.

Сърцето й се преобърна в гърдите.

— Ще ме накараш отново да започна да заеквам, Рейф. — С огромно усилие успя да си поеме въздух.

— Колко дълго ще ме караш да чакам? — попита той. — Не сме деца. Прекрасно знаем какво чувстваме и какво искаме.

— Точно там е работата. Не сме деца и би трябвало да сме достатъчно зрели, за да бъдем разумни.

— Разумът е за стариците. Сексът може да е отговорност, но е съвсем сигурно, че не е нужно да е разумен.

Мисълта за дивашкия, напълно безумен, секс с този мъж вцепени цялото й тяло.

— Не зная как да се справям с теб. Не зная как да се справя с чувствата, които събуждаш у мен. Обикновено умея да се справям с нещата. Предполагам, трябва да поговорим за това.

— Струва ми се, само ти изпитваш нужда да говориш. Аз казах, каквото смятах за нужно. — Неудовлетворен и разгневен заради собствената си безпомощна реакция, той се извърна към прозореца. — Микробусът ти пристигна. Мен ме чака работа на горния етаж. Сложи мебелите, където искаш.

— Рейф…

Той я спря, накара я да застине, преди ръката й да е докоснала рамото му.

— Точно сега едва ли би пожелала да ме докоснеш. — Гласът му бе тих, съвсем овладян. — Би било грешка. Ти не обичаш да грешиш.

— Не е честно.

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че съм честен? — Очите му я пронизаха като стоманени остриета. — Питай всички, които ме познават. Чекът ти е на полицата над камината.

Възвърнала самообладанието си, тя пристъпи в коридора след него.

— Макейд.

Мъжът спря на стълбите и се обърна.

— Да?

— Не ме интересува какво мислят или казват другите за теб. Ако се интересувах от чуждото мнение, нямаше да позволя да се приближиш на по-малко от метър до мен. — Тя вдигна поглед, щом някакъв любопитен работник надникна към стълбата. — Разкарай се — извика и забеляза как устните на Рейф неволно се извиват в усмивка. — Сама вземам решенията си, когато преценя, че е дошъл моментът — продължи и се завъртя да отвори вратата на носачите. — Питай, когото си искаш.

Когато погледна назад, той бе изчезнал също като някой от духовете в къщата му.

Едва не провалих всичко помисли си Рейф по-късно. Не беше напълно сигурен защо бе реагирал по този начин. Гневните изблици и поставянето на изисквания не бяха обичайният му стил на държане с жените. Може би точно в това беше проблемът, мина му през ум, докато заглаждаше хоросана.

Общуването с жените винаги му се удаваше лесно.

Харесваше ги, винаги ги бе харесвал. Външността им, начина на мислене й изразяване, аромата им. Нежни, топли, ефирни създания, те представляваха един от най-интересните аспекти от живота. Намръщи се, загреба още хоросан и бавно го разстла по стената.

Жените играеха важна роля в живота му. Наслаждаваше се на приятелството им, на присъствието им. И на секса, призна с усмивка.

По дяволите, та той беше човек.

Къщите също играеха важна роля, помисли си и нанесе нов пласт хоросан. Изпитваше удовлетворение от ремонта, който извършваше със собствените ръце, създаваше нещо трайно. А парите, които идваха като краен резултат, също му носеха удовлетворение.

Човек трябваше да яде.

Но никога не се бе появила къща, която да бе от такова голямо значение за него като тази.

И никога не се бе появила жена, която да имаше толкова голямо значение за него, както сега Рийгън.

И бе сигурен, че тя би го накълцала на парчета, ако узнаеше, че я сравнява с камък и дърво.

Съмняваше се, че би срещнал разбиране от нейна страна, ако й признаеше, че за първи път в живота си се посвещава на нещо, на някого, така изцяло.

Къщата го бе преследвала цял живота. А Рийгън бе видял за първи път само преди месец. И все пак и двете бяха в кръвта му. Не бе преувеличил, когато й каза, че не вижда нищо друго, освен нея. Тя го преследваше, също както духове, които не намираха покой, витаеха из тези стаи и коридори.

Когато я видя тази сутрин, главата му се бе замаяла, кръвта му кипна и бе загубил почва под краката си. Предполагаше, че би могъл да възвърне спокойствието си. Но за първи път му се случваше да бъде повален от чувствата си — съчетани с непреодолимо желание — и никак не бе уверен в действията си.

Отдръпни се, Макейд, рече си и загреба още хоросан от кофата. Рийгън иска пространство, дай й го. Не бързаш за никъде, а пък и срещата с нея едва ли може да се нарече съдбовна. Тя може да е различна, по-интригуваща, отколкото бе предполагал. Но все пак си беше просто жена.

Дочу плача, усети хладен полъх. Леко се поколеба, но продължи да заглажда хоросана.

— Да, да, чувам ви — промърмори. — И вие ще трябва да свикнете с моята компания, защото нямам намерение да ходя никъде.

Затръшна се врата. Тези безкрайни малки трагедии вече започваха да го забавляват. Стъпки и скърцане, шепот и плач. Сякаш се бе превърнал в част от тях. Пазител, помисли си. Който правеше къщата обитаема за тези, които не биха могли да я напуснат.

Колко жалко, че никой от постоянните обитатели на къщата не се бе появил. Би било невероятно преживяване да ги види, а не само да ги чува. Неволна тръпка пропълзя по гърба му, сякаш нечии пръсти пробягаха по кожата му.

И да ги чувства, допълни мислено.

Стъпки отекнаха в коридора отвън точно когато премина към следващия участък от стената. За негова изненада спряха точно пред вратата и събудиха любопитството му. Видя как топката на бравата се завъртя точно в мига, в който работната лампа зад него угасна и стаята потъна в тъмнина.

По-скоро би преживял мъченията в ада, отколкото да признае, че сърцето му прескочи няколко удара. Изруга и избърса потните си длани в джинсите. По памет тръгна пипнешком към вратата. Тя рязко се отвори и го удари в лицето.

Яростно започна да сипе ругатни. Звезди се въртяха пред очите му. С отвращение почувства, че от носа му тече кръв.

Чу дрезгав писък и зърна призрачна фигура в сенките на коридора, но не се поколеба. Болката и яростта го изстреляха като куршум. Призрак или не, никой нямаше право безнаказано да му разбива носа.

Нужни му бяха няколко секунди да осъзнае, че в ръцете му се извива топла плът и още няколко, за да разпознае аромата.

Тя наистина го преследваше, помисли си горчиво.

— Какво правиш, по дяволите?

— Рейф? — Гласът й секна. Тя протегна ръце в тъмното и го сграбчи за брадичката, преди да го прегърне силно. — О, Господи, изплаши ме до смърт. Помислих си… не зная. Чух… Качих се по стълбите. О, наистина си ти!

— По-скоро това, което остана от мен. — Той отново изруга и я отмести встрани. На светлината на лампата, закачена над стълбите, зърна бледото лице на младата жена и огромните й очи. — Какво правиш тук?

— Купих някои неща на търга и си помислих да ги сложа… Ти кървиш.

— Нима? — Намръщи се и избърса кръвта с ръка. — Не си успяла да го счупиш отново. За малко му се размина.

— Аз… — Тя притисна ръка към сърцето си, за да се увери, че няма да изхвръкне от гърдите й. — С вратата ли те ударих? Извинявай. Ето. — Тя бръкна в джоба си и извади носна кърпичка. — Наистина много съжалявам — повтори и сама започна да попива кръвта. — Аз просто… — Безуспешно се опита да прикрие смеха с изхълцване. — Нямах представа. — Предаде се, притисна ръце към стомаха си и се свлече на пода.

— Наистина много смешно.

— Съжалявам. Не мога да спра. Помислих си… Не зная какво си помислих. Чух ги и реших, че трябва да се кача и да видя, ако изобщо може нещо да се види. Тогава ти изхвръкна навън.

— Имаш късмет, че не те ударих — подхвърли мъжът.

— Зная, зная.

Той присви очи, докато я наблюдаваше как продължава да се превива от смях.

— Все още мога да го сторя.

— О, помогни ми да се изправя. — Все още усмихната, тя избърса очите си. — Да сложим малко лед на носа ти.

— Мога да се погрижа за себе си. — Но я хвана за китката и я изправи на крака, макар и не особено нежно.

— Изплаших ли те? — Направи усилие гласът й да прозвучи извинително, докато следваше Рейф към стълбите.

— Я ела на себе си.

— Но ти чу… чу ги, нали? — Тя се стегна и затаи дъх, когато преминаха през студеното място.

— Разбира се, че чух. Повтаря се всяка нощ. Няколко пъти и през деня.

— И това не те… притеснява?

Самочувствието му се повдигна, когато успя да хвърли презрителен поглед през рамо.

— Защо трябва да ме притеснява? Тази къща е и тяхна.

— Предполагам. — Тя огледа кухнята. Беше почти празна и все още мрачна. Имаше малък очукан хладилник, печка с два котлона и стара врата, подпряна на две магарета за рязане на дърва, която служеше за маса. Рейф отиде право до чугунения умивалник и пусна студената вода. — Имаш ли чист парцал?

Наместо отговор мъжът се наведе и наплиска лицето си със студена вода. Рийгън гузно застана до него.

— Наистина ужасно съжалявам, Рейф. Боли ли?

— Да.

Той грабна оръфана хавлиена, кърпа и подсуши лицето си. Без да каже нищо повече, приближи до хладилника и си взе бира.

— Кървенето спря.

Рейф махна капачката, захвърли я и изпи една трета от бутилката. Рийгън реши, че предвид обстоятелствата, би могла да опита отново.

— Не видях колата ти. Ето защо си помислих, че няма никой.

— Девин ме докара. — Той реши, че предвид обстоятелствата, би могъл да престане да се заяжда. — Работя малко през нощта, затова лагерувам тук. Предвижда се, че тази нощ ще има снежна буря и не виждах смисъл да взема кола. Мога да отида пеша до града, ако се наложи.

— Аха. Ясно. Това обяснява всичко.

— Искаш ли бира?

— Не, благодаря, не пия бира.

— Шампанското свърши.

— Е, добре тогава, наистина трябва да се връщам. Всъщност вече започва да вали. — Чувствайки се неловко, тя прокара пръсти през косата си. — А, ето ги тези свещници и наистина чудесният комплект от прибори за камина, които купих днес. Просто исках да ги донеса, да видя как ще изглеждат.

Рейф отново надигна бирата си, без да изпуска от поглед младата жена.

— Е, как изглеждат?

— Не зная. Оставих всичко в коридора, когато влязох и чух… вечерното изпълнение.

— Реши да тръгнеш на лов за призраци, наместо да се занимаваш с украсата.

— Така изглежда. Е, ще ги сложа сега, преди да тръгна.

Той я последва, понесъл в ръка бирата си.

— Предполагам, поохладила си се от тази сутрин.

— Не съвсем. — Тя го стрелна с поглед и се насочи към преддверието. — Но като ти разбих носа, макар и неволно, изпитах известно задоволство. Ти се държа като негодник.

Рейф присви очи, когато тя грабна кашона от преддверието и се насочи към приемната.

— Просто бях откровен. Някои жени ценят честността.

— Някои жени харесват негодниците. — Тя остави кашона на кръглата маса, поставена до прозореца. — Аз не ги харесвам. Аз обичам непринудеността, добрите маниери, тактичността. Които при теб, разбира се, липсват напълно. — Извърна се и се усмихна. — Но смятам, че предвид обстоятелствата, бихме могли да сключим примирие. Кой друг ти е разбивал носа?

— Джаред, когато бяхме деца и се сбихме в плевнята. Той извади късмет.

— Хмм… — Рийгън реши, че никога няма да проумее защо в семейство Макейд братската привързаност означаваше разбити носове. — Значи тук спиш. — Тя махна към спалния чувал, постлан пред огъня.

— Сега това е най-топлата стая в къщата. И най-чистата. Кои обстоятелства налагат примирие?

— Не оставяй бутилката без подложка. — Рийгън въздъхна, измъкна една подложка от посребрената кошница и му я подаде. — Не може да се отнасяш с антиките като с…

— Мебели? — довърши той, но прие подложката. — Какви обстоятелства, Рийгън?

— На първо място, деловите ни отношения. — Тъй като отново се почувства напрегната, тя се зае да разкопчава палтото си и се насочи обратно към прозореца. — И двамата се опиваме да постигнем едно и също с тази къща, така че не е разумно да се караме. Хубави са, нали? — Рийгън извади приборите за камина от кашона и прокара пръсти по резбованата дръжка на лопатката за въглища. — Може да се поизлъскат малко.

— Сигурно ще вършат по-добра работа от лоста, който използвам. — Рейф пъхна палци в джобовете си и я проследи как отнася приборите до камината и ги подрежда внимателно един по един в стойката до огнището.

— Каквото и да си използвал, огънят е чудесен. — Разкъсвана между смелостта и съмнението, тя се загледа в пламъците. — Все още търся параван. Този не подхожда. Ще изглежда по-добре в някоя от стаите на горния етаж. Предполагам, че ремонтираш всички камини.

— Постепенно.

Познаваше я само от няколко седмици. Как бе възможно да е толкова сигурен, че в момента тя спори със себе си? Както бе застанала пред камината с изправен гръб, осветена от огъня, изглеждаше толкова спокойна, уверена, напълно в мир със себе си. Може би заради начина, по който сплиташе пръсти или пък защото избягваше погледа му. Но бе напълно уверен, че е в ход малка вътрешна война.

— Защо си тук, Рийгън?

— Казах ти. — Тя се изправи и се върна при кашона. — Имам още някои неща в колата, но тук все още не е готово за тях. Но тези… — Младата жена внимателно свали хартиената опаковка на тежките кристални свещници. — Представях си ги тук, точно на тази маса. В тази ваза непрекъснато трябва да има цветя. Дори през зимата.

Тя постави свещниците от двете страни на вазата, която му бе продала по-рано.

— Лалетата биха изглеждали прекрасно, ако успееш да ги доставиш — продължи Рийгън и внимателно разопакова двете бели свещи, които бе донесла. — Но и хризантемите ще свършат работа, а също и розите, разбира се. — Отново се усмихна и се извърна. — Ето, какво ще кажеш?

Рейф взе кибритената кутия от полицата на камината и приближи да запали свещите. Погледна младата жена над малките пламъчета.

— Горят.

— Имам предвид цялото въздействие, стаята. — Това беше добро извинение да се отдалечи от мъжа. Тя приближи до канапето и прокара пръсти по резбованата облегалка.

— Идеално е. Точно това очаквах от теб.

— Аз не съм идеална. — Думите бяха изречени неволни и изненадаха и двамата. — Изнервяш ме, когато говориш така. От мен винаги са очаквали да бъда съвършена, а аз просто не съм. Не съм внимателно подредена като тази стая, без значение колко ми се иска. Аз съм бъркотия. — Тя нервно прокара пръсти през косата си. — А преди не бях. Не бях. Не, стой там. — Рийгън бързо отстъпи, щом той направи крачка напред.

— Просто стой там. — Махна с ръка и закрачи из стаята.

— Изплаши ме тази сутрин. Ядоса ме, но също така ме изплаши.

Рейф с мъка удържаше ръцете си.

— Как?

— Никой никога не ме е желал така, както ме желаеш ти. Зная, че ме желаеш. — Тя спря и обгърна тялото си с ръце, сякаш й беше студено. — Гледаш ме така, сякаш знаеш как ще се получи между нас. И аз нямам власт над това.

— Смятах, че ти давам власт, като ти казах всичко.

— Не. Не. Нямам никаква власт над чувствата си. Сигурно съзнаваш това. Знаеш прекрасно как въздействаш на хората.

— Не става дума за хората.

— Знаеш чудесно какво въздействие имаш върху мен.

Рийгън почти изкрещя последните думи, сетне сви юмруци и се опита да възвърне самообладанието си.

— Знаеш, че те желая. Нима бих могла да не те желая? Както сам каза, ние сме зрели хора, които знаят какво искат. И колкото повече се дърпам назад, толкова по-глупаво се чувствам.

На трепкащата светлина очите му изглеждаха мрачни.

— Очакваш да ми наговориш всичко това и аз да не сторя нищо?

— Очаквам да съм в състояние да взема разумно решение. Не очаквам жлезите да надделеят над мозъка ми. — Тя въздъхна. — А после те поглеждам и ми се ще да ти разкъсам дрехите.

Рейф се засмя. Това бе най-безопасният начин да обезвреди бомбата в себе си.

— Не очаквай да те спра. — Щом пристъпи напред, младата жена отскочи като пружина. — Просто искам да си взема бирата — промърмори той и вдигна бутилката. — Имам нужда от нея. — Отпи голяма глътка, но не успя да потуши огъня. — Е, каква е ситуацията, Рийгън? Мъж и жена — необвързани, здрави, които искат едно и също един от друг.

— Които едва-едва се познават — добави тя. — Които едва са установили някакви взаимоотношения. Които би трябвало да бъдат по-разумни и да не се хвърлят в секса, сякаш е плувен басейн.

— Никога не съм си правил труд да опитвам водата.

— Аз винаги я опитвам. Сантиметър по сантиметър. — Като си наложи да остане спокойна, тя отново сплете пръсти. — За мен е много важно да зная в какво се забърквам, точно къде отивам.

— Никакви компромиси?

— Не. Когато имам план, аз се придържам към него. За мен това е правилният начин. — Каза си, че вече е по-спокойна. По-разумна. — Имах много време за размисъл, докато пътувах с колата до Пенсилвания и обратно. Трябва да успокоим темпото, да огледаме нещата в дълбочина.

Щом беше спокойна, защо не спираше да си играе с копчетата на блейзера, защо въртеше пръстените си?

— Също като с тази къща — бързо продължи тя. — Завършил си една стая и тя е красива, прекрасна е. Но не си започнал проекта без цялостен план за всичко останало. Смятам, че интимната връзка трябва да бъде също тъй добре премислена, както и обновяването на една къща.

— Съгласен съм.

— Добре. — Тя пое дълбоко въздух, сетне го изпусна.

— Значи ще направим няколко крачки назад, за да имаме по-ясен поглед върху нещата. — Ръката й все още трепереше, когато посегна за палтото си. — Това е разумен и отговорен начин на действие.

— Да. — Той остави бирата си. — Рийгън?

Тя сграбчи палтото си като спасителен пояс.

— Да.

— Остани.

Пръстите й се вцепениха. Дъхът й секна.

— Помислих си, че никога няма да го кажеш. С нервен смях тя се хвърли в прегръдките му.