Зайо-Байо библиотекар

Над гората слънцето изгрява,

славей кръшно в клоните запява.

Скокна Заю: „Стига сладък сън!

Ето, слънце грее вече вън!“

Па чевръсто, с два-три леки скока

той изтичва в двора, край потока,

бързо се наплисква и се връща

ред да сложи в мъничката къща.

Шум се чува. „Кой ли гост пристига,

в ранно утро да получи книга?“

— Свинчо драг, нима това си ти,

като слънце всичко в теб блести!

Свинчо отговаря му засмян:

— Книжката прочетох вчера сам

и повярвай, чудо стана с мен,

къпя се по три пъти на ден.

Не играя вече в кал и смет,

пазя вкъщи чистота и ред.

— Браво, Свинчо, ето друга книга!

Розовият Свинчо гордо мига

и със стъпка пъргава и лека

тръгва си по горската пътека.

Ей след малко глас се чува весел:

— Зайо Байо, миличък, къде си!

Кума Лиса спира на вратата,

скромно свела поглед към земята.

— Ах, да знаеш как те хвалят всички

насекоми, зверове и птички!

Зайо на добро ме научи!

Слуша Заю слисан и мълчи.

— Доста съм живяла с хитрини,

не желая повече злини!

Книжка поучителна ми дай,

за да сложа на лъжите край!

Търси Заю, но… къде ли беше.

Зад ушенце с лапичка с чеше.

А зад него нашата Кумица

грабва друга книга със корица,

украсена с пъстроцветни шарки.

В нея пише за петли и ярки,

за различни, вкусни горски птици

и за тлъсти пуйки — хубавици.

Шарената книга ловко скрива

и лукаво в Зая поглед впива.

Заю друга книжка й намира

и пред Лиса важно, важно спира.

— С тая книга ще забравиш всички

хитрини и пакостни привички!

Вярвай, Лисо, тя ще те оправи.

— Сбогом, Зайо, остани със здраве!

Скоро по широката поляна

тромаво задава се Мецана

и едва пристъпила през прага

почва да разказва тя веднага:

— Заьо, чух от моя чичо строг,

мъдрия и учен стар мечок,

че далеч, далеч на север има

вечни снегове и вечна зима.

Там по тия ледени полета,

имало и мечки, и мечета,

като нас били добри и смели,

само че с кожуси снежнобели.

Зайо, те дали са ми роднина,

та при тях на гости на замина?

Намери за бели мечки книжка…

— Ах! — прошепва Заю със въздишка.

В първата полица вижда ясно

празно място има там, отдясно.

— Бабо Мецо, миличка, добричка!

Тука беше нашата кумичка.

И така лукаво ми говори,

нивга кражба нямало да стори,

а пък книга липсва, ето тук —

Лиса е крадецът — никой друг!

3аю бърше мъничка сълзица,

жално гледа празната полица.

А Мецана, с лапата си мека,

по главата гали го полека.

И му дума: — Хайде не плачи!

Съвземи се, избърши очи,

че голям си и не ти прилича.

Кума Лиса кражбите обича,

много мъчно ще се промени.

А пък ти внимавай и помни,

трябва да си бдителен и смел!

Заю слуша, ниско поглед свел,

и си мисли: „Права е Мецана,

трябва по-внимателен да стана!“

А Лисана близо, край гората,

мързеливо ляга на тревата.

„Тук е тъй спокойно, хлад и сянка!

Я преди да ме налегне дрямка

в крадената книжка да надзърна.“

Но сгреши и другата разгърна.

Вместо разни птици — хубавици

вижда тя подгонени лисици,

сиви вълци с кожи изподрани,

кучета, ловци и зли капани.

Лиса хвърля книжките веднага

и към къщи впуска се да бяга.

Но насреща — Кумчо Вълчо, ето,

се прибира гладен от полето.

Лиса мигом спира своя бяг

и зашепва хитро: — Вълчо драг,

най-голяма радост е за мен,

че те срещам в тоя тъжен ден.

Ах на тебе, Куме, знам, ще мога

за открия своята тревога!

Нажалено тя глава поклаща

и гальовно под ръка го хваща.

— Казвай, Лисо, що се тъй тревожиш!

Аз ще ти помогна! — Не! Не можеш!

В мирната и сенчеста дъбрава

лошо време и за нас настава.

Горските животни в тоя кът

искат вече книги да четат.

Неотдавна библиотекар

Зая те избрали, друже стар!

И сега при него за съвет

и за книги стичат се отвред.

Куме, куме, скоро във гората

ще поискат те от нас разплата —

затова да бягам съм решила!

— Стига, Лисо, засрами се, мила!

Зая Бая вярвай ми, завчас

вдън гората ще прогоня аз,

а пък всички, жадни за наука,

ще получат Вълчова поука!

Но до тях, на строен клонес бук

кацна гълъб: „Що ли става тук?“

Вслуша се в тъгите на Лисана

и на Вълча в страшната закана.

Зая да спаси — криле разпери

и отлитна помощ да намери.

Вълчо тръгна грозен, страхивет,

спря пред къщичката зъл, сърдит,

изръмжа със ярост в тишината

и заудря с лапа по вратата:

— Вълчо чука, Зайо дългоух!

Отвори не се прави на глух!

И нахълтва Кумчо Вълчо страшен

с рев и вой при заяка изплашен.

Заю поглед ужасен повдига:

— Вълчо, да не си дошъл за книга?

— Книга ли, останал си без ум!

Я не вдигай много, много шум,

а оттук изчезвай без следа —

иначе — очаква те беда!

Знам че си жесток и страшен вълк,

но да бъда тук — за мен е дълг!

— Ти ли срещу мен повдигаш глас?

Ей сега ще те науча аз!

Заю трепна, после с пъргав скок

скрива се на рафта най-висок.

Вълчо се озъбва разярен:

— Няма да избягаш ти от мен,

Зайо неразбран! Ще те изям!

Но стъписан млъква. Пес голям

срещу него изръмжава смело —

гълъбчето беше го довело.

— Где е, отговаряй, подъл звяр,

малкият ни библиотекар!

— Хърр, не стъпвай ти към мен ни крачка,

тежката ми лапа ще те смачка!

Кумчо Вълчо в бой се хвърля пръв,

Мурджо го посреща с гняв и стръв.

Козина из стаята хвърчи,

светят настървените очи.

А пък Заю хуква да избяга,

но засрамен спира се на прага.

Спомня си съвета на Мецана.

„Тук, при мойте книги, ще остана —

мисли Заю. — Нищо, че треперя,

още малко смелост ще намеря

да дочакам края на борбата,

че за срам ще стана във гората.“

Мурджо се нахвърля тоя път,

зъбите му святкат и блестят.

Вълчо от борбата уморен

пада на земята победен,

но с последни сили се премята —

свил опашка, бяга към гората.

— Хъррр — избяга смелият юнак,

ще се срещнем с него утре пак!

Зайо, ти спокойно работи,

Вълчо няма тук да се вести!

Мисли Заю: „Мурджо е герой,

верен и добър другар е той!“

Жаден за просмета и наука,

скоро бухалът пристига тука.

А след него стъпва бавно, тежко,

Заювият мил побратим Ежко.

Книжки две подава той на Зая!

— Кой ги е загубил, аз не зная!

Бяха край лесковия шумак!

Зай се усмихва под мустак.

Лисините книжки той познава,

взема ги и нова му подава.

Заю чак до късно следобед

книги дава всекиму поред.

Свършил е работният му ден,

сяда той безкрайно уморен,

зачервените очички търка,

в чекмеджето на бюрото бърка —

Морковче изважда си оттам.

— Ах, с каква наслада ще го ям! —

мисли Заю, сладко, сладко хруска,

после на леглото се отпуска.

И заслушан в Щурчовите песни,

се унася в сънища чудесни.