ПРЕДГОВОР

Бях получила повече от заслужения си дял преживявания на косъм от смъртта — не бе нещо, с което наистина свикваш някога.

Обаче изглеждаше особено неизбежно да се изправя отново в лице със смъртта.

Сякаш наистина бях белязана за неприятности. Бях ги избягвала непрекъснато, но те винаги се връщаха обратно при мен.

И все пак, този път беше толкова по-различен от останалите.

Можеш да избягаш от нещо, от което се страхуваш, можеш да се опиташ да се пребориш с нещо, което мразиш. Всичките ми инстинкти бяха насочени срещу този тип убийци — чудовищата, враговете.

Когато обичаш този, който те убива, това не ти оставя никакъв избор.

Как би избягал, как би се борил, като това би наранило любимия ти човек? Ако животът ти е всичко, което можеш да дадеш на най-скъпото си, как не би го дал? Ако е някой, който истински обичаш?

1. СГОДЕНА

Никой не те зяпа, казах си аз. Никой не те зяпа. Никой не те зяпа.

Но, понеже не можех да лъжа убедително дори себе си, се наложи да проверя.

Докато седях и чаках един от трите светофара в града да светне зелено, хвърлих поглед надясно — в минивана си, госпожа Уебър бе извърнала цялото си тяло в моята посока. Очите й се впиваха в моите, и аз се отдръпнах назад, чудейки се защо не сведе поглед или не изглежда засрамена. Все още се считаше за грубо да се зяпат хората, нали? Това не важеше ли вече?

Тогава си спомних, че тези стъкла са толкова тъмни, че вероятно си няма и на идея дали самата аз съм наистина тук, да не говорим и че я хванах да гледа. Опитах се да се успокоя от този факт, че не гледа наистина към мен, ами към колата.

Моята кола. Ъх.

Погледнах наляво и простенах. Двама минувачи бяха замръзнали на пешеходната пътека, изпускайки шанса си да пресекат, докато зяпаха. Зад тях господин Маршъл се кокореше през отрупаната с чинии витрина на малкия си сувенирен магазин. Поне не си беше опрял носа в стъклото. Все още.

Светна зелено и аз, бързайки да избягам, натиснах педала за газта без да мисля — нормалният начин, по който бих го форсирала, за да накарам античния ми шевролет пикап да се раздвижи.

Двигателят изръмжа като ловуваща пантера, колата се изстреля напред толкова бързо, че тялото ми се удари назад в черната кожена седалка, а стомахът ми се сплеска към гръбнака.

— Аргх! — изписках аз, като затърсих спирачката. Едва бутнах педала, но така или иначе колата се закова абсолютно на място.

Не смеех да се огледам, за да видя реакциите. Ако имаше някакво съмнение кой е карал тази кола преди, вече бе изчезнало. С върха на обувката си леко натиснах педала за газта с половин милиметър и колата се изстреля напред отново.

Успях да стигна целта си — бензиностанцията. Освен ако не бях смъртно болна, изобщо не бих отишла в града. Минавах без много неща тези дни, като замразени тортички и връзки за обувки, за да избегна да прекарвам времето си на публично място.

Движейки се сякаш бях на състезание, отворих капака, махнах капачката, сканирах картата и сложих струйника в резервоара за секунди. Разбира се, нямаше какво да направя, за да накарам цифрите на уреда за измерване да побързат. Те се отброяваха бавно, почти като че ли го правеха само, за да ме дразнят.

Не беше ясно навън — типичен дъжделив ден във Форкс, Вашингтон — но все още имах чувството, че над мен имаше прожектор, който привличаше вниманието към деликатния пръстен на лявата ми ръка. В такива моменти, усещайки вперените погледи в гърба ми, имах усещането, че пръстенът пулсираше като неонов знак: Погледни ме, погледни ме.

Беше глупаво да бъда толкова смутена, знаех това. Освен майка ми и баща ми, наистина ли имаше значение какво казват другите за годежа ми? За новата ми кола? За мистериозното ми приемане в колеж от Бръшляновата лига? За лъскавата ми черна кредитна карта, която сякаш изгаряше задния ми джоб в момента?

— Да бе, кой го интересува какво мислят — промърморих изпод дъха си.

— Ъм, госпожице? — обади се един мъжки глас.

Обърнах се, а след това ми се прииска да не го бях правила.

Двама мъже стояха до лъскава шест местна кола с чисто нови каяци завързани отгоре. Никой от тях не гледаше към мен — и двамата бяха зяпнали колата.

Лично аз не го разбирах. Но все пак, бях горда и от това че можех да различа символите за тойота, форд и шевролет. Тази кола бе лъскаво черна, гладка и хубава, но си оставаше просто кола за мен.

— Съжалявам, че ви притеснявам, но можете ли да ми кажете какъв модел кола карате? — попита високият.

— Ъм, мерцедес, нали?

— Да — каза учтиво мъжът, докато ниския му приятел извъртя очи като чу отговора ми. — Знам. Но се чудех, това… да не би да карате мерцедес гардиън? — Мъжът произнесе името с благоговение. Имах чувството, че този тип щеше да се разбере доста добре с Едуард Кълън, моят… моят годеник (нямаше начин да се заобикаля истината с приближаващата сватба тези дни). — Не би трябвало да са на европейския пазар все още — продължи мъжът — да не говорим за тук.

Докато очите му проследяваха контурите на колата ми — на мен не ми изглеждаше по-различна, от който и да е мерцедес седан, но пък какво разбирах аз? — за кратко се замислих за проблемите ми с думи като годеник, сватба, съпруг и така нататък.

Просто не можех да го побера в главата си.

От една страна бях възпитана да се свивам при самата мисъл за пухкава бяла рокля и букети. Но още повече от това, просто не можех да съгласувам това улегнало, почтително и скучно понятие като съпруг с общата ми представа за Едуард. Все едно да категоризираш архангел като счетоводител — не можех да си го представя в каквато и да е банална роля.

Както винаги, веднага щом започнех да си мисля за Едуард, ме обземаше замайваща вихрушка от фантазии. На непознатия му се наложи да прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми — той все още очакваше отговор за произхода и модела на колата.

— Не знам — казах му откровено аз.

— Имате ли нещо против да се снимам с нея?

Отне ми секунда да асимилирам това.

— Сериозно? Искате да се снимате с колата?

— Разбира се — никой няма да ми повярва, ако нямам доказателство.

— Ъм. Добре. Няма проблеми.

Бързо върнах струйника на мястото му и се вмъкнах на предната седалка, за да се скрия, докато ентусиаста извади огромен професионален на вид фотоапарат от раницата си. Той и приятелят му се редуваха да позират до предницата, след което отидоха да се снимат отзад при багажника.

— Липсва ми пикапа ми — изхленчих на себе си.

Колко, колко удобно — прекалено удобно — че пикапът ми изхриптя последния си хрип точно седмици след като с Едуард се бяхме съгласили на неуравновесеното ни споразумение, като един от детайлите беше, че ще му бъде позволено да замени пикапа ми, когато издъхне. Едуард се кълнеше, че само това се очакваше — пикапът ми бе живял дълъг, пълноценен живот и е издъхнал от естествени причини. Според него. И, разбира се, аз нямаше как да проверя версията му или да се опитам да го възкреся от мъртвите със собствени сили. Любимият ми механик…

Веднага спрях тази мисъл, като отказах да й оставя заключение. Вместо това се заслушах в гласовете на мъжете отвън, заглушени от стените на колата.

— … обгориха я с огнехвъргачка на онлайн видеото. Дори не набръчка боята.

— Разбира се, че не. Можеш да прекараш танк през това бебче. Няма пазар за такива тук. Направени са за дипломати от Средният Изток, военни и най-вече наркобарони.

— Мислиш ли, че тя е нещо такова? — попита ниският с по-приглушен глас. Сведох глава, като бузите ми пламнаха.

— Хъх — каза високият. — Може би. Не мога да си представя за какво иначе ще й потрябват бронирани стъкла срещу ракети и четири тона броня тук. Сигурно се е насочила към някое по-опасно място.

Броня. Четири тона броня. И бронирани стъкла срещу ракети? Добро. Какво стана с добрите стари бронирани стъкла срещу куршуми?

Е, поне това вече имаше някакъв смисъл — ако имаш много извратено чувство за хумор.

Не бе така, сякаш не очаквах Едуард да се възползва от сделката ни, да я извърти така, че да даде много повече, отколкото да получи. Съгласих се, че може да замени пикапа ми само ако се нуждае от заменяне, без да очаквам този момент да дойде толкова скоро, разбира се. Когато бях принудена да призная, че пикапът се бе превърнал в нищо повече от един замръзнал атрибут към класическите шевролети на тротоара ми, знаех, че идеята му за заместител вероятно щеше да ме засрами. Да ме сложи в центъра на погледи и шепнения. Бях се оказала права за тази част. Но дори и в най-мрачните си представи, не бях предвиждала, че той ще ми вземе две коли.

Колата за „преди“ и колата за „след“. Беше ми казал, че е взета на заем и бе обещал да я върне след сватбата. Това изобщо не го разбирах. Досега.

Ха-ха. Защото бях така крехка за човек, така некадърна и такава жертва на собствения ми опасно лош късмет, че очевидно се нуждаех от кола, която спираше танкове, за да се опазя. Ужасно смешно. Бях убедена, че той и братята му доста са се позабавлявали на мой гръб.

Или може би, просто може би, един малък глас прошепна в главата ми, това не е шега, глупчо. Може би е наистина загрижен за теб. Това няма да е първият път, когато е прекалявал с опитите си да те предпази.

Въздъхнах.

Все още не бях видяла колата „след“. Беше скрита под едно покривало в най-дълбокия ъгъл на гаража на Кълънови. Досещам се, че повечето хора биха надникнали досега, само че аз наистина не исках да знам.

Вероятно никаква броня по колата — защото нямаше да ми потрябва след медения месец. Реалната неразрушимост беше просто един от многото плюсове на това, на което се надявах. Най-добрата част от това да бъдеш Кълън не бяха скъпите коли или впечатляващите кредитни карти.

— Хей — извика високият мъж, като се опита да надникне през стъклото. — Свършихме. Много благодаря!

— Няма проблеми — извиках обратно, след което се впрегнах, когато включих двигателя и натиснах педала — съвсем лекичко надолу…

Без значение колко пъти минавах през същия познат път към вкъщи, все още не можех да накарам избелелите от дъжда листовки да изчезнат. Всяка една от тях, забита в телефонните постове и залепени за улични знаци, бяха като нов плесник пред лицето. Напълно заслужен плесник. Не можех да ги избегна на този път. Не и със снимки на любимия ми механик, който изскача покрай мен на разни интервали.

Най-добрият ми приятел. Моят Джейкъб.

Постерите „Виждали ли сте това момче?“ не бяха по идея на бащата на Джейкъб. Именно моят баща, Чарли, бе принтирал листовките и ги бе разпръснал из града. И не само във Форкс, но и в Порт Анджелис и Секуим и Хокиам и Абърдийн и всеки друг град на Олимпийския полуостров. Беше се уверил, че всички полицейски управления в щата Вашингтон имат същата листовка, закачена на стената. В собственото му управление имаше цяла коркова дъска посветена на откриването на Джейкъб. Коркова дъска, която бе предимно празна, за негово разочарование и безсилие.

Баща ми беше разочарован не само от липсата на отклик. Беше най-вече разочарован от Били, бащата на Джейкъб и най-близкият приятел на Чарли.

За това, че Били не бе повече посветен в издирването на шестнайсетгодишния „беглец“. За отказа на Били да окачи листовки в Ла Пуш, резервата на брега, където бе дома на Джейкъб. За привидната му примиреност с изчезването на Джейкъб, сякаш нямаше какво друго да се направи. За това, че бе казал „Джейкъб е вече възрастен човек. Ще се прибере вкъщи, ако поиска.“

И бе разочарован от мен, че бях взела страната на Били.

Аз също не исках да окачвам постери. Защото двамата с Били знаехме къде е Джейкъб, грубо казано, и също така знаехме, че никой не е виждал това момче.

Листовките предизвикаха обичайната голяма, дебела буца в гърлото ми, обичайните смъдящи сълзи в очите ми и бях доволна, че Едуард е на лов тази събота. Ако Едуард бе видял реакцията ми, и той щеше да се почувства ужасно.

Разбира се, имаше и минуси за това, че бе събота. Докато завивах бавно и внимателно към моята улица, можех да видя полицейската кола на баща ми в алеята на къщата ни. Отново бе пропуснал риболова. Все още се сърдеше за сватбата.

Така че нямаше да мога да използвам телефона вътре. Но трябваше да се обадя…

Паркирах на тротоара до шевролетната скулптура и извадих мобилния телефон, който Едуард ми бе дал за спешни случаи, от жабката. Набрах номера, като задържах пръста си на копчето за прекъсване на разговора, докато телефона звънеше. Просто за всеки случай.

— Ало? — отвърна Сет Клиъруотър и аз въздъхнах облекчено. Бях прекалено голяма страхливка, за да говоря с голямата му сестра Лия. Фразата „да ми откъсне главата“ не беше напълно метафора, когато ставаше дума за Лия.

— Хей, Сет, Бела е.

— Оу, здрасти, Бела! Как си?

Задавих се. Отчаяна за успокояване.

— Добре.

— Обаждаш се за последните данни?

— Ти си медиум.

— Едва ли. Не съм като Алис — просто ти си предсказуема — пошегува се той. Измежду килаетската глутница в Ла Пуш, само на Сет му бе комфортно да назовава Кълънови по име, пък да не говорим за шегуването с неща като почти всезнаещата ми бъдеща зълва.

— Знам, че съм такава. — Поколебах се за минутка. — Как е той?

Сет въздъхна.

— Както винаги. Не иска да говори, макар че знаем, че ни чува. Опитва се да не мисли като човек, нали знаеш. Просто следва инстинктите си.

— Знаеш ли къде е сега?

— Някъде в северна Канада. Не мога да ти кажа в коя област. Той не обръща особено внимание на щатските граници.

— Някакъв намек, че може да…

— Няма да се върне вкъщи, Бела. Съжалявам.

Преглътнах.

— Няма проблеми, Сет. Знаех го още преди да попитам. Просто не мога да спра да се надявам.

— Да, всички се чувстваме по този начин.

— Благодаря ти, че ме търпиш, Сет. Знам, че другите сигурно се държат хладно с теб.

— Не са най-големите ти фенове — съгласи се весело той. — Малко е тъпо, струва ми се. Джейкъб направи избора си, а ти — своя. На Джейк не му харесва отношението им към това. Естествено, не е и супер въодушевен и че го проверяваш.

Ахнах.

— Мислех си, че не ви говори?

— Не може да крие всичко от нас, колкото и да се опитва.

Значи Джейкъб знаеше, че се тревожа. Не бях сигурна как се чувствам относно това. Е, поне знаеше, че не съм препуснала към залеза, забравяйки го напълно. Вероятно си мислеше, че съм способна на такова нещо.

— Предполагам, че ще се видим на… сватбата — казах аз, като изцедих думата през зъби.

— Да, аз и мама ще сме там. Беше яко от твоя страна да ни поканиш.

Усмихнах се на ентусиазма в гласа му. Въпреки че идеята да поканим семейство Клиъруотър бе на Едуард, се радвах, че му е хрумнала. Присъствието на Сет щеше да е страхотно — нещо като връзка, макар и незначителна, към липсващия ми кум.

— Нямаше да е същото без теб.

— Прати на Едуард поздрави от мен, става ли?

— Разбира се.

Поклатих глава. Приятелството, което се бе зародило между Едуард и Сет все още беше нещо, което човъркаше мозъка ми. Въпреки това беше доказателство, че нещата можеха да бъдат и по-различни. Че вампирите и върколаците можеха да се спогодят, само ако поискаха.

Не на всеки му допадаше тази идея.

— Ау — каза Сет, като гласът му се извиси с една октава нагоре. — Ъ, Лия си е вкъщи.

— Оу! Чао!

Телефонът замря. Оставих го на седалката и се подготвих психически да вляза в къщата, където ме очакваше Чарли.

Горкият ми баща имаше толкова много неща на главата си в момента. Беглецът Джейкъб бе само една от капките на преливащата му чаша. Беше почти толкова разтревожен, колкото и мен, за пълнолетната му дъщеря, която бе почти възрастен човек, и на която й предстоеше да стане госпожа само след няколко дни.

Тръгнах бавно през лекия дъжд, припомняйки си вечерта, когато му казахме…

Когато звукът на патрулката на Чарли обяви пристигането му, пръстенът внезапно започна да тежи с един тон на пръста ми. Искаше ми се да завра лявата си ръка в джоба си, или може би да седна върху нея, но хладната, силна хватка на Едуард я държеше право отпред.

— Стига си се притеснявала, Бела. Моля те, опитай се да си спомниш, че няма да даваш самопризнания за убийство.

— Лесно ти е на теб да го кажеш.

Заслушах се в зловещия звук на ботушите на баща ми, които жвакаха през тротоара. Ключът издрънча във вече отворената врата. Звукът ми напомни за частта във филмите на ужасите, когато жертвата осъзнае, че е забравила да сложи веригата на вратата.

— Успокой се, Бела — прошепна Едуард, слушайки ускоряването на сърцето ми.

Вратата се затръшна срещу стената и аз се присвих така, сякаш са ми пуснали ток.

— Хей, Чарли — обади се Едуард, напълно спокоен.

— Не! — изпротестирах аз изпод дъха си.

— Какво? — прошепна обратно Едуард.

— Изчакай първо да си махне пистолета!

Едуард се изкиска и прокара свободната си ръка през рошавата си бронзова коса.

Чарли се появи иззад ъгъла, все още в униформа, все още въоръжен и опитвайки се да не направи физиономия, когато ни видя да седим един до друг на тясното канапе. Напоследък се стараеше страшно много да харесва повече Едуард. Разбира се, разкритието щеше да сложи край на тези опити моментално.

— Здрасти, деца. Какво става?

— Бихме искали да поговорим с теб — каза Едуард, така ведро. — Имаме добри новини.

Изражението на Чарли се промени за секунда от престорена дружелюбност на мрачно подозрение.

— Добри новини? — изръмжа Чарли, като погледна право към мен.

— Седни, татко.

Той повдигна една вежда, гледайки ме в продължение на пет секунди, след което закрачи шумно към креслото и седна на самия му ръб, с изпънат като струна гръб.

— Не се шашкай, тате — казах аз след момент на напрегнато мълчание. — Всичко е наред.

Едуард направи физиономия и знаех, че бе възражение към думата наред. Вероятно би използвал нещо повече, като например чудесно или перфектно или великолепно.

— Разбира се, Бела, разбира се. Ако всичко е толкова наред, защо тогава се потиш?

— Не се потя — излъгах аз.

Отдръпнах се назад от ядосаното му мръщене, свивайки се към Едуард и инстинктивно избърсвайки с дясната си ръка челото си, за да премахна уликите.

— Ти си бременна! — избухна Чарли. — Бременна си, нали?

Въпреки че въпросът бе очевидно отправен към мен, той гледаше разгневено към Едуард и можех да се закълна, че ръката му трепна към пистолета.

— Не! Разбира се, че не съм! — Искаше ми се да сръчкам Едуард в ребрата, но знаех, че от това само щеше да ми излезе синина. Казах му, че хората веднага ще стигнат до това заключение! Каква друга възможна причина биха имали разумните хора да се омъжат на осемнайсет? (Отговорът му тогава ме накара да извъртя очи. Любов. Да бе.)

Заплашителното изражение на Чарли се смекчи с един тон. Обикновено беше доста очевидно върху лицето ми, когато казвах истината, така че сега ми повярва.

— Оу. Извинявай.

— Извинението се приема.

Имаше дълга пауза. След секунда осъзнах, че всички очакват от мен да кажа нещо. Погледнах паникьосано към Едуард. Нямаше начин да изкарам думите.

Той ми се усмихна, след което изпъчи рамене и се обърна към баща ми.

— Чарли, осъзнавам, че малко объркахме реда на нещата. По традиция трябваше да попитам първо теб. Не съм възнамерявал да покажа неуважение, но след като Бела вече каза „да“ и не искам да пренебрегвам решението й в този случай, вместо да те моля за ръката й, ще те помоля за благословията ти. Ще се женим, Чарли. Обичам я повече от всичко на света, повече от собствения ми живот и — по някакво чудо — и тя ме обича по този начин. Ще ни дадеш ли благословията си?

Звучеше толкова сигурен, толкова спокоен. За един момент, заслушана в абсолютната увереност на гласа му, почувствах рядък миг на прозрение. Можех смътно да видя начина, по който светът изглеждаше за него. С дължината на един сърдечен удар, тази новина беше напълно логична за мен.

След което улових изражението на лицето на Чарли, чиито очи се бяха ококорили срещу пръстена.

Задържах дъха си, докато кожата му сменяше цвета си — от бледа към червена, от червена към лилава, от лилава към синя. Започнах да се изправям — не съм особено сигурна какво възнамерявах да направя — може би да приложа хватката Хаймлих, за да се убедя, че не се е задавил — но Едуард стисна ръката ми и промърмори „Дай му минутка“ толкова тихо, че само аз успях да го чуя.

Мълчанието бе много по-дълго този път. След което, постепенно, тон по тон, цветът на Чарли се върна към нормалното. Устните му бяха стиснати, а веждите смръщени — разпознах „дълбоко замисленото“ му изражение. Той ни изучаваше с поглед дълго време преди да усетя как Едуард се успокоява от другата ми страна.

— Предполагам, че не съм чак толкова изненадан — измърмори сърдито Чарли. — Знаех си, че щеше да ми се наложи да се справя с нещо такова рано или късно.

Издишах.

— Сигурна ли си за това? — настоя Чарли, гледайки ме ядосано.

— Сто процента съм сигурна за Едуард — казах му аз без да мигна.

— Обаче да се жените? Закъде бързате толкова? — Той отново ме изгледа подозрително.

Бързането беше поради факта, че се приближавах все по-близо до деветнайсетте си години, докато Едуард бе замръзнал във цялото си седемнайсетгодишно величие, в каквото се намираше вече над деветдесет години.

Не че този факт изискваше женитба според мен, но сватбата бе важно изискване за деликатния и заплетен компромис, който Едуард и аз бяхме направили, за да стигнем най-накрая до тази част, трансформацията ми от смъртна на безсмъртна.

Това не бяха неща, които можех да обясня на Чарли.

— Ще заминем заедно за Дартмут през есента, Чарли — напомни му Едуард. — Искам да направя това, ами, по правилният начин. Така съм възпитан. — Той сви рамене.

Не преувеличаваше — наистина са си падали по старомодните морални ценности през Първата световна война.

Устата на Чарли се изви на една страна. Търсейки нещо, за което може да се хване. Но какво можеше да каже? Предпочитам първо да поживеете в грях? Той беше баща — ръцете му бяха вързани.

— Знаех си, че ще се случи — промърмори намръщено той на себе си. След което, внезапно, лицето му стана напълно гладко и безизразно.

— Тате? — попитах разтревожено. Погледнах към Едуард, но не можех да разчета и неговото лице, докато наблюдаваше Чарли.

— Ха! — избухна Чарли. Подскочих на мястото си. — Ха, ха, ха!

Зяпах невярващо, докато Чарли се бе свил на две от смях — цялото му тяло се тресеше от него.

Погледнах към Едуард за превод, но устните му бяха стиснати така, сякаш и той самият се опитваше да удържи смеха си.

— Добре, става — каза сподавено Чарли. — Женете се. — Още една вълна от смях го разтресе. — Но…

— Но какво? — настоях аз.

— Но ти трябва да кажеш на майка си! Няма да кажа и думичка на Рене! Това си е изцяло твоя работа! — Той избухна отново в силен смях.

Застинах с ръка на дръжката, усмихвайки се. Разбира се, по това време думите на Чарли ме бяха ужасили. Ултимална гибел: да кажа на Рене. Ранният брак бе на по-високо място в черния й списък от варенето на живи кученца.

Кой можеше да предвиди отговора й? Не и аз. Определено не и Чарли. Може би Алис, но не се бях сетила да я попитам.

— Е, Бела — бе казала Рене след като сподавено и заеквайки бях казала невъзможните думи: Мамо, ще се омъжвам за Едуард. — Малко съм засегната, че ти отне толкова време да ми кажеш. Самолетните билети поскъпват все повече. Оуу — развълнува се тя. — Мислиш ли, че ще махнат гипса на Фил до тогава? Ще развали снимките, ако не е в костюм…

— Задръж за малко, мамо — ахнах аз. — Какво искаш да кажеш с това „че ми е отнело толкова време“? Тъкмо се сго… сго… — Беше ми невъзможно да изкарам думата „сгодих“. — … уредихме нещата, нали знаеш, днес.

— Днес? Сериозно? Ето това е изненада. Предположих…

— Какво си предположила? Кога си предположила?

— Ами, когато ме посетихте през април, ми се стори, че нещата вече са уредени, ако се сещаш какво имам предвид. Не си трудна за разчитане, миличка. Но не казах нищо, защото знаех, че с нищо няма да помогне. Ти си точно като Чарли. — Тя въздъхна, примирена. — Веднъж щом си наумиш нещо, няма как да те разубеди човек. Разбира се, точно като Чарли, и ти се придържаш към решенията си.

И тогава каза последното нещо, което очаквах да чуя от нея.

— Не повтаряш моите грешки, Бела. Звучиш така, сякаш си изплашена до смърт и предполагам, че това е така, защото си изплашена от мен. — Тя се изкикоти. — За това какво ще си помисля. И знам, че казах доста неща за брака и глупостта — и няма да върна тези думи обратно — но трябва да осъзнаеш, че тези неща се отнасяха само и единствено за мен. Ти си напълно различна личност. Ти правиш своя тип грешки и съм сигурна, че ще имаш своя дял от съжаление през живота ти. Но обвързването никога не е било проблем за теб, миличка. Ти имаш по-голям шанс да успееш с това, отколкото повечето четиридесетгодишни, които познавам. — Рене отново се засмя. — Моето малко дете на средна възраст. За късмет изглежда си открила и друга стара душа.

— Ти не си… ядосана? Не мислиш, че правя гигантска грешка?

— Е, разбира се, иска ми се да почакаш още няколко години. Имам предвид, според теб изглеждам ли ти достатъчно стара, за да бъда тъща според теб? Не ми отговаряй на това. Но не става дума за мен. Става дума за теб. Щастлива ли си?

— Не знам. Имам чувството, че съм се извисила над тялото си.

Рене се изкиска.

— Той прави ли те щастлива, Бела?

— Да, но…

— Ще искаш ли някога някой друг?

— Не, но…

— Но какво?

— Но няма ли да кажеш, че звуча точно като всяка друга влюбена тийнейджърка още от най-стари времена?

— Ти никога не си била тийнейджърка, мила. Знаеш кое е най-доброто за теб.

През последните няколко седмици Рене неочаквано се хвърли в планове по сватбата. Беше прекарала часове на телефона с майката на Едуард, Есме — дотук без тревоги, че сватовете няма да се погодят. Рене обожаваше Есме, но пък се съмнявам някой да реагира другояче към очарователната ми почти-свекърва.

Това ме измъкна от скуката. Семейството на Едуард и моето семейство се бяха погрижили заедно за сватбените планове, без да се налага да правя, или знам, или мисля нещо прекалено много за каквото и да е от това.

Чарли беше бесен, естествено, но сладката част беше, че не беснееше на мен. Рене беше предателката. Беше се надявал, че тя ще окаже силната съпротива. Какво можеше да направи сега, след като ултималната заплаха — да кажа на мама — се оказа напълно напразна? Не разполагаше с нищо и го знаеше. Така че се влачеше из къщата, мърморейки нещо за това, че не можел да се довери на никого на този свят…

— Тате? — извиках аз, като отворих входната врата. — Вкъщи съм.

— Задръж, Бела, стой там.

— Ъ? — попитах аз, спирайки машинално.

— Само секунда. Ауч, Алис, уцели ме.

Алис?

— Извинявай, Чарли — отвърна чуруликащият глас на Алис. — Така как е?

— Направо кървя.

— Добре си си. Изобщо не проби кожата ти — довери ми се.

— Какво става? — настоях аз, колебаейки се на прага.

— Трийсет секунди, моля те, Бела — каза ми Алис. — Търпението ти ще бъде възнаградено.

— Хъмф — добави Чарли.

Тропах с крак, отброявайки всеки удар. Преди да стигна до трийсет, Алис каза:

— Добре, Бела, влез!

Движейки се предпазливо, изникнах иззад малкия ъгъл на всекидневната ни.

— Оу — изпъшках аз. — Оуу, тате. Изглеждаш…

— Глупаво? — прекъсна ме Чарли.

— Мислех си по-скоро за елегантен.

Чарли се изчерви. Алис го хвана за лакътя и го завъртя бавно, за да покаже бледосивия смокинг.

— Престани, Алис. Приличам на идиот.

— Никой облечен от мен изглежда като идиот.

— Права е, татко. Изглеждаш забележително! Какъв е случаят?

Алис извъртя очи.

— Това е последната проба на дрехите. И за двама ви.

Извърнах поглед от необичайно елегантният Чарли за пръв път и видях ужасяващо бялата дреха, положена внимателно на канапето.

— Ааа.

— Отиди на щастливото си място, Бела. Няма да отнеме много.

Поех си дълбоко дъх и затворих очи. Като ги държах затворени, се отправих препъвайки се нагоре по стъпалата към стаята ми. Съблякох се по бельо и изпънах ръцете си напред.

— Ще речеш, че забивам бамбукови трески под ноктите ти — промърмори Алис на себе си, като ме последва вътре.

Не й обърнах внимание. Бях в щастливото си място.

В щастливото ми място, цялата тази сватбена каша е свършена. Далеч зад мен. Вече потисната и забравена.

Бяхме сами, само Едуард и аз. Местоположението беше размазано и вечно променящо се — преобразяваше се от мъглива гора към покрит с облаци град или арктическа нощ — защото Едуард пазеше в тайна мястото на медения ни месец, за да ме изненада. Но не бях особено загрижена за частта с къде.

Едуард и аз бяхме заедно и бях изпълнила моята част от компромиса ни идеално. Бях се омъжила за него. Това беше най-важното. Но също така бях приела всички ослепителни подаръци и бях регистрирана, макар и безсмислено, да посещавам колежа Дартмут през есента. Сега беше негов ред.

Преди да ме превърне във вампир — неговият голям компромис — имаше още едно условие за изпълняване.

Едуард имаше една вманиачена загриженост върху човешките неща, от които се отказвах, преживяванията, които той не искаше да пропускам. Повечето от тях — като училищният бал, например — ми се струваха глупави. Имаше само едно човешко преживяване, което исках да изпитам, без да се тревожа, че съм го изпуснала. Разбира се, беше и точно това, на което му се искаше да бях забравила напълно.

Обаче ето каква беше работата. Имах бегла представа каква щях да бъда след като не бъда повече човек. Бях виждала новородени вампири и бях чувала всички истории на бъдещото ми семейство за тези диви по-ранни дни. За няколко години, личността ми щеше да се определя най-вече от едно нещо — жажда. Щеше да отнеме малко време преди да бъда себе си отново. И дори и да имам пълен контрол над себе си, пак никога няма да се чувствам така, както сега.

Човек… и лудо влюбена.

Исках да изпитам преживяването преди да разменя топлото си, чупливо и подлудено от феромони тяло за нещо красиво, силно… и непознато. Исках истински меден месец с Едуард. И, въпреки опасността, в която се страхуваше, че ще ме постави, той се съгласи да опита.

Смътно усещах Алис и плъзгането на сатен по кожата ми. В този момент не ме интересуваше, че целият град говореше за мен. Не мислех за спектакъла, в който щеше да ми се наложи да участвам прекалено скоро. Не се тревожех, че ще се спъна в шлейфа си или че ще се изкикотя в грешния момент или че съм прекалено млада или зяпащата публика или дори за празното място, където трябваше да седи най-добрият ми приятел.

Бях с Едуард в щастливото ми място.

2. ДЪЛГА НОЩ

— Вече ми липсваш.

— Не е нужно да тръгвам. Мога да остана…

— Ммм.

Беше тихо за един дълъг момент, чуваше се само звукът от глухото блъскане на сърцето ми, неравният ритъм на накъсаното ни дишане и шепота на устните ни, движещи се в синхрон.

Понякога беше толкова лесно да забравя, че целувам вампир. Не защото той изглеждаше обикновен или човечен — не можех да забравя дори и за секунда, че държах в обятията си някой повече ангел отколкото човек — а защото той караше това, устните му да са върху моите, върху лицето ми, върху врата ми, да изглежда като най-естественото нещо. Той твърдеше, че отдавна е преодолял изкушението, което кръвта ми бе представлявала за него, че мисълта да ме загуби го бе излекувала от всякакво желание за нея. Но аз знаех, че уханието на кръвта ми все още му причиняваше болка — все още изгаряше гърлото му, сякаш вдишваше пламъци.

Отворих очи и открих, че и неговите са отворени, наблюдавайки лицето ми. Нямаше смисъл когато ме гледаше така. Сякаш аз бях наградата, а не изключително щастливият печеливш.

Погледите ни се срещнаха за момент; златните му очи бяха толкова дълбоки, че си представих, че направо мога да видя душата му. Изглеждаше глупаво, че този факт — съществуването на душата му — изобщо бе бил поставян под въпрос, дори и да беше вампир. Той имаше най-прекрасната душа, по-прекрасна от гениалният му ум, или несравнимото му лице, или великолепното му тяло.

Той отвърна на погледа ми сякаш и той можеше да види душата ми и му харесваше това, което виждаше.

Обаче, не можеше да види ума ми, какво виждаше тези на всички останали. Кой знае защо — някакъв дефект в мозъка ми го правеше имунизиран към всички необикновени и плашещи неща, които някои безсмъртни можеха да правят. (Само умът ми беше имунизиран; тялото ми си оставаше субект на всички вампири с умения, работещи по различен начин от тези на Едуард.) Но бях наистина благодарна за каквато и да беше тази малфункция, която задържаше мислите ми в тайна. Беше просто прекалено засрамващо дори да си помисля за алтернативата.

Придърпах лицето му към моето отново.

— Определено оставам — измърмори той, момент по-късно.

— Не, не. Това е твоето ергенско парти. Трябва да отидеш.

Казах думите, но пръстите на дясната ми ръка се заключиха в бронзовата му коса, а лявата с е притисна по-силно към кръста му. Хладните му ръце погалиха лицето ми.

— Ергенските партита са измислени за тези, които са натъжени да видят кончината на необвързаните си дни. Аз не бих могъл да съм по-нетърпелив да оставя моите в миналото. Така че, реално, няма смисъл.

— Вярно — издишах срещу мразовитата кожа на врата му.

Това беше доста близо до щастливото ми място. Чарли спеше, щастливо несъзнаващ, в стаята си, което беше почти същото като да сме сами. Бяхме сгушени в малкото ми легло, осъществявайки колкото се може повече контакт, имайки се предвид дебелото одеяло, с което бях увита като в пашкул. Мразех необходимостта от одеяло, но леко се разваляше романтиката когато зъбите ми започнеха да тракат. Чарли щеше да забележи, ако пуснех нагревателя през август…

Поне, ако аз трябваше да съм увита, блузата на Едуард беше на пода. Така и не превъзмогнах шока от това колко е перфектно тялото му — бяло, хладно и изваяно като мрамор. Прокарах дланта си по гърдите му, проследявайки плоските равнини на корема му, просто удивлявайки се. Лек трепет премина през него и устата му откри моята отново. Внимателно, оставих върха на езика ми да се притисне към гладката му като стъкло устна и той въздъхна. Сладкият му дъх обля — студен и вкусен — лицето ми.

Той започна да се отдръпва — това беше автоматичната му реакция когато решеше, че нещата са отишли прекалено далеч, рефлексът му, когато искаше повече от всичко да продължи. Едуард бе прекарал по-голямата част от живота си отхвърляйки всякакъв вид физическо удовлетворение. Знаех, че е ужасяващо за него да се опитва да промени тези навици сега.

— Чакай — казах аз, сграбчвайки раменете му и притискайки се по-силно до него. Извоювах с ритници свободата на единия си крак от одеялото и го обвих около кръста му. — Упражнението прави съвършенството.

Той се изкиска.

— Ами, би трябвало вече да сме доста близо до съвършенството, не мислиш ли? Спала ли си изобщо последния месец?

— Но това е репетицията за роклята — напомних му — а ние сме упражнявали само конкретни сцени. Не е сега времето да го даваме по-безопасно.

Мислех си, че ще се засмее, но той не отговори и тялото му застина от внезапния стрес. Златото в очите му се втвърди от течно до солидно.

Премислих думите си и осъзнах какво бе чул в тях.

— Бела… — прошепна той.

— Не започвай това отново — казах — Сделката си е сделка.

— Не знам. Прекалено е трудно да се концентрирам когато си с мен така. Аз… аз не мога да мисля правилно. Няма да мога да се контролирам. Ще пострадаш.

— Ще се оправя.

— Бела…

— Шшш! — притиснах устните си към неговите, за да спра пристъпа му на паника. Бях чувала това преди. Нямаше да се измъкне от тази сделка. Не и след като настоя да се омъжа за него първо.

Той отвърна на целувка ми за момент, но усетих, че не влага толкова, колкото преди малко. Притеснение, винаги притеснение. Колко различно щеше да е когато нямаше да трябва да се притеснява за мен повече. Какво щеше да прави с цялото си свободно време? Ще трябва да си намери ново хоби.

— Как са ангелите ти? — попита той.

Знаейки, че нямаше предвид това буквално отговорих:

— На място.

— Наистина? Без колебания? Не е прекалено късно да си промениш решението.

— Опитваш се да ме разкараш ли?

Той се изкиска.

— Просто се уверявам. Не искам да правиш нещо, за което не си сигурна.

— Сигурна съм за теб. През останалото мога да преживея.

Той се поколеба и аз се зачудих дали не си бях отворила устата прекалено много отново.

— Наистина ли можеш? — попита той тихо. — И нямам предвид сватбата — за която съм абсолютно сигурен, че ще оцелееш, въпреки опасенията ти — но след това… за Рене, за Чарли?

Въздъхнах.

— Ще ми липсват. — По-лошо — че аз щях да им липсвам, но не исках да му предоставям гориво за спор.

— Анджела, и Бен, и Джесика, и Майк.

— И приятелите ще ми липсват. — Усмихнах се в тъмнината. — Особено Майк. О, Майк! Как ще оцелея?

Той изръмжа.

Засмях се и станах сериозна.

— Едуард, предъвквали сме това хиляди пъти. Знам, че ще е трудно, но това е което искам. Искам теб и те искам завинаги. Един живот просто не ми е достатъчен.

— Замръзнала завинаги на осемнадесет — прошепна той.

— Мечтата на всяка жена, превърната в реалност — подразних го.

— Без да се променяш… без да можеш да продължиш напред.

— Какво означава това.

Той отговори бавно.

— Помниш ли, когато казахме на Чарли, че ще се женим? И той си помисли, че си… бременна.

— И си мислеше да те застреля — предположих през смях — Признай си — за една секунда той сериозно го обмисляше.

Той не отговори.

— Какво, Едуард.

— Просто ми се иска… ами, иска ми се да беше прав.

— Гах… — закашлях се.

— Или по-скоро да имаше начин да е. Да имахме този потенциал. Омразно ми е да отнема и на теб това.

Отне ми момент.

— Знам какво правя.

— Как би могла да знаеш това, Бела? Виж майка ми, погледни и сестра ми. Не е толкова лесна жертва, колкото си мислиш.

— Есме и Розали се справят чудесно. Ако стане проблем по-късно ще направим като Есме — ще си осиновим.

Той въздъхна и тогава гласът му стана свиреп.

— Не е правилно! Не искам да трябва да правиш жертви заради мен. Искам да ти давам неща не да ти ги отнемам. Не искам да открадвам бъдещето ти. Ако бях човек…

Положих ръката си върху устните му.

— Ти си моето бъдеще. Сега спри. Без мрънкане или ще звънна на братята ти да дойдат да те вземат. Може би ти трябва ергенско парти.

— Съжалявам. Наистина мрънкам, нали? Трябва да е от нервите.

— Да не би твоите ангели да са замръзнали от ужас?

— Не в този смисъл „замръзнали“. Чаках век да се оженя за Вас, госпожице Суон. Сватбената церемония е нещото което едва ще дочакам… — Той прекъсна по средата на мисълта си. — О, за бога!

— Какво има?

Той заскърца със зъби.

— Не се налага да звъниш на братята ми. Очевидно Емет и Джаспър няма да ме оставят тази вечер.

Стиснах го по-силно за момент и после го пуснах. Нямах даже и надежда да спечеля война срещу Емет.

— Забавлявай се.

Имаше скърцане по прозореца — някой умишлено прокарваше стоманените си нокти по стъклото, за да издаде ужасен, тип покрий-си-ушите-тръпки-по-гръбнака, шум. Потреперих.

— Ако не изпратиш Едуард навън — Емет — все още невидим в нощта — изсъска сплашващо — ще влезем да го хванем!

— Тръгвай — засмях се — Преди да са потрошили къщата ми.

Едуард извъртя очи, но скочи на крака в едно плавно движение и беше сложил блузата си в друго такова. Наведе се и целуна челото ми.

— Заспивай. Имаш голям ден утре.

— Мерси! Това определено помогна да се успокоя.

— Ще се видим пред олтара.

— Аз ще съм онази в бяло. — Усмихнах се на това колко спокойно звучах.

Той се изкиска, каза:

— Много убедително — и изведнъж се приведе и мускулите му се обтегнаха като пружина. Той изчезна — изстреля се към прозореца ми прекалено бързо, за да го проследят очите ми.

Навън, имаше глухо тупване и чух Емет да ругае.

— По-добре да го върнете навреме — измънках тихо, знаейки, че ще чуят.

Тогава лицето на Джаспър се появи на прозореца ми, медената му коса — сребриста на слабата лунна светлина, която си пробиваше път през облаците.

— Не се притеснявай, Бела. Ще го домъкнем вкъщи навреме.

Изведнъж станах много спокойна и опасенията ми изглеждаха маловажни. Джаспър беше, по негов начин, също толкова талантлив, колкото и Алис с нейните невероятно точно предсказания. Силата на Джаспър беше по-скоро настроенията, отколкото бъдещето и беше невъзможно да се устои на това, което той искаше да чувстваш.

Изправих се неловко, все още омотана в одеялото ми.

— Джаспър? Какво правят вампирите за ергенски партита? Няма да го водите в стриптийз клуб, нали?

— Нищо не й казвай! — изръмжа Емет отдолу. Имаше ново тупване и Едуард се засмя тихо.

— Успокой се — каза ми Джаспър — и аз се успокоих. — Ние, Кълънови, си имаме наша версия. Само няколко планински лъва, две-три мечки гризли. Горе-долу нормална вечер навън.

Зачудих се дали някога ще мога да бъда толкова безразлична към „вегетарианската“ диета.

— Благодаря, Джаспър.

Той ми намигна и изчезна от поглед.

Беше съвършено тихо навън. Заглушените похърквания на Чарли се чуваха през стените.

Легнах назад на възглавницата, сега сънлива. Загледах се в стените на малката ми стая, обезцветени от лунната светлина под натежалите ми клепачи.

Последната ми вечер в стаята ми. Последната ми вечер като Изабела Суон. Утре вечер щях да съм Бела Кълън. Макар цялата история с брака да беше като трън в задните ми части, трябваше да призная, че ми харесва как звучи.

Оставих съзнанието ми да се рее за момент, очаквайки съня да ме обори. Но, след няколко минути, открих, че съм по-нащрек, притеснението прокрадващо се в стомаха ми, извъртайки го в неудобни позиции. Леглото изглеждаше прекалено меко, прекалено топло без Едуард в него. Джаспър беше далеч и всички спокойни и отпуснати емоции бяха изчезнали с него.

Щеше да бъде много дълъг ден утре.

Бях наясно, че повечето от страховете ми са глупави — просто трябваше да ги превъзмогна. Вниманието беше неизбежна част от живота. Не можех винаги да се сливам с обстановката. Обаче, имах конкретни грижи, които си бяха съвсем валидни.

Първо, имаше го шлейфа на роклята. Алис очевидно бе оставила артистичното й чувство да надделее над практичността. Да маневрирам по стълбището на Кълън на токчета и с шлейф звучеше невъзможно. Трябваше да се упражнявам.

А там беше и списъка с гостите.

Семейството на Таня, клана Денали, щяха да пристигнат известно време преди церемонията.

Щеше да е пипкава работа да оставим семейството на Таня със гостите ни от резервата на Килаетите, бащата на Джейкъб и семейство Клиъруотър. Денали не бяха фенове на върколаците. Всъщност, сестрата на Таня, Ирина, нямаше изобщо да идва на сватбата. Още хранеше вендета срещу върколаците, защото убиха приятеля й, Лорън (точно когато се канеше да убие мен). Благодарение на тази злоба, Денали бяха изоставили семейството на Едуард в най-тежкия им час. Бе било невероятно да има съюз с Килаетските вълци, но те бяха спасили живота на всички ни когато ордата новородени бе атакувала…

Едуард ми бе обещал, че няма да е опасно Денали да са близо до Килаетите. Таня и цялото й семейство — освен Ирина — се чувствах ужасно виновно за този случай. Примирие с върколаците беше малка цена, за изплащане на този дълг, цена, която бяха готови да платят.

Това беше големият проблем, но имаше и по-малък проблем: крехкото ми самочувствие.

Никога не бях виждала Таня преди, но бях сигурна, че да се запозная с нея не би било приятно преживяване за егото ми. Някога, преди много време, преди да се родя вероятно, тя бе проиграла шанса си за Едуард — не че я винях, нея или някой друг, че го искаха. Все пак тя щеше да е красива, най-малко и невероятна, в най-лошия случай. Макар Едуард очевидно — макар и неразбираемо — да предпочиташе мен, нямаше да мога да се спра да не правя сравнения.

Бях мрънкала малко, докато Едуард, който знаеше слабото ми място, не ме накара да се чувствам виновна.

— Ние сме най-близкото нещо, което те имат до семейство, Бела — напомни ми той. — Все още се чувстват като сираци, нали знаеш, след всичкото това време.

Затова се бях отстъпила, прикривайки мръщенето си.

Таня имаше голямо семейство сега, почти колко семейство Кълън. Те бяха пет; Кармен и Елизар се бяха присъединили към Таня, Кейт и Ирина, много подобно на присъединяването на Алис и Джаспър към семейство Кълън, всички свързани от желанието да живеят сравнително нормално, за разлика от повечето вампири.

При цялата компания, обаче, Таня и сестрите и все още бяха сами по техен си начин. Все още в траур. Защото преди много време, те бяха имали майка също.

Можех да си представя дупката, която загубата бе оставила, дори и след хиляда години; опитах се да си представя семейство Кълън без техния създател, техния център, техния водач — техния баща, Карлайл. Не можех.

Карлайл ми бе обяснил историята на Таня през една от многото вечери, в които оставах до късно в дома на Кълън, научавайки колкото можех, повече, подготвяйки се доколкото бе възможно за бъдещето, което си бях избрала. Историята на майката на Таня беше една от многото, насочващи внимание истории, илюстриращи едно от правилата, с които трябваше да съм наясно, когато присъединях към безсмъртния свят. Всъщност само едно правило — един закон, които можеше да се разбие в хиляди подправила: Пази тайната.

Да пазиш тайната означаваше много неща — да живееш отвъд подозрението, като семейство Кълън, да се преместваш, преди хората да осъзнаят, че не остаряваш. Или изобщо да страниш от хората — освен по време на ядене — както номадите като Джеймс и Виктория бяха живели; начина, по който приятелите на Джаспър, Питър и Шарлот, все още живееха. Това означаваше да държиш под контрол всички вампири, които си създал, като Джаспър бе правил когато бе живял с Мария. Както Виктория се бе провалила да стори с нейните новородени.

И означаваше да не се създават някой неща, на първо място, защото някои творения бяха отвъд контрол.

— Не знам името на майката на Таня — бе признал Карлайл, златните му очи, с почти същия оттенък като косата му, пълни с тъга при спомена за болката на Таня. — Те никога не говорят за нея, ако могат да го избегнат, никога не мислят за нея с желание.

— Жената, която създала Таня, Кейт и Ирина — която ги е обичала, вярвам — живяла много години преди аз да съм роден, по време на напаст в нашия свят, напастта на безсмъртните деца.

— Какво са си мислели, тези древни, не мога и да започна да разбирам. Създали вампири, от хора, които били едва пеленачета.

Трябваше да преглътна една буца, която се надигаше в гърлото ми, когато си представих това, което описваше той.

— Те били много красиви — обясни Карлайл бързо, виждайки реакцията ми. — Толкова трогващи, толкова омагьосващи, че не можеш да си представиш. Трябвало само да си близо до тях, за да ги заобичаш; било автоматично.

— Само че, не можели да бъдат обучени. Били замръзнали в каквото ниво на развитие били постигнали преди да са ухапани. Сладки двугодишни бебета с бебешки бръчки и трапчинки, които можели да унищожат половин село в поривите си. Ако огладнявали, хранели се, и никакви думи на предупреждение не могли да ги обуздаят. Хората ги виждали, истории циркулирали, страхът се разпространявал като огън из сухи храсти…

— Майката на Таня създала такова дете. Както и с другите древни, не мога да осъзная причините й. — Бе си поел дълбоко и успокояващо въздух — Волтури се намесили, разбира се.

Потрепнах както винаги правех при споменаването на това име, но разбира се легиона от италиански вампири — благородници по самооценка — беше основен за историята. Не можеше да има закон, ако няма наказание; не можеше да има наказание, ако нямаше кой да го наложи. Древните Аро, Кай и Маркус управляваха силите на Волтури; бях ги срещала само веднъж, но в тази кратка среща изглеждаше, сякаш Аро, с могъщият си дар за четене на умове — едно докосване и той знаеше всяка мисъл, минавала някога през ума — беше истинския водач.

— Волтури изучавали безсмъртните деца, у дома във Волтера и навсякъде по света. Кай решил, че младите са неспособни да запазят тайната ни. И така те били унищожени.

— Казах ти, че били любвеобилни. Ами, родове се биели до последния човек — били напълно сринати — за да ги защитят. Клането не било толкова широко разпространено като южната война на този континент, но по-унищожително по свой собствен начин. Дълго наложени родове, стари традиции, приятели… Много било загубено. Накрая, практиката на създаването на децата била напълно унищожена. Безсмъртните деца се превърнали в забранени за споменаване тема, табу.

— Когато живеех с Волтури познах две безсмъртни деца, така че знам от първа ръка привлекателната им сила. Аро изучавал малките много години след като катастрофата, която били причинили била свършила. Знаеш любознателната му природа; надявал се да могат да бъдат опитомени. Но накрая, решението било единодушно: на безсмъртните деца не трябвало да бъде позволявано да съществуват.

Почти бях забравила за майката на сестрите Денали, когато историята се върна към нея.

— Не е ясно какво станало с майката на Таня — бе казал Карлайл. — Таня, Кейт и Ирина били в пълно неведение до деня, в който Волтури дошли за тях, майка им и незаконното й сътворение. Било невежеството, което спасило Таня и сестрите й. Аро ги докоснал и видял абсолютната им невинност, така че не били наказани с майка си.

— Никоя от тях не била виждала момчето преди или дори сънувала за съществуването му, докато не гледали как изгаря в ръцете на майка им. Мога само да предположа, че майка им запазила тайната си, за да ги защити точно от този изход. Но защо изобщо го била създала? Кой е бил той и какво означавал за нея, че да я принуди да пресече най-забранената линия? Таня и другите никога не получили отговор на тези въпроси. Но не можели да съмняват във вината на майка им и не мисля, че някога наистина са й простили.

Дори с обещанията на Аро, че Таня, Кейт и Ирина са невинни, Кай искал да изгорят. Виновни по асоциация. Били щастливки, че Аро бил във великодушно настроение този ден. Таня и сестрите й били извинени, но напуснали с незаздравяващи сърца и здравословен респект към закона…

Не съм сигурна кога точно спомена се превръщаше в сън. В един момент изглеждаше, че слушам Карлайл в спомените си, гледайки лицето му, а момент по-късно гледах сиво, оголено поле и усещайки задушливата миризма на горящ тамян във въздуха. Не бях сама там.

Тълпата от фигури в центъра на полето, всички навлечени в прашни наметала, би трябвало да ме ужасяват — би могло да са Волтури, а аз бях, срещу това, което бяха постановили те на последната ни среща, все още човек. Но знаех, както ставаше понякога в сънищата ми, че бях невидима за тях.

Разпръснати около мен имаше пушещи останки. Разпознах сладникавата миризма във въздуха и не разглеждах парчетата прекалено отблизо. Нямах желание да видя лицата на вампирите, които бяха екзекутирали, полууплашена, че мога да разпозная някой в „подпалките“.

Войниците Волтури стояха в кръг около нещо или някого и чух шептящите им гласове да се извисяват в нетърпение. Прокраднах се по-близо до наметалата, задължена от съня да разбера какво нещо или човек те оглеждаха толкова интензивно. Промъквайки се внимателно между двама от високите съскащи савани, най-накрая видях обекта на дебата им, повдигнат на малка купчина над тях.

Беше красив, невероятен, както Карлайл го бе описал. Момчето още беше пеленаче, може би на две години. Светло кестеняви къдрици обрамчваха розовото му лице със закръглени бузи и плътни устни. И той трепереше, със затворени очи сякаш бе прекалено уплашен да гледа как смъртта се приближава със всяка секунда.

Бях завладяна от толкова могъща нужда да спася прекрасното, ужасено дете, че Волтури, въпреки цялата им унищожителна заплаха, вече нямаха значение за мен. Забутах се през тях, без да ме интересува дали осъзнават присъствието ми. Промъкнала се през тях, аз се затичах към момченцето.

Само за да се закова на място, когато видях ясно насипа на който стоеше. Не беше земя и камъни, а купчина от човешки трупове, източени и безжизнени. Прекалено късно да не видя лицата им. Разпознах всички — Анджела, Бен, Джесика, Майк… И точно под очарователното момченце бяха труповете на баща ми и майка ми.

Детето отвори ярките си, кърваво червени очи.

3. ГОЛЕМИЯТ ДЕН

Собствените ми очи се отвориха.

Няколко минути лежах в топлото си легло, треперейки, задъхвайки се. Опитвах се да се откъсна от съня. Небето, което се виждаше през прозореца ми, започна да посивява, след това стана бледо розово, докато чаках сърцето ми да забави ритъма си.

Когато се върнах обратно към реалността на моята разхвърляна позната стая, се почувствах раздразнена от самата себе си. Ама че сън в нощта преди сватбата! Ето това получавам заради побъркването ми по тези притеснителни истории по средата на нощта.

Бях твърде нетърпелива да се отърся от кошмара. Затова се облякох и слязох долу в кухнята много по-рано, отколкото ми беше необходимо. Първо изчистих и без това чистите стаи, след това, когато Чарли се събуди, му направих палачинки. Бях твърде заета, за да мога да ям закуска — подскачах на седалката си, докато той седеше и ядеше.

— Трябва да вземеш г-н Уебър в три часа — напомних му аз.

— Днес нямам много за вършене, освен да доведа министъра, Бела. Няма да забравя работата си — Чарли си беше освободил целия ден на сватбата. Определено беше свободен. От време на време поглеждаше крадешком килера под стълбите, където държеше пособията си за риболов.

— Това не е единствената ти работа. Трябва да си облечен и представителен.

Той се намуси на овесените си ядки и промърмори думите „маймунски костюм“ под носа си.

Чу се бързо тропане на предната врата.

— Мислиш, че на теб ти е зле — казах аз, правейки гримаса, докато ставах — Алис ще ме работи цял ден!

Чарли кимна замислено, съгласявайки се, че при него е по-леко. Наведох се, за да го целуна по челото, докато минавах — той се изчерви и издаде хъмкане — след което отворих вратата, за да видя най-добрата си приятелка и бъдеща снаха.

Късата черна коса на Алис не беше с обичайната бляскава фризура — беше оформена в копринени къдрици, които обикаляха сърцевидното й лице. В пълен контраст на прическата, то беше делово. Тя ме издърпа от къщата, казвайки едва — едва „Хей, Чарли“ през рамо.

— О, по дяволите! Погледни си очите! — изчатка тя с език. — Какво си направила!? Стояла си будна цяла нощ?

— Почти.

Тя ме огледа неодобрително.

— Изразходвам толкова много време само за да те направя ослепителна, Бела… можеше да положиш повече грижи върху грубия материал.

— Никой не очаква от мен да съм ослепителна. Мисля, че по-големият проблем е, че мога да заспя по време на церемонията и да не успея да кажа „Да“ на правилното място. Тогава Едуард ще избяга — тя се засмя. — Ще хвърля букета си към теб, когато се доближа.

— Мерси.

— Поне ще имаш предостатъчно време да спиш утре на самолета.

Надигнах вежда. Утре, повторих аз. Ако отпътувахме тази вечер след партито и щяхме още да сме на самолет утре… ами, тогава нямаше да отиваме в Бойзе, Айдахо. Едуард не ми даде нито един жокер. Не бях стресирана много около мистерията, но беше странно да не зная, къде ще спя утре вечер. Или, да се надяваме, не спя…

Алис осъзна, че е издала нещо. Намуси се.

— Вече си готова — каза тя, за да ме разсее.

Проработи.

— Алис, би ми се искало да ме оставиш да си оправям нещата сама!

— Бих се издала твърде много.

— И няма да имаш възможност да пазаруваш.

— Ще си ми сестра официално след десет кратки часа… време е да приключим с тази антипатия към новите дрехи.

Гледах през прозореца, докато не стигнахме до къщата.

— Върна ли се вече? — попитах аз.

— Не се тревожи, ще се върне, преди да започне музиката. Но няма да го видиш, независимо от това кога ще се прибере. Ще направим всичко според традицията!

Прихнах.

— Традиция!

— Добре, освен булката и младоженеца.

— Знаеш, че той вече е погледнал.

— О не… точно за това аз съм единственият човек, който те е виждал с роклята. Много внимавах да не мисля за това, докато той е наоколо.

— Ами — казах аз, след като потеглихме отново — Виждам, че ще използваш отново украсата за завършването.

Трите мили бяха опаковани отново в стотици хиляди блестящи светлини. Този път тя беше добавила и копринени купи.

— Не хаби, не искай. Наслади се на това, което виждаш, защото няма да видиш вътрешната украса, докато не му дойде времето — паркира в карнавалния гараж. Джипът на Емет още го нямаше.

— Откога булката няма право да вижда украсата? — протестирах аз.

— Откакто ми позволи да командвам. Искам да се вдъхновиш напълно, докато вървиш към олтара!

Тя сложи ръка на очите ми, преди да влезем в кухнята. Веднага реагирах на мириса.

— Какво е това? — учудих се аз, докато тя ме водеше из къщата.

— Прекалено много ли е? — гласът на Алис прозвуча силно притеснен — Ти си първият човек, който влиза. Надявам се да съм го направила добре.

— Мирише страхотно! — уверих я аз. Беше замайващо, но не прекалено. Балансът, който се постигаше от различните съставки, беше безгрешен и приятен — Портокалов цвят… люляк… и нещо друго… права ли съм?

— Много добре, Бела. Пропусна само фрезиите и розите.

Не откри очите ми, докато не отидохме в огромната баня. Загледах шокирано тоалетката, покрита с всички джунджурии на салон за красота. Започнах да усещам безсънната си нощ.

— Наистина ли е нужно това? Ще изглеждам простовато до него, независимо от всичко.

Тя ме избута в нисък, розов стол.

— Никой не няма да посмее да те нарече простовата, след като приключа с теб!

— Само защото те ще се страхуват, че ще им изсмучеш кръвта — промърморих аз. Облегнах се в стола и притворих очи, надявайки се да успея да подремна. Унасях се от време на време, докато тя маскираше, лъскаше и полираше всяка част от тялото ми.

Някъде около обяд Розали се промъкна покрай вратата на банята в блестяща сребърна рокля. Златната й коса бе вдигната над главата й във формата на мека корона. Беше толкова красива, че ми се доплака. Какъв беше смисълът да се обличам, когато Розали беше наоколо?

— Върнаха се — каза Розали.

Изведнъж усетих детинско отчаяние. Едуард се е прибрал.

— Дръж го далеч оттук!

— Няма да ти пречи днес — успокои я Розали. — Цени живота си твърде много. Есме ги накара да оправят нещата в задния двор. Имаш ли нужда от помощ? Мога да оправя косата й.

Челюстта ми увисна. Лутах се из ума ми, чудейки се как да успея да я затворя.

Никога не съм била любимият човек на Розали. Освен това, за да са обтегнати нещата между нас, тя беше лично обидена от избора, който правех сега. Въпреки че имаше невъзможната си красота, любящото си семейство и сродната си душа Емет, тя би заменила всичко това, за да бъде човек. И ето ме мен, безразсъдно хвърляща всичко, което тя искаше от живота, все едно е боклук. Просто нямаше как да изпитва топли чувства към мен.

След като Розали даде своите препоръки за косата ми, отиде да върне роклята ми, а след това да намери Джаспър. Той беше избран да вземе майка ми и съпруга й от хотела. Чувах заглушено отварянето и затварянето на вратата. До нас достигаха гласове.

Алис ме накара да стоя така, че да може да ми облече роклята лесно през косата и грима. Коленете ми се тресяха толкова силно, докато тя закопчаваше дългата линия от перлени копчета, че копринения плат образуваше малки вълнички по пода.

— Дишай дълбоко, Бела — каза Алис — И се опитай да забавиш сърдечния си ритъм. Ще изпотиш новото си лице!

Дарих я с най-саркастичния поглед, който можех да я извадя.

— Веднага се заемам.

— Трябва да се обличам. Можеш ли да задържиш разпадането на съставни части за две минути сама?

— Ъм… може би?

Тя извъртя очи и изфуча през вратата.

Концентрирах се върху дишането ми, броейки всяко движение на дробовете си, и се загледах в мотивите, които лампата в банята рисуваше върху блестящата материя на полата ми. Страхувах се да се погледна в огледалото — уплашена бях, че образът ми в сватбена рокля, ще ме запрати с пълна сила в паника.

Алис се върна, преди да съм направила двеста вдишвания, в рокля, която се спускаше по стройното й тяло като сребрист водопад.

— Алис — уау.

— Това е нищо. Никой няма да гледа мен днес. Не и докато ти си в стаята.

— Ха-ха.

— Така, контролираш ли се или да домъкна Джаспър тук?

— Върнали са се? Майка ми тук ли е?

— Току-що влезе през вратата. Качва се нагоре.

Рене беше долетяла преди два дни и аз прекарвах всяка минута, която можех с нея — с други думи, всяка минута в която можех да я откъсна от Есме и декорациите. Доколкото можех да кажа, тя се забавляваше повече от дете заключено в Дисниленд за през нощта. По някакъв начин се чувствах почти толкова измамена, колкото Чарли. Всичкият пропилян ужас от нейната реакция…

— О, Бела! — Изписка тя, започвайки с тържествеността преди още да е влезнала през вратата. — О, миличка, толкова си красива! Ох, ще се разплача! Алис, удивителна си! Ти и Есме трябва да започнете бизнес като сватбени агенти. Къде намери тази рокля? Великолепна е! Толкова изящна, толкова елегантна. Бела, изглеждаш сякаш си излязла от някой филм. — Гласът на майка ми звучеше малко отдалечен и всичко в стаята беше леко размазано. — Толкова изобретателно, да оформите темата около пръстена на Бела. Колко е романтично! Като си помисля, че е в семейството на Едуард от 19 век!

Алис и аз си разменихме кратък заговорнически поглед. Майка ми се отклоняваше от нещата с повече от 100 години. Всъщност сватбата не беше центрирана около пръстена, а около самият Едуард.

Чу се дрезгав звук от прочистване на гърло от вратата.

— Рене, Есме каза, че е време да се настаниш там долу — каза Чарли.

— Уау, Чарли, не изглеждаш ли просто зашеметяващо! — Каза Рене с глас, звучащ почти шокиран. Това можеше да обясни свадливата нотка в отговора на Чарли.

— Алис ме подхвана.

— Наистина ли е време вече? — Каза си сама на себе си Рене, звучейки почти толкова нервно, колкото аз се чувствах. — Това мина толкова бързо. Чувствам се замаяна.

Е, значи бяхме две.

— Прегърни ме преди да сляза. — Настоя Рене — Внимателно, да не скъсаш нещо.

Майка ми ме стисна леко през кръста и се завъртя към вратата, само за да завърши кръга и да се обърне отново към мен.

— О, небеса, почти забравих! Чарли, къде е кутията?

Баща ми се разтърси из джобовете си за момент и плодът на усилията му беше малка бяла кутийка, която той подаде на Рене. Рене махна капака и ми я подаде.

— Нещо синьо — каза тя.

— Също и старо. Бяха на баба ти Суон — добави Чарли. — Накарахме един бижутер да смени стъклените камъни със сапфири.

Вътре в кутията имаше два тежки сребърни гребена. Тъмно сини сапфири бяха инкрустирани във флорални мотиви върху зъбците.

Гърлото ми се сви.

— Мамо, татко… не трябваше.

— Алис не ни позволи да направим каквото и да е друго — Каза Рене — Всеки път, когато се опитвахме, тя едва ли не ни прерязваше гърлата.

Истеричен кикот изби през устните ми.

Алис пристъпи и бързо постави двата гребена в косата ми, под началото на дебелите плитки.

— Това е нещо старо и нещо синьо. — Каза Алис замислено и отстъпи няколко крачки назад, за да ми се полюбува. — А роклята ти е нова… така че…

Тя подхвърли нещо към мен. Протегнах ръце автоматично и обвитият в дантела бял жартиер се приземи на дланите ми.

— Това е мое и си го искам обратно — каза ми Алис.

Изчервих се.

— Ето — каза Алис със задоволство. — Малко цвят — това е всичко, от което имаше нужда. Вече официално си перфектна. — С малко самодоволна усмивка тя се обърна към родителите ми. — Рене, трябва да слезеш долу.

— Да, ’спожо. — Рене ми прати въздушна целувка и избърза през вратата.

— Чарли, би ли взел цветята, моля те?

Докато Чарли беше извън стаята, Алис грабна жартиера от ръцете ми и клекна под полата ми. Поех си рязко въздух и залитнах когато студената й ръка улови глезена ми: тя нагласи жартиера на място.

Беше отново на крака преди Чарли да се върне с двата преливащи бели букета. Миризмата на рози, портокалови цветчета и фрезии ме обгърна в лека мъгла.

Розали — най-добрият музикант в семейството, съперничеща на Едуард — започна да свири на пианото долу. Канонът на Пачелбел. Започнах да хипервентилирам.

— По-спокойно, Бела — Каза Чарли. Обърна се към Алис нервно. — Изглежда й е малко зле. Мислиш ли, че ще издържи?

Гласът му прозвуча далечен. Не можех да почувствам краката си.

— За нейно добро е да успее.

Алис застана точно пред мен на пръсти, за да може да ме погледне по-добре в очите и сграбчи китките ми със силните си ръце.

— Концентрирай се, Бела. Едуард те чака там долу.

Поех си дълбоко дъх, налагайки си самообладание.

Музиката бавно премина в друга песен. Чарли ме сръга.

— Бела, ние сме на ред.

— Бела? — попита Алис, все още задържайки погледа ми.

— Да — изписуках — Едуард. Добре. — Оставих се да ме издърпа от стаята, с Чарли, тътрещ се до нас, на лакътя ми.

Музиката беше по-силна в залата. Понесох се нагоре по стълбите задно с уханието на милион цветя. Концентрирах се върху идеята за Едуард, чакащ ме долу, за да накарам краката ми да се придвижат напред.

Музиката беше позната, традиционният марш на Вагнер, обграден от потоп от украса.

— Мой ред е — иззвънтя гласът на Алис — Брой до пет и ме следвай. — Тя започна бавен грациозен танц надолу по стълбите. Трябваше да се досетя, че да имам Алис за моя единствена шаферка беше грешка. Щях да изглеждам много по-некоординирана зад нея.

Внезапно фанфарно приветствие прозвуча над реещата се музика. Разпознах знака си.

— Не ми позволявай да падна, тате — прошепнах. Чарли придърпа дланта ми под ръката си и я стисна здраво.

По стъпка по стъпка, си казах, когато започнахме да слизаме с бавното темпо на марша. Не повдигнах очи, докато краката ми не бяха безопасно стъпили на плоската земя, макар да можех да чуя шепота и шумоленето на публиката, когато се появих. Кръв нахлу в бузите ми при звука; разбира се, на мен можеше да се разчита съм изчервената булка.

В момента, в който краката ми преминаха коварните стъпала, го търсех с поглед. За кратък момент бях разсеяна от разточителното наличие на бели цветчета, които висяха на гирлянди от всичко в стаята, което не беше живо, и изобилстваха от дълги линии бели ефирни панделки. Но откъснах очите си от цветния балдахин и затърсих из редиците покрити със сатен столове — изчервявайки се още повече, когато възприех тълпата от лица, всички втренчени в мен — докато не го намерих, най-накрая, да стои пред арка, преливаща с още цветя и още панделки.

Бях смътно наясно, че Карлайл стои до него, а бащата на Анджела зад тях двамата. Не видях майка си, макар че сигурно е седяла на предния ред, или пък новото си семейство, или някой от гостите — трябваше да почакат до по-късно.

Всичко, което наистина виждах, беше лицето на Едуард: то запълни взора ми и изпълни ума ми. Очите му бяха меко горящо златно; перфектното му лице изглеждаше почти сурово заради интензитета на емоциите му. И тогава, когато срещна удивеният ми поглед, на лицето му разцъфна взимаща дъха усмивка на ликуване.

Изведнъж, само натискът на ръката на Чарли върху моята ме възпираше да се затичам по пътеката.

Маршът беше прекалено бавен и аз се борех, за да крача в такт с него. За щастие, пътеката беше много къса. И тогава, най-накрая, най-накрая, бях там. Едуард протегна ръката си. Чарли взе ръката ми и, със символ стар като света, я постави в тази на Едуард. Докоснах хладното чудо на кожата му и си бях у дома.

Клетвите ни бяха прости, традиционни думи, изговаряни милиони пъти, макар и не от двойка като нас. Бяхме помолили господин Уебър да направи само една малка промяна. Той размени реплика „докато смъртта ни раздели“ с по-подходящата „докато и двамата живеем“.

В този момент, когато свещеникът каза своята част, моят свят, който бе бил с главата надолу от толкова време, сякаш се нагласи в правилна позиция. Видях точно колко глупава бях, да се страхувам от това — сякаш бе било нежелан подарък за рожден ден или пък унизително показно, като абитуриентския бал. Погледнах в сияещите, триумфални очи на Едуард и знаех, че печеля. Защото нищо друго нямаше значение, освен това, че можех да остана с него.

Не осъзнах, че плача, докато не беше време да кажем обвързващите думи.

— Да — успях да изкашлям в почти неразбираем шепот, мигайки, за да проясня очите си и да видя лицето му.

Когато дойде неговият ред да говори думите прокънтяха ясно и победоносно.

— Да. — Закле се той.

Господин Уебър ни обяви за съпруг и съпруга и тогава ръцете на Едуард се протегнаха, за да обгърнат лицето ми, внимателно, сякаш бяха деликатни като белите листенца, люлеещи се над нас. Опитах се да възприема, макар потокът от сълзи да ме заслепяваше, сюрреалистичният факт, че този удивителен човек беше мой. Златните му очи изглеждаха сякаш и те ще проронят сълзи, ако такова нещо не бе невъзможно. Той наклони главата си към мен и аз се повдигнах на върховете на пръстите си, мятайки ръцете си — с букет и всичко — около врата му.

Той ме целуна нежно, обожаващо; забравих тълпата, мястото, времето, причината… само помнех, че той ме обича, че ме иска, че съм негова.

Започнахме да се целуваме и тогава той трябваше да го приключи; аз се вкопчих в него, игнорирайки шума и прочистването на гърла сред тълпата. Накрая ръцете му озаптиха лицето ми и той се отдръпна — прекалено скоро — за да ме погледне. На повърхността внезапната му усмивка беше развеселена, почти самодоволна. Но под моментното му забавление от публиката имаше дълбока радост, която резонираше като моя собствена.

Публиката изригна в аплодисменти и той обърна телата ни с лице към приятелите и семейството ни. Не можех да откъсна поглед от лицето му, за да ги погледна.

Ръцете на майка ми първи ме намериха, обляното й в сълзи лице беше първото нещо, което видях, когато откъснах недоволно поглед от Едуард. И тогава бях предадена през тълпата, от прегръдка на прегръдка, само смътно наясно кой ме прегръща, с внимание, центрирано върху ръката на Едуард, стисната здраво около моята. Разпознах разликата между меките, топли прегръдки на моите човешки приятели и нежните, хладни прегръдки на новото ми семейство.

Една задушаваща прегръдка се открои от останалите — Сет Клиъруотър бе проявил смелостта да понесе вампирите и да запълни мястото на моят загубен приятел — върколак.

4. ЖЕСТ

Сватбата премина в приема плавно — доказателство за безгрешните възможности на Алис. Тъкмо се здрачаваше над реката; церемонията беше траела точното количество време, за да може слънцето да се спусне зад дърветата. Фенерите, окачени на дърветата светеха меко, когато Едуард ме преведе през стъклените задни врати, карайки белите цветя да блестят. Имаше още десет хиляди цветя навън, вършейки работа като уханна проветрива тента над дансинга, установен на тревата под двата древни кедъра.

Нещата се забавяха, усмирени от обграждащата ни августовска нощ. Малката тълпа се разпръсна под мекият блясък на лампичките и бяхме поздравени отново от приятелите, които току-що бяхме прегръщали. Сега беше време да говорим, да се смеем.

— Поздравления, приятели — каза ни Сет Клиъруотър, накланяйки глава под ръба на гирлянда от цветя. Майка му, Сю, беше плътно до него, наблюдавайки гостите с предпазлива напрегнатост. Лицето й беше слабо и свирепо, изражение, подчертано от късата й прическа: косата и беше къса като на дъщеря й, Лия — чудех се дали не я беше отрязала по същия начин от солидарност. Били Блек, от другата страна на Сет, не беше толкова напрегнат.

Когато поглеждах бащата на Джейкъб, винаги чувствах че виждам двама човека, вместо един. Там беше стареца в количката с набразденото лице и блестящо бяла усмивка, който всички виждаха. И там беше и прекият наследник на дълъг род на могъщи, магически вождове, загърнат в авторитета, с който бе роден. Макар магията да беше — при липсата на катализатор — пропуснала неговото поколение, Били все пак беше част от силата и легендата. Тя протичаше през него. И се бе вляла в сина му, наследникът на магията, който й бе обърнал гръб. Това оставяше Сам Ълей като вожда, принадлежащ на легендите и магията…

Били изглеждаше странно спокоен, вземайки се предвид компанията и събитието — черните му очи проблясваха, сякаш току-що бе получил някакви добри новини. Бях впечатлена от хладнокръвието му. Тази сватба трябваше да изглежда като много лошо нещо, най-лошото, което можеше да се случи на дъщерята на най-добрия му приятел, в очите на Били.

Знаех, че не му е лесно да озаптява чувствата си, имайки се предвид предизвикателството, което това събитие отправяше към древното споразумение между семейство Кълън и Килаетите — споразумението, което забраняваше на семейство Кълън да създават вампири. Вълците знаеха, че наближава нарушение на договора, но семейство Кълън нямаха никаква идея как ще реагират. Преди съюза, това щеше да означава непосредствена атака. Война. Но сега, след като се познаваха по-добре, щеше ли да има опрощение вместо това?

Сякаш в отговор на тази мисъл, Сет се наклони към Едуард с протегнати ръце. Едуард отвърна на прегръдката му със свободната си ръка.

Видях Сю да потрепва деликатно.

— Хубаво е да видя, че нещата потръгват за теб, приятел — каза Сет. — Радвам се за теб.

— Благодаря ти, Сет. Това означава много за мен. — Едуард се отдръпна от Сет и погледна Сю и Били. — Благодаря и на вас. Защото позволихте на Сет да дойде. Защото подкрепяте Бела днес.

— Няма проблем. — Каза Били с дълбок дрезгав глас и аз бях изненадана от оптимизма в тона му. Може би по-силно споразумение се появяваше на хоризонта.

Формираше се малка опашка, затова Сет каза довиждане и подкара Били към храната. Сю задържа по една ръка на всеки от тях.

Анджела и Бен бяха на ред да ни окупират, последвани от родителите на Анджела и после Майк и Джесика, които, за моя изненада, се държаха за ръце. Не бях чула, че са заедно отново. Това беше хубаво.

Зад човешките ми приятели бяха новите ми братовчеди по закон, вампирският клан Денали. Осъзнах, че задържам дъха си когато вампирът отпред — Таня, предположих от ягодовият нюанс на русите й къдрици — се пресегна, за да прегърне Едуард. До нея, три други вампира със златни очи се бяха втренчили в мен с открито любопитство. Едната жена имаше дълга бледо руса коса, права и мека като коприна. Другата жена и мъжът до нея бяха с черни коси, с лек намек за маслиново в тебеширено-бледия им тен.

И четиримата бяха толкова красиви, че стомахът ми ме заболя.

Таня все още държеше Едуард.

— Ах, Едуард. — Каза тя. — Липсваше ми.

Едуард се засмя и сръчно изманеврира от прегръдката й, поставяйки ръката си леко на рамото й и отстъпвайки назад, сякаш, за да я огледа по-добре.

— Мина толкова време, Таня. Изглеждаш добре.

— Ти също.

— Нека те представя на съпругата си. — Беше първият път, когато Едуард бе казал тази дума, откакто беше официално вярна; изглеждаше сякаш ще експлодира от задоволство, когато я каза сега. Денали се засмяха леко в отговор. — Таня, това е моята Бела.

Таня беше толкова прекрасна, колкото най-лошите ми кошмари я бяха обрисували. Тя ме огледа с много по-несигурен, отколкото примирен поглед и се протегна, за да хване ръката ми.

— Добре дошла в семейството, Бела. — Тя се усмихна малко тъжно. — Смятаме се за разширеното семейство на Карлайл и аз наистина съжалявам за… ммм, скорошния случай, в който не се държахме като такова. Трябваше да се запознаем по-рано. Можеш ли да ни простиш?

— Разбира се. — Казах бездиханно. — Много ми е приятно да се запозная с вас.

— Семейство Кълън вече са с изравнен брой. — Каза Кейт, извъртайки златните си очи. Тя взе ръката ми от Таня и я стисна леко. — Добре дошла, Бела.

Тъмнокосата жена сложи своята ръка върху тази на Кейт.

— Аз съм Кармен, а това е Елизар. Много сме щастливи, че най-накрая се запознаваме.

— А-аз също — заекнах.

Таня хвърли поглед към хората, чакащи зад нея — заместника на Чарли, Марк, и жена му. Очите им бяха огромни, докато наблюдаваха клана Денали.

— Ще се опознаем по-късно. Ще имаме цяла вечност за това! — Таня се засмя, когато тя и семейството й се отдръпнаха.

Всички стандартни традиции бяха спазени. Бях заслепена от светкавици, когато държахме ножа над великолепната торта — прекалено грандиозна, помислих си, за сравнително малка група от приятели и семейство. Редувахме се да бутаме торта в лицата на другия: Едуард мъжки погълна своята порция, докато гледах невярващо. Хвърлих букета си, с типичното умение на младоженките, право в ръцете на изненаданата Анджела. Емет и Джаспър завиха от смях на изчервяването ми когато Едуард свали взетият ми назаем жартиер — който бях свлякла почти до глезена си — много внимателно със зъбите си. С бързо намигане към мен той го изстреля точно към лицето на Майк Нютон.

И тогава музиката засвири, Едуард ме придърпа в обятията си за традиционният първи танц; отидох доброволно, въпреки страха си от танцуване — особено танцуване пред публика — просто щастлива, че той ме е прегърнал. Той свърши цялата работа, докато аз се въртях без да правя усилия под светлината на балдахин от лампички и ярките проблясвания на фотоапаратите.

— Наслаждавате ли се на партито, госпожо Кълън? — прошепна той в ухото ми.

Засмях се.

— Ще ми трябва време, за да свикна с това.

— Имаме време — напомни ми той с тържествен глас и се наведе да ме целуне, докато танцувахме. Фотоапаратите защракаха трескаво.

Музиката се смени и Чарли потупа Едуард по рамото.

Да се танцува с Чарли не беше дори и приблизително толкова лесно, колкото бе било с Едуард. Не беше по-добър от мен в това, така че се движехме, от съображения за безопасност, напред — назад в малка квадратна формация. Едуард и Есме се въртяха около нас като Фред Астер и Джинджър Роджърс.

— Ще ми липсваш у дома, Бела. Вече ми е самотно.

Гърлото ми се беше свило, но се опитах да се пошегувам.

— Чувствам се направо ужасно, оставяйки те да си готвиш сам — това си е направо престъпна небрежност. Можеш да ме арестуваш.

Той се ухили.

— Предполагам, че ще преживея храната. Просто ми се обаждай, когато можеш.

— Обещавам.

Изглеждаше сякаш съм танцувала с всички. Беше хубаво да видя всичките си стари приятели, но нещото, което исках повече от всичко в момента, беше да бъда с Едуард. Бях щастлива, когато той най-накрая се намеси, само половин минута след започването на нов танц.

— Все още не си фен на Майк, а? — коментирах, когато Едуард ме завъртя далеч от него.

— Не и докато ми се налага да слушам мислите му. Трябва да бъде щастлив, че още не съм го изритал оттук. Или нещо по-лошо.

— Ама разбира се.

— Изобщо имала ли си възможност да се огледаш някъде?

— Предполагам, че не. Защо?

— Тогава предполагам, че нямаш идея колко невероятно и крайно болезнено красива си тази вечер. Не съм изненадан, че Майк има проблем с неподходящите мисли за омъжена жена. Разочарован съм, че Алис не те е принудила да се погледнеш в някое огледало.

— Ужасно си предубеден, знаеш ли.

Той въздъхна и после спря и ме обърна с лице към къщата. Стъклената стена отразяваше партито като огромно огледало. Едуард посочи към двойката в огледалото, точно срещу нас.

— Предубеден, така ли?

Хвърлих един кратък поглед на отражението на Едуард — перфектен дубликат на перфектното му лице — с тъмнокоса красавица до себе си. Кожата й беше сметана и рози, очите й — разширени от вълнение и обрамчени с гъсти мигли. Тънката обвивка на блестящата бяла рокля се разкрояваше леко при шлейфа, почти като обърната кала, скроена толкова майсторски, че тялото й изглеждаше елегантно и грациозно — поне докато беше неподвижно.

Преди да мога да примигна и да превърна красавицата обратно в себе си, Едуард внезапно се скова и се обърна автоматично в другата посока, сякаш някой бе извикал името му.

— О! — каза той. Челото му се намръщи за момент и после, също толкова бързо, се изглади.

Изведнъж, той се усмихваше прекрасно.

— Какво има? — попитах.

— Изненадващ сватбен подарък.

— Хъх?

Той не отговори; просто затанцува отново, въртейки ме в обратната посока на тази, в която се бяхме запътили преди това, далеч от светлините и после към непрогледния плащ на нощта, който обграждаше осветления дансинг.

Той не спря, докато не стигнахме тъмната страна на едно от огромните кедрови дървета. Тогава Едуард погледна право към най-черната сянка.

— Благодаря ти — каза Едуард на тъмнината — Това е много… любезно от твоя страна.

— „Любезен“ е средното ми име — дрезгав познат глас отговори от черната нощ. — Мога ли да ви прекъсна?

Ръката ми полетя към гърлото ми и ако Едуард не ме беше задържала, щях да припадна.

— Джейкъб! — изкашлях в момента, в който можех да дишам — Джейкъб!

— Здрасти, Бела.

Запрепъвах се към звука на гласа му. Едуард продължаваше да ме държи здраво под лакътя, докато друг чифт силни ръце не ме хванаха в мрака. Жегата от кожата на Джейкъб ме изгори направо през тънката сатенена рокля, когато той ме придърпа по-близо. Той не направи усилие да танцува; просто ме прегърна, когато зарових лице в гърдите му. Наведе се, за да притисне бузата си към главата ми.

— Розали няма да ми прости, ако не получи официалния си ред на дансинга. — Измърмори Едуард и аз знаех, че той ни оставя, давайки ми своят подарък — този момент с Джейкъб.

— О, Джейкъб — вече плачех, не можех да изкарам думите членоразделно — Благодаря ти.

— Престани да цивриш, Бела. Ще съсипеш роклята си. Просто аз съм си.

— Просто? О, Джейк! Всичко е съвършено сега.

Той изпръхтя.

— Да бе — партито може да започне. Кумът най-накрая пристигна.

— Сега всички, които обичам са тук.

Усетих устните му да галят косата ми.

— Съжалявам, че закъснях, скъпа.

— Просто съм ужасно щастлива, че дойде!

— Това беше идеята.

Хвърлих поглед към гостите, но не можех да видя през танцьорите мястото, където бях видяла бащата на Джейкъб. Не знаех дали бе останал.

— Били знае ли, че си тук? — В момента в който попитах, знаех, че не трябваше — беше единственият начин да си обясня оживено изражение преди това.

— Сигурен съм, че Сам му е казал. Ще отида да го видя, когато… когато партито свърши.

— Ще бъде много щастлив, че си си у дома.

Джейкъб се отдръпна малко назад и се поизправи. Той остави едната си ръка на кръста ми и грабна дясната ми ръка с другата. Той постави ръцете ни на гърдите си; можех да почувствам сърцето му под дланта си и предположих, че не беше сложил ръката ми там случайно.

— Не знам дали ми се полага повече от този танц — каза той и ме завъртя в малък кръг, което не пасваше на темпото на музиката зад нас. — По-добре да се възползвам.

Задвижихме се под ритъма на сърцето му под дланта ми.

— Радвам се, че дойдох — каза Джейкъб тихо след момент. — Не мислех, че ще съм. Но е хубаво да те видя… още веднъж. Не е толкова тъжно, колкото си мислех, че ще е.

— Не искам да си тъжен.

— Знам това. И не съм дошъл тази нощ, за да те карам да се чувстваш виновна.

— Не — ужасно щастлива съм, че дойде. Това е най-добрият подарък, който можеше да ми дадеш.

Той се засмя.

— Това е добре, защото нямах време да се отбия за истински подарък.

Очите ми се приспособяваха и можех да видя лицето му, по-високо, отколкото очаквах. Беше ли възможно още да расте? Вече сигурно беше по-близо до 2.20 метра отколкото до 2. Беше успокоение да видя познатите му черти отново след толкова време — дълбоко поставените му очи, засенчени от рунтавите му черни вежди, високите му скули и плътните му устни, разтегнати върху белите му зъби в саркастична усмивка, която пасваше на тона му. Очите му бяха присвити в краищата — внимателни; можех да видя, че тази вечер е много внимателен. Правеше всичко възможно да ме направи щастлива, да не се изпусне и да покаже колко му костваше това.

Никога не бях правила нещо, толкова добро, че да заслужа приятел като Джейкъб.

— Кога реши да се върнеш?

— Съзнателно или подсъзнателно? — той си пое дълбоко дъх преди да отговори на собствения си въпрос. — Всъщност не знам. Предполагам, че се лутах обратно в тази посока от известно време, може би защото се бях насочил насам. Но тази сутрин започнах наистина да тичам. Не знаех дали ще успея. — Той се засмя. — Не можеш да си представиш колко е странно — да ходя на два крака отново. И дрехи! И тогава става още по-шантаво, защото се чувствам странно. Не очаквах това. Липсва ми практика с цялото човешко нещо.

Обсъдихме нещата спокойно.

— Щеше да е жалко да пропусна да те видя така, обаче. Това тук си струваше пътуването. Изглеждаш невероятно, Бела. Толкова си красива.

— Алис инвестира доста време в мен днес. А и тъмнината помага.

— За мен не е тъмно, нали знаеш.

— Вярно. — Върколашките сетива. Беше лесно да забравя за всички неща, които той можеше, изглеждаше толкова човечен. Особено сега.

— Отрязал си косата си — отбелязах.

— Да. По-лесно е, нали знаеш. Помислих си, че е по-добре да се възползвам от ръцете.

— Изглежда добре — излъгах.

Той изпръхтя.

— Да, бе. Направих го сам с ръждясали кухненски ножици. — Той се усмихна широко за момент и после усмивката му избледня. Изражението му стана сериозно. — Щастлива ли си, Бела?

— Да.

— О’кей. — Усетих как присви рамене. — Това, предполагам, е основното нещо.

— Ти как си Джейкъб? Наистина?

— Добре съм, Бела, наистина. Няма нужда да се притесняваш за мен повече. Вече може да спреш да тормозиш Сет.

— Не го тормозя само заради теб. Харесвам Сет.

— Добро хлапе е. По-добра компания от други. Казвам ти, ако можех да се отърва от гласовете в главата си, да бъда вълк щеше да е направо перфектно.

Засмях се на начина по-който звучеше.

— Да и аз не мога да накарам моите да млъкнат.

— В твоя случай, това би означавало, че си луда. Разбира се, аз вече знаех, че си ненормална — подразни ме той.

— Мерси.

— Лудостта вероятно е по-лесна, отколкото споделянето на ума на глутницата. Гласовете на лудите хора не изпращат детегледачки, за да ги наблюдават.

— Хъх?

— Сам е някъде наоколо. И някои от другите. За всеки случай, нали знаеш.

— В случай на какво?

— В случай, че не мога да се сдържа, нещо такова. В случай, че реша да потроша партито. — Той хвърли бърза усмивка, вероятно изражение на понравила му се мисъл. — Но не съм тук, за да проваля сватбата ти, Бела. Тук съм, за да… — Гласът му замря.

— За да я направиш перфектна.

— Това е прекалено високо изискване.

— Хубаво, че си толкова висок.

Той изръмжа на лошата ми шега и после въздъхна.

— Тук съм просто, за да ти бъда приятел. Най-добрият ти приятел един последен път.

— Сам трябва да ти вярва повече.

— Е, може би аз съм прекалено чувствителен. Може би щяха да са тук при все случай, за да държат под око Сет. Има доста вампири тук. Сет не приема това толкова сериозно, колкото би трябвало.

— Сет разбира, че не е в никаква опасност. Разбира семейство Кълън по-добре от Сам.

— Разбира се, разбира се — каза Джейкъб, помирявайки ни преди да можем да се скараме.

Беше странно той да е дипломата.

— Съжалявам за гласовете — казах. — Иска ми се да можех да го направя по-добре. — За толкова много неща.

— Не е толкова зле. Просто малко си хленча.

— Ти си… щастлив?

— Достатъчно близо. Но достатъчно за мен. Ти си звездата днес. — Той се захили. — Обзалагам се, че направо обожаваш това. В светлината на прожекторите.

— Аха. Не мога да се наситя на вниманието.

Той се засмя и се загледа над главата ми. Със стиснати устни той изучи блещукащата светлина на приема, грациозното въртене на танцьорите, трепкащите листенца, падащи от гирляндите; аз гледах с него. Всичко изглеждаше много далечно от това тъмно тихо място. Почти сякаш да гледаш снежинките, въртящи се в стъклено кълбо.

— Ще им призная — каза той — Знаят как да направят парти.

— Алис е невъзможна за възпиране природна сила.

Той въздъхна.

— Песента свърши. Мислиш ли, че ми се полага още една. Или искам прекалено много?

Затегнах ръката си около неговата.

— Можеш да имаш колкото танци искаш.

Той се засмя.

— Това би било интересно. Мисля, че е по-добре да са само два. Не искаме да започнат клюките.

Завъртяхме се в още един кръг.

— Човек би си помислил, че вече съм свикнал да ти казвам „сбогом“ досега — измърмори той.

Опитах се да преглътна буцата в гърлото си, но не можех.

Джейкъб ме погледна и се намръщи. Прокара пръстите си по бузата ми, улавяйки сълзите там.

— Не би трябвало да плачеш, Бела.

— Всички плачат на сватби — казах сухо.

— Това искаш, нали така.

— Така е.

— Тогава се усмихни.

Опитах се. Той се засмя на гримасата ми.

— Ще се опитам да се запомня така. Ще си представям, че…

— Че какво? Че съм умряла?

Той стисна зъби. Бореше се със себе си — с решението си да направи присъствието си тук подарък, не присъда. Можех да позная какво искаше да каже.

— Не — накрая отговори той. — Но ще те виждам в ума си така. Розови бузи. Пулс. Два леви крака. Всичко това.

Умишлено настъпих единият му крак колкото можех по-силно.

Той се усмихна.

— Това е моето момиче.

Той започна да казва нещо друго и затвори устата си рязко. Борейки се отново, стиснатите му зъби, преграждащи думите, които не искаше да казва.

Отношенията ми с Джейкъб бяха лесни. Естествено като дишането. Но откакто Едуард се бе върнал в живота ми, бяха постоянно мъчение. Защото — в очите на Джейкъб — избирайки Едуард, избирах съдба по-лоша от смъртта или поне еквивалента й.

— Какво има Джейк? Просто ми кажи. Можеш да ми кажеш всичко.

— А-а-аз… Аз нямам какво да ти казвам.

— О, моля ти се. Изплюй камъчето.

— Истина е. Не е… то е — то в въпрос. То е нещо, което искам ти да ми кажеш.

— Питай ме.

Той се бореше още една минута и тогава издиша.

— Не бива. Няма значение. Просто страдам от нездраво любопитство.

Защото го познавах толкова добре, разбрах.

— Не е тази вечер, Джейкъб — прошепнах.

Джейкъб беше дори по-обсебен с човечността ми от Едуард. Той ценеше всеки от ударите на сърцето ми, знаейки, че са преброени.

— О — каза той, опитвайки се да прикрие облекчението си — О.

Нова песен започна, но той не забеляза промяната този път.

— Кога? — прошепна той.

— Не знам със сигурност. След седмица-две може би.

Гласът му се промени, прие защитнически, подигравателен оттенък.

— Защо е задържането?

— Просто не исках да прекарам медения си месец, гърчейки се от болка.

— А как би предпочела да го изкараш? Играейки на дама? Ха-ха.

— Много смешно.

— Шегувам се, Бела. Но, честно, не виждам смисъла. Не можеш да имаш истински меден месец с твоя вампир, тогава защо изобщо да преминаваш през това? Наречи патицата, патица. Това не е първият път, когато го отлагаш. Това е хубаво нещо, обаче — каза той. — Не се срамувай от това.

— Нищо не отлагам — казах рязко — И да, мога да имам истински меден месец! Мога да правя, каквото си искам! Изкарай си носа от работата ми!

Той спря бавното обикаляне в кръг внезапно. За един момент се зачудих дали най-сетне не бе забелязал смяната на музиката и се зарових из ума си за начин да пригладя малката ни караница преди да ми е казал довиждане. Не трябваше да се разделяме с този тон.

И тогава очите му се разшириха в странен вид объркан ужас.

— Какво? — задъха се той. — Какво каза?

— За кое…? Джейк? Какво има?

— Какво имаш предвид? Да имаш истински меден месец? Докато си още човек? Шегуваш ли се? Това е много извратена шега, Бела!

Зяпнах го.

— Казах да не си пъхаш носа, Джейк. Това изобщо не е твоя работа. Не трябваше да… дори не трябва да говорим за това. Лично е…

Огромните му ръце се вкопчиха в раменете ми, обвивайки ги изцяло.

— Ау, Джейк! Пусни ме!

Той ме разтърси.

— Бела! Изгубила си си ума ли? Не може да си толкова глупава! Кажи ми, че се шегуваш!

Той ме разтърси отново. Ръцете му, стегнати като турникети, трепереха, изпращайки вибрации дълбоко в костите ми.

— Джейк… спри!

Тъмнината изведнъж беше пренаселена.

— Махни си ръцете от нея! — гласът на Едуард беше студен като лед, остър като бръснач.

Зад Джейкъб прозвуча ниско ръмжене от черната нощ и после още едно, заглушаващо първото.

— Джейк, братле, отдръпни се — чух подканата на Сет Клиъруотър. — Откачаш.

Джейкъб изглежда беше замръзнал, ужасените му очи — разширени и втренчени.

— Ще я нараниш — прошепна Сет — Пусни я.

— Сега! — изръмжа Едуард.

Ръцете на Джейкъб паднаха от двете му страни и внезапния приток на кръв през чакащите ми вени беше почти болезнен. Преди да мога да регистрирам повече от това, студени ръце замениха горещите и въздухът изведнъж свистеше около мен.

Примигах и бях на десетина метра от мястото, където бях стояла преди. Едуард беше напрегнат пред мен. Имаше два огромни вълка, застанали между него и Джейкъб, но не изглеждаха агресивни към мен. По-скоро се опитваха да предотвратят битка.

И Сет — възлестият, петнадесетгодишен Сет — беше обвил дългите си ръце около треперещото тяло на Джейкъб и го дърпаше. Ако Джейкъб се преобразеше, докато Сет е толкова близо…

— Хайде, Джейк. Да си вървим.

— Ще те убия — каза Джейкъб, гласът му толкова задавен от гняв, че беше като шепот. Очите му, фокусирани върху Едуард, горяха от гняв. — Ще те убия собственоръчно! И ще го направя сега! — Той потрепери конвулсивно.

Най-големият вълк, черният — изръмжа остро.

— Сет, махни се от пътя — изсъска Едуард.

Сет отново дръпна Джейкъб. Джейкъб беше толкова полудял от гняв, че Сет успя да го издърпа няколко метра назад.

— Не го прави, Джейк. Тръгни си. Хайде.

Сам — най-големият вълк, черният — се присъедини към Сет тогава. Постави масивната си глава срещу гърдите на Джейкъб и забута.

Тримата — Сет дърпайки, Джейкъб треперейки, Сам бутайки — изчезнаха бързо в тъмнината.

Другият вълк се загледа след тях. Не бях сигурна на слабата светлина, за цвета на козината му — шоколадово кафява, може би? Тогава това беше ли Куил?

— Съжалявам — прошепнах на вълка.

— Няма нищо, Бела — измърмори Едуард.

Вълкът погледна Едуард. Погледът му не беше приятелски. Едуард му кимна студено. Вълкът изпухтя и последва другите, изчезвайки като тях.

— Добре — каза Едуард на себе си и тогава ме погледна. — Да се връщаме.

— Но Джейк…

— Сам го е озаптил. Няма го вече.

— Едуард, толкова съжалявам. Беше глупаво…

— Нищо лошо не си направила…

— Имам толкова голяма уста! Защо не… не трябваше да му позволявам да ме ядоса. Какво си мислех?

— Не се тревожи. — Той докосна лицето ми. — Трябва да се връщаме на приема, преди някой да е забелязал отсъствието ни.

Поклатих глава, опитвайки се да се ориентирам. Преди някой да е забелязал? Нима някой беше пропуснал това?

Тогава, докато го обмислях, осъзнах, че конфронтацията, изглеждала катастрофална за мен, всъщност, бе била много тиха и кратка тук, в сенките.

— Дай ми две секунди — помолих.

Вътрешно бях в хаос с цялата паника и скръб, но това нямаше значение — само външността имаше значение сега. Да направя добра постановка, беше нещо, което знаех, че трябва да усъвършенствам.

— Роклята ми?

— Изглеждаш страхотно. Няма дори и косъм не на място.

Поех си два пъти дълбоко въздух.

— О’кей. Хайде да вървим.

Той обви ръцете си около мен и поведе обратно към светлината. Когато минахме под лампичките, той ме завъртя леко по дансинга. Сляхме се с другите танцьори, сякаш танцът ни никога не беше прекъсван.

Хвърлих поглед към гостите, но никой не изглеждаше шокиран или изплашен. Само най-бледите лица там показваха признаци на стрес, но ги криеха много добре. Джаспър и Емет бяха на ръба на дансинга, близо един до друг, и аз предположих, че бяха били наблизо през цялата конфронтация.

— Ти…

— Добре съм — обещах. — Не мога да повярвам, че направих това. Какво ми има?

— Нищо ти няма на теб.

Толкова бях щастлива да видя Джейкъб тук. Знаех каква жертва беше от негова страна. И тогава го бях провалила, превърнала подаръка му в катастрофа. Трябваше да ме затворят под карантина.

Но идиотията ми не провали вечерта на никой друг. Щях да оставя това настрани, да го набутам в чекмедже и да го заключа, за да мога да се занимавам с него по-късно. Щеше да има предостатъчно време да се самобичувам за това и нищо, което можех да направя сега нямаше да помогне.

— Всичко свърши — казах. — Хайде да не мислим повече за това тази вечер.

Очаквах бързо съгласие от страна Едуард, но той беше утихнал.

— Едуард?

Той затвори очи и допря челото си до моето.

— Джейкъб е прав — прошепна той. — Наистина, какво си мисля.

— Не, не е! — Опитах се да задържа лицето си гладко за гледащата тълпа от приятели. — Джейкъб е прекалено изпълнен с предразсъдъци, за да види каквото и да е ясно.

Той измънка нещо от рода на: „трябва да го оставя да ме убие, само защото си помислих…“

— Престани — казах ожесточено. Грабнах лицето му в ръцете си и изчаках докато не отвори очи. — Ти и аз. Това е единственото нещо, което има значение. Единственото нещо, за което ти е разрешено да мислиш сега. Чуваш ли ме?

— Да — въздъхна той.

— Забрави, че Джейкъб е идвал. — Можех да направя това. Щях да направя това. — Заради мен. Обещай ми, че ще оставиш това.

Той се загледа в очите ми за момент преди да отговори.

— Обещавам.

— Благодаря ти. Едуард, не се страхувам.

— Аз се — прошепна той.

— Недей. — Поех си дълбоко въздух и се усмихнах. — Между другото, обичам те.

Той се усмихна само мъничко в замяна.

— Затова сме тук.

— Монополизирам булката — каза Емет, изниквайки иззад рамото на Едуард. — Остави ме да потанцувам с малката си сестричка. Това може да е последният ми шанс да я накарам да се изчерви. — Той се засмя шумно, толкова неафектиран, колкото обикновено от сериозната атмосфера.

Оказа се, че всъщност са останали доста хора, с които още не съм танцувала и това ми даде шанс наистина да се стегна. Когато Едуард ме поиска отново открих, че чекмеджето с Джейкъб беше затворено плътно. Когато обви ръце около мен бях способна от отприщя предишното си чувство на радост, сигурността ми, че всичко в живота ми беше на правилното място тази вечер. Усмихнах се и положих главата си на гърдите му. Ръцете му се затегнаха.

— Мога да свикна с това — казах.

— Не ми казвай, че си преодоляла проблемите си с танцуването?

— Танцуването не е толкова зле… с теб. Но си мислех по-скоро за това — притиснах се към него още повече — да не ми се налага да те пускам никога.

— Никога — обеща той и се наведе, за да ме целуне.

Беше сериозна целувка — напрегната, бавна, но ескалираща…

Горе-долу бях забравила къде съм, докато не чух Алис да вика:

— Бела! Време е!

Усетих кратък момент на раздразнение към прекъсването на новата ми сестра.

Едуард я игнорира; устните му бяха твърди срещу моите, по-настойчиви от преди. Сърцето ми запрепуска и дланите ми, положени на мраморния му врат, се изпотиха.

— Искаш ли да си изпуснете самолета? — поиска да знае Алис, вече точно до мен. — Сигурна съм, че ще имате великолепен меден месец на лагер в летището, чакайки друг полет.

Едуард леко извъртя лицето си за да измърмори: „Махай се, Алис“ и после притисна устните си към моите отново.

— Бела, искаш ли да носиш тази рокля в самолета? — поиска да знае тя.

Не внимавах много. В момента просто не ме интересуваше.

Алис изръмжа леко.

— Ще й кажа къде ще я водиш, Едуард. Кълна се в бога, ще й кажа.

Той замръзна. Тогава вдигна лицето си от моето и се загледа в любимата си сестра.

— Ужасно си малка, за да си такава огромна досада.

— Не съм избрала перфектната рокля за заминаване, за да я похабя — скара му се тя, хващайки ръката ми. — Ела с мен, Бела.

Задърпах се, повдигайки се на пръсти, за да го целуна още веднъж. Тя дръпна ръката ми нетърпеливо, издърпвайки ме далече от него. Имаше няколко кикота от наблюдаващите гости. Предадох се и се оставих да ме заведе в празната къща.

Изглеждаше раздразнена.

— Съжалявам, Алис — извиних се.

— Не виня теб, Бела. — Тя въздъхна. — Ти изглежда не можеш да се въздържиш.

Захилих се на мрачното й изражение и тя се смръщи.

— Благодаря ти, Алис. Беше най-красивата сватба, която някой някога е имал — казах й честно. — Всичко беше абсолютно правилно. Ти си най-добрата, най-умната, най-талантливата сестра в целия свят.

Това я умилостиви; тя се усмихна широко.

— Радвам се, че ти хареса.

Рене и Есме чакаха горе. Трите бързо ме изкараха от роклята и ме вкараха в ясносиният костюм за заминаване. Бях благодарна когато някой издърпа шнолите от косата ми и я остави да падне свободно по гърба ми, спасявайки ме от главоболие по-късно. Сълзите на майка ми се стичаха без да спрат през цялото време.

— Ще ти се обадя, когато знам къде отивам — обещах аз и я прегърнах за довиждане. Знаех, че тайната за медения месец навярно я подлудяваше; майка ми мразеше тайните, освен ако не беше посветена в някоя от тях.

— Ще ти кажа в момента, в който тя е на безопасно разстояние — направи по-доброто Алис, подсмихвайки се на нараненото ми изражение. Колко нечестно, щях да съм последната разбрала.

— Трябва да дойдеш да ни посетиш с Фил много, много скоро. Твой ред е да отидеш на юг — да видиш слънцето поне веднъж — каза Рене.

— Не валя днес — напомних й, избягвайки молбата.

— Като по чудо.

— Всичко е готово — каза Алис. — Куфарите ти са в колата — Джаспър я докарва. — Тя ме задърпа обратно към стълбите, а Рене ме следваше все още засрамвайки ме.

— Обичам те, мамо — прошепнах, докато се спускахме — Ужасно съм щастлива, че си имаш Фил. Грижете се един за друг.

— И аз те обичам, Бела, миличка.

— Довиждане, мамо. Обичам те — казах отново със свито гърло.

Едуард чакаше на дъното на стълбите. Поех протегнатата му ръка, но се наклоних малко настрани, търсейки из тълпата, която се чакаше да ни изпрати.

— Тате? — попитах, очите ми все още търсещи.

— Ето тук — каза нежно Едуард. Той ме задърпа през гостите; те направиха пътека за нас. Намерихме Чарли, облегнал се неловко срещу стената зад всички други, изглеждащ, сякаш се крие. Червените кръгове около очите му обясняваха защо.

— О, тате!

Прегърнах го през кръста, сълзите стичащи се отново — бях плакала толкова много тази вечер. Той ме потупа по гърба.

— Стига, стига. Не искаш да си изпуснете самолета, нали.

Беше трудно да говоря за любов с Чарли — толкова си приличахме, винаги се обръщахме към тривиални неща, за да избегнем засрамващи емоционални представления. Но това не беше време да съм сериозна.

— Завинаги ще те обичам, тате — казах му. — Не забравяй това.

— И аз теб, Бела. Винаги съм и винаги ще.

Целунах го по бузата в същото време, в което той целуна моята.

— Обади ми се — каза той.

— Скоро — обещах, знаейки, че това е всичко, което мога да обещая. Просто телефонно обаждане. Баща ми и майка ми не можеха да ме видят отново; щях да бъда прекалено различна и много, много по-опасна.

— Ами тръгвай тогава — каза той пресипнало. — Не трябва да закъснявате.

Гостите ни направиха още една пътека. Едуард ме придърпа към себе си, докато осъществявахме бягството си.

— Готова ли си? — попита той.

— Готова съм — казах аз и знаех, че това е вярно.

Всички аплодираха, когато Едуард ме целуна на прага. Тогава се затичахме към колата и оризовата буря започна. Повечето от нея беше с широк периметър, но някой, вероятно Емет, хвърляше с безмилостна точност и аз получих доста рикошети от гърба на Едуард. Колата беше украсена с още цветя, които висяха по цялата й дължина и на дълги ефирни панделки бяха закачени дузина обувки — дизайнерски обувки, които изглеждаха чисто нови — клатещи се зад нея.

Едуард ме закри от ориза докато се качих и тогава и той се качи и вече ускорявахме, докато аз махах през прозореца и виках: „Обичам ви“ към верандата, откъдето семействата ми ми махаха.

Последният образ, който регистрирах беше този на родителите ми. Фил беше обвил нежно и двете си ръце около Рене. Тя бе увила една ръка около кръста му, но другата и бе хванала тази на Чарли. Толкова различни видове любов, хармонични в този момент. Изглеждаше много обнадеждаващо за мен.

Едуард стисна ръката ми.

— Обичам те — каза той.

Облегнах се на ръката му.

— Затова сме тук — цитирах го.

Той целуна косата ми.

Когато тръгнахме по черната магистрала и Едуард наистина ускори, чух звук над мъркането на двигателя, идващ от гората зад нас. Ако аз можех да го чуя, значи определено и той можеше. Но той не каза нищо, докато звука бавно избледняваше в далечината. И аз не казах нищо.

Пронизващия, съкрушен вой започна да затихва и после изчезна напълно.

5. ОСТРОВ ЕСМЕ

— Хюстън? — Попитах, повдигайки вежди, когато стигнахме в Сиатъл.

— Просто спирка по пътя. — Едуард ме успокои с широка усмивка.

Чувствах се сякаш току-що съм заспала, когато той ме събуди. Бях неадекватна, когато той ме задърпа през терминалите, борейки се да си спомня как да отворя очите си след като съм мигнала. Отне ми няколко минути да наваксам със ставащото, когато спряхме на интернационалния отдел, за да се чекираме за следващия ни полет.

— Рио де Жанейро? — Попитах с малко повече безпокойство.

— Още една спирка. — Каза ми той.

Полетът до Южна Америка беше дълъг, но удобен на широкото място в първа класа, с ръцете на Едуард, обвити около мен. Заспах и се събудих необичайно напрегната докато кръжахме към летището, светлината на залязващото слънце, процеждаща се през прозорците на самолета.

Не останахме на летището, за да хванем друг полет, както бях очаквала. Вместо това взехме такси през тъмните, гъмжащи, жизнени улици на Рио. Неспособна да разбера и дума от инструкциите на португалски на Едуард към шофьора, предположих, че отиваме да намерим хотел преди следващия етап на пътуването ни. Остро присвиване, много близко до сценична треска, се настани в стомаха ми, докато обмислях това. Таксито продължи през прииждащите тълпи, докато те не изтъняха малко и ние, изглежда, се приближавахме към резкия западен край на града, насочвайки се към океана.

Спряхме при доковете.

Едуард ме поведе покрай дълга редица бели яхти, завързани в тъмната като нощ вода. Лодката, до която той спря беше по-малка от останалите, по-прибрана, очевидно построена, за да осигурява скорост, не пространство. Въпреки това, все пак луксозна и по-грациозна от останалите. Той скочи вътре леко, въпреки тежките чанти, които носеше. Той ги пусна на палубата и се обърна, за да ми помогна да прескоча ръба.

Гледах мълчаливо докато той подготвяше лодката за път, изненадана колко умел и спокоен изглеждаше, защото той никога не бе споменавал интерес към плаване преди това. Но той беше добър в почти всичко.

Докато се насочвахме на изток в открития океан, аз си припомнях основната география наум. Доколкото можех да си спомня нямаше много неща източно от Бразилия… докато не стигнеш до Африка.

Но Едуард даде пълен напред, докато светлините на Рио не избледняха и, евентуално, изчезнаха зад нас. На лицето му беше познатата опиянена усмивка, онази предизвикана от какъвто и да е вид скорост. Лодката пореше вълните и аз бях окъпана в пръски от океана.

Накрая, любопитството, което бях потискала толкова дълго, надделя.

— Още много ли ще пътуваме? — попитах.

Не беше типично за него да забрави, че съм човек, но се чудех дали е планирам да живеем на този плавателен съд някакъв период от време.

— Още около половин час. — Очите му възприеха ръцете ми, стиснали здраво седалката и той се ухили.

Е, добре, помислих си. Той беше вампир, все пак. Може би отивахме към Атлантида.

Двадесет минути по-късно, той извика името ми над рева на мотора.

— Бела, погледни натам. — Той посочи право напред.

Първоначално видях само чернота и бялата следа на луната върху водата. Но претърсвах пространството, което ми беше посочил, с поглед докато не открих ниска черна форма, пробиваща през блясъка на лунната светлина върху вълните. Докато се взирах в тъмнината силуета стана по-детайлен. Формата прерасна в тумбест неправилен триъгълник, едната от чиито страни се простираше по-дълга от другите, преди да се потопи във вълните. Ние се приближихме и можех да видя, че контурите бяха перести, люлеейки се на лекия бриз.

И тогава очите ми се приспособиха и всичките елементи се събраха в една цялостна смислена картина: един малък остров се издигаше от водата пред нас, веейки своите палмови листа, с плаж, сияещ бледна лунната светлина.

— Къде сме? — Измънках, удивена, докато той сменяше курса, насочвайки се към северния край на острова.

Той ме чу, въпреки звука на двигателя и се усмихна с широка усмивка, която просветна на лунното сияние.

— Това е остров Есме.

Лодката намали значително, приближавайки се с прецизност към предназначената си позиция до един къс док, конструиран от дървени дъски, потопен в белота от луната. Двигателят замря и тишината, която последва беше оглушителна. Нямаше нищо, освен вълните, биещи се леко в лодката и шумоленето на вятъра в листата на палмите. Въздухът беше топъл, влажен и уханен — като парата, останала след горещ душ.

— Остров Есме? — Гласът ми беше нисък и въпреки това прозвуча прекалено силно, когато проряза тихата нощ.

— Подарък от Карлайл — Есме предложи да ни го заеме.

Подарък. Кой подарява острови? Намръщих се. Не бях осъзнала, че екстремната щедрост на Едуард беше възпитана в него.

Той постави куфарите на дока и се обърна, усмихвайки се със съвършената си усмивка докато се протягаше, за да ме хване. Вместо да хване ръката ми, той направо ме придърпа в обятията си.

— Не трябва ли да изчакаш да стигнем до прага? — Попитах, останала без дъх, когато той ме измъкна леко от лодката.

Той се ухили.

— Ако не друго, съм старателен.

Хващайки дръжките на двата огромни куфара в една ръка и придържайки ме с другата, той ме понесе през дока и по бледа песъчлива пътека през тъмната растителност.

За кратко беше пълна тъмнина в същинската джунгла от растения, и изведнъж вече можех да видя мека светлина напред. Беше горе-долу тогава, когато осъзнах че светлината е къща — двата светли, перфектни квадрата бяха широки прозорци, обграждащи предна врата — когато сценичната треска атакува отново, по-мощно от преди, по-зле, от когато си бях помислила, че отиваме към хотел.

Сърцето ми затупа шумно срещу ребрата ми и дъхът ми, изглежда, се заклещваше в гърлото ми. Чувствах очите на Едуард на лицето си, но отказах да срещна погледа му. Взирах се право напред, не виждайки нищо.

Той не попита какво си мисля, което не беше типично за него. Предположих, че това означаваше, че и той беше толкова нервен, колкото изведнъж се бях оказала аз.

Той постави куфарите на верандата, за да отвори вратите — бяха отключени.

Едуард погледна надолу към мен, изчаквайки да срещна погледа му, преди да пристъпи през прага.

Той ме пренесе през къщата, и двамата бивайки много тихи, пускайки лампи, докато вървеше. Смътната ми представа за къщата беше, че е доста обширна за толкова малък остров и ми беше странно позната. Бях свикнала с цветовата комбинация „бледо-върху-бледо“ предпочитана от семейство Кълън; чувствах се като у дома. Не можех да се фокусирам върху нищо конкретно, обаче. Ожесточената пулсация, блъскаща зад ушите ми, правеше всичко леко размазано.

Тогава Едуард спря и включи последната лампа.

Стаята беше голяма и бяла и далечната стена беше основно от стъкло — стандартният декор за моите вампири. Отвън луната грееше ярко върху белия пясък и само на няколко метра от къщата — върху блестящите вълни. Но аз бегло забелязах тази част. Бях по-фокусирана върху абсолютно огромното бяло легло в центъра на стаята, с окачени над него издути облаци от мрежа против комари.

Едуард ме постави на краката ми.

— Аз… ще отида да взема багажа.

Стаята беше прекалено топла, по-задушна от тропическата нощ навън. Струйка пот се стече по извивката на врата ми. Закрачих бавно напред, докато можех да се протегна и да докосна пенестата мрежа. По някаква причина изпитах нуждата да се уверя, че всичко това е истина.

Не чух завръщането на Едуард. Изведнъж, леденият му пръст погали задната част на врата ми, изтривайки струйката пот.

— Малко е горещо тук. — Каза той извинително. — Мислех… че така ще е най-добре.

— Старателен. — Измърморих под носа си и той се засмя. Беше нервен звук, рядко произвеждан от Едуард.

— Опитах се да помисля за всичко, което би направило това… по-лесно. — Призна той.

Преглътнах звучно, все още обърната с гръб към него. Беше ли имало някога подобен меден месец?

— Чудех се — каза Едуард бавно — ако… първо… може би би искала да направим среднощно плуване? — Той си пое дълбоко въздух и гласът му бе по-спокоен когато проговори отново. — Водата ще бъде много топла. Това е типа плаж, който би одобрила.

— Звучи хубаво. — Гласът ми ми изневери.

— Сигурен съм, че би искала човешка минутка или две… Беше дълго пътуване.

Кимнах вдървено. Едва се чувствах човек; може би няколко минутки насаме щяха да ми помогнат.

Устните му погалиха гърлото ми, точно под ухото ми. Той се засмя веднъж и хладният му дъх погъделичка прегрялата ми кожа.

— Не се бавете прекалено много, госпожо Кълън.

Стреснах се малко при звученето на новото ми име.

Устните му се плъзнаха по врата ми до върха на рамото ми.

— Ще те чакам във водата.

Той закрачи покрай мен към френската врата, който се отваряше направо към пясъка на плажа. По пътя той се измъкна от блузата си, пускайки я на пода, и се плъзна през вратата в огрятата от луната нощ. Знойният солен въздух се завихри в стаята зад него.

Дали кожата ми беше избухнала в пламъци? Трябваше да погледна надолу, за да проверя. Не, нищо не гореше. Поне не видимо.

Напомних си да дишам и се запрепъвах към гигантския куфар, който Едуард беше отворил върху ниско бяло шкафче. Трябваше да е мой, защото позната ми чантичка с тоалетни принадлежности беше точно отгоре, имаше и доста розово вътре, но не можех да разпозная нито една дреха като своя. Докато ровех из подредено сгънати купчинки — търсейки нещо познато и удобно, някой стар анцуг може би — привлече вниманието ми факта, че имаше доста прозрачна дантела и оскъден сатен в ръцете ми. Луксозно бельо. Много луксозно бельо с френски етикети.

Не знаех как или кога, но някой ден Алис щеше да си плати за това.

Отказвайки се, отидох до банята и надникнах през дългите прозорци, които се отваряха към същия плаж, като френските врати. Не можех да го видя; предположих, че беше някъде там във водата, без да се притеснява за излизането за въздух. В небето отгоре луната изглеждаше саката, почти пълна и пясъкът беше бял под блясъка й. Леко движение привлече погледа ми — закачени върху нисък клон на едно от палмовите дървета, изобилстващи на плажа, останалите му дрехи се вееха на лекия бриз.

Гореща тръпка премина през кожата ми отново.

Поех си няколко глътки въздух и тогава отидох до огледалата над дългата редица плотове. Изглеждах точно сякаш съм спала в самолет цял ден. Намерих четката си и я прокарах отмъстително през заплетените кичури, докато не ги пригладих и не напълних зъбците на четката с косми. Измих зъбите си обстойно два пъти. Тогава измих лицето си и плиснах малко вода отзад на врата си, който чувствах трескаво горещ. Чувството беше толкова хубаво, че измих и ръцете си и накрая реших да се предам и да взема душ. Знаех, че е глупаво да се къпя преди да плувам, но имах нужда да се успокоя и горещата вода беше единственият сигурен начин за това.

Също, да избръсна краката си отново изглеждаше доста добра идея.

Когато приключих грабнах огромна бяла кърпа от плота и я увих под ръцете си.

Тогава се изправих пред дилема, която не бях обмисляла. Какво трябваше да сложа? Не и бански, очевидно. Но и изглеждаше глупаво да си сложа дрехите пак. Не исках и да си помислям за нещата, които Алис ми беше опаковала.

Дишането ми започна да се ускорява отново и ръцете ми затрепериха — дотук с успокояващия ефект на душа. Започна да ми се вие свят, очевидно продукт на надвисващ пристъп на паника. Седнах на хладния, покрит с плочки, под в голямата си кърпа и наведох главата си между коленете. Молех се той да не дойде да ме търси преди да мога да се съвзема. Можех да си представя какво ще си помисли, ако ме видеше да се разпадам по този начин. Нямаше да му е трудно да се убеди сам, че правим грешка.

А аз не превъртах защото мислех, че правим грешка. Изобщо даже. Превъртах, защото нямах идея как да направя това и ме беше страх да изляза от тази стая и да посрещна неизвестното. Особено във френско луксозно бельо. Знаех, че не съм готова за това още.

Чувствах се точно, сякаш трябва да изляза на сцената в театър, пълен с хиляди хора, без никаква идея какви са ми репликите.

Как го правеха това хората — преглъщаха всичките си страхове и се доверяваха на някой толкова пълно с всеки недостатък и страх, който имаха — с по-малко от пълната отдаденост, която Едуард бе предоставил на мен? Ако не беше Едуард там, навън, ако не знаех с всяка клетка на тялото си, че той ме обичаше толкова, колкото го обичах и аз — безусловно, безвъзмездно и, нека бъдем честни, неразумно — никога нямаше да съм способна да стана от този под.

Но беше Едуард там, навън, затова си прошепнах: „Не бъди страхливка“ тихо и се изправих непохватно на краката си. Пристегнах кърпата под ръцете си и измарширувах решително от банята. Покрай куфара пълен с дантела и голямото легло, без да поглеждам нито едно от двете. През отворената стъклена врата в ситния като прах пясък.

Всичко беше черно-бяло, обезцветено от луната. Закрачих бавно през топлия прах, спирайки до извитото дърво, където той бе оставил дрехите си. Положих ръката си на грубата кора и проверих дишането си, за да се уверя, че е равно. Или дори достатъчно.

Загледах се сред ниските вълни, черни в тъмнината, търсейки го.

Не беше труден за намиране. Той стоеше, с гръб към мен, потопен до кръста в среднощната вода, гледайки към овалната луна. Бледата светлина на луната правеше кожата му съвършено бяла, като пясък, като самата луна и правеше мократа му коса черна, като океана. Той беше неподвижен, с длани, положени върху водата; ниските вълни се разбиваха около него, сякаш беше камък. Загледах се в плавните линии на гърба му, раменете му, ръцете му, врата му, цялата му перфектна форма…

Огънят не беше вече просто просветване по кожата ми — беше бавен и дълбок сега; той стопи цялата ми неловкост, моята срамежлива несигурност. Оставих кърпата да се свлече без колебание, оставяйки я на дървото до неговите дрехи и закрачих през бялата светлина; правеше и мен бледа като снежния пясък също.

Не можех да чуя звука от стъпките си, докато ходех към ръба на водата, но предположих, че той можеше. Едуард не се обърна. Оставих нежните вълнички да се разбият срещу пръстите на краката ми и открих, че той беше прав за температурата — беше много топла, като вода за вана. Пристъпих вътре, ходейки внимателно по невидимото дъно на океана, но притесненията ми бяха ненужни; пясъкът продължаваше съвършено гладък, премествайки се леко към Едуард. Загазих през безтегловното течение, докато не бях до него, тогава положих ръката си леко върху неговата, лежаща върху водата.

— Красота — казах аз, вдигайки поглед към луната също.

— Не е лошо — отговори той, безразличен. Обърна се бавно, за да застане с лице към мен; малки вълни се образуваха от движението му и се разбиха срещу кожата ми. Очите му изглеждаха сребърни на фона на лицето му, оцветено като лед. Той изви ръката си, за да може да преплете пръстите ни под повърхността на водата. Беше достатъчно топло, за да може студената му кожа да не предизвиква тръпки върху моята.

— Но не бих използвал думата красота — продължи той — Не и докато ти стоиш тук за сравнение.

Усмихнах се половинчато и тогава вдигнах свободната си ръка — сега не трепереше — и я поставих върху сърцето му. Бяло върху бяло; поне веднъж си пасвахме. Той потрепери съвсем мъничко от топлото ми докосване. Дъхът му излизаше по-накъсано сега.

— Обещах, че ще опитаме — прошепна той, изведнъж напрегнат. — Ако… ако направя нещо не както трябва, ако те нараня, трябва да ми кажеш веднага.

Кимнах тържествено, задържайки очите си на неговите. Направих още една крачка през вълните и положих главата си на гърдите му.

— Не се страхувай — промълвих. — Ние принадлежим един на друг.

Изведнъж бях връхлетяна от истината на думите си. Този момент беше толкова съвършен, толкова правилен, нямаше начин да бъде подложено на съмнение.

Ръцете му се обвиха около мен, притискайки ме към него, лято и зима. Чувствах се сякаш всеки нерв в тялото ми беше като напрегната жица.

— Завинаги — съгласи се той и ни придърпа нежно към по-дълбока вода.

Слънцето, горещо върху голата кожа на гърба ми, ме събуди сутринта. Късна сутрин, може би следобед, не бях сигурна. Всичко, освен часа, беше ясно, обаче; знаех точно къде съм — светлата стая с голямото бяло легло, с ярка светлина, струяща през отворените врати. Облаците мрежа щяха да омекотят сиянието.

Не отворих очи. Бях прекалено щастлива, за да променям каквото и да е, колкото и да беше малко. Единствените звуци бяха вълните отвън, нашето дишане, биенето на моето сърце…

Беше удобно, дори с горещото слънце. Хладната му кожа беше перфектното лекарство за жегата. Да лежа върху студения му гръден кош, с ръцете му обвити около мен, беше много лесно и естествено. Чудех се защо за бях паникьосала толкова миналата нощ. Страховете ми изглеждаха глупави сега.

Пръстите му леко се плъзнаха по контурите на гръбнака ми и знаех, че той знае, че съм будна. Не отворих очите си и затегнах ръцете си около врата му, придърпвайки се към него.

Той не проговори, пръстите му се движеха нагоре — надолу по гърба ми, едва докосвайки го, докато той леко проследяваше мотивите от светлина върху кожата ми.

Щях да бъда щастлива да лежа тук вечно, никога да не прекъсвам този момент, но тялото ми имаше други идеи. Засмях се на нетърпеливия си стомах. Изглеждаше малко прозаично да бъда гладна след всичко в миналата нощ. Беше като да те върнат на земята след някоя главозамайваща височина.

— Какво е смешно? — промълви той, галейки гърба ми. Звукът на гласа му, сериозен и напрегнат, донесе със себе си прилив на спомени от миналата нощ, и усетих как изчервяване плъзва по врата и лицето ми.

За да отговори на този въпрос, стомахът ми изръмжа и аз се засмях отново.

— Не можеш да избегнеш да бъдеш човек за много дълго.

Зачаках, но той не се засмя с мен. Бавно, потъвайки през многото пластове блаженство, които замъгляваха разсъдъка ми, дойде осъзнаването за различна атмосфера извън моята грееща сфера на щастие.

Отворих очи; първото нещо, което видях беше бледата, почти сребърна кожа на врата му, извивката на брадичката му над лицето ми. Челюстта му беше напрегната. Надигнах се на лакът, за да мога да видя лицето му.

Той се беше загледал в пенестото покривало над нас и не ме погледна, докато изучавах гробовните му черти. Изражението му ме шокира — изпрати физически импулс през тялото ми.

— Едуард — казах, с малка странна бучка в гърлото си — Какво има? Какво не е наред?

— И трябва да питаш? — Гласът му беше груб, циничен.

Първият ми инстинкт, продукт на живот, пълен с несигурност, беше да се зачудя какво не бях направила както трябва. Премислих всичко, което бе станало, но не можех да намеря никаква кисела нотка в спомените си. Всичко бе било по-просто отколкото бях очаквала; бяхме си паснали като части от пъзел, направени, за да са точно едно за друго. Това ми бе дало тайно удовлетворение — бяхме съвместими физически, както и по другите начини. Огън и лед, някакси съществувайки заедно без да се унищожават. Още по-голямо доказателство, че принадлежахме заедно.

Не можех да се сетя за нищо, което да го накара да изглежда така — толкова ядосан и студен. Какво бях пропуснала?

Пръстите му изгладиха линиите на притеснение на челото ми.

— За какво си мислиш? — прошепна той.

— Разстроен си. Не разбирам. Аз ли…? — Не можех да довърша.

Очите му се присвиха.

— Колко зле си наранена. Истината — не се опитвай да я смекчиш.

— Наранена? — Повторих; гласът ми излезе по-високо от обикновено, защото думата ме изненада неимоверно.

Той повдигна една вежда, устните му — стисната линия.

Направих бърза оценка, протягайки автоматично тялото си, свивайки и напрягайки мускулите си. Имаше скованост и много болезненост, също, вярно, но основно имаше странно чувство, че костите ми са се откачили от ставите, и се бях превърнала наполовина с консистенцията на желе. Не беше неприятно усещане.

И тогава се ядосах малко, защото той почерняше най-перфектната от всички сутрини със песимистичните си предположения.

— Защо скочи на това заключение? Никога не съм била по-добре от сега.

Очите му се затвориха.

— Престани с това.

— Да спра с кое?

— Престани да се държиш сякаш не съм чудовище, защото се съгласих на това.

— Едуард! — Прошепнах, вече наистина разстроена. Той дърпаше светлият ми спомен през тъмнината, опетнявайки го. — Дори не казвай това.

Той не отвори очи; беше сякаш не иска да ме види.

— Погледни се, Бела. Тогава ми кажи дали не съм чудовище.

Наранена, шокирана, последвах инструкциите му без да мисля и затаих дъх.

Какво се бе случило с мен? Не можех да разбера пухкавия бял сняг, който бе полепнал по кожата ми. Поклатих глава и каскада от бяло се понесе от косата ми.

Хванах едно меко бяло нещо между два пръста. Беше част от пълнеж.

— Защо съм покрита с пера? — Попитах, объркана.

Той издиша нетърпеливо.

— Захапах възглавница. Или две. Не за това говоря.

— Ти… си захапал възглавница. Защо?

— Виж, Бела! — почти изръмжа той. Той хвана ръката ми — много предпазливо — и я протегна. — Виж това!

Този път разбрах какво имаше предвид.

Под покривката от пера големи лилавеещи синини бях започнали да разцъфват върху бледата кожа на ръката ми. Очите ми проследиха следата, която те формираха до рамото ми и после надолу към ребрата ми. Издърпах ръката си, за да пипна едно обезцветяване на лявата ми ръка, гледайки го как избледнява, когато го докоснах и после пак се появява. Болеше малко.

Толкова леко, че едва ме докосваше, Едуард постави ръката си срещу синините, една по една, напасвайки дългите си пръсти към мотивите.

— О — Казах аз.

Опитах се да си спомня това — да си спомня болката — но не можех. Не можех да си спомня момента, в който хватката му бе била прекалено стегната, ръцете му — прекалено груби върху мен. Спомнях си само, че исках да ме притисне по-силно към себе си и че бях доволна, когато го направеше.

— Аз… толкова съжалявам, Бела. — Прошепна той докато аз гледах синините. — Знаех си. Аз не трябваше да… — Той издаде нисък отвратен звук дълбоко в гърлото си. — Съжалявам повече, отколкото мога да ти опиша.

Той прехвърли ръката си през лицето си и застана напълно неподвижно.

Останах, за един дълъг момент, в пълно удивление, опитвайки се да разгадая — сега след като разбирах — тази мистерия. Беше толкова противоположно на начина, по който се чувствах, че беше трудно за осъзнаване.

Шокът се уталожи малко по малко, не оставяйки нищо, освен липсата си. Празнота. Умът ми беше празен. Не можех да измисля какво да кажа. Как можех да му обясня по правилния начин? Как можех да го направя толкова щастлив, колкото бях — бях преди момент?

Докоснах ръката му и той не реагира. Обвих пръстите си около китката му и се опитах да издърпам ръката от лицето му, но можех със същия успех да дърпам скулптура.

— Едуард.

Той не помръдна.

— Едуард?

Нищо. Значи това щеше да е монолог, тогава.

— Аз не съжалявам, Едуард. Аз съм… дори не мога да ти обясня. Толкова съм щастлива. Това не го описва. Не се сърди. Недей. Наистина съм д…

— Не казвай думата добре. — Гласът му беше студен като лед. — Ако цениш разума ми, не казвай, че си добре.

— Но аз съм — прошепнах.

— Бела — почти простена той — Недей.

— Не. Ти недей, Едуард.

Той премести ръката си; златните му очи ме гледаха колебливо.

— Не проваляй това — казах му — Аз. Съм. Щастлива.

— Наистина го провалих — прошепна той.

— Престани — казах рязко.

Чух зъбите му да скърцат.

— Ъгх! — изръмжах — Защо не можеш да прочетеш мислите ми най-накрая? Толкова е неудобно да съм умствено няма!

Очите му се разшириха малко, беше разсеян въпреки всичко.

— Това е нещо ново. Ти обожаваш факта, че не мога да чета мислите ти.

— Не и днес.

Той ме зяпна.

— Защо?

Вдигнах ръце в раздразнение, чувствайки болка в рамото, която игнорирах. Дланите ми паднаха върху гърдите му с остро плясване.

— Защото цялата тази разправия щеше да бъде напълно ненужна, ако можеше да видиш как се чувствам точно сега! Или поне преди пет минути! Бях съвършено щастлива. Абсолютно и напълно блажено. Сега — е, всъщност съм малко бясна.

— Трябва да си ми ядосана.

— Ами да, съм. Това кара ли те да се чувстваш по-добре?

Той въздъхна.

— Не. Не мисля, че нещо може да ме накара да се чувствам по-добре сега.

— Това — казах рязко. — Заради това тук съм ядосана. Убиваш ми настроението, Едуард.

Той извъртя очи и поклати глава.

Поех си дълбоко дъх. Вече чувствах повече от болежките, но не беше толкова зле. Нещо като деня след като вдигах тежести. Бях правила това веднъж с Рене, по време на една от фитнес маниите й. Шейсет и пет скока с 5 килограма във всяка ръка. Не можех да ходя на следващия ден. Това не беше и наполовина толкова болезнено, колкото онова.

Преглътнах раздразнението си и се опитах да направя гласа си успокояващ.

— Знаехме, че това ще е коварно. Мислех, че това вече е асимилирано. И тогава — ами, беше много по-лесно отколкото мислех, че ще е. А това наистина е нищо. — Плъзнах пръстите си по ръката му. — Мисля, че за пръв път, без да знаем какво да очакваме, се справихме страхотно. С малко практика…

Изражението му изведнъж стана толкова разярено, че прекъснах по средата на изречението.

— Асимилирано? Ти очакваше ли това, Бела? Предполагаше ли, че ще те нараня? Мислеше ли си, че ще бъде по-зле? Смяташ ли експеримента за успешен, защото си го преживяла? Без счупени кости — това е равно на победа?

Изчаквах, оставяйки го да си каже всичко. Тогава изчаках още докато дишането му стана нормално. Когато очите му се успокоиха, отговорих с бавна прецизност.

— Не знаех какво да очаквам — но определено не очаквах колко… колко… точно колко прекрасно и перфектно беше. — Гласът ми спадна до шепот, очите ми се преместиха от неговите на ръцете ми. — Имам предвид, не знам как беше за теб, но беше така за мен.

Един хладен пръст повдигна брадичката ми.

— За това ли се притесняваш? — каза той през зъби. — Че не ми е било хубаво?

Погледът ми остана вперен надолу.

— Знам, че не е същото. Не си човек. Просто се опитвах да обясня, че за човек, ами, не мога да си представя, че живота ще стане по-хубав от това.

Той беше притихнал за толкова дълго, че, накрая, трябваше да погледна нагоре. Лицето му беше по-меко сега, замислено.

— Изглежда имам още, за което да се извинявам. — Той се намръщи. — Не съм и сънувал, че ти ще извъртиш начина, по който се чувствам относно това, което ти причиних, така че да означава, че миналата нощ не беше… ами, най-прекрасната нощ от цялото ми съществуване. Но не искам да мисля за това по този начин, не и когато ти беше…

Устните ми се извиха леко в ъглите.

— Наистина? Най-прекрасната? — попитах тихо.

Той взе лицето ми в ръцете си, все още интроспективен.

— Говорих с Карлайл след като ти и аз се споразумяхме, надявайки се, че той може да ми помогне. Разбира се, той ме предупреди, че това ще е много опасно за теб. — Сянка премина през изражението му. — Той имаше вяра в мен, обаче — вяра, която не заслужавах.

Започнах да протестирам и той сложи два пръста върху устните ми, преди да мога да коментирам.

— Попитах го също и какво аз трябва да очаквам. Не знаех какво ще е за мен… какво ще е при положение, че съм вампир. — Той се усмихна вяло. — Карлайл ми каза, че е много мощно нещо, като нищо друго. Каза ми, че физическата любов е нещо, към което не трябва да се отнасям с лека ръка. С нашите рядко променящи се темпераменти, силните емоции могат да ни променят по трайни начини. Но ми каза също и, че не трябва да се притеснявам за тази част — ти вече ме беше променила толкова напълно. — Този път усмивката беше по-истинска.

— Говорих и с братята си също. Казаха ми, че е невероятно удоволствие. Отстъпващо само на пиенето на човешка кръв. — Появи се бръчка над веждата му. — Но съм вкусвал кръвта ти и не може да има по-примамлива кръв от тази… Не мисля, че са сгрешили, наистина. Просто, че е по-различно за нас. Нещо повече.

— То беше нещо повече. Беше всичко.

— Това не променя факта, че беше грешно. Дори да беше възможно наистина да си се почувствала така.

— Какво означава това? Мислиш, че си измислям ли? Защо?

— За да облекча вината си. Не мога да игнорирам доказателствата, Бела. Или твоят навик да се опитваш да ме оневиниш, когато правя грешки.

Грабнах брадичката му и се наклоних така, че лицата ни бяха на сантиметри.

— Чуй ме, Едуард Кълън. Не се преструвам по какъвто и да е начин заради теб, ясно? Дори не знаех, че има причина да се опитвам да те накарам да се чувстваш по-добре, докато не започна да се държиш нещастно. Аз никога не съм била по-щастлива през целият си живот — не бях толкова щастлива, когато реши, че ме обичаш повече, отколкото искаш да ме убиеш, или първата сутрин когато се събудих и ти беше там… Не и когато чух гласа ти в балетното студио. — Той потрепна при стария спомен за моето близко до смъртта преживяване с ловуващ вампир, но аз не спрях. — Или когато каза „Да“ и осъзнах, че, някак си, ще мога да те задържа вечно. Това са най-щастливите спомени, които имам, а това е по-добро от всички тях. Затова просто се стегни.

Той докосна намръщената линия между веждите ми.

— Сега те правя нещастна. Не искам да правя това.

— Тогава недей ти да бъдеш нещастен. Това е единственото нещо, което не е наред тук.

Очите му се присвиха, той си пое дълбоко дъх и кимна.

— Права си. Миналото е минало и не мога да направя нищо, за да го променя. Няма смисъл моето настроение да вгорчава този момент за теб. Ще направя каквото мога, за да те направя щастлива сега.

Огледах лицето му подозрително и той ме дари с искрена усмивка.

— Каквото и да е, което ще ме направи щастлива?

Стомахът ми изръмжа в същия момент, в който попитах.

— Гладна си — каза той бързо. Той ловко стана от леглото, създавайки облак от пера. Което ми напомни.

— Та, защото точно си решил да съсипеш възглавниците на Есме? — попитах, изправяйки се в седнало положение и изтръсквайки още от косата си.

Той вече беше намъкнал чифт широки панталони в цвят каки и стоеше до вратата, рошейки косата си, изтръсквайки няколко собствени пера.

— Не знам дали бях решил да правя каквото и да е миналата нощ — измънка той. — Просто бяхме късметлии, че бяха възглавниците, а не ти. — Той вдиша дълбоко и после поклати глава сякаш изтръскваше мрачните мисли. Много автентично изглеждаща усмивка се разпростря по лицето му, но предположих, че му беше отнело доста усилие да я постави там.

Плъзнах се внимателно от високото легло и се протегнах отново, по-наясно сега с болежките и болните места. Чух го да си поема рязко въздух. Той се извърна от мен, ръцете му се свиха в юмруци и кокалчетата му побеляха.

— Изглеждам ли ужасно? — попитах, опитвайки се да задържа тона си небрежен. Дъхът му спря, но той не се обърна, вероятно, за да скрие изражението си от мен. Отидох до банята, за да проверя сама.

Зяпнах в голото си тяло в огледалото в цял размер зад вратата.

Определено бях търпяла и по-лошо. Леката сянка на едната от скулите ми и устните ми бяха малко подути, но, освен това, лицето ми беше наред. Останалата част от мен беше украсена с пръски синьо и лилаво. Концентрирах се върху синините, които щяха да са най-трудни за скриване — ръцете и рамената ми. Не бяха толкова зле. Кожата ми лесно се белязваше. Докато една синина се появеше, обикновено забравях откъде съм я получила. Разбира се, тези тъкмо се появяваха. Щях да изглеждам още по-зле утре. Това нямаше да улесни нещата.

Тогава погледнах косата си и изръмжах.

— Бела? — Той пристигна зад мен в момента, в който издадох звук.

— Никога няма да мога да махна всичко това от косата си! — посочих към главата си, където изглеждаше сякаш кокошка си е свила гнездо. Започнах да махам перцата.

— Ама разбира се, че ще се притесниш за косата си — измърмори той, но застана зад мен и започна да маха перцата много по-бързо.

— Как се спираш да не се засмееш? Изглеждам нелепо.

Той не отговори, просто продължи да издърпва перцата. А и вече знаех отговора — нищо нямаше да му е смешно в това настроение.

— Това няма да стане — въздъхнах след минута. — Всичко се е вплело. Ще трябва да се опитам да го отмия. — Обърнах се, обвивайки ръце около хладния му кръст. — Искаш ли да ми помогнеш?

— По-добре да отида да ти намеря храна — каза той тихо, и нежно се измъкна от ръцете ми. Въздъхнах когато той изчезна, движейки се прекалено бързо.

Изглеждаше, че меденият ми месец е свършил. Мисълта постави голяма буца в гърлото ми.

Когато бях почти свободна зона от пера и се облякох в непозната бяла памучна рокля, която скриваше по-лошата част от виолетовите петна, затупурках боса към мястото, откъдето идваше миризмата на яйца, бекон и сирене чедър.

Едуард стоеше пред безукорно чистата печка, слагайки омлет в светло синята чиния, чакаща на плота. Миризмата на храна ме завладя изцяло. Имах чувството, че мога да изям чинията и тигана; стомахът ми изръмжа.

— Ето — каза. Той се обърна с усмивка на лицето си и сложи чинията на малка, облицована с плочки масичка.

Седнах в единия от двата метални стола и започнах да поглъщам горещите яйца. Изгориха гърлото ми, но на мен не ми пукаше.

Той седна срещу мен.

— Не те храня достатъчно често.

Преглътнах и му напомних.

— Бях заспала. Това беше много хубаво, между другото. Впечатляващо за някой, който не яде.

— Кулинарния канал — каза той, пускайки любимата ми крива усмивка.

Бях щастлива да я видя, щастлива, че изглеждаше повече като нормалното си „аз“.

— Откъде дойдоха яйцата?

— Помолих почистващия персонал да зареди кухнята. За първи път на това място. Ще трябва да ги помоля да се справят с перата… — Той се отнесе в мисли, погледът му фиксиран върху пространството над главата ми. Аз не реагирах, опитвайки се да избегна това, да кажа нещо, което да го разстрои отново.

Изядох всичко, макар, че беше направил достатъчно за двама.

— Благодаря ти — казах му. Наклоних се през масата да го целуна. Той отвърна на целувката ми автоматично и после изведнъж се скова и се отдръпна.

Заскърцах със зъби и въпросът, който исках да попитам излезе като обвинение.

— Няма да ме докоснеш отново докато сме тук, нали?

Той се поколеба, тогава се усмихна половинчато и вдигна ръката си, за да погали бузата ми. Пръстите му се застояха нежно на бузата си и не можех да се сдържа да не наклоня глава към дланта му.

— Знаеш, че това не е това, което имам предвид.

Той въздъхна и свали ръката си.

— Знам. И си права. — Той спря, повдигайки брадичката си леко. И тогава заговори с твърдо убеждение. — Няма да правя любов с теб, докато не бъдеш променена. Никога няма да те нараня отново.

6. РАЗСЕЙВАНИЯ

Моето забавление се превърна в приоритет номер едно на остров Есме. Гмуркахме се с шнорхели (е, аз се гмурках със шнорхел, а той демонстрираше способността си да издържа без кислород неопределено време). Изследвахме малката джунгла, която обграждаше малкият скалист връх. Посетихме папагалите, които живееха върху арката от дървета в южния край на острова. Гледахме залеза от скалистото заливче. Плувахме с делфините, които си играех в топлите плитки води там. Или поне аз го правех; когато Едуард беше във водата, делфините изчезваха, сякаш имаше акула.

Знаех какво става. Опитваше се да ме държи заета, разсеяна, за да не продължавам да го тормозя за нещото със секса. Когато се опитвах да уговоря да се отпуснем с някое от милионите дивидита пред широкоекранния плазмен телевизор, той ме примамваше извън къщата с магически думи от рода на коралови рифове, подводни пещери и морски костенурки. Ние давахме напред, и давахме, и давахме, и давахме цял ден, така че когато слънцето най-накрая залязваше аз бивах изгладняла и напълно изтощена.

Задрямвах над чинията си след като приключвах с вечерята си всяка вечер; веднъж бях заспала наистина точно там на масата и той трябваше да ме носи до леглото. Част от това беше, че Едуард винаги правеше прекалено много храна за един, но бях толкова гладна след плуването и катеренето по цял ден, че изяждах по-голямата част от храната. Тогава, натъпкана и изморена, едва държах очите си отворени. Всичко това беше част от плана, без съмнение.

Изтощението не помагаше много в опитите ми за убеждение. Но не се отказвах. Опитах се да го вразумя, да се моля и да се цупя и всичко това бе напразно. Обикновено вече бях в безсъзнание преди да мога сериозно да пледирам по случая си. А и сънищата ми бяха толкова истински — основно кошмари, направени по-реални, предполагах, от ярките цветове на острова — че се събуждах изморена, без значение колко съм спала.

Около седмица след като бяхме пристигнали на острова се опитах да направя компромис. Това беше вършело работа в миналото. Спях в синята стая сега. Почистващият персонал щеше да идва чак на следващия ден, така че бялата стая все още имаше снежна перушинената покривка. Синята стая беше по-малка, с по-разумно пропорционално легло. Стените бяха тъмни, облицовани с тиково дърво и всичко вътре беше от луксозна синя коприна.

Бях започнала да нося някои неща от луксозното бельо от колекцията на Алис, за да спя нощем — тези, които, като се замисля, не бях толкова разкриващи, като прозрачните бикини, които ми беше опаковала. Чудех се дали бе имала видение защо точно ще имам нужда от тези неща и потреперих, засрамена от тази мисъл.

Бях започнала леко, с невинен бял като слонова кост сатен, разтревожена, че разкриването на повече от кожата ми ще е обратното на полезно, но готова на всичко. Едуард, изглежда не забелязваше нищо, сякаш носех същият прокъсан стар анцуг, който носех вкъщи.

Синините бяха много по-добре сега — пожълтяващи на някои места и изчезващи като цяло на други — затова тази вечер извадих една от по-плашещите бройки, докато се приготвях в облицованата баня. Беше черно, дантелено и засрамващо за гледане, дори когато не беше облечено. Внимателно не погледнах в огледалото преди да се върна в спалнята. Не исках да си изгубя куража.

Получих удовлетворението да видя как очите му изскачат само за секунда, преди да овладее изражението си.

— Какво мислиш? — попитах, завъртайки се, за да може да види от всеки ъгъл.

Той прочисти гърло.

— Изглеждаш красива. Както винаги.

— Благодаря — казах малко кисело.

Бях прекалено уморена да се съпротивлявам на порива да се покатеря бързо в мекото легло. Той обви ръцете си около мен и ме придърпа до гърдите си, но това беше рутина — беше прекалено горещо за спане без неговото хладно тяло.

— Ще направим сделка — казах сънливо.

— Няма да правя никакви сделки с теб — отговори той.

— Дори не си чул какво предлагам.

— Няма значение.

Въздъхнах.

— По дяволите. А аз наистина исках… Е, добре.

Той извъртя очи.

Затворих моите и оставих стръвта там. Прозях се.

Отне само минута — не достатъчно, за да се унеса.

— Добре. Какво искаш?

Стиснах зъби за секунда, борейки се с една усмивка. Ако имаше нещо, на което можеше да устои, то това беше възможността да ми даде нещо.

— Ами, мислех си… Знам, че цялото нещо с Дартмут трябваше да бъде просто история за прикритие, но честно, един семестър в колежа вероятно не би ме убил — казах, повтаряйки думите му отпреди много време, когато се бе опитал да ме убеди да отложа превръщането във вампир. — Чарли би се зарадвал на истории от Дартмут, обзалагам се. Разбира се, би било малко неловко ако не мога да смогвам с гениите. И все пак… осемнайсет, деветнайсет. Всъщност няма толкова голяма разлика. Няма да ми пораснат пачи крака следващата година, все пак.

Той утихна за един дълъг момент. Тогава, с нисък глас, той каза:

— Би изчакала. Би останала човек.

Задържах езика си, оставяйки го да възприеме предложението ми.

— Защо ми го причиняваш? — каза той през зъби, с изведнъж ядосан тон. — Не е ли достатъчно трудно и без всичко това? — Той грабна шепа дантела, която се бе нагънала на бедрото ми. За момент си помислих, че ще я откъсне. Тогава ръката му се отпусна. — Няма значение. Няма да правя сделки с теб.

— Искам да отида в колеж.

— Не, не искаш. И няма нищо, за което си струва да рискуваме живота ти отново. За което си струва да те нараня.

— Но аз искам да отида. Е, всъщност не толкова да отида в колеж, колкото да остана още малко човек.

Той затвори очи и издиша през носа си.

— Подлудяваш ме, Бела. Не сме ли водили този спор милиони пъти, ти винаги молейки да станеш вампир без забавяне?

— Да, но… е, имам причина да съм човек, която нямах преди.

— Каква е тя?

— Познай — казах и се надигнах от възглавницата, за да го целуна.

Той отвърна на целувката ми, но не по начин, който да ме накара да мисля, че печеля. Беше по-скоро сякаш внимаваше да не нарани чувствата ми; абсолютно и влудяващо се контролираше. Нежно, той ме издърпа и ме прегърна до гърдите си.

— Токова си човечна, Бела. Управлявана от хормоните си. — Той се засмя.

— Това е цялата идея, Едуард. Харесва ми тази част от това да съм човек. Не искам да се отказвам от това все още. Не искам да премина през годините, в които ще бъда подлудена за кръв новородена, за да може някаква част от това да се завърне при мен.

Аз се прозинах, а той се усмихна.

— Уморена си. Заспивай, любима. — Той започна да тананика приспивната песен, която бе композирал за мен, когато се бяхме запознали.

— Чудя се защо съм толкова уморена. — Измънках саркастично. — Това не може да е част от плана ти или нещо такова.

Той просто се изхили веднъж и се върна към тананикането.

— Имайки се предвид колко съм уморена, човек би си помислил, че ще спя по-добре.

Песента прекъсна.

— Спиш като заклана, Бела. Не си казала и дума насън откакто пристигнахме. Ако не беше хъркането щях да се притесня, че влизаш в кома.

Игнорирах заяждането с хъркането; не хърках.

— Не се въртя? Това е странно. Обикновено се мятам по цялото легло, когато имам кошмари. И крещя.

— Сънуваш кошмари?

— При това много колоритни. Ужасно ме изморяват — прозях се. — Не мога да повярвам, че не дърдоря по цяла нощ.

— За какво са?

— За различни неща — но и същите, нали знаеш, заради цветовете.

— Цветове?

— Всичко е толкова ярко и реално. Обикновено, когато сънувам, го знам. При тези, не знам, че съм заспала. Това ги прави още по-страшни.

Той звучеше притеснен, когато проговори отново.

— Какво те плаши?

Потреперих леко.

— Основно… — поколебах се.

— Основно? — притисна ме той.

Не бях сигурна защо, но не исках да му казвам за детето в повтарящият се кошмар; имаше нещо лично в този конкретен ужас. Така че, вместо да му дам пълното описание, му представих само един елемент. Определено достатъчно плашещ за който и да е друг.

— Волтури — прошепнах.

Той ме прегърна по-силно.

— Няма да ни безпокоят повече. Скоро ще бъдеш безсмъртна и няма да имат причина.

Оставих го да ме успокои, чувствайки се малко виновна, че той не бе разбрал правилно. Кошмарите не бяха точно такива. Не бях уплашена за себе си — бях уплашена за момченцето.

Не беше същото момченце от първия ми сън — детето — вампир с кърваво червени очи, което седеше върху купчина от мъртви хора, които обичах. Това момче, което бях сънувала четири пъти през последната седмица, определено беше човек; бузите му бяха румени, а очите му бяха меко зелени. Но също като другото дете, той се разтреперваше от страх и отчаяние, когато Волтури ни обграждаха.

В този сън имаше едновременно и ново и старо, просто трябваше да защита непознатото дете. Нямаше друг вариант. И в същото време знаех, че ще се проваля.

Той видя моята отнесеност.

— Какво мога да направя, за да помогна?

Отърсих се от мислите си.

— Това са просто сънища, Едуард.

— Искаш ли да ти попея? Ще пея цяла нощ, ако това ще държи лошите сънища настрана.

— Не са изцяло лоши. Някои са хубави. Толкова… цветни. Под водата с рибите и коралите. Всичко изглежда сякаш наистина се случва — не знам, че сънувам. Може би островът е проблема. Много е ярко тук.

— Искаш ли да се приберем?

— Не. Не още. Можем ли да останем още малко?

— Можем да останем колкото поискаш, Бела — обеща той.

— Кога започва семестъра? Не внимавах преди.

Той въздъхна. Може пак да беше започнал да тананика, но бях задрямала преди да съм сигурна.

По-късно, когато се събудих в тъмното, беше с шок. Сънят бе бил толкова истински… толкова ярък, толкова осезаем… Поех си дъх шумно, дезориентирана от тъмната стая. Само преди секунда, изглеждаше, бях била под блестящото слънце.

— Бела? — Прошепна Едуард с ръце обвити плътно около мен, разтърсвайки ме леко. — Добре ли си, миличка?

— О — поех си дъх отново. Просто сън. Не е истинско. За моето пълно удивление, сълзи преляха от очите ми без предизвестие и се спуснаха по лицето ми.

— Бела! — каза той — по-силно, сега нащрек. — Какво има? — Той избърса сълзите от горещите ми бузи със студени, паникьосани пръсти, но последваха и други.

— Било е само сън. — Не можех да сдържа лекото ридание, което си пролича в гласа ми. Безсмислените сълзи бяха обезпокояващ, но не можех да овладея сковаващата скръб, която ме бе завладяла. Бях искала толкова много сънят да е истински.

— Няма нищо, любима, добре си. Аз съм тук. — Той ме залюля напред — назад, малко прекалено бързо, за да е успокояващо. — Отново ли сънува кошмар? Не е било истинско, не е било истинско.

— Не кошмар. — Поклатих глава, триейки очите си със задната част на дланта си. — Беше хубав сън. — Гласът ми отново се пречупи.

— Тогава защо плачеш? — той попита, изумен.

— Защото се събудих — извих, обвивайки ръцете си около врата му и ридаейки във врата му.

Той се изсмя веднъж на логиката ми, но звукът беше натежал от тревога.

— Всичко е наред, Бела. Поемай си дълбоко дъх.

— Беше толкова истинско — изплаках. — Исках да е истинско.

— Разкажи ми — подкани ме той. — Може би това ще помогне.

— Бяхме на плажа… — гласът ми замря, когато се отдръпнах, за да погледна с изпълнени със страх очи нетърпеливото му ангелско лице, леко размито в тъмнината. Загледах се в него мрачно и безпричинната скръб започна да се стопява.

— И? — най-накрая ме подкани той.

Замигах, за да махна сълзите от очите си, разкъсвана.

— О, Едуард…

— Кажи ми, Бела — замоли той, с очи полудели от тревога при болката в гласа ми.

Но не можех. Вместо това вкопчих ръцете си около врата му отново и притиснах устните си към неговите трескаво. Не беше желание изобщо — беше нужда, изострена до точката на болка. Реакцията му беше моментална, но бързо последвана от прекратяването й.

Той се забори с мен, колкото можеше по-нежно в изненадата си, държейки ме далеч, хващайки раменете ми.

— Не, Бела — настоя той, гледайки ме сякаш се притеснява, че съм загубила ума си.

Ръцете ми паднаха пораженски, странните сълзи започвайки нов поток по лицето ми и ново ридание, надигащо се в гърлото ми. Той беше прав — трябваше да съм луда.

Той ме загледа с объркани измъчени очи.

— С-с-съжалявам — измънках неясно.

Но тогава той ме придърпа към себе си, притискайки ме плътно до мраморните си гърди.

— Не мога, Бела, не мога! — Стенанието му беше пълно с агония.

— Моля те. — Казах, молбата ми заглушена срещу кожата му. — Моля те, Едуард?

Не можех да кажа дали е трогнат от сълзите, треперещи в гласа ми, или дали не беше неподготвен да се справи с внезапността на пристъпа ми, или дали и неговата нужда не беше толкова непоносима в този момент, колкото моята. Но поради каквато и да е причина, той придърпа устните ми обратно към неговите, предавайки се със сърдите ръмжене.

И започнахме оттам, докъдето бе оставил сънят ми.

Останах неподвижна, когато се събудих сутринта, и се опитах да задържа дишането си равно. Беше ме страх да отворя очите си.

Лежах върху гърдите на Едуард, но той беше много притихнал и ръцете му не бяха обвити около мен. Това беше лош знак. Беше ме страх да призная, че съм будна и да срещна гнева му — без значение към кой беше насочен днес.

Внимателно надникнах през миглите си. Той се беше загледал в тъмния таван с ръце зад главата си. Изправих се на един лакът, за да мога да виждам лицето му по-добре. Беше гладко, безизразно.

— Колко съм загазила? — попитах тихо.

— До шията — каза той, но обърна главата си и ми смигна.

Издишах в облекчение.

— Аз съжалявам — казах. — Не исках… Е, не знам точно какво беше това снощи. — Поклатих глава при спомена за безсмислените ми сълзи и смазващата скръб.

— Така и не ми каза за какво беше сънят ти.

— Предполагам, че не ти казах — но пък ти показах за какво беше. — Засмях се нервно.

— О — каза той. Очите му се разшириха и тогава той примигна. — Интересно.

— Беше много хубав сън — измънках. Той не коментира, така че след няколко секунди аз попитах. — Простено ли ми е?

— Обмислям го.

Изправих се, планирайки да се прегледам — изглежда нямаше пера, поне. Но докато се придвижвах, вълна от замайване ме удари. Залюлях се и паднах отново на възглавниците.

— Какв… завъртя ми се главата.

Тогава ръцете му се обвиха около мен.

— Спа много дълго. Дванадесет часа.

— Дванадесет? — Колко странно.

Проведох си един бърз преглед докато говорех, опитвайки се да не го правя подозрително. Изглежда бях добре. Синините върху ръцете ми все още бяха на една седмица, пожълтяващи. Протегнах се експериментално. Отново се чувствах добре. Е, повече от добре, всъщност.

— Инвентаризацията приключи ли?

Кимнах сънливо.

— Възглавниците изглежда са оцелели.

— За жалост не мога да кажа същото за, ъ, нощницата ти. — Той кимна към края на леглото, където няколко парчета черна дантела бяха разпилени върху копринените чаршафи.

— Лошо — казах. — Тази ми харесваше.

— И на мен.

— Имаше ли други жертви? — попитах притеснено.

— Ще трябва да купя на Есме нова табла за леглото — призна той, хвърляйки поглед през рамо. Проследих погледа му и бях шокирана да разбера, че големи късове от дървото явно бяха изтръгнати от лявата страна на таблата.

— Хмм — намръщих се. — Човек би си помислил, че съм щяла да чуя това.

— Изглежда си много ненаблюдателна, когато вниманието ти е окупирано от нещо друго.

— Бях малко погълната — признах, изчервявайки се дълбоко.

Той докосна горящата ми буза.

— Наистина ще ми липсва това.

Загледах се в лицето му, търсейки признаци за гнева и угризенията от които се опасявах. Той отвърна на погледа ми със спокойно, но иначе невъзможно за разчитане, изражение.

— Ти как се чувстваш?

Той се засмя.

— Какво? — поисках да знам.

— Изглеждаш толкова виновно — сякаш си извършила престъпление.

— Чувствам се виновно.

— Прелъсти прекалено разположения си към това съпруг. Това не е углавно престъпление.

Изглежда се шегуваше.

Бузите ми станаха по-горещи.

— Думата прелъсти предполага някакво количество предварителна подготовка.

— Може би беше грешна дума — съгласи се той.

— Не се сърдиш?

Той се усмихна вяло.

— Не се сърдя.

— Защо не?

— Ами… — той спря. — Не те нараних, като първо. Беше по-лесно да се контролирам този път, да насочвам изблиците. — Очите му трепнаха към повредената табла отново. — Може би защото имах по-добра идея какво да очаквам.

Обнадеждена усмивка започна да се прокрадва по лицето ми.

— Казах ти, че ключа е в практиката.

Той извъртя очи.

Стомахът ми изръмжа и той се засмя.

— Време за закуска за човека? — попита той.

— Да, моля — казах, скачайки от леглото. Придвижих се прекалено бързо, обаче, и трябваше да се залюлея пиянски, за да възвърна равновесието си. Той ме хвана преди да се блъсна в гардероба.

— Добре ли си?

— Ако нямам по-добро чувство за равновесие в следващия ми живот, ще изискам рекламация.

Аз готвих тази сутрин, пържейки яйца — прекалено гладна, за да направя нещо по-сложно. Нетърпелива, ги пльоснах в една чиния само след няколко минути.

— Откога ядеш яйца със течен жълтък? — попита той.

— Отсега.

— Знаеш ли колко яйца опустоши тази седмица? — Той издърпа кошчето за боклук изпод мивката — беше пълно с празни сини картонени кутии.

— Странно — казах, след като преглътнах една гореща хапка. — Това място разбърква апетита ми. — И със сънищата ми, и с вече оскъдния ми баланс. — Но ми харесва тук. — Може би ще трябва да тръгнем скоро, обаче, нали, за да стигнем до Дартмут навреме? Уау, предполагам, че ще трябва да си намерим и място, където да живеем и така нататък, също.

Той седна до мен.

— Можеш да се откажеш от преструвките за колежа — получи каквото искаше. А и не сме направили сделка, така че нямаш задължения.

Изпръхтях.

— Не беше преструвка, Едуард. Аз не прекарвам свободното си време да кроя планове като някои хора. Какво можем да направим, за да изтощим Бела днес? — казах аз в жалка имитация на гласа му. — Той се засмя, не засрамен. — Наистина искам още малко да бъда човек. — Наклоних се за да прокарам ръка през голите му гърди. — Не ми е достатъчно.

Той ми хвърли съмнителен поглед.

— За това? — попита той, хващайки ръката ми когато се придвижи към стомаха му. — Сексът е бил разковничето през цялото време? — Той извъртя очи. — Ама защо не се сетих за това? — измънка той саркастично. — Можех да си спестя много спорове.

Засмях се.

— Да, вероятно.

— Толкова си човечна — каза той отново.

— Знам.

Намек за усмивка разтегна устните му.

— Отиваме в Дартмут? Наистина?

— Вероятно ще се проваля след един семестър.

— Ще ти бъда частен учител. — Усмивката вече беше широка. — Ще заобичаш колежа.

— Мислиш ли, че ще можем да си намерим апартамент толкова късно?

Той направи гримаса, изглеждайки виновно.

— Ами ние, така де, вече имаме къща там. Нали знаеш, за всеки случай.

— Купил си къща?

— Недвижимите имоти са добра инвестиция.

Повдигнах една вежда и оставих темата.

— Значи сме готови, тогава.

— Ще трябва да видя дали ще можем да задържим колата ти за „преди“ малко по-дълго…

— Да, боже опази да не съм защитена от танкове.

Той се ухили.

— Колко още можем да останем? — попитах.

— Добре сме откъм време. Още няколко седмици, ако искаме. И после можем да посетим Карлайл преди да отидем в Ню Хемпшир. Можем да прекараме Коледа с Рене…

Думите му обрисуваха едно много щастливо бързо постижимо бъдеще, освободено от болката на всички включени в него. Чекмеджето „Джейкъб“, почти забравено, изтрака и аз измених мисълта си — на почти всички.

Това не ставаше по-лесно. Сега, след като бях открила точно колко хубаво може да е да си човек, беше изкушаващо да оставя плановете си в забвение. Осемнадесет или деветнадесет, деветнадесет или двадесет… Имаше ли наистина значение? Нямаше да се променя толкова за една година. И да бъда човек с Едуард… Изборът ставаше по-коварен с всеки следващ ден.

— Няколко седмици — съгласих се. И тогава, защото изглежда никога нямаше достатъчно време добавих. — Та, мислех си — нали знаеш какво исках да кажа за практиката преди?

Той се засмя.

— Можеш ли да задържиш тази мисъл? Чувам лодка. Мисля, че почистващия персонал е тук.

Искаше да задържа тази мисъл. Това означаваше ли, че няма да има повече проблеми с практикуването? Усмихнах се.

— Нека обясня бъркотията в бялата стая на Густаво и после можем да излезем. Има едно място в джунглата на юг…

— Не ми се излиза. Няма да се катеря по острова днес. Искам да остана тук и да гледам филм.

Той присви устни, опитвайки се да не се смее на сърдитият ми тон.

— Добре, както искаш. Защо не избереш някой, докато аз отворя вратата?

— Не съм чула чукане.

Той наклони глава настрани, заслушвайки се. Половин секунда по-късно прозвуча леко, боязливо почукване на вратата. Той се ухили и се запъти към коридора.

Закрачих към рафтовете под големия телевизор и прегледах заглавията. Беше трудно да реша откъде да започна. Имаха повече дивидита от видеотека.

Можех да чуя ниския кадифен глас на Едуард, докато се връщаше в коридора, обяснявайки на, както ми звучеше, перфектен португалски. Още един, по-груб човешки глас отговори на същия език.

Едуард ги въведе в стаята, сочейки към кухнята по пътя. Двамата бразилци изглеждаха невероятно ниски и тъмни до него. Единият беше закръглен мъж, а другата — деликатна жена, челата и на двамата бяха набраздени. Едуард жестикулира към мен с горда усмивка и чух името си, смесено в поток от непознати думи. Изчервих се малко като си помислих за бъркотията в бялата стая, с която щяха скоро да се сблъскат. Малкият мъж ми се усмихна учтиво.

Но дребничката жена с кожа като кафе не се усмихна. Тя ме зяпаше със смесица от шок, притеснение и основно първичен страх. Преди да мога да реагирам, Едуард им направи знак да го последват към кокошарника и те изчезнаха.

Когато той се появи отново, беше сам. Той закрачи уверено към мен и ме прегърна.

— Какво й има на нея? — прошепнах напрегнато, спомняйки си паникьосаното й изражение.

Той вдигна рамене невъзмутимо.

— Кори е част от индианците Такуна. Била е възпитана да бъде по-суеверна — или би могла да го наречеш, по-наясно — от тези, които живеят в модерния свят. Тя подозира какво съм, или поне е достатъчно близо. — Той все още не звучеше притеснено. — Тук имат свои собствени легенди. Либишоменът — кръвопиещ демон, който ловува изключително и само красиви жени. — Той ме погледна похотливо.

Само красиви жени? Е, това си беше ласкателство.

— Изглеждаше ужасена — казах.

— Тя е, но основно се притеснява за теб.

— За мен?

— Притеснява се защо съм те довел тук, сама. — Той се засмя мрачно и погледна към стената от филми. — Е, защо не избереш нещо, което да гледаме? Това е приемливо човешко нещо.

— Да, убедена съм, че един филм ще я убеди, че си човек. — Засмях се и заключих ръцете си около врата му, повдигайки се на пръсти. Той се наведе, за да мога да го целуна и тогава ръцете му се затегнаха около мен и ме повдигнаха от пода, за да не се налага да се превива.

— Филм, филм — Измънках, когато устните му се преместиха на гърлото ми, прокарвайки пръстите си в бронзовата му коса.

Тогава чух рязко поемане на въздух и той ме постави на земята бързо. Кори стоеше замръзнала в коридора, с пера в черната си коса, с голяма купчина от още пера в ръце и с изражение на ужас върху лицето си. Тя ме зяпна, премествайки погледа си, когато аз се изчервих и погледнах надолу. Тогава се съвзе и измърмори нещо, което дори и на непознат език очевидно беше извинение. Едуард се усмихна и отговори с дружелюбен тон. Тя извърна очите си и продължи надолу по коридора.

— Тя си мислеше, каквото си мисля, че си мислеше, нали? — смънках.

Той се засмя на обърканото ми изречение.

— Да.

— Ето — казах, протягайки се и избирайки филм случайно — Пусни това и можем да се преструваме, че го гледаме.

Беше стар мюзикъл със усмихнати личица и бухнали рокли отпред.

— Много медено месечно — одобри Едуард.

Докато актьорите на екрана танцуваха през жизнерадостната начална песен, аз се изтегнах на дивана, сгушена в прегръдките на Едуард.

— Ще се преместим ли обратно в бялата стая сега? — зачудих се разсеяно.

— Не знам… вече обезобразих таблата в другата стая отвъд поправка — може би ако ограничим разрушението до една част на къщата Есме може да ни покани отново някой ден.

Усмихнах се широко.

— Значи ще има още унищожение?

Той се засмя на изражението ми.

— Мисля, че ще е по-безопасно да е с предварителна подготовка, отколкото ако те чакам пак да ме нападнеш.

— Би било само въпрос на време — съгласих се небрежно, но пулсът ми препускаше през вените ми.

— Нещо има на сърцето ти ли?

— Нем. Здрава съм като кон. — Спрях за момент. — Би ли искал да проучим зоната на разрушение сега?

— Може би било по-учтиво да изчакаме докато сме сами. Ти може и да не забелязваш когато разпарчетосвам мебелировката, но това най-вероятно би изплашило тях.

Всъщност вече бях забравила хората в другата стая.

— Вярно. По дяволите.

Густаво и Кори се движеха тихо из къщата докато аз чаках нетърпеливо да приключат и се опитах да обърна внимание на хепиенд-а. Започваше да ми се доспива — макар, според Едуард, да бях проспала половината ден — когато един груб глас ме стресна. Едуард се поизправи, задържайки ме гушната до него и отговори на Густаво свободно на португалски. Густаво кимна и закрачи тихо към предната врата.

— Приключили са — каза ми Едуард.

— Значи това означава, че сме сам сами сега?

— Какво ще кажеш за обяд първо? — предложи той.

Прехапах устната си, разкъсвана от дилемата. Аз си бях доста гладна.

С усмивка той взе ръката ми и ме поведе към кухнята. Познаваше лицето ми толкова добре, че нямаше значение, че не може да чете мислите ми.

— Това излиза извън контрол — оплаках се когато най-накрая се почувствах сита.

— Искаш ли да поплуваш с делфините този следобед — да изгориш калориите? — попита той.

— Може би по-късно. Имах друга идея за изгаряне на калории.

— И каква беше тя?

— Ами, има ужасно много останали табли…

Но не довърших. Вече ме беше грабнал в обятията си и устните му заглушиха моите, докато ме носеше с нечовешка скорост към синята стая.

7. НЕОЧАКВАНО

Линията черно напредваше към мен през плътната като покривка мъгла. Можех да видя тъмните им рубинени очи да светят от желание, желаейки страстно плячката. Устните им се отдръпнаха, разкривайки острите им мокри зъби — някои, за да изръмжат, други, за да се усмихнат.

Чух детето зад мен да хълца, но не можех да се обърна да го погледна. Макар отчаяно да желаех да се уверя, че е наред, не можех да си позволя никаква липса на фокус сега.

Те се прокраднаха по-близо и черните им роби се залюляха леко при движението. Видях ръцете им да се извиват в нокти, с цвета на кост. Започнаха да се разделят, нагласяйки се така, че да ни нападнат от различни страни. Бяхме обградени. Щяхме да умрем.

И тогава, като внезапен проблясък от светкавица, цялата сцена беше различна. И все пак нищо не се бе променило — Волтури все още ни дебнеха, настроени за убийство. Единственото, което наистина се промени беше това как нещата изглеждаха за мен. Изведнъж, бях жадна за това. Исках да атакуват. Паниката се преобразува в жажда за кръв когато се приведох напред с усмивка на лицето си и ръмжене прозвуча през оголените ми зъби.

Изправих се в седнало положение рязко, събудена от шока.

Стаята беше черна. Също и гореща. Пот сплъстяваше косата ми на върха на главата ми и струйките се стичаха по гърлото ми.

Сграбчих топлите чаршафи и открих, че са празни.

— Едуард?

Точно тогава, пръстите ми срещнаха нещо гладко, плоско и неподвижно. Един лист хартия, сгънат наполовина. Взех бележката и отидох до другия край на стаята, за да включа лампата.

Външната страна на бележката беше адресирана до госпожа Кълън.

Въздъхнах. Бяхме тук около две седмици, така че трябваше да очаквам, че той ще трябва да замине за малко, но не бях мислила за времето. Изглежда съществувахме извън времето тук, просто носейки се в едно перфектно състояние.

Изтрих потта от челото си. Чувствах се абсолютно будна, макар часовникът на дрешника да показваше, че е след един. Знаех, че никога няма да мога да заспя, когато се чувствах толкова лепкава и ми беше толкова горещо. Без да се има предвид факта, че ако изгасях лампата и затворех очи със сигурност щях да вися настъпващите черни фигури в съзнанието си.

Станах и се залутах безцелно през тъмната къща, пускайки светлините. Изглеждаше толкова голяма и празна без Едуард в нея. Различна.

Оказах се в кухнята и реших, че може би утешението на храната е това, от което имам нужда.

Затършувах из хладилника докато не намерих съставките за пържено пиле. Пукането и цвърченето на пилето в тигана беше хубав, домашен звук; чувствах се по-малко нервна, когато той запълваше тишината.

Миришеше толкова хубаво, че започнах да ям направо от тигана, изгаряйки езика си в процеса. На петата или шестата хапка, обаче, се беше охладило достатъчно, за да мога да усетя вкуса му. Дъвченето ми се забави. Имаше ли нещо във вкуса? Проверих месото и то беше изцяло бяло, но се зачудих дали е напълно изпържено. Отхапах още веднъж експериментално; сдъвках я два пъти. Ъгх — определено зле. Скочих на крака, за да я изплюя в мивката. Изведнъж миризмата на пилешко и олио беше отвратителна. Взех цялата чиния и я изтърсих в боклука и тогава отворих прозорците, за да прогоня миризмата. Хладен бриз беше започнал да духа навън. Чувството за него върху кожата ми беше хубаво.

Бях абсолютно изтощена, но не исках да се връщам в горещата стая. Затова отворих още прозорци в стаята с телевизора и легнах на дивана под тях. Пуснах същия филм, който бяхме гледали миналия ден и бързо заспах на веселата интродукция.

Когато отворих очи отново, слънцето беше преполовило небето, но не светлината ме събуди. Чифт хладни ръце бяха обвити около мен, придърпвайки ме към него. В същото време, внезапна болка се появи в стомаха ми, почти като последвала реакция от удар в корема.

— Съжалявам — измърмори Едуард докато прокарваше мразовитата си ръка по лепкавото ми чело. — Дотук със старателността. Не помислих колко ще ти е горещо когато ме няма. Ще инсталирам климатик, преди да си тръгна отново.

Не можех да се концентрирам върху това, което той казваше.

— Извини ме! — изпъшках аз, борейки се да се измъкна от ръцете му.

Той автоматично ме освободи.

— Бела?

Изстрелях се към банята, затиснала устата си с ръка. Чувствах се толкова ужасно, че дори не ме интересуваше — първоначално — че той беше с мен когато се наведох над тоалетната и се отдадох на гаденето.

— Бела? Какво има?

Все още не можех да отговоря. Той ме прегърна притеснено, махайки косата от лицето ми, изчаквайки докато можех да дишам отново.

— Проклето развалено пиле — простенах.

— Добре ли си? — гласът му беше загрижен.

— Добре съм — изпъхтях. — Хранително натравяне е. Не трябва да виждаш това. Махай се.

— Малко вероятно, Бела.

— Махай се — простенах отново, борейки се да се изправя, за да мога да изплакна устата си. Той ми помогна нежно, игнорирайки слабите тласъци, насочени към него.

След като устата му беше чиста той ме занесе до леглото и ме сложи да седна внимателно, подпирайки ме с ръцете си.

— Хранително натравяне?

— Да — изграках. — Направих си пилешко миналата нощ. Имаше гаден вкус, затова го изхвърлих. Но изядох няколко хапки първо.

Той постави студената си ръка на челото ми. Чувството беше хубаво.

— Как се чувстваш сега?

Обмислих това за момент. Гаденето бе преминало толкова внезапно, колкото се бе появило и се чувствах както всяка друга сутрин.

— Доста нормално. Малко гладна, всъщност.

Накара ме да изчакам един час и да погълна една голяма чаша вода преди да ми изпържи яйца. Чувствах се съвършено нормално, само малко уморена от това, че бях станала по средата на нощта. Той пусна CNN — бяхме толкова откъснати от останалия свят, че трета световна война можеше да се е разразила и ние нямаше да сме разбрали — и аз излегнах сънливо в скута му.

Новините ме отегчиха и се извъртях, за да го целуна. Също като тази сутрин — остра болка в стомаха ми, когато помръднах. Наклоних се далеч от него, притиснала здраво устата си с ръка. Знаех, че този път няма да успея до банята, така че се затичах към кухненската мивка.

Той отново държеше косата ми.

— Може би трябва да се върнем в Рио и да се консултираме с лекар — предложи той притеснено когато изплаквах устата си след това.

Поклатих глава и завих към коридора. Докторите означаваха игли.

— Ще се оправя след като си измия зъбите.

Когато имах по-добър вкус в устата си, зарових из куфара си за малката аптечка за първа помощ, която ми бе опаковала Алис. Вдигнах малката синя кутийка и я зяпнах за един дълъг момент, забравяйки всичко друго.

Тогава започнах да броя наум. Веднъж. Два пъти. Отново.

Почукването ме стресна; малката кутийка падна обратно в куфара.

— Добре ли си? — попита Едуард през вратата. — Пак ли ти прилоша?

— И да и не — казах, но гласът ми звучеше приглушено.

— Бела? Моля те, мога ли да вляза? — Сега вече притеснено.

— Д… добре?

Той влезна и прецени позата ми, седнала с кръстосани крака на пода до куфара, и изражението ми, празно и завеяно. Той седна до мен, веднага плъзгайки ръката си по челото ми.

— Какво не е наред?

— Колко дни минаха от сватбата ни? — прошепнах.

— Седемнадесет — отговори той автоматично. — Бела, какво има?

Отново броях. Изправих един пръст, давайки му знак да изчака, и изговарях числата за себе си. Никога не бях грешала за дните преди. Бяхме били тук повече, отколкото си мислех. Започнах отново.

— Бела — прошепна той напрегнато. — Губя си разума.

Опитах се да преглътна. Не се получи. Затова затърсих из куфара и зарових, докато не намерих малката кутийка с тампони отново. Повдигнах ги леко.

Той ме загледа в объркване.

— Какво? Искаш да класифицираш болестта като ПМС?

— Не — успях да изкарам думите — Не, Едуард. Опитвам се да ти кажа, че менструацията ми закъснява с пет дена.

Изражението му не се промени. Беше сякаш не бях казала нищо.

— Не мисля, че имам хранително натравяне — добавих.

Той не реагира. Беше се превърнал в скулптура.

— Сънищата — измърморих на себе си с равен глас. — Дългото спане. Плакането. Всичката храна. Ах. Ах. Ах.

Погледът на Едуард изглеждаше стъклен, сякаш вече не можеше да ме види.

Каро по рефлекс, почти неволно, ръката ми се спусна към стомаха ми.

— Ах! — изписках отново.

Скочих на крака, изплъзвайки се от неподвижните ръце на Едуард. Не се бях преоблякла от малките копринени панталонки и потниче, които бях облякла за спане. Вдигнах синята материя и се загледах в стомаха си.

— Невъзможно — прошепнах.

Нямах абсолютно никакъв опит с бременността или бебетата, или с която и да е част от този свят, но не бях идиот. Бях гледала толкова много филми и телевизионни шоута, за да знам, че това не беше начина, по който ставаха нещата. Закъсняваше ми само с пет дни. Ако бях бременна тялото ми дори не трябваше да е регистрирало този факт. Нямаше да имам сутрешно гадене. Нямаше да съм променила навиците ми на сън или хранене.

И определено нямаше да имам малка, но откроена издутина стърчаща над бедрата ми.

Завъртях тялото си напред — назад, оглеждайки я от всеки ъгъл, сякаш можеше да изчезне при подходяща светлина. Прокарах пръстите си по леката подутина, изненадана колко твърдо беше на допир.

— Невъзможно — казах отново, защото, с или без подутина, с или без менструация (а определено нямаше менструация, макар да не ми беше закъснявало и с ден през живота ми), нямаше начин да съм бременна. Единственият човек, с който бях правила секс беше вампир, за бога.

Вампир, който все още беше замръзнал на пода, без да издава признаци, че някога изобщо ще се раздвижи.

Така че трябваше да има някакво друго обяснение, тогава. Нещо не наред с мен. Странна Южноамериканска болест с всичките признаци на бременност, само че ускорени…

И тогава си спомних нещо — една сутрин на проучване из интернет, която изглеждаше преди цяла вечност. Седейки на старото бюро в стаята си в къщата на Чарли със сива светлина, просмукваща се през прозореца, зяпайки древния си хриптящ компютър, разглеждайки жадно сайт, наречен „Вампири от А — Я“. Бе било по-малко от двадесет и четири часа след като Джейкъб Блек, опитвайки се да ме забавлява с килаетски легенди, в които още не вярваше, ми бе казал, че Едуард е вампир. Бях сканирала нетърпеливо през първите текстове в сайта, които бяха посветени на митове за вампири из света. Филипинският Данаг, еврейският Естри, румънският Варколаци, италианският Стрегони бенефици (легенда, всъщност базирана на пребиваването на новия ми тъст с Волтури, за което не знаех нищо тогава)… Бях обръщала все по-малко внимание докато текстовете ставаха все по-неправдоподобни. Спомнях си само смътни части от последните попълнения. Изглеждаха основно като извинения, измисляни, за да обяснят смъртността на пеленачета и изневяра. Не, скъпа, нямам извънбрачна връзка! Онази сексапилна жена, която видя да се измъква от къщата беше зъл сукубус. Щастливец съм, че съм още жив! (Разбира се, с това, което знаех за Таня и сестрите й, подозирах, че някой от тези извинения си бяха чисто и просто факти.) Беше написано и едно за дамите. Как можеш да ме обвиниш, че ти изневерявам — просто защото се прибираш от двегодишно плаване и аз съм бременна? Беше инкубус. Той ме хипнотизира с мистичните си вампирски сили…

Това бе било част от дефиницията за инкубуса — способността да създава деца със злощастната си плячка.

Поклатих глава, удивена. Но…

Помислих си за Есме и особено за Розали. Вампирите не можеха да имат деца. Ако беше възможно, Розали щеше да е намерила начин досега. Митът за инкубуса не беше нищо повече от предание.

Освен, че… ами, имаше разлика. Разбира се, Розали не можеше да зачене, защото беше замръзнала в състоянието, в което бе преминала от човек към вампир. Абсолютно непроменлива. А телата на човешките жени трябваше да се променят, за да износят деца. Постоянната промяна на месечната менструация, като за начало и после по-големите промени, нужни, за да се приспособят към растящото дете. Тялото на Розали не можеше да се променя.

Но моето можеше. И го беше направило. Докоснах подутината на стомаха ми, която не беше там вчера.

Всички човешки мъже — ами, оставаха си горе-долу същите от пубертета до смъртта. Спомних си случайно знание от обща култура, което не си спомнях откъде съм научила — Чарли Чаплин бил в седемдесетте си години когато бе станал баща на най-малкото си дете. Мъжете нямаха дивотии като плодородни години или цикли на плодовитост.

Разбира се, как някой би разбрал дали мъжете вампири биха могли да създават деца, когато партньорите им не бяха способни? Кой вампир на тази земя би имал самоконтрола, нужен, за да изпробва теорията върху човешка жена? Или пък желанието?

Можех да се сетя само за един.

Част от мозъка ми се занимаваше с фактите, спомените и спекулациите, докато другата част — частта, която контролираше способността ми да движа, дори и най-малките си мускули — беше зашеметена отвъд капацитета, нужен за нормално опериране. Не можех да помръдна устните си, за да проговоря, макар че исках да помоля Едуард да бъде толкова добър да ми обясни какво става. Трябваше да отида до мястото, където той седеше, да го докосна, но тялото ми не искаше да следва инструкциите. Можех само да гледам шокираните си очи в огледалото, пръстите ми, нежно притиснати върху подутината върху тялото ми.

И тогава, като в яркия ми кошмар миналата нощ, сцената изконно се трансформира. Всичко, което виждах в огледалото беше абсолютно различно, макар нищо всъщност да не беше различно.

Нещото, което се случи и промени всичко, беше, че усетих с ръката си леко бутване отвътре.

В същия този момент телефона на Едуард звънна, пронизително и настойчиво. Нито един от нас не помръдна. Той звъня отново и отново. Опитах се да не го чувам, докато притисках пръстите си към стомаха си, чакайки. В огледалото изражението ми вече не беше ужасено — вече беше учудено. Едва забелязах когато странните сълзи започнаха да се стичат тихомълком по бузите ми.

Телефонът продължи да звъни. Искаше ми се Едуард да го вдигне — имах важен момент. Вероятно най-големият в живота ми.

Звън! Звън! Звън!

Накрая досадата надделя над всичко останало. Коленичих до Едуард — открих, че се движа внимателно, съзнавайки хиляди пъти по-добре движенията, които правех — и затупах джобовете му, докато не намерих телефона. Почти очаквах да излезе от транса и да го вдигне сам, но той беше съвършено неподвижен.

Разпознах номера и можех лесно да позная защо се обажда.

— Здрасти, Алис — казах аз. Гласът ми не беше много по-добре от преди. Прочистих гърлото си.

— Бела? Бела, добре ли си?

— Да. Ъм. Карлайл там ли е?

— Тук е. Какъв е проблема?

— Не съм… сто процента… сигурна…

— Едуард добре ли е? — попита тя предпазливо. Извика името на Карлайл и после поиска да знае — Защо той не вдигна телефона? — преди да мога да отговоря на първия въпрос.

— Не съм сигурна.

— Бела, какво става? Току-що видях…

— Какво си видяла?

Имаше мълчание.

— Ето ти Карлайл — каза тя накрая.

Чувството беше сякаш ледена вода бе инжектирана във вените ми. Ако Алис бе имала видение за мен и дете със зелени очи и ангелско лице в ръцете ми щеше да ми отговори, нали?

Докато изчаках секундата, която отне на Карлайл да проговори, видението, което си бях представила за Алис затанцува зад клепачите ми. Дребничко, красиво малко бебе, дори по-красиво от момченцето в съня ми — малък Едуард в ръцете ми. Топлина се разпростря през вените ми, прогонвайки леда.

— Бела, Карлайл е. Какво става?

— Аз… — не бях сигурна как да отговоря. Щеше ли да се засмее на заключенията ми, да ми каже, че съм луда? Да не би да имах още един колоритен сън? — Малко съм притеснена за Едуард… Могат ли вампирите да изпадат в шок?

— Бил ли е наранен? — гласът на Карлайл изведнъж стана притеснен.

— Не, не — успокоих го. — Просто… хванат в гръб.

— Не разбирам, Бела.

— Мисля… ами, мисля, че… може би… може да съм… — Поех си дълбоко дъх. — Бременна.

Сякаш, за да подкрепи твърдението ми, усетих още едно малко побутване в стомаха си. Ръката ми полетя към зоната.

След дълга пауза, медицинското образование на Карлайл се намеси.

— Кога беше първият ден на менструалният ти цикъл?

— Шестнадесет дни преди сватбата. — Бях направила сметките наум достатъчно старателно преди това, за да мога сега да отговоря с точност.

— Как се чувстваш?

— Странно — казах му и гласът ми изневери. Още една серия от сълзи потече по бузите ми. — Това ще прозвучи налудничаво… виж, знам, че е прекалено рано за каквото и да е от тези неща. Може би аз съм луда. Но имам странни сънища, и ям през цялото време, и повръщам и… и… кълна се, нещо току-що помръдна в мен.

Главата на Едуард рязко се изправи.

Въздъхнах с облекчение.

Едуард протегна ръката си за телефона, а лицето му беше бяло и безизразно.

— Ъм, мисля, че Едуард иска да говори с теб.

— Дай ми го — каза Карлайл с напрегнат глас.

Не съвсем сигурна, че Едуард може да говори, поставих телефона в протегнатата му ръка.

Той притисна телефона към ухото си.

— Възможно ли е? — прошепна.

Слушаше дълго време, зяпайки празно в нищото.

— А Бела? — попита той. Ръката му се обви около мен докато говореше, придърпвайки ме близо до него.

Слушаше, за време, което ми изглеждаше много дълго, и тогава каза:

— Да. Да, ще го направя.

Махна телефона от ухото си и натисна бутона за край. Веднага набра нов номер.

— Какво каза Карлайл? — попитах нетърпеливо.

Едуард отговори с безжизнен глас.

— Мисли, че си бременна.

Думите изпратих топъл трепет по гръбнака ми. Малкият побутвач в мен се развълнува.

— На кой се обаждаш сега? — попитах когато той допря отново телефона до ухото си.

— Летището. Отиваме си у дома.

Едуард говореше по телефона повече от час, без прекъсване. Предположих, че уреждаше полета ни към дома, но не можех да съм сигурна, защото не говореше на английски. Звучеше сякаш спори; говореше през зъби доста.

Докато спореше, опаковаше. Въртеше се из стаята като ядосано торнадо, оставяйки по-скоро ред, отколкото разрушение, по пътя си. Хвърли куп от дрехите ми на леглото без да ги гледа, така че предположих, че е време да се обличам. Той продължи спора си докато се преобличах, жестикулирайки с резки, раздразнени движения.

Когато повече не можех да понасям яростната енергия, излъчваща се от него, тихо напуснах стаята. От неговата маниакална концентрация ми се гадеше — не като сутрешното гадене, просто ми беше неудобно. Щях да изчакам някъде другаде да премине настроението му. Не можех да говоря с този леден, фокусиран Едуард, който честно казано ме плашеше малко.

Още веднъж се оказах в кухнята. Имаше опаковка сладки на шкафа. Започнах да дъвча отнесено, зяпайки през прозореца в пясъка, и в камъните, и в дърветата, и в океана, всичко блестящо под слънцето.

Някой ме сръга.

— Знам — казах. — И на мен не ми се тръгва.

Загледах се през прозореца за момент, но побутвачът не отговори.

— Не разбирам — прошепнах. — Какво не е наред тук?

Изненадващо, определено. Смайващо, дори. Но нередно?

Не.

Тогава защо Едуард беше толкова бесен? Той беше този, на който му се искаше брак, наложен поради бременност.

Опитах се да го разбера.

Може би не беше толкова объркващо, че Едуард искаше да се приберем веднага. Би искал Карлайл да ме прегледа, да се убеди, че предположението ми е правилно — макар, че нямаше съмнение за мен вече. Вероятно биха искали да разберат защо съм толкова бременна вече, с издутината и побутването и всичкото това. Това не беше нормално.

Веднага щом си помислих за това, бях сигурна, че съм го разгадала. Трябваше да е ужасно притеснен за бебето. Не бях стигнала до това да откача още. Мозъкът ми работеше по-бавно от неговият — все още беше заседнал на това да се удивлява на картинката, която си бях съставила преди; малкото дете с очите на Едуард — зелени, като неговите, когато е бил човек — лежащо, бледо и красиво, в ръцете ми. Надявах се да има изцяло лицето на Едуард, без намеса от моето собствено.

Беше странно колко внезапно и напълно необходимо бе станало това видение. От онова малко докосване, целият свят се бе преобърнал. Където някога имаше само едно нещо, без което не можех да живея, сега имаше две. Нямаше разделение — любовта ми не се беше разделила между двамата; не беше така. По-скоро сякаш сърцето ми беше пораснало, издуло се бе до двоен размер. С всичкото допълнително място — вече запълнено. Увеличението беше почти замайващо.

Никога не бях разбрала болката и възмущението на Розали преди това. Никога не си се бях представяла като майка, никога не го бях искала. Би било лесно да уверя Едуард, че не беше жертва за мен да се откажа от това да имам деца заради него, защото наистина не беше. Децата, като абстрактно понятие, никога не ми се бяха понравили. Изглеждаха ужасно шумни същества, често с капеща някаква форма на слуз от тях. Никога не си бях имала много работа с тях. Когато си бях мечтала Рене да ме снабди с братче, винаги си бях представяла по-голям брат. Някой, който да се грижи за мен, а не обратното.

Това дете, детето на Едуард, беше различен случай.

Исках го, както исках въздух. Не избор — нужда.

Може би просто имах ужасно въображение. Може би затова не бях могла да си представя, че ще ми хареса да съм омъжена, докато не се оказах такава — неспособна да разбера, че бих искала бебе, докато едно такова вече не беше на път…

Когато поставих ръка на стомаха си, чакайки следващото побутване, сълзи затекоха по бузите ми отново.

— Бела?

Обърнах се, внимателно, заради тона му. Беше прекалено студен, прекалено внимателен. Лицето му пасваше на гласа му, празно и неумолимо.

И тогава видя, че плача.

— Бела! — Той прекоси стаята за секунда и положи ръцете си на лицето ми. — Боли ли те?

— Не, не…

Той ме придърпа към гърдите си.

— Не се страхувай. Ще си бъдем у дома след шестнадесет часа. Ще се оправиш. Карлайл ще бъде готов докато стигнем. Ще се погрижим за това и ще се оправиш, ще се оправиш.

— Ще се погрижим за това? Какво имаш предвид?

Той се наклони назад и ме погледна в очите.

— Ще извадим това нещо, преди да може да нарани която и да е част от теб. Не се плаши. Няма да му позволя да те нарани.

— Това нещо? — издишах рязко.

Той рязко отклони поглед от мен към предната врата.

— По дяволите! Забравих, че Густаво ще идва днес. Отървавам се от него и се връщам веднага. — Той изхвърча от стаята.

Сграбчих плота за опора. Коленете ми се бяха разтреперели.

Едуард току-що бе нарекъл моят малък побутвач — нещо. Каза, че Карлайл ще се го извади.

— Не — прошепнах.

Бях го разбрала грешно преди това. Не го интересуваше бебето изобщо. Искаше да го нарани. Красивата картина в главата ми се смени рязко, превърна се в нещо тъмно. Красивото ми бебе плачеше, слабите ми ръце не бяха достатъчни да го защитят…

Какво можех да направя? Щях ли да успея да ги вразумя? Какво, ако не можех? Това обясняваше ли странното мълчание на Алис по телефона? Това ли беше видяла? Едуард и Карлайл, убиващи бледото перфектно дете преди да може да живее?

— Не — прошепнах отново с по-силен глас. Това не можеше да бъде. Нямаше да го позволя.

Чух Едуард да говори на португалски отново. Отново да спори. Гласът му се приближи и го чух да изсумтява от раздразнение. Чух и друг глас, нисък и плах. Гласът на жена.

Той влезе в кухнята пред нея и се запъти направо към мен. Той избърса сълзите от бузите ми и прошепна в ухото ми през тънката, стисната линия на устните си.

— Настоява да остави храната, която е донесла — направила ни е вечеря. — Ако беше по-малко напрегнат, по-малко яростен знаех, че би извъртял очи. — Извинение е — иска да се увери, че не съм те убил още. — Гласът му стана студен като лед накрая.

Кори се показа, изглеждайки нервно, иззад ъгъла с покрита чиния в ръце. Искаше ми се да можех да говоря португалски, или испанският ми да е по-малко елементарен, за да мога да благодаря на тази жена, която се бе осмелила да разгневи вампир, просто, за да ме нагледа.

Очите й се местеха трескаво между двамата. Видях я да измерва цвета на лицето ми, влагата в очите ми. Мърморейки нещо, което не разбрах, тя остави чинията на плота.

Едуард й каза нещо рязко; никога не бях чувала да е толкова нелюбезен. Тя се обърна, за да си тръгне и въртеливото движение на дългата и пола духна миризмата на храна в лицето ми. Беше силна миризма — риба и лук. Задавих се и се наведох към мивката. Усетих ръцете на Едуард на челото си и чух успокояващият му шепот през рева в ушите ми. Ръцете му изчезнаха за секунда и чух хладилника да се затръшва. Милостиво, миризмата изчезна с този звук и ръцете на Едуард отново охлаждаха лепкавото ми лице. Свърши бързо.

Изплакнах устата си с вода от чешмата докато той галеше лицето ми отстрани.

Имаше малко колебливо побутване в утробата ми.

Всичко е наред. Ние сме наред, мислите ми се насочиха към подутината.

Едуард ме обърна, придърпвайки ме в обятията си. Положих главата си на рамото му. Ръцете ми, инстинктивно, се обвиха около стомаха ми.

Чух тихо рязко поемане на въздух и погледнах нагоре.

Жената все още беше там, колебаейки се на прага с полупротегнати ръце сякаш бе търсила начин да помогне. Очите и бяха заключени върху ръцете ми, почти изскачайки от шок. Долната й челюст висеше.

Тогава Едуард също си пое рязко въздух и внезапно се обърна с лице към жената, побутвайки ме леко зад тялото му. Ръката му бе обвита около тялото ми, сякаш ме задържаше назад.

Изведнъж, Кори му крещеше — силно, бясно, нечленоразделните й думи летяха през стаята като ножове. Тя вдигна малкия си юмрук във въздуха и направи две крачки напред, размахвайки го към него. Въпреки гнева й беше лесно да се види ужаса в очите й.

Едуард също пристъпи към нея и аз стиснах ръката му, изплашена за жената. Но тогава той прекъсна тирадата й, гласът му ме изненада, особено имайки се в предвид колко рязък беше когато тя не му крещеше. Сега беше нисък; беше умоляващ. Не само това, но и звукът беше различен, по-гърлен, напевен. Не мисля, че говореше на португалски вече.

За един момент жената го загледа в почуда и после очите й се присвиха, когато тя излая един дълъг въпрос на същия непознат език.

Гледах как лицето му стана тъжно и сериозно и той кимна веднъж. Тя направи бърза крачка назад и се прекръсти.

Той се протегна към нея, посочвайки към мен и тогава полагайки ръката си на бузата ми. Тя отговори гневно отново, размахвайки ръце обвинително към него и тогава жестикулира към него. Когато тя приключи той отново отправи молба със същия тих и напрегнат глас.

Изражението й се промени — тя го зяпна със съмнение, ясно изразено на лицето й докато той говореше, очите й многократно трепкайки към обърканото ми лице. Той спря да говори и тя изглежда обмисляше нещо. Тя погледна от мен към него и обратно и после, изглежда неволно, направи крачка напред.

Направи движение с ръцете си, изобразявайки балон, подаващ се от стомаха й. Зяпнах — легендите й за хищника — кръвопиец включваха ли това? Беше ли възможно да знае нещо за това, което растеше в мен?

Тя направи няколко умишлени крачки напред и зададе няколко кратки въпроса, на които той отговори напрегнато. Тогава той започна да задава въпроси — едно бързо препитване. Тя се поколеба и после бавно поклати глава. Когато той проговори отново, гласът му беше толкова пълен с агония, че погледнах към него с шок. Лицето му беше изкривено от болка.

В отговор на това тя закрачи бавно напред, докато не беше достатъчно близо, за да положи малката си ръка върху моята на стомаха ми. Тя изговори думите на португалски.

— Morte — въздъхна тя тихо. Тогава се обърна с превити рамене, сякаш разговорът я бе състарил и излезе от стаята.

Знаех достатъчно испански, за да разбера това.

Едуард отново бе замръзнал, вперил поглед след нея с измъчено изражение на лицето си. След няколко момента чух мотора на лодка да оживява и после да затихва в далечината.

Едуард не помръдна докато аз не се запътих към банята. Тогава ръката му хвана рамото ми.

— Къде отиваш? — Гласът му беше шепот на болка.

— Да си измия зъбите отново.

— Не се притеснявай за това, което каза тя. Това са само легенди, стари лъжи за забавление.

— Нищо не разбрах — казах му, макар да не беше напълно вярно. Сякаш можех да отпиша нещо като истина, само защото беше легенда. Живота ми беше обграден от легенди отвсякъде. И всички бяха верни.

— Опаковах четката ти. Ще ти я донеса.

Той тръгна пред мен към спалнята.

— Скоро ли тръгваме? — извиках след него.

— В момента в който свършиш.

Той изчака да му дам четката си, за да я опакова отново, крачейки тихо из стаята. Подадох му я когато приключих.

— Ще кача багажа в лодката.

— Едуард…

Той се обърна.

— Да?

Поколебах се, опитвайки се да измисля начин да си осигуря няколко секунди самота.

— Можеш ли… да опаковаш малко храна? Нали знаеш, в случай, че огладнея отново.

— Разбира се — каза той с внезапно нежен поглед. — Не се притеснявай за нищо. Наистина, ще стигнем при Карлайл само след няколко часа. Скоро ще свърши.

Кимнах, нямайки доверие на гласа си.

Той се обърна и излезе от стаята, с по един голям куфар във всяка ръка.

Завъртях се шеметно и грабнах телефона, който той беше оставил на плота. Беше нетипично за него да забравя неща — да забрави, че Густаво ще идва, да остави телефона си тук. Беше толкова стресиран, че едва беше себе си.

Намерих номера, който исках, един, на който никога не бях звъняла преди. Натиснах бутона за набиране и стиснах палци.

— Да? — отговори глас като златни звънчета.

— Розали? — прошепнах. — Бела е. Моля те. Трябва да ми помогнеш.