Зазоряване

ПРЕДГОВОР

8. В ОЧАКВАНЕ ДА ЗАПОЧНЕ ПРОКЛЕТАТА БИТКА НАЙ-СЕТНЕ

— По дяволите Пол, нямаш ли си проклет собствен дом?

Пол, изтегнал се на моя диван, гледайки някакъв тъп бейзболен мач на моя скапан телевизор, просто ми се ухили и тогава — ужасно бавно — повдигна едно парче чипс1 от плика в скута си и го напъха в устата си цяло.

— За твое добро е ти да си донесъл чипса.

Хрускане.

— Не — каза той, докато дъвчеше. — Сестра ти каза да си вземам каквото поискам.

Опитах се да накарам гласа ми да не издава, че ще възнамерявам да го ударя.

— Рейчъл тук ли е сега?

Не проработи. Той разбра в каква посока са се насочили мислите ми и набута плика зад гърба си. Плика изшумя когато той го притисна към възглавницата. Чипсът се разчупи на парчета. Ръцете на Пол се свиха в юмруци близо до лицето му като на боксьор.

— Давай, хлапе. Не ми трябва Рейчъл да ме защитава.

Изпъшках.

— Да бе. Сякаш няма да изтичаш при нея, циврейки, при първа възможност.

Той се засмя и се отпусна на дивана, сваляйки ръцете си.

— Нямам намерение да изклюкарствам каквото и да е на някое момиче. Ако успееш да ме удариш на късмет, то това би било между нас двамата. И обратното, нали така?

Беше мило от негова страна да ме подкани. Накарах тялото ми да се прегърби, сякаш съм се отказал.

— Така е.

Очите му се извиха към телевизора. Аз се изстрелях. Носът му издаде много задоволителен особен пукащ звук, когато го застигна юмрукът ми. Той се опита да ме сграбчи, но аз се измъкнах ловко преди да успее да ме хване с плика съсипан чипс в лявата ми ръка.

— Счупи ми носа, идиот такъв.

— Само между нас си е, нали Пол?

Отидох да прибера чипса. Когато се обърнах, Пол нагласяше носа си, преди да може да зарасне накриво. Кръвта вече бе спряла, изглежда нямаше източник, от който да се стича по устните и да капе от брадичката му. Той изруга, потрепвайки докато дърпаше хрущяла.

— Ужасна досада си, Джейкъб. Кълна се, бих предпочел да се мотая с Лия.

— Ауч. Уау, обзалагам се, че на Лия наистина ще й хареса това, че искаш да прекарваш време с нея. Направо ще стопли сърцето й.

— Ти ще забравиш, че съм казал това.

— Разбира се. Убеден съм, че няма да се изпусна.

— Ъгх — изръмжа той и се настани отново на дивана, изтривайки остатък от кръвта с яката на блузата си. — Бърз си, хлапе. Това ще ти призная. — Той насочи вниманието си обратно към блудкавия мач.

Постоях там за секунда и после се прокраднах в стаята си, мърморейки за отвличания от извънземни.

Преди време можех винаги да разчитам на Пол да започнем битка, горе-долу когато и да е. Тогава дори не трябваше да го удариш и лека обида щеше да свърши работа. Не беше нужно много, за да загуби контрол. Сега, разбира се, когато наистина исках един хубав ръмжащ, разкъсващ, тип изпочупи-дърветата-мач, трябваше да е мекотело.

Не беше ли достатъчно зле, че още един член на глутницата беше белязал — защото, все пак, това правеше четири от десет! Кога щеше да спре? Тъпия мит трябваше да е рядко явление, за бога! Цялото това едва ли не задължително влюбване от пръв поглед беше отвратително!

Трябваше ли да е сестра ми? Трябваше ли да е Пол? Когато Рейчъл се бе прибрала от Вашингтон в края на летния семестър — дипломирала се рано, зубърката — най-голямата ми грижа бе била да запазя тайната от нея. Не бях свикнал да прикривам нещо в собствения си дом. Караше ме да изпитвам съчувствие към деца като Ембри и Колин, чиито родители не знаеха, че са върколаци. Майката на Ембри си мислеше, че той преминава през някакъв бунтарски етап. Вечно беше наказан за постоянното си измъкване навън, но, разбира се, нямаше много, което можеше да направи по въпроса. Тя проверяваше стаята му всяка вечер и всяка нощ тя беше празна. Крещеше, а той мълчеше и после минаваха през това отново на следващия ден. Бяхме се опитали да убедим Сам да позволи на Ембри да разкрие тайната на майка си, но Ембри бе казал, че няма проблем. Тайната беше прекалено важна.

Затова се бях подготвил да запазя тайната. И тогава, два дни след като Рейчъл се бе върнала, Пол я засякъл на плажа. Бум, тряс — истинска любов! Нямаше нужда от тайни, когато си открил другата си половинка и цялата тази върколашка простотия с белязването.

Рейчъл получи цялата история. А аз получих Пол като зет някой ден. Знаех, че Били не е много щастлив относно това също. Но се справяше по-добре от мен. Разбира се, той бягаше при семейство Клиъруотър по-често тези дни. Не виждах как това е по-добро. Без присъствието на Пол, но пък доста от това на Лия. Зачудих се дали куршум в слепоочието ми ще ме убие или просто ще остави много голяма каша за чистене после.

Хвърлих се на леглото. Бях уморен, не бях спал от последното ми патрулиране, но знаех, че няма да заспя. Умът ми беше прекалено обременен. Мислите ми се блъскаха в черепа като дезориентиран рояк пчели — шумно. От време на време жилеха. Трябваше да са търтеи, не пчели. Пчелите умираха след едно ужилване. А все същите мисли ме жилеха отново и отново.

Това чакане ме подлудяваше. Бяха минали почти четири седмици. Бях очаквал, по един или друг начин, че новините вече ще са пристигнали. Бях будувал през нощите, представяйки си в каква ситуация щяха да са.

Чарли, ридаещ по телефона — Бела и съпругът й са починали в инцидент. Самолетна катастрофа? Това щеше да трудно да се инсценира. Освен ако пиявиците нямаха нищо против да убият няколко минувачи, за да го направят автентично, а и защо биха имали? Може би малък самолет. Сигурно имаха един такъв излишен.

Или убиецът щеше да се прибере сам, неуспял в опита си да я направи една от тях? Или дори не е стигнал до там. Може би я беше смазал като пликче с чипс в порива си да получи секс? Защото живота й беше по-маловажен за него от собственото му удоволствие…

Историята щеше да бъде толкова трагична — Бела починала в ужасяващ инцидент. Жертва на несполучлив обир. Задушила се е по време на вечеря. Автомобилна катастрофа, като майка ми. Толкова често срещано. Случваше се постоянно.

Щеше ли да я доведе у дома? Да я погребе тук заради Чарли? Церемония със затворен ковчег, разбира се. Ковчегът на майка ми беше закован с гвоздеи…

Можех само да се надявам, че ще се върне тук, при мен. Може би изобщо нямаше да има история. Може би Чарли щеше да се обади на баща ми да го попита дали е чувал нещо от д-р Кълън, който просто не се явил на работа един ден. Къщата ще бъде изоставена. Без отговор на телефоните на Кълън. Мистерията ще бъде уловена от второразредни новинарски програми, с подозрение за нечисти дейности…

Може би голямата бяла къща щеше да изгори до основи и всички щяха да са заклещени вътре. Разбира се, щяха да им трябват тела за това. Осем човека с грубо подобни размери. Изгорени отвъд разпознаване — отвъд помощта на зъбния картон.

Всяко от тези неща щеше да е пипкава работа — имам предвид за мен. Щеше да е трудно да ги намеря, ако не искаха да бъдат намерени. Разбира се, имах цяла вечност за търсене. Ако имаш цяла вечност, би могъл да провериш всяка сламка в купата сено, за да видиш къде е иглата.

Точно сега, нямаше да имам нищо против да разпердушиня някоя купа сено. Поне това щеше да ми даде нещо за правене. Мразех да се чувствам сякаш изпускам шанса си. Предоставяйки на кръвопийците възможността да избягат, ако това беше планът им.

Можехме да тръгнем тази вечер. Щяхме да убием всеки един от тях, когото намерехме.

Харесваше ми този план, защото познавах Едуард достатъчно добре, за да знам, че ако убиех някой от рода му, щях да получа шанса си и срещу него самия. Щеше да дойде за отмъщение. И аз щях да му го дам — нямаше да позволя на братята си да го убият като глутница. Щяхме да бъдем само аз и той. И нека по-добрият мъж победи.

Но Сам не искаше и да чуе за това. „Няма да нарушаваме договора. Нека те да го нарушат.“ И това защото нямахме доказателство, че семейство Кълън за сгрешили в нещо. Все още. Трябваше да се добави „все още“, защото всички знаехме, че е неизбежно. Бела или щеше да се върне като една от тях, или изобщо нямаше да се върне. При всеки случай, човешкият й живот бе загубен. А това означаваше, че играта започва.

В другата стая Пол ревеше като магаре. Може би беше превключил на някоя комедия. Може би рекламата беше смешна. Все тая. Лазеше ми по нервите. Обмислях да му счупя носа отново. Но не беше Пол този, с който исках да се бия. Не съвсем.

Опитах се да слушам други звуци, воят на вятъра. Не беше същото, не и през човешки уши. Имаше милиони гласове във вятъра, които не можех да чуя в това тяло. Но тези уши бяха достатъчно чувствителни. Можех да чуя отвъд дърветата, на пътя, звуците от колите, завиващи зад последния завой, където най-накрая можеше да се види плажа — съвкупността от островите, и скалите, и големият син океан, простиращ се докъдето стига погледът. Ченгетата от Ла Пуш обичаха да висят точно там. Туристите никога не забелязваха знака за ограничена скорост от другата страна на пътя.

Можех да чуя гласовете пред сувенирния магазин на плажа. Можех да чуя звънчето да дрънчи, когато вратата се отвори и затвори. Можех да чуя майката на Ембри на щанда, издавайки касова бележка. Можех да чуя прилива, блъскащ плажните камъчета. Можех да чуя пискането на децата, когато ледената вода настъпи прекалено бързо, за да могат да избягат. Можех да чуя майките да се оплакват за мокрите дрехи. И можех да чуя познат глас…

Бях се заслушал толкова съсредоточено, че внезапното избухване на магарешкия смях на Пол, почти причини падането ми от леглото.

— Разкарай се от къщата ми — изръмжах.

Знаейки, че той няма да ми обърне внимание, последвах собствения си съвет. Отворих напълно прозореца си и се измъкнах през него, за да не ми се налага да видя Пол отново. Щеше да бъде прекалено изкушаващо. Знаех, че ще го ударя отново, а Рейчъл щеше да е достатъчно бясна и без това. Щеше да види кръвта по блузата му и щеше да обвини мен моментално, без да изчака доказателства. Разбира се, щеше да е права, но все пак…

Закрачих надолу към брега с юмруци в джобовете. Никой не ми обърна внимание, когато минах през купчината пръст до Първия плаж. Това беше едно хубаво нещо, свързано с лятото — на никого не му пукаше дали не носиш нищо, освен шорти.

Последвах познатия глас, който бях чул и намерих Куил доста лесно. Беше на южния край на полумесеца, избягвайки по-голямата част от тълпата туристи. Поддържаше постоянен порой от предупреждения.

— Стой далеч от водата, Клер. Хайде. Не, недей. О! Браво, хлапе. Сериозно, искаш Емили да ми крещи ли? Няма да те доведа пак на плажа ако не… О, така ли? Недей… ъгх. О, мислиш си, че това е смешно, така ли? Хах! Кой се смее сега, а?

Държеше хихикащото се пеленаче за глезена когато стигнах при тях. Тя държеше кофичка в едната си ръка и дънките й бяха подгизнали. Той имаше огромно мокро петно отпред на блузата си.

— Залагам пет долара на малкото момиченце — казах.

— Хей, Джейк.

Клер изписка и хвърли кофата си на коленете на Куил.

— Долу, долу!

Той я постави внимателно на крака и тя се затича към мен. Обви ръцете си около крака ми.

— Чичко Джей!

— Как върви, Клер?

Тя се закиска.

— Квил е чееелия мокър шега.

— Това е очевидно. Къде е мама?

— Няма, няма, няма — изпя Клер. — Куеър ши играе ш Квил чяяяяял ден. Куеър никога няма отиде ф къшшшти. — Тя ме пусна и се затича към Куил. Той я вдигна и я метна на раменете си.

— Изглежда сякаш някой се е оказал в грешната двойка.

— Всъщност тройка — поправи ме Куил — Изпусна партито. Беше на тема „Принцеса“. Накара ме да нося корона и тогава Емили предложи да използват гримчетата й — играчка върху мен.

— Уау, наистина съжалявам, че не съм бил наоколо да видя това.

— Не се притеснявай, Емили има снимки. Всъщност изглеждам много готино.

— Такъв си наивник.

Куил вдигна рамене.

— Клер си прекара добре. Това беше идеята.

Извъртях очи. Беше трудно да си около белязани хора. Без значение в кой етап са — на път да минат под венчилото като Сам или просто бивайки малтретирани бавачки като Куил — спокойствието и сигурността, която излъчваха си беше направо предизвикваща гадене.

Клер изписка на раменете му и посочи към земята.

— Хубауо камъче, Квил! Жа мен, жа мен!

— Кое, хлапе? Червеното?

— Не чеувено!

Куил падна на колене — Клер изпищя и задърпа косата му като юздите на кон.

— Това, синьото?

— Не, не, не… — малкото момиченце изпя, радостна от новата си игра.

Странната част беше, че Куил се забавляваше също толкова, колкото и тя. Нямаше онзи вид физиономия, която повечето от майките и бащите сред туристите имаха вида кога-ще-дойде-време-за-дрямката? Никога не можеше да се види истински родител, толкова ентусиазиран да играе каквато там глупава игра отрочето му беше измислило. Бях виждал Куил да играе на „Къде е бебето?“ — цял час без да му омръзне. А дори не можех да му се подигравам за това — прекалено много му завиждах.

Макар да мислех, че е гадно, че той имаше още четиринадесет години маймунско поведение пред себе си, докато Клер стане на неговата възраст — за Куил, поне, беше хубаво, че върколаците не остаряваха. Но дори и всичкото това време не го притесняваше особено.

— Куил, някога мислел ли си за среща с момичета? — попитах.

— Хъх?

— Не, не жъуто! — извряка Клер.

— Нали знаеш. С истинско момиче. Имам предвид само за сега, нали? През вечерите ти в отпуска от задълженията на бавачка.

Куил ме зяпна, долната му челюст висеше отворена.

— Хубауо камъче! Хубауо камъче! — изврещя Клер когато той не предложи друг вариант. Тя го прасна по главата с малкото си юмруче.

— Съжалявам Клери-бери. А това лилавото?

— Не — изкиска се тя — Не уиуаво.

— Подскажи ми. Моля ти се, хлапе.

Клер го премисли.

— Желено — каза накрая тя.

Куил зяпна камъните, изучавайки ги. Той избра четири камъка в различни нюанси на зеленото и й ги предложи.

— Познах ли?

— Йей!

— Кой?

— Шииииичките!!

Тя сви ръчичките си в шепи и той изсипа малките камъчета в тях. Тя се засмя и веднага го удари по главата с тях. Той примигна драматично, изправи се на крака и закрачи към паркинга. Вероятно се притесняваше, че ще й стане студено в мокрите й дрехи. Беше по-зле от която и да е параноична, прекалено закрилнически настроена майка.

— Съжалявам, ако съм бил нахален, човече, за това с момичетата — казах.

— Не — е, няма проблем — каза Куил — Просто ме изненада, затова. Не го бях обмислял.

— Обзалагам се, че би разбрала. Нали знаеш, когато порасне. Няма да се ядоса, че си имал живот, когато тя е била в пелени.

— Не, знам. Сигурен съм, че би разбрала това.

Той не каза нищо друго.

— Но ти няма да го направиш, нали? — предположих.

— Не мога да го видя — каза той тихо. — Не мога да си го представя. Просто не… виждам никого по този начин. Не забелязвам момичетата вече, нали разбираш. Не виждам лицата им.

— Събери това с коронката и грима и може би Клер ще трябва да се тревожи за различен вид конкуренция.

Куил се засмя и ми прати въздушни целувки.

— Свободен ли си този петък, Джейкъб?

— Ще ти се — казах и направих физиономия. — Макар че, предполагам че съм.

Той се поколеба за секунда и каза:

— А ти някога мислил ли си за срещи с момичета?

Въздъхнах. Предполагам, че си го изпросих.

— Знаеш ли, Джейк, може би ти трябва да помислиш за намирането на живот.

Той не го каза като шега. Гласът му беше изпълнен със съчувствие. Това влоши нещата.

— И аз не ги виждам, Куил. Не виждам лицата им.

Куил също въздъхна. Надалеч, прекалено тихо, за да чуе някой от вълните, освен ние двамата, в гората се надигна вой.

— По дяволите, това е Сам — каза Куил. Ръцете му полетяха нагоре, за да докоснат Клер, сякаш за да се увери, че е още там. — Не знам къде е майка й!

— Ще видя какво има. Ако имаме нужда от теб, ще те известя. — Изговорих бързо думите. Излязоха слети заедно и нечленоразделни. — Хей, защо не я заведеш при семейство Клиъруотър? Сю и Били може да я наглеждат, ако трябва. Може да знаят какво става, така или иначе.

— О’кей… изчезвай, Джейк.

Изчезнах, бягайки не към черния път през буренясалата ограда, а по най-кратката линия към гората. Прескочих първата линия плавеи и си проправих път през шипките, все още бягайки. Усетих лекото сълзене в очите си, когато бодлите се врязаха в кожата ми, но ги игнорирах. Одраскването щеше да е заздравяло преди да стигна до дърветата.

Минах напряко зад магазина и се изстрелях през магистралата. Някой наду клаксона си след мен. Веднъж под прикритието на дърветата аз се затичах по-бързо с по-широк разкрач. Хората щяха да ме зяпат, ако тичах така на открито. Нормалните хора не можеха да тичат така. Понякога си мислех, че ще е забавно да се запиша в някое състезание като Олимпийските игри или нещо такова. Щеше да бъде готино да гледам израженията на атлетите, когато профучавах покрай тях. Само че бях абсолютно убеден, че тестовете, който правеха, за да се уверят, че не си на стероиди, щяха да покажат доста шантави неща в кръвта ми.

Веднага щом се оказах в дълбоката гора, непресичана от пътища или къщи аз се спрях рязко и се изхлузих от шортите ми. С бързи, упражнявани движения, ги навих и ги завързах към кожената връв на глезена ми. Докато все още я завързвах, започнах да се преобразявам. Огънят затрепери по гръбнака ми, предизвиквайки спазми на ръцете и краката ми. Отне само секунда. Жегата нахлу в мен и усетих лекия трепет, който ме превръщаше в нещо друго. Тупнах с тежките си лапи на покритата с бурени земя и протегнах гърба си с едно дълго движение.

Преобразяването беше много лесно когато бях концентриран така. Вече нямах проблеми с темперамента си. Освен когато ми пречеше. За половин секунда си спомних онзи ужасен момент на онова жалко подобие на сватба. Бях толкова полудял от гняв, че не можех да накарам тялото си да работи както трябва. Бях заклещен, треперещ и горящ, неспособен да се преобразя и да убия чудовището само на няколко метра от мен. Бе било толкова объркващо. Умирах да го убия. Изплашен да не нараня нея. Приятелите ми на пътя ми. И тогава, когато най-накрая успях да приема формата, която исках, заповедта на водача ми. Едикта на Алфата. Ако бяха само Ембри и Куил онази нощ, без Сам… щях ли да бъда способен да убия убиеца тогава?

Мразех, когато Сам налагаше закона така. Мразех чувството, че нямам избор. Че трябва да се подчинявам. И тогава осъзнах, че имам публика. Не бях сам в мислите си.

„Толкова самовглъбен през цялото време“ — помисли си Лия.

„Да, без лицемерие, Лия“ — отговорих на мислите й.

„Стига, момчета“ — каза ни Сам.

Настана мълчание и усетих как Лия трепна при думата „момчета“. Докачлива, както винаги.

Сам се престори, че не забелязва.

— Къде са Куил и Джаред?

— Куил взе Клер. Ще я води при семейство Клиъруотър.

— Хубаво. Сю ще се погрижи за нея.

„Джаред щеше да ходи при Ким.“ — помисли си Ембри. „Има шанс да не те е чул.“

Чу се ниско проръмжаване сред глутницата. Аз изстенах с тях. Когато Джаред се появеше нямаше съмнение, че все още щеше да си мисли за Ким. А никой не искаше да види с какво се занимаваха сега. Сам седна на задните си лапи и още един вой разкъса тишината. Беше сигнал и заповед в едно.

Глутницата се беше събрала на няколко мили източно от моята позиция. Запрепусках към гъстата гора към тях. Лия, Ембри и Пол също се приближаваха. Лия беше близо — скоро можех да чуя лапите й недалече в гората. Продължихме в паралелни линии, избирайки да не тичаме заедно.

— Ами няма да го чакаме цял ден. Ще трябва да ни настигне по-късно.

— К’во има, шефе? — поиска да знае Пол.

— Трябва да поговорим. Нещо се е случило.

Почувствах мислите на Сам да просветват през мен — и не само тези на Сам, но и тези на Сет, и на Колин, и на Брейди. Колин и Брейди — новите хлапета — бяха патрулирали със Сам днес, така че трябваше да знаят, каквото знаеше той. Не знаех защо Сет вече е тук и е наясно. Не беше негов ред.

— Сет, кажи им какво си чул.

Ускорих, исках да съм там. Чух Лия също да ускорява. Мразеше да я надбягват. Да бъде най-бързата беше единственото нещо, в което беше ненадмината.

— Надмини това, идиот такъв — изсъска тя и тогава наистина включи на скорост. Зарових ноктите си в почвата и се изстрелях напред.

Сам не изглеждаше в настроение да търпи обикновените ни глупости.

— Джейк, Лия, престанете.

Нито един от нас не забави. Сам изръмжа, но заряза темата.

— Сет?

— Чарли звъня наоколо, докато не намери Били у нас.

— Да, говорих с него — добави Пол.

Усетих спазъм да преминава през мен, когато чух Сет да споменава името на Чарли. Това беше. Чакането беше приключило. Затичах се по-бързо, насилвайки се да дишам, макар дробовете ми изведнъж да се бяха сковали. Коя история щеше да е?

— И така, той е напълно превъртял. Предполагам, че Едуард и Бела са се прибрали миналата седмица и…

Гърдите ми се отпуснаха. Беше жива. Или не беше мъртво мъртва, поне.

Не бях осъзнал каква разлика ще има за мен. Бях си мислел, че е мъртва цялото това време и виждах само това сега. Виждах, че така и не повярвах, че ще я върне жива. Не трябваше да има значение, защото знаех какво ще стане след това.

— Да, братле, а ето и лошите новини. Чарли е говорил с нея, каза, че звучала зле. Казала му, че е болна. Карлайл взел телефона и казал на Чарли, че Бела хванала някаква рядка болест от Южна Америка. Казал му, че била под карантина. Чарли откачил, защото дори и на него не му било позволено да я вижда. Казал, че не му пука дали ще се разболее, но Карлайл не склонил. Без посетители. Казал на Чарли, че е доста сериозно, но че прави всичко възможно. Чарли се е самобичувал с това от дни, но чак сега е звъннал на Били. Той каза, че е звучала по-зле днес.

Умствената тишина, която оставиха думите на Сет, беше изключителна. Всички разбрахме.

Значи щеше да умре от тази болест, доколкото Чарли щеше да бъде осведомен. Щяха ли да му позволят да види трупа? Бледото, съвършено неподвижно, недишащо тяло? Нямаше да му позволят да докосне студената й кожа — можеше да забележи колко е твърда. Щеше да се наложи да изчакат, докато тя може да се сдържа да не убие Чарли и останалите оплакващи. Колко щеше да отнеме това? Щяха ли да я погребат? Щеше ли сама да се изрови или кръвопийците щяха да дойдат за нея?

Другите слушаха спекулациите ми в мълчание. Обмислях това много повече, отколкото който и да е от тях.

Лия и аз навлязохме в сечището почти едновременно. Тя, обаче, беше сигурна, че носът й ни е довел. Тя седна на задни лапи до брат си когато аз отидох в тръс, за да застана от дясната страна на Сам. Пол се смести и освободи мястото ми.

„Пак те победих“ — помисли си Лия, но аз едва я чух.

Зачудих се защо аз съм единственият на крака. Козината ми се беше изправила на раменете ми, настръхнала заради нетърпението.

„Ами какво чакаме?“ — попитах.

Никой не каза нищо, но усетих чувството им на колебание.

— О, хайде де! Договорът е нарушен!

— Нямаме доказателство — може би наистина е болна…

— О, МОЛЯ ВИ СЕ!

„О’кей, косвените доказателства са доста убедителни. И все пак… Джейкъб“ — Мисълта на Сам беше бавна, колеблива. — „Сигурен ли си, че това искаш? Наистина ли е правилното нещо? Всички знаем какво искаше тя.“

„В договора няма клауза за избор на жертвите, Сам!“

„Наистина ли е жертва? Би ли я определил по този начин?“

„Да!“

„Джейк“ — помисли си Сет — „те не са ни врагове.“

„Млъквай, хлапе! Само защото ти имаш някакво извратено героизирано боготворене към онзи кръвопиец, не променя закона. Те са наши врагове. Те са на наша територия. Ще ги избием. Не ми пука дали ти е било весело да се биеш рамо до рамо с Едуард Кълън някога си.“

„И какво ще правиш, когато Бела се бие заедно с тях, Джейкъб? А?“ — поиска да знае Сет.

„Тя няма да е Бела вече.“

„Ти ли ще я убиеш?“

Не можех да спра потреперването.

„Не, няма. И тогава какво? Ще накараш някой от нас да го направи? И ще имаш зъб на този, който го е направил, завинаги?“

„Не бих…“

„Разбира се, че не би. Не си готов за тази битка, Джейкъб.“

Инстинктът надделя и аз се наведох напред, ръмжейки към възлестия песъчлив вълк срещу мен в кръга.

„Джейкъб!“ — призова към внимание Сам.

„Сет, млъкни за секунда.“

Сет кимна с голямата си глава.

„По дяволите, какво пропуснах?“ — помисли си Куил. Той тичаше към събирането с пълна скорост. „Чух за обаждането на Чарли…“

„Приготвяме се да тръгваме“ — казах му — „Защо не наминеш през Ким и не извлечеш Джаред със зъби? Ще ни трябват всички.“

„Ела направо тук, Куил“ — нареди Сам. „Още нищо не сме решили.“

Изръмжах.

„Джейкъб, трябва да мисля за това кое е по-добре за глутницата. Трябва да избирам това, което защитава всички ви най-добре. Времената са се променили, откакто предците ни са направили договора. Аз… ами, не вярвам наистина, че семейство Кълън представляват опасност за нас. А и знаем, че няма да са тук още дълго. Със сигурност, след като са си изпели песента, ще си отидат. Живота ни ще се завърне към нормалното.“

„Нормално?“

„Ако ги предизвикаме, Джейкъб, те ще се защитават добре.“

„Страх ли те е?“

„Наистина ли си готов да загубиш брат?“ — Той спря. „Или сестра?“ — добави той като съпътстваща мисъл.

„Не ме е страх да умра.“

„Знам това, Джейкъб. Точно поради тази причина оспорвам преценката ти за това.“

Загледах се в черните му очи.

„Възнамеряваш ли да уважиш договора на бащите ни или не?“

„Уважавам глутницата си. Правя каквото е по-добре за нея.“

„Страхливец.“

Чертите му се напрегнаха, оголи зъбите си.

„Достатъчно, Джейкъб. Отхвърля се предложението ти.“ — Умственият глас на Сам се промени, прие онзи странен двоен тембър, на който не можехме да не се подчиним. Гласът на Алфата. Той срещна взора на всеки един вълк в кръга.

„Глутницата няма да атакува семейство Кълън без провокация. Духът на примирието остава. Те не представляват опасност за хората ни, нито пък за хората във Форкс. Бела Суон направи съзнателен избор и ние няма да наказваме бившите си съюзници за този избор.“

„Така, така“ — помисли си ентусиазирано Сет.

„Мисля, че ти казах да млъкнеш, Сет.“

„Опа. Извинявай Сам.“

„Джейкъб, къде си мислиш, че отиваш?“

Напуснах кръга, движейки се на запад, за да мога да му обърна гръб.

„Отивам да кажа «Довиждане» на баща си. Очевидно нямаше смисъл да оставам толкова дълго.“

„О, Джейк… не прави това отново!“

„Млъкни, Сет.“ — няколко гласа си помислиха наведнъж.

„Не искаме да си тръгваш“ — каза ми Сам, мисълта му по-мека от преди.

„Ами принуди ме да остана, Сам. Отнеми волята ми. Направи ме роб.“

„Знаеш, че няма да направя това.“

„Тогава няма за какво да остана.“

Избягах от тях, опитвайки се да не мисля за това, което следва. Вместо това се концентрирах върху спомените си за дългите вълчи месеци и оставяне на човечността да се изцеди от мен дотолкова, че бях повече животно, отколкото човек. Живеейки за мига, ядейки, когато съм гладен, спейки, когато съм уморен, пиейки, когато съм жаден и тичайки — тичайки просто заради тичането. Простички желания, простички отговори на тези желания. Болката идваше в лесни за справяне форми. Болката от глада. Болката от студения лед под лапите. Болката от впиващи се нокти, когато вечерята ставаше борбена. Всяка болка имаше прост отговор, ясно действие, което да я прекрати. Не като да бъдеш човек.

И все пак, веднага щом бях в разстояние на едно тичане от къщата ми, се преобразих в човешката си форма. Исках да мога да мисля на спокойствие. Отвързах шортите си и ги нахлузих, вече тичайки към къщата.

Бях го направил. Бях скрил какво си мисля и сега беше прекалено късно за Сам да ме спре. Не можеше да ме чуе сега.

Сам бе отсъдил много ясно. Глутницата нямаше да атакува семейство Кълън. Добре.

Обаче нищо не беше споменал за самотното действие на един индивид.

Нем, глутницата нямаше да атакува никого днес.

Но аз щях.

9. АДСКИ СИГУРЕН, ЧЕ НЕ ВИДЯХ ТОВА ДА ИДВА

Не планирах наистина да кажа довиждане на баща си.

Все пак едно обаждане до Сам беше необходимо, за да приключи всичко. Щяха да ме пресрещнат и да ме върнат. Може би да се опитат да ме ядосат, или дори да ме наранят — някак си да ме принудят да се преобразя, така че Сам да може да създаде нов закон.

Но Били ме очакваше, знаейки, че един вид няма да съм на себе си. Беше на двора, седейки в инвалидната си количка, очите му право към точката, откъдето се появих през дърветата. Видях го да преценя посоката ми на движение — насочена направо край къщата, към домашно направения ми гараж.

— Имаш ли минутка, Джейк?

Намалих, за да спра. Погледнах към него, а после към гаража.

— Хайде де, дете. Поне ми помогни да вляза.

Стиснах зъби, но реших, че бе по-вероятно да предизвика проблем със Сам, ако не го лъжех за няколко минути.

— Откога се нуждаеш от помощ, старче?

Той се засмя недоволно.

— Ръцете ми са уморени. Бутах се по целия път от Сю до тук.

— На надолнище е. Спускал си се по целия път.

Избутах количката му нагоре по малката рампа, която бях направил за него, и го насочих към всекидневната.

— Хвана ме. Мисля, че достигнах до 30 километра в час. Беше чудесно.

— Ще го разбиеш този стол, да знаеш. И тогава ще се влачиш наоколо на лакти.

— Никакъв шанс. Ще е твоя задача да ме придвижваш.

— Няма да ходиш на много места.

Били постави ръцете си на колелата и се насочи към хладилника.

— Останала ли е някаква храна?

— Хвана ме. Пол беше цял ден тук, така че много вероятно не.

Били въздъхна.

— Трябва да започнем да крием продуктите, ако ще избягваме гладуването.

— Кажи на Рейчъл да отиде в дома му.

Шеговитият глас на Били изчезна и очите му се разнежиха.

— Тя е вкъщи само за няколко седмици. За първи път от толкова много време. Трудно е — момичетата бяха по-големи, когато майка ти почина. Имат повече проблеми в стоенето в тази къща.

— Знам.

Ребека не си бе идвала вкъщи откакто се омъжи, въпреки че имаше добро извинение. Самолетните билети от Хавай бяха доста скъпи. Щатът Вашингтон беше достатъчно наблизо, за да не може Рейчъл да има същата защита. Караше курсове направо през летните семестри, работейки двойни смени през почивните дни в някои кафенета в колежа. Ако не беше Пол, вероятно отново щеше да си тръгне бързо. Може би затова Били нямаше да го изрита.

— Е, отивам да поработя върху някои неща… — загледах се в задната врата.

— Почакай, Джейк. Няма ли да ми кажеш какво стана? Трябва ли да се обаждам на Сам, за да разбера?

Застанах с гръб към него, криейки лицето си.

— Нищо не се случи. Сам го определя като нещо второстепенно. Предполагам, че сега сме просто една купчина любители на пиявици.

— Джейк…

— Не искам да говоря за това.

— Отново ли си тръгваш, сине?

Стаята бе тиха, колкото да измисля какво да кажа.

— Рейчъл може да си вземе стаята обратно. Знам, че мрази надуваемите дюшеци.

— Тя по-скоро ще предпочете да спи на пода, отколкото да те изгуби. Както и аз.

Изсумтях.

— Джейк, моля те. Ако се нуждаеш от… почивка. Вземи. Но не отново за толкова дълго. Върни се.

— Може би. Може би сватбите ще са ми професия. Да направя сватбения накит на Сам, после на Рейчъл. Въпреки че Джаред и Ким може да са първи. Навярно трябва да имам костюм или нещо такова.

— Джейк, погледни ме.

Обърнах се бавно.

— Какво?

За дълъг момент той се взираше в очите ми.

— Къде отиваш?

— Всъщност нямам определено място предвид.

Той извъртя глава и очите му се свиха.

— Нямаш ли?

Вгледахме се един в друг. Секундите течаха.

— Джейкъб — каза той с обтегнат глас. — Джейкъб, недей. Не си заслужава.

— Не знам за какво говориш.

— Остави Бела и Кълънови на мира. Сам е прав.

Вторачих се в него за секунда, а после прекосих стаята с големи крачки, грабнах телефона и откачих кабела от кутията и от превключвателя. Навих сивия шнур на дланта си.

— Довиждане, татко.

— Джейк, почакай… — повика той след мен, но аз вече бях навън, тичайки.

Моторът не беше толкова бърз, колкото тичането, но пък по-дискретен. Чудех се колко ли ще му отнеме на Били да изтика количката си надолу до магазина, а после до телефона, за да набере някой, който може да предаде съобщение на Сам. Можех да се обзаложа, че Сам все още бе във вълчата си форма. Проблемът щеше да бъде, ако Пол се върне вкъщи рано. Той би могъл за секунда да се преобрази и да каже на Сам какво правех…

Нямаше да се безпокоя за това. Щях да карам толкова бързо, колкото можех, а ако все пак ме хванеха, щях да се справя с това, когато се наложеше.

Запалих мотора, а след това тръгнах с пълна скорост надолу по калния път. Не погледнах зад себе си, когато отминах къщата.

Магистралата беше оживена от движението на туристите; придвижвах се между колите, спечелвайки си куп крясъци и няколко средни пръста. Взех завоя на сто и първа със седемдесет километра в час, без да си правя труда да се огледам. Наложи се за момент да карам по граничната линия, за да избегна опасността да бъда смачкан от един миниван. Не че щеше да ме убие, но би ме забавил. Счупените кости — поне големите — отнемаха дни, за да се оправят напълно, както добре знаех.

Пътят малко се разчисти и увеличих до осемдесет. Не докоснах спирачката докато не бях наблизо до тесния път, за да преценя, че вече бях извън опасност. Сам не би дошъл толкова надалеч, за да ме спре. Беше прекалено късно.

До този момент — когато бях сигурен, че съм успял — не бях започвал да мисля за това какво точно щях да направя. Намалих до двадесет, взимайки завоя през дърветата по-бавно от необходимото.

Знаех, че ще ме чуят да идвам, с мотор или без, така че изненадата бе невъзможна. Нямаше начин да прикрия намеренията си. Едуард щеше да чуе плана ми веднага щом бях достатъчно близо. Може би вече можеше. Но мислех, че това все още ще сработи, защото егото му бе на моя страна. Той щеше да иска сам да се бие с мен.

Така че, просто щях да вляза, самият аз да видя ужасното доказателство на Сам, а след това да предизвикам Едуард на дуел.

Изсумтях. Вероятно на паразита сценичното изкуство в това щеше да му достави голямо удоволствие.

Когато свършех с него, щях да хвана толкова от останалите, колкото успеех, преди те да ме хванат. Хъх — чудех се дали Сам щеше да сметне смъртта ми за провокация. Сигурно щеше да каже че съм си получил заслуженото. Не би искал да обиди вечните си най-добри приятели кръвопийци.

Пътят се проправи към поляната и миризмата ме удари като изгнил домат върху лицето. Ъх. Смърдящи вампири. Коремът ми започна да се свива. Трудно щях да издържа вонята по този начин — не — разградена от аромата на хора, както бе била другите пъти, когато бях идвал тук — въпреки че не бе толкова лошо миришеща колкото през вълчия ми нос.

Не бях сигурен какво да очаквам, но нямаше признаци на живот около голямата, бяла гробница. Разбира се, че знаеха, че съм тук.

Спрях двигателя и се заслушах в тишината. Сега можех да чуя напрегнатите, гневни шепоти точно от другата страна на широките двойни врати. Някой беше вкъщи. Чух името си и се усмихнах, щастлив от мисълта, че им причинявах малко стрес.

Поех една голяма глътка въздух — вътре щеше да е още по-зле — и взех стъпалата на верандата на един скок.

Вратата се отвори преди юмрукът ми да я докосне и докторът застана на нея, очите му печални.

— Здравей, Джейкъб — каза той, по-спокойно отколкото очаквах. — Как си?

Поех дълбоко въздух през устата си. Вонята, която се изливаше през вратата бе съкрушителна.

Бях разочарован, че Карлайл бе този, който отвори. Предпочитах Едуард да излезе през вратата с оголени зъби. Карлайл беше толкова… просто човек, или нещо подобно. Може би беше заради посещенията вкъщи, които правеше миналата пролет, когато бях потрошен. Но да го гледам в лицето и да знам, че бих го убил, ако можех, ме караше да се чувствам неудобно.

— Чух, че Бела се е върнала жива — казах аз.

— Ъ, Джейкъб, сега наистина не е най-подходящият момент.

На доктора изглежда също му беше неудобно, но не по начина, който очаквах.

— Не можем ли да направим това по-късно?

Ококорих се втрещен. Да не би да ме молеше да отложа смъртта за по-подходящо време?

И тогава чух гласа на Бела, дрезгав и остър, и не можех да мисля за нищо друго.

— Защо не? — попита тя някого. — И от Джейкъб ли пазим тайни? Какъв е смисълът?

Гласът й не беше каквото очаквах. Опитах се да си спомня гласа на младите вампири, с които се бяхме били през пролетта, но всичко, което помнех бе ръмжене. Може би онези новосъздадени, все пак не бяха имали острия, звънтящ тон на по-старите. Може би всички нови вампири звучаха пресипнали.

— Влез, моля те, Джейкъб — каза Бела по-силно, с дрезгав глас.

Очите на Карлайл се присвиха.

Чудех се дали Бела бе жадна. Моите очи също се свиха.

— Извини ме — казах на доктора, когато пристъпих към него. Беше трудно — беше против всичките ми инстинкти да обърна гръб на един от тях. Все пак не бе невъзможно. Ако имаше такова нещо като безопасен вампир, то това беше необичайно благородният водач.

Щях да стоя настрани от Карлайл, когато битката започнеше. Имаше достатъчно за убиване от тях, като изключа него.

Влязох странично в къщата, държейки гърба си към стената. Очите ми кръстосаха стаята — беше непозната. Последният път, когато бях тук, тя беше подготвена за парти. Сега всичко беше светло и бледо. Включително и шестте вампира стоящи до белия диван.

Те всички бяха тук, всички заедно, но не това ме смрази, когато се задържах на краката си, а челюстта ми падна до земята.

Беше Едуард с изражението върху лицето му.

Бях го виждал гневен, бях го виждал и арогантен, и веднъж го видях да страда. Но това, това бе далеч от агонията. Очите му бяха луди. Не вдигна поглед, за да ме погледне. Взираше се надолу към дивана до него, с изражение сякаш някой го бе подпалил.

Дори не можех да изпитам удоволствие от страданието му. Можех да се сетя само за едно нещо, което би го накрало да изглежда така, и проследих погледа му.

Видях я в същия момент, в който улових аромата й.

Топлата и ясна човешка миризма.

Бела бе наполовина скрита от облегалките, свита като ембрион, ръцете й обвити около коленете й. За секунда не можех да видя нищо, освен това, че тя все още бе тази Бела, която обичах, кожата й все още с нежен и блед прасковен цвят, очите й все още със същият шоколадово-кафяв цвят. Сърцето ми се разтуптя като странен и може би счупен брояч, и се зачудих дали това бе просто някакъв сън, от който щях да се събудя.

Тогава наистина я видях.

Имаше дълбоки тъмни кръгове под очите си, които изпъкваха, защото цялото й лице беше изпито. Беше ли по-слаба? Кожата й изглеждаше обтегната, сякаш скулите й можеха да излязат направо през нея. По-голямата част от тъмната й коса бе дръпната назад от лицето й в развален кок, но няколко кичура бяха слабо залепнали за челото и врата й с блясъка от пот, която покриваше кожата й. Имаше нещо в пръстите и китките й, което изглеждаше толкова крехко, но плашещо.

Тя беше болна. Много болна.

Не бе лъжа. Това, което Чарли бе казал на Били, не беше измислица. Докато се взирах с ококорени очи, кожата й стана леко зеленикава.

Русата кръвопийца — нахаканата, Розали — се наведе над нея, пречейки на изгледа ми, свивайки се по странен и покровителски начин.

Това беше безсмислено. Знаех какво чувстваше Бела към почти всичко — мислите й бяха толкова прозиращи, сякаш бяха отпечатани на челото й. Така че не бе нужно да ми казва всяка подробност от дадена ситуация, за да схвана. Знаех, че Бела не харесва Розали. Бях го виждал в движението на устните й, когато говореше за нея. Не просто не я харесваше. Страхуваше се от Розали. Или се бе страхувала.

Сега, когато Бела погледна бегло нагоре към нея, страхът явно бе изчезнал. Изражението й беше… извинително, или нещо такова. Тогава Розали грабна една купа от пода и я задържа под брадичката на Бела точно навреме, когато Бела повърна шумно в нея.

Едуард падна на колене до Бела — очите му изпълнени с мъка — а Розали вдигна ръка, предупреждавайки го да стои назад.

Нищо от това нямаше смисъл.

Когато вече можеше да вдигне главата си, Бела се усмихна слабо, един вид засрамена.

— Извинявай за това — прошепна ми тя.

Едуард изстена наистина тихо. Главата му падна на коленете на Бела. Тя постави ръката си върху бузата му. Сякаш тя утешаваше него.

Не осъзнах, че краката ми ме бяха отнесли напред, преди Розали да ми изсъска, появявайки се внезапно между мен и дивана. Беше като човек на телевизионен екран. Не ме интересуваше, че е там. Не изглеждаше реална.

— Роуз, недей — прошепна Бела. — Добре съм.

Блондинката се мръдна от пътя ми, въпреки че можех да кажа, че не й бе приятно да го стори. Мръщейки се, тя се сви до главата на Бела, напрегната да скочи. Беше неочаквано лесна за игнориране. Повече, отколкото някога можех да си представя.

— Бела, какво не е наред? — прошепнах аз. Немислейки за това установих, че също съм на колене, накланяйки се към дивана, от другата страна на… съпруга й. Той изглежда не ме забеляза, а аз му хвърлих бегъл поглед. Протегнах се към свободната й ръка, вземайки я в своите. Кожата й беше ледена.

— Добре ли си?

Беше глупав въпрос. Тя не отговори.

— Толкова се радвам, че дойде да ме видиш, Джейкъб — каза тя.

Макар и да знаех, че Едуард не можеше да чуе мислите й, изглежда долови някакво значение, което аз не чух. Погледна отново към завивката, която я покриваше и тя погали бузата му.

— Какво има, Бела? — настоях аз, обвивайки ръцете си около студените й, тънки пръсти.

Вместо да ми отговори тя хвърли поглед през стаята сякаш търсеше нещо, с молба и предупреждение в погледа си. Шест чифта притеснени жълти очи се вгледаха обратно в нея. Най-накрая, тя се обърна към Розали.

— Помогни ми да стана, Роуз? — помоли тя.

Устните на Розали се свиха над зъбите й и тя ме погледна свирепо, сякаш искаше да разкъса гърлото ми. Бях сигурен, че точно това би искала.

— Моля те, Роуз.

Блондинката направи физиономия, но се наведе отново към нея, до Едуард, който не помръдна нито сантиметър. Тя постави ръцете си внимателно зад рамената на Бела.

— Не — прошепнах аз. — Не ставай…

Изглеждаше толкова слаба.

— Отговарям на въпроса ти — каза рязко тя, звучейки със същия начин, по който ми говореше обикновено.

Розали издърпа Бела от дивана. Едуард остана там, където беше, като се наведе напред, докато лицето му не се зарови във възглавниците. Покривалото падна на земята в краката на Бела.

Тялото й бе издуто по странен, болезнен начин. Изпъваше се по избледнелия сив пуловер, който беше много голям за раменете и ръцете й. Останалата част от нея изглеждаше по-слаба, сякаш голямата подутина бе пораснала от това, което бе изсмукала от нея. Отне ми секунда да осъзная коя беше деформираната част — не разбрах, преди тя да обвие ръце нежно около подутия си корем, една отгоре и една отдолу. Сякаш го прегръщаше.

Тогава го видях, но все още не можех да го повярвам. Бях я видял едва преди месец. И нямаше начин тя да е бременна. Не толкова бременна.

Но очевидно беше.

Не исках да виждам това, не исках да мисля за това. Не исках да си го представям вътре в нея. Не исках да зная, че това, което толкова много мразех, се е вкоренило в тялото, което обичах. Стомахът ми се преобърна и трябваше да преглътна всичко обратно.

Но беше по-лошо от това, много по-лошо. Унищоженото й тяло, костите й изпъкнали под кожата на лицето й. Можех само да предполагам, че тя изглежда така — толкова бременна, толкова болна — защото каквото и да беше в нея отнемаше живота й, за да подхранва неговия собствен…

Защото беше чудовище. Точно като баща си.

Винаги съм знаел, че той ще я убие.

Главата му се вдигна рязко когато чу думите в моята. В същият момент двамата бяхме на коленете си, а после той бе на крака, извисявайки се над мен. Очите му бяха абсолютно черни, кръговете под тях — тъмно морави.

— Отвън, Джейкъб — изръмжа той.

Аз също бях на крака. Сега гледах надолу към него. Ето затова бях тук.

— Нека го направим — съгласих се аз.

Огромният, Емет, дойде напред от другата страна на Едуард, с този, който изглеждаше гладен, Джаспър, точно зад него. Наистина не ме интересуваше. Може би глутницата ми щеше да почисти парченцата, когато тези ме довършеха. А може би не. Нямаше значение.

За миниатюрна част от секундата очите ми погледнаха към двете стоящи отзад. Есме и Алис. Малки и разсейващи женски. Е, бях сигурен, че останалите щяха да ме убият преди да имам каквото и да било с тях. Не исках да убивам момичета. Дори и да бяха вампирки.

Въпреки че можех да направя изключение за онази блондинка.

— Не — изпъшка Бела и залитна напред, загубила баланс, за да се вкопчи в ръцете на Едуард. Розали мръдна с нея, сякаш имаше верига, закопчала ги една за друга.

— Просто трябва да поговоря с него, Бела — каза Едуард с тих глас, говорейки само на нея. Той се протегна да докосне лицето й, да го погали. Това накара стаята да причернее пред очите ми, виждах огън — това, след всичко, което й беше причинил, все още му беше позволено да я докосва по този начин.

— Не се напрягай — продължи той, умолявайки я. — Моля те, почини си. И двамата ще се върнем само след няколко минути.

Тя се вгледа в лицето му, разчитайки го внимателно. После кимна и се наведе към дивана. Розали й помогна да спусне гърба си обратно върху възглавниците. Бела се загледа в мен, опитвайки се да задържи погледа ми.

— Дръж се прилично — настоя тя. — А после се върни.

Не отговорих. Днес не давах никакви обещания. Погледнах встрани, а после последвах Едуард навън през входната врата.

Един случаен, нелогичен глас в главата ми отбеляза, че това да го отделя от останалата част от клана не беше толкова трудно, нали?

Той продължи да върви, като не се обърна нито веднъж, за да види дали нямаше да скоча към незащитения му гръб. Предположих, че нямаше нужда да проверява. Щеше да разбере, когато реша да атакувам. Което означаваше, че трябваше да взема това решение много бързо.

— Все още не съм готов да ме убиеш, Джейкъб Блек — прошепна той, докато крачеше бързо надалеч от къщата. — Ще трябва да имаш малко търпение.

Сякаш ми пукаше за програмата му. Изръмжах тихо.

— Търпението не е моята специалност.

Той продължи да върви, може би няколкостотин метра надолу по пътя далеч от къщата, заедно с мен по петите му. Целият бях напрегнат, пръстите ми трепереха. На ръба, готов в очакване.

Той спря без предупреждение и се завъртя, за да застане в лице с мен. Изражението му отново ме смрази.

За секунда аз бях просто хлапе — хлапе, което през целия си живот бе живяло в същото малко градче. Просто дете. Защото знаех, че ще трябва да изживея още много, да изстрадам още много, за да мога някога да разбера пламтящата агония в очите на Едуард.

Вдигна ръка сякаш за да изтрие пот от челото си, но пръстите преминаха по лицето му, сякаш щяха веднага да раздерат гранитената му кожа. Черните му очи горяха в очертанията си, замъглени или виждащи неща, които не бяха там. Устата му се отвори, сякаш щеше да извика, но нищо не излезе.

Това беше лицето, което човек би имал, ако гореше в огъня.

За момент не можех да проговоря. Беше прекалено реално, това лице — бях видял сянка от него в къщата, бях го видял в нейните и в неговите очи, но това го направи окончателно. Последният гвоздей в ковчега й.

— То я убива, нали? Тя умира.

И знаех, че когато го казах, лицето ми бе подобно на неговото. По-нетактично, по-различно, защото все още бях в шок. Все още не го разбирах — случваше се прекалено бързо. Той бе имал време да стигне до това положение. И различно, защото в съзнанието си аз вече я бях изгубил много пъти по много начини. И различно, защото тя никога не е била наистина моя, за да я изгубя.

Различно също така, защото вината не беше моя.

— Моя е — прошепна Едуард и коленете му се предадоха. Той рухна пред мен, уязвим, най-лесната мишена, която някой може да си представи.

Но се чувствах студен като сняг — нямаше огън в мен.

— Да — изстена той в калта, сякаш се изповядваше на земята. — Да, то я убива.

Покрусената му безпомощност ме ядосваше. Исках бой, не екзекуция. Къде беше самодоволното му превъзходство сега?

— И защо Карлайл не е направил нищо? — изръмжах аз. — Той е лекар, нали? Извадете го от нея.

Той вдигна поглед и ми отговори с уморен глас. Сякаш обясняваше това на някой от детската градина за десети път.

— Тя няма да ни позволи.

Отне минута думите да проникнат в съзнанието ми. Боже, тя бе толкова предвидима. Разбира се, да умре за изчадието на чудовището. Беше толкова в стила на Бела.

— Познаваш я добре — прошепна той. — Колко бързо виждаш… аз не видях. Не навреме. Тя не ми говореше по пътя към вкъщи, не действително. Помислих си, че е уплашена — това би било естествено. Мислех, че ми е ядосана, задето съм я подложил на това, за това, че съм застрашил живота й. Отново. Изобщо не си и представях какво си мислеше, какво решение вземаше. Не и преди семейството ми да ни посрещне на летището и тя побягна право в ръцете на Розали. На Розали! И тогава чух какво си мислеше Розали. Не разбрах преди да го чуя. И все пак ти разбра след една секунда.

Той въздъхна наполовина и наполовина изстена.

— Върни назад само за секунда. Тя няма да ви позволи?

Сарказмът бе като киселина върху езика ми.

— Забелязвали ли сте, че тя е силна, колкото едно нормално, петдесеткилограмово човешко момиче? Колко глупави сте вие, вампирите? Притиснете я и я упоите.

— Исках — прошепна той. — Карлайл щеше да…

Какво, прекалено благородни ли бяха?

— Не. Не благородни. Бодигардът й усложни нещата.

Оу. Историята му преди нямаше голям смисъл, но сега вече бе различно. Значи с това се бе заела блондинката. Какво печелеше тя от това все пак? Кралицата на красотата искаше ли Бела да умре толкова болезнено?

— Може би — каза той. — Розали не гледа на това точно по този начин.

— Значи първо блондинката. Вашият вид може да съединява частите си заедно, нали? Направете я на пъзел и се погрижете за Бела.

— Емет и Есме я подкрепят. Емет никога не би ни позволил, а Карлайл не би ми помогнал, след като Есме е против това.

Той замлъкна, гласът му изчезна.

— Трябваше да оставиш Бела с мен.

— Да.

Все пак беше малко късно за това. Може би трябваше да помисли за всичко това, преди да издуе корема й с изсмукващото живота чудовище.

Той погледна нагоре от своя собствен ад и можех да видя, че е съгласен с мен.

— Не знаехме — каза той, думите така тихи, като полъх. — Никога не съм си и представял. Никога преди не е имало нещо като мен и Бела. Как можеше да знаем, че хората са способни да заченат дете с един от нас.

— Защото се очаква човекът да бъде разкъсан на парчета по време на процеса?

— Да — съгласи се той с напрегнат шепот. — Те са там навън, садистичните духове, демоните. Те съществуват. Но прелъстяването е просто въведение към пиршеството. Никой не оцелява.

Той поклати глава сякаш идеята го отвращаваше. Сякаш той беше по-различен.

— Не знаех, че има специфично име за това, което си — казах злобно.

Вгледа се към мен с лице, което изглеждаше на хиляди години.

— Дори ти, Джейкъб Блек, не можеш да ме мразиш толкова, колкото се мразя самият аз.

Грешно, помислих си аз, прекалено разярен, за да говоря.

— Това да ме убиеш сега не я спасява — каза тихо той.

— И кое я спасява?

— Джейкъб, трябва да направиш нещо за мен.

— Само в ада, паразит!

Той продължи да се взира в мен с онези наполовина уморени и наполовина луди очи.

— За нея?

Здраво стиснах зъби.

— Направих всичко, което можех, за да я задържа далеч от теб. Всяко едно нещо. Прекалено късно е.

— Ти я познаваш, Джейкъб. Свързваш се с нея на ниво, което аз дори не разбирам. Ти си част от нея и тя е част от теб. Тя няма да ме послуша, защото си мисли, че я подценявам. Мисли си, че е достатъчно силна за това.

Той се спря, а след това преглътна.

— Може би ще те послуша.

— Защо би го направила?

Той се олюля на краката си, очите му горяха по-ярко от преди, по-диво. Чудех се дали наистина полудяваше. Можеха ли вампирите да изгубят разсъдъка си?

— Може би — отговори той на мисълта ми. — Не знам. Така се чувствам.

Поклати глава.

— Трябва да се опитвам да крия това от нея, защото стресът я разболява още повече. При това положение тя не може да потиска нищо. Трябва да бъде спокойна. Нямам право да го усложнявам. Но това не е от значение сега. Тя трябва да те послуша!

— Не мога да й кажа нещо, което ти да не си й казал. Какво искаш да направя? Да й кажа, че е глупава? Тя вероятно вече знае това. Да й кажа, че ще умре? Обзалагам се, че това също го знае.

— Можеш да й предложиш това, което иска.

Не беше смислено. Част от лудостта?

— Не ме интересува нищо друго, освен това да я запазя жива — каза той, сега внезапно концентриран. — Ако децата са това, което иска, може да ги има. Може да има половин дузина бебета. Всичко, каквото иска.

Направи пауза, колкото за един удар на сърцето.

— Може да има кученца, ако се нуждае от това.

Той срещна погледа ми за момент и лицето му бе диво под тънкия слой от контрол. Упоритият ми намръщен поглед се разпадна когато анализирах думите му и усетих устата ми да се отваря от шок.

— Но не по този начин! — изсъска той преди да успея да се съвзема. — Не това нещо, което изсмуква живота от нея, докато аз стоя там безпомощен! Да я гледам как й прилошава и как увяхва. Да виждам как то я наранява.

Пое бързо глътка въздух, сякаш някой го бе ударил в корема.

— Трябва да я накараш да приеме разумния начин на действие, Джейкъб. Тя не би ме послушала повече. Розали винаги е там, подхранвайки умопомрачението й — насърчавайки я. Защитава я. Не, защитава него. Животът на Бела не означава нищо за нея.

Шумът идващ от гърлото ми звучеше сякаш се задушавах.

Какво казваше? Че Бела трябва какво? Да има бебе? От мен? Какво? Как? Отказваше ли се от нея? Или си мислеше, че тя няма да има против да бъде споделяна?

— Което и да е. Каквото я запази жива.

— Това е най-лудото нещо, което си казвал досега — смъмрих го аз.

— Тя те обича.

— Но недостатъчно.

— Готова е да умре, за да има дете. Може би ще приеме нещо не толкова крайно.

— Изобщо ли не я познаваш?

— Знам, знам. Ще отнеме доста убеждаване. Затова имам нужда от теб. Ти знаеш как мисли тя. Накарай я да осъзнае, че греши.

Не можех да мисля за това, което предлагаше. Беше прекалено много. Невъзможно. Грешно. Извратено. Да взимам Бела на заем за през уикендите и да я връщам понеделник сутринта като филм под наем? Толкова объркано.

Толкова примамливо.

Не исках да обмислям, не исках да си представям, но образите по някакъв начин дойдоха. Бях си фантазирал Бела по този начин прекалено много пъти, преди, когато все още имаше възможност за нас. После, дълго след като беше ясно, че фантазиите щяха единствено да оставят гнойни рани, защото нямаше възможност, абсолютно никаква. Не бях способен да си помогна тогава. Не можех да се спра сега. Бела в моите ръце, Бела шепнеща моето име.

Още по-лошо, този нов образ, който никога преди не бях виждал. Този, който по всички права не би трябвало да съществува за мен. Не и досега. Образ, който знаех, че щях да понеса през годините, ако сега той не го беше натикал в главата ми. Но той се мушна там, увивайки нишки из мозъка ми като плевел — отровен и невъзможен за убиване. Бела, здрава и излъчваща здраве, толкова различна от сега, но някак си същата: тялото й, което не е унищожено, изменено в по-естествен начин. Закръглено, с моето дете.

Опитах се да избягам от отровния плевел в главата ми.

— Да накарам Бела да осъзнае, че греши? В коя вселена живееш?

— Поне се опитай.

Поклатих глава бързо. Той чакаше, игнорирайки отрицателния отговор, защото можеше да чуе противоречието в мислите ми.

— От къде идват тези умопобъркани глупости? Да не би да го измисляш в движение?

— Мисля единствено за начин, по който да я спася, откакто осъзнах какво планира да направи. За какво би умряла. Но не знаех как да се свържа с теб. Знаех, че нямаше да ме изслушаш, ако ти се бях обадил. Щеше да трябва да те намеря скоро, ако днес не беше дошъл. Но е трудно да я оставя, дори и за няколко минути. Състоянието й се променя толкова бързо. Нещото… расте. Бързо. Сега не мога да отсъствам.

— Какво е то?

— Никой от нас си няма и на представа. Но вече е по-силно от нея.

Тогава внезапно можех да го видя — да видя издутото чудовище да я разкъсва от вътре навън.

— Помогни ми да го спра — прошепна той. — Помогни ми да попреча на това да се случи.

— Как? Предлагайки й услугите си за разплод?

За разлика от него, аз потреперих.

— Наистина си извратен. Тя никога няма да се вслушала в това.

— Опитай. Сега няма нищо за губене. Как би я наранил този опит?

Щеше да нарани мен. Не бях ли понесъл достатъчно откази от нея и без това?

— Малко болка, за да я спасиш? Толкова висока цена ли е?

— Но няма да се получи.

— Може би не. Може би все пак ще я обърка. Може би тя ще се поколебае в решението си. Един момент на съмнение е всичко, от което се нуждая.

— А после й дръпваш килимчето изпод краката? „Просто за майтап, Бела“?

— Ако иска дете, това и ще получи. Няма да се отметна.

Не можех да повярвам, че дори си мисля за това. Бела щеше да ме удари — не че ми пукаше за това, но вероятно щеше отново да счупи ръката си. Не биваше да го оставям да ми говори, да се бърка в главата ми. Трябваше просто веднага да го убия.

— Не веднага — прошепна той. — Все още не. Правилно или грешно, това ще я съсипе. Ти знаеш това. Няма нужда да прибързваме. Ако не те послуша, ще получиш момента си. Веднага, когато сърцето на Бела спре да бие, аз ще те умолявам да ме довършиш.

— Няма да се налага да молиш дълго.

Намека за изтощена усмивка дръпна ъгълчетата на устата му.

— Разчитам много на това.

— Значи имаме сделка.

Той кимна и подаде студената си каменна ръка.

Преглъщайки отвращението си, се протегнах, за да стисна ръката му. Пръстите ми се свиха около камъка и го разтресох веднъж.

— Имаме сделка — съгласи се той.

10. ЗАЩО ПРОСТО НЕ СИ ТРЪГНАХ? А, ДА, ЗАЩОТО СЪМ ИДИОТ

Чувствах се като — като не знам какво. Като че ли това не беше реално. Като че ли бях в готическа версия на лош сериал. Вместо да бъда закубенякът, който кани главната мажоретка на бала, аз бях завършилият на второ място върколак, канещ се да покани жената на вампира да похапнем и да се размножаваме. Чудесно.

Не, не бих го направил. Беше извратено и грешно. Щях да забравя всичко, което той каза.

Но ще говоря с нея. Ще се опитам да я накарам, да ме послуша.

И тя няма да го направи. Точно както винаги.

Едуард не отговори, нито пък коментира мислите ми, когато пое по пътя за къщата. Чудих се за мястото, на което бе решил да спре. Беше ли достатъчно на далече от къщата, за да не могат другите да чуят шепотите му? Това ли беше целта?

Може би. Когато влезнахме през вратата, очите на другите Кълънови бяха подозрителни и объркани. Никой от тях не изглеждаше отвратен или възмутен. Значи не би трябвало да са чули, нито една от услугите, за които ме помоли Едуард.

Поколебах се стоейки на отворената врата, не напълно сигурен какво да правя сега. Беше по-добре точно тук, вдишвайки по малко от въздуха, който духа от вън.

Едуард се запъти към центъра на тълпата с изпъчени рамене. Бела го наблюдаваше нетърпеливо, и тогава очите й трепнаха към мен за секунда. След което наблюдаваше отново него. Лицето й се превърна в сивкаво бледо, и можех да видя какво имаше той в предвид, че стресът я кара да се чувства по-зле.

— Ще оставим Джейкъб и Бела да поговорят насаме — каза Едуард. Нямаше дори и трепване в гласа му.

Като на робот.

— Само над купчината ми прах — изсъска му Розали. Тя все още се мотаеше върху главата на Бела, едната от студените й ръце, собственически положена върху жълтеникавата буза на Бела.

Едуард не я погледна.

— Бела — каза той със същия празен тон. — Джейкъб иска да поговори с теб. Страх ли те е да останеш насаме с него?

Бела ме погледна объркана. След което погледна към Розали.

— Роуз, всичко е наред. Джейк няма да ни нарани. Отиди с Едуард.

— Възможно е да е номер — предупреди блондинката.

— Не виждам как — каза Бела.

— Карлайл и аз винаги ще бъдем до теб, Розали — каза Едуард. Безчувственият глас, беше забележителен, показвайки ядът чрез него. — Ние сме тези, от които тя се страхува.

— Не — прошепна Бела. Очите й блестяха, миглите й бяха мокри. — Не, Едуард, не се…

Той поклати глава, усмихвайки се лекичко. Усмивката беше болезнена за гледане.

— Нямах това в предвид, Бела. Добре съм. Не се тревожи аз мен.

Отвратителен. Той беше прав — тя се притесняваше, че наранява чувствата му. Това момиче беше класически мъченик. Беше напълно родена в грешния век. Трябваше да живее тогава, когато е можело да нахрани със себе си някакви лъвове, за добра кауза.

— Всички — каза Едуард, ръката му упорито сочейки към вратата. — Моля.

Хладнокръвието, което се опитва да запази заради Бела, беше на ръба. Можех да видя колко близо беше до онзи изгарящ мъж, който беше отвън. Другите също го видяха. Мълчаливо, те се насочиха към вратата, докато аз се отместих от пътя. Движеха се бързо; две сърцебиения, и стаята беше празна, освен Розали, съскаща по средата на пода, и Едуард, все още чакайки на вратата.

— Роуз — тихо каза Бела. — Искам да отидеш.

Блондинката погледна към Едуард и тогава му жестикулира да тръгне първи. Той изчезна от вратата. Тя ми хвърли дълъг предупредителен поглед, и след това и тя изчезна.

Вече останали сами, пресякох стаята и седнах на пода, точно до Бела. Взех и двете й студени ръце в моите, разтривайки ги нежно.

— Благодаря, Джейк. Чувството е приятно.

— Няма да те лъжа, Бела. Отвратителна си.

— Знам — въздъхна тя. — Плашеща съм.

— Нещо-от-тресавището-страшно — съгласих се.

Тя се разсмя.

— Толкова е приятно да си тук. Приятно е да се усмихвам. Не знам колко още драма, мога да понеса.

Извъртях очи.

— Добре, добре — съгласи се тя. — Сама си го докарах.

— Да, така е. Какво си мислеше, Бела? Сериозно!

— Да не те е помолил да ми крещиш?

— Нещо подобно. Въпреки че не мога да досетя, защо си мисли, че ще ме послушаш. Досега не си го правила.

Тя въздъхна.

— Нали ти к… — започнах да казвам.

— Знаеш ли, че „Нали ти казах“ си има брат, Джейкъб? — попита ме тя, прекъсвайки ме. — Името му е „Млъкни за бога“.

— Това беше добро.

Тя ми се ухили. Кожата й се опъна върху костите.

— Не мога да си преписвам нищо — чух го от повторението на Семейство Симпсън.

— Това ми лисва.

— Беше забавно.

Не говорихме за около минута. Ръцете й започнаха да се затоплят малко.

— Той наистина ли те помоли да говориш с мен?

Кимнах.

— Да ти влея малко разум. Това е загубена битка, още преди самото й начало.

— Тогава, защо се съгласи?

Не отговорих. Не бях сигурен дали знам.

Но знаех това — всяка секунда, прекарана с нея, щеше да се добави към болката, която ще трябва да изстрадам после. Като вехтошар, с ограничени запаси, денят на преброяването идва за мен. Колкото повече удари понасям, толкова по-трудно ще бъде, когато моят запас свърши.

— Ще проработи, нали знаеш — каза тя, след мълчалива минута. — Вярвам в това.

Това ме накара да видя в червено отново.

— Да не би слабоумието, да е един от симптомите ти? — сопнах се аз.

Тя се засмя, въпреки че ядът ми беше толкова истински, че ръцете ми затрепериха около нейните.

— Може би — каза тя. — Не казвам, че нещата ще се наредят лесно, Джейк. Но как мога да съм преживяла всичко това, и да не повярвам в магията от тази гледна точка?

— Магия?

— Особено за теб — каза тя. Усмихваше се. Издърпа една от ръцете си от моите и я притисна срещу бузата ми. Беше по-топла от преди, но я чувствах студена срещу кожата ми, както повечето неща. — Повече от всеки друг, ти имаш някаква магия, чакайки да оправи нещата за теб.

— Какви ги бръщолевиш?

Все още се усмихваше.

— Едуард веднъж ми каза, какво точно е — вашето нещо с отпечатване. Той каза, че е като „Сън в лятна нощ“, като магия. Ще намериш тази която търсиш, Джейкъб, и може би тогава всичко това ще има смисъл.

Ако тя не изглеждаше толкова чуплива, щях да крещя.

Както и да беше, аз й изръмжах.

— Ако мислиш, че това отпечатване може да приеме някакъв смисъл в тази налудничаво… — Борех се за думи. — Наистина ли мислиш, че само защото е възможно някой ден, да отпечатам на някой непознат, ще направи всичко това добре? — Набучих пръст към подутото й тяло. — Кажи ми какъв беше смисъла тогава, Бела?! Какъв беше смисъла, да те обичам? Какъв беше смисъла, ти да обичаш него? Когато умреш — думите бяха ръмжене — как това ще бъде отново наред? Какъв е смисъла на цялата болка? Моята, твоята, неговата! Ти ще убиеш и него, не че ме е грижа, де. — Тя потрепери, но аз продължих. — Така че на края, какъв е смисъла на извратената ти любовна история? Ако има някакъв смисъл, моля те, покажи ми, Бела, защото аз не го виждам.

Тя въздъхна.

— Все още не знам, Джейк. Но аз просто… чувствам… че това води до нещо хубаво, независимо колко е трудно да се разбере сега. Предполагам, че може да го наречеш вяра.

— Умираш за нищо, Бела! Нищо!

Ръката й падна от лицето ми към подутият й стомах, галейки го. Не й се налагаше да казва каквото и да е, за да разбера какво си мисли. Тя умираше за него.

— Няма да умра — каза тя през зъби и можех да усетя, че повтаряше неща, които вече е казала. — Сърцето ми ще продължи да бие. Достатъчно силна съм за това.

— Това са пълни глупости, Бела. Опитваш се да продължиш със свръхестественото твърде дълго. Никой нормален човек не може да го направи. Не си достатъчно силна. Взех лицето й в ръцете си. Не ми трябваше да си напомням да бъда нежен. Всичко около нея, крещеше „чупливо“.

— Мога да го направя. Мога да го направя — промърмори тя, звучейки много като онази детска книга за малката машина, която можеше.

— Не ми изглежда така на мен. Та, какъв е планът? Надявам се, че имаш такъв.

Без да среща очите ми, тя кимна.

— Знаеш ли, че Есме скочила от скала? Когато е била човек, имам в предвид.

— Е и?

— Тя била толкова близо до смъртта, че те дори не са си направили труда да я заведат в спешното отделение — закарали са я направо в моргата. Въпреки, че сърцето й все още биело, когато Карлайл я е намерил…

Това е имала в предвид, казвайки че щяха да запази сърцето си все още биещо.

— Не възнамеряваш да оцеляваш като този човек — започнах глуповато.

— Не, не съм толкова глупава. — След което срещна погледа ми. — Въпреки, че предполагам, че имаш свое собствено мнение по темата.

— Спешна вампиризация — промърморих.

— Проработило е при Есме. И Емет, и Розали, дори и при Едуард. Никой от тях не е бил в отлична форма. Карлайл ги е променил, само защото е било или това, или смъртта. Той не отнема животи, спасява ги.

Както преди, изведнъж почувствах угризение, към добрия доктор — вампир. Прогоних мисълта и започнах от начало.

— Слушай ме, Бела. Не го прави по този начин. — Както преди, когато получих обаждането от Карлайл, можех да видя колко голяма разлика, имаше за мен. Осъзнах, че имам нужда тя да остане жива, под каквато и да е форма. Във всякаква форма. Поех си дълбоко въздух. — Не чакай да стане прекалено късно, Бела. Не по този начин. Живей. Става ли? Просто живей. Не ми го причинявай. Не го причинявай на него. Гласът ми стана по-твърд, по-силен. — Знаеш какво ще направи, когато умреш. Виждала си го и преди. Искаш да се върне, при онези италиански убийци ли? — Тя се сви на дивана.

Оставих частта, че това няма да е необходимо този път.

Мъчейки се да направя гласа си по мек, попитах.

— Помниш ли, когато бях осакатен от онези новородени? Ти какво ми каза?

Чаках, но тя не ми отговори. Стисна устните си.

— Ти ми каза да бъда добър и да послушам Чарли — напомних й аз. — А какво направих? Послушах вампира. Заради теб.

— Послуша го, защото беше правилното решение.

— Добре — избери, която искаш версия.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Сега не е най-правилното нещо, което трябва да се направи.

Втренчи се в огромния си стомах и прошепна под дъх.

— Няма да го убия.

Ръцете ми отново се разтрепереха.

— Оу, не бях уж прекрасната новина. Здраво юначе, а? Трябваше да донеса малко сини балони.

Лицето й порозовя. Цветът беше, толкова хубав — почувствах се, сякаш в стомаха ми ме е пронизал нож. Назъбен нож, остър и ръждясал.

Щях да изгубя контрол. Отново.

— Не знам, дали е момче — леко сънливо, призна тя. — Ултразвукът не проработи. Мембраната около бебето е твърде дебела — като тяхната кожа. За това, той е една малка мистерия. Но в главата ми, винаги е момче.

— Не е някакво красиво дете, Бела.

— Ще видим — почти самодоволно каза тя.

— Ти няма — озъбих се аз.

— Голям песимист си, Джейк. В действителност има много голям шанс да се измъкна от това.

Не можех да отговоря. Погледнах надолу, вдишвайки тежко и дълбоко, опитвайки се да озаптя яростта си.

— Джейк — каза тя, докосвайки косата ми, галейки бузата ми. — Ще бъде наред. Шшт. Всичко е наред.

Не вдигнах поглед.

— Не. Няма да бъде наред.

Тя избърса нещо мокро от бузата ми.

— Шшт.

— За какво всъщност става въпрос, Бела? — Зазяпах се в белия килим. Босите ми крака, бяха мръсни, оставяйки отпечатъци. Хубаво. — Мислих си, че целият смисъл е в това, че повече от всичко, искаш да станеш вампир. А сега ти просто го предаваш? Няма никакъв смисъл. От кога толкова отчаяно искаш да си майка? Ако си го искала толкова много, защо се омъжи за вампир?

Бях ужасно близо до сделката, която ми предложи той. Можех да усетя как думите ме превземаха по този начин, но не можех да сменя посоката им.

Тя въздъхна.

— Не е точно така, Джейк. Не държах да имам дете. Дори не се бях и замисляла. Не е просто да имам дете. По-скоро… ами… неговото дете.

— То е убиец, Бела. Погледни се.

— Не е. Аз съм. Аз съм просто слаба и човек. Но мога да се справя с това, Джейк, мога да…

— Ох, хайде де! Млъкни, Бела. Можеш да разправяш тези глупости на твоя кръвопиец, но няма да ме заблудиш. Знаеш, че няма да оцелееш.

Тя се втренчи в мен.

— Не знам това. Разбира се, тревожа се за това.

— Тревожиш се за това — през зъби повторих аз.

Тогава охна, и се хвана за корема. Яростта ми изчезна като изгасена светлина.

— Добре съм — изпъхтя тя. — Не е нищо.

Но не я чух, ръцете й бяха издърпали блузата й на една страна, и аз се зазяпах ужасено в оголената кожа. Коремът й изглеждаше сякаш беше напръскан с виолетово — черно мастило.

Тя видя втренчването ми, и издърпа плата отново на мястото му.

— Той е просто силен, това е всичко — защитнически каза тя.

Мастилените петна бяха синини.

Почти онемях и разбрах какво е имал предвид с това, че я гледа как страда. Изведнъж самият аз се почувствах леко полудял.

— Бела — казах аз.

Тя чу промяната в тона ми. Вдигна поглед, все още дишайки тежко, очите й бяха объркани.

— Бела, не прави това.

— Джейк…

— Чуй ме. Не ме прекъсвай. Просто ме изслушай. Ами ако…?

— Ами ако какво?

— Ами ако не е сделка с един вариант? Ами ако е не всичко или нищо? Ами ако като добро момиче послушаш Карлайл, и се запазиш жива?

— Няма да…

— Още не съм свършил. Та, оставаш жива. След което можеш да започнеш наново. Това не се получило. Опитай отново.

Тя се намръщи. Вдигна едната си ръка и докосна мястото, където веждите ми се събират. Пръстите й погалиха челото ми за момент, докато се опиваше да ми влее малко разум.

— Не разбирам… Какво имаш в предвид с това да опитам отново? Не може да си мислиш, че Едуард би ми позволил…? А и каква ще бъде разликата? Сигурна съм, че всяко бебе…?

— Да — заядох се аз. — Всяко негово дете, ще бъде същото.

Умореното й лице, стана още по-объркано.

— Какво?

Но не можех да кажа повече. Нямаше смисъл. Никога нямаше да успея да я спася от самата нея. Никога няма да успея да направя това.

След което мигна и можех да видя, че е схванала.

— Оуу. Ъгх. Моля те, Джейкъб. Мислиш, че трябва да убия бебето си, и да го заместя с някакъв генетичен заменител? Изкуствено осеменяване? — Вече беше бясна. — Защо бих искала да имам бебето на някакъв непознат? Предполагам, че няма значение? Всяко бебе ще свърши работа?

— Нямах това предвид — промърморих. — Не непознат.

Тя се наклони напред.

— Тогава какво казваш?

— Нищо. Нищо не казвам. Както винаги.

— Това пък откъде дойде?

— Забрави, Бела.

Тя се намръщи подозрително.

— Той ли ти каза да ми кажеш това?

Изръмжах изненадан, че е направила връзката толкова бързо.

— Не.

— Направил го е, нали?

— Не точно. Нищо не каза за изкуствено каквото и да е.

Лицето й омекна, след което се облегна назад на възглавниците, изглеждаше изтощена. Зяпаше в една посока, когато проговори, изобщо не обръщайки се към мен.

— Би направил всичко за мен. А аз го наранявам толкова много… Но какво си мисли? Че бих заменила това — ръката й проследи пъпа й — за някакъв непознат… Промърмори последната част и тогава гласът й я предаде. Очите й бяха навлажнени.

— Може и да не го нараняваш — прошепнах. Изгаряше ме, сякаш имах отрова в устата си, да се моля за него, но знаех че от този ъгъл вероятно беше най-добрата ми възможност да я запазя жива. Още нещо от 1001 странности.

— Можеш да го направиш щастлив отново, Бела. А и наистина си мисля, че е на ръба. Честно.

Нямаше вид, че ме слуша, ръката й правеше малки кръгчета около подутият й стомах, докато хапеше устната си.

Беше тихо за доста дълго време. Чудих се дали Кълънови са достатъчно надалеч. Дали слушаха ужасните ми опити да я вразумя?

— Не непознат? — промърмори тя на себе си. Потреперих. — Какво точно ти каза Едуард? — с нисък тон попита тя.

— Нищо. Просто си помисли, че е възможно да ме послушаш.

— Не това. Това за опитването отново.

Очите й бяха върху моите и можех да видя, че бях казал твърде много.

— Нищо.

Устата й се отвори малко.

— Уау.

Беше тихо за няколко сърцебиения. Отново погледнах към краката си, неспособен да срещна погледа й.

— Той наистина би направил всичко, нали? — прошепна тя.

— Казах ти, че е полудял. Буквално, Бела.

— Изненадана съм, че не го издаде веднага. Да го вкараш в беда.

Когато я погледнах, тя се хилеше.

— Помислих си го. — Опитах се й се усмихна в отговор, но можех да усетя как усмивката ми се изкривява на лицето.

Знаеше какво й предлагам и нямаше намерение да мисли два пъти по въпроса. Знаех, че няма да го направи. Но все още се надявах.

— Няма много, което и ти не би направил за мен, нали? — прошепна тя. — Наистина не знам защо се притесняваш. Не заслужавам нито един от двама ви.

— Въпреки това няма значение, нали?

— Не и този път — тя въздъхна. — Иска ми се да можех да ти го обясня правилно, за да ме разбереш. Не мога да го нараня — посочи стомаха си — все едно да взема пистолет и да те застрелям. Обичам го.

— Защо винаги трябва да обичаш грешните неща, Бела?

— Не мисля, че е така.

Прочистих гърло, за да мога да направя гласа си твърд, точно както желаех.

— Повярвай ми.

Започнах да ставам.

— Къде отиваш?

— Няма полза от мен тук.

Вдигна тънката си ръка, молейки:

— Не си тръгвай.

Можеш да усетя пристрастеността в мен, опитвайки се да ме накара да остана около нея.

— Нямам място тук. Трябва да се връщам.

— Защо дойде днес? — попита тя, все още протягайки се.

— Само за да видя, че наистина си жива. Не повярвах, че си болна, както каза Карлайл.

Не можех да разбера от лицето й дали наистина повярва на това.

— Ще дойдеш ли отново? Преди…

— Няма да вися тук и да те гледам да умираш, Бела.

Тя потрепери.

— Прав си, прав си. Трябва да вървиш.

Запътих се към вратата.

— Чао — прошепна зад мен. — Обичам те, Джейк.

За малко да се върна. За малко да се обърна и да падна на колене, започвайки отново да се моля. Но знаех, че трябва да напусна Бела, да се махна от хладнокръвния й провал, преди да ме убие, както щеше да убие и него.

— Разбира се, разбира се — промърморих, докато излизах.

Не видях нито един от вампирите. Игнорирах колелото си, стоейки сам самичък в средата на ливадата. Вече не беше достатъчно бързо. Баща ми щеше да откачи, както и Сам. Как ли ще реагира глутницата, от това, че не са ме чули да се превръщам? Дали ще си помислят, че Кълънови са ме хванали, преди да съм имал шанс? Разголих се, не интересувайки се дали някой може да гледа, и започнах да бягам. Започнах да вървя в половин вълча крачка.

Те наблюдаваха. Ама разбира се, че да.

„Джейкъб, Джейк…“ — прозвучаха осем гласа, с успокоение.

„Върни се вкъщи веднага“ — заповяда Алфа гласът. Сам беше бесен.

Усетих Пол да изчезва и знаех, че Били и Рейчъл чакаха да разберат какво се е случило с мен. Пол беше твърде развълнуван да им предаде добрите новини, че не съм вампирско куче, слушайки цялата история.

Не беше необходимо да съобщавам на глутницата, че съм по пътя — можеха да видят гората зад мен, докато спринтирах към дома. Също така нямаше нужда да им казвам, че съм на път да полудея. Боледуването в главата ми беше очевидно.

Видяха целия ужас — подутия корем на Бела, дрезгавия й глас: „… просто е силен, това е всичко…“, изтормозения човек в лицето на Едуард: „… гледайки я болна и пропиляна… виждайки как я наранява…“, Розали — навеждайки се върху отпуснатото тяло на Бела: „Животът на Бела, не означава нищо за нея…“ — и за пръв път никой нямаше какво да каже.

Шокът им беше просто тих крясък в главата ми. Без думи.

Бях на половината път за вкъщи, преди някой да се възстанови. Тогава всички започнаха, да бягат, за да ме посрещнат.

Беше почти тъмно — облаците покриваха залезът напълно. Рискувах да пробягам през пътя и успях без да ме видят. Срещнахме се на около десет мили от Ла Пуш, на сечището изоставено от дърварите. Беше извън пътя, обвито между два шпора на планината, където никой няма да ни види. Пол ги намери, точно когато и аз го направих, така че глутницата беше завършена.

Бърборенето в главата ми, беше пълен хаос. Всички крещяха наведнъж.

Козината на Сам беше напълно права и той ръмжеше в продължителен писък, докато се движеше напред-назад в кръга. Пол и Джаред се движиха като сенки зад него, ушите им плоски от страни на главите им. Целият кръг беше обезпокоен, на крака и ръмжейки тихо.

В началото, ядът им беше неопределен и аз бях причината. Но бях прекалено голяма развалина, за да ме е грижа. Можеха да ми направят какво поискат за избягване на заповеди.

И тогава, нефокусираното объркване на мисли, започна да се движи наведнъж.

„Как е възможно? Какво означава това? Какво ще бъде?“

„Не безопасно. Неправилно. Опасно.“

„Неестествено. Чудовищно. Отвратително.“

„Не можем да го позволим.“

Глутницата беше в синхронизирано темпо сега, мислейки в синхрон, всички освен мен и още един. Стоях до който и да е брат, твърде замаян, за да погледна, с което и да е от очите ми, или пък с ума ми, и да разбера кой е до мен, докато глутницата обикаляше около нас.

„Общо приятелството не включва това.“

„Това поставя всички в опасност.“

Опитах се да разбера спираловидните гласове, да следя обикалянето в кръг, което мислите следяха на къде водят, но нямаше никакъв смисъл. Сцените, които са в центъра на мислите им са моите сцени — почти всичките. Синините на Бела, разгневеното лице на Едуард.

„Те също се страхуват от него.“

„Но няма да направят нищо по въпроса.“

„Защитавайки Бела Суон.“

„Не можем да позволим на това, да ни повлияе.“

„Безопасността на семействата ни, на всички присъстващи тук, е по-важна от един човек.“

„Ако те не го убият, ние ще го направим.“

„Защитавайки племето.“

„Защитавайки семействата ни.“

„Трябва да го убием, преди да стане твърде късно.“

Изникна друг от спомените ми, думите на Едуард този път: „Нещото расте, бързо.“

Опитах се да се концентрирам, за да различа индивидуални гласове.

„Няма време за губене.“ — мислеше си Джаред.

„Това ще означава война.“ — предпазливо мислеше Ембри. „И то страшна.“

„Готови сме.“ — настоя Пол.

„Ще се нуждаем от изненада от наша страна.“ — помисли Сам.

„Ако ги хванем разделени, можем да ги свалим поотделно. Ще увеличи шансът ни за победа.“ — мислеше Пол, обмисляйки стратегия.

Поклатих глава, изправяйки се бавно на крака. Почувствах се несигурно там — като че ли заобикалящите ме вълци, ме замайваха. Вълкът до мен също се изправи. Раменете му бутнаха моите, подкрепяйки ме.

„Чакайте.“ — помислих.

Кръгът спря за един удар, след което отново забърза темпо.

„Има малко време.“ — каза Сам.

„Но — какво си мислиш? Нямаше да ги нападнете този следобед, за да не пристъпите договора. Сега планирате засада, когато договорът е все още непокътнат?“

„Това не е нещо, което договорът ни не включва.“ — каза Сам. — „Не знаем какво създание ще се създадат Кълънови, но знаем, че е силно и е бързо растящо. И ще бъде твърде младо, за да следва някакъв си договор. Помниш ли новородените вампири, срещу които се бихме? Диви, буйни, над благоразумие и въздържание. Представи си едно такова, но защитавано от Кълънови.“

„Не знаем…“ — опитах се да го прекъсна.

„Да, не знаем.“ — съгласи се той. — „Затова не можем да рискуваме с непознатото в този случай. Можем само да позволим на Кълънови да съществуват, докато сме напълно сигурни, че може да им се вярва, да не носят вреда. Това… нещо, не може да му се има доверие.“

„На тях не им харесва, също толкова, колкото и на нас.“

Сам изкара лицето на Розали, защитническата й стойка, от ума ми и я показа на всички.

„Някои са готови да се борят за него, независимо какво е.“

„За бога, това е само бебе.“

„Не за дълго.“ — прошепна Лея.

„Джейк, приятелю, това е голям проблем.“ — каза Куил. — „Не можем просто да го игнорираме.“

„Превръщате го в по-голям въпрос, от колкото всъщност е.“ — оспорих. „Единствената, която е в опасност, тук е Бела.“

„Отново по неин избор.“ — каза Сам. — „Но този път, изборът й засяга всички ни.“

„Не мисля така.“

„Не можем да поемаме такъв риск. Няма да позволим кръвопиец да ловува по нашите земи.“

„Тогава им кажете да заминат.“ — каза вълкът, който все още ме подкрепяше. Беше Сет. Разбира се.

„И да прехвърлим опасността на други? Когато кръвопийци пресекат наша земя, ние ги унищожаваме, независимо къде планират да ловуват. Защитаваме всички, които можем.“

„Това е лудост.“ — казах — „Този следобед, се страхувахте да не поставиш глутницата в опасност.“

„Този следобед не знаех че семействата ни са в опасност.“

„Не мога да повярвам на това! Как ще убиете създанието, без да убиете Бела?“

Нямаше думи, но мълчанието беше изпълнено с значение.

Нададох вой.

„Тя също е човек! Нашата защита не засяга ли и нея?“

„И без това умира“ — помисли Лея. — „Просто ще ускорим процеса.“

Това беше. Отскочих от Сет, към сестра му, с оголени зъби. Тъкмо щях да хвана лявата й задница, когато почувствах зъбите на Сам в ириса ми, влачейки ме обратно.

Извих от болка и ярост, и се обърнах към него.

„Спри!“ — заповяда ми той с двойния тембър на Алфата. Под мен, краката ми започнаха да се изкривяват. Внезапно спрях, успявайки само да се задържа на краката си, от явна воля.

Отдръпна погледа си от мен.

„Няма да си жестока към него, Лея.“ — заповяда той. — „Саможертвата на Бела е жестока цена и всички ние оценяваме това. То е против всичко, над което стоим, отнемайки човешки живот. Правейки изключение на това правило е сурово нещо. Всички ще тъгуваме, за това което ще направим, тази вечер.“

„Тази вечер?“ — шокирано повтори Сет. — „Сам, мисля, че трябва да поговорим за това, още малко. Поне да го обсъдим със Старейшините. Не може наистина да искаш от нас да…“

„Не можем да си позволим толерантността ти към Кълънови сега. Няма време за обсъждане. Ще правиш, каквото ти е казано, Сет.“

Предните колена на Сет се сгънаха и главата му падна напред под тежестта на заповедта на Алфа. Сам обиколи в тесен кръг, около нас двамата.

„Нуждаем се от цялата глутница за това. Джейкъб, ти си най-силният ни борец. Ще се биеш с нас, тази вечер. Разбирам, че ти е трудно, затова ще се съсредоточиш върху техните бойци — Емет и Джаспър Кълън. Няма нужда се замесваш с… останалата част. Куил и Ембри ще се бият с теб.“

Колената ми трепереха; борех се да се взема в ръце, докато гласът на Алфа се биеше с моята воля.

„Пол, Джаред и аз ще се заемем с Едуард и Розали. От информацията, която Джейкъб донесе, мисля че, те ще са тези, които ще защитават Бела. Карлайл и Алис, също ще бъдат близо, вероятно и Есме. Брейди, Колин, Сет и Лея, ще се концентрирате върху тях. Който е на чисто после“ — моментално, всички го чухме да пелтечи името на Бела — „ще се заеме със създанието. Първият ни приоритет е унищожаването на съществото.“

Глутницата започна да мрънка в нервно съгласие. Напрежението накара кожата на всички да настръхне. Обикалянето беше тихо и звукът от лапите срещу соления под, беше по-остър, раздиращи се нокти в почвата.

Само аз и Сет стояхме, окото в центъра на буря от оголени зъби и плоски уши. Носът на Сет почти докосваше земята, забит след заповедите на Сам. Усещах болката му, от идващата нелоялност. За него това беше предателство — през онзи единствен ден на съюз, биещ се рамо до рамо с Едуард Кълън, Сет се е превърнал наистина в приятел на вампира.

Въпреки това, в него нямаше съпротива. Щеше да се подчини, независимо от това, колко го наранява. Нямаше друг избор.

А какъв избор имах аз? Когато Алфа говори, глутницата следва.

Сам никога не е използвал властта си така преди; знаех че наистина мрази да гледа как Сет коленичи пред него, като слуга на пода, пред господаря си. Нямаше да го принуждава, ако наистина не мислеше, че няма друг избор. Не можеше да ни лъже, когато сме така, умствено свързани. Той наистина вярваше, че е наш дълг да унищожим Бела и чудовището, което е създала. Наистина вярваше, че няма време за губене. Вярваше достатъчно, за да умре.

Видях, че самият той, ще се изправи пред Едуард; способността на Едуард да чете мислите ни, го направи най-голямата ни заплаха в съзнанието на Сам. Сам няма да позволи на никой друг, да поеме такава опасност.

Той виждаше Джаспър, като вторият най-добър опонент, затова го е дал на мен. Знаеше, че аз имам най-голям шанс, от който и да е от глутницата, да спечеля тази битка. Оставил е най-лесните мишени, за по-младите вълци и Лея. Малката Алис не беше заплаха, без бъдещето да я направлява, и знаехме от времето, когато се бяхме съюзили, че Есме не е боец. Карлайл щеше да бъде по-голямо предизвикателство, но възмущението му от насилието, щеше да го забави.

Почувствах се по-зле от Сет, докато наблюдавах планът на Сам, опитвайки се да обработи от всеки ъгъл, за да даде на всеки член от глутницата, най-добрият шанс за оцеляване.

Всичко беше с надолу главата. Този следобед, се заяждах, да ги нападнем. Но Сет беше прав — не беше битка, за която бях готов. Заслепявах се с тази омраза. Не си бях позволил да погледна внимателно, защото знаех ще видя ако го направя.

Карлайл Кълън. Гледайки го без тази омраза, замъглявайки очите ми, не можех да отрека, че убивайки го беше равностойно на убийство. Той беше добър. Добър, като всеки човек, който защитаваме. Дори може би и по-добър. Предполагам, че и другите, но не го чувствах толкова силно за тях. Не ги познавах толкова добре. Карлайл беше този, който мразеше да се бие, дори и за да спаси собственият си живот. За това ще успеем да го убием — защото не би искал, ние, неговите врагове, да умрем.

Това беше грешно.

И не само, защото убиването на Бела, е все едно убивайки мен, като самоубийство.

„Вземи се в ръце, Джейкъб.“ — заповяда Сам. — „Племето е на първо място.“

„Днес грешах, Сам.“

„Тогава причините ти бяха грешни. Но сега имаме дълг за изпълнение.“

Стегнах се.

„Не.“

Сам изръмжа и спря пред мен. Загледа се в очите ми и дълбоко ръмжене премина през зъбите му.

„Да.“ — настоя Алфата, двойният му глас се изприщи с горещина от властта. — „Тази вечер няма вратички. Ти, Джейкъб, ще се биеш с нас, срещу Кълънови. Ти, заедно с Куил и Ембри, ще се погрижите за Джаспър и Емет. Обвързан си да защитаваш племето. Затова съществуваш. Ще изпълниш това задължение.“ — Раменете ми се изгърбиха, когато указът ме смачка. Краката ми се сгънаха, и бях по корем пред него. Никой член на глутницата, не можеше да откаже на Алфата.

11. ДВЕТЕ НЕЩА НА ВЪРХА НА СПИСЪКЪТ МИ „НЕЩАТА-КОИТО-НИКОГА-НЕ-ИСКАМ-ДА-ПРАВЯ“

Сам започна да строява останалите, докато аз още бях на земята. Ембри и Куил стояха до мен, чакайки ме да се съвзема и да изпълня каквото ми беше наредено.

Можех да усетя подтика, нуждата, да се изправя на краката си и да ги поведа. Непреодолимият импулс се засили и аз безсмислено се опитах да го преборя, свивайки се на земята, където бях.

Ембри изскимтя тихичко в ухото ми. Той не искаше думите да минават през ума му, беше го страх да не привлече отново вниманието на Сам върху мен. Почувствах безмълвната му молба към мен да се изправя, да се справя и приключа с всичко това.

Усещаше се страх в глутницата, не толкова индивидуален, колкото страх за нейната цялост. Не можехме да си представим, че всички щяхме да оцелеем тази вечер. Кои братя щяхме да загубим? Чии съзнания щяха да ни напуснат завинаги? Чии скърбящи семейства щяхме да утешаваме на сутринта?

Умът ми започна да работи заедно с техните умове, да мисли в унисон, докато се справяхме с тези страхове. Автоматично се изтласках от земята и изтръсках козината си.

Ембри и Куил изпухтяха с облекчение. Куил ме докосна веднъж с носа си.

Мислите им бяха изпълнени с нашето предизвикателство, с нашата задача. Заедно си спомнихме нощите, когато бяхме гледали Кълънови да се упражняват за битката с новосъздадените. Емет Кълън беше най-силният, но Джаспър би бил по-големият проблем. Движеше се като светкавица — сила, скорост и смърт събрани в едно. Колко ли векове опит имаше? Достатъчно, след като всички Кълън се обръщаха към него за напътствия.

— Ще мина отпред ако искаш фланга — предложи Куил.

В неговите мисли имаше повече вълнение отколкото при повечето от останалите. Когато Куил беше наблюдавал инструктажа на Джаспър онези нощи, беше умирал от желание да пробва уменията си срещу тези на вампирите. За него това щеше да бъде състезание. Макар че знаеше, че живота му беше изложен на риск, той все пак виждаше нещата по този начин. И Пол се чувстваше по този начин, както и хлапетата, които никога не се бяха участвали в битка досега — Колин и Брейди. Сигурно щеше да е същото и за Сет, ако противниците не бяха негови приятели.

„Джейк“ — побутна ме Куил. — „Как искаш да действаш?“

Само поклатих глава, не можех да се съсредоточа. Импулса да следвам заповеди ме накара да се почувствам като кукла на конци — всеки конец закачен за мускулите ми. Сега този крак напред, а сега другия.

Сет се влачеше след Колин и Брейди — Лия беше поела да ги води. Тя игнорираше Сет, докато планираше с другите и можех да видя, че предпочиташе той да не влиза в боя. Имаше майчинска нотка в нейните чувства към по-малкия й брат. Искаше Сам да го изпрати у дома. Сет не усети съмненията на Лия. Той също се опитваше да се приспособи към усещането, че е марионетка на конци.

„Може би ако спреш да се съпротивляваш…“ — прошепна Ембри.

„Просто се концентрирай върху нашата част. Върху едрите. Можем да ги бием. Дължим им го!“ — Куил се надъхваше, като нахъсваща реч преди голям мач.

Можех да видя колко лесно би било, да не мисля за нищо друго освен моята част. Не беше трудно да си представя как нападам Джаспър и Емет. Били сме и друг път близо до сбиване. Дълго време бях гледал на тях като на врагове. Сега отново можех да го направя.

Просто трябваше да забравя, че защитаваха това, което и аз бих защитавал. Трябваше да забравя причината, поради която можеше да пожелая те да спечелят…

„Джейк,“ — предупреди ме Ембри, „Дръж мислите си в играта.“

Краката ми се задвижиха бавно, дърпайки се да се освободят от конците.

„Няма смисъл да се съпротивляваш“ — Ембри прошепна отново.

Беше прав. Рано или късно щях да направя каквото Сам искаше, ако пожелаеше да ме притиснеше. А той го желаеше. Очевидно.

Имаше добра причина властта на Алфата да съществува. Дори глутница, силна като нашата, не представляваше особена сила без лидер. За да бъдем ефективни, трябваше да действаме заедно, да мислим заедно. А това изискваше тялото да има глава.

Така че, какво, ако Сам бъркаше този път? Никой не можеше да направи нищо. Никой не би могъл да оспори решението му.

Освен.

И ето, че беше там — мисъл, която никога, никога не бях искал. Но сега, когато краката ми бяха омотани в конци, аз осъзнах изключението с облекчение, с повече от облекчение — с дива радост.

Никой не можеше да оспори решение на Алфата, освен мен.

Не бях заслужил нищо, но имаше неща, които се бяха родени в мен, неща, които бях оставил непотърсени.

Никога не бях искал да водя глутницата. И сега не го исках. Не исках да нося на раменете си отговорността за съдбата на всички нас. Сам беше по-добър в това отколкото аз щях някога да бъда.

Но тази вечер той грешеше.

И аз не бях роден, за да коленича пред него.

В секундата, в която приех рожденото си право, оковите паднаха от тялото ми.

Можех да усетя как в мен се събират едновременно свобода, но също и някаква странна, лъжлива сила. Лъжлива, защото силата на Алфата идваше от неговата глутница, а аз нямах глутница. За миг ме обзе самота.

Нямах глутница.

Но бях изправен и силен, когато тръгнах към мястото, където Сам стоеше и планираше заедно с Пол и Джаред. Той се обърна при звука на приближаването ми и черните му очи се присвиха.

„ДУПКА“ — казах му аз отново.

Той го чу веднага, чу в звука на Алфа гласа в мислите ми, избора, който бях направил.

Той отскочи половин стъпка назад със шокирано изскимтяване.

„Джейкъб? Какво си направил?“

„Няма да те последвам Сам. Не и за нещо толкова грешно.“

Той се взря в мен, изумен. „Ти би… ти би избрал своите врагове пред семейството си?“

„Те не са“ — поклатих глава, разяснявайки — „те не са наши врагове. Никога не са били. Не виждах това, преди наистина да помисля за унищожението им, преди да го премисля.“

„Не става дума за тях“ — изръмжа ми той. — „Това е заради Бела. Тя никога не е била за теб, никога не те избра, но ти продължаваш да съсипваш живота си заради нея!“

Бяха тежки, но верни думи. Поех си голяма глътка въздух, вдишвайки ги.

„Може би си прав. Но ти ще унищожиш глутницата заради нея Сам. Без значение колко от тях оцелеят тази вечер, ръцете им винаги ще бъдат изцапани с кръв.“

„Трябва да защитим семействата си!“

„Знам какво си решил Сам. Но не решаваш за мен, вече не.“

„Джейкъб, ти не можеш да обърнеш гръб на племето.“

Чух двойното ехо на неговата Алфа заповед, но този път тя беше без никаква тежест. Тя повече не се отнасяше за мен. Той стисна зъби, опитвайки се да ме принуди да откликна на думите му.

Вгледах се в бесните му очи. „Синът на Ефрайм Блек не е роден да следва този на Леви Ълей.“

„Така ли ще бъде тогава, Джейкъб Блек?“ Козината на врата му настръхна и той оголи зъбите си. Пол и Джаред изръмжаха и се наежиха от двете му страни. — „Дори да можеш да ме победиш, глутницата никога няма да те последва!“

Сега аз рязко се дръпнах назад и изненадано скимтене се откъсна от гърлото ми.

„Да те победя? Няма да се бия с теб Сам.“

„Какъв е планът ти тогава? Няма да се оттегля, за да можеш ти да пазиш вампирските изчадия, за сметка на племето ни.“

„Не ти казвам да се оттеглиш.“

„Ако им заповядаш да те последват…“

„Никога няма да отнема ничия воля.“

Сам размаха опашката си като камшик отвращавайки се от присъдата в думите ми. Тогава направи крачка напред, заставайки с оголени зъби на сантиметри от мен, готов за бой. До този момент не бях забелязал, че бях израсъл по-висок от него.

„Не може да има повече от една Алфа. Глутницата избра мен. Ще ни разцепиш ли тази вечер? Ще се обърнеш ли срещу братята си? Или ще спреш тази лудост и ще се присъединиш към нас отново?“ Всяка дума беше наслоена със заповед, но не можеше да ме докосне. Кръвта на Алфа течеше неразредена във вените ми.

Можех да видя защо никога не е имало повече от един мъжки Алфа в глутницата. Тялото ми откликваше на предизвикателството. Можех да усетя как се надига в мен инстинкта да защита правото си. Примитивното ядро на вълчото ми Аз се напрегна за битката за надмощие.

Съсредоточих цялата си енергия, за да контролирам реакцията. Нямаше да се поддам на една безсмислена, разрушителна битка със Сам. Той все още беше мой брат, макар че го отхвърлях.

„Има само един Алфа в тази глутница. Не оспорвам това, аз просто избирам да тръгна по собствения си път.“

„Към вампирско сборище ли принадлежиш сега, Джейкъб?“

Трепнах.

„Не зная Сам. Но знам това…“

Той се сви, усещайки тежестта на Алфата в тонът ми. Отрази му се повече, отколкото той можеше да докосне мен. Защото аз бях роден да водя него.

„Ще застана между теб и Кълънови. Няма просто да стоя и да гледам как глутницата убива невинни (беше ми трудно да използвам тази дума за вампири, но беше истина) хора. Глутницата е по-добра от това. Води ги в правилната посока, Сам.“

Обърнах му гръб и хор от воеве разкъса въздуха около мен.

Вкопавайки нокти в земята, затичах с все сила надалеч от шума и безпорядъка, които бях създал. Нямах много време. Добре, че поне Лия беше единствената с някакъв шанс да ме надбяга, а аз вече имах преднина.

Воят отшумя с отдалечаването ми се успокоих, докато звука продължаваше да разкъсва тихата нощ. Не бяха тръгнали след мен.

Трябваше да предупредя Кълънови преди глутницата да се съвземе и да ме спре. Ако Кълънови бяха подготвени, това би могло да даде причина на Сам да размисли преди да е станало твърде късно. Затичах към бялата къща, която все още мразех, оставяйки зад себе си моят дом. Той вече не ми принадлежеше. Бях му обърнал гръб.

Днешният ден беше започнал като всеки друг. Прибрах се вкъщи, по изгрев, след патрула, валеше, закусвах с Били и Рейчъл, гледах тъпа телевизия, позаяждах се с Пол… Как така всичко напълно се промени, стана толкова сюрреалистично? Как всичко се обърка и извъртя така, че сега аз бях тук, съвсем сам, неискащ да бъда Алфа, откъснат от братята си, избирайки вампири пред тях?

Звукът, от който се бях страхувал прекъсна замаяните ми мисли — беше мекият звук на големи лапи, които се сблъскваха със земята, гонещи ме. Хвърлих се напред, стрелвайки се през черната гора. Само трябваше да се приближа достатъчно, за да може Едуард да чуе предупреждението в главата ми. Лия нямаше да може да ме спре сама.

И тогава хванах настроението на мислите зад мен. Не беше гняв, а ентусиазъм. Не преследваше… а следваше.

Тичането ми секна. Залитнах две крачки преди отново да се изравни.

„Чакай де. Моите крака не са толкова дълги като твоите.“

„СЕТ! Какво си мислиш, че ПРАВИШ? ЗАМИНАВАЙ ВКЪЩИ!“

Той не отговори, но можех да усетя вълнението му, докато продължаваше да тича право след мен. Можех да видя през неговите очи, както и той можеше да види през моите. Нощната сцена беше мрачна и безрадостна за мен, за него беше изпълнена с надежда.

Не бях усетил как забавям темпото, но изведнъж той ми беше отстрани, тичайки до мен.

„Не се шегувам Сет! Мястото ти не е тук. Махай се.“

Длъгнестият светлокафяв вълк изсумтя.

„Пазя ти гърба, Джейкъб. Мисля, че си прав. И няма да застана зад Сам, когато…“

„О, да, по дяволите, ти определено ще застанеш зад Сам! Дигай си рунтавия задник и заминавай в Ла Пуш да правиш точно това, което Сам ти казва да правиш.“

„Не.“

„Тръгвай, Сет!“

„Това заповед ли е, Джейкъб?“

Въпросът му ме накара да се спря внезапно. Ноктите ми издълбаха бразди в калта заради рязкото ми спиране.

„На никого нищо не нареждам. Просто ти казвам това, което вече знаеш.“

Той седна на задните си крака до мен.

„Ще ти кажа какво знам — знам, че е ужасно тихо. Не си ли забелязал?“

Примигнах. Опашката ми се размаха нервно, когато осъзнах какво си мислеше той под думите, които беше казал. В един смисъл не беше тихо. Воевете все още изпълваха въздуха, далеч на запад.

„Не са се преобразили“ — каза Сет.

Знаех това. Сега глутницата щеше да е на червен код тревога. Щяха да използват връзката между умовете, за да виждат ясно от всички страни. Но не можех да чуя какво мислеха. Можех да чуя само Сет. Никой друг.

„На мен ми изглежда, че отделните глутници не са свързани помежду си. Ъх. Предполагам не е имало причина за предците ни да знаят това, защото преди не е имало причина да се разделят глутници. Никога не е имало достатъчно вълци. Уау. Наистина е тихо. Някакси зловещо. Но също и някакси приятно, не мислиш ли? Обзалагам се, че е било по-лесно така, за Ефраим и Куил, и Леви. Няма толкова дърдорене само с трима. Или само двама.“

„Млъквай Сет.“

„Да, сър.“

„Престани! Няма две глутници. Има глутницата и аз. Това е всичко. Така че сега можеш да се прибираш в къщи.“

„Ако няма две глутници, тогава защо можем да се чуваме помежду си, но не и останалите? Мисля, че когато обърна гръб на Сам, това беше доста значително действие. Промяна. А когато аз те последвах, мисля че и това беше от значение също.“

„Имаш право“ — отстъпих аз. „Но каквото се промени веднъж, може да се промени пак обратно.“

Той се изправи и затича в тръс на изток.

„Няма време да спорим за това сега. Трябва веднага да тръгваме преди Сам…“

В това отношение беше прав. Нямаше време за този спор. Побягнах отново, този път, без да се напрягам толкова много. Сет се намираше непосредствено след мен, застанал на традиционното място на Втория, от дясната ми страна.

„Мога да тичам някъде другаде“ — помисли си той, увесвайки малко нос. „Не те последвах, защото се стремях към повишение.“

„Тичай където искаш. Все ми е едно.“

Не се чуваше шум от преследване, но и двамата едновременно позасилихме скоростта. Бях разтревожен сега. Ако не можех да проникна в съзнанието на глутницата, това щеше да направи нещата много по-трудни. Бях точно толкова предупреден за евентуална атака, колкото и Кълънови.

„Ще правим патрули“ — предложи Сет.

„А какво ще правим, ако глутницата ни предизвика?“ — очите ми се стегнаха. „Ще нападнем братята си? Сестра ти?“

„Не — даваме тревога и бягаме обратно.“

„Добър отговор. Но после какво? Не мисля…“

„Знам“ — съгласи се той, по-малко уверен сега. „И аз не мисля, че мога да се бия с тях. Но те няма да са по-щастливи от нас при мисълта да ни нападнат. Това точно, може да е достатъчно за да ги спре. Освен това, сега те са само осем.“

„Престани да бъдеш толкова…“ — отне ми около минута докато избера правилната дума. „Оптимистичен. Лазиш ми по нервите.“

„Няма проблем. Искаш да съм самата мрачност и унилост, или просто да млъкна?“

„Просто млъкни.“

„Напълно възможно.“

„Наистина ли? Не ми се струва така.“

Той най-сетне утихна.

И тогава преминахме през пътя и тръгнахме през гората, която ограждаше къщата на Кълън. Можеше ли Едуард вече да ни чуе?

„Може би трябва да си мислим нещо като «Идваме с мир».“

„Давай.“

„Едуард?“ — той произнесе името колебливо. „Едуард там ли си? О’кей, сега вече се чувствам малко тъпо.“

„Също така и звучиш тъпо.“

„Мислиш ли, че може да ни чуе?“

Бяхме на по-малко от миля далеч. „Така мисля. Здрасти Едуард. Ако можеш да ме чуеш — време е за съюзяване кръвопиецо. Имаш проблем.“

„Ние имаме проблем“ — поправи Сет.

В този момент излязохме от дърветата на голямата морава. Къщата беше тъмна, но не и празна. Едуард седеше на верандата, между Джаспър и Емет. Бяха снежнобели на бледата светлина.

— Джейкъб? Сет? Какво става?

Забавих ход и после отстъпих няколко крачки назад. Миризмата беше толкова остра усещана през вълчия ми нос, че усещането беше сякаш буквално ме изгаряше. Сет изскимтя, колебаейки се, и след това отстъпи зад мен.

За да отговоря на въпроса на Едуард, оставих съзнанието си да пребяга през скарването със Сам. Сет мислеше заедно с мен, запълвайки празнотите и давайки различна гледна точка за нещата. Спряхме, когато стигнахме до частта с поруганието, защото Едуард изсъска свирепо и скочи от верандата.

— Искат да убият Бела? — той изръмжа равно.

Емет и Джаспър, които не бяха чули първата част от разговора, взеха така произнесения му въпрос, за твърдение. За стотни от секундата бяха до него, показвайки зъбите си и приближавайки към нас.

„Хей, хайде сега“ — помисли си Сет, отстъпвайки.

— Ъмм, Джаз, не те. Другите. Глутницата идва.

Емет и Джаспър се заковаха на място; Емет се обърна към Едуард, докато Джаспър не помръдна очите си от нас.

— А на тях какъв им е проблема? — попита Емет.

— Същия като моя — изсъска Едуард. Но те имат собствен план за решаването му. Събери другите. Обади се на Карлайл! Той и Есме трябва да се върнат веднага.

Изскимтях неспокойно. Бяха разделени.

— Не са далеч — каза Едуард със същия мъртъв глас като преди.

„Ще огледам“ — каза Сет. „Ще пробягам западния периметър.“

— Ще бъдеш ли в опасност Сет? — попита Едуард.

Със Сет се спогледахме.

„Не мисля“ — помислихме едновременно. После добавих — „Но може би аз трябва да ида. За всеки случай…“

„По — малко вероятно е да нападнат мен“ — изтъкна Сет. „За тях аз съм просто хлапе.“

„За мен ти си просто хлапе, хлапе.“

„Изчезвам. Ти трябва да координираш нещата с Кълънови.“

Той се извъртя и изстреля към тъмнината. Нямаше да заповядвам на Сет нагоре-надолу какво да прави, затова го оставих да тръгне.

С Едуард стояхме един срещу друг на тъмната поляна. Можех да чуя Емет да мърмори по телефона. Джаспър гледаше мястото където Сет беше изчезнал в гората. Алис се появи на верандата, и след като ме изгледа обезпокоено за един дълъг момент, прехвръкна до Джаспър. Предположих, че Розали беше вътре с Бела. Все още пазейки я, но от грешните опасности.

— Това не е първият път, в който ти дължа благодарност Джейкъб — прошепна Едуард. — Никога не бих поискал това от теб.

Помислих за това, което ме беше помолил по-рано днес. Когато ставаше въпрос за Бела, нямаше граници, които не би преминал.

„Напротив, би го направил.“

Той помисли за момент и после кимна.

— Предполагам, че си прав за това.

Въздъхнах тежко.

„Е, това не е първият път, в който не го правя за теб.“

— Да — прошепна той.

„Съжалявам, че не можах да направя много днес. Казах ти, че няма да ме послуша.“

— Знам. Така и не вярвах наистина, че би го направила. Но…

„Трябваше да опиташ. Разбирам. Тя по-добре ли е?“

Очите му станаха празни, а гласа му глух.

— По-зле — издиша той.

Не исках да оставя тази дума да проникне в съзнанието ми. Бях благодарен, когато Алис заговори.

— Джейкъб, имаш ли нещо против да се превърнеш в човек? — каза Алис. — Искам да знам какво става.

Поклатих глава в същия момент, в който Едуард отговори.

— Трябва да остане свързан със Сет.

— Е, тогава ти би ли така добър да ми кажеш какво се случва?

Той обясни в насечени, лишени от емоция изречения.

— Глутницата мисли, че Бела се е превърнала в проблем. Те предвиждат потенциална опасност от… от това, което тя носи в себе си. Те смятат, че е техен дълг да премахнат опасността. Джейкъб и Сет се отделиха от глутницата, за да ни предупредят. Останалите планират да нападнат тази вечер.

Алис изсъска, накланяйки се надалеч от мен. Емет и Джаспър се спогледаха, след това очите им запретърсваха гората.

„Няма никой“ — докладва Сет. „Всичко е тихо на западния фронт.“

„Може да заобиколят.“

„Ще обикалям в кръг.“

— Карлайл и Есме са по пътя за насам — каза Емет. — Най-много двадесет минути.

— Трябва да заемем отбранителна позиция — каза Джаспър.

Едуард кимна.

— Да влезем вътре.

— Ще обикалям периметъра със Сет. Ако се отдалеча прекалено и не чуваш мислите ми, слушай за воя ми.

— Добре.

Върнаха се в къщата стрелкайки с очи във всички посоки. Преди да влязат, аз се обърнах и побягнах на запад.

„Все още не намирам особено много“ — каза ми Сет.

„Ще поема половината кръг. Движи се бързо — не искаме да им даваме шанс да се промъкнат покрай нас.“

Сет се хвърли напред във внезапен изблик на скорост.

Тичахме в тишина и минутите минаваха. Слушах шумовете около него, проверявайки преценката му.

„Хей — нещо много бързо идва насам!“ — предупреди ме той, след 15 минути мълчание.

„Идвам!“

„Задръж където си. Не мисля, че е глутницата. Звучи различно.“

„Сет…“

Но той улови приближаващия мирис дошъл с бриза и го прочетох в ума му.

„Вампири. На бас, че е Карлайл.“

„Сет, оттегли се. Може да е някой друг.“

Но вече го нямаше.

Тревожно препуснах по западната граница. Нямаше ли да бъде просто прекрасно ако не съумеех да се погрижа за Сет поне за една скапана нощ? Ами, ако нещо му се случеше докато аз отговарях за него? Лия щеше да ме накълца на кайма.

Поне хлапето го нямаше за кратко. Няма и две минути и отново го почувствах в главата си.

„Да, Карлайл и Есме. Леле, ама колко бяха изненадани да ме видят! Сигурно вече са се прибрали. Карлайл благодари.“

„Той е свестен.“

„Да. Това е и една от причините, поради които сме прави да правим всичко това.“

„Надявам се.“

„Защо си толкова подтиснат, Джейк? Обзалагам се, че Сам няма да доведе глутницата тази вечер. Няма да поведе самоубийствена мисия.“

Въздъхнах. Нямаше особено значение, така или иначе.

„О. Не става дума толкова за Сам нали?“

Обърнах обратно, там където свършваше моята обиколка. Хванах миризмата на Сет, където последно беше обърнал. Не оставяхме никакви пролуки.

„Мислиш, че така или иначе Бела ще умре.“ — прошепна Сет.

„Да, ще умре.“

„Горкият Едуард. Трябва да е обезумял.“

„Буквално.“

Името на Едуард изкара, кипящи на повърхността, други спомени. Сет ги прочете с удивление.

И тогава започна да вие.

„Леле, човече! Няма начин! Не си го направил… Това си е чиста проба долна гадост, Джейк! И ти го знаеш! Не мога да повярвам, че си казал, че би го убил. Какво е т’ва? Трябва да му кажеш — не.“

„Млъкни, млъкни, идиот такъв! Ще си помислят, че глутницата идва!“

„Уупс!“ — той се секна по средата на воя.

Завъртях се и затичах на големи подскоци към къщата.

„Просто стой на страна от това, Сет. Поеми целия кръг за сега.“

Сет вреше и кипеше и го игнорирах.

„Грешна тревога, грешна тревога“ — мислех си аз докато се приближавах, тичайки. „Съжалявам. Сет е малък. Забравя разни неща. Никой не напада. Грешна тревога.“

Когато стигнах до поляната, можех да видя Едуард да гледа втренчено през един тъмен прозорец. Притичах, исках да бъда сигурен, че съм предал съобщението.

„Всичко е наред — разбра ли?“

Той кимна веднъж.

Тая работа щеше да е много по-лесна ако не беше еднопосочна комуникация. Но пък от друга страна, бях доволен, че не съм в неговата глава.

Той погледа през рамо вътре в къщата и видях как тръпка премина през цялото му тяло. Махна ми да си вървя без да ме погледне и после изчезна от погледа ми.

— Какво става?

Все едно щях да получа някакъв отговор.

Седнах много неподвижно на поляната и заслушах. С тези уши можех почти да чуя как лапите на Сет тупкаха по земята, на мили от тук в гората. Беше лесно, да чуя всеки шум в тъмната къща.

— Беше грешна тревога — Едуард обясняваше с онзи мъртъв глас, просто повтаряйки каквото му бях казал. — Сет е бил разстроен за нещо друго и е забравил, че ние слушаме за сигнал. Той е много малък.

— Хубаво е, че си имаме малчугани да пазят крепостта — изтътна по-дълбок глас.

„Емет“, помислих си.

— Направиха ни голяма услуга тази вечер, Емет — каза Карлайл. — С цената на голяма лична жертва.

— Да бе, знам. Просто завиждам. Иска ми се аз да бях навън.

— Сет не смята, че Сам ще атакува сега — каза Едуард механично. — Не и когато сме предупредени и с два липсващи члена на глутницата.

— Какво мисли Джейкъб? — попита Карлайл.

— Той не е толкова оптимистично настроен.

Никои не проговори. Имаше тих капещ звук, който не можех да определя. Чувах тихото им дишане и можех да различа това на Бела, от останалите. Остро и трудно. Засичаше и се накъсваше в странен ритъм. Можех да чуя сърцето й. Звучеше… прекалено забързано.

Съпоставих го с моето собствено сърцебиене, но не бях сигурен дали то служи за някаква мярка. Не беше, като да бях нормален.

— Не я пипай! Ще я събудиш — прошепна Розали.

Някой въздъхна.

— Розали… — прошушна Карлайл.

— Не започвай с мен, Карлайл. Позволихме ти да стане твоето по-рано, но това е всичко, което ще позволим.

Изглеждаше сякаш Розали и Бела сега говореха в множествено число. Сякаш бяха формирали собствена глутница.

Започнах да обикалям тихо пред къщата. Всяко преминаване ме доближаваше по мъничко. Тъмните прозорци бяха като телевизор, в някоя тъпа чакалня, беше невъзможно да държа очите си настрана от тях за дълго.

Още няколко минути, още няколко преминавания, и козината ми докосваше верандата докато минавах.

Можех да видя горе през прозорците — да видя края на стените и тавана, незапаления свещник, който висеше там. Бях достатъчно висок и всичко, което трябваше да направя беше да проточа малко врата си… и може би една лапа на ръба на верандата…

Надникнах в голямата отворена стая, очаквайки да видя нещо подобно на сцената от този следобед. Но всичко, толкова се беше променило, че в първия миг се обърках. За момент помислих, че съм объркал стаята.

Стъклената стена я нямаше — сега изглеждаше метална. И всички мебели бяха избутани настрани, а Бела беше свита мъчително, на едно ниско легло по средата на отвореното пространство. Не нормално легло, а такова с колелца, като в болниците. Също като в болница бяха и мониторите свързани с тялото й, и системите забити в кожата й. Светлините по монитори проблясваха, но нямаше никакъв звук. Капещият звук идваше от системата пъхната в ръката й, пълна с някаква гъста, бяла и мътна течност.

Тя леко се задави в неспокойния си сън а двамата, Едуард и Розали се надвесиха над нея. Тялото й се сгърчи и тя изстена. Розали прокара ръка по челото на Бела. Тялото на Едуард настръхна, той беше с гръб към мен, но изражението му определено не е било за изпускане, защото, преди да успея да мигна, Емет се беше вмъкнал между тях. Вдигна ръцете си към Едуард.

— Не тази вечер, Едуард. Имаме други неща, за които да се тревожим.

Едуард се извърна от тях и отново беше изгарящия човек. Очите му срещнаха моите за миг и след това слязох обратно на четири лапи.

Избягах обратно в тъмната гора, тичайки за да се присъединя към Сет, бягайки от това, което беше зад мен.

По — зле. Да, тя беше по-зле.

12. НЯКОИ ХОРА ПРОСТО НЕ СХВАЩАТ СМИСЪЛЪТ НА ДУМАТА „НЕЖЕЛАН“

Бях точно на ръба на съня.

Слънцето бе изгряло зад облаците преди час — сега гората беше сива вместо черна. Сет се беше свил на кълбо и беше заспал към един, събудих го по зазоряване, за да се разменим. Дори след като тичах цяла нощ, ми беше трудно да накарам мозъка си да спре да мисли за глупости достатъчно дълго, че да заспя, но ритмичното бягане на Сет помагаше. Едно, две-три, четири, едно, две-три, четири — дум-дум — дум-дум — бавната лапа тупваше върху влажната земя, отново и отново сякаш той правеше големи обиколки, заобикаляйки земята на Кълънови. Вече бяхме изтъркали пътека върху почвата. Мислите на Сет бяха празни, просто размазано зелено и сиво, когато дърветата прелитаха покрай него.

Беше успокоително. Помогна ми да запълня главата си с видяното от него, по-добре отколкото да позволя собствените ми мисли да заемат централна позиция.

И тогава пронизителния вой на Сет разцепи утринната тишина.

Надигнах се над земята, задните ми крака рязко се изправиха преди предните да са се отделили от почвата. Побягнах към мястото, на което Сет беше замръзнал, слушайки заедно с него стъпките на бягащите в наша посока лапи.

„Добро утро, момчета!“

Шокирано скимтене се процеди от зъбите на Сет. И тогава и двамата изръмжахме, когато се задълбахме по-надълбоко в новите мисли.

„О, човече! Махай се, Лия!“ — простена Сет.

Спрях когато стигнах до Сет, с глава наклонена назад, готов да вия отново — този път от недоволство.

„Намали врявата, Сет.“

„Вярно. Ъгх! Ъгх! Ъгх!“ — Той изскимтя и докосна земята с лапи, драскайки дълбоки бразди в калта.

Лия притича в позиция, нейното малко сиво тяло се лъкатушеше през шубрака.

„Престани да хленчиш, Сет. Такова си бебе.“

Изръмжах и ушите ми се изравниха с черепа ми. Тя автоматично отстъпи крачка назад.

„Какво си мислиш, че правиш, Лия?“

Тя изпухтя тежко:

„Не е ли очевидно? Присъединявам се към вашата скапана малка изменническа глутница. Кучетата, защитници на вампирите.“ — Тя излая ниско, саркастичен смях.

„Няма такова нещо! Обърни се обратно преди да съм изтръгнал едно от сухожилията ти.“

„Сякаш може да ме хванеш.“ Тя се изхили и сви тялото си за изстрелване. „Искаш ли да се надбягваме, о безстрашни водачо?“

Поех дълбок дъх, пълнейки дробовете си докато страните ми не се издуха. Тогава, когато бях сигурен, че няма да изкрещя, издишах шумно.

„Сет, осведоми Кълънови, че това е просто глупавата ти сестра“ — Мислех думите възможно най-грубо и безчувствено. „Аз ще се оправя с това.“

„Веднага!“ — Сет беше твърде щастлив, да замине. Той изчезна послушно към къщата.

Лия изскимтя и се наклони след него, козината на раменете и се изправи.

„Просто ще го оставиш да отиде при вампирите сам?“

„Убеден съм, че той предпочита те да го унищожат, отколкото да прекара още една минута с теб.“

„Млъквай, Джейкъб. Ууупс, съжалявам — исках да кажа, млъкнете, най-върховен Алфа.“

„Защо, по дяволите, си тук?“

„Мислиш си, че просто ще си стоя вкъщи, докато малкото ми братче предлага услугите си като играчка за дъвчене на вампири?“

„Сет не иска или пък нуждае от твоята закрила. Всъщност никой не те иска тук.“

„Оооох, оуч, това ще ми остави голям белег! Ха!“ — излая тя. — „Кажи ми кой ме иска около себе си и се махам.“

„Значи това въобще не е заради Сет, нали?“

„Разбира се, че е. Просто отбелязвам, че да си нежелан не е нищо ново за мен. Не е много мотивиращ фактор, ако ме разбираш какво искам да кажа.“

Изскърцах със зъби и се опитах да си прочистя ума.

„Сам ли те прати?“

„Ако бях тук по волята на Сам нямаше да можеш да ме чуваш. Вече не съм зависима от него.“

Слушах внимателно мислите омешани с думите. Ако това беше отвличане на вниманието или пък тактическа маневра, трябваше да съм достатъчно внимателен, за да го видя. Но там нямаше нищо. Нейното обяснение не беше нищо друго, а самата истина. Неохотна, почти отчаяна истина.

„Ти си зависима от мен сега?“ — Попитах с дълбок сарказъм.

„Аха. Вярно.“

„Възможностите ми за избор са ограничени. Работя с възможностите, които имам. Повярвай ми, не се радвам на това повече от теб.“

Това не беше вярно. В съзнанието й имаше раздразнено вълнение.

Тя не беше щастлива за това, но пък и имаше странни чувства. Претърсвайки мислите й, се опитах да разбера.

Тя настръхна възмутена от натрапването без покана. Обикновено се опитвах да заглуша мислите на Лия — до сега никога не съм се опитвал да я разбера.

Бяхме прекъснати от Сет, мислещ за обяснението, което бе дал на Едуард. Лия изскимтя загрижено. Лицето на Едуард, поставено в рамката на същия прозорец, както миналата нощ, не показа никаква реакция на новините. Това бе едно пребледняло мъртво лице.

„Уау, изглежда зле“ измърмори Сет на себе си. Вампирът не реагира и на тази мисъл. Той изчезна в къщата. Сет се завъртя и се отправи към нас. Лия се отпусна леко.

„Какво става?“ попита тя. „Настигни ме ако можеш.“

„Няма смисъл. Няма да останеш.“

„Всъщност, господин Алфа, оставам. Защото очевидно трябва да принадлежа някъде — и не си мисли, че не съм се опитвала сама да се отделя, ти знаеш много добре, че това не работи — избирам теб.“

„Лия, ти не ме харесваш. Аз не те харесвам.“

„Благодаря ти, Капитан Очевиден. Това няма значение за мен. Оставам със Сет.“

„Ти не харесваш вампири. Не мислиш ли че това тук е малък конфликт на интереси?“

„И ти не харесваш вампири!“

„Но съм обвързан с този съюз. Ти не си.“

„Ще спазвам дистанция от тях. Мога да патрулирам тук навън, точно като Сет.“

„И трябва да ти се доверя за това?“

Тя изви врат нагоре, изправена на пръстите си, опитвайки се да бъде висока колкото мен и се вгледа в очите ми.

„Няма да предам моята глутница.“

Исках да дам главата си назад и да извия, както Сет бе направил преди.

„Това не е твоята глутница! Това дори не е глутница! Това съм само аз, отделил се самичък! Какво ви има на вас Клиъруотърови? Защо не можете да ме оставите сам?“

Сет, сега пристигащ зад нас, изскимтя; бях го обидил. Страхотно!

„Бях полезен, нали така, Джейк?“

„Не си си създал твърде много неприятности, хлапе, но ако ти и Лия вървите в пакет — ако единствения начин да се отърва от нея е ти да си отидеш у дома… Е, можеш ли да ме виниш, че искам да се махнеш?“

„Ъгх, Лия, всичко развали!“

„Да, знам“ каза му тя и мисълта беше изпълнена с отчаяние.

Почувствах болката в тези две малки думи и тя бе по-голяма от колкото бих предположил. Не исках да усещам това. Не желаех да се чувствам зле за нея. Вярно, глутницата беше груба с нея, но тя си докара всичко това с мъката, която разваляше всяка нейна мисъл и правеше това да си в главата й кошмар.

Сет също се чувстваше виновен.

„Джейк… Няма наистина да ме отпратиш, нали? Лия не е толкова лоша. Наистина. Искам да кажа, че с нея тук може да разгърнем периметъра ни по-надалеч. И така групата на Сам остават седмина. Няма начин да крои атака, когато е толкова числено превъзхождан. Вероятно е добре…“

„Знаеш, че не искам да водя глутница, Сет.“

„Тогава не ни води“ — предложи Лия.

Изхърках.

„Устройва ме. Отивайте си у дома сега.“

„Джейк“ — помисли си Сет. „Мястото ми е тук. Аз наистина харесвам вампирите. Кълънови, по-точно. Те са хора за мен и аз ще ги защитавам, ’щото това ни е работата.“

„Може би на теб това ти е мястото, хлапе, но не и на сестра ти. И тя ще отиде, където си и ти…“

Спрях за кратко, защото видях нещо, когато казах това. Нещо, за което Лия се опитваше да не мисли.

Тя нямаше да отиде никъде.

„Мислех си, че това е заради Сет“ помислих си кисело.

Тя потрепери.

„Разбира се, че съм тук заради Сет. И за да се отърва от Сам.“ Челюстта и се стегна. „Не съм длъжна да ти се обяснявам. Просто трябва да правя това, което ми наредят. Мястото ми е в твоята глутница, Джейкъб. Точка по въпроса.“

Отстъпих далеч от нея, ръмжейки.

Мамка му! Никога нямаше да я надвия. Колкото и да не ме харесваше, колкото и да ненавиждаше Кълънови, колкото и щастлива да беше убивайки всеки възможен вампир точно сега, колкото и да я дразни това, че в замяна трябва да ги защитава — всяко едно от тези неща беше нищо в сравнение с това, което чувстваше — да бъде свободна от Сам.

Лия не ме харесваше, така че не беше голямата работа това, че исках тя да изчезне.

Тя обичаше Сам. Все още. И това той да иска тя да изчезне беше по-болезнено отколкото може да понесе. Сега тя имаше избор. Би се възползвала от всеки друг вариант. Дори това да значеше да се нанесе при Кълънови като тяхно галено кученце.

„Не знам дали бих отишла толкова далеч“ помисли си тя. Опита се да направи думите груби, агресивни, но имаше голяма пукнатина във фасадата й. „Сигурна съм, че ще опитам да се самоубия няколко пъти преди това.“

„Виж, Лия…“

„Не, ти виж, Джейкъб. Престани да спориш с мен, защото не отивам никъде. Няма да ти се пречкам, става ли? Ще направя каквото искаш. С едно изключение — няма да се върна в глутницата на Сам и няма да бъда прочувствената бивша, от която той не може да се отърве. Ако искаш да се махна — ще трябва да ме заставиш.“

Изръмжах за една дълга, гневна минута. Започвах да изпитвам симпатии към Сам, въпреки това, което беше причинил на мен и на Сет. Нищо чудно, че само раздаваше заповеди наляво и надясно на глутницата. Как другояче би се свършило нещо?

„Сет, ще ми се обидиш ли, ако убия сестра ти?“

Той се престори, че мисли за минута.

„Ами… да, най-вероятно.“

Въздъхнах.

„Добре тогава, госпожице Ще-Направя-Всичко-Което-Желаеш. Защо не бъдеш полезна и не ни кажеш всичко, което знаеш? Какво стана, след като заминахме тази нощ?“

„Много виене, но вие сигурно чухте тази част. Беше толкова шумно, че ни отне известно време да осъзнаем, че не чуваме нито един от вас вече. Сам беше…“ Думите й не достигаха, но ние можехме да го видим в главата й. И двамата със Сет се свихме. „След това беше ясно, че трябва да премислим някои неща. Сам планираше първо да говори с другите старейшини тази сутрин. Трябваше да се срещнем и да обмислим планът на действие. Мога да кажа, че няма да планира или предприема друга атака точно сега. Самоубийство е на този етап, със теб и Сет, самоотлъчили се, и кръвопийците, способни да предвидят. Не съм сигурна какво ще направят, но не бих се скитала из гората сама, ако бях пиявица. Сега е отворен ловен сезон за вампири.“

„Решила си да пропуснеш събирането тази сутрин?“ попитах аз.

„Когато се разделихме за патрулиране миналата вечер, поисках разрешение да си отида вкъщи, за да кажа на майка ми какво се беше случило…“

„Мамка му! Казала си на мама?“ изръмжа Сет.

„Сет, почакай малко с роднинските ви работи. Продължавай, Лия.“

„Та когато отново станах човек, ми отне минута да обмисля всичко. Е, всъщност ми отне цяла нощ. Басирам се, че другите си мислят, че съм заспала. Но цялата работа две — отделни — глутници, две — отделни — глутнически — мисли ме накара доста да пресявам. Накрая претеглих безопасността на Сет и, ами други благини срещу идеята да се превърна в предател и да душа миризмата на вампирска кожа за бог знае колко време. Вие знаете какво реших. Оставих бележка на мама. Мисля, че ще чуем, когато Сам разбере…“

Лия се вдигна ухото към запад.

„Дам, предполагам ще чуем“ съгласих се аз.

„Е, това е всичко. Какво правим сега?“ попита тя.

Тя и Сет ме погледнаха с очакване.

Това беше точно типа неща, които не исках да ми се налагат.

„Предполагам, че просто ще наблюдаваме засега. Това е всичко, което можем да направим. Вероятно трябва да си дремнеш, Лия.“

„Вие сте спали толкова колкото и аз.“

„Мислех си, че ще правиш това, което ти наредят?“

„Вярно. Това ще се изтърка“, измърмори тя и тогава се прозя. „Е, както и да е. Не ми пука.“

„Ще бягам на границата, Джейк. Никак не съм изморен.“ Сет беше толкова доволен, че не ги принудих да си отидат у дома и преливаше от вълнение.

„Разбира се, разбира се. Ще отида да проверя Кълънови.“

Сет пое сам по пътеката изтрита върху влажната почва. Лия гледаше след него замислена.

„Може би обиколка или две преди да нощувам… Хей, Сет, искаш ли да видиш колко пъти мога да те надбягам?“

„НЕ!“

Чу се лай като тих кикот, Лия се мушкаше между дърветата след него.

Изръмжах безпомощно. До тук с мирът и тишината.

Лия се опитваше — за Лия. Сведе подигравките до минимум, когато се състезаваше в кръг, но беше невъзможно да не бъдеш наясно с нейното самодоволно настроение. Размишлявах за цялата тази компания от двама. Не важи наистина, защото един беше предостатъчен за моето съзнание. Но ако ще трябва да сме трима, не можех да се сетя за някой с който не бих искал да си разменя мислите.

„Пол?“ предположи тя.

„Може би“ — допуснах аз.

Тя се засмя на себе си, твърде нервно и жизнено, за да се обидя. Чудех се колко дълго ще трае радостта от избягването на съжалението на Сам.

„Това ще бъде моята цел, тогава — за да бъда по-малко дразнеща от Пол.“

„Дам, работи върху това.“

Преобразих се в другата си форма, когато бях на някога ярда от моравата. Не планирах да прекарам много време като човек тук. Но и не бях планирал да имам Лия на главата си също. Нахлузих си дрипавите шорти и тръгнах през тревната площ.

Вратата се отвори преди да стигна до стъпалата и бях изненадан да видя, че вместо Едуард, Карлайл пристъпи навън да ме посрещне — лицето му изглеждаше изтощено и пораженско. За секунда сърцето ми замръзна. Запънах се и спрях, неспособен да говоря.

— Добре ли си, Джейкъб? — попита Карлайл.

— А Бела? — задавих се аз.

— Тя е… до голяма степен както миналата вечер. Аз ли те разтревожих? Съжалявам. Едуард каза, че ще дойдеш в човешката си форма и дойдох да те приветствам, когато той не пожела да я остави. Тя е будна.

И Едуард не иска да губи от времето си с нея, защото той не му оставаше много време. Карлайл не каза това на глас, но най-вероятно си го помисли.

Мина известно време след като спах за последно — от преди последното ми патрулиране. Сега наистина можех да усетя това. Пристъпих и седнах на стъпалата на верандата и се свлякох на парапета.

— Нямах шанс да поговоря с теб миналата нощ, Джейкъб. Нямаш представа колко много ценя твоето… състрадание. Знам, че твоята цел беше да предпазиш Бела, но аз ти дължа, също така и безопасността на останалата част от моето семейство. Едуард ми каза, какво е трябвало да направиш…

— Не ми припомняй — измърморих аз.

— Щом така предпочиташ.

Стояхме в тишина. Можех да чуя другите в къщата. Емет, Алис и Джаспър — говореха с ниски, сериозни гласове на горния етаж. Есме бръмчеше глухо в друга стая. Розали и Едуард дишаха наблизо — не можех да кажа кой кой е, но можех да чуя разликата в затрудненото дишане на Бела. Можех на чуя и сърцето й. Звучеше… неравномерно.

Беше така, сякаш съдбата ме караше да правя всичко, за което някога се бях клел, че не бих, в рамките на двадесет и четири часа. Ето ме тук, мотаещ се наоколо, чакащ я да умре.

Не исках да слушам повече. Говоренето беше по-добре от слушането.

— За теб тя е част от семейството? — попитах Карлайл. Бях обърнал внимание, когато по-рано той каза, че съм помогнал и на останалата част от семейството му.

— Да. Бела ми е вече като дъщеря. Любима дъщеря.

— Но ще я оставите да умре.

Той беше тих достатъчно дълго, за да погледна нагоре. Лицето му беше много, много изморено. Знаех какво изпитва.

— Мога да си представя какво мислиш за мен, заради това — каза той накрая. — Но не мога да игнорирам волята й. Не би било правилно да правя подобен избор за нея, да я принудя.

Исках да му бъда ядосан, но той го правеше трудно. Беше сякаш ми връщаше собствените думи обратно, просто под друг ред. Преди звучаха правилно, но не биха могли да са правилни точно сега. Сега с Бела, която умира. Все още… помня какво беше чувството, да съм омаломощен на земята под Сам — да нямам избор, освен да се замеся с убийството на някой, който обичах. Не беше същото, въпреки това. Сам грешеше. А Бела обича неща, които не бива да бъдат обичани.

— Мислиш ли, че има някакъв шанс тя да оцелее? Искам да кажа като вампир и така нататък. Тя ми каза за… за Есме.

— Бих казал, че има реален шанс от тази гледна точка — отговори той спокойно. — Виждал съм вампирската отрова да прави чудеса, но има състояния, които дори отровата не може да предотврати. Сърцето й работи твърде тежко сега; ако се изтощи… няма да мога да направя нищо.

Сърцебиенето на Бела туптеше и засичаше, агонизиращо подчертаваше неговите думи.

Може би планетите са започнали да се въртят наопаки. Може би това би обяснило как всичко върви точно обратното на това както беше вчера — как да се надявам всичко да е както преди, изглеждаше сега като най-ужасното нещо на света.

— Какво й прави това нещо? — прошепнах. — Тя беше толкова по-зле миналата нощ. Видях… тръбичките и всичко останало. През прозореца.

— Плодът не е съвместим с тялото й. Твърде силен е, със сигурност, но тя вероятно може да издържи известно време. Най-големият проблем е, че то вероятно няма да й позволи да приеме храната от която тя се нуждае. Тялото и отказва всяка форма на храна. Опитвам се да я захраня венозно, но тя просто не го абсорбира. Всичко при нейното състояние се ускорява. Наблюдавам я — не само нея, но и плода — умират от глад от часове. Не мога да го спра и не мога да го забавя. Не мога да проумея какво иска. — Изтощеният му глас се пречупи накрая.

Почувствах се по същия начин като вчера, когато видях черните петна по корема и — ужасен и леко полудял.

Стиснах си ръцете в юмруци, за да обуздая треперенето си. Мразя нещото, което я нараняваше. Не беше достатъчно, че я бие отвътре. Не, то умираше от глад. Вероятно просто търсеше нещо, в което да потопи зъбите си — гърло, което да пресуши. Щом не беше достатъчно голямо да убие някой друг, все още, се уреждаше с това да изсмуче живота на Бела от нея самата.

Можех да им кажа точно какво искаше то: смърт и кръв, кръв и смърт.

Кожата ми беше цялата гореща и на иглички. Бавно вдишвах и издишвах, фокусирайки се върху това да се успокоя.

— Ще ми се да можех да имам по-добра представа какво точно е то — промърмори Карлайл. — Плодът е много добре защитен. Не можах да произведа ултразвукова картина. Съмнявам се да има някакъв начин да мине игла през плацентата, но и Розали няма да се съгласи да опитам, във всеки случай.

— Игла? — промърморих. — Какво добро би направило това?

— Колкото повече знам за плода, толкова по-добре мога да оценя на какво е способен. Не мога и да се надявам на малко течност от утробата. Ако знаех поне броя на хромозомите…

— Губите ме, Докторе. Можете ли да разясните?

Той се засмя — дори смехът му заучеше изтощено.

— Добре. Колко часове по биология взимаш? Учили ли сте за двойките хромозоми?

— Мисля, че да. Ние имаме двадесет и три, нали?

— Човеците имат толкова.

Мигнах.

— Колко имате вие?

— Двадесет и пет.

Намръщих се на юмруците си за секунда.

— Това какво значи?

— Мисля, че нашия вид е почти напълно различен. По-малко си приличаме от колкото лъвът и домашната котка. Но този нов живот — е, предполага се, че сме повече генетично съвместими, от колкото си мислех. — Той въздъхна натъжено. — Не знаех, за да ги предупредя.

И аз въздъхнах. Беше ми лесно да мразя Едуард, зарад същото невежество. Все още го мразя заради това. Беше ми просто по-трудно да изпитвам същото и към Карлайл. Маже би защото не завиждах за случаят на Карлайл.

— Може да помогне, ако знаем какъв им е броят — дали плодът е по-близо до нашия вид, или до нейния. Да знам какво да очаквам — той сви рамене. — А може би няма да помогне никак. Предполагам просто искам да изучавам нещо, да правя нещо.

— Чудя се колко ли хромозоми имам аз — промърморих аз. Отново се сетих за Олимпийските допинг тестове. Дали минават през ДНК прегледи?

Карлайл се прокашля стеснително.

— Ти имаш двадесет и четири, Джейкъб.

Бавно се обърнах към него, за да го зяпна, повдигайки вежди. Той изглеждаше засрамен.

— Бях… любопитен. Взех проба докато те лекувах миналия юни.

Замислих се за това за секунда.

— Предполагам това би трябвало да ме вбеси. Но не ми пука наистина.

— Съжалявам. Трябваше да те питам.

— Няма проблем, Док. Ти не си целял нищо зло.

— Не, обещавам ти, че не исках да ти навредя. Просто… аз намирам вашия вид увлекателен. Предполагам елементите за вампирската природа се е превърнал в нещо обикновено с вековете. Разликите на твоето семейство от човешкия вид са толкова по-интересни. Почти магически.

— Бибиди-Бобиди-Бу — промърморих. Той беше точно като Бела с всичкия магически боклук.

Тогава чух гласа на Едуард откъм къщата и двамата се спряхме и заслушахме.

— Ей сега ще се върна, Бела. Искам да говоря с Карлайл за момент. Всъщност, Розали, имаш ли нещо против да дойдеш с мен? — Едуард звучеше различно. Имаше малко живот в гласа му. Искра от нещо. Не точно надежда, но може би желание за надежда.

— Какво става, Едуард? — попита Бела дрезгаво.

— Нищо, за което да се притесняваш, любов. Ще отнеме само секунда. Моля те, Розали?

— Есме? — повика Розали — Може ли да поседиш при Бела за малко?

Чух шепота на вятъра, когато Есме слезе бързо по стълбите.

— Разбира се — каза тя.

Карлайл се промени, извъртайки се с очакване към вратата. Едуард мина пръв през нея с Розали по петите му. Лицето му беше като гласа му, вече не бяха мъртви. Той изглеждаше силно съсредоточен. Розали изглеждаше подозрителна.

Едуард затвори вратата след нея.

— Карлайл — каза той.

— Какво има, Едуард?

— Може би сме тръгнали по грешния път. Слушах мислите на Джейкъб допреди малко и тогава, когато говорехте за това какво… иска плодът, Джейкъб имаше интересни мисли.

Аз? Какво пък си бях мислил аз? Като изключим явната ми омраза към това нещо? Най-малкото не бях само аз. Можех да кажа, че и Едуард имаше трудности при ползването термин толкова неподходящ, колкото плод.

— Всъщност не сме поглеждали нещата от този ъгъл — започна Едуард. — Опитвахме се да дадем на Бела това, от което тя се нуждае. А нейното тяло го приема толкова качествено, колкото и нашите биха. Може би трябва да се вслушаме в нуждите на… плода първо. Може би, ако успеем да го задоволим, ще бихме могли да и помогнем по-ефективно.

— Не те разбирам, Едуард — каза Карлайл.

— Помисли само, Карлайл. Аз това същество е повече вампир отколкото човек, можеш и да познаеш за какво копнее — какво не получава то? Джейкъб се досети.

Така ли? Припомних си разговора, помъчих се да си спомня кой мисли запазих за себе си. Сетих се в същият момент, когато Карлайл разбра.

— Ох — каза той с учуден тон. — Мислиш, че то е… жадно?

Розали изсъска през дъх. Вече не изглеждаше подозрителна. Нейното революционно перфектно лице светна, очите и се разшириха от вълнение.

— Разбира се — промърмори тя. — Карлайл, имаме всички типове нулева негативна подходящи за Бела. Това е добра идея — добави тя, без да ме поглежда.

— Хмм — Карлайл сложи ръка на брадичката си, загубен в мисли. — Чудя се… Какъв би бил най-добрият начин да я осигурим…

Розали тръсна глава.

— Нямаме време да бъдем изобретателни. Бих казала, че трябва да започнем с традиционния метод.

— Чакайте малко — прошепнах аз. — Просто спрете за момент. Да не би — да не би да говорите, че ще накарате Бела да пие кръв?

— Идеята беше твоя, куче — каза Розали, мръщейки ми се, без въобще да ме поглежда.

Игнорирах я и гледах Карлайл. Същия призрак на надежда, който имаше лицето на Едуард, сега се виждаше и в очите на доктора. Той сви устни, отдавайки се на размисъл.

— Това е просто… — Не можех да намеря правилната дума.

— Чудовищно? — предположи Едуард. — Отблъскващо?

— В общи линии.

— Но какво ако й помогне? — прошепна той.

Тръснах глава ядосано.

— Какво ще направите — ще й напъхате тръба надолу по гърлото?

— Планирам да я попитам какво мисли. Просто исках първо да се съветвам с Карлайл.

Розали кимна.

— Ако и кажеш, че може да помогне не бебчето, тя ще иска да го направи, каквото и да е. Дори ако се наложи да ги храним през тръба.

Тогава осъзнах — когато чух как гласът й стана привързано-любящ, казвайки думата бебче — тая русата ще е навита на каквото и да, което би помогнало за спасяването на живота на това малко животосмучещо чудовище. Това ли ставаше, мистериозният фактор, който свързваше тях двете? Беше ли Розали подир детето?

От ъгълчето на очите си видях, че и Едуард кимна веднъж, разсеяно, без да гледа в моя посока. Но знаех, че отговаря на въпроса ми.

Хъх. Не бих си и помислил, че ледено студената Барби ще има и майчинска страна. До тук с пазенето на Бела. Розали вероятно би натъпкала тръбата в гърлото на Бела самостоятелно.

Устата на Едуард стана права линия и аз знаех че съм прав.

— Е, нямаме време да стоим и да обсъждаме това — каза Розали независимо — Какво мислиш Карлайл? Можем ли да опитаме?

Карлайл пое дълбока глътка въздух и се изправи на краката си.

— Ще питаме Бела.

Русокоска се усмихна самодоволно — разбира се, ако опреше до Бела, тя ще се даде.

Завлякох се от стълбите и ги последвах когато изчезнаха в къщата. Не бях сигурен защо. Просто болезнено любопитство, може би. Беше като филм на ужасите. Чудовища и кръв навсякъде из мястото.

Може би просто не можех да устоя на още един удар на моята намаляващата наличност на дрога.

Бела лежи хоризонтално на болничното легло, коремчето и е като планина под чаршафа. Тя изглежда като восък — безцветна и един вид прозрачна. Бихте си помислили, че вече е умряла, като изключим малките движения на гърдите й, нейното повърхностно дишане. И тогава очите й, следейки четиримата ни с изтощено подозрение. Другите вече бяха до нея, прелитайки през стаята с неочаквана къси движения. Беше страшничко за гледане. Аз вървях бавно.

— Какво става? — попита Бела с дрезгаво шептене. Нейната восъчна ръка внезапно се издърпа нагоре — сякаш се опитваше да предпази нейния балоновиден стомах.

— Джейкъб има идея, което би ти помогнала — каза Карлайл. Бих желал да не ме намесва. Нищо не бях предлагал. Повярвах на кръвопиещия съпруг, където тя си намери мястото. — Няма да е… приятно, но…

— Но ще помогне на бебето — намеси се алчно Розали. — Мислихме си, че това ще е по-добър начин да го нахраниш. Може би.

Клепачите на Бела прихнаха. Тогава тя се изкашля, слабо изкикотване.

— Няма да е приятно? — прошепна тя — Господи, това ще е такава промяна. — Тя погледна към тръбичките забити в ръката й и се изкашля отново.

Русокоска се засмя с нея. Момичето изглеждаше така, сякаш и остават броени часове и сигурно много я боли, но тя правеше шеги. Типично за Бела. Опитваща се да притъпи напрежението, да го направи по-добре за всички други.

Едуард пристъпи към Розали, никакъв хумор не се докосваше до напрегнатото му изражение. Бях горд от това. Помогна ми мъничко, че и той страда, дори по-лошо от мен. Той й пое ръката, не тази която бе обвита закрилнически около издутия и корем.

— Бела, любов, ще е помолим да направиш нещо чудовищно — каза той, ползващ същото прилагателно, което ми бе предложил. — Отблъскващо.

Е поне го караше направо.

Тя пое незначителен, неравномерен дъх.

— Колко лошо?

Карлайл отговори.

— Мислим, че плодът може да има апетит по-близък до нашия. Мислим, че е жадно.

Тя мигна.

— Ох. Оох.

— Твоето състояние — вашето състояние — се влошава интензивно. Нямаме време за губене в опитване на още вкусни начини да направим това. Най-бързият начин да тестваме теорията.

— Трябва да я изпия — прошепна тя. Кимна бавно — едва има достатъчно енергия за леко поклащане на главата. — Мога да направя това. Тренировки за бъдещето, нали? — Безцветните й устни направиха немощно ухилване, когато погледна Едуард. Той не й се усмихна в отговор.

Розали започна да мърда палеца нетърпеливо. Звукът беше наистина влудяващ. Чудех се какво би направила, ама я метнех срещу стена в момента.

— Е, кой ще ми улови гризли? — прошепна Бела.

Карлайл и Едуард се спогледаха набързо. Розали спря да нервничи.

— Какво? — попита Бела.

— Би било по-ефективно, ако не минаваме заобиколно, Бела — каза Карлайл.

— Ако плодът копнее за кръв — обясни Едуард — той не би желал животинска.

— Няма да усетиш разликата, Бела. Не мисли за това — окуражи я Розали.

Очите на Бела се отвориха широко.

— Кой? — тя дишаше, погледът й трептеше към мен.

— Не съм тук като донор, Бела — промърморих. — А и без това, нещото иска човешка кръв, а не мисля, че моята е подходяща.

— Имаме кръв под ръка — каза й Розали, говорейки през мен. Приключих, сякаш не бях там. — За теб — просто за всеки случай. Не се безпокой за нищо. Всичко ще бъде наред. Имам добро предчувствие за това, Бела. Мисля, че бебето ще бъде толкова по-добре.

Ръцете на Бела се стрелнаха към стомаха й.

— Ами — каза тя рязко, едва доловимо. — Умирам от глад, обзалагам се, че същото се отнася и за него — опита се да направи нова шега. — Дайте ми я. Моята първа вампирска постъпка.

13. ДОБРЕ, ЧЕ ИМАМ ЗДРАВ СТОМАХ

Карлайл и Розали за секунда изкачиха стълбите. Можех да ги чуя, как обсъждат дали трябва да й я затоплят. Чудех се какви ли още неща от къщата на ужасите имаха тук.

Със сигурност имаха хладилник пълен с кръв. Какво още? Стая за мъчения? Стая с ковчези?

Едуард стоеше, държейки ръката на Бела. Лицето му отново беше мъртвешко. Изглеждаше така, сякаш вече няма сили да запази в себе си и малкото надежда, която излъчваше преди. Те се взираха един в друг, но не в добрия смисъл. Сякаш водеха разговор. Някак си ми напомниха за Емили и Сам.

Не, това не беше сладникаво и това го правеше още по-трудно за гледане.

Знаех какво чувства Лия, когато трябваше да вижда това през цялото време. Чувах го и в главата на Сам. Разбира се, ние всички се чувствахме зле заради това, което тя изживява, не бяхме чудовища — поне не в този смисъл. Но предполагам я обвинявахме за начина, по който тя се справяше с това — като ни нападаше непрекъснато и ни караше да се чувстваме толкова нещастни, колкото тя беше всъщност.

Никога не бих я обвинил отново. Как би могъл някой да понесе тази мъка наоколо? Как може човек да не опита да предаде част от бремето на някого?

И ако това означаваше, че трябва да имам своя глутница, как бих могъл да я обвиня, че открадва свободата ми? Бих направил същото с нея. Ако имаше начин да избегна цялата тази болка, бих направил всичко.

Розали се спусна по стълбите за секунда, прелитайки през стаята като пронизващ бриз, раздвижвайки отвратителната миризма. Тя спря в кухнята и чух изскърцването на шкафа.

— Не тази, Розали — измърмори Едуард, извъртайки очи.

Бела погледна любопитно, но Едуард поклати отрицателно глава. Розали връхлетя обратно през стаята и изчезна отново.

— Това е твоя идея? — прошепна Бела, гласът й загрубя, когато тя се опита да говори високо, за да я чувам. Тя забрави, че аз я чувам перфектно. Някак си харесвах това, че тя забравя, че аз не съм точно човек. Приближих се до нея, за да не й се налагаше да се напряга.

— Не ме вини за това. Твоят вампир просто забеляза неуместни коментари из мислите ми.

Тя се усмихна едва-едва.

— Не очаквах да те видя отново.

— Аз също — отвърнах аз.

Почувствах се странно да стоя прав, но вампирите бяха разместили всички мебели, за да направят място за медицинските уреди. Струваше ми се, че това не ги притеснява — когато си от камък, няма значение дали ще стоиш прав или седнал. Това не би притеснило и мен, стига да не бях толкова изморен.

— Едуард ми каза какво е трябвало да направиш. Съжалявам.

— Всичко е наред. Беше въпрос на време, докато се пречупя пред нещо, което Сам иска да направя — излъгах аз.

— А Сет? — прошепна тя.

— Той всъщност е щастлив, че помага.

— Мразя да ти причинявам неприятности.

Изсмях се — беше по скоро лай отколкото смях. Тя въздъхна.

— Предполагам това не е нищо ново, нали?

— Не, не съвсем.

— Не е необходимо да стоиш и да гледаш това — каза тя, като едва изричаше думите.

Можех да си тръгна. Може би това беше добра идея. Но ако го направех, виждайки какво излъчва погледа й, знаех че мога да пропусна последните петнайсет минути от живота й.

— Наистина нямам къде другаде да ида — казах й аз, като се опитвах да лиша гласа си от всякакви емоции. Вълчите неща са много по-малко належащи, откакто Лия се присъедини.

— Лия? — задъха се тя.

— Не си й казал? — попитах Едуард.

Той просто сви рамене, без да отмества очи от лицето й. Можех да видя, че това не беше много вълнуваща новина за него, не беше нещо, което си заслужаваше да сподели, при наличието на по-важните събития, които се случваха. Бела не го прие толкова ведро. Изглежда това беше лоша новина за нея.

— Защо? — въздъхна тя.

Не исках да навлизам в цялата дълга колкото роман версия.

— За да наглежда Сет.

— Но Лия ни мрази — прошепна тя.

Нас. Това прозвуча мило. Можех да видя, че е уплашена.

— Лия няма да притеснява никого… освен мен. Сега е в моята глутница — направих гримаса при тези думи. — Така че тя следва заповедите ми.

Бела не изглеждаше убедена.

— Уплашена си от Лия, но сте най-добри приятелки с русата откачалка?

От втория етаж се чу слабо съскане. Чудесно, беше ме чула. Бела ми се намръщи.

— Недей, Роуз… ме разбира.

— Да — изсумтях аз. — Разбира това, че ти ще умреш и не я интересува нищо друго, освен това, че тя ще получи своето мутирало изчадие.

— Спри да бъдеш идиот, Джейк — прошепна тя.

Изглеждаше твърде слаба, за да се ядоса. Въпреки това се опитах да се усмихна.

— Казваш го сякаш е възможно.

Бела се опита да не ми се усмихва в отговор, но не успя и накрая нейните тебеширено бели устни се изтеглиха в краищата.

И тогава Карлайл и въпросното психо, за което говорехме, дойдоха при нас. Карлайл държеше бяла пластмасова чаша в ръка — от онези с капак и извита сламка. „О-о-о, не тази“, едва сега разбрах тези думи. Едуард не е искал Бела да мисли за това, което ще трябва да направи, повече от необходимото. Изобщо не можеше да се види какво има в чашата, но можех да го помириша.

Карлайл въздъхна и протегна ръката си наполовина. Бела я погледна, отново уплашена.

— Можем да опитаме по друг начин — каза Карлайл тихо.

— Не — прошепна Бела — ще опитам този първо… нямаме време…

Първо си помислих, че най-сетне се е разтревожила за себе си, но тогава ръката й се спусна вяло към корема й. Бела се пресегна и взе чашата. Ръката й се разтрепери леко и можех да чуя разплискването в чашата. Опита да се подпре на лакътя си, но тя едва можеше да повдигне ръката си. Топла вълна премина през гръбнака ми, докато гледах колко крехка е станала за по-малко от ден.

Розали постави ръцете си около рамената на Бела, подкрепяйки главата й, както се прави с новородено. Блонди беше готова на всичко за бебетата.

— Благодаря — прошепна Бела.

Очите й ни обходиха. Ясно ми беше, че тя се чувства неловко. Ако не беше толкова изтощена, обзалагам се, че щеше да се изчерви.

— Те нямат нищо против — промърмори Розали.

Почувствах се неловко. Трябваше да си тръгна, когато Бела ми предложи шанса. Не принадлежах тук, не бях част от това. Мислех си да се измъкна, но тогава осъзнах, че едно такова действие само ще накара Бела да се справи по-трудно с това. Сигурно се е досетила че съм твърде отвратен, за да остана. Което беше почти истина. И все пак, тъй като тази идея все пак беше моя, не исках да се измъквам.

Бела вдигна чашата до лицето си и помириса края на сламката. Потрепери и след това направи гримаса.

— Бела, скъпа, може да намерим по-лесен начин — каза Едуард, протягащ ръка към чашата.

— Запуши си носа — предложи Розали.

Тя гледаше към ръката на Едуард сякаш ще я зашлеви. Искаше ми се да го направи. Обзалагам се, че Едуард нямаше да запази спокойствие и с удоволствие бих наблюдавал как Блонди губи крайник.

— Не, не е това. Просто — Бела си пое дълбоко дъх — Мирише добре — призна тя с тих глас.

Едва преглътнах, опитвайки се да държа отвращението далеч от лицето си.

— Добре — каза Розали пламенно. — Това означава, че сме на прав път. Пробвай.

Виждах Блонди в нова светлина и се зачудих как не затанцува от радост. Бела постави сламката между устните си, затваряйки очи и сбръчквайки нос. Можех да чуя плискането на кръвта в чашата, когато ръката й затрепери. Преглътна за секунда, охкайки тихо с все още затворени очи.

Едуард и аз направихме крачка напред едновременно. Той докосна лицето й. Стиснах ръцете си зад гърба ми.

— Бела, любов моя…

— Добре съм — прошепна тя. Отвори очи и се вгледа в него. Изражението й беше… извинително. Умоляващо. Уплашено. — И на вкус ми харесва.

Киселините в стомаха ми се разбъркаха, заплашвайки да прелеят. Стиснах зъбите си.

— Това е добре — повтори Розали, все още развълнувана. — Добър знак.

Едуард просто притисна ръката си до бузата й, извивайки пръстите си около формите на крехките й кости. Бела въздъхна и отново сложи сламката на устните си. Този път всмука наистина голяма глътка кръв. Това действие не изглеждаше толкова слабо както всичко останало, което тя правеше. Сякаш някакъв инстинкт взимаше надмощие.

— Как е стомахът ти? Повдига ли ти се? — попита Карлайл.

Бела поклати глава.

— Не, не се чувствам зле — прошепна тя. Това е за първи път, а?

Розали засия.

— Отлично.

— Мисля, че е малко рано за това, Роуз — промърмори Карлайл.

Бела преглътна още една глътка. След това отправи сияещ поглед към Едуард.

— Това ще се брои ли към резултата ми? — прошепна тя. — Или започваме да броим след като стана вампир?

— Никой не брои, Бела. Във всеки случай, никой не е умрял от това. — Усмивката, с която я дари беше изпълнена с живот. — Списъкът ти е все още празен.

Объркаха ме.

— Ще ти обясня после — каза Едуард толкова тихо, че думите бяха като дихание.

— Какво? — прошепна Бела.

— Просто говоря на себе си — излъга той.

Ако успееше с това, ако Бела оживееше, Едуард нямаше да може да се измъкне само с тези извинения, когато нейните сетива бяха толкова изострени, колкото и неговите. Ще трябва да поработи върху честността. Устните на Едуард се свиха, борейки се с усмивката.

Бела преглътна още няколко пъти, взирайки се отвъд нас, през прозореца. Вероятно се преструваше, че ни няма. Или може би просто мен. Никой друг от тях не би бил отвратен от това, което прави. Точно обратното, може би им беше трудно, да не откъснат чашата от нея.

Едуард извъртя очите си. Господи, как може някой да живее с него? Наистина беше много лошо, че не може да чуе мислите на Бела. Тогава сигурно щеше да й досади с нещата, които чува и тя щеше да се умори от него.

Едуард се изсмя тихо. Очите на Бела се обърнаха към него веднага, полуусмихната от забавлението по лицето му. Мога да се обзаложа, че е нещо, което не беше виждала наскоро.

— Нещо смешно? — въздъхна тя.

— Джейкъб — отвърна й той.

Погледна към мен с още една уморена усмивка.

— Джейк е забавен — съгласи се тя.

Страхотно, сега бях забавление.

— Ляляля — промърморих аз, с безразлично изражение.

Тя се усмихна отново, след това отпи голямо количество от чашата. Отдръпнах се, когато сламката всмука празен въздух, издавайки силен засмукващ звук.

— Направих го — каза тя, звучейки доволна. Гласът й беше по-ясен, неравен, но не беше шепот, като в началото деня. — Ако продължавам така, Карлайл, ще махнеш ли иглите от мен?

— Възможно най-скоро — обеща той. — Честно казано, не правят нещо кой знае какво и да стоят там.

Розали погали главата на Бела, и двете си размениха обнадеждени погледи.

Всеки би могъл да го види — чашата пълна с човешка кръв имаше незабавен ефект. Цветът й се възвръщаше — имаше блед намек на розово по восъчните й бузи. И най-вече изглеждаше, че не се нуждае повече от помощта на Розали. Дишането й беше улеснено, и мога да се закълна, че биенето на сърцето й беше по-силно от всякога.

Всичко се ускори. Духа на надеждата в очите на Едуард се превърна в нещо истинско.

— Искаш ли още? — притисна я Розали.

Рамената на Бела се отпуснаха. Едуард отправи свиреп поглед към Розали преди да се обърне към Бела.

— Не е необходимо да пиеш още веднага.

— Да, знам. Но… Искам — призна тя навъсено.

Розали прокара тънките си остри пръсти през дългата коса на Бела.

— Не е необходимо да се срамуваш от това Бела. Тялото ти има нужди. Всички разбираме това. — Гласът й беше успокояващ, но след това добави рязко — Всеки, който не разбира това, не би трябвало да е тук.

Очевидно бе предназначено за мен, но нямаше да допусна Блонди да ме засегне. Радвах се, че Бела се чувства по-добре. Какво ако това ме отвращаваше? Нямаше начин да кажа каквото и да било.

Карлайл взе чашата от ръката на Бела.

— Веднага се връщам.

Бела се взираше в мен докато той изчезна.

— Джейк, изглеждаш ужасно — каза тя.

— Виж кой го казва.

— Сериозно, кога за последно спа?

Замислих се върху това за секунда.

— Не съм съвсем сигурен.

— Ау, Джейк. Сега вредя и на твоето здраве. Не бъди глупав.

Стиснах зъби. На нея й беше позволено да се самоубие за чудовището, но на мен не беше позволено да пропусна няколко нощи сън, за да гледам как го прави?

— Почини си, моля те — продължи тя — Горе има няколко легла, можеш да ползваш което поискаш.

Изражението на Розали ми даде да разбера, че не съм добре дошъл на нито едно от тях. Това ме накара да се зачудя за какво Спящата красавица се нуждаеше от легло. Или просто беше обсебена от собствеността си?

— Благодаря Бела, но по-добре да спя на земята. Далеч от миризмата, нали знаеш.

Тя направи гримаса.

— Вярно.

Карлайл се върна и Бела се протегна за кръвта, отсъстваща, сякаш си мислеше за нещо друго. Със същото разсеяно изражение, тя започна да я пресушава.

Наистина изглеждаше по-добре. Дръпна се напред, като внимаваше със системите, и седна. Розали се завъртя готова да хване Бела, ако падне. Но Бела не се нуждаеше от нея. Поемайки дълбоко въздух между глътките, Бела приключи съвсем бързо с втората чаша.

— Как се чувстваш сега? — попита Карлайл.

— Не зле. Един вид гладна… само че не съм сигурна дали съм гладна или жадна, нали знаеш?

— Карлайл, просто я погледни — промърмори Розали, толкова тихо сякаш имаше перо от канарче върху устните си. — Очевидно е какво иска тялото й. Трябва да пие още.

— Тя е все още човек, Розали. Тя има нужда и от храна. Нека й дадем малко почивка, за да видим как ще й се отрази всичко това, дотогава може да пробваме да й дадем малко храна. Яде ли ти се нещо определено, Бела?

— Яйца — каза тя веднага и след това размени поглед и усмивка с Едуард.

Усмивката му беше лека, но все пак по лицето му имаше повече живот, отколкото преди. Премигнах и почти забравих как да си отворя очите отново.

— Джейкъб — промърмори Едуард — Наистина имаш нужда от сън. Както Бела каза, сигурно е, че можеш да се настаниш тук, въпреки че може би ще ти е по-удобно отвън. Не се тревожи за нищо. Обещавам ще те намеря ако има нужда.

— Разбира се, разбира се — промърморих аз.

Сега, както изглеждаше Бела разполагаше с още няколко часа и можех да се оттегля. Да се свия някъде под дърветата… Достатъчно далеч, за да не може миризмата да ме достигне. Кръвопиецът щеше да ме събуди, ако нещо се обърка. Дължеше ми това.

— Така е — съгласи се Едуард.

Кимнах и след това сложих ръцете си върху тези на Бела. Нейните бяха ледено студени.

— Оправяй се — казах аз.

— Благодаря, Джейкъб.

Обърна ръката си и стисна моята. Почувствах тънката ивица на сватбения й пръстен, който стоеше хлабаво на нейните изтънели пръсти.

— Донесете й одеяло или нещо такова — измърморих докато се обръщах към вратата.

Докато я достигна, два воя пронизаха застиналия сутрешен въздух. Нямаше начин да сбъркам настойчивостта на тона. Нямаше грешка този път.

— По дяволите — изръмжах аз и се хвърлих през вратата. Позволих на огъня да ме разкъса на парчета. Имаше остър раздиращ звук, когато панталоните ми се разкъсаха. По дяволите, това бяха единствените дрехи, които имах. Нямаше значение сега. Паднах на лапите си и поех към гората.

„Какво има?“ — крещях в главата си.

„Идват насам“ — отговори Сет — „най-малко трима са.“

„Дали са се отцепили?“

„Бягам към Сет със скоростта на светлината“ — обеща Лия. Можех да усетя въздуха преминаващ през белите й дробове докато се насилваше до невероятна скорост. Гората бучеше около нея. До сега нямаше никакъв намек за атака.

„Сет, не ги предизвиквай, изчакай ме.“

„Забавят. Толкова е неприятно да не можеш да ги чуеш.“

„Мисля…“

„Какво?“

„Мисля, че спряха…“

„Изчакват за останалите от глутницата?“

„Шшт. Чувствате ли това?“

Почувствах впечатленията му. Звук от падане проблесна във въздуха.

„Някой се преобразява?“

„Така изглежда“ — съгласи се Сет.

Лия връхлетя в малкото отворено пространство, където Сет чакаше. Тя зарови лапите си в прахта, въртейки се като състезателна кола.

„Пазя ти гърба, братле.“

„Идват“ — каза Сет нервно. — „Вървят бавно.“

„Почти съм там“ — им казах.

Опитах се да летя като Лия. Чувствах се ужасно да бъда разделен от Сет и Лия пред предстоящата опасност, по-близо до тях, отколкото до мен.

Грешно. Ще бъда с тях, между тях и каквото и да предстоеше.

„Виж кой се чувства бащински настроен“ — помисли си Лея иронично.

„Фокусирай се, Лия.“

„Четирима“ — реши Сет. Детето имаше добър слух. — „Трима вълци, един човек.“

Достигнах малкото сечище, придвижвайки се незабавно към мястото. Сет въздъхна с облекчение, изправен вече на мястото си до дясното ми рамо. Лия застана отляво с по-малко ентусиазъм.

„Значи вече съм след Сет“ — изропта сама на себе си.

„Кой превари, той завари“ — помисли си Сет тихо. „Освен това ти не си била никога трета след Алфа. Все пак е повишение.“

„След малкото ми братче не е повишение.“

„Шшт“ оплаках се аз. „Не ме интересува кой къде стои. Млъкнете и се пригответе.“

Съзрях ги след няколко секунди, вървейки, както Сет си беше помислил. Джаред отпред, като човек, с вдигнати ръце. Пол, Куил и Колин на четири крака след него. Нямаше никаква агресия в тях. Поколебаха се зад Джаред, с наострен слух, бдителни, но спокойни.

Но… беше странно, че Сам изпраща Колин, а не Ембри. Не беше нещо, което аз бих направил, ако изпращах дипломатическа група на територията на врага. Не бих изпратил дете. Бих изпратил опитен боец.

„Отвличане на вниманието?“ — помисли си Лия.

Правеха ли Сам, Ембри и Брейди самостоятелен ход? Това не изглеждаше добре.

„Искаш ли да проверя? Мога да пробягам по линията и обратно за две минути.“

„Трябва ли да предупредя Кълън?“ — зачуди се Сет.

„Ами ако целта е била да ни разделят?“ — попитах аз „Кълън ще знаят, че нещо става. Готови са.“

„Сам не би бил толкова глупав…“ — прошепна Лия, страх се прокрадваше в ума й. Тя си представяше Сам, нападащ Кълънови само с още двама зад него.

„Не, той няма да го направи“ — уверих я аз, въпреки че се почувствах малко зле при мисълта в главата й.

През цялото време Джаред и останалите три вълка се взираха в нас, чакайки. Беше зловещо да не чувам какво си казваха Куил, Пол и Колин. Израженията им бяха празни.

Джаред си прочисти гърлото, и след това ми кимна.

„Бяло знаме на примирие, Джейк. Тук сме, за да говорим.“

„Мислиш ли, че е истина?“ — попита Сет.

„Има смисъл, но…“

„Да“ — съгласи се Лия, „но…“

Не се успокоихме. Джаред се прозя.

„Ще бъде по-лесно да говорим, ако можех да ви чуя.“

Взирах се в него. Нямаше да се преобразя, докато не се почувствах добре относно цялата тази ситуация. Докато не придобиеше смисъл. Защо Колин? Това беше частта, която най-много ме притесняваше.

— Ок. Предполагам тогава просто ще говоря — каза Джаред. — Джейк, искаме да се върнеш.

Куил издаде тих вой зад мен, отбелязвайки изявлението.

— Ти разкъса семейството си на части. Не е нужно да бъде по този начин.

Не бях точно в несъгласие с това, но не това беше въпроса. Имаше няколко различни, нерешени въпроса между мен и Сам в момента.

— Знаем, че се чувстваш… странно относно ситуацията с Кълънови. Знаем, че е проблем. Но това е преиграване.

Сет изръмжа.

„Преиграване? А атакуването на враговете ни без предупреждение не е?“

„Сет, някога да си чувал за блъфиране? Успокой се.“

„Съжалявам.“

Очите на Джаред се стрелнаха към Сет и обратно към мен.

— Сам желае да забави темпото, Джейкъб. Той се е успокоил, говорил е с другите Старейшини. Те са решили, че незабавни действия не са в ничий интерес засега.

„В превод, вече са загубили елемента на изненада“ — помисли си Лия.

Беше странно колко ясно доловимо беше съвместното ни мислене.

Тази глутница принадлежеше на Сам, бяха те срещу нас. Нещо извън нас.

Беше особено странно, Лия да мисли по този начин — да бъде толкова солидна част от „нас“.

— Били и Сю са съгласни с теб, Джейкъб, че можем да изчакаме Бела… да бъде разделена от проблема. Убиването й не е нещо, което ще ни бъде приятно.

Въпреки че си помислих да се скарам на Сет, самият аз не можех да се сдържа да не изръмжа. Значи те не се чувстваха приятно да извършат убийство, а?

Джаред вдигна ръцете си отново.

— Полека, Джейк. Знаеш какво имам предвид. Въпросът е, че ще изчакаме и ще преценим ситуацията. Ще решим по-късно дали има проблем с… нещото.

„Ха“ — помисли си Лия. — „Какво бреме.“

„Не се притеснявай.“

„Знам какво си мислят, Джейк. Какво си мисли Сам. Те разчитат, че Бела ще умре въпреки всичко. И тогава мислят, че ще си толкова бесен, че…“

„Че ще водя атаката сам.“ — Ушите ми се притиснаха към черепа ми. Предположението на Лия звучеше доста мръсно. Но и много възможно, също. Когато… ако това нещо убие Бела, ще е лесно да забравя как се чувствам относно семейството на Карлайл в момента. Те вероятно ще изглеждат като врагове — като нищо по различно от кръвопиещи пиявици, както винаги.

„Ще ти напомня“ — прошепна Сет.

„Знам, че ще го направиш хлапе. Въпросът е дали ще те послушам.“

— Джейк? — повика Джаред.

Отправих му поглед.

„Лия, направи обиколка — просто за да сме сигурни. Ще трябва да поговоря с него и искам да съм сигурен, че нищо не няма да стане докато съм преобразен.“

„О, я стига, Джейкъб. Можеш да се преобразиш пред мен. Въпреки усилията ми, виждала съм те гол и преди, така че не се притеснявай.“

„Не се опитвам да опазя невинността на очите ти, опитвам се да защитя гърбовете ни. Махай се от тук.“

Лия изръмжа веднъж и се хвърли към гората. Можех да чуя ноктите й, които се забиваха в земята, правейки я по-бърза.

Голотата беше неудобна, но неизменна част от живота в глутницата, никой нищо не мислеше за това допреди Лия да се присъедини, тогава стана неудобно. Тя имаше среден контрол, когато ставаше дума за темперамента й — отне й доста време да спре да избухва в дрехите си, всеки път, когато се ядоса. Всички успяхме да я зърнем. И не беше като да не си струва да гледаш, но определено не си струваше да те хване по-късно да си мислиш за това.

Джаред и останалите се взираха в мястото, където тя изчезна в бързината, с войнствени изражения.

— Къде отиде? — попита Джаред.

Игнорирах го, затваряйки очи — преобразих се отново. Беше сякаш въздухът трепереше около мен, поклащащ се на малки вълни. Изправих се на задните си крака, улавяйки точния момент, когото бях напълно изправен за да остана в човешката си форма.

— О-о — Джаред каза. — Здрасти, Джейк.

— Привет, Джаред.

— Благодаря, че говориш с мен.

— Аха.

— Искаме да се върнеш.

Куил изви отново.

— Не мисля, че е толкова просто, Джаред.

— Ела си вкъщи — каза той, накланяйки се напред. Умоляващ. — Можем да измислим нещо. Ти не принадлежиш тук. Позволи на Сет и Лия също да си дойдат вкъщи.

Изсмях се.

— Да бе. Сякаш не съм ги умолявал за това.

Сет изхриптя зад мен.

Джаред прецени това, очите му бяха отново предпазливи.

— Значи, какво сега?

Замислих се над това за минута, докато той чакаше.

— Не знам. Но не мисля, че нещата могат да се върнат към нормалното просто така, Джаред. Не знам как точно работи това — не мисля, че просто мога да изключа това Алфа-нещо. Сякаш е постоянно.

— Ти все още си с нас.

Повдигнах веждите си.

— Двама Алфа не могат да са на едно място, Джаред. Помниш колко близо бяхме миналата нощ. Инстинктите за съревнование са твърде силни.

— И какво ще правите — ще се размотавате с паразитите до края на живота си? — изсъска той. — Нямате дом тук. Вече нямате дрехи — отбеляза той. — Ще стоиш вълк през цялото време? Знаеш, че Лия не обича да се храни така.

— Лия може да прави каквото иска, когато огладнее. Тя е тук по свой собствен избор. Не казвам на никого какво да прави.

Джаред въздъхна.

— Сам съжалява за това, което той ти причини.

Кимнах.

— Вече не съм ядосан.

— Но?

— Но няма да се върна, не сега. Ще изчакаме и ще видим како ще стане. И ще наблюдаваме Кълънови, докато е необходимо. Защото, въпреки това, което мислиш, това не е само заради Бела. Ние защитаваме тези, които трябва да бъдат защитени. И това важи и за Кълънови също. Поне за някои от тях, все пак.

Сет изръмжа меко в съгласие. Джаред се намръщи.

— Тогава мисля, че няма какво повече да ти кажа.

— Не и сега, ще видим как ще продължат нещата.

Джаред се обърна към Сет, концентрирайки се върху него, отделно от мен.

— Сю ме помоли да ти кажа, не, да те умолявам, да си дойдеш вкъщи. Сърцето й е разбито, Сет. Сам самичка. Не знам как ти и Лия може да й причинявате това. Да я изоставите по този начин, когато баща ти току-що умря…

Сет излая.

— Успокой се, Джаред — предупредих го аз.

— Просто му казвам как стоят нещата.

Измърморих. Вярно. Сю беше по-издръжлива от всеки, когото познавам. По-жилава от баща ми, по-жилава от мен. Достатъчно издръжлива, за да играе със състраданието на децата си, ако това щеше да ги отведе обратно вкъщи. Но не беше честно да обработва Сет по този начин.

— От колко часа Сю знае за това? И колко от това време прекара с Били, стария Куил и Сам? Да, сигурен съм, че умира от самота. Разбира се, свободен си да си отидеш, Сет, ако това е, което искаш. Знаеш това.

Сет издиша. След секунда наостри уши на север. Лия сигурно беше близо. Господи, беше бърза. Два удара и Лия се плъзна, за да спре в храсталака не далеч. Тя се спря, заемайки мястото пред Сет. Задържа носа си във въздуха, очевидно непоглеждайки към мен. Оценявах това.

— Лия? — попита Джаред.

Тя срещна погледа му, муцуната й се изтегли леко назад и оголи зъбите й. Джаред не изглеждаше изненадан от гостоприемството й.

— Лия, знаеш, че не искаш да си тук.

Тя му изръмжа насреща. Погледнах я предупредително, но тя не ме видя. Сет изхленчи и я бутна с рамото си.

— Съжалявам — каза Джаред. — Изглежда не трябваше да го казвам. Но ти нямаш никаква връзка с кръвопийците.

Лия напълно съзнателно погледна към брат си и след това към мен.

— Значи, искаш да наглеждаш брат си, разбирам това — каза Джаред. Очите му се обърнаха към мен и след това обратно към нея. Може би се чудеше за втория поглед — както и аз. — Но Джейк няма да позволи нищо да му се случи, той не се страхува да бъде тук. — Джаред направи гримаса — Както и да е, моля те, Лия. Искаме да се върнеш. Сам иска да се върнеш.

Лия подви опашката си.

— Сам ми каза да те умолявам. Той каза буквално да падна на колене, ако трябва. Той те иска вкъщи Лий-Лий, където принадлежиш.

Лия се отдръпна, когато Джаред използва онова умалително име, с което Сам се обръщаше към нея. Когато каза последните три думи, козината й настръхна и тя нададе силен вой през зъбите си. Не се налагаше да бъда в главата й, за да чуя как го обижда, нито пък той. Почти можеше да се чуят точните думи, които използваше.

Изчаках докато приключи.

— Мисля, че ще рискувам да изгубя крайник, но ще кажа, че Лия принадлежи, където тя иска да бъде.

Лия излая, но начинът, по който гледаше Джаред, ми говореше, че това е съгласие.

— Виж, Джаред, ние сме все още семейство нали? Ще минем през кръвната вражда, но докато го направим, може би е най-добре да се придържаш към твоята земя. За да няма недоразумения. Никой не иска семейни вражди, нали? И Сам не го иска, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Джаред. Ще се придържаме към нашата земя. Но къде е вашата земя, Джейкъб? Да не е вампирската земя?

— Не, Джаред. В момента сме бездомни. Но не се притеснявай, няма да е вечно. — Трябваше да си поема въздух.

— Не е останало толкова много време… О’кей? Тогава Кълънови ще заминат най-вероятно и Сет и Лия ще се приберат вкъщи.

Сет и Лия зяпнаха заедно, носовете им се обърнаха в моята посока едновременно.

— Ами ти, Джейк?

— Обратно в гората, мисля. Не мога да се навъртам около Ла Пуш. Двама Алфа означава твърде много напрежение. Освен това го обмислях още преди тази каша.

— Ами ако имаме нужда да говорим с вас? — попита Джаред.

— С вой — просто пазете границата, нали? Ние ще дойдем при вас. И не е необходимо Сам да изпраща толкова много. Ние не искаме битка.

Джаред замълча, но кимна. Не му харесваше да поставям условия на Сам.

— Ще се видим, Джейк. Или не. — Той помаха полусърдечно.

— Почакай, Джаред. Ембри добре ли е?

Изненада прекоси лицето му.

— Ембри? Разбира се, добре е. Защо?

— Просто се чудя защо Сам е изпратил Колин. — Наблюдавах реакцията му, все още подозирайки, че става нещо.

Видях разбирането да прекосява очите му, но не беше това, което очаквах.

— Това не е твоя работа повече, Джейк.

— Предполагам не. Просто любопитство.

С ъгъла на окото си видях спазъм, но не казах нищо, защото не исках да издавам Куил. Той реагираше на темата.

— Ще предам на Сам инструкциите ти. Довиждане Джейкъб.

Въздъхнах.

— Да, чао, Джаред. Хей, кажи на баща ми, че съм добре, става ли? И че съжалявам, и го обичам.

— Ще му предам.

— Благодаря.

— Хайде приятели — каза Джаред. Той се извърна от нас, отдалечавайки се от поглед за да се преобрази, защото Лия беше тук. Пол и Колин бяха точно зад него, но Куил изостана. Излая меко и направи крачка напред.

— И ти ми липсваш, приятел.

Куил тръгна към мен, главата му беше наведена мрачно. Потупах го по рамото.

— Всичко ще бъде наред.

Той излая.

— Кажи на Ембри, че ми липсва да не бъдете част от подкреплението ми.

Той кимна и след това допря носа си до челото ми. Лия изскимтя. Куил погледна, но не към нея. Той гледаше назад, за да види къде са другите.

— Да, тръгвай — казах му аз.

Куил излая отново и след това тръгна след останалите. Обзалагам се, че Джаред не бе чакал търпеливо. Веднага след като изчезна, освободих топлината от центъра на тялото ми и я оставих да премине през крайниците ми. След пламването на топлината, отново бях на четири крака.

„Мислех, че ще започнете да се натискате“ — изкикоти се Лия.

Игнорирах я.

„Беше ли добре?“ — попитах ги. Притесняваше ме да измъквам от тях по този начин неща, за които не можех да чуя какво точно си мислят. Не исках да предполагам нищо. Не исках да бъда като Джаред. „Казах ли нещо, което не искахте? Пропуснах ли да кажа нещо, което трябваше?“

„Справи се страхотно, Джейк“ — окуражи ме Сет.

„Можеше да удариш Джаред“ — помисли си Лия — „Нямаше да имам нищо против.“

„Предполагам, вече знаеш защо е забранено на Ембри да идва“ — помисли си Сет.

Не разбирах.

„Да му е забранено?“

„Джейк, видя ли Куил? Той е доста съсипан, нали? Залагам 10 към 1, че Ембри е много по-разстроен и Ембри си няма Клер. Няма начин Куил просто да реши и да си тръгне от Ла Пуш. Ембри може, за това Сам няма да рискува да бъде убеден да напусне. Той не иска глутницата ни да стане по-голяма отколкото е сега.“

„Наистина? Мислиш ли? Съмнявам се Ембри да има нещо против да разкъса някой Кълън.“

„Но той е най-добрият ти приятел, Джейк. Той и Куил биха предпочели да застанат зад теб, отколкото да се изправят срещу теб в битка.“

„Тогава се радвам, че Сам го е задържал вкъщи. Тази глутница е достатъчно голяма.“

Въздъхнах.

„Добре, тогава. Значи сме добре за сега. Сет, имаш ли нещо против да наглеждаш нещата за малко. Лия и аз се нуждаем от почивка. Като цяло ние сме на ниво? Но цялото това нещо, може да е било, за да ни разсеят.“

Не винаги бях толкова параноичен, но помня чувството за обещание към Сам. Той видя цялото фокусиране върху разрушаване на опасността. Ще има ли предимство от факта, че може да ни е излъгал?

„Няма проблем!“ — Сет беше единственият, изгарящ от желание да направи каквото може. — „Искаш ли да обясня на Кълънови? Те сигурно все още са в неведение.“

„Ще се оправя. Искам да проверя нещата.“

Схванаха вихъра от картини в мислещия ми в хиляди посоки мозък.

Сет изхленчи в изненада.

„Иу.“

Лия разклати главата си напред-назад сякаш се опитваше да изкара картините от нея.

„Честно, това е най-отвратителното нещо, което съм чувала през живота си. Ако имаше нещо в стомаха ми, то щеше да се върне.“

„Те са вампири, предполагам“ — добави Сет след минута, компенсирайки реакцията на Лия. „Имам предвид, че има смисъл. И ако това помогне на Бела, е нещо добро, нали?“

Аз и Лия се взряхме в него.

„Какво?“

„Мама го изпускаше много, докато беше малък“ — каза ми Лия.

„На главата му, очевидно.“

„Гризеше и решетките на детското креватче.“

„Погълнал е боя?“

„Така изглежда“ — помисли си тя.

Сет изръмжа.

„Смешно. Защо вие двамата не млъкнете и не заспите?“

14. ЗНАЕШ, ЧЕ НЕЩАТА СА ТРЪГНАЛИ НА ЗЛЕ, КОГАТО СЕ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН, ЗАДЕТО СЕ ДЪРЖИШ ГРУБО С ВАМПИРИ

Когато се върнах при къщата, отпред нямаше никого, на когото да предам новините. Още ли бяха под тревога?

„Всичко е наред“ — помислих си отегчено.

Очите ми бързо уловиха малка промяна в досега познатата обстановка. Имаше купчинка светло оцветен плат на най-ниското стъпало на верандата. Подскочих натам, за да разследвам. Задържайки дъха си, защото миризмата на вампирите се беше залепила за материята, като да не повярваш, побутнах купчината с носа си.

Някой беше оставил дрехи. Хъх. Едуард трябва да е забелязал раздразнението ми, когато се изстрелях през вратата. Е, това е… мило. И странно.

Взех дрехите внимателно между зъбите си — уф — и ги занесох обратно към дърветата. Просто в случай, че беше някаква шега на русата психопатка и това бяха куп женски дрехи. Обзалагам се, че би се радвала да види изражението на човешкото ми лице, докато стоя гол, държейки лятна рокля.

Под прикритието на дърветата пуснах смърдящата купчина и се преобразих в човек. Изтърсих дрехите, удряйки ги в едно дърво, за да се отърва поне отчасти от миризмата. Определено бяха дрехи на момче — светлокафяви панталони и бяла риза. Нито едното не беше достатъчно дълго, но изглежда щяха да ми станат на широчина. Трябваше да са на Емет. Навих ръкавите на ризата, но нямаше какво да направя с панталоните. Е, добре.

Трябваше да призная, че се чувствах добре с дрехи върху гърба си, дори смърдящи, които не ми ставаха. Трудно беше, че не можех просто да изтичам до вкъщи и да взема друг чифт стари шорти, когато ми трябваха. Пак ми се напомни какво е да си бездомен — да нямаш място, където да се върнеш. Нито собствени вещи, което не ме притесняваше толкова в момента, но най-вероятно скоро щеше да стане досадно.

Изтощен, бавно се качих по стълбите на верандата, в новите си луксозни дрехи втора употреба, но когато стигнах до вратата, се поколебах. Да почукам ли? Глупаво, при положение, че те знаеха, че съм тук. Учудих се, че никой не потвърди това — не ми казаха да вляза или да се разкарам. Каквото и да е. Свих рамене и сам влязох вътре.

Още промени. Стаята се беше преобразила към нормалното си състояние — почти — през последните двадесет минути. Големият плосък екран беше включен, звукът — намален, вървеше някакъв детски филм, но никой не го гледаше. Карлайл и Есме бяха застанали до задните прозорци, които гледаха към реката. Алис, Джаспър и Емет не се виждаха никъде, но можех да чуя шепота им горе. Бела беше на кушетката като вчера, само една тръба все още беше закачена за нея, а системата стърчеше зад дивана. Беше увита като пашкул в няколко дебели юргана, поне ме бяха послушали. Розали беше кръстосала крака на земята до главата й. Едуард седеше в другия край на кушетката с увитите крака на Бела в скута му. Той погледна нагоре, когато влязох и ми се усмихна — устата му помръдна съвсем малко — сякаш нещо му се хареса.

Бела не ме чу. Тя погледна нагоре, когато и той го направи и също ми се усмихна. С истинска енергия, цялото и лице светна. Не можех да си спомня последния път, когато беше толкова развълнувана да ме види.

Какво й ставаше? За Бога, тя беше омъжена! Щастливо омъжена, при това — нямаше съмнение, че беше влюбена в своя вампир извън границите на здравия разум. И на всичко отгоре, доста бременна.

Тогава защо трябваше да е толкова развълнувана да ме види? Сякаш съм накарал целия й ден да придобие смисъл като просто съм влязъл през вратата.

Само ако не я интересуваше… или още повече — не ме искаше наоколо. Щеше да е толкова по-лесно да стоя настрана.

Едуард изглежда беше съгласен с мислите ми — напоследък бяхме на една вълна толкова често, че беше лудост. Той се беше намръщил, четейки лицето й докато тя ме гледаше с грейнал поглед.

— Искаха само да поговорим — смънках аз, гласът ми се влачеше от изтощение. — Никаква атака не се задава.

— Да — отговори Едуард — чух повечето.

Това ме събуди малко. Бяхме на поне пет километра от къщата.

— Как?

— Теб те чувам по-ясно — въпрос на познат глас и концентрация е. Също така, мислите ти са по-лесни за прихващане, когато си човек. Така, че чух почти всичко, което си казахте там.

— О. — Това малко ме подразни, но нямаше достатъчна причина, за това го пренебрегнах. — Добре. Мразя да се повтарям.

— Бих ти казала да отидеш да се наспиш — каза Бела — но предполагам, че ще припаднеш на пода след около шест секунди, така че едва ли има смисъл.

Беше невероятно колко по-добре звучеше и колко по-силна изглеждаше. Надуших прясна кръв и видях, че чашата отново беше в ръцете й. Колко кръв щеше да трябва, за да я поддържа? Щяха ли в един момент да започнат да припкат при съседите?

Отправих се към вратата, отброявайки секундите, докато вървях.

— Едно Мисисипи… две Мисисипи…

— Къде е потопа, глупако? — измърмори Розали.

— Розали, знаеш ли как можеш да удавиш блондинка? — попитах я без да спирам или да се обръщам да я погледна. — Залепи огледало за дъното на басейн.

Чух Едуард да се смее тихичко, докато затварях вратата. Настроението му се оправяше в същото време, когато се подобряваше състоянието на Бела.

— Това съм го чувала вече — извика Розали след мен.

Тръгнах бавно по стълбите, с ясна цел да се завлека достатъчно навътре в дърветата, така че въздухът отново да бъде чист. Обмислях да зарежа дрехите на удобно разстояние от къщата, за бъдещо ползване, отколкото да ги вържа за крака си, а и така нямаше да се налага да ги помирисвам. Докато се борех с копчетата на новата риза, случайно се замислих как копчетата никога няма да са подходящи за върколаците.

Чух гласовете докато се влачех през моравата.

— Къде отиваш? — Бела попита.

— Забравих да му кажа нещо.

— Остави Джейкъб да спи, може да почака.

Да, моля те, остави Джейкъб да спи.

— Ще отнеме само минутка.

Обърнах се бавно. Едуард вече беше излязъл. Докато се приближаваше, на лицето му беше изписано извинение.

— За Бога, сега пък какво?

— Съжалявам — каза той, и се поколеба, сякаш не знаеше как да изрази това, което си мислеше.

— Какво ти е на ума, четецо на мисли?

— По-рано, когато говореше с пратениците на Сам — измърмори той — предавах какво става на Карлайл и Есме и на останалите. Те бяха свързани…

— Виж, няма да отпускаме патрула. Няма нужда да вярвате на Сам, както ние вярваме. Въпреки това, ще си държим очите отворени.

— Не, не, Джейкъб. Не за това. Доверяваме се на преценката ти. По-скоро Есме се притесняваше за трудностите, които това носи за глутницата ви. Тя ме помоли да поговоря насаме с теб за това.

Това ме хвана неподготвен.

— Трудности?

— Специално частта с бездомието. Тя е много разтревожена, че всички сте така… лишени.

Изсумтях. Вампирска майка — закрилница — странно.

— Ние сме издръжливи. Кажи й да не се притеснява.

— Все пак, тя иска да направи каквото може. Останах с впечатлението, че Лия не обича да се храни във вълчата си форма?

— И? — настоях аз.

— Е, ние имаме човешка храна тук, Джейкъб. За да поддържаме прикритието си и, разбира се, за Бела. Лия е добре дошла за всичко което поиска. Всички сте добре дошли.

— Ще им предам.

— Лия ни мрази.

— И?

— Опитай се да и го предадеш така, че да я накараш да се замисли, ако нямаш нищо против.

— Ще направя каквото мога.

— И идва моментът с дрехите.

Хвърлих око на тези, които носех.

— О, да. Благодаря. — Вероятно нямаше да проявя добри обноски, ако спомена колко лошо воняха.

Той се усмихна леко.

— Лесно можем да помогнем с всякакви нужди там. Алис рядко ни позволява да носим едни и същи дрехи два пъти. Имаме купища чисто нови дрехи, предназначени за благотворителност, а предполагам, че Лия е горе-долу същия размер като Есме…

— Не съм сигурен как ще се чувства относно останките от кръвопийци. Тя не е толкова практична, колкото съм аз.

— Вярвам, че ще представиш офертата в най-добрата възможна светлина. Както и оферта за всеки друг физически предмет от който може да се нуждаете, или транспорт, или всичко друго като цяло. Също и баня, след като предпочитате да спите навън. Моля те… не си помисляйте, че сте без удобствата на дом.

Каза последното изречение меко — без да се опитва да си замълчи, но с някакъв вид истинска емоция.

Втренчих се в него за секунда, мигайки сънено.

— Това е, ъм, много мило от ваша страна. Кажи на Есме, че оценяваме, ъм, загрижеността. Но периметърът преминава през реката на няколко места, така че сме доста чисти, благодаря.

— Въпреки това предай офертата.

— Разбира се, разбира се.

— Благодаря ти.

Обърнах се с гръб към него, само за да замръзна, когато чух нисък вик на болка от къщата. Докато се обърна, него вече го нямаше.

Сега пък какво?

Тръгнах след него, влачейки се като зомби. Сигурно използвайки същия брой мозъчни клетки. Не се чувствах да имам избор. Нещо не беше наред. Ще отида да видя какво е то. Няма да мога да направя нищо и ще се почувствам още по-зле.

Изглеждаше неизбежно.

Отново сам се пуснах да вляза. Бела се задъхваше, свита над издутината в средата на тялото й. Розали я държеше, докато Едуард, Карлайл и Есме се бяха навели над нея. Мигновено движение привлече вниманието ми. Алис беше на върха на стълбите, гледайки надолу към стаята с ръце притиснати в слепоочията й. Това беше странно — сякаш имаше преграда, която и пречеше да влезе.

— Карлайл, дай ми една секунда — издиша задъхано Бела.

— Бела — неспокойно каза докторът — чух нещо да изпуква. Трябва да погледна.

— Доста съм сигурна — пъхтене — че беше ребро. Ау. Да. Точно тук. — Тя посочи лявата си страна, внимавайки да не я докосне.

Сега пък й чупеше костите.

— Трябва да направя рентгенова снимка. Може да има парченца. Не искаме да пунктира нещо.

Бела си пое въздух дълбоко.

— Добре.

Розали внимателно повдигна Бела. Едуард изглеждаше сякаш ще се опита да спори, но Розали оголи зъби срещу него и изръмжа.

— Вече я взех.

Значи сега Бела беше по-силна, но и това нещо в нея също. Не можеш да умориш от глад единия без да нараниш и другия, и оздравяването работеше на същия принцип. Няма начин да победиш.

Русокосата бързо носеше Бела по голямото стълбище, с Карлайл и Едуард точно зад нея, никой от тях не ми обърна внимание, а аз стоях на вратата.

Значи имаха кръвна банка и рентген? Предполагам, че докторът е пренесъл кабинета си вкъщи.

Бях прекалено изтощен, за да ги последвам, прекалено изтощен, за да помръдна. Облегнах се на стената и се спуснах до пода. Вратата още беше отворена и аз насочих носа си към нея, благодарен за свежият бриз, който духаше. Наведох главата си към касата и се заслушах.

Можех да чуя звука от рентгена горе. Или просто предположих, че беше това. И след това най-тихите стъпки да слизат по стълбите. Не погледнах да видя кой вампир беше.

— Искаш ли възглавница? — попита ме Алис.

— Не — измънках аз. Какво беше това натрапчиво гостоприемство? Побиваха ме тръпки.

— Не изглежда удобно — забеляза тя.

— Не е.

— Тогава защо не се преместиш?

— Уморен съм. Ти защо не си горе с останалите? — изстрелях обратно.

— Главоболие — отговори тя.

Завъртях глава, за да погледна към нея.

Алис беше съвсем мъничко нещо. Приблизително колкото едната ми ръка. Сега изглеждаше още по-малка, някак си прегърбена върху себе си. Малкото й лице изглеждаше измъчено.

— Вампирите имат главоболие?

— Не и нормалните.

Изсумтях. Нормални вампири.

— Как така никога не си около Бела вече? — попитах аз, правейки въпроса обвинение. Не ми беше направило впечатление преди, защото главата ми беше пълна с други глупости, но беше странно, че Алис никога не беше с Бела, поне откакто бях тук. Може би ако Алис беше там, Розали нямаше да бъде. — Мислех, че двете сте така. — Кръстосах два от пръстите си.

— Както казах — тя се сви на плочките на няколко стъпки от мен, увивайки слабите си ръце около слабите си колене — главоболие.

— Бела ти предизвиква главоболие?

— Да.

Намръщих се. Бях прекалено уморен за гатанки. Оставих главата си да падне обратно към свежия въздух и затворих очи.

— Всъщност, не Бела — поправи се тя — Зародишът…

А, още някой, който се чувстваше като мен. Беше доста лесно за разпознаване. Тя каза думата неохотно, както Едуард я каза.

— Не мога да го видя — каза ми тя, въпреки че може би говореше на себе си. Доколкото тя знаеше, аз вече спях. — Не мога да видя нищо за него. Точно както при теб.

Потреперих и зъбите ми тракнаха. Не ми харесваше да ме сравняват със създанието.

— Бела застава на пътя. Тя е увита около него, така че и тя е… замъглена. Като лош сигнал на телевизор — все едно да се опитваш да фокусираш онези размазани, хора трепващи на екрана. Убива главата ми да я гледам. И без това не мога да видя повече от няколко минути в бъдещето. Зародишът… е прекалено голяма част от бъдещето й. Когато реши… когато знаеше, че го иска, изчезна от видението ми. Изплаши ме до смърт. — Беше тиха за секунда и после добави. — Трябва да призная, че е облекчение, когато си наблизо — въпреки миризмата на мокро куче. Всичко изчезва. Все едно съм със затворени очи. Сковава главоболието.

— Радвам се да съм от полза, госпожо — смънках аз.

— Чудех се какво общо може да има с теб… защо и с теб е така.

Внезапна горещина пламна в средата на костите ми. Стиснах юмруци, за да спра треперенето.

— Нямам нищо общо с този смукач на живот — казах през зъби.

— Е, има нещо.

Не отговорих. Горещината вече си отиваше. Бях прекалено уморен за да остана ядосан.

— Имаш ли нещо против да остана тук, до теб? — попита тя.

— Предполагам не. И без това смърди.

— Благодаря — каза тя — Това е най-доброто решение, предполагам, след като не мога да пия аспирин.

— Може ли малко по-тихо. Спя.

Тя не отговори, веднага изпадна в мълчание. Заспах след секунди.

Сънувах, че съм наистина жаден. И пред мен имаше голяма чаша вода — студена вода, можеш да видиш капките да се стичат отстрани. Грабнах чашата и отпих голяма глътка, само за да доста бързо разбера, че това не беше вода — беше чиста белина. Изплюх я, разсипвайки я навсякъде, и част от нея мина през носа ми. Изгаряше ме. Носът ми гореше…

Болката в носа ми ме събуди достатъчно, че да си спомня къде бях заспал. Миризмата беше доста противна, имайки предвид, че действително носът ми не беше в къщата. Уф. И беше шумно. Някой се смееше прекалено силно. Познат смях, но той не вървеше с миризмата. Не принадлежеше на нея.

Изпъшках и отворих очи. Небето беше потискащо сиво — беше ден, но нямах идея за точното време. Може би почти залез — беше доста тъмно.

— Време беше — измънка Русокосата от немного далече — Въплъщението в резачка започна малко да омръзва.

Претърколих се и се извих в седнало положение. Тогава разбрах от къде е идвала миризмата. Някой беше пъхнал широка пухена възглавница под лицето ми. Вероятно опитвайки се да бъде мил, предполагам. Освен ако не е била Розали.

Щом лицето ми беше далеч от смърдящите пера, долових и други миризми. Като бекон и канела, смесени с миризма на вампир.

Мигнах, опитвайки се да фокусирам стаята.

Нещата не се бяха променило много, като изключим, че Бела седеше по средата на дивана и системата я нямаше. Русокосата седеше в краката й с глава облегната върху коленете на Бела. Все още ме побиваха тръпки като гледах как небрежно я докосват, въпреки че при сегашните обстоятелства беше доста глупаво. Едуард беше от едната и страна, държейки ръката й. Алис също беше на пода, като Розали. Лицето й сега не беше измъчено. И беше лесно да се види защо — беше намерила друго обезболяващо.

— Хей, Джейк се събужда! — изликува Сет.

Той седеше от другата страна на Бела, ръката му небрежно прехвърлена през рамото й, преливаща чиния с храна в скута му.

Какво, по дяволите?

— Дойде да те търси — каза Едуард, докато се изправях. — И Есме го убеди да остане за закуска.

Сет видя изражението ми и побърза да обясни.

— Да, Джейк. Просто проверявах дали си добре, защото не се преобрази обратно. Лия се притесни. Казах й, че сигурно си заспал като човек, но знаеш каква е. И така, те имаха всичката тази храна и бам — той се обърна към Едуард — човече, ти можеш да готвиш.

— Благодаря ти — измърмори Едуард.

Вдишах бавно, опитвайки се да отключа зъбите си. Не можех да сваля очи от ръката на Сет.

— На Бела й стана студено — каза Едуард тихичко.

Добре. И без това не беше моя работа. Тя не ми принадлежеше.

Сет чу коментара на Едуард, погледна към лицето ми и изведнъж се нуждаеше и от двете си ръце за да се храни. Махна ръката си от Бела и се зарови. Приближих се, така, че да застана на няколко стъпки от дивана, все още опитвайки се да успокоя дишането си.

— Лия ли е на патрул? — попитах Сет. Гласът ми все още беше дебел от спането.

— Да — отговори той, докато дъвчеше. Сет също имаше нови дрехи. Неговите му ставаха точно, за разлика от моите. — Заела се е. Не се притеснявай. Ще вие, ако има нещо. Сменихме се около полунощ. Тичах цели дванадесет часа. — Беше горд и си личеше от тона му.

— Полунощ? Чакай малко, кое време е сега?

— Съмва се — той погледна към прозореца, проверявайки.

По дяволите. Проспал съм остатъка от деня и цялата нощ — провалил съм се.

— Съжалявам за това, Сет. Наистина. Трябваше да ме събудиш с ритници.

— Стига, човече, имаше нужда от един хубав сън. От кога не си беше почивал? Нощта преди последния патрул за Сам? Около четиридесет часа? Петдесет? Не си машина, Джейк. Освен това, не си изпуснал нищо.

Нищо? Бързо погледнах към Бела. Цвета на кожата й беше същия, какъвто го помнех. Бледа, но с розов оттенък. Устните й отново бяха розови. Дори косата и изглеждаше по-добре, по-лъскава. Тя видя, че я преценявам, и ми се ухили.

— Как е реброто? — попитах.

— Превързано е добре и стегнато, дори не го усещам.

Подбелих очи. Чух Едуард да щраква със зъби и предположих, че нейното не-е-голяма-работа отношение, го дразнеше не по-малко от мен.

— Какво има за закуска? — попитах, малко саркастично. — 0 отрицателна или АБ положителна?

Тя ми се оплези. Отново беше себе си.

— Омлет — каза тя, но очите й се спуснаха надолу и аз видях чашата кръв затисната между нейния крак и този на Едуард.

— Отиди да си вземеш закуска, Джейк — каза Сет. — Има още доста в кухнята. Сигурно си ужасно гладен.

Изследвах храната в скута му. Изглеждаше като половин омлет със сирене и последната четвъртинка от канелено руло с размер на фризби. Стомахът ми изкъркори, но го игнорирах.

— Лия какво ще закусва? — попитах критикувайки.

— Хей, занесох й храна още преди да хапна нещо — защити се той. — Тя каза, че по скоро би яла убити на пътя животни, но се обзалагам, че се е поддала. Това канелено руло… — той изглежда нямаше думите.

— Тогава ще отида да ловувам с нея.

Сет въздъхна, когато тръгнах да си ходя.

— Само един момент, Джейкъб.

Беше Карлайл, така че когато се обърнах, лицето ми вероятно е било по-малко неучтиво, отколкото ако някой друг ме беше спрял.

— Да?

Карлайл се приближи, докато Есме се понесе към другата стая. Той спря на няколко крачки от мен, малко по-далече от нормалното разстояние между двама души, които разговарят. Бях му благодарен, че ми даваше пространство.

— Като стана въпрос за лов — започна той с мрачен тон — Това ще се окаже проблем за семейството ми. Разбирам, че предишното примирие не е в сила в този момент, така че се нуждая от твоя съвет. Сам ще ни преследва ли извън периметъра, който сте оградили? Не искаме да поемаме риска да нараним някого от семейството ти, или да загубим някого от нашето. Ако беше на наше място, как щеше да постъпиш?

Подпрях се, малко изненадан, като зададе въпроса си така. Какво можех да знам, да си на мястото на богат кръвопиец. Но, все пак, аз познавах Сам.

— Рисковано е — казах, опитвайки се да игнорирам очите на останалите, които ме гледаха и говорех само на него. — Сам се е успокоил малко, но съм сигурен, че в главата му договорът е невалиден. Докато мисли, че племето или другите хора са застрашени, няма първо да задава въпросите, ако разбираш какво имам предвид. Но в такъв случай, приоритетът му ще бъде Ла Пуш. Не са достатъчно, за да наблюдават хората и едновременно да организират ловни групи, достатъчно големи, че да нанесат някаква вреда. Обзалагам се, че ги държи близо до дома.

Карлайл кимна замислено.

— Така че предлагам да излизате заедно, просто за всеки случай. И по-добре да е през деня, защото те ще очакват нощта. Обичайни вампирски неща. Вие сте бързи — прекосете планината и ловувайте достатъчно далеч, за да няма шанс той да е изпратил някого толкова далеч от вкъщи.

— И да оставим Бела незащитена?

Изсумтях.

— А ние какво сме, парчета месо?

Карлайл се засмя, но после лицето му отново стана сериозно.

— Джейкъб, не можеш да се биеш срещу братята си.

Очите ми се свиха.

— Не казвам, че няма да е трудно, но ако наистина идват да я убият — ще успея да ги спра.

Карлайл разтърси глава разтревожено.

— Не, нямах предвид, че няма да си… способен. Но това ще е много грешно. Не мога да позволя това да тежи на съвестта ми.

— Няма да бъде на твоята съвест, докторе. Ще бъде на моята. Мога да го понеса.

— Не, Джейкъб. Ще се погрижим нашите действия да не доведат до това. — Той се намръщи замислено — Ще ловуваме по трима — реши той след секунда — Така ще е най-добре.

— Не знам, докторе. Да се разделите наполовина не е най-добрата стратегия.

— Имаме няколко допълнителни способности, които ще изравнят нещата. Ако Едуард е един от тримата, ще може да ни даде безопасен радиус от няколко мили.

И двамата погледнахме към Едуард. Изражението му накара Карлайл бързо да преосмисли.

— Сигурен съм, че има и други начини — каза Карлайл. Очевидно, сега нямаше достатъчно силна физическа нужда, която да отдели Едуард от Бела. — Алис, предполагам можеш да кажеш кой път би бил погрешен?

— Този, който изчезне — каза Алис, кимайки. — Лесно.

Едуард, който се беше напрегнал от първоначалния план на Карлайл, се отпусна. Бела се беше вторачила нещастно в Алис. Тази малка чупка между очите й се появяваше, когато беше под напрежение.

— Добре, тогава — казах. — Това е решено. Ще тръгвам. Сет, ще те очаквам на линия по здрач, така че дремни по някое време, ясно?

— Разбира се, Джейк. Ще се преобразя веднага щом приключа тук. Освен… — той се поколеба, поглеждайки към Бела. — Имаш ли нужда от мен?

— Тя има одеяла — щракнах със зъби към него.

— Добре съм, Сет, благодаря — бързо каза Бела.

И тогава Есме прелетя стаята с голяма покрита чиния в ръцете си. Тя спря, колебаейки се, зад лакътя на Карлайл, нейните широки, тъмнозлатни очи, се спряха на лицето ми. Тя задържа чинията напред и направи срамежлива стъпка към мен.

— Джейкъб — каза тя тихо. Гласът й не беше толкова остър както на другите. — Знам, че е… неприятно за теб, идеята да се храниш тук, където мирише толкова неприятно. Но ще се чувствам много по-добре ако вземеш малко храна с теб. Знам, че не можеш да се прибереш вкъщи, и това е заради нас. Моля те, облекчи малко от угризенията ми. Вземи нещо за ядене. — Тя държеше храната пред мен, лицето и беше меко и молещо се. Не знам как го направи, защото не изглеждаше на повече от двадесет и пет, а и беше бяла като платно, но нещо в изражението й ми напомни за майка ми.

Боже.

— Ъм, да, разбира се — измънках. — Предполагам. Може би Лия още е гладна или нещо такова.

Пресегнах се и взех храната с една ръка, държейки я далече, на една ръка разстояние. Щях да я зарежа под някое дърво или нещо такова. Не исках да я карам да се чувства зле.

Тогава се сетих за Едуард.

— Не й казвай нищо! Нека си мисли, че съм я изял.

Не го погледнах, за да видя дали беше съгласен. По-добре да беше. Кръвопиецът ми беше задължен.

— Благодаря ти, Джейкъб — каза Есме, усмихвайки ми се. Как каменно лице можеше да има трапчинки, по дяволите?

— Ъм, благодаря — казах аз. Лицето ми беше топло — по-топло от обичайното.

Това е проблемът от мотаенето с вампири — свикваш с тях. Започват да объркват начина, по който виждаш света. Започваш да ги чувстваш като приятели.

— Ще се върнеш ли по-късно, Джейк? — попита Бела, докато тъкмо се опитвах да избягам.

— Ъм, не съм сигурен.

Тя притисна устните си една към друга, сякаш се опитваше да потисне усмивка.

— Моля те? Може да ми стане студено.

Вдишах дълбоко през носа си и тогава осъзнах, твърде късно, че това не беше добра идея. Смърдеше.

— Може би.

— Джейкъб? — Есме ме повика. Пристъпих към вратата, когато тя продължи. Направи няколко стъпки след мен. — Оставих кошница с дрехи на верандата. За Лия са. Изпрани са — опитах се да не ги докосвам много. — Тя се намръщи. — Имаш ли нещо против да й ги занесеш?

— Заемам се — измърморих аз и се измъкнах през вратата преди някой да се опита да ми припише още нещо.

15. ТИК-ТАК, ТИК-ТАК, ТИК-ТАК

„Хей, Джейк, мислех, че каза че ме искаш привечер. Защо не накара Лея да ме събуди преди да заспи?“

„Защото не се нуждаех то теб. Достатъчно добър съм…“

Той вече обикаляше северната част на периметъра.

„Е… Нещо?“

„Не. Нищо, абсолютно нищо.“

„Направил си някакво разузнаване?“

Беше намерил една следа от моите обиколки. Той се запъти след новата следа.

„Да, реших да направя няколко обиколки. Нали знаеш, просто проверявах. Ако Кълънови решат да си направят пътуване за лов…“

„Много добре си направил.“

Сет зави обратно по главния периметър.

Беше ми много по-лесно да тичам с него, отколкото с Лея. Въпреки че тя се опитваше, наистина се опитваше, но мислите й винаги я водеха натам. Тя не искаше да бъде тук.

Не искаше да чувства омекването ми към вампирите — това, което се усещаше в главата ми. Не искаше да се съгласи с топлото приятелство на Сет с тях, приятелство, което се укрепваше още повече с времето.

Беше ми забавно как преди смятах, че най-големия й проблем ще съм аз. Винаги си лазехме по нервите, когато бяхме в глутницата на Сам. Но сега нямаше никаква враждебност към мен — само към Кълънови и Бела. Чудех се каква бе причината. Може би беше просто благодарност, че не я принуждавах да си тръгне. Може би, защото сега разбирах омразата й по-добре. Както и да е, тичането с нея не беше толкова лошо, колкото си мислех че ще бъде.

Естествено, тя не се беше успокоила. Храната и дрехите, които Есме беше й пратила, в момента пътуваха надолу по реката. Дори след като бях изял моя дял — не защото миризмата бе неустоимо далеч от вампирската изгаряща смрад, но за да дам добър пример на саможертвената търпимост на Лея — тя отказа. Малкият лос, който беше хванала около пладне, не беше задоволил изцяло апетита й. Дори направи настроението още по-нетърпимо. Лея мразеше да яде сурова храна.

„Може би трябва да се отправим на изток?“ — предложи Сет. — „Да отидем натам, и да видим дали те не са там и ни чакат“

„И аз си мислих за това“ — съгласих се аз. — „Но нека го направим, когато всички сме будни. Не искам да свалят защитата ни. Макар че трябва да го направим преди Кълън да се опитат да ловуват. Ще е скоро.“

„Да.“

Това ме накара да се замисля.

Ако Кълънови можеха да напуснат безопасно местността, те наистина трябваше да го направят. Сигурно трябваше да заминат още на секундата, в която ги предупредихме. Вероятно могат да си позволят друго убежище. А и имаха приятели на север, нали? Да вземат Бела и да се махат. Изглеждаше като очевиден отговор на проблемите им.

Сигурно трябваше да им го предложа, но се страхувах да не ме послушат. А аз не исках Бела да си замине — да, не знам дали ще оживее или не.

Не, това беше просто глупаво. Трябваше да ги оставя да вървят. За тях нямаше смисъл да остават повече тук, а и щеше да е много по-добре — не по-безболезнено, но по-здравословно — за мен, ако Бела си заминеше завинаги.

Това сега беше лесно да се каже, когато Бела не беше тук, изглеждайки развълнувана да ме види и същевременно вкопчила се в живота с нокти…

„О, вече попитах Едуард относно това“ — помисли Сет.

„Какво?“

„Попитах го защо още не са си тръгнали. Да отидат при Таня или някъде другаде. Някъде, прекалено далеч, за да не може да ги последва Сам.“

Трябваше да си спомня, че току-що бях решил да давам на Кълънови верните съвети. Че така беше най-добре. Така че не биваше да се ядосвам на Сет задето е свършил тази работа. Въобще да не се ядосвам.

„Какво каза той? Чакат за удобна възможност ли?“

„Не. Няма да си тръгнат.“

Това не трябваше да прозвучи като добра новина.

„Защо не? Това е глупаво.“

„Не точно“ — каза Сет, сега отбранително. „Ще отнеме доста време докато Карлайл изгради такъв медицински достъп, какъвто вече има тук. Тук той има всичко необходимо, за да се грижи за Бела, а и позволението, за да поиска още. Това е една от причините да искат да отидат на лов. Карлайл смята, че ще се нуждаят от още кръв за Бела. Тя е използвала всичката нулева отрицателна, която са имали за нея. А и не му харесва, че запасите му се изчерпват. И смята да отиде и да купи още. Знаеше ли, че можеш да си купиш кръв? Ако си доктор.“

Все още не бях готов да мисля логично.

„И пак е глупаво. Могат да вземат по-голяма част със себе си, нали? И да крадат от каквото имат нужда, където и да отидат. Кой го интересуват законните глупости, когато си безсмъртен?“

„Едуард не иска да поема риск като я мести.“

„Тя е по-добре отколкото беше преди.“

„Значително“ — съгласи се Сет. В главата си, той сравняваше спомените ми на Бела, с окачени тръби, с последния път, когато я беше видял, докато си тръгваше от къщата. Тя му се усмихваше и му махаше. — „Но тя не трябва да се движи много, нали знаеш. Това нещо в нея рита адски болезнено.“

Преглътнах, за да върна обратно киселините в гърлото си.

„Да, знам.“

„Счупи й още едно ребро“ — каза той мрачно.

Препънах се и се олюлях за миг, преди да възстановя равновесието си.

„Карлайл отново я е превързал. Просто още едно счупване, каза той. И после Розали каза, нещо от сорта за това, че дори и нормалните човешки деца са можели да чупят ребра. Едуард в този момент изглеждаше сякаш искаше да я обезглави.“

„Жалко, че не го е направил.“

Сет напълно се отдаде на разказа си — знаеше, че всичко това живо ме интересува, макар че не бях поискал да го чуя.

„Бела има треска тези дни. В ниска степен — само се потеше и после имаше студ. Карлайл не е сигурен каква е причината — може би просто е болна. Имунната й система не би могла да е в перфектна форма точно сега.“

„Да, сигурен съм, че е просто съвпадение.“

„Тя обаче е в добро настроение. Говореше си с Чарли, смееше се и…“

„Чарли? Какво?! Как така е говорела с Чарли?“

Сет забави крачки; яростта ми го бе изненадала.

„Предполагам й се обажда всеки ден, за да я чуе. Понякога и майка й се обажда. Сега Бела звучи много по-добре, затова го уверяваше, че се подобрява…“

„Подобрява се? Какво, по дяволите, си мислят? Да дават на Чарли такива надежди, само за да го унищожат още по-жестоко, когато тя умре? Мислех, че го подготвят за това! Че го предупреждават някак! Защо тя ще го лъже така?“

„Тя може и да не умре“ — помисли си Сет тихо.

Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да се успокоя.

„Сет. Дори и тя да успее да оживее, все пак няма да остане човек. Тя го знае, както го знаят и останалите от тях. Ако не умре, ще трябва да направи доста добро въплъщение на труп, хлапе. Или това, или да изчезне завинаги. Мислех, че се опитват да го направят по-лесно за Чарли. Защо…?“

„Мисля, че е идея на Бела. Никой не каза нищо, но лицето на Едуард изглеждаше изписано точно като твоята реакция“

Отново на същата вълна с кръвопиеца.

Тичахме няколко минути в тишина. Тръгнах в нова посока, проучвайки на юг.

„Не се отдалечавай прекалено много.“

„Защо?“

„Бела ме помоли да ти кажа да наминеш.“

Зъбите ми се сключиха.

„И Алис иска да наминеш. Каза, че й е омръзнало да виси на тавана като прилеп в камбанария.“ — Сет сподави смеха си. — „Смених се с Едуард. Опитвахме се да стабилизираме температурата на Бела. От студено до горещо, ако се наложеше. Предполагам, ако не искаш да се върнеш, бих могъл аз да се върна…“

„Не. Ще отида“ — отвърнах.

„Добре.“

Сет не коментира повече. Беше се концентрирал много усилено върху празната гора.

Продължих на юг, търсейки нещо ново. Обърнах се обратно, когато се натъкнах на първите знаци за наближилото населено място. Все още не бях близо до града, но не исках да се пуснат отново слухове за вълци. Бяхме си добре и невидими както досега.

Минах точно по обратният път на периметъра и се запътих към къщата. Макар че знаех, че е глупаво, нямах сили да се спра. Вероятно бях някакъв откачен мазохист.

„Нищо ти няма, Джейк. Просто това не е най-нормалната ситуация.“

„Моля те, млъкни, Сет.“

„Млъквам.“

Този път не се поколебах на вратата; просто влязох, сякаш притежавах мястото. Сетих се, че това щеше да вбеси Розали, но си беше пропиляно усилие. Нито Розали, нито Бела се виждаха някъде. Започнах да се оглеждам наоколо, надявайки се, че не съм ги видял, сърцето ми опираше в ребрата ми по странен и неприятен начин.

— Тя е добре — прошепна Едуард. — Или по-скоро трябва да кажа същата.

Едуард бе на дивана с лице в ръцете си; не беше вдигнал поглед, когато заговори. Есме седеше до него, обвила раменете му с една ръка.

— Здравей, Джейкъб — каза тя. — Много се радвам, че се върна.

— Аз също — каза Алис с дълбока въздишка. Тя се появи, подскачайки надолу по стълбите и направила физиономия. Сякаш бях закъснял за някаква среща.

— Ъ, здрасти — казах. Странно беше да се опитвам да бъда толкова мил.

— Къде е Бела?

— В банята — каза ми Алис. — Знаеш, предимно течна диета. А и всички неща, които поражда бременността…

— Аха.

Застанах там тромав и се заклатих леко на пети.

— О, чудесно — изръмжа Розали. Извърнах глава и я видях как идва полускрита от стълбището към хола. Носеше Бела нежно в ръце, а на лицето й бе изписана остра насмешка, насочена към мен.

— Знаех си, че надушвам нещо неприятно.

И както преди, лицето на Бела светна като на дете в Коледната сутрин. Сякаш й бях донесъл най-страхотния подарък.

Беше толкова нечестно.

— Джейкъб — издиша тя. — Ти дойде.

— Здрасти, Бела.

Есме и Едуард станаха. Гледах как Розали положи Бела внимателно на дивана. Гледах как, въпреки това, Бела пребледня и задържа дъха си — сякаш не трябваше да издава никакъв звук, независимо колко я болеше.

Едуард погали челото й с ръка и после докосна врата й. Направи го да изглежда сякаш вероятно просто отмяташе косата й назад, но на мен ми изглеждаше като лекарско преценяване.

— Студено ли ти е? — промълви той.

— Добре съм.

— Бела, знаеш какво ти каза Карлайл — рече Розали. — Не омаловажавай нищо. Така няма да ни помогнеш да се грижим за теб…

— Добре, малко ми е студено. Едуард, би ли ми подал одеяло?

Завъртях очи.

— Не е ли това причината, поради която съм тук?

— Ти току-що влезе — каза Бела. — Обзалагам се, че си тичал цял ден. Почини си за минута. Вероятно ще се стопля за нула време.

Игнорирах я и отидох да седна на пода до дивана, докато тя все още ми обясняваше какво да правя. От друга страна, не бях сигурен как… Тя изглеждаше толкова чуплива и бях ужасен да я преместя, дори и да поставя ръката си около нея. Затова само се облегнах внимателно до нея и поставих ръката си да почива до нейната. След това оставих другата си върху лицето й. Беше трудно да се каже дали беше по-студена от обичайното.

— Благодаря, Джейк — каза тя, като усетих как потрепери.

— Да — отвърнах аз.

Едуард седеше на облегалката на дивана до краката на Бела, не откъсваше поглед от очите й. Беше трудно да повярвам, че при всичкия този супер-слух в стаята, никой нямаше да забележи, че стомахът ми къркореше.

— Розали, защо не донесеш на Джейкъб нещо от кухнята? — каза Алис. Седейки тихо зад дивана, като не можех да я видя Розали се втренчи, невярващо в мястото, откъдето дойде гласът на Алис.

— Благодаря, Алис, но не мисля, че искам да ям нещо, в което Русокоската се е изплюла. Обзалагам се, че организмът ми не би приел толкова приятно отровата.

— Розали никога не би изложила Есме, показвайки такава липса на гостоприемство.

— Разбира се, че не — отвърна Русокоската със сладък глас, на който веднага не се доверих. Тя стана и изхвръкна от стаята.

Едуард въздъхна.

— Ще ми кажеш ако ме отрови, нали? — попитах.

— Да — обеща Едуард.

И по някаква причина му повярвах.

Доста тропане се чуваше от кухнята и странният звук от протестиращ от злоупотребата метал. Едуард въздъхна отново, усмихвайки се леко. Тогава Розали се върна още преди да мога да помисля нещо повече за това. Със самодоволна усмивка, тя остави сребърната купа на пода до мен.

— Да ти е сладко, мелез.

Това вероятно някога е било купа за смеси, но тя я беше изкривила, докато не я беше оформила точно като кучешка купичка. Даже беше обърнала внимание на детайлите. Беше издраскала думата „Фидо“ на една страна. Отлично ръчно написано.

Понеже храната изглеждаше доста добре — парче месо и голям изпечен картоф с подправки, й казах:

— Благодаря, Блонди.

Тя изсумтя.

— Хей, знаеш ли как се нарича блондинка с мозък? — попитах я аз и след това продължих със същия тон. — Голдън ретрийвър.

— И това съм го чувала — каза тя, без да се усмихва.

— Ще продължа да опитвам — обещах аз и започнах да се храня.

Тя направи отвратена физиономия и завъртя очи. След това седна на един от фотьойлите и започна да превключва програмите на големия телевизор, толкова бързо, така че нямаше начин дори да търси нещо да гледа.

Храната беше хубава, дори с вампирската миризма във въздуха. Ставаше по-лесно. Хах. Не точно нещо, което исках да свикна…

Когато свърших, въпреки че обмислях да оближа купата, за да дам основателна причина на Розали да се оплаква, усетих студените пръсти на Бела да галят косата ми. Тя потупа врата ми.

— Хах. Време за подстригване?

— Ставаш леко рошав — каза тя.

— Нека позная, някой тук се подстригва в салон в Париж?

Тя се изкикоти.

— Вероятно.

— Не, благодаря — отвърнах аз преди да е успяла наистина да ми предложи. — Добре съм си за още няколко седмици.

Което ме накара да си помисля за още колко време тя щеше е добре. Опитах се да намеря по-учтив начин, за да я попитам.

— Е… ъм… коя е датата? Знаеш, датата за малкото чудовище. — Тя удари врата ми горе-долу със силата на падащо перо, но не отговори. — Сериозен съм — казах й. — Искам да знам още колко време ще трябва да бъда тук.

Колко още време ти ще си тук, помислих си. Погледнах я. Очите й бяха многозначителни, между веждите й личеше бръчка от стрес.

— Не знам — промърмори тя. — Не точно. Очевидно не сме по деветмесечния стандарт, а не можем да направим и ултразвук, така че Карлайл определя времето по това колко съм голяма. Нормалните хора са около четиридесет сантиметра широки — тя прокара пръст по средата на големия й корем — когато бебето е пораснало достатъчно. По сантиметър всяка седмица. Бях тридесет тази сутрин и натрупвам по два сантиметра на ден, а понякога и повече.

От две седмици на един ден, а дните летяха. Животът й се отправяше бързо напред. Колко дни имаше, ако разчиташе на четиридесетте сантиметра? Четири? Отне ми минута, за да се сетя как се преглъща.

— Добре ли си? — попита тя.

Кимнах, не бях сигурен как ще звучи гласът ми.

Едуард извърна лице от нас, докато слушаше мислите ми, но можех да видя отражението му в стъклената стена. Той отново гореше отвътре.

Странно как, когато имаше краен срок беше по-трудно да мисля за заминаване или за нейното заминаване. Бях доволен, че Сет е повдигнал въпроса, така че знаех, че остават тук. Би било болезнено да се чудя дали ще си тръгнат, дали ще ми отнемат тези два, три или четири дни. Моите четири дни.

Също беше странно как, дори когато знаех, че всичко е към края си, влиянието, което тя оказваше върху мен, ставаше по-силно. Сякаш имаше връзка с огромния й корем — сякаш като ставаше по-голям, тя придобиваше някаква гравитационна сила.

За миг опитах да я гледам от по-далече, да се отделя от тази сила. Знаех, че не си въобразявам, тя имаше по-голяма нужда от мен от всякога. Защо беше това? Защото тя умираше? Или защото знаеше, че дори и да не умре, все пак — в най-добрия случай — тя щеше да се промени в нещо друго, което нямаше да познавам и нямаше да разбирам? Тя докосна с пръсти скулата ми и кожата ми остана мокра там, където тя я докосна.

— Всичко ще е наред — почти изтананика тя. Нямаше значение, че думите не значеха нищо. Тя го каза както говорят хората на децата си онези безсмислени детски римувани песнички. Зайче-байче, бебче.

— Добре — промърморих аз.

Тя се сви срещу ръката ми, отпускайки главата си на рамото ми.

— Не вярвах, че ще дойдеш. Сет каза, че ще дойдеш, както и Едуард, но аз не им повярвах.

— Защо не? — попитах аз дрезгаво.

— Ти не си щастлив тук. Но въпреки това дойде.

— Ти ме искаше тук.

— Знам. Но не трябваше да идваш, защото не е честно от моя страна да те искам тук. Щях да разбера.

Умълчах се за минута. Едуард бе възвърнал изражението си. Гледаше към телевизора докато Розали прехвърляше през каналите. Беше към шестстотния. Зачудих се колко ли време щеше да отнеме да стигне до началото.

— Благодаря, че дойде — прошепна Бела.

— Мога ли да те попитам нещо? — запитах аз.

— Разбира се.

Едуард изглеждаше така сякаш не ни обръщаше никакво внимание, но знаеше какво щях да попитам, така че не ме заблуждаваше.

— Защо ме искаш тук? Сет може да те топли, а и сигурно с него е по-лесно, с малкият весел хулиган. Но когато аз вляза през вратата, се усмихваш сякаш съм любимият ти човек на света.

— Ти си един от тях.

— Това е извратено, да знаеш.

— Мда — въздъхна тя. — Съжалявам.

— И все пак, защо? Не отговори на това.

Едуард отново гледаше встрани, сякаш се взираше през прозореца. Лицето му беше безизразно в отражението.

— Усещам го… съвършено когато си тук, Джейкъб. Сякаш цялото ми семейство е заедно. Имам предвид, предполагам че е така — никога преди не съм имала голямо семейство. Хубаво е. — Тя се усмихна за половин секунда. — Но просто не е цялостно, ако не си тук.

— Никога няма да съм част от семейството ти, Бела.

Можеше да бъда. Там щях да бъда добър. Но това беше просто далечно бъдеще, което умря много отдавна, преди да има шанс да съществува.

— Ти винаги си бил част от семейството ми — не се съгласи тя.

Зъбите ми изскърцаха.

— Това е глупав отговор.

— Кой не е?

— Какво ще кажеш за „Джейкъб, изпитвам удоволствие от болката ти“. — Усетих как тя трепна.

— Би ли харесал това повече? — прошепна тя.

— Поне ще е по-лесно. Бих могъл да го разбера. Да се справя с него.

Тогава погледнах надолу към лицето й, което беше много близо до моето. Очите й бяха затворени, а тя се мръщеше.

— Отклонихме се от въпроса, Джейк. Нарушихме равновесието. Длъжен си да бъдеш част от живота ми — мога да почувствам това, както и ти можеш. — Тя спря за секунда без да отваря очите си — сякаш ме чакаше да го отрека. Когато не казах нищо тя продължи. — Но не така. Направихме нещо грешно. Не. Аз направих. Направих нещо грешно и се отклонихме…

Гласът й се провлачи, а смръщването на лицето й се отпусна докато не стана просто малка бръчка в ъгъла на устните й. Чаках я да налее още лимонов сок в раните ми, но тогава леко хъркане прозвуча от гърлото й.

— Изтощена е — промърмори Едуард. — Беше дълъг ден. Тежък ден. Мисля, че трябваше да си легне по-рано, но тя те чакаше.

Не го погледнах.

— Сет каза, че й е счупило още едно от ребрата й.

— Да. Прави дишането й по-болезнено.

— Чудесно.

— Кажи ми когато отново вдигне температура.

— Аха.

Косъмчетата по ръката й, която не докосваше моята, все още бяха настръхнали. Едвам бях вдигнал глава да потърся одеяло, когато Едуард хвана едно и го провеси отстрани на кушетката, разпъвайки го, така че да се спусне върху нея.

От време на време, това нещо с четенето на мисли спестяваше доста време. Например, може би нямаше да се налага да правя голям въпрос от обвинението относно това, което ставаше с Чарли. Този абсурд. Едуард щеше просто да чуе точно колко ядосан…

— Да — съгласи се той. — Не е добра идея.

— Тогава защо? Защо Бела казва на баща си, че отива към подобрение, когато това единствено ще го направи по-отчаян?

— Не може да понесе безпокойството му.

— Значи е по-добре…

— Не. Не е по-добре. Но сега не бих я притиснал да направи каквото и да било, което я прави нещастна. Каквото и да се случи, това я кара да се чувства по-добре. Ще се справя с останалото след това.

Това не звучеше справедливо. Бела нямаше просто да прехвърли болката на Чарли за някоя по-късна дата, на някой друг, който да се изправи пред нея. Дори умираща. Това не беше тя. Ако познавах Бела, тя трябваше да има някакъв друг план.

— Тя е доста сигурна, че ще оживее — каза Едуард.

— Но не като човек — изпротестирах аз.

— Не, не като човек. Но така или иначе се надява да види Чарли отново.

Оу, това ставаше все по и по-добре.

— Да види Чарли? — най-накрая го погледнах с обезпокоен поглед. — След това? Да види Чарли, когато тя цялата е блестящо бяла с червени очи? Не съм кръвопиец, така че може би изпускам нещо, но Чарли изглежда странен избор за първото й хранене.

Едуард въздъхна.

— Тя знае, че няма да може да е близо до него за поне година. Мисли, че можеше да шикалкави. Да каже на Чарли, че трябва да отиде в специална болница на другата страна на света. Да поддържа връзка чрез телефонни обаждания…

— Това е лудост.

— Да.

— Чарли не е глупав. Дори и да не го убие, той ще забележи разлика.

— Тя един вид разчита на това.

Продължих да се взирам, и го чаках да обясни.

— Тя няма да остарява, разбира се, така че това ще постави времева граница, дори и Чарли да приеме каквото и да е извинение, което измисли тя относно промените. — Той се усмихна леко. — Спомняш ли си когато се опита да й кажеш относно трансформацията си? Как я накара да познае?

Свободната ми ръка се сви в юмрук.

— Тя ти е казала за това?

— Да. Обясняваше ми… идеята ти. Виждаш, не й е позволено да каже на Чарли истината — ще е много опасно за него. Но той е умен, практичен мъж. Тя си мисли, че той ще измисли свое собствено обяснение. Предполага, че ще го разбере грешно. — Едуард изсумтя. — В крайна сметка, ние едва се придържаме към вампирските критерии. Той ще направи някакво грешно предположение относно нас, както беше направила тя в началото, и ние ще се съгласим с него. Мисли си, че ще може да го вижда… от време на време.

— Лудост — повторих аз.

— Да — съгласи се отново той.

Беше слабохарактерно от негова страна да й позволи да направи това, което искаше, само за да я запази щастлива сега. Това нямаше да свърши добре.

Което ме накара да се замисля, че той вероятно не очакваше тя да оживее, за да изпробват лудия й план. Успокояваше я, за да може да е щастлива малко по-дълго.

Четири дни.

— Ще се справя с всичко, което дойде — прошепна той и сведе лицето си встрани, така че дори не можех да разчета изражението му. — Няма да й причиня болка сега.

— Четири дни? — попитах аз.

Той не вдигна поглед.

— Приблизително.

— Кога тогава?

— Какво точно имаш предвид?

Замислих се за това, което бе казала Бела. За това, че нещото било добре и плътно обгърнато в нещо здраво, нещо като вампирска кожа. И как ставаше това? Как излизаше то?

— От малкото проучване, което можахме да направим, явно съществата използват собствените си зъби, за да избягат от утробата — прошепна той.

Трябваше да направя пауза, за да преглътна злобата.

— Проучване? — попитах слабо аз.

— Затова не си виждал Джаспър и Емет наоколо. Това прави и Карлайл в момента. Опитва се да разчете стари истории и митове, относно това с което трябва да се справим тук, доколкото можем, търсим нещо, което би могло да ни помогне да предвидим поведението на съществото.

Истории? Ако имаше митове, то тогава…

— То тогава това не е първото по рода си? — попита Едуард, предвиждайки въпроса ми. — Може би. Всичко е много повърхностно. Митовете лесно могат да бъдат продукт на страх и въображение. Все пак… — той се поколеба — твоите митове са истина, нали? Навярно тези също са. Изглеждат локализирани, свързани…

— Как сте открили…?

— Имаше една жена, на която попаднахме в Южна Америка. Била е отгледана с традициите на нейните хора. Беше чувала предупреждения относно такива същества, стари истории, които са били предавани.

— Какви са били предупрежденията? — прошепнах аз.

— Че съществото трябва да бъде убито веднага. Преди да може да придобие прекалено много сила.

Точно както си помисли Сам. Беше ли прав?

— Разбира се, легендите им казват същото и за нас. Че трябва да бъдем унищожени. Че сме бездушни убийци.

Две от две.

Едуард се засмя сурово.

— Какво казват историите им за… майките?

Агония премина през лицето му и, когато се свих настрани от болката му, знаех, че нямаше да ми отговори. Съмнявах се, че можеше да проговори.

Розали — която беше толкова неподвижна и тиха откакто Бела заспа, че почти я бях забравил — тя беше тази, която отговори.

Издаде сумтящ звук в гърлото си.

— Разбира се, нямало оцелели — каза тя. Нямало оцелели, прямо и безгрижно. — Раждане по средата на заразено блато с шаман, който да маже слюнка от ленивец по лицето ти, за да прогони злия дух никога не е било най-сигурния метод. Дори и нормалните раждания половината пъти са протичали тежко. Никое от тях не е имало това, което това бебе има — грижещи се за него с идея относно това от какво се нуждае бебето, които се опитват да посрещнат тези нужди. Лекар с напълно уникално познание за вампирската природа. Подходящ план да извадим бебето възможно най-безопасно. Отрова, която да поправи всичко, което се обърка. Бебето ще бъде добре. А онези други майки сигурно щяха да оцелеят, ако бяха имали това — ако въобще съществуваха, като начало. Нещо, в което аз не съм убедена. — Тя подсмъркна надменно.

Бебето, бебето. Сякаш това беше единственото, което имаше значение. Животът на Бела беше второстепенна подробност за нея — лесна за пренебрегване.

Лицето на Едуард стана бяло като сняг. Ръцете му се извиха като нокти. Напълно егоистична и безразлична, Розали се завъртя в стола си, така че гърбът й бе към него. Той се наклони напред, преминавайки в свита стойка.

— Позволи на мен — предложих аз.

Той спря, вдигайки вежда.

Безшумно вдигнах кучешката ми купа от земята. После, с бързо, мощно тръсване на китката ми, я хвърлих към тила на Блонди толкова силно, че с пронизително „тряс“, се смачка, преди да рикошира до другата страна на стаята и да се удари в парапета в долната част на стълбището.

Бела трепна, но не се събуди.

— Тъпа блондинка — промърморих аз.

Розали завъртя главата си бавно, а в очите й горяха пламъци.

— Вкара Ми Храна В Косата.

Това беше.

Избухнах в смях. Дръпнах се от Бела, за да не я разбутам, и се смеех толкова силно, че сълзи се стичаха по лицето ми. Оттатък кушетката чух звънтящия смях на Алис да се присъединява.

Зачудих се защо ли Розали не скочи. Един вид го очаквах. Но тогава осъзнах, че смехът ми беше събудил Бела, въпреки че бе проспала същинския шум.

— Какво е толкова смешно? — промърмори тя.

— Вкарах й храна в косата — казах й аз, кикотейки се отново.

— Няма да ти простя това, куче — изсъска Розали.

— Не е толкова трудно да изтриеш паметта на блондинка — отвърнах аз. — Просто духни в ухото й.

— Намери някакви нови шеги — каза остро тя.

— Хайде, Джейк. Остави Розали на ми… — Бела спря по средата на изречението и вдиша остро. В същата секунда Едуард се надвесваше над мен, измъквайки одеялото встрани. Изглежда изпадаше в гърч, гърбът й се извиваше като дъга настрани от кушетката.

— То просто — изрече задъхано тя — се протяга.

Устните й бяха побелели, а зъбите й бяха стиснати сякаш се опитваше да сдържи писък.

Едуард постави ръцете си от двете страни на лицето й.

— Карлайл? — повика той с напрегнат, тих глас.

— Тук съм — каза лекарят. Не го бях чул да влиза.

— Добре — каза Бела, все още дишайки затруднено и повърхностно. — Мисля, че свърши. Горкото дете няма достатъчно място, това е всичко. Става толкова голямо.

Наистина беше трудно да се понесе този любящ тон, който използваше, за да опише нещото, което я разкъсваше. Особено след грубостта на Розали. От него ми се прииска да хвърля нещо и към Бела.

Тя не беше забелязала настроението ми.

— Знаеш ли, напомня ми на теб, Джейкъб — каза тя с нежен глас, все още задъхваща се.

— Не ме сравнявай с това нещо — казах остро през зъби.

— Просто имах предвид бързия ти растеж — каза тя, изглеждайки така, сякаш бях наранил чувствата й. Хубаво. — Изстрелваше се право нагоре. Можех да те гледам как ставаше по-висок с всяка минута. То също е така. Расте толкова бързо.

Прехапах език, за да не кажа това, което исках да кажа — достатъчно силно, че усетих кръв в устата си. Разбира се, щеше да заздравее преди да успея да преглътна. От това се нуждаеше Бела. Да бъде силна като мен, да може да се възстановява…

Тя вдиша по-лесно и после се отпусна отново на кушетката.

— Хмм… — промърмори Карлайл. Аз вдигнах поглед и неговият бе върху мен.

— Какво? — настоях аз.

Главата на Едуард се наклони на една страна, сякаш разсъждаваше върху това, което бе в ума на Карлайл.

— Знаеш, че се чудех относно генетичния строеж на плода, Джейкъб. Относно тези хромозоми.

— Какво за тях?

— Ами, вземайки предвид вашите прилики…

— Прилики? — изръмжах, не се насладих на множественото число.

— Бързият растеж и фактът, че Алис не може да види нито един от вас.

Усетих как лицето ми пребледнява. Бях забравил за това.

— Ами, чудя се дали това означава, че имаме отговор. Ако приликите са генетични.

— Двадесет и четири двойки — измърмори тихо Едуард.

— Не знаеш това.

— Не. Но е интересно да се размишлява по въпроса — каза Карлайл с успокояващ глас.

— Да. Просто очарователно.

Лекото похъркване на Бела отново започна, добре подчертавайки сарказма ми.

Тогава и започнаха, бързо подкарвайки генетичния разговор до степен, където единствените думи, които можех да разбера, бяха определителните членове и „и“-тата. И моето собствено име, разбира се. Алис се включи, коментирайки от време на време с веселия си глас като на птичка.

Макар че говореха за мен, не се опитвах да разбера изводите, до които стигаха. Имах други неща на главата, няколко факта, с които се опитвах да се примиря.

Факт едно: Бела беше казала, че съществото е защитено от нещо толкова здраво, колкото вампирска кожа, нещо, което бе прекалено непроницаемо за ултразвуци, прекалено стегнато за игли. Факт две: Розали беше казала, че имат план да извадят детето безопасно. Факт три: Едуард беше казал, че в митовете другите чудовища като това си пробиват със зъби път навън от собствените си майки.

Потреперих.

И това създаде отвратително чувство, защото, факт четири: не много неща можеха да разкъсат нещо толкова здраво като вампирската кожа. Зъбите на нечистокръвното същество — според мита — бяха достатъчно силни. Моите зъби бяха достатъчно силни.

И вампирските зъби бяха достатъчно силни.

Беше прекалено трудно да се избегне очевидното, но определено ми се искаше да можех. Защото имах доста добра представа как Розали планираше да извади това нещо „безопасно“.

16. АЛАРМА „ПРЕКАЛЕНО-МНОГО-ИНФОРМАЦИЯ“

Потеглих рано, много преди да дойде реда на изгрева. Бях наваксал съвсем малко със съня, неспокойно и облегнат отстрани на дивана. Едуард ме събуди, когато лицето на Бела се беше зачервило и зае моето място, за да я охлади. Протегнах се и реших, че бях достатъчно отпочинал да свърша малко работа.

— Благодаря ти — каза Едуард тихо, виждайки плановете ми. — Ако пътя е чист, те ще тръгнат днес.

— Ще те уведомя.

Чувствах се толкова добре, да съм в животинската си същност отново. Бях се схванал от седенето неподвижен прекалено дълго. Разширих разкрача си, раздвижвайки схванатите места.

„Добрутро, Джейкъб“ — поздрави ме Лия.

„О, хубаво, станала си. От колко време спи Сет?“

„Още не съм заспал“ — помисли си Сет сънливо — „Но почти. От какво имаш нужда?“

„Мислиш ли, че можеш да изцедиш още един час от себе си?“

„Със сигурност. Няма проблем.“ — Сет се изправи на крака веднага, разтърсвайки козина.

„Хайде да направим офанзивното бягане“ — казах на Лия — „Сет, поеми периметъра.“

„Разбрано.“ — Сет препусна в леко подтичване.

„Изпълнявайки още една вампирска поръчка“ — измърмори сърдито Лия.

„Имаш ли проблем с това?“

„Разбира се, че не. Просто обожавам да се радвам на онези милички пиявици.“

„Супер. Да видим колко бързо можем да тичаме.“

„О’кей, определено съм навита на това.“

Лия беше на западния край на периметъра. Вместо да мине напряко, близо до семейство Кълън, тя се придържаше към кръга, докато препускаше, за да се срещнем. Спринтирах направо на изток, знаейки, че дори със преднината, скоро щеше да ме подмине ако се отпуснех дори за секунда.

„Носа до земята, Лия. Това не е състезание, а разузнавателна мисия.“

„Мога да правя и двете, и пак да ти сритам задника.“

Признах й това.

„Знам.“

Тя се засмя.

Поехме по една витиевата пътечка през планините на изток. Беше познат маршрут. Бяхме тичали из тези планини, когато вампирите си бяха тръгнали преди една година, правейки ги част от маршрута ни за патрулиране, за да защитаваме хората по-добре. Тогава изтеглихме назад линиите, когато семейство Кълън се завърнаха. Това беше тяхната земя според договора.

Но този факт най-вероятно нямаше да означава нищо за Сам сега. Договорът беше загубен. Въпросът днес беше колко нарядко беше склонен да разпредели глутницата си. Търсеше ли отделили се членове на семейство Кълън, за да бракониерства на земята им, или не? Дали Джаред бе казал истината, или се бе възползвал от мълчанието между нас?

Навлизахме все по-дълбоко в планините без да намерим и следа от глутницата. Избледняващи вампирски следи имаше навсякъде, но миризмите бяха познати сега. Вдишвах ги по цял ден.

Намерих една голяма, сравнително концентрирана миризма — всички са идвали тук, с изключение на Едуард. Някаква причина за събиране, забравена, когато Едуард довел умиращата си бременна жена у дома. Заскърцах със зъби. Каквото и да беше, нямаше нищо общо с мен.

Лия не ме задмина, макар да можеше да го стори сега. Обръщах повече внимание на всяка нова миризма, отколкото на състезанието. Тя се придържаше към дясната ми страна, по-скоро тичайки, отколкото състезавайки се с мен.

„Доста се отдалечихме“ — изкоментира тя.

„Да. Ако Сам беше тръгнал на лов за отклонили се, трябваше да сме срещнали следата му вече.“

„Има повече смисъл сега да се барикадира в Ла Пуш“ — помисли си Лия — „Знае, че предоставяме на кръвопийците три допълнителни чифта очи и крака. Няма да може да ги изненада.“

„Това беше само предпазна мярка.“

„Не бихме искали безценните ни паразити да поемат ненужни рискове.“

„Нем“ — съгласих се, игнорирайки сарказма.

„Променил си се толкова много, Джейкъб. Обръщане на сто и осемдесет градуса.“

„Е, и ти не си точно онази Лия, която винаги съм познавал и обичал.“

„Вярно. Е, по-малко досадна ли съм от Пол сега?“

„Удивително… да.“

„О, сладък успех.“

„Поздравления.“

Тогава отново затичахме в мълчание. Вероятно вече беше време да обръщаме, но никой от нас не искаше. Беше хубаво да тичаме така. Бяхме следвали все същия малък кръг прекалено дълго. Беше хубаво да разтегнем мускулите си и да се заемем с малко пресечен терен. Не бързахме много, така че си помислих, че може би трябва да половуваме по пътя обратно. Лия беше доста гладна.

„Мляс, мляс“ — помисли си тя кисело.

„Всичко е в съзнанието ти“ — казах й — „Това е начина, по който вълците се хранят. Естествено е. Има хубав вкус. Ако не го гледаш от човешка перспектива…“

„Зарежи агитацията, Джейкъб. Ще ловувам. Не е нужно да ми харесва.“

„Разбира се, разбира се.“ — съгласих се лесно. Не беше моя грижа, ако тя искаше сама да усложнява нещата за себе си.

Тя не добави нищо няколко минути; започнах да обмислям да се връщаме.

„Благодаря ти“ — изведнъж каза Лия с много различен тон.

„За?“

„За това, че ме остави на мира. Че ми позволи да остана. Беше по-мил, отколкото имах каквото и да е право да очаквам, Джейкъб.“

„Ъ, няма проблем. Всъщност, наистина го мислех. Нямам нищо против да си наоколо, въпреки, че си мислех, че ще имам.“

Тя изпръхтя, но беше игрив звук.

„Какво възторжено одобрение!“

„Не го приемай на сериозно.“

„О’кей — ако и ти не приемеш сериозно това.“ — Тя спря за секунда. — „Мисля, че си добър Алфа. Не по начина на Сам, но по свой собствен. Струва си да те следвам, Джейкъб.“

Умът ми се изпразни от изненадата. Отне ми момент да се възстановя достатъчно, за да отговоря.

„Ъ, мерси. Не съм сигурен дали ще мога да се спра да не приема това на сериозно, обаче. Откъде се появи пък това?“

Тя не отговори веднага и аз последвах мълчаливата пътека на мислите й. Мислеше си за бъдещето — за това, което бях казал на Джаред тази сутрин. За това как времето щеше да изтече скоро и аз щях да се върна в гората. За това, как бях обещал, че тя и Сет ще се върнат в глутницата, след като семейство Кълън си заминат…

„Искам да остана с теб.“ — каза ми тя.

Шокът пробяга през краката ми, заключвайки ставите ми. Тя прелетя покрай мен и после закова спирачките. Бавно дойде до мястото, където бях замръзнал.

„Няма да съм досадна, кълна се. Няма да те следвам наоколо. Можеш да отидеш където искаш и аз ще отида където поискам. Ще трябва да ме търпиш само когато и двамата сме вълци.“ — Тя закрачи напред-назад пред мен, махайки нервно с дългата си сива опашка. — „И тъй като планирам да се откажа в момента в който мога… може би това няма да е толкова често.“

Не знаех какво да кажа.

„Сега съм по-щастлива, като част от твоята глутница, отколкото съм била от години.“

„И аз искам да остана.“ — помисли си Сет тихо. Не си бях помислил, че ни обръща много внимание откакто пробягваше периметъра. — „Харесва ми тази глутница.“

„Е, сега! Сет, това няма да е глутница още дълго.“ — опитах се да събера мислите си така, че да ги убедят. — „Сега имаме цел, но когато… след като това свърши, ще бъда само вълк. Сет, трябва ти цел. Ти си добро хлапе. Ти си от онзи вид хора, които винаги се заемат с някой кръстоносен поход. А и няма начин да напуснеш Ла Пуш сега. Ще завършиш гимназия и ще направиш нещо с живота си. Ще се грижиш за Сю. Моите проблеми няма да разбъркат бъдещето ти.“

„Но…“

„Джейкъб е прав“ — подкрепи ме Лия.

„Съгласяваш се с мен?“

„Разбира се. Но нищо от това не се отнася за мен. Аз бях на път да се махна така или иначе. Ще си намеря работа някъде далече от Ла Пуш. Може би ще запиша някакви курсове в общински колеж. Ще започна йога и медитация, за да разреша проблемите си с темперамента… И ще остана част от тази глутница заради психическото си здраве. Джейкъб, можеш да разбереш, че в това има смисъл, нали? Няма да те притеснявам, ако ти не ме притесняваш, и всички са щастливи.“

Обърнах се и се затичах с подскоци на запад.

„Това е малко прекалено за смилане, Лия. Остави ме да го обмисля, става ли?“

„Разбира се. Колкото ти е нужно.“

Отне ни повече време да се върнем. Не се стремях към скорост. Просто се опитвах да се концентрирам достатъчно, за да не се прасна с главата напред в някое дърво. Сет мърмореше малко в задната част на мислите ми, но успявах да го игнорирам. Знаеше, че съм прав. Нямаше да изостави майка си. Щеше да се върне в Ла Пуш и да защитава племето както трябваше.

Но не можех да видя Лия да прави това. А това си беше направо страшно.

Глутница от двама ни? Без значение от физическото разстояние, не можех да си представя… интимността на тази ситуация. Зачудих се дали наистина го е премислила, или просто беше отчаяна да остане свободна.

Лия не каза нищо, докато го предъвквах. Сякаш се опитваше да докаже колко лесно щеше да е да сме само двамата.

Натъкнахме се на стадо черноопашати елени, точно когато слънцето изгряваше, изсветлявайки малко облаците зад нас. Лия въздъхна вътрешно, но не се поколеба. Скокът й беше бърз и ефективен — дори грациозен. Тя свали най-големият, мъжкаря, преди стреснатото животно да осъзнае напълно опасността.

За да не ме надминат, аз се спуснах върху следващата най-голяма сърна, прекарвайки врата й с челюстите си бързо, за да не чувства ненужна болка. Можех да почувствам погнусата на Лия да се бори с глада и се опитах да го направя по-лесно за нея, оставяйки вълка в мен да обладае съзнанието ми. Бях живял изцяло като вълк достатъчно дълго, за да знам как да бъда животното напълно, да виждам по неговия начин и да мисля по неговия начин. Оставих практичните инстинкти да надделеят, оставяйки я да почувства това също. Тя се поколеба за секунда, но тогава, внимателно, тя изглежда се протягаше с ума си, опитвайки се да види нещата по моя начин. Чувствах се много странно — умовете ни бяха по-тясно свързани отколкото някога бяха били, защото и двамата се опитвахме да мислим заедно.

Странно, но й помогна. Зъбите й се врязаха през козината и кожата на рамото на плячката й, откъсвайки голям къс димяща плът. Вместо да се отдръпне отвратено както човешките й мисли искаха, тя остави вълчата си същност да реагира инстинктивно. Беше нещо естествено, нещо неизискващо мисъл. Оставих я да яде на спокойствие.

Беше лесно за мен да направя същото. И бях радостен, че не съм забравил това. Това отново щеше да е начинът ми на живот скоро.

Лия щеше ли да е част от този живот? Преди седмица бих намерил тази идея за повече от ужасяваща. Нямаше да бъда способен да я понеса. Но я познавах по-добре сега. И, облекчена от постоянната болка, тя вече не беше същия вълк. Не беше същото момиче.

Ядохме заедно, докато и двамата не се наситихме.

„Благодаря“ — каза ми тя по-късно, докато чистеше лапите си на мократа трева. Аз не си направих труда; тъкмо беше започнало да ръми, а и трябваше да преплуваме отново реката по пътя на обратно. Щях да съм достатъчно чист. — „Това не беше толкова лошо, да мисля по твоя начин.“

„Пак заповядай.“

Сет се влачеше, когато стигнахме до периметъра. Казах му да поспи; Лия и аз щяхме да поемем патрулирането. Умът на Сет избледня в небитието само секунди по-късно.

„Връщаш се към кръвопийците ли?“ — попита Лия.

„Може би.“

„Трудно е за теб да си там, но също и ти е трудно да си далеч. Знам какво е чувството.“

„Знаеш ли, Лия, може би трябва да помислиш малко за бъдещето, за това което наистина искаш да правиш. Главата ми няма да е най-щастливото място на планетата. А ти ще трябва да страдаш с мен.“

Тя се замисли как да ми отговори.

„Уау, това ще прозвучи гадно. Но, честно, ще бъде по-лесно да се справям с твоята болка, отколкото да се изправя пред моята.“

„Достатъчно честно.“

„Знам, че ще е гадно за теб, Джейкъб. Разбирам това — може би по-добре, отколкото си мислиш. Не я харесвам, но… тя е твоят Сам. Тя е всичко, което искаш и всичко, което не можеш да имаш.“

Не можех да отговоря.

„Знам, че е по-зле за теб. Поне Сам е щастлив. Поне е жив и е добре. Обичам го достатъчно, че да искам това. Искам да има най-доброто за себе си.“ — Тя въздъхна. — „Просто не искам да съм наоколо, за да гледам.“

„Трябва ли да говорим за това?“

„Мисля, че трябва. Защото искам да знаеш, че няма да го правя по-лошо за теб. По дяволите, може би дори ще помогна. Не съм била родена като опърничава женска, лишена от съчувствие. Някога бях мила, нали знаеш.“

„Спомените ми не датират от толкова назад.“

И двамата се изсмяхме веднъж.

„Съжалявам за това, Джейкъб. Съжалявам, че те боли. Съжалявам, че се влошава, а не се подобрява.“

„Мерси, Лия.“

Тя се замисли за нещата, които бяха по-лоши, черните картини в главата ми, докато аз се опитах да изключа честотата й безуспешно. Тя беше способна да ги гледа от някакво разстояние, с някаква перспектива и трябваше да призная, че това беше полезно. Представях си, че може би и аз щях да съм способен да ги виждам по този начин след няколко години.

Тя видя смешната страна на ежедневните ми дразнения, идващи от мотаенето около вампири. Хареса заяждането ми с Розали, хилейки се вътрешно и дори припомняйки си няколко шеги за блондинки, които бих могъл да вметна. Но тогава мислите й станаха сериозни, задържайки се на лицето на Розали, което ме обърка.

„Знаеш ли кое е шантавото?“ — попита тя.

„Ами почти всичко е шантаво сега. Но какво имаш предвид?“

„Тази руса вампирка, която толкова мразиш — напълно разбирам перспективата й.“

За секунда си помислих, че се шегува доста непохватно. И тогава, когато осъзнах, че говори сериозно, гневът, който изригна от мен, беше труден за контролиране. Беше хубаво, че се бяхме разделили, за да покрием смените си. Ако бях в разстояние, достатъчно близко за хапане…

„Изчакай! Нека ти обясня!“

„Не искам да го чувам. Изчезвам оттук.“

„Чакай! Чакай!“ — замоли тя, докато се опитвах да се успокоя достатъчно, че да мога да се преобразя обратно. — „Хайде де, Джейк!“

„Лия, това наистина не е най-добрият начин да ме убедиш, че ще поискам да прекарвам повече време с теб за в бъдеще.“

„Гооосподи! Каква преувеличена реакция. Дори не знаеш за какво говоря.“

„Е, за какво говориш?“

И изведнъж тя беше закоравялата от болка Лия отпреди.

„Говоря за това да си генетична задънена улица, Джейкъб.“

Ожесточеният привкус на думите й ме остави объркан. Не бях очаквал гневът ми да се изпари така.

„Не разбирам.“

„Щеше, ако не беше като всички тях. Ако моите «женски неща» — тя си помисли думите със тежък сарказъм — не те обръщаха в бяг за прикритие като всеки глупав мъжки, можеше наистина да внимаваш какво всъщност означава всичко това.“

„О.“

Да, никой от нас не обича да мисли за тези неща с нея. Кой би искал? Разбира се, спомних си паниката на Лия в първия месец, след като се бе присъединила към глутницата — и си спомних как се отдръпвах от това като всички други. Защото тя не можеше да е бременна — не и ако не беше станало някакво шантаво религиозно нещо, свързано с непорочно зачатие. Тя не бе била с никой, откакто със Сам се бяха разделили. И тогава, след като седмиците се провлачиха, и нищото се превърна в още едно нищо, тя бе осъзнала, че тялото й не следваше нормалните схеми вече. Ужасът — какво беше тя сега? Беше ли се променило тялото й, защото бе станала върколак? Или бе станала върколак, защото нещо в тялото й не беше както трябва? Единственият женски върколак в историята изобщо. Това беше ли, защото тя не беше толкова женствена, колкото трябваше?

Никой от нас не бе искал да разправя с този срив. Очевидно нямаше как да сме съпричастни.

„Знаеш ли какво е мнението на Сам за белязването?“ — помисли си тя, по-спокойна сега.

„Разбира се. За да продължим линията.“

„Да. За да направим един куп малки върколачета. Оцеляване на видовете, генетично програмиране. Привлечен си от човека, който ти дава най-добрия шанс да предадеш вълчите гени.“

Изчаках я да ми разясни накъде цели с това.

„Ако аз ставах за това, Сам щеше да е привлечен към мен.“

Болката й беше толкова голяма, че аз наруших ритъма си под въздействието й.

„Но не съм. Нещо ми има. Нямам способността да предам гена, очевидно, въпреки кръвната ми линия. Затова се превръщам в изрод — момичешкия вълк — не ставайки за нищо друго. Аз съм генетична задънена улица и двамата го знаем.“

„Не го знаем“ — заспорих с нея. — „Това е просто теорията на Сам. Белязването се случва, но не знаем защо. Били мисли, че е нещо друго.“

„Знам, знам. Той си мисли, че белязваме, за да създаваме по-силни вълци. Защото ти и Сам сте такива огромни чудовища — по-големи от предците ни. Но при всяко положение, не съм кандидат. Аз съм… в менопауза. На двадесет години съм и съм в менопауза.“

Ъгх. Така не ми се водеше този разговор.

„Не знаеш това, Лия. Вероятно просто е заради това замръзнали-във-времето нещо. Когато се откажеш от това да бъдеш вълк и започнеш да старееш, сигурен съм, че нещата ще… ъ… ще се възобновят.“

„Може и да ти повярвам — освен че никой не белязва мен, явно впечатлителното ми родословно дърво няма значение. Знаеш ли,“ — добави тя замислено — „ако не беше наоколо, най-вероятно Сет щеше да има най-голямото право да бъде Алфа — по кръв, поне. Разбира се, никой не би обмислил мен…“

„Наистина искаш да бележиш или да бъдеш белязана, което дойде?“ — поисках да знам. — „Какво му е лошото да се влюбиш като нормален човек, Лия? Белязването е просто още един начин да ти се отнеме избора.“

„Сам, Джаред, Пол, Куил… на тях изглежда не им пречи.“

„Никой от тях няма собствен ум.“

„Не искаш да бележиш?“

„По дяволите, не!“

„Това е само защото вече си влюбен в нея. Това би изчезнало, нали знаеш, ако бележиш. Няма да е нужно да страдаш по нея повече.“

„Ти искаш ли да забравиш начина, по който се чувстваш относно Сам?“

Тя се поколеба за момент.

„Мисля, че да.“

Въздъхнах. Тя беше в по-здравословно състояние от мен.

„Но обратно към същинската ми идея, Джейкъб. Разбирам защо русата вампирка е толкова студена — във фигуративен смисъл. Тя е фокусирана. Вперила е поглед в наградата, нали така? Защото винаги искаш най-много това, което не можеш да имаш.“

„Би се държала като Розали? Би убила някого — защото точно това прави тя, уверява се, че никой не се намесва в смъртта на Бела — би направила това, за да имаш бебе? Откога си за разплод?“

„Просто искам избора, който нямам, Джейкъб. Може би, ако ми нямаше нищо, нямаше да се замислям.“

„Би убила за това?“ — поисках да знам, отрязвайки бягството й от въпроса.

„Тя не прави това. Мисля, че по-скоро го изживява вместо някого другиго. И… ако Бела ме помолеше да й помогна с това…“ — Тя спря за момент, обмисляйки го. — „Макар да нямам много високо мнение за нея. Най-вероятно бих направила същото като русата кръвопийца.“

Шумно ръмжене се откъсна от гърлото ми.

„Защото, ако беше обратното, бих искала Бела да направи това за мен. Също и Розали. И двете бихме го направили по нейния начин.“

„Ъгх! Ти си също толкова лоша, колкото и те.“

„Това е интересното нещо, относно знанието, че не можеш да имаш нещо. Прави те отчаян.“

„И… това е границата ми. Точно тук. Този разговор приключи.“

„Хубаво.“

Не беше достатъчно, че се бе съгласила да спре. Исках по-силна терминация от това.

Бях само на около миля от мястото, където бях оставил дрехите си, така че се преобразих обратно в човек и тръгнах. Не мислех за разговора ни. Не защото нямаше нищо за обмисляне, а защото не можех да го понеса. Нямаше да го виждам по този начин — но беше трудно да се въздържам от това, когато Лия беше поставила мислите и емоциите направо в ума ми.

Да, нямаше да тичам с нея, когато това приключеше. Можеше да отиде и да бъде нещастна в Ла Пуш. Една малка заповед от Алфата, преди да си тръгна завинаги нямаше да убие никого.

Беше доста рано, когато се върнах в къщата. Бела сигурно още спеше. Реших да надникна, да разбера какво става, да им дам зелена светлина да отидат на лов и после да намеря трева, достатъчно мека за спане, докато съм човек. Нямаше да се преобразя обратно, докато Лия не заспеше.

Но имаше много приглушено мънкане в къщата, така че, може би Бела не спеше. И тогава чух механичния звук от горния етаж отново — рентгенът? Страхотно. Изглеждаше, че ден четвърти от отброяването започваше интересно.

Алис ми отвори врата преди да мога да вляза.

Тя кимна.

— Здрасти, вълк.

— Здрасти, ниската. Какво става горе? — Голямата стая беше празна — цялото мърморене идваше от горния етаж.

Тя присви острите си малки рамене.

— Може би още едно счупване. — Опита се да каже думите небрежно, но можех да видя пламъците надълбоко в очите й. Едуард и аз не бяхме единствените, които изгаряха от това. Алис също обичаше Бела.

— Още едно ребро? — попитах грубо.

— Не. Този път е тазовата кост.

Странно как продължаваше да ме наранява, сякаш всяко ново нещо беше изненада. Кога щях да спря да съм толкова изненадан? Всяка нова катастрофа изглеждаше някак си очевидна в ретроспекция.

Алис се загледа в ръцете ми, гледайки ги как треперят.

Тогава се заслушахме в гласа на Розали на втория етаж.

— Виждаш ли, казах ти, че не съм чула пукане. Трябва да ти прегледат ушите, Едуард.

Нямаше отговор.

Алис направи физиономия.

— Скоро Едуард ще разкъса Розали на парченца, мисля. Изненадана съм, че тя не вижда това. Или може би си мисли, че Емет ще успее да го спре.

— Аз ще поема Емет — предложих. — Ти можеш да помогнеш на Едуард с разкъсването.

Алис се усмихна половинчато.

После процесията се спусна по стълбите — този път Едуард носеше Бела. Тя беше сграбчила чашата си с кръв с две ръце и лицето й беше бяло. Можех да разбера, че, въпреки че той компенсираше за всяко малко движение на тялото си, за да не я клати, нея я болеше.

— Джейк — прошепна тя и се усмихна през болката.

Зяпнах я, не казвайки нищо.

Едуард постави Бела внимателно на дивана й и седна на пода до главата й. Зачудих се за кратко защо не я оставеха горе и после реших изведнъж, че това трябва да е идея на Бела. Щеше да иска да се държи сякаш нещата са нормални, да избегне болничната обстановка. А той й угаждаше. Нормално.

Карлайл слезе бавно, последен, лицето му беше набръчкано от притеснение. За първи път изглеждаше достатъчно стар за доктор.

— Карлайл — казах. — Стигнахме на половината път до Сиатъл. Няма следа от глутницата. Може да тръгвате.

— Благодаря ти, Джейкъб. Това е добро време. Имаме нужда от много неща. — Черните му очи трепнаха към чашата, която Бела държеше толкова здраво.

— Честно, мисля, че е безопасно да вземеш повече от трима. Сигурен съм, че Сам се концентрира върху Ла Пуш.

Карлайл кимна в съгласие. Изненадах се как доброволно прие съвета ми.

— Щом мислиш така. Алис, Есме, Джаспър и аз ще отидем. После Алис ще може да заведе Емет и Роза…

— Няма шанс — изсъска Розали. — Емет може да отиде с вас сега.

— Трябва да ловуваш — каза Карлайл меко.

Тонът му не размекна нейния.

— Аз ще ловувам, когато той го направи — изръмжа тя, посочвайки с глава към Едуард и отмятайки коса назад.

Карлайл въздъхна.

Джаспър и Емет слязоха долу за секунда, а Алис се присъедини към тях до стъклената задна врата в същата секунда. Есме се понесе към Алис.

Карлайл постави ръката си върху рамото ми. Леденото докосване не беше хубаво, но аз не се отдръпнах. Останах мирен, наполовина учуден, защото не исках да нараня чувствата му.

— Благодаря ти — каза той отново и се изстреля през вратата с другите четирима. Очите ми ги проследиха, когато прелетяха през ливадата и изчезнаха преди да съм си поел отново въздух. Нуждите им трябваше да са били много по-спешни отколкото си представях.

Беше тихо за около минута. Можех да почувствам как някой се взира в мен и знаех кой е. Бях планирал да изчезна и да похъркам, но шанса да проваля сутринта на Розали беше прекалено хубав, за да го пропусна.

Така че се изтегнах на един стол до този, на който се беше настанила Розали и се нагласих така че главата ми бе наклонена към Бела и левият ми крак беше близо до лицето на Розали.

— Иу. Някой да приспи псето — измърмори тя, сбърчвайки носа си.

— Чувала ли тази, Психопатке? Как умират мозъчните клетки на една блондинка?

Тя не каза нищо.

— Е? — попитах. — Знаеш ли климакса или не?

Тя се загледа в телевизора и ме игнорира.

— Чувала ли я е? — попитах Едуард.

Нямаше хумор в напрегнатото му лице — не отмести очите си от Бела. Но каза:

— Не.

— Страхотно. Значи, ще ти хареса това, кръвопийцо — мозъчните клетки на една блондинка умират в самота.

Розали отново не ме погледна.

— Убивала съм стотици пъти повече от теб, отвратително създание такова. Не забравяй това.

— Някой ден, Кралице на красотата, ще ти писне само да ме заплашваш. Наистина го очаквам с нетърпение.

— Достатъчно, Джейкъб — каза Бела.

Погледнах надолу и тя ме изгаряше с поглед. Изглеждаше сякаш вчерашното добро настроение е изчезнало отдавна. Е, не исках да я дразня.

— Искаш ли да тръгвам? — предложих.

Преди да мога да се надявам — или страхувам — че най-накрая съм й омръзнал, тя примига и намръщената й физиономия изчезна. Тя изглеждаше абсолютно шокирана, че бях стигнал до това заключение.

— Не! Разбира се, че не.

Въздъхнах и чух Едуард да въздиша много тихичко също. Знаех, че и на него му се иска да ме е преодоляла. Много жалко, че никога нямаше да поиска нещо от нея, което щеше да я направи нещастна.

— Изглеждаш изморен — коментира Бела.

— Като пребит съм — признах.

— Бих искала да те пребия до смърт — измънка Розали, прекалено ниско, за да чуе Бела.

Аз просто потънах по-дълбоко в стола, нагласяйки се удобно. Голият ми крак се залюля по-близо до Розали и тя се скова. След няколко минути Бела помоли Розали за още течност. Усетих вятъра, когато Розали излетя догоре, за да донесе още кръв. Беше наистина тихо. Можеше и да подремна, реших.

И тогава Едуард каза:

— Каза ли нещо? — в озадачен тон. Странно. Защото никой не бе казал нищо и защото слуха на Едуард бе също толкова добър като моя и той трябваше да го знае.

Той зяпаше Бела и тя отвръщаше на погледа му. И двамата изглеждаха объркани.

— Аз? — попита тя след секунда. — Не съм казала нищо.

Той се премести на колене, накланяйки се над нея, изражението му станало изведнъж напрегнато по един цял нов начин. Черните му очи се фокусираха върху лицето й.

— За какво си мислиш сега?

Тя го погледна с празен поглед.

— За нищо. Какво става?

— За какво си мислеше преди минута? — попита той.

— Просто… за острова Есме. И за пера.

На мен ми звучеше като абсолютни глупости, но тогава тя се изчерви и реших, че е по-добре да не знам.

— Кажи нещо друго — прошепна той.

— Като какво? Едуард, какво става?

Лицето му се промени отново и той направи нещо, от което устата ми се отвори с пукащ звук. Чух рязко поемане на въздух зад себе си и знаех, че Розали се е върнала и беше също толкова удивена колкото и аз.

Едуард, много леко, постави и двете си ръце върху огромният й закръглен стомах.

— Е… — Той преглътна. — То… бебето харесва звука на гласа ти.

Имаше един кратък момент на абсолютна тишина. Не можех да помръдна дори един мускул, дори за да мигна. Тогава…

— Боже мой, можеш да го чуеш! — изкрещя Бела. В следващата секунда тя се присви.

Ръката на Едуард се премести към най-високата точка на корема й, където явно я беше ритнало.

— Шшт — прошепна той — Стресна го… него.

Очите й се разшириха и се изпълниха с почуда. Тя се потупа отстрани на стомаха.

— Извинявай, бебче.

Едуард слушаше напрегнато, главата му се беше наклонила към балонестата подутина.

— За какво си мисли сега? — поиска да знае тя нетърпеливо.

— То… той или тя е… — Той спря и погледна нагоре в очите й. Неговите очи бяха изпълнение с подобна почуда — само, че неговата беше по-внимателна и помрачена от гняв. — Той е щастлив. — Каза Едуард с учуден глас.

Дъхът й секна и беше невъзможно да не се види фанатичния блясък в очите й. Обожанието и отдадеността. Големи, тлъсти сълзи напълниха очите й и се стекоха тихо по лицето й и по усмихващите се устни.

Докато той я гледаше, лицето му не беше изплашено, или ядосано, или изгарящо, или някоя от другите емоции, които бе носил от завръщането им. Той се дивеше с нея.

— Разбира се, че си щастлив, красиво бебче, разбира се, че си — изгука тя, галейки стомаха си докато сълзите обливаха бузите й. — Как не би бил, в безопасност, и на топло, и обичано? Толкова те обичам, малък Е. М. разбира се, че си щастлив.

— Как си го кръстила? — попита Едуард любопитно.

Тя се изчерви отново.

— Ами аз го, така де, кръстих. Не мислех, че ще искаш… е, нали знаеш.

— Е. М.?

— Името и на твоя баща е Едуард.

— Да, така е. Какво…? — Той спря и после каза. — Хммм.

— Какво?

— Харесва и моя глас.

— Разбира се. — Тонът й беше почти задавен вече. — Имаш най-прекрасният глас във вселената. Кой не би го заобичал?

— Имаш ли резервен план? — попита тогава Розали, навеждайки се през облегалката на дивана със същия удивен, задавен поглед на лицето и като Бела. — Ако той е тя?

Бела прокара опакото на ръката си под мокрите си очи.

— Обмислях няколко неща. Играейки си с Рене и Есме. Мислех си… Ръ-нез-мей.

— Рънесмей?

— Ренесме. Прекалено шантаво?

— Не, харесва ми — успокои я Розали. Главите им бяха близо една до друга, златно и махагоново. — Красиво е. И е единствено по рода си, така че пасва.

— Все още мисля, че е Едуард.

Едуард зяпаше в пространството, с празна физиономия, докато слушаше.

— Какво? — попита Бела, с направо светещо лице. — За какво си мисли сега?

Отначало той не отговори и тогава — шокиращо за останалите, отново, три ясни отделни резки поемания на въздух — той нежно положи ухо на корема й.

— Той те обича — прошепна Едуард, звучейки замаян. — Той направо те обожава.

В този момент разбрах, че съм сам. Абсолютно сам.

Исках да се изритам, когато осъзнах колко бях разчитал на онзи омразен вампир. Колко глупаво — сякаш някога можеше да се довериш на пиявица! Разбира се, че щеше да ме предаде накрая.

Бях разчитал да е на моя страна. Бях разчитал да страда повече, отколкото аз страдах. И, повече от всичко, бях разчитал, че той ще мрази онова отвратително нещо, убиващо Бела, повече, отколкото аз го мразех.

Бях му се доверил с това.

И ето сега бяха заедно, те двамата, наведени над многообещаващото малко чудовище със светнали очи като семейство.

А аз бях сам с омразата и болката си и беше толкова зле, че беше все едно ме измъчват. Като да ме влачат бавно през легло, покрито с бръсначи. Толкова ужасна болка, че би приел смъртта с усмивка, само за да се измъкнеш от нея.

Жегата отключи замръзналите ми мускули и аз бях на крака.

Главите и на тримата се вдигнаха рязко нагоре и видях как болката ми се загърчи на лицето на Едуард, когато нахлу в главата ми отново.

— Ах — изкашля той.

Не знаех какво правя; стоях там, треперещ, готов да изчезна във първия възможен момент.

Движейки се като атакуваща змия, Едуард се изстреля до една малка масичка и изтръгна нещо от чекмеджето оттам. Той го хвърли към мен и аз хванах предмета рефлексивно.

— Тръгвай, Джейкъб. Махни се оттук. — Той не го каза грубо — той хвърли думите към мен сякаш запазваха живота ми. Помагаше ми да намеря бягството, за което умирах.

Предметът в ръката ми бяха ключове от кола.

17. НА КАКВО ТИ ПРИЛИЧАМ? НА МАГЬОСНИКЪТ ОТ ОЗ? ИМАШ НУЖДА ОТ МОЗЪК? ОТ СЪРЦЕ? ДАВАЙ. ВЗЕМИ МОИТЕ. ВЗЕМИ ВСИЧКО, КОЕТО ИМАМ

Имах някакъв план, когато побягнах към гаража на Кълън. Една част от него беше на връщане да съсипя колата на кръвопиеца.

Всъщност бях доста объркан, когато натиснах копчето на дистанционното и колата, която изписука и присветна, не беше неговото волвото. Беше друга кола — забележително нещо, въпреки че всеки един автомобил от дългата редица беше изключителен за себе си.

Той наистина ли е искал да ми даде ключовете за този Астън Мартин Винкуиш, или го е направил по случайност?

Не се замислих върху това, нито бях сигурен, че тази ситуация променяше втората част от плана ми. Просто се хвърлих на меката кожена седалка и запалих двигателя, докато коленете ми все още бяха свити едно до друго под волана. Може би преди звукът, който издаваше двигателят, щеше да ме накара да изохкам, но всичко, което можех да направя в момента, бе да се концентрирам достатъчно, за да го подкарам.

Открих ръчката за седалката и се оттласнах назад, докато кракът ми силно натискаше газта. Имах чувството, че колата почти се е отделила от земята, когато се хвърли напред.

Отне ми само секунди, за да мина с пълна скорост през тесния, лъкатушещ път. Колата реагираше сякаш по-скоро я управлявах с мислите си, а не с ръцете. Когато изхвърчах от зеления тунел и се озовах на автомагистралата, за секунда зърнах сивото лице на Лия, което надничаше смутено през папратта.

За части от секундата се зачудих какво си мислеше тя, но после осъзнах, че не ме интересува.

Завих на юг, защото днес нямаше да изтърпя нито фериботи, нито трафик, нито каквото и да било нещо, което щеше да ме накара да махна крака си от газта.

В извратения смисъл, всъщност днес имах късмет. Ако под късмет се има предвид, това да минеш по силно натоварена магистрала с двеста километра в час, без да зърнеш нито един полицай, дори в контролираните градове, където ограничението на скоростта е 30 километра в час. Какво разочарование. Едно малко преследване щеше да е забавно, а и да не споменавам, че номера на колата щеше да стовари гнева върху пиявицата. Със сигурност той щеше да си купи добър изход от ситуацията, но поне щеше да се чувства неприятно.

Единственият намек за наблюдение, на който попаднах, беше загатването на тъмнокафявата козина, която се движеше бързо през гората и бягаше успоредно с мен, няколко километра по южната страна на Форкс. Изглеждаше като Куил. Той също ме беше видял, защото след минута изчезна, без да даде сигнал за тревога. Отново почти се зачудих какъв ли щеше да бъде разказът му, преди да се сетя, че не ми пукаше.

Карах бързо по дългите Y-образни шосета, като се насочвах към най-големия град, който можех да намеря. Това беше първата част от плана ми.

Изглеждаше ми, че карам цяла вечност, навярно защото все още бях бесен, но всъщност не бяха минали и два часа, преди да подкарам на север през неопределената застроена площ, която беше част и от Тахома, и от Сиатъл. Тогава намалих, защото наистина не исках да убия невинни хора.

Това беше глупав план. Нямаше да сработи. Докато ровех в главата си, за да намеря начин да избягам от болката, думите, които Лия ми каза по-рано днес, изникнаха пред мен:

„Знаеш, че това ще отмине, ако бележиш. Повече няма да се нараняваш заради нея.“

Изглежда да отнемат правото ти на избор не беше най-лошото нещо на света. Може би начинът, по който се чувствах сега, беше най-лошото нещо на света.

Бях виждал всички момичета в Ла Пуш, в резервата Мака, както и във Форкс. Имах нужда от по-широк ловен периметър.

Как да търся моята сродна душа в тълпата? Ами, първо, имах нужда от тълпа. Така че карах наоколо, в търсене на подходящото място. Минах покрай няколко търговски центъра, в които беше много вероятно да срещна подходящи момичета на моята възраст, но не можех да се накарам да спра… Исках ли да бележа момиче, което се мотаеше по цял ден по магазините?

Продължих на север, където ставаше все по-многолюдно. В края на краищата, намерих един голям парк, пълен със семейства, деца, скейтбордове и велосипеди, хвърчила, пикници и така нататък. До сега не бях забелязал — денят беше хубав. Имаше слънце и всичко останало. Хората бяха навън и празнуваха под синьото небе.

Паркирах напречно на две места за инвалиди — просто си просех акта — и се присъединих към тълпата.

Сякаш с часове се разхождах наоколо. Достатъчно дълго, че слънцето промени положението си на небето. Взирах се в лицето на всяко момиче, което минаваше близо до мен, напрягайки се наистина да забелязвам коя беше хубава, коя имаше сини очи, коя изглеждаше добре и коя имаше прекалено много грим. Опитвах се да намеря нещо интересно във всяко лице, за да съм сигурен, че наистина съм опитал. Неща като: тази имаше наистина правилен нос; онази трябва да си махне косата от очите; тази можеше да прави реклами за червила, ако останалата част от лицето й бе толкова перфектна, колкото устата…

Понякога те отвръщаха на погледа ми. Понякога изглеждаха уплашени — сякаш си мислеха „Кой е този голям откачалник, който ме гледа свирепо?“ — Понякога си мислех, че изглеждат, един вид, заинтересовани, но може би това беше просто егото ми, което вилнееше.

Във всеки случай, нищо. Дори когато срещнах очите на момичето, което беше — безспорно — най-секси в парка, а може би и в целия град, а и тя гледаше точно мен с размишление, което изглеждаше като интерес, пак не почувствах нищо. Просто същият отчаян импулс да премахна болката.

Докато времето минаваше, започнах да забелязвам грешните неща. Тези на Бела. Косата на това момиче беше със същия цвят. Очите на онази бяха почти със същата форма. Скулите на тази минаваха по същия начин през лицето й. Онази имаше същата малка бръчка между очите си — което ме накара да се зачудя за какво се притесняваше…

Точно тогава се отказах. Защото беше абсолютна глупост да мисля, че съм избрал точното време и място да срещна сродната си душа, само защото бях толкова отчаян да го направя.

Нямаше логика да я намеря тук, така или иначе. Ако Сам бе прав, най-доброто място да открия генетичната ми половинка беше в Ла Пуш. Но, очевидно, никоя там не ми пасваше. Ако Били беше прав, тогава кой знае? Какво допринасяше за един по-силен вълк?

Мислейки, се върнах при колата, а после се отпуснах върху капака и се заиграх с ключовете. Може би бях това, което Лия си мислеше, че е. По някакъв начин бях мъртъв, а това не бива да се предава на следващо поколение. Или, може би, беше просто това, че животът ми е една голяма, жестока шега и нямаше с изход от кулминационната точка.

— Хей, добре ли си? Ехо? Ти там, с откраднатата кола.

Отне ми секунда да осъзная, че гласът говореше на мен, а след това още една секунда, за да реша да вдигна главата си.

Едно познато на външен вид момиче се взираше в мен, изражението й бе някак загрижено. Знаех защо разпознах лицето й — вече го бях сложил в списъка. Светла, червеникаво-златна коса, хубава кожа, няколко златни лунички на бузите и носа й, и очи с цвят на канела.

— Ако се чувстваш толкова разкаян от кражбата на колата — каза тя и се усмихна, така че на брадичката й се появи трапчинка. — Винаги можеш да се предадеш.

— Взета е на заем, не е открадната — казах остро. Гласът ми звучеше ужасно — сякаш бях плакал за нещо. Беше притеснително.

— Разбира се, това ще издържи в съда.

Намръщих се.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Всъщност не. Пошегувах се за колата, да знаеш. Просто… изглеждаш наистина разстроен за нещо. О, здравей, аз съм Лизи.

Тя протегна ръката си.

Гледах я, докато не я остави да се спусне.

— Както и да е — каза тя неловко. — Просто се чудех дали мога да помогна. Преди малко изглеждаше така, сякаш търсиш някого.

Посочи парка и сви раменете си.

— Да.

Тя чакаше.

Въздъхнах.

— Не се нуждая от помощ. Тя не е тук.

— О. Съжалявам.

— Аз също — промърморих аз.

Погледнах отново към момичето. Лизи. Тя беше хубава. Достатъчно мила, за да се опита да помогне на един нацупен непознат, който изглеждаше като луд. Защо тя не можеше да е избраната? Защо всичко трябваше да е толкова сложно? Мило момиче, хубаво, един вид забавно. Защо не?

— Това е красива кола — каза тя. — Наистина е позор, че вече не ги правят. Имам предвид оформлението на шасито на Вентидж също е великолепно, но просто има нещо във Ванкуиша…

Мило момиче, което познава колите. Уоу. Вгледах се по-усилено в лицето й, като копнеех да зная как да го накарам да проработи. Хайде, Джейк — маркирай вече.

— Как е на каране? — попита тя.

— Не би повярвала — казах й аз.

Тя се ухили с трапчинката в усмивката й, несъмнено доволна, че е измъкнала почти цивилизован отговор от моя страна, а аз й отвърнах с една неохотна усмивка.

Но усмивката й не направи нищо относно режещите остриета, които драскаха нагоре — надолу в тялото ми. Без значение колко го исках, животът ми нямаше да се съедини с някого просто така.

Не бях на по-здравословното място, към което ме беше насочила Лия. Не бях в състояние да се влюбя като нормален човек. Не и когато кървях по някого другиго. Може би — ако бяха минали 10 години, откакто сърцето на Бела беше мъртво, а аз изстрадал целия опечален процес, и бях излязъл от това отново цял — може би тогава щях да мога да предложа на Лизи да се повози в бързата кола, да поговорим за марки и модели, да науча нещо за нея и да видя дали ще я харесам като човек. Но сега това нямаше да се случи.

Магията нямаше да ме спаси. Просто трябваше да приема мъченията като мъж. Да ги преглътна.

Лизи чакаше, може би надявайки се да й предложа разходка. Или може би не.

— По-добре да върна колата на момчето, от което я заех — промърморих аз.

Тя се усмихна отново.

— Радвам се да чуя, че отново ставаш порядъчен.

— Мда, ти ме убеди.

Тя ме гледа как се качих в колата, все още един вид загрижена. Вероятно изглеждах като някого, който ще да се метне с колата от някоя скала. Което може би щях да направя, ако този вид ход щеше да проработи при един върколак. Тя помаха веднъж, а очите й проследиха колата.

Отначало карах по-разумно по обратния път. Не бързах. Не исках да стигна там, където отивах. Обратно в къщата, обратно в гората. Обратно при болката, от която бягах. Обратно към това да бъда напълно сам с нея.

Добре, това беше мелодраматично. Нямаше да съм напълно сам, но това бе лошо нещо. Лия и Сет щяха да страдат с мен. Бях доволен, че Сет нямаше да страда дълго. Детето не заслужаваше душевното му спокойствие да бъде съсипано. Нито пък Лия, но в нейния случай беше нещо, което тя разбираше. Нищо ново относно болката на Лия.

Въздъхнах дълбоко, когато се замислих какво искаше Лия от мен, защото сега знаех, че щеше да го получи. Все още й бях ядосан, но не можех да игнорирам факта, че бих могъл да направя живота й по-лесен. И сега, когато я познавах по-добре, си помислих, че тя вероятно би направила това за мен, ако местата ни бяха разменени.

Най-малкото, щеше да е интересно, а също и странно, да имам Лея за приятел. Доста щяхме да значим един друг, това беше сигурно. Тя нямаше да е тази, която да би ме оставила да се въргалям, но мислех, че това е хубаво нещо. Вероятно щях имам нужда от някого, който да ме сритва по задника от време на време. Но когато станеше въпрос за това, тя наистина бе единственият приятел, който имаше някаква възможност да разбере през какво преминавах сега.

Помислих си за лова тази сутрин и за това колко близки бяха умовете ни за този един момент. Не беше нещо лошо. Различно. Малко страшно, малко неловко. Но също така и приятно, по един странен начин.

Нямаше нужда да съм напълно сам.

И знаех, че Лия е достатъчно силна, за да посрещне заедно с мен месеците, които идваха. Месеци и години. Уморих се да мисля за това. Почувствах се сякаш се взирах отвъд океан, който щеше да се наложи да преплувам от бряг до бряг, преди отново да мога да си почина.

Толкова много време, което идваше и толкова малко, което оставаше, преди това да започне. Преди да се хвърля в този океан. Малко повече от три дни и половина, и ето ме мен, пропиляващ малкото време, което имах.

Отново започнах да карам прекалено бързо.

Видях Сам и Джаред да наблюдават от двете страни на пътя, докато се движех нагоре по пътя към Форкс. Тя бяха добре скрити в гъстите клони, но ги очаквах и знаех какво да търся. Кимнах, когато прелетях край тях, без да се замислям какво ли бяха съчинили относно еднодневната ми екскурзия.

Също кимнах на Лия и Сет, когато завих по пътя на Кълън. Беше започнало да се смрачава и облаците бяха гъсти от тази страна на тесния пролив, но видях очите им да блестят от светлината на фаровете. Щях да им обясня по-късно. Щях да имам предостатъчно време за това.

Беше изненада да открия Едуард да ме чака в гаража. Не го бях виждал далеч от Бела дни наред. По лицето му можех да кажа, че нищо лошо не й се бе случило. Всъщност, изглеждаше по-спокоен от преди. Стомахът ми се сви като си спомних откъде идваше спокойствието.

Беше прекалено болезнено това, че при всичкото ми премисляне, бях забравил да разбия колата му. Е, добре. Вероятно нямаше да понеса да нараня тази кола, така или иначе. Може би и той знаеше това, когато ми я даде…

— Няколко неща, Джейкъб — каза той веднага щом изключих двигателя.

Поех дълбоко въздух и го задържах за момент. После, бавно излязох от колата и му хвърлих ключовете.

— Мерси за заема — казах кисело. Очевидно, трябваше да се отплатя. — Какво искаш сега?

— Първо… знам колко против си това да използваш авторитета си в глутницата, но…

Мигнах, учуден, че той дори би си представил да започне точно с това.

— Какво?

— Ако не можеш или не искаш да контролираш Лия, тогава аз…

— Лия? — прекъснах аз, говорейки през зъби. — Какво е станало?

Лицето на Едуард беше строго.

— Тя дойде да види защо си си тръгнал толкова внезапно. Опитах се да й обясня. Предполагам, че не е прозвучало правдоподобно.

— Какво направи тя?

— Тя премина в човешката се форма и…

— Наистина? — прекъснах отново аз, този път шокиран. Не можех да анализирам това. Лия да спре да бъде предпазлива в леговището на врага?

— Тя искаше да… говори с Бела.

— С Бела?

Тогава Едуард внезапно се раздразни.

— Няма да позволя Бела да бъде разстройвана така отново. Не ми пука колко оправдана си мисли Лия, че е! Не я нараних — разбира се, че не бих — но ще я изхвърля от къщата, ако се случи отново. Ще я метна отвъд реката…

— Почакай. Какво каза тя? — нищо от това нямаше смисъл.

Едуард пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Лия беше ненужно груба. Няма да се преструвам, че разбирам защо Бела не е способна да те остави, но знам, че не се държи така, за да те нарани. Тя страда много от болката, която причини, както на теб, така и на мен, когато те помоли да останеш. Това, което Лия каза, беше ненужно. Бела се разплака…

— Почакай… Лия е викала на Бела заради мен?

Той кимна остро.

— Ти беше доста буйно защитен.

— Не съм я молил да го прави.

— Знам.

Извъртях очи. Разбира се, че знаеше. Той знаеше всичко.

Но това определено бе нещо за Лия. Кой би повярвал? Лия да влезне в дома на кръвопиец като човек, за да се оплаква как са се отнасяли с мен.

— Не мога да обещая да контролирам Лия — казах му аз. — Няма да направя това. Но ще говоря с нея. И не мисля, че ще това ще се повтори. Лия не е от тези, които премълчават, така че вероятно днес си е казала всичко и така й е олекнало.

— Така бих казал.

— Както и да е, ще поговоря и с Бела. Няма нужда тя да се чувства зле. Това зависи от мен.

— Вече й казах това.

— Разбира се, че си. Тя добре ли е?

— Сега спи. Роуз е с нея.

Значи психопатката беше „Роуз“ сега. Напълно бе преминал на тъмната страна.

Той игнорира тази мисъл, продължавайки с по-пълен отговор на въпроса ми.

— Тя е… по-добре в някои отношения. Настрана от дългата, гневна реч на Лея и вината като последствие.

По-добре. Защото Едуард чуваше чудовището, сега всичко беше много нежно. Фантастично.

— Малко повече от това е — промърмори той. — Сега, когато мога да разбера мислите на детето, е очевидно, че той или тя има забележително развити умствени способности. Може да ни разбере, поне до някаква степен.

Зяпнах.

— Ти сериозно ли?

— Да. То явно има смътно усещане за това какво я наранява. Опитва се да го избегне, доколкото е възможно. То… я обича. Вече.

Ококорих се срещу Едуард, чувствайки се сякаш очите ми можеха да изскочат от орбитите си. При този отказ да повярвам, можех веднага да видя, че това бе критичния фактор. Това бе променило Едуард — чудовището го бе убедило в тази любов. Той не можеше да мрази това, което обичаше Бела. Всъщност, вероятно затова и не можеше да мрази мен. Въпреки това, имаше голяма разлика. Аз не я убивах.

Едуард продължи, сякаш не беше чул всичко това.

— Вярвам, че развитието е по-голямо, отколкото бяхме преценили. Когато Карлайл се върне…

— Не са се върнали? — прекъснах остро аз. Помислих си за Сам и Джаред, които наблюдаваха пътя. Щеше ли да им стане любопитно относно това какво се случва?

— Алис и Джаспър се върнаха. Карлайл прати цялата кръв, с която е успял да се сдобие, но не беше толкова много, колкото се надяваше. Бела ще използва този запас за още един ден, с начина, по който апетита й се усилва. Карлайл се задържа, за да намери друг източник. Не мисля, че сега това е необходимо, но той иска да бъде подготвен за всяка възможност.

— Защо да не е необходимо? А ако има нужда от още?

Можех да кажа, че той внимателно наблюдаваше реакцията ми, докато обясняваше.

— Опитвам се да убедя Карлайл да извади бебето веднага щом се върне.

— Какво?

— Детето изглежда се опитва да избегне грубите движения, но е трудно. Станало е прекалено голямо. Лудост е да чакаме, след като е напълно развито, въпреки това, което Карлайл бе предположил. Бела е прекалено крехка, за да отлагаме.

Коленете ми продължиха да омекват. Първо, разчитах толкова много на омразата на Едуард към нещото. Сега осъзнах, че мислех за онези четири дни като нещо сигурно. Бях заложил на тях.

Безкрайният океан от скръб се простря пред мен.

Опитах се да затая дъх.

Едуард чакаше. Вгледах се в лицето му, докато се съвземах, разпознавайки друга промяна там.

— Мислиш, че тя ще успее — прошепнах аз.

— Да. Това бе другото нещо, за което исках да говоря с теб.

Не можех да кажа нищо. След миг той продължи.

— Да — каза отново той.

— Да чакаме, както и направихме, за да бъде детето готово, това беше ненормално опасно. Във всеки момент може да е прекалено късно. Но ако се намесим, ако действаме бързо, не виждам причина защо да не мине добре. Да познавам ума на детето е невероятно полезно. За щастие, Бела и Роуз са съгласни с мен. Сега, когато ги убедих, че е безопасно за детето, ако действаме, няма защо да не позволим на това да сработи.

— Кога ще се прибере Карлайл? — попитах аз, все пак шептейки. Още не бях дошъл на себе си.

— До утре по обяд.

Коленете ми се пристегнаха. Трябваше да хвана колата, за да се задържа прав. Едуард се протегна сякаш предлагаше опора, но после го премисли по-добре и отпусна ръката си.

— Съжалявам — прошепна той. — Наистина съжалявам за болката, която ти причинява всичко това, Джейкъб. Въпреки че ме мразиш, трябва да призная, че не чувствам същото към теб. Мисля за теб като за… брат по много начини. Другар по оръжие, най-малкото. Но Бела ще оцелее. — Когато каза това, гласът му бе свиреп, дори яростен. — И знам, че това е нещото, което наистина те интересува.

Вероятно бе прав. Беше трудно да се каже. Виеше ми се свят.

— Омразно ми е да правя това сега, когато вече ти идва в повече, но очевидно има малко време. Трябва да те помоля за нещо — да те умолявам, ако трябва.

— Нищо не ми остана — задавих се аз.

Той вдигна ръката си отново, сякаш за да я постави на рамото ми, но после, както и преди, я отпусна и въздъхна.

— Знам колко много си дал — каза тихо той. — Но това е нещо, което имаш, и то само ти. Моля това от истинския Алфа, Джейкъб. Моля за това от наследника на Ефраим.

Далеч бях от възможността да отговоря.

— Искам разрешението ти да се отклоня от това, което сме се уговорили в договора си с Ефраим. Искам да ни позволиш едно изключение. Искам разрешението ти да спася живота й. Знаеш, че така или иначе ще го направя, но не искам да нарушавам обещанието си към теб, ако има някакъв начин да го избегна. Никога не сме възнамерявали да се връщаме към нашата природа, и не го правим лекомислено сега. Искам разбирането ти, Джейкъб, тъй като знаеш точно защо правим това. Искам съюзът между семействата да оцелее, когато това приключи.

Опитах се да преглътна.

„Сам“, помислих си аз. „Сам е този, от когото се нуждаеш.“

— Не. Авторитетът е приписан на Сам. Той принадлежи на теб. Ти никога няма да му го отнемеш, но никой освен теб не може да се съгласи законно с молбата ми.

— Решението не е мое.

— Твое е, Джейкъб, и ти го знаеш. Думата ти относно това ще ни осъди или ще ни оневини. Само ти можеш да ми дадеш това.

— Не мога да мисля. Не знам.

— Нямаме много време.

Той погледна бегло назад към къщата.

Не, нямаше време. Няколкото ми дни се бяха превърнали в няколко часа.

— Не знам. Нека помисля. Само ми дай минута, става ли?

— Добре.

Тръгнах към къщата и той ме последва. Лудост, колко просто беше да вървя през тъмнината с вампир зад себе си. Не се чувствах в опасност, или дори некомфортно, наистина. Чувствах се, сякаш вървях до когото и да било. Е, някой, който миришеше лошо.

Имаше движение в храста, разположен на ръба на голямата ливада, а после ниско скимтене. Сет сви рамене в папратта и дойде със скокове до нас.

— Здравей, хлапе — промърморих аз.

Той наклони глава и аз потупах рамото му.

— Всичко е наред — излъгах аз. — Ще ти разкажа по-късно. Съжалявам, че те изоставих така.

Той ми се ухили.

— Хей, кажи на сестра си да престане веднага, ясно? Стига толкова.

Сет кимна веднъж.

Този път го бутнах по рамото.

— Връщай се на работа. Ще те сменя след малко.

Сет се опря до мен, бутайки ме обратно, а после препусна с всички сили към дърветата.

— Той има един от най-чистите, искрени, мили умове, които някога съм чувал — промърмори Едуард, когато Сет не се виждаше. — Късметлия си, че споделяш мислите си с него.

— Знам това — изсумтях аз.

Тръгнахме към къщата и главите и на двама ни рязко се вдигнаха, когато чухме звука от това как някой смучеше през сламка. Тогава Едуард се забърза. Втурна се към стълбите и изчезна.

— Бела, скъпа, мислех че спиш — чух го да казва. — Съжалявам, не трябваше да тръгвам.

— Не се притеснявай. Просто толкова ожаднях, че това ме събуди. Добре, че Карлайл носи още. Детето ще се нуждае от това, когато излезе от мен.

— Правилно. Това е добро предположение.

— Чудя се дали ще иска нещо друго — замисли се тя.

— Предполагам, че ще разберем.

Минах през вратата.

Алис каза:

— Най-накрая — а очите на Бела проблеснаха към мен. Тази вбесяваща, неустоима усмивка прекоси лицето й за секунда. После трепна и лицето й се сниши. Устните й се нацупиха, сякаш се опитваше да не заплаче.

Искаше ми се да ударя Лия право в тъпата й уста.

— Здрасти, Бела — казах бързо аз.

— Как я караш?

— Добре съм — каза тя.

— Голям ден е днес, а? Много нови неща.

— Не е нужно да правиш това, Джейкъб.

— Не знам за какво говориш — казах аз, отивайки да седна на облегалката за ръка на дивана, до главата й. Едуард вече бе там на пода.

Тя ме погледна укорително.

— Толкова съ… — започна да казва тя.

Стиснах устните й между палеца и показалеца си.

— Джейк — смънка тя, опитвайки се да избута ръката ми. Опитите й бяха толкова слаби, че бе трудно да повярвам, че наистина се опитва.

Поклатих глава.

— Можеш да говориш, когато не си глупава.

— Добре, няма да го казвам — смънка тя.

Дръпнах ръката си.

— Съжалявам! — довърши бързо тя, а после се ухили.

Завъртях очи, а след това й се усмихнах.

Когато се вгледах в очите й, видях всичко, което бях търсил в парка.

Утре тя щеше да е някой друг. Но за щастие жива, а това беше от значение, нали? Тя щеше да ме гледа със същите очи, до някаква степен. Щеше да се усмихва със същите устни, или почти. Все още щеше да ме познава по-добре от всеки друг, който е имал пълен достъп до същността на ума ми.

Лия можеше да е интересен другар, може би дори истински приятел — някой, който да остане с мен. Но тя не беше най-добрият ми приятел, по начинът, по който беше Бела. Настрана от невъзможната любов, която изпитвах към Бела, също така я имаше и другата връзка, и тя бе чак до костите ми.

Утре тя щеше да е мой враг. Или мой съюзник. И, очевидно, тази разлика зависеше от мен.

Въздъхнах.

— Добре! — Помислих си аз, като отстъпих и последното нещо, което имах. Това ме накара да се почувствам празен. „Давай. Спаси я. Като наследник на Ефраим, имаш разрешението ми, думата ми, че това няма да наруши договора. Останалите просто ще трябва да винят мен. Прав си — не могат да отрекат, че е мое право да се съглася на това.“

— Благодаря ти.

Шепотът на Едуард бе достатъчно тих, че Бела да не чуе нищо. Но думите бяха толкова пламенни, че с ъгълчетата на очите си видях, че останалите вампири се обърнаха, за да погледнат.

— Значи — попита Бела, опитвайки се да е небрежна. — Как мина денят ти?

— Чудесно. Излязох да шофирам. Помотах се в парка.

— Звучи хубаво.

— Разбира се, разбира се.

Изведнъж тя направи гримаса.

— Роуз? — помоли тя.

Чух Блонди да се кикоти.

— Отново?

— Мисля, че съм изпила половин литър през последния час — обясни Бела.

Едуард и аз се мръднахме от пътя, докато Розали дойде да повдигне Бела от креслото и да я отведе в банята.

— Може ли да ходя? — попита Бела. — Краката ми са достатъчно вдървени.

— Сигурна ли си? — попита Едуард.

— Роуз ще ме хване, ако се препъна в краката си. Което се случва доста лесно, откакто не мога да ги виждам.

Розали изправи внимателно Бела на крака, държейки ръцете си изцяло върху раменете й. Бела протегна ръцете си пред себе си, трепвайки леко.

— Чувствам се добре — въздъхна тя. — Ъх, но съм огромна.

Наистина беше. Коремът й беше направо континент.

— Още един ден — каза тя и потупа корема си.

Не можех да предотвратя болката, която премина през мен във внезапен, пробождащ изблик, но се опитах да я държа на разстояние от лицето си. Можех да я скрия за още един ден, нали?

— Добре тогава. Упс — о, не!

Купата, която Бела бе оставила на дивана се прекатури на една страна, тъмната червена кръв се разля по бледата тъкан.

Автоматично, въпреки че имаше други ръце, които я превъзхождаха, Бела се наведе, за да я хване.

Чу се най-странният, заглушен, разцепващ звук от центъра на тялото й.

— О! — изпъшка тя.

А после се отпусна напълно, падайки на пода. Розали я хвана в същия момент, преди да успее да падне. Едуард също беше там, с протегнати ръце, мръсотията на диване бе забравена.

— Бела? — попита той, а после очите му се разконцентрираха и паниката прекоси чертите му.

Половин секунда по-късно Бела изпищя.

Не беше просто писък, беше страшен крясък от агония. Ужасяващият звук завърши с бълбукане и очите й се завъртяха навътре. Тялото й потрепери, обвито от ръцете на Розали, а после Бела избълва фонтан от кръв.

18. НЕ СЪЩЕСТВУВАТ ДУМИ ЗА ТОВА

Тялото на Бела, покрито с червено, рязко започна да се тресе в ръцете на Розали, все едно някой беше пуснал ток през него. През цялото време лицето й беше празно — в безсъзнание. Това, което я движеше беше дивото мятане, което идваше от средата на тялото й. Докато тя се тресеше, силни щраквания и изпуквания поддържаха гърчовете й. Розали и Едуард замръзнаха за най-кратката половин секунда и се раздвижиха. Розали обви тялото на Бела в ръцете си и крещейки, толкова бързо, че беше трудно да се различат отделните думи, тя и Едуард се изстреляха по стълбите и към втория етаж. Изтичах след тях.

— Морфин! — Едуард извика към Розали.

— Алис, набери на Карлайл! — изкрещя Розали.

Стаята в която ги последвах, изглеждаше, като спешно отделение по средата на библиотека. Осветлението беше ярко и бяло. Бела беше на масата под светлината, кожата й изглеждаше призрачна. Тялото й се мяташе, като риба на пясъка. Розали притисна Бела надолу, рязко дърпайки и късайки дрехите й, докато Едуард забиваше спринцовка в ръката й.

Колко пъти си я бях представял гола? Сега не можех да я погледна. Страхувах се да запазя тези спомени в главата си.

— Какво става, Едуард?

— Той се задушава!

— Сигурно плацентата се е отлепила!

Някъде там, Бела се събуди. Тя отговори на думите им със писък, който се заби в ушите ми.

— Извадете го! — крещеше тя. — Не може да диша! Направете го, сега!

Видях червените точки да изскачат, когато писъкът й спука кръвоносните съдове в очите й.

— Морфинът… — изръмжа Едуард.

— Не! Веднага! — нова струя кръв заглуши това, което тя пищеше. Той отчаяно държеше главата и изправена, опитвайки се да прочисти устата й за да може да диша.

Алис се втурна в стаята и закачи малка синя слушалка под костта на Розали. След това Алис отстъпи, златните й очи разширени и пламтящи, докато Розали съскаше като обезумяла по телефона.

На силната светлина, кожата на Бела изглеждаше по-морава и черна, отколкото бяла. Тъмно червено се просмукваше под кожата през огромната потръпваща издутина на стомаха й. В ръката на Розали се появи скалпел.

— Остави морфина да се разпространи — Едуард й крещеше.

— Няма време — изсъска Розали — Той умира!

Ръката и се доближи до корема на Бела и ярко червена струя шурна от мястото, където беше пробила кожата. Като, че ли някой беше обърнал пълна кофа или кранчето беше пуснато докрай. Бела трепна, но не изпищя. Все още се давеше.

И тогава, Розали загуби концентрация. Видях как изражението й се промени, видях как устните й се отдръпнаха оголвайки зъбите й, а черните й очи проблеснаха от жажда.

— Роуз, не! — изръмжа Едуард, но ръцете му бяха заети, докато се опитваше да изправи Бела за да може да диша.

Хвърлих се към Розали, прескачайки масата, без да си правя труда да се преобразявам. Когато ударих каменното й тяло, поваляйки я към вратата, усетих скалпела да се забива дълбоко в лявата ми ръка. Дясната ми длан се размаза в лицето й, заключвайки челюстта й и блокирайки въздушните й пътища.

Възползвах се от контрола върху лицето на Розали, за да обърна тялото й в позиция, в която мога да я изритам в стомаха. Беше все едно ритам бетон. Тя полетя към рамката на вратата, огъвайки част от нея. Малката слушалка в ухото й се разби на малки парченца. Алис вече беше там, теглейки я за гърлото за да я изведе в коридора.

Трябваше да призная на Русокосата — не се опитваше да се бие с нас. Искаше да победим. Остави ме да я разхвърлям така, за да спаси Бела. Е, да спаси онова нещо.

Изтръгнах острието от ръката си.

— Алис, изведи я от тук! — извика Едуард. — Заведи я при Джаспър и я дръж там! Джейкъб, имам нужда от теб!

Не гледах как Алис довършва работата. Обърнах се към операционната маса, където Бела вече посиняваше, очите й бяха разширени и втренчени.

— Сърдечен масаж? — Едуард изръмжа, бързо и изискващо.

— Да!

Опитах се набързо да преценя лицето му, търсейки някакъв знак, че ще реагира като Розали. Но там имаше само целенасочена ярост.

— Накарай я да диша! Трябва да го извадя, преди…

Друго разтрошаващо щракване излезе от тялото й, най-силното до момента, толкова силно, че и двамата замръзнахме шокирани, чакащи писъкът й. Нищо. Краката й, до този момент свити в агония, сега се отпуснаха в неестествена позиция.

— Гръбнакът й — той се задави от ужас.

— Извади го от нея! — изръмжах аз, хвърляйки скалпела към него. — Сега вече, няма да усети нищо!

Наведох се над главата й. Устата й изглеждаше празна, за това притиснах устните си към нейните и изпълних белия й дроб с въздух. Усетих тялото й да се повдига, следователно нищо не блокираше гърлото й.

Устните й имаха вкус на кръв.

Можех да чуя как сърцето й бие, неравномерно. Поддържай го, помислих си яростно към нея, издишайки нов порив въздух в тялото й. Обеща ми. Накарай сърцето си да бие.

Чух мекия, мокър звук на скалпела да преминава през стомаха й. Повече кръв капеше по пода.

Следващият звук ме разтърси, неочакван, ужасяващ. Като разкъсване на метал. Звукът ме върна към нощта на поляната, преди толкова много месеца, раздиращия звук на новородените, разкъсвани на парчета. Погледнах и видях лицето на Едуард притиснато към подутината. Вампирски зъби — сигурен начин да пробиеш вампирска кожа.

Побиха ме тръпки, докато издишах още въздух в Бела.

Тя се закашля към мен, мигаше, въртейки очи сляпо.

— Стой с мен, Бела! — извиках й — Чуваш ли ме? Остани! Няма да ме изоставиш. Накарай сърцето си да бие!

Очите й се завъртяха, търсейки мен или него, но не виждаха нищо.

Въпреки това се вгледах в тях, задържайки погледа си там.

Изведнъж тялото й замръзна под ръцете ми, въпреки, че продължаваше да диша и сърцето й все още биеше. Осъзнах, че тишината означаваше, че е свършило. Сигурно е излязло от нея.

И то беше.

— Ренесме — прошепна Едуард.

Значи, Бела не е била права. Не беше момчето, което си представяше. Каква изненада. Тя за какво ли не грешеше?

Не отместих поглед от зачервените й очи, но усетих ръцете й леко да се вдигат.

— Нека аз… — прошепна тя с дрезгав глас — Дай ми я.

Трябваше да се досетя, че той винаги би и дал това, което искаше, без значение колко глупаво беше то. Но не съм си представял, че ще я послуша сега. За това и не се опитах да го спра.

Нещо топло докосна ръката ми. Това трябваше да привлече вниманието ми. Нищо не беше топло за мен.

Но не можеш да отделя погледа си от лицето на Бела. Тя мигна и се загледа, най-после виждайки нещо. Изстена странно, слабо напяване.

— Ренес… ме. Толкова… красива.

И тогава ахна — ахна от болка.

Докато погледна, вече беше прекалено късно. Едуард беше грабнал топлото кърваво нещо от ръцете й. Очите ми пробягаха по кожата й. Беше почервеняла от кръвта — кръвта, която излезе от устата й, кръвта по съществото и прясна кръв избликваше от един малък белег, над лявата й гърда, с формата на двоен полумесец.

— Ренесме, не — измърмори Едуард, сякаш учеше малкото чудовище на обноски.

Не погледнах нито един от двамата. Гледах само Бела, докато очите й се извъртяха назад.

С един последен слаб удар, сърцето й се поколеба и затихна.

Тя пропусна половин удар и тогава ръцете ми бяха на гръдния й кош, правейки сърдечен масаж. Броях в главата си, опитвайки се да поддържам ритъм. Едно. Две. Три. Четири.

Прекъснах за една секунда, за да напълня дробовете й с въздух.

Не виждах нищо. Очите ми бяха мокри и замъглени. Но бях много чувствителен към звуците в стаята. Неохотното туп-туп на сърцето й под настоятелните ми ръце, ударите на собственото ми сърце и още едно — неравномерни удари, прекалено бързи, прекалено слаби. Не можех да им намеря място.

Насилих още въздух в гърлото на Бела.

— Какво чакаш? — въздъхнах аз, задъхано, помпайки сърцето й. Едно. Две. Три. Четири.

— Вземи бебето — бързо каза Едуард.

— Изхвърли го през прозореца — Едно. Две. Три. Четири.

— Дай я на мен — чу се тих мелодичен глас от вратата.

Аз и Едуард изръмжахме в един и същ момент.

Едно. Две. Три. Четири.

— Контролирам се — обеща Розали — Дай ми бебето, Едуард. Ще се погрижа за нея, докато Бела…

Дишах вместо Бела, по време на размяната. Неравномерното туп-туп-туп затихна с разстоянието.

— Мръдни си ръцете, Джейкъб.

Вдигнах поглед от белите очи на Бела, все още помпайки сърцето й. Едуард имаше спринцовка в ръката си — цялата сребърна, сякаш бе направена от стомана.

— Какво е това?

Каменната му ръка избута моята от пътя му. Чу се тихо хрускане, когато ударът му счупи малкия ми пръст. В същия момент, той заби иглата право в сърцето й.

— Отровата ми — отговори той, докато натискаше буталото.

Можех да чуя удара на сърцето й, все едно беше пуснал ток през нея.

— Продължавай да го поддържаш — заповяда той. Гласът му беше леден, мъртъв. Свиреп и нехаен. Като че ли беше машина.

Пренебрегнах болката от заздравяващият ми пръст и отново започнах масажа. Беше по-трудно, сякаш кръвта й се втвърдяваше — по-гъста и по-бавна. Докато тласках сега гъстата кръвта през артериите й, наблюдавах какво прави той.

Изглеждаше сякаш я целува, докосваше устните си към гърлото й, китките й, към вътрешността на ръката й. Но можех да чуя сочното разкъсване на кожата и докато зъбите му я пробиваха, отново и отново, вкарвайки отрова в системата й, на колкото се може повече места. Видях бледият му език да преминава през кървящите рани, но преди това да ме отврати или ядоса, осъзнах какво правеше. Там където езикът му разнесеше отровата върху кожата й, тя се затваряше. Задържайки отровата и кръвта в тялото й.

Издишах още въздух в устата й, но там нямаше нищо. Безжизненото повдигане на гърдите й в отговор. Продължих да помпам сърцето й, броейки, докато той работеше над нея обезумяло, опитвайки се да я събере. Всички коне и войни на краля…

Но там нямаше нищо, само аз и той.

Работейки над един труп.

Защото само това беше останало, от момичето, което и двамата обичахме. Това разрушено, обезкръвено, разкъсано тяло. Не можехме да възстановим Бела.

Знаех, че е прекалено късно. Знаех, че е мъртва. Бях сигурен, защото привличането го нямаше. Не виждах никаква причина да седя тук до нея. Тя вече не беше тук. Значи това тяло не значеше нищо за мен. Несъзнателната нужда да бъда до нея беше изчезнала.

Или по-точната дума е, че се беше преместила. Усещах привличането от противоположната посока. От долния етаж, през вратата. Силното желание да се махна от тук и никога, никога да не се върна.

— Тръгвай, тогава — той щракна със зъби и избута ръцете ми, заемайки моето мястото. Този път, май три пръста бяха счупени.

Изправих ги сковано, без да обръщам внимание на пулсиращата болка.

Той блъскаше мъртвото й сърце по-бързо от мен.

— Тя не е мъртва — изръмжа той — Ще се оправи.

Вече не бях сигурен дали говори на мен.

Обръщайки се, оставяйки го с неговата смърт, тръгнах бавно към вратата. Толкова бавно. Не можех да накарам краката си да се движат по-бързо.

Това беше, значи. Океанът от болка. Другият бряг беше толкова далеч през кипящата вода, че не можех да си го представя, още по-малко да го видя.

Отново се чувствах празен, сега, когато бях загубил целта си. Битката ми да спася Бела продължи толкова дълго. Но тя нямаше да бъде спасена. Съзнателно се беше жертвала, да бъде разкъсана от детето на онова чудовище, така, че битката беше загубена. Всичко свърши.

Потреперих от звука, който се чуваше зад мен, докато слизах по стълбите — звукът на едно мъртво сърце, принудено да бие.

Исках да изсипя белина в главата си и да я оставя да изпържи мозъка ми. Да изгори образите от последните минути на Бела. Щях да понеса мозъчното увреждане, ако щеше да ми помогне да забравя — писъците, кървенето, непоносимото хрущеше и щракването, когато новороденото чудовище я разкъсваше отвътре.

Исках да тичам, да прескоча стълбите и да изтичам през вратата, но краката ми бяха тежки като желязо и чувствах тялото си по-изтощено от всякога. Влачех се по стълбите, като куц старец.

Спрях на последното стъпало, събирайки сили да стигна до вратата.

Розали беше с гръб към мен, на чистата част от белия диван, гукайки и мърморейки на увитото в одеяло нещо в ръцете й. Трябва да е чула че спрях, но ме игнорира, залисана в своя момент на откраднато майчинство. Може би сега щеше да е щастлива. Розали получи това, което искаше, а Бела никога нямаше да дойде да вземе съществото от нея. Зачудих се, дали отровната русокоска не се беше надявала на това, през цялото време.

Тя държеше нещо тъмно в ръцете си и от малкия убиец, който държеше се чуваше жадно сучене.

Във въздуха се носеше мирис на кръв. Човешка кръв. Розали го хранеше. Разбира се, че искаше кръв.

С какво друго би могъл да храниш чудовището, което жестоко осакати собствената си майка? Можеше просто да изпие кръвта на Бела. Може би беше.

Докато слушах звука от храненето на малкия екзекутор, силата ми се върна.

Сила и омраза и горещина — червена топлина премина през главата ми, изгаряща, но не изтри нищо. Образите в главата ми бяха като гориво, изграждайки Ада, но отказвайки да бъдат погълнати. Усетих, че цялото ми тяло трепери, но не се опитах да го спра.

Розали не ми обръщаше никакво внимание, напълно погълната от съществото. Така разсеяна, тя нямаше да бъде достатъчно бърза да ме спре.

Сам беше прав. Съществото беше нарушение — съществуването му беше против законите на природата. Черен, бездушен демон. Нещо, което нямаше право да съществува.

Нещо, което трябваше да бъде унищожено.

Изглежда, все пак, привличането не ме е теглело към вратата. Сега можех да го усетя, насърчавайки ме, дърпайки ме напред. Подтиквайки ме да довърша това, да освободя света от това изчадие.

Когато съществото беше мъртво, Розали щеше да се опита да ме убие и аз щях да се бия. Не бях сигурен, дали щях да имам време да я убия, преди другите да се притекат на помощ. Може би да, може би не. Не ми пукаше особено.

Не ме интересуваше, дали вълците ще стоят безучастно, ще отмъстят или ще нарекат правосъдието на Кълън честно. Нищо нямаше значение. Всичко от което се интересувах, беше собственото ми правосъдие. Отмъщението ми. Нещото, което уби Бела, нямаше да живее и минута повече.

Ако Бела оцелееше, щеше да ме намрази за това. Щеше да иска лично да ме убие.

Но не ми пукаше. Нея не я интересуваха чувствата ми — остави се да бъде заклана като животно. Защо да мисля за чувствата й?

Тук идваше Едуард. Сега беше прекалено зает, обладан от безумното отрицание, опитвайки се да съживи един труп, за да слуша плановете ми.

Нямаше да имам възможност да изпълня обещанието си към него, освен ако, не бих се обзаложил за това, успеех да спечеля битката срещу Розали, Джаспър и Алис, трима срещу един. Но дори и да успеех, не мисля, че ще имам сили да го убия.

Нямах достатъчно милост в себе си да го направя. Защо да го оставя да избяга от това, което е направил? Не би ли било по-честно, по-приятно, да го оставя да живее с нищо, абсолютно нищо.

Почти се усмихнах, изпълнен с омраза, представяйки си го. Без Бела. Без изчадието убиец. И без, колкото членове на семейството му успеех да убия. Разбира се, сигурно ще сглоби последните, след като няма да съм наоколо да ги изгоря. За разлика от Бела, която никога нямаше да бъде цяла.

Зачудих се, дали съществото, можеше да бъде сглобено. Съмнявах се. То беше част и от Бела, трябва да е наследило малко от нейната уязвимост. Можех да чуя това, в малкото туптене на сърцето му.

Неговото сърце биеше. Нейното не.

Само една секунда беше минала, докато стигах до тези лесни решения.

Трептенето ставаше по-обтегнато и по-бързо. Приведох се, подготвяйки се да скоча към русокосия вампир и да изтръгна, със зъби, съществото от ръцете й.

Розали отново загука на съществото, оставяйки настрана празната метална бутилка и вдигайки съществото във въздуха, за да притисне лицето си към бузата му.

Перфектно. Новата й позиция беше идеална за удара ми. Наведох се и усетих как горещината започва да ме променя, докато привличането към убиеца растеше — беше по-силно от преди, толкова силно, че ми напомни за заповед от Алфа, сякаш щеше да ме смаже, ако не се подчинях.

Този път исках да се подчиня.

Убиецът се вгледа в мен зад рамото на Розали, погледът му по-съсредоточен, отколкото би трябвало да бъде погледът на някой новороден.

Топли кафяви очи, цвета на течен шоколад — същите, каквито бяха очите на Бела.

Треперенето ми спря, топлина премина през мен, по-силна от преди, но различна топлина — не изгаряща.

Излъчваща светлина.

Всичко в мен се изгуби, докато гледах малкото порцеланово лице на бебето полувампир, получовек. Всички… който ме задържаха към живот, бяха разрязани на малки парчета, като да отрежеш връвчиците на един куп балони. Всичко, което ме изграждаше — любовта ми към мъртвото момиче горе, любовта към баща ми, лоялността към новата ми глутница, любовта към по-големите ми братя, омразата към враговете ми, домът ми, именно ми, самият аз — в този момент се откъсна от мен — клъц, клъц, клъц — и се понесе към вселената.

Но аз не бях оставен на течението. Ново въже ме държеше, там където бях.

Не едно, а милиони. Не въжета, а стоманени жици. Милиони стоманени жици, всички ме придържаха към едно нещо — центъра на вселената.

Сега можех да го видя — как вселената се въртеше около тази точка. До този момент не бях виждал симетрията във вселената, но сега изглеждаше доста ясно.

Не гравитацията ме задържаше на мястото ми.

Беше момиченцето в ръцете на русокосия вампир, което ме държеше там.

Ренесме.

От горния етаж се чу нов звук. Единствения звук, който можеше да ме докосне в този безкраен момент. Обезумялото, препускащо туптене… едно променящо се сърце.