Земляци

XI част

В първите дни на април из многобройните лагери, които бяха зад фронта, бързо и навсякъде се разнесе слухът, че е сключено примирие. Изглеждаше, че тоя път войната наистина ще се свърши. Отначало войниците посрещнаха новината спокойно и дори равнодушно. Те знаеха, че сега вече не ги лъжат, но не бързаха открито и шумно да се радват. Те таеха истината в себе си още, също както болните, които току — що са прекарали някоя тежка болест, не казват, че са здрави, от страх да не се повърне болестта.

Минаха се два — три дни. Радостта най-после широко и силно обзе всички. Всеки ден през полето във всички посоки се движеха кола, дори и там, гдето по-раво се смяташе опасно и рискувано. Войници, по един, по двама или на цели групи, отиваха от един лагер към други, най-много вървяха към Силиврия. Всеки искаше да отиде в града, да си купи нещо, или пък само свободно и безопасно да се разходи. Ония, които идеха от фронта, разказваха чудеса: при Кара Су свирели музики и наши и турски войници играели наедно хоро.

Наскоро през тези дни Делчо и Димитър отиваха към позициите. Те вървяха направо и без път през полето. Делчо не язди и води за повода коня си. Той беше тръгнал да обходи земляците. Когато се почнаха сраженията, техният полк се изгуби, той чу, че бил напред, но нищо повече не знаеше. Из пътя съвсем случайно той срещна Димитра. Делчо знаеше вече всичко.

Димитър се мъчи да утеши някак Делча. Той върши това неумело, но искрено и добродушно. Несвързано и неясно, с много възклицания и жестове, Димитър подробно разказва за сражението, за Стоила и Варенова, за подвига на Никола, разказва как са прекарали със Стоила последната вечер, как изглеждал и какво говорил. Той си спомня някакъв сън на Стоила и твърди уверено и тайнствено, че още отрано това е било ясно предсказване. И когато той за трети или за четвърти път разказва как наедно с Никола и Илия видели Стоила да носи Варенова на ръце — бръчките на лицето му стават по-гъсти, гласът му се задавя, той замлъква и се обръща настрана.

Димитър и Делчо бяха се изкачили върху един хълм. Съвсем неочаквано и близо до тях се откри селото, в което беше полкът. То е малко, с много тополи и кипариси. Но сред неподвижните и грамадни корпуси на тия дървета, тежки и мрачни, твърде обикновените бели къщички имаха снежната белина и тънките линии на старинни мраморни постройки. Извън селото, като големи хорища на гъби, белеят се сред полето палатки. Войници ходят навсякъде. Безброй коне, навързани около пространни коловози, лъснати от слънцето, пръхтят от жегата и размахват опашки. Наблизо са наредени топове, ракли, кола, ковачници, високикамари с муниции. И тоя разнообразен и сложен организъм от хора, добитък и желязо прилича на грамадна хидра с корави и гърмящи луспи, прашна, изцапана още с кръв, която отдъхва, неспокойна и уморена. Войната беше еднакво сурова и зловеща и сега — в бездействието си.

Наблизо се показаха гробища. Това са няколко малки и отделни гробове, а зад тях — друг един, голям и пространен. Тук настрана са и стари турски гробища. Разкривените и мраморни стълпове силно се белеят в мрака на кипарисите. Димитър се спря при големия гроб.

— Ей тука са всички — говори той. — Тук е и той… Той се обърна и показа един от отделните гробове.

— А тук е подпоручикът, Варенов…

Всички тия гробове са скорошни — пръстта е още рохкава и неулегнала, дъсчените кръстове — бели. Наоколо пътеките са гладко утъпкани. Вижда се, че са дохождали много хора — имаше недогорели свещи я увехнали цветя.

Гологлави, Делчо и Димитър стоят един до друг. Делчо все държи след себе си коня. Неусетно и незабелязано при тях дохождат Никола и Илия. Те бяха познали Делча по коня, Никола и Илия се здрависват с Делча въздържано и тихо, без усмивка. Липсва Ананий — той е ранен. Никола си е същият, само някак по-самоуверен и важен. Той е стегнат, бакенбардите му грижливо подстригани, фуражката силно накривена, лицето му загоряло, здраве и червено като кован бакър. Никола е произведен ефрейтор. Той поглежда изпод око нашивките на пагоните си, явно е, че страшно му се иска да се похвали, но разбира, че е неуместно сега, и се въздържа. Той не казва нищо, снема фуражката си и като разперва някак театрално ръце, високо въздъхва. „Свят! Лъжовен свят!“ — говори той.

Земляците стоят при гроба. Това е една от тия общи и големи гробници, които наричат братски могили. Пръстта е грижливо изравнена, над нея голям дъсчеи кръст, като широко протегнати ръце. Делчо спира очи на надписа: „Тук почиват 84 долни чинове“ — чете той, по-долу следват номерата на полка, бригадата и дивизията. А най-долу, уединено и с по-едри букви, стоят думите: „28. III. 1913, Елбасан.“ Само това.

Елбасан — тъй се казваше това село. Но сега тая дума добиваше други смисъл. Елбасан! Това е кървавото и жестоко сражение, мрачното шествие на смъртта, гръмотевиците на топовете и бурята на урата, болката и отчаянието на предсмъртния вик, възторгът н опиянението на победата. Елбасан — това е тишината на смъртта, почивката след тежка и болезнена умора.

Покъртително скръбно е погребението в тия братски могили. Донасят труповете тъй, както са намерени на бойното поле: кръвта е още по тях, лицата пазят това изражение, което са добили в последната минута. В разкъсаните униформи остават и пришитите платнени етикети с името на всеки, и смачканите току — що получени писма от къщи. Нареждат телата едно до друго, дори едно въз друго. И това не е жестокост, не е незачитане и небрежност. Това е задушевната и трогателна близост, която иска другарството и еднаквата участ.

Никола беше се отделил при гроба на Варенова. Земляците стояха още пред братската могила. Те не си говорят още. Всеки мисли за тия хора, които лежат под самите им стъпки. Там е и Стоил. Делчо се мъчи да си представи где именно и как той лежи между тях. И във въображението му настойчиво се явява образът му, но тъй, както беше го видял последния път на поляната до люнета. Тоя образ оживява в паметта на Делча: доброто и кротко лице, големият ръст и широките приведени плещи, замислените очи, които гледаха все към полето. И той си спомня думите, които тогава Стоил беше казал на Варенова: „Ние търпим, господин подпоручик, ама тя не чака — земята. Виж я на — тя приказва!“

На изток през кипарисите се откриваше полето. На тая страна бавно потъва зад хоризонта тежък и тъмносин облак. И сега, когато слънцето скоро щеше да заседне и лъчите бяха меки и нежни, върху тъмния фон на тоя облак полето изглежда възхитително зелено и хубаво. Там се появява дълга и черна колона, виждат се запрегнати коне, приведени под тежестта на товара. Това са артилерийски части, които се връщат вече. Те отиват назад някак бързо, шумно и весело. Като че скоро всички щяха да си идат и никой нямаше да остане тук.

Конят на Делча дочу гърмежа от колелетата, впи очи, нетърпеливо заудря с крак земята и като тресеше цялото си тяло, зацвили продължително и високо.