Земя на славата

Глава 1

Юлий стоеше пред отворения прозорец и рееше поглед над испанските хълмове. Залязващото слънце разливаше злато по далечните възвишения и те изглеждаха така, сякаш висяха във въздуха без опора — като далечна артерия от светлина. Ромонът на разговорите зад него се засилваше и затихваше, без да прекъсва мислите му. Усети ухание на пчелен мед във ветреца — ароматът му подсили остротата на миризмата на собствената му пот. После нежното ухание се разпръсна във въздуха и изчезна.

Беше наистина дълъг ден. Той притисна очите си с ръка и усети как изтощението се надига в него като черна вълна. Гласовете в заседателната зала се смесваха със скърцането на столовете и шумоленето на картите. Колко ли вечери беше прекарал на горния етаж на крепостта с тези мъже? Навикът се бе превърнал в някакво успокоение за всеки от тях в края на деня. Дори когато нямаше какво да обсъждат, пак се събираха тук на питие и разговор. Това запазваше спомена за Рим жив в паметта им и понякога дори успяваха да забравят, че не са виждали домовете си от повече от четири години.

Отначало Юлий бе така погълнат от проблемите на провинцията, че понякога с месеци не се сещаше за Рим. Времето летеше, той се събуждаше и заспиваше заедно със слънцето, а Десети създаваше градове в пустошта. Валенция беше преобразена с вар, дърво и боя — един почти нов град изникна върху стария. Построиха пътища, които опасваха земята, и мостове, които откриваха хълмовете за заселниците. През тези първи години Юлий работеше с неспирна и всепоглъщаща енергия. Използваше изтощението като опиат, за да прогони спомените. После щеше да спи и тогава Корнелия можеше да дойде при него. Нощем ставаше от подгизналото от пот легло и обикаляше на кон постовете — появяваше се неочаквано от тъмнината. Мъжете от Десети бяха нервни и уморени също като него.

Сякаш за да залъжат безразличието му, хората му откриха злато в два потока. Находищата бяха по-богати от всички известни досега. Жълтият метал носеше особени асоциации и когато Юлий го видя за първи път да се изсипва от платнената торбичка на масата пред него, го погледна с омраза заради това, което символизираше. Беше пристигнал в Испания без нищо, но земята му разкри тайните си. С богатството дойде и носталгията по стария град и живота, който почти беше забравил.

Въздъхна. Испания беше такава съкровищница, че щеше да му е трудно да я напусне. Все пак част от него знаеше, че не може да се мотае дълго тук. Животът беше прекалено ценен, за да бъде пропиляван — и прекалено кратък.

В стаята беше топло — бяха се събрали много хора. Картите на новите мини бяха разпънати на ниските маси и притиснати с тежести. Юлий чуваше как Рений спори с Брут и тихия кикот на Домиций. Само гигантът Кир беше мълчалив. Но дори и тези, които говореха, просто убиваха времето: чакаха го да заговори. Бяха добри мъже. Всеки бе стоял до него срещу враговете и в моменти на скръб. Понякога си представяше какво ще е да стигне с тях до края на света. Бяха мъже, на които беше писано да тръгнат по по-добри пътища, а не да бъдат забравени в Испания, и той не можеше да понесе съчувствието, което четеше в очите им. Знаеше, че заслужава само упрек, че ги е довел тук да се занимават с дреболии.

Ако Корнелия беше жива, щеше да я доведе в Испания. Това можеше да е ново начало, далече от интригите на града. Наведе глава. Вечерният ветрец облъхваше лицето му. Това беше стара болка. Бе минал цял ден, откакто не беше мислил за съпругата си. После щеше да се надигне вината и сънищата му щяха да са кошмарни: наказание за тази грешка.

— Юлий? Дойдоха — каза Брут и го докосна по рамото. Юлий кимна и се обърна към вратата.

Легионерът изнервено поглеждаше към покритите с карти маси и каните с вино, предназначени за хората край тях.

— Е? — каза само Юлий.

Войникът преглътна и се взря в тъмните му очи. Нямаше никаква благост в това сурово, изпито лице и легионерът потръпна.

— Един испанец дойде, господарю. Каза, че бил онзи, когото търсим.

Разговорите в стаята секнаха и на легионера му се прииска да е някъде другаде, а не пред изпитателните погледи на тези мъже.

— Провери ли го за оръжие? — попита Юлий.

— Да, господарю.

— Тогава го доведи. Искам да говоря с човека, който ми причини толкова неприятности.

Доведоха испанеца. Дрехите му бяха прекалено тесни за едрото му тяло, лицето му изразяваше прехода между момче и мъж, макар че в грубата му челюст нямаше мекота. Когато погледите им се срещнаха, испанецът се поколеба.

— Как се казваш, момче? — попита Юлий, докато слизаше по стъпалата.

— Адан — прегракнало отвърна младежът.

— Ти ли уби моя офицер? — студено попита римлянинът.

Младежът замръзна, после кимна. Изражението му се колебаеше между страх и решителност. Виждаше как го гледат мъжете в стаята и смелостта му сякаш го напускаше при мисълта да влезе при тях. Сигурно щеше да отстъпи назад, ако пазачът не го беше бутнал през прага.

— Чакай долу — изръмжа Юлий на легионера с внезапно раздразнение.

Адан отказа да сведе глава пред враждебните погледи на римляните, макар никога през живота си да не бе изпитвал такъв страх. Юлий затвори вратата зад него и младежът трепна и прокле нервността си. Обзе го паника, когато римлянинът отново мина пред него и седна. Дали да отпусне небрежно ръце? Внезапно това му се стори прекалено нелепо, също както и да ги кръстоса или да сплете пръсти зад гърба си. Тишината беше болезнена — той чакаше, а римляните не откъсваха очи от него. Преглътна с мъка, решил да не показва страха си.

— Знаеш достатъчно езика ни, за да разбереш, че те питам как се казваш. Разбираш ли всичко, което ти говоря? — попита Юлий.

Младежът облиза пресъхналите си устни.

— Да. — Поне гласът му не беше писклив като на момче. Поотпусна се и огледа останалите. Почти се отврати от животинската голота на един от тях — еднорък мъж-планина, чиито гърди буквално се издуваха от ярост.

— Казал си на пазачите, че си онзи, когото търсим. Че ти си убил войника — продължи Юлий.

Адан рязко извърна глава към него и отвърна на един дъх:

— Така е. Убих го.

— Измъчвал си го — добави Юлий.

Младежът преглътна. Беше си представял тази сцена, докато вървеше през тъмното поле към крепостта, но сега не можеше да си спомни оправданията, които беше измислил. Чувстваше се така, сякаш признава някоя беля пред баща си. Едва се сдържа да не запристъпва засрамено от крак на крак.

— Той искаше да насили майка ми. Завлякох го в гората. Тя се опита да ме спре, но не я послушах — сковано изрече Адан; опитваше се да си спомни думите, които беше намислил да каже.

Някой в стаята изруга. Младежът не откъсваше поглед от Юлий. Изпитваше дори облекчение, че му е разказал всичко. Сега римляните можеха да го убият и родителите му щяха да бъдат освободени.

Беше грешка да се сеща за майка си. Неизвестно откъде в очите му избликнаха сълзи и той замига бързо, за да ги прогони. Майка му би искала да е силен пред тези мъже.

Юлий го гледаше. Младият испанец трепереше — и имаше защо. Само трябваше да заповяда, и Адан щеше да бъде отведен в двора и екзекутиран пред събралите се войници. Това щеше да е краят… но някакъв спомен го спря и той попита:

— Защо се предаде?

— Защото прибрахте семейството ми, римлянино. Те са невинни. Аз съм човекът, който ви трябва.

— Мислиш, че смъртта ти ще ги спаси?

Младежът се поколеба. Как можеше да обясни, че само тази крехка надежда го е накарала да дойде?

— Те не са направили нищо лошо.

Юлий вдигна ръка, потърка челото си, после опря лакът на страничната облегалка на стола и каза замислено:

— Когато бях по-млад от теб, се изправих пред един римлянин, Корнелий Сула. Той уби вуйчо ми и унищожи всичко, което ценях в този свят. Каза ми, че мога да си тръгна, ако оставя жена си и я посрамя пред баща й. Сула харесваше такива злобни гаври.

За момент Юлий се взря в неясната далечина на миналото. По челото на Адан се стичаше пот. Защо този мъж му разказваше това? Вече беше признал, какво още? Но въпреки страха си усети прилив на любопитство. В Испания римляните бяха като железен юмрук. Зарадва се, като чу, че имат съперници и врагове и в собствените си земи.

— Мразех този мъж, Адан — продължи Юлий. — Ако имах оръжие, щях да го нападна, дори това да ми струваше живота. Изпитвал ли си такава омраза?

— Нали не си се отрекъл от жена си? — попита Адан.

Цезар премигна от неочаквания въпрос, после се усмихна горчиво:

— Не. Отказах и той ме остави жив. Ръцете му бяха в кръв до лактите — кръвта на онези, които беше измъчвал и убил — и все пак ме остави жив. Често се чудя защо.

— Не те е смятал за заплаха — отвърна Адан, изненадан от смелостта си да разговаря с римлянина толкова свободно. Юлий поклати глава, потънал в спомени.

— Съмнявам се. Казах му, че ще посветя живота си на това да го убия, а той ме освободи. — За момент се изкуши да разкаже как приятелят му е отровил диктатора, но тази част от историята трябваше да остане завинаги в тайна, дори от мъжете в тази стая. Сви рамене. — В крайна сметка умря от чужда ръка. Това е едно от нещата, за които съжалявам в живота си — че не можах да го направя лично и да видя как животът в очите му изгасва.

Адан отклони очи от пламъка в погледа на римлянина. Повярва му и мисълта как този мъж със същата злоба ще заповяда да го убият го накара да потрепери.

Юлий дълго мълча. Младежът се изпоти от напрежение и се стресна, когато римлянинът най-после наруши тишината:

— В килиите тук и във Валенция има много убийци. Един от тях ще бъде обесен и за твоето престъпление, освен за собствените си. Теб смятам да помилвам. Ще се прибереш при семейството си — никога повече не се появявай пред очите ми.

— Може ли да поговорим насаме, Юлий — изсумтя Рений. Гледаше Адан с омраза. Младежът бе зяпнал от изненада.

— Не, Рений. Казах думата си и това ще бъде — отвърна Юлий, без да го поглежда: гледаше момчето и усети как тежестта пада от раменете му. Беше сигурен, че е взел правилното решение. Бе видял себе си в очите на испанеца и това беше като вдигане на воал от спомените му. Колко страшен му се струваше Сула. За Адан Юлий беше също толкова жесток тиранин, в метална броня, с още по-твърди мисли. Колко близо бе до заповедта да го разпънат на кръст, да го изгорят или да го приковат на портата, както бе правил Сула с толкова от враговете си. Каква ирония, че някогашната приумица на Сула беше спасила Адан. Юлий се зачуди в какво се превръща. Не искаше да стане като мъжете, които мразеше. Ако имаше силата да се противопостави, годините нямаше да го вкарат в техния коловоз. Стана и се обърна към младежа:

— Не пропилявай тази възможност, Адан. От мен няма да получиш втора.

Испанецът почти избухна в сълзи. Беше се подготвил за смъртта и това, че тя го заобиколи и му беше обещана свобода, го сломи. Той импулсивно пристъпи напред и падна на колене.

Юлий стоеше мълчаливо, гледаше младия мъж пред себе си.

— Ти не си враг, Адан. Помни това. Ще наредя на писаря да изготви документа ти за помилване. Изчакай ме долу.

Младежът се изправи и за момент, преди да напусне стаята, се взря в тъмните очи на римлянина. Щом излезе, се облегна на стената и попи потта от лицето си. Всеки дъх, който поемаше, беше чист и студен. Не можеше да разбере защо го бяха пощадили.

— Тръгвай де! — сопна му се пазачът. — Какво чакаш? Да те заколят ли?

— Не и днес — отвърна Адан и му се ухили.

Брут тикна една чаша в ръката на Юлий и я наля умело от амфората. После попита:

— Ще ни кажеш ли защо го пусна?

Юлий вдигна чашата, отпи и отново я подложи.

— Защото беше смел.

Рений потърка белезите по брадичката си.

— Нали разбираш, че сега ще се прочуе. Ще е мъжът, който се е изправил срещу нас и е оживял. И сигурно ще го направят кмет, когато старият Дел Субио умре. Младите ще се скупчат около него и преди да се усетиш…

— Стига! — прекъсна го Юлий. Лицето му бе почервеняло не само от силното вино. — Мечът не е отговор на всичко, без значение колко много ти се иска да е така. Трябва да живеем с тях, без да ни се налага да изпращаме нашите хора по двойки и да оглеждаме всяка пътека и просека за засади. — Ръката му сечеше въздуха, докато се опитваше да намери точните думи.

— Те трябва да са толкова римляни, колкото сме и ние. Да искат да умират за нашата кауза и в битка срещу нашите врагове. Помпей проправи пътя с легионите, които обучи тук. Говорех истината, когато казах, че ние не сме врагът. Можеш ли да разбереш това?

— Разбирам го — изненадващо се намеси Кир. Дълбокият му глас заглуши отговора на Рений.

Лицето на Юлий се озари от внезапно прозрение.

— Точно така. Кир не е роден в Рим, но дойде с нас по собствено желание и принадлежи на Рим. — Трудно намираше думите, мисълта му се движеше по-бързо от езика. — Рим е… идея, не роден град. Трябва да направим така, че за Адан да ни отхвърли, да е като да изтръгне собственото си сърце. Тази нощ ще се чуди защо не е бил убит. Ще знае, че може да има справедливост, дори и след смъртта на римски войник. Ще разказва какво е станало и тези, които се съмняват, ще му повярват. Това е достатъчна причина.

— Освен ако не го е убил ей така, за кеф — възрази Рений. — И ако не разправя на приятелите си, че сме слаби и глупави. — Не се осмели да продължи, а се приближи до Брут, взе амфората от него и, притискайки я с чуканчето на лакътя си, напълни чашата си. В яда си разля по пода част от течността.

Юлий леко присви очи към стария гладиатор. Бавно си пое дъх, за да овладее гнева, който се надигаше в него.

— Няма да бъда Сула, нито Катон. Не го ли разбра най-после, Рений? Няма да управлявам със страх и омраза и да проверявам всяко ястие за отрова. Не разбра ли? — Гласът му се извиси. Рений сведе очи — осъзна, че е прекалил.

Юлий вдигна стиснат юмрук. Трепереше от ярост.

— Рений, стига да кажа една дума и Кир ще прободе сърцето ти. Той е роден на бреговете на други земи, но е римлянин. Той е воин на Десети легион и е мой. Не го държа със страх, а с любов. Не разбираш ли?

— Естествено, че разбирам. Ти…

Юлий го прекъсна с махване на ръка. Почувства остра болка между очите. Страхът, че може да получи пристъп пред всички, изпари гнева му и той се почувства уморен, дори изтощен.

— Оставете ме. Всички. Извикайте Кабера. Прости ми, Рений. Трябваше да викна на някого, за да избистря мислите си.

Старият гладиатор кимна и излезе с другите. Юлий остана сам. Падащият здрач се беше превърнал почти в нощ. Младият мъж запали лампите, застана до отворения прозорец и притисна чело до студения камък. Главоболието пулсираше. Юлий тихо изстена и заразтрива слепоочията си с кръгообразни движения, както го беше учил Кабера.

Имаше толкова много работа, а вътрешният му глас непрекъснато му шепнеше подигравателно. Дали не се криеше сред тези хълмове? Някога бе мечтал да се изправи в сградата на сената, а сега се бе оттеглил надалеч. Корнелия бе мъртва, Тубрук също. Дъщеря му бе… непозната. Живееше в къща, която бе посетил само за една нощ за цели шест години. Навремето жадуваше да премери силата и ума си с мъже като Сула и Помпей. Сега при самата мисъл отново да се хвърли в игрите на властта му се гадеше от омраза. Със сигурност беше много по-добре да си създаде дом в Испания, да си намери жена тук и никога повече да не види родното си място.

— Не мога да се върна — каза той прегракнало.

Рений намери Кабера в обора — тъкмо пробождаше с игла подутината над копитото на един кон. Конете сякаш винаги разбираха, че се опитва да им помогне, и дори и най-буйните заставаха кротко само след няколко промърморени думи и потупвания.

Рений изчака, докато Кабера изстискваше гнойта. Конят потръпна, сякаш го бяха накацали мухи, но не ритна лечителя — кракът му остана спокойно в здравите му ръце.

— Вика те — каза Рений.

Кабера вдигна глава и посочи с брадичка.

— Би ли ми подал ей онова гърне?

Рений му го даде — гърне с лепкава смола за запечатване на раната — и загледа как Кабера мълчаливо работи. Когато затвори раната, лечителят се обърна към него и каза:

— Притеснен си за Юлий.

— Той се убива тук. Разбира се, че съм разтревожен. Не спи. По цяла нощ гледа картите. Аз… не мога да говоря с него, без да се скараме.

Кабера се пресегна и хвана железните мускули на ръката му.

— Той знае, че ще си тук, ако има нужда от теб. За тази нощ ще му дам приспивателно. Да дам и на теб? Изглеждаш изтощен.

Рений поклати глава.

— Просто направи каквото можеш за него. Не мога да го гледам как се мъчи.

Кабера загледа след едноръкия гладиатор, който се отдалечи в тъмнината.

— Ти си добър човек, Рений.

Каза го съвсем тихо, сякаш на себе си.

Глава 2

Сервилия стоеше до парапета на малкия търговски кораб и гледаше хората на кея и рибарите. Във водите край пристанището на Валенция имаше стотици малки лодки и капитанът на два пъти беше заповядал на прекалено приближилите риболовци да се отдалечат от кораба му, но без успех. Сервилия се усмихна, когато поредният млад испанец вдигна една риба и й изкрещя някаква цена. Отбеляза колко ловко пази равновесие в лодчицата си. Носеше само тясна платнена препаска и широк колан, от който се подаваше нож. Реши, че е хубав.

Капитанът му махна да се отдалечи, но рибарят не му обърна внимание, а продължи да предлага улова си на жената, която му се усмихваше толкова мило.

— Ще купя улова му, капитане — рече Сервилия.

Той се намръщи и гъстите му вежди се събраха.

— Парите са си твои, но на пристанището цените ще са по-ниски.

Тя го потупа по рамото и лицето му веднага се разведри.

— Няма значение. Горещо е, а и след толкова време на кораба ми се иска нещо прясно.

Капитанът не възрази — хвана тежкото въже, навито на купчина, и го хвърли през борда. Рибарят го върза за мрежата в краката си, пъргаво се изкатери до палубата и с лекота прехвърли крак през парапета. Беше мургав и заякнал от работа, с бели петна от сол по кожата. Поклони се ниско на усмихнатата жена и почна да издърпва мрежата. Сервилия наблюдаваше играта на мускулите на ръцете и раменете му с око на познавач. После попита:

— Лодчицата ти няма ли да отплува, оставена на вълните?

Младият испанец понечи да отговори, но капитанът промърмори:

— Той не знае латински. Те изобщо нямаха училища, преди да им построим.

Сервилия улови гневни искри в погледа на младежа. Едно тънко въже се провесваше от мрежата до лодката му и с едно завъртане на китката испанецът го преметна през перилото, върза го и потупа с пръст възела в отговор на въпроса й.

В мрежата се мятаха тъмносини риби. Сервилия трепна и отстъпи, когато младежът ги изсипа на палубата и те започнаха да подскачат по дъските. Рибарят се разсмя и вдигна една от най-големите за опашката. Беше дълга до лакътя му. Сервилия видя как окото на рибата мърда ужасено, докато тялото й се извива в хватката на младежа. Синята кожа беше лъскава и съвършена, с по-тъмна линия, която минаваше от опашката до главата. Римлянката кимна и вдигна пет пръста. В отговор получи усмивка.

— Дали пет ще са достатъчни за екипажа, капитане?

Той изръмжа одобрително и свирна на двама моряци да вземат рибата. После каза:

— Няколко медни монети ще са достатъчни, господарке.

Сервилия разкопча широката лента на китката си, под която държеше парите, взе един сребърен денарий и го подаде на младежа. Той вдигна вежди, добави още една голяма риба, после хвърли мрежата си във водата, погледна победно капитана, развърза въжето, което придържаше лодката му, и скочи в сините води долу. Сервилия се наведе, за да види как ще изплува, и се засмя от удоволствие, когато младежът се появи: блестеше на слънчевата светлина като риба. Извади мрежата си и й помаха.

— Какво чудесно начало — въздъхна тя.

Капитанът промърмори нещо неразбрано.

Моряците донесоха дървени чукове и преди Сервилия да осъзнае какво правят, ги стовариха с хрущене върху блестящите глави на рибите. Лъскавите очи изчезнаха, забити навътре в главите, по палубата пръсна кръв. Сервилия се намръщи, когато една капка се лепна на ръката й. Моряците очевидно се забавляваха — не ги беше виждала толкова оживени, откакто тръгнаха от Остия. Кикотеха се и се шегуваха, докато довършваха зловещата си задача.

Палубата се покри с кръв и сребристи люспи. Моряците пуснаха едно ведро в морето и я изплакнаха.

— Пристанището е препълнено с кораби, господарке — каза капитанът зад рамото й; примижаваше срещу слънцето. — Ще се приближа възможно най-много, но ще трябва да остана на котва, докато се освободи място. — Сервилия се обърна да погледне Валенция; внезапно закопня отново да стъпи на твърда земя.

— Както кажеш, капитане.

Планините отвъд пристанището сякаш изпълваха хоризонта, обагрени в червено и зелено на фона на тъмносиньото небе. Синът й беше някъде зад тях. Щеше да е чудесно да го види отново след толкова време. За нейно учудване стомахът й се сви почти болезнено при мисълта за младия мъж, който му беше приятел. Зачуди се как ли са го променили годините. Несъзнателно приглади къдриците си; косата й бе влажна от морския въздух.

Докато успеят да се промъкнат между редиците закотвени кораби и да заемат място на дока, вечерта вече беше разпръснала жегата в сивкава мекота. Сервилия водеше три от най-красивите си момичета — придружиха я на палубата, докато екипажът хвърляше въжета на докерите. Изтеглиха ги с две лебедки. Това беше деликатна маневра и капитанът прояви истинско умение, докато с помощта на сигнали с ръце и викове направляваше моряка на носа.

Цареше въодушевление. Момичетата започнаха да се смеят и да се шегуват, когато работниците на дока започнаха да подхвърлят пиперливи забележки. Сервилия ги остави да се перчат, без да каже и дума. Трите бяха от малкото, които не бяха изгубили любовта към работата си. Всъщност най-младата, Анжелина, непрекъснато се влюбваше в клиентите си и през два-три месеца идваха предложения да я откупят за съпруга. Цената обаче винаги стряскаше кандидатите и Анжелина дни наред се цупеше, преди някой друг да спечели сърцето й.

Момичетата бяха облечени скромно, като дъщери от заможно семейство. Сервилия беше предприела сериозни мерки, защото знаеше, че дори и краткото пътуване по море носи усещането за свобода на мъжете и че това може да й създаде неприятности. Робите им бяха скроени така, че да прикриват младите им тела, макар че в сандъците, които бяха взели, имаше доста предизвикателни дрехи.

Ако писмата, които беше изпратил Брут, бяха верни, тук имаше пазар за услугите й и трите момичета щяха да са първите в новия дом, който смяташе да купи. Моряците, които пъшкаха и се оплакваха от тежестта на сандъците, щяха да се изненадат от това колко много злато е скрито сред дрехите.

Внимателното й наблюдение на доковете бе прекъснато от внезапното изпищяване на Анжелина. Сервилия се обърна и забеляза със зоркия си поглед как един моряк бързо се отдалечава — и доволната физиономия на Анжелина. Бяха стигнали до брега тъкмо навреме, помисли си.

Капитанът нареди да побързат с въжетата и моряците се развикаха доволно — вече предвкусваха насладите на пристанището. Капитанът тръгна към Сервилия. Внезапно бе станал много по-любезен, отколкото досега.

— Няма да разтоварваме преди утре сутрин — каза той. — Мога да ви препоръчам няколко места, ако искате да слезете на брега. Имам и една братовчедка, която може да ви даде на добра цена толкова каруци, от колкото имате нужда.

— Благодаря, капитане. Много сте мил. — Сервилия му се усмихна и със задоволство го видя да се изчервява. „Анжелина не е единствената с почитатели на кораба“, помисли си със задоволство.

Капитанът се изкашля и вдигна брадичка, за да заговори отново. Изглеждаше изненадващо притеснен.

— Ако искаш, можеш да ми правиш компания на вечеря. Ще донесат пресни плодове, така че храната ще е по-хубава от тази, на която сме свикнали.

Сервилия постави ръка върху неговата — кожата му пареше под туниката.

— Съжалявам, но ще трябва да го отложим. Бих искала да тръгна преди зазоряване. Може ли да разпоредиш да свалят сандъците ми първи? Докато натоварим каруците, ще говоря с легиона да ми осигурят охрана.

Капитанът кимна, като се опита да скрие разочарованието си. Първият му помощник му бе казал, че тази жена е проститутка, но той разбираше, че ако й предложи пари да е с него, тя ще му се присмее и ще го унижи ужасно.

За момент й се видя толкова самотен, че Сервилия помисли дали да не прати Анжелина да му подобри настроението. Малката блондинка обичаше по-възрастни мъже. Те винаги бяха отчайващо благодарни срещу съвсем малко усилия. Но го погледна и реши, че ще откаже. Мъжете на неговата възраст често харесваха компанията на по-зрели жени толкова, колкото и физическото удоволствие. Практичната откровеност на Анжелина само щеше да го обърка.

— Твоите сандъци ще бъдат стоварени първи, господарке. За мен беше удоволствие да се запознаем — каза той. Загледа се след нея с копнеж, докато тя слизаше от кораба. Моряците се бяха скупчили около младите жени да им помагат да слязат. Капитанът се навъси, после размисли и последва Сервилия — всъщност трябваше да помогне на моряците.

Юлий бе потънал в работа. Пазачът потропа на вратата му и той вдигна глава.

— Какво има?

Легионерът бе явно нервен.

— Ела при портите, господарю. Трябва да видиш нещо.

Юлий вдигна вежди и го последва надолу по стълбите и навън под жаркото следобедно слънце. Скупчените около портата мъже бяха очевидно напрегнати. Докато се разстъпваха, двама-трима едва не се разсмяха. Физиономиите им засилиха яростта, която го раздираше още откакто се беше събудил.

Пред портите чакаше колона тежко натоварени каруци, покрити с прах от пътуването. Двайсет мъже от Десети бяха застанали отпред и отстрани на необичайната процесия. Юлий позна офицера, който предишния ден беше изпратен на пристанището, и това засили гнева му още повече. Също като каруците, и легионерите бяха покрити с достатъчно прах, за да си личи, че са вървели по целия път.

— Не помня да съм давал заповед да придружавате търговски стоки от брега — сопна се Юлий. — Дано да имате по-приемлива причина за напускането на постовете си и неподчинение на заповедите ми. Аз самият не мога да се сетя за такава, но може би вие ще ме изненадате.

Офицерът пребледня — пролича дори под прахта по лицето му.

— Ама господарката…

— Какво? Каква господарка? — попита Юлий, вече изгубил търпение. И в същия момент прозвуча друг глас, който го сепна.

— Казах на хората ти, че няма да възразиш да помогнат на стар приятел — каза Сервилия, слезе от капрата на една каруца и тръгна към него.

За момент Юлий не можа да отговори. Тъмната й коса бе като грива около главата й. Гледката бе омайваща. Заобиколена от прашните войници, тя изглеждаше свежа и красива и бе напълно наясно с ефекта, който предизвиква. Движеше се като дебнеща котка. Бе облечена в кафява памучна дреха, която разкриваше ръцете и шията й. Единственото й бижу беше златна верижка с висулка, която проблясваше между гърдите й.

— Сервилия. Не биваше да залагаш на приятелството — сковано каза той.

Тя сви рамене и се усмихна, все едно не го беше чула.

— Надявам се, че няма да ги накажеш. Пристанищата са опасни без охрана, а нямаше кой друг да ми помогне.

Юлий я погледна хладно, после се обърна към офицера. Той стоеше безизразен като човек, който очаква лоши новини.

— Заповедите ми бяха ясни, нали?

— Да, господарю.

— Тогава ти и хората ти ще поемете следващите две смени. Твоят чин те прави по-виновен от тях, нали?

— Да, господарю.

Юлий кимна.

— Когато приключиш, искам да докладваш на центуриона ти да те накаже. Кажи му да ти удари двайсет камшика и името ти да бъде записано в списъка на тези, които не се подчиняват. А сега бегом обратно.

Офицерът покорно отдаде чест, обърна се и изкрещя на двайсетте си мъже:

— Кръгом! Бегом към пристанището.

В присъствието на Юлий никой не се осмели да мърмори, макар че всички щяха да се изтощят още на половината път до постовете си, а по време на следващите смени щяха да изпокапят от умора.

Юлий гледа подир тях, докато задминаха каруците, после се обърна към Сервилия. Тя стоеше сковано, опитваше се да скрие изненадата си и чувството за вина от резултата на молбата си към легионерите.

— Дошла си да видиш сина си? — намръщено я попита Юлий. — Той се упражнява с легиона и ще се върне по здрач. — Погледна редицата каруци и мучащите волове. Очевидно беше раздвоен между раздразнението от неочакваното посещение и необходимостта да е учтив. След дълго мълчание продължи: — Може да изчакаш Брут вътре. Ще поръчам да напоят животните и да ти донесат храна.

— Благодаря за любезността — отвърна Сервилия и се усмихна, за да прикрие неудобството си. Не можеше да проумее промяната у младия мъж. Целият Рим знаеше, че е загубил жена си, но сега тя сякаш говореше на непознат, а не на мъжа, когото познаваше. Под очите му имаше тъмни кръгове, но не просто от умора. Когато го видя за последно, той беше готов да се изправи с оръжие срещу Спартак и огънят в него бе трудно контролируем. Сърцето я заболя, като си помисли какво е загубил.

В този момент Анжелина скочи от каруцата си в задната част на колоната, помаха и викна нещо на Сервилия. Двамата с Юлий се сепнаха, щом чуха момичешкия глас.

— Коя е тази? — попита Юлий и присви очи към момичето.

— Придружителка. Взех три момичета за пътуването.

Нещо в гласа й го накара да я погледне с внезапно подозрение.

— Да не би да са…

— О — отвърна безгрижно тя, — и трите са добри момичета. „При подходяща цена могат да са превъзходни“, добави наум.

— Ще поставя охрана на вратата им. Мъжете ми не са свикнали на… — Той се поколеба. — Да, ще трябва охрана.

И за най-голямо удоволствие на Сервилия се изчерви. „В него все още има живец, някъде дълбоко“, помисли си тя. При тази мисъл ноздрите й леко се разшириха. Докато Юлий се връщаше към портата, тя го наблюдаваше и се усмихваше, прехапала от задоволство пълната си долна устна. „Все още не съм чак толкова стара“, каза си и приглади с ръка разпиляната си коса.

Брут разкърши рамене. До крепостта оставаха няколко мили. Центурията му от извънредни беше във формация след него. Изпитваше гордост, когато поглеждаше настрани и виждаше правата линия леко галопиращи коне. Домиций беше на мястото си отдясно, а Октавиан поддържаше линията няколко места по-назад. Заедно трополяха в равнината и вдигаха облак прах, който оставяше в устата кисел вкус на пръст. Въздухът беше топъл и настроението им беше безгрижно. Всички бяха уморени, но това беше приятната умора след проявени умения, а храната и добрият сън бяха само на няколко мили пред тях.

Щом крепостта се появи на хоризонта, Брут надвика тропота на конете:

— Домиций, да им направим представление. Щом дам сигнал, се разделете.

Знаеше, че пазачите на портите ще ги наблюдават. Въпреки че извънредните бяха заедно от по-малко от две години, Юлий му беше дал каквото бе поискал като мъже и коне, а той бе пожелал най-доброто от Десети. Брут би заложил на всеки от тях в битка срещу всяка армия на света. Бяха острието на атаката, първи във всяка невъзможна ситуация. Всеки беше избран заради способностите си да язди и да върти меча и Брут се гордееше с всички. Знаеше, че другите от Десети смятат, че при тях има повече показност, отколкото качества, но пък и от създаването им легионът не бе имал битка в Испания. Беше сигурен, че когато извънредните получат бойно кръщение и покажат на какво са способни, останалите ще признаят, че са си стрували разходите. Само бронята им беше цяло състояние — изплетена от бронзови и железни пластини. Това им позволяваше по-голяма лекота на движенията, отколкото по-тежките плочи на триариите. Мъжете бяха излъскали метала до такъв блясък, че на фона на лъскавата кожа на конете той искреше от отблясъците на залязващото слънце.

Брут вдигна ръка и я размаха рязко настрани. Пришпори коня си в галоп, а групата се раздели плавно на две, сякаш по земята бе прокарана невидима линия. Вятърът брулеше лицето на Брут и той се засмя от въодушевление. Нямаше нужда да поглежда, за да е сигурен, че формацията е съвършена. От устата на коня му летяха пръски бяла пяна. Той се наведе напред. Имаше усещането, че лети.

Крепостта нарастваше пред тях с учудваща бързина и захласнат от момента, Брут почти закъсня със сигнала за преподреждане на разгърнатото каре. Двете групи се събраха заедно само миг преди да дръпнат юздите, за да спрат, но нямаше никакви грешки. Като един бойците слязоха от седлата и запотупваха запотените вратове на конете. Юлий ги бе докарал от Рим. Само скопени коне можеха да се използват срещу вражеската кавалерия, тъй като жребците пощуряваха от миризмата на разгонена кобила. Това беше и баланс между желанието да се даде най-доброто на извънредните и да запази породата чиста. Дори и местните подсвирваха одобрително при вида на тези коне. Любовта им към расовите животни надделяваше над неприязънта им към римските войници.

Докато се смееше на нещо, което беше казал Домиций, Брут забеляза майка си. Очите му се разшириха от учудване, после той се затича през арката на портала да я прегърне.

— Не ми писа, че ще дойдеш! — възкликна той, повдигна я от земята и я целуна по двете страни.

— Реших, че може да се развълнуваш прекалено много — отвърна Сервилия. И двамата се разсмяха и Брут я пусна да стъпи на земята.

Сервилия го стисна за лактите. Зарадва се колко е жизнен. Годините в Испания явно се бяха отразили добре на единствения й син. В него имаше такава жажда за живот, че това караше и другите да вирват брадички и да изправят рамене в негово присъствие.

— Хубав както винаги, доколкото забелязвам — каза тя и намигна. — Сигурно цял кортеж местни момичета те следват по петите.

— Не се осмелявам да изляза без охрана, която да ме пази от бедните девици — отвърна той.

Домиций се лепна за тях, за да си изпроси представяне.

— А, да, това е Домиций — чисти конете. Познаваш ли Октавиан? Той е роднина на Юлий. — Намигна на обидения Домиций и махна на Октавиан да се приближи.

Октавиан беше притеснен и се опита да отдаде чест, от което се притесни още повече, и Брут се разсмя. Беше напълно наясно с впечатлението, което правеше майка му. Забеляза, че бързо стават център на възхитен кръг от извънредни — всички се бутаха, за да видят новодошлата.

Сервилия им махна; наслаждаваше се на вниманието след скучния месец в морето.

Младите мъже бяха толкова необикновено жизнени, недокоснати от страховете на възрастта или смъртта. Стояха около нея като невинни божества и я радваха с доверчивостта си.

— Видя ли Юлий, майко? Той… — Брут замълча, чул внезапното шушукане в двора. Три млади момичета се появиха от една арка и тълпата войници се раздели, за да им направи път. Всяка беше красива по свой начин. Най-младата беше руса и крехка и леко се изчерви, докато вървеше към Сервилия. От двете й страни вървяха другите две — фигурите им караха войниците да скимтят от желание.

Магията от появяването им се разпръсна, когато някой тихо подсвирна и тълпата отново се оживи.

Сервилия вдигна вежди към Анжелина — тя много добре знаеше какво прави. Бе го забелязала у нея още от самото начало. Беше от жените, които карат мъжете да се бият в тяхна защита. Присъствието й в питейно заведение беше достатъчно, за да предизвика бунт още преди вечерта да е привършила. Сервилия я бе открила да сервира вино и да дава на мъжете всичко, за което биха платили добре. Не беше нужно да я убеждава много, като се имаше предвид за каква сума ставаше въпрос. Сервилия задържаше две пети от всичко, което Анжелина изкарваше в дома в Рим, и въпреки това младата русокоса жена бе станала доста заможна. Както вървяха нещата, след няколко години щеше да започне да се оглежда за възможност да създаде собствен дом и щеше да дойде при Сервилия за заем.

— Притеснявахме се за теб, господарке — излъга весело момичето.

Брут я изгледа с открит интерес и тя отвърна на погледа му без притеснение. Под критичния поглед на момичето той трудно можеше да потвърди съмнението, което се беше прокраднало в ума му. Макар да се убеждаваше, че е започнал да приема професията на Сервилия, мисълта, че неговите мъже може да разберат какво е точно, му показваше, че не е толкова уверен, колкото смята.

— Няма ли да ни запознаеш, майко?

За части от секундата Анжелина се ококори.

— Това е синът ти, нали? Точно какъвто го описваше!

Сервилия никога не бе обсъждала Брут с Анжелина, но беше раздвоена между отчаянието от неприкритостта на момичето и вродената си хитрост: усещаше, че тук могат да се направят пари. Тълпата около тях ставаше все по-голяма. Тези мъже не бяха свикнали на вниманието на млади жени. Помисли си, че дори само с парите на легионерите Валенция ще излезе доста печелившо място.

— Това е Анжелина — каза тя.

Брут се поклони и очите на момичето заблестяха от удоволствие.

— Трябва да се присъедините към нас на масата на Юлий тази вечер. Ще претършувам избата за вино… да ви измием прахта от пътуването.

Гледаше я в очите, докато говореше, и то така, че предложението да прозвучи сексуално. Сервилия се изкашля, за да го прекъсне.

— Да тръгваме, Брут.

Извънредните отново се разстъпиха, за да ги пропуснат. Топлата храна, която ги очакваше в бараките, не им се струваше и наполовина толкова привлекателна, колкото по време на ездата към крепостта, след като нямаше да имат женска компания за подправка. Останаха унили в двора, докато Брут и жените не изчезнаха вътре. После магията се развали и легионерите се пръснаха, за да се погрижат за конете си. Внезапно движенията им станаха припрени, сякаш изобщо не се бяха скупчвали в двора.

Въпреки протестите на Анжелина, Сервилия остави трите момичета в стаите им. Някой трябваше да разопакова багажа, а освен това първата вечер искаше да има цялото внимание на сина си. Все пак не ги беше довела във Валенция, за да избере от тях жена за Брут.

Юлий не слезе, а когато Брут попита дали ще се присъедини към тях, изпрати официално извинение по личната си охрана. Сервилия забеляза, че отказът не изненада никого на масата, и отново се зачуди на промяната, която беше предизвикала Испания у всички тях.

В чест на гостенката поднесоха местни ястия, сервирани в малки купички. От подправките Октавиан се разкашля и спря едва когато го потупаха по гърба и му дадоха вино, за да си промие гърлото. Той беше изпълнен със страхопочитание от Сервилия още от първия миг в двора. Брут го закачаше, но майка му се правеше, че не забелязва притеснението на момчето.

Стаята беше осветена с трепкащи лампи и виното беше наистина добро, както беше обещал Брут. Вечерта беше приятна и Сервилия се забавляваше на закачките между мъжете. Домиций се съгласи да разкаже една от своите истории, макар че краят беше леко провален, защото Кабера го изкрещя от възторг и затропа по масата от смях.

— Тази история беше стара още когато аз бях момче — изкикоти се старецът, докато се пресягаше да вземе парче риба от купата до Октавиан. Младежът тъкмо посягаше към същото парче и Кабера го плесна през пръстите, за да го накара да го пусне. Октавиан понечи да му се сопне, но спря, когато се сети за присъствието на Сервилия на масата.

— Как попадна в Десети легион, Домиций? — попита тя.

— Брут го уреди, когато бяхме долу на юг и се биехме със Спартак. Оставих го нечестно да спечели няколко тренировъчни състезания. Но като цяло той видя, че може да има полза от моето обучение.

— Лъже! — разсмя се Брут. — Попитах го дали иска да се премести в нов легион и той направо почна да ми ближе ръцете. Юлий трябваше да плати цяло състояние за компенсация на легата. Засега обаче всички още чакаме да видим дали си е струвал парите.

Домиций изчака търпеливо Брут да отпие вино от чашата си и каза на Сервилия:

— Разбираш ли, аз съм най-добрият сред връстниците си.

Усмихна се, като видя как Брут едва не се задави.

Тихи стъпки накараха всички да вдигнат глава. Изправиха се едновременно, за да приветстват Юлий. Той зае мястото си начело на масата и им направи знак да седнат. Слугите донесоха нови ястия. Брут наля вино на Юлий и се усмихна, като видя как той вдигна вежди, след като отпи — явно оценяваше качеството на напитката.

Разговорът се поднови. Сервилия улови погледа на Юлий и леко наклони глава. Той повтори жеста й — радваше се, че е на масата. Тя въздъхна облекчено и осъзна, че неволно е притаила дъх.

У младия мъж имаше властност, която не си спомняше да е забелязвала преди. Той не се включваше в забавленията, само леко се усмихваше на най-пиперливите шеги. Сервилия забеляза, че пие виното като вода. То май нямаше никакво видимо въздействие върху него — освен че по шията му изби лека червенина, но пък тя можеше да е предизвикана и от вечерната жега.

Веселото настроение на трапезата се възвърна. Задружността на мъжете беше заразна и съвсем скоро Сервилия се включи в шегите. Кабера отявлено флиртуваше с нея — намигаше й в неподходящи моменти и я караше да сумти от удоволствие. Докато се смееше, тя отново улови погледа на Юлий и мигът сякаш спря, с намек за по-голяма дълбочина под повърхността на веселата вечеря.

Юлий я наблюдаваше и не спираше да се изненадва на въздействието й върху обичайно навъсената компания. Сервилия се смееше без преструвка и в тези моменти той се чудеше как би могъл да не я възприема като изключително красива. Кожата й бе мургава и изпъстрена с лунички от слънцето. Носът и брадичката й бяха малко възедри, но въпреки това в нея имаше нещо, което я правеше неотразима. Практичността му оцени как тя насочва вниманието си към всеки, с когото говори, ласкаеше събеседника си с интереса, който проявяваше към него. Юлий тръсна глава. Реакцията му спрямо нея го притесняваше, но тя беше толкова различна от Корнелия, че никакво сравнение не можеше да обезпокои мисълта му.

От много време рядко бе в женска компания и то само когато Брут успяваше да го налее с достатъчно вино и това не го притесняваше. Сервилия му напомняше за света извън грубия войнишки живот. С нея се чувстваше нестабилен, неумел. Помисли си, че трябва да внимава и да стои настрана. Жена с нейния опит би могла да го схруска на закуска.

Отново тръсна глава, за да се освободи от тези мисли, раздразнен от слабостта си. Това беше първата жена, която седеше на масата им от месеци, и той беше реагирал дори по-объркано от Октавиан — надяваше се все пак, че мислите му не са толкова лесно разгадаеми. Ако го бяха усетили, Брут щеше да го скъса от подигравки. С ужас си представи веселите закачки и решително остави чашата си настрана. Независимо от всичко, Сервилия едва ли щеше да демонстрира интерес към приятел на сина си. Дори самата мисъл за това беше нелепа.

Октавиан се пресегна през масата, за да предложи на Сервилия последните хапки от билковото ястие. Младият римлянин беше развил силата и уменията си под обучението на Домиций и Брут и вече сигурно не би се страхувал от градските чираци както някога. Цъфтеше сред компанията на грубите войници от Десети и дори имитираше походката на Брут за негово забавление. Изглеждаше толкова млад, че на Юлий му се струваше странна мисълта, че самият той се бе оженил само година по-възрастен от него.

— Тази сутрин научих нова маневра, господарю — гордо каза младежът.

Юлий му се усмихна.

— Ще трябва да ми я покажеш. — И разроши косата му.

При тази проява на нежност лицето на Октавиан засия.

— Ще се упражняваш ли утре с нас? — попита той, вече готов за разочарование от отрицателен отговор.

Юлий поклати глава.

— Трябва да отида за няколко дни до златните мини с Рений. Може би като се върна.

Младежът се опита да изглежда доволен, но всички можеха да забележат, че възприе думите като категоричен отказ. Юлий беше склонен да промени намерението си, но мрачното настроение, което го разяждаше, се промъкна отново в мислите му. Никой тук не разбираше смисъла на неговата работа. Всички бяха леконравни като деца, а безгрижието беше лукс, който той вече не можеше да си позволи. Забравил решението си от преди малко, Юлий вдигна чашата си и я пресуши.

Брут забеляза мрачното настроение, обхванало приятеля му, и се опита да измисли нещо, което да го разсее.

— Испанските ковачи на мечове утре ще започнат работа с нашите хора от легиона. Не може ли да отложиш пътуването, за да видиш за какво си платил?

Юлий го изгледа свирепо и всички се почувстваха неудобно.

— Не, приготовленията вече са направени — каза той и отново напълни чашата си. Тихо изруга, когато разля вино на масата. Намръщи се към ръцете си. Дали не трепереха? Не можеше да прецени. Когато почти затихналият разговор се възобнови, заоглежда всички поред — търсеше намек, че са забелязали слабостта му. Само Кабера отвърна на погледа му: очите на стареца бяха изпълнени с нежност. Юлий пресуши чашата, внезапно ядосан на всички.

Сервилия потопи пръстите си в купичка с вода и деликатно избърса устата си. Жестът привлече вниманието на Юлий, но тя се направи, че не е забелязала.

— Беше ми изключително приятно, но пътуването беше изморително — каза тя и се усмихна на всички. — Ще стана рано, за да те погледам как се упражняваш, Октавиан, ако нямаш нищо против?

— Разбира се, ела да погледаш — каза Брут. — Ще наредя да ти приготвят колесница. В сравнение с някои места това е луксозен лагер. Ще ти хареса.

— Намери ми добър кон и не ми трябва колесница — отвърна майка му и забеляза проблясъка в очите на Юлий. Мъжете бяха наистина странни същества — досега не бе видяла някой, на когото идеята за красива жена на кон да не се нрави.

— Надявам се, че момичетата ми няма да ви притеснят. Утре ще потърся някое местенце в града. Лека нощ на всички.

Всички се изправиха заедно с нея и тя отново усети странното напрежение в погледа на Юлий, когато очите им се срещнаха.

Цезар стана малко след като тя си тръгна. Леко се олюляваше.

— Брут, в стаята ти съм оставил разпорежданията си за времето, докато отсъствам. Постарай се да има пазач за момичетата, докато са под нашия покрив. Лека нощ. — Напусна, без да каже и дума повече. Вървеше с пресилената твърдост на човек, който се опитва да прикрие въздействието на прекалено много вино. За момент настана болезнена тишина.

— Приятно е да видиш майка си — каза Брут, за да избегне по-трудните теми. — Тя ще пооживи това място. Напоследък беше доста спокойно.

— Жена като майка ти… подлудява всички мъже около себе си — каза кротко Кабера. Тонът му накара Брут да го погледне изненадано, но изражението на стареца беше неразгадаемо: той само поклати глава и се пресегна да си налее още вино.

— Тя е много грациозна — съгласи се Домиций. Винаги държеше да има последната дума.

Брут изсумтя.

— Какво очаквахте, след като сте ме виждали с меча? Да не смятате, че ме е родила някоя крава?

— Наистина смятах, че в стойката ти има нещо женствено, така си е — отвърна Домиций и уж замислено потърка чело. — Но на нея й подхожда повече.

— Притежавам мъжествена грация, Домиций, мъжествена. И утре с радост ще ти я покажа отново. — Брут присви очи в престорена обида, после се засмя.

— А аз притежавам ли мъжествена грация, Домиций? — попита Октавиан.

Приятелят му бавно кимна с обичайната си небрежност.

— Разбира се, момче. Само Брут се бие като жена.

Брут избухна в смях и хвърли една чиния по Домиций. Той се дръпна, чинията се пръсна на каменния под и всички комично замръзнаха, после весело се разсмяха.

— Защо й е на майка ти къща в града? — попита Октавиан.

Брут го погледна остро, изпълнен с внезапно съжаление, че се налага да опорочи невинността му.

— За бизнес, момче. Мисля, че момичетата на майка ми съвсем скоро ще започнат да забавляват легиона.

Октавиан се огледа притеснено, после лицето му се проясни. Всички внимателно го наблюдаваха.

— Мислиш ли, че на моята възраст ще ми искат пълна цена? — попита той.

Брут замери с чиния и него, но удари Кабера.

Излегнат на тесния сламеник в стаята си на горния етаж, Юлий чу смеха им и стисна очи в тъмнината.

Глава 3

Сервилия вече обичаше Валенция. Улиците бяха чисти и пълни с народ. Градът създаваше усещане за изобилие, от което я засърбяха ръцете. Но въпреки признаците на благополучие, имаше и свежест, която нейният древен град беше загубил преди векове. Валенция беше много по-невинна. Дори намирането на подходяща сграда се оказа много по-лесно, отколкото бе очаквала. Нямаше чиновници, които да искат да им плати на ръка, преди да се подпишат документите. Само трябваше да намери най-подходящото място и да плати в злато на собственика. След бюрокрацията в Рим ситуацията тук й се стори освежаваща. Войниците, които Брут бе изпратил да я придружават, незабавно се отзоваха на молбата й и й показаха три сгради, между които да избира. Първите две бяха близо до морето и вероятно щяха да привлекат повече докери, отколкото й се искаше. Третата беше идеална.

Беше разположена на тиха уличка, близо до пазара и далече от брега. Представляваше просторна сграда с впечатляваща фасада с варосани стени. Сервилия отдавна беше осъзнала необходимостта от това да показваш пред света приятно лице. Несъмнено имаше и мрачни малки къщички, скрити из града, където вдовици и курви изкарваха по малко пари, но мястото, което търсеше тя, трябваше да привлича благородниците и офицерите от легиона и съответно да бъде доста по-скъпо.

Тъй като Десети беше построил доста нови сгради, тя усети, че може да притисне собственика, и окончателната цена беше изгодна, макар че трябваше да помисли и за обзавеждане. Някои от нещата трябваше да бъдат докарани с кораб от Рим, въпреки че една бърза обиколка из местните работилници доведе до поредица дребни покупки и сделки.

След като вече притежаваше къща, тя плати на един пътуващ търговец да отнесе поръчките й в Рим. Щяха да й трябват поне още четири момичета и Сервилия положи сериозни усилия, за да определи качествата им. Важно беше още от самото начало да си създаде висока репутация.

След три дни основното, което оставаше да направи, беше да даде име на дома. Това й създаде много повече главоболия, отколкото беше очаквала. Макар в закона да нямаше точен текст, тя инстинктивно знаеше, че трябва да е нещо дискретно и същевременно многозначително. „Дом на биковете“ или нещо подобно изобщо нямаше да й свърши работа.

В крайна сметка Анжелина я изненада с предложение. „Златната ръка“ беше достатъчно еротично, без да е вулгарно, и Сервилия се зачуди дали тъкмо светлият тен на момичето не е повод за идеята й. Когато тя прие, Анжелина подскочи и я целуна по двете страни. Нямаше съмнение, че когато имаше полза, момичето можеше да е и много мило.

На третата сутрин след пристигането си в града Сервилия наблюдаваше как издигат изящно изрисувания знак на метални куки и се засмя, когато легионерите от охраната приветстваха събитието. Те щяха да разпространят новината, че домът е отворил врати, и тя очакваше още първата нощ да е доста натоварена. След това бъдещето щеше да е осигурено и тя възнамеряваше след няколко месеца да е в състояние да предаде контрола на някой друг. Беше изкушаващо да мисли за подобно местенце във всеки град на Испания. Най-хубавите момичета — и усещане за Рим. Пазарът беше тук и парите щяха да потекат към сандъците й.

Сервилия се обърна към пазачите на сина си и им се усмихна.

— Надявам се, че ще получите градска отпуска тази нощ.

Мъжете се спогледаха; разбираха, че смяната на пристанището внезапно е станала важна разменна монета.

— Може би синът ти ще се застъпи за нас — отвърна офицерът.

Сервилия се намръщи. Макар да не бяха го обсъждали направо, предполагаше, че Брут изпитва известно неудобство от заниманията й. Поради тази причина се чудеше дали Юлий знае за новия дом и какво мисли по въпроса. Може и да не беше чул за плановете й, тъй като беше далече на юг в мините… но пък не виждаше как би могъл да възрази.

Докато мислеше за него, небрежно прокара ръка по шията си. Днес той трябваше да се прибере. В този момент може би ядеше в бараките и ако тя тръгнеше незабавно, щеше да е в крепостта преди свечеряване.

— Ще ми трябва постоянна охрана на дома — каза тя първото, което се сети. — Ако искате, ще помоля Юлий да ви възложи пост тук. Все пак съм римска гражданка.

Легионерите се спогледаха със съмнение. Макар че идеята изглеждаше чудесна, мисълта, че Цезар ще чуе имената им като кандидати за пазачи на публичен дом, беше достатъчна, за да смрази сърцата им. С нежелание поклатиха глави.

— Мисля, че той ще предпочете тук да пазят местни мъже — каза офицерът.

Сервилия взе юздите на коня си от един от войниците и скочи на седлото. Гамашите, които носеше, й бяха широки, но пола или стола^[1] щяха да са още по-неподходящи.

— Хайде, момчета. Да отидем да го питам и ще видим — каза тя. После обърна коня и го пришпори. Копитата зачаткаха по улицата и местните жени вдигнаха вежди при вида на странната римлянка, която яздеше като войник.

Когато Сервилия влезе в крепостта, Юлий тъкмо посрещаше един възрастен испанец. През деня портите се оставяха отворени и пазачите ги пуснаха без проблеми. Придружителите й скочиха от конете и ги поведоха да ги нахранят и напоят. „Да си майка на Брут се оказва изключително полезно“, помисли си тя.

— Искам да поговорим — обърна се тя към Юлий, без да пуска юздите на коня си.

Юлий се намръщи.

— Това е кметът Дел Субио, Сервилия. Нямам време сега. Може би утре.

И се обърна, за да поведе възрастния мъж към сградата, но Сервилия заговори бързо, като се усмихна на кмета:

— Мисля да обиколя околността. Ще ми препоръчаш ли път?

Юлий се обърна към кмета.

— Моля те да ме извиниш за момент.

Дел Субио се поклони и погледна Сервилия изпод буйните си вежди. Ако беше на мястото на римския военачалник, нямаше да остави тази красавица да язди сама. Дори и на тази възраст кметът оценяваше хубавите жени и малко се учуди на раздразнението на Цезар.

Юлий се обърна към Сервилия.

— Тези хълмове не са безопасни. Има грубияни и скитници, които няма да се замислят да те нападнат. Ако имаш късмет, само ще ти откраднат коня и ще те оставят да се прибереш пеша.

След като я предупреди, понечи да се обърне към кмета.

— В такъв случай може би ще решиш да ме придружиш, за да ме защитаваш? — мило каза Сервилия.

Той замръзна. Гледаше я в очите. При мисълта да я придружи сърцето му прескочи, но после той си възвърна самообладанието. Не беше лесно човек да й откаже, но този следобед наистина беше затрупан с работа. Огледа двора, погледът му попадна на Октавиан, който се задаваше откъм конюшните, и той му свирна да дойде при тях.

— Октавиан, оседлай си един кон. Ще придружиш господарката.

Младежът отдаде чест и хукна към конюшните.

Юлий погледна Сервилия безизразно, все едно разговорът вече бе забравен.

— Благодаря — отвърна тя. Той не отговори, а поведе Дел Субио към сградата.

Октавиан се появи на коня си — трябваше да се наведе ниско, за да мине под арката на конюшнята. Усмивката му се изпари, като видя намръщената Сервилия, която се мяташе на седлото. Досега не я беше виждал ядосана — но пък гневът в очите й я правеше още по-хубава. Без да му каже и дума, тя се насочи в галоп към портата: пазачите отстъпиха, за да не ги прегази. Октавиан я последва ококорен от изненада.

Сервилия препуска лудо около миля, преди да дръпне юздите и да премине в лек тръс. Октавиан също забави, за да язди редом с нея — направи го почти несъзнателно, но успя съвсем точно да синхронизира крачката на коня си с нейния. „Много добра ездачка е“, забеляза той с опитното око на извънреден. С леки подръпвания на юздите караше животното да се движи наляво или надясно около препятствията, дори го накара да прескочи едно паднало дърво, като при това се надигна на седлото и после пак седна, без да трепне.

Октавиан беше като омагьосан и се зарече да не проговаря, докато не се сети нещо достатъчно умно, което да каже. Така и не му дойде вдъхновение, но тя сякаш предпочиташе да мълчат — всъщност оставяше гнева си към Юлий да отшуми в усилията на ездата. Най-после намали ход, леко задъхана, позволи на Октавиан да се приближи и му се усмихна.

— Брут ми каза, че си роднина на Цезар. Разкажи ми за него.

Октавиан отговори на усмивката й, напълно неспособен да устои на чара й или да си задава въпроси за мотивите й.

Юлий беше отпратил и последния просител преди час и сега стоеше сам пред прозореца и гледаше към хълмовете. Беше подписал заповед за набиране на още хиляда души за разработването на мините и гарантира компенсации на трима мъже, в чиито земи бяха навлезли новите сгради на брега. Колко още срещи беше провел? Десет? Ръката го болеше от писмата, които беше написал, и той я разтри леко. Последният му писар се беше уволнил преди месец и той чувстваше остро липсата му. Бронята му висеше на дървената стойка до писалището. Вечерният въздух носеше прохлада през пропитата с пот долна туника. Прозя се и разтърка лицето си. Стъмваше се, а Октавиан и Сервилия още бяха някъде навън. Чудеше се дали тя е в състояние да забави момчето само за да го накара да се притеснява за тях, или пък им се е случило нещо. Да не би някой от конете да бе пострадал и да се налагаше да вървят пеша до крепостта?

Тихо изсумтя. Ако беше това, щеше да им е за урок. Извън пътя земята беше неравна и дива и всеки кон лесно можеше да счупи крак, особено във вечерния здрач, когато ямите и дупките на животните са скрити в сенките.

Беше глупаво да се притеснява. На два пъти загуби търпение и се отдалечи от прозореца, но въпреки че обмисляше задачите за следващия ден, откри, че отново се приближава и поглежда към хълмовете. Търсеше ги с очи. „Далече от вечерния ветрец стаята е задушна“, каза си той, но беше прекалено напрегнат, за да повярва на собствените си успокоения.

Когато залезът вече се бе превърнал само в червена чертица над планините, чу чаткането на копитата в двора. Бързо се отдръпна от прозореца, за да не го видят. Каква беше тази жена, че му причиняваше толкова неудобства? Прецени колко време ще им отнеме да изчеткат и напоят конете си, преди да влязат. Дали щяха да дойдат на вечеря? Беше гладен, но нямаше желание да забавлява гости. Щеше да нареди да му донесат храна в стаята и…

Тихо почукване на вратата прекъсна мислите му и го стресна. По някакъв начин знаеше, че е тя, още преди да извика: „Влез“.

Сервилия отвори вратата и пристъпи в стаята. Косата й беше разпиляна от ездата, по страните й имаше линии там, където се беше докосвала с мръсни ръце. Миришеше на слама и коне и той усети, че присъствието й изостря сетивата му. Видя, че все още е ядосана, и се опита да събере воля да й откаже онова, което бе дошла да поиска, каквото и да беше то. Дори това, че влезе без покана, вече беше прекалено. Какво правеше пазачът долу? Да не би да спеше? Юлий се зарече да провери какво се е случило, след като приключи с нея.

Сервилия пристъпи към него по дървения под, без да проговаря. И преди той да успее да реагира, притисна дланта си до гърдите му да почувства биенето на сърцето му под плата.

— Да, все още е топло. Бях започнала да се съмнявам — каза нежно. В тона й имаше близост, която го притесни, и той някак си не можа да прояви гнева си, както възнамеряваше. Можеше да усети къде точно е била ръката й, сякаш беше оставила видим белег след докосването. Сервилия го погледна в очите. Стоеше съвсем близо до него и Юлий внезапно осъзна колко се е стъмнило.

— Брут ще се чуди къде си — каза той.

— Да, той е много грижовен — отвърна тя. Обърна се да тръгне и Юлий почти посегна да я спре; гледаше притеснено как прекосява дългата стая.

— Не мислех… че имаш нужда от много грижи — промърмори той. Нямаше намерение тя да го чува, но видя усмивката й, преди тя да затвори вратата. Остана сам и мислите му се завъртяха хаотично. Издиша бавно и поклати глава, развеселен от собствената си реакция. Почувства се така, сякаш някой го следи, но усещането не беше неприятно. Умората му сякаш изчезна и му хрумна, че все пак би могъл да се присъедини към другите за вечеря.

Вратата отново се отвори и Юлий вдигна поглед и пак я видя на прага.

— Ще пояздиш ли утре с мен? — попита тя. — Октавиан каза, че познаваш района не по-лошо от останалите.

Той кимна бавно, неспособен да си спомни какви точно срещи е планирал за следващия ден. Не го беше грижа всъщност. От колко време не си беше вземал почивен ден?

— Добре, Сервилия. Утре сутринта.

Тя се усмихна, без да каже нищо, излезе и безшумно затвори вратата. Юлий изчака за момент, заслушан в леките й стъпки надолу по стълбите, и се отпусна. Изненада се, когато осъзна, че очаква утрото.

Когато светлината помръкна, пещта превърна работилницата в обител на огъня и сянката. Единствената светлина идваше от огнището и блясъкът му озаряваше римските ковачи, които нетърпеливо чакаха да им покажат тайните на твърдото желязо. Юлий беше платил цяло състояние в злато, та испанският майстор да ги обучи. Това не беше нещо, което можеше да бъде дадено за минута или дори за ден. За да ги отчае още повече, Кавало ги беше превел през целия процес, стъпка по стъпка. Отначало те отказваха да се отнасят с тях като с чираци. После обаче най-опитният забеляза, че испанецът е абсолютно точен във всеки етап от умението си, и се заслуша. По негово нареждане първите четири дни сякоха кипарис и елша и тъпкаха пъновете под глината в дупка, огромна колкото цяла къща. Докато дървото се овъгляваше, майсторът им показа пещта за руда и ги посъветва да измият грубите буци, преди да ги смесят с въглищата, които ще ги изгорят.

Всички бяха мъже, които обичаха занаята си, и в края на петия ден бяха изпълнени с напрегнато очакване. Кавало изля разтопеното желязо в пръстените форми и после обърна тежките парчета метал върху работната маса, за да могат да ги разгледат.

— Елшата гори при по-ниска температура от повечето дървета и забавя промените. Металът става толкова по-здрав, колкото повече руда поема, но това е само част от майсторлъка — каза той и хвърли едно от парчетата в яркожълтата жарава. Там едва имаше място да се загреят две парчета едновременно, така че римляните се скупчиха около второто — повтаряха всяко действие и всяко указание, което им даваше испанецът. Претъпканата работилница не можеше да побере всички, затова трябваше да влизат на смени и да излизат навън на освежаващия нощен въздух. Само Рений остана през цялото време като наблюдател — потта го заслепяваше, но той старателно отбелязваше всеки етап от процеса.

Той също беше впечатлен. Въпреки че през целия си съзнателен живот бе използвал мечове, никога не бе гледал как се правят. Сега оцени уменията на навъсените мъже, които превръщаха буците руда в блестящи остриета.

Кавало изкова металния къс във формата на меч, като го загряваше отново и отново, докато острието не заприлича на черен лист, покрит с нечистотии. Част от уменията идваха от преценката на температурата по цвета на метала при изваждането му от огнището. Всеки път, когато мечът беше с правилната температура, Кавало го вдигаше, за да могат да видят оттенъка на жълтото, преди да потъмнее, а после издължаваше с удари мекия метал; пот се стичаше по него, падаше на едри капки и се изпаряваше от топлината.

Повтаряха всяко действие на майстора върху своето парче метал и когато луната изгря, Кавало кимна доволно. Синовете му бяха приготвили корито с жарава, дълго човешки бой — металният му капак блестеше като пещта. Докато отново загряваше меча, майсторът им посочи редица куки, на които бяха окачени кожени престилки. Бяха странни дрехи, плътни и втвърдени от годините употреба. Покриваха цялото тяло от врата до краката, оставяха голи само ръцете. Усмихна се, когато мъжете ги облякоха. Вече бяха свикнали да следват указанията му без въпроси.

— Ще ви е нужна защита — каза им, докато те се движеха непохватно към покритото корито. При даден знак синовете му вдигнаха с щипци капака и Кавало триумфално извади пожълтялото острие от пещта. Римските ковачи се скупчиха още повече, защото не знаеха нищо за този етап от процеса. Рений отстъпи поради внезапната вълна горещина, но пък умираше от желание да види какво ще прави ковачът.

Кавало започна да удря с чука острието в побелелите от горещина въглени, във въздуха се разхвърчаха искри. Една попадна в косата му и той почти машинално я загаси с ръка. Въртеше острието и го удряше по-надолу и по-нагоре, този път доста по-леко, отколкото в началото. Дрънченето беше почти приглушено, но всички забелязваха как въглените полепват по метала на тъмни люспи.

— Тук трябва да сте бързи. Не бива да изстива прекалено много преди закаляването. Вижте цвета… сега!

Гласът на майстора бе станал нежен, а очите му се изпълниха с любов към метала. Когато червенината потъмня, той вдигна меча с щипците и го пъхна във ведро с вода. Съскането на парата изпълни малката работилница.

— А сега отново в пещта. Това е най-важният етап. Ако сега не прецените правилно цвета, мечът ще стане крехък и безполезен. Трябва да запомните оттенъка, иначе всичко, на което ви учих, ще е загубено. За мен това е цветът на еднодневна кръв, но вие трябва да намерите свой начин как да го запомните.

Вторият меч беше готов и той повтори изчукването в коритото — отново във всички посоки се разхвърчаха искри. Сега вече им беше пределно ясно защо са с кожени престилки. Един римлянин изръмжа от болка, когато едно горещо късче падна върху ръката му, и го изтръска.

Още четири пъти загряваха мечовете и ги пъхаха в жаравата, преди Кавало да кимне. Всички бяха мокри от пот и почти заслепени от влагата в ковачницата. Само остриетата разсичаха парата и край тях въздухът ярко трептеше от температурата им.

Планините навън се обагриха от зората, но никой сякаш не виждаше светлината. Бяха гледали пещта толкова дълго, че накъдето и да се обърнеха, им се струваше тъмно.

Синовете на Кавало покриха коритото и го избутаха до стената. Докато римляните си поемаха дъх и попиваха потта от лицата си, Кавало затвори пещта, извади духалата от дупките за въздух и ги окачи на куките, за да са готови за следващия път. Жегата все още беше непоносима, но когато той се обърна към мъжете, излъчваше усещането, че вървят към приключване. Във всяка ръка държеше по едно черно острие, стиснал тесните задни краища, където щяха да се направят дръжките.

Остриетата изглеждаха матови и груби. Макар че ги беше изковал на око, бяха еднакви на дължина и широчина и когато се охладиха достатъчно, за да могат да се пипат, римляните забелязаха, че тежат еднакво. Всички кимаха одобрително на майсторлъка му и вече не се ядосваха за времето, което бяха прекарали далече от своите работилници. Всеки осъзнаваше, че е получил нещо стойностно, и всички се усмихваха като деца, докато оглеждаха новоизкованите оръжия.

Рений също взе мечовете, макар да нямаше опита да прецени баланса им без дръжка. Но пък бяха извадени от земята на Испания. Той прокара пръст по грубия метал. Надяваше се, че ще може да предаде на Юлий величието на този момент.

— Въглищата им дават твърда обвивка над нежната сърцевина. Тези мечове няма да се нащърбят в битка, освен ако не сте оставили шупли вътре или пък ако не сте ги закалявали при неподходящ цвят. Нека ви покажа — каза Кавало с изпълнен с гордост глас. Взе мечовете и направи знак на всички да се отдръпнат. После удари силно поред и двата в ръба на наковалнята. Звукът беше дълбок като от утринна камбана. Мечовете останаха непокътнати и той бавно и удовлетворено пое дъх.

— Тези мечове ще убиват хора. Ще превърнат смъртта в изкуство. — Говореше замечтано и всички го разбираха. — Започва нов ден, приятели. Вашите въглища ще са готови към полунощ и вие ще се върнете в своите работилници, за да направите такива мечове. Бих искал да видя работата на всеки от вас, да кажем, след… три дни. Оставете ги без дръжки — ще ги изработим заедно. Сега отивам да спя.

Подгизналите от пот римски майстори замърмориха благодарности и заизлизаха от работилницата, като хвърляха жадни погледи към остриетата, които бяха изковали през нощта.

Глава 4

Помпей и Крас се изправиха от столовете си в сянката, за да поздравят тълпата. Събралите се на Големия цирк поздравиха консулите с вълна от викове и възгласи, които отекнаха над препълнените пейки. Помпей вдигна ръка към тях, а Крас само се усмихна, наслаждавайки се на вниманието. Помисли си, че го заслужава, след цялото злато, което му бе струвало. Всеки глинен жетон за вход беше подпечатан с имената на двамата консули и въпреки че жетоните се раздаваха безплатно, Крас беше чул, че били равносилни на пари през седмиците преди събитието. Мнозина от онези, които седяха в очакване на първото надбягване, бяха платили добре за тази привилегия. Никога не преставаше да се възхищава как хората му превръщаха дори подаръците във възможност за извличане на печалба.

Времето беше чудесно и само светли облаци преминаваха на дълги линии по небето. Тълпата се настаняваше и крещеше залозите си. Над пейките цареше възбуда и Крас отбеляза колко малко семейства присъстват. Тъжно беше, че състезанията обикновено се съпровождаха със сбивания по по-евтините места, тъй като мъжете спореха, когато губеха. Само преди месец циркът трябваше да бъде разчистен от легионери, извикани да възстановят реда. Във възникналото дребно сбиване петима мъже бяха убити, след като фаворитът беше загубил при последната надпревара за деня.

Крас се намръщи. Надяваше се, че днес това няма да се повтори. Надигна се да огледа разположението на войниците на Помпей на портите и основните пътеки. Надяваше се, че са достатъчно, за да укротят всички, освен най-вироглавите. Не искаше годината му като консул да бъде запомнена с граждански безредици. Както вървяха нещата, подкрепата му за кандидатите на предстоящите избори пак щеше да му струва цяло състояние. Още преди средата на мандата му фракциите в сената започнаха да се раздвижват и онези, които се надяваха на по-високи постове, започнаха да полагат усилия да се проявят. Това беше най-великата игра в Рим и Крас знаеше, че благоразположението, което можеше да получи, ще е разменната монета за силата му през следващата година, ако не и за по-дълго време.

Погледна Помпей и се замисли дали и той прави планове за бъдещето. Всеки път, когато се изкушаваше да прокълне закона, който ги ограничаваше, намираше утеха във факта, че Помпей страда от същите спънки. Рим нямаше да позволи да се появи още един Марий, който да бъде избиран за консул отново и отново. Онези бурни години бяха отминали заедно със сянката на Сула и гражданската война. Въпреки това нищо не пречеше на Помпей да отглежда свои фаворити, които да го наследят.

Крас искаше да може да се отърси от усещането за неадекватност, което го притискаше всеки път, когато двамата с Помпей бяха заедно. За разлика от собствените му груби черти, Помпей изглеждаше така, както се очаква от един консул — широко, силно лице и деликатно посребряваща коса. Понякога Крас се чудеше дали този достопочтен образ не се подсилва с малко бял прах на слепоочията. Дори и когато седеше съвсем до него, пак не беше напълно сигурен.

Сякаш боговете и без това не го бяха благословили достатъчно, та Помпей имаше късмет и във военните начинания. Беше обещал на хората да разчисти моретата от пирати и само след няколко месеца римският флот беше измел Вътрешното море от тия боклуци. Търговията беше разцъфтяла, точно както беше обещал Помпей. Никой в града не благодари на Крас, че финансира начинанието или че понесе загубата на корабите, които не оцеляха. Вместо това се налагаше да хвърли още повече злато на хората, в случай че го бяха забравили, докато Помпей просто трябваше да се наслаждава на обожанието им.

Докато размишляваше, Крас барабанеше по едната си ръка с пръстите на другата. Гражданите на Рим уважаваха само онова, което можеха да видят. Ако обучеше свой легион, който да патрулира по улиците, щяха да го благославят всеки път, когато мъжете му заловяха крадец или прекъснеха някое сбиване. Знаеше, че без легион Помпей никога няма да се отнася с него като с равен. Идеята не беше нова за него, но той се въздържаше от налагането на нови стандарти на Марсово поле. Винаги имаше таен страх, че Помпей може да е прав в оценката си за него. За какви победи можеше да претендира Крас пред Рим? Независимо в колко блестящи брони го облечеше, легионът трябваше да бъде добре ръководен и докато това сякаш се удаваше с лекота на Помпей, самата мисъл да рискува още едно унижение беше непоносима за Крас.

Със съжаление си мислеше, че кампанията срещу Спартак беше достатъчен провал. Беше сигурен, че все още тайно, му се подиграват, че е издигнал стена през пръстите на италианския ботуш. Никой в Сената не го споменаваше публично, но мълвата беше преминала през войниците и неговите шпиони му бяха донесли, че това все още е тема на закачки сред клюкарите в града. Помпей му беше казал, че това не е сериозен проблем, но пък той можеше да си позволи да бъде великодушен. Без значение кой щеше да бъде избран в края на годината, Помпей щеше да продължи да е сила в сената. Крас искаше и той да може да е така уверен в позициите си.

На централната писта изнесоха седем дървени яйца. В началото на всяка обиколка едно от тях щеше да бъде вдигано и преместването на последното щеше да бъде знак за най-напрегнатата част в края на състезанието.

Когато ритуалът преди състезанието наближи края си, Крас направи знак зад гърба си и един добре облечен роб пристъпи, за да вземе залога му. Въпреки че Помпей презираше хазарта, Крас беше прекарал цял час с екипажите и конете в тъмните обори, изградени под седалките. Смяташе, че умее да преценява, и реши, че белите испански коне на Павел са недостижими. Поколеба се. Робът чакаше. Долината между хълмовете обикновено беше чудесна за конете, които предпочитаха по-мекия терен, но в последно време беше валяло малко и Крас виждаше вихрушките прах пред консулската ложа. Устата му беше също толкова суха, докато вземаше решение. Можеше да се довери на Павел — пък и боговете обичаха комарджиите. Все пак това беше неговият ден.

— Три сестерции на екипажа на Павел — каза той след дълго мълчание. Робът кимна, но когато се обърна, Крас го сграбчи за ръката с костеливите си пръсти. — Не, само две. Теренът е прекалено сух.

Когато робът се отдалечи, Крас усети усмивката на Помпей.

— Наистина не разбирам защо залагаш — каза Помпей. — Ти несъмнено си най-богатият човек в Рим, но се обзалагаш по-плахо от половината хора тук. Какво са за теб две сестерции? Чаша вино.

Крас изсумтя. Помпей се забавляваше да го подкача, но това не му пречеше да идва да го моли за злато, когато трябваше да се финансират драгоценните му легиони. Това беше тайното удоволствие за по-възрастния мъж, макар че се чудеше дали Помпей някога се е замислял за тия неща. Ако Крас беше в подобна позиция, за него тя щеше да е като бавно действаща отрова, но Помпей винаги се държеше еднакво жизнерадостно. Този мъж изобщо не разбираше достойнството на богатството.

— Някой кон може да си изкълчи крак или пък кочияшът да падне по време на състезанието. Очакваш да пръскам злато само заради чистата случайност?

Робът, който събираше залозите, се върна, подаде на Крас жетон и той го стисна здраво. Помпей подбели очи с шеговито отвращение, но Крас се направи, че не забелязва.

— Освен Павел кой още ще се състезава сред първите? — попита Помпей роба.

— Още трима, господарю. Един нов екипаж от Тракия, Даций от Мутина и нов екипаж, пристигнал с кораб от Испания. Твърдят, че конете от Испания са преживели буря, заради която не са добре. Към момента повечето от залозите са за Даций.

Крас изгледа роба и му се сопна:

— Не спомена за това преди. Павел докара конете си от Испания. И те ли са били на същия кораб?

— Не знам, господарю — отвърна робът и наведе глава.

Крас почервеня. Чудеше се дали не трябва да изтегли залога си, преди надбягването да е започнало. Не, не и пред Помпей, освен ако не успееше да намери извинителна причина да се отдалечи от него за малко.

Помпей се усмихна на неудобството на колегата си.

— Ще се доверя на хората. Сто в злато за Даций.

Робът дори не премигна, когато чу сума, по-висока и от собствената му стойност при продажба.

— Разбира се, господарю. Ще ти донеса жетон. — Постоя за момент в мълчалив въпрос, но Крас само го гледаше втренчено.

— Побързай. Надбягването скоро ще започне — добави Помпей и робът се затича. Помпей беше видял двамата мъже със знамената да приближават към дългия бронзов рог в края на трасето. Тълпата се оживи, когато звукът от рога отекна и портите на конюшните се отвориха.

Първи излезе римлянинът, Даций, с лека колесница, теглена от черни жребци. Крас се притесни, като видя арогантната му стойка и колко умело кара колесницата напред в равен ход, за да заеме мястото си на старта. Тълпата бурно го приветства. Даций, нисък и набит, отдаде чест към консулската ложа и Помпей се изправи, за да отговори на жеста му. Крас повтори действието му, но Даций вече се бе обърнал, за да довърши подготовката си.

— Днес изглежда нервен, Крас. Конете му се борят с юздите — весело отбеляза Помпей.

Крас не му обърна внимание — наблюдаваше излизането на следващата колесница — тракийската, белязана със зелено. Брадатият колесничар нямаше опит и съвсем малко зрители бяха заложили на него. Въпреки това го приветстваха, макар че мнозина вече нямаха търпение да видят и останалите състезатели да излязат от мрака на конюшните.

Павел изплющя с дългите юзди над испанските коне и те изтрополиха навън. Крас удари перилата с юмрук и възкликна:

— Даций ще трябва доста да се потруди, за да ги победи. Виж ги, Помпей! Превъзходни са.

Павел уверено поздрави консулите. Дори от разстояние Крас видя блясъка на белите зъби на фона на мургавата му кожа и забрави част от притесненията си. Колесницата зае мястото си до първите две и излезе и последната.

При посещението си Крас не беше забелязал никакви проблеми с конете, но сега ги заоглежда за признаци на слабост. Въпреки увереността, която бе изразил пред Помпей, внезапно осъзна, че изглеждат болни в сравнение с останалите. С нежелание седна, когато рогът зазвуча отново и залозите бяха прекратени. Робът се върна, даде на Помпей жетона му и консулът започна да си играе лениво с него, докато чакаха. — Над тълпите се възцари тишина. Конете на Даций се подплашиха от нещо и налетяха на тракийската колесница, което принуди двамата мъже да изплющят с камшици над главите им. Един добър кочияш можеше да прицели удара си така, че камшикът да мине на сантиметри над главите на животните, докато те галопират с пълна скорост, така че скоро редът беше възстановен. Крас отбеляза, че тракийските коне са спокойни, и се зачуди дали не е пропуснал наистина добра възможност. Дребният мъж съвсем не изглеждаше неуместно сред най-опитните кочияши.

Конете пристъпваха на място и пръхтяха. После рогът прозвуча за трети път и звукът му се загуби в грохота на устремилите се напред колесници. Надбягването започна.

— Мисля, че постъпи добре, Крас — отбеляза Помпей, докато гледаше над главите на тълпата. — Съмнявам се, че има и един човек в Рим, който да не познава щедростта ти.

Крас го погледна остро — това явно беше подигравка. Помпей обаче беше спокоен и сякаш не усещаше погледа му.

Галопиращите коне стигнаха първия завой и леките колесници очертаха дълги дъги в пясъка. Състезателите се наведоха напред — пазеха равновесие с уменията и силата си. Беше наистина впечатляващо. Даций се промъкна безпроблемно между две от колесниците и излезе напред. Крас се намръщи и попита:

— Реши ли кого ще подкрепиш за консул в края на годината? — Опита се да го каже небрежно.

Помпей се усмихна.

— Малко е рано да се мисли за това, приятелю. За момента се наслаждавам на това самият аз да бъда консул.

Крас изсумтя при тази явна лъжа. Прекалено добре познаваше Помпей, за да повярва на думите му. Другият консул потрепери под тежестта на погледа му.

— Вярвам, че сенатор Пранд може да бъде убеден да се включи — каза той.

Крас замислено гледаше надпреварващите се колесници. Мислеше всъщност за този мъж.

— Има и по-лоши варианти — каза накрая. — Дали ще приеме твоите… насоки?

Очите на Помпей блестяха от въодушевление, тъй като Даций продължаваше да води. Крас се чудеше дали не имитира интерес, само за да го ядоса.

— Помпей?

— Няма да създава проблеми — отвърна другият консул.

Крас прикри задоволството си. Нито Пранд, нито синът му Светоний имаха влияние в сената. Но пък ако консулът беше слаб, това означаваше, че той и Помпей можеха да продължат да ръководят града, просто като сменят публичното си влияние с по-прикрито. И за двамата не беше приятна перспективата да се върнат в анонимността на задните пейки, след като са ръководили Рим. Крас се чудеше дали Помпей знае, че той държи дълговете на семейството и ще има своя собствена форма на контрол, ако Пранд бъде избран.

— Бих приел Пранд, ако си сигурен в него — каза той над шума на тълпата. Помпей се обърна и го изгледа развеселено.

— Чудесно. Знаеш ли дали Цина ще се кандидатира?

Крас поклати глава.

— Той се оттегли след смъртта на дъщеря си. Да не си чул нещо?

И развълнуван, се пресегна и хвана Помпей за ръката. Другият консул се намръщи и Крас усети прилив на омраза — какво право имаше Помпей да реагира така, след като тъкмо той плащаше всичките сметки на впечатляващите му къщи?

— Все още не съм чувал нищо, Крас. Ако не е Цина обаче, трябва да намерим някой друг за втория пост. Може би не е прекалено късно да започнем да възпитаваме някого.

Започна четвъртата обиколка. Даций водеше с цяла дължина, а тракиецът беше след него. Павел беше трети, а боледуващите от пътуването испански коне бяха на опашката. Тълпата крещеше. Всички погледи бяха вперени в колесниците, докато те заобикаляха в далечния край и галопираха през старта за началото на петата обиколка. Поредното дървено яйце беше преместено и крясъците се усилиха още повече.

— Мислил ли си за Юлий? Престоят му в Испания е към края си — каза Крас.

Помпей го погледна, внезапно напрегнат. Все още подозираше Крас във вярност към младия Цезар, която той самият не споделяше. Нима не се бе отказал от дълговете на Десети малко след като Юлий пое контрола? Помпей поклати глава.

— Не и той, Крас. Това куче има зъби. Сигурен съм, че също като мен, и ти не искаш… разцепление.

Даций беше увеличил преднината си. Доволен, че може да развълнува спокойната безизразност на Помпей, Крас подметна:

— Казват, че се справя добре в Испания. Нови земи под наш контрол, нови градове. Вярвам, че дори вече се говори за триумф.

Помпей го погледна остро и сбърчи чело.

— Не съм чувал нищо за триумф и мисля, че бях ясен. Когато задачата му приключи, ще го изпратя другаде. Може би в Гърция. Каквото и да планираш, трябва да го забравиш, Крас. Виждал съм как собствените ми мъже стоят под дъжда само след един негов знак. Моите собствени мъже да почитат някого другиго! Помниш Марий достатъчно добре. Не искаме друг като него в града, още по-малко като консул, нали?

Крас дълго не отговори и Помпей предпочете да изтълкува мълчанието му като знак на съгласие.

На пистата пред тях Даций застигна испанската колесница и се опита да я изпревари с цяла обиколка. Изоставащият кочияш зави бясно, докато Даций го изпреварваше, и за част от секундата изгуби контрол. С трясък, който можеше да се чуе дори над рева на ужасената тълпа, двете колесници се сблъскаха и конете за миг се изправиха на задните си крака, преди да изпопадат.

Тракиецът дръпна юздите, за да избегне сблъскалите се колесници, и изплющя с камшика. Рязкото завиване едва не го събори. Тълпата, затаила дъх, гледаше как дребосъкът преведе колесницата си покрай другите две, после всички наскачаха и закрещяха одобрително.

Помпей изруга през зъби — Даций лежеше на пясъка и единият му крак беше неестествено извит. Коляното му несъмнено беше счупено и въпреки че беше жив, никога повече нямаше да се състезава.

— Дай знак на пазачите, Крас. Ще има сбивания.

Крас ядосано стисна зъби, обърна се към близкия центурион и вдигна стиснат юмрук. Мъжете тръгнаха надолу сред пейките, но не беше достатъчно бързо: след стъписването от сблъсъка на колесниците тълпата беше осъзнала загубата при облозите и започна да крещи от дива ярост. Последните обиколки преминаха без инциденти и тракиецът мина първи линията, посрещнат от всеобщо безразличие. Вече бяха започнали сбивания и легионерите действаха ловко — използваха дръжките на мечовете си, за да разтърват биещите се.

Помпей направи знак на личната си охрана, че вече е време да си ходи, и веднага му разчистиха път. На тръгване кимна на Крас и забеляза неприкритата му неприязън. Излезе на улицата, потънал в мисли, без да обръща внимание на нарастващия шум от размириците зад себе си.

Юлий слезе от коня си в края на селището и животното кротко почна да пасе тревата между камъните на древния път. Двамата със Сервилия бяха навлезли далече сред хълмовете и наоколо нямаше и следа от живот. Пейзажът беше красив — широки ивици гора и варовити скали, които се спускаха към зелени долини. Слънцето беше преминало пладне. Бяха видели едно сърне и бяха подплашили стадо глигани.

Юлий беше избрал дълги криволичещи пътища, за да избегнат всякакви хора по време на ездата. Изглеждаше доволен от това, че е сам с нея, и Сервилия беше поласкана. От време на време й се струваше, че са единствените хора на света. Горите бяха изпълнени със сенки и тишина и двамата преминаваха през сумрака почти като призраци. После дърветата се отваряха и разкриваха ярка слънчева светлина и широки поляни и те препускаха волно далече от тъмнината, и се смееха. Сервилия не си спомняше по-прекрасен ден.

Селото, в което я водеше Юлий, беше странно място в дъното на една долина. Наблизо минаваше река. Никакви гласове не нарушаваха тишината. Къщите бяха порутени и от прозорците растеше папрат и бръшлян. Вратите, окачени на твърди кожени ремъци, зееха, диви животинки побягваха уплашено, докато двамата вървяха по улицата към центъра. Тишината на празното село правеше разговора труден, все едно бяха натрапници. Сервилия се чудеше защо Юлий я е довел тук.

— Защо са напуснали? — попита тя.

Той сви рамене.

— Може да е всичко — нашествие, болест. Може би просто са решили да си потърсят нов дом някъде другаде. Прекарах няколко дни тук, когато пристигнах, но къщите отдавна са изоставени и в тях има малко, което да покаже как са живели. Мястото е странно, но въпреки това го обичам. Ако някога стигнем дотук с мостовете и новите си пътища, ще ми е тъжно да видя как това селище изчезва.

Ритна избеляло парче изпечена глина, навремето може би пътен знак, коленичи да го разгледа и издуха прахта от него. Беше толкова тънко, че можеше да го счупи с пръсти.

— Предполагам, че това село някога е изглеждало като Валенция. Пазари и реколта за продан, деца, които тичат сред пилците. Сега е трудно да си го представиш.

Сервилия се огледа и се опита да възстанови картината на това място, пълно с хора. Един гущер изпълзя по стената до нея и я погледна за секунда, преди да се скрие под провисналата стреха. Имаше нещо странно в разходката в подобно място, сякаш всеки момент улиците щяха да се изпълнят отново с шумове и хора и прекъсването на живота щеше да е забравено.

— Защо дойдохме тук? — попита тя.

Юлий я погледна косо и се усмихна странно.

— Ще ти покажа. — И зави зад ъгъла към една по-широка улица.

Къщите бяха само купчини дялан камък. Излязоха на площада.

Топлото слънце светеше ярко. Юлий ускори крачка, нетърпелив да стигне до центъра.

Големите плочи на площада бяха натрошени и обрамчени с прераснала трева и диви цветя. Цезар вървеше по тях, без да ги поглежда, взрян в един счупен пиедестал и статуя, която лежеше пред него на парчета. Чертите й бяха почти заличени, а белият камък беше олющен и нащърбен, но въпреки това Юлий го приближи с благоговение. Завърза конете за една фиданка, избуяла между плочите, наведе се над статуята и проследи лицето с пръсти. Статуята бе натрошена, но Сервилия видя, че е изобразявала силен мъж. Видя и изтритите от времето странни букви в тежкия плинт и ги проследи с пръст. После прошепна:

— Кой е бил?

— Един от местните учени ми каза, че пише „Александър“.

Гласът на Юлий беше прегракнал от вълнение и тя отново усети желание да го докосне и да сподели мислите му. За свое учудване забеляза в очите му сълзи.

— Какво има? Не разбирам — каза тя и неволно посегна към него. Кожата му бе гореща. Той не помръдна, взрян в каменното лице.

— Това, че го виждам… — отвърна Юлий и избърса очите си. За момент притисна ръката й към себе си. Още веднъж спря за дълго поглед върху статуята, после сви рамене и си възвърна самообладанието.

— Когато е бил на моите години, вече е владеел света. Казват, че бил бог. В сравнение с него съм си загубил времето.

Сервилия седна на бордюра до него; бедрата им се докосваха съвсем леко, но тя като че ли усещаше допира им напълно. След малко Юлий отново заговори. Гласът му беше унесен, потънал в спомени.

— Когато бях момче, обичах да слушам историите за неговите битки и живота му. Беше… невероятно. Държал е света в ръцете си, когато е бил почти дете. Обичах да си представям, че аз… виждах се по неговия път.

Сервилия вдигна ръка и го погали по бузата. Той сякаш усети допирай за първи път и вдигна глава, и я погледна.

— Стига да искаш, можеш… — каза тя, несигурна дали му предлага надежда за слава, или пък нещо много по-лично. Той сякаш разбра и двете и хвана ръката й. Очите му задаваха мълчалив въпрос.

— Искам всичко — прошепна той и тя не разбра кой от тях пръв целуна другия. Просто се случи — под пиедестала на Александър.

Глава 5

През следващите дни времето сякаш течеше много по-бавно, особено защото Сервилия не можеше да намери повод да пояздят пак. „Златната ръка“ вървеше добре и тя доведе от Рим двама мъже, достатъчно яки, за да укротят и най-бурния скандалджия. Вместо да се наслаждава на успеха си обаче, усети, че мислите й непрекъснато се връщат при странния млад мъж, който можеше да е толкова уязвим и едновременно плашещ. Реши да не го търси, а да изчака неговата покана. Когато тя дойде, Сервилия се засмя високо, развеселена на себе си, но и неспособна да устои на вълнението, което й носеше.

Спря, за да добави още едно цвете към венчето, което плетеше, докато вървяха през полето от залюлени жита. Юлий спря с нея. Чувстваше се отпочинал, което не му се бе случвало напоследък. Тъгата, която го потискаше, сякаш изчезваше в нейно присъствие и му се струваше странно, като си помислеше, че двамата бяха яздили за първи път заедно само преди няколко седмици. Тя беше видяла моментите от живота му, които имаха най-голямо значение за него, и той се чувстваше така, сякаш я беше познавал винаги.

С нея кошмарите, които се бе опитал да удави като кученца в тежко вино, бяха изчезнали, макар да усещаше, че още витаят наоколо. Тя беше благословията на Александър за него, закрила срещу сенките, които го подтикваха към отчаяние. Можеше да забрави това, в което се бе превърнал, да захвърли мантията на властта. Час или два дневно на слънце… което сгряваше не само кожата му.

Погледна я, замислен за силата на чувствата, които предизвикваше у него. В един момент можеше да го върне към спомена за града и сенаторите, което го оставяше без дъх, а в следващия да бъде почти като дете, докато се смее или избира поредното цвете, което да вплете във венеца.

Брут не беше възразил срещу приятелството им след онази първа разходка до селото със счупената статуя. Видя, че Сервилия е като балсам за ранения дух на приятеля му. Беше започнала да лекува раните, които бяха останали отворени прекалено дълго.

— Помпей сгреши, като заповяда да разпънат робите на кръст — каза Юлий, като си спомни редицата кръстове и стенещите, измъчени хора, които чакаха смъртта си. Картините от голямото въстание на робите все още бяха болезнено живи в съзнанието му, дори и след четири години. Гарваните ги кълваха, докато преядоха толкова, че не можеха да летят, и крещяха гневно на хората му, които ги ритаха. Юлий потрепери. — Не предложихме на робите нищо друго освен смърт. Знаеха, че никога няма да ги оставим да избягат. Отнесохме се с тях зле и Помпей нареди да ги разпънат на юг по главния път. Не беше достойно от негова страна да отговори на въстанието с терор.

— Ти не би ли го направил? — попита тя.

— Спартак и неговите гладиатори трябваше да умрат, но имаше и други — смели мъже, които се изправиха срещу легионите и ги победиха. Аз щях да сформирам нов легион от тях, щях да ги смеся с най-опитните бойци от други легиони. Шест хиляди смели мъже, Сервилия, и всичките погубени заради неговата амбиция. Това щеше да е много по-добре, отколкото да ги разпъне, но Помпей не може да види по-далече от дребнавите си закони и традиции. Придържа се към тях, докато целият останал свят профучава покрай него.

— Всички римляни го приветстваха, Юлий. Помпей беше единственият, когото наистина искаха за консул. Крас пое второто място в сянката му.

— По-добре да бяха дали на робите свобода — промърмори Юлий.

— Тогава щяха да изправят глави, вместо да се втурнат да целуват краката на Помпей. По-добре е да отглеждаш своя собствена реколта, отколкото да се молиш на хора като Помпей да ти дадат храна. Това при нас е болест, знаеш ли. Винаги издигаме недостойни мъже да ни управляват.

Опитваше се да намери най-точните думи. Сервилия го погледна. В този горещ ден беше избрала стола от тънък памук. Беше вързала косата си на тила със сребърна нишка, за да се вижда шията й. Всеки ден, който прекарваше с него, тя разкриваше на вниманието му нещо ново. Прииска му се да я целуне по шията.

— Той унищожи пиратите, Юлий. Всички бяха доволни от това.

— Разбира се — горчиво отвърна той. — Макар че аз самият исках тази задача. Той не е мечтател, Сервилия. Пред нас има цял нов свят, богат с перли и злато, а Помпей си нехае и организира игри за народа. Хората по полето гладуват, докато той строи нови храмове, за да могат те да се молят за реколта.

— А ти би могъл да направиш повече, така ли? — попита тя и го хвана за ръката. Дланта й беше топла и мислите му отлетяха далече под напора на внезапна страст, която го изненада. Зачуди се дали мислите му са съвсем прозрачни и промърмори:

— И ще направя. Има достатъчно злато да въздигнем порутения Рим и имаме възможността да го вземем. Нищо на света не може да се равнява с нашия град. Казват, че Египет бил по-богат, но ние все още сме достатъчно млади, за да напълним шепите си. Помпей се заблуждава, ако си мисли, че границите ни ще останат сигурни с легионите, които имаме. Трябва да обучим още и още и да платим за тях с нови земи и злато.

Тя отпусна ръка; усети как настръхва от тръпката на желанието. В него имаше такава сила, когато не беше затворен в тъгата и отчаянието си! Видя как мракът се отдръпва, изпълнена едновременно със страхопочитание и задоволство. Мъжът, който я беше развълнувал с докосването си, не беше онзи, когото бе срещнала първия ден на портите на крепостта, и тя се зачуди какво ли ще излезе от това ново пробуждане.

Това, че изпитва желание към него, я стресна и почти я изплаши. Нещата не трябваше да се развият по този начин. Мъжете, които я обичаха, никога не се докосваха до нещо повече от кожата й, за която копнееха. Можеха да се разтопят в нея без дори трепване на истински отговор. Но този необикновен млад мъж я объркваше всеки път, когато очите му срещнеха нейните. Толкова странни очи — зениците им се присвиваха болезнено на ярка светлина. Сякаш я виждаше отвъд всичките й маски и преструвки, сякаш преодоляваше нейната неуловимост, за да достигне до истинската й същност.

Сервилия въздъхна. Беше глупава. Сега не беше моментът в живота й, когато да се заплесне по мъж на възрастта на сина си. Несъзнателно прокара ръка по вързаната си коса. Годините й изобщо не си личаха, никак даже. Бяха й казвали, че мъжете могат да я вземат за трийсетгодишна, а не на четирийсетте, за които срамежливо претендираше. Четирийсет и две. Понякога се чувстваше по-стара, особено в града, когато я посещаваше Крас. Понякога се разплакваше без причина, после тъгата изчезваше толкова внезапно, колкото се беше появила. Знаеше, че младият мъж до нея може да има всяко младо момиче в града. Нямаше да поиска жена, която носи по себе си толкова много белези — белези, които никой не можеше да види.

Стисна ръце и едва не смачка венеца. Не се съмняваше, че ако пожелае, може да предизвика страст у него. В сравнение с нея той беше млад и невинен. Щеше да е лесно — и тя осъзна, че част от нея го иска и ще прикани ръцете му върху себе си сред високите треви. Тръсна глава. Глупаво момиче. Изобщо не трябваше да го целува.

Заговори бързо, за да прикрие паузата. Чудеше се дали е забелязал разсейването й и червенината, която беше избила по страните й.

— Не си виждал Рим наскоро, Юлий. Сега има безброй бедни. Армията на робите не остави никого да работи на полето и просяците са буквално като мухи. Помпей поне им придава усещане за слава, макар стомасите им да са празни. Сенатът не се осмелява да го спре за нищо, за да не би тълпата да се надигне и да ги помете всичките. Когато тръгнах, мирът беше доста крехък и се съмнявам нещо да се е подобрило оттогава. Нямаш представа колко са близо до хаоса. Сенатът живее в страх от ново въстание, което да отмъсти за победата над Спартак. Всеки, който може да си позволи, има охрана. Бедните се избиват по улиците и нищо не се прави срещу това. Времената никак не са лесни, Юлий.

— Тогава може би трябва да се върна. От четири години не съм виждал дъщеря си, а и Помпей ми е длъжник. Може би е време да си потърся някои от дълговете и да се уверя, че отново съм в играта.

За момент лицето му се озари от страст и сърцето й прескочи един удар — тя си спомни как този мъж омайваше сената и дори враговете в него. После, също толкова бързо, всичко отмина и той въздъхна отчаяно.

— Преди имах съпруга, с която да споделям всичко. Имах Тубрук, който беше за мен повече баща, отколкото приятел, имах и дом. Животът преминаваше през мен с някаква… радост. Сега нямам нищо освен няколко нови меча и рудници… и всичко ми се струва безсмислено. Бих дал всичко да можеше Тубрук да е до мен поне за час, за да пием заедно, или да видя Корнелия поне за миг, за да й кажа колко съжалявам, че не удържах на обещанията си към нея.

Той изтри очи и тръгна през тревата. Сервилия почти го докосна — знаеше, че ласката й ще му донесе облекчение. Едва удържа огромната сила на желанието си. Докосването щеше да доведе до много повече и макар да й бе много трудно да се сдържи, намери сили да се спре и да не започне играта, която познаваше толкова добре — нали я играеше, откакто се помнеше. По-млада жена би го сграбчила, без да се притесни, в момента на неговата слабост, но Сервилия беше прекалено опитна, за да го направи. Щеше да има и други дни.

Той се обърна и я притисна толкова силно, че я заболя, устните му се впиха в нейните, напираха да ги разтворят. Тя се поддаде, неспособна да спре.

Брут мина през портите на крепостта и леко скочи от седлото. Легионът беше провел сложни маневри в хълмовете и Октавиан се беше справил много добре — с частта, която му беше дадена, умело прикри фланговете на Домиций.

Брут влезе тичешком в сградата. Мрачното настроение, което беше хвърляло облак над всички, вече беше само спомен и той знаеше, че Юлий ще се радва да чуе колко добре се справя младият му роднина. Октавиан беше роден за командир — имаше сърце на орел, както би казал Марий.

Брут подмина зазяпалия се пазач на стълбището и той се разкрещя да го спре, но младият мъж само се усмихна.

Нахълта в стаята и замръзна: Юлий беше в леглото със Сервилия. Лицата и на двамата пламнаха. Юлий скочи — беше съвсем гол — и изкрещя яростно на приятеля си:

— Вън!

Брут се вцепени, после лицето му се разкриви, той се обърна рязко и тресна вратата зад гърба си.

Юлий бавно се обърна и погледна Сервилия. Вече съжаляваше за избухването. Сграбчи дрехите си и седна на дългото легло. Усещаше в ноздрите си силния й парфюм и знаеше, че той също мирише на него. Заоблича се машинално, замислен как трябва да постъпи.

— Ще отида да го намеря — каза Сервилия.

Потънал в горчивина, Юлий дори не забеляза голотата й. Беше истинска лудост да заспят, след като можеха да ги изненадат, но нямаше смисъл да съжалява за нещо, което вече се беше случило. Поклати глава, докато завързваше сандалите си.

— Няма за какво да му се извиняваш. Аз ще говоря с него.

Очите й внезапно станаха твърди.

— Нали няма да се извиняваш… заради мен? — попита тя с привидно спокоен глас.

Юлий се изправи и я погледна. После каза тихо:

— И за момент не съм смятал да се извинявам за теб.

Тя се сгуши в прегръдките му и той откри, че има нещо неописуемо еротично да прегръща гола жена, докато той самият е напълно облечен. Отдръпна се с усмивка, въпреки притеснението си за Брут.

— Ще се оправи, стига малко да му мине — опита се да я успокои. Искаше му се сам да си повярва. С твърда ръка затъкна меча на кръста си. Сервилия го изгледа, внезапно изплашена.

— Не се бий с него, Юлий!

Той се насили да се засмее и смехът сякаш отекна в празния му стомах.

— Той никога не би ме наранил.

И излезе.

Намръщен слезе по стълбите. Домиций и Кабера бяха долу с Кир и му се стори, че погледите им го осъждат.

— Къде е? — сопна се Юлий.

— В двора за упражнения — отвърна Домиций. — На твое място щях да го оставя за малко сам, Юлий. Кръвта му лесно кипва и точно сега няма да е добре да го ядосваш.

Юлий се поколеба, после някогашното му безразсъдство взе превес. Беше довел нещата дотук и трябваше да плати цената.

— Стойте тук — спокойно каза Цезар. — Той е най-старият ми приятел и това е само между нас.

Брут стоеше сам в празния двор, в ръката му блестеше един от мечовете на Кавало. Кимна на Юлий, когато той тръгна към него. Юлий за пореден път се поколеба, като забеляза мрачния поглед, с който приятелят му следеше всяко негово движение. Ако се стигнеше до кръвопролитие, не можеше да победи Брут. А дори и да успееше, не би могъл да отнеме живота му.

Брут вдигна блестящото оръжие и Юлий изпразни съзнанието си с някогашната дисциплина, на която го беше научил Рений. Това бе врагът и той можеше да го убие.

Извади меча от ножницата.

— Плати ли й? — попита тихо Брут.

Юлий се опита да превъзмогне кипящия гняв, който го обхвана.

И двамата се бяха учили от един и същи човек и той много добре знаеше, че е по-добре да не слуша, за да не се разсейва. Започнаха да обикалят в кръг.

— Мислех, че знам, но не исках да повярвам — продължи Брут. — Мислех, че няма да ме посрамиш с нея, така че не се притеснявах.

— Няма нищо срамно — отвърна Юлий.

— Има — отвърна Брут и се премести още една крачка вдясно.

Юлий познаваше стила му по-добре, отколкото на всеки друг, но едва успя да парира удара, насочен право към главата му. Беше смъртоносен удар — не като в приятелско състезание. Ядоса се и запристъпва по-пъргаво, краката му стъпваха по-твърдо по земята, сетивата му се изостриха. Така да бъде.

Наведе се и мечът му блесна напред като сребърна стрела — Брут отстъпи, — замахна с режещ удар отстрани, но приятелят му се измъкна ловко и отговори с дъжд от удари.

Отдръпнаха се един от друг. Бяха се задъхали. Юлий стисна лявата си ръка в юмрук — от дланта му капеше кръв. Капките падаха в пясъка и бавно потъваха като лъскави очи.

— Обичам я — каза Юлий. — Обичам и теб… Стига вече! — И с отвращение хвърли меча и застана с лице към приятеля си.

Брут опря върха на меча си в гърлото му и го погледна в очите.

— Всички ли знаят? Кабера, Домиций, Октавиан?

Юлий го гледаше твърдо, стараеше се да не трепне.

— Може би. Не исках да стане така, Брут. Не исках да ни изненадаш.

Мечът беше все още опрян в гърлото му. Юлий стисна зъби. Обзе го спокойствие. Съзнателно отпусна всичките си мускули и зачака. Не искаше да умре, но ако трябваше, щеше да го приеме достойно.

— Това не е просто прищявка, Марк. Нито за мен, нито за нея.

Мечът внезапно се отпусна и искрата на лудост изчезна от погледа на Брут.

— Толкова много неща ни свързват, Юлий… но ако я нараниш, ще те убия.

— Върви при нея. Тя се тревожи за теб — отвърна Цезар, като пренебрегна заплахата.

За един дълъг миг Брут го погледна в очите, после си тръгна и го остави сам в празния двор. Юлий го гледаше как се отдалечава, после разтвори стиснатия си юмрук и трепна от болка. За миг отново го обхвана гняв. Би обесил всеки друг, който се осмели да вдигне меча си срещу него. Нямаше никакво оправдание за това.

Но все пак с Брут бяха отраснали заедно и това имаше значение. Може би дори достатъчно, за да преглътне опасността от опряното в гръкляна му острие. Юлий замислено присви очи. Вече щеше да му е трудно да вярва на Брут.

Следващите два месеца бяха изпълнени с почти непоносимо напрежение. Въпреки че Брут беше говорил с майка си и с половин уста бе дал благословията си за тяхната връзка, гневът и самотата му постоянно витаеха около него.

Без да каже и дума за обяснение, Юлий отново беше започнал да тренира легиона. Сам изкарваше войниците и с дни не проговаряше, освен да издаде някоя заповед. Легионерите се трепеха до пълно изтощение, само за да получат кимване от него, но това сякаш струваше много повече, отколкото многословни похвали от друг.

Когато беше в бараката, Юлий до късна нощ пишеше писма и заповеди; използваше златните резерви, които беше натрупал. Изпрати в Рим конници да поръчат нови брони от работилницата на Александрия; керваните с провизии лъкатушеха през хълмовете на път от испанските градове. Бяха необходими нови мини, за да доставят желязна руда за мечове, които се изработваха по метода на Кавало. Горите се изсичаха за въглища и нямаше и миг, в който всеки един от петте хиляди войници на Десети да няма поне две или три задачи.

Офицерите му се разкъсваха между болката от това, че са изолирани, и някаква особена радост, че виждат как командирът им отново е възвърнал предишната си енергия. Дълго преди Юлий да събере подчинените си от постовете им из страната, те предполагаха, че престоят им в Испания наближава края си. Испания просто беше прекалено малка за амбициите на командира на Десети.

Цезар нареди на най-способния от испанските квестори да поеме мястото му в промеждутъка, докато Рим не избере някой друг от синовете си. Даде му печата на крепостта и отново се хвърли в денонощна работа: понякога не спеше по три денонощия и почти припадаше от изтощение. Но след кратка почивка ставаше и започваше отново. Всички напрегнато чакаха резултата от работата му.

Рано една сутрин Брут отиде при него. Лагерът още беше тих и смълчан. Потропа на вратата и влезе, след като Юлий изсумтя някакъв отговор.

Юлий седеше зад покритото с карти и восъчни плочки писалище — десетки други лежаха на пода в краката му. Щом видя Брут, се изправи. За момент студенината помежду им сякаш спираше думите. И за двамата навиците на приятелството вече бяха ръждясали.

Брут преглътна с мъка и каза:

— Извинявай.

Юлий мълчеше. Гледаше го. Лицето му беше като на непознат. Нямаше нищо от приятелството, което толкова липсваше на Брут. Той опита отново:

— Държах се като пълен глупак, но ти ме познаваш прекалено добре, за да оставиш нещата да продължават така. Аз съм ти приятел. Твоят меч, нали помниш?

Юлий кимна. После каза тихо.

— Обичам Сервилия. Бих го казал първо на теб, но нещата помежду ни се развиха прекалено бързо. Сериозно. Отношенията ни са нещо лично. Няма да ти давам обяснения за тях.

— Когато ви видях… — започна Брут.

Юлий твърдо вдигна ръка.

— Не. Не искам да слушам. Това е приключено.

— Богове, няма да ме улесниш, нали? — каза Брут и поклати глава.

— Няма. Няма да ти е лесно. Грижа ме е за теб, повече отколкото за всеки друг мъж на света, а ти се опита да ме убиеш в двора. Това трудно се прощава.

— Какво? — възкликна Брут. — Аз не…

— Знам, Брут.

Брут отпусна рамене и без да каже и дума, седна на един стол. След секунда Юлий седна на мястото си.

— Искаш да продължа да ти се извинявам? Бях бесен. Помислих, че я използваш като… Беше грешка, съжалявам. Какво повече искаш?

— Искам да знам, че мога да ти вярвам. Искам да забравим всичко — отвърна Юлий.

Брут се изправи.

— Можеш да ми вярваш. Познаваш ме. Заради теб се отказах от Първородните. Май забрави за това.

Двамата се погледнаха и на лицето на Юлий се появи усмивка.

— Забеляза ли как парирах удара ти? Ще ми се Рений да ме беше видял.

— Да, беше много добър — саркастично отвърна Брут. — Доволен ли си?

— Мисля, че можех да победя — весело каза Цезар.

Приятелят му се ококори.

— Е сега вече прекали.

Напрежението помежду им изчезна, избледня до далечен спомен.

— Смятам да върна легиона в Рим — каза Юлий, облекчен, че отново има приятел, с когото може да сподели плановете си. Чудеше се дали седмиците след двубоя им бяха наранили Брут така, както бяха наранили него.

— Всички знаем, Юлий. Мъжете клюкарстват като бабички. Да не би да искаш да предизвикаш Помпей? — безгрижно подметна Брут, сякаш животът на хиляди войници не зависеше от отговора.

— Не. Той управлява прекалено добре заедно с Крас. Бих искал да впиша името си в списъка на кандидатите за консули за предстоящите избори. — Зачака реакцията на Брут.

— Мислиш, че можеш да спечелиш? — бавно попита приятелят му; обмисляше чутото. — Ще имаш само няколко месеца, а хората имат къса памет.

— Аз съм последният оцелял кръвен роднина на Марий. Ще им го напомня — отвърна Юлий и Брут почувства в гласа му струната на някогашното въодушевление. Замисли се как приятелят му се беше преродил през последните няколко месеца. Разяждащият гняв беше изтлял — и майка му имаше участие в това. Дори неговата скъпа малка Анжелина беше изпълнена със страхопочитание към Сервилия и той вече започваше да разбира защо.

— Почти се зазорява. Трябва да поспиш — каза той.

— Не още. Имам да свърша доста работа, преди да мога отново да видя Рим.

— Тогава, ако нямаш нищо против, ще остана с теб — отвърна Брут и потисна поредната прозявка.

Юлий му се усмихна.

— Нямам нищо против. Трябва ми някой, който да пише, докато му диктувам.

Глава 6

Рений стоеше в пресъхналото речно корито и гледаше нагоре към моста, който гъмжеше от римляни и местни мъже. Гредите и дъските се люлееха и скърцаха под тежестта им. Двеста стъпки от сухото речно корито до каменния път горе. Когато приключеха, бентът щеше да бъде разрушен, водата щеше да покрие масивните основи на моста и да заглажда острите ръбове дълго след като строителите му се превърнат в прах. Застанал в сянката на конструкцията, старият гладиатор изпитваше някакво странно чувство. Когато пуснеха водата, никой повече нямаше да може да стои на това място.

Той тръсна глава в мълчалива гордост, заслушан в заповедите и виковете — групата при лебедките вдигаше следващия блок, който трябваше да оформи арката. Гласовете им отекваха под моста и Рений усети, че и те споделят същото задоволство. Този мост никога нямаше да падне и всички го знаеха.

Пътят по моста щеше да осигури достъп по права линия до плодородната равнина. Щяха да се издигнат градове и да се построят нови пътища, които да посрещнат нуждите на новите обитатели. Те щяха да дойдат заради хубавата земя, заради търговията, но най-вече заради чистата сладка вода, която минаваше през подземните акведукти, чието построяване бе отнело три години.

Рений гледаше как мъжете с всичка сила опъват дебелите въжета, така че главният камък на арката да се залюлее над мястото си. Докато макарите скърцаха, забеляза как Кир се е навел над перилата, за да направлява поставянето на камъка на мястото му. Мъжете до него изсипаха кафяв хоросан по другите камъни, после Кир обви ръце около ключовия камък — сумтеше в унасящия ритъм на групата долу. Рений затаи дъх. Макар че силата на гиганта нямаше равна, едно подхлъзване като нищо можеше да доведе до злополука. А блокът беше достатъчно тежък, за да счупи скелето и да паднат всички, ако се изхлузеше.

Дори и от мястото си под моста чуваше как Кир ръмжи, докато намества камъка. Излишният хоросан тежко падаше в подножието.

Старият гладиатор засенчи очи, за да вижда по-добре. Никой не се осмеляваше да му викне да се махне оттук.

Рений харесваше якия Кир. Той не говореше много, но не пестеше сили, когато ставаше дума за тежка работа. Би го харесвал дори само заради това. Отначало се изненада, като откри колко му е приятно да му преподава уменията, които опитните легионери приемаха за даденост. Един легион не можеше да бъде спрян от долини или планини. Всеки мъж на скелето знаеше, че на света няма река, над която не могат да прехвърлят мост, или път, който да не могат да прокарат. Легионерите изграждаха Рим навсякъде, където отидеха.

Кир беше впечатлен от водата и дългите много мили тунели, които бяха прокопали, за да я доведат от изворите високо в планината. Сега хората, които се заселваха в долината, нямаше всяко лято да страдат от болести, когато кладенците им се заблатят. И може би щяха да се сещат за мъжете от Рим, които бяха построили акведукта.

Спокойните мисли на Рений бяха прекъснати от самотен конник в лека броня, който слизаше по брега към него. Мъжът беше потен от жегата и инстинктивно погледна притеснено, докато минаваше под арката. Рений се усмихна на предпазливостта му, после попита:

— Мен ли търсиш?

Мъжът спря коня в сянката на арката и слезе от седлото.

— Да, господарю. Генералът те вика. Каза да доведа с теб и легионера Кир.

— Последната арка е почти готова, момче.

— Каза да дойдете незабавно, господарю.

Рений се намръщи, после хвърли кос поглед към Кир, който беше високо горе. Само глупак би крещял заповеди на мъж, който носи камък, почти толкова тежък, колкото него самия. За щастие, Кир вече бе свършил и попиваше потта от челото си с кърпа. Старият гладиатор напълни дробовете си с въздух и изкрещя:

— Слез, Кир. Викат ни.

Слънцето беше ярко, но ветрецът бе хладен. Петдесетицата на Октавиан галопираше лудо по най-стръмния склон, който беше виждал. Ако сам не беше огледал всяка педя сутринта, никога нямаше да позволи такава главоломна скорост, но по терена нямаше дупки и никой от опитните ездачи не падна — мнозина се бяха вкопчили в гривите на конете. Октавиан стискаше зъби от друсането на седлото.

Брут беше избрал хълма заедно с него, за да демонстрира истински силно натоварване. Сега чакаше под склона с пълна центурия извънредни. Октавиан виждаше как конете нервно пристъпват в инстинктивното си желание да избягат от грохота на наближаващата петдесетица.

Извика на хората си да се подредят в права линия. Първата редица беше станала малко накъсана и трябваше да изреве колкото глас има, за да привлече вниманието на летящите ездачи. Те също закрещяха, редиците се изправиха, без да намаляват скоростта, и Октавиан извади меча си и стисна здраво коня с колене. Краката го боляха, но се държеше.

Долу теренът леко се изравняваше и Октавиан успя да се изправи на седлото само миг преди петдесетицата да нахлуе стремглаво през широко разпръснатите редици на легионерите, които стояха насреща. Лица и коне се сливаха. Петдесетицата пресече центурията и мина от другата страна сякаш за частица от секундата. Октавиан зърна пребледнялото лице на един офицер, докато прелиташе край него. Ако беше замахнал с меча, главата му вече щеше да е отхвърчала.

Закрещя от въодушевление на хората си да обърнат и да се строят. Неколцина се разсмяха от облекчение, докато се присъединяваха към напрегнатите хора на Брут.

— При подходящ терен може да сме ужасяващи — викна Брут, така че всички да го чуят. — Направо ми излезе джигерът накрая, макар че знаех, че само ще минете през нас.

Войниците на Октавиан се разсмяха одобрително, макар че не му повярваха, и един тупна Октавиан по гърба. Брут се обърна към тях с дяволит поглед.

— Сега е ваш ред. Разредете се, докато кача моите хора на хълма. Кротувайте, когато преминем през вас, и ще научите нещо.

Октавиан преглътна внезапно появилото се желание да се усмихне нервно, все още изпълнен с тръпката от спускането по склона. Брут слезе от коня си, за да го поведе по хълма — и в този момент видяха един ездач да се приближава към тях.

— Кой ли е пък този? — промърмори Брут.

Войникът скочи от коня и отдаде чест.

— Цезар ви вика с Октавиан, господарю.

Брут кимна и се подсмихна.

— Веднага, нали? — После се обърна към любимите си извънредни. — Какво ще стане, ако командирите ви бъдат убити при първата схватка? Ще настане ли хаос? Продължете без нас. Ще очаквам пълен доклад, когато се върнете в лагера.

Октавиан и Брут тръгнаха след пратеника, но след малко препуснаха и изпревариха уморения му кон.

Кабера прокара пръсти по синята коприна с детинско удоволствие, раздвоен между учудването и присмеха от скъпото обзавеждане, което Сервилия беше докарала с кораб за „Златната ръка“. Търпението й започваше да се изчерпва.

— Нали разбираш — почна отново тя, — искам да създам репутация на чист дом, а някои от войниците дори използват вар, за да прикрият язвите си…

— Всичко е заради удоволствието! — прекъсна я Кабера и й намигна многозначително. — Бих искал да умра в място като това. — И когато тя се намръщи, пристъпи към ямата с копринени възглавнички, подредени под нивото на пода. Погледна я за позволение, но Сервилия твърдо поклати глава.

— Юлий каза, че имаш добри познания за кожните болести. Ще ти платя добре, за да си на разположение на дома и… — И млъкна, понеже старецът скочи в ямата, тръшна се на възглавничките и зацъка с език.

— Работата не е трудна — продължи тя настойчиво. — Момичетата ми ще разпознаят проблема в момента, в който го видят, но ако има спор, искам да има някой, който да прегледа… въпросния мъж. Само докато успея да намеря постоянен лекар от града. — Загледа учудено как лечителят се завъргаля из възглавничките.

— Ще ти плащам по пет сестерции на месец.

— Петнайсет — отвърна Кабера, внезапно станал сериозен, и когато тя премигна изненадано, приглади робата си с плавни движения на пръстите си.

— Няма да кача повече от десет, старче. За петнайсет мога да си наема местен лекар, който да живее тук.

Кабера изсумтя.

— Те не знаят нищо, а и ще се лишиш от една стая. Дванайсет, но няма да се занимавам с бременни. За това ще трябва да си намериш някой друг.

— Не управлявам долнопробен бардак — сопна се Сервилия. — Моите момичета познават лунния цикъл както всички жени. Ако случайно забременеят, плащам им да си тръгнат. Повечето се връщат, като отбият бебетата си. Десет е последното ми предложение.

— Изследването на окапващи войнишки пишки си струва дванайсетте сестерции — весело й отговори Кабера. — Също така бих искал няколко от тези възглавнички.

Сервилия скръцна със зъби.

— Те струват много повече от услугите ти, старче. Добре, дванайсет, но възглавничките остават.

Кабера плесна доволно с ръце.

— Мисля, че първия месец трябва да ми платиш в аванс. И е добре да изпием по чаша вино, за да скрепим договора, нали?

Сервилия отвори уста, за да възрази, но чу зад себе си деликатно покашляне. Беше Надя, едно от новите момичета, които беше довела в дома — жена с почернени клепачи и толкова твърд поглед, колкото беше меко тялото й.

— Господарке, дойде пратеник от легиона.

— Доведи го, Надя — каза Сервилия, като опита да се усмихне, и щом жената излезе, изсумтя на Кабера:

— Веднага излез оттам!

Кабера се измъкна от ямата и когато Сервилия се обърна, за да посрещне пратеника, ловко пъхна една възглавничка под робата си.

Новодошлият беше доста зачервен и от усмивката на Надя зад гърба му Сервилия разбра, че му е направила някои предложения.

— Господарке, Цезар те вика. — Погледът му се премести към Кабера. — Теб също, лечителю. Конете чакат.

Сервилия замислено потърка ъгълчето на устата си, уж без да обръща внимание на начина, по който я гледаше куриерът, и попита:

— Синът ми ще бъде ли там?

Пратеникът кимна.

— Всички са повикани, господарке. Трябва да намеря само центурион Домиций.

— Това не е трудно. Той е горе — каза тя и със задоволство забеляза как червенината на мъжа слезе по врата му и надолу под туниката. Направо усещаше топлината, която се излъчваше от него.

— Ако бях на твое място, щях да изчакам малко — допълни тя.

Докато се настаняваха по местата си в дългата стая с изглед към двора, всички бяха напрегнати и се споглеждаха нервно. Юлий стоеше до прозореца и чакаше. Ветрецът от хълмовете повяваше през стаята и ги разхлаждаше, но напрежението беше почти болезнено. Октавиан се разсмя нервно, когато Кабера извади изпод робата си една копринена възглавничка; Рений стискаше прекалено силно чашата си.

Пазачът затвори вратата и слезе надолу по стълбите. Брут пресуши чашата си, усмихна се и се обади:

— Е, ще ни кажеш ли защо ни извика, Юлий?

Той се обърна към тях. Познатата умора беше изчезнала от лицето му и той стоеше изправен и бодър, бронята му блестеше.

— Приятели, Сервилия. Приключихме тук. Време е да се върнем вкъщи.

Настана миг тишина, после всички се развикаха и се разсмяха.

— Ще пия за това — каза Рений и вдигна чашата си.

Юлий разгърна карта на писалището си и всички се скупчиха около него. Юлий улови погледа на Сервилия и й се усмихна. Всичко щеше да е наред.

Докато мъжете обсъждаха проблемите около преместването на пет хиляди души, тя се замисли. Домът й току-що беше отворил — кой щеше да го управлява, ако тя тръгнеше? Анжелина не притежаваше достатъчно твърдост. Ако оставеше всичко на нея, след година вече щеше да управлява празен дом. Надя вероятно. Тя имаше сърце от кремък и достатъчно опит, но можеше ли да й се вярва, че няма да открадне половината от печалбата? Чу името си и това я изтръгна от мислите й.

— … но не и по суша, по това време. Сервилия ми даде идеята с пристигането си с търговския кораб. Ще напиша заповеди всеки минаващ оттук кораб да се задържа. Това обаче не трябва да се обсъжда с никого. Ако се разчуе, нито един кораб няма да влезе в пристанището.

— Защо тръгваш, преди да си приключил всичко тук? — попита тихо Кабера.

Разговорът около писалището стихна. Юлий също замълча, с пръсти върху картата.

— Приключих. Това не е моето място — отвърна той. — Ти сам ми го каза. Ако изчакам края на назначението си, Помпей ще ме изпрати някъде другаде, още по-далече, а ако откажа, това ще е последното ми назначение. Помпей никога не дава втора възможност. — Юлий потупа с пръст малкия знак за града, който обичаше. — В края на годината има избори за консули. Ще се върна и ще се опитам да спечеля едното място.

Кабера сви рамене, но продължи да разпитва:

— И после? Ще се биеш ли за града като Сула?

За момент Юлий потъна в мълчание, очите му пронизваха лечителя.

— Не, приятелю — тихо отвърна той. — После никога няма да получавам назначение, което да зависи единствено от хрумването на Помпей. Като консул ще съм недосегаем. И отново ще съм в сърцевината на събитията.

Кабера знаеше, че трябва да млъкне, но упоритостта му го накара да продължи да пита.

— А след това? Ще оставиш ли Брут да управлява Десети, докато ти пишеш нови закони, които хората няма да разбират? Ще се заровиш ли в карти и мостове, както направи тук?

Рений го сграбчи за рамото, за да го накара да спре, но старецът не му обърна внимание.

— Можеш да направиш много повече от това, ако имаш очи да го видиш — каза той и изкриви лице, когато Рений стисна кльощавото му рамо до болка.

— Ако съм консул — бавно каза Юлий, — ще отведа всички, които обичам, до най-дивите места, които мога да намеря. Това ли искаш да кажа? Че Испания е прекалено спокойна за мен? Знам го. Ще намеря своя път в Рим, Кабера. Боговете слушат по-ясно онези, които им говорят от Рим. Те просто не могат да ме чуят оттук. — Усмихна се, за да прикрие яда си, и усети, че Сервилия го наблюдава иззад рамото на Октавиан. Рений най-после пусна рамото на Кабера и той го погледна намръщено.

Брут заговори, за да заглади нещата.

— Ако започнем да задържаме кораби още тази вечер, колко време ще ни трябва, за да съберем достатъчно, за да преместим Десети?

— Най-много месец — отвърна Юлий. — Вече пуснах слух, че търсим капитани за голям товар. Мисля, че няма да ни трябват повече от трийсет кораба, за да стигнем до Остия. Сенатът никога няма да ми позволи да се приближа до Рим с целия си легион, затова ще ми е нужен лагер на брега. Ще взема златото със себе си при първото пътуване. Имаме достатъчно за това, което съм намислил.

Сервилия ги гледаше как спорят и се карат. Слънцето залезе. Едва обърнаха внимание на пазача, който дойде да запали лампите. Малко по-късно тя си тръгна, за да започне собствените си приготовления. След жегата в стаята нощният въздух в двора я ободри.

Сякаш все още чуваше гласовете им. Пазачите на портата застанаха мирно, щом я забелязаха.

— Наистина ли се връщаме в Рим, господарке? — попита един. Не беше изненадващо, че е чул слухове: някои от най-ценните й информации в Рим идваха от хора, които бяха доста ниско в йерархията.

— Да — отвърна тя.

Мъжът се усмихна.

— Време беше.

Когато се местеше, Десети се местеше бързо. Десет от най-големите кораби в пристанището на Валенция бяха задържани само ден след срещата в дългата стая. За ужас на капитаните безценните им стоки бяха разтоварени и оставени в складовете на пристанището, за да се освободи повече място за огромните запаси от екипировка и за мъжете от легиона.

Златото от крепостта беше прибрано в сандъци и пренесено до корабите, пазено на всяка крачка от въоръжени до зъби центурии. Наковалните на ковачите на мечове бяха сложени в огромни дървени сандъци, за чието преместване в трюмовете бяха необходими доста волове. Големите катапулти бяха разглобени на части — тежките кораби потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко, докато ги товареха. Трябваше им доста висок прилив, за да излязат от пристанището, и Юлий определи деня точно месец след първоначалното оповестяване на намеренията си. Ако всичко минеше добре, щяха да стигнат Рим точно сто дни преди изборите за консул.

Квесторът, когото Юлий беше посочил, беше амбициозен и той знаеше, че ще работи като роб, за да запази новия си пост. Нямаше да има никакво разстройване на дисциплината в провинциите, когато Десети напуснеше. По заповед на Юлий квесторът доведе две кохорти от изток — в тях имаше местни мъже, присъединили се преди години към римските сили. Хората бяха достатъчно, за да бъде запазена крепостта, и Юлий се радваше, че този проблем вече не е негов.

Имаше стотици неща, които трябваше да се организират, преди корабите да отплуват. Юлий работеше до пълно изтощение и почти не спеше. Срещаше се с местни водачи от цялата страна, за да им обясни какво става: подаръците, които им оставяше, му осигуряваха тяхната помощ и благословия.

Квесторът зяпна от изненада, когато Юлий му каза колко продуктивни са станали новите мини. Обиколиха ги заедно и квесторът се възползва от възможността да си осигури заем от ковчежниците на Десети, който да бъде платен след пет години. Дългът си оставаше, без значение кой щеше да е тогава на поста претор. Мините щяха да се разработват и несъмнено част от новото богатство щеше да се декларира. „Не и преди постът да стане постоянен“, помисли Юлий. А това нямаше да задоволи глада на хора като Крас в Рим.

Излезе на двора и засенчи очи от жаркото слънце. Портите бяха отворени и крепостта създаваше усещането за празнота, което му напомни за селото със статуята на Александър. Беше странно. Все пак новите кохорти трябваше да пристигнат на следващата сутрин и укреплението отново щеше да се изпълни с живот.

Заради силното слънце не можа да види младия мъж, който стоеше при портите и го чакаше. Тръгна към конюшните, но гласът на младежа го изтръгна от мислите му. Ръката му по навик хвана меча.

— Господарю? Почакай малко.

Юлий го позна и присви очи. Беше Адан, младежът, когото беше пощадил.

— Какво има? — нетърпеливо каза Цезар.

Адан се приближи. Юлий не пусна дръжката на меча. Не се съмняваше, че ще се справи с младия испанец, но можеше да има и други. Беше живял достатъчно дълго, за да не приспива бдителността си твърде лесно. Очите му огледаха портата — търсеха движещи се сенки.

— Кметът Дел Субио ми каза, че се нуждаеш от писар, господарю. Мога да пиша и да чета латински.

Юлий го изгледа подозрително и попита:

— А Дел Субио спомена ли, че смятам да замина за Рим?

Адан кимна.

— Всички го знаят. Бих искал да видя Рим, но искам и работата.

Юлий го огледа преценяващо. Вярваше на инстинктите си и разбра, че в ясното лице на младежа няма нищо прикрито. Вероятно казваше истината, въпреки че той не можеше да пренебрегне подозрението, че това има нещо общо с предстоящото отплаване на легиона.

— Безплатно пътуване до Рим, а после ще изчезнеш по пазарите. Така ли, Адан?

Младият мъж се усмихна.

— Имаш думата ми. Не мога да предложа нищо друго. Мога да работя здраво и искам да видя света. Това е.

— Защо идваш да работиш при мен? Съвсем наскоро ръцете ти бяха оплискани с римска кръв.

Адан се изчерви, но вдигна глава.

— Защото си достоен за уважение. Рим може и да наказа хората ми, но ти разпали любопитството ми. Кълна се, че няма да съжаляваш, че си ме наел.

Юлий се намръщи. Младежът сякаш не осъзнаваше каква опасност се крие в думите му. Спомни си как бе стоял пред хората му, как се бореше да овладее страха си.

— Трябва да мога да ти вярвам, Адан. А това може да стане само с времето. Това, което ще чуеш от мен, ще си струва парите на хората, които ще искат да ти платят за информацията. Може ли да ти се вярва, че ще пазиш делата ми в тайна?

— Както сам каза, ще го разбереш с времето. Държа на думата си.

Юлий взе решение и лицето му се отпусна.

— Добре, Адан. Качи се в стаите ми и донеси хартия от писалището. Ще ти продиктувам едно писмо, за да преценя как пишеш. След това ще имаш достатъчно време, за да се сбогуваш със семейството си. Потегляме за Рим след три дни.

Глава 7

Брут безпомощно повърна през перилата в люлеещото се море и каза нещастно:

— Бях забравил колко е гадно.

Кир можа само да простене в отговор, защото последните чаши вино, които бяха изпили във Валенция, напираха в гърлото му — и бликнаха. Поривът на вятъра хвърли част от повърнатото върху двамата. Брут замръзна от отвращение и кресна, за да надвика бурята:

— Махни се от мен, говедо! — Въпреки че стомахът му беше празен, болезнените спазми започнаха отново и той се присви от горчилката в устата си.

Малко след като испанските планини бяха изчезнали зад гърба им, от изток се появиха облаци. Корабите се разпиляха от бурята. Онези, които имаха весла, запазваха някакво привидно равновесие, въпреки че люшкането ги изкарваше от водата ту от едната, ту от другата страна. Търговците, загрижени за корабите си, хвърляха плаващи котви, за да създадат някакво съпротивление, но това почти не помагаше. Заради бурята се стъмни рано и корабите се загубиха един друг от поглед. Всеки се оказа сам в битката с огромните вълни.

Когато поредното рязко накланяне хвърли огромна бяла вълна, Брут потрепери на кърмата, сграбчи здраво перилата, щом водата го заля до коленете, после се надигна. Веслата бяха безсилни пред планините черна вода и той се зачуди дали няма да се изпочупят.

В тъмнината едва виждаше огромния Кир, който беше само на няколко крачки от него. Чуваше как едрият мъжага скимти и затвори очи; искаше всичко това да свърши. Чувстваше се чудесно, преди да изгубят брега от поглед и огромните вълни да започнат да ги подмятат. Тогава започна морската болест със силно оригване и внезапно желание да се наведе през перилата. Имаше достатъчно опит и веднага се качи на палубата. Мъжете долу в трюма нямаха този късмет. Там гледката вероятно беше кошмарна.

Някаква малка част от съзнанието му, която беше в състояние да мисли за нещо различно от морската болест, осъзна, че вероятно ще трябва да останат ден-два на котва край Остия, преди да влязат в пристанището, пък дори и само за да почистят корабите и да възвърнат блясъка на Десети. Ако стигнеха пристанището в този момент, щяха да ги сметнат за бегълци от някоя ужасна битка.

Чу стъпки зад себе си и успя да изхърка:

— Кой си?

— Юлий — чу се весел глас. — Нося ти вода. Поне да имаш какво да повръщаш.

Брут се усмихна криво, взе меха и притисна бронзовата тръбичка до устните си. Изплакна си устата и два пъти изплю, преди да отпие малко. Кир взе меха от ръцете му и започна шумно да гълта.

Брут знаеше, че трябва да попита как са хората или как точно ще преминат между Сардиния и Корсика, но просто не можеше да се насили да го направи. От морската болест главата му беше натежала и той едва успя да махне с ръка на Юлий, преди отново да се прегъне над перилата. Чувстваше се още по-зле, когато не повръщаше. Тогава не му оставаше нищо освен да се опитва да го прави насила.

Тримата залитнаха, защото корабът се наклони под ужасяващ ъгъл. Нещо с трясък падна в трюма. Юлий се подхлъзна и сграбчи ръката на Кир. Изправи се и възкликна:

— Липсваше ми това. Тъмнината в открито море. — Стисна по-силно ръката на Кир и продължи: — Утре си на късна вахта с мен. Когато бурята спре, звездите ще ти вземат дъха. Морската болест никога не трае повече от ден, в най-лошия случай два.

— Дано — успя да каже Кир. Що се отнасяше до него, Юлий беше стигнал до границата на приятелството със своята веселост, докато чакаха смъртта да ги отнесе. Би дал месечната си заплата само за миг спокойствие, така че стомахът му да спре да се бунтува. После — не се и съмняваше — би могъл да се справи с всичко.

Хванат за перилата, Юлий тръгна към кърмата, за да говори с капитана. Търговецът кисело беше приел новата си роля, дори стигна дотам, че да говори с войниците, докато те се товареха на кораба. Беше ги предупредил много да внимават и да пазят както кораба, така и себе си.

— Ако паднете от палубата — беше казал, — с вас е свършено. Дори да се върна, а аз не мога да го направя, една човешка глава трудно може да се забележи дори когато морето е спокойно. А ако има и лек ветрец, направо ще се нагълтате с вода и ще потънете. Тогава ще е дори по-бързо.

— Държим ли курса, капитане? — попита Юлий.

— Ще знаем, когато стигнем Сардиния, но съм минавал по този маршрут достатъчно пъти — отвърна капитанът. Беше облечен с тежка промазана дреха. — Вятърът идва от югоизток и го пресичаме косо.

В пълната тъмнина Юлий не можеше да види ясно лицето му, но гласът не звучеше притеснено. Когато първите вълни заляха кораба, капитанът свали руля малко по-ниско, зае мястото си и закрещя заповеди на екипажа, който се движеше мълчаливо по палубата. Сега, облегнат на перилата, Юлий се полюляваше от клатенето на съда и се забавляваше неописуемо. Времето му на „Акципитер“ с капитан Гадитик му се струваше преди цяла вечност, но ако оставеше ума си да се рее, можеше да се почувства отново там, в едно различно тъмно море. Чудеше се дали Кир се сеща за онези времена. Стотици пъти бяха рискували живота си в гонене на пиратите.

Затвори очи и се замисли за хората, които бяха загинали в онова преследване. Пелитас например — много добър човек. Тогава всичко му се струваше толкова просто, сякаш пътят му го чакаше напред. Сега пред себе си имаше много повече възможности за избор, отколкото му се искаше. Ако получеше поста на консул, можеше да остане в Рим или да поведе легиона си към всяка точка на света, която пожелаеше. Александър го беше направил преди него. Момчето-цар беше завело армиите си на изток към изгрева на слънцето, към земи, толкова далечни, че чак превърнати в легенда. Част от Юлий мечтаеше за дивата свобода, която беше имал в Африка и Гърция. Да не трябва да убеждава никого, да не отговаря пред никого, просто да проправя нови пътища.

Усмихна се в тъмното. Испания беше зад тях и всичките му притеснения бяха паднали от раменете му с тази буря.

Чу стъпки — още някой идваше да се освободи от вечерята си. Беше Адан: изсумтя, като видя, че пътят му е препречен от Кир, и ядосано изруга.

— Какво е това? Слон ли? Направи малко място бе, слон такъв!

Кир се разсмя, доволен от възможността да сподели съдбата си с още някого.

Дъждът започна да се излива като завеса, някъде напред яркото острие на една светкавица ги стресна с внезапната си светлина.

Незабележим от никого, Юлий вдигна ръка в мълчалива молитва, за да посрещне бурята. Рим беше някъде пред него. Чувстваше повече живот във вените си, отколкото беше усещал от години.

Дъждът се изливаше от мрачното небе. Въпреки че се опитваше да намери успокоение в двамата си пазачи, Александрия бе изплашена. Нощта бе паднала по-рано заради облаците. След като слънцето се скри, улиците бързо се изпразниха; хората залостваха вратите си и палеха лампите. Камъните на улицата се губеха под мръсотията, която плющеше и се завихряше под краката й. Александрия се спъна в едно изкъртено паве и се намръщи, после помисли дали да не го вземе за защита.

По улиците нямаше никаква светлина и всяка тъмна фигура й изглеждаше страшна. Бандите насилници щяха да търсят лесна жертва, която да изнасилят и оберат, и Александрия можеше само да се надява Тед и синът му да ги отблъснат.

— Стой близо. Не ни остава много — каза Тед някъде пред нея.

Едва успяваше да различи силуета му, докато той куцукаше пред нея, но гласът му й помогна да разсее страховете си.

Вятърът донесе миризмата на човешки изпражнения с внезапен остър полъх и Александрия бързо преглътна, за да не повърне. Беше трудно да не се страхува. Тед съвсем не беше първа младост, а старата рана на крака му правеше походката му скована и почти смешна. Навъсеният му син почти никога не говореше и тя нямаше представа дали може да му вярва.

Докато вървяха по пустите улици, Александрия чуваше как вратите, край които минава, се заключват със скърцане от притеснените за сигурността си семейства. Добрите хора в Рим нямаха никаква защита от бандите и само онези, които имаха охрана, се осмеляваха да излизат по тъмно.

Някакви парцаливи сенки се появиха иззад ъгъла пред тях и Александрия потрепери. Чу как Тед изважда ловния си нож. Или трябваше да пресекат улицата, или да минат през групата и тя едва овладя порива си да побегне. Знаеше, че може да умре, ако се отдалечи от пазачите си, и само тази мисъл я накара да остане на мястото си, докато приближаваха ъгъла. Синът на Тед мина до нея и я потупа по ръката, но това не й създаде никакво усещане за сигурност.

— Почти стигнахме до вкъщи — каза високо Тед, повече заради мъжете на ъгъла, отколкото заради Александрия, която познаваше улиците така добре като него. Говореше спокойно и държеше ножа си отстрани, докато минаваха край групата. Беше прекалено тъмно, за да се видят лицата на непознатите, но Александрия усети мириса на мокра вълна и кисел чесън — сърцето й подскочи, когато някаква сянка я хвана за рамото и я изплаши. Беше синът на Тед, който я водеше с изваден меч, така че непознатите да видят бляскавото оръжие. Те не помръднаха, но Александрия усещаше заплашителните им погледи — опасността все още не бе отминала. Беше сигурна, че ще ги нападнат при първото подхлъзване, и сърцето й биеше с болезнена бързина.

Когато отминаха, Тед хвана здраво ръката й. Синът му вървеше от другата й страна.

— Не се обръщай — тихо промърмори Тед.

Тя кимна, въпреки че знаеше, че той не може да я види. Дали ги следваха и подтичваха след тях като диви кучета? Умираше от желание да хвърли поглед през рамо, но Тед я дърпаше напред. Куцането му беше станало по-отчетливо и в дишането му се усещаше болка. Никога не говореше за това, но тя знаеше, че всяка нощ маже крака си с мехлеми, за да може на сутринта да понесе тежестта на тялото му.

Дъждът се изливаше от покривите на къщи, претъпкани с хора, които добре знаеха, че не бива да са по улиците след мръкване. Александрия си позволи риска да надзърне назад, но не можа да види нищо и й се прииска да не се бе обръщала. Обзе я гняв. На хората от сената не им се налагаше да преживяват това, което преживяваше тя. Те никога не се движеха без въоръжени пазачи и насилниците ги избягваха — признаваха, че са прекалено опасни, за да си имат работа с тях. Бедните нямаха такава защита, а дори посред бял ден имаше крадци и внезапни сбивания по улиците, след които оставаха по един-двама убити. Насилниците се отдалечаваха спокойно — знаеха, че няма да ги хванат и че дори няма да ги преследват.

— Вече почти стигнахме — каза Тед. Този път си беше вярно.

Тя усети облекчението в гласа му и се зачуди какво ли щеше да се случи, ако онези мъже бяха извадили ножовете си. Дали би умрял за нея, или щеше да я остави на милостта на бандата? Нямаше как да знае, но пресметна колко би й струвало да наеме още един пазач.

След още два завоя се озоваха на нейната улица. Тук къщите бяха по-големи, отколкото в лабиринта, през който бяха минали, но и мръсотията беше повече, размекната от дъжда. Тя направи гримаса, когато нагази в нещо гадно. Още едни сандали бяха унищожени. Кожата никога вече нямаше да мирише на чисто, без значение колко често щеше да ги кисне.

Като ръмжеше тихо от болка, Тед спря до вратата и почука. Зачакаха мълчаливо: двамата мъже оглеждаха улицата в двете посоки, в случай че някой изчакваше, за да се вмъкне с тях. Това се беше случило на едно семейство преди няколко вечери съвсем наблизо. Никой не се беше осмелил да излезе и да помогне.

Александрия чу как от другата страна на вратата се приближават стъпки.

— Кой е? — чу се гласът на Атия и тя издиша от облекчение, че вече си е вкъщи. Познаваше тази жена от години и тя беше най-близкият й човек в Рим.

— Аз съм — отвърна тя.

Лъч светлина блесна навън, когато вратата се отвори. Влязоха бързо. Тед изчака последен, внимателно нагласи резето и едва след това прибра ножа си. Чак тогава и напрежението се смъкна от раменете му.

— Благодаря и на двама ви — каза Александрия.

Синът мълчеше, но Тед се усмихна, потупа с ръка солидната врата, сякаш за успокоение, и отвърна:

— Нали затова ни плащаш.

Тя забеляза, че щади болния си крак и внимава да не отпуска тежестта на тялото си върху него, и й дожаля. Имаше различни видове смелост.

— Ще ви донеса топли напитки, след като прегледаш крака си — предложи тя.

За нейна изненада той се изчерви.

— Не е нужно, господарке. Двамата с момчето ще се погрижим за себе си. Може би друг път.

Александрия кимна, неуверена дали не трябва да настои. Тед сякаш се притесняваше от всичко, което се доближаваше до приятелство. Изглежда, не искаше от нея нищо повече от редовно плащане и тя беше приела неговата резервираност. Въпреки това тази вечер беше наистина изнервена и се нуждаеше от хора край себе си.

— Сигурно сте гладни. Имаме студено телешко. За мен ще е удоволствие да вечеряте с нас.

Атия пристъпваше притеснено, а Тед погледна за момент към пода, леко намръщен.

— Щом настояваш, господарке — каза накрая.

Двамата мъже се отправиха към стаята си. Александрия погледна Атия и се усмихна на скованото й изражение.

— Прекалено си мила с тези двамата — каза Атия. — И в бащата, и в сина има твърде малко добрина. Ако ги оставиш да се размотават, ще се възползват, можеш да си сигурна в това. Слугите не бива да забравят мястото си, нито онези, които им плащат.

Александрия цъкна с език. Страхът от преживяното беше започнал вече да избледнява. Всъщност самата Атия също беше слугиня, макар двете никога да не го споменаваха. Александрия се запозна с нея, когато търсеше чисти стаи в града, а когато бижутерският бизнес се разрасна, Атия дойде с нея, за да управлява новата й къща. Тази жена беше истински тиранин с останалите слуги, но правеше от къщата истински дом.

— Радвам се, че бяха с мен, Атия. Разбойниците бяха излезли по-рано тази вечер заради бурята, а чаша-две топло вино са чудесна отплата за сигурността. Хайде, умирам от глад.

Атия изсумтя, но я последва в коридора към кухнята.

Сградата на сената беше залята от светлината на десетки горящи лампи. Ехтящата зала беше топла и суха въпреки приглушеното барабанене на дъжда навън. Няколко от присъстващите потръпваха при мисълта как ще се измокрят на път към домовете си. Следобедът беше минал в доклади за бюджета на града, в поредица гласувания за одобрение на огромните суми за легионите, които поддържаха римската държава в далечните земи. Сумите бяха впечатляващи, но резервите бяха достатъчно големи, за да задоволят нуждите на града за още една година. Един-двама от най-възрастните сенатори бяха задрямали от топлината и само бурята навън ги спираше да не се отправят към топлата си вечеря и леглата си.

Сенатор Пранд стоеше на трибуната и погледът му блуждаеше по подредените в полукръг пейки — търсеше подкрепа. Притесняваше се, че Помпей шушукаше нещо с колегата си, докато той обявяваше кандидатурата си за консулския пост. Беше се съгласил да се кандидатира точно по настояване на Помпей и най-малкото, което той можеше да направи, беше да се престори на заинтересуван.

— Ако бъда избран на поста, възнамерявам да събера монетосекачите под един покрив и да създам валута, на която гражданите могат да разчитат. Има прекалено много монети, които само претендират за златни или от чисто сребро, и във всеки дюкян се налага да се използват везни, за да се прецени тежестта на парите, с които се плаща. Един общ монетен двор на сената ще прекрати това объркване и ще наложи ред.

Видя, че Крас се мръщи, и се зачуди дали пък няма нещо общо с част от тези фалшиви монети, които причиняваха толкова много вреди. Нямаше да се изненада, ако е така.

— Ако гражданите ми осигурят правото да бъда консул, ще действам в интерес на Рим и ще възстановя доверието в авторитета на сената. — Той отново замълча, тъй като Помпей вдигна поглед и Пранд осъзна, че е направил грешка. Някой цъкна с език и той се обърка.

— … по-голямо доверие в сената — поправи се ораторът. — Уважение на авторитета и властта на закона. Справедливостта не трябва да бъде засенчвана от подкупи или корупция. — Отново замълча, съзнанието му беше абсолютно празно.

— За мен ще е чест да ви служа. Благодаря ви — приключи той, слезе от трибуната и зае мястото си на първия ред с очевидно облекчение. Един-двама от мъжете, които седяха около него, го потупаха по рамото и той започна да се отпуска. Може би все пак речта му не беше чак толкова лоша. Погледна към сина си Светоний, за да разбере как я е приел той, но младият мъж гледаше сковано напред.

Помпей тръгна надолу между пейките и се усмихна на сенатор Пранд, когато мина край него. Онези, които шепнешком бяха започнали разговор, се умълчаха, когато консулът се изправи на трибуната. Изглеждаше спокоен и уверен и Пранд чак малко се ядоса.

— Благодаря на кандидатите за думите им — каза Помпей и огледа редиците с мълчаливо признание, преди да продължи. — Това ми дава надежда, че в този велик град все още могат да се намерят хора, готови да посветят живота си на него без мисъл за лична печалба или амбиции. — Изчака одобрителните възгласи да стихнат, наведен напред и опрял ръце на парапета.

— Изборите ще дадат възможност на моите строители да разширят сената. Ще отстъпя новия си театър, докато текат строителните работи. Мисля, че той ще е подходящ. — Усмихна им се и те му отвърнаха: театърът бе два пъти по-голям от сградата на сената и поне два пъти по-луксозен. Нямаше никакви възражения.

— Освен тези, които чухме тук, всички други кандидати трябва да оповестят намерението си преди волтурналиите^[2] след десет дни. Нека узная достатъчно рано, моля ви. Преди да излезем под дъжда, трябва да съобщя за обществено събиране след седмица във форума. Съдът на Хоспий ще бъде отложен с месец. След това с Крас ще отправим към хората консулското си обръщение. Ако някой от другите кандидати би искал да прибави гласа си към нашите, ще трябва да ми се обади, преди да замина утре вечер.

Помпей улови погледа на Пранд за кратък миг, преди да продължи. Всичко беше уредено и Пранд знаеше, че кандидатурата му ще бъде подсилена от връзката с най-опитните мъже. Най-добре щеше да е да упражнява речта си. Въпреки всичките обещания на Помпей тълпите в Рим бяха трудна публика.

— Денят е към края си, сенатори. Изправете се за клетвата — каза Помпей, като извиси глас, за да могат да го чуят над барабаненето на дъжда.

Бурята продължи три дни. Когато вълнението премина, флотата, возеща Десети, отново се събра. Всички бяха заети да поправят платната и мачтите и да загреят катран, за да запълнят процепите между широките дъски, където се беше просмукала вода. Както беше предвидил Брут, Юлий нареди на флотата да остане на котва край Остия; между тях сновяха малки лодки с дърводелци и оборудване, така че корабите да изглеждат безупречно. Слънцето изсуши палубите, а легионите измиха трюмовете и почистиха миризмата на повръщано с морска вода и хума.

Накрая вдигнаха котвите и поеха към пристанището. Юлий беше на носа на първия кораб. Стоеше, обвил едната си ръка около високия нос, и жадно поглъщаше гледката на родната си земя. Когато поглеждаше през рамо, виждаше белите платна на корабите и мачтите, които оформяха зад него острие на стрела: платната на останалите оформяха тила. Ако го накараха, едва ли щеше да успее да изрази чувствата си с думи — но той дори не се опитваше да ги изследва. Главоболието му беше изчезнало от свежия морски вятър. Бе запалил благовония в благодарност на боговете за безопасното преминаване през бурята.

Десети щеше да се установи на постоянен лагер, а той щеше да поеме към града. Войниците, също както офицерите, бяха въодушевени от мисълта отново да видят семействата си, но не можеше да им разреши никакви отпуски, преди да изградят и подсигурят лагера. Пет хиляди мъже бяха прекалено много, за да ги настани в имението си. Дори само изхранването на толкова много хора беше проблем, а на пристанището цените бяха по-добри. Мъжете от Десети, също като скакалци, щяха да опустошат златото, което носеше, стига да им позволи. А така поне щяха да харчат собствените си заплати в странноприемниците и публичните домове.

Мисълта да види имението си предизвика у него смесица от тъга и въодушевление. Щеше да види колко е пораснала дъщеря му и да се разходи до реката, която баща му беше отбил, за да минава през имението. При мисълта за баща му усмивката му изчезна. Семейната гробница беше по пътя към града и първият му дълг беше да посети онези, които лежаха там.

Глава 8

Крас дишаше тежко сред парата на басейна. Влезе във водата до кръста и седна. Мраморният перваз студенееше на раменете му, но водата беше идеална. Почувства възли от напрежение във врата си и махна на един млад роб да ги разтрие.

Другите мъже в басейна бяха все негови клиенти^[3] и бяха верни в рамките на месечната сума, която получаваха. Крас затвори очи, когато твърдите палци на роба започнаха да отпускат напрегнатите му мускули, въздъхна от удоволствие и заговори.

— Моят мандат като консул остави малка следа в града, приятели. — Усмихна се напрегнато, когато мъжете объркано се размърдаха, и преди да успеят да възразят, продължи: — Мислех, че ще мога да свърша повече за това време. Има съвсем малко неща, които да мога да посоча и да кажа: „Това е само мое дело“. Не мисля, че предоговорените търговски споразумения са нещо, което би разпалило кръвта на моите съграждани.

На лицето му се изписа горчивина. Той ги погледна и леко завихри водата с пръст.

— Е, дадох им хляб, когато казаха, че нямат. Но когато самуните бяха изядени, нищо не се промени. Имаше няколко състезания, платени от моята кесия, възстанових и храма във форума. Чудя се обаче дали изобщо ще си спомнят тази година и дали ще мислят за мен и за времето, когато съм бил консул.

— Ние сме зад теб — каза един от мъжете и репликата бързо отекна и през останалите.

Крас кимна и издиша цинизма си през парата.

— Знаете, че не спечелих за тях никакви войни. Вместо това те се умилкват на Помпей. Крас е забравен.

Клиентите не се осмеляваха да се погледнат един друг и да видят в лицата на останалите отражението на тази истина. Консулът вдигна поглед и видя притеснението им. Гласът му нарочно стана по-твърд.

— Не искам моята година да бъде забравена, приятели. Като начало съм откупил за тях още един ден състезания. Искам онези, които са ми длъжници, да имат правото първи да получат билети: и се постарайте да доведат семействата си. — Замълча, за да вземе иззад главата си чаша студена вода. Робът прекъсна масажа, за да му я подаде с кокалестите си пръсти. Крас се усмихна на момчето, преди да продължи:

— Новите сестерции с моята глава върху тях са готови. Искам всички вие да се заемете с разпространението им, приятели. Трябва да стигнат само до най-бедните домове и не повече от една монета на мъж или жена. Ще трябва да наемете охрана и да носите само малки суми.

— Може ли да предложа нещо, консуле? — попита един от мъжете.

— Разбира се, Парий — отвърна Крас и вдигна въпросително вежди.

— Наеми мъже да разчистят улиците — отвърна мъжът. Думите му излизаха прекалено бързо под погледа на консула. — Градът вони и хората ще са благодарни.

Крас се разсмя.

— Дали ако направя това, което казваш, ще престанат да изхвърлят мръсотията си на улиците? Не, ще кажат те, карай да върви, Крас пак ще дойде с казаните и пак ще изчисти. Не, приятелю, ако хората искат чисти улици, трябва да вземат вода и да си ги измият сами. Ако вонята стане прекалено силна през лятото, може да се принудят да го направят, а това ще ги научи да пазят чистота. — Крас забеляза объркването на мъжа и заговори по-мило: — Възхищавам се на всеки, който мисли за нашия народ, но има прекалено много хора, на които им липсва усетът да не объркват собствените си стъпки. Няма никакъв смисъл да се стараеш за благото на такива като тях. — Замислено цъкна с език, после се умълча. — От друга страна, ако това е популярно… но не. Няма да остана известен като Крас чистача на боклуци. Не.

— Ами уличните банди? — продължи неотстъпчиво Парий. — В някои райони са направо неконтролируеми. Ако пуснеш хора, които да имат разрешението да се борят с бандите, това ще направи за града много повече, отколкото…

— Искаш още една банда, която да контролира останалите? А кой ще контролира тях? Може би ще поискаш още по-голяма група, която да управлява първата? — Крас изпръхтя, развеселен от настоятелността на Парий.

— Един легион би… — успя да изрече клиентът.

Крас се поизправи и в басейна плъзнаха вълнички. Вдигна ръка за тишина и всички нервно се размърдаха.

— Да, Парий, един легион би могъл да свърши много неща, но нямам легион на разположение, както може би си спомняш. Да не би да ми предлагаш да измоля повече войници от Помпей, за да обикалят бедните квартали? Той иска цяло състояние дори за да има пазачи на състезанията, а вече направих достатъчно, за да повишавам репутацията му със собственото си злато. — Крас махна с ръка и удари металната купа, която висеше от тавана.

— Достатъчно, приятели. Засега имате задачи, а утре ще има още. Сега ме оставете.

Без да кажат и дума, мъжете се изкатериха по ръба на басейна, бързаха да се отдалечат от сприхавия си господар.

Юлий с радост остави зад себе си шумното пристанище и двамата с Октавиан поеха към града. След като Брут наблюдаваше разтоварването на хората и оборудването, работата скоро щеше да приключи. Центурионите бяха избрани лично и на тях можеше да се вярва да държат войниците изкъсо, докато не се получи разрешение за тръгването на първата група.

Юлий погледна Октавиан и забеляза колко добре седи на седлото. Тренировките с извънредните го бяха ошлайфали и сега той яздеше, сякаш беше роден на кон, а не бе уличен калпазанин, не виждал жребец до деветгодишна възраст.

Яздеха по изронените камъни на пътя към града, покрай колесници и роби, които тичаха по неизвестни задачи, покрай каруци със зърно и вино, дялан камък, кожени препаски, железни и бронзови инструменти, стотици други неща, предназначени за гладния търбух на града пред тях. Умело изпреварваха волове и магарета. Керваните се точеха от пристанището чак до пазарите зад градските стени.

Спокойното тропане на копитата беше приспивно, но Юлий беше напрегнат. Семейната гробница беше извън града и той се взираше напред да я зърне за пръв път от толкова време.

Слънцето вече се издигаше към зенита. Юлий заби пети в хълбоците на коня. Октавиан го последва и двамата препуснаха напред, последвани от възхитените викове и подсвирквания на търговците, които кретаха след тях.

Гробницата беше семпла, от черен мрамор: правоъгълен блок край пътя, водещ към огромните порти на града на по-малко от миля пред тях. Юлий, плувнал в пот, слезе от коня и го поведе през тревата между гробовете.

— Този е — прошепна Юлий и пусна юздите да паднат от ръцете му. Прочете имената, изсечени в черния мрамор, и за момент затвори очи пред името на майка си. Очакваше го, но реалността от знанието, че прахта й е тук, породи болка, която го изненада и напълни очите му със сълзи.

Името на баща му беше изписано преди повече от десет години. Юлий наведе глава и проследи буквите с пръсти.

Третото име беше най-новото, болката, която изпитваше, докато го гледаше, бе най-силна. Корнелия. Скрита от слънцето и от неговата прегръдка. Нямаше да може да я докосне отново. Никога.

— Имаш ли вино, Октавиане? — попита Юлий след дълго мълчание. Опита се да се изправи, но ръката, която беше положил на камъка, сякаш беше залепнала там. Чу как Октавиан рови в дисагите и стисна студеното гърло на амфората, която струваше повече от месечната заплата на легионерите му. Нямаше по-добро вино от фалернското, но Юлий искаше само най-доброто, за да отдаде почитта си на онези, които най-силно бе обичал.

В горната част на гроба в мрамора беше издълбана плитка купа, която водеше към дупка, не по-голяма от медна монета. Юлий счупи печата на амфората и се зачуди дали Клавдия понякога довежда дъщеря му, за да нахранят мъртвите. Сигурен беше, че старата жена не е забравила Корнелия, също като него.

Тъмното вино забълбука в купата. Юлий чуваше как изтича надолу и пада вътре.

— Тази чаша е за баща ми, който ме направи силен — прошепна той. — Тази е за майка ми, която ми даде любовта си. А тази последната е за съпругата ми. — Спря, хипнотизиран от бълбукането на виното, докато то изтичаше в гроба. — Корнелия, която обичах и все още почитам.

Когато най-после върна амфората на Октавиан, очите му бяха зачервени от сълзи.

— Вържи добре гърлото, момче. Има още един гроб, който трябва да видим, преди да отидем вкъщи, а Тубрук би искал повече от чашка. — Юлий се насили да се усмихне и усети как част от тъгата в него се утаява, когато отново се качи на коня. Копитата зачаткаха достатъчно силно, за да прогонят тишината от смълчаното гробище.

Когато приближи имението, го загложди някакъв страх. Това беше място с толкова много спомени и толкова болка. С очите на детството си забеляза бурени, избуяли сред житата, и едва доловим упадък във всяка тревичка между камъните или лошо поправен зид. Чуваше тихото жужене на пчелите. Очите му запариха.

При вида на белите стени, които ограждаха основните сгради, усети болка. Боята беше нашарена с оголени кръпки и той се почувства виновен за това. Къщата беше част от всяка рана в спомените му, а изпод ръката му не беше излязло нито едно писмо за дъщеря му или Клавдия. Дръпна юздите и забави коня. Всяка крачка усилваше болката му.

Тук беше постът при портата, откъдето беше наблюдавал с очакване пристигането на баща си от града. Оттатък бяха конюшните, където беше вкусил първата целувка, и дворът, където преди години едва не умря от ръката на Рений. Въпреки запустелия вид всичко беше същото, доколкото можеше да прецени, като котва в промените на живота му. Все пак би дал всичко да можеше Тубрук да излезе и да го поздрави — или Корнелия да е тук.

Спря пред портата и зачака в тишината, потънал в спомените, за които се беше вкопчил, сякаш можеха да останат истински, докато портата не се отвореше и всичко не се променеше отново.

Някакъв мъж — не го познаваше — се появи на стената и Юлий се усмихна замислено, застанал на стъпалата. Познаваше ги по-добре от всичко на света. Неговите стъпала. Неговият дом.

— Какво искаш? — попита мъжът хладно. Въпреки че Юлий носеше най-обикновено оръжие, около него имаше излъчваше на власт и мъжът го усети.

— Дойдох да видя Клавдия и дъщеря си — отвърна Юлий.

Очите на мъжа се разшириха от изненада и той изчезна да извести хората вътре.

Вратата бавно се отвори и Юлий и Октавиан влязоха в двора. Юлий чу как някой вика Клавдия. Спомените не го пускаха и той си пое дълбоко дъх.

Баща му беше загинал, защитавайки стената. Тубрук го беше носил под портата. Въпреки топлото слънце Юлий потрепери. На това място имаше препалено много призраци. Чудеше се дали някога наистина ще се чувства спокойно тук, където всеки ъгъл и завой му напомняха за миналото.

Клавдия излезе тичешком от сградата, видя го и замръзна, а щом той слезе от коня, се поклони ниско. „Времето не е проявило милост към нея“, помисли си Юлий, хвана я за раменете, вдигна я и я прегърна. Беше все така едра и сръчна, но лицето й бе силно набръчкано от времето. Ако Тубрук беше оцелял, тя щеше да се омъжи за него, но възможността за щастие беше открадната от същите ножове, които му бяха отнели Корнелия.

Видя в очите й сълзи и това сякаш изтласка неговата собствена болка по-близо до повърхността. Заедно бяха споделили загубата и той беше неподготвен за силата на собствените си чувства: бяха минали години, но те отново стояха в двора, както когато въстанието на робите раздираше юга. Тогава тя беше обещала да остане и да отгледа дъщеря му и това бяха последните думи, които си размениха, преди той да замине.

— Измина много време, без да чуем нищо от теб, Юлий. Не знаех къде да изпратя новините за майка ти — каза тя. Сълзите се търкаляха по страните й и той я прегърна по-силно.

— Аз… знаех, че предстои. Тежко ли беше?

— Накрая говореше за теб и намери успокоение в Юлия. Не усети болка, никаква.

— Радвам се — отвърна тихо той. Майка му беше далечна фигура от толкова време, че се изненада колко много му липсва възможността да я види отново, да седне до леглото й и да й разкаже подробностите от Испания и битките, които беше видял. Колко пъти беше идвал, за да й разказва какво прави с живота си? Дори когато болестта беше отнела разума й, тя сякаш го чуваше. Сега си нямаше никого. Нямаше баща, към когото да се затича, нито Тубрук, за да се смее на грешките му, никой, който да го обича безгранично, не беше останал на този свят. Болеше го за всички тях.

— Къде е Юлия? — попита той.

На лицето на Клавдия се изписа гордост и любов.

— Язди навън. Излиза в гората всеки път, щом може. Прилича на Корнелия, Юлий. Същата коса. Понякога, когато се засмее, все едно ме връща трийсет години назад и тя е отново с мен. — Забеляза напрежението му и го разбра погрешно. — Никога не я оставям да язди сама. Двама слуги винаги я пазят.

— Ще ме познае ли? — попита Юлий, внезапно притеснен. Погледна към портите, сякаш самият им разговор щеше да доведе момичето. Спомняше си дъщеря си съвсем смътно, отпреди да я остави на грижите на Клавдия: крехко момиченце, което беше успокоявал, докато майка й лежеше в тъмното. Споменът за малките й ръчички, обвити около врата му, беше необикновено силен.

— Да, сигурна съм. Винаги иска да й разказвам за теб и аз й разказвам, колкото мога. — Погледът й премина покрай него и тя се взря в Октавиан, който стоеше при конете.

— Октавиан? — попита тя, учудена колко се е променил.

И преди той да може да се възпротиви, се втурна към него и го прегърна. Юлий се засмя на притеснението на младежа.

— Гърлата ни са засъхнали от прах, Клавдия. Да не си решила да ни държиш тук цял ден?

Клавдия остави Октавиан да й се измъкне и възкликна:

— Не, разбира се! Дайте конете си на някое от момчетата, а аз ще погледна в кухнята. Сега сме само аз и няколко от робите. Без твоя подпис търговците не искат да правят сделки с мен. Откакто Тубрук го няма да управлява имението, всичко…

Юлий се изчерви, когато тя отново едва не заплака. Не беше изпълнил дълга си към нея, осъзна той и се учуди на собствената си слепота. Тя едва свързваше двата края, а за свой срам той не бе направил нищо, за да я улесни. Преди да замине, можеше да прехвърли на нейно име контрола върху средствата. Клавдия изглеждаше внезапно объркана от мисълта как той вижда къщата, която вече беше започнала да приема като свой дом, и Юлий я стисна за рамото, за да я успокои.

— Не бих могъл да те моля за повече.

Напрежението й я напусна. Две момчета отведоха конете, за да ги изчеткат и да ги нахранят, а Клавдия се втурна в къщата. Юлий сухо преглътна и влезе от двора в стаите на своето детство.

Обядът, който им донесе Клавдия, беше прекъснат от детски вик навън — тропането на копита възвести завръщането на Юлия. С уста, пълна с мед и хляб, Юлий скочи и изтича на двора. Беше възнамерявал да я изчака да влезе и да я поздрави, както подобава на баща, но звукът на гласчето й надделя над търпението му и той не се стърпя.

Въпреки че беше само на десет годинки, тя беше копие на майка си. Дългата й тъмна коса беше сплетена на плитка, която се спускаше по гърба й. Юлий се разсмя, когато я видя да скача от седлото и да разчесва гривата на коня с пръсти, за да извади бодлите и клонките.

Дъщеря му се сепна от непознатия глас и се огледа, за да види кой се осмелява да й се смее в собствения й дом. Погледна го и се намръщи подозрително. Юлий я наблюдаваше внимателно как се приближава към него с леко наклонена настрани глава, обзета от мълчаливо любопитство, както навремето правеше Корнелия.

„Върви уверено“, отбеляза той със задоволство. Господарката на имението се приближаваше да посрещне посетителите. Беше облечена в овехтяла туника и гамаши за езда и с прибраната си назад коса и без никаква следа от гърди под дрехата почти можеше да мине за момче. Видя семпла сребърна гривна на ръката й и позна, че е на майка му.

Клавдия беше излязла, за да присъства на срещата, и се усмихваше с майчинска гордост.

— Това е баща ти, Юлия — каза тя. Момиченцето замръзна, докато се опитваше да изтупа прахта от ръкава си, после погледна Юлий с празно изражение.

— Помня те — бавно каза тя. — Ще останеш ли?

— За малко — отвърна сериозно Юлий.

Момиченцето сякаш размисли над това и кимна.

— Ще ми купиш ли друг кон? Гиби е вече стара и Рецидий казва, че ще е добре да яздя кон с повече хъс.

Юлий я изгледа и сякаш някаква част от него се разтопи в усмивката му.

— Ще ти намеря някой хубавец — обеща той и получи за награда усмивка, която накара сърцето му да затупти за жената, която беше загубил.

Александрия стоеше настрана от жегата на пещта и гледаше как Табик вади купата с разтопено злато и я поставя над дупките за наливане в глината.

— Внимавай ръката ти да не трепне — предупреди го тя, макар че не беше нужно, тъй като Табик започна уверено да върти дългата дървена дръжка. И двамата отдадоха необходимото уважение на течния метал, докато той съскаше и гъргореше във формата. Дори една пръска можеше да прогори месото до костта и всяка част от процеса трябваше да бъде изпълнена бавно и внимателно. Александрия кимна доволно, когато парата излезе със свистене от отворите в глината и дълбокият бълбукащ звук започна да става все по-висок, докато накрая формата не се запълни. Когато златото се охладеше, глината щеше да бъде отстранена безпроблемно и щеше да се разкрие толкова идеална маска, колкото беше лицето на изобразената жена. По настояване на един сенатор Александрия беше изпълнила неприятната задача да свали отпечатък от лицето на починалата му съпруга само часове след смъртта й. След това беше направила три последователни маски от глина, като се бе опитала да заглади пораженията от болестта. С безкрайна грижа изгради отново разядения нос и най-после мъжът се разплака, като видя как му отнемат лицето на починалата. Изработена от злато, тя щеше да бъде съхранена завинаги млада, дълго след като самият мъж, който я беше обичал, се превърнеше в прах.

Александрия докосна глината. Усещаше горещината, която я изпълваше, и се чудеше дали някой мъж някога я е обичал толкова, че да иска да задържи образа й за цял живот.

Потънала в мисли, не чу как Брут влиза в работилницата и само тишината, настанала, докато той я наблюдаваше, я накара да се обърне — усети нещо, което не можеше да назове.

— Налей хубаво вино и се събличай — каза той. Очите му бяха вперени в нея и той дори не забеляза Табик, който стоеше отстрани със зяпнала уста. — Върнах се, момиче. Юлий се върна и Рим ще бъде обърнат с главата надолу, когато приключим.

Глава 9

Брут потупа Александрия по бедрото. Наслаждаваше се на това да я докосва, докато яздеха в здрача. След като прекара деня в леглото с нея, се чувстваше отпочинал и в хармония със света. Щеше му се цялото му завръщане у дома да беше такова.

Тъй като не беше свикнала да язди, тя се притискаше здраво в него и той чувстваше как косата й гали голия му тил. Това му се струваше невероятно възбуждащо. Докато той беше отсъствал, тя беше наедряла, тялото й беше жилаво от здраве и сила. Лицето й също се беше променило, а на челото й имаше белег от пръска горещ метал, почти с формата на сълза.

Черното й наметало за момент се уви около него и той хвана краищата му и я привлече по-близо. Тя обви ръце около гърдите му и издиша дълбоко. Въздухът беше топъл, тъй като земята излъчваше жегата, която беше поела от слънцето, и на Брут му се прииска някой да ги види, за да отбележи колко невероятно изглеждат, докато яздят към имението.

Видя го отдалече. Светлината от фенерите, събран в сгъстяващия се мрак ореол над стените. Забави и за момент си помисли, че Тубрук го чака при отворената порта.

Юлий стоеше мълчалив и наблюдаваше как забавят ход. Разбираше мислите на Брут. Остави настрана нетърпението си и мълчаливо благодари на приятеля си, че идва: беше редно да е тук. И двамата се усмихнаха със скрито съжаление, когато Брут се обърна на седлото, за да помогне на Александрия да слезе, а после скочи на земята до нея.

Юлий целуна младата жена по бузата.

— За мен е чест да те посрещна в дома си. Слугите ще те въведат вътре, докато аз поговоря с Брут — каза той. Очите й блестяха и той се зачуди дали младата жена се връща в спомените си към една определена вечер, както правеше той.

Когато Александрия влезе, Юлий пое дълбоко дъх и с обич тупна приятеля си по рамото. После, зареял поглед в полята, каза:

— Не мога да повярвам, че Тубрук не е тук.

За момент Брут мълчаливо се взря в него, после се наведе и взе шепа пръст.

— Помниш ли как те накара да я държиш?

Юлий кимна и също загреба шепа пръст. Брут се зарадва, като го видя да се усмихва. И двамата оставиха пръстта да се разпилее от вятъра.

— Напоена с кръвта на тези, които са си отишли преди нас — тихо каза Юлий.

— И с нашата кръв. Беше добър човек — отвърна Брут, пусна пръстта да се доизсипе от шепата му и рязко плесна с ръце. — Ще трябва да намериш някой, който да разоре нивите. Никога не съм виждал имението толкова запуснато. Все пак вече си у дома.

Юлий се намръщи.

— Щях да питам къде изчезна, но виждам, че си намерил нещо по-добро от наглеждането на лагера в Остия.

Не можеше да се ядоса на приятеля си, макар че имаше намерение съвсем ясно да му покаже грешката му.

— Рений се грижи за всичко, а това, което направих, е за добро — отвърна Брут. — Александрия ми каза, че утре във форума ще има публичен дебат, и препуснах право насам, за да ти кажа.

— Знам. Сервилия ми каза веднага, щом чу. Въпреки това се радвам, че дойде. Щях да пратя да те потърсят дори и ако не беше отказал да се подчиниш на заповедите ми.

Брут погледна приятеля си; опитваше се да прецени доколко сериозно го кори. Напрежението и изтощението от времето, когато бяха в Испания, бяха изчезнали от лицето на Юлий и той сякаш изглеждаше по-млад.

— И получих ли прошка? — попита Брут.

— Да — отвърна Юлий. — Ела да влезем и да се запознаеш с дъщеря ми. Имаш приготвена стая и имам нужда от теб, за да планирам кампанията. Ти си последният, когото чаках.

Минаха заедно през двора. Единственият звук беше от съскането и пърхането на пламъчетата в лампите по стената. За момент, при затварянето на портата, ги лъхна ветрец и Брут настръхна и потрепери. Юлий го въведе в стая, изпълнена с живот и глъчка, и той наведе глава, за да влезе, усетил вече първите признаци на въодушевлението.

Цезар ги беше събрал всички, забеляза Брут, като огледа стаята и поздрави приятелите си. След като и Александрия беше тук, в стаята бяха всички, на които държеше, и очите им светеха от щастие: планираха как ще управляват града. Сервилия, Кабера, Домиций, Кир, Октавиан, всички, които Юлий беше събрал край себе си. Единственият външен човек беше младият испанец, който беше дошъл с тях като писар. Също като Брут, Адан оглеждаше всички поред и когато погледите им се срещнаха, Брут му кимна — призна го за равен, както би искал Юлий.

Забеляза, че Александрия стои сковано сред останалите, и инстинктивно пристъпи към нея. Юлий видя движението му и го разбра.

— Имаме нужда от теб, Александрия. Никой освен теб не е живял в града през последните години, а това знание ми е нужно.

Тя се изчерви, после се отпусна. Брут — според него незабелязано за никого — я стисна за дупето. Майка му го погледна строго, когато Александрия го плесна по ръката, но Брут само й се усмихна и пак се обърна към Юлий.

— Къде е дъщеря ти? — Беше любопитен да види детето.

— Сигурно е в конюшните — отвърна Юлий. — Знаеш ли, язди като кентавър. Ще я извикам, преди да се приготви за сън. — За момент лицето му се озари от гордост при мисълта за дъщеря му и Брут му се усмихна. После Юлий се изкашля и погледна към тях.

— Сега трябва да реша какво ще направя утре сутрин, когато вляза във форума и декларирам, че се кандидатирам за консул.

Всички заговориха едновременно и тропането по вратата първоначално остана нечуто. Клавдия отвори и каза притеснено:

— Не… не можах да го спра…

Юлий я хвана за ръката.

— Кой е?

Замръзна, щом видя човека зад нея, и отстъпи назад, без да пуска ръката на Клавдия.

На прага стоеше Крас, облечен в искрящо бяла тога. На рамото му блестеше златна фибула и Александрия премигна, като видя, че е нейна изработка. Зачуди се дали това е съвпадение, или доказателство, че той разбира за отношенията в стаята.

— Добър вечер, Цезар. Доколкото знам, постът ти на трибун не е бил отменен. Мога ли да се обърна към теб с тази титла сега, след като си се отказал от управлението като претор на Испания?

Юлий наведе глава, опитваше се да скрие гнева, който го бе обзел заради безцеремонното нахлуване в дома му. В съзнанието му се завихриха изненадващи мисли. Дали пък войниците не бяха навън? Ако беше така, тогава на Крас щеше да му е по-трудно да излезе, отколкото бе влязъл. Изруга наум, пусна ръката на Клавдия и тя бързо се измъкна от стаята, без да поглежда назад. Не я обвиняваше, че е пуснала Крас в дома. Въпреки че бе управлявала къщата като нейна господарка, Клавдия беше прекарала толкова години като робиня, че нямаше как да не се изплаши от един от най-могъщите мъже в сената. Никоя врата не можеше да бъде залостена пред консула на Рим.

Крас забеляза напрежението му и продължи:

— Успокой се, Юлий. Аз съм приятел на този дом, както бях и на Марий преди теб. Да не мислиш, че можеш да разположиш легион на бреговете ми, без тази новина да стигне до мен? Дори рехавият кръг шпиони на Помпей сигурно вече е чул, че си се върнал. — Крас погледна към Сервилия и леко наклони глава за поздрав.

— Добре си дошъл — каза Юлий колкото можеше по-спокойно. Знаеше, че се е поколебал прекалено дълго, и подозираше, че възрастният мъж се е наслаждавал на всяка секунда от объркването, което беше предизвикал.

— Благодаря — отвърна Крас. — Е, ако някой донесе още един стол, мога да се присъединя към вас, с твое разрешение. Утре ще имаш нужда от силна реч, ако имаш намерение следващата година да носиш робата на консул. Помпей няма да се зарадва да чуе това, но точно то е подправката на ястието.

— Нищо ли не е тайна за теб? — попита Юлий. Вече беше започнал да се овладява.

Крас му се усмихна.

— Потвърдено от твоята собствена уста! Сметнах, че едва ли има друга причина да напуснеш поста си като претор. Вярвам, че си определил заместник, преди да отплаваш за Рим?

— Разбира се — отвърна Юлий. За своя изненада откри, че се наслаждава на размяната на реплики.

Крас седна на стола, който му освободи Октавиан, и оправи тогата си с дългите си пръсти. Напрежението в стаята започна да се разсейва — бяха го приели като един от тях.

— Чудя се дали си решил просто да минеш през форума и да се качиш на трибуната? — каза Крас.

Юлий го погледна изненадано.

— Защо не? Сервилия ми каза, че Пранд ще е там и ще говори. Имам също толкова право, колкото и той.

Крас се усмихна и поклати глава.

— Ако го направиш, си свършен. По-добре ела по моя покана, Юлий. Все пак Помпей не би те поканил да се присъединиш към нас. Нямам търпение да видя лицето му, когато впишеш името си. — Той прие чаша вино, отпи и леко потрепна. — Разбираш, че Помпей може да те обвини, че си изоставил задълженията си, напускайки Испания, преди да е изтекъл мандатът ти, нали?

— Като трибун имам имунитет — бързо отвърна Юлий.

— Освен ако не си извършил насилие, приятелю, макар че предполагам, че при напускането на поста си не си направил такова нещо. Помпей знае за имунитета ти, но как ще погледнат хората на това? От утре до изборите, Юлий, ти не само трябва да се държиш добре, но и да виждат, че се държиш добре, или гласовете, които са ти необходими, ще отидат при друг кандидат.

Крас огледа присъстващите и се усмихна, когато погледът му срещна очите на Александрия. За момент пръстите му погалиха златната фибула на рамото му и младата жена разбра, че я е познал, и изпита усещане за опасност. За първи път, откакто Брут я откри в работилницата, тя осъзна, че Юлий е събрал доста врагове, освен приятели, а не беше сигурна каква е позицията на Крас.

— Какво печелиш, като ми помагаш? — попита Юлий.

— Имаш легион, който помогнах да се възстанови, Юлий. Още докато се наричаше легионът на Първородните. Бях… убеден в необходимостта от силни мъже в града. Мъже, които не могат да бъдат подкупени или изкушени от бандите насилници.

— Искаш да ти върна дълга? — отвърна Юлий. Изпитваше огромно желание да откаже.

Крас се обърна към Сервилия и двамата си размениха разбиращи погледи, които Юлий не успя да проумее.

— Не, отказал съм се от всякакви дългове толкова отдавна, че вече не си спомням. Искам твоята помощ, а в замяна моите клиенти ще помогнат името ти да се разпространи из града. Имаш само сто дни, приятелю. Дори и с моята помощ времето пак е твърде кратко.

Видя, че Юлий се колебае, и продължи:

— Бях приятел на баща ти и на Марий. Прекалено много ли е да искам доверие от сина и племенника?

Сервилия настоятелно гледаше Юлий с желание той да й обърне внимание. Познаваше Крас по-добре от всички в стаята и се надяваше Цезар да не направи глупостта да му откаже. Гледаше с някаква особена болка мъжа, когото обичаше, докато очакваше отговора му.

— Благодаря ти, консуле — официално каза Юлий. — Не забравям приятелите си.

Крас се усмихна с неприкрито удоволствие.

— С моето богатство… — започна той.

Юлий поклати глава.

— Имам достатъчно злато, Крас, но все пак ти благодаря.

За първи път консулът погледна младия военачалник с наченки на истинско уважение. „Бях прав в преценката си“, помисли си. Можеше да работи с него и едновременно с това да вбеси Помпей.

— Тогава значи можем да вдигнем тост за кандидатурата ти? — попита Крас и вдигна чашата си.

Юлий кимна и всички хванаха чашите си и зачакаха. За миг Юлий съжали, че е свършил фалернското вино, но му беше намерил по-добра употреба. Тубрук можеше да вдигне чаша заедно с тях, където и да се намираше.

Юлия крачеше в тъмната конюшня и се наслаждаваше на топлия уют, който й носеха конете. Потупваше меките им бърни и им говореше нежно. Спря пред огромния жребец, с който приятелят на баща й беше довел онази жена. Беше странно да използва тази дума. Баща. Колко пъти Клавдия й беше говорила за смелия мъж, изпратен далече от града заради прищявка на консула? Беше си създала собствена представа за него, казваше си, че дългът му го задържа и че затова не може да се върне при нея. Клавдия винаги казваше, че ще се върне и че всичко ще е наред, но сега, когато баща й вече беше тук, Юлия малко се боеше от него. Още щом краката му стъпиха в прашния двор, всичко се промени и къщата имаше нов господар.

„Изглежда толкова твърд“, помисли си тя и се надигна на пръсти да потърка нос в кадифените ноздри на жребеца. Конят тихо изпръхтя, бутна я и издиша топъл въздух в лицето й. Баща й не беше толкова стар, колкото очакваше. Беше си го представяла с побелели слепоочия и достолепен като член на сената.

Нощният повей донесе шум откъм къщата, където се бяха събрали новодошлите. Бяха толкова много! Къщата никога не се бе пълнила с такива гости. Беше ги наблюдавала как пристигат от поста си на външната стена и беше клатила учудено глава при вида на толкова много непознати.

Бяха различни от гостите, които канеше Клавдия, особено по-възрастната жена с диамантите на шията. Юлия беше видяла баща си да я целува, когато мислеше, че никой не ги наблюдава, и гърлото й се беше свило от неприязън. Опита се да се убеди, че това е само приятелство, но в начина, по който жената се отпускаше в ръцете на баща й, имаше нещо интимно и момичето се изчерви от неудобство. Която и да беше тази жена, Юлия се закле, че никога няма да станат приятелки.

За известно време се отдаде на мечти как жената се опитва да я спечели. Щеше да е много студена към нея, обеща си Юлия. Нямаше да е груба. Клавдия я беше научила да презира грубостта. Просто достатъчно студена, та тази жена да почувства, че не е добре дошла.

Тежко наметало висеше на закачалката до отделението на жребеца и Юлия позна, че е същото, с което се беше обвила последната двойка. Спомни си смеха на мъжа, докато яздеше през полето. Беше много хубав. По-нисък от баща й. Вървеше като учителя, когото Клавдия беше наела, за да й преподава езда. Сякаш имаше толкова много енергия, че едва можеше да се спре да не танцува непрекъснато.

Помисли си, че жената с него сигурно го обича — нали я видя как се притискаше към гърба му. Те сякаш непрекъснато се докосваха, уж случайно де.

Остана в конюшнята дълго, опитваше се да осъзнае какво се е променило след пристигането на баща й. Винаги идваше тук, когато имаше проблем или когато беше ядосала Клавдия. Винаги се чувстваше защитена в мрака, сред мириса на кожа и слама. В къщата имаше толкова много стаи, които бяха студени и тъмни нощем. Когато се промъкваше през тях, за да се покатери на стената под лунната светлина, си представяше как майка й е минавала оттам и се разтреперваше. Представяше си мъжете, които я бяха убили.

От къщата долетя изблик на смях и тя вдигна глава и се заслуша. Смехът се смени с още по-дълбока тишина и тя премигна в тъмнината. Присъствието на приятелите на баща й й носеше усещане за сигурност. Тази нощ нямаше да има убийци, които да се промъкват по стената, нямаше да има кошмари.

Потупа жребеца по носа, смъкна наметалото от закачалката и го пусна в прахта. Приятелят на баща й заслужаваше по-добра жена от тази!

Помпей крачеше, стиснал ръце зад гърба си. Носеше тога от дебел бял плат, която оставяше ръцете му оголени и се виждаше как мускулите под раменете му се движат. Лампите в градския му дом бяха започнали да гаснат, но той не извика роби да ги напълнят. Слабата светлина подхождаше повече на настроението на консула на Рим.

— Само участието в изборите може да поправи вредата от напускането на поста. Нищо друго не си струва поемането на такъв риск, Регул.

Неговият най-високопоставен центурион стоеше мирно и с интерес го наблюдаваше как кръстосва стаята. Беше му верен повече от двайсет години и по-добре от всеки познаваше настроенията му.

— Аз съм на твое разположение, господарю — каза той. Гледаше право напред.

Помпей го погледна и явно това, което видя, му достави удоволствие.

— Ти си дясната ми ръка, Регул, знам. Въпреки това ще имам нужда от повече от подчинение, ако Цезар не смята да наследи града от моята ръка. Трябват ми идеи. Говори свободно и не се страхувай от нищо.

При тази заповед Регул леко се отпусна.

— Не си ли се замислял да прокараш закон, който да ти позволи отново да заемеш поста? Той няма да може да го получи, ако ти си другият кандидат.

Помпей се намръщи. Дори за момент да беше сметнал това за възможно, щеше да го обмисли. Сенатът, а дори и гражданите обаче щяха да се разбунтуват дори само от предложението за връщането на онези дни. Разбираше иронията, че беше помогнал да се създадат точно онези ограничения, които сега го спираха, но това не го приближаваше до необходимото решение.

— Не е възможно — каза той през зъби.

— Тогава трябва да направим планове за бъдещето, господарю — отвърна Регул.

Помпей спря и го погледна с надежда в очите.

— Какво имаш предвид?

Регул си пое дълбоко дъх.

— Нека се присъединя към неговия легион. Ако дойде време, когато ще имаш нужда той да бъде спрян, ще имаш меч близо до него.

Помпей потърка лицето си. Обмисляше предложението. Такава вярност, и то у толкова свиреп мъж. Въпреки че част от него беше възмутена от мисълта за толкова нечестна постъпка, щеше да е глупак да откаже оръжие за следващите години. Кой знае какво носеше бъдещето и за двамата?

— Ще трябва да те понижим — бавно каза Помпей.

Центурионът издиша тежко, когато разбра, че идеята му няма да бъде отхвърлена без обсъждане.

— Това не ме притеснява. Ще кажа, че съм наемник. Мога доста добре да изиграя тази роля. Нека се приближа до него, консуле. Ще съм ти нужен.

Помпей се замисли. Хрумваха му възражения и ги отхвърляше. Въздъхна. Все пак политиката беше нещо практично.

— Може да минат години, Регул. Ще има ли на кого да липсваш?

— Не, господарю. Сам съм.

— Тогава това е моята заповед за теб, Регул. Върви с моята благословия.

Легионерът се опита да намери най-точните думи.

— Това… това е чест за мен, господарю. Ще съм близо до него, ако имаш нужда. Кълна се.

— Знам, Регул. Ще те възнаградя, когато…

— Не е необходимо, господарю — бързо каза мъжът, като изненада и самия себе си. Не се осмеляваше често да прекъсне консула, но искаше да даде някакъв знак, че може да му се има доверие. Беше достатъчно възнаграден, когато Помпей се усмихна.

— Само да имах повече хора като теб, Регул. Няма мъж, на когото да са служили по-добре.

— Благодаря ти, господарю — отвърна Регул и изпъчи гърди. Знаеше, че му предстоят години на твърда дисциплина и ниско заплащане, но това изобщо не го притесняваше.

Глава 10

Рим никога не беше тих и когато се зазори, огромната площ на форума беше изпълнена с движещи се тълпи граждани, които непрекъснато се люшкаха, сякаш през тях преминаваха течения. Бащите държаха децата си на раменете, за да могат да зърнат консулите и да могат да казват, че са виждали мъжете, победили Спартак и спасили града.

За Юлий тълпата беше безлична и притесняваща. Дали трябваше да гледа в нищото, докато говори, или да спре поглед върху някой нещастен гражданин? Чудеше се дали те изобщо щяха да го чуят. Мълчаха, докато слушаха Помпей, но Юлий не се съмняваше, че консулът е разпръснал из тълпата свои клиенти. Ако се развикаха и почнеха да се присмиват, когато той заговореше след него, това щеше да е много лошо начало на кандидатирането му. Отново и отново прехвърляше речта си през ума си, молеше се да не се запъне и да не загуби самообладание. Когато приключеше, щеше да има въпроси, може би от мъже, на които консулите са платили. Можеше да го унижат. Внимателно постави изпотените си длани върху коленете си и платът попи влагата, която се стичаше по тях.

Седеше на издигнатата платформа с Крас и бащата на Светоний, без да ги поглежда. Всички слушаха внимателно, докато Помпей остроумничеше, а после вдигаше ръка, за да спре смеха на тълпата. Юлий забеляза, че в него няма колебание. Уменията му като оратор можеше да се определят по реакцията на тълпата. Хората бяха вдигнали лица към консула почти в благоговение и младият военачалник почувства отвратителна тежест в стомаха при мисълта, че трябва да говори след него.

Гласът на Помпей стана сериозен, докато разказваше за службата си през едногодишния си мандат, и тълпата избухна в ръкопляскания. Военните успехи бяха изпъстрени с обещания за безплатно зърно и хляб, игри и възпоменателни монети. Крас се намръщи, като чу последното. Чудеше се откъде Помпей ще намери пари, за да изсече лицето си от сребро. Най-лошото от всичко беше, че знаеше, че подкупите са безсмислени. Помпей владееше тълпата, караше я на моменти да се смее или да изпитва гордост. Изпълнението му беше виртуозно и когато той приключи, Юлий се изправи и трябваше да се насили да се усмихне, щом Помпей отстъпи назад и му направи жест да заеме мястото му. Стисна зъби от гняв към протегнатата ръка — да не би да беше доведен тук от бащински настроен спонсор?

Докато се разминаваха, Помпей му прошепна:

— Няма щитове под плащовете, а, Юлий? Мислех, че си подготвил нещо.

Насили се да се усмихне, сякаш думите бяха закачлив коментар, а не обида. И двамата много добре си спомняха делото, което Юлий беше спечелил във форума, когато на тълпата бяха показани щитове, изобразяващи сцени от живота на Марий.

Помпей зае мястото си, без да каже нищо повече. Изглеждаше спокоен и заинтригуван. Юлий се приближи до трибуната и спря за момент, огледа морето от лица. Колко хора се бяха събрали, за да чуят годишното обръщение на консулите? Осем хиляди? Десет хиляди? Изгряващото слънце все още беше скрито зад храмовете, които ограждаха площада. Светлината беше сива и студена. Той пое дълбоко дъх: искаше още от самото начало гласът му да е уверен и силен. Беше важно да чуят всяка негова дума.

— Аз съм Гай Юлий Цезар, племенник на Марий, който беше седем пъти консул на Рим. Вписах името си в сената за същия пост. Не го правя в памет на този велик мъж, а за да продължа делото му. Искате ли да ви обещавам да ви раздават хляб и монети? Не сте деца, че да ви предлагам красиви неща в замяна на вашата вярност. Един добър баща не глези децата си с подаръци.

Юлий замълча. Започваше да се отпуска. Всички очи във форума бяха вперени в него и за първи път от качването си на платформата той усети някакво доверие.

— Познавам онези, които се прегърбват, за да отгледат житото за вашия хляб. От храненето на другите не се трупа състояние, но те са горди мъже. Познавах много, които се биха за този град, без да се оплакват. Понякога ще ги видите по улиците, с липсващи очи или крайници. Тълпата ги отминава, отвърнала глава. Забравяме, че всички ние можем да се смеем и да обичаме само защото тези войници са ни дали толкова много от себе си.

— Изградили сме този град върху кръвта и потта на онези, които са си отишли преди нас, но все още има много, което трябва да се направи — продължи той. — Чухте ли консул Крас, който говореше за войници, които да направят улиците по-сигурни? Аз дадох моите хора без съжаление, но когато ги отведа, за да търсим нови земи и богатства за Рим, кой ще пази улиците спокойни, ако не самите вие?

Тълпата не спираше да се движи и Юлий за момент замълча. Можеше да види идеята в съзнанието си, но търсеше начин, по който да я направи разбираема за хората.

— Аристотел твърди, че държавникът копнее да създаде у съгражданите си някакъв морален характер, някакво отражение на добродетелта. Търся го у вас и виждам, че го има, готово да се прояви. Вие сте онези, които излязоха на стените, за да защитят Рим от въстанието на робите. Тогава не се скрихте от дълга си, няма да го направите и сега, когато го поискам от вас. — И продължи, по-високо отпреди: — Ще заделя средства за всеки безработен мъж, ако чисти улиците и държи бандите настрана, за да не тормозят по-слабите сред нас. Къде е славата на Рим, ако живеем в страх през нощта? Колко от вас залостват вратите си и чакат зад тях да чуят първото драскане на убиец или крадец?

Мълчаливо благодари на Александрия за това, което му беше разказала, и от кимащите глави разбра, че е докоснал струна в душите на много от присъстващите.

— Консул Крас ме избра за едил^[4], което означава, че аз съм човекът, на когото трябва да се оплаквате, ако има престъпление или нередности в града. Елате при мен, ако сте несправедливо обвинени. Аз ще ви изслушам и лично ще ви защитавам, ако не мога да ви намеря защитник. Времето и силата ми сега са ваши, ако ги искате. Моите клиенти и моите войници ще направят улиците спокойни, а аз ще направя закона справедлив за всички. Ако стана консул, ще има храна за онези, които чистят улиците на Рим от столетната мръсотия, но не само за тях. Няма да ви дам по-добър град. Ще го направим заедно.

Отговорът накара кръвта му да закипи от радост. Гърдите му се надигнаха и гласът му се разля над тълпата. Всички го гледаха внимателно.

— Къде са богатствата, които нашите легиони донесоха в града? Само в този форум? Мисля, че това не е достатъчно. Ако ме изберете за консул, няма да се срамувам от по-малките неща. Улиците са задръстени от движение и това затруднява търговията. Ще ги накарам да се движат нощем и постоянните викове на воловарите ще секнат. — При тези думи хората се засмяха и Юлий им отвърна с усмивка. Това бе неговият народ.

— Мислите ли, че не трябва да го правя? Трябва ли да използвам времето си, за да издигна още някоя красива сграда, която няма да използвате?

Някой извика: „Не!“ и Цезар се засмя на самотния глас, наслаждаваше се на вълната смях, която премина през тълпата.

— На мъжа, който извика, ще кажа: „Да!“ Ние трябва да строим велики извисяващи се храмове, мостове и акведукти за чиста вода. Ако някой чужд владетел дойде в Рим, искам да знае, че сме благословени с всичко. Искам да вдигне поглед — но не отвратен от някое неприятно нещо.

Изчака смехът да спре, преди да продължи. Знаеше, че го слушат, просто защото гласът му беше изпълнен с убеждение — и с убедителност. Той вярваше в това, което говореше, и те го слушаха и бяха въодушевени.

— Ние сме практични хора, и вие, и аз. За да живеем, имаме нужда от канали и сигурност, от честна търговия и ниски цени на храната. Но също сме и мечтатели, практични мечтатели, които ще пресътворят този свят, така че да просъществува хиляда години. Строим, за да просъществува. Ние сме наследниците на Елада. Имаме силата, но не само силата на тялото. Ние изобретяваме и подобряваме, докато не направим така, че всичко най-добро да е в Рим. По една улица, ако трябва.

Пое си дъх бавно и дълбоко и очите му се изпълниха с обич към хората, които го слушаха.

— Гледам ви и се чувствам горд. Моята кръв е помогнала за издигането на Рим и не мисля, че е пролята напразно, като гледам хората, които е създала. Това е нашата земя. И въпреки това отвъд има свят, който трябва да знае какво сме открили. Това, което сме направили, е достатъчно велико, за да го отнесем по мрачните краища, за да разпространяваме властта на закона, да прославяме нашия град, така че навсякъде по света, щом някой каже: „Аз съм гражданин на Рим“, това да му осигурява добро отношение. Ако ме изберете за консул, аз ще работя за този ден.

Беше приключил, но те не го разбраха отведнъж. Чакаха търпеливо, за да чуят какво още ще каже. Беше почти изкушен да продължи, но един вътрешен глас го предупреди, че трябва просто да им благодари и да слезе от трибуната.

Тишината се взриви от въодушевени крясъци и Юлий се изчерви от вълнение. Не мислеше за хората на платформата зад себе си. Виждаше само народа, който го беше слушал — всички го бяха слушали и бяха попивали думите му. Усещането беше по-хубаво и от вино.

Зад гърба му Помпей се наведе към Крас и прошепна, докато ръкопляскаше:

— Направил си го едил? Той не ти е приятел, Крас, повярвай ми.

Възрастният мъж му се усмихна в отговор само заради тълпата, но очите му блестяха гневно.

— Знам как да преценявам приятелите си, Помпей.

Помпей се изправи и тупна Юлий по рамото, когато той се приближи към него. Когато тълпата видя как двамата мъже си се усмихват, отново се зарадва и консулът вдигна другата си ръка, за да ги поздрави, сякаш Юлий беше негов ученик и се беше постарал да им достави удоволствие.

— Чудесна реч, Цезар — каза Помпей. — Ако успееш, ще си като свеж повей за сената. Практични мечтатели! Чудесна концепция!

Юлий хвана ръката му и се обърна, за да покани Крас да излезе напред. Другият консул вече беше станал — беше твърде хитър, за да пропусне тази чудесна възможност.

Тримата стояха заедно, докато тълпата ги приветстваше, и отдалече усмивките им изглеждаха искрени. Сенатор Пранд също се изправи, но никой не му обърна внимание.

Докато тълпата приветстваше тримата мъже на платформата, Александрия се обърна към Тед, който стоеше до нея, и попита:

— Е, какво мислиш за него?

Старият войник потри наболата си брада. Беше дошъл, защото Александрия бе поискала, но не изпитваше никакъв интерес към обещанията на мъжете, които управляваха града, и не знаеше как да го каже, без да обиди работодателката си.

— Добре беше — отвърна след кратък размисъл. — Въпреки че не чух да обещава да изсече монети както останалите. Обещанията са нещо много добро, господарке, но сребърните монети купуват храна и вино.

Александрия се намръщи за момент, после развърза кесията си и извади един денарий. Даде го на Тед и той го прие, вдигнал вежди.

— Защо ми го даваш?

— Изхарчи го — отвърна тя. — Когато го похарчиш и пак си гладен, Цезар все още ще е тук.

Тед кимна, сякаш я е разбрал, и внимателно пъхна монетата в един таен джоб на туниката си. Огледа се, за да види дали някой е забелязал къде си държи парите, но вниманието на тълпата явно беше съсредоточено върху издигнатата сцена. И все пак в Рим човек трябваше да внимава.

Сервилия гледаше как Помпей тупа по рамото мъжа, когото обичаше. Консулът усещаше промяната на вятъра по-бързо от всеки друг в сената и все пак тя се чудеше дали знае, че Юлий няма да позволи дори и намек за контрол от негова страна.

Имаше времена, когато Сервилия мразеше плитките игри, които играеха всички. Дори даването на възможност на Юлий и Пранд да говорят по време на формалното консулско обръщение беше част от тях. Знаеше за още двама кандидати в списъка на сената, а имаше още няколко дни до края на срока. На никой от тях не беше позволено да включи евтините си обещания в консулското обръщение.

Тълпата щеше да запомни само трима мъже и Цезар беше един от тях. Пое си дъх. За разлика от повечето събрали се на форума, тя не можеше да се отпусне или да се наслаждава на речите. Докато Юлий говореше, сърцето й тръпнеше от страх и гордост. Той не се запъна. Споменът за мъжа, когото беше открила в Испания, беше избледнял пред този. Юлий си беше възвърнал някогашната магия и тя докосна дори и нея, докато слушаше. Видя как погледът му премина през нея, без да се спре. Беше толкова млад; можеше ли тълпата да види това? Въпреки уменията и хитростта си Помпей и Крас бяха залязващи звезди в сравнение с него… а той беше неин.

Някакъв мъж се приближи малко повече до нея, докато си пробиваше път през тълпата, и Сервилия видя твърдото му, покрито с белези лице, мокро от пот. Преди да може да реагира, една силна ръка стисна рамото на мъжа и той изкрещя.

— Върви си по пътя — тихо каза Брут.

Непознатият се дръпна, за да се освободи, въпреки че спря, за да се изплюе, когато вече беше достатъчно далече. Сервилия се обърна към сина си и той й се усмихна, вече забравил за случката.

— Мисля, че заложи на правилния кон, майко — каза той; гледаше Юлий. — Не го ли усещаш? За него всичко се подрежда.

Сервилия се засмя, заразена от ентусиазма му. Без бронята си синът й изглеждаше по-момчешки от обикновено. Посегна и разроши нежно косата му.

— Знаеш, че с една реч не се става консул. Работата тепърва започва. — Тя проследи погледа му към Юлий, който най-после се обръщаше, за да си проправи път през тълпата. Стискаше протегнатите му ръце и отговаряше на гражданите, които го викаха. Дори от разстояние можеше да забележи радостта му.

— Но началото е добро — допълни Сервилия.

Светоний вървеше с приятелите си по празните улици — дюкяните и къщите бяха затворени и заключени. Зад редиците сгради на форума все още се чуваше приглушеният шум на тълпата.

Светоний мълчеше, лицето му беше сковано от горчивина. Всеки радостен възглас го гризеше все повече — вече едва издържаше. Юлий, винаги Юлий! Каквото и да се случеше, този мъж явно имаше късмет за трима. Няколко думи на тълпата и тя непоносимо го боготвореше, докато баща му беше унижен. Беше обидно да види как всички се вълнуват от номерца и думи, докато добрият римлянин остава незабелязан. Беше толкова горд, когато баща му прие името му да бъде вписано в надпреварата за консул. Рим заслужаваше мъж с неговите качества и неговото достойнство, а не Цезар, който не притежаваше нищо освен славата си.

Светоний стисна юмруци и почти изръмжа на глас. Двамата му приятели се спогледаха нервно.

— Ще спечели, нали? — попита ги той, без да ги поглежда.

Бибул кимна — вървеше на крачка зад приятеля си, — после се сети, че той не може да го види, и каза:

— Може би. Поне, изглежда, Помпей и Крас мислят така. Баща ти все пак може да заеме втория пост.

Чудеше се дали Светоний ще ги накара да вървят пеша по целия път до имението извън града. В друга посока ги очакваха добри коне и удобни стаи, но Светоний вървеше напред, заслепен от омраза. Бибул мразеше да върви пеша, когато имаше на разположение коне. Мразеше и да язди, но поне не изморяваше краката си и се потеше по-малко.

— Напуска поста си в Испания и пристига тук, за да обяви, че ще се опита да се бори за консул, а те го приемат! Какви ли подкупи са раздадени, за да може това да се случи?! Той е способен на това, повярвайте ми. Познавам го добре. Този човек няма никаква чест. Спомням си го от корабите и от Гърция. Този мръсник се върна, за да ме преследва. Човек би си помислил, че след смъртта на жена си ще остави политиката на по-добри мъже, нали? Още тогава трябваше да разбере какво го заплашва. Ще ти кажа, Катон може и да имаше врагове, но беше два пъти мъж в сравнение с Цезар. Баща ти знае това, Бибул.

Бибул се огледа нервно, за да види дали някой не ги чува. Когато Светоний беше в такова настроение, нямаше никакви гаранции какво ще изтърси. Бибул се наслаждаваше на хапливите му приказки, когато бяха в някоя усамотена стая, впечатляваше се от гнева му. На улицата обаче усещаше, че мишниците му вече са подгизнали от пот. А Светоний вървеше така, сякаш издигащото се слънце беше само мираж и жегата не се усилваше.

Светоний се спъна в някакъв камък и изруга. Цезар все се появяваше, за да го тормози. Когато беше в града, страдаше цялото му семейство. Знаеше, че Юлий е разпространил клюки за него, и сега не можеше да влезе в командването на никой легион. Беше видял безброй прикрити усмивки и знаеше откъде идват.

Когато видя как убийците се промъкват към дома на Юлий, изпита истинско удоволствие. Можеше да вдигне тревога и да изпрати конници да ги предупредят. Можеше да спре убийците, но просто се отдалечи и не каза нищо. Те бяха убили съпругата на Цезар. Светоний си спомни как се беше смял, когато баща му му разказа ужасните новини. Старецът имаше такова сериозно изражение, че Светоний просто не можеше да се спре. Учудването на баща му подклаждаше веселието му, докато очите му не се напълниха със сълзи от смях.

Вероятно сега баща му щеше да го разбере по-добре, след като сам беше видял угодничеството и празните обещания на Цезар. Мисълта, че ще може отново да поговори с баща си и да сподели нещата с него, заседна странно в съзнанието му. Светоний не можеше да си спомни кога за последен път той му бе казал повече от няколко учтиви думи. Тази студенина също беше причинена от Цезар. Баща му беше върнал земите, които хитро бяха завзели, докато Юлий беше далече. Върна и парцела, където Светоний смяташе да си построи къща. Все още си спомняше очите му, когато се възпротиви. В тях нямаше любов, а само хладна оценка към сина, който винаги иска нещо.

Светоний вдигна глава и отпусна юмруци. Щеше да се види с баща си и двамата щяха да споделят огорчението си. Може би старецът щеше да омекне, когато погледне сина си в очите и види отвращението му от случилото се на форума. Може би нямаше да е толкова разочарован от него.

Бибул видя промяната в изражението на приятеля си и се възползва от нея.

— Става горещо, Светоний. По-добре да се върнем в странноприемницата.

Младият мъж спря и се обърна към приятеля си. После внезапно попита:

— Колко си богат, Бибул?

Бибул нервно потри ръце, както правеше винаги, когато двамата заговореха за пари. Бе наследил достатъчно голяма сума, за да не му се налага никога да работи, но когато станеше дума за това, винаги се изпотяваше от притеснение. Щеше му се Светоний да не смята тази тема за толкова интересна.

— Знаеш, че имам достатъчно. Е, очевидно не колкото Крас, но достатъчно — напрегнато каза той. Дали Светоний нямаше да му поиска още някой заем? Надяваше се да не е така. Все така се случваше, че единствените моменти, в които Светоний обещаваше да върне парите, бяха тези, в които му ги искаше. Веднага щом ги получеше, забравяше обещанието си. Когато Бибул събереше достатъчно смелост да си поиска обратно огромната сума, Светоний се ядосваше и така се разфучаваше, че Бибул започваше да се извинява.

— Достатъчно ли са, за да се кандидатираш за консул? Има още ден-два, преди сенатът да затвори списъка.

Бибул премигна от объркване и ужас от самата идея за това.

— Не, Светоний, определено не. Няма да го направя, дори и за теб. Харесвам живота си и мястото си в сената такова, каквото е. Не бих поискал да съм консул, дори и да ми го бяха предложили.

Светоний пристъпи към него и хвана потната му тога. Лицето му бе пропито с омраза.

— Искаш ли да видиш Цезар консул? Спомняш ли си изобщо гражданската война? Спомняш ли си Марий и щетите, които нанесе? Ако се кандидатираш, това може да разцепи гласовете за Цезар и да даде възможност някой друг да спечели, заедно с баща ми. Ако си ми приятел, няма да се колебаеш.

— Разбира се, че съм ти приятел, но това няма да помогне! — каза Бибул; мъчеше се да се измъкне от хватката му. Самата мисъл, че Светоний може да усети миризмата на потта му, беше унизителна, но приятелят му така здраво беше хванал тогата му, че бе оголил бялата кожа на хлътналите му гърди.

— Дори и да се кандидатирам и да събера няколко гласа, може да ги отнема както от Цезар, така и от баща ти. Не го ли разбираш? Защо сам не се кандидатираш, щом искаш? Кълна се, че ще ти дам пари за кампанията.

— Да не си си загубил ума? Да се изправя срещу собствения си баща?! Може да не си кой знае какъв приятел или кой знае какво като човек, но в списъка няма никой друг, който да се забелязва. Ако не направим нищо, Цезар ще унищожи баща ми. Виждаш как се подмазва на тълпите и колко го обичат. Колко души ще покажат уважение към баща ми, когато Цезар се перчи като натруфена курва? Ти произхождаш от старо семейство и имаш пари, за да популяризираш името си преди изборите. — Очите му светеха от злоба.

— Баща ми не е бил далече от Рим с години, както знаеш. Той има подкрепа от богатите центурии, които гласуват първи. Чу речите. Цезар призовава безпомощните бедняци. Ако се постигне мнозинство предварително, половината Рим може и да не гласува. И това може да стане.

— Не мисля, че… — запелтечи Бибул.

— Трябва. Заради мен. Само няколко от първите центурии във вота ще са достатъчни. И тогава той ще е опозорен и принуден да напусне Рим. Ако виждаш, че това вреди на гласуването за баща ми, можеш да се оттеглиш. Ще е съвсем лесно. Освен ако не предпочиташ да оставиш Цезар да стане консул без борба?

— Нямам толкова пари, че да платя за…

— Баща ти ти остави цяло състояние! Да не мислиш, че не знам? Смяташ ли, че той би искал да види стария враг на Катон консул? Не, дребните заеми, които си ми давал, са колкото разходите ти за няколко дни. — Светоний сякаш усети колко е нелепо да държи приятеля си така здраво, пусна го и оправи тогата му.

— Ще направиш ли това заради мен, Бибул? Знаеш колко е важно за мен. Кой знае, може да ти е приятно да бъдеш консул заедно с баща ми, ако се стигне дотам. По-важното е да не допуснем Цезар да си проправи път до властта в този град.

— Не. Чу ли? Няма! — каза Бибул. Почти трепереше от страх.

Светоний присви очи, сграбчи приятеля си за ръката и го дръпна настрани. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуват, се наведе към потното лице на младия римлянин и изсъска:

— Помниш ли какво ми каза миналата година? Какво видях, когато дойдох в къщата ти? Знам защо баща ти се отвращаваше от теб, Бибул, защо те отпрати далече в хубавата ти къща и се отказа от сената. Може би тогава сърцето му не е издържало, кой знае? Колко време мислиш, ще оцелееш, ако се разчуе за предпочитанията ти?

Бибул пребледня и лицето му се разкриви.

— Това беше случайно! Момичето…

— Ще можеш ли да се оправдаеш? — засмя се злобно Светоний. — Видял съм резултатите от твоята… страст. Мога сам да повдигна дело срещу теб и наказанието хич няма да е леко, въпреки че няма да е повече от това, което заслужаваш. Колко малки момиченца и момченца са минали през ръцете ти през последните години, а? Помисли си само колко от мъжете в сената са бащи!

Устата на Бибул се разтресе от ярост.

— Нямаш никакво право да ме заплашваш! Робите ми са моя собственост! Никой няма да те слуша.

Светоний се озъби. Лицето му беше погрозняло от победата му.

— Помпей загуби дъщеря си. Той ще ме чуе. Ще направи необходимото, за да изстрадаш удоволствията си, не мислиш ли? Сигурен съм, че няма да ме отпрати, ако отида при него.

Бибул се сви, очите му се напълниха със сълзи.

— Моля те… — прошепна той.

Светоний го потупа по рамото.

— Добре, забравяме тази история. Нали приятелите са затова. — И го погали по потната буза.

— Сто дни, Сервилия — каза той и я прегърна на стъпалата на сената. — Изпратих хора, които да търсят съдебни случаи. Ще избера най-подходящите, за да си създам име, и хората ще дойдат да ме слушат. Богове, имам толкова много работа! Имам нужда да се свържеш с всеки, който има дългове към семейството ми. Трябват ми доброволци, организатори и всеки, който може да говори в моя подкрепа по улиците от зори до мрак. Брут ще трябва да използва Десети, за да прогони бандитите. Сега това е моя отговорност, благодарение на Крас. Старецът е истински гений, кълна се. С един удар получих необходимата власт, за да докажа, че мога да направя улиците безопасни. Всичко се случи толкова бързо, че почти не мога…

Сервилия притисна пръсти до устните му, за да спре потока от думи. Разсмя се, когато той продължи да говори, не, направо да бълва идеите, които го изпълваха. Целуна го. За секунда той продължи да говори и след като устните им се докоснаха, докато тя не го плесна леко по бузата.

Юлий се отдръпна и се разсмя.

— Трябва да се срещна със сената и не мога да закъснявам. Заеми се с работата, Сервилия. Ще се срещнем след пладне.

Тя го загледа как тича нагоре по стълбите и изчезва в сумрака на сградата. После тръгна с лека стъпка надолу към мястото, където я чакаше охраната й.

До вратата го чакаше Крас. Изглеждаше странно нервен, по лицето му се стичаше пот.

— Юлий, трябва да говоря с теб, преди да влезеш — каза Крас. — Не вътре, където има уши, които могат да ни чуят.

— Какво има? — попита младият мъж. Усети внезапна тежест, когато забеляза нервността на консула.

— Не бях напълно честен с теб, приятелю — отвърна Крас.

Седяха на широките стъпала, гледащи към форума, и чуваха ромоленето на гласовете на сенаторите зад себе си.

Юлий поклати недоверчиво глава.

— Не вярвах, че си способен на това, Крас.

— Не съм — сопна се консулът. — Казвам ти го сега, преди заговорниците да направят нещо срещу Помпей.

— Трябвало е да ги спреш, щом си научил. Трябвало е да дойдеш право в сената и да разобличиш този Катилина, преди да е имал възможността да осъществи нещо от идеите си. А сега ми казваш, че е събрал армия? Вече е малко късно да твърдим, че си невинен, Крас, независимо колко се противиш.

— Ако бях отказал, щяха да ме убият и да, когато ми обещаха да управлявам Рим, това ме изкуши. Ето, чу ме да го казвам. Трябваше ли да ги дам на Помпей, за да може да се кичи с още една победа? Да го видя как става доживотен диктатор като Сула? Бях изкушен, Юлий. Оставих ги твърде дълго да действат, без да им се противопоставя, но сега променям това. Знам плановете им и къде се събират. С твоя легион ще можем да ги унищожим, преди да навредят.

— Затова ли ме направи едил?

Крас сви рамене.

— Разбира се. Сега отговорността да ги спреш е твоя. Това ще стане чудесна опорна точка на кампанията ти. Хората ще видят как нотабили като Катилина понасят отговорността за престъпленията си както всички останали граждани. Ще те видят като човек, застанал над всякакви дребни граници на класи и прослойки.

Юлий го погледна с подозрение.

— Ами ако не се бях върнал от Испания?

— Тогава щях да намеря друг начин да се преборя с тях.

— Щеше ли? — притисна го Юлий.

Крас се обърна и го погледна в очите.

— Не се съмнявай в това. Но все пак ти си тук. Мога да ти дам предводителите и Десети ще унищожи сганта, която са събрали. Те са заплаха само когато никой не знае за това. Ще ги прогониш и постът ще е твой. Сигурен съм, че тогава няма да забравиш за приятелите си.

Юлий се изправи и го погледна. Дали беше чул цялата истина, или само частите, които искаше Крас? Може би мъжете, които предаваше, носеха единствената вина, че са противници на Крас? Нямаше да изпрати хората си по домовете на властни граждани само въз основата на разговор, от който консулът би могъл да се отметне — Юлий беше сигурен, че е способен на това.

— Ще реша какво да направя, Крас. Но няма да съм твоят меч в борбата ти с враговете ти.

Консулът се изправи и застана лице в лице с него. Очите му блестяха от потиснат гняв.

— Политиката е нещо кърваво, Юлий. По-добре да го научиш сега, отколкото когато ще е прекалено късно. Чаках твърде дълго, за да се разправя с тях. Постарай се да не допуснеш същата грешка.

Влязоха в сградата на сената, едновременно и все пак поотделно.

Глава 11

Къщата, която Сервилия намери за кампанията, беше на три етажа и пълна с хора. По-важното, намираше се на централно място в долината под хълма Есквилин^[5]. Това помагаше на Юлий да поддържа връзка с хората, които искаха да го видят. Когато започна да организира стратегията си, още отпреди изгрев-слънце, та чак до залез клиентите му търчаха през отворените врати, натоварени със задачи и заповеди. Десети се появяваше на групи през нощта и след три кървави схватки с бандите легионерите разчистиха единайсет улици в най-бедния район. Юлий знаеше, че само глупак би повярвал, че бандитите са победени, но поне не се осмеляваха да се събират в районите, които беше набелязал. Така с времето хората осъзнаха, че са под закрилата на легиона и могат да се движат спокойно.

Беше приел три дела в съда на форума и беше спечелил първото, а второто предстоеше след няколко дни. Тълпите бяха дошли да видят младия оратор и приветстваха решението в негова полза, въпреки че престъплението не беше особено тежко. Юлий все още се надяваше, макар и без причина, че ще му дадат да се занимае с убийство или някое друго обвинение, което ще накара хиляди хора да дойдат да го слушат.

Не беше виждал Александрия от почти две седмици, когато тя прие поръчката да изработи брони за бойците в голямото състезание с мечове, което щеше да се проведе край града. Когато съвсем се изтощаваше от работа, Юлий яздеше до Марсово поле, за да види как се строи арената. Брут и Домиций бяха разпратили вестта до всяко римско селище и град в радиус от петстотин мили, за да осигурят най-високо качество на битката. Въпреки това двамата очакваха да са на финала, като Брут беше убеден, че ще победи, и дори стигна дотам, че заложи по-голямата част от годишната си заплата за това.

Юлий беше решил да се движи без охрана, та хората да видят доверието му в тях. Отначало Брут оспори това решение, после го остави да прави каквото иска. Цезар предполагаше, че все пак е изпратил хора, които тайно да го следят, когато се движи из града, готови да го защитят. Нямаше нищо против подобна тактика, поне докато беше скрита. Показността беше много по-важна от реалността.

Както беше обещал, защити в сената предложението си търговците да влизат и излизат от града само нощем, така че улиците да остават свободни за движението на гражданите. Войниците му бяха на всеки ъгъл, за да осигурят спокойствието след мръкване, и след няколко скандала с ядосани търговци промяната мина доста леко. Той беше едил, отговорността за реда в града беше негова и с подкрепата на Крас имаше съвсем малко пречки от страна на останалите членове на сената.

Клиентите и войниците му работеха здраво. Кампанията вървеше добре и щеше да е доволен, ако не беше проблемът, който Крас беше стоварил на плещите му.

Консулът всекидневно го притискаше да предприеме нещо срещу онези, които беше посочил като предатели. Юлий все отлагаше, но го измъчваше мисълта, че те могат да се разбунтуват и градът да потъне в хаос, който е могъл да предотврати. Изпратил беше шпиони, които да наблюдават домовете им, и му беше достатъчно ясно, че се срещат тайно на места, където никой не може да ги подслуша. Въпреки това не предприемаше нищо. Беше му невъзможно да повярва, че съществува заговор от мащаба, за който говореше Крас, когато виждаше спокойните улици. И все пак беше виждал как се отразява войната на Рим и това му беше достатъчно, за да изпрати Брут да проучи мястото, което беше посочил Крас.

Това беше товарът на отговорността, който го смазваше, признаваше си с горчивина Юлий. Въпреки че му се искаше някой друг да рискува кариерата и живота си, решението беше оставено в неговите ръце. Не подценяваше рисковете. Тъй като имаше само няколко имена, не можеше да си позволи да обвини сенатори в предателство, без да постави главата си на дръвника. Ако се провалеше, сенатът щеше да се обърне срещу него без капка милост. По-лошото беше, че хората можеше да се изплашат да не би да се върнат дните на управлението на Сула, когато никой не знаеше кой ще е следващият, когото ще изведат от дома му по обвинение в предателство.

Една грешка можеше да навреди на Рим повече, отколкото ако не направеше нищо — но напрежението беше огромно.

Останал сам за няколко скъпоценни минути, той тресна с юмрук по масата. Как можеше да вярва на Крас след подобно разкритие? Като консул Крас бе трябвало да изобличи заговора на Катилина в момента, в който научи за него. От всички мъже на Рим той се беше провалил в най-основния си дълг и въпреки възраженията му Юлий осъзнаваше, че трудно може да му прости тази слабост. Не и откакто Сула бе заплашил града с въоръжените си сили — споменът за онази нощ все още го разтреперваше. Нощта, когато загина Марий, нападнат като от африкански мравки. Крас трябваше да действа, а не да слуша мъже като Катилина, без значение какво му обещават.

Силен шум долу го откъсна от мислите му. Веднага хвана меча, оставен на масата, но в следващия миг позна гласа на Брут и се отпусна. Ето какво беше донесъл Крас. Връщането на страха, който изпитваше, когато Катон го бе заплашил и се беше наложило да разглежда всеки като неприятел. Обзе го гняв, като осъзна как консулът го е манипулирал. Заговорниците трябваше да бъдат спрени, преди да се задействат. Дали щяха да вдигнат бунт? Беше изпратил един центурион от Десети да провери по домовете им. Ако заговорниците осъзнаеха, че плановете им са известни, бунтът можеше да бъде убит още нероден.

Брут потропа на вратата и влезе. По изражението му Юлий разбра, че има новини.

— Хората ми огледаха селищата, за които ни предупреди Крас. Мисля, че казва истината — каза Брут направо. Обичайната лекота в поведението му бе изчезнала.

— Колко меча имат?

— Единайсет хиляди, може и повече, но са пръснати. Всяко градче е пълно с мъже, прекалено много, за да са подкрепа. Нямат знаци или знамена на някой легион, просто ужасно много оръжие твърде близо до Рим, за да сме спокойни. Ако момчетата ми не знаеха какво търсят, можеше и да ги пропуснат. Мисля, че заплахата е реална, Юлий.

— Значи трябва да действам — каза Цезар. — Трябва да ги изпреварим и да ги изненадаме. Прати хора в къщите, които наблюдаваме. Ти самият отиди в дома на Катилина. Арестувай заговорниците и ги доведи в сената следобед. Аз ще подготвя почвата там и ще кажа на сенаторите колко близо сме били до разрушението. — Изправи се и затъкна меча си в колана. — И внимавай, Брут. Може да имат подкрепа в града. Крас каза, че като начален сигнал ще подпалят пожари в бедните райони, така че трябва да имаме на улиците хора, готови да ги изгасят. Никой не знае колко души са замесени.

— Десети ще се разпръсне доста, ако се опитаме да покрием целия град, Юлий. Не мога едновременно да поддържам реда и да започна битка срещу бунтовниците.

— Ще убедя Помпей да използва своите хора по улиците. Ще разбере, че трябва да го направи. След като ги доведеш в сената, ми дай един час да представя случая и тръгвай. Ако не дойда да ги поведа, тръгни срещу тях сам.

Брут се спря за момент; разбираше каква е молбата към него.

— Ако започна кампания без одобрение на сената, това ще е моят край, независимо дали ще победя, или не — тихо каза той. — Сигурен ли си, че можеш да вярваш на Крас, че няма да ни предаде?

Юлий се поколеба. Ако Крас не повтореше обвиненията си пред сената, това щеше да е достатъчно, за да ги довърши. Старецът беше достатъчно хитър, за да измисли заговора, само за да отстрани някои от противниците си. Така щеше да се освободи от съперници, без това да го опетни ни най-малко.

И все пак какъв избор имаха? Не можеше да позволи да избухне въстание, ако имаше начин да го спре.

— Не, не мога да му вярвам, но без значение кой е отговорен за струпването на тези войници, не мога да позволя такава заплаха срещу Рим. Арестувай заподозрените, преди да стане още по-лошо. Аз ще поема отговорността, ако успея да дойда. Ако ли не, решението е твое. Чакай колкото прецениш.

Брут и Домиций поведоха двайсет от най-добрите си хора, за да заловят Катилина в дома му. Докато разбиваха външната порта обаче, се забавиха — когато стигнаха до вътрешните стаи, Катилина грееше ръцете си на мангал, пълен с горящи документи. Посрещна войниците спокоен. Лицето му изглеждаше като издялано от камък, широките му раменете показваха, че полага грижи за силата си. Необичайно за сенатор носеше на бедрото си меч в богато украсена ножница.

Брут се втурна вътре и изля кана вино върху горящите пламъци. Когато влажният дим се разпръсна, зарови ръце в пепелта — но не беше останало нищо.

— Господарят ви е надхвърлил правомощията си — отбеляза Катилина.

— Заповедта ми е да те отведа в курията, сенаторе. Ще отговаряш по обвинение в измяна — каза Домиций.

Катилина посегна към дръжката на меча си и Брут и Домиций замръзнаха.

— Ако го докоснеш, ще умреш още тук — предупреди го тихо Брут. Очите на Катилина се опулиха под тежките клепачи: усети, че това не е празна заплаха.

— Кой си ти? — попита той.

— Марк Брут, от Десети.

— Е, Брут, консул Крас ми е добър приятел и когато се освободя, ще обсъдим това с теб по-подробно. Сега направи каквото са ти заповядали и ме заведи в сената.

Домиций протегна ръка, за да хване сенатора, но Катилина я отблъсна. Гневът му изби под спокойната маска.

— Не смей да ме докосваш! Аз съм римски сенатор. Не мисли, че когато всичко това приключи, ще забравя обидата. Господарят ви няма да може вечно да ви пази от закона.

И мина покрай двамата с убийствено изражение. Войниците от Десети го обградиха, споглеждаха се тревожно. Излязоха на улицата. Домиций се молеше останалите групи да са намерили някакво доказателство, с което да обвинят заговорниците. Без него Юлий щеше да е подписал собственото си унищожение.

Улиците бяха задръстени от сутрешните тълпи и Брут трябваше да разчиства път с плоското на меча си. Интересът на гражданите към групата беше прекалено силен и напредваха бавно. Брут изруга наум, когато стигнаха до първия ъгъл и усети промяна в тълпата, но вече беше прекалено късно.

Децата и жените бяха изчезнали и войниците от Десети бяха обградени само от мъже. Обърна се към Катилина. Лицето на сенатора беше озарено от триумф. Брут усети, че го бутат и обграждат, и с болезнено прозрение осъзна, че Катилина е бил подготвен за пристигането им.

— Защитавайте се! — изкрещя Брут. Още докато даваше заповедта, видя как изпод плащовете и туниките се повяват оголени мечове: мъжете на Катилина бяха скрити сред минувачите и искаха да освободят водача си. Улицата се изпълни с оръжие и писъци и първите мъже от Десети бяха хванати неподготвени и посечени.

Брут видя как поддръжниците на Катилина го освобождават и се опита да го сграбчи. Беше невъзможно. Протегна ръка, някой го удари и той започна яростно да се отбранява. Беше притиснат отвсякъде и почти го обзе паника. После видя как Домиций разчиства кърваво пространство на улицата и се придвижи към него.

Войниците от Десети запазиха хладнокръвие. Сечаха поддръжниците на Катилина с мрачната ефикасност, на която бяха тренирани. Сред тях нямаше слабак, но всеки беше изправен срещу две или три яростно свистящи оръжия. Въпреки че нападателите не бяха така умели, се биеха с фанатична енергия и легионерите едва отблъскваха ударите им.

Брут хвана един мъж за гърлото с лявата си ръка, хвърли го върху двама други и ги уби с точни удари, докато те се мъчеха да го отблъснат. Усети как бясно биещото му сърце се успокоява и се огледа. Отдръпна се, за да избегне един меч, насочен към дясната му ръка, извъртя я и проби гърлото на нападателя. Гърло и слабини, най-бързата смърт.

Залитна, когато нещо го удари в кръста, и усети как един от ремъците на бронята му се къса. Завъртя меча си под остър ъгъл, отсече главата на още един мъж и го повали в кашата от мръсотия и плът в краката си. Навсякъде се лееше кръв. Той бързо премигна, търсеше с поглед Катилина. Сенаторът беше изчезнал.

— Прочисти тази проклета улица, Десети! — изкрещя Брут и мъжете му си запробиваха път с мечовете. Тежките остриета сечаха враговете като касапски сатъри. След като част от мъжете на Катилина се бяха оттеглили с него, броят на враговете беше намалял и легионерите успяваха да им платят за атаката по единствения начин, който нападателите заслужаваха.

Когато приключиха, спряха задъхани. Оръжията им бяха покрити с тъмна кръв, която бавно капеше от излъскания метал. Един-двама обикаляха хората на Катилина и забиваха в тях мечовете си, за да се подсигурят.

Брут избърса меча си в един от онези, които беше убил, и го прибра в ножницата, като преди това провери острието. Работата на Кавало нямаше никакви недостатъци.

От първоначалните двайсет само единайсет стояха прави, а още двама издъхваха.

Опита се да се съсредоточи. Хората на Катилина бяха подготвени да го измъкнат. Вече можеше да е на път да се присъедини към бунтовниците, или пък те към него.

Брут знаеше, че бързо трябва да вземе решение. Хората му го наблюдаваха мълчаливо и чакаха заповедите му.

— Домиций, остави ранените на грижата на най-близките къщи. Преди да ни настигнеш, занеси съобщение на Юлий в сената. Сега не можем да го чакаме. Останалите тръгвайте с мен.

И без повече думи тръгна бързо. Хората му го последваха почти тичешком.

В сградата на сената цареше истински хаос: триста души се опитваха да се надвикат. Протестите бяха най-силни в средата, където стояха оковани четиримата арестувани от Юлий мъже — настояваха за доказателства на обвиненията срещу тях. Отначало бяха кротки, но когато осъзнаха, че Катилина няма да бъде доведен, увереността им бързо се възвърна.

Помпей чакаше нетърпеливо за тишина, но най-накрая беше принуден да добави и своя глас към врявата.

— Заемете местата си и млъкнете! — изкрещя той на сенаторите. Намиращите се най-близо седнаха достатъчно бързо, другите ги последваха като вълна; възстанови се някакво подобие на ред.

Консулът изчака, докато виковете стихнат до шепот, и сграбчи здраво трибуната, но преди да започне обръщението си към разбунения сенат, един от четиримата обвинени вдигна веригите си в молба.

— Консуле, искам освобождаване. Бяхме доведени тук от домовете си…

— Мълчи или ще накарам да те оковат още по-тежко — отвърна Помпей. Продължи тихо, но този път гласът му стигаше и до най-далечния край на залата. — Имате възможността да отговорите на обвиненията, които Цезар повдигна срещу вас. — Пое си дълбоко дъх. — Сенатори, тези мъже са обвинени в заговор за създаване на метеж в града, който да доведе до въстание и смяна на властта и убийство на сегашните властници. Тези от вас, които най-силно крещят за справедливост, е по-добре да обмислят сериозността на тези обвинения. Изслушайте Цезар, който ги обвинява.

Юлий закрачи към трибуната. Усети как по кожата му избива пот. Къде беше Катилина? Брут бе имал достатъчно време, за да го доведе с другите. Усещаше всяка своя крачка като бавно приближаване към собственото си унищожение. Не разполагаше с нищо друго освен с думата на Крас, с която да обвини мъжете… или да подкладе собствените си съмнения.

Изправи се пред редиците сенатори и забеляза войнствеността в израженията на повечето от тях. Светоний седеше почти насреща, с Бибул до него. Двамата буквално изгаряха от интерес. Цина също беше там, но изражението му беше почти неразгадаемо; все пак кимна на Юлий. След смъртта на дъщеря му рядко го виждаха в сената. Между тях не можеше да има приятелство, но Юлий не го смяташе за враг. Щеше му се да е толкова сигурен и за останалите мъже в сградата.

Пое си дъх, за да се успокои. Ако беше сгрешил, с него щеше да е свършено. Ако Крас го беше подтикнал към това с цел да го хвърли на лъвовете, щеше да бъде унижен, дори изгонен от града.

Срещна погледа на Крас, търсеше в очите му признак за триумф. Възрастният мъж се докосна леко по гърдите, но Юлий се направи, че не го е забелязал.

— Обвинявам тези мъже и още един, Луций Сергий Катилина, в предателство към града и неговия сенат — започна Юлий. Думите му отекваха в мъртвата тишина. Дъхът му излизаше със свистене от гърдите му. Нямаше връщане назад.

— Мога да потвърдя, че на север от града, в малки селища, се събира армия, от осем до десет хиляди души — продължи Юлий. — С Катилина като водач, те смятат да нападнат при сигнал от огньове, запалени на хълмовете на Рим, придружени от общ метеж. Това трябва да бъде осигурено от поддръжници в града.

Всички очи се обърнаха към четиримата оковани мъже. Те стояха плътно един до друг и гледаха сърдито. Единият поклати глава, сякаш Юлий говореше глупости.

Преди Цезар да може да продължи, един вестоносец в сенатска ливрея изтича до него и му подаде восъчна табличка. Юлий се намръщи и бързо я прочете.

— Имам и по-пресни новини. Водачът на тези мъже е избягал от хората, които изпратих, за да го арестуват. Искам от сената заповед да поведа Десети на север срещу бандитите, които са събрали. Не бива да се бавя тук.

Един сенатор бавно се изправи и попита:

— Какво доказателство ни предлагаш?

— Моята дума и думата на Крас — отвърна бързо Юлий, като пренебрегна съмненията си. — Знаете, сенатори, че за заговорите обикновено не се оставят много следи. Катилина е избягал, като е убил девет от хората ми. Свързал се е с консул Крас и с тези четиримата пред вас, предлагал му е смъртта на Помпей и нов ред в Рим. Останалото ще трябва да почака, докато се справя със заплахата, надвиснала над града ни.

Крас се изправи и Юлий го погледна, все още несигурен дали може да му вярва. Консулът погледна окованите заговорници и на лицето му се изписа гняв.

— Изобличавам Катилина като предател — викна той.

Юлий изпита огромно облекчение. Каквото и да правеше възрастният мъж, поне не беше паднал чак толкова, че да го предаде. Крас го погледна, преди да продължи, и Юлий се зачуди колко добре предусеща мислите му.

— Като консул давам разрешението си Десети да напусне Рим. Помпей?

Другият консул се изправи. Погледът му пронизваше последователно двамата. Помпей усещаше, че в тази история има повече, отколкото е казано пред всички, но след дълга пауза кимна.

— Тръгвай тогава. Ще се доверя, че необходимостта е по-голяма, отколкото ми беше казано, Юлий. Моят легион ще пази да не избухне въстание в града. Въпреки това тези мъже, които наричаш заговорници, няма да бъдат осъдени преди твоето завръщане и съм доволен, че този въпрос е изяснен. Сам ще ги разпитам.

По пейките се завихри буря от шушукане. Консулите и Юлий се гледаха в мълчалива изненада от позицията на всеки. Нито един не искаше да отстъпи.

Крас първи наруши мълчанието и извика писар, който да напише заповедта, после я даде на Юлий, когато той слезе от трибуната.

— Изпълни дълга си и ще си в безопасност — прошепна му.

Юлий за момент го погледна втренчено, после забърза към форума.

Глава 12

Брут яздеше със своите извънредни начело на Десети, като подсигуряваше и фланговете на колоната. Намираха се на северозапад от града, тъй като по-голямата част от легиона трябваше да бъде взета от лагера край брега и да бъде доведена, за да се срещне с центурията, която Брут беше довел от старите казарми на Първородните.

След като се събраха, част от притесненията, които глождеха Брут, изчезнаха при въодушевлението, че за първи път води легиона срещу врагове. Въпреки че се надяваше Юлий да ги настигне, част от него искаше да бъде оставен сам да поведе хората в битката. Извънредните завиваха по негова заповед, сякаш от години се биеха заедно. Брут се изпълваше с гордост от тази гледка и не изпитваше ни най-малко желание да ги остави под нечие чуждо ръководство.

Рений беше останал край брега с пет центурии, за да пази екипировката и златото от Испания. Така трябваше да бъде, но Брут страдаше от липсата на всеки мъж — все пак броят на враговете беше неизвестен. Хвърли опитно око назад по колоната и изпита тръпка на гордост от мъжете, които бяха тръгнали с него. Бяха започнали само с един златен орел и спомена за Марий, но сега отново бяха легион и бяха негови.

Вдигна поглед, за да определи мястото на слънцето, и си спомни картите, които бяха нарисували съгледвачите му. Силите на Катилина бяха на повече от ден ход от града и щеше да му се наложи да реши дали да издигне укрепен лагер, или да се движи и през нощта. Десети несъмнено беше толкова отпочинал, колкото можеха да се надяват. Мъжете отдавна се бяха възстановили от пътуването по море. Освен това му мина бунтовническата мисъл, че ако спрат на лагер, Юлий ще може да ги настигне и тогава ще му се наложи да предаде командването. Неравният терен щеше да е изпълнен с опасности през нощта, но в крайна сметка Брут реши да води мъжете си, докато не стигнат врага.

Етурния, в чийто най-южен край се намираше Рим, беше осеяна с върхове и клисури, трудни за преминаване. Десети беше принуден да се разгърне в широка линия, за да си проправя път край възвишенията и долините, и Брут се радваше на бързината и дисциплината на престрояването.

Октавиан се появи отнякъде, спря рязко коня си до него и попита:

— Колко остава?

— Още трийсет мили до селата, които огледахме — отвърна усмихнато Брут. Можеше да види собственото си въодушевление, отразено в лицето на Октавиан. Момчето никога не беше влизало в битка и за него походът не беше помрачен от мисли за смърт и болка. Брут трябваше да е претръпнал, но броните на Десети искряха на слънцето и някогашното момче се завръщаше в командира.

— Вземи една центурия и огледайте задните редици — заповяда Брут и се направи, че не забелязва разочарованието, което премина по лицето на младежа. Трудно щеше да го преглътне, но Брут добре разбираше, че не трябва да го оставя на предна линия, преди да е научил малко повече за истинските битки.

Гледаше как Октавиан събира ездачите и се придвижва в идеална формация към задния край на колоната. Кимна доволно и изпита наслаждение от възможността да мисли като пълководец.

Спомни си как преди години беше предал Първородните на Юлий и го обхвана горчиво съжаление, но бързо го прогони. Командваше само като заместник до пристигането на Юлий, но знаеше, че моментите от този поход ще останат задълго в съзнанието му.

Един от съгледвачите пристигна забързан — изпод копитата на коня се разхвърча трева, когато ездачът дръпна юздите. Лицето му беше пребледняло от вълнение.

— Врагът е срещу нас, господарю. Маршируват към Рим.

— Колко са? — сопна се Брут. Сърцето му се разтупка.

— Два легиона, господарю, в карета. Няма кавалерия, доколкото видях.

Някъде зад тях се чуха викове и Брут се обърна — и почти изпита страх. Зад колоната се приближаваха двама конници. Разбра, че Домиций е изпълнил задачата си и води Юлий при Десети. Стисна зъби, за да овладее гнева, който заплашваше да го залее.

Обърна се към съгледвача и се поколеба. Трябваше ли да изчака Юлий да пристигне и да поеме командването? Не, не би трябвало. Той самият трябваше да издаде заповедта. Пое дълбоко дъх.

— Манипулите да тръгват. Велитите в средата, извънредните да поемат фланговете. Ще разбием тези мръсници с първия удар.

Съгледвачът отдаде чест и препусна да предаде заповедите. Брут почувства празнота, докато наблюдаваше облака прах, който обещаваше кръв и битка. Е, Юлий вече можеше да поеме нещата.

Когато видяха как легионът се приближава, бунтовниците се разколебаха и забавиха ход. Десети се плъзгаше по полето пред тях като някакъв огромен посребрен звяр, земята леко трептеше в ритъма на неговия ход. Вятърът люлееше знамената и донасяше воя на роговете.

Четири хиляди от мъжете, привлечени от златото на Катилина, идваха от Галия и техният водач се обърна към римлянина и постави силната си ръка на рамото му.

— Каза, че пътят към града ще е незащитен.

Катилина бутна ръката му и му се сопна:

— Достатъчно сме, за да ги победим, Главис. Да не си мислеше, че няма да се лее кръв?

Галът изхъмка и се вгледа в римските редици през прахоляка. Зъбите му проблеснаха сред брадата. Той извади тежкия си меч от ножницата на гърба и изръмжа. Мъжете около него също измъкнаха оръжията си и над главите им израсна гора от остриета.

— Само този малък легион сега и още един в града. Ще ги изядем — викна Главис, после отметна глава и изрева. Галите около него също зареваха и първите редици се втурнаха напред.

Катилина извади меча си и попи потта от очите си. Сърцето му прескачаше от необичаен страх и той се зачуди дали галът го е забелязал. Горчиво поклати глава и прокле Крас заради лъжите му. Можеше и да има възможност да превземе Рим чрез объркване, паника и по тъмно, но легион в полето?

— Повече сме — прошепна на себе си той и преглътна с усилие. Видя как конницата на легиона помита първите му редове. Земята се разтресе от тежестта на битката и Катилина внезапно разбра, че ще умре. И в същия момент страхът му се изпари и краката му с непозната лекота го понесоха напред.

Юлий пое командването без колебание още щом спря запенения си кон до Брут. Показа му восъчната табличка, подписана от консулите.

— Сега сме законни. Даде ли заповедите за битката?

— Да — отвърна приятелят му. Опита се да прикрие студенината, която усещаше, но Юлий не гледаше към него, а преценяваше линията на приближаване към силите на въстаниците.

— Извънредните са готови по фланговете — каза Брут. — Бих искал да се присъединя към тях.

Юлий кимна.

— Трябва да ги разбием бързо. Поеми десния фланг и поведи хората по мой сигнал: две кратки изсвирвания на роговете. Слушай внимателно, за да ги чуеш.

Брут отдаде чест и препусна, без да поглежда назад. Извънредните вече бяха заели местата си в редиците. Щом го видяха да се присъединява към тях, пропуснаха коня му да мине напред, доволни възгласи го приветстваха. Брут се намръщи: надяваше се да не са прекалено самоуверени. Както и при Октавиан, имаше разлика между ударите по специално поставени щитове и забиването на мечовете в истински хора.

— Не разваляй строя — извика Брут.

Всички се смълчаха, въпреки че въодушевлението беше осезаемо. Конете цвилеха и се дърпаха в желание да препуснат, но юздите бяха в здрави ръце. Мъжете бяха нервни — отново и отново проверяваха копията си в дългите кожени калъфи, които висяха отстрани на конете.

Вече можеше да види лицата на бунтовниците — крещящи тичащи мъже, вдигнали мечовете си високо над раменете си за един-единствен смъртоносен удар. Остриетата отразяваха слънцето.

Центуриите на Десети стегнаха строя. Всеки мъж беше готов с изваден меч и щит, който да го пази отляво. Всички вървяха уверено напред, в редиците нямаше пролуки. После роговете изсвириха три пъти кратко и Десети затича. Мълчаха до последния момент, а после изреваха като един и копията излетяха.

Тежките железни остриета пронизваха враговете и ги поваляха. Още преди армиите да се сблъскат наистина, стотици бунтовници загинаха, без да бъде отнет нито един римски живот. Извънредните се завъртяха на крилата и Юлий видя как автоматично преместват щитовете си, за да покрият гърбовете си — превъзходна демонстрация на умения, дошла след дълги тренировки.

А после основните редици се сблъскаха.

Първият мощен удар на Главис попадна в един щит и го разцепи. Докато се подготвяше за втори, един меч се заби в корема му. Лицето му се сгърчи в очакване на болката, докато отново вдигаше оръжието си, но друг римлянин го удари с щита си и галът падна на една страна. Мечът му беше избит от безчувствените му пръсти. Изпадна в ужас, когато погледна нагоре и видя гора от крака и мечове — преминаваше над него. Ритаха го и се спъваха в него, тялото му беше прободено още четири пъти. Изплю се с усилие, усещаше кръвта в гърлото си. Мъчеше се да се изправи, но отново го сечаха и поваляха. Никой не забеляза точния миг на смъртта му. Самият той нямаше време да види как първата линия на неговите гали рухва под бойния ритъм на Десети.

Щом видяха, че Главис пада, галите се разколебаха и точно това беше моментът, който бе очаквал Юлий. Изкрещя на тръбачите си и прозвучаха два кратки сигнала.

Брут ги чу и сърцето в гърдите му подскочи. Въпреки че ги превъзхождаха по брой, наемниците се огъваха пред римското нападение. Някои вече бягаха и хвърляха мечовете си. Брут се ухили, вдигна юмрук във въздуха и замахна към врага. Копията бяха свършили и сега извънредните трябваше да докажат истинската си цена.

Сякаш се бяха били заедно през целия си живот, те се раздалечиха, за да си осигурят достатъчно пространство, и после удариха врага като нож, който раздира редиците. Всеки ездач управляваше коня си с една ръка и сечеше главите на тези, които се изправеха пред него, с дългия си меч. Конете бяха достатъчно тежки, за да смажат мъжете, попаднали под краката им. Нищо не можеше да устои на тежестта им, докато навлизаха все по-навътре в редовете на бунтовниците.

Първата редица на Десети се придвижи бързо към врага: всеки използваше оръжието и щита си с мисълта, че е предпазен от другаря си отдясно. Нямаше как да бъдат спрени и след като първите редове паднаха, легионерите набраха скорост, въпреки че ръмжаха от умора.

Юлий изкрещя заповедите си и центурионите ги повториха. Велитите бързо се дръпнаха назад и оставиха триариите да минат напред с по-тежките си брони.

Бунтовниците изпаднаха в ужас, когато видяха приближаването на свежи сили. Стотици хвърлиха мечовете си и още стотици хукнаха да се спасяват, пренебрегнали заповедите на командирите си.

Нямаше милост за онези, които се предадоха прекалено рано. Римската линия не можеше да си позволи да ги пропусне през себе си и ги изби до крак.

Извънредните летяха около бунтовниците — черна маса от цвилещи коне и крещящи ездачи, целите оплискани в кръв и подивели като в същински кошмар. Затвориха бунтовниците в кръг и сякаш по даден знак, хиляди мъже хвърлиха мечовете си и задъхано вдигнаха ръце.

Юлий се поколеба. Ако не накараше тръбачите да свирят отбой, Десети щеше да продължи, докато и последният бунтовник не паднеше мъртъв. За миг се изкуши да остави нещата така, защото какво щеше да прави с толкова много пленници? Хиляди бяха останали живи, а не можеха да ги оставят да се върнат в земите и домовете си. Усещаше погледите на центурионите, които чакаха сигнал за края на битката. Тя се бе превърнала в истинска касапница, но бунтовниците, които бяха най-близо до римските редици, отново посягаха към оръжията си, за да не загинат без борба. Юлий изруга, спусна ръка надолу, тръбачите изсвириха отбой и всичко свърши.

Останалите живи бунтовници бяха разоръжени толкова бързо, колкото Десети можеше да премине през тях. На малки групички легионерите претърсваха наемниците и докато един римлянин вземаше оръжието, другите гледаха мрачно и съсредоточено, готови да убият пленника при всяко рязко движение.

Офицерите на наемниците бяха извикани да се изправят пред Юлий. Гледаха го с мълчаливо отчаяние — странна група, облечена в парцаливи дрехи и с неподходящи брони.

Слънцето се скри зад хоризонта и над бойното поле повя хладен ветрец. Юлий гледаше към коленичилите пленници. Тялото на Катилина беше открито и довлечено най-отпред. Юлий сведе очи към окървавения труп на бившия сенатор. От него нямаше да получи отговори.

Въпреки че знаеше истината за пропадналия бунт, Юлий разбираше, че Крас ще остане незасегнат за участието си в него. Може би беше по-добре някои тайни да останат скрити от обществото. Нямаше да е лошо най-богатият мъж в Рим да му е длъжник.

Погледна Октавиан, който потупваше коня си по шията и буквално сияеше от затихващата тръпка на битката. Най-накрая извънредните бяха получили бойно кръщение. Конете и мъжете бяха опръскани с кръв и кал. Брут стоеше сред тях и тихо им говореше, докато чакаше заповедта на Цезар: знаеше, че няма да е от заповедите, които биха му доставили удоволствие, но Рим не можеше да си позволи проява на милост.

Юлий направи знак да избутат офицерите по-близо до него. Знаменосците ги заблъскаха напред, един от мъжете падна по очи и изкрещя от гняв: щеше да се хвърли да се бие, ако един от другарите му не го беше спрял. Юлий ги слушаше как се карат, но езикът му беше непознат.

— Има ли командир сред вас? — най-после ги попита той.

Водачите се спогледаха и един от тях отвърна:

— Беше Главис. На онези от нас, които са от Галия. После погледна към труповете, които покриваха бойното поле. — Той е някъде там.

Студено отдаде чест, огледа тъжно бойното поле и пак се обърна към Юлий.

— Вече взе оръжията ни, римлянино. Сега не сме заплаха за никого. Пусни ни да си вървим.

Юлий бавно поклати глава.

— Вие никога не сте били заплаха за нас. — Забеляза искрите, които припламнаха в очите на пленника, и извиси глас, за да го чуят всички: — Имате избор. Или ще умрете по моя заповед… — Поколеба се. Помпей щеше да откачи, когато чуеше. — Или ще се закълнете като легионери за мен, под мое командване.

Думите му бяха последвани от клокочещ шум, обхванал не само пленниците. Войниците от Десети ахнаха, като го чуха.

— Ще получавате заплата на първия ден от месеца. Седемдесет и пет сребърни монети на всеки, макар че ще задържам част от сумата.

— Каква част? — попита някой.

Юлий се обърна по посока на гласа.

— Достатъчно за сол, храна, оръжие, брони и издръжка за вдовиците и сираците. Всеки мъж ще разполага с четирийсет и два денария, които да харчи, както намери за добре. — Една внезапна мисъл го стресна и го накара да се поколебае. Заплащането на толкова много мъже щеше да струва хиляди монети. Щеше да трябва цяло състояние да поддържа два легиона и дори и златото, което беше донесъл от Испания, бързо щеше да се стопи при такива разходи. Откъде Катилина бе намерил пари? Отхвърли внезапното си подозрение и продължи: — Ще поставя в редиците ви мои офицери и ще ви обуча да се биете толкова добре, колкото мъжете, които днес ви накараха да изглеждате като невръстни деца. Ще имате добри мечове и добри брони и ще ви се плаща навреме. Или това, или ще умрете сега. Вървете сред хората си и им кажете. Предупредете ги, че ако смятат да се измъкнат, ще ги преследвам, ще ги заловя и ще ги обеся. Тези, които изберат живота, ще бъдат отведени в Рим, но не като пленници. Обучението ще е тежко, но те имат достатъчно смелост — поне като начало. Всичко останало може да се научи.

— Ще ни върнеш ли оръжията? — попита някой.

— Без глупости — отвърна Юлий. — Вървете при хората си! По единия или другия начин, всичко ще приключи до залез.

Неспособни да срещнат погледа му, водачите на бунтовниците тръгнаха към коленичилите си в калта другари. Легионерите се заспоглеждаха учудено.

— Сенатът няма да бъде очарован, Юлий — каза Брут. — Нямаш нужда от повече врагове.

— Аз съм на бойното поле — отвърна Цезар. — Независимо дали им харесва, или не, тук аз говоря от името на града. Аз съм Рим тук и решението е мое.

— Но ние имаме заповед да ги унищожим — отвърна Брут достатъчно тихо, за да не ги чуят останалите.

Юлий сви рамене.

— Все още може да се стигне дотам, приятелю. Но ти би трябвало да се надяваш да положат клетва.

— И защо? — попита с подозрение Брут.

Юлий се усмихна и го тупна по рамото.

— Защото те ще са твоят легион.

Брут прие новината съвсем спокойно.

— Те се огънаха пред нас, Юлий. Самият Марс не би могъл да направи легион от тази сбирщина.

— Ти го направи вече с Първородните. Ще го направиш и с тези. Кажи им, че са оцелели в битка с най-добрия легион, който е имал Рим, предвождан от благословен от боговете военачалник. Вдигни им самочувствието заради самите тях, и те ще те последват.

— И ще са само мои? — попита приятелят му.

Юлий го погледна в очите.

— Ако все още мечът ти е мой, кълна се, че няма да се меся, въпреки че върховното командване трябва да е мое, когато се бием заедно. Въпреки това, ако последваш моя път, това ще е твой собствен избор — както е било винаги.

Водачите на наемниците отново се събираха един по един. Кимаха си, видимо облекчени. Юлий разбра, че са приели, още преди говорителят им да се приближи към него.

— Всъщност нямаме избор — каза галът.

— И няма… недоволни? — тихо попита Юлий.

Галът само кимна.

— Добре. Тогава да станат. Когато всички се закълнат, ще запалим факли и ще тръгнем към Рим. Там ви чака подслон и топла храна. — Юлий се обърна към Брут. — Изпрати ездачи да занесат съобщение в сената. Няма да знаят дали сме врагове, или не, а не искам да започне бунтът, който се бихме да предотвратим.

— Ние сме врагът — промърмори Брут.

— Вече не, Брут. Никой от тях няма да направи и крачка, преди да е обвързан с клетвата. След това ще са наши, независимо дали го разбират, или не.

Портите бяха затворени. На хоризонта вече се показваше първата сивкава светлина на деня. Юлий бе капнал от умора. А имаше да свърши още много неща, преди да може да поспи.

— Отворете! — изкрещя той, дръпна юздите на коня и погледна нагоре.

Един легионер с броня на войник на Помпей се показа на стената и погледна надолу към тях. Видя, че са малко, и хвърли поглед по пътя, за да се увери, че няма скрити сили, които чакат, за да нахлуят в града.

— Не и преди зазоряване, господарю — извика той. — Заповед на Помпей.

Юлий изруга през зъби.

— Тогава ми хвърли въже. Имам работа с консула и не мога да чакам.

Войникът изчезна, вероятно за да попита началника си. Извънредните неспокойно се въртяха на седлата.

— Имаме заповед да те придружим до сградата на сената — осмели се да каже един.

Юлий се обърна и го погледна.

— Щом Помпей е затворил града, значи легионът му е вдигнат на крак. Така че няма да съм в опасност.

— Да, господарю — отвърна ездачът. Дисциплината му пречеше да оспори заповедта.

На стената се появи офицер в пълни доспехи, перата на шлема му се люлееха от нощния ветрец.

— Едил Цезар? Ще ти хвърля въже, ако ми дадеш думата си, че ще се качиш сам. Консулът не очакваше, че ще се прибереш толкова рано.

— Кълна се — отвърна Юлий.

Офицерът махна с ръка и войниците спуснаха едно дебело въже. Юлий видя стрелци с лъкове да го наблюдават от кулите и стисна устни. Помпей не беше глупак.

Слезе от коня, хвана въжето и се обърна към извънредните.

— Върнете се в казармите на Първородните. Брут ще командва до завръщането ми.

И без повече думи се закатери по въжето.

Глава 13

Юлий вървеше през пустия град. Започна леко да ръми. Вече се зазоряваше и улиците трябваше да са пълни с работници, слуги и роби, натоварени със стотици задачи. Трябваше да се чуват виковете на търговците и крясъците на майсторите от дюкяните. Но беше призрачно тихо.

Вървеше, привел рамене заради дъжда, и чуваше как стъпките му отекват в стените на къщите от двете страни на улицата. От прозорците надничаха смълчани хора. Юлий забърза към форума.

Легионерите на Помпей стояха по ъглите на малки групи, готови да спрат всеки, нарушил вечерния час. Един от тях хвана дръжката на меча си, когато зърна Юлий, но той отметна плаща си, за да се види бронята отдолу, и го пуснаха да мине. Целият град беше напрегнат. Юлий кипеше от яд заради ролята, която беше играл Крас във всичко това.

Мина бързо по Алта Семита, а после и покрай хълма Квиринал надолу към форума. Наредените плоски камъни го предпазваха от нечистотията на улиците под краката му. Дъждът беше започнал да мие града, но щеше да е необходимо доста повече от кратко преваляване, за да стане наистина чисто.

През целия си живот не беше виждал огромното пространство на форума толкова пусто. Вятърът развя наметалото му и то заплющя зад гърба му. Имаше войници на входовете на храмовете и пред самата сграда на сената, но отвътре не се виждаше никаква светлина. Свещенослужителите в храмовете бяха оставили мъждукащи факли за хората, които се молеха вътре, но Юлий нямаше работа при тях. Докато минаваше покрай храма на Минерва, се помоли наум да го дари с мъдростта да види пътя си през заплетената ситуация, създадена от Крас.

Металните гвоздеи на сандалите му тракаха по камъните, докато се приближаваше към сградата на сената. Двама легионери стояха на пост, съвсем неподвижни въпреки дъжда и вятъра, които ги брулеха. Щом Юлий постави крак на първото стъпало, и двамата извадиха мечовете си и той се намръщи. Бяха млади. По-опитни бойци едва ли щяха да извадят оръжие за такава дреболия.

— По заповед на консул Крас никой не може да влезе, преди сенатът да се събере — каза единият, изпълнен с гордост от важността на задължението си.

— Трябва да видя консулите преди срещата — отвърна Юлий. — Къде са?

Двамата се спогледаха за момент, за да решат дали ще е правилно да му дадат тази информация. Юлий, вече мокър до кости, се ядоса.

— Заповядано ми е да докладвам веднага щом се върна в Рим. Е, върнах се. Къде е командирът ви?

— В сградата на затвора, господарю — отвърна единият легионер, понечи да добави нещо, но спря и прибра меча си. Двамата отново заприличаха на статуи близнаци в дъжда.

Над града вече се бяха събрали черни облаци и вятърът се усилваше и фучеше над празния форум. Юлий устоя на желанието си да изтича на завет и тръгна към затвора, който беше свързан със сената. Беше малка сграда, само с две килии под земята. Осъдените на смърт прекарваха там нощта преди екзекуцията. В града нямаше други затвори — екзекуциите и бичуването предотвратяваха нуждата от построяването им. Самият факт, че Помпей беше в затвора, подсказваше на Юлий какво го очаква и той се подготви да го посрещне, без да трепне.

Други двама от мъжете на Помпей пазеха пред входа на затвора. Когато Юлий се приближи, те му кимнаха, все едно го бяха очаквали, и вдигнаха резетата.

Бронята му беше със знаците на Десети и не му задаваха въпроси, преди да стигне до стъпалата, които водеха надолу към килиите. Тримата мъже там се размърдаха неспокойно, когато им каза кой е, и го заобиколиха, четвърти тръгна надолу по стълбите. Юлий зачака търпеливо. Чу името си някъде отдолу, чу и дрезгавия глас на Помпей. Тримата, които го наблюдаваха, бяха сковани от напрежение. Той се облегна възможно най-спокойно на стената, избърса капките по бронята си и изтръска косата си. Дори успя да се усмихне на Помпей, когато той се качи при тях.

— Да, това е Цезар — потвърди консулът. Погледът му беше твърд.

Тримата мъже пуснаха дръжките на мечовете си и се дръпнаха от пътя на Юлий.

— Има ли все още заплаха за града? — попита Помпей.

— Вече не — отвърна Юлий. — Катилина загина в битката.

Помпей тихо прокле и изръмжа:

— Лошо. Ела долу. Трябва да видиш всичко.

Избърса потта от челото си и Юлий видя по ръката му следа от кръв. Последва го надолу по стълбите; сърцето му биеше от неприятно предчувствие.

Крас беше в килията. Кръвта се беше отцедила от лицето му и под светлината на лампите той изглеждаше като восъчна фигура. Вдигна поглед, когато Юлий влезе, и очите му заблестяха трескаво. Въздухът миришеше на болест. Юлий се опита да не гледа окованите с вериги хора в средата. Бяха четирима и миришеха на прясна кръв — миризма, която познаваше много добре.

— Къде е Катилина? — попита Крас и го стисна за ръка.

— Падна още при първата атака, консуле — отвърна Юлий. Гледаше го в очите. Както и очакваше, видя как страхът изчезва от тях. Тайните на Катилина бяха умрели заедно с него.

Помпей изръмжа и пристъпи към палачите, изправени над сгърчените тела на заговорниците.

— Жалко. Тези предатели го назоваха като свой водач, но не знаят никакви подробности. Иначе досега да са ни ги казали.

Юлий погледна към мъжете и потисна треперенето си от това какво бяха направили с тях. Помпей явно беше проявил предостатъчно старание и четиримата едва ли бяха скрили нещо. Трима от заговорниците лежаха неподвижно като мъртви, но последният с рязко движение завъртя глава към тях. Едно от очите му беше избодено и изтекло по бузата с блестяща диря, но другото се въртеше безцелно и светна, когато забеляза Юлий.

— Ти! Ти си виновен! — изхърка мъжът, после се изкикоти и по брадичката му пръсна кръв.

Юлий едва се сдържа да не повърне, когато видя на каменния под бели зъби — избити и извадени с корените.

— Загубил си е ума — каза тихо той и за негово облекчение Помпей кимна.

— Да, въпреки че издържа най-дълго. Ще живеят достатъчно, за да ги екзекутират, и това ще е краят на заговора. Благодаря и на двама ви, че съобщихте на сената навреме. Това беше благородна постъпка, подобаваща на постовете ви. — Помпей погледна твърдо Юлий, който щеше да се яви на изборите за консул само след два месеца. — Когато отменя извънредното положение, хората ще празнуват, че са били спасени от кървав метеж. Ще те изберат, не мислиш ли? И как биха могли да не го направят?

Очите му обаче казваха друго и Юлий се почувства засрамен.

— Вероятно — допълни тихо Крас. — Тримата ще трябва да работим заедно за Рим. Един триумвират обаче би създал проблеми, сигурен съм. Може би трябва…

— Друг път, Крас — сопна се Помпей. — Не сега, в тази воняща килия. В зори трябва да съберем сената, а преди това искам да се изкъпя.

— Вече се съмва — каза Юлий.

Помпей тихо прокле и избърса ръцете си с парцал.

— Тук долу винаги е нощ. Приключих с тези.

Нареди на палачите да почистят заговорниците и да ги приведат в приличен вид. Юлий загледа как мъжете натопиха тъмни гъби във ведрата и започнаха да свалят най-големите съсиреци — кървавата вода изтичаше в улея на каменния под.

— Ще насроча екзекуцията по пладне — каза Помпей и поведе Юлий и Крас нагоре по стълбите.

Небето вече изсветляваше. Дъждът биеше по камъните като хиляди тънки остриета. Помпей тръгна нанякъде, Крас също забърза, въпреки че Юлий му подвикна да спре. Младият едил настигна консула и каза високо:

— Хрумна ми нещо, докато разбивах бунтовниците, събрани в твое име. Гласът му отекна над форума.

Консулът замръзна и се огледа. Наблизо нямаше никого.

— В мое име ли, Юлий? Катилина ги водеше. Нима последователите му не убиха твои войници на улицата?

— Може би. Но къщата, която ти ми показа, беше скромна, Крас. Откъде Катилина е имал достатъчно злато, за да плаща на десет хиляди души? Много малко хора в този град могат да си позволят да плащат на такава армия, не мислиш ли? Какво ли ще се случи, ако пратя хора да проверят сметките му? Дали няма да намеря предател с огромни резерви от тайно богатство, или трябва да потърся някой друг, който е плащал?

Крас нямаше как да знае за изгорелите книжа, които Брут бе открил в къщата, и проблясъкът на притеснение беше всичко, от което Юлий се нуждаеше, за да потвърди подозрението си.

— Стигнах до извода, че подобна огромна сила от наемници, подсилена от размирици и палежи в града, можеше много лесно да проработи, ако единствено легионът на Помпей пазеше Рим. Те не са ти направили предложение просто ей така, Крас, нали ме разбираш? Градът много лесно можеше да стане твой. Изненадан съм, че не си се изкушил. Щеше да се изправиш над камари от трупове и Рим можеше да е готов за диктатура.

Крас понечи да отговори, но изражението на Юлий се промени и подигравателният му тон стана по-твърд.

— Но ето че без предупреждение още един легион се завръща от Испания — и тогава какво? Озоваваш се в много трудно положение. Силите на заговорниците са готови, но Рим вече се пази от десет хиляди и победата не е гарантирана. Ти си човек, който знае кога играта е приключила. Чудя се кога си решил, че е по-добре да предадеш Катилина, отколкото да го оставиш да довърши плана. Дали беше когато дойде в дома ми, за да планираш с мен кампанията ми?

Крас постави ръка на рамото му.

— Казах, че съм приятел на твоя дом, Юлий, затова все едно не съм чул думите ти. Правя го за твое собствено добро. — Замълча за момент. — Заговорниците са мъртви и Рим е в безопасност. Всъщност чудесна развръзка. Това ти е достатъчно. Нищо друго не трябва да безпокои мислите ти. Е, хайде…

Наведе глава и тръгна под дъжда. Юлий стоеше и гледаше след него.

Глава 14

Студени сиви облаци висяха ниско в небето над огромната тълпа, чакаща на Марсово поле. Земята беше подгизнала, но хиляди бяха оставили къщите си и работата си, за да присъстват на екзекуциите. Войниците на Помпей чакаха в идеални редици, без да им личи, че са капнали от работа, докато издигнат платформата за затворниците и подредят дървените пейки за сената. Дори земята под тях беше покрита със сух пласт чакъл, който хрущеше под краката.

Родителите бяха вдигнали децата си, за да виждат четиримата мъже, които чакаха унило на дървената платформа. Хората в тълпата разговаряха тихо — усещаха значимостта на момента.

Когато наближи пладне, сенатът спря дебатите и всички тръгнаха към Марсово поле. Войниците от Десети се присъединиха към хората на Помпей при затварянето на града, запечатиха портите с восъчни печати и издигнаха знаме на хълма Яницуд. Докато сенатът отсъстваше, градът се водеше в състояние на въоръжена обсада. Много от сенаторите хвърляха лениви погледи към далечното знаме на запад. То щеше да остане на мястото си, докато градът отново не бъдеше в безопасност, и дори екзекуцията на предателите щеше да бъде спряна, ако флагът бъдеше свален като предупреждение за приближаването на враг.

Най-добрият плащ на Юлий беше подгизнал и дори и с туниката и тежката тога отдолу той трепереше, докато гледаше жалките мъже, които беше довел на мястото на смъртта им със собствените си действия.

Нищо не предпазваше осъдените от брулещия вятър. Само двама можеха да се изправят, но бяха превити от болка, а окованите им ръце бяха притиснати в мълчаливо страдание към раните от предната нощ. Вероятно защото смъртта беше толкова близо, те жадно вдишваха студения въздух, без да обръщат внимание на вонята на собствените си полуголи тела.

По-високият от двамата имаше дълга тъмна коса, паднала пред лицето му. Очите му бяха подпухнали, но Юлий виждаше блясъка им, почти скрит от разранената плът, като трескавите искри в погледа на хванат в капан звяр.

Онзи, който бълнуваше срещу Юлий в затвора, сега хлипаше; главата му беше превързана и на превръзката беше избило тъмно петно кръв, точно на мястото на избоденото му око. Цезар потръпна и се загърна по-плътно в плаща си; усети на врата си студения допир на направената от Александрия фибула. Погледна към Помпей и Крас, които стояха на сухия чакъл, разстлан върху калта. Двамата консули тихо разговаряха, докато тълпата чакаше с блеснали от нетърпение очи.

Най-после Помпей махна на един градски магистрат и тълпата се раздвижи и зашумя, когато той се качи на платформата и се обърна към събралото се множество.

— Тези четирима бяха признати за виновни в предателство срещу града. По заповед на консулите Крас и Помпей и по заповед на сената те ще бъдат екзекутирани. Телата им ще бъдат насечени на парчета и плътта им ще бъде хвърлена на птиците. Главите им ще бъдат забучени на четири порти като предупреждение за онези, които заплашват Рим. Това е волята на нашите консули, които говорят от името на Рим.

Палачът беше професионален касапин, едър и як мъж с късо подстригана сива коса. Носеше тога от груба кафява вълна, препасана с колан на огромния му корем. Не бързаше — наслаждаваше се на втренчените погледи на тълпата. Сребърните монети, които щеше да получи за работата си, бяха нищо в сравнение с удоволствието, което изпитваше.

Юлий наблюдаваше спектакъла, който правеше палачът, докато проверяваше ножа си и за последно прокарваше бруса по дължината му. Оръжието изглеждаше ужасно — дълго цял лакът, със здрава дървена дръжка. Някакво дете нервно се разсмя и родителите му му изшъткаха да замълчи. Дългокосият затворник започна да се моли на глас, погледът му беше стъклен. Дали заради гласа му, или от желание за по-силно въздействие, касапинът пристъпи първо към него и опря ножа под брадичката му.

Мъжът се сепна и заговори високо; въздухът влизаше и излизаше със свистене от дробовете му. Ръцете му трепереха, бледата му кожа беше станала като восък. Тълпата гледаше като омагьосана.

Касапинът хвана косата му с ръка, бавно наведе главата му на една страна и оголи врата.

Гласът на мъжа беше дълбок и тих.

— Не, не… не — промърмори той и тълпата притихна, за да чуе последните му думи.

Касапинът хвана по-удобно косата на мъжа и започна да реже. Шурна кръв и оплиска и двамата. Осъденият едва-едва вдигна ръка, за да хване острието, което бавно и с ужасяваща прецизност режеше гърлото му. Издаде грозен стон, който трая само миг. Краката му се отпуснаха, но касапинът беше силен и го държеше, докато ножът не опря в прешлените. После дръпна главата му назад и с два бързи удара го довърши. Главата беше отрязана и тялото падна безжизнено. Мускулите на бузите още играеха, очите бяха отворени в пародия на жизненост.

Тълпата тръпнеше от ужас и удоволствие. Тялото се свлече омекнало от платформата върху насипаната пръст. Хората се вдигаха на пръсти и се бутаха, за да видят как палачът вдига главата и как кръвта се стича и мокри тогата му с почти черна следа. Челюстта се отвори и се видяха зъбите и езикът.

Един от останалите затворници повърна и се разрева. Сякаш по даден сигнал и другите го последваха, виеха и се молеха. Тълпата се въодушеви от тези звуци, присмиваше се на осъдените и се хилеше лудо, за да разпръсне напрежението. Касапинът пусна главата на заклания в една торба и бавно се наведе към следващия осъден. Стисна със силните си пръсти ухото му и го вдигна да стане.

Юлий гледа настрана, докато всичко не приключи. Забеляза, че Крас също се е извърнал. Тълпата приветстваше всяка глава, която вдигаше палачът. Юлий наблюдаваше множеството с любопитство. Чудеше се дали състезанията, за които беше платил Крас, са развълнували хората поне наполовина колкото днешното зрелище.

Това беше неговият народ. Тази тълпа, струпала се на подгизналото Марсово поле. Истинските господари на града, заситени от чуждия ужас и пречистени от него. Когато всичко свърши, видя лицата да се отпускат, сякаш освободени от някакъв огромен товар. Съпрузи и съпруги се шегуваха безгрижно. Юлий знаеше много добре, че този ден хората едва ли ще работят кой знае колко. Щяха да минат през огромните порти, да се отправят към винарните и странноприемниците, за да обсъдят видяното. Проблемите в собствения им живот щяха да изглеждат по-маловажни за няколко часа. Градът щеше да премине към вечерта без обичайното бързане и бутане по улиците. Всички щяха да спят добре и да се събудят отпочинали.

Редиците на хората на Помпей се отместиха, за да пропуснат сенаторите. Юлий също тръгна към портите. Видя как чупят печатите и как между крилата на портите се появява светла линия. Трябваше да подготви две дела за съда във форума и състезанието с мечове, което беше само след няколко дни, но също като тълпата, усещаше необичайно спокойствие при мисълта за предстоящата работа. Този ден нямаше да има никакви трудности. Влажният въздух беше чист и свеж.

Юлий се изправи и потропа с кокалчетата на пръстите си по дългата маса. Шумът стихна толкова бързо, колкото го позволяваше хубавото вино. Той огледа хората, които му помагаха в надпреварата за консулския пост. Всеки тук беше рискувал много в публичната си подкрепа за него. Ако загубеше, всички щяха да страдат по един или друг начин. Александрия можеше да види как клиентите й изчезват само след една дума от Помпей. Ако пък заповядаха на Юлий да отведе Десети някъде далече, подчинените му щяха да се простят с кариерата си — щяха да имат късмет, ако отново видят любимия си град преди пенсия.

Когато всички млъкнаха, Цезар погледна Октавиан, единствения на масата, който беше кръвно свързан с него. Болеше го да вижда, че момчето го почита като герой, и да е наясно с всички безцветни години, които можеха да последват провала и прогонването му. Дали тогава Октавиан щеше да го осъди?

— Направихме много — почна Юлий. — Някои от вас са с мен почти от самото начало. Не мога да си спомня време, когато Рений да не е до мен — или Кабера. Баща ми щеше да се гордее да ме види с такива приятели.

— Как мислиш, дали ще ме спомене? — подметна Брут на Александрия достатъчно високо, за да го чуят всички.

Юлий се усмихна. Имаше намерение просто да вдигне наздравица за онези, които ще участват в състезанието с мечове, но сутрешната екзекуция беше останала в мислите му през целия ден и хвърляше мрачна сянка върху настроението му.

— Ще ми се и други да бяха на тази маса — каза Цезар. — Марий например. Миналото не се връща, но съм познавал наистина велики мъже. — Сърцето му заби по-силно, когато произнесе тези думи.

— В живота ми не ми е било леко — продължи Юлий. — Стоях до Марий, когато той яздеше през Рим и хвърляше монети на тълпите. Въздухът беше изпълнен с цветя и веселба, но робът, който ги хвърляше, шепнеше в ухото ми: „Не забравяй, че си смъртен“. — Юлий въздъхна, като си спомни цветовете и въодушевлението в онзи ден. — Бях толкова близо до смъртта, че дори и Кабера се отдръпна от мен. Загубих приятели, загубих надежда, видях как падат царе и как Катон прерязва собственото си гърло. Бях дотолкова погълнат от смъртта, че мислех, че никога повече няма да се смея или да ме е грижа за някого.

Всички се втренчиха в него над ястията, покрили цялата маса, но погледът на Юлий беше някъде далече и самият той не забелязваше въздействието на думите си.

— Видях как умира Тубрук. Видях и тялото на Корнелия: изглеждаше толкова бяло, че ми се струваше нереално, преди да го докосна. — Гласът му премина в шепот и Брут погледна към майка си. Тя беше пребледняла, притиснала ръка към устата си.

— Казвам ви, не бих пожелал на друг това, което съм видял — промълви Цезар. Сякаш се връщаше при тях, осъзнал вцепенението в стаята.

— Но сега съм тук, все още. — Огледа всички поред. — Почитам смъртта, но ще се възползвам от времето си. Дотук Рим видя само началото на моята битка. Познал съм отчаянието и вече не ме е страх от него. Това е моят град и това е моето време. Дадох младостта си за този град и бих му дал и останалите си години, ако получа тази възможност.

Вдигна чашата си над вцепенената група.

— Когато ви погледна, не мога да си представя сила, способна да ни спре. Пия за приятелството и любовта. Нищо друго не си струва.

Всички се изправиха, вдигнаха чаши и тържествено изпиха кървавочервеното вино.

Глава 15

Гледката на двайсет хиляди граждани на Рим, насядали по местата си, беше спомен, който си струва да се запази, мислеше Юлий, докато погледът му минаваше по трибуните. Всички места бяха заети за всичките дни на състезанието и глинените печати, които служеха за пропуск за финалните кръгове с трийсет и двама участници, все още преминаваха от ръка на ръка срещу все по-високи суми. Юлий се изненада, като видя на четирите порти около арената хора, които предлагаха да купят печатите на влизащите. След първите кръгове обаче малцина се съгласяваха на продажба.

Консулската ложа беше хладна под сянката на кремавите ленени завеси, спуснати между тънките колони. Оттук гледката към арената беше най-добра и никой от хората, поканени от Юлий, не беше отхвърлил предложението му. Всички бяха дошли със семействата си. Юлий развеселено бе наблюдавал конфликта между Светоний и баща му, когато приемаха поканата.

Още сутринта беше жега и по пладне пясъкът щеше да е толкова горещ, че да пари. Мнозина от тълпата си бяха донесли вода, но въпреки това Юлий очакваше добра печалба от напитките и храната, които продаваха неговите хора. Наемът на възглавничките беше само няколко медни монети на ден и целите запаси бързо бяха раздадени.

Помпей с благодарност се беше съгласил да дойде и когато двамата с Крас заеха местата си, тълпата се изправи, за да изрази уважението си.

Рений също беше тук. Юлий беше оставил на пост край него вестоносци, в случай че в казармата стане нещо. Нямаше начин да остави стария гладиатор с легиона, след като Брут беше в последните трийсет и двама с Октавиан и Домиций. Надяваше се наемниците да се държат както трябва. Все пак се наложи да лиши повечето от Десети от възможността да видят битките, въпреки че сменяше охраната три пъти на ден, така че повече хора да могат да присъстват на зрелището. За да използва новата си власт, Брут беше добавил десет от най-обещаващите от новите в списъка на охраната. Юлий смяташе, че е прекалено рано, но не беше наложил волята си, защото знаеше колко е важно за тях да видят как техният началник побеждава. Въпреки че мъжете не се чувстваха особено удобно в униформите си на легионери, изглеждаха достатъчно благонадеждни.

Залозите както винаги бяха разгорещени. Римляните обичаха да залагат и Юлий предполагаше, че когато накрая залозите се изплатят, ще бъдат спечелени или загубени цели състояния. Дори Крас беше заложил цяла шепа сребърни монети на Брут по препоръка на Юлий. Доколкото Цезар знаеше, самият Брут беше заложил всичко, което притежаваше, че ще победи на финала. Ако спечелеше, щеше да е по-малко зависим от Юлий и кредиторите си. Приятелят му беше стигнал до фазата на трийсет и двамата без затруднения, но нивото беше високо, а лошият късмет можеше да провали и най-добрата възможност.

Бойците започнаха да излизат под изгарящото слънце. Посребрените брони блестяха почти в бяло и тълпата ахна и започна да приветства любимците си. Александрия беше надминала себе си в блясъка на метала. Юлий знаеше, че качеството на участниците се дължи отчасти и на обещанието, че ще могат да задържат доспехите след схватките. За тях можеше да се купи малко стопанство. А със славата, която щеше да се разнесе за спечелените победи, можеше да се постигне и повече. Цял Рим говореше за щедростта му. Състезателите наистина изглеждаха чудесно под блясъка на слънцето.

Няколко от участниците показаха раните си от предишните схватки в почти спокойните първи дни. Имаше само четирима убити, и то от случайни удари в разгара на боя. Всеки тур се прекратяваше при първа кръв, а единственото друго ограничение беше изтощението. Най-дългият двубой преди финалите беше продължил около час. Двамата мъже едва бяха в състояние да се държат на краката си, но всичко приключи с безобидно порязване на крака на единия. Тълпата приветства загубилия така възторжено, както и другия, който беше стигнал до финала.

Първите схватки бяха хаос от сила и умения, с повече от сто двойки едновременно на арената. Гледката на толкова много блестящи мечове беше също толкова вълнуваща, колкото и на единичните двубои, макар че истинските познавачи предпочитаха самостоятелните схватки, където да могат да се съсредоточат върху стила и уменията.

Разнообразието беше впечатляващо и Юлий си беше набелязал доста мъже, които да вземе за новия легион. Вече беше купил услугите на трима добри бойци. По необходимост беше принуден да наема онези, които се биеха в римски стил, но се възхищаваше, като гледаше някои от другите. Вестта за състезанието беше стигнала много по-далече от вестоносците му. Имаше мъже от цялата римска империя, че и отвъд нея. Африканците се смесваха с мъже с махагонов тен от Индия и Египет. Един от бойците, Сун, имаше присвитите очи на расата, която живееше толкова далече на изток, че бе почти митична, и Юлий трябваше да му даде охрана, която да го пази по улиците от хората, които искаха да го пипнат. Само боговете знаеха какво правеше Сун толкова далече от дома си, но размахваше дългия си меч с такова умение, че стигна до финалните кръгове с най-кратките схватки в турнира. Юлий го наблюдаваше как приветства консулите заедно с останалите и реши да му направи предложение, ако стигне до финалната осмица, без значение, че стилът му не беше римски.

Преди последните кръгове имената на мъжете на арената се съобщаваха на публиката и всеки пристъпваше напред, за да бъде приветстван от народа на Рим. Брут и Октавиан стояха заедно с Домиций, броните им блестяха на слънцето. Юлий се усмихна, като забеляза удоволствието, изписано на лицата им. Без значение кой щеше да спечели меча на победителя, те никога нямаше да забравят това преживяване.

Тримата римляни вдигнаха оръжията си към тълпата, после към консулите. Публиката изрева — стена от звуци, впечатляваща и почти болезнена. Говорителят пристъпи към месинговите тръби, които усилваха гласа му, и изкрещя имената за първата схватка.

Домиций щеше да се бие с един северняк, който след разрешението на командира на легиона си беше пристигнал, за да участва в турнира. Беше едър мъж със силни ръце и тесен кръст. Също като останалите на арената, той измери с поглед Домиций, докато младежът се разкършваше. Дори и от това разстояние Юлий не забеляза и следа от напрежение по лицето на своя приятел. Помпей го тупна по рамото и каза:

— Да заложа ли на твоя човек, Юлий? Ще премине ли в шестнайсетте?

Юлий се обърна и видя блясъка в очите на консула. Струйка пот се стичаше по челото на Помпей, а очите му светеха в очакване. Юлий кимна.

— Виждал съм само един майстор на меча, по-добър от Домиций. Извикай робите, които приемат залозите, и ще заложа цяло състояние. — Двамата се засмяха като момчета. В този момент му беше трудно да си спомни, че консулът не му е приятел.

Робът, който чакаше заповедите им, се отзова веднага на повикването. Помпей ядосано вдигна очи, когато Крас отброи три сребърни монети и ги подаде на момчето.

— Само веднъж, Крас! Само веднъж искам да те видя да залагаш достатъчно, за да те заболи. В дребните монети няма никаква радост. Нужна е и малко тръпка.

Крас се намръщи и погледна Юлий. Тъмна червенина изби по страните му, докато прибираше сребърниците.

— Е, добре. Момче, дай плочката.

Робът извади дъсчица, покрита с восък. Крас притисна пръстена си, написа името си и няколко цифри, без да показва плочката на другите. Докато я подаваше на роба, Помпей я дръпна, погледна я и тихо подсвирна. Робът чакаше търпеливо.

— Това наистина си е цяло състояние, Крас. Изненада ме. Виждал съм те да залагаш най-много една златна монета.

Крас изсумтя и погледна двамата съперници, които тъкмо заставаха на местата си да чакат звука на рога.

— Ще заложа сто на твоя човек, Юлий. Ти ще дадеш ли толкова? — попита Помпей.

— Давам хиляда. Познавам си човека — отвърна Цезар.

Помпей смръщи вежди от предизвикателството.

— Тогава и аз ще заложа толкова, Юлий.

Двамата написаха на плочката сумите и имената си.

Рений се изкашля и каза прегракнало:

— Пет златни монети за Домиций от мен.

И от всички само той наистина извади монети: държеше ги сковано, докато робът не ги взе от ръката му. Старият гладиатор гледаше как парите потъват в торбичката, после се облегна назад, целият облян в пот.

Светоний също беше решил да заложи, но поиска пари от баща си. Двамата заложиха десет златни монети. Дъсчицата обиколи всички още веднъж и дори Бибул рискува няколко сребърни монети от кесията си.

Робът се втурна да заяви залозите, а Юлий стана, за да даде знак на тръбачите. Публиката се смълча, когато го видя да се надига, и той се запита колко ли от тези хора ще си спомнят името му на изборите. За момент се наслаждава на тишината, после рязко разсече въздуха с ръка и острият звук на роговете проехтя над арената.

С изключение на моментите, в които се биеше самият той, Домиций беше изгледал възможно най-много от предишните двубои. Беше си водил бележки за онези, които преценяваше, че може да достигнат с победа до следващия етап. От последните трийсет и двама само половината бяха наистина опасни. Севернякът, пред когото се изправяше, беше достатъчно умел, за да стигне дотук, но се объркваше, когато го притиснат. Домиций смяташе да го притисне още от самото начало.

Почувства очите му върху себе си, докато разтягаше гърба и краката си, и се постара да запази изражението си възможно най-спокойно. Беше участвал в достатъчно схватки и знаеше, че много от двубоите се печелят не с меча, а в моментите преди това. Старият му учител имаше навика да сяда пред противниците си съвсем спокоен с кръстосани крака, допрени плътно до земята. Докато противниците му подскачаха и се навеждаха, за да отпуснат мускулите си, той беше като скала — и това ги изнервяше повече от всичко. Когато най-накрая се изправеше леко като дим, за да започне двубоя, схватката вече беше наполовина спечелена. Домиций беше научил този урок и не си позволяваше умората да проличи в движенията му. Всъщност дясното му коляно беше изкълчено в предишния кръг и сега беше сковано и го болеше, но Домиций не правеше болезнени гримаси, а с лекота преминаваше през упражненията си, съсредоточен върху тяхната плавност. Усети как го обхваща пълно спокойствие и мълчаливо отправи молитва към стария си учител.

Като държеше меча си ниско и далече от тялото, Домиций отиде до мястото си и застана неподвижен. Противникът му нервно разкършваше рамене и въртеше глава. Когато очите им се срещнаха, севернякът се втренчи в него, решен да не отклони пръв погледа си. Домиций стоеше като статуя, мускулите на раменете му блестяха от пот. Сребърните доспехи предпазваха гърдите им, но Домиций беше достатъчно бърз, за да отреже кичур от косата на бягащ мъж, и се чувстваше силен.

Звукът на роговете го изтръгна от спокойствието му и той атакува, преди другият да осъзнае сигнала. Но тъкмо бързината на краката бе довела северняка до финалите и преди оръжието да го докосне, той се изплъзна извън обхвата му. Домиций чуваше дишането на противника си и се съсредоточи върху него, когато мъжът контраатакува. Севернякът използваше дъха си, за да подсили удара, и всеки път ръмжеше. Домиций го остави да влезе в ритъм — отстъпи десетина крачки при атаката му, докато търсеше други слабости.

При последната крачка усети остра болка, докато отпускаше тежестта си на десния крак, все едно игли се забиваха в капачката на коляното. Олюля се и севернякът го притисна, забелязал слабостта му. Домиций се опита да изолира болката от съзнанието си, но не се осмеляваше да се довери на крака си. Притисна противника си и усети мириса на потта му. Севернякът се опита да се отдръпне, за да си освободи пространство, но Домиций не му позволяваше и нарушаваше ритъма на ударите му с кратко задържане, когато оръжията им се срещнеха.

Накрая се разделиха и започнаха да се движат в кръг. Домиций се заслуша в дишането на северняка и зачака леката глътка въздух, която предшестваше всяка атака. Не се осмеляваше да погледне коляното си, но при всяка стъпка усещаше нова болка.

Севернякът се опита да го повали с порой от удари, но Домиций ги блокира — предугади атаката по дишането му. Чакаше подходящия момент. Слънцето беше високо, лютива пот течеше в очите им. Севернякът си пое дъх и Домиций се стрелна напред. Още преди да го докосне, знаеше, че ударът ще е идеален: целеше в ухото. Резна го наполовина, парчето падна на земята и рукна кръв. Севернякът изрева и засече яростно въздуха — Домиций обаче вече бе отстъпил.

Севернякът докосна горещата влага по шията си, после погледна кървавите си пръсти. На лицето му се изписа мрачно отчаяние. После той кимна на Домиций и двамата застанаха на първоначалните си места.

— Трябва да превържеш това коляно, приятелю. Сигурно са го забелязали — каза тихо севернякът и кимна към другите финалисти, които ги наблюдаваха от засенчените с тенти пейки. Домиций сви рамене, опипа ставата си и лицето му се разкриви от болка.

Севернякът разбиращо поклати глава, докато поздравяваха тълпата и консулите. Домиций се опита да не покаже внезапно обзелия го страх. Усещането в ставата беше странно и той се молеше да е само разтягане или леко разместване, което можеше да се оправи без усилия. Другата вероятност беше непоносима за мъж, който нямаше нищо друго в живота си освен меча си и Десети. Докато двамата вървяха по непоносимо горещия пясък на арената, Домиций се стараеше да не куца, но скърцаше със зъби от болка. Още една двойка в сребърна броня излезе на слънцето за следващата схватка и Домиций усети увереността им в начина, по който го погледнаха и се усмихнаха.

Щом приятелят му се скри под тентата, Юлий каза:

— Извинете ме. Ще сляза долу, за да се уверя, че ще се погрижат добре за раните им.

Помпей го тупна по гърба в отговор — беше прекалено прегракнал от викане, за да му отговори. Крас поръча разхладителни напитки и всички зачакаха следващия двубой, обзети от тръпката от кръвопролитието и уменията на бойците. Светоний пак капризничеше, но баща му му се усмихна, и той бе обзет общото въодушевление.

Рений стана от мястото си в края на ложата и тръгна след Юлий, без да промълви и дума. Влязоха в прохладния тунел под седалките.

Светът под тълпите беше съвсем различен, ревовете бяха приглушени и някак далечни. Светлината минаваше през пролуките между огромните греди и падаше на земята като шарена сянка, променяща се от движението на хората горе. Земята беше мека без пласта пясък, докаран от брега.

— Дали ще се бие отново? — попита Юлий.

Рений сви рамене.

— Кабера ще му помогне. Старецът има сила.

Юлий не отговори. Спомни си как лечителят беше поставил ръцете си върху ранения при атаката на имението Тубрук. Тогава бяха убили Корнелия. Кабера отказваше да говори за лечителските си способности, но Юлий си спомни как веднъж му беше казал, че било свързано с пътя. Ако пътят бил свършил, нищо не можело да се направи… но при някои като Рений все пак беше откраднал още време.

Юлий хвърли кос поглед към стария гладиатор. С минаването на годините кратката енергия на младостта даваше път на старостта. На лицето му отново се появяваха разкривените горчиви следи на възрастен мъж, а Юлий все още не разбираше защо все пак беше спасен от смъртта. Кабера вярваше, че боговете гледат на всички тях с ревнива любов, и Юлий завиждаше на убедеността му. Когато се молеше, беше като да вика в празното пространство без отговор, докато не достигнеше до отчаяние.

Над тях тълпата се изправи, за да приветства някакъв удар, и светлите линии по прашната земя се промениха. Юлий мина между последните два стълба, излезе на открито и се сепна от горещия въздух, който беше сякаш прекалено плътен за дишане.

Погледна към арената и присви очи от силния блясък, за да може да види двамата противници, втурнали се един към друг, сякаш изпълняваха някакъв танц. Мечовете им улавяха светлината в блестящи линии. Тълпата се беше изправила и тропаше с крака. Юлий премигна, когато очите му се напълниха с прахоляк, вдигна поглед към талпите, върху които бяха наредени седалките, и усети треперенето на дървото. Надяваше се да издържи тежестта.

Кабера тъкмо увиваше ивица плат около коляното на Домиций. Брут и Октавиан бяха коленичили край тях, напълно забравили за битката на арената. Вдигнаха поглед, когато Юлий се приближи, а Домиций помаха с ръка и се усмихна отпаднало.

— Усещам как всички други ме гледат. Лешояди! — И изохка, когато Кабера стегна превръзката.

— Много ли боли?

Домиций не отговори, но в очите му имаше страх, който разтърси всички.

— Не знам — сопна се Кабера. — Капачката е счупена и нямам представа как е издържала толкова време. Не разбирам как е могъл да ходи. Ставата може би е… кой знае. Ще направя каквото мога.

— Той има нужда от това, Кабера — тихо каза Юлий.

— Какво значение ще има, ако не се бие още веднъж там? — изсумтя старият лечител. — Това не е…

— Не, не става въпрос за това. Той е един от нас. Има път, който да следва — каза Цезар още по-напрегнато.

Кабера се скова и вдигна глава.

— Не знаеш за какво ме молиш, момче. Това, което притежавам, не може да бъде използвано за всяка драскотина или счупена кост. — Той сякаш се смали от изтощение. — Искаш да го изгубя заради прищявка? Трансът е… агония. Не мога да ти обясня. И никога не знам дали помагам аз, или е просто късмет.

Всички мълчаха. Цезар не откъсваше поглед от Кабера. Един от участниците във финалната фаза на турнира се приближи към тях и се изкашля. Юлий се обърна и го погледна — беше един от онези, чиито умения го бяха впечатлили. Лицето му беше с цвят на изсъхнало тиково дърво. От всички участници само той не носеше дадените му доспехи, а предпочиташе лекотата на простата роба.

— Аз съм Саломин — каза мъжът, сякаш очакваше да знаят името му, но когато никой не реагира, сви рамене. — Би се много добре. Ще можеш ли да продължиш?

Домиций се насили да се усмихне.

— Е, ще разберем.

— Трябва да сложиш студен парцал, за да облекчиш подутината, приятелю. Толкова студен, колкото можеш да намериш в тази жега. Надявам се да си готов, ако ни се падне да се бием един срещу друг. Не бих искал да победя ранен мъж.

— Ще съм готов — отвърна Домиций.

Саломин се поклони и се отдалечи, а Домиций погледна коляното си и каза:

— С мене е свършено, ако не мога повече да ходя. — Гласът му беше почти шепот.

Кабера внимателно заразтрива ставата. Лицето му беше сериозно. Тишината продължи сякаш безкрайно. Капка пот се стече по челото на стария мъж и увисна на върха на носа му.

Никой не чу кога призоваха Брут. Мъжът, който трябваше да се бие с него, мина покрай тях и излезе на арената, без да поглежда назад, но Саломин се приближи до групичката и бутна римлянина по рамото.

— Твой ред е. — Очите му бяха тъмни дори на фона на почти черната му кожа.

— Бързо ще се справя с този — отвърна Брут, извади меча от ножницата си и последва противника си.

Саломин учудено поклати глава и отиде до края на тентата, за да гледа двубоя.

Юлий усети, че Кабера няма да направи нищо, ако стои до него и го наблюдава, и реши да го оставят сам с Домиций.

— Дай да не се пречкаме повече тук, Октавиан — каза на младежа и направи знак и на Рений да тръгне.

Юлий чу острия вой на роговете и се затича. Но преди да направи и пет крачки, приветствията на тълпата внезапно замръзнаха в странна тишина. Юлий затича по-бързо и задъхан влезе в консулската ложа.

Всички бяха замръзнали от изненада. Юлий погледна към арената. Брут вече вървеше спокойно към тентата на състезателите, оставил проснатия си противник на пясъка.

— Какво стана? — попита Цезар.

Помпей учудено поклати глава.

— Беше прекалено бързо, Юлий. Никога не съм виждал подобно нещо.

От всички сякаш само Крас беше невъзмутим.

— Твоят човек стоеше неподвижен и се измъкна от два удара, без да помръдне краката си, после повали противника си с един удар и поряза крака му, докато той лежеше. Това победа ли е? Не ми се струва честен удар.

Тъй като беше заложил много на Брут, Помпей бързо се намеси:

— Брут проля първа кръв, въпреки че мъжът беше в безсъзнание. Трябва да се брои.

Публиката се развика — същият въпрос се задаваше отново и отново по пейките. Мнозина гледаха към консулската ложа за някакъв знак и Юлий изпрати вестоносец до тръбачите, за да потвърди победата на Брут.

Нов ропот прозвуча от онези, които бяха заложили срещу младия римлянин, но по-голямата част от тълпата изглеждаше доволна от решението. Юлий видя как всички повтарят удара му и се смеят. Двама от войниците от Десети свестиха падналия боец с шамари по бузите и му помогнаха да стане. Той започна да се опитва да се измъкне от хватката им, протестираше яростно срещу загубата си.

Войниците, безразлични към възмущението му, го завлякоха под тентата.

Следобедът продължи с останалите битки. Октавиан победи противника си с рязване по бедрото, след като избегна един удар. Тълпата страдаше от силното слънце, но не искаше да пропусне и миг.

Шестнайсетимата победители още веднъж се подредиха на арената, за да може тълпата да изрази възхищението си. Етапът на факли щеше да започне след залез-слънце, за да ги редуцира за последния ден и да даде възможност на състезателите да се лекуват и да се възстановят през нощта. Когато мъжете вдигнаха мечовете си, около тях се посипаха монети. Като пъстри комети полетяха и цветята, подготвени за този момент още от сутринта. Юлий наблюдаваше внимателно, когато извикаха Домиций, и сърцето му подскочи, когато го забеляза да върви уверено както винаги. Не каза нищо, но видя побелелите кокалчета на Рений, който стискаше парапета.

Глава 16

Сервилия се присъедини към тях в ложата за последния ден. Носеше широка права дреха от бяла коприна, отворена на врата. Юлий беше развеселен от начина, по който останалите мъже сякаш бяха хипнотизирани от дългата цепка, която се разкри, когато тя се изправи да поздрави мъжете от Десети, стигнали до последните шестнайсет.

Октавиан получи порязване по бузата — загуби от Саломин, който триумфално премина в осмицата с Домиций, Брут и още петима, които Юлий познаваше само от бележките си. Когато на арената имаше непознати, диктуваше писма на Адан, като замълчаваше само когато двубоят достигнеше кулминацията си и младежът не можеше да откъсне очи от мъжете, които се биеха. Адан беше омаян от зрелището и изумен от огромната публика. Нарастващите суми, които залагаха Юлий и Помпей, го хвърляха в мълчаливо объркване, въпреки че полагаше огромни усилия да се държи естествено като всички в ложата.

Безкрайното сякаш утро беше горещо, а и ходът на битките се забавяше. Всеки от мъжете, които все още бяха в списъка, беше майстор и нямаше бързи победи. Настроението на тълпата също се беше променило: докато гледаха, хората обсъждаха техниката и стила и приветстваха най-добрите удари.

Саломин се оказа сериозно притиснат, докато се бореше, за да стигне до последната четворка. Юлий прекъсна диктовката, за да го гледа, след като Адан на два пъти загуби нишката на мислите му. Това, че Саломин беше избрал да се бие без сребърна броня, го отличаваше и той вече беше любимец на тълпата. Стилът му потвърждаваше мъдростта на решението му. Дребният мъж се биеше като акробат и никога не спираше на едно място. Подскачаше и се въртеше в плавна серия от удари, които караха опонента му да изглежда тромав.

Въпреки това мъжът, с когото Саломин се биеше, за да стане един от четиримата, не беше новак, за да се впечатли и да се остави да бъде надхитрен. Рений кимна одобрително на движението на краката му — беше достатъчно добро, за да не може въртящият се Саломин да намери пропуск в отбраната му.

— Саломин ще се изтощи — отбеляза Крас.

Никой не му отговори. Всички бяха погълнати от двубоя. Мечът на Саломин беше няколко пръста по-дълъг от оръжията на другите и досегът му в края на нападението беше ужасяващ.

Точно допълнителната дължина доведе до края на двубоя, когато слънцето беше изминало половината си път в следобедната жега. И от двамата мъже течеше пот. Саломин вложи малко повече усилие в правия си удар и противникът му така и не забеляза как мечът влезе в гърлото му — и се строполи, обливайки пясъка с кръв.

Юлий разбираше, че Саломин не е искал да нанесе смъртоносен удар: дребният мъж стоеше объркан над падналия си противник. Коленичи до тялото и наведе глава.

Тълпата наскача да го приветства и виковете й стигнаха до него през унеса му. Саломин изгледа гневно крещящите граждани и без да вдигне меча си в обичайния поздрав, прокара палец и показалец по острието, за да го избърше, и се прибра под тентата.

— Не е от нашите — весело отбеляза Помпей. Беше спечелил още един от огромните си залози и нищо не можеше да помрачи чудесното му настроение, въпреки че част от публиката започна да недоволства, разбрала, че няма да има приветствия към консулите. Тялото беше извлечено настрана и бързо беше обявено началото на нов двубой, преди тълпата да стане още по-неспокойна.

— Въпреки това си спечели мястото сред четиримата последни — отвърна Юлий.

Домиций се беше преборил с усилие в осмицата и също щеше да е един от последните две двойки. Оставаше само още едно свободно място и Брут щеше да се сражава за него. До този момент тълпата беше наблюдавала състезателите от дни и целият Рим следеше напредъка им, а вестоносци разказваха новините на онези, които не бяха успели да си осигурят места. Макар че изборите предстояха след по-малко от месец, отношението към Юлий беше все едно вече си е спечелил консулското място. Помпей също се държеше много по-дружелюбно, но Юлий беше отказал среща с него и с Крас, за да обсъдят бъдещето му. Не искаше да изкушава съдбата, преди хората да гласуват, въпреки че в моменти на мечти се обръщаше към сената като един от водачите на Рим.

Бибул се беше кандидатирал в последния ден и сега Юлий го погледна. Чудеше се на мотивите му да участва в надпреварата за консул. Много от първоначалните кандидати бяха отпаднали с наближаването на изборите, след като бяха спечелили временно предимство пред колегите си. Но Бибул явно възнамеряваше да остане. Въпреки очевидната си упоритост Бибул нямаше дар слово и опитът му да защити някакъв мъж, обвинен в кражба, приключи с фарс. И все пак клиентите му обикаляха града и младите в Рим явно го бяха приели за свой избраник. Старите богаташи на Рим можеше да предпочетат един от своите пред Юлий и затова той не биваше да пренебрегва Бибул.

Докато чакаше да извикат Брут за двубой, Юлий изчисляваше стойността на кампанията. Всяка сутрин повече от хиляда души получаваха пари от къщата под хълма Есквилин. Юлий не беше сигурен каква полза може да има от тях при един таен вот, но беше приел доводите на Сервилия, че трябва да го виждат с поддръжници. Това беше опасна игра, тъй като прекалено голямата подкрепа можеше да накара много от римляните да си останат вкъщи за вота, доволни от мисълта, че техният фаворит няма да загуби. Грешката на системата в Рим беше, че свободните граждани гласуваха на центурии. Дори от дадена група да се появяха само неколцина, можеха да решат вота за всички. Бибул можеше да има полза от подобна неуместна увереност, както и сенатор Пранд, който, изглежда, имаше също толкова наемници, колкото и Юлий.

Въпреки това неговото участие в разбиването на Катилина беше станало известно и дори и враговете му трябваше да признаят, че състезанията са голям успех. Юлий пък бе спечелил достатъчно от своите хора, за да покрие част от дълговете на кампанията. И все пак испанското злато намаляваше, направо се топеше. Понякога сумите, които дължеше, го притесняваха, но ако станеше консул, нито една от тях нямаше да има значение.

— Моят син! — възкликна Сервилия, когато Брут излезе на арената с Авъл, жилав боец от склоновете на Везувий.

И двамата изглеждаха чудесно в сребърните си брони. Юлий се усмихна на Брут, който поздрави консулите и намигна на майка си, преди да се обърне и да вдигне меча си към тълпата. Публиката изрева одобрително и двамата противници тръгнаха към местата си в центъра. Рений изсумтя неодобрително, но Юлий забеляза напрежението му, въпреки че старият гладиатор се мъчеше да го прикрие.

Юлий се надяваше приятелят му да може да понася загубите така леко, както приема победите си. Дори да влезе в осмицата беше постижение, с което човек можеше да се хвали на внуците си, но Брут беше казал още от самото начало, че ще стигне на финала. Вече не се кълнеше, че ще победи, но увереността му беше очевидна.

— Заложи всичко на него, Помпей. Ще приема залога ти — каза възбудено Юлий.

Консулът се поколеба само миг.

— Мъжете, които приемат залозите, споделят увереността ти, Юлий. Ако ми дадеш добро съотношение, може и да приема предложението ти.

— Една монета за твои петдесет на Брут. Пет монети за една твоя на Авъл — бързо отвърна Юлий. Помпей се засмя.

— Толкова ли си сигурен, че Марк Брут ще победи? Изкушаваш ме за Авъл при подобна възвръщаемост. Пет хиляди златни монети срещу твоя човек, при всякакво съотношение. Приемаш ли?

Юлий погледна към арената; доброто му настроение внезапно се беше изпарило. Това беше последната битка от осмицата и Саломин и Домиций вече бяха победили. Със сигурност нямаше друг боец с достатъчно умения, за да победи най-стария му приятел.

— Приемам, Помпей. Залагам думата си — каза той и усети как по кожата му избива пот. Адан очевидно се стъписа, но Юлий не го погледна. Помъчи се да запази спокойствие, макар да знаеше колко са намалели средствата му след новите доспехи за наемниците и парите за клиентите, които плащаше всяка седмица. Ако Брут не спечелеше, загубата на двайсет и пет хиляди в злато щеше да го съсипе, но все още му оставаше успокоението, че, като консул, кредитът му няма да е лош. Лихварите щяха да се редят на опашка, за да му дадат пари.

— А този Авъл? Бива ли го? — попита Сервилия и наруши надвисналата над ложата тишина.

Бибул, сменил мястото си, за да е по-близо до нея, отговори с нещо, което смяташе за обезоръжаваща усмивка:

— Всичките ги бива. Въпреки че и двамата са победили в седем двубоя, за да стигнат дотук, смятам, че синът ти има превъзходство. Той е любимецът на публиката, а казват, че това окрилява.

— Благодаря — отвърна Сервилия и го дари с усмивка.

Бибул се изчерви и преплете пръсти. Юлий го гледаше намръщено: чудеше се дали поведението му прикрива по-остър ум, или Бибул наистина е най-безпомощният глупак, когото е срещал.

Рогът прозвуча и при първия сблъсък на оръжията всички се наведоха над парапета. Задъханата Сервилия бе толкова нервна, че Юлий я докосна по ръката. Тя обаче явно не усети.

На арената мечовете звънтяха и двамата мъже се въртяха в кръг със скорост, която разцепваше въздуха. Авъл имаше същата набита фигура като Брут. Адан броеше ударите тихо и почти несъзнателно, стиснал юмруци от напрежение. Бележките и писмата лежаха забравени на стола зад него.

Брут удари бронята на противника си три пъти в бърза последователност. Авъл позволи на ударите да преминат през защитата му, за да има възможност за контраатака, и само бързината на Брут го спасяваше всеки път при звъна на метала. И двамата се обливаха в пот, косите им бяха почернели и сплъстени от пот. Разделиха се за момент и Юлий чу гласа на Брут. Никой не можеше да различи думите, но Юлий знаеше, че това са обиди, които би трябвало да разконцентрират и разгневят Авъл.

Авъл обаче само се засмя на този опит и двамата отново пристъпиха един към друг и мечовете им засвистяха във вихър, прекалено яростен, за да може Адан да брои: младият испанец зяпна от удивление. Публиката затаи дъх. Напрежението беше непоносимо. Всички очакваха първата пръска кръв, която да избликне от биещата се двойка.

— Вижте! — изкрещя Сервилия и посочи дясното бедро на Авъл.

— Не виждате ли? — Тя сочеше бясно, макар че битката на арената беше достигнала маниакална интензивност. Независимо дали Брут знаеше, че е успял, Авъл явно нямаше никаква представа, че е ранен, а Брут не можеше да се отдръпне при такава близост, без да рискува фатално порязване.

По знак на Юлий тръбачите изсвириха. Беше опасно при такова напрежение да се нарушава концентрацията на състезателите, но и двамата отстъпиха едновременно назад. Дишаха тежко. Авъл докосна бедрото си, после протегна почервенялата си ръка към Брут. Нито един от двамата не можеше да говори. Брут опря ръце в коленете си и си пое дълбоко дъх, за да успокои лудото биене на сърцето си. Изплю горчива слюнка, после още веднъж: дълга лига се проточи чак до земята. Когато пулсовете им престанаха да барабанят, двамата можаха да чуят приветствията на тълпата и за миг се здрависаха, преди да вдигнат оръжията си за поздрав.

Сервилия стисна раменете си с ръце и се разсмя от напрежение.

— Значи стигна до последната четворка, а? Скъпият ми син! Чудесен е, нали?

— Сега има шанса да победи и да донесе слава на Рим — отвърна Помпей и горчиво погледна към Юлий. — Двама римляни в последните две двойки. Само боговете знаят откъде идват другите двама. Този Саломин е черен като печка, а другият, с дръпнатите очи… кой знае? Да се надяваме, че все пак римлянин ще спечели меча ти, Юлий. След всичко това ще е срам да го спечели езичник.

Юлий сви рамене.

— Всичко е в ръцете на боговете.

И зачака консула да спомене за залога. Помпей се намръщи.

— Ще кажа на хората си да ти донесат парите. Не е нужно да киснеш тук.

Юлий кимна. Въпреки уж приятелското поведение всеки разговор в ложата беше като безкръвен дуел, в който всеки се опитваше да вземе връх. С нетърпение очакваше последния кръг тази вечер, само за да приключи всичко това.

— Разбира се, консуле. Ще съм в щаба до двубоите тази вечер.

Помпей се намръщи. Не беше очаквал, че ще му се наложи да намери такава огромна сума толкова бързо, но сега всички в консулската ложа го наблюдаваха внимателно. По устните на Крас играеше гадна усмивчица. Помпей се ядоса. Щеше да му се наложи да събере предишните си печалби, за да плати облога, и целият му досегашен успех щеше да се стопи. Само Крас можеше да има толкова злато подръка. Несъмнено този лешояд мислеше самодоволно за единствената монета, която беше спечелил, залагайки на Брут.

— Чудесно — каза Помпей, без обаче да дава категорично обещание. Дори и след печалбите това щеше да го остави без пари, но той предпочиташе да види Рим в пламъци, преди да се обърне към Крас за още един заем.

— Е, до скоро, приятели, Сервилия — каза Помпей, усмихна се сковано, направи знак на охраната си и напусна ложата.

Юлий го изчака да излезе, после се усмихна доволно. Пет хиляди! Един-единствен залог и кампанията му беше спасена.

— Обичам този град! — каза той високо.

Светоний се изправи, за да си тръгне с баща си, и въпреки че възпитанието го задължаваше да се сбогува учтиво, в навъсеното му лице нямаше удоволствие. Бибул също стана — гледаше нервно приятеля си, — измърмори обичайните любезности и последва Светоний и баща му.

Сервилия се изправи. В очите й светеше въодушевлението, което беше обхванало и Юлий. Тълпата вече се изнизваше от трибуните. Тя бързо го целуна и каза:

— Ако наредиш на хората си да оправят завесите и да останат отвън, можем да останем насаме и да се държим невъздържано като деца, Юлий.

— Прекалено си зряла, за да си невъздържана, красива любима — отвърна Юлий и посегна да я прегърне. Тя обаче замръзна и страните й пламнаха от гневна червенина.

Очите й горяха. Юлий се стъписа от внезапната промяна в настроението й.

— Тогава друг път — сопна се тя и се изниза покрай него.

— Сервилия! — извика той, но тя не се обърна.

Юлий остана сам в празната ложа, ядосан на себе си.

Глава 17

В прохладата на вечерта Юлий крачеше в ложата и очакваше пристигането на Сервилия. Хората на Помпей му бяха донесли сандък с монети само минути преди да тръгне за последните двубои и той беше принуден да се забави, докато събере достатъчно войници от Десети, за да пазят подобно съкровище. Дори и с мъжете, на които вярваше, пак се тревожеше за огромната сума.

Всички останали бяха дошли много преди него и Помпей се смееше безмилостно на загриженото му изражение, когато Юлий пристигна забързан да заеме мястото си. Къде беше Сервилия? Не дойде при него в щаба, но сигурно нямаше да пропусне финалните двубои на сина си, нали? Юлий просто не можеше да си намери място и крачеше нервно в ложата.

Арената беше осветена от припламващи факли. Вечерта беше донесла ветрец, който да облекчи жегата от деня. Местата бяха препълнени с граждани, присъстваха и всички членове на сената. В града никой не работеше до приключването на състезанията и напрежението сякаш беше достигнало дори и до най-мрачните улички. Хората се събираха на огромна тълпа на Марсово поле, както щяха да направят и в деня на изборите.

Пристигането на Сервилия съвпадна с първия звук на роговете, които приканваха последната четворка на арената. Юлий я погледна въпросително, когато седнаха, но тя не отвърна на погледа му. Изглеждаше по-хладна от когато и да било.

— Съжалявам — прошепна той в ухото й. Тя не показа с нищо, че го е чула, и той се облегна на мястото си раздразнен. Закле се, че няма да се извинява пак.

Тълпата се изправи да приветства любимците си и робите, които събираха залозите, се втурнаха между хората. Помпей не им обърна внимание, забеляза Юлий; изпитваше злобно удоволствие от това, че беше спечелил облога. Погледна Сервилия, за да види дали е забелязала, и задоволството му се изпари при хладното изражение, с което тя се обърна към него. Отново се наведе към нея.

— Толкова ли малко знача за теб? — прошепна той толкова високо, че Бибул и Адан се размърдаха на местата си, макар да се направиха, че не са чули. Тя не отговори и Юлий гневно стисна зъби и се загледа в тъмната арена.

Последните състезатели бавно тръгнаха под светлината на факлите. Ревът на тълпата беше оглушителен — двайсет хиляди гърла изреваха едновременно. Брут вървеше до Домиций и му говореше нещо — опитваше се да надвика шума. Саломин ги следваше, а след него крачеше последният боец, когото тълпата най-малко приветстваше. По някаква причина стилът и победите на Сун не се харесваха на публиката. Самият той не показваше никакви емоции. Беше по-висок и по-едър от Саломин и плоското му лице и избръснатата глава му придаваха някак обиден вид, докато вървеше след другите, сякаш ги следеше. Оръжието му беше най-дългото и несъмнено му даваше предимство, въпреки че всеки от участниците можеше да използва също толкова дълго оръжие, ако беше пожелал. Юлий знаеше, че Брут бе обмислял тази възможност, още повече че имаше известен опит с дълги мечове, но в крайна сметка беше предпочел познатия му къс римски меч.

Юлий наблюдаваше внимателно четиримата. Саломин определено страдаше и ходеше с приведена глава. И четиримата носеха раните и изтощението от предишните дни. До някаква степен крайният победител можеше да се реши не от уменията, а от издръжливостта. Юлий се зачуди по какъв начин ще бъдат определени двойките. Надяваше се Брут да срещне Домиций, за да е сигурно, че на финала ще има римлянин. От политическа гледна точка беше наясно, че тълпата ще загуби интерес, ако последният кръг е между Саломин и Сун. Това щеше да е ужасен спад вместо да е кулминация на седмицата и сърцето му прескочи, когато чу двойките. Брут щеше да се бие със Саломин, Домиций — със Сун. Залозите отново захвърчаха в какофония от викове и нервен смях. Напрежението надвисна над всички. Юлий усети как въпреки ветреца, който преминаваше над арената, под мишниците му потича пот.

Четиримата мъже наблюдаваха внимателно как един от организаторите хвърля монета във въздуха. Сун кимна и Домиций му каза нещо, което не можа да се чуе от рева на тълпата. Между четиримата имаше професионално уважение, което си личеше много добре. Бяха гледали как всеки от тях побеждава отново и отново и не хранеха никакви илюзии, че предстоящата битка ще е лека.

Брут подвикна нещо окуражително на Домиций през рамо и тръгна заедно със Саломин към тентата. Беше забелязал сковаността в движенията на противника си и се чудеше дали не е от скъсан мускул. Подобно дребно нещо можеше да създаде разликата между това да достигнеш финала и да си тръгнеш с нищо. Заизучава го по-внимателно. Дали пък дребният мъж не се преструваше, за да извади полза? Това нямаше да го изненада. На този етап всеки от тях би опитал всичко, което би му дало предимство.

Тълпата се умълча толкова бързо, че тишината беше нарушена от нечий нервен смях. Тръбачите бяха готови на местата си и чакаха Юлий да даде знак.

Цезар също чакаше. Домиций започна да се разтяга. Сун не обръщаше внимание на противника си, а се бе втренчил в тълпата. От публиката започнаха да го сочат и да му подвикват. Всички бяха развълнувани от предстоящия край на състезанията. Стотиците деца, доведени от родителите си, бяха изнервени, че будуват до толкова късно.

Домиций приключи бавните си движения с пад на дясното коляно и Юлий забеляза как лицето му се озари от усмивка, когато кракът издържа без болка. Благодари на боговете за Кабера, но изпита и вина, че го бе помолил да помогне. Старият лечител беше паднал на земята след процедурата и беше съвсем блед, направо болен. Юлий се закле, когато всичко приключи, да го награди с каквото си пожелае. Мисълта, че може да му се наложи да остане без него, беше нещо, за което не искаше да мисли, но пък си даваше сметка, че никой не знае колко стар е Кабера.

Рязко свали ръка и роговете отекнаха над арената. Още от първия момент беше ясно, че Сун смята да се възползва от предимството, което му даваше дългият му меч. Китките му сигурно бяха от желязо, след като можеше да го държи толкова далече от тялото си и да удържа на тежките удари на Домиций. Въпреки това силните му крака стояха като закотвени в пясъка, а дългата сребърна линия на метала държеше Домиций настрана. След толкова много изучаване всеки от двамата познаваше стила на другия почти като своя собствен и резултатът беше впечатляващ. Домиций не се осмеляваше да навлезе в обсега на дългия меч на Сун, но пък в защитата му нямаше пропуск.

При един добър удар на Домиций Рений тупна с юмрук по парапета и извика одобрително, когато младежът за момент притисна Сун и наруши равновесието му. Дългото оръжие се завъртя настрана и римлянинът се мушна под него, най-сетне получил възможност да се хвърли напред. Нападението му беше идеално, но Сун се измести плавно настрана — мечът мина покрай облечените му в доспехи гърди, — а после удари бузата на противника си с дръжката.

Повечето зрители не разбраха какво стана. Юлий поклати глава, учуден от уменията на състезателите, макар че за неопитното око това изглеждаше повече като хаотична битка. Нямаше нищо общо с брилянтните атаки и контраатаки, които бяха гледали, докато по-добрите майстори се биеха със слабаци в първите кръгове. Тук всеки бърз удар се спираше още в началото и резултатът беше буря от страшни удари без нито капка кръв.

Домиций се дръпна настрани. Челюстта му беше ожулена от удара с дръжката и той вдигна ръка и я опипа. Сун чакаше търпеливо, с готово оръжие. Домиций му показа чистата си ръка — кожата не беше разкъсана. Двамата скочиха един към друг с удвоена ярост.

Само лудото биене на пулса накара Юлий да осъзнае, че е затаил дъх. Беше сигурен, че няма да могат дълго да поддържат такава скорост, и във всеки момент очакваше някой от тях да пореже другия.

Двамата на арената отново се разделиха и закръжиха почти тичешком един около друг; променяха ритъма си почти толкова бързо, колкото другият успяваше да го забележи. На два пъти Домиций почти излъга Сун с измамна стъпка, докато променяше посоката си, и вторият път доведе до удар, който можеше да отсече ръката на Сун, ако той не я беше дръпнал и не се беше предпазил с бронята си.

Изтощението от предишните дни започна да се проявява и у двамата, но вероятно повече при Домиций, който беше видимо задъхан. Юлий знаеше, че схватката се води не по-малко в умовете, отколкото с оръжията, и не беше сигурен дали това не е поредната хитрост, или Домиций наистина е уморен. Силата му сякаш идваше на приливи и скоростта на ударите му се променяше.

Сун също беше неуверен и на два пъти пропусна възможности, при които можеше да получи предимство от закъсняло париране. Наклони глава на една страна, сякаш преценяваше, и отново задържа римлянина настрана с впечатляваща поредица размахвания на меча.

Светкавично бърз отговор едва не спечели двубоя, когато Домиций удари с ръка плоската страна на меча си и промени посоката толкова бързо, че Сун се хвърли по гръб. Рений извика от въодушевление. Малцина сред публиката знаеха достатъчно, за да разберат, че падането е обмислено и контролирано. Нямаше по-бърз начин за избягване на удар, но тълпата приветства своя любимец, сякаш беше победил, и възропта, като видя Сун да се измъква като рак далече от досега на Домиций. След миг, като по чудо, отново беше на крака.

Може би заради яда, че е бил толкова близо до победата, Домиций за миг се разсея и ударът на Сун го бръсна под долния край на бронята. И двамата замръзнаха, а тълпата изрева от яд.

Кръв рукна по крака на Домиций и той почна да ругае, но след миг се овладя и отпусна меча си. Лицето на Сун не се промени, но когато двамата се изправиха един срещу друг, той се поклони за първи път в турнира. За удоволствие на тълпата Домиций върна жеста и се усмихна широко, макар и уморено. Двамата заедно приветстваха тълпата.

Рений се обърна към Юлий със светнали очи.

— Ако Домиций беше мой, тренирането на новаците щеше да върви много по-лесно. Той е мислещ боец и всички ще се стараят да са като него.

Юлий усети как всички в консулската ложа наостриха уши при това споменаване на новия му легион.

— Ако двамата с Брут се съгласят, ще ти го изпратя. Обещах най-добрите си центуриони и опции, нали? И той ще отиде с тях.

— Освен това имаме нужда от ковачи и сарачи, както и от… — започна Рений, но спря, когато Юлий поклати глава.

На арената излязоха Брут и Саломин и Сервилия се изправи на седалката. Потръпна несъзнателно, докато гледаше сина си, свила ръката си в юмрук. В осветената от факли арена имаше нещо ужасно обидно.

Юлий понечи да я докосне, но спря. Усещаше всяко нейно движение до рамото си. Можеше да помирише аромата й в нощния въздух и това го измъчваше. Гневът и объркването му почти развалиха момента, в който притисна пръстена си с печат за залог от пет хиляди в злато за победа на Брут. На лицето на Помпей беше изписано задоволство. Въпреки студенината на Сервилия настроението на Юлий се подобри. Адан му хвърли изплашен поглед и Юлий му намигна. Заедно бяха проверили резервите и простата истина беше, че донесеното от Испания злато беше почти свършило. Ако загубеха тези пет хиляди, щяха да са принудени да разчитат на заеми до края на кампанията. Юлий предпочете да не казва на младия испанец за черната перла, която беше купил за Сервилия. Чувстваше тежестта й в торбичката до гърдите си и беше толкова възхитен, че искаше дай я подаде, без значение какво е настроението й. Цената го накара да потръпне при мисълта за доспехите и оборудването, които можеше да купи за тези пари. Шейсет хиляди златни монети. Наистина беше луд. Със сигурност беше прекалено екстравагантно да го добави към сметките си. Търговецът се закле в кръвта на майка си да не споменава за сумата, което означаваше, че щяха да минат поне няколко дни, преди огромната сделка да стане известна във всяка кръчма и публичен дом в Рим. Юлий усещаше тежестта на перлата под тогата си и често я докосваше несъзнателно, за да усети издутината й под плата.

Саломин беше наблюдавал всички битки на Брут, включително онази, когато изпрати в безсъзнание противника си, а после пусна първа кръв с почти небрежно рязване на крака. Дори да беше здрав, пак щеше да предпочете да се изправи срещу Домиций или срещу мързеливия китаец Сун. Беше наблюдавал обаче как този млад римлянин се бие без ни най-малката почивка за размисъл или тактика, сякаш тялото и мускулите му са тренирани да действат без съзнателно насочване. Сега, когато се изправи пред него на арената, Саломин преглътна сухо и се помъчи да се съсредоточи. Изпълни го отчаяние, когато размърда рамене и усети как раните на гърба му се отварят. От челото му рукна пот, но той застана нащрек и зачака сигнала на роговете.

Войниците бяха дошли следобед, докато се хранеше и почиваше в скромната стая на къщата близо до външната стена на града. Не знаеше защо го извлякоха на улицата и го биха, докато пръчките им не се счупиха. Беше намазал раните си с гъша мас и се стараеше да не показва, че е пребит, но каквито и шансове да беше имал, те бяха изгубени и сега само гордостта му го караше да застане тук.

Промълви кратка молитва на езика на своя народ и това малко го успокои.

Роговете прозвучаха и той инстинктивно влезе в защита. Гърбът му гореше от болка. Очите му се напълниха със сълзи, които заблестяха на светлините на факлите. Замахна наслуки с меча и Брут му се изплъзна. Саломин изкрещя от болка и гняв. Опита още един удар и пропусна. Потта течеше на огромни капки по лицето му. Той спря и се опита да се овладее.

Брут отстъпи, объркан и намръщен. Посочи ръката на Саломин. За момент той не се осмели да я погледне, но после усети паренето, видя плиткия разрез в кожата, кимна и каза тихо:

— Не е най-лошата ми рана за днес, приятелю. Надявам се да нямаш вина за останалите.

Брут го погледна неразбиращо, докато вдигаше меча си към тълпата, после внезапно осъзна странната стойка на гъвкавия Саломин и лицето му пребледня, когато с ужас осъзна думите му.

— Кой беше?

Саломин сви рамене.

— Кой би могъл да различи един римлянин от друг? Бяха войници. Всичко свърши.

Брут пребледня още повече — от ярост — и погледна с подозрение към ложата, откъдето го приветстваше Юлий. И тръгна през арената, глух за възгласите на тълпата.

Макар и побеснял от гняв, беше запазил достатъчно разум, за да прибере меча в ножницата, преди да се приближи към охраната около ложата. Нейно задължение беше да го спре, въпреки че бе победил в състезанията.

Юлий и Сервилия бързо излязоха при него. Поздравите на Цезар заседнаха в гърлото му, щом видя лицето на приятеля си.

— Ти ли поръча да пребият Саломин? — почти викна Брут. — Той едва се държеше на крака. Ти ли го направи?

— Не, аз… — започна Юлий объркано. Прекъсна го внезапното отдръпване на завесите: при тях идваше Помпей.

Макар и разтреперан от гняв, Брут поздрави и застана мирно. Помпей го огледа и заяви хладно:

— Аз издадох тази заповед. Дали си се възползвал от нея, или не е без значение. Един чужденец, който не изразява почитта си, не може да се надява на по-добро отношение и заслужава дори по-лошо. Ако не беше стигнал до последния тур, сега щеше да се вее на вятъра.

Отвърна равнодушно на изненаданите им погледи и добави:

— Вярвам, че дори и един чужденец може да бъде приучен на уважение. Сега, Брут, върви и си отпочини за финала.

След тази заповед Брут можеше само да хвърли извинителен поглед на приятеля си и на майка си.

— Може би щеше да е по-добре да изчакаш края на турнира — отбеляза Юлий, след като Брут си тръгна. Нещо в змийския поглед на Помпей го накара да внимава в избора на думи. Арогантността на консула беше по-голяма, отколкото беше предполагал.

— Или може би да го забравим напълно? — отвърна Помпей. — Консулът е Рим, Цезар. С него не може да се подиграват или да се отнасят пренебрежително. Може би ще го разбереш, ако гражданите ти дадат възможност да застанеш там, където сега стоя аз.

Юлий отвори уста, за да го попита дали е заложил на Брут, но спря точно навреме, за да не си навреди. Пък и си спомни, че не беше — извратеното чувство за чест на Помпей го беше спряло.

Внезапно уморен, Юлий само кимна, все едно е разбрал, и задържа открехната завесата, за да могат Сервилия и Помпей да минат. Тя дори и сега не го погледна и той въздъхна горчиво и ги последва. Знаеше, че тя ще очаква той да я посети насаме, и въпреки че тази мисъл го притесняваше, разбираше, че няма избор. Плъзна ръка към торбичката с перлата и я потупа замислено.

Задъхан от ездата, Юлий потропа на вратата. Собственикът на странноприемницата беше потвърдил, че Сервилия се е прибрала в стаята си, и Юлий чу как вътре се плиска вода — тя се къпеше преди последния тур. Въпреки нетърпението си Юлий усети първите признаци на възбудата, докато слушаше приближаващите се стъпки, но гласът, който чу, беше на робинята, която пълнеше ваната за гостите.

— Юлий — отвърна той на въпроса кой тропа. Може би титлите му щяха да накарат момичето да се задвижи по-бързо, но по малкия коридор имаше много уши, а и имаше нещо леко безумно в обръщенията към затворена врата — все едно бе полудял от любов хлапак. Запука пръсти, докато чакаше. Поне странноприемницата беше достатъчно близо до градските стени, за да може да се върне навреме.

Конят му чакаше отвън, а на него му беше нужна само минута, за да даде на Сервилия перлата, да приеме възторжената й прегръдка и да препусне към Марсово поле с нея за последния двубой в полунощ.

Най-после робинята отвори и му се поклони. Юлий можеше да види смеха в очите й, когато го пусна в тясното преддверие, но бързо я забрави, когато вратата се затвори зад гърба му.

Сервилия беше облечена в семпла бяла рокля, косата й беше прибрана в плитка на тила. За миг той се зачуди кога е намерила време да постави масла и грим на лицето си, но се втурна към нея.

— Не ми пука за годините помежду ни! Те имаха ли значение в Испания? — Но преди да я докосне, тя протегна ръка гордо като царица и го спря.

— Нищо не разбираш, Юлий.

Той се опита да възрази, но тя заговори високо; очите й блестяха.

— В Испания беше друго. Тук всичко е различно. Не мога да обясня… беше сякаш Рим е прекалено далече и ти беше всичко, което имаше значение. Когато съм тук, усещам годините, десетилетията, Юлий. Десетилетия помежду ни. Вчера беше четирийсет и третият ми рожден ден. Когато ти станеш на четирийсет, ще съм побеляла старица. Вече имам бели коси, но ги покривам с най-добрите бои от Египет. Остави ме на мира, Юлий. Не можем да сме повече заедно.

— Не ме интересува, Сервилия! — сопна се Юлий. — Ти все още си красива…

Сервилия грозно се изсмя.

— Все още, Юлий? Да, цяло чудо е, че поддържам вида си, въпреки че ти не знаеш нищо за усилията, които ми струва да показвам пред света гладко лице.

За момент очите й се свиха и тя се опита да преглътне сълзите си. Когато заговори отново, гласът й беше изпълнен с безкрайна горчивина:

— Няма да позволя да ме гледаш как остарявам, Юлий. Не и ти. Върни се при приятелите си, преди да съм извикала охраната да те изхвърли. Остави ме да довърша обличането си.

Юлий отвори ръката си и й показа перлата. Знаеше, че това е грешка, но беше планирал този жест по целия път от Марсово поле и сега сякаш ръката му се движеше сама, независимо от волята му. Сервилия поклати глава, сякаш не можеше да повярва.

— Да не би да очакваш сега да се хвърля в прегръдките ти, Юлий? Или да се разплача и да кажа колко съжалявам, че съм те сметнала за хлапак?

И с внезапна злоба грабна перлата и я хвърли право в лицето му. Улучи го по челото и той се сепна. Чу как перлата се търкулна някъде в стаята — звукът сякаш продължи цяла вечност.

Сервилия заговори бавно, сякаш се обръщаше към малоумен:

— А сега излез.

Когато вратата се затвори зад него, тя избърса ядосано очите си и клекна да намери перлата. Вдигна я към лампата и за момент лицето й омекна. Въпреки красотата си перлата беше твърда и студена, точно на каквато се правеше самата тя.

Завъртя я с върховете на дългите си пръсти. Мислеше за него. Юлий все още нямаше трийсет и въпреки че явно не се беше замислял за това, щеше да иска жена, която да го дари със синове. Очите й се напълниха със сълзи, когато се замисли за остаряващата си утроба. От три месеца не беше имала кръвотечение, нито пък живот, който да се движи в нея. За известно време се беше осмелила да се надява, че е дете, но когато мина още един месец, осъзна, че е преминал и последният етап на младостта й. Нямаше да може да има деца и за Юлий беше по-добре да го отпрати, преди мислите му да се обърнат към синовете, които тя не може да му даде. Така беше по-добре, отколкото да чака той да я отхвърли. Беше толкова силен и толкова добре се справяше със силата си, че тя знаеше, че той самият никога няма да разбере страховете й. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. Той щеше да се съвземе, младите винаги успяваха.

Брут и Сун излязоха на арената в полунощ. Лампите бяха напълнени с масло и пясъкът блестеше. Робите, които приемаха залозите, дискретно се бяха оттеглили — вече не се приемаха пари. Много от гражданите бяха пийнали сериозно в очакване на кулминацията на състезанието и Юлий изпрати вестоносци да извикат повече хора от Десети, в случай че има размирици. Въпреки горчивината, която беше хвърлила сянка върху духа му, изпита тръпка на гордост, докато гледаше как Брут вдига един от мечовете на Кавало. Жестът беше личен, изпълнен с болезнено значение за всички, които го разбираха.

Без да се замисля, Юлий посегна да хване ръката на Сервилия, но се отказа.

Настроението й щеше да се промени, ако Брут спечелеше, беше почти сигурен в това.

Луната беше изгряла, блед сърп над кръга фенери. Въпреки че беше късно, новините бързо бяха прекосили града и цял Рим беше буден и чакаше финалния резултат. Ако спечелеше, Брут щеше да стане известен и Юлий за миг си помисли, че ако приятелят му се кандидатира за консул, почти сигурно ще спечели поста.

Тръбачите надуха роговете и Сун атакува без предупреждение — целеше победа още в първите секунди. Острието му изсвистя, преминавайки на косъм от краката на Брут, но младият римлянин го отби с дрънчене на метал. Не контраатакува и за момент Сун загуби равновесие. Тесните му очи останаха неподвижни; той си възвърна баланса и опита отново, като дългият му меч направи дъга във въздуха.

Още веднъж Брут отби оръжието му настрана и звукът на метала беше като звън на камбана над смълчаната тълпа. Всички наблюдаваха вцепенени тази последна битка, съвсем различна от онези преди това.

Юлий все още виждаше петната гняв по лицето и врата на Брут и се чудеше дали ще убие Сун, или пък ще падне убит, докато съзнанието му все още е заето с нечестната победа над Саломин.

Двубоят се развиваше на серии от нападения и дрънчене на метал, като римлянинът не беше направил и крачка от мястото си. Когато оръжието на Сун се опитваше да го достигне, Брут го блокираше с рязък удар. Когато ударът беше слаб, не му обръщаше внимание дори и когато острието минаваше достатъчно близо до него, че да може да чуе как цепи въздуха. Сун дишаше тежко. Тълпата започна да повишава глас при всяка от атаките му, замлъкваше при самия удар и издишваше със свистене, което звучеше почти подигравателно. Мислеха, че Брут учи чужденеца на някакъв урок за Рим.

Юлий наблюдаваше двубоя и знаеше, че преди всичко приятелят му се сражава със себе си. Почти отчаяно искаше да победи, но срамът от отношението към Саломин го разяждаше и той просто държеше Сун на разстояние, докато обмисляше ситуацията. Юлий съзнаваше, че присъства на демонстрация на безупречни умения с меча. Това беше стара истина, но момчето, което беше познавал, се беше превърнало в майстор, по-велик от Рений и от всеки друг.

Сун го осъзна, когато в очите му започна да тече пот, а римлянинът все още стоеше неподвижен пред него. Лицето на чужденеца се изпълни с гняв и ярост. Беше започнал да ръмжи при всеки удар и без да е вземал съзнателно решение за това, вече се биеше не до първа кръв, а за да убива.

Юлий не можеше да понесе да гледа това. Наведе се над парапета и изкрещя на приятеля си:

— Спечели, Брут! Заради нас спечели!

Хората му изреваха, като го чуха. Брут извъртя оръжието на Сун и го приклещи достатъчно наблизо, за да удари с лакът противника си в устата. По бледата кожа на чужденеца изби кръв и той отстъпи назад вцепенен. Юлий видя как Брут вдига ръка и говори нещо на мъжа, но Сун само поклати глава и атакува отново.

Едва сега Брут се раздвижи и беше все едно котка, която се готви за скок. Остави дългото острие да се приплъзне покрай ребрата му, за да може противникът да попадне в обхвата му, и заби меча си в шията на Сун с всеки грам от яда си. Острието изчезна под сребърната броня, а Брут пусна дръжката и тръгна по арената, без да се обръща.

Сун го гледаше с разкривено лице. Лявата му ръка хвана меча в опит да го измъкне и да изкрещи, но в мъртвата тишина се чу само дрезгав хрип.

Тълпата започна да му се присмива и Юлий се засрами. Изправи се й изкрещя да пазят тишина, което беше достатъчно за онези, които можеха да го чуят. Останалите ги последваха и в напрегнатото мълчание всички зачакаха Сун да се строполи.

Чужденецът се изплю гневно на арената. Лицето му беше станало напълно безцветно. Дори от разстояние се чуваше как всеки дъх се откъсва от гърдите му. Бавно и съвсем внимателно той разкопча доспехите си и ги остави да паднат. Платът отдолу беше подгизнал и почернял от кръв. Сун се погледна изненадано, после черните му очи зашариха в тълпата римляни.

— Хайде, момче — тихо прошепна Рений. — Покажи им как се умира.

С точността на агонията чужденецът прибра дългия си меч в ножницата и едва тогава краката му го предадоха и той падна на колене.

Въпреки това все още ги гледаше и всяко вдишване звучеше като писък, все по-кратко и по-кратко. После се строполи и тълпата си пое дъх, застинала като статуи на боговете, които отсъждат.

Помпей вдигна вежди и поклати глава.

— Трябва да поздравиш своя човек, Цезар. Никога не съм виждал по-добър.

Юлий го изгледа студено. Помпей кимна сякаш на себе си, после извика охраната си да го придружи до стените на града.

Глава 18

Светоний крачеше из дългата стая, в която посрещаха посетителите. Бибул гледаше мълчаливо. Както и всяка друга част от къщата, стаята беше подредена по вкуса на Бибул и дори докато гледаше приятеля си, той изпитваше задоволство от простите цветове на кушетките и златните капители на колоните. По някакъв начин студената чистота винаги успяваше да го успокои и само при влизането в някоя от стаите на вилата от пръв поглед разбираше дали нещо не си е на мястото. Черният мраморен под беше толкова добре полиран, че при всяка стъпка на Светоний под краката му се появяваше цветна сянка, сякаш ходеше по вода. Бяха сами. Дори робите бяха отпратени. Огънят отдавна беше угаснал и въздухът беше достатъчно студен, за да се вижда горещият им дъх. Бибул предпочиташе да извика да донесат затоплено вино или някаква храна, но не се осмеляваше да прекъсне приятеля си.

Започна да брой колко пъти Светоний се обръща при обиколките си из стаята. Напрежението му си личеше в стегнатите рамене и в побелелите кокалчета на стиснатите зад гърба ръце. Бибул трудно понасяше нощни гости в дома си, но Светоний имаше власт над него и той бе принуден да го слуша, дори и след като вече беше започнал да го мрази.

Грубият глас на Светоний разсече тишината без предупреждение, сякаш не можеше повече да таи гнева в себе си.

— Кълна се, че ако можех да се добера до него, щях да съм го убил, Биби. Кълна се в главата на Юпитер!

— Не говори така — стъписа се Бибул. Макар да бяха в неговата къща, имаше думи, които не трябваше да бъдат изричани.

Светоний спря обиколката си, сякаш се беше изправил пред препятствие, и Бибул се сви назад в отрупаната си с възглавнички кушетка. В ъглите на устата на Светоний се бяха събрали капки побеляла слюнка и Бибул се втренчи в тях, неспособен да отклони поглед.

— Не го познаваш, Бибул. Не си виждал как играе ролята на благороден римлянин, също като вуйчо му преди. Сякаш семейството му не са прости търговци! Ласкае онези, от които има нужда, и ги кара да се надуват като петли. О, ще му дам аз да разбере! Той е майстор да си намира обожатели. Всичко е изградено на лъжи, Бибул. Виждал съм го. — Погледна остро приятеля си, сякаш очакваше той да му възрази.

— Суетата му така е заблестяла, че не мога да повярвам, че съм единственият, който забелязва, докато всички останали са паднали в краката му и го наричат Младия лъв на Рим.

Светоний плю на полирания под и Бибул с ужас погледна лъскавото петно. Светоний подсмъркна. Горчивината превръщаше лицето му в грозна маска.

— Това е игра на онези — Помпей и Крас. Забелязах го, когато заедно се върнахме от Гърция. Градът беше беден, робите бяха на ръба на най-голямото въстание в нашата история и те издигнаха Цезар за трибун. Тогава трябваше да разбера, че никога няма да видя справедливост. И какво в крайна сметка е направил той, че да заслужи всичко това? Бях там, когато победи Митридат, Биби. Цезар не е по-голям водач от мен, но се правеше на такъв. Митридат буквално ни даде победата, не съм видял Юлий да се бие. Споменах ли това? Не го видях дори да извади меча си, за да ни помогне, когато навсякъде се разхвърча кръв.

Бибул въздъхна. Беше чувал тази история толкова пъти, че вече не ги броеше. Някога този гняв му се струваше справедлив, но с всеки следващ път, когато слушаше тези оплаквания, Цезар ставаше все повече и повече подлецът, който искаше да го изкара Светоний.

— Ами Испания? О, Биби, знам и за Испания. Отива там без нищо, а се връща с достатъчно злато, за да започне надпреварата за консул. И някой обвинява ли го за нещо? Да не би да е защитен от съд? Писах на мъжа, който го наследи на поста там, и реших да проверя цифрите, които той представи пред сената. Свърших работата вместо онези стари глупаци.

— И какво отговори той? — попита Бибул и вдигна поглед от ръцете си. Това беше нова част от оплакването и го заинтригува. Гледаше с любопитство как Светоний търси подходящите думи и се надяваше, че няма да се изплюе пак.

— Нищо! Писах отново и отново и най-накрая той ми изпрати груба кратка бележка с предупреждение да не се намесвам в държавните дела на Рим. Заплаха, Бибул, гадна заплаха. Тогава разбрах, че е от хората на Цезар. Несъмнено и неговите ръце са толкова омърсени, колкото и на предшественика му. Юлий се прикрива добре, но ще го пипна.

Бибул беше уморен и гладен и не можа да устои на изкушението от малко заяждане.

— Ако стане консул, той ще има имунитет срещу преследване дори и за углавни престъпления, Светоний. Тогава няма да можеш да го докоснеш.

Светоний изсумтя и се поколеба. Спомни си тъмните сенки, които вървяха към имението на Цезар, за да убият Корнелия и слугите. Понякога си мислеше, че единствено този спомен му помага да не полудее. Този ден боговете не пазеха Юлий. Той беше изпратен в Испания със слухове, че е в немилост, а гърлото на красивата му жена беше прерязано. Тогава Светоний се помисли, че най-после е победил гнева си. Смъртта на Корнелия беше като врящо гърне, което клокочеше в него и цялата отрова излиташе.

Въздъхна за загубата на онова спокойствие. Юлий беше пренебрегнал мандата си в Испания и бе обрал златото на страната. Трябваше да бъде убит с камъни на улицата, но се бе върнал, говореше лъжите си на простите тълпи и ги печелеше. Състезанието беше прославило името му из целия град.

— Изненада ли беше, че приятелят му спечели състезанието, Биби? Не, те просто го приветстваха по празноглавия си начин, макар че всеки, който имаше очи, можеше да види, че Саломин едва ходеше. Това е истинският Цезар, онзи, когото познавам. Точно там, пред хилядите, и никой не го забеляза. Къде беше в онзи момент прославената му чест? — Светоний отново започна да крачи и при всяка стъпка краката му плясваха огледалния си образ. — Той не трябва да стане консул, Бибул. Ще направя каквото трябва, но това не бива да се случва. Ти не си ми единствената надежда, приятелю. Все още можеш да вземеш достатъчно от гласовете на центуриите, за да го разбиеш, но аз ще намеря и друг начин, ако това не е достатъчно.

— Ако те заловят да правиш нещо… — започна Бибул.

Светоний му махна да замълчи.

— Върши си работата, Бибул, а аз ще върша своята. Махай на тълпите, ходи в съда, подготвяй си речите.

— Ами ако това не е достатъчно? — попита Бибул, изпълнен със страх от отговора.

— Не ме разочаровай. Ще стигнеш до края, освен ако оттеглянето ти не бъде необходимо за избора на баща ми. Много ли е това, което искам от теб? Не е нищо.

— Но ако…

— Омръзнаха ми възраженията ти, приятелю — тихо каза Светоний. — Ако искаш, още сега мога да отида при Помпей и да му покажа защо не си годен да представляваш Рим. Това ли искаш, Биби? Искаш ли той да узнае тайните ти?

— Недей — промълви Бибул и очите му се напълниха със сълзи. В моменти като този не чувстваше нищо друго към мъжа пред себе си освен омраза. Светоний правеше така, че всичко да звучи гнусно.

Светоний отиде до него и сложи шепата си под меката плът на брадичката му.

— Дори и малките кучета могат да хапят, нали, Бибул? Чудя се дали би ме предал, а? Да, разбира се, че би, ако ти дам възможност. Но ще паднеш заедно с мен, а дори и по-лошо. Знаеш го, нали?

Светоний сграбчи гръкляна му с два пръста и стисна. Бибул потрепери от болка.

— Ти наистина си мръсник, Бибул. Аз обаче имам нужда от теб и това ни свързва по-здраво от приятелството или кръвта. Не го забравяй, Биби. Ти не би могъл да понесеш мъченията, а знаеш, че Помпей е доста грубичък.

Бибул се извъртя и се отскубна от хватката; меките му бели ръце стиснаха зачервената му шия.

— Извикай сладките си дечица и ги накарай да запалят огъня. Стана студено — каза Светоний с блеснали очи.

Брут вдигна чашата си и огледа приятелите си. Всички бяха прави, за да го почетат, и част от горчивината, която още изпитваше заради Саломин, се разсея. Юлий срещна погледа му и Брут се насили да се усмихне, засрамен, че изобщо някога е повярвал, че приятелят му е отговорен за побоя.

— За какво ще пием? — попита Брут.

Александрия се изкашля и всички я погледнаха.

— Ще ни трябва повече от един тост, но първият ще е за Марк Брут, най-добрия меч на Рим.

Всички се усмихнаха и повториха думите. Брут чу как ниският глас на Рений боботи над останалите. Старият гладиатор не беше говорил с него след спечелването на игрите и като чу гласа му, Брут се заслуша.

Вдигна чашата си и го погледна със специална благодарност. Рений се усмихна и Брут почувства как настроението му се подобрява.

— Тогава вторият трябва да е за моята красива ковачка — каза той, — която обича добрите бойци по много различни начини.

Александрия се изчерви и Брут погледна дяволито деколтето й.

— Ах ти, пиян развратнико — отвърна тя с развеселен поглед.

Юлий поръча да напълнят отново чашите.

— За онези, които обичаме и които не са с нас — каза той и нещо в тона му ги накара да се смълчат. Кабера лежеше на горния етаж, заобиколен от най-добрите лекари в Рим — но нито един от тях нямаше и половината от неговите умения. Старецът беше излекувал Домиций, но веднага след това беше припаднал и болестта му притесняваше всички.

Присъстващите повториха тоста, после се смълчаха; припомняха си онези, които бяха загубили. Освен за стария лечител Юлий мислеше за Сервилия и погледът му често се спираше на празния стол до него. Потърка челото си на мястото, където го беше ударила перлата.

— Цяла нощ ли смятате да стоим? — попита Домиций. — Октавиан вече трябва да си ляга.

Октавиан надигна чашата си, пресуши я и отвърна весело:

— Казаха ми, че мога да остана до по-късно, ако съм послушен.

Юлий погледна с нежност младия си роднина. Момчето се превръщаше в прекрасен мъж, макар че маниерите му бяха малко грубички. Дори и Брут беше забелязал колко пъти Октавиан беше засичан в дома на Сервилия и май се беше превърнал в нещо като любимец на момичетата там. Сега Октавиан се засмя на нещо, което му каза Рений. Юлий се надяваше изключителната доверчивост на младостта да не му бъде отнета прекалено грубо. Младият мъж все още не беше преминал през изпитания, но те несъмнено му предстояха. Имаше много неща, които Юлий би искал да промени в собственото си минало, но знаеше, че без тях все още щеше да е гневното и гордо момче, което Рений беше обучавал. Самата мисъл за това беше ужасна, но се надяваше Октавиан да изпита поне малко болка, която да го превърне в мъж. Това беше единственият път, който познаваше, и макар да помнеше триумфите си, несъмнено именно пораженията бяха оформили характера му.

Храната пристигна в сребърните подноси, които Юлий беше поръчал да му направят още в Испания. Всички бяха гладни и дълго никой не заговори. Чуваше се само мляскане и сумтене.

Накрая Брут се поизправи, прикри едно оригване с ръка и попита:

— Е, ще ставаш ли консул, Юлий?

— Ако достатъчно хора гласуват за мен.

— Александрия ти прави консулска фибула за плаща — продължи приятелят му. — Много е изящна.

Младата жена скръсти ръце.

— Това беше изненада, Брут! Казах ти, че ще е изненада. Защо му каза?

Брут стисна ръката й.

— Извинявай. И все пак, Юлий, много е красива.

— Надявам се да имам възможността да я нося. Благодаря ти, Александрия — отвърна той. — Ще ми се да бях толкова сигурен в победата, колкото Брут.

— И защо да не си? Изгуби едно дело във форума, но никой не би могъл да го спечели. И спечели три, които трябваше да изгубиш. Клиентите ти всяка нощ обикалят и докладите им са добри.

Юлий кимна и се замисли за дълговете, които беше натрупал, за да постигне това. Златото, което беше спечелил от Помпей, вече се бе изпарило. Въпреки екстравагантната репутация, която си беше спечелил, съжаляваше за някои от безумните си разходи и най-вече за перлата. А още по-лоша беше фамилиарността на лихварите с нарастването на дълговете му. Сякаш чувстваха, че притежават част от него, и той копнееше за деня, в който ще е далече от алчните им ръце.

Зачервен от виното, Брут отново се изправи.

— Трябва да вдигнем още един тост. За победата — но победа с чест!

Всички станаха и вдигнаха чаши. На Юлий му се прииска баща му да можеше да види това.

Глава 19

Имаше нещо особено тържествено в голямата тълпа, която беше излязла от града, за да гласува. Юлий гледаше с гордост как хората се разделят на избирателни центурии и дават восъчните си плочици на събирачите, за да ги пуснат в кошниците за броене. Градът блестеше на хоризонта. На запад далечното знаме на хълма Яникулум беше вдигнато в знак, че Рим е в безопасност и затворен, докато трае гласуването.

Цяла нощ не бе могъл да мигне и когато авгурите излязоха да осветят земята, отиде с тях при портата, нервен и странно замаян. Гледаше ги как приготвят ножовете си и извеждат един огромен бял бик от града. Сега разсеченото тяло на животното лежеше близо до мястото, където той стоеше мълчаливо и се опитваше да прецени настроението на тълпата. Много хора му се усмихваха и кимваха, докато пускаха гласовете си в плетените кошници, но Юлий не изпитваше удоволствие. Само гласовете на центуриите им се брояха и тъй като богатите гласуваха първи, Пранд вече си беше осигурил седем срещу четири за Бибул. Нито една от първите единайсет центурии не беше подкрепила Юлий и той почувства как със засилването на дневната жега под мишниците му започва да се стича пот.

Знаеше, че най-богатите свободни мъже са най-трудните за спечелване гласоподаватели, но да вижда загубените гласове беше наистина тежко. Консулите и кандидатите стояха край него във високомерна групичка, но Помпей не можеше да прикрие задоволството си и бърбореше с роба, който му подаваше разхладителни напитки.

Юлий полагаше сериозни усилия да запази ведро изражение. Въпреки всичките му приготовления ранните гласоподаватели можеха да повлияят на следващите центурии и резултатът можеше да е огромна изборна победа без място за него. За първи път от завръщането си в града си помисли какво ще се случи, ако загуби.

Беше сигурен, че оставането в град, управляван от Бибул и Пранд, ще го довърши. Помпей щеше да намери начин да го унищожи, ако не го направеше Светоний. Щеше да му се наложи да моли за пост в някоя забравена от боговете дупка на границите на римското влияние, само за да преживее годината. Юлий несъзнателно тръсна глава, докато мислите му разиграваха от лоши по-лоши варианти. Гражданите продължаваха да гласуват. Поддръжниците на Пранд и Бибул приветстваха всеки успех, а Юлий бе принуден да се усмихва, въпреки че радостта им бе като отрова за него.

Каза си, че не може да направи нищо, и намери моментно успокоение в това. Мъжете на Рим предаваха дъсчиците си обърнати, за да не се виждат знаците, които са направили. На този етап не можеше да има никакво въздействие и всички подкупи и игри нямаха никакво значение в момента, когато избирателите оставаха сами и притискаха два пъти восъка срещу името, което бяха избрали. Въпреки това тълпата, която чакаше, чуваше резултатите и скоро щеше да гласува с масата преди себе си. При много избори Юлий беше виждал как бедните класи биват отпращани в града, след като бъде постигнато мнозинство. Надяваше се този ден да не се случи така.

— Цезар — извика магистратът и Юлий наклони глава, за да чуе. Това беше краят на богаташите и накрая и той беше получил глас. Сега беше ред на онези с по-малко собственост и благосъстояние. Дори когато се усмихваше, се изяждаше вътрешно, но се стараеше да не го показва. Най-голямата му подкрепа беше сред най-бедните, които виждаха в него мъж, който сам се е издигнал до позицията си. Въпреки това без много гласове от по-богатите неговите хора дори нямаше да имат възможността да отбележат името му върху восъка.

След гласуването на втората класа резултатите бяха почти изравнени и Юлий се поизправи. Пранд имаше седемнайсет срещу четиринайсет на Бибул, а пет се бяха обявили за Юлий, което повишаваше надеждите му. Видя, че не е единственият, който страда. Бащата на Светоний беше пребледнял от напрежение и Юлий осъзна, че той иска поста също толкова силно като него. Бибул също беше нервен, а очите му често-често се спираха на Светоний, все едно му се молеше.

През следващия час водачът се смени три пъти и накрая цялостният вот за бащата на Светоний го правеше трети — и продължаваше да изостава. Юлий видя как Светоний се приближава до Бибул. Дебелият римлянин се дръпна настрана, но Светоний го сграбчи за ръката и му прошепна грубо в ухото. Гневът му беше очевиден за всички и Бибул стана пурпурночервен.

— Откажи се, Биби. Трябва да се откажеш сега! — изръмжа Светоний, като пренебрегна погледа на Помпей.

Бибул кимна нервно, като спазъм, но Помпей постави огромната си ръка върху рамото на Бибул, сякаш Светоний не беше там, и принуди младия римлянин бързо да отстъпи.

— Надявам се, че нямаш намерение да напуснеш надпреварата, Бибул — каза Помпей.

Бибул издаде някакъв звук, който трябваше да е отговор, но консулът продължи:

— Ти постигна добри резултати сред първите класи и може да получиш още подкрепа до края. Изчакай, пък кой знае? Дори и да не успееш, за представителите на старите семейства винаги има място в сената.

Лицето на Бибул се разкриви в болезнена усмивка и Помпей го потупа по рамото и го пусна. Светоний гледаше гневно как Бибул получи още три гласа.

Към пладне всеки резултат се приветстваше с викове, тъй като продавачите на вино продаваха товара си на тълпите. Юлий почувства, че би могъл да си наложи да изпие една чаша, но не можеше да понесе вкуса й. Размени си някакви празни думи с Бибул, но сенатор Пранд стоеше като вкаменен и само кимна на Юлий, когато той заговори. Светоний не притежаваше и грам от способностите на баща си да прикрива чувствата си и Юлий непрекъснато усещаше погледа му върху себе си, което изпъваше нервите му.

Когато слънцето премина зенита, Помпей поръча тента, която да им направи сянка. Сто центурии бяха гласували и Юлий беше втори, на седемнайсет гласа пред Пранд. Както вървяха нещата, постовете щяха да бъдат заети от Бибул и Юлий. Тълпата започна по открито да проявява интереса си, да крещи възторжено и да се блъска да види кандидатите. Юлий видя как Светоний извади от тогата си голям червен парцал, размаха го и попи челото си. Жестът беше странен и се набиваше на очи. Юлий се усмихна и погледна на запад, където се вееше знамето на Яникулум.

От хълма Яникулум се откриваше идеална гледка към града и земята около него. На каменната площадка на върха се издигаше висок стълб и имаше пост, който гледаше за нашественици. Сега това беше лесна работа, но не и в отминалите времена на непрестанна заплаха от какви ли не племена и армии. Конспирацията на Катилина отново беше върнала необходимостта от постоянно наблюдение и онези, които по жребий бяха избрани да изпълняват тази задача, бяха зорки и бдителни. Бяха шестима — четирима младежи и двама ветерани от легиона на Помпей. Обсъждаха кандидатите, докато ядяха студения си обяд, и се наслаждаваха на почивката от обичайните си задължения. По залез-слънце денят им щеше да приключи със сигнал на рог и тържествено сваляне на знамето.

Войниците не видяха мъжа, който се катереше по хълма зад гърбовете им, докато някакво камъче не се търкулна по скалата и не се понесе с трополене по стръмния сипей под билото. Момчетата се обърнаха да видят какво става и едното извика, като видя въоръжени мъже да се катерят към тях. Бяха седем, всичките яки и набити; оголиха зъби, щом видяха малцината защитници.

Мъжете на Помпей скочиха, събориха храната и счупиха глинената стомна: водата се разля на тъмно петно по прашните камъни. Бяха обградени, но извадиха мечовете си, защото знаеха дълга си, и първите нападатели бяха повалени още с приближаването си. Другите се втурнаха напред с ръмжене — и изведнъж във въздуха проехтя глас:

— Стой! Който мръдне, умира! — изкрещя Брут. Тичаше към тях, следван от десетина войници. Дори да беше сам, щеше да е достатъчен — всички в Рим вече знаеха за сребърната броня, която носеше, и за меча със златна дръжка, който беше спечелил на състезанията.

Нападателите замръзнаха. Бяха крадци и убийци, но нищо от опита им не ги беше подготвило да се изправят лице в лице с войниците от своя град. Отне им само миг да се откажат от опита да свалят знамето и се разскачаха във всички посоки по стръмните склонове. Двама се препънаха и се изтърколиха, като хвърлиха оръжието си.

— Щеше да е срамота да прекратим изборите заради няколко крадци, нали? — каза Брут на войниците на Помпей и погледна надолу към бягащите мъже.

— Сигурен съм, че с Брини щяхме да ги спрем, господарю — отвърна един от хората на Помпей. — Но несъмнено щяхме да загубим един-двама от момчетата. — Млъкна, понеже се усети, че изобщо не е благодарил за помощта. — Радваме се, че дойде, господарю. Ще ги оставиш ли да избягат?

— Оставил съм ездачи в подножието на хълма. Няма да стигнат до града.

— Благодарим ти, господарю — отвърна войникът и се усмихна студено. — Те не го заслужават.

— Можеш ли да видиш кой от кандидатите губи в момента? — попита Брут и присви очи към тъмната маса граждани в далечината. Видя Юлий — стоеше прав — и видя мъжът до него да развява някаква червена кърпа. Кимна доволно. Юлий беше преценил правилно.

Войникът на Помпей сви рамене.

— Оттук не можем да видим много, господарю. Мислиш ли, че този червен парцал им е бил сигнал?

Брут се усмихна.

— Знаеш, че не можем да го докажем. Мисля обаче да променя мнението на тези крадци с малко злато и да ги изпратя срещу господаря им. По-приятно е, отколкото просто да ги избием, нали?

Войникът се усмихна сковано. Знаеше, че неговият началник не обича Брут, но пък той си беше спечелил всеобщо възхищение. Можеше да разказва на децата си, че е говорил с най-големия майстор на меча в Рим.

— Много по-добре ще е, господарю, — каза той, — ако наистина го направят. –

— О, мисля, че ще стане. Моите ездачи могат да са много убедителни — отвърна Брут. Знамето над тях плющеше на вятъра.

Светоний погледна възможно най-безгрижно към знамето на хълма. Все още се вееше! Той раздразнено захапа долната си устна; чудеше се дали отново да не размаха червената кърпа. Заспали ли бяха? Или просто бяха взели парите му и седяха в някоя кръчма и се напиваха до безпаметност? Стори му се, че вижда фигури, които се катерят по тъмния склон, и се запита дали хората, които беше наел, могат да забележат сигнала. Огледа се виновно и отново бръкна под робата си, за да извади мекия плат. В същия момент видя как Юлий му се усмихва — веселият му поглед сякаш разчиташе всяка мисъл в главата му. Светоний отпусна ръка и се изправи сковано. Болезнено осъзнаваше червенината, плъзнала по врата и бузите му.

Октавиан лежеше във високата трева. Конят му лежеше до него — дългият му гръден кош се издигаше в дълги бавни вдишвания.

Месеци бяха тренирали животните да заемат неестествени пози и сега само трябваше да положат длан на меките им мускули, за да ги накарат да стоят неподвижни.

Гледаха как насилниците се спускат и подскачат надолу по склона. Октавиан се усмихна. Юлий се беше оказал прав, че някои може да се опитат да свалят знамето, ако вотът се обърне срещу тях. Въпреки че планът беше прост, ефектът му щеше да е опустошителен. Гражданите на Рим щяха да се втурнат към града и моментният резултат от изборите щеше да бъде обявен за невалиден. Вероятно щеше да мине поне месец, преди да се съберат отново, а дотогава можеха да се случат много неща.

Октавиан изчака, докато тичащите мъже се приближат, после изсвири тихо и прехвърли крак върху седлото, докато конят му се изправяше. Останалите от неговата двайсетица скочиха едновременно с него — мятаха се на седлата още преди конете да са се изправили напълно.

Въоръжените конници изникнаха сякаш изпод земята. Седмината мъже се стъписаха; едни се хвърлиха на земята, други вдигнаха ръце в знак, че се предават. Октавиан извади меча си. Гледаше ги съсредоточено. Водачът им го изгледа примирено, после завъртя глава, плю във високата трева и каза:

— Е, свършвайте.

Въпреки абсолютното си примирение, крадецът вече беше направил цялостна преценка на позициите на конниците и се отказа да побегне едва когато всеки път за отстъпление беше преграден. Беше чувал, че на късо разстояние човек може да надбяга кон, но като гледаше лъскавите животни, това не му се струваше много вероятно.

Когато взеха и последните оръжия на престъпниците, Октавиан разкопча шлема си от седлото и го сложи на главата си. Перото се вееше леко от ветреца, добавяше му височина и му придаваше заплашителен вид. Смяташе, че си струва парите, които беше платил за него. Всички заловени го гледаха намръщено и очакваха заповедта му да ги посекат.

— Не мисля, че някога изобщо ще се повдигне обвинение срещу господаря ви — каза Октавиан.

Водачът се изплю отново.

— Не познавам никакъв господар — с изключение може би на среброто. — На лицето му се изписа лукаво изражение: разбираше, че това е началото на някакъв пазарлък.

— Ще е срамота, ако се отърве, без да е получил дори един добър бой, не мислите ли? — попита небрежно Октавиан.

Престъпниците кимнаха и дори и най-мудните започнаха да осъзнават, че заповедта да ги убият така и няма да бъде дадена.

— Мога да го намеря, ако ни пуснеш — каза водачът им; опитваше се да не си прави излишни илюзии. Беше отраснал в града и конете го плашеха. Някак си никога не беше осъзнавал колко са огромни и потрепери, когато един от тях изпръхтя зад него.

Октавиан му подхвърли една кесия и мъжът я улови и автоматично прецени тежестта й, преди да я скрие под туниката си.

— Свърши си работата както трябва — каза Октавиан и дръпна коня си назад, за да направи място на мъжете да минат. Двама от тях се опитаха да отдадат чест, докато минаваха през конниците. После всички тръгнаха към града. Никой не се осмели да погледне назад.

Преди да гласуват последните центурии, Юлий знаеше, че двамата с Бибул са спечелили постовете на консули за следващата година. Когато сенаторите се скупчиха около тях, си спомни как роякът пчели се трупа около майката и се усмихна на смаяния Бибул.

Десетки мъже, които едва познаваше, стискаха рамото му и сграбчваха ръката му и преди напълно да е осъзнал промяната в положението си, вече получаваше въпроси и молби за разговори, като дори му предложиха възможности за инвестиции. В ролята си на формално Comitia Centuriata^[6] гражданите на Рим бяха създали две нови вимета, които да доят, и Юлий дори се ядоса от прекаленото им внимание. Къде бяха тези усмихнати поддръжници по време на кампанията му?

В сравнение с повърхностната сърдечност на сената, поздравленията от Крас и Помпей бяха изтънчено удоволствие, като се имаше предвид, че Помпей с по-голямо удоволствие би ял стъкло, отколкото да изрича похвали. Юлий разтърси протегнатата му ръка без следа от удоволствие: мислите му вече бяха насочени към бъдещето. Без значение кого бяха избрали хората да ръководи сената, оттеглящите се консули все още бяха сила в града. Само глупак би ги обидил в момент на триумф.

Магистратът се качи на една малка платформа, за да освободи последните центурии. Те наведоха глави, докато той редеше молитвата. Завърши с традиционната заповед: Discedite!^[7].

Гражданите направиха както им беше казано — разпръснаха се, като се смееха и се шегуваха, и тръгнаха към затворения град.

Светоний и баща му също изказаха поздравленията си и Юлий говори топло с тях: знаеше, че това е възможност да възстанови прекъснатите по време на кампанията и в миналото мостове. Можеше да си позволи този жест и Пранд, изглежда, прие добрите му пожелалия и дори му се поклони леко — все пак той бе новият консул, избран от Рим. Светоний обаче гледаше право през него, а лицето му беше пребледняло заради поражението.

Хората на Помпей доведоха коне и Юлий вдигна поглед, когато му подадоха юздите. Помпей го гледаше от гърба на сивия си жребец. Изражението му беше неразгадаемо.

— Ще минат часове, преди сенатът да се събере, за да потвърди избора, Юлий. Ако дойдеш с нас, ще отидем в курията първи. И сами.

Крас се наведе до шията на коня си и каза тихо:

— Ще ми се довериш ли още веднъж?

Юлий ги гледаше. Усещаше едва доловимото им напрежение, докато чакаха отговора му. Не се поколеба, а се метна на седлото и вдигна ръка към тълпата. Тя отвърна с възторжени възгласи и той пое през обширното поле с двамата мъже. Центурията на Помпей яздеше зад тях. Тълпата се раздели пред ездачите и сенките им се изтеглиха далече напред.

Глава 20

В отсъствието на гласуващите центурии градът беше странно празен. Докато тримата яздеха по улиците, Юлий си спомни за нощта на бурята, когато беше слязъл в подземията на затвора и беше видял измъчваните хора на Катилина. Погледна Крас, докато слизаха от конете пред сградата на сената, и възрастният мъж вдигна вежди, усетил причината за вниманието му.

Юлий никога не беше влизал в сградата на сената, когато тя не е пълна с насядали по пейките мъже. Кънтеше странно и всяка стъпка отекваше, докато не седнаха заедно близо до трибуната. Вратата беше отворена и слънцето светеше като ивичка злато. От отражението му мраморните стени изглеждаха светли и изпълнени с простор. Юлий се облегна на твърдата дървена пейка. Изпитваше всеобхватно удовлетворение. Мандатът му тъкмо започваше и той едва устояваше на желанието да се усмихне.

— Двамата с Крас решихме, че всички можем да имаме полза от един разговор насаме, преди сенаторите да заемат местата си — започна Помпей. Стоеше прав. — Като оставим за публиката високопарните думи, между нас тримата едва ли може да се каже, че има приятелство. Надявам се да има уважение, но едва ли се харесваме особено. — Крас сви рамене. Юлий не каза нищо.

— Ако не стигнем до никакво споразумение за започващата година — продължи Помпей, — очаквам това да е загубено време за града. Забеляза какво влияние има Светоний над Бибул. Целият сенат от години слуша неспирните му оплаквания от теб. Двамата ще отлагат или ще провалят всичко, което предлагаш. А това няма да е добре за Рим.

Юлий го погледна и си спомни как го беше срещнал за първи път в същата тази зала. Помпей беше превъзходен тактик и на бойното поле, и в сената, но и двамата с Крас бяха изправени пред загубата на властта и уважението, на които толкова се бяха наслаждавали. Това беше истинската причина за срещата им насаме, а не каквато и да било загриженост за оползотворяването на консулската му година. Със сигурност беше възможно да сключат сделка, ако той можеше да намери условия, които да задоволяват и тримата.

— Вече съм мислил по този въпрос — каза Цезар.

Светоний седеше в странноприемницата край портите на града, където беше наел стаи за изборите. Баща му почти не беше говорил с него и само кимна, когато Светоний му изказа съболезнованията си за загубата, яде бързо и мълчаливо и после се качи в стаята си на горния етаж и остави сина си да дави гнева си в евтино червено вино.

Вратата на странноприемницата се отвори и Светоний вдигна глава. Надяваше се, че идва Бибул, за да си правят компания. Несъмнено обаче приятелят му се беше върнал в разкошния си дом в центъра на града, масажираха го красиви роби и не го беше грижа за останалия свят. Светоний още не беше започнал да размишлява върху избора на Бибул за консул. Първата му изплашена мисъл беше, че консулският му имунитет ще го освободи от властта, която имаше над него — но отхвърли тази идея още при появата й. Със или без имунитет, Бибул пак щеше да се страхува да не би навиците му да станат обществено достояние. Може би дори щеше да има полза от това, че дебелият му приятел е начело на сената. Не беше планирал точно това, но пък да имаш консул, когото да можеш да командваш, беше интересно. Светоний реши още утре да посети приятеля си в дома му и да му напомни за отношенията им.

Мъжът, който влезе, беше непознат и Светоний изобщо не му обърна внимание. Беше обаче прекалено пиян и се стресна, когато мъжът се изкашля и заговори:

— Господарю, момчето в обора каза, че конят ти е окуцял. В копитото му бил влязъл трън.

— Ще го нашибам с камшик! — сопна се Светоний и се изправи — прекалено бързо. Почти не обърна внимание на твърдата ръка на рамото си, която го подтикна в тъмнината извън странноприемницата.

Нощният въздух поразсея причинената от виното мъгла в мислите му и той се изтръгна от ръката, която го държеше, и влезе в ниската конюшня. Там имаше прекалено много хора, за да са заети само да наглеждат конете. Ухилиха му се и го обзе вледеняващ ужас.

— Какво искате? Кои сте вие? — избоботи Светоний.

Предводителят на престъпниците излезе напред от сянката и Светоний се дръпна, като видя изражението му.

— Въпреки че става въпрос за обикновена поръчка, винаги когато мога, добавям и нещо от себе си — каза той и тръгна към младия римлянин.

Две ръце хванаха здраво Светоний, трета запуши устата му.

— Духнете лампите, момчета. За тази работа не ми трябва светлина — каза водачът и във внезапно настъпилата тъмнина зазвучаха тъпи тежки удари.

Юлий съжаляваше, че предишната нощ не беше спал. Напрежението му тежеше, а сега повече от всякога имаше нужда от острота на ума, за да разговаря с тези двама мъже.

— Двамата заедно все още събирате достатъчно подкрепа в сената, за да прокарате всичко, което решите.

— Освен при консулско вето — отвърна веднага Помпей.

Юлий сви рамене.

— Не мислете за това. Когато дойде моментът, ще се справя с Бибул.

Помпей премигна, но Юлий продължи:

— Без тази пречка силите ви в сената са достатъчни. Въпросът е просто какво трябва да ви дам аз, за да си осигуря подкрепата ви.

— Не мисля, че… — започна Крас, но Помпей вдигна ръка.

— Остави го да говори, Крас. Двамата с теб достатъчно сме обсъждали този въпрос, без да стигнем до решение. Искам да чуя какво е наумил той.

Юлий се усмихна на нетърпението им.

— Крас иска търговия. Заедно с теб, Помпей, можем да му осигурим пълния монопол по цялата римска земя. Да кажем разрешително за две години. Той ще цепи на две всяка монета от колониите и въпреки това не се съмнявам, че под неговите грижи цялостното богатство ще се увеличи. Доколкото познавам Крас, богатството на Рим ще се увеличи до пръсване в рамките на по-малко от година.

Консулът се усмихна при този комплимент, но не изглеждаше особено въодушевен. Юлий се беше надявал възрастният мъж да се изкуши дори само от разрешителното, но сделката трябваше да остави всеки от тях доволен, иначе щеше да бъде нарушена при първото изпитание.

— Но може би това не е достатъчно? — попита Цезар, като внимателно наблюдаваше и двамата.

Очите на Помпей блестяха от любопитство, а Крас се замисли дълбоко. Идеята за цялостна власт над търговията беше опияняваща и той знаеше много по-добре от Юлий какво може да постигне с това. С един-единствен удар конкурентите му щяха да бъдат разбити, а къщите и робите им — продадени на търг. За съвсем кратко време щеше да утрои земите, които притежаваше, а ятото му от търговци щеше да е по-голямо, отколкото беше виждал този свят. Щеше да е в състояние да пренебрегне загубите от далечни бури и да изпрати корабите си на огромни разстояния — до Египет, Индия, дори до места, които още нямаха имена. Нищо от това обаче не се изразяваше на лицето му. Крас се намръщи, за да покаже на младия мъж, че трябва да бъде убеждаван още, макар да бе изпълнен със задоволство от представата за броя търговци, който щеше да има.

— Ами твоите отстъпки, Юлий? — нетърпеливо каза Помпей.

— Искам шест месеца в сената, в които да работим във взаимна подкрепа. Обещанията, които дадох пред хората на Рим, не са празни. Искам да прокарам нови закони и наредби. Някои от тях ще притеснят по-традиционно настроените членове на сената и трябва да имам вашите гласове, за да преодолея възраженията им. Хората ме избраха. Нека не се оставяме да бъдем спрени от Бибул или група беззъби старци.

— Не виждам какво предимство има за мен при такава уговорка — намеси се Помпей.

Юлий вдигна вежди.

— Освен доброто на Рим ли? — Усмихна се, за да омекоти хапливата забележка: знаеше, че все още може да загуби всичко при една погрешна стъпка.

— Твоите желания са достатъчно прости, приятелю — каза Юлий. — Ти искаш диктатура, макар и да се противиш на това име. Двамата с Крас ще подкрепим всяко предложение, което внесеш в сената. Всичко. Ако се разберем, сенатът ще е в краката ни.

— А това не е малко — тихо каза Помпей. Това, което предлагаше Юлий, напълно изопачаваше смисъла от избора на двама консули, които да се контролират един друг, но Помпей не намираше причина да го споменава.

Юлий кимна.

— Не бих предложил подобно нещо, ако смятах, че си незначителен човек, Помпей. В миналото сме имали разногласия, но никога не съм подценявал любовта ти към града, а кой знае това по-добре от мен? Заедно разбихме Катон, нали помниш? Рим не би могъл да страда под твоето управление.

Ласкателството вероятно беше доста очевидно, но за своя изненада Юлий откри, че вярва поне на половината от него. Помпей беше солиден водач и би защитавал интересите на Рим с решителност и сила, дори и ако никога не ги разшири.

— Не ти вярвам — каза безцеремонно Помпей. — Всички тези обещания могат да се окажат празни, ако не бъдем обвързани по-здраво. — Той се изкашля. — Имам нужда от свидетелство за добрата ти воля, от знак, че подкрепата ти не е думи на вятъра.

— И какво искаш? — попита Юлий.

— На колко е дъщеря ти? — попита Помпей. Лицето му беше съвсем сериозно и Юлий веднага разбра какво има предвид.

— Тази година прави десет. Още е много малка.

— Но няма да е винаги малка. Свържи кръвта си с мен и ще приема обещанията ти. Жена ми е в гроба от повече от три години, а мъжете не са създадени, за да живеят сами. Когато стане на четиринайсет, ми я дай и ще се оженя за нея.

Юлий потърка очите си. Толкова много зависеше от това да постигне споразумение с тези двама стари вълци. Ако дъщеря му беше един от неговите войници, щеше да я жертва, без да се замисли и за миг.

— Шестнайсет. Ще стане твоя невеста на шестнайсет — най-после каза той.

Лицето на Помпей засия и той кимна и му протегна ръка. Юлий потръпна като от студ, но я стисна. Щеше да ги има и двамата, ако можеше да осигури последната част, но проблемът на Крас все още тревожеше мислите му. В смълчаната курия чуваше стъпките на войниците на Помпей отвън и докато ги слушаше, намери отговора.

— И легион, Крас — каза Юлий бързо. — Нов орел на Марсово поле, който да носи твоето име. Мъже, които аз ще тренирам и за половин година ще смеся с най-добрите си офицери. Ще изпратим да ги съберат из страната, сред десетки хиляди обикновени мъже, които никога не са имали възможността да се бият за Рим. Те ще бъдат твои, Крас, и мога да ти кажа, че няма по-голяма радост от оформянето им в легион. Аз ще ти ги обуча, но началникът им ще си ти.

Крас рязко погледна двамата мъже. Обмисляше предложението. Копнееше за командване още от ужаса срещу Спартак, но се въздържаше от това заради разяждащото съмнение, че не може да командва с такава лекота като Помпей или Цезар. Докато слушаше Юлий, това му се стори възможно, но все пак отвори уста да обясни съмненията си.

Юлий постави длан върху ръката му.

— Крас, аз взех мъже от Африка и Гърция и ги направих войници. Ще мога да постигна повече с мъже с римска кръв. Катилина видя слабост, която трябва да отстраним, ако Рим ще забогатява от твоята търговия, не мислиш ли? Преди всичко този град има нужда от добри мъже по стените.

Крас се изчерви.

— Аз може… да не съм човекът, който ще ги води, Цезар — каза той през стиснати зъби.

Юлий можеше да си представи какво му струва да направи подобно признание пред Помпей, но само изсумтя:

— И аз не бях, преди Марий, Рений, и да, Помпей, да ми покажат как с пример и обучение. Никой мъж не скача в тази роля напълно подготвен, Крас. Ще съм до теб в първите ти стъпки, а и Помпей винаги ще е тук. Той знае, че Рим се нуждае от втори легион за защита. Съмнявам се, че би искал по-малко в града си.

И двамата погледнаха Помпей, който незабавно отговори:

— От каквото имаш нужда, Крас. Има истина в онова, което казва той. — И преди да могат да му отговорят с повече от усмивка, продължи: — Ти нарисува доста приятна картинка за нас, Юлий. Крас с търговията си, аз с невеста и града, който обичам. Но не си ни казал още цената на тази щедрост. Хайде, направи го.

Крас го прекъсна:

— Ще приема тези условия с две допълнения. Разрешително за пет, а не за две години и най-големият ми син, Публий, да бъде приет в Десети като офицер, центурион. Аз съм стар човек, Юлий. Синът ми ще води легиона ми след мен.

— Мога да се съглася с това — каза Юлий.

Помпей се изкашля и попита нетърпеливо:

— Но какво искаш ти, Цезар?

Юлий отново потърка очите си. Не беше смятал да свързва семейството си с Помпей, но дъщеря му щеше да се издигне в най-висшата социална йерархия с един удар. Това беше доста честен обир. И двамата бяха прекалено отдавна в политиката, за да се откажат от подобна уговорка, а и това, което той им предлагаше, във всеки случай беше стократно по-добро от загубата на власт и влияние. Юлий познаваше притегателната сила на управлението. Нямаше никакво по-голямо удоволствие от това да си водач. Когато вдигна поглед към тях, очите му бяха ясни и остри.

— Когато моите шест месеца в града приключат и законите, които искам, бъдат добавени към свитъците, нещата стават прости. Искам да отведа двата си легиона в нови земи. Ще прехвърля правото си на Помпей и искам и двамата да подпишете заповеди, които ми дават пълната свобода да повишавам войници, да нападам бандити и да създавам закони от името на Рим. Няма да докладвам, освен ако несметна за необходимо. Няма да отговарям пред никого освен пред себе си.

— А това дали ще е законно? — попита Крас.

Помпей кимна.

— Ако аз имам консулски правомощия, ще бъде. Вече има такъв прецедент. — Намръщи се замислено. — И къде ще отведеш тези легиони?

Юлий се усмихна, понесен от собственото си въодушевление. Колко беше спорил с приятелите си за посоката! Въпреки това накрая имаше само един избор. Александър беше тръгнал на изток и пътят беше добре отъпкан. Той щеше да тръгне в друга посока.

— Искам непознати земи, приятели — каза той. — Искам Галия.

В пълно въоръжение Юлий вървеше в нощта към дома на Бибул. Помпей и Крас вярваха, че той знае някакъв начин, по който да обуздае колегата си, но истината беше, че той трябваше да избистри идеята си как да успее да спре Бибул и Светоний да разбият на пух и прах плановете им.

Стисна юмруци. Беше дал дъщеря си и беше заложил време, пари и власт на Помпей и Крас. В замяна щеше да има по-голяма свобода от всеки военачалник в историята на града. Дори Сципион Африкански не беше имал властта, която щеше да има Юлий в Галия. Дори Марий беше отговарял пред сената. Юлий знаеше, че не може да позволи подобно нещо да се изплъзне от ръцете му заради един мъж, каквото и да му се наложеше да направи.

Тълпите се разделяха, за да му направят път. Онези, които го разпознаваха, се умълчаваха. Изразът на новия консул не допускаше никакъв опит да го поздравят или приветстват и мнозина се чудеха каква ли новина го е ядосала до такава степен в самия ден на избора му.

Без да им обръща внимание, Юлий спря пред огромните порти на къщата на Бибул. Решителността му се затвърди, докато вдигаше юмрук, за да потропа. Нямаше да се откаже.

Отвори му роб, младеж, почти момче. Лицето му беше гримирано. Погледна го, но щом го позна, се ококори от изненада.

— Аз съм консул на Рим. Познаваш ли закона?

Робът уплашено кимна.

— Тогава не заключвай никоя врата нито пред мен, нито зад мен. Ако докоснеш ръкава ми, ще умреш. Дойдох да видя господаря ти. Води.

— К-консул…

Младежът понечи да падне на колене, но Юлий му се сопна.

— Води!

Гримираното момче не се нуждаеше от друго подканяне. Обърна се и почти затича пред Юлий. Вратата към улицата остана да се люлее зад тях.

Юлий тръгна след момчето. Мина през стаи, където други също толкова силно гримирани деца наблюдаваха замръзнали преминаването му. Едно-две извикаха от учудване и Юлий се втренчи в тях. Нито един възрастен ли нямаше тук? Начинът, по който бяха облечени, му напомняше повече на курвите на Сервилия, отколкото…

Почти загуби момчето зад един ъгъл, изненадан от мислите си. После се забърза, а момчето ускори хода си по коридорите, докато не нахлуха едновременно в една осветена стая.

— Господарю! — извика робът. — Консул Цезар дойде!

Юлий спря, задъхан от гнева, който препускаше през вените му. Бибул беше в стаята със Светоний, който се бе навел над ухото му и му шепнеше нещо. Неколцина красиви роби стояха покрай стените, а две голи момчета лежаха в краката на двамата мъже. Лицата им бяха зачервени от виното, а очите им бяха по-стари от телата им. Юлий потрепери, обърна се към Светоний и му заповяда:

— Излез!

Светоний бавно се изправи, като в транс от влизането на Юлий. Беше погрознял от злоба и се бореше с противоречивите си чувства. Един консул не биваше да бъде докосван. Дори мястото на Светоний в сената не би го спасило при подобна обида.

Юлий спокойно отпусна ръка на меча си. Знаеше, че Бибул ще е по-слаб без приятеля си. Знаеше го още преди да бе измислил с какво да върти на шиш този дебелак. Сега обаче беше намерил нещо.

Светоний се обърна към Бибул за отмяна на заповедта — нали и той беше консул, — но видя само ужас на месестото му лице. И все пак се бавеше, чакаше само една дума, която би му позволила да остане.

Бибул гледаше като дете, изправено срещу змия. Юлий се приближи към Светоний, приведе се към него и той се дръпна.

— Вън! — повтори тихо Юлий и Светоний бързо-бързо излезе.

Цезар отново се обърна към Бибул и той най-после събра сили да заговори.

— Това е моята к-къща…

Юлий му изръмжа и Бибул уплашено се дръпна на леглото.

— Нищожество! Осмеляваш се да разговаряш с мен, докато тези деца седят в краката ти! Ако те убия, това ще е истинска благословия за Рим. Не, имам по-добра идея. Ще ти отсека последното нещо, което те прави мъж. И ще го направя веднага.

Юлий изтегли меча си и Бибул изпищя и задраска по покривката на леглото, но нямаше къде да избяга. Разплака се, когато Цезар доближи острието до слабините му.

— Недей, моля те!

Юлий разбираше, че съдбата е дала всичко в ръцете му. Хладната и разумна част от него беше доволна, че Бибул е разкрил подобна слабост. Няколко заплахи и този мъж никога вече нямаше да си позволи да покаже лицето си в сената. Понечи пак да викне на Бибул, но едно от децата се размърда и привлече погледа му. Не гледаше него, а господаря си и в очите му имаше омраза, ужасяваща върху толкова младо лице. Ребрата на детето се брояха, а на врата му имаше пурпурна следа. Юлий внезапно осъзна, че дъщеря му е на същата възраст, и отново се обърна ядосано към Бибул.

— Продай робите си. Продай ги някъде, където няма да ги измъчват, и ми изпрати адресите, за да мога да ги проверя. Ще живееш сам, ако изобщо те оставя жив.

Бибул кимна, долната му челюст се тресеше.

— Да, да, ще ги продам… не ме осакатявай. — И пак се разхлипа. Юлий го удари два пъти през лицето и сцепи устните му — потече тънка вадичка кръв.

— Ако те видя в сената, имунитетът ти няма да те спаси, кълна се във всички богове. Ще направя така, че да те хвърлят в тъмница и никога вече да не видиш слънцето. Ще се молиш дните ти да свършат.

— Но аз съм консул! — изхлипа Бибул.

Юлий се наведе напред, помръдна меча и дебелият мъж ахна.

— Само по име. Няма да позволя на мъж като теб да влиза в моя сенат. Никога. Времето ти в сената изтече.

— Сега той може ли да ме мъчи? — попита внезапно момчето.

Юлий го погледна. Беше се изправило. Поклати глава и каза:

— Вече не.

— Тогава ми дай нож.

Юлий го погледна в очите и не видя там нищо друго освен решителност.

— Ще те убият, ако го направиш — тихо каза консулът.

Момчето потрепери, но отвърна твърдо:

— Струва си. Дай ми оръжие и ще го заколя.

Бибул измуча нещо и Юлий гневно махна към него с меча.

— Ти кротувай. Тук разговарят мъже. Ти не участваш. — Обърна се отново към роба и видя, че е вирнал брадичка при тези думи.

— Ако искаш, няма да те спирам, момче, но ще ми е по-нужен жив, отколкото мъртъв. Поне засега. — Смъртта на Бибул щеше да означава нови избори и нови противници, които можеше и да нямат слабостите му. Въпреки това Юлий не отпрати момчето.

— Искаш го жив? — попита то.

Юлий го гледа дълго в очите, после кимна.

— Искам да си тръгна още сега — каза момчето.

— Мога да ти намеря къде да отидеш. Задължен съм ти.

— Не само аз. Всички. Нито нощ повече тук.

Юлий го погледна изненадано.

— Всички ли?

— Всички — отвърна робът. Гледаше го в очите, без да трепне. Юлий първи отклони поглед.

— Добре, момче. Събери ги при вратата. Остави ме още малко при Бибул и ще дойда при вас.

— Благодаря, господарю — отвърна момчето. След секунди всички деца в стаята изчезнаха с него и единственият звук беше измъченото дишане на Бибул.

— К-как разбра? — прошепна той.

— Докато не ги видях, не знаех какъв си. Но дори и да не ги бях видял, ти си смазан от вина — изръмжа Юлий. — Запомни, че ще разбера, ако доведеш още деца в къщата си. Ако чуя, че само едно момче или момиче е минало през портата ти, няма да има прошка. Сега сенатът е мой. Напълно.

При последните думи Цезар махна с меча и Бибул изпищя и се напика от ужас. Юлий прибра меча си и тръгна към изхода.

Всеки от малките бегълци — бяха трийсетина — носеше само вързопче с дрехи. Очите им бяха огромни и плашещи на светлината на лампите. Тишината беше почти болезнена.

— Добре. Тази нощ ще останете в моя дом — каза Юлий. — Ще ви намеря семейства, които са изгубили дете и които ще ви обичат. — Щастието в лицата им го прободе по-силно и от нож. Той не беше дошъл в този дом заради тях.

Глава 21

Лятото беше дошло и си беше отишло с дългите си напрегнати дни, но зимата все още беше далече. Юлий яхна коня си при портата Квиринал, готов да се присъедини към легиона си на Марсово поле. Огледа се — искаше да запази града в съзнанието си. Колко ли време щеше да го поддържа тази картина в далечна Галия? Пътешествениците и търговците, които бяха посещавали малкия римски лагер в подножието на Алпите, твърдяха, че природата била сурова и било по-студено от всяко известно място. Юлий беше стигнал до границата на кредитите си за кожи и провизии за десет хиляди войници. Знаеше, че впоследствие ще се наложат преизчисления, но не си позволи мисълта за дълговете да развали последните му моменти в неговия град.

Войниците го чакаха в блестящи карета на Марсово поле. Съмняваше се по света да има легион, равен на Десети — Брут беше работил здраво, за да направи от мъжете, които беше събрал, истински бойци. На нито един от тях не беше разрешено да напуска преди края на първата година и те добре бяха оползотворили времето си. Беше доволен от името, което им беше избрал Брут. Трети Галски щеше да се кали в земите, на които беше кръстен.

Брут и Октавиан се качиха на конете си и застанаха до него. Домиций за последен път проверяваше каишите на седлото. Юлий се усмихна на сребърните им брони. И тримата си бяха спечелили правото да ги носят, но изглеждаха необичайно на улицата при портата и вече се беше събрала група хлапета — сочеха ги и ги зяпаха. И съвсем уместно. Всяка част от броните им блестеше толкова ярко, колкото можеше да постигне лъскането с политура и парцал; Юлий беше горд, че язди за Рим с тези мъже.

Ако Саломин беше дошъл с тях, щеше да е идеално. Още едно разяждащо съжаление сред цяло море, понеже не беше успял да убеди дребния боец да дойде с тях в Галия. Саломин беше говорил дълго за римската чест и Юлий беше слушал. Това беше всичко, което можеше да му предложи след срамното отношение на Помпей, но не го беше притискал след първия отказ.

Месеците в сената бяха увеличили надеждите на Юлий — триумвиратът се държеше по-добре, отколкото се беше надявал. Крас господстваше над търговията и огромната му флота вече съперничеше на древните флоти на Картаген. Новоизлюпеният му легион беше изкован в някаква прилична форма от най-добрите офицери на Десети и Помпей можеше да продължи работата и след тяхното заминаване. Тримата с усилие си бяха изградили уважение един към друг през месеците заедно и Юлий не съжаляваше за уговорката помежду им.

След нощта на изборите Бибул изобщо не се появи в сената. В града се ширнаха слухове за тежка болест, но Юлий не наруши мълчанието си за това какво се е случило. Беше удържал обещанието си към децата — изпрати ги в любвеобилни семейства далече на север, където да ги отгледат. Личният му срам, че се е възползвал от мъките им, го накара да им купи свободата, въпреки че това, като капак на всичко останало, доста пресуши финансовите му запаси. За негово учудване тази постъпка му донесе повече удовлетворение, отколкото почти всичко друго в месеците му на консул.

— Брут! — извика някой и го сепна.

Юлий завъртя коня си в кръг, а Брут се разсмя — идваше Александрия. Когато стигна до него, се надигна на пръсти, за да го целуне, но Брут се наведе и я вдигна на седлото при себе си. Юлий отклони поглед. Беше му трудно да не мисли за Сервилия, като гледаше щастието им.

Брут свали Александрия от коня и тя пристъпи към Юлий. Носеше някакъв вързоп. Той вдигна вежди, когато му го подаде, изчервен от притеснение, че е присъствал на нежностите им. Взе вързопа и бавно го развърза. Очите му се разшириха, когато видя шлем, изработен с изключително умение. Беше от полирано желязо и блестеше от масло, но най-странна беше лицевата му част — бе направена така, че да прилича на неговите собствени черти.

С благоговение го вдигна над главата си и после си го сложи, притисна го надолу, докато пасна на мястото си. Прилягаше му като втора кожа. Дупките за очите бяха достатъчно широки, за да вижда добре, а от реакцията на приятелите си разбра, че шлемът е постигнал търсения от Александрия ефект.

— Доста студено гледа — промърмори Октавиан.

Брут кимна, а Александрия се надигна към Юлий и му прошепна:

— Сметнах, че ще пази главата ти по-добре от онзи, който носиш обикновено. Отгоре има и процеп за перо, ако искаш да сложиш. В Рим няма втори като него.

Юлий я погледна през желязната маска; за един болезнен момент пожела Александрия да е негова, а не на приятеля му.

— Чудесен е — каза той. — Благодаря ти. — После се наведе и я прегърна, вдъхна тежкия парфюм, който тя използваше винаги. Внезапно го обзе някакъв импулс и той свали шлема. Лицето му беше зачервено. Легионът можеше да почака. Все още имаше време да посети Сервилия, преди да тръгне.

— Александрия, моля те да ме извиниш — каза Юлий. — Приятели! Имам да свърша нещо в града, преди да се присъединим към войниците.

Домиций веднага скочи на седлото, а двамата други обърнаха конете. Докато Юлий забиваше пети в хълбоците на жребеца си, Александрия изпрати въздушна целувка на Брут. Четиримата пришпориха конете. Тълпата се пръскаше пред тях.

Докато се приближаваха към къщата на Сервилия, Брут се мръщеше — усмивката му, предизвикана от идването на Александрия, изчезна. До тази сутрин беше доволен, че връзката между Юлий и майка му е приключила. Но сега, като виждаше нетърпеливото изражение на приятеля си, ръмжеше вътрешно. Трябваше да се сети, че Юлий не би се отказал толкова лесно.

— Сигурен ли си? — попита го Брут, докато слизаха от конете пред вратата и подаваха юздите на робите.

— Да — отвърна Юлий и влезе.

Като консул можеше да отиде навсякъде в града, но и четиримата бяха известни по различни причини в тази къща и Октавиан и Домиций останаха в една от предните стаи, за да се сбогуват с любимките си още веднъж, доволни от тази възможност. Брут се тръшна на една дълга кушетка и зачака. Само той никога не беше влизал в къщата за друго, освен за да види майка си — насилваше се да пренебрегва момичетата, които работеха тук. Все пак си имаше Александрия, нали.

Юлий мина по коридорите към покоите на Сервилия. Какво щеше да й каже? Не бяха разговаряли от месеци, но в заминаването му имаше някаква магия, която можеше да им помогне да открият поне някакво приятелство.

Видя я и сърцето му подскочи. Тя носеше тъмносиня дреха, която оставяше раменете й голи. Юлий се усмихна, като забеляза черната перла в златен обков да проблясва в нежните гънки на гръдта й.

— Заминавам, Сервилия — каза той и тръгна към нея. — За Галия. Бях вече при портата, но реших да дойда при теб.

Помисли си, че е видял усмивка да докосва устните й, и се осмели да посегне към нея. Никога не бе изглеждала толкова красива, колкото в този момент, и той знаеше, че няма да му е трудно да си спомня лицето й в дългия поход. Хвана ръцете й и ги стисна; гледаше я в очите.

— Защо не дойдеш? — попита я. — Ще изпратя най-хубавата карета в Рим да те докара при колонията. Има римско селище на юг в Галия и можеш да си с мен.

— За да не се налага да си търсиш курви ли, Юлий? — тихо попита тя. — Притесняваш се какво ще правиш без жена толкова далече от дома?

Той я зяпна и видя в очите й студена твърдост, която смрази сърцето му.

— Не те разбирам.

Тя издърпа ръцете си от неговите и той се олюля. Беше достатъчно близо, за да усети парфюма й, и това беше влудяващо. Почувства как го залива гняв.

— Много си жестока, Сервилия — промълви той.

Тя се разсмя.

— Знаеш ли колко отхвърлени любовници съм виждала да крещят в тази къща? Също и консули, Юлий. Да не би да мислиш, че те са прекалено могъщи за подобно нещо? Каквото и да търсиш от мен, то не е тук. Разбираш ли?

Някъде иззад нея Юлий чу мъжки глас да вика и се скова.

— Крас? Той ли е тук?

Сервилия направи крачка напред и го бутна в гърдите. Усмихна се студено. Гласът й беше изгубил мекотата, която той толкова обичаше.

— Изобщо не е твоя работа с кого се виждам, Юлий.

Младият мъж стисна ръце в безсилен гняв. Посегна към нея, все едно искаше да откъсне перлата от шията й, и Сервилия се отдръпна.

— Сега негова курва ли си? Е, поне е близо до твоята възраст — каза Юлий.

Тя го зашлеви и той инстинктивно разтърси главата й с ответен удар. Плесниците проехтяха почти едновременно.

Сервилия замахна и одра бузата му с нокти. Юлий изръмжа и пристъпи към нея. Беше заслепен от ярост. Сервилия го изгледа твърдо и гневът му го остави — опустошен, задъхан и изпълнен с горчивина. По брадичката му се стече кръв.

— Такъв си бил значи — каза тя.

Юлий видя, че устата й вече се подува, и го изпълни срам.

Тя се изсмя.

— Чудя се какво ли ще каже синът ми, когато се видите. — Очите й проблеснаха със злоба и Юлий тръсна глава.

— Щях да ти дам всичко, Сервилия. Всичко, каквото поискаш — каза тихо той.

Но тя му обърна гръб и излезе.

Брут вече беше прав. Октавиан и Домиций бяха с него и по лицата им Юлий разбра, че са чули всичко. Брут беше пребледнял, очите му бяха студени и Юлий неволно потръпна от страх.

— Удари ли я, Юлий? — попита Брут.

Юлий докосна разкървавената си буза и отвърна:

— Няма да обяснявам действията си пред теб, дори пред теб.

Брут хвана златната дръжка на меча, който беше спечелил. Домиций и Октавиан сложиха ръце на своите и направиха крачка напред, за да застанат между него и Юлий.

— Недей — изсумтя Домиций. — Отстъпи!

Брут откъсна поглед от Юлий и се втренчи в мъжете. Те го гледаха с омраза.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ме спреш?

Домиций твърдо отговори на погледа му.

— Ако се наложи. Мислиш ли, че като извадиш меча си, това ще промени нещо? Това, което става между тях, не е твоя работа, както не е и моя. Не се меси.

Брут пусна меча. Отвори уста да каже нещо, после мина край всички и тръгна към конете. Скочи на седлото и препусна към портите на града.

Домиций избърса потта от челото си с ръка. Погледна Октавиан и видя. че е угрижен, сякаш беше притиснат между сили, на които не можеше да противостои.

— Ще се успокои, Октавиан, повярвай ми.

— Походът ще изцеди гнева му — допълни Юлий. Гледаше след приятеля си. Надяваше се да е така. Отново докосна бузата си и направи гримаса.

— Не е най-добрият спомен. Да вървим, приятели. Видях достатъчно от този град, за да ми държи влага доста време. Щом излезем през портите, ще сме свободни от всичко това.

— Да се надяваме — отвърна Домиций, но Юлий не го чу.

Яздеха в тръс към портата Квиринал. Брут ги чакаше в сянката й. Очите му бяха налети с кръв, изражението му бе смразяващо. Юлий спря до него и каза:

— Направих грешка, че се върнах при нея. — Гледаше го внимателно. Обичаше приятеля си повече от всеки на света, но ако ръката му посегнеше към меча, беше готов да срита коня, за да избегне атаката. Всеки мускул на краката му беше напрегнат за действие. Брут вдигна поглед.

— Легионите са готови за похода. Време е. — Очите му бяха студени. Юлий бавно си пое дъх, думите угаснаха в гърлото му. Каза само:

— Тогава да тръгваме.

Брут кимна и мълчаливо подкара през портите и навън по Марсово поле, без да поглежда назад. Юлий смуши коня си, за да го последва.

— Консуле! — чу се вик от тълпата.

Юлий изръмжа. Кога щеше да свърши това? Сянката на портата беше толкова близо, мамеше го. Той се обърна навъсено и видя няколко мъже да тичат към коня му. Най-отпред беше Херминий, лихварят, и щом го позна, Юлий погледна към портата с истински копнеж.

— Господарю, радвам се, че успях да те стигна. Сигурен съм, че не може да си решил да напуснеш града, без да направиш нещо за заемите си — каза мъжът; беше задъхан от бързане.

— Ела тук — отвърна Юлий и поведе коня си към сянката на портата. Лихварят го последва неразбиращо.

Юлий погледна надолу към него и попита:

— Виждаш ли тази линия, където портата е оставила следа в камъка?

Херминий кимна безизразно и Юлий се усмихна.

— Добре. Тогава мога да ти кажа, че изхарчих и последната медна монета, която можах да заема или изпрося, за да екипирам мъжете си за Галия. Само провизиите и воловете и магаретата, които ги носят, струват цяло състояние. Сол, кожа, желязо, злато за подкупите, коне, копия, седла, палатки, списъкът е безкраен.

— Господарю? Да не би да казваш… — започна Херминий.

— Казвам, че в момента, в който пресека тази линия, дълговете ми ще останат зад мен. Думата ми е честна, Херминий. Ще платя, когато се върна. Но днес няма да получиш и монета от мен.

Херминий се смръщи от безсилен гняв. Погледна сребърните брони на мъжете, които яздеха до Юлий, после въздъхна и се опита да се усмихне.

— Ще очаквам завръщането ти, консуле.

— Естествено, Херминий — отвърна Юлий и наклони глава в ироничен поздрав.

Когато лихварят се отдалечи, Юлий погледна за последен път назад през портата. Проблемите на града вече не бяха негови, поне за известно време.

— Е — каза той на Домиций и Октавиан, — да тръгваме на север.