Земя за прицел (Наследникът)

Глава първа

В един зимен слънчев ден в края на януари 1907 година Ориент-експрес спря на гара София. Без да бърза, младият Борис Скарлатов облече пелерината и сложи на ръцете си кожените ръкавици. Шафнерът тръгна пред него, натоварен с багажа му — голям кожен куфар и кожен сак, каквито употребяваха лекарите. Долу на перона слънцето го заслепи. Въздухът беше сух и много студен. В светлината на слънчевите лъчи проблясваха многобройни кристалчета скреж. Той се разплати с шафнера, който учтиво му се поклони. Борис беше единственият пътник, слязъл на гара София. В зимния сезон почти никой не пътуваше. Често пъти влакът с дни престояваше на някоя спирка в Сърбия или България, докато разчистят преспите.

Гара София беше както всички европейски гари и не му направи впечатление. Но когато очите му свикнаха с блясъка на слънцето и чу непривичния за ухото говор, разбра, че е в България. Не изпитваше нито учудване, нито тревога, а по-скоро някакво безразличие. Беше тръгнал внезапно. Зимата бе мъртъв сезон и за Европа. Просто нямаше къде да отиде и изведнъж реши да се върне в Отечеството, да види приятелите си, а и да уреди окончателно личните си работи, свързани с материалното му състояние. Доцентура за него в Женевския университет щяха да открият наесен чак, за новата учебна година, а дотогава имаше много време.

Той се огледа. На единия край на перона имаше дървена будка, боядисана в бяло, зелено и червено — като знамето на Княжеството. Пред нея стоеше на пост полицай в шаячна униформа със затъкнат щик на пушката. От ресторанта на гарата излезе един напет офицер с две млади момичета. Те погледнаха към Скарлатов, нещо си казаха и весело се засмяха. Гарата за тях бе място за срещи и разходки, място, където можеха да се допрат, макар и за миг, до непознатия Запад, а може би и да покажат себе си на тия щастливи същества, идващи от друг свят, които седяха в купетата. Един кебапчия носеше на шията скарата и целия си инвентар, щракаше с машата и хвалеше стоката си. Да, Борис наистина бе оставил Европа някъде назад и сякаш внезапно от луксозния вагон-ресторант на експреса се намери направо в самия Ориент.

Един носач застана пред него и понечи да вдигне куфарите, но Скарлатов ги взе сам и се отправи към голямата арковидна, желязна порта. Площадът пред гарата беше голям, но без настилка, и приличаше на поле. Отсреща бяха струпани файтони и шейни. Градът бе покрит с дебела снежна пелена. Димящите комини разнасяха миризма на дърва. От ноздрите на конете, клюмнали глави, покрити с чулове, излизаше пара. Файтонджиите — една весела тълпа — в топли овчи кожуси, стигащи до краката, и високи калпаци на главите, разговаряха и викаха оживено със зачервени, мустакати, брадясали лица. Селянки с кошници — от които се подаваха главите на домашни птици, с пъстри, везани, чудновати носии, които ги обгръщаха като броня и едва удържаха едрите им гърди — газеха снега с твърда стъпка на яките си крака, обути в опинци. Да, ето я София — и първото му чувство беше, че е млад, весел и жизнерадостен град. Той не предполагаше, че някой може да го очаква. Влакът бе престоял на една гара в Сърбия почти денонощие, пък и никому не бе се обадил. Затова странно му се видя ландото на Търговска банка Скарлатов, спряло настрани от файтонджиите. Забеляза и побелелия бай Никола, който бързаше със старите си крака и застана пред него със свален калпак. Наведе се да вдигне багажа му, но младият Борис Скарлатов не му позволи. А там, от стъпенката на ландото, слезе баща му — с побелели коси и бакенбарди, висок, строен, изглеждащ още по-висок от цилиндъра. Той небрежно се подпря на тънкия си бастун със златна глава на орел. Младият Скарлатов бе изненадан, но не и смутен. Не му бе и неприятно. Та какво общо имаше той с този човек, застанал до конете, който го гледаше, като леко примижаваше с клепача на кривогледото си око?…

— Вече втори ден идваме на гарата… — каза бай Никола.

Стана му някак съвестно, че тия двама стари хора вече втори ден го чакат на гарата. Когато стигна файтона, той подаде куфарите на бай Никола да ги настани. Сега бащата и синът стояха един срещу друг. Никой от тях не се усмихна, нито направиха опит за някакъв жест, с който да покажат човешка близост. Най-сетне старият банкер каза:

— Тук, в България, е прекрасна зима…

— Както в цяла Европа… Предполагам, че хотел има…

Лицето на стария банкер помръкна за миг, а после се овладя.

— Наел съм ти квартира. Но нека първо идем у дома.

— Нямам нищо против.

Когато ландото минаваше по софийските улици, младият Скарлатов се учуди на големите промени в Столицата. Особено от халите нататък това бе вече европейски град. Килнал на едната страна цилиндъра, старият банкер мълчеше, но външният му вид издаваше благоразположение, задоволство и гордост, че синът му се връща от Европа с докторат. Това си помисли Борис, но когато отново го погледна, си каза — може да е така, но все пак той не е примитивен…

Железните портални крила на банката бяха широко отворени. Ландото влезе в изчистения от сняг двор и спря до стълбата. Пред стъпалата стояха гологлави един извънредно слаб мъж, с почти липсваща брадичка, а до него друг, по-нисък, но строен и жив младеж, с голобрадо лице, весели очи, сини като небето, и буйни руси къдрици. Русият избърза и подаде ръка на стария банкер да слезе от ландото. А после учтиво се обърна към Борис на френски:

— Добре дошли, млади господарю.

Гласът му беше ясен, напевен и говореше езика красиво и малко предвзето. Скарлатов му подаде ръка.

— Това е моят близък сътрудник, господин Туше Динев, и секретарят ми господин Георгиев.

Водени от Туше Динев, те изкачиха стъпалата, минаха по коридора и влязоха в голямата банкова зала. Клиенти нямаше. Целият персонал се бе строил в дъното пред голямата маса. Старият банкер пропусна сина си напред.

— Представям ви моя син Борис Скарлатов, доктор от Женевския университет…

Пред служителите излезе един възрастен мъж. Младият Борис си спомни, че това е главният счетоводител на банката Попмиронов.

— Щастливи сме от завръщането Ви. Дано един ден Търговската банка под Ваше ръководство стигне богатство и мощ, достойни за славния род Скарлатови!…

Борис можеше с един жест, с една дума да пресече словоизлиянието на счетоводителя, но не го направи. Знаеше, че ще нарани дълбоко стария банкер. Стисна ръката последователно на чиновниците. Бяха странно облечени в шаячни дрехи, макар и скроени като европейски костюми. Той знаеше, че това се дължеше на баща му. Навремето Стефан Стамболов бе заповядал всички държавни чиновници да се обличат в дрехи от шаяк, произведен от български фабрики, с цел да подкрепи местната индустрия. Старият Скарлатов бе въвел тази наредба, макар че банката бе частна. Отдавна това начинание на диктатора бе забравено в цялата страна и сега държавните чиновници носеха костюми от европейски платове. Но той с упоритост, стигаща до инат, държеше на тази съвсем не безсмислена наредба, а може би и заради паметта на своя приятел.

Горе, в салона на апартамента, ги посрещна Донка — жената на бай Никола, с две млади камериерки. За младия Борис Донка бе единственият близък човек тук. Той се наведе и я целуна. Старата жена изхлипа. Вдигна престилката, за да си избърше сълзите. Той влезе в салона. В камината буйно гореше огън, а и всички огромни холандски печки от снежнобели, лъщящи, порцеланови кахли излъчваха топлина. В този уютен дом суровата зима не се чувстваше. Тук младият Борис почти не бе живял и не бе свързан с нещо. Спомените му бяха от селото, където израсна, от колежа в Цариград и от Университета.

— Ето стаята на майка ти… — каза старият банкер.

Борис за миг се поколеба, а после отвори вратата на спалнята. Беше в същия вид, в който я помнеше. Под старинния дървен триптих в ъгъла с нарисувана икона на Света Богородица и Младенеца, с ангели на страничните крила, които пеят небесен химн, гореше кандило. На нощната масичка имаше ваза със свежи цветя. Огромното легло бе застлано със снежнобели чаршафи. Дървеното разпятие стоеше над леглото — но и тази стая нищо не му говореше. Той помнеше майка си като млада стройна жена с големи кафяви очи, тиха и спокойна, в обстановката на големия сарай на село.

Не стоя дълго. Върна се в салона, където го чакаше старият банкер. Искаше да го попита откъде е научил, че е тръгнал за София, вероятно от Щерн… Няма смисъл да се заяждам, си каза той. Излезе в коридора, където бяха куфарите му, и от са̀ка извади една книга в кожена подвързия.

— Това е докторатът ми. Отпечатаха го в малкото университетско издателство. Няколко екземпляра поръчах в кожена подвързия със златни букви. Първият екземпляр е за теб с автограф.

— Благодаря.

Старият банкер бе развълнуван. Прелисти книгата и се зачете. На тия години имаше хубаво зрение и не употребяваше очила. После вдигна глава и каза:

— Никога не съм очаквал, че нашите банкови операции могат да бъдат тема за докторат.

— Напротив. Впрочем работата ми не заслужава да говорим. Тя е интересна за съвсем тесен кръг от хора.

— А мене ме интересува! Ще я прочета на спокойствие. Аз също имам мнение по немския и френския банков капитал… Но да тръгваме… Обедът е готов, очакват ни…

Огромната маса на трапезарията, със снежнобяла покривка, имаше празничен блясък. Тежкият сребърен сервиз, сребърните свещници, сребърните вази, кристалните чаши създаваха впечатление на богатство и тържественост. Очакваха ги прави Туше Динев, бай Никола и Донка. Пръв седна на челното място старият банкер, до него Борис, а после всички останали. Това бе интимен обед, на който присъстваха и домашните. Туше Динев бе станал член на семейството, живееше в една от мансардните стаи и се хранеше тук. Влезе една от камериерките с голям сребърен супник, от който излизаше пара. Старият банкер — господар на този дом и цялото богатство тук — с неподражаем аристократизъм, но с оттенък на патриархалност, леко дръпна ръкавите на редингота, под който се видяха снежнобелите ръкавели на ризата със златни копчета, и сипа на всеки в чинията супа. Ядяха мълчаливо. Едно след друго пристигаха блюдата, някои димящи, други студени. Старият банкер ядеше съвсем малко. Камериерките се движеха безшумно. Бяха добре обучени. Донесоха стари френски вина, които банкерът пазеше за специални случаи. Накрая поднесоха на една голяма дървена дъска, по френски маниер, различни видове сиренета, които изписваха от чужбина. Старият банкер отпи от чашата си вино и избърса устните си със снежнобялата колосана салфетка — това бе знак, че вече може да се говори.

— Ваше превъзходителство — каза Туше Динев, — такъв пълен сребърен сервиз не притежава и княз Фердинанд!

— А ти да не си му правил опис?

— Разказват, че като дошъл в началото в България, имал по-хубави прибори. Но после ги скрил някъде и сега в Двореца употребяват нищо и никакви сервизи. А вилиците, ножовете и лъжиците са само посребрени.

— Така ли?

— Казват, че министрите, генералитетът, депутатите и поканените изобщо са слагали в джобовете кой каквото свърне на излизане и след всеки прием той ги псувал и лудеел. Но сега, след като сменил сервизите и приборите, вече не се нервирал…

Туше Динев бе в тази къща единственият човек, който си позволяваше да говори на трапезата — предимно на закуска, а и в редките случаи, когато всички обядваха заедно. Старият банкер се мръщеше, но го слушаше. В тази непринудена обстановка Динев му разказваше всичките клюки на София. Понякога подхвърляше и важни сведения, Той бе най-осведоменият човек в банката и полека-лека стана дясната ръка на банкера. Чрез Динев той имаше връзка с разнообразното и не рядко бурно ежедневие на Столицата, със скандалите, слуховете, вицовете, народната мълва — с други думи, с живота.

— Впрочем господин Динев е може би най-осведоменият човек в България — каза банкерът.

— Интересно. А каква длъжност изпълнява в банката?

Старият банкер се усмихна и погледна Туше Динев. Последният със сериозно лице каза:

— Завеждам банковия шпионаж.

— Нима и тук е дошла тая мода?

— За съжаление… Но господин Динев се оказа едно истинско откритие. Впрочем не харесвам думата шпионаж… шпионин…

— И аз! — каза Туше Динев.

— Има една стара българска дума — издебник… Хубава дума, нали? Но както и да го наречем, шпионажът почва да заема все по-голямо място в работата на една банка… И това иде от развалата на нравите, така както държавата, полицията, войската и лакейството са се появили, когато хората станали зли. Но ние не избираме света, в който живеем. Затова трябва да се примиряваме и с лошотията. Разбира се, не и да не виждаме истината…

След тази тирада на банкера всички млъкнаха. Той стана, а заедно с него и останалите.

— Бихме могли да изпушим по една цигара в библиотеката… — каза той на Борис.

Библиотеката бе може би най-хубавият кът от дома. Младият Скарлатов с удоволствие заразглежда високите дъбови шкафове, където зад кристални гравирани стъкла бяха наредени книгите — всички в кожена подвързия с блестящи, отпечатани в златно заглавия на кориците. Голямата дъбова маса със скулптирани крака стоеше в средата на библиотеката непокрита, само с един бронзов свещник. На една по-малка масичка в ъгъла, към големите тежки завеси на прозорците, бяха наредени кутии цигари от цял свят. Повечето тенекиени с фабрично отпечатани разноцветни надписи, други бяха специално изработени: за цигари, за пури или просто кутии с рязан тютюн. Имаше и специална машинка за правене на цигари. Старият банкер избра златист, ситно нарязан тютюн от една бронзова кутия с гравиран капак, натъпка гилзата и направи една доста дебела цигара. Борис избра една египетска цигара. Седнаха на кожените кресла и запушиха. Старият банкер остави върху дъбовата маса дисертацията на сина си. Беше горд, но не и убеден, че е особена ценност. Та колко ли книги има по света наистина ценни, които да не ги покрива забравата на вековете?… Може би само религиозните: Библията, Ведите, Корана, Талмуда… Но колко са те? Може да ги поместиш на един рафт. И там, именно там, човечеството, въпреки напредъка, въпреки цивилизацията продължаваше да търси смисъла на живота, а не в прекрасните библиотеки, събрали мъдростта на човешките гении. Така си мислеше старият банкер, но каза:

— Твърдо ли си решил да се посветиш на университетска кариера?

— Мисля, че нямам друг избор.

— Има два вида хора. Едните, които са доволни в своето робство и подчинение. Те не рискуват нищо. Те са просто като прасетата. Чакат да им донесат помия няколко пъти дневно. А после ги колят, когато си искат!…

— Предполагам, че нямаш предвид мен.

— Имам предвид човечеството. А една малка част от хората, съвсем малка, търси свободна изява в своята дейност. Те не чакат пред коритото някой да им сипе храна, но в замяна на това и никой не ги коли. Това са хората, за които личната свобода е всичко, въпрос на живот и смърт!

Младият Скарлатов се усмихна.

— И, може би, те колят останалите…

— Говоря за свободна човешка дейност.

— Доколкото разбирам, смяташ, че именно парите дават личната свобода.

— Не съвсем. Парите — това е възможната лична свобода, а не свободата въобще.

— Защо започна този разговор? — попита Борис.

— Исках да ти кажа, че може би ти няма да имаш нужда да воюваш за личната си свобода. Това е дълъг, тежък, мръсен и мъчителен път, който е погубил не малко хора. Защото ти имаш пари. Интересува ли те завещанието?

— Не!

— Аз оставих на твое име капитал в ценни книжа и налични пари, които са равни на всичко, което притежаваше майка ти. Можеш от днес да ги ползваш. Останалото ще получиш, когато вече няма да ме има.

— Благодаря. Няма да го използвам. Смятам сам да се справя.

Когато каза това, младият Скарлатов млъкна. Той нямаше намерение да се откаже от парите на майка си. А напротив! Те му бяха необходими. Длъжността приват-доцент не носеше почти никакви доходи. С какво щеше да живее? Той бе мислил и разчитал на тия пари. С тях искаше да обиколи други страни и университети. Смяташе, че ще му осигурят независимост, защото при нужда можеше да зареже и университета и да живее според своите принципи и разбирания. А за да го постигне, трябваше да има пари. Но без да мисли, той внезапно бе казал своята дума от чувство на противоречие и вече не можеше да се върне назад. А пари той имаше съвсем малко.

— Както обичаш.

Старият банкер взе от масата дисертацията на сина си и пак я запрелиства.

— В каква насока ще продължиш научната си работа?

— Смятам да продължа темата за финансите на балканските страни.

— Знаеш ли, в момента се готви нов външен заем. Нова мръсотия.

— Ти си против?

— Не, разбира се, ако заемите се използваха за нашата икономика, нямаше да имам нищо против! Но златото отива в частни джобове и се превръща в дрехи, къщи, предмети на лукс, любовници, шантани, брантии, рулетки, каляски, частни влакове или в най-добрия случай в топове, пушки, униформи…

— А какво ще бъде участието на Търговската банка?

— Официално заемът ще бъде за железопътното строителство. Но парите ще отидат другаде. А именно аз ще се опитам като безпризорен пес да измъкна — ако щеш, да открадна — част от парите, малка част, за да направя нещо в тази страна, да оставя нещо след себе си.

— Звучи патриотично…

— В момента обединявам наличните предприятия, контролирани от Търговската банка и син, в нещо като концерн. Те са малко — но гръбнакът на бъдещата индустрия в страната. Две електроцентрали, четири каменовъглени мини, една фабрика за цимент, която се строи в момента, една мина за мед и два товарни кораба.

— А защо ми разказваш всичко това, сякаш даваш отчет?…

— От глупавата надежда да те заинтригувам. В световен мащаб това, което правя, може би е нищо. Но то е нещо за България. Знам, че сам няма да го завърша. Вече съм стар. Разбираш ли, това бе моята фикс идея и тя можеше да се осъществи докрай само чрез теб.

— Съжалявам. Не мога с нищо да ти помогна.

— Знам. Но ми е мъчно, че други трябва да завършат това, което започнаха Скарлатови. А целия този разговор го провеждам, за да разбера твоето решение окончателно ли е?

— Да.

— Тогава ще се наложи да прехвърля работата си върху други хора, които след моята смърт да я продължат.

— Имаш предвид някой?

— Да. Един млад, много способен и богат човек, английски възпитаник. Казва се Стефан Неделев. Жалко, че в банковите операции не е никак добър. Аз бях длъжен да ти кажа това, нали?

— Значи всичко е наред.

На вратата се почука. Влезе секретарят Георгиев. Старият банкер се намръщи.

— Извинявайте, Ваше превъзходителство, че влязох, без да чуя Вашето разрешение. Долу, в кабинета Ви, чакат министър-председателят господин Димитър Петков, министърът на войната генерал Михаил Савов, министърът на финансите господин Лазар Паяков и министърът на търговията и земеделието доктор Никола Генадиев1 по Ваша покана.

Банкерът сякаш не го чу и продължи тихо:

— Идвай по-често да си говорим. Може би ще имаш полза за бъдещата си научна работа…

Младият Скарлатов нищо не отговори. Баща му протегна ръка и хвана неговата, после я пусна.

— Много съм самотен — каза едва чуто той. Но после се изправи, вдигна гордо глава. — Извикайте Туше Динев да дойде при мен! Вие сте свободен.

Георгиев искаше да каже нещо, но като погледна банкера, излезе.

— Твоят секретар има доста невзрачен вид.

— А ти какво искаш, да прилича на Сократ?

— Просто се питам защо не си избра за секретар господин Туше Динев. Прави впечатление на жив, интелигентен, инициативен човек.

— Именно за това. Динев е прекалено самостоятелен, откровен и мислещ. Той е от тези хора, които се подчиняват доброволно само на превъзхождащия ги по ум човек. Като секретар той би залинял. Но какво против имаш Георгиев?

— Тази липсваща брадичка и тази огромна адамова ябълка му придават глупав вид на птица.

— И ти ли забеляза? Впрочем В себе си го наричам дендон2 или по-точно деми-дендон3, но вероятно не съм прав. Послушен е, акуратен е. Не се обижда.

— Безличните хора харесват ли ти?

— Не, не съм убеден, че е безличен. Ожени се, има вече и дете. Купи и къща. Въобще един нормален човек с липсваща брадичка. Не съм привърженик на френологията, но често такива невзрачни хора крият неподозирани страсти. Къщата му е ипотекирана при мен и ако не ме обича, поне се страхува. Значи е верен…

Почука се и на вратата застана Туше Динев.

— Господин Динев, аз слизам долу в кабинета. Погрижете се да настаните моя син в квартирата му.

С бързи стъпки старият банкер напусна библиотеката. Туше Динев се отдръпна, за да му направи път. Бе видял разстроеното му лице. Той знаеше твърде много неща както за цялата къща, така и за стария банкер и за отношенията със сина му. Беше изпълнителен, акуратен и много предан на стареца. Той, който бе израсъл, без да помни баща и майка, в суровите условия на католическия пансион, който не беше привързан към никого на тоя свят, намери в лицето на стария банкер обект на своята закъсняла кучешка обич. От отделните подхвърлени реплики, а повече от мълчанието на банкера, той знаеше каква любов и надежда към сина си таеше в сърцето си старецът и тази любов несъзнателно изпитваше и Туше Динев към непознатия, своенравен млад наследник. Затова той не взе сега страна, а беше наскърбен както за бащата, така и за сина. И във внезапен порив, сякаш да утеши и примири двамата, той каза:

— Господин Скарлатов, можете да разчитате във всичко на мен!…

Борис, който не знаеше какво се извършва в ума на младия човек, се изненада от тоя порив.

— По-добре ще е за Вас да запазите благоволението на баща ми — отвърна той.

Късно вечерта Борис Скарлатов се разхождаше в новата си квартира. Беше чиста, с измити жълтеникави дъски, постлана с черга. Мебелировката се състоеше от дървено легло, нощна масичка, стенен долап и още една маса с кана вода и газена лампа. Квартирата беше близо до центъра, на улица „Раковски“. Семейството от мъж чиновник, жена домакиня и две големи деца бяха тихи, спокойни хора. Той бе вече подредил малкото си вещи. Останалите, главно книгите, щяха да пристигнат след време, защото ги бе изпратил по влака с малка бързина за по-евтино. Той гледаше през прозореца снежната бяла, светла нощ, къщите с комините, от които се стелеше гъст дим, чуваше лая на кучетата и всичко това му приличаше на коледна приказка, но не с радостен край. Сякаш след дългото пътуване се бе събудил внезапно от сън и за кой ли път си зададе въпроса: какво правя аз тук?!…

Глава втора

Следващите няколко дни младият Борис Скарлатов подреждаше остатъка от получения багаж. За негово учудване сандъкът му пристигна още на другия ден. Понеже нямаше библиотека, повечето от книгите разположи на пода. На стената закачи една маслена картина, купена във Венеция от беден художник. Харесваха му в нея ярките цветове, старинните къщи, синята вода на каналите и бляскавото слънце. В сурова Швейцария той бе зажаднял за слънце. На другата стена закачи портрета на Маркс. Към него той не се отнасяше емоционално, както повечето социалисти. Смяташе, че Маркс е преди всичко учен, дал на човечеството теория, която го извежда от безизходицата. На масата сложи двете дебели тетрадки с проучването на банковото дело. В него, според Борис, се криеха необятни възможности за научни издирвания, тъй като там бяха концентрирани всички противоречия на капитала. Новият бог Моллох на буржоазията бяха парите, а храмът му — банката. Бе започнал изследването си отдалеч, още от първите разменни операции. А те бяха толкова стари, колкото и човечеството. Беше поработил добре върху дейността на храмовете във Вавилон, Египет и преди всичко Елада и малоазиатските полиси4, храмове-банки, първите в древността. Още тук забеляза колко малко историците — древни и съвременни — са отдавали нужното значение на размяната, на търговията. Може би той със своите научни трудове щеше да прибави поне няколко страници към истинската история на човечеството. Когато посети Берлин, се запозна с първите разчетени йероглифни плочки от Ниневия и бе очарован. Те доказваха правотата на идеите му, защото деветдесет и девет на сто представляваха преди всичко търговски договори между частни лица или между храмовете и частните лица, при които се уреждаха разнообразни имуществени отношения — от покупката на добитък и жито до продажбата на терени, ниви, градини, пръстени със скъпоценни камъни и гаранции за колко години камъкът няма да падне. В тези плочки се криеха наченките на първите финансови операции за плащания по предявен чек в далечна страна. От тях се разбираше и ролята, която са играли намерените многобройни глинени печати-цилиндри на частни лица и на фирми, обмяна на монети, стойността на златния и сребърен талант и още много други подробности, които все повече и повече утвърждаваха мнението му, че за да може да съществува каквото и да е човешко общество, между членовете му трябва да има свободна размяна. Първите финансисти бяха и най-културните хора на своето време. Великият философ Талес5 е бил и един от най-добрите търговци в древността. Стъпка по стъпка Борис избистряше тези идеи и се радваше, че всяко ново историческо откритие ги доказва. Беше стигнал някъде до древния Рим, където частните банки бяха станали извънредно важни в обществения живот. Бе проследил дейността на банкера Крас6 и свързаните с него Юлий Цезар, Катилина7, Лукул8 и Цицерон9. Все по-ясно му ставаше, че всички те, преди да са исторически личности, са финансови лъвове. Това бе ерата на финансовия разгул в Римската империя, който полека-лека, с годините, щеше да се урегулирва вече от държавата и първите реформи предприема Тиберий10 с паричното обращение в империята, за да завърши с Веспасиан11 — не по-малко голям финансов реформатор. Идеите бликаха една след друга, но той знаеше, че това е дълъг, упорит труд и едва след години можеше да отпечата нещо с научна стойност. Беше си направил макар и скромна, но подредена библиотека, и се виждаше в бъдещето — надвесен над масата при светлината на лампата… Какъв океан от факти, които трябваше да се осмислят! Та само Средните векове, Византия, Тамплиерите12, Ломбардските банкери13, само за тях не стигаше цял живот. В младостта целите, които си поставя човек, винаги са максимални, грандиозни и неизпълними. Но не можеш да имаш голямо постижение без голяма цел. Такива мисли му минаваха, докато подреждаше в долапа костюмите си. Бяха три — един всекидневен — овехтял, един по-нов и един официален — старият фрак. Преди да дойде в България, си бе купил няколко бели ризи от холандско платно и чифт обувки. Бе облечен просто и чисто. Можеше дълго да стои в квартирата си. В студентските години свикна на уединение. Не изпитваше нужда от разговори с хора. Но се бе обадил на Матов и Брезов и бяха си определили среща при Матов. Борис бе донесъл подаръци за децата му — стъклено кълбо с гондола от Венеция — за Алфред — Ваня, а от Лондон кукла на Фредерика — Цветанка. На Ирина бе взел една малка коралова брошка, а на Матов и Брезов по една автоматична писалка, които струваха доста, защото бяха новост. По пътя влезе в една бакалничка и купи красива тенекиена кутийка с руски чай. Кварталът, където живееше Матов, го порази със своята беднота. Ако не беше снегът, който закриваше мизерията, гледката щеше да бъде още по-печална. Къщите бяха от плет и кал, други — сковани от дъски, покривите с каменни плочи и тежки керемиди — провиснали и изкорубени, а оградите изгнили и полегнали. Но по улиците имаше много деца, кучета и котки и те създаваха настроение на бодрост и радост. Едноетажната варосана отвън къща, която заемаше Матов, бе сравнително по-запазена от останалите. Борис почука на вратата. Тя широко се отвори и той видя Ирина с опънатите коси, привързани на кок, вече прошарени, но все така тънка, слаба, със скулесто лице и добра усмивка. Зад нея се показа стройният Матов с черен панталон, пъхнат в ботушите, и черна руска рубашка, закопчаваща се отстрани. Стана му радостно на душата.

В стаята Борис се огледа за децата, но ги нямаше. Матов разбра и каза:

— Дай си пелерината и седни. Децата не са тук, а в Русия, при майка ми. Настъпиха известни промени в живота ми. Старият генерал умря… Ирина реши да ги прати при майка ми. Там ще са по-добре, а и тя ги обича и ще им даде добро образование. Ние сме си все така бедни…

Борис огледа стаята. Тя служеше за всичко — и кабинет, и спалня, и всекидневна. Имаше една врата към някакво малко помещение, където бе кухнята. Голяма дървена маса заемаше средата на стаята. Над нея се спускаше газена лампа с абажур. В средата на масата вреше самовар. По стените висяха портрети на мъже, жени и деца в дървени рамки — някои от тях с изрязани орнаменти, както ги правеха в Русия. Една сабя и един старинен револвер, също окачени, показваха миналите занимания на Матов. Отсрещната стена беше цялата заета от рафтове, сковани от рендосани дъски, с много книги — единственото богатство на Матов. Над леглото бе сложил голям портрет на Толстой по рубашка, с буйна побеляла брада, с палци, пъхнати в кожения колан, и очи в хлътналите орбити, които гледаха строго и изпитателно. Беше топло и уютно по руски.

— Съжалявам, че децата ги няма — каза Борис, — но това е за тях.

Ирина пое пакетите и ги разгъна. Искрено се зарадва.

— Ще ги пратя по някой…

Борис й подаде кораловата брошка. Тя се изчерви като малко момиче.

— Но защо?…

— Ирина, знаете ли колко е приятно да доставяш радост преди всичко на себе си… Повярвайте ми!

— Вярвам Ви, Борисе.

— А това е за теб… Трябваше да поръчам да изгравират надпис върху писалката: „На фелдмаршал Матов — победителя в Македония — от христолюбивото войнство!“

Предвидливо Скарлатов бе купил и две шишета мастило. Той демонстрира как се пълни резервоарът, а после му я подаде. Матов слушаше, без да мигне, и внимателно следеше ръцете на Борис. Взе един чист лист бяла хартия и седна да пише.

— Недей натиска… Съвсем леко движи перото по хартията…

След като няколко пъти нанесе подписа си, Матов изрисува изречението: „Борис Скарлатов е голямо прасе, а и аз не съм по-добър!“ Той се усмихна и каза:

— Но това е удивително!…

— Перото е златно, а пръстенчето на капачката също, корпусът е от оникс — обясни Борис.

— Удивително е не златото, а това, че можеш да пишеш с мастило, където и да се намираш. Разбираш ли, навсякъде!…

— Ако имах повече пари, бих ти купил от новите пишещи машини „Ремингтон“. Прекрасни са!

— Знам. Толстой има такава.

— А не може ли ти да имаш нещо, което Толстой да няма?

— Да. Например автоматична писалка. Той пише с перо и мастило.

— Нека го оставим на мира. Интересуваш ме ти!

— Щом аз те интересувам, ще трябва да слушаш за Толстой. Знаеш ли, Борисе, това лято бях при него. Живях в едно село близо до Ясна поляна две седмици и почти всеки ден той идваше при нас. Всичко, каквото съм правил досега, е било глупост!…

— Романът ти за Сръбско-българската война е чудесен!

— Не! Това беше грешна насока. Ако още пиша, ще пиша по съвсем друг начин! Ще пиша за истината, от която се нуждаят хората!…

Матов толкова се бе разпалил, че удари с юмрук по масата. Самоварът се заклати застрашително.

На външната врата се почука. Ирина изтича. Влязоха Брезов и една млада жена — миниатюрна като момиче. Брезов бе напълнял. Гръдният му кош издуваше редингота, а късата му шия сякаш бе станала още по-къса и мощна. Имаше брадичка и мустаци. На Скарлатов му се стори като дегизиран. Но откритият смел поглед на светлите му очи и русата коса, вчесана на път, бяха на стария мил приятел от Женева. Двамата се прегърнаха. Брезов остави пакетите на масата.

— Ти пак носиш ядене… — каза Ирина.

— Грехота ли е, ако си гладен, и сам си носиш храната?

— О-о-о, той обича да похапва! — каза миниатюрната млада жена и се усмихна.

Скарлатов я погледна втори път и се сети, че това е същото момиче, чийто портрет помнеше от стаята на Брезов в Спорт-палас.

— Жена ми… — представи я Брезов — Казва се Румяна.

Скарлатов й стисна ръка. Ирина и Румяна, след като се извиниха, взеха пакетите и отидоха в кухнята.

— Ще пийнете ли по една ракия?

— А какво ще каже Толстой?

— Марате, защо се заяждаш?

Матов наля по една чаша ракия. Тримата се чукнаха.

— Е, как върви световната революция, Марате?

— Върви и не можеш да я спреш!

— Борисе, сега революцията му е вече професия! Работи в партийното издателство, пише във вестниците, издава списания и книжки, ходи по митинги и събрания… Пред теб стои един партиен лидер!

— Мисля, че той винаги се е готвел за това поприще.

— Така ли? А разказвал ли ти е… впрочем ти откъде ще знаеш!… Когато миналата година го потърсих в Пловдив, беше открил там адвокатска кантора. Казаха ми, че е в съда. Отидох. Някакво дело за не знам какво си… Противникът му — един арменец, типичен мушморок! И представи си, нашият женевски възпитаник загуби с гръм и трясък делото на своя клиент. Беше впечатляваща гледка!…

Брезов мълчеше и някак виновно се усмихваше. После каза:

— Това е самата истина. Нямах работа. Нямах пари и направих една глупава, грешна стъпка с адвокатството, но навреме се стреснах. Сега всичко е наред!

— Толкова е наред, че ако не е жена му с учителската си заплата, пѝши го у̀мрен, както викат македонците…

Брезов възбудено заговори:

— Борисе, не знам дали вече си се осведомил, но в България стават интересни работи… Стачката на железопътните служители разтърси страната. Студентите освиркаха Фердинанд и той затвори Университета. Правителството на Димитър Петков е грубо, арогантно и действа така просташки, че то самото ще предизвика революция, без наша намеса.

— Четох в Швейцария — каза Скарлатов. — Търсят професори за Университета на мястото на уволнените. Но разбрах, че никой не иска.

— С изключение на нашия състудент Стоянов! Той зае катедра в Юридическия факултет.

— А Радков?

— Във външното министерство е и гони щерките на министрите и богаташите.

Скарлатов поднесе на Брезов подаръка. Той също много се зарадва на автоматичната писалка.

— Извинявай, не донесох нищо за Румяна. Не знаех, че си вече женен…

— И то с напълно оформен брак! — каза Матов.

Всички млъкнаха. Не искаха отново да подхващат тая тема.

— Последния път, когато Толстой дойде при нас, беше страшно весел и закачлив. Смееше се непрестанно. Излязох да го изпратя. Метна се по младежки на коня и го гледах по дългата алея, обградена с вековни дървета, докато се скри…

Ирина и Румяна влязоха с чинии и прибори. Те бързо подредиха масата. Имаше салами, сирене, кашкавал, два големи самуна топъл бял хляб и бутилка вино. Всички ядоха с голям апетит. Скарлатов разказа за обиколката си в Италия, Франция, Германия и Англия, а също и новините от Женева и Университета. Дойде ред на чая. Матов на свой ред разказа за бъдещите си проекти. Толстоистите в Добруджа създавали нещо като селскостопанска комуна, но трябвало първоначално пари за земя, за сечива, за добитък, за постройки. Страстно описваше бъдещия живот в комуната, радостта от труда и преди всичко новите отношения между хората. Впусна се в планове за образованието на децата, за училището, което ще открият. Двамата му приятели го слушаха мълчаливо. Брезов не издържа.

— Доколкото ми е известно, такива комуни бяха създадени в Русия, даже в Канада и Щатите. Това, което е ставало там, е потресающо по своята низост!

— Това не е вярно! Това е лъжа на църквата и буржоазията!

— Вярно е! За съжаление. Защо не погледнеш истината право в лицето?

— В света съществува само една истина и тя не е нито в класовата борба, нито в революцията, а само в любовта между хората!

Борис не участваше в спора. Всичко това му бе известно и отдавна премислено. Но изпитваше радостно чувство, че приятелите му са все същите, страстно спорещи върху човешките идеали, мислещи, може би малко наивни, но съсредоточили всичко в света на идеите. За цялата вечер той не чу нищо за всекидневните им нужди, за бедността, за това как се справят с трудния живот. Да, такива бяха неговите единствени приятели.

Навън беше нощ, когато си тръгна заедно с Брезов и Румяна. Тактично тя тръгна малко встрани, за да остави двамата да си говорят. Студът се бе засилил. Снегът скърцаше под краката им. Нямаше никой по улиците.

— Как върви списанието? — попита Скарлатов.

— Никак. Печалба няма. Издържа се едва-едва със средствата на партийните членове. Вестникът е в същото положение.

Брезов се спря.

— Борисе, прочетох дисертацията ти. Страшно ми е нужна статия за вестника върху новия външен заем, който се готви.

— Нямам понятие още какво става в момента у нас…

— Трябват ми факти. А точно те ми липсват. Всичко се върши в пълна тайна. Помислих, че ти би могъл да научиш нещо от баща си…

— Не е много приятна ролята, която ми отреждаш.

— Баща ти е един от най-осведомените хора в България. Мисля, че е в центъра на тази финансова сделка.

— Ще опитам.

— Моля те… И статията трябва да бъде готова в кратък срок.

Те пак тръгнаха. Когато минаха край черквата „Свети Крал“, тя бе осветена. Влизаха и излизаха хора. Чуваше се пеенето на поповете.

— Какъв празник е днес? — попита Борис.

— Кой го знае… Може да е Всенощно бдение…

Тук те се разделиха. На Скарлатов не му се прибираше, той тръгна по „Дондуков“. Като мина покрай банката, видя, че на първия етаж кабинетът на баща му свети. Зави по уличката зад банката и позвъни на входа. Отвори му Туше Динев. Не показа с нищо изненадата си.

— Ние работим, но баща Ви ще се радва да Ви види.

Завари го в кабинета, надвесен над огромното бюро. То бе разчистено от всичко и върху него бе просната една голяма карта-план. На пода бяха наредени папки. В първия момент, когато банкерът вдигна глава, той го погледна намръщен със своя остър, малко кривоглед поглед. После лицето му се смекчи в усмивка. Явно бе толкова погълнат от работата, че му трябваше време да дойде на себе си.

— Добра вечер и добре дошъл! — каза баща му.

— Мислех, че вече спиш, а виждам, че като Наполеон пред голямо сражение оглеждаш в нощта полето на битката.

— Почти. Впрочем това са бъдещи терени за строеж. Тия дни Димитър Петков ще трябва да прокара плана и на София. За мене това е от голямо значение. Дълги години се подготвях за този миг и бързам.

— Тогава ще дойда друг път.

— Ние приключихме за тая вечер. Само доуточнявахме някои детайли. Радвам се, че дойде. Седни…

Младият Борис бе малко раздразнен от това посрещане и реши да говори направо за целта на посещението си.

— Интересува ме новият държавен заем.

Старият банкер го погледна и стана от бюрото.

— А защо?

— За да напиша статия, и то отрицателна.

— И смяташ, че мога да ти дам сведения?

— Ти си твърде осведомен…

— Да, и то в подробности. Социалистите ли ти възложиха тази мисия?

— Можеш и така да го кажеш.

Старият банкер се заразхожда по килима. Туше Динев през цялото време стоеше мълчалив до вратата.

— Добре. Аз ще ти дам тези сведения, а питаш ли се защо?

— Любопитно ми е.

— Не защото си ми син. Не от любов към тебе, а защото това ще бъде от моя полза. Но ти все пак помисли!… В момента се готвиш да изиграеш ролята на манипулирана личност, притисната от две противоположни сили. И как се чувствуваш в тази роля?

— Не много добре.

— Значи я осъзнаваш. В живота се започва така, с простичките думи — целта оправдава средствата. Почваш с малко, вървиш и затъваш все повече, губиш свободата си и ставаш играчката в ръцете на другите.

— Не бих казал, че в твоята дейност си се ръководил от висши принципи.

— Вярно е. Аз се ръководех от единствения принцип — печалбата. Всички са убедени, че печалбата е нещо неморално, лошо и винаги за сметка на някого. Следователно печалбата не може да бъде идеал. И все пак съм по-почтен от вас, които в името на идеала можете да извършите доста непочтени дела. Но да оставим това… Накратко, заемът е вече решен. Да се атакува е безсмислено.

— Защо така мислиш?

— Как си представяш, че Шнайдер, Князът, Парѝ Ба, Круп, министрите, висшите чиновници, генералитетът и цялата тая паплач, която се вие като лешояди в небето, ще изпусне плячката?

— Все пак аз ще напиша статията.

— На това разчитам. А какво аз лично печеля от това, няма да ти кажа! Откровен съм, нали?

Старият банкер отиде към желязната каса в ъгъла и я отвори. Оттам извади една кожена папка. После заключи касата и прибра ключа в джоба си.

— Това е проектодоговорът. Той ще бъде приет с малки изменения. Естествено е, че не можеш да го изнесеш навън. Затова остани в кабинета. Ние вече приключихме. Туше Динев ще ти донесе кафе.

— Нямам нужда.

— Тогава лека нощ!

Динев сгъна картата от писалището на банкера и двамата излязоха. Борис не седна на бюрото, а в кожения фотьойл. Зачете се. Един по един изваждаше листовете и после обратно ги поставяше в папката.

Сутринта, когато Никола влезе в кабинета, той го завари заспал във фотьойла. По-късно, на масата в трапезарията, баща и син закусваха сами. Старият банкер мълчаливо пиеше кафето си.

— Мога ли да попитам нещо?

Банкерът кимна с глава.

— Заемът е 145 милиона. Официално е обявен като заем за железопътно строителство. Доколкото знам, фирмата Шнайдер е преди всичко военна. А в договора има клауза да се изплатят в деня на подписването му два милиона франка на фирмата и в близките месеци още 23 милиона. По конверсията на старите заеми от 1888 и 1889 година Банк дьо Пари и де Пей Ба задържа 52500000. Какво остава за железопътното строителство? Едва половината от заема!

— Ако беше половината, щеше да е добре!… Според мене няма да остане нищо.

— Но как?!

— Смятах, че си разбрал. Нали дисертацията ти е върху банковия капитал на двете най-мощни европейски държави?

— Какво бъркаш дисертацията!

— Накратко, заемът е военен. За закупка на оръжие и боеприпаси. Но трябва някак да мине в Парламента. Да измамят всички. Да се радват хората, че България ще бъде по железопътна мрежа втора след Белгия. Но вместо това, ще й сервират война. Ето това е истината!

— В договора няма военни клаузи.

— Всеки договор има две страни — официална и неофициална…

— А тоя, тайния договор, можеш ли да ми дадеш?

— Не мога, понеже го нямам.

— Как тогава знаеш?

— От опит, чрез разсъждения и най-вече чрез събраните сведения. Тайните клаузи на договорите често не се дори и пишат. Те минават като сделки между държавата и оръжейните фирми.

— Но ако това се каже в Парламента?

— Парламентът никога нищо не е решавал! Той само е одобрявал това, което се върши на четири очи от силните на тоя свят. Помисли малко! Тези дни пристигат в София представители на Парѝ Ба начело с директора Тюретини и представители на Дойче Банк, които са в синдикат с Парѝ Ба. Тук има една интересна подробност. Ще наблюдаваме сеир как двете групировки — френската и немската — ще си слагат динена кора. Ще бъдат представители на Шнайдер, на Круп и всички военни фирми, свързани с тях. Чак когато тези сили се споразумеят, тогава ще подпишат договора. А Парламентът… това стадо от овце, с чието мнение никой не се е съобразявал никога, ще поблее, може и да полаят, и накрая ще го одобрят.

— А къде е твоята печалба?

— Моята печалба идва от техническото изпълнение на заема. И този процент е доста голям. Именно тия пари, в зависимост от участието и значението на банката, ще си разпределим, и в това няма нищо незаконно.

— Ами ако всичко това стане достояние на народа?

— Как?

— Чрез вестниците, да речем…

— Имаш ли понятие от българската преса? Твоята статия ще излезе в едно вестниче, което четат хиляда души. Ако направи впечатление и се възбуди общественото мнение, тогава управляващата партия ще задейства своята мощна преса с хиляди читатели. Но не се ласкай от мисълта, че ще ти отговорят по същество. Напротив! Ще те изкарат картоиграч, пройдоха, развратник, конекрадец, кръвосмесител, отцеубиец, въобще човек, достоен за въжето.

— Но това няма да бъде истина.

— Няма да бъде, но за читателя ще бъде интересно как покриват с храчки някой. Винаги в миналото край ешафодите се е трупала огромна тълпа. Сега ешафодът — това е пресата.

— Аз ще напиша статията си каквото и да стане!

— Казах ти, че нямам нищо против и даже ти помогнах, доколкото можах.

— Според мене истината винаги ще има своето значение.

— Дай, Боже! И един последен съвет. Тези дни ще подпишат договора. Всичко ще мине тихомълком. Няма да се даде гласност на нищо. Преди това не излизай със статията си, за да бъде като хвърлена бомба. Последното действие на пиесата с участие на всички герои е започнало. Искаш ли да видиш актьорите?

— Не разбирам…

— Това зависи изключително от мене! Тъй като няма да има официален прием, нито княжески, нито правителствен, натовариха ме като частно лице да дам аз приема. Той ще бъде тук, в моя дом. Ще ти изпратя официална покана.

Младият Скарлатов се замисли.

— Едва ли ще дойда… — каза той.

Когато излезе навън, усети един от тия студени, мъгливи февруарски дни, така характерни за София. Всичко наоколо изглеждаше посърнало, повяхнало и унило. Борис бе смутен и объркан. Трябва първо да поспя, си каза той. Сега всичко ми изглежда не така, както трябва да бъде…

А старият банкер гледаше сина си от прозореца в столовата долу към улицата, докато се скри в мъглата. Стана му жал за него. От конфликта помежду им си бе създал представата, че е по-суров и не толкова наивен. Какво ли щеше да направи с него мелницата на живота? И все пак нямаше да е толкова лошо, ако и синът му получеше своя дял удари. Беше излишно да го предпази. Младият Скарлатов бе от тия хора, които се учат само на собствен гръб. Но и аз бях такъв на младини, помисли банкерът. Може би малко по-предпазлив и по-скептичен… Но в края на краищата му оставям след себе си пари. Има ли на този свят по-ефикасно средство срещу житейските несгоди от парите?… Наистина можеше да му даде документи по всички тайни клаузи в договора, да му разкаже за сложните задкулисни интриги и игри между правителствата и банките, за низостта на отделните участници и тяхната умопомрачителна страст към парите, която не спираше пред нищо на тоя свят. Той знаеше колко подкупи са взели и ще вземат и Князът, и министрите и цялата тая компания. Можеше да му разкаже колко и той самият щеше да заграби от плячката — във всеки случай не малко, защото бе по-умен от останалите играчи, а и нямаше да пропилее напразно взетото. Но не разказа всичко това, тъй като печалбата бе отправната точка в неговата дейност, на която подчиняваше всички останали дейности, включително и своя личен живот. Достатъчно бе да му даде факсимилетата от аферата с генералите. Вярно, че преди известно време той лично бе открехнал съвсем малко вратичката на тая помийна яма, толкова малко, че да не засегне Княза, а само песовете генерали, и самият той да не излезе наяве. Така падна министър-председателят генерал Рачо Петров, за да дойде на негово място Димитър Петков.

Да, старият банкер знаеше много тайни, защото ги търсеше, влагаше средства, даваше пари да ги научи. Бе от малцината хора, които разбираха, че всяка тайна, колкото и дребна да е тя, независимо дали е лична, или обществена, има своята цена. А финансовите тайни бяха златна мина, стига да умееш да ги продадеш тогава, когато ще имаш най-голямата полза от тях. Но пазарът на тайните имаше своите закони. Те имаха стойност и можеш да вземеш печалбата само в точно определен момент, нито минута по-рано или по-късно! И в определянето на мига за продажбата той нямаше равен на себе си!

Старият банкер се отдръпна от прозореца. Време бе да слезе в кабинета си.

Глава трета

Борис започна работата си върху статията много отдалеч. Събра сведения по всички досега стари външни заеми на България и как са били използвани. Картината се очертаваше апокалиптична. Много неща разбра, но и много останаха затулени. Изпитваше нужда да поговори с баща си. Особено искаше да го разпита за огромния заем от 1904 година, който въобще не беше използван за стопанското развитие на България. Но нещо го спираше. Стана му ясно само едно — че със заема от 1904 година България е превъоръжила с най-съвременно оръжие цялата си армия и за момента представляваше най-голямата и модерна военна сила на Балканите. Заедно със заемите растяха и дълговете. Лихвите бяха фантастични и лежаха на държавния бюджет. Парѝ Ба добре си бе свършила работата. Гаранциите по заемите бяха толкова унизителни и така стриктно се изпълняваха, че той с право се питаше как тая страна съществува?! И все пак къде бяха отишли останалите пари?… Една огромна част извън тая за въоръжението бе отклонена. Поговори с Брезов.

— В джобовете на Княза, генералитета и класата! — отвърна той.

— Но за да се напише това, трябват факти!

— Всички го знаят. Няма нужда да се ровиш!

Борис не бе съгласен с Брезов. Истината трябваше да се докаже. Това бе неговото академично правило. Хиляди са знаели, че буржоазията ограбва работника, но само един човек научно и безусловно го доказа — Маркс! Важно е фактите да се анализират, и то добросъвестно!

Все пак статията напредваше, макар и бавно. Брезов няколко пъти му напомни, че е време да я предаде. Но той не се поддаде на натиска. Един следобед работеше над масата. На вратата се почука. Влезе Туше Динев. Борис го покани да седне. Той благодари и се настани.

— Господин Скарлатов, баща Ви изпраща покана за вечеря…

Той остави един плик с емблемата на Търговската банка върху масата.

— Каква вечеря?

— Официална вечеря с гости в къщи, в Банката.

— Нямам време.

— Той смята, че ще е добре за работата Ви да приемете поканата. Каза да Ви предам следните думи: Ако синът ми иска да види участниците във фарса и получи непосредствена представа за тях, добре ще е да дойде. На приема ще присъстват само хора от френска и българска страна.

— А немците?

— Тях ги изплъзгаха. Това е и причината приемът да е конфиденциален, даден от частно лице — в случая баща Ви, — за да не се поканят представителите на Дойче банк и Круп.

— Вие знаете ли какво работя?

— Да, господин Скарлатов.

— Бихте ли прочели това, което съм написал?

— С удоволствие…

Борис се разхождаше по стаята, докато Туше Динев четеше черновите. С нетърпение чакаше да свърши. Но той четеше бавно и внимателно. Когато положи последния лист, погледна младия Скарлатов със сините си широко отворени очи.

— Е?

— Великолепна, господин Скарлатов. Рядко ми се е случвало да чета такава аналитична статия.

— А чели ли сте други икономически изследвания?

— Най-редовно следя френската преса, а напоследък и немската. Вече добре владея немски, що се касае до четенето. Липсва ми малко практика в говора, но имам хора, с които се упражнявам. Аз всеки ден правя изрезки от чуждата преса, а някои от статиите реферирам. Това е една от длъжностите ми. Баща Ви е доволен.

— И все пак имате ли критични бележки?

Туше Динев помълча, а после каза:

— Та кой съм аз, господин Скарлатов?! Един самоук! Мога ли да се сравнявам с Вас!…

— Знаете ли, господин Динев, ако разговаряте с мен по тоя начин, нито аз, нито Вие ще имаме някаква полза!…

— Е добре, господин Скарлатов… Ще Ви кажа. Статията е добра, даже много добра за английската преса, за „Таймс“, да речем… Но за българската, простете, няма да Ви разберат.

— Вие сте третият човек, който ми казва това.

— Съжалявам, господин Скарлатов, не исках да Ви обидя. Но Негово превъзходителство баща Ви ме е учил винаги да казвам истината, а не да му правя удоволствие. Той много държи на това правило и аз свято го спазвам.

— Какво по-специално в статията не Ви харесва?

— Липсата на пикантни подробности. Например около аферата с генералите…

— Именно тия подробности не знам! Вие, господ Динев, бихте ли ми помогнали? Знаете ли ги?

Туше Динев дълго мълча, накрая каза:

— Да, господин Скарлатов.

— Тогава?

— Не мога да Ви ги кажа. Естеството на работата ми в Банката е от такъв характер, че без разрешението на Негово превъзходителство баща Ви, не мога да издавам тайни.

На подвижното лице на Туше Динев се четеше готовност да направи всичко за младия Скарлатов и едновременно с това отчаяние от невъзможността да го направи. Борис разбра.

— И още един съвет, господин Скарлатов, ако смея да дам такъв…

Борис кимна с глава.

— Подробностите не са важни. Разбирате ли? Вие сте напипали истината. Но кажете я грубо, с тежки, бих казал, лоши думи, ругатни! Тогава и кучетата в тая страна ще Ви разберат.

Борис нищо не отговори. Отвори плика. Поканата бе напечатана със златни букви на розова японска хартия и подписана лично от стария банкер.

— Добре, господин Динев, приемам поканата, ще дойда.

— Радвам се, господин Скарлатов. Баща Ви също ще се радва много.

След дълбок поклон той излезе. Борис остана сам и се размисли. Наистина Туше Динев, като Брезов и Матов, не беше много очарован от статията му. Той не можеше да разбере защо. Беше работил упорито и точно. Това, което не можеше да докаже, остана извън текста. Защото младият Скарлатов дълбоко вярваше в научните методи. Ако в тая страна пишат по друг начин, той сега щеше да покаже каква трябва да бъде една икономическа статия — безпристрастна и неопровержима! Грешката не е в мене, си каза той.

Навън се стъмни. Той продължаваше да се разхожда по стаята. Все още се колебаеше дали да отиде на приема въпреки даденото съгласие. В края на краищата какво ще загубя? Само ще спечеля, си каза той, и почна внимателно да се приготвя. Изми се в легена до кръста, извади фрака и една снежнобяла риза. Фракът миришеше на нафталин. Отвори прозореца. Отвън нахлу студ. Липсва ми огледало… Трябва още утре да купя… Облече се грижливо. Когато излезе на улицата, почувства един от тия февруарски дни с внезапно затопляне. Снегът се бе превърнал на киша. Още с първите крачки намокри краката си. Наложи се да се върне в къщи и сложи галошите. Следващите улици бяха още по-кални. Тротоари нямаше. Той стъпваше по случайните камъни, поставени от хората, за да не газят в калта. Стигна късно след посочения час в поканата. Банката бе залята от електрическа светлина. Всички прозорци светеха. В двора имаше много файтони. Той не влезе през главния вход, а от страничната уличка, където също имаше файтони. Тъкмо да позвъни, и някой зад него каза:

— Добра вечер, господин Скарлатов.

Когато се обърна, трябваше му време да се сети кой е този човек. Беше полковник Стоев, облечен цивилно, малко немарливо, с изкаляни обувки, отслабнал и брадясал.

— Добра вечер — отвърна Борис. — И Вие ли за приема?

— Аз не съм вече във войската, господин Скарлатов. Уволниха ме, смазаха ме!…

— Жалко.

— Бихте ли отделили няколко минути?

— Закъснявам…

— Разбирам, господин Скарлатов. Но ще Ви чакам, след като излезете, ако ще до утре сутринта!…

— Както обичате!

Борис позвъни на вратата. Забавиха се и той се огледа за полковника. Стоев бе някъде изчезнал. Отвори му Донка. Закачалките в коридора стърчаха, отрупани от шуби със скъпи кожени яки и от военни шинели. Той свали пелерината и влезе в салона. Беше изпълнен с хора. Всички оживено разговаряха на няколко групи. Старият банкер веднага го забеляза и отиде при него.

— Радвам се, че дойде. Ела да те представя на гостите…

Той не обяви високо, че това е синът му. Напротив водеше го от човек на човек, като с всекиго се спираха и разговаряха. Започна от Тюретини. Стоеше прав, облегнат на рояла, и пушеше. На вратовръзката му блестеше голям диамант. Разговаряше с един елегантен мъж — генералния консул и шарже д’афер на Франция Ализѐ.

— Господин Тюретини, господин Ализѐ, това е моят син, доктор от Женевския университет.

Аристократичната учтивост бе в кръвта на Тюретини. При него това ставаше несъзнателно. Цялата му поза, движение на ръцете, стойка, изражение на лицето, гласът му, изисканият език бяха не външна, а съставна част от неговата личност.

— Приятно ми е, господине — каза той и леко се поклони, като кимна глава. После черните му живи очи продължително се вгледаха в младия Скарлатов. Тюретини се обърна към стария банкер.

— Странно, господин Скарлатов, колко много общо имате със сина си!… На пръв поглед сякаш не си приличате, а всъщност… Може би най-важното е едно и също и в двамата…

Младият Борис знаеше, че не прилича на баща си. Даже всяка прилика му бе неприятна, но думите на чужденеца, казани така изискано и сериозно, го накараха да слуша внимателно.

— Това именно е достойнството на старинните банкерски родове… — продължи Тюретини, — защото в потомствения банкер се съчетават живостта, непринудеността на благородника с ума на търговеца…

Да, Тюретини бе любезен, твърде любезен и старият Скарлатов бе щастлив от тия думи, особено за приликата със сина му.

Втората група, към която бавно се насочиха, беше шумна. В другия край на салона стояха прави край фотьойла, където бе седнал министър-председателят Димитър Петков, един капитан и един цивилен с жилетка на цветчета под фрака. Те се смееха на всяка негова дума. Явно едноръкият бе в най-добрата си форма, страшно доволен от всичко и най-вече от себе си. Въпреки скъпите си дрехи, бе разкопчан и малко разхвърлян.

— Странно — тихо каза старият банкер, — че парите правят хората толкова щастливи…

— А тебе?

— Мене ме прави щастлив процесът на печеленето, а не самите пари. Или, както добре се изразява един съвременен философ, важно е движението, а не целта!…

— Имаш предвид Бернщайн?

— Именно него.

— Добре запомняш това, което ти е изгодно. Той има някои по-ценни мисли срещу капитала, но тях не си запомнил…

Старият банкер се усмихна. Когато стигнаха пред групата, Борис с учудване позна в елегантния мъж с жилетката на цветчета своя състудент от Женевския университет Радко Радков. Беше малко напълнял, но все така недействително красив, с издължено лице, с малко мургава гладка кожа като на момиче, с черни очи и най-дългите мигли, които бе виждал у мъж.

— О, Борисе, ти си тук? — каза Радков.

Той свойски си сложи ръката върху рамото на Скарлатов. И странно, в Женева не можеше да го понася, а тук му се зарадва.

— Господин министър-председателю, представям Ви моя син… — каза старият банкер.

Димитър Петков млъкна, стана от фотьойла и го прегърна.

— Най-сетне се завърна!… Хем хубав, хем млад, хем доктор!… И още един арслан в Народнолибералната партия!… С такива млади хора тук… — той погледна и към Радков, но не се доизказа.

Така очертано, бъдещето се стори смешно на Борис. Когато не беше доволен от себе си, той разговаряше с другия, втория Борис. И сега той му каза: Ако беше Брезов на твое място, би плюл на тая паплач и би направил невероятна бъркотия с поведението си. Но… — възрази възмутен първият — възпитанието ми не позволява, а освен това можеш да презираш и с мълчание…

Когато се отдалечиха, Борис попита баща си:

— Познаваш ли Радков?

— Този младия ли, красив като черкезка?… Нямам нужда да го познавам. Те са всички еднакви!… Около всеки министър-председател, особено ако е тщеславен, се трупат такива сойтарии, както някога ибрикчиите около пашата. Ласкаят, говорят любезности, превъзнасят го до небето, докато сиромахът помисли, че е гений. Оттам нататък е свършено с него!…

Най-малко се застояха при групата на военните начело с министъра на войната генерал Михаил Савов. Те юнашки пиеха коняк преди вечерята около една малка кръгла маса. Имаше още един полковник и един капитан. Всички се сториха еднакви на младия Борис. Набити, яки, със зачервени лица, с малки брадички и големи мустаци, с коси пригладени и сресани на път. Те бяха копие на своя владетел и му подражаваха във всичко — както във външния му облик, така и в арогантността.

Когато старият банкер съобщи, че това е синът му, доктор от Женевския университет, генерал Савов едва му кимна с глава — още един от тия хилави доктори, учили на Запад, а не весел здравеняк и преди всичко послушен, та да стане офицер, за да има Отечеството полза!…

При офицерите седеше военният аташе на Франция Франсоа Адалберт. С него младият Борис размени няколко думи на френски. Имаше още един мълчалив възрастен полковник, французин — представител на Шнайдер. Старият банкер се върна при Тюретини, а Борис остана по-дълго при групата на финансистите начело с министъра на финансите Лазар Паяков — жив, умен и весел мъж. При тях бе вторият делегат — специалният пратеник на Банк дьо Пари и де Пей Ба — Анри Шавѐр, изпратен в помощ на Тюретини. Говореха френски. Министърът разпита Борис за следването му. Когато чу темата на дисертацията, за момент се замисли и някаква сянка мина по лицето му.

— Борбата се пренесе и тук между Генералната банка с френски капитал и Кредитната с немски… — каза министърът.

— Напразно отдавате значение на немците! — възрази Анри Шавер.

— Дано да е така!… Но аз знам, че ще имам големи усложнения. Не можете ли да се разберете помежду си?

— Конфликтът тепърва ще се изостря…

— А ние сме на топа на устата…

Паяков се обърна отново към Борис.

— Господин Скарлатов, имаме огромна нужда от подготвени финансисти като Вас. Баща Ви е все още много бодър за годините си и може да си води работите сам. Елате при нас да ни помогнете…

— Засега не съм решил нищо.

— Имайте предвид това, което Ви казах.

Туше Динев, облечен изискано, влезе в салона. Отиде при стария банкер, каза му нещо и веднага напусна.

Сервираха келнери от Юнион-клуб, наети от банкера за вечерята. Всичко се извършваше мълчаливо, така че гостите да не чувстват никакво притеснение и липса на каквото и да било. Борис отиде до огромната като стая тоалетна. Когато излезе в коридора, се сблъска с Туше Динев.

— Извинете, господин Скарлатов, тази вечер сме претрупани от работа.

— Господин Динев, бихте ли ме ориентирали в обстановката?

— С удоволствие…

Те влязоха в една малка стаичка до спалнята на баща му.

— Обяснете ми, господин Динев, защо вечерята не е официална?

— За да не дразнят немците. Те изпратиха своите делегати, но не бяха поканени при подписването на договора, нито пък участваха в сделките с военните фирми.

— Но нали имат споразумение с френската финансова група и ще научат за този прием?!

— Разбира се. И това ще се отрази върху Търговската банка. Тя имаше добър алианс с тях и с австрийците. Немците са акуратни.

— А познавате ли всички гости тук?

Вратата се отвори и се показа една от камериерките.

— Господин Динев при Негово превъзходителство господин Скарлатов!

— Извинете, ще продължим друг път…

Младият Борис се върна в салона. След малко всички отидоха в столовата. Масата бе наредена блестящо с много цветя. Понеже разпореждаше старият банкер, той не се съобразяваше с държавните постове, а с финансовото значение на гостите и постави на челно място директора Тюретини. От двете му страни седнаха той и министър-председателят, после консулът на Франция, министърът на войната и така до края… Борис се падна до Туше Динев. Вечерята бе богата, менютата многобройни, с отлежали вина, специално поръчани чак от Франция. Нищо не бе забравено, нищо пропуснато. Той се учудваше как баща му се е решил да прахоса толкова пари, след като знаеше, че не обича да се харчи за луксозни дивотии. Сякаш разбрал мислите му, Динев прошепна на ухото му:

— Разноските по приема се приспадат от средствата за техническото изпълнение на заема. Ще си получим до стотинка сумата, и то в златни френски франкове. Добра сделка, нали? Вашият баща ми е възложил да отбелязвам всяко изхарчено левче… — и Туше Динев доволно се усмихна.

Вечерята протече тържествено. Изпи се много вино, изяде се много ядене. Държаха се тостове за вечно приятелство, в което никой не вярваше, за честността, за доблестта, за правдата, за истината… На Борис му стана отвратително. Главата го заболя.

Излезе от Банката след полунощ. Бе забравил напълно полковник Стоев и се изненада, когато той закрачи в нощта до него. Мълчеше. Беше премръзнал. Стана му жал. Все пак бяха работили заедно за македонската кауза.

— Елате с мен, господин Стоев, в квартирата ми. Там ще поговорим на топло.

Борис запали печката. Полковникът свали оръфаното палто. Скарлатов имаше една бутилка ракия до половината пълна. Постави я пред него заедно с чаша. Той си наля и изпи две една след друга. Тресеше го. Очите му бяха зачервени и блестяха.

— Аз слушам, господин Стоев. Какъв е Вашият проблем?

— Проблем ли?! Не, въпрос на живот и смърт!…

— Чак дотам ли?

— Да, господин Скарлатов, чак дотам!… Имате ли цигара? Благодаря. Ако всички бяха така умни, така образовани като Вас, България щеше да бъде друга…

— Не разбрах защо сте изложен на опасност?

— Защото ми отнеха всичко — и униформа, и заплата, и къща, и любима. Остава само да ме погребат.

Скарлатов се усмихна.

— Вие сте още млад.

— Накратко, господин Скарлатов, аз съм принуден да говоря сега пред Вас за своята честност. Но честност, свързана с наивност. Аз вярвах в хората, а те ме използвали, за да стана „козёл опущения“, както казват руснаците. Впрочем аз съм завършил Петербургската военна академия. Те крадяха, ограбваха България, накупиха къщи и имоти, обикаляха с влакове, каляски и с курви рулетките и бардаците на Европа. А после, когато корупцията се разкри, излязох аз виновен, аз, който съм живял живота си честно!… Ако не друго, то бедността ми говори за моята почтеност!

— Но кои са тези хора?

— Генералите начело със Савов и Рачо Петров! Рачо го махнаха, за да може сега безпрепятствено да бърка в меда, а Савов го оставиха. Това е такава подлога на Фердинанд!…

— А бихте ли ми разказали подробно всичко?

— Но нима не знаете?

— Не.

— Баща Ви знае.

— Той отказва да ми даде сведения.

Стоев млъкна. После стана от стола. Челото му бе изпотено, а редките му коси — прилепнали за черепа.

— Не мога, господин Скарлатов. Бога ми, не мога! Аз и без това се изпуснах и сега страдам… Ако Ви кажа нещо, те ще ме заколят като яре в някой сокак!…

Този човек бе наистина много уплашен. Борис разбра — нямаше да каже нищо повече.

— Все пак, господин Стоев, защо ме чакахте при Банката?

— Аз не чаках специално Вас, аз от месеци обикалям Банката с единствената цел да видя моя благодетел — благородния Ви баща. Защото ако към някого бях непочтен, това бе към него, и той ме наказа. Но аз приемам наказанието му. Благодарен съм му, нека сега ми прости и ме допусне до себе си!…

— Не разбирам как мога аз да Ви помогна.

— От Вас искам само едно — да помолите баща си да ме приеме и да кажете няколко добри думи за мен. Аз никога няма да забравя този Ви жест! Светът се върти като фурнаджийска лопата, господин Скарлатов. Това, което днес е истина, утре става лъжа. Помолете баща Ви да не ме погубва докрай, а Вие ще имате моята кучешка благодарност!

Този мъж, офицер, полковник, хлипаше. Скарлатов се обърка.

— Но какво правите, господин Стоев! Успокойте се, ще поговоря с баща си!…

Глава четвърта

На другия ден младият Скарлатов отиде в печатницата — ако можеше да се нарече така схлупеното едноетажно здание, прилично повече на хан, — за да предаде статията си. Подът беше от пръст, машините допотопни, печатарите — мълчаливи и омазани с мастило. Дървена стара маса служеше за бюро на Брезов, облякъл вехта изцапана престилка.

— Направих каквото можах — му каза Борис. — Прегледай я. Поработи и ти върху нея, защото аз повече не мога!

— Добре. Вероятно ще се наложи да направим някои поправки и вмъквания.

— Отвратен съм. Просто ми се повръща от тая действителност!…

Когато излезе навън, се почувства облекчен. Тръгна по улиците на София, но не гледаше града, а си мислеше за Швейцария. Оставаше му да стои тук още половин година. А парите му свършваха. Беше предплатил наема за три месеца, хранеше се на обяд в една ахчийница, доста мръсна, където хлебарките пълзяха по стените, а често можеше да ги намери в самото ядене. Всичко това го смазваше. Не че в Швейцария живееше кой знае колко комфортно, но имаше някакъв ред и му оставаше много свободно време да се занимава с това, което го интересува, да чете и да мисли. А тук чувстваше, че съзнанието му е заето с дребнавости, пошлости и глупости. На всичко отгоре материалният въпрос отново надвисна с цялата си сила. Парите, които имаше, едва ли щяха да му стигнат повече от месец. Беше пресякъл мостовете за споразумение с баща си. Двамата му приятели бяха бедни. Вероятно ще трябва да намеря някаква работа, макар и временно, мислеше си той.

След три дни статията излезе в партийния вестник. Някой му беше оставил броя под вратата на входа. Беше объркан и възмутен. От труда му, написан в научния стил на немския социалдемократически печат, не бе останало нищо. Тази статия не бе негова. Тя бе преработена в махленски стил, с обиди, с непроверени обвинения и заплахи. Без да мисли, тръгна към печатницата. Гневът го бе обхванал напълно. Брезов го нямаше. Казаха му, че е заминал по партийна работа в провинцията. Отиде при Матов. Даде му статията. След като я прочете, той каза учуден:

— Но какво лошо има? Една хубава изобличителна статия!

— И ти си съгласен по тоя начин да се бори човек?!

— А по кой? Когато си сред вълци, ще виеш по вълчи! Статията ми харесва!

— Но как си позволяват да променят написаното от мене?! Как си позволява Брезов?

— Това е всекидневната практика в печата. Правѝ разлика между академично издание и опозиционен вестник, който със зъби и нокти се бори срещу неправдата. Нали целта е постигната?

Да, това беше старият спор за целта и средствата. Той бе защищавал винаги тезата на целта, но сега, когато изпита на собствен гръб максимата, беше болезнено засегнат. Нещата обаче не спряха дотук. Още на другия ден се обадиха почти всички вестници в България — столични и провинциални. И повечето бяха против написаното. Може би само един-два вестника бяха малко по-любезни, с не толкова обидни изрази. Останалите виеха наистина като глутница. Но това, което го вбесяваше, бе, че никой по същество не му опонираше. Повечето се заеха с неговата личност. Мамино синче, учило-недоучило в Швейцария, върнало се в България да дава акъл!… Нищо не му бе спестено. Особено фактът, че е син на стария „въжеиграч“ банкера Скарлатов. Един от вестниците дори писа, че вероятно това е заговор на двамата Скарлатови, а пред обществото разиграват фарс с цел печалба. Отнякъде изскочи и историята за първата любов на Борис, но предадена отвратително — той като изкусител на богати момичета… Радков излезе с едно малко запитване във вечерния вестник. След като е толкова принципен, какво е търсил на вечерята, дадена в чест на френската финансова делегация. Военните бяха възмутени и сипеха закани за физическа разправа. Получи множество анонимни писма с псувни, с невероятно мръсни думи и закани за даване под съд. Имаше две предложения за дуел, също анонимни. Всичко това потресе Борис и дълбоко го засегна. Почувства се сам, изоставен от всички. Брезов се върна. Разговорът между тях бе особено мъчителен. Според Борис приятелят му го бе използвал за своите цели, без да се съобразява с него.

— Но нали ти искаше да ги изобличим, да покажем на хората истината?! А сега се оплакваш!…

— Аз не се оплаквам от истината, а от начина, по който тя бе поднесена.

— Мили Борисе…

— Не ме наричай мили!

— Добре, Скарлатов! Ти ми каза, че мога да преработя статията според нуждите на вестника. Печатарите тук са свидетели.

— И си доволен от това, което направи?

— Да, напълно. Статията надмина очакванията ми. Върху нея работиха и други хора. Ти трябва да се гордееш с нея, а хленчиш! Не можеш да газиш в мочурище и да не се окаляш! Анонимни писма, заплахи?… А тук, в редакцията, се получават възторжени отзиви от хора, които са достойни за уважение, а не като тия пропаднали бандити, които те ругаят! Искаш ли да ги прочетеш? Ние ще пуснем във вестника и отзивите, и писмата, и поредица от статии в твоя защита.

Брезов му подаде голяма папка.

— Прочети ги, има изрезки и от някои вестници. Това ще ти даде сили за нова борба!

Раздели се студено с Брезов, но взе папката и си отиде вкъщи. Прочете всичко. Бяха честно написани — някои възторжени, но понеже похвалите към него бяха изобилни, той ги прие като прекалени. Може би Марат Брезов имаше право?… Все пак остана едно огорчение към приятеля му, което той в себе си не можеше още да преодолее.

През тоя объркан период посещението на двама души му достави известна радост. Полковник Стоев почти всеки ден се отбиваше при него. Изказа му своя възторг от статията.

— Господин Скарлатов, бяхте така добър да ми дадете за сведение анонимните писма и заплахи, интересува ли Ви мнението ми?

Борис кимна с глава.

— Вие нямате понятие от механизма, по който в тая страна се изхвърлят хората от релсите. А догаждате ли се кой стои в центъра на всичко?

— Не.

— Ще Ви кажа под секрет. В центъра е княз Фердинанд.

— Това е невероятно!

— Ще Ви обясня, господин Скарлатов. Той има манталитета на клюкарка. Средствата са му по женски дребнави, но доста ефикасни. Никога не напада направо. Напротив, мога да Ви уверя, че поне 90 на сто от писмата са написани или под негова диктовка, или по негово внушение. Той има цял щаб от такива анонимни писачи. Те заплашват със съд, с дуел, с убийство от засада. Ровят се в личния Ви живот и изкарват наяве фактите така, че от Вас да не остане нищо.

— Как ще го докажете?

— Нямам нужда от доказателства — аз знам! Аз имам също такъв сборник от негови анонимни произведения. Ако ги прочетете, ще разберете, че стилът, ръката, общата насока е на един и същи човек. Защото господин Скарлатов, Вие засегнахте гечинмека14 му, ползата му, парите, които тоя мръсник смята, че е спечелил честно. Вие се опитвате да поставите на обществено обсъждане милионите му. Той се страхува, че знаете повече. Помислете, господин Скарлатов! Жалко, че не ми вярвате…

Този разговор съвсем обърка Борис. Когато Стоев тръгна, на вратата му каза:

— Пазете се, господин Скарлатов, много се пазете. Идете при баща си. Той може би ще Ви запази или, още по-добре, напуснете България!… Казвам Ви го от личен опит…

— Но какво ми говорите?!

— Говоря го в буквалния смисъл на думата. Пазете живота си!

Вторият човек, който го посети в тоя мъчителен за него период, бе Туше Динев. Попита го:

— Баща ми знае ли, че сте при мен?

— Не, господин Скарлатов. Идвам сам, по мое желание.

— Да ми изкажете съболезнованията си?

— Да Ви изкажа възхищението и гордостта си, че Ви познавам.

— Само това ли?

— Загрижен съм, господин Скарлатов, за Вас. Вие поведохте битка със зверовете.

— Идвате да ме плашите?

— Напротив, господин Скарлатов, идвам да Ви успокоя. Запомнете, че никой с пръст не може да Ви докосне.

— Това не ме интересува!

— Възхищавам се на храбростта Ви. И все пак, ако не носехте името Скарлатов, бих Ви казал, че опасността е голяма. В тая страна любимото средство за борба с един противник е да го накарат да млъкне завинаги!

— Смятате, че името на баща ми ме пази?

— Не, господин Скарлатов. Не името, а личността на Негово превъзходителство. Защото баща Ви е мощен борец, който отдавна се е окопал отлично, и противниците му знаят това. Той с един замах може да ги унищожи!

— А защо не го прави?

— По няколко причини. Първата е, че на тяхно място ще дойдат други, още по-страшни, тъй като не са се ояли. И с други думи, ще бъде същото. Второ, защото разправията ще му попречи да измъкне своя дял от печалбата, а това е най-големият удар за тях. Запомнете, господин Скарлатов! Те не се срамуват нито от своята непочтеност, нито от изобличението. Те се страхуват само от едно, ако някой им измъкне кокала от устата. И тогава чак те усещат удара, но са безсилни, както чакалите, когато лъвът ги прогонва от плячката. А баща Ви е лъв, те го уважават и се боят от него. Именно затова няма да посегнат на Вас…

И така, младият Скарлатов бе изоставен от всички. Почувства се съвсем сам. Беше отвратен от себе си. Припомни си думите на баща си какво значи да бъдеш манипулирана личност, да застанеш на водораздела между две стихии. Истината ли?… Та кой се нуждае от нея? — запита се Борис. И все повече назряваше мисълта у него да се махне от България час по-скоро. Чувстваше, че ако остане още малко, вече никога не ще може да се измъкне. За нещастие, липсваха му и пари и нямаше откъде да намери. Нямаше нищо ценно, което да продаде. Да, той бе попаднал в клопка и сега трябваше да мълчи и дебне момента, когато ще се измъкне от ямата. Опита се да се занимава с научна работа. Но мисълта му бе заета с българското всекидневие. Не издържа и една вечер отиде при баща си. Завари го отново в кабинета, наведен над същата карта-план. Стори му се подмладен, много любезен и доволен от себе си.

— Седни! Добре си дошъл!…

— Изглежда работите ти вървят отлично…

— Даже прекалено добре. Вчера приеха новия план на София и ето, виждаш ли тая карта? Това са парцели, места, пари. В шахмата особено е радостно, когато в началото на играта направиш ход, който само ти знаеш, че ще доведе до спечелване на партията. И когато твоят замисъл се оправдае и си вече победител, не може да не се радваш. Мисля, че дългите години на очакваната печалба дадоха своя плод. Този ход направих преди много, много време… На нашия жаргон това се казва „да направиш удар“!

Но Борис съвсем не се интересуваше от печалбата на баща си и от спекулациите със земи и парцели. Той бе дошъл за друго. Затова го прекъсна и попита:

— По-интересно е да ми разкажеш за печалбите от заема…

Старият банкер остави Туше Динев да събере книжата и картата. После двамата се изкачиха на горния етаж и влязоха в библиотеката.

— Интересува те печалбата ми? Ако искаш, ще помоля Динев да ми донесе калкулацията.

— Питам изобщо.

— Печалбата е добра, и то в девизи15! Впрочем твоята статия много ми помогна.

— Не разбрах как.

— Много просто. Тя стресна шайката на грабителите, които бяха почнали директно да извършват некадърни сделки с военните фирми. Уплаши ги. А това означаваше, че ще прибегнат до посредници, тоест до нас — банкерите. Статията ти разкри също, че немската финансова група е останала на сухо. Германците енергично протестираха и французите се принудиха да им подхвърлят… е-е-е, не, разбира се, цялата сума по споразумението, но една част. Посредник с немската група ще бъда аз, респективно моята банка. Това значи процент от поръчките за Фридрих Круп в Есен и останалите фирми в Кьолн, в Берлин, а също и австрийските. Общо около пет милиона франка поръчки!… Така ще си оправя и отношенията с немската група, които напоследък не бяха блестящи. Е, кажи, това малко ли е?

— Да, сега разбирам защо си толкова доволен от себе си!…

Старият банкер се загледа в лицето на сина си.

— Не мога да кажа същото за теб. Софийският въздух не ти понася…

— Не ми говори като на болен! Здрав съм и с ума си!

— Синко, мислих много тия дни за теб… Отказа при първия ни разговор сумата, която бях отделил за тебе. Но аз я пратих в Швейцария. Замини! Можеш да употребиш по свое усмотрение всички пари. Махни се оттук, защото ако още малко останеш, вече никога няма да можеш да избягаш. Тук е почти Ориента… Въздухът му действа като опиум. Той е отровен.

— Не те разбирам. Винаги си искал да остана в България и да поема Банката.

— Сега вече не знам… Може би на младини и аз трябваше да предприема крачката за пълното скъсване с Банката и изживея живота си като обикновен човек в някоя мирна, цивилизована страна на Запада…

— Съжаляваш ли?

— Не. Животът ми бе интересен и тук и научих толкова много за човешката природа, която винаги ме е интересувала…

Борис се замисли.

— Ще се махна — каза той, — но не сега. Ако сега се махна, значи съм страхливец. Аз няма да свия знамената, поне още няколко месеца, до есента. После ще си отида!

Старият банкер запали пура, стана от фотьойла и почна да се разхожда.

— Не, синко. Ако сега не се махнеш, ти никога вече няма да направиш тая стъпка. Не знам дали ще съм доволен от това. Би трябвало да се радвам, а не се радвам…

— А можеш ли да помогнеш на бившия полковник Стоев? В края на краищата той бе твой човек.

Въпросът бе внезапен и старият банкер се намръщи.

— Този хитрец е успял да се добере до теб?

— Защо не, мисля, че има право. Уволнен е от военната клика, понеже им е пречил.

— Пречил не е точната дума. Беше станал толкова неудържим за плячка, че се принудиха да го отстранят.

— А какво го очаква нататък?

— Пази се, синко, от такива хора!… Той с радост би продал всичко на тоя свят за злато! Не бъди откровен! Утре ще го направят генерал и веднага ще захвърли ореола си на мъченик.

— Все пак?

— Кажи му да чака! Сега не е подходящ моментът. Такива типове винаги са били нужни, и той добре знае това.

— Ще му предам думите ти. А скоро ли ще бъде?

— Вероятно. България е страна на великите изненади.

На 6 март Народното събрание одобри заема. Но трудностите в Парламента тепърва предстояха, защото след заема трябваше да се сключи секретен договор за огромни доставки от френската тежка военна индустрия, респективно Шнайдер. Този договор не можеше да се обсъжда в Парламента, затова внесоха предложение за извънреден кредит от трийсет и два милиона лева за Военното министерство.

На 11 март 1907 година по булевард „Цар Освободител“, откъм Орлов мост, вървяха бавно и разговаряха министър-председателят Димитър Петков, министърът на правосъдието доктор Никола Генадиев, министърът на финансите Лазар Паяков и министърът на войната генерал Михаил Савов. Разходката предприеха след поредното трудно заседание на Парламента, свързано с извънредния бюджет за Военното министерство. Минувачите бяха малко. Един млад мъж вървеше право срещу тях. Когато ги стигна, свали учтиво шапка за поздрав. Никой от разговарящите не му обърна внимание. Младият мъж ги отмина, после спря, върна се назад и стреля с револвер в министър-председателя, докато изпразни барабана. Димитър Петков рухна на земята. Другарите му министри побягнаха кой накъдето види. Убиецът също.

Димитър Петков бе вторият по ред убит министър-председател на страната. За шейсет и шест годишната буржоазна история на България броят им ще стане шест. Най-големият процент в Европа за такъв кратък период, за такава малка страна и такъв малоброен народ…

Глава пета

Убийството посред бял ден в центъра на София на министър-председателя потресе цялата страна. Отвратени и уплашени, хората почнаха да се питат в каква държава живеят!… Щом с такава лекота премахват ръководителите на Правителството, то какво остава за обикновения гражданин?! Димитър Петков бе противоречива личност, каквото бе и самото Княжество. Сега, след неговата смърт, си спомниха заслугите му към Отечеството: че това бе герой от славната Шипка, че бе тежко пострадал. В печата излезе прочутата снимка след сражението, решило изхода от Освободителната война — там на поляната, сред санитарите, лежеше той, опълченецът, а откъснатата му ръка бе поставена до него. Патриотичната слава на този човек порасна и в съединисткото движение от 1884–1885 година, довело до преврата на 6 септември, когато най-сетне се съединиха Южна и Северна България — една от най-светлите дати в историята на страната. Припомниха си периода, когато със своя вестник водеше борба срещу неправдата и корупцията с език, който не жалеше нищо и никого. Изтъкнаха организаторските му дарби като кмет на София. И само най-върлите му противници — журналисти в опозиционния печат, извадиха наяве и сенчестата страна на личния му живот — финансовите спекулации, жаждата му за власт, прекаленото послушание към Княза в последните месеци на трагичното му управление. Но когато чертата бе теглена, равносметката се оказа на негова страна. За добро и за зло, той бе един от строителите на тая най-млада европейска държава!…

Общественото мнение, пресата, народната мълва бяха напълно погълнати от събитието, така че ръцете на политиците, спекулантите и играчите бяха развързани. След убийството му за една седмица се наложиха две кабинетни промени. И почти незабелязано тайният договор за военни доставки между заводите Шнайдер — Крьозо и българското правителство бе подписан. Наистина Димитър Петков бе свършил добра работа за монарха и военната му клика. Ето защо неминуемо щеше да слезе от политическата сцена, ако не бе убит. Така постъпваше Князът с всички, които му помагаха. Силните на деня бяха доволни от развръзката. Финансистите и военните индустриалци на Запада — също. България бе снабдена с най-модерното оръжие по това време. Тя трябваше да играе ролята на полигон, където това оръжие щеше да се изпита в действие.

Цялата тая развръзка бе толкова алогична и неочаквана за Борис, че той с право се питаше какво всъщност постигна със статията си. Когато размисли, стигна до извода, че това е въпрос на погрешна перспектива. Той бе погледнал на заема от такъв ъгъл, че му се бе сторил едва ли не най-голямото, най-главното събитие в страната. А сега разбра, че това е част, може би малка част от сложния противоречив, пълен с изненади политически живот, в който действат твърде много и разнопосочни сили, а не само финансите и икономиката. Това бе за младия Скарлатов политически урок, от който на практика разбра колко много вече в света политиката и финансите са свързани, но не по пряк начин, а по някакъв хитър и сложен механизъм, който той не знаеше, а искаше да разбере. Печатът престана да се занимава със статията му и лично с него. Той се почувства като във вакуум. Отиде на гости при Матов. Но сякаш двамата говореха на различни езици. Матов бе напълно обхванат от идеите за единение на човечеството, за създаване на селскостопански комуни, за значението на селянина в България, когото смяташе за носител на най-чистите страни на народа, носител на нравствените ценности. Той малко се интересуваше от заема и икономическите разсъждения на Борис.

Когато Ирина сложи вечерята, Борис яде много, твърде много, като изгладнял човек. Ирина и Матов разбраха, така както бедните разбират гладния. И когато Борис късно през нощта тръгна към квартирата си, напипа в джоба няколко банкноти. Беше немалка сума за възможностите им. Приплака му се и за тях, и за себе си. Първият му порив бе да се върне обратно. После, като размисли, реши, че това е в реда на нещата. Той беше беден и изоставен човек от всички и тази нощ се почувства нещастен, но едновременно с това изпитваше някаква радост от жеста на Матов.

Минаха няколко дни и приятелят му го посети в квартирата. Поговориха за различни неща, а после Матов каза:

— Знаеш ли, Борисе, срещнах се с един приятел, Иванов. Завършил е Петербургския университет. Страшно мил и способен човек. Той би те взел на работа при него.

— Къде?

— В Службата по външните заеми.

— Не искам да стана чиновник.

— Но там работят умни, инициативни и критично мислещи хора. Иди и поговори с тях! Може да ти харесат…

След този разговор Скарлатов забрави за него. Сети се, когато една сутрин отново преброи парите си. Тогава реши да отиде в Службата по заемите. В края на краищата една няколкомесечна работа в държавно учреждение нямаше да му бъде от вреда! Можеше да напусне, когато си иска…

Беше един понеделник, в началото на април. Както винаги се облече грижливо. Все пак, нали постъпваше на нова работа… Когато излезе на улицата, лъхна го топъл вятър. Снегът се бе стопил. Главата му се замая от чистия въздух. Бе прекарал доста дни затворен в стаята си. Градът живееше своя разнообразен живот и той сега виждаше и хората, и улиците, и къщите, и дюкяните с нови очи, като след тежка болест. Особено красив му се стори булевард „Цар Освободител“. Един файтон с войник на капрата мина край него. Скарлатов не му обърна внимание, но файтонът спря. Някой извика:

— Добро утро, господин Скарлатов.

Обърна се. Във файтона седеше военен. Трябваше му време, за да разбере кой е. Беше полковник Стоев, облечен елегантно, в нова униформа. Шинелът му стоеше като излят. Двете му ръце бяха кръстосани върху сабята. Пръстите на ръцете му бяха обсипани със злато, а лачените му ботуши искряха.

— Къде отивате, господин Скарлатов? Качете се да Ви закарам.

— Ще походя пеша.

Полковник Стоев слезе от файтона.

— Господин Скарлатов, благодаря Ви за всичко! Смятам, че вече съм отново върху коня, както ние военните се изразяваме.

— Радвам се за Вас!

Стоев скептично огледа Скарлатов — изпитото му пожълтяло лице и овехтелите му дрехи.

— Господин Скарлатов, мога ли с нещо да Ви помогна?

— С какво например?

— Може би се нуждаете от пари?

— Благодаря, не.

— Бих могъл да Ви предложа и нещо друго. Военното министерство ме праща в Есен, в заводите Круп. Имам голяма нужда от финансов съветник. Печалбата няма да е кой знае каква, но ще прекараме хубаво. Ще обиколим Европа. Ще се подмладим… Разбира се, това да остане между нас!…

Тук Стоев се засмя с глас. На Скарлатов му стана неприятно и рязко го прекъсна:

— Довиждане, господин Стоев.

Тръгна, без да се обръща по булеварда. Стоев дълго гледа след него, после се качи отново във файтона, засука тънките си мустачки, накриви фуражката като кавалерист и сложи отново ръцете с пръстените си върху ефеса на сабята, доволен от впечатлението, което прави на минувачите. Войникът на капрата удари конете и файтонът тръгна в кариер.

Скарлатов трябваше дълго да разпитва къде се намира Службата по държавните заеми. Никой не можа да му каже. Един млад минувач му даде неопределени сведения, че е някъде около центъра, без да му посочи улицата. След дълги лутания най-сетне намери старото двуетажно паянтово здание. Потропа на входната врата. Тя бе полуотворена. По стар навик, останал от Швейцария, очакваше, че има портиер. Но никой не се яви. Бутна вратата. Пред него се изпречи дървено неосветено стълбище. Стените бяха мръсни, дъските намазани с подово масло. По ъглите имаше паяжини. Заизкачва стъпалата. Скърцаха така, сякаш всеки момент ще се разпаднат. На първия етаж тръгна по тесен тъмен коридор и замалко щеше да бутне огромния плювалник. Зачете се по табелите на вратите. Бяха фирми на адвокати, прошенописци и западнали търговски кантори. Почука на прошенописеца. Никой не му отвори. Влезе. Стаята бе мрачна и бедна. В единия ъгъл имаше етажерка с папки. Зад масата с разкривени крака седеше възрастен мъж с очила и пишеше нещо.

— Извинете, търся Службата по държавните заеми.

Мъжът зад бюрото свали очилата и учуден го изгледа.

— Какво?

— Службата по заемите.

— Каква служба бе, момче, може да има тука, освен Дирекция на бълхите и дървениците!

— Извинявайте.

— Почакай… Да не би това да са тия на тавана?… Там са се сбрали едни млади сойтарии — по цял ден си клатят краката и се чудят какви мюзевирлъци да измислят.

Скарлатов продължи по тясната дървена стълба към тавана. Тук бе тъмно като в рог. Той чу от една врата смях и мъжки гласове. Потропа, почака малко и после отвори вратата. Влезе в бедна канцелария с нисък таван, обзаведена с една етажерка за папки, три маси с пепелници и мастилници и четири стола. Единствената по-скъпа вещ бе някаква огромна старинна каса. В помещението седяха трима младежи, които весело разговаряха, пушеха и пиеха кафе. Те даже не забелязаха, че някой е влязъл. Скарлатов се покашля, но ефект нямаше.

— Добър ден! — почти извика той.

Всички се извърнаха. Единият от младежите — сух, висок, по жилетка, с умно, насмешливо лице, го погледна изпитателно. Вторият, с руса коса, сресана на път, бе седнал на стола с кръстосани крака, облечен строго, в черно, подчертано елегантен, пушеше лула и имаше вид на чужденец. Третият седеше направо на масата — едър като мечка, с огромни селски ръце, облечен в кариран костюм. Той продължаваше да се смее, а когато забеляза Скарлатов, изведнъж млъкна.

— Търся господин доктор Иванов.

— Я виж! — каза едрият мъж.

— Навън нямаше прислужник и… — продължи Скарлатов.

— Трябваше да попитате камериерката! — каза тоя с лулата и невъзмутимото лице.

Другите се закискаха.

— Е добре де, аз съм фелдмаршалът по заемите! — каза мъжът по жилетка.

— Тогава аз съм Ротшилд! — троснато отвърна Скарлатов.

Този по жилетката стана от стола, изправи се гордо, оправи си вратовръзката и продължи:

— Мне очень неприятно! Пусть будем друзья — Пьотр Константинович Иванов, купец первой гильдий, доктор юридических наук Петербургского университета!

Той си подаде ръката. Борис му я стисна. Иванов му представи останалите колеги.

— Лорд Васил Сакарев, Оксфорд!…

Облеченият в черно с невъзмутимото лице му протегна ръка, без да стане. Дебелият скочи от масата и също стисна с огромната си лапа ръката на Борис.

— Драган фон Терзиев, Хайделберг!

— Е, граф Скарлати, липсваше ни само ти!… Сега сме пълен комплект! Заповедта за назначението ще получиш tout de suite16. Вече можем да запалим спокойно службата, имаме пълен кворум! — каза Иванов.

Борис седна на една от масите, запуши цигара и взе да си клати краката.

— Какво в края на краищата работите?

— Копаем задружно гроба на България! — каза Сакарев.

— Кога ще ме въведете в работата?

— Още днес, скъпи графе. Ей сега, в течение на пет минути!… Просто поемате управлението на бандерола. Това говори ли Ви нещо? — попита Иванов.

— Да, нещо свързано с пушенето.

— Отлично! Личи, че сте схватливо момче. Малоумният лорд е поел гербовия налог, дебелият хипопотам от Хамбургската зоологическа градина — митническите такси, а аз — останалото и мюрюрието! Ето Ви папката!

Той взе една от етажерката и му я подаде. Вдигна се прах. „Лордът“ се изкиха.

— Тук е всичко. Можете да се запознаете с материалите. Положение — хуже губернаторского!… Ние тримата се измитаме по работа. Каквото Ви е неясно — не питайте! Впрочем до утре трябва да се свържете с делегата по титрите от заемите, или накратко — с Дет Пюблик, и то с шефа — господин Бускѐ! В страната няма бандероли. В Пловдивски, Хасковски и Плевенски окръг е спряно производството на цигари. Ако до два дни не доставите бандеролите, България ще бъде окупирана и продадена на търг. Само не знам кой ще я купи?! Аз лично се отказвам.

— Кой трябва да достави бандеролите?

— Вие, разбира се, началник-управлението по бандеролите!

— Откъде?

— От господин Бускѐ, както вече Ви съобщих!… Да тръгваме, друзья!…

Тримата станаха и бързо се облякоха. Когато Сакарев мина край Борис, нежно го погали по косите.

— Бедно момче… — каза той на английски. Тримата излязоха, но Иванов се върна обратно.

— Можете да не заключвате. Тук няма нищо ценно за крадене…

Скарлатов остана сам. Съблече сакото си, запали нова цигара и започна да преглежда папката, като си взимаше бележки. Работи дълго, трескаво и упорито, докато основно се запозна с критичното положение около бандеролите. Напусна канцеларията чак късно следобед. Главата му се маеше.

Резиденцията на Бускѐ бе в центъра на София — красива къща в европейски стил с малка поляна пред нея и дървета. Позвъни на електрическия звънец пред желязната порта. Портиерът, облечен в униформа на лакей от миналия век, се появи.

— Месьо? — попита той.

Беше французин. Скарлатов припряно заговори на френски:

— Искам да видя незабавно господин Бускѐ. Аз съм Борис Скарлатов от Службата по държавните заеми.

Лакеят се скри в къщата. На Борис се стори, че се бави прекалено дълго. Когато се върна, той каза:

— Съжалявам, господине.

Борис се обърка:

— Как така?

— Съжалявам — повтори лакеят и закрачи обратно по алеята.

Внезапен гняв обхвана Борис.

— Ей, отвори — извика той и почна да тресе портата.

Лакеят се прибра в къщата. Борис ясно видя как на големия прозорец до балкона се отмести завесата и се появи силуетът на мъж. Борис ритна по железата.

— Ще ви дам да разберете!

Но бе принуден да си тръгне. След малко се извърна и пак повтори с безсилната злоба на малките деца, като сви юмруци:

— Ще ви дам да разберете!

Сега вървеше безцелно по улиците на София. Всичко, което се случи този ден, му изглеждаше на лошо изигран фарс. Точно на площада пред Двореца някой го хвана за рамото. Беше огромният фон Терзиев.

— Какво, не можа ли да извадиш лисицата от дупката?

— Не, не можах!

— Иди си сега и поспи. Довечера ще го намериш в Юнион-клуб. Впрочем от Министерския съвет има срочно запитване за бандеролите. Ще трябва до утре вечер да дадем отговор.

Борис се прибра в квартирата си. Но не можеше да се успокои. Дълбоко се възмущаваше от финансовото робство, наложено от Парѝ Ба. Как е възможно в една самостоятелна държава главните пера от приходите и да са в ръцете на чужденци? Ето например бандеролът върху цигарите. Едно солидно бюджетно постъпление! Но то е дадено като гаранция на заемодавеца, в случая Бускѐ. Той отпуска бандероли за производство на цигари само ако му се платят в налични пари, и то в злато, като месечна вноска на лихвите по заемите. А това е и с много други постъпления… Не, така не бива да продължава! Трябва да се направи нещо! Но какво?…

Вечерта той отиде в Юнион-клуб. Портиерът огледа подозрително този младеж с хлътнали очи и напрегнат израз, но все пак го пусна. Мина край масите. Някой го извика:

— Ей, Скарлатов, защо не се обаждаш?

Обърна се. На една маса седяха Ризов, Радков, Стоянов и две елегантно облечени жени.

— Ела на нашата маса!

На Скарлатов никак не му бе до тях.

— Слушай, Ризов, тук ли е Бускѐ?

— Ей там, зад завесата, ако те пуснат…

— Какво прави?

— Наслаждава се на бейския живот в България…

Борис се запъти към червената тежка, плюшена завеса. Един портиер се опита да му препречи пътя, но той властно го отстрани, разтвори завесата и влезе в малкото луксозно помещение. Край кръгла игрална маса седяха четирима мъже. Веднага разбра кой е Бускѐ по самодоволната усмивка, вирнатата пура и бутилката шампанско в сребърна кофичка на специална маса до него. Две млади жени, седнали от двете му страни, обкичени като коледни елхи с бижута, също бяха част от богатството му. Четиримата играчи с карти в ръце се обърнаха.

— Господин Бускѐ?… Казвам се Борис Скарлатов!

Реакцията на Бускѐ беше невероятна. Той се изправи с карти в ръце, лицето му стана кървавочервено, и почна да крещи на френски.

— Кой е пуснал тоя тип тук?

Двама едри пазванти застанаха пред Скарлатов и взеха да го избутват навън. Той завинаги щеше да запомни унижението тая вечер. Оттук нататък щеше да бъде безпощаден противник на Бускѐ до неговото сгромолясване. Щеше да мрази и заместниците на Бускѐ с животинска омраза. Щеше да мрази и цялата система на Дет Пюблик. Той не можеше да си обясни поведението на този французин, защото не знаеше нищо за конфликта между него и баща му. Най-после се бе паднал случай на малкия буржоа да си отмъсти — ако не на гордия стар банкер, то на сина му!…

Да, този ден на младия Борис му дойде твърде много. Но неуспехът не го смаза. Напротив! Прозвуча му като зов на бойна тръба. „Аз ще му счупя главата на тоя мръсник!“ — повтаряше си той. Така неусетно стигна до Службата. Странно, горе на тавана светеше… Борис изтича по стълбите, отвори вратата и с учудване видя колегите си да работят мъжки на масите. От тавана се спускаха крушки с печатарски полилеи като чинии. Тримата бяха по ризи, разгърдени, и тримата маха козирки на ластик над очите си, за да не им пречи пряката светлина. На едно спиртниче вреше кафеник. Когато влезе, те не му обърнаха внимание. Лют тютюнев дим се стелеше по стаята. „Лордът“ Сакарев стана и наля кафе. Не забрави и Скарлатов. Като по заповед всички вдигнаха очи от папките.

— Е, къде са бандеролите? — попита Иванов.

— Не можах да се свържа с тоя мръсник!

— Тоже хорошо! — добави Иванов. — Изобщо предшественикът ти се задържа само пет дена на твоето място и горкият после даде молебен за здраве в Рилския манастир, че не го напъхаха в затвора.

— А как бих могъл да доставя бандерол, след като не мога да стигна до него?

— Спокойно, момчето ми!… Ние и тримата те харесахме… Слушай сега! Направо, по европейски, не може, нали?

— Не може — въздъхна Борис.

— Е, добре! По византийско-азиатски начин ще му счупим главата! Отдавна му имаме зъб… И така, момчето ми, сядай и пиши!

Скарлатов се настани до масата. Тримата го заобиколиха.

— Ето това са материалите от частния живот на Бускѐ: курвите, певачиците, циганките, бакарата, приемите… А ето една бележка за поръчки от Париж на гъши пастет, трюфели и други деликатеси — почти половин тон, шампанско и така нататък, необходими за приемите му! Това пък е балансът на годишната му заплата, приемите му, комисионните, равняващи се на заплатите на всички наши министри, барабар с министър-председателя! — каза Иванов.

— Ето какво е измъкнал от България извън договора чрез контрола върху митата! — добави „хайделбергецът“ Терзиев и му подаде няколко листа.

— А ето и ограбването чрез гербовия налог и данъка върху солта — обади се скромно Сакарев.

— Седни и пиши! Имаш два-три часа на разположение — каза Иванов.

— А какво ще пиша?

— Статия, разбира се! Нали имаш вече опит и популярност.

— Къде ще занеса статията? Познавам само един журналист — Ризов.

— Остави го! Той за нищо не чини! Ще отидеш при един наш стар приятел — Байрактаря — журналист от старата закалка, достоен ученик на о’Бозе почившия Димитър Петков — Свирчо. Издава вестник, който всички четат.

— Но аз никога не съм го виждал!

— Ще му кажеш много здраве от нас и ще му дадеш статията.

— Все пак не разбирам как ще получа бандерол?

— Момченце, момченцеее… Европа те е направила тъп и баба. Утре цяла България ще настръхне срещу Бускѐ и ако не иска да го подпалят барабар с любовниците и прислугата му и да му изстине това топло местенце, ще имаме бандероли поне за един месец!… Хитрата лисица ще се превърне до утре на обяд във виещ чакал. Тогава идва нашият ред!… Разбра ли? Е, добре, не разбра, но действай, ако искаш да имаме бандерол! Честь имею, Хлестаков!… — довърши Иванов.

Късно вечерта Борис завърши статията си против Бускѐ. Взел поука от предишната, написа я, според него, много грубо и саркастично, без да го е грижа за доказателствата. Хареса му. Бе доволен от себе си.

Редакцията на вестника представляваше една-единствена стая, където директорът, главният редактор и единственият журналист на вестника бе Байрактаря. Той почти сам списваше вестника. Носеше шаячно сако и кожен калпак на главата, но най-силно впечатление правеха огромните му бели, хайдушки мустаци, завити бабаитски. Този типичен едър селянин скърцаше с перото по лист хартия, навел глава над масата. Не си вдигна главата и когато влезе Скарлатов, който поздрави.

— Поеми не помествам, стихотворения също, статии за висшето общество в чужбина и у нас — също. Пътеписи от Алпите и Париж — също! Върви си!

Борис не му знаеше името и след колебание каза:

— Господин Байрактаров, идвам по сериозна работа…

— Не ми пречи! Пиша важен материал — с него ще разплача мамицата на айдуците, ще срина правителството, разбра ли? Да не ми викат Байрактаря, ако не го сторя!…

— Слушайте, господин Байрактаров, ако не пуснете моята статия, утре няма да можем да произведем цигари, поръчките от чужбина няма да бъдат изпълнени и ще плащаме неустойки. Ще останат хиляди бедняци навън без работа!

Чак сега мъжът с калпака учуден вдигна глава и го погледна:

— Така кажи бе, аркадаш! Я дай да видя какво си нашарил!

Започна да чете гласно:

— Господин Бускѐ и прерогативите му…

После взе да чете наум, като от време на време възкликваше:

— Отлично!… Бравос!… Бравос!…

Борис бе поласкан, не се стърпя и попита:

— Харесва ли Ви?

— Боклук! — отвърна рязко мъжът. — Попски боклук!

Борис се обиди.

— Върнете ми я!

— Чакай бе! Ще те направя журналист, а не баба! Първо, да я поправим… Да почнем от заглавието! Яли, пили, плака̀ли… Точно така! Бравос!

— Но моля Ви! — опита се да възрази Борис изумен.

Оттук нататък вече той не знаеше дали да се смее, дали да плаче, или да се кара… Пред очите му се извършваше словесно прекрояване по такъв идиотски начин, че го парализирваше17 да даде някакъв отпор.

— По небето на България от цял свят се събират на ята лешояди, орли, ястреби и всякакви други дзверове и гадини като над мърша… — съчиняваше гласно творецът. — Но най-големият лешояд, най-подлият и мръсният, парижкият чапкънин, долният мюзевирин е Бускѐ! Той пие кръвта на България! Шантаните, сокаците, брантиите и курвите от цял свят са го наобиколили, та заедно да седнат на софрата, наречена България, и я изядат. Тоя пич Бускѐ…

— Но, господин Байрактаров! — изкрещя Скарлатов.

— Не ме прекъсвай! Статията става чудо и приказ! Дойде ми като от небето. Утре ще разтърси България баш като земетресение. Как ти е името?

— Скарлатов, Борис Скарлатов.

Човекът зад масата стана тържествено.

— Така кажи бе, момче! Ела да те прегърна! С баща ти сме от една партия и виждаш ли нашия вожд? — Той посочи портрета на Стамболов, закачен над главата му. — Колко пъти го канеше за министър на финансите, но той все отказваше. Е, Стефане, стани да видиш какви млади арслани има нашата партия! Ще те направим министър, така да знаеш! Да пукна, ако не те направим! Ти само слушай мене, тоест партията!

— Господин Байрактаров, послушайте ме, статията не трябва да бъде обидна.

— Я си гледай работата! Слушай по-нататък! На софрата, освен тях, идват и пезевенците-офицери, които са готови да теслимят България за един гювеч!… И седни там, докато пиша, и мълчи!

Борис седна на стола и мълчаливо запали цигара. Байрактаря трескаво дращеше и обезобразяваше статията. Скърцаше с перото и мърдаше устни. След около час свърши. Според Борис от съчинението му не бе останало нищо, но мъжът беше възбуден, със зачервено лице и маниашки поглед. Като попиваше мастилото, той продължи на висок глас словесната си атака.

— Аз ще пусна статията против Бускѐ и бандата крадци, мошеници, апаши, развратници, изроди, дери-башии, башибозуци и пичове! И ще ги срина, бога ми, ще ги срина с уруспиите им барабар!… Да не ми викат Байрактаря, ако не го сторя! Какво, не вярваш ли?

Тук мъжът с калпака измъкна от чекмеджето на масата един голям револвер и тържествено го целуна пред смаяния Скарлатов.

— Ето, видя ли? С тоя револвер се бих при Плевен. Той за мене е повече от кръстовете на поповете! Затова в него се кълна.

По-нататък човекът продължи речта си, ако можеше да се нарече така нанизът от псувни, закани и обиди срещу всичко на тоя свят — държава, парламент, княз, правителство, генералитет, чиновници, полиция. Но Скарлатов съвсем не следеше мисълта, а ръката му, която застрашително размахваше револвера, за да придаде по-голямо значение на ругатните. По едно време револверът, за ужас на Скарлатов, изгърмя силно. Лют барутен дим изпълни стаята. На вратата се появи полицай.

— Какво става тук?

— Сус бе, керата̀! В тая България човек не може да си направи кефа без пристави и джандари!…

По-късно в спокойна обстановка Скарлатов и Байрактаря се уговориха статията да излезе под друго име. Разделиха се приятелски — и двамата доволни един от друг.

Глава шеста

На другия ден Борис стана късно с натежала глава. Когато отиде в канцеларията, колегите му вече четяха и коментираха статията. Той остави връхната дреха на окачалката. Тримата млъкнаха и го разглеждаха, като че ли го виждаха за пръв път. После Иванов каза:

— А бе тоя Женевски университет големи псувачи вади. Ашколсун!… Да се не надяваш на нашия доктор!…

— Личи си домашното възпитание! — обади се „лорд“ Сакарев. — На такъв цветист език всеки цариградски хамалин би завидял.

— Вярно е — потвърди Терзиев. — Това не е статия, а енциклопедия, по която бъдещите поколения ще изучават ругатните не само на българския, но и на турския език!…

Борис се усмихна. Сред тях се чувстваше като в студентските години с неповторимата им веселост и закачливост.

— Ако аз бях написал тази якобинска18 статия, бих черпил… — каза Иванов. — Бих дал прием, бих дал гуляй с шампанско, стриди, черен хайвер и циганки да ми играят кючек!…

— И много, много десерти — добави Терзиев.

— И английски тютюн за лула… — заключи Сакарев.

Това беше явен намек и Борис пребърка джобовете си. Извади няколко дребни монети. Подаде ги на дебелия Терзиев. Всички почнаха да пресмятат какво може да се купи с парите.

— Хляб, два самуна, сирене, една ока кафе… — изреждаше Терзиев.

— Захар, рязан тютюн за лула… — продължи Сакарев.

Терзиев си наметна палтото.

— И гледай да изплюскаш всичко по пътя!… — предупреди го Иванов.

На вратата се почука. Всички обърнаха поглед.

— Влез! — извика Иванов.

Показа се едно младо конте.

— Добър ден — каза то на френски.

Иванов прошепна на Скарлатов.

— Секретарят на Бускѐ.

Младият мъж кимна учтиво на четиримата, а после се обърна към Иванов:

— Господин Бускѐ ми поръча да Ви съобщя, че той е разочарован от Вас и Вашата служба, господин доктор Иванов.

Изражението на Иванов стана напрегнато.

— Ние също!

— Господин Иванов, всички сме финансисти, трябва ли да даваме гласност на нашите малки противоречия?

— Не са малки. Господин Бускѐ всеки месец ни поставя на ешафода.

— Господин Иванов, Вие добре знаете, че всеки петнадесет дена Вашето правителство трябва да внася не само лихвите, но и съответната част от анюитета по заемите, за да получите бандерол. Е, правите ли това?

— Ние не сме правителство, а още по-малко аз — министър-председател. Нашата служба не се интересува от вноските. Ние сме платили предварително бандерола за шест месеца. И парите в злато са на разположение на господин Бускѐ. Тогава, питам, как той се осмелява да не дава това, което ни се полага, и да спира производството на цигари?!

— Вие забравяте гаранциите. А това са постъпленията от митата, бандеролите, данъците. Финансите, господин Иванов, както знаете, са преплетени като звездите във Вселената. Всичко е зависимо едно от друго.

— Ние не сме Вселена, а само една скромна служба по заемите!

— Е добре, от приятелски чувства към България и лично към Вашата служба господин Бускѐ отпуска този път бандерол за два месеца! Е, господа, доволни ли сте?

— Задължавате ли ни да бъдем доволни?

— На Ваше място бих благодарил. Постъпката на господин Бускѐ е благородна. Той поема лична отговорност, като Ви отпуска бандерола.

Тук Скарлатов не издържа.

— Господин Бускѐ постъпва не като благородник, а като файтонджия!

— Кой е този господин, не съм го виждал тук?

— Това е господин Скарлатов, който пряко се занимава с бандерола.

— Не Ви съветвам, господин Иванов, да изостряте отношенията си с делегата по титрите. Досега двете служби работихме добре. Мислите ли, че новият Ви сътрудник помага на този наш алианс?

— За сътрудниците си отговарям аз лично! И ако господин Бускѐ Ви е пратил, за да ми внушите кой от тях е лош и кой добър, кажете му, че тая постъпка ме кара да поставя под въпрос неговата почтеност.

— Господин Иванов, не драматизирайте нещата. В края на краищата дойдох да Ви съобщя една добра новина. А в знак на голямото си благоразположение към Вас господин Бускѐ… моля…

Мъжът отиде и широко отвори вратата. Влезе един прислужник с две кошници, покрити със салфетки. Вероятно бе стоял вън пред вратата, докато секретарят на Бускѐ разговаряше. Терзиев помогна на слугата да постави кошниците върху една от масите, която предварително разчисти. Беше усмихнат и доволен. Даже повдигна края на едната салфетка, за да види съдържанието. Изглежда, че това, което видя, надмина очакванията му. Той два пъти преглътна.

— Не пипай! — изсъска Иванов.

Терзиев се отдръпна от масата. Скарлатов забеляза, че и тримата му колеги са доволни и някак възбудени.

— Е, господа — каза секретарят, — оставям ви с най-добри пожелания!…

Той и прислужникът излязоха. Терзиев вече не се съобразяваше с нищо и започна да изважда съдържанието на кошниците. Всички гледаха като опиянени.

— Две бутилки шампанско, бутилка коняк, колбаси, четири вида френски сиренета, кафе, гъши пастет… — изброяваше Терзиев.

— Този египетски тютюн за лула е мой! — каза Сакарев.

Борис особено се обиди, когато Терзиев му върна дребните монети.

— Дръж! Сега тия грошове не ни трябват.

С изкуството на оберкелнер от голям ресторант той занарежда масата. Всички бяха радостни и весели. Скарлатов стана от масата и удари юмрук по нея. Тримата млъкнаха и го погледнаха учудено.

— На тоя какво му става? — каза Терзиев.

— Моля за внимание, мили мои предатели! А после ще ви оставя да плюскате! Аз съм началник на тютюневия бандерол, както благоволихте да ми пробутате този поетичен сектор, нали? Ние ще получим бандерола днес, но след два месеца ще се разиграе същата унизителна сцена. Един път завинаги трябва да се уточнят взаимоотношенията между делегата Бускѐ и нашата служба, а това никога няма да стане, докато той успява да ви укроти с две кошници…

— … но какви! — вметна Терзиев.

— … с две баки помия за прасета! Доколкото разбрах, той не ви забравя нито за Нова година, нито за Коледа, нито на Великден, нито за нашите и френски национални празници. И с тези дребни подаяния той постига цели за милиони! А сега ви пожелавам приятен гуляй!

Иванов го хвана за ръката.

— Почакай, Скарлатов! Ти обиди всички нас и си длъжен да ни изслушаш! Нашата бедност е нашият отговор! Не мисли, че не се е опитвал да бъде много по-щедър към нас и повярвай, че само такива глупаци, подложени на мъките на свети Антоний, са могли да се откажат от предлаганите блага!

— Подкупи! — уточни Скарлатов.

— Е добре, и така да е! Цяла чиновническа България живее от подкупи, и то нищожни подкупи за грошове! Докато на нас ни се предлагат пари, богатства, с които бихме оправили веднага положението си, но не го правим, нали? И повярвай ми, че тези кошници ни озлобяват далеч повече от тебе! Освен това сме гладни, а тия деликатеси е просто грехота да се хвърлят! Сега можеш да излезеш! Все пак не ти се сърдим…

Борис излезе, като затръшна силно вратата. Постоя малко в коридора. Чу веселите гласове на колегите си. Те просто бяха забравили за него. Стана му тежко и обидно.

Той продължи да се муси и мълча цяла седмица. Останалите с нищо не даваха да се разбере, че са обидени или че му се сърдят. После лека-полека отношенията помежду им се оправиха. Той разбра, че тези трима млади образовани хора, може би най-образованите финансисти в страната, са дълбоко почтени; че те мразят Бускѐ и службата му не по-малко от него. Но те знаеха по-добре механизма, знаеха, че с кръстоносен поход срещу Бускѐ нищо няма да постигнат. Бяха умни, находчиви, коварни, безскрупулни в битката си с Бускѐ и правеха тежък живота му в България, който би могъл да бъде приказка. Те тровеха неговото благоденствие ежедневно, ежечасно. Правеха го за присмех, измъчваха го по най-различен начин и Бускѐ беше насочил цялата си злоба срещу тяхната Служба. По-нататък, когато достатъчно ги опозна, разбра, че плановете им за бъдеща кариера съвсем не са свързани с печеленето на пари, а със стремления да се развие българската финансова наука, да се обучат млади финансови кадри в Университета, да се модернизира Народната банка. Способностите на Сакарев в статистиката бяха очебийни и всепризнати. Знанията на Иванов по международните финансови отношения и международно право бяха на голяма висота. Може би само Терзиев имаше склонност към известно материално благоденствие, но не чрез някакъв собствен бизнес, а като стане някъде добре платен финансов експерт. Те бяха знаещи, кадърни и горди хора и това не можеше да не им признае. И след като го призна, се изпълни с уважение към тях. Разбра, че историята с кошниците на Бускѐ е част от играта, една невинна забава в тежката безкомпромисна битка.

След като бандеролът бе осигурен, Борис остана почти без работа. Заплатата, която получаваше в Службата, не бе голяма, но му стигаше да покрие нуждите си. Тя му даваше самочувствие и независимост. А за свободно време повече от това не можеше и да мечтае!… Той пак се зае с проучване на отечествените финанси. Мечтаеше да разшири темата си върху целия Балкански полуостров. Точно сега финансовата битка бе съсредоточена в Турция. Историята с Багдадската железница бе навлязла в решителна фаза. В България се получаваше почти цялата чуждестранна преса, така че той не се чувстваше откъснат от света. Останалото време извън научните занимания Борис прекарваше заедно с колегите си от Службата. Те бяха весели, обичаха шегите, имаха разностранни интереси. Посещаваха няколко кафенета на столичната интелигенция, а Терзиев ги водеше по ахчийниците, където Скарлатов опита прелестите на източната кухня и стана голям неин почитател. Полека-лека навлизаше, без да съзнава, в политическия живот на страната и първата му работа сутрин бе да прочете пресата. А тя се ползваше с голяма свобода. Вестниците бяха многобройни, мненията противоречиви, езикът груб, прям. Журналистите не спестяваха никому нищо. Веднъж баща му бе казал, че що се касае до печата, България е може би най-демократичната страна в Европа. Младият Борис се бе изсмял, но колкото повече месеци минаваха, толкова повече се убеждаваше, че има нещо вярно в думите на стария банкер. Да, страната и хората, благодарение на пресата, живееха открит живот пред очите на всички и нямаше тайна, която да не се узнае, цитираше баща му прочутата мисъл на апостол Йоан.

Матов пак бе заминал за провинцията, за да създаде една селскостопанска комуна. Борис преодоля в себе си недоволството към Брезов. Миниатюрната Румяна беше бременна, но храбро понасяше неудобствата от тясната квартира и безпаричието. Приятелят му бе много зает човек. Въпреки това взеха по-често да се срещат и разговарят. Така се стигна до предложението на Брезов Борис да прочете в резюме своята докторска дисертация в партийния клуб на тесните социалисти. Той се отнесе сериозно към това задължение. Въпреки че го смятаха за социалист, Скарлатов не членуваше в партията. Той не познаваше нито проблемите, нито хората й. Това се дължеше на факта, че по-голямата част от съзнателния си живот бе прекарал в чужбина, където се запозна за пръв път с марксическите идеи — отначало в колежа в Цариград, после в Женевския университет. Така че единствената му връзка с българските тесни социалисти бе Брезов. Когато дойде в София, се случи историята със статията. Ако не беше тя, може би Скарлатов лека-полека щеше да навлезе в живота на партията и щеше да стане неин член. Но той не знаеше как ще го посрещнат останалите. Беше банкерски син, и то на известен човек, сочен като ярък пример на капиталист. От опит знаеше отношението на хората, особено на социалистите, към интелигентите от богат произход. Много пъти се бе сблъсквал с това. Често, когато спореше, противниците му, нямайки друг аргумент, изтъкваха произхода му. Това го обиждаше, нараняваше и отдалечаваше от съмишлениците и членовете на партията. Никой не избира родителите си на тоя свят, а още по-малко би трябвало да носи на плещите си бремето на техните грехове. Но той се възмущаваше от факта, че трябва да се оправдава, сякаш е виновен пред идеите си и партията. Имаше и нещо, което усилваше още повече болката му. Това бе собственото му отношение към баща му. Наистина разривът между тях бе преди всичко личен, свързан с паметта за майката. Но той не можеше да не забележи ерудицията на банкера, неговите познания по икономиката и политиката, неговата оригинална философия и личното му достойнство. Колко души в тази страна можеха да му съперничат по интелект и култура?…

Той не можеше да не види у баща си големия познавач на човешката душа, може би на нейните тъмни страни, но не беше ли злото в човека далеч по-разнообразно от доброто? Борис несъзнателно го сравняваше с останалите финансисти, политици и интелигенти. В стареца имаше толкова много здрав смисъл, че често пъти теоретически аргументи, в които младият Скарлатов сляпо вярваше, се разбиваха като в скала. И сега, в България, когато срещите между двамата станаха по-чести, той сякаш за пръв път почна да го опознава и трябваше да признае в себе си, че е смутен. Банкерът го правеше несигурен, неговият скептицизъм се сблъска с вярата на младия Борис в светлото бъдеще на човечеството и трябваше да признае, че в повечето случаи баща му излизаше победител. Лека-полека несъзнателно се бе изпълнил с уважение към него. Защото в далечна Швейцария, където нямаха контакти помежду си, той си бе създал за него някакъв образ на безскрупулен злодей. Сега трябваше отново късче по късче да заменя така изградената скулптура. Освен уважение се бе прибавило и нещо друго. Не можеше да го нарече обич, но му беше приятна неговата компания. От своя страна, старецът не криеше чувствата към сина си, не криеше и надеждите си. Той бе силен, защото беше правдив. И на тая обич и искрена грижа Борис трудно се противопоставяше. Защото нищо повече не разоръжава от добротата. В първите му стъпки тук, в България, в първите му битки баща му твърдо застана на негова страна и Борис знаеше, че не го прави от сметка, а от обич. Сега той не изпитваше вече омраза към него, не беше безразличен. Младият Борис бе честен в самоанализа и не можеше да отрече, че в душата му се е зародила някаква, макар и минимална нотка на симпатия. Той не знаеше как ще се развие по-нататък това чувство, но то вече съществуваше. Затова той с възмущение отхвърляше вината, че е син на банкера Скарлатов, още повече, че за него старецът бе не само банкер, но и личност.

Трябваше да изнесе доклада един следобед в края на май. Отидоха до партийния клуб заедно с Брезов. Клубът се помещаваше в някаква едноетажна паянтова постройка като хамбар. Имаше голям двор. Денят бе топъл и всички стояха навън. Бяха повечето младежи и няколко девойки, облечени скромно, но чисто и спретнато. Явно, в този клуб протичаше свободното им време. Самото помещение служеше и за забави на младежта. Тук Брезов бе свой човек. Веднага го наобиколиха. Всеки го питаше нещо и той отговаряше, даваше съвети или нареждания. Тук кипеше живот и дейност, за която Скарлатов нищо не знаеше. Лицата на момчетата и момичетата бяха открити, от тях лъхаше душевна чистота. Сториха му се малко наивни. Без да иска, Борис мислено ги сравни с религиозна секта, а клуба им с храм. Учуди го, че никой от лидерите на партията не присъстваше. Искаше да попита Брезов, но се въздържа. Половин час по-късно в двора влезе Георги Кирков. Беше го виждал само на снимка. Този подвижен малък човек с брадичка и пенсне, сякаш не искаше да знае разликата в годините със събраните младежи на двора. Джобовете на сакото му бяха натъпкани с вестници, брошури, изрезки и писма. Когато Брезов представи Скарлатов на Кирков, последният го погледна изпитателно и, според Борис, му стисна някак нехайно ръката. Напрегнатият Скарлатов не можеше да не види разликата в отношението: към Брезов — любовно и бащинско, а към него като към чужд човек. Това още повече усили чувството му на несигурност. Той си бе представял по друг, по-емоционален начин тази първа среща със социалистите в България. А може би тълкуваше неправилно лозунга: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Не, каза си той, те не са религиозна секта. Иначе щяха да ме прегърнат като загубена овца. Те също изпитват любопитство към личността ми, но вероятно ще ме проверят на събранието. Тази мисъл му бе неприятна.

Водени от Кирков, всички влязоха в салона. Няколко закъснели работници, още в изцапани работни облекла, вероятно бояджии, се настаниха последни на дървените столове. Събранието ръководеше Георги Кирков. Той почука на звънеца върху масата и в салона настъпи тишина. С няколко думи представи Борис Скарлатов. Не каза нито къде е учил, нито че това е докторска дисертация, нито че е социалист, не го нарече другар, а само подчерта, че докладът ще бъде върху икономически проблеми. После му даде думата.

Скарлатов започна да чете смутен, с глух глас, като често се запъваше. Колкото навремето бе спокоен в аудиторията пред професорското тяло, толкова тук бе объркан. Той се бе постарал да направи доклада си лесно разбираем за една аудитория от неспециалисти. Затова правеше отклонения от основната тема, за да обяснява някои финансови термини като: сконто19, ресконто20, ажио21, анюитет22, държавни ценни книжа23… Но събранието пред него съвсем не бе кротко. Чуваха се гласове: „Знаем, не обяснявай, карай нататък!“ Така че трябваше да изостави обясненията на термините, без да бъде сигурен, че е разбран докрай. Темата му касаеше развитието на банковия капитал във Франция и Германия, както и начина за кредитиране на индустрията. Първо се спря на Франция. След като разгледа финансовите гиганти Банк дьо Пари и де Пей Ба, Кредѝ Лионѐ, Сосиетѐ Женера̀л, Кредѝ Мобилиѐ Франсѐ и така нататък, той се спря на механизма, който ги свързва с индустрията. Франция се е превърнала в световен кредитор. Най-важната дейност на френските банки е да емитират24 външни заеми. Те са най-изгодни от финансова гледна точка. Гарантирани са от малките държави и правителства чрез бюджетните им приходи и заемът се връща в касите неколкократно уголемен, без особени рискове за банките. Няма нито една тяхна операция, която да им носи повече печалби от външния заем. Освен това при сключване на подобен договор паралелно върви и сключването на договор с френската тежка индустрия. Това е и най-важната клауза. По тоя начин френската индустрия, особено тежката и военната, в частност заводите на Шнайдер в Крьозо, получават невиждани поръчки. Така те разширяват непрекъснато своята база и работят с пълен капацитет. Расте като цяло и тежката френска индустрия. Всеки външен заем е мощно средство за упражняване на политическо влияние, за дирижиране на външната политика на една малка държава, дори за вмешателство във вътрешната й политика. Но отрицателните страни на френския банков капитал, неговата нежизнеспособност се крият в недостатъчната връзка с държавата, защото френското правителство няма като основа дирижирана външна търговия. Той си остава предимно капитал, от който се обогатяват главно рентиерите. Френският капитал не се е сраснал достатъчно с държавата, въпреки че напоследък се правят опити в тая насока. Такъв е случаят с наскоро образувания Комитѐ дьо Форж. Той обединява най-мощния френски индустриалец Шнайдер с Лотарингската банкова къща Дьо Вандел. Главата на комитета е Роберт Пинб. Но истинският господар е Шнайдер. Към тях се присъединяват сега други френски фирми и обединения за железопътно строителство, военно производство, строителство на военни кораби и минни съоръжения. Заедно с Шнайдер и Пино̀ фактори във фирмата стават и братя Клемансо̀25 (единият министър-председател на Франция), и приятелите им начело с външния министър Стефан Пишон. Интересите на Шнайдер почват да се покриват с френската външна политика. В пряка връзка с Комитѐ дьо Форж влиза и президентът на Банк Франсез, както и дългогодишен ръководител на Кредѝ Лионѐ — Айнар. Така Комитѐ дьо Форж се превръща в господстващ тръст на Франция. Това е един от най-ярките примери на сливане на банковия с индустриалния капитал.

Що се касае до Германия, там финансирането на индустрията става по друг начин. Немските финансови обединения не действат чрез гарантирани външни заеми. Политиката в зависимите държави бързо се мени. Днешният съюзник утре може да стане противник. Малките държави са склонни да използват противоречията между великите сили, така че всеки външен заем крие голям риск. Затова немският капитал, за да финансира индустрията, се ориентирва към вътрешните заеми. Може би германската икономика не е толкова екстензивна26, но в замяна на това по-компактна и по-стабилна. В Германия се оформя мощен банков консорциум27 от Дойче Банк, Берлинер Хайделсгезелшафт, Дрезден Банк, Банк фюр Хандел унд Индустри, Дойче Банк Шулце, Геверинг, Дисконтогезелшафт, Национал Банк фюр Дойчланд, Додрмщатен Банк, Норт Дойче Банк и още много други банки. Всички участия във външните заеми са тясно свързани с държавата и политиката на Германия, а не само с печалбата. От друга страна, държавата чрез своята външна политика осигурява поръчки за немската индустрия. Така се стига до бурното невиждано развитие на немската тежка индустрия, чийто гръбнак са заводите Круп. В крайна сметка немският банков капитал е свързан много по-тясно с индустриалния капитал. По-нататък Скарлатов разгледа временните обединения между френския и немския банков капитал.

Въпреки външно царящата любезност, изтъкна той, води се тежка, упорита и безмилостна битка между капиталистическите групировки. Предстои вероятно война, тежка война между мощни финансови държави, които заедно със своите сателити, обвързани със заеми, вече заемат своите места на бойното поле.

Той свърши. Беше целият потен. Започнал несигурно, завърши, според него, повече от добре. Аудиторията, в началото шумна и невнимателна, бе го слушала нататък със затаен дъх. Изобщо беше доволен от себе си.

Преди да започнат дебатите по доклада, Георги Кирков даде малка почивка, за да изпушат желаещите по цигара. Борис също излезе навън заедно с Брезов. Искаше да го попита какво е впечатлението му от доклада, но гордостта не му позволяваше. А и самият Брезов, вместо да говори за него, взе да го разпитва за впечатленията от новата работа.

След почивката всички отново заеха местата си. Георги Кирков продължи да ръководи събранието. Изказаха се много от присъстващите. Някои показаха доста познания, но не липсваха и наивни въпроси. Един железничар говори за заплатите, че ги бавят с месеци, че им правят удръжки. Георги Кирков не го прекъсна. Друг засегна вредата от ипотеките върху имотите. Имаше и притеснителни за Борис мнения. Така едно момче приравни към финансовите вълци на Европа и банкера Скарлатов. Борис нищо не възрази. Навън мръкваше, когато Георги Кирков взе последен думата.

— Докладът е марксически, докладът е ясен. Изводите са точни. Но пак ще каже някой, че търся под вола теле. Добре бе, джанъм! Търся го!… Ето какво не ми харесва… Марксизмът е преди всичко практическо учение. То трябва да служи на практиката, и то на нашата политическа практика, на нашата партия. Колко по-добре би било Скарлатов да беше изследвал всичко това, но във връзка с България, с нашите външни заеми. Ами че ние сме отдавна купени, продадени и препродадени!… По мои бегли изчисления едва тринадесет процента от емитираните заеми в България отиват за производителни цели. Останалото за военни поръчки и накрая следва кьор-софрата. Всеки граби начело с Княза. Ако имах тия данни, утре в Народното събрание щях да направя на пух и прах генералите, двореца и правителството. Добре щеше да бъде да каже повече за братството между капитала и политиката. Та няма и десет години, откакто Гърция банкрутира, и трябваше на конференция да се съберат капиталистическите асове, за да я спасят като нация!… Как все пак съществуват балканските държави, макар да са купени и продадени? — Понеже противоречията между тия държави са такива, че дават възможност на местната буржоазия да лавира. А как бих искал да знам подробности по аферата с генералите. Да мога утре да кажа кой колко е взел, как е пръснал парите, кой е ходил на държавни средства с любовниците си по Европа или е играл на рулетка, или е отворил публични домове!… Но аз се надявам, че отсега нататък силите и знанията на Скарлатов ще бъдат насочени именно в тая област. Само така образованието му ще помогне на сиромашкия народ да се събуди, да види кои са му душманите и да знае срещу кого да тръгне!… А той ще тръгне и вече никой няма да може да го спре!…

След доклада Брезов го изпрати. Те вървяха по улиците на София в припадащия мрак и мълчаха. Някаква сянка бе преминала в отношенията им и двамата чувстваха това. После Борис каза:

— Вие никога няма да ме приемете между вас. Винаги ще бъда чуждо тяло.

— Борисе, излишно е да спорим. Ти се чувстваш обиден, без да имаш основание. Трябва да преодолееш отчуждаването си от България за дълъг период. Не мисли, че и при мене всичко мина лесно. Имаше време, когато и аз бях обиден, когато мислех, че недостатъчно ме оценяват, че не използват възможностите ми…

— Ще бъда откровен, Марате. Не мога да определя точно чувството си, но то не е добро. Някога се възмущавах от мисълта на Киркегор28, че личността е по-висша от общността…

— А сега?

— Не знам… Не искам да бъда дирижиран! Желая сам да стигна до истината.

— В буржоазното общество всеки е детерминиран. Ти си изправен пред избор и воленс-ноленс трябва да го направиш, колкото и мъчително да е това. Бих искал да останеш при нас. Но това може да стане само ако преодолееш гордостта си.

— А ти преодолял ли си я?

— Не, разбира се. Но се старая!

— Знаеш ли, Марате. Да разсъждаваш върху теорията — това възвисява, освобождава духа ти да се рее във висините… И ето… живееш, работиш години върху дадено нещо. Отиваш да го прочетеш сред съмишленици. И от висините падаш, падаш надолу и се разбиваш в прахта на София. Това е моето чувство и аз не мога да го преодолея.

Разделиха се пред квартирата на Борис. Той не покани Брезов да влезе и продължат разговора. В стаята не запали лампата. Разхождаше се в тъмнината. През отворения прозорец долиташе песента на славей. Но това не го вълнуваше. Мисълта му бе съсредоточена в една точка, в обидата. Имаше ли за това право? Вероятно не. Може би трябваше да надвие много неща в себе си. Но в мислите му се набиваше едно изречение, сякаш друг глас му говореше: Те не те приемат! Ти ще страдаш!… Но къде да отиде? Къде беше неговият път? При кого?… Еднакво го отвращаваше мисълта да бъде като всички, да свикне с живота в България, да се ожени, да стане чиновник! Не! И това не е изход! Оставаше Женева, Университетът… Но и там беше ли всичко наред? Щеше да му е по-трудно, защото щеше да бъде съвсем сам — един чужденец в Швейцария!… За възможността да поеме работата на баща си и не мислеше. Но това, че благодарение на парите, които той ще му остави, щеше да има независимост, беше някаква утеха за него. Чужд навсякъде, но поне свободен да мисли, да разсъждава, да остане сам със себе си! Това обаче не бяха мисли на млад човек, току-що започващ своята кариера, а на старец, решил спокойно да дочака края. Това ли бе мечтал? Това ли бяха полетите на младостта? Трябва да се живее, но как? Може би нещата не стоят точно така?… Може би нещо ще се случи?… Нещо, което ще промени тази безизходица. А какво беше това нещо той не знаеше и все пак твърдо вярваше, че случайностите в живота са далеч по-големи, отколкото може да предвиди човек. Поне не съм загубил любопитството какво ще ми се случи по-нататък… И това любопитство никога няма да ме напусне, защото е самият живот.

Глава седма

Лятото започна с дъждове, но през юли настъпиха големи горещини. Сякаш животът в столицата замря. Даже софийските песове лежаха апатични в праха на улиците и трябваше да стъпиш върху тях, за да се поместят. Младият Борис се чувстваше най-добре в прохладната си квартира. Понякога излизаше в малкия двор под едно сенчесто дърво и там четеше. Работа в Службата по заемите почти нямаше. Мяркаше се от дъжд на вятър. Оставаха му още два месеца, докато замине за Женева. Една сутрин на вратата му потропа някакъв прислужник с фуражка и омачкана униформа. Подаде му плик и Скарлатов се разписа в тетрадката, че го е получил. Прочете съдържанието. Беше запитване от Министерския съвет за бандерола. Той пресметна и разбра, че два месеца са минали. Играта на Бускѐ започваше отново. Наивно си бе помислил, че делегатът по титрите няма да посмее втори път да създава трудности. Облече се и отиде в Службата по заемите. Трябваше да чака там цяла сутрин. Едва към обяд Терзиев се мярна. Подаде му запитването.

— Трябва да свикнеш! По-рано това се повтаряше всеки петнадесет дни…

— Аз втори път няма да отида при този простак!

— Тогава напиши нова статия. Той няма да дава бандероли, ти ще пишеш статии и отново същото.

— Омръзна ми вече всичко! Ще си подам оставката.

— И това е изход — утешително заключи Терзиев.

Чак привечер намери Иванов и Сакарев в едно кафене, седнали навън под акациите.

— Бедно момче!… — възкликна Сакарев на английски.

— Ама, Скарлатов, ние не сме гувернантки! — каза Иванов. — Знаеш вече начина — действай!

— А не смятате ли, че трябва да се предприеме нещо генерално? Че трябва да се сложи край на тази мръсна игра!

— Представи си, Борисе, ако забранят пазарлъка по нашите и по анадолските пазари!… Тогава цялата прелест на Ориента ще изчезне. Не забравяй, че Бускѐ е от дълги години в България и пазарлъкът е влязъл в навиците му. Ще повика, ще порита и ще даде. Ако не веднага, след няколко дни…

— И вие спокойно седите и си пиете кафето?

— Е какво, да плачем ли?

— Уважаеми доктор Иванов! Моля да се отнесете към случая сериозно!

— Е добре, кажи какво искаш, въпреки жегата!

— Това е равно на отказ и аз така го приемам!

— Приеми го както искаш!

В това време дойде задъхан Терзиев.

— Да тръгваме! Намерил съм такава скара, че ще се гръмнете!…

Двамата станаха.

— А ти, Борисе, няма ли да дойдеш?

— Вървете по дяволите!

Тримата тръгнаха. Скарлатов постоя край кафенето, възмутен до дъното на душата си от своите приятели. А може би не толкова от тях, колкото от себе си, че се отказа да прекара една приятна вечер. Реши да поговори с баща си. В настъпилата нощ хората сякаш се раздвижиха по улиците, за да поемат летния прохладен вятър откъм Витоша. Кафенетата, бирариите, шкембеджийниците и ресторантите, с наредени маси в двора или пред заведението на тротоара, работеха с пълен капацитет. Весела тълпа изпълваше улиците. Особено голямо бе движението по „Търговска“. Той позвъни откъм задния вход на банката. Отвори му Донка. Старият банкер бе излязъл на своята обичайна разходка и още не се бе върнал. Отказа да го чака у дома. Застана пред банката и наблюдаваше тълпата. Видя баща си едва когато той се появи на осветената пред банката част от улицата. Ходеше бавно — висок, изправен… Кученцето Баязид ситнеше пред него и се обръщаше, за да се увери, че господарят му не е изчезнал. Придружаваше го млад мъж, гладко обръснат, с висока колосана яка, въпреки горещината, стегнат и елегантен. Беше тънък, строен, но по-нисък от банкера. Двамата разговаряха, като не обръщаха внимание на хората, които им правеха път. Първо дойде Баязид, подуши обувките на Борис и радостно изскимтя, после се върна към банкера, сякаш искаше да му каже, че синът му го чака. Двамата мъже се спряха пред младия Скарлатов.

— Я виж каква изненада! — каза баща му. — Запознайте се, това е господин Стефан Неделев, мой приятел и… ортак, ако мога така да го нарека. Най-големият индустриалец в тая загубена страна!…

— Приятно ми е — каза Неделев и подаде ръка.

Борис я стисна. Лицето на младия човек бе особено, сякаш заспало. Това учуди Борис и той отново го погледна. Клепките на този мъж изглеждаха притворени. Беше чувал името му. Имаше репутацията на богат столичанин с голям замах и разностранни интереси в бизнеса. Но беше известен главно като притежател на мини, където работниците често стачкуваха.

— Заповядайте, господин Неделев, у дома… Ще пийнем нещо на открито.

Младият човек поблагодари. Тримата, предвождани от кучето, влязоха в двора на банката. Чиновниците отдавна си бяха отишли, но за учудване на Борис Туше Динев, усмихнат, ги чакаше пред входа.

— Как мина разходката, Ваше превъзходителство?

— Отлично. Чувствам се подмладен. Господин Динев, бихте ли помолили Донка и Никола да ни сервират на верандата пред моя кабинет?

— С удоволствие.

— А после елате при нас…

— Благодаря.

Тримата минаха през кабинета на банкера и излязоха на остъклената веранда. Тук имаше маса и няколко стола. Донка и Никола покриха масата със снежнобяла колосана покривка и зачакаха.

— Господин Неделев, какво ще обичате?

— Не знам. Не съм по пиенето…

— Имам английска консервирана бира „портер“ за тропиците. Тя ще Ви напомня Англия.

— С удоволствие.

— За тебе? — обърна се той към сина си.

— Каквото и ти.

— Мастика. Добре изстудена мастика. Това е най-хубавата напитка за летните горещини, стига човек да не прекали, защото се разкисва неимоверно…

Скоро и Туше Динев се присъедини към компанията. Той седеше до стария Скарлатов и напрегнато ловеше всяка негова дума. Напитките бяха изстудени по начин, въведен лично от банкера. Шишетата, обвити във влажни кърпи, се поставяха на място, където ставаше силно течение. Този начин бе видял навремето в Адана29 — едно от най-топлите места в света, и го бе възприел. Бързо наредиха масата със салати, парчета от варено пиле, студена лимонада, приготвена от пресни лимони, и други разнообразни мезета. Банкерът бе в добро настроение. Той сипа малко вода в мастиката — тя побеля. Всички се чукнаха и разговорът започна. Явно беше продължение на този от разходката. Ставаше въпрос за разработката на някаква каменовъглена мина в Тревненския балкан. Бавно, като провлачваше думите си, Стефан Неделев излагаше аргументи в нейна полза. Старият Скарлатов му възразяваше с липсата на добри пътища и на модерна техника. Но Стефан Неделев се бе подготвил добре. Изтъкваше евтината цена на терена, евтината работна ръка, които щяха да компенсират някои неудобства.

— Неудобствата от една мина идват, след като влезе в експлоатация — каза старият банкер.

— Какво имате предвид?

— Работниците, стачките и редица усложнения от политически характер. Винаги когато на едно място се съберат повече хора, те замислят някой золум. На Ваше място не бих си натресъл още една мина. Вижте, Неделев, моята работа!… Аз имам само няколко души подчинени, които винаги мога да сменя без никакви усложнения. Нямам Вашите ядове, а печалбите не са малки.

— Но ако нямаш никакъв талант за банково дело, ако си кръгъл невежа, какво ти остава?

— Аз познавам много невежи банкери с добри печалби, защото банката е учреждение, което се саморъководи. Достатъчно е да избереш образован, енергичен и послушен персонал. Талант не ти трябва!

— Но аз обичам да правя нещо! Под ръцете ми да излиза нещо, което можеш да пипнеш, да видиш…

— Странно… — каза замислен банкерът, — колко много си приличате с покойния Ви баща, макар да беше селянин!… Аз разбирам да обичаш добре обработена земя, бахча, ливада, гора… Но да обичаш мина, фабрика за цимент, простете ми, Неделев, това е ненормално!…

— А какво щеше да прави една търговска банка без индустрия?

— Каквото преди! Ще дава назаем пари под лихва. Но запомнете, Неделев, индустриалецът винаги ще бъде зависим от банката. Тя е умът, индустрията — резултат!

Това не беше само спор. В момента се извършваше сделка. Едната страна убеждаваше другата в предимствата на сделката.

— Все пак, господин Скарлатов, ето вече седмица, откакто говорим по въпроса, и аз още не знам Вашето окончателно мнение. Вие изтъквате само отрицателните страни.

— Драги Неделев, в тази седмица аз също трябваше да направя своите калкулации.

— И какво?

— Ще участвам! Имам само една молба към Вас. Идете лично в Тревненския балкан! Вижте всичко с очите си! Ако и тогава настоявате, ще подпишем договора. А сега доволен ли сте?

— Благодаря, господин Скарлатов. Няма да съжалявате.

— Аз не съжалявам и когато губя, за разлика от останалите хора.

Странни се сториха на Борис отношенията между баща му и този мъж. Неделев му се видя извънредно сух, студен човек, изпълнен единствено с енергия към бизнес. Без нищо младежко и весело. Но явно между тия двама толкова различни по възраст и манталитет хора цареше някакво взаимоуважение, дори приятелство. Това бяха хора от друг свят. Те разговаряха помежду си, както разговарят богати, знаещи и можещи хора. На тази плоскост те бяха равни.

След смъртта на стария Неделев връзката между тях се бе много засилила. Останал сам да ръководи капиталите, Неделев в началото бе объркан. Той твърде тежко понесе загубата на баща си, макар да не даде външен вид. Поради тази скръб може би той стана особено симпатичен на стария Скарлатов. Тогава го взе под свое покровителство. Наследството, което остави покойният чорбаджия, бе огромно, но доста безпорядъчно. Само наличните пари в банка Скарлатов бяха реални. Банкерът с помощта на опитни адвокати уреди наследството почти без загуби. Продадоха имотите, което не беше никак лесно, и капиталите на Неделев-син нараснаха неколкократно. Така той стана равностоен партньор на стария Скарлатов. Синът нямаше наклонност нито към покупко-продажби на земи, с което навремето баща му направи богатството на фамилията, нито към банковите операции или спекулации с ценни книжа. Но в индустрията безспорно имаше нюх и твърда хватка. В кратко време изкупи няколко западнали мини и за учудване на банкера скоро те почнаха да дават добри приходи. Разшири и участието си в двете електроцентрали, които заедно контролираха напълно. Другото, което банкерът хареса в Неделев, бе неговият замах. Той не играеше на дребно. Не търсеше непосредствена печалба, след като вложи парите си в дадено предприятие. Гледаше надалеч и по това се отличаваше от останалите индустриалци, доколкото ги имаше в България. Мечтата на Неделев бе тежката индустрия. Но бе реалист и знаеше докъде се простират възможностите му. Банкерът подозираше в този инак студен като риба младеж големи, наполеоновски амбиции. Беше същевременно и крайно предпазлив. Обмисляше дълго всеки свой ход. Банкерът му служеше за опонент. Започна да придружава всеки ден стареца в неговите следобедни разходки. Често можеше да ги видиш заедно в Юнион-клуб. Редовно идваше веднъж седмично на вечеря в дома му. Старият Скарлатов започна да го въвежда лека-полека в работата си. Беше схватлив, но явно му липсваше какъвто и да е талант към финансови операции. А да си банкер, първото условие е да мислиш чрез пари, чрез капитали. Това се постига трудно, защото е вече в областта на абстрактното мислене. Обикновеният човек е материално мислещ човек, но чрез предмети — ниви, градини, къщи, предприятия, или в най-добрия случай — чрез злато, което също можеш да пипнеш и видиш. Според отношението им към парите старият банкер разделяше хората на три вида. Първите се отнасят към тях като към средство за прехрана. Ако им паднеха случайно отнякъде повече пари, те лекомислено ги харчеха за удоволствие. Това е деветдесет на сто от човечеството. Втората група са тези, които имат повече средства и ги влагат в материални ценности, носещи доход. Това са индустриалците, хора със строителна жилка, и рентиерите. Третият тип са вече единици. Те мислят чрез капиталите като абстракция. За тях парите не са нищо друго, освен пари в техния чист теоретичен вид. Така както висшата математика е непонятна за мнозина, които иначе добре владеят аритметиката, необходима във всекидневието, така и мисленето чрез капитали е непонятно за болшинството от хората. За банкера движението на парите беше същността на нещата. Там той виждаше причината за промените на цялата икономика. Защото големите начинания първо се създаваха абстрактно в банката. Чак след това се осъществяваше материалният строеж. В това отношение според стария Скарлатов банкерът приличаше на Бог-творец, който отпърво създал света като идея. Така парите за банкера бяха първо идея, чак след това средство и цел. Този начин на мислене, който бе същността на стария Скарлатов, го отдалечаваше от останалите хора, защото начинът на мислене определя и близостта помежду им. Затова може би нямаше приятели и близки в човешкия смисъл на тези думи. Той бе самотен. Но не се и опитваше да обяснява другиму своя начин на мислене. Знаеше, че не ще могат да го разберат, дори и да искат. Все едно е да говориш с глухонеми. Тоя начин на мислене беше и неговата сила, неговото превъзходство над себеподобните. Той не знаеше доколко синът му има наченки на такова мислене, но твърдо знаеше, че Неделев го няма и никога няма да го има. Все пак младият английски възпитаник бе някакъв запасен вариант за банкера, някаква надежда, че ще има кой да изпълни замислите му. Знаеше обаче, че това изпълнение няма да бъде като на Бога-Творец, а в най-добрия случай на трезвомислещия човек.

А младият Борис Скарлатов слушаше разговора в тая лятна вечер и си мислеше колко е голяма разликата между чистата теория и действителността. Учудваше се как в света, в който живеем, се осъществяват и материализират идеите. Ето, разсъждаваше той, седи отсреща старецът и отпива съвсем по малко от мастиката. В краката му дреме кученцето Баязид. Туше Динев слуша и се мъчи да запомни всичко. Младият Неделев със спуснатите клепки и провлачения глас монотонно обяснява и обяснява… А наоколо е мрак, свирят щурци, ухае на цветя и трева. Леко прошумяват от нощния полъх на вятъра потрепващите листа на асмата, затуляща верандата. Истинска вечер на летен покой, в която се готви буря. Това е новата мина, хора, които ще копаят в нея, ще превиват гръб в галериите и ще живеят като добитък, ще страдат и ще се бунтуват. И всичко започва от идеята, от думите, изречени тази вечер от двамата мъже…

Неделев си тръгна късно и се сбогува. Туше Динев остави сина и бащата на верандата.

— Уморен ли си? — попита го Борис.

— Не. Обичам лятото. Когато остарееш, ще разбереш каква роля играят за възрастните хора слънцето и топлината. Виждал ли си беззъба, полусляпа, прегъната старица как седи пред прага на къщата, за да я грее слънцето?… Това е покъртителна гледка!

— Зле ли се чувстваш?

— Не. Още не ми е дошло времето. А и аз бих искал съдбата да ми отпусне срок, един минимален срок…

— Значи ти се живее?

— Да, разбира се! Защо е така устроен светът, че тогава, когато знаеш как да живееш, умираш?…

Борис мълчеше.

— … На пръв поглед това е несправедливо… — продължаваше старецът. — Но природата си знае работата! Тъй като ако хората живееха дълго, светът би поумнял, а това изглежда не влиза в плановете на Твореца, който иска да прекара човечеството през страдания, скърби и болести към някаква цел, известна само Нему… А ти вероятно си дошъл по работа?

— Имам проблеми в службата.

— Остави цялата тая глупост! Махни се оттам! Замини, докато не е станало късно!…

— Аз не мога да оставя тоя тип Бускѐ да вилнее!…

Старият банкер изпитателно го погледна, като примижа с кривогледото си око.

— Мразиш ли го?

— Не е там въпросът, но мисля, че да!

— Бускѐ е въплъщение на една идея, на Парѝ Ба. Личността му няма никакво значение! Дали ще се казва Бускѐ, или другояче, е все едно!

— Именно! Аз искам да се преборя срещу идеята!

— Не е по силите ти! Освен това е дребна борба. И да победиш, ще изникнат други, още по-дребни, докато се оплетеш в непроходими дебри. Махни всичко и тръгни!

— Казах, не!

— Добре. Виждам, че си на път да направиш това, което не се надявах — да останеш в България…

— След като разреша въпроса, тръгвам.

— В тази планинска страна са оставали хора с големи способности и възможности и са се превръщали в нищо. Може би само Иречек с мъка успя да се откъсне, той имаше силна воля. Но не направи нищо в своята страна. Разкажи своя проблем! Не ми се спи, а и тази вечер съм в добро разположение на духа…

Борис разказа цялата история с Бускѐ в подробности. Баща му внимателно слушаше и не го прекъсна нито веднъж. Когато свърши, той дълго мълча, после каза:

— Да, така не може да продължи! Не може и по старите изврътливи начини да се урежда въпросът всеки петнадесет дни или всеки месец… Трябва да се направи нещо генерално!

— Именно към това се стремя.

— Виждал ли си лешояди, истински лешояди, такива, каквито се вият над Африка, в Египет?… Достатъчно е да зърнат от висините някое изтощено добиче, което се тътри с последни сили, и те упорито го следват, докато падне. Тогава идва техният ред. Кацат наблизо и сантиметър по сантиметър се приближават. Първо му изкълвават очите. После кацат други лешояди и ръфат все повече и повече, докато оглозгат напълно животното и оставят да се белеят само костите му сред жълтите пясъци…

— В каква връзка го казваш?

— Тук, на Балканите, в България, става нещо, което вече лешоядите са подушили. Още нищо не е изяснено, но добичето е вече набелязано.

— Имаш нещо предвид?

— Съпоставям фактите и се мъча да направя извода. Първо, откриха две ненужни банки с огромен персонал и нищожна деловитост — френската Генерална и немската Кредитна. Такива мощни креации, свързани с изразходване на огромни средства, не се основават без далечна цел. Второ, в момента се подменя почти целият персонал в легациите на великите сили. Пръв сигнал дадоха Австрия и Франция. Подменят се и легациите на Англия и Русия. Те изпращат тук не кой да е, а най-добрите си дипломати. Е, как мислиш?

— Но аз те питах за моя проблем.

— Именно затова почнах оттук!… В България пристигна като генерален консул и дипломатически агент на Франция Жорж Морис Палеолог30, може би най-културният, най-изисканият, но и най-безскрупулният й дипломат. Мястото му е в легация на велика държава. А той кисне тук! Защо?…

— Може би е бил принуден.

— Принуден? Та той е напълно независим! Дипломацията не е средство за прехраната му. Той е богат, известен човек. Едва ли една заплата на френски консул би го поблазнила. А и доколкото сведенията ми се простират, живее на широка нога. Той е представител на велика сила и се държи като такъв. Смятам, че само чрез него можеш да уредиш проблемите с Бускѐ.

— Но и двамата са французи! Бускѐ има дипломатически имунитет и генералният консул ще защити своя представител.

— Не винаги финансовите интереси се покриват с политиката. Често пъти престижът на една велика сила стои по-високо от парите. По сведения, които имам, двамата изглежда не се обичат особено. Говори се, че Палеолог31 го е викал на четири очи и доста го е кастрил. Самият Бускѐ се влачи като пребито куче и няма помен от сарданапаловските32 му банкети. Свил си е опашката.

— Мислиш, че си заслужава да опитам?

— Винаги когато има противоречие между двама, третият може да извлече изгода от него.

— Сигурен ли си в това, което каза?

— Нямам основание да се съмнявам в сведенията, които събира Туше Динев. Те винаги са били точни!

— Добре. Ще опитам още утре…

— Помни, че Палеолог е не само дипломат, но известен писател, есеист, голям познавач на музиката, приятел на най-известните композитори, диригенти, пианисти и художници в света. Не играй ролята на обиден и възмутен чиновник. Помъчи се безстрастно, философски да изложиш исканията си като независима, свободна личност.

— Ще се подготвя.

— И помни! Преди всичко изтъкни престижа на Франция! Разбра ли ме добре?

— Напълно.

Глава осма

Начинът на действие, подсказан от баща му, беше може би единственият. Колегите на Борис години бяха опитвали най-различни средства в борбата с Бускѐ, но победата бе винаги негова. Младият Скарлатов грижливо се подготви за срещата с френския генерален консул. Тримата му приятели от Службата по държавните заеми също поработиха добре, въпреки лятната горещина. Излезе един обширен доклад с таблици, сводки и цифри. Когато всички помислиха, че работата е свършена, Борис разбра, че такъв доклад никой няма да прочете. Ще трябва да съкратят изложението до две-три страници. Седнаха отново. Работиха още няколко дни. Скарлатов преведе на френски както голямото изложение, така и кратката записка. Купи със собствени пари хубава папка. Забави се още един ден, докато поръча визитни картички на френски. Сутринта старателно се облече. Отиде първо в Службата. Тримата вече го чакаха. Пиха кафе и изпушиха по цигара. Когато Борис тръгна, Терзиев поля пред краката му вода от чайника.

— На хаирлия да е!

В свежата юлска сутрин той крачеше по софийските улици на път за френското консулство, готов за битка. Горещините щяха да почнат малко по-късно. Пред сградата се позабави да оправи за последен път вратовръзката и костюма си. Позвъни на входната врата. Отвори му прислужник. Мина през алеята, оградена с цветя, току-що полети. Вътре го посрещна друг прислужник. Попита го кратко по каква работа идва, а после го остави в чакалнята. След малко дойде един млад французин с живи, любезни маниери.

— Добро утро, господине. С какво можем да Ви услужим?

— Искам среща с господин генералния консул.

— О, той е толкова зает… А по какъв въпрос?

— По въпроса за анюитета и гаранциите на външния дълг на България, в частност по въпроса за делегата по титрите господин Бускѐ и неговите прерогативи.

Когато каза това, Борис се стресна. Изречението излезе надуто, тържествено и леко глуповато. Без да иска, той се усмихна. Изглежда и младият французин усети тази неестественост и също се усмихна. Това стопи официалността между двамата. Скарлатов му подаде визитната си картичка. Французинът хвърли поглед, а после с присъщата си любезност каза:

— Радвам се да се запозная с Вас, господин Скарлатов. Казвам се Фредерик дьо Шапон. Вие сте доктор от Женевския университет? Бях миналото лято на излет в Швейцария, прекрасна страна! Ландшафтът прилича на България — планини и само планини… Ще ме извините за момент…

Младият дипломат излезе. Борис остана сам в чакалнята.

Прислужник с поднос влезе и остави на масата бутилка вино в кофичка и две чаши.

Не след дълго французинът се върна.

— Господин консулът ще Ви приеме след малко.

Той наля вино в чашите и двамата се чукнаха.

— За успеха на Вашата мисия, господин Скарлатов!

— А аз за успех в кариерата Ви!

Когато отпиха от чашите, Борис попита:

— От колко време сте тук?

— Дойдох заедно с господин консула.

— Попаднали сте в мъртъв сезон.

— Нямам това впечатление. За мене лично едва ли има по-разнообразна в политическо отношение страна от България. Тук министерските кризи следват една след друга. Прекрасна школа за млад дипломат, а пресата ви е чудесна! Засега ми превеждат, но се надявам скоро сам да чета български.

— Малко е дива нашата преса.

— И Вие ли така мислите?!

Чу се позвъняване. Младият дипломат скочи:

— Извинете ме…

Малко по-късно голямата двукрила врата се отвори и на изхода застанаха двама лакеи. Оттам през чакалнята мина дипломатическият представител на Великобритания с цилиндър и побелели бакенбарди, облечен строго, но с вкус, последван от дипломатическия представител на Русия в униформа. Малко зад тях вървеше самият френски генерален консул Морис Палеолог — оживен, с изящни жестове на добре гледаните си ръце и усмихнато лице. Той намери време да кимне на станалия прав Скарлатов. Придружи гостите чак на двора. После се върна в чакалнята. Подаде ръка на Борис — все така любезен, с аристократична простота и сърдечност.

— Господин Скарлатов, както виждате, денят започва трудно за мен… Как смятате, това правителство ще се задържи ли?

— Доколкото ми е известно, в момента се консолидира мощна опозиционна група.

Палеолог хвана подръка Борис и го поведе със себе си, като непрекъснато задаваше въпроси. Дьо Шапон не ги придружи.

— Кажете ми нещо за Вашия Княз…

— Нямам никаква връзка с него. И не съм имал повод за срещи.

— Казват, че имал класически методи на управление. Когато почват например да критикуват правителството, той го сменя, но възлага държавните работи на Министерски съвет, съставен от тия, които са го критикували.

— И аз съм отскоро в България, но нямам такива впечатления. Промените се въртят около едни и същи партии и лица.

— Именно, господин Скарлатов. Това е същността на класическия метод. За да не загине едно управление, то трябва периодично да се обновява, но от хората на едно и също хоро, както казват в България… Най-простото средство е да се сменя Министерският съвет. По тоя начин се заглушава недоволството от натрупаните грешки на старото правителство и пораства надеждата за по-добър живот в населението.

— Но това е демагогия!

— А какво би била политиката без демагогия? Но във външната политика на една страна винаги има някакъв постоянен център…

— Центърът е Княз Фердинанд!

— Да, така е. И аз стигнах до този извод.

Докато разговаряха, двамата изкачиха стълбището и влязоха в един огромен салон. Той служеше за кабинет на консула. Прозорците гледаха към градината, но завесите бяха спуснати и беше прохладно. Целият кабинет бе обзаведен със старинна позлатена мебел в стил рококо. По стените имаше дъбови шкафове с кристални витрини, пълни с книги в кожени подвързии. Два дебели персийски килима покриваха дъбовия паркет на пода, но там, където той се виждаше, беше лъснат до блясък. Това, което правеше впечатление, бе огромният роял с табуретка пред него, поставен на нещо като подиум.

— Седнете, господин Скарлатов.

Борис избра един от фотьойлите. Самият Палеолог не седна, а се облегна на рояла.

— Аз Ви слушам, господин Скарлатов.

Борис стана и подаде папката на Палеолог.

— Тук е написано всичко.

— Предпочитам Вие да разкажете…

— Не е много, около два листа. Останалото можете да прочетете, ако желаете, насаме.

Палеолог взе папката. Седна зад голямата маса-бюро и се зачете. Бързо свърши и погледна към Борис. Чертите на лицето му се изопнаха, но се овладя и се усмихна. Стана и се облегна на рояла.

— Господин Скарлатов. Кажете ми, това, което прочетох, вярно ли е?

— Самата истина!

— До мене стигнаха вече слухове за някои търкания между нашия представител и вашите финансисти.

— Преди всичко с правителството, господин Палеолог, но най-важното е, че господин Бускѐ далеч надхвърля границите на своите прерогативи в ущърб на България.

— Аз тук съм само консул. Не се занимавам с финанси. Впрочем и не разбирам много в тази област. Но ако господин Бускѐ е извършил деяния срещу законите на страната, тогава бих могъл да се намеся и му потърся отговорност. Той обаче не се числи към състава на консулството.

— Но има дипломатическа неприкосновеност! С какво тогава положението му е по-различно от Вашето?

— Все пак не всичко разбрах от прочетеното. Може би трябва да се срещнем още веднъж?

— Позволете да Ви обясня, господин генерален консул… Господин Бускѐ, който е де факто на дипломатическа служба в България, спъва развитието на страната, отклонява парите, отпуснати от френските банки, за несвойствени цели и, което е най-важното, не изпълнява договорните отношения, където точно са фиксирани сумите и процентите. Благодарение на неговото своеволие, се задържа развитието на различни отрасли в промишлеността, като сам извлича незаконни свръхпечалби.

— За себе си?

— О, не. Не чак дотам… За банките, за вложителите и притежателите на облигации от заема. Неговата заплата е достатъчна и съперничи само с тази на президента на Франция…

— Значи си изпълнява добре работата! Той е представител на вложителите и защищава техните интереси!…

— Но незаконно и в ущърб на България!

— Мене все още не докрай ми е ясно, простете…

— С тези си действия той настройва българите и България като цяло не срещу себе си, а срещу Франция! От това страда престижът на Франция — подчерта Борис.

Палеолог се замисли. Лицето му стана затворено.

— Благодаря Ви, господин Скарлатов. Мога да Ви уверя, че престижът на Франция стои по-високо от лихвите на рентиерите. И все пак аз не би следвало да се намеся пряко в тази работа, но ще го сторя. Първо, ще се наложи да телеграфирам във Външното министерство. Нашият външен министър господин Рувие ще трябва да говори с един от директорите на Парѝ Ба и чак след техния отговор аз ще взема мерки.

— И колко време ще трае това?

— Да речем… няколко дни…

Палеолог позвъни. Влезе един от лакеите.

— Помолете господин дьо Шапон да дойде тук!

Лакеят излезе. Палеолог се обърна към Скарлатов:

— Вашето име не звучи славянски.

— Казват, че произходът ни е от един венецианец. Водел търговия в Константинопол. При падането на империята избягал в България и сложил началото на фамилията ни. Но и Вашето име, ако ми позволите да забележа, е странно…

— Наистина. Фамилията Палеолог се е пръснала по цял свят по същото време.

Младият дипломат влезе и прекъсна разговора.

— Господин дьо Шапон, моля тези дни да се освободите от всички задължения и поработите съвместно с господин Скарлатов и неговите сътрудници.

— Началникът на Службата се казва доктор Иванов — каза Борис.

— Но Вие, господин Скарлатов, подехте тази акция и ще е по-удобно Вие да я завършите.

Палеолог отново се обърна към младия дипломат:

— Изгответе заедно едно приемливо споразумение за взаимоотношенията между тяхната Служба и делегата по титрите господин Бускѐ. Разбира се, личният статут на Бускѐ няма да се засяга. Това не е от нашата компетентност. След като оформите документа, моля да ми бъде представен. Аз, от своя страна, ще сондирам мнението на съответните инстанции. Ако всички са съгласни, тогава ще го подпишете.

Морис Палеолог отново се замисли.

— Имам една идея, господин Скарлатов. Другата седмица е 14 юли — националният празник на Франция. Бихте ли приели поканата ми за приема?

— Едва ли съм подходящ за такъв прием.

— Напротив! Ще ми е много приятно.

— Но ние сме четирима в Службата.

— Ще получите покани и за четиримата.

— Благодаря.

— Моите почитания, господин Скарлатов.

Палеолог леко се поклони. Борис стана. Воден от младия дипломат, той излезе от консулството. Когато минаваха през двора, чу свирене на пиано и спря. Някой изпълняваше експромт от Шуберт.

— Господин генералният консул е добър пианист… — подчерта с удоволствие младият французин. — Препоръчвам Ви също и неговите есета.

— Ще Ви бъда задължен, ако ми услужите с неговите съчинения.

— Ще ми бъде приятно.

Двамата любезно се сбогуваха и Скарлатов се отправи към Службата.

Тримата го чакаха нетърпеливо. Явно бяха закъсали с пари, тъй като не пиеха кафе и лулата на „лорда“ в устата му не изпускаше дим. Борис седна върху масата и мълчеше.

— Пълен провал, нали? — попита Иванов. — Не трябваше толкова да изостряш нещата…

— Сега и четиримата трябва да си обираме крушите от Службата! Така мисля аз — добави Терзиев.

Скарлатов погледна към Сакарев. Той извади лулата от устата си и каза:

— Когато от една лула не излиза вече дим, това значи, че огнището е запустяло.

— Имате ли фракове? — попита Борис.

— На погребение ли ще ходим? Кой е умрял? — оживи се Иванов. — Тази сутрин нямах пари даже за вестник…

— На погребението на господин Бускѐ!

— Ама той вече…

— Не, още не е… но е на път! А сега на работа! Налага се да направим един малък проект за взаимоотношенията ни с Бускѐ. От наша страна трябва да е максималистичен, тъй като ще го коригират от френското генерално консулство. И така, господа, на 14 юли сте канени всички на прием от френския дипломатически представител господин Жорж Морис Палеолог! Ще ви моля да не плюскате и пиете като невидели, за да не отиде по дяволите престижът на България! Това особено се отнася до фон Терзиев Хайделбергски!…

— Ако дотогава Бускѐ не даде бандероли, значи няма да получим заплати и тогава не гарантирам за себе си, ще оплюскам всичко! Гладен съм!

— Вие, господин Терзиев, е трябвало да учите в Германия за готвач или в най-добрия случай за келнер. Така щяхте да бъдете по-щастлив, понеже, както е рекъл Наполеон, пътят към Вашето сърце минава през стомаха Ви!…

На вратата се потропа. Терзиев скочи и отвори. Този път влязоха натоварени с кошници двама от прислужниците на Бускѐ. Имаше още една малка кошничка с цветя и плик. Терзиев се засуети около кошниците. Иванов отвори плика и прочете съдържанието.

— Друзья, прекрасен наш союз!33 Господин Бускѐ ви поздравява! Отпуска бандерол за цели три месеца и ви пожелава здраве, щастие и рози. Те са в кошничката.

— Не пипай! — изкрещя Борис на Терзиев.

Той взе две от кошниците, отвори вратата и ги хвърли надолу по стълбището. Чу се дрънченето на счупени бутилки и съдове. Докато му попречат, същото стори и с останалите. От шума на вратата се появи прошенописецът от долния етаж.

— Какво става тука бе, момчета? — извика той.

— Махай се! — извика Борис. — Махайте се и вие! Той избута двамата прислужници и затръшна вратата.

Приятелите му мълчаха, но с явно съжаление. Само Терзиев не издържа.

— Момчето не е наред… Трябва да му влезем в положението…

— Слушайте ме сега внимателно! Този тип изглежда има свои доносници в консулството. Надушил е нещо, но не знае точно какво. Това значи, че Палеолог е извънредно дискретен човек. И така, Бускѐ действа на сляпо, но по своя типичен начин, защото е простак.

— Простак, простак, ама как яде! — въздъхна Терзиев. — Ще отида да видя какво е останало по стълбището, докато тия гладници от долния етаж не са го омели…

— Да не си посмял! — викна Иванов.

Терзиев се спря. Борис извади една банкнота от джоба и му я подаде.

— Иди купи каквото намериш за добре!

— И да не изплюскаш по пътя половината, защото ще ти счупя главата! — му напомни отново Иванов.

— Не забравяй тютюн за лула — каза „лордът“. — И кафе…

Те работиха цяла сутрин. Спореха главно по формулировките. Сакарев, който имаше несъмнен талант към точното изложение, дефинираше проекта, така че се получи една стегната дипломатическа нота.

Тъкмо към обяд в канцеларията влезе секретарят на Бускѐ. Тримата не скриха, че работят, но и не задоволиха любопитството му какво именно правят. Той ги попита, но те не му отговориха. Беше изпратен от Бускѐ да ги покани на „конфиденциална вечеря“ в резиденцията му като „отдавна очаквани гости“. Обясни, че там в спокойна обстановка ще оправят като културни хора търканията помежду си.

Иванов студено го отпрати. Четиримата от Службата действаха като един. Сакарев дефинираше, Иванов с познанията си по международно право коригираше. Терзиев подсказваше интересни решения. Може би най-неопитен беше самият Борис.

Същия ден получиха и заплати. Бяха доволни и радостни. Отидоха на похапка в една ахчийница, където Терзиев беше свой човек. На огромната печка вряха десетина тенджери, а във фурните имаше тави с шерденчета, чревца и други съблазни. Терзиев с една чиния и лъжица вървеше от тенджере на тенджере и опитваше от всички гозби. Тази, която му харесваше, от нея поръчваше за всички. Седнаха в двора под една акация. Нощта идваше. Съдържателят окачи една газова лампа на дървото да им свети. Прекараха великолепно.

В следващите дни се завърза оживена дейност между френското консулство и Службата по държавните заеми. Посредник беше господин Дьо Шапон. Много пъти трябваше да коригират проекта за взаимоотношенията. От малкото изпуснати думи на младия дипломат четиримата извадиха заключение, че господин Бускѐ въобще не участва. Палеолог кореспондираше направо с френския външен министър, с финансовия министър и директорите на Парѝ Ба.

Четиримата от Службата отидоха във френското консулство към края на седмицата. Палеолог лично ги посрещна и въведе в кабинета си. Тук беше Бускѐ намръщен. Едва им кимна. Подписването на Правилника за взаимоотношенията мина бързо. Палеолог беше загрижен. След подписването Бускѐ демонстративно напусна.

На 14 юли 1907 година четиримата, облечени във фракове, отидоха на приема. Бяха най-ранните гости. Едва след един час започнаха да пристигат поканените. Целият Министерски съвет, някои депутати, генералитетът. Четиримата се чувстваха отлично. Ордьоврите бяха изискани, вината стари. По-късно от останалите пристигна и старият банкер. Палеолог го посрещна много сърдечно. Младият Борис му кимна с глава. Терзиев не изпусна нито един път да си вземе било напитка, било ордьовър от минаващите край тях лакеи. Към десет часа през нощта в залата настъпи раздвижване. Палеолог се завтече към изхода. Тогава за пръв път Борис видя Княз Фердинанд. Масивен едър човек във военна униформа, с много ордени и ленти, и ръце, обсипани със скъпоценни пръстени. Но не този паунски вид го порази, а изражението на Княза. Такава надменност, и то театрална надменност, той не бе срещал в живота си. Изправена глава, огромен нос и презрителен поглед, с който искаше да каже, че всички са нищожества. Но в цялата му поза нямаше капка истинско величие, нито сила, да не говорим за благородство. Очите на Княза шареха по цялата зала от лице на лице, от предмет на предмет и това раздвоение между театралната поза и чисто женското му любопитство създаваше едно смешно впечатление. Малко след влизането на Княза младият Скарлатов си тръгна.

На другия ден отиде при баща си. Целият дом се готвеше да тръгне за село. Товареха файтона, ландото и една каруца. Всички бяха възбудени и радостни. В тая суматоха старият банкер намери време да изслуша сина си. Борис описа всичко, което бяха предприели. Изказа и предположението, че Жорж Бускѐ вероятно ще бъде изметен от поста си, поради лошите отношения с Палеолог. Старият банкер го погледна по своя типичен малко насмешлив начин, като леко притвори кривогледото си око.

— Нима?

— Съдя по фактите!

— Не се ли чувствате вие, от тази нещастна Служба, преждевременни победители?

— Имаш други сведения?

— Не. Въпросът не ме интересува, защото лично не ме засяга.

— Опонираш ми от чувство за противоречие?

— Само се чудя на вашата наивност. Палеолог срещу Бускѐ?! Добре… Вероятно не го обича. Но Бускѐ не е сам. Зад него стои Парѝ Ба. Следователно консулът е против Парѝ Ба. Е, как виждаш по-нататък кариерата на Палеолог? Та той е дясната ръка на външния министър Пишон. А Пишон е човек на Шнайдер! Не Палеолог, а Людвик XIV34 да застане срещу Парѝ Ба, от него няма да остане мокро петно в двайсет и четири часа! Това мога да ти гарантирам!

Борис се обърка от думите на баща си.

— Но ти ми подсказа този ход! Би ли ми обяснил сега твоето мнение?

— С удоволствие… Палеолог е голям почитател на Макиавели35. Поне откакто е в България, се занимава с интриги, но интриги на високо ниво. Няма и седмица, откакто изпързаля посланика на Австрия граф Фрайхен фон Турн, и то по чисто финансови въпроси. Беше смешно да чуеш само как графът се вайка, че е невъзможно такъв аристократ като Палеолог да лъже. Но той, синко, лъже, защото това е неговата същност. Всичко останало — музика, литература, философия — е като кръстовете, кадилниците и благия вид на нашите владици. Това е вълк в овча кожа.

— Но той е наистина културен и образован.

— Такъв е. Умее да прави впечатление. Обаятелен е. Всички са влюбени в него. Това не може да му се отрече. Но е интригант, а интригантът никога не може да бъде достатъчно умен, именно защото е интригант. Изправен срещу един действително умен човек, той се превръща в шмекер. Така че напразно се надяваш.

— Нима това е игра?

— Една обикновена игра, толкова прозрачна, че се учудвам как не я виждате!… Това е слаба пиеса с три действащи лица: вашата Служба, Бускѐ и Палеолог. Палеолог напада Бускѐ. Вие смятате, че му е неприятел. Бускѐ се прави на обиден. Вие се смятате победители. Накрая Палеолог, Бускѐ и публиката се смеят. Целта на Консула беше да запази интересите на Парѝ Ба и да задържи Бускѐ на поста му. Вероятно не го обича и затова играта на Палеолог е толкова убедителна.

— Но ти ме насочи към Палеолог!

— Да, защото много искаше да уредиш въпроса с бандерола. Това е нищожен проблем и те ще жертват бандерола за далеч по-важни цели тук, у нас, и на Балканите изобщо. Палеолог ще играе ролята на строг защитник на престижа на Франция и по тоя начин вие ще се чувствате победители. Така всички ще бъдат доволни и тоя пес Бускѐ ще остане.

— А защо не ми каза всичко това при първия разговор?

— Защото щях да те обезкуража и ти нямаше да имаш твърдо убеждение, което дава сили за действие.

Този разговор с баща си Борис не сподели с никого. Отново почувства силата на ума му и собствената си наивност. Да, той и образованите му честни колеги в крайна сметка бяха играчка в ръцете на тъмни сили. Разбра колко малко са възможностите на един държавен служител. Той беше един обикновен чиновник и нищо повече. Започна да подозира, че цялото му образование, включително и докторатът, бяха нещо ненужно, нещо, което нямаше никаква стойност в суровия живот. Но кой на този свят движеше нещата всъщност? Кой е този? Коя личност? Коя Служба?… И не можеше да си отговори. Това бе началото на голямата криза, която обхвана младия Борис Скарлатов, защото въпросът се касаеше до смисъла на всичко, което вършеше в живота, а оттук и до смисъла на бъдещето. Университет, наука, държавна служба, политика, икономика — не беше ли всичко един хаос, в който човек се чувстваше толкова безпомощен, обсебван от враждебни сили, които даже не можеше да види?… Не го задоволяваше вече и теорията като убежище от тези неразрешими противоречия. Колебанията му, които тук в България се зародиха по отношение на академичното му бъдеще, се усилиха, докато се превърнаха в болест. Това му състояние се изостри от отсъствието на цел в момента, от летните горещини, от липсата на среда. Иванов и Терзиев отидоха на екскурзия из планините. Поканиха и него, но той отказа. Сакарев замина в любимата си Англия в задграничен отпуск. Бе събирал пари левче по левче цяла година. В Службата нямаше никаква работа. Понякога по цели дни Борис лежеше в прохладната си стая и мислеше. Сякаш волята му бе парализирана. На първото писмо от Женевския университет не отговори. Трябваше да тръгне, а не тръгваше. Цялата мечта за бъдещето, свързано с научна кариера, със скромен и смислен живот, беше помръкнала, избледняла и опротивяла. Той нямаше с кого да сподели новите чувства, които го терзаеха. Баща му бе заминал на село. С Брезов бяха в хладни отношения. Матов бе в провинцията. На второто писмо от Университета той не отговори цяла седмица и след една безсънна нощ изведнъж реши и написа, че се отказва от конкурса за доцентурата. После спа целия ден. Излезе вечерта по улиците на София. Разхождаше се безцелно, но без всякакво съжаление, а даже с облекчение. Защо трябваше да бърза?! Беше млад, имаше време за всичко! Щеше да поработи още малко тук, а после най-доброто бе да направи едно пътешествие в чужбина. Знаеше от опит, че това лекува и дава простори за нови мечти и сила за действие. Следващите дни постепенно почна да се успокоява и за пръв път помисли, че животът на хората не е може би нито в миналото, нито в бъдещето, а в деня, в часа, в изживяната минута. Така полека-лека той почна да гледа на града, на улиците, на хората с други очи — не като на нещо, което е декор на неговото „аз“, а като на всичко онова, което не е „аз“, но без което отделният човек не може да съществува. Животът сякаш му стана по-понятен и по-близък. Всъщност Борис се учеше да живее.

Глава девета

Измина горещото лято, а след него и най-хубавият сезон за София — есента. Сякаш промените в природата нямаха никакво отражение върху душевното състояние на младия Скарлатов. Той не отвори нито една от тетрадките със записките и идеите си, нито погледна картотеката си. Просто не му се работеше. Някъде далеч останаха мечтите му за университетското поприще. Външно той не се промени. Може би се сближи повече с колегите си от Службата. Свикна всеки ден след работа да се събира с тях. Говореха почти едно и също. Повтаряха шегите си и всеки ден приличаше на предидущия. Работата не му отнемаше никакво време. Често оставаше сам със себе си. Уморен не беше. Напротив, чувстваше се в отлично здраве. Сякаш някаква мъгла се бе спуснала над вечно неспокойното му съзнание. Понякога се срещаше с Брезов. Но сянката, която мина в отношенията помежду им, остана, по-скоро от страна на Скарлатов. Брезов все повече и повече изпъкваше като един от ръководителите на партията. Работеше денонощно с присъщата си веселост и неизчерпаема енергия. В неговото семейство нещата вървяха задружно и гладко. Имаше вече син, но това събитие никак не го откъсна от дейността му. Срещаше пълно разбиране и подкрепа от Румяна. Такова беше предимството в бракове на хора с еднакви идеи. Матов не се мяркаше в София. Целият бе погълнат от мисълта за съграждането на селски комуни върху нравствените принципи на Толстой. Пишеше понякога в печата гневни статии срещу държавното устройство и стана един от най-големите защитници на кооперативното движение, което все повече и повече обхващаше страната. Всички около Скарлатов живееха с мечти за бъдещето, работеха и не се оплакваха. Чакаха нещо добро, от живота. Първи напусна Службата „лорд“ Сакарев и отиде в Статистиката. Едновременно с това преподаваше в Университета. По неговия път се готвеше да тръгне и Иванов. Терзиев като немски възпитаник, който отлично знаеше езици, изпълняваше в свободното си време посреднически поръчки на немски фирми или си докарваше по някой лев просто като преводач. В тоя период нямаха никакви търкания с Бускѐ и неговата служба.

В живота на всеки човек винаги има цикли на развитие. И когато единият цикъл завърши, до започването на новия остава един период на тишина и привиден покой. Отначало има само едно облаче в синьото небе, а после още и още… почват да се сгъстяват, докато небето стане тъмно и надвисне застрашително над земята. Все още е тихо, но се знае, че няма да продължи дълго. Ще се появят първите светкавици или просто ще завали. Сякаш това небе тежеше над съзнанието на Скарлатов. Той чувстваше това, но не предприемаше нищо. Само чакаше. През ноември паднаха мъгли и се задържаха дълго. Градът и хората помръкнаха и станаха сиви. Борис бе забелязал още в Швейцария, че този период, в който природата става безлична, е най-добрият за него както за работа, така и за размисъл. Често отиваше при баща си, но повечето време двамата мълчаха и пушеха в библиотеката, всеки погълнат от своите мисли. Старият банкер никога след почивката на село не повдигна въпроса за неговото заминаване, нито за бъдещата му кариера, а още по-малко за оставането му на работа в Банката. Не се опитваше и да го въвежда в своите сделки, затруднения и бъдещи планове. Не станаха и по-близки помежду си. Промяната се изразяваше само в това, че младият Скарлатов призна в баща си ума, силата, волята му и го уважаваше така, както се уважава способен, но чужд човек.

На Голямата задушница на архангел Михаил по традиция семейство Скарлатови и всички домашни отидоха на гробищата. Старият банкер бе направил в памет на жена си нещо като малък параклис от мрамор с площадка, заобиколена с ниски пилони от черен витошки гранит, свързани с дебели железни вериги. Паметникът представляваше ангел, коленичил върху пиедестала, с ръце, сключени за молитва. Старият банкер го бе поръчал от Италия. След службата на гроба, където Донка плака много, а Никола подсмърчаше, се прибраха вкъщи на обед. Бяха в тесен семеен кръг. Седнаха всички заедно с Донка, Никола, двете камериерки и Туше Динев. Обедът бе обилен и богат.

— Защо в нашата страна на погребение, на Задушница и други ритуали, свързани със смъртта, се яде толкова много? — попита младият Борис.

— От страх — отвърна банкерът. — От вечния, безсмислен страх от смъртта. Наблюдавал съм в живота как при опасност хората ядат много. Имаше един търговец в Цариград — слаб, сух човек, като чироз. Но когато работите му тръгнаха надолу и го чакаше фалит, за два месеца надебеля неимоверно. Тъпчеше се непрекъснато и преди всичко със сладки неща. А логически трябваше да бъде обратното — да дебелее, когато работите му вървяха добре, и да отслабне, когато го чака банкрут.

— Как си го обясняваш?

— С животното в човека. Не си ли забелязал, че през лятото и есента животните надебеляват, защото усещат, че идва зимата — най-тежкият период от живота им. Така и човек при опасност яде и дебелее, защото инстинктът му на животно го кара да прави така. Инстинктът, че запасът от тлъстини ще го спаси… Човек е деветдесет на сто животно и само десет на сто дух. А повечето хора са си сто на сто животни.

— Нямаш много високо мнение за човечеството…

Разговорът бе прекъснат от позвъняване на външната врата. Всички млъкнаха. Старият банкер се намръщи. Донка очаквателно го погледна.

— Не те оставят на мира даже на Задушница! Иди и виж кой е!…

След малко се чу говор, а после влезе в трапезарията старият Кюлев — висок, сух, но тоя път обръснат и малко по-прилично облечен, в европейски дрехи, с панталони доста къси за дългите му крака, обути в ботинки с ластици. Глупашката усмивка не слизаше от лицето му. До него стъпваше едно момиче, облечено в черна униформа на гимназистка — височко, с тънки ръце, тъмносини очи на издължено лице, с гарвановочерни коси. Първото впечатление на Скарлатов бе, че прилича на картина от Ел Греко, с неговите причудливи пропорции за човешкото тяло. Изглежда бе израснала бързо, защото раменете й бяха приведени, което стеснителността й още повече подсилваше… Когато я видя, намръщеното буреносно лице на стария банкер се разведри и той се усмихна. Кюлев поривисто го прегърна и три пъти целуна. Но банкерът едва изтърпя ласките му, а после погали косите на момичето.

— Колко си пораснала, Яно!… Каква голяма и сигурно умна си станала!…

Момичето цялото се изчерви. Кюлев прегърна и младия Борис.

— Бравос, бравос, какъв мъж! Доктор, богат, умен, достоен наследник на баща си!

Момичето подаде ръка на Борис. Беше тънка, суха, с много дълги пръсти, студена и сякаш безжизнена.

— Ела, моето дете, и седни до мене… — покани я старият банкер.

Той я настани на мястото до себе си с изящните маниери на кавалер от миналия век. Кюлев сам си избра стол. Сложиха им ядене.

— Борисе — каза Кюлев, — забавихме се на гроба на нашата майка и не можахме да дойдем. Но Янка все повтаряше: трябва да идем при чичо Борис… И ето ни тук!… Нали знаеш, у нас няма кой да приготви такова изнасяне. Бедни сме, Борисе, работите не вървят.

— Татко, моля те…

— Ами това са ни най-близките хора! Защо да не си кажа дертовете?!

— Защото не е точно така…

Младият Борис се учуди от твърдия тон на момичето.

Банкерът го прекъсна:

— Остави твоите работи! Интересува ме Яна.

— В гимназията върви отлично. Върши цялата къщна работа и ми помага в сметките.

— Яж, детето ми… Впрочем тя е много бледа и слаба.

— Такава ни е породата. Всички сме дълги и тънки.

Старият Скарлатов през цялото време прислужваше лично на момичето. Подаваше му блюдата, избираше най-хубавите късове. Но то явно бе притеснено и ядеше съвсем малко. Борис се учуди на нежността, която никога не бе и подозирал у баща си.

В замяна на това Кюлев ядеше, пиеше като невидял и доброто настроение беше изписано на лицето му. Борис понякога хвърляше поглед на момичето. То не вдигна очи от масата. Беше тихо, мълчаливо и смутено. Дългите й пръсти изпуснаха на два пъти приборите. Старият банкер с поглед потърси Донка. Тя стана и дойде при него. Нещо й прошепна на ухото. Двете камериерки също се надигнаха от масата. Върнаха се с една голяма торта. Но Донка отделно носеше една кристална купичка сладолед, която сложи пред момичето. То цялото се изчерви, а после вдигна глава и погледна с тъмносините си очи банкера. В израза му имаше детска наивност и благодарност.

— Друго не яде — каза Кюлев, — но за сладолед умира! Ще настине и хване охтика…

Момичето явно обичаше сладолед, тъй като не обърна никакво внимание на баща си, и започна да яде мълчаливо. Взимаше по малко в сребърната лъжичка и дълго я държеше в затворената си уста, докато късчето се стопи. Понякога, съвсем по детски, с пръста на лявата ръка побутваше в лъжичката парчето сладолед, за да не падне. Младият Борис, който бе от другата страна на масата, наблюдаваше чистия профил на издълженото лице и изпитваше известно съжаление към момичето, понеже добре знаеше кой е Кюлев. Неговото скъперничество бе прицел за подигравки на софиянци.

Когато поднесоха кафето и коняка, Донка постави пред момичето още една купичка сладолед. Старият банкер се обърна към Кюлев.

— Какво ще правиш с Яна?

— Как какво?

— Смяташ ли да продължи образованието си?

Яна спря да яде и погледна към Скарлатов.

— Ами нали учи гимназия?

— Това е нищо! Даже бедни, обикновени хора изпращат децата си в Европа. Ти имаш тая възможност!

— Кой, аз ли?

— Не се прави на глупав! Още навремето ти казах да обърнеш внимание на момичето. Можеше да й вземеш гувернантка и да научи чужд език.

— Ами нали трябва да плащам!

— Асъл де!…

— Аз пък така разбирам работите си — за едно момиче най-важното е да се ожени! Чужди езици за тая работа не и трябват! Пък и какво ще прави с образованието си?! Да стане даскалица ли? Засега нека завърши гимназия. Ние с нея се разбираме по всички въпроси. Нали, Янке?

Момичето нищо не отговори.

— Кажи, Янке, искаш ли да учиш по-нататък? — попита я старият банкер.

Без да вдигне поглед, то кимна с глава.

— Да имах пари, бих я пратил в Оксфорд! — каза Кюлев.

Старият Скарлатов с яд го погледна и рече:

— Сгреших навремето!

— Какво сгреши?

— Тогава, когато ми беше в ръцете, когато златото беше готово за изнасяне в сейфовете на моята банка, аз, старият глупак, трябваше да помисля за момичето!…

— И щеше да посегнеш на парите ми?

— Разбира се! Трябваше да отделя една солидна сума, поне в размера на печалбата ти от тая сделка. Щеше да бъде достатъчно и сега нямаше да водим тоя глупашки разговор. Свести се! Не виждаш ли, че от ден на ден изкуфяваш!

— Бъдещето ще покаже кой е бил умен!

Глуповатият вид от лицето на Кюлев бе изчезнал безследно. Сега това бе лице на суров боец, изразяващо яд, сила и воля, която не можеш да пречупиш. Привел кокалестото си тяло над масата, Кюлев приличаше на граблива птица. Сигурно така е изглеждал Гобсек, когато някой е посягал към богатството му, си помисли младият Борис и му стана особено неприятно от тоя разговор, разговор без етикеция, груб, прям и просташки. Не му е никак леко на момичето!…

— Паднеш ли ми още веднъж — заговори бавно, с глух глас старият банкер, — ще ти смъкна безмилостно кожата, без всякакво угризение на съвестта!

Кюлев се усмихна самодоволно.

— Вече няма да ти падна никога! Благодаря ти, че ме предупреди.

— Жалко, че чужди хора ще изядат златото ти!

Старият банкер замълча. На няколко пъти потропа с пръстите на дясната си ръка по масата. Домашните знаеха, че сега той се мъчи да се овладее.

Когато Кюлев и дъщеря му Яна си тръгнаха, младият Борис отново забеляза внимателното и нежно отношение на баща му към нея.

По-късно двамата се оттеглиха в библиотеката. Старият банкер запали пура и се заразхожда по килима. Явно ядът му още не беше минал. После тихо каза:

— Тоя идиот ще съсипе това прекрасно момиче!…

— Струва ми се доста плаха и може би ограничена.

— Не познаваш хората! В нея има сила и воля, но това, което я убива, е обичта й към тоя скъперник. Той непрекъснато хленчи, оплаква се и създава в това великолепно и добро същество мъчителен страх. Познавам го, комедиант от класа! Измамил е много умни и проницателни хора. След смъртта на майка си, която даже не помни, тя трепери за живота му. Колко малко му е било необходимо да спечели любовта на това наивно дете…

— Може би наистина Кюлев не е добре със здравето.

— Той ли?! Техният род живеят дълго, прекалено дълго правят калабалък на тая земя! Ще стигне до сто години и знаеш ли защо? Защото няма нито морал, нито съвест, нито душевни терзания. Той е като акулите от Червено море. Наблюдавал съм ги — изгълтат плячката си и после като че нищо не било!… Жалко за момичето!…

— И все пак не изглежда на богат човек, колкото и да се прикрива.

— Нима?! Ти знаеш ли кой е Славчо Кюлев?! Най-големият лихвар на България! Мой съученик от колежа в Истанбул. Винаги се оплаква, винаги няма пари. Тартор на сарафите в Анадола, а може би и на целия Балкански полуостров!… Основно перо — износ на злато в Австрия от турската империя. В момента изглежда трупа отново злато и ми иска заем.

— И както усещам, ще му дадеш заради старото приятелство?…

— Заради старото приятелство? Та това е един хитър, коварен, стиснат звяр и тук му е грешката! Богат е, но е стиснат. Държи да има само злато, а не свободни пари. Почти никаква делова активност. Мъртъв, макар и голям капитал в злато и недвижими имоти. Според мене скоро ще го сринат и ще му вземат всичко.

— Защо не го посъветваш?

— Нали видя?! Не разбира от съвети! Човек с душа на сарафин не можеш да направиш банкер. А момичето си го бива! Познавам го от бебе. Трудно живее при стария Гобсек. Кротко, добро, работливо и умница, голяма умница!… Тя наистина му води цялата делова работа — книгите, тефтерите…

Пак настъпи тишина, нарушавана от приглушените стъпки на стареца по килима.

— Тези дни мислих много за теб. Как смяташ да я караш по-нататък?

— Не знам.

— Имам сигурни сведения, че вашата служба ще я реорганизират.

— Какво от това?

— Останалите ти колеги един по един се измъкват…

Младият Скарлатов се усмихна.

— Когато така заговориш, знам че имаш някакво предложение.

— Вярно, имам.

— По въпроса за Банката сме се разбрали!

— Предложението ми е от друг характер… Какво ще кажеш, ако опиташ силите си в политиката?

— Тя не ме интересува! Не бих отишъл и в чужбина като чиновник в някоя легация.

— Нямам това предвид, по-скоро вътрешната политика. Може би опитът, който ще придобиеш, ще ти послужи по-нататък в твоите занимания…

— Ще бъда откровен. В момента се намирам в безпътица. Вероятно си го забелязал…

— Разбира се! И в моя живот е имало такива периоди на поболяване.

— И каква беше рецептата?

— Много проста. Смяна на интересите или пътуване в чужбина.

— Засега ще остана тук!

— Забелязах и нещо друго в теб… Когато нямаш противник, когато не водиш битка, изпадаш в летаргия. Парламентът е добро място за битки.

— Не съм мислил по въпроса.

— В момента се създава мощен опозиционен блок с интересни идеи. Групата около Александър Малинов36 расте от ден на ден. Падането на правителството е предстоящо. Ще има и нови избори.

— Аз нямам никакво политическо влияние в страната, никой не ме познава.

— И не е нужно.

— Освен това ми е противно да защищавам не своите идеи, а идеите на дадена групировка.

— Ако не е тайна, какво се случи между теб и тесните социалисти?

— Нищо особено. Случи се това, което може би беше неизбежно. Аз съм чужд не на идеите им, а на Партията. Близостта ми с тях беше теоретическа, а не практическа. Това осъзнах тук, в България. Но да прекъснем този разговор! Нямам никакво намерение да бъда оръдие в ръцете на който и да било! Искам сам да стигна до своите идеи. Ти знаеш, че така поставен, въпросът е невъзможен за разрешение.

— Напротив! Точно това исках да ти предложа.

— Пълна независимост?

— Да, пълна независимост. Чуй ме! Ние, Скарлатови, държим цял избирателен район, а и нещо повече. Той е наш, така както е наша и Банката. Досега избирателите, които зависят от мене, съм ги подарявал на разни нищожества, за да влязат в Парламента. Сега ти предлагам ти лично да станеш депутат.

— От името на кого?

— От наше име, от името на Скарлатови.

— И каква ще бъде „нашата“ линия?

— Никаква! Ти си напълно свободен, независим депутат. Ще правиш каквото искаш! Ще говориш каквото искаш!

— Ами ако в Парламента прокарвам идеите на тесните социалисти?

— Нямам нищо против! Това е твоя лична работа.

— Ами ако застана срещу тебе и твоята партия?

— Още по-добре! Ще бъде интересно…

— А мога ли това предложение да съобщя на Брезов?

— Изпитваш някакви скрупули?

— Да. Изпитвам. Бих искал да им помогна.

Старият банкер го погледна, като леко примижа с кривогледото си око. Лицето му стана насмешливо.

— Опитай!…

— Ти имаш нещо против?

— Не. Нямам нищо против. Но за последен път се уверявам колко не познаваш политическия живот в страната!

— Ще помисля по въпроса и ще ти съобщя отговора.

Към края на годината всички опозиционни партии се обединиха в така наречения Патриотичен блок. През януари 1908 година падна правителството и Патриотичният блок образува нов кабинет под шефството на Александър Малинов. Той дойде с лозунги за демокрация в управлението, за развитие на България като демократична, цивилизована, европейска страна. Правителството срещна симпатиите на народа. Лидерите на демократичните партии използваха това положение. Те добре си бяха направили сметката и върху вълната на това въодушевление обявиха, че ще проведат нови избори. Щабовете на партиите почнаха да се готвят за предстоящата битка.

Младият Скарлатов се замисли за предложението на баща си. Отиде при Брезов да поговорят. Очакваше, че той с ентусиазъм ще приеме предложението. Срещнаха се в печатницата. Разговаряха под шума на пресата. Скарлатов му изложи предимствата на своята кандидатура.

— Това ще бъде една бройка в повече за вас!

— От името на кого ще се балотираш37?

— Обясних ти. От името на никой или по-скоро от мое име.

— Това не е точно така! Баща ти и неговият избирателен район са стара крепост на стамболовистите. Всеки ще знае, че ще бъдеш избран от името на Народнолибералната партия.

— Но какво значение има това за вас?

— Огромно! Ние сме партия с ясни позиции и политическа платформа, а не нелегална група, която действа чрез подставени лица!

— Смятам, че с нищо няма да попреча на вашите кандидати.

— Не е там въпросът. За нас не е толкова важно да имаме съмишленици в Парламента, а да имаме собствени депутати, които ясно и категорично да изразяват мнението на Партията.

— Искаш да кажеш, че вашите депутати ще са нещо като папагали. Каквото им каже Партията, това ще говорят и нищо повече.

— Бих спорил с тебе, но ще преглътна обидата. Опростено да речем, че твоята схема е вярна.

— За вас личността няма значение!

— Напротив, огромно! Партията предлага за кандидати най-добрите си кадри, най-добрите оратори, най-добрите полемисти. Хора, показали своята вярност към идеите на социализма в невероятно тежките условия на зараждането му у нас.

— И аз не отговарям на тези условия?

— Ти не си член на Партията.

— А ако изляза от името на Партията?

Брезов дълго мълча, а после каза:

— Този въпрос аз не мога да реша, ще го поставя пред ръководството.

— Вашето ръководство не ме интересува! Интересува ме твоето мнение.

— Моето мнение е мнението на ръководството!

— Тогава сигурно предполагаш какво ще реши…

— Откакто съществува нашата партия, ние се борим за ясното й разграничаване от всички чужди на движението елементи. За нас не е важно количеството на членовете в тоя етап, а качеството. И за разлика от европейските социалдемократични партии, нашето ръководство държи извънредно много на единството.

— Но ти не ми отговори на въпроса какъв ще бъде резултатът?

— А аз ще ти задам следния въпрос: готов ли си да въздействаш на баща си избирателният район да гласува за наш депутат, независимо от личността.

— Ти знаеш, че предложението е лично за мен.

— Засега мога да кажа само толкова! След няколко дни пак ще поговорим. Но да бъдем наясно! Един от депутатите, който предлага Партията, съм аз и моят избирателен район е в съседство с твоя.

Тази новина прозвуча като удар за Борис. Трябваше му усилие, за да не даде израз на чувствата, които го обхванаха в тоя момент. Но Брезов забеляза.

— Съжалявам, че така се получава… Доверието на Партията не се печели нито с героични постъпки, нито с интересни предложения.

Разделиха се студено. Борис дълго мисли върху разговора си с Брезов. Анализира новото чувство, което го бе обхванало. Завист? Отначало отхвърли с възмущение това. Но той беше честен в разсъжденията си. Неговото съзнание работеше безпощадно логично и трябваше в края на краищата да признае, че има завист. Завист към личността на Брезов — твърда, спокойно устремена по избрания път личност, лишена от себичност. Завист към простия му и радостен семеен живот, подчинен на целите, които си бе поставил, към непоколебимата му вяра в социализма и Партията. И докато Брезов бе се вече изградил, Скарлатов се люлееше като тръстика от вятъра, разяждан от вечни съмнения, неуверен в себе си и света, в който живееше. И вместо тези разсъждения да го смутят, в него се зароди едно зло чувство, едно типично скарлатовско чувство на инат, а може би и на злост, която пораждаше решителност и действеност. Само от чувство на противоречие той дълбоко в себе си реши да се кандидатира.

По това време Матов бе в София. В деня, в който трябваше втори път да се срещнат с Брезов, Борис го взе със себе си. Разказа му предварително всичко. Само едно не сподели — личните си чувства. Тримата се срещнаха в едно кафене. Матов мълчеше и беше само слушател.

— Решението на ръководството е следното — каза Брезов, — твоята кандидатура се отхвърля.

— Не съм изненадан. Впрочем ти вече ми го каза от свое име.

— Борисе. Щом толкова искаш да знаеш, това не е вярно! Аз бях на твоя страна! Аз и сега смятам, че ръководството трябваше да се съгласи! Но и те имаха своите аргументи.

— Кажи ги!

— Не искам да те оскърбявам, а и нямам право да ти ги кажа.

— Да, аз, банкерският син — във вашите редове!… Вълк сред агнета!…

Всички мълчаха. На всички бе тежко, особено на Борис. В тоя миг той отново така ясно осъзна това чувство на отхвърленост, на разединение с хората, че му стана страшно.

— Проклети да са държавата и политиката, които отдалечават хората един от друг! — каза Матов. — Този разговор ме убеди за последен път в това! И докато държавата не изчезне от лицето на планетата, и не само тя, а и споменът за нея, хората никога няма да бъдат щастливи!…

През май 1908 година се проведоха избори. Победата на Демократическата партия бе съкрушителна. Новоизбраните депутати положиха клетва пред Народното събрание. Измежду тях бе и независимият депутат Борис Скарлатов, а заедно с него и индустриалецът Стефан Неделев.