Зидари (Драма в четири действия)

Действие четвърто

След няколко деня, вечерня на задушница. Черквата е съвсем изкарана, наоколо всичко разчистено. Нататък в дъното на черковния двор се мярка рохката пръст на два нови гроба, върху които мъждеят кандила. Вечерният здрач прибулва селото по хълма.

Пред отворените черковни врати стои попът, сгърнал ръце, и клисарят — и двамата след малко влазят в черква. Първа се показва една стара жена с ручка и шишенце вино. Тя прикадява над гробовете, полива ги с вино и влазя в черква. Двама селяни със старейшина се показват откъм село. Дядо Милко, малко посърнал, косата му поселяла и вече захванал да се подпира на тоягата си.

Дядо Милко (с видимо усилие да не падне в общото униние; щом се показва отгоре, стъписва се и пак бавно тръгва към черква). Я, виж! Един човек се немярва в черковния двор!

По-младият селянин. Само Деяновата майка. Дошла да прикади на сина си на гроба — и влезе в черква.

Дядо Милко. Пък откога е клепало клепалото! Сякаш всички чакат да тръгна да ги калесвам.

По-старият селянин. Не им тегли сърце насам.

Дядо Милко. Докато ги докарам в слога да я изкараме, побелях. В четирисет дена с четирисет години се състарих. За освещението едвам събрах тогоз-оногоз — да има колкото владиката пред кого да служи. Сега зидарите се кумят на една страна, момците на друга — по тях сякаш слана е попарила цялото село. (Дига глава и показва към чучура.) Там какво са се сбрали, до върбите.

По-младият селянин. Момците. — Кой ги знай.

Дядо Милко. Я иди ги повикай. — Казах и на майстора, и на уста Драгана да доведат всички зидари.

По-младият селянин отива, старейшина и другият селянин се спират малко пред черквата.

Дядо Милко. На какво прилича туй? Уж всеки тръгнал към черква, пък се потрива. И като се срещнат двама, стъписват се настрана и шушукат.

По-старият селянин. (замислен, въздиша). Шушукат и един други не смеят да се погледнат в очите.

Дядо Милко. Всеки се дърпа настрана. Като че до вчера не е чакал заедно с тебе и той — да се издигне този кръст над черквата.

Откъм село от време на време иде някой старец или жена и влиза в черква. Две средня пора жени като че не се решават да влязат, погледват ту към черквата, ту към дяда Милка.

Едната жена. Дядо Милко, да влезнем ли?

Дядо Милко (като се извръща учудено). Да влезете ли! Че туй какво е! Защо няма да влезете?

Другата жена. Ами като гледаме и ти ги, дядо Димо сте се спрели пред вратата, рекохме…

Дядо Милко. Тук е дом божи — всеки може в него да търси за душата си подслона. Няма какво да питате и да се спирате.

И двете жени влязват в черква.

По-старият селянин. Като гледат как гузно всеки иде, и тях ги е страх.

Късо мълчание. По пътя се показва нестройната дружина на момците, с по-младия селянин. Четвъртият момък куца с тояга.

Дядо Милко. Какво се клати тъй и вашата дружина като гемия без хава?

Третият момък. Тъй си е тя нашата, българската, дядо Милко. Да се доберем до нещо — през огън и вода ще минем. Като се доберем, скръстим ръце: олеле, що сторихме? — Цял живот, да има колай българина на брата си да земе душата — кога да умира, като наведе глава, сякаш го притискат греховете на цял свят!

Четвърти момък. Аз туй казвам: който им грехове, нека мисли за тях. Не ми трябат мене чужди грехове. Аз едни крака имах, оставих ги там за черква и дигнах кокили. Сега бог да прости и вечна памят за другарите си ще кажа в нея и туйто.

Дядо Милко. Умрелите да поменем, живите — да се видим и да се укрепим в нея. Защо не вървите?

Втори момък. Ний възчаквахме Христа. Проводихме да дойде и той. Да се не дели дружината.

Дядо Милко. Аз казах и на уста Драгана да го доведе. Билото било. Тук в черква ще се примирим и забравим ежби.

Първи момък Няма да дойде Христо и ний да го викаме, и уста Драган. Той е казал веднъж…

Дядо Милко. Защо няма да дойде?

Втори момък (гузно). Не знам…

Първи момък. Не ще. Откак се е върнал, с никого не рачи да се среща. Вчера отидох у лелини му, закачих го. Да не сляза, вика, надолу към черквата! Оставете ме!

Дядо Милко. Като не ще — за един човек ли ще оставим да пустее черквата Елате вий…

Втори момък. Той главатар ни е бил: как ще влезем тука, помен да служим без него?

Дядо Милко Ами като се тегли настрана и той като майстор Брайна — за него ли черквата ще оставите?

По-старият селянин. Ех, момчета, само Христо ли, само майстора ли… Колко главатари, полагали всичко за едно дело, теглили са се настрана — отдалеч да гледат на него.

Втори момък. Христа ний не можем да оставим. Без него тази черква пак със земята равна щеше да стане.

Дядо Милко Христо, майстор Брайно — който ще да е. Клепалото клепе с един език за всички. Всякого вика. Тук е черква. Който ще — за чест да доде в нея да се изправи; който пък жалба има, нека я в нея изплаче. Като се съберем вътре, има на какво да се порадваме, какво да спомним, да се утешим. Тя не е издигната само за бабички или де да има старите плешив лоб да склонят.

По-старият селянин. Ама, виж, и старци, и бабички — и те не идат.

Дядо Милко Ба, няма да оставя аз тъй! И ние ще влезем — ей и зидарите идат отгоре. Когато сме пристойвали за тази черква, нагоре-надолу сме тичали, туй ни е било в ума — да я издигнем и тя да сбере всички, в един дух и една вяра.

Тръгва излеко, след него и другите влизат в черква. Отгоре се задават зидарите, празнично облечени, и отдалеч се чуват разговорите им.

Иван. Не мога да вляза там!

Майстор Брайно. Върви на ред. Иска ни дядо Милко в черква — ще отидем веднъж, пак…

Драган Ама ний издигнахме тази черква! Бива ли ний да се дърпаме от нея? И да има за какво бари. Стойко голям грях си вързахме на душата с нея — голям грях.

Драган. Какъв грях?

Георги. А бе остави го. Бъбри и той — като пиян днес.

Стойко. Кам да можах да се напия! — Като рече дядо Милко да ни дава пая, макар че викахте да го не земаме, аз го зех. Една бъчва с ракия, казах на жената, ще купя, да пия, до като ми олекне! Седнах в зимника — изгоря ми гърлото от пиене — ама пак туй на сърце не се стопи. Ритнах бъчвата и вече не ми се туря капка в уста!

Герги Ех, то тебе… Ами Иван? По-напред той най-много се запъва, сега пък се дърпа — Че какво има? Така зид градихме не какъв да е. Жените си бяхме обрек ли.

Михо. Ама не вградихме наша жена!

Иван. Едно момиче излъгано, погнало се да дири изгорника си. — Дончо се боричкаше с нея, пък уста Драган го дърпа, и вий…

Георги. Че нали оброк бяхме дали! Ако не бете Рада, твойта жена щеше да отиде!

Иван. Защо беше този оброк, защо беше всичко туй!

Драган. Защо!

Георги. Да закрепим темеля.

Михо. Закрепихме го с жива душа…

Георги. Тебе не откъснаха ли жива дъщеря от сърцето, да я влачат гивендия по света? Рада барим тука за свято място сме я дали.

Михо. Само един господ знай моята — и жалбата на майка и — за Цвята. Ама нашето пак друго.

Георги. Защо, че още жива ли е?

Михо. За мойта къща отколе умряла. — Нея силом ми я изскубнаха от ръце. — Орис! Пък Рада…

Иван. Недей се боя да доизкараш. Кажи! — Ний сами я откъснахме от младостта и, та я вградихме там!

Георги. Ами инак кръста можехме ли издигна!

Майстор Брайно (въздиша дълбоко и клати наведен глава). Инак, инак аз смятах да го издигна…

Драган. Защо хвърли тогази сам чука?

Майстор Брайно. Хвърлих го. Тъй както ний градяхме тази черква, по-добре да я нямаше!

Драган. А, пък мене ми беше да я изкарам. То тъй всеки знай: или ще я издигна, както си аз искам, или… Какво се е мене щяло и ревняло, подире, като оставя черквата, да седна да разправям — нито някой ще ме слуша, нито аз имам време. Как-как, колко ми ръка стига, най-подир и грях за нея да се вържа на душата — нали аз ще я оставя на другите!

Майстор Брайно. Грях на душа — камък вързан на врата. И тебе ще потопи, и всичко подире ти ще повлече в провала… Нахалост жертва! — Исках аз да прихвана Рада и себе си да погреба в тая черква, ама не би…

Драган. (дига рамена). Аз тъй смятах… С чук в ръка побелях. Видях и познах — нищо не хваща темел на този свят, ако — който го гради, не откъсне сам сърцето си за него. Ако туй ми е греха — съдете ме!

Михо. Туй го знам, уста Драгане.

Драган. Христос — да се закрепи вярата му срещу толкози царства и езици, самичък нарами кръста и си отиде!

Михо. Самичък! Нашето не излезе ли тъй?

Иван (към Драгана). Не разбираш ли? Когато човек върви самичък, на своя глава, знай защо отива! Тойсамоволно дава жертва, дава я от сърце. Тя се хваща сама и другите дори събира и закрепява в себе си.

Драган. Не знам. Аз черквата гледах. Ей я на!

Георги. Най-подир, ако Дончо, да си изкара на Христа, е сторил нещо, крива ли е черквата за неговия грях?

Показва се Дончо: той е прилично облечен, но съвсем посърнал, мрачен и унесен в себе си. Приближава с бавни стъпки до зидарите.

Дончо. Все за мен ли разправяте! — Като ме смятате за грешен, защо ме викате пак?

Георги. Всички са градили тук, всички сагрешни! И за грешни има място в черквата.

Драган. Вървете да влезем!

Иван. Аз не пристъпвам този праг!

Стойко. Аз съм го дялал, ама не смея да го пристъпя. Какво ще да става!

Дончо. Защо ще влезя? Като се покажа, всички се извръщат да ме гледат. Където помина, шушукат подире ми.

Георги. Какво ще им сториш.

Дончо. Какво шушукат? Защо ме гледат? — Той подлъга Рада, викат, даси изкара на Христа. Зачерни името на дяда си… Ама те да ме попитат, ще им кажа, както си е. Аз не крия. Защо шушукат зад гърба ми?

Иван. Шушука мен в душата, че свят ми се вие!

Дончо. Аз ще ги накарам да не шушукат!

Иван. Преди — стоя в черква, — като задимиха свещите, всичко потъна в дима. Забравих се. Не знам насън ли — наяве ли: пред олтаря, гледам, Рада. Щура се като жива и хъ-хь: отгореи гредите ще…

Михо. Не е черква то, дето те мъчат видения и те не свърта. Дето ще можеш спокойно да си отвориш сърцето, да погледнеш бога.

Смълчават се. След малко излиза из черква старейшина.

Дядо Милко. Какво стоите отвън, майсторе? Бива ли? Защо не влезете? Нали задушница служим!

Майстор Брайно. То тъй си е, дядо Милко. Който е градил черква, да не влиза в нея.

Дончо. Не исках ли? Не радеех ли за тази черква? Ама като ще стоя на всички трън в очите…

Иван. Пък аз не вярвам в нея…

Дядо Милко. Ама как тъй? Вий се отричате първи!

Иван. Да я нямаше — по-добре!

Дядо Милко. Как по-добре! За нея ний от години мислим. Падна ни чест на наше време да се издигне — ний тряба да и носим греховете. Влезте сега. Всички елате. — Тебе пък, Дончо, ако ти е криво, иди си в къши. Постой у вас. Не ходи, недей…

Дончо (с горчива усмивка). Искаш да ме отлъчиш?

Дядо Милко. Не ми земай приказката на криво, синко!

Дончо. Знам аз. Барим кажете ми право в очи: срам ви е да влезете с мене в черква.

Дядо Милко. Хм! Гледай! — Искам да кажа, прибери се до време, да се забрави.

Дончо. Къде да отида — да седна?

Дядо Милко. У вас. Бащина къща нямаш ли?

Дончо. У дома не ме побира мене. Като глъхнало оттатък, у Радини, като глъхнало и отсам. Майка ми я страх да ми продума, баща ми все с наведена глава ходи. Не мога. Пък умът ми като чекрък — не спира. Не от къщи, не от село, да мога от кожата си навън да излезя! (Махва с ръка и тръгва към чучура.) Какво ли пък се спрях да ви разправям? Аз си бях тръгнал самичък — там на върбата… Преди ме провождаше уста Драган, сега аз самичък…

Докато отмине Дончо, горе по пътя откъм село се изправя Христо, настръхнал, на себе си вече не прилича, иде с един момък.

Христо. То едничко ми е останало — разправата си за Рада да свърша!

Дядо Милко (смутен, ту след Донча, ту към Христа). Какво аз да думам! Пак един на тъй, други на инак. Вместо да ни сбере тази черква, тя ни разпилява!

Момъкът (към Христо). Върви. В черква да забравим разправиите си всички.

Христо (като се дърпа). Туй не е черква! Остави ме! Гроб е това… С които работих, те заровиха в негомладоста ми, сърцето ми. Жив ме заровиха вътре. (Към зидарите.) Над гроба и ли се спряхте задушница да служите?

Общо смущение.

Драган. Ти самичък си пристойвал за тази черква с нас, бил си се. Опомни се!

Христо. Работил съм, бих се! Когато аз се биях там, вий намерихте сгода да вградите Рада в нея.

Дядо Милко. Ама тя дошла, Христо…

Христо. Дошла да ме търси, зло не помислила. А вий… — Като агне чиста…

Дядо Милко. Чиста и кротка. (Ниско.) Нали таквази трябва да бъде жертвата. (Убедително.) Агнецът божи е принесен жертва за нас.

Драган. Сам бог я избрал да легне в темелите на неговия дом.

Георги. И време ли беше! Вий се бийте там, ний тук.

Христо. Бързахте да я вградите, докато ме няма! — Майсторе, ти ли ми почерни света — ти ли ми подкоси младините!

Майстор Брайно. Зато мен питаш? Кой бил…

Христо. Ти ли? Дето ме учеше с нова вяра чук да държа?

Майстор Брайно. Аз сам хвърлих чук…

Христо. Да издигна храм, в него венчило първи на мен да сложат!

Майстор Брайно. Роб черква не гради — една дупка, да се завре в нея.

Христо. Аз щях да дигна! Черква за волни хора — не като вашата гробница под земята!

Дядо Милко (съкрушено). Издигнахме я, колкото да има де да се помолим за греховете си…

Христо. За греховете ей! Там в полумрака… удряйте си главите о стената!

Докато трае тази разправия, излизат момците, а след тях, преди отпуск, и богомолците. Момците, мълчаливо навели глави, се спират пред зидарите, богомолците бързо-бързо се разпиляват из мрачината.

Зидарите тръгват да си ходят, след тях и момците.

Майстор Брайно (към зидарите). Хайдесега!

Втори момък. Аз да знаех, нямаше да дода.

Христо. (към дядо Милко). Виждате ли? Всички си отиват!

Герги. (на тръгване). Не ми трябва ни чук да похващам, ни зидар да търся.

Драган. (приневолно). Хайде! Намерил си занаят…

Христо. Туй не е черква! Гроб — забили сте кръст върху гроб!

Дядо Милко (с наведена глава). Забихме го над главите си — и над целия си род. Какво да правим!

Христо (със стиснати пестници към черквата). Дайте ми Рада! Дайте ми слънцето на живота, аз ще ви издигна черква!

Дядо Милко. Чуй ме, Христо!

Христо. Никого не слушам! Аз искам от вас Рада! Кой ще ми отплати за Рада? Кой?

Дядо Милко. Да бяхме волни, ако можехме каквото искаме — викай за отплата. Ако искаш и черквата събори.

По-старият селянин. Който е в неволя — какво може!

Христо ( процеди през зъби). Неволници. С вързани ръце! Да не мога никому да си изкарам! Да няма един да излезе насреща ми, той да отстоява!

Дядо Милко. Да бяхме род як и многолюден, да не треперехме всеки ден като есенни листа — изкарай си! Греха си пред тебе познава цяло село. И ако искаш, аз на молба за всички да ти падна…

Христо. За какво ми са вашите молби.

Дядо Милко. Както ми е побеляла главата, да падна пред теб на колене да се моля за родът и вярата си, от които си и ти…

Христо. Не познавам ни рода, ни вярата ви. Нямам аз род! Оставете ме! Тук самичък при гроба и ще стоя. Един гроб ми остана в този свят да вардя. Дядо Милко. Ще те оставим…

Старейшина и двамата селяни отминават. Всичко заглъхва наоколо. Откъм гробовете се показват две жени, плахо поглеждайки към Христа, който е опрял унило чело върху зида на черквата.

Първа жена. Тоз защо остана, кръстнице?

Втора жена. Викат, като изгрей месеца, сянката на Рада се вестявала. Върви, че ме е страх!

Първа жена (като се дърпа). Ей и Дончо пък оттатък!

Двете жени хукват из другия път.

Дончо (като ги изглежда). Страх ли ви е? По-напред мене плашеха, сега аз… (Усмихнат.) Бягайте! Мене пък не ме е страх. От никого не ме е страх!

Христо (изведнъж се доближава до него и го хваща за скута на салтамарката). Аз сега ще те накарам да те дострашей!

Дончо (претръпнал). А… от какво да ме е страх?

Христо. Къде си тръгнал като бродник по гробищата?

Дончо. Тръгнах… Там на върбите щях да се обеся. Клоните крехки…

Христо. Ще се бесиш ли! Всичко се изплъзва от ръката ми! Защо по-напред не се обеси?

Дончо. По-напред…

Христо. Когато я подлъга. Когато идеше насам. Защо тогази не си разви пояса да се обесиш на върбата? Тя щешедасеуплаши от тебе — щеше да я повърнеш.

Дончо. Че аз тогази тичах. Бързах отгоре да я преваря!

Христо. Да я превариш? Ти си я излъгал, че ме донесли ранен!

Дончо. Аз на шега. Щом я видях, че скочи, аз хукнах да я преваря отгоре.

Христо. Защо не я превари?

Дончо. Преварих я. — И нямаше да я пусна Да не бяха ме дръпнали. Умирвах, не я пущах! — Болеш ме сърцето зарад нея.

Христо (като го смеря с очи). Само на тебе ли бе — на тебе ли се само досвидя?

Дончо. Че питай когото щеш…

Христо. Най-върлия ми душманин: само тебе ли домиля?

Дончо. Вече защо ще те лъжа?

Христо. Едничък с него ли останах на света? С него двамата да се сберем над един гроб!

Дончо. Да се сберем…

Христо. Махвай се! Никого нямам, никого не ща! Самичък ще тръгна по света, сянката на Рада да гоня. Камъне отвред ще сбера и тя ще ме научи как с вяра в себе си черква да дигна… Нова черква, моя черква! (Изчезва по пътя из тъмнината.)

Дончо (бързо отвива пояса си). Аз няма каква сянка да гоня…

Прехвърля пояса си на кръста и прави примка на главата си.

Мюнхен, 1899