Зимна луна

ПЪРВА ГЛАВА

Смъртта караше смарагдовозелен лексус. Колата потегли, мина покрай четирите бензинови колонки и спря в едно от двете платна.

Застанал пред бензиностанцията и сервиза, Джак Макгарви забеляза колата, но не и шофьора. Дори и под мрачното и навъсено небе лексусът блестеше като бижу. Прозорците на гладката и лъскава машина бяха с тъмни матови стъкла, така че Джак не би могъл да види добре кой седи зад волана дори и да се беше опитал.

Като трийсет и две годишно ченге, което има жена, дете и голям ипотечен заем за изплащане, той не се надяваше да си купи такава скъпа и луксозна кола, но въпреки това не завидя на собственика на лексуса. Джак често си припомняше думите на баща си, който му беше казал, че завистта е престъпление на душата. Ако завиждаш на един човек за неговото имущество и притежание, казваше баща му, тогава трябва да си готов да поемеш и неговите отговорности, задължения, болки и проблеми.

Макгарви се загледа в колата. Възхити й се сякаш беше безценно произведение на изкуството, изложено в музея „Гети“, или първото издание на роман на Джеймс М. Кейн в оригинална прашна подвързия. Той не изпитваше силно желание да я притежава, а просто се наслаждаваше на самия факт на нейното съществуване.

В едно общество, което, изглежда, се движеше към анархия, в която грозотата и упадъкът правеха нови завоевания всеки ден, неговият дух беше приповдигнат от живото доказателство на четири колела, че ръцете на хората са способни да произвеждат качествени и красиви неща. Лексусът, разбира се, беше вносен. Проектиран и произведен в чужда страна. Но за него това сякаш беше срам за целия човешки род, а не само за неговите сънародници. Високите стандарти го ободряваха, независимо къде ги срещаше.

Прислужникът в сива униформа излезе от канцеларията и тичешком стигна до лъскавия автомобил. Джак погледна към колата и после отново насочи вниманието си към Хасам Аркадян.

— Моят сервиз е остров на чистотата в морето от мръсотия, капка здрав разум в бурята от лудост — изрече Аркадян с приповдигнат тон, без да му прави впечатление, че думите му звучат мелодраматично.

Той беше слаб и строен, около четирийсетгодишен. Имаше тъмна коса и прилежно поддържани мустаци. Ръбовете на сивите му работни, памучни панталони бяха остри като ножове. Ризата и якето в същия цвят бяха безупречно чисти.

— Страничните алуминиеви стени и тухлите са обработени със специален разтвор — продължи и посочи фасадата на сервиза. — Никоя боя не би могла да хване върху тези стени. Дори и металикът. Не беше евтино, но сега, като дойдат онези хулигани през нощта и пръскат със спрейовете си с боя по стените, още на следващата сутринта измиваме всичко и заличаваме пораженията.

С безупречния си външен вид, необикновена енергичност и тънки и сръчни пръсти Аркадян можеше да мине за хирург, който се кани да започне работния си ден в операционната. Вместо това той беше собственик на автосервиза.

— Знаете ли, че има професори, които са написали книги за ползата от графитите? — възмути се Аркадян.

— Ползата от графитите? Ползата!

— Наричат го улично изкуство — отвърна Лутър Брайсън, партньорът на Джак.

Аркадян погледна недоверчиво високия като върлина чернокож полицай.

— Мислите, че това, което вършат тези негодници, е изкуство!

— Хей, по-спокойно. Не го мисля аз — каза Лутър.

Висок метър и осемдесет и седем, с тегло деветдесет и пет килограма, той беше по-висок със седем сантиметра от Джак и с двайсетина килограма по-тежък. Аркадян пък беше с около двайсет сантиметра по-нисък и с трийсет килограма по-лек от чернокожия гигант. Макар че Лутър беше добър като човек и партньор, на изсеченото му като гранит лице никога не се появяваше усмивка. Дълбоко разположените му очи никога не трепваха. „Моят поглед на Малкълм Х“1, го наричаше самият той.

С или без униформа, Лутър Брайсън можеше да изплаши всеки, от папата до последния джебчия.

В момента той не бе отправил този си поглед, не искаше да изплаши Аркадян, тъй като беше напълно съгласен с него:

— Не и аз. Просто казвам как го нарича префърцунената тълпа. Улично изкуство.

Собственикът на сервиза отвърна:

— Това са професори. Образовани хора. Доктори на хуманитарните науки и литературата. Те извличат изгода от образованието си, каквото моите родители не можеха да си позволят да ми дадат, но те са глупави. Не мога да намеря друга подходяща дума. Глупави и това си е. — Лицето на Аркадян изразяваше гняв и недоволство, с каквито Джак все по-често се сблъскваше в Града на ангелите. — Какви глупаци излизат от университетите днес!

Аркадян беше положил голям труд за предприятието си. Неговата собственост беше оградена от клинообразни тухлени сандъчета за цветя, в които бяха засадени кралски палми и азалии с червени цветове. Нищо не отблъскваше хората, нямаше и боклук. Навесът, който покриваше бензиновите колонки, се крепеше на тухлени колони и цялата бензиностанция имаше колониален стил.

В която и да е епоха тази бензиностанция би изглеждала не на мястото си в Лос Анджелис. Прясно боядисана и чиста, тя правеше впечатлените в обкръжаващата я мръсотия, която се разпространяваше като чума из града през деветдесетте години.

— Хайде, елате, вижте, вижте — прикани ги Аркадян и се запъти към южния край на сградата.

— Бедният, ще си докара някой инсулт заради това — отбеляза Лутър.

— Някой трябва да му каже, че днес не е модерно да ти пука за нещо — отвърна Джак.

В небето заплашително прогърмя мълния. Лутър погледна към мрачните облаци и изрече:

— В прогнозата за времето не казаха, че днес ще вали.

— Може би не беше мълния. Може би накрая някой е взривил сградата на общината.

— Мислиш ли? Е, ако сградата беше пълна с политици, сега щяхме да си вземем почивка, да намерим бар и да празнуваме.

— Хайде, господа полицаи — повика ги Аркадян. Той беше стигнал до южния ъгъл на сградата, до който те бяха паркирали патрулната си кола. — Погледнете това. Искам да го видите, искам да видите моите клозети.

— Неговите клозети ли? — изненада се Лутър.

Джак се засмя.

— По дяволите, нямаш ли какво друго да правиш? — попита той.

— Много по-безопасно е, отколкото да преследваш лошите — отвърна Лутър и последва Аркадян.

Джак отново хвърли поглед на лексуса. Хубава, машина. За колко ли време се ускорява до сто километра в час? За осем? Седем? Сигурно го прави като красив сън.

Шофьорът беше излязъл от колата и стоеше до нея. Джак бегло огледа човека и забеляза само, че носи широк двуреден костюм от Армани.

Лексусът беше с джанти със спици и хромирани брони. Отражението на буреносните облаци се движеше бавно върху предното стъкло и се превръщаше в чудати димни фигури върху зелената предна част на автомобила.

Джак въздъхна и последва Лутър в работилницата. Първият стенд беше празен, но на втория имаше сиво беемве, повдигнато с хидравличен крик. Млад мъж от азиатски произход, облечен в комбинезон на механик, работеше по колата. Инструментите и различните консумативи бяха подредени по стените и двата стенда изглеждаха по-чисти от кухнята в един четиризвезден ресторант.

В ъгъла на помещението бяха поставени два автомата за безалкохолни напитки. Те къркореха и издаваха такива звуци, сякаш произвеждаха напитките със собствени стомаси. Зад ъгъла се намираха мъжката и женската тоалетни. Аркадян беше отворил и двете врати.

— Хвърлете един поглед, хайде — искам да видите моите клозети — каза той.

И двете помещения бяха с бели керамични плочки, бели шкафчета, бели кошчета за боклук, бели мивки, блестящи хромирани кранове и големи огледала над мивките.

— Неопетнени — заяви Аркадян, като говореше бързо. Той произнасяше думите като скоропоговорка. — Никакви драскотини по огледалата, никакви петна по мивките. Проверяваме ги след всеки клиент, дезинфекцираме ги всеки ден. Можете да ядете по тези подове и ще бъде еднакво сигурно, като да се храните от чинии от кухнята на майка ви.

Гледайки към Джак, Лутър се усмихна и каза:

— Мисля да си взема пържола и печен картоф. Ти какво искаш?

— Само салата — отвърна той. — Опитвам се да сваля един-два килограма.

Въпреки че чу шегите им, Аркадян не можа да се отърси от мрачното си настроение. Подрънка с връзката ключове.

— Държа ги заключени, давам ключовете само на клиентите. Градският инспектор наминава, напомня ми, че това са места за обществено ползване и трябва да бъдат отворени за хората, независимо дали си купуват нещо или не.

Отново подрънка с ключовете, по-силно и по-гневно.

— Нека ме глобят. Ще платя глобата — продължи Аркадян. Когато държа моите клозети отключени, пияниците и скитниците, които живеят по алеите и парковете, ги използват, пикаят на пода, повръщат в мивките. Няма да повярвате каква кочина правят, отвратително! За такива неща направо ме е срам да говоря.

При мисълта какво щеше да им каже, Аркадян направо се изчерви. Той помаха във въздуха с връзката ключове пред всяка от отворените врати и на Джак му заприлича на някакъв вуду магьосник, който прави заклинание. В този случай — да попречи на изметта да осквернява неговите тоалетни. Лицето на собственика беше алено и мрачно като буреносното небе над тях.

— Нека ви кажа нещо. Хасам Аркадян работи по шейсет-седемдесет часа на седмица. Хасам Аркадян плаща на осем служители на пълен работен ден и Хасам Аркадян дава половината от печалбата си за данъци. Но Хасам Аркадян няма да прекара живота си в чистене на повръщано, защото шайка тъпи бюрократи мислят повече за разни пияници, наркомани и психари, а пренебрегват порядъчните хора.

Той свърши речта си задъхан. Спря да дрънка с ключовете и въздъхна. Затвори вратите и ги заключи.

Джак се почувства безпомощен. Той забеляза, че Лутър също се чувства неудобно. Понякога едно ченге не може да направи много за жертвата от това да му кимне като израз на симпатия и на съчувствие, да му се извини от името на града, който продължава да затъва. Това беше едно от най-неприятните неща в неговата професия.

Аркадян заобиколи ъгъла и отново се върна пред бензиностанцията. Сега вече не вървеше толкова бързо като преди. Раменете му бяха отпуснати и за пръв път изглеждаше no-скоро отчаян, отколкото ядосан. Сякаш беше решил, може би подсъзнателно, да се предаде.

Джак се надяваше да не е така. В живота си Хасам се беше борил да осъществи своята мечта за едно по-добро бъдеще, един по-добър свят. Той беше един от малцината, които все още имаха смелостта да се съпротивляват на ентропията. Войници на цивилизацията, воюващи на страната на надеждата, те вече бяха останали прекалено малко, за да могат да се обединят в силна армия.

Джак и Лутър оправиха коланите с кобурите си и последваха Аркадян навън. Мъжът в костюма от Армани седеше до втория автомат за безалкохолни напитки и изучаваше асортимента. Беше горе-долу на възрастта на Джак, висок, рус, добре обръснат. Имаше златистобронзова външност, която по това време на годината в този град можеше да се дължи само на солариум. Докато минаваха покрай него, той извади шепа монети от джоба на панталона си.

Навън при бензиновите колонки служителят миеше предното стъкло на лексуса, макар че колата и без това изглеждаше току-що измита, когато паркира тук.

Аркадян спря пред прозореца, който заемаше половината от предната стена на неговата канцелария.

— Улично изкуство — изрече тъжно и меко той, когато Джак и Лутър го настигнаха. — Само един глупак може да го нарече по друг начин освен вандализъм. Варварите днес са на свобода. Напоследък някои вандали бяха заменили спрейовете си за шаблони с киселинни пасти. Те изобразяваха символите и лозунгите си върху стъклата на паркираните автомобили и прозорците на офисите, които оставаха през нощта непредпазени от решетки и капаци.

Предното стъкло на канцеларията на Аркадян беше похабено от половин дузина различни надписи от членовете на една и съща банда. Някои от тях бяха повторени по два-три пъти. С десет сантиметра високи букви те бяха написали: КЛАНЕТО НАБЛИЖАВА.

Подобни антиобществени прояви напомняха на Джак за едно от събитията, станали в нацистка Германия, за което той беше чел веднъж. Още преди войната да започне, разбойници-психопати бяха завладели улиците по време на една дълга нощ, Kristallnacht — Кристалната нощ. Те изписвали по стените антиеврейски лозунги, разбивали прозорците на домовете и магазините, собственост на евреи, докато улиците заблестели от счупените парчета като кристални. Понякога му се струваше, че варварите, за които Аркадян говореше, са новите фашисти, този път дошли от двата края на политическия спектър. Те ненавиждаха не само евреите, но всеки, който държеше на обществения ред и цивилизованост. Техните действия бяха също една Kristallnacht, но ставаща на забавен кадър в продължение на години вместо часове.

— На другия прозорец положението е още по-лошо — каза Аркадян и ги поведе зад ъгъла към северната страна на сградата. Тук прозорецът също заемаше голяма част от стената, но на него освен символите на бандата с главни букви бяха изписани думите АРМЕНСКО ЛАЙНО.

Дори расистката обида не можа да разпали отново гнева на Хасам Аркадян. Той гледаше с тъжни очи към обидните думи и каза:

— Винаги съм се старал да се отнасям добре с хората. Не съм идеален, имам и грехове. Кой няма? Но винаги съм правил всичко възможно, за да бъда добър човек, честен, искрен. И сега това.

— Сигурно няма да ви накара да се почувствате по-добре започна Лутър, — но ако зависеше от мен, законът щеше да ни даде зелена светлина да хванем тези отрепки, които правят подобни неща, и да напишем втората дума на челата им. Лайно. Напиши го на кожата им с киселина, също както те са го направили върху прозорците ви. Накарай ги да ходят така няколко години, преди да успеят да си направят пластична операция, за да заличат надписа, и ще видим колко ще се променят.

— Мислите, че можете да откриете тези, които са го направили? — попита Аркадян, въпреки че знаеше отговора.

Лутър поклати отрицателно глава, а Джак отвърна:

— Няма начин. Ние ще напишем доклад, разбира се, но при нас няма достатъчно хора, които да работят по случаите на леките престъпления като това тук. Единственото, което вие можете да направите, е да монтирате спускащи се метални жалузи веднага щом смените стъклата на прозорците.

— В противен случай ще трябва да ги сменяте всяка седмица — добави Лутър. — И много скоро застрахователната компания ще прекъсне договора ви.

— Те вече отхвърлиха иска ми да покрият разноските заради вандализма — каза Аркадян. — Биха покрили щетите ми само в случай на земетресение, наводнение или пожар. Няма да го направят дори и ако пожарът възникне по време на безредици и бунт.

Тримата стояха умълчани и гледаха към прозореца, замислени за собствената си безпомощност.

Навън задуха хладният мартенски вятър. В близката до тях тухлена саксия кралските палми зашумоляха и стъблата им леко заскърцаха.

— Е, можеше да е и по-лошо, господин Аркадян — промълви накрая Джак. — Искам да кажа, поне се намирате в доста добра част от града — тук на Уестсайд.

— Да. Това не кара ли сърцето ви да се къса от болка? — отвърна Аркадян. — Това ли е добрият квартал?

Джак дори не желаеше и да мисли по въпроса.

Лутър също искаше да заговори, но се чуха силен трясък и сърдити викове, които идваха откъм предната част на бензиностанцията. Докато тримата забързаха и завиха зад ъгъла, големите прозорци потрепериха и задрънчаха от силния вятър.

На петнайсетина метра от тях мъжът в костюм на Армани отново ритна автомата за безалкохолно. Зад него на земята, покрита с пяна, лежеше чаша с пепси, а съдържанието й се беше разляло по асфалтовата настилка.

— Отрова! — крещеше той на машината. — Дяволите да те вземат, отрова!

Аркадян дотича и му каза:

— Господине, моля ви, съжалявам. Извинете, ако машината не ви е сипала от напитката, която сте избрали…

— Хей, я чакайте малко — обади се Лутър. Той говореше както на собственика на бензиностанцията и сервиза, така и на побеснелия непознат.

Пред вратата на канцеларията Джак настигна Аркадян, сложи ръка на рамото му, спря го и му каза:

— По-добре оставете на нас да се оправим.

— Проклета отрова — продължи клиентът и сви юмрук, сякаш искаше да удари автомата.

— Това е само една машина — обърна се Аркадян към полицаите. — Непрекъснато ме уверяват, че са я оправили, но тя продължава да сипва пепси, когато натискаш за портокалов сок.

Колкото и да вървяха зле напоследък нещата в Града на ангелите, на Джак му беше трудно да си представи, че Аркадян е свикнал да гледа как хората излизат от релсите всеки път, когато получат пепси вместо сок.

Клиентът се обърна с гръб към машината и към тях, сякаш щеше да си тръгне пеша и да остави тук лексуса си. Изглежда, трепереше от яд, но всъщност силният вятър развяваше широкия му костюм.

— Нещо не е ли наред? — попита Лутър и се запъти към мъжа, когато отново блесна мълния и палмите в саксиите се заогъваха от вятъра.

Джак тъкмо последва Лутър, когато забеляза как полите на сакото на русия се разпериха и запляскаха като крилете на прилеп. Нищо странно, ако палтото не беше закопчано само миг преди това.

Разгневеният все още гледаше встрани от тях. Раменете му бяха напрегнати, а главата приведена. Заради широкия костюм, който се вееше от вятъра, той не приличаше на човек, а по-скоро на прегърбен трол. Мъжът започна да се обръща и Джак нямаше да се изненада, ако видеше уродливата муцуна на звяр, но в действителност беше същият загорял тен и избръснато лице като преди.

Защо кучият му син беше разкопчал палтото си, освен, ако под него не държеше нещо, което му е необходимо. И какво му трябваше на избухлив и побеснял човек като този, което да държи под сакото, под неговото широко сако, неговото проклето огромно сако?

Джак извика на Лутър да внимава.

Но той също усети опасността. Дясната му ръка се придвижи към пистолета на бедрото.

Престъпникът имаше предимство, защото започна пръв. Никой не знаеше, че насилието витае наоколо, докато той не го пусна на воля. Непознатият се обърна към полицаите, хванал оръжие във всяка ръка, преди Лутър и Джак да успеят дори да докоснат своите револвери.

Отекна барабанният тътен на автоматичния огън. Куршумите се забиха в гърдите на Лутър, събориха едрия полицай на земята и го отхвърлиха назад. Хасам Аркадян се изви, улучен два-три пъти, свлече се и закрещя от агонизираща болка.

Джак се хвърли зад стъклената врата на канцеларията. Той почти успя да се измъкне невредим, когато беше улучен в левия крак. Сякаш някой го беше ударил силно по бедрото с желязо. Но беше куршум.

Падна по очи на пода. Вратата се затвори зад него. Огънят от оръжието я разби на парчета и по гърба му започнаха да падат големи парчета от счупеното стъкло.

Той се изпоти от горещата болка.

Някъде свиреше радио. Стари златни парчета. Дион Уоруик. Пееше, че светът се нуждае от любов, нежна любов.

Навън Аркадян все още крещеше, но от Лутър Брайсън не се чуваше нито звук.

Лутър беше мъртъв. Джак не можеше да го проумее. Мъртъв. Не смееше и да си го помисли.

Оръжието продължи да трака.

Още някой изкрещя. Сигурно беше служителят при лексуса. Крещенето не продължи дълго. Беше кратко и секна бързо.

Навън Аркадян вече също не крещеше. Той плачеше и се молеше на Господ.

Силният и мразовит вятър караше големите стъкла на прозорците да вибрират. Той забуча подигравателно през разбитата врата.

Стрелецът щеше да дойде скоро.

ВТОРА ГЛАВА

Джак беше потресен колко кръв беше изтекла от него върху балатума. Гадеше му се и по лицето му се стичаше лепкава пот. Не можеше да свали поглед от уголемяващото се мокро петно на панталоните му.

Досега не беше раняван. Болката беше ужасна, но не колкото очакваше. По-лошо от болката беше чувството за уязвимост и нарушена цялост, ужасното трескаво осъзнаване на истината, че човешкото тяло е много крехко.

Не можеше да остане в съзнание още дълго. Мракът вече поглъщаше всичко около него.

Очевидно левият му крак не можеше да издържа на голяма тежест, а и той нямаше време да се влачи само на десния. Отърси от себе си счупените стъкла, както сигурно змията отърсва от себе си старата кожа. Оставяйки кървава диря, той запълзя бързо по корем покрай Г-образния тезгях, зад който Аркадян държеше касовия апарат.

Стрелецът щеше да дойде скоро.

По звука и беглия поглед, който успя да хвърли върху оръжието, Джак предположи, че е картечен пистолет — може би „Микроузи“. Тези оръжия бяха дълги не повече от двайсет и пет сантиметра заедно със сгъваем приклад, но в същото време много по-тежки от пистолетите. Тежаха поне два килограма, ако са с един пълнител, и повече, ако са с два пълнителя, прикрепени под прав ъгъл така, че да захранват оръжието с четирийсет патрона. Със сигурност щеше да причини на собственика му болка във врата, но не и толкова голяма, ако узито се носеше в раменен кобур под широкия костюм на Армани. И си струваше неудобството, ако човек има смъртни врагове. Можеше да е белгийският FNP90 или британският „Бушмен 2“, но по всяка вероятност не беше чешки „Скорпион“, защото той стреляше само с патрони 32-и калибър. Съдейки по това как силно отскочи Лутър, очевидно ставаше въпрос за оръжие с по-голяма ударна сила от скорпиона. Да кажем, че в началото е имал четирийсет патрона. Кучият син изстреля дванайсет, най-много шестнайсет. Оставаха му поне двайсет и четири.

Прогърмя и въздухът натежа от изсипалия се силен дъжд. Вятърът свиреше през разбитата врата, оръжието отново изтрака. Навън виковете за помощ към Бог на Хасам Аркадян рязко спряха.

Джак отчаяно допълзя до ъгъла на тезгяха и започна трескаво да мисли какво Да прави. Лутър Брайсън бе мъртъв. Аркадян бе мъртъв. Служителят бе мъртъв. Много вероятно и младият механик-азиатец — също. Всичките бяха убити. Светът се беше обърнал за по-малко от минута. Сега трябваше да се изправят един срещу друг. Само по-добрият щеше да оцелее, а Джак не се боеше от тази игра. Макар че Дарвиновият подбор беше на страната на човека с по-големия пистолет и с повечето патрони, хитростта можеше да надвие калибъра. Умът му често го беше спасявал. Може би и сега щеше да му провърви.

Оцеляването щеше да е по-лесно, ако беше с гръб към стената. Шансовете бяха категорично против него и той не трябваше да се притеснява за друг освен за себе си. Тъй като имаше на разположение само жалкото си тяло, той беше по-съсредоточен и готов да рискува, да стои неподвижно или да действа дръзко, да бъде страхливец или обезумял камикадзе. Беше готов да прави всичко, което изискваше от него ситуацията.

Добра се до защитеното пространство под тезгяха. Тогава откри, че не е единственият оцелял. Там се беше свила жена: дребна, с дълга тъмна коса, привлекателна. Носеше сива риза, работни панталони, бели чорапи и черни обувки с дебели гумени подметки. Беше около трийсет и пет годишна, може би пет или шест години по-млада от Хасам Аркадян. Можеше да е съпругата му. Не, вече не и съпруга. Вдовица. Седеше на пода със свити към гърдите колена, които беше обгърнала с ръцете си. Опитваше се да стане колкото се може по-малка и невидима.

Присъствието й промени всичко за Джак и намали шансовете му за оцеляване. Сега не можеше да се скрие, дори не можеше да избере дръзките действия. Трябваше да помисли ясно и бързо, да определи най-подходящата тактика и да постъпи правилно. Беше отговорен за нея. Беше се заклел да служи и да защитава гражданите, а и беше достатъчно старомоден и държеше сериозно на клетвите.

Очите на жената бяха разширени от ужас и пълни със сълзи. Дори докато се боеше за собствения си живот, тя, изглежда, беше разбрала какво означава внезапното утихване на Аркадян.

Джак извади револвера си.

Да служиш и защитаваш.

Трепереше неконтролируемо. Левият му крак гореше, но останалата част от него умираше от студ. Сякаш топлината от тялото му излизаше през раната.

Навън спорадичната автоматична стрелба внезапно беше заменена от експлозия, която разтърси цялата бензиностанция, преобърна автомата за бонбони в канцеларията и пръсна на парчета двата големи прозореца, на които бяха изписани грозните символи. Сгушената жена покри лицето си с ръце. Джак затвори силно очи. Стъклото се посипа по тезгяха и право върху мястото, на което двамата се бяха приютили.

Когато отново отвори очи, из помещението се виждаха безкрайни редици светлини и сенки. Вятърът, който нахлуваше през разбитата врата, вече не беше студен, а горещ. А фантастичните фигури по стените бяха отражението на огъня. Маниакът с узито беше стрелял по бензиновите колонки.

Джак бавно се изправи, като пазеше левия крак. Прецени, че състоянието му скоро ще се влоши. Не искаше да ускорява този миг с действията си, защото се страхуваше, че при внезапно обзела го силна болка можеше да изпадне в безсъзнание.

От направената на решето бензинова колонка струеше горящ бензин. Той се плискаше като лава върху асфалта, а искрящите огнени реки течаха към оживената улица.

Навесът над колонките се бе запалил и пламъците бързо поглъщаха основната сграда.

Лексусът също гореше. Ненормалното копеле беше унищожило собствената си кола. Тази постъпка го правеше още по-опасен.

Убиецът не се виждаше никъде. Може би беше възвърнал поне част от разсъдъка си и беше избягал.

По-вероятно беше да се крие в сервиза. Щеше да ги нападне оттам, вместо смело да влезе през разбитата предна врата. На по-малко от четири метра от Джак се намираше боядисаната метална врата, която свързваше канцеларията със сервиза. Беше затворена.

Джак се подпря на тезгяха и хвана револвера с двете ръце. Насочи го към вратата с протегнати напред ръце, готов при първа възможност да пръсне мозъка на престъпника. Пръстите му трепереха. Беше толкова студено. Стегна се и хвана здраво револвера.

Тъмнината отново започна да се спуска пред очите му отново. Той ядосано примига, като се опита да прогони заплашителната периферна слепота.

Миришеше на бензин и гореща смола. Променящият посоката си вятър вкарваше дим в стаята и двамата се закашляха. Джак стисна зъби и преглътна. Убиецът можеше да се крие зад вратата, да се колебае и да се ослушва.

Все още насочил револвера към входа за гаража, той погледна за миг навън към вихрушката на вилнеещия пожар и черното було на дима. Обзе го страх, че греши. В края на краищата стрелецът можеше да се появи от огъня като възкръснал демон.

Отново погледна металната врата. Беше боядисана в много бледосиньо. Като дълбока чиста вода, гледана през леден кристален пласт.

От този цвят му стана студено. Всичко го караше да трепери от студ — разтуптяното му сърце, тихият плач на жената, сгушена на пода зад него, блещукащите парчета счупено стъкло. Дори бушуващият огън предизвикваше ледени тръпки по тялото му.

Навън пламъците бяха стигнали от навеса над колонките до предната част на бензиностанцията. Покривът вече сигурно беше обхванат от огъня.

Бледосинята врата.

Отвори я, побъркан кучи син! Хайде, хайде, хайде!

Чу се нова експлозия.

Тъй като беше загубил периферното си зрение, трябваше да обърне главата си на сто и осемдесет градуса, за да може да види какво става в предната част на бензиностанцията.

Резервоарът на лексуса. Автомобилът се беше смалил до черен скелет, обгърнат от алчните езици на пламъците, които бяха свалили от него лъскавата смарагдова боя, гарнитурата от истинска кожа и другите луксозни удобства.

Синята врата остана затворена.

Револверът сякаш тежеше десет килограма. Ръцете го заболяха. Не можеше повече да държи оръжието насочено. Едвам го държеше изобщо.

Искаше да легне на земята и да затвори очи. Да поспи и да сънува зелени ливади, полски цветя, синьо небе, да забрави за дълго града.

Когато погледна към крака си, забеляза, че стои в локва кръв. Сигурно беше засегната артерия. Завиваше му се свят само като погледнеше надолу. Отново му се гадеше.

Пожарът беше обхванал и покрива. Определено звучеше по-различно от пукането и тътена пред бензиностанцията. Пукаха дъските, гредите скърцаха. Цялата конструкция беше измъчвана от ужасната пареща горещина. Двамата имаха на разположение броени секунди, преди таванът да се срути върху главите им.

Не разбираше защо му ставаше все по-студено при положение, че около тях всичко гореше. Потта, която се стичаше по лицето му, беше като ледена вода.

Дори и покривът да не ги затрупаше след няколко минути, той можеше да е мъртъв или твърде отслабнал, за да дръпне спусъка, когато убиецът ги нападнеше. Не можеше да чака повече.

Налагаше се да се откаже от захвата с две ръце. С лявата ръка трябваше да се подпира на тезгяха, докато го заобикаля, за да не пада тежестта му върху левия крак.

Но когато стигна до края на тезгяха, му се зави свят и почувства, че няма да може да стигне до вратата. Трябваше да използва лявото си стъпало, за да остане изправен и да докуцука до другата стена.

Изведнъж болката стана поносима. После болката премина, тъй като кракът му се вдървяваше. Крайникът постепенно изтръпваше от бедрото до глезена и дори раната му вече не гореше.

Вратата. Лявата му ръка се намираше толкова далеч от него, сякаш я гледаше с бинокъл.

Револверът беше увиснал в дясната ръка. Усилието, което му струваше вдигането на оръжието накара стомахът му отново да се разбунтува.

Убиецът сигурно чакаше от другата страна и внимателно наблюдаваше дръжката на вратата. Затова Джак я бутна и бързо се втурна в сервиза с насочен револвер. Спъна се и едва не падна. Сърцето му биеше толкова силно, че ръцете му се тресяха. Но целта я нямаше. Виждаше добре всяко кътче от помещението, беемвето беше повдигнато високо на хидравличната рампа. Единственият човек тук беше азиатецът-механик, мъртъв като бетона, върху който се беше проснал.

Джак се обърна към синята врата. Беше черна от тази страна, което му се стори зловещо. Лъскаво черна. Беше се затворила зад него.

Пристъпи към вратата с намерение да я отвори. Вместо това падна върху нея.

Движен от променливия вятър, в гаража нахлу дим с горчивия мирис на катран.

Кашляйки, Джак с усилие успя да отвори вратата. От дима в канцеларията не се виждаше нищо. Беше като в някакво преддверие на Ада.

Понечи да извика на жената да дойде при него, но с изненада и разочарование откри, че от устата му излиза само слабо хриптене.

Жената обаче вече беше тръгнала към него и преди Джак отново да се опита да извика, тя изникна от дима, запушила с ръка устата и носа си.

Когато се наведе към него, Джак помисли, че се нуждае от помощ, но после разбра, че тя иска да му помогне. Той се беше заклел да служи и пази. Почувства се неудобно, защото в момента не беше способен да я хване и да я изнесе оттук, както може би щеше да постъпи героят от филмите.

Леко се опря на жената и заедно с нея се обърна наляво към сервиза, който беше замъглен от дима. Докато вървеше, влачеше левия си крак. Вече не чувстваше нищо с него, нито болка, нито дори усещане за допир. Мъртъв товар. Движеше се със силно стиснати очи заради щипещия дим. Под затворените си клепачи усещаше играта на цветните сенки на огъня. Със затаено дихание той едва се сдържаше да не повърне. Някой пищеше ужасно и продължително. Не, не беше пищене. Това бяха сирени. После двамата с жената се оказаха на открито, което той разбра по промяната във вятъра. Глътна дълбоко въздух, който нахлу в дробовете му студен и чист.

Когато отвори очи, светът му се стори размит заради сълзите, които отровният дим беше предизвикал у него. Примигна няколко пъти, докато зрението му малко се проясни. Поради загубата на кръв или шока зрението му беше ограничено до тунелно. Все едно гледаше на заобикалящата го действителност през двете цеви на ловджийска пушка, защото мракът отстрани беше гладък като стоманено дуло.

От лявата му страна всичко беше обхванато от пламъците. Лексусът. Навесът. Бензиностанцията и сервизът. Тялото на Аркадян гореше. Лутър още не се беше запалил, но върху трупа му падаха въглени. Униформата му всеки миг можеше да започне да гори. От надупчените колонки продължаваше да струи горящ бензин, който се лееше към улицата. Асфалтът в периметъра на пожара се топеше и дори кипеше. Големите кълба гъст черен дим се извисяваха високо над града, като се сливаха с надвисналите тъмни буреносни облаци.

Някой изруга.

Джак светкавично извърна глава от ужасния, но хипнотизиращ адски пожар, и фокусира стесненото си зрение върху автоматите за безалкохолни напитки. Убиецът стоеше там, сякаш изобщо не забелязваше разрушението, което беше предизвикал. Пускаше монети в първата от машините.

Още две захвърлени чаши с пепси лежаха на асфалта зад него. Автоматът „Микроузи“ беше в лявата му ръка. Държеше го отстрани, с цев, сочеща към земята. Той удари силно с юмрук единия от бутоните на таблото на машината.

Джак избута вяло жената настрани и й прошепна:

— Залегни на земята!

После тромаво се обърна към убиеца, клатушкайки се, изобщо не бе в състояние да се държи на крака.

Чашата със сода изтрака в машината за безалкохолно. Стрелецът се наведе, намръщи се и отново изруга.

Силно тресящ се, Джак положи неимоверни усилия да вдигне револвера. Оръжието сякаш беше приковано с верига към земята и той трябваше да вдигне целия свят, за да може да го насочи към престъпника.

Психопатът със скъпия костюм го забеляза, с арогантна небрежност се обърна и направи няколко крачки към него, като вдигна оръжието си.

Джак натисна спусъка и стреля. Беше толкова слаб, че откатът го блъсна назад и го събори.

Убиецът изстреля откос от шест или седем куршума.

Джак се намираше под траекторията на куршумите. Докато те разсичаха въздуха над него, той стреля втори, а после и трети път, падайки на асфалта.

Невероятно, но третият изстрел блъсна убиеца в гърдите и го отпрати в автомата за безалкохолно. Той отскочи от машината и падна на колене. Беше лошо ранен, може би смъртоносно. Като номер с кърпи на ловък фокусник бялата му копринена риза стана червена. Но той още беше жив и още държеше узито.

Сирените виеха много силно. Помощта беше близо, но най-вероятно щеше да дойде твърде късно.

Прогърмя. На небето сякаш се отвори бездна и от нея за секунди се изля проливен леден дъжд.

С усилие, от което едва не изпадна в безсъзнание, Джак седна и стисна револвера си с две ръце. Натисна спусъка, но изстрелът беше неточен. Откатът предизвика мускулен спазъм в ръцете му и цялата сила в тях изчезна. Пусна безсилно оръжието, което изтропа на асфалта между краката му.

Убиецът стреля два-три-четири пъти. Джак беше улучен от два куршума в гърдите. Изстрелите го повалиха на земята. Главата му болезнено се удари в асфалта.

Въпреки тунелното зрение той видя как нещо черно-бяло дойде от улицата направо към сервиза с висока скорост И след като се занесе, рязко спря.

Джак престана да вижда. Беше абсолютно сляп.

Почувства се безпомощен-като бебе и започна да плаче.

Чу да се отварят врати и да викат полицаи.

Всичко свърши.

Лутър беше мъртъв. Беше изминала година, откакто беше застрелян партньорът му Томи Фернандес. Томи, а сега и Лутър.

За една година беше загубил двама добри партньори, добри приятели. Но сега всичко свърши.

Гласове. Сирени. Трясък. Може би навесът се бе срутил върху бензиновите колонки.

Звуците ставаха все по-приглушени като че ли някой пълнеше ушите му с памук. Слухът изчезваше, също както беше станало със зрението му. Няколко пъти се опита да навлажни пресъхналите си устни и да усети вкуса дори ако трябва на парливите бензинови изпарения и горящата смола, но без успех. Не можеше и да долови никаква миризма, макар че миг преди това въздухът беше изпълнен с неприятни зловония.

Не усещаше настилката под себе си. Или силния вятър. Никаква болка вече. Нито дори лек сърбеж. Само студ. Дълбок, пронизващ студ.

Беше оглушал.

Държащ се отчаяно за последната искрица живот в тялото си, което се беше превърнало в безчувствена черупка на неговото съзнание, той се запита дали ще види някога отново Хедър и Тоби. Когато се опита да си представи лицата им, не можа да си припомни как изглеждат — неговата съпруга и неговия син! Двама души, които обичаше повече от живота. Не можа да се спомни цвета на очите им и на косите им. Това го уплаши, ужаси го. Знаеше, че трепери от мъка, сякаш те бяха умрели. Но не можеше да усети треперенето си. Знаеше, че плаче, но не чувстваше сълзите. Опита се да извика в паметта си техните скъпи лица. Тоби и Хедър, Хедър и Тоби, но въображението му беше сляпо също като очите му. Вътрешният му свят се беше превърнал в бездънна пропаст от мрак. Мрак, но бял като зимата, като падащ сняг, буря, леденостуден, арктически. Мрак неумолим и безпощаден.

ТРЕТА ГЛАВА

Блесна светкавица, последвана от гръмотевица, която беше толкова силна, че разтърси прозорците на кухнята. Бурята започна не с лек дъждец, а с внезапен порой. Като че ли облаците бяха кухи тела, които се бяха разцепили от мълнията и сега изливаха съдържанието си наведнъж.

Хедър стоеше зад масата до хладилника и слагаше крем в една купа. Обърна се да погледне през прозореца над мивката. Дъждът валеше толкова силно, че почти приличаше на сняг или на бял потоп. Клоните на палмата в задния двор се огънаха под тежестта на водната маса и докоснаха земята.

С облекчение си каза, че за нейно щастие сега не е някъде на магистралата на път от работата за вкъщи. Поради липсата на опит калифорнийците не бяха много добри в шофирането в дъжда. Те или забавяха скоростта и с повишено внимание пълзяха като охлюви, предизвиквайки задръствания, или пък приемаха предизвикателството и летяха по магистралата. За мнозина от хората редовният им едночасов вечерен маршрут сега щеше да се превърне в два часа и половина изпитание.

В края на краищата да си безработен си имаше и добрите страни. Тя просто не търсеше упорито работа. Без съмнение, ако се замислеше, можеше да изреди доста предимства. Като например, че не трябва да си купува нови дрехи за работа. Колко много пари беше спестила само от това. Не трябваше също да се притеснява за стабилността на банката, в която те държаха спестяванията си, защото след няколко месеца нямаше да имат никакви спестявания. Последната финансова криза, обзела града, накара Джак да приеме намаляване, на заплатата му като полицай. Данъците отново се бяха повишили, щатски и федерални, така че Хедър спестяваше всички тези пари, които правителството щеше да й отнеме и прахоса от нейно име, ако тя работеше някъде. Боже, ако наистина се замислиш, да те уволнят след десет години работа в Ай Би Ем не беше никаква трагедия, нито дори криза, а празник на по-добрия живот.

„Я стига, Хедър“ — каза си тя, затвори кутията и я върна в хладилника.

Джак, вечно усмихнатият оптимист, казваше, че нищо не може да се спечели с умуване и лоши мисли. И, разбира се, беше прав. Неговата жизнерадостна натура, добър характер и златно сърце му бяха позволили да преодолее кошмарното си детство и юношество, които биха сломили мнозина.

После благодарение на философията си успя да изтърпи най-лошата година в кариерата си в полицията. След почти десетилетие заедно с Томи Фернандес по улиците двамата бяха като братя. От единайсет месеца Томи беше мъртъв, но поне веднъж седмично Джак продължаваше да се буди нощем от кошмари, в които неговият партньор и приятел отново умираше. Ставаше от леглото и отиваше в кухнята, за да изпие една бира, или в хола, за да поседи сам. Не знаеше, че Хедър се е събудила от тихия му плач. Беше разбрала още преди месеци, че нищо не може да направи или да каже, за да му помогне; в подобни моменти той трябваше да остане сам. Когато той излизаше от стаята, тя често протягаше ръка под одеялото, за да докосне чаршафите. Бяха топли от тялото му и мокри от потта, с която се обливаше в съня си.

Въпреки, всичко Джак си остана ходеща реклама на позитивното мислене и неговата сила. Хедър беше решена да постигне неговото жизнерадостно предразположение и невероятната му вяра. Тя изми купата.

Нейната майка, Сали, постоянно хленчеше и възприемаше и най-малката неприятна новина като лична катастрофа. Реагираше така даже ако събитието беше станало на другия край на света и от него бяха пострадали абсолютно непознати й хора. Политически вълнения във Филипините например можеха да накарат Сали да започне един от безкрайните си отчайващи монолози за това, че ще трябва да плаща по-високи цени за захарта и за всичко, което се прави от захар, ако реколтата от захарна тръстика във Филипините бъде унищожена в резултат на кървава гражданска война. Забелена кожичка около нокътя за нея беше такъв проблем, какъвто за нормалния човек щеше да бъде счупената ръка. Главоболието й беше сигурен признак за скорошен инсулт, а най-малката раничка в устата — за неизлечим рак. Тази жена вирееше върху лошите новини и цъфтеше.

Преди единайсет години, когато Хедър беше на двайсет, тя с готовност се съгласи да престане да бъде Бекърман и да стане Макгарви. Някои нейни приятелки по онова време на войнстващ феминизъм държаха да използват моминските си имена след брака. Тя не беше първото дете, което беше пълна противоположност на родителите си, но положи големи усилия да се отърве от семейната опека.

Взе лъжица и купата с крем и отиде в хола. Отбеляза си още едно предимство да си безработен — работата не й пречеше да се грижи, за Тоби, когато той лежеше болен вкъщи и не ходеше на училище. Не се налагаше да наеме детегледачка. Хедър беше на негово разположение и можеше да му се притече на помощ винаги когато той я повикаше. Затова не споделяше нито един от греховете на работещите майки.

Разбира се, тяхната здравна осигуровка покриваше само осемдесет процента от цената на посещенията при лекаря в понеделник сутрин. Двайсетте процента, които трябваше да плаща, й правеха силно впечатление. Струваше й се много скъпо. Но това беше начинът на мислене на семейство Бекърман, а не на Макгарви.

Облечен в пижамата си, Тоби седеше пред телевизора. Беше вдигнал краката си на табуретката. Завит с одеяла, гледаше анимационни филми по кабелния канал, който беше изцяло програмиран за деца.

Хедър много добре знаеше какво й струваше абонаментът за кабелната телевизия. През октомври, когато още имаше работа, просто щеше да се опита да познае каква е сумата на таксата и щеше да сгреши с плюс-минус пет долара.

По телевизията малка мишка преследваше котка, която очевидно беше хипнотизирала да си мисли, че мишката е висока, с огромни кучешки зъби и кървавочервени очи.

— Портокалов крем за чревоугодници — каза Хедър и подаде купата и лъжицата на Тоби. — Най-хубавият на планетата, приготвен собственоръчно от мен.

— Благодаря, мамо — отвърна той, като й се усмихна. После се усмихна още по-широко на крема, след което отново закова поглед в анимационните герои.

От неделя до вторник той беше седял в леглото, без да вдига шум. Дори не настояваше да гледа телевизия. Беше спал толкова много, че тя започна да се тревожи. Но очевидно сънят беше това, от което се е нуждаел. Снощи за пръв път от неделя насам той успя да задържи нещо повече от течности в стомаха си. Яде крем и не го повърна. Тази сутрин рискува с две филии бял хляб и сега отново поиска крем. Температурата му спадна. Явно оздравяваше.

Хедър седна в другия фотьойл… На масата до нея имаше термос и тежка керамична чаша с червени и лилави цветя. Тя отвори термоса и доля чашата с прясно кафе с вкус на шоколад и бадеми. С наслада вдиша от ароматната пара, като се опита да не пресмята наум цената на всяка от чашите, пълни с този лукс.

Сви се на фотьойла и сложи възглавница под главата си. Отпи от кафето и взе роман на Дик Франсис. Отвори на страницата, която беше отбелязала, и се опита да се върне в света на английските обноски и маниери, морал и мистерии.

Чувстваше се виновна, макар че беше свършила домакинската работа и можеше спокойно да си чете. Когато и двамата работеха, с Джак си имаха график и конкретни задължения вкъщи. Все още се придържаха към тях. Когато я уволниха, тя настоя да поеме цялата домашна работа, но той отказа. Може би си мислеше, че ако й позволи да си запълва времето с домакински занимания, тя ще изпадне в депресия и никога няма да може да си намери друга работа. Винаги беше също толкова чувствителен за проблемите на другите хора, колкото и беше оптимистично настроен за собствените си перспективи. В резултат къщата беше чиста, прането изпрано и нейното единствено домашно задължение беше да наглежда Тоби. Което изобщо не беше никакво задължение, защото той беше много добро дете. Нейната вина беше ирационален и неизбежен резултат от обстоятелството, че по природа работеща жена, в настоящата икономическа рецесия тя беше лишена от възможността да се труди.

Беше кандидатствала и подала документи в двайсет и шест компании. Сега единственото, което й оставаше, беше да чака и да чете Дик Франсис.

Мелодраматичната музика и комичните гласове по телевизията не я разсейваха. Ароматното кафе, удобният фотьойл и зимният дъжд, барабанящ по покрива, й помагаха да остави настрана проблемите си и да се потопи в романа.

Хедър беше чела петнайсет минути, когато Тоби я заговори:

— Мамо?

— Да? — отвърна тя, без да откъсва очи от книгата.

— Защо котките винаги искат да убият мишките?

Тя отбеляза докъде е стигнала, хвърли поглед на екрана на телевизора, където друга котка и друга мишка участваха в ново преследване. Този път котката гонеше мишката.

— Защо не могат да бъдат приятели с мишките — попита момчето, — а да искат да ги убият?

— Просто такава е природата на котките — каза тя.

— Но защо?

— Така ги е създал Бог.

— Бог не обича ли мишките?

— Ами, трябва да ги обича, защото той е създал и тях.

— Тогава защо кара котките да ги убиват?

— Ако мишките нямаха естествени врагове като котките, совите и койотите, те щяха да залеят света.

— Че защо ще залеят света?

— Защото ще родят милиони нови мишки.

— Е, и?

— Ами, ако нямаха естествени врагове, които да контролират техния брой, щеше да има един трилион милиарда мишки, които щяха да изядат всичката храна и нямаше да остане за котките и дори за нас.

— Ако Бог не е искал мишките да залеят света, защо просто не е направил така, че те да раждат само по едно дете?

Възрастните винаги губят играта на „Защо?“, защото в крайна сметка влакът от въпроси стига до задънена линия без отговор.

Хедър отвърна:

— Предавам се.

— Мисля, че е жестоко да направиш така, че мишките да раждат по много деца и после да караш котките да ги убиват.

— Боя се, че ще трябва да обсъдиш това с Бог.

— Искаш да кажеш, когато си легна довечера и кажа молитвите си ли?

— Най-добре е тогава — отвърна тя, като си доля кафе от термоса.

— Аз винаги му задавам различни въпроси, но винаги заспивам, преди да ми е отговорил. Защо ме кара да заспивам, преди да ми е отговорил?

— Така прави Бог. Той ти говори само в съня ти. Ако го слушаш, тогава се събуждаш с отговора.

Беше горда с последните си думи. По всичко личеше, че удържа победа. Тоби се намръщи:

— Но обикновено все още не знам отговора, когато се събудя. Защо не го знам, щом той ми го казва?

Хедър отпи от кафето, за да спечели време. После продължи:

— Ами, виж, Бог не иска просто да ти дава всички отговори. Причината, поради която сме на този свят, е да намерим отговорите на въпросите сами, да се научим и да разберем нещата със собствени сили.

Добре, много добре. Обзе я гордост, сякаш беше издържала много повече, отколкото очакваше, на тенис мач с противник от световно ниво.

— Мишките не са единствените, които ги преследват и убиват — отбеляза Тоби. — За всяко животно има друго животно, което иска да го разкъса на парчета. — Той погледна към телевизора.

— Ето виж, както кучетата искат да убият котките.

Котката, която беше преследвала мишката, сега на свой ред беше преследвана от свиреп булдог с каишка с шипове на шията.

Тоби погледна към майка си отново и продължи:

— Защо всяко животно си има друго животно, което иска да го убие? И котките ли ще залеят света, ако нямат естествен враг?

Играта на „Защо?“ беше стигнала до нова задънена улица. О, да, тя би обсъждала с него концепцията за първичния грях, би му казала колко спокоен и идиличен е бил светът, докато Адам и Ева не са се поддали на греха и не са пуснали смъртта. Но всичко това, изглежда, беше доста тежка храна за смилане от едно осемгодишно дете. А пък и тя не беше сигурна, че вярва във всички тези неща, макар че така се обясняваха злото, насилието и смъртта, с които тя самата беше израснала. За щастие Тоби й спести отговора:

— Ако аз бях Бог, щях да направя само една майка, татко и дете от всеки вид. Като една майка златен ритривър и един татко златен ритривър и едно кутре.

Той отдавна чакаше да му подарят златен ритривър, но те не бързаха, защото петстайната им къща беше твърде малка, за да държат в нея куче.

— Нищо няма да умира и да остарява — продължи Тоби да описва света, който щеше да сътвори, „така че кученцата да бъдат винаги кученца“ и никога да няма повече от дадено същество, за да не може то да залее света, и тогава никое животно няма да убива друго животно.

Това, разбира се, беше представата за Рая, какъвто той някога е бил.

— Няма да правя никакви пчели или паяци, или хлебарки, или змии. — Той сбърчи носле от отвращение. — Те никога не са имали смисъл. Бог трябва да е бил в много лошо настроение, когато ги е правил.

Хедър се засмя. Тя много обичаше детето си.

— Настина трябва да е бил — настоя Тоби и отново насочи вниманието си към анимационните филми.

Толкова много приличаше на Джак. Имаше носа, красивите сиво-сини очи на баща си и неговото открито лице. Но беше с руса коса и доста дребен за възрастта си. Сигурно го беше наследил от нея. Джак беше висок и добре сложен. Хедър беше висока метър и шейсет и слаба. Очевидно Тоби беше наследил черти и от двамата и понякога, като сега, неговото съществуване й се струваше чудо. Той беше живият символ на любовта й към Джак и на любовта на Джак към нея. И ако смъртта беше цената, която трябваше да се плати за чудото на зачатието и раждането, то може би сделката, направена в Рая, не беше чак толкова срамна, колкото понякога изглеждаше. По телевизията котаракът Силвестър се опитваше да убие канарчето Туити. Но за разлика от реалния живот дребната птичка постоянно натриваше носа на фъфлещата котка.

Телефонът иззвъня.

Хедър остави книгата на фотьойла, отмести възглавничката и стана. Тоби беше изял крема и тя взе празната купа от ръцете му, за да я отнесе в кухнята.

Телефонът беше на стената до хладилника. Тя остави купата на масата и вдигна слушалката:

— Ало?

— Хедър?

— На телефона.

— Лайл Кроуфърд е.

Кроуфърд беше капитанът в подразделението на Джак, мъжът, на когото той докладваше.

Дали поради факта, че Кроуфърд никога не й се беше обаждал преди, или поради нещо в тона му, а може би беше просто инстинктът на съпруга на полицай, но тя веднага разбра, че се е случило нещо ужасно. Сърцето й заби учестено и за миг тя остана без дъх. После изведнъж започна да диша на пресекулки, много бързо, и всеки път произнасяше една и съща дума: „Не, не, не, не.“

Кроуфърд й говореше нещо, но Хедър не го чуваше. Сякаш, каквото и да беше станало с Джак, нямаше да се случи в действителност, докато тя отказваше лично да чуе ужасните факти.

Някой чукаше на задната врата.

Обърна се и погледна. През прозореца на вратата видя мъж в униформа, от която капеха дъждовни капки. Луи Силвърман, друго ченге от подразделението на Джак. Добър приятел от осем или девет години, може и от по-дълго време. Луи с бледото лице и разрешената рижа коса. Понеже беше приятел, той беше дошъл откъм задната врата, вместо да почука отпред. Не е толкова официално, по дяволите, не е толкова студено официално като при подобни случаи. Само приятел, който стои на задната врата. О, Господи, само един приятел, който носи новини!

Луи произнесе името й. Гласът му беше приглушен от стъклото. Толкова мрачно произнесе името й.

— Чакай, чакай малко — каза тя на Лайл Кроуфърд. Свали слушалката от ухото и я притисна до гърдите си.

Затвори очи, за да не гледа тъжното лице на Луи, долепено до прозореца на вратата. Толкова сиво беше лицето му. Толкова сиво и изпито. Той също обичаше Джак. Бедният Луи.

Тя прехапа долната си устна и силно стисна очи. Държеше телефона с двете ръце, притиснат до гърдите. Опитваше се да намери сили. Молеше се на Господ да й даде сили.

Чу превъртането на ключ в задната врата. Луи знаеше, че криеха резервния на верандата.

Вратата се отвори. Той влезе, а зад него шумеше усилващият се дъжд.

— Хедър — каза той.

Звук на дъжд. Дъжд. Студен и безмилостен звук на дъжд.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Утрото в Монтана беше свежо и синьо, пронизано от планини с бели като ангелски роби върхове, украсени със зеления цвят на горите и с плавните контури на поляните в подножието, които още спяха под снежното покривало. Въздухът беше толкова чист и на човек му се струваше, че би могъл да зърне оттук земята чак до Китай.

Едуардо Фернандес беше застанал на входа на къщата си в ранчото. Той гледаше надолу към покритите със сняг поля и горите, които се намираха на стотина метра на изток. Боровете растяха нагъсто и простираха плътните си сенки чак до земята. Сякаш нощта беше в капана на техните могъщи клони и не можеше да избяга дори и след като изгрееше слънцето в безоблачното небе.

Цареше дълбока тишина. Едуардо живееше сам. Най-близкият му съсед се намираше на около три километра оттук. Не духаше вятър и всичко беше неподвижно в просторната панорамна гледка. Само две хищни птици, може би ястреби, кръжаха безшумно в небето.

Малко след един часа, когато нощта обикновено преминава в необезпокоявана тишина, Едуардо се събуди от някакъв странен звук. Колкото повече се вслушваше в него, толкова по-странен му се струваше. Той стана от леглото, за да види откъде идва шумът. Ала с изненада откри това, от което се страхуваше. След като седем десетилетия стоически понасяше превратностите на живота и след като беше постигнал душевен мир и беше приел, че смъртта е неизбежна, вече нищо не можеше да го уплаши. Затова загуби самоконтрол, когато миналата нощ сърцето му бясно заби, а стомахът му се сви от страх само заради странния и необичаен звук.

За разлика от другите мъже на седемдесет и пет години Едуардо рядко страдаше от безсъние и нощем спеше непробудно осем часа. Денем вършеше физическа работа, а вечерите прекарваше в уединение с хубавите книги. Тези умерени навици му позволиха да си остане все така енергичен и на преклонна възраст, без да се оплаква от нищо. Самотата беше единственото наказание на съдбата, откакто преди три години почина Маргарет. И когато в редките случаи се будеше посред нощ, той беше сънувал напусналата него и живота съпруга.

Звукът не беше толкова силен, колкото всепроникващ. Тихо туптене, което пулсираше като серии от вълни, носещи се срещу морски бряг. Звукът се придружаваше от един по-слабо различим тон, който беше почти неземен, треперещ. Зловеща електронна вибрация. Не само, че я чуваше, но и я чувстваше. Тя вибрираше в зъбите, в костите му. Стъклата на прозорците отекваха при този звук. Когато долепи длан до стената, можеше да се закълне, че чувства звуковите вълни да витаят из цялата къща, като бавното биене на сърце под мазилката.

Този пулс се съпровождаше от усещането за натиск. Сякаш чуваше как някой или нещо се опитва да се освободи от тясно затворено пространство, като ритмично удря по стените. Сякаш се опитваше да избяга от затвор или да разбие някакво препятствие.

Но кой?

Или какво?

Накрая стана от леглото, обу си панталоните и обувките и излезе от къщата. Видя светлина в гората. Но това не беше обикновена светлина.

Той не беше суеверен. Дори като млад се гордееше със своята уравновесеност, здрав разум и прагматичен подход към живота. Авторите на книгите, които бяха подредени в неговата библиотека, бяха известни с ясния си и прост стил на писане. Те не търпяха фантазиите. Представяха света такъв, какъвто е, а не, какъвто може да бъде. Това бяха мъже като Ърнест Хемингуей, Реймънд Карвър, Форд Мадокс Форд.

Феноменът в горите в ниското не приличаше на нищо, което неговите любими писатели — всеки един от тях непоправим реалист — би могъл да включи в някоя от творбите си. Светлината не идваше от предмет, който се намираше сред боровете. По-скоро светеха самите борове. Излъчваха червеникаво-кехлибарено сияние, което сякаш произхождаше от вътрешността под кората на дърветата, от вътрешността на клоните. Като че корените им черпеха сокове от някакъв подземен източник, пълен с вещество, по-ярко и от боята, с която се изписваха циферблатите на ръчните часовници, за да се виждат в тъмното.

Светеха десетина-двайсетина бора. Като сияеща светлина в иначе непоколебимия черен мрак на гората.

Без съмнение загадъчният източник на светлината издаваше и странния звук. Когато звукът започна да утихва, сиянието също започна да избледнява. Накрая отново настъпиха мрак и тишина. Мартенската нощ стана тиха и тъмна. Едуард чуваше само своето дишане, а най-силната светлина идваше от сребърния полумесец на луната и перления отблясък на покритите със сняг поля.

Всичко продължи около седем минути, но на него му се стори много по-дълго.

Когато влезе в къщата, той застана на прозореца и зачака какво ще последва. Накрая, когато пролича, че всичко е свършило, той отново си легна.

Не можа да заспи веднага. Лежеше буден… и се чудеше.

Той всяка сутрин закусваше в шест и трийсет. Настройваше голямото късовълново радио на една чикагска станция, която предаваше международни новини двайсет и четири часа в денонощието. Необичайното нощно преживяване не беше причина да наруши навиците си и да промени рутината на своето ежедневие. Тази сутрин той закуси грейпфрути, две яйца с пържени картофи, стотина грама бекон и четири намазани с масло препечени филии. С напредването на възрастта не беше загубил вълчия си апетит. А благодарение на солидните храни имаше тяло на поне с двайсет години по-млад мъж.

Щом свършеше с яденето, обикновено изпиваше няколко чаши черно кафе, докато слушаше за неспирните проблеми по света. Новините по безспорен начин потвърждаваха колко мъдро е да живееш в отдалечено място без никакви съседи наоколо.

Тази сутрин, макар че се наслаждаваше на аромата на кафето по-дълго от обикновено и макар че радиото отново беше включено, когато стана от стола, той не помнеше и дума от новините. През цялото време беше наблюдавал гората през прозореца. Опитваше се да реши дали да отиде до поляните в подножието и да потърси доказателства за тайнственото явление.

С високи до коленете ботуши, с джинси, пуловер и яке с подплата от овча кожа, с ушанка, завързана под брадата му, той стоеше на верандата и не можеше да реши какво да прави.

Невероятно, но страхът не го беше напуснал, макар че странният пулсиращ звук и светлината сред дърветата не му бяха причинили нищо лошо. Какъвто и да беше страхът, той не се съмняваше, че беше въображаем, а не истински.

Накрая се ядоса на самия себе си и реши да счупи оковите на страха. Слезе по стълбите на верандата и тръгна към двора.

Пътят от двора към поляната беше покрит със сняг, дълбок на някои места петнайсет-двайсет сантиметра и до коленете на други, в зависимост от това дали вятърът го беше разпилял или натрупал. След трийсет години в ранчото той до такава степен познаваше земята и посоката на вятъра, че без да се замисля, избра най-лесния път.

От устата му излизаше бяла пара. От щипещия студ бузите му бяха поруменели. Той се успокои, като съсредоточи вниманието си — и изпита удоволствие от това — върху познатите неща.

Известно време постоя на поляната, изучавайки дърветата, които миналата нощ бяха излъчвали кехлибареното сияние на черния фон на гъстата гора. Сякаш бяха обладани от някакво неземно присъствие, като Бог с листа и клони, който гори, без да изгаря. Тази сутрин дърветата не изглеждаха по-различно от милионите други борове по света. Може би бяха само малко по-зелени.

Дръвчетата в края на гората бяха по-млади от тези, които се издигаха зад тях. Бяха високи само девет-десет метра, на възраст около двайсет години. Имаше чувството, че ги познава по-добре, отколкото много хора — роднини и приятели.

За него гората беше като катедрала. Дебелите стволове на вечно зелените дървета приличаха на гранитни колони на неф, подпиращи сводестия таван от широки зелени клони. Тишината с боров аромат беше идеалното място за медитация. Когато вървеше след криволичещите еленови следи, той често имаше чувството, че се намира в свято място, че не е само човешко същество от плът и кръв, а наследник на вечността.

Винаги чувстваше сигурност в гората.

До този момент.

Поляната свърши и той нагази в мозайката от сенки и слънчева светлина под преплитащите се борови клони. Не откри нищо нередно. Нито по стволовете, нито по клоните имаше следи от изгаряне. Никакви въглени, нито дори следи по кората и игличките. Снегът в подножието на дърветата не се беше разтопил. Единствените следи по него бяха тези на елен, миеща мечка и по-дребни животни.

Отчупи парче дървесна кора от един от боровете и я потърка между палеца и показалеца си. Не забеляза нищо необичайно.

Навлезе по-дълбоко в гората, подмина мястото, където през нощта бяха сияли дърветата. Някои от по-старите борове бяха високи над шейсет метра. Сенките бяха повече и по-тъмни от пъпките на ясена в началото на март, а слънцето едва проникваше през гъстото покривало от клони.

Не беше спокоен. Сърцето му биеше силно и учестено.

Не откриваше нищо необичайно в гората, но въпреки това не беше спокоен.

Устата му пресъхна. По гърба му преминаваха студени тръпки, които нямаха нищо общо със студа.

Изнервен, Едуардо се обърна и тръгна по следите, които беше оставил по килима от сняг и паднали борови иглички. Скърцането на стъпките му по снега изплаши дремеща сова и я прогони от тайното й скривалище на някой от високите клони.

Почувства някаква нередност в дърветата. По-точно не можеше да го определи. Това засили нервността му. Някаква нередност. По дяволите, какво имаше предвид? Нередност.

Крясъкът на совата.

Черни борови конуси с иглички върху бял сняг.

Бледи лъчи слънчева светлина, пронизващи на места сивозелените клони.

Всичко си беше наред. Мирно и тихо. И въпреки това беше нередно.

Когато стигна до края на гората, където покритите със сняг полета се виждаха между дърветата, той внезапно изпита някаква убеденост, че няма да стигне до откритото, че нещо се е устремило към него зад гърба му. Някакво същество, за което имаше толкова смътна представа, колкото и за тази нередност, която усещаше и която витаеше навсякъде около него. Забърза. Страхът го поглъщаше стъпка по стъпка. Крясъкът на совата сякаш беше преминал в дразнещ писък. Писък, нереален като в кошмар. Запрепъва се по голия път. Сърцето му биеше още по-силно. Обърна се назад с вик. Мислеше, че ще се изправи пред демона, който го преследваше.

Разбира се, беше сам.

Сенки и слънчева светлина.

Крясъкът на сова. Мек и самотен звук. Както винаги.

Наруга се и отново се насочи към поляната. Когато стигна до нея, дърветата останаха зад гърба му. Беше в безопасност.

После, мили Исусе Христе, страхът отново го обзе. По-силен от всякога, абсолютна увереност, че то идваше — какво? — че със сигурност щеше да го докопа. Че ще го убие, че е готово да извърши нещо много по-лошо от убийство, че има нечовешки цели и неизвестни сили, които му бяха толкова неясни и странни, че надхвърляха границите на неговото разбиране и въображение. Този път беше в хватката на ужас, толкова черен и дълбок, толкова безумен, че не можеше да събере смелост да се изправи срещу нормалния ден, който му предстоеше. Ако изобщо денят щеше да е нормален. Затича към къщата, която му се стори, че е отдалечена на много повече от стотина метра. Цитадела извън неговия обсег. Нагази в плиткия сняг, после стигна до по-дълбокия, запрепъва се и накрая изкачи хълма. От устата му излизаха панически звуци: „Ъх, ъх, ъх-х-х-х, ъх, ъх“. Разумът му беше потиснат от животински инстинкт. Посъвзе се едва когато се озова пред стълбите на къщата. Изкачи ги, след което се обърна и изкрещя: „Не!“ в ясния, белоснежен и син ден в Монтана.

Бялата снежна мантия върху полето беше изцапана само от неговите следи към и от гората.

Той влезе в къщата.

Заключи вратата.

В голямата кухня дълго стоя неподвижно пред огъня в тухлената камина. Все още беше облечен с връхните си дрехи, но въпреки това не можеше да се стопли.

Стар. Беше стар човек. На седемдесет. Старец, който беше живял твърде дълго сам, който силно тъгуваше по жена си. Ако го беше обзело старческо слабоумие, кой щеше да забележи? Стар, самотен мъж с клаустрофобия, който си въобразява разни неща.

„Глупости“ — каза си той след известно време.

Беше самотен, вярно, но не беше слабоумен.

След като свали ушанката, палтото, ръкавиците и обувките, той извади от заключен сандък в стаята с библиотеката няколко ловни пушки и ги зареди.

ПЕТА ГЛАВА

Ме Хонг, която живееше от другата страна на улицата, дойде да наглежда Тоби. Съпругът й също беше ченге, макар и да не работеше в подразделението на Джак. Тъй като Хонг още нямаха деца, Ме можеше да остане до късно, ако се наложеше Хедър да стои дълго в болницата.

Луи Силвърман и Ме останаха в кухнята, а Хедър намали телевизора и каза на Тоби какво се е случило. Тя седна на табуретката за крака и след като отмести настрани одеялата, приседна до него на фотьойла. Хвана малките му ръчички.

Не сподели с него най-тъжните подробности, защото осемгодишното дете нямаше да може понесе толкова много. От друга страна, не можеше и да представи като твърде безобидно станалото, защото бяха семейство на полицай. Живееха със страха, че ще се случи нещо подобно на това, което ги беше поразило тази сутрин. Дори и едно дете имаше правото да знае, че неговият баща е бил тежко ранен.

— Може ли да дойда с теб в болницата? — попита Тоби, стиснал здраво дланите й.

— За теб е най-добре да останеш тук, скъпи.

— Вече не съм болен.

— Да, не си.

— Чувствам се по-добре.

— Не е необходимо да пренасяш твоите микроби на татко.

— Той ще се оправи, нали?

Можеше да му даде само един отговор, макар и да не беше сигурна доколко отговаря на истината:

— Да, скъпи, ще се оправи.

Погледът му беше безмилостно прям. Искаше да знае истината. В този миг изглеждаше много по-възрастен от своите осем години. Сигурно децата на ченгетата растяха по-бързо от другите, по-бързо, отколкото би трябвало.

— Сигурна ли си? — попита я.

— Да, сигурна съм.

— К-къде е бил улучен?

— В крака.

Не беше лъжа. Това беше едно от местата, в които той беше прострелян. В крака и два пъти в гърдите, беше й казал Кроуфърд. Два изстрела в гърдите. Господи! Какво означаваше това? Поне не беше улучен в главата. Томи Фернандес беше прострелян в главата и нямаше никакви шансове да оживее.

Искаше й се да заплаче от мъка, но не смееше да го направи, не и пред Тоби.

— Не е чак толкова лошо, в крака — изрече Тоби, но долната му устна трепереше. — Ами какво е станало с лошия?

— Мъртъв е.

— Татко ли му е видял сметката?

— Да, той.

— Добре — каза момчето замислено.

— Татко ти е постъпил правилно. Сега ние също трябва да постъпим правилно, да бъдем силни, нали?

— Ъхъ.

Беше толкова малък. Не беше честно да се стоварва такава тежест на толкова малко дете.

— Татко трябва да знае, че сме добре, че сме силни, за да не се притеснява за нас и да се концентрира върху своето оздравяване — каза тя.

— Добре.

— Така те искам, мое момче. — Хедър стисна ръцете му. Много се гордея с теб, знаеш ли?

Тоби неочаквано се смути и заби поглед в пода.

— Ами… Аз… Аз се гордея с татко.

— И би трябвало, Тоби. Татко ти е герой.

Той кимна, но не можа да каже нищо. Лицето му се беше изкривило, докато се опитваше да потисне сълзите.

— Дръж се добре с Ме.

— Добре.

— Ще се върна веднага щом мога.

— Кога?

— Веднага щом мога.

Той скочи от фотьойла и с такава сила се хвърли на врата й, че едва не я събори от табуретката. Тя го прегърна. Тоби се тресеше като от студ, макар че вече беше здрав. Хедър силно стисна очи и така прехапа езика си, че едва не потече кръв от него. Да е силна, да е силна, по дяволите!

— Трябва да вървя — каза тя тихо.

Детето се отдръпна от нея.

Тя му се усмихна и приглади разрошената му коса.

Синът й отново седна на фотьойла и сложи краката си на табуретката. Тя го зави с одеялата, след което отново увеличи звука на телевизора.

Елмър Фъд се опитваше да довърши заека Бъни. Побълкан Жаек. Бум-бум, бам-бам, туп-туп, дрън и така постоянно в непрекъснато преследване.

В кухнята Хедър прегърна Ме Хонг и прошепна:

— Не му давай да гледа другите канали, където може да види новините.

Ме кимна:

— Ако се умори от анимационните филми, ще играем на разни игри.

— Онези копелета от телевизионните новини винаги трябва да ти покажат кръв, за да поддържат висок рейтинга си. Не искам да вижда кръвта на баща си по земята.

Бурята и дъждът бяха отмили всичките цветове на деня. Небето беше черно като въглен и дори от разстояние половин пресечка палмите също изглеждаха черни. Дъждовните капки, сиви като железни пирони, удряха по всичко незащитено. Каналите отстрани на улиците бяха пълни с мръсна вода.

Луи Силвърман беше в униформа и караше патрулната кола. Той използва сирената и сините лампи, за да разчисти пътя пред себе си.

Седнала до него със стиснати между бедрата ръце и свити рамене, трепереща, Хедър попита:

— Добре, сега сме само двамата. Тоби не може да ни чуе. Кажи ми истината.

— Състоянието му е много тежко. Ранен е в левия крак, долната дясна коремна част, горната дясна част на гръдния кош. Престъпникът е бил въоръжен с „Микроузи“. Деветмилиметрови куршуми, които не са никак леки. Когато пристигнахме на мястото, Джак беше в безсъзнание. Лекарите от „Бърза помощ“ не можеха да го свестят.

— А Лутър е мъртъв?

— Да.

— Лутър винаги ми приличаше…

— На скала.

— Да, сякаш винаги щеше да е до него. Като планина.

Те пътуваха мълчаливо в продължение на една пресечка. После тя отново попита:

— Още колко жертви има?

— Трима. Един от собствениците на бензиностанцията, механик и служител при бензиновата колонка. Но благодарение на Джак другият собственик, госпожа Аркадян е жива.

Оставаха километър и половина-два до болницата, когато един понтиак пред тях отказа да пропусне черно-бялата полицейска кола. Понтиакът имаше големи гуми, повдигната предница и спойлери. Луи изчака да се появи място в потока и прекоси широката жълта линия, за да заобиколи колата. Докато задминаваха понтиака, Хедър видя вътре четирима млади мъже. Те бяха със сресани назад коси, вързани на опашка съвременната представа за гангстерска външност. Лицата им бяха сурови и излъчваха враждебност и дързост.

— Джак ще се оправи, Хедър.

Влажните черни улици блестяха от светлината на фаровете на движещите се коли.

— Той е жилав — каза Луи.

— Всички ние сме такива — отвърна тя.

Когато Хедър пристигна в болницата „Уестсайд Дженерал“, Джак все още беше в операционната. Жената на гишето за информация й каза името на хирурга — д-р Емил Прокноу — и й предложи да почака в стаята за посетители до интензивното отделение.

В стаята за посетители беше приложена на практика теорията за психологичното въздействие на цветовете. Стените бяха лимоненожълти, а виниловите седалки и облегалките на сивите метални столове — светлооранжеви. Като че ли тревогата, страхът или тъгата можеха да бъдат прогонени от жизнерадостния декор.

Хедър не беше сама в стаята. Освен Луи с нея имаше още трима полицаи. Двама бяха униформени и един — в цивилни дрехи. Познаваше и тримата. Те я прегърнаха, казаха й, че Джак ще се оправи, и предложиха да й донесат кафе. Опитваха се да повдигнат духа й. Те бяха първите приятели и колеги от отдела, които щяха да дежурят и бдят над колегата си. Не само защото Джак беше обичан от ченгетата, но и защото в обществото, в което насилието постоянно се увеличаваше и в което перспективите да възтържествува законът не бяха големи, полицаите сами се грижеха за себе си и за ближните си.

Чакането се оказа твърде изтощително. Хедър се чувстваше самотна.

Окъпани в изобилната светлина на луминесцентните лампи, жълтите стени и сияещите в оранжево столове сякаш ставаха все по-светли с всяка минута. Вместо да намали притеснението й, този интериор я изнервяше и от време на време тя затваряше очи, за да се спаси от ярките цветове.

Вече час и половина Джак беше в операционната. Хората от групата за подкрепа — а те вече бяха станали шестима — бяха единодушни, че толкова много време под ножа е добър знак. Ако Джак беше ранен смъртоносно, казваха те, той щеше да изкара на операционната маса много по-малко време и лошата новина щеше да дойде по-бързо.

Хедър не беше много сигурна в това. Тя не можеше да си позволи надеждата да надделее, защото мъката й щеше да е още по-непоносима, ако новината в крайна сметка се окажеше лоша.

Дъждът забарабани по первазите и прозорците. През изкривената лупа на водните капки градът навън изглеждаше без нито една права линия, ясно очертан ръб или ъгъл — един вид сюрреалистична метрополия от стопени форми.

Дойдоха непознати, някои от тях със зачервени от плач очи. Всички бяха мълчаливи и напрегнати, чакаха новини за други пациенти — техни приятели или роднини. Някои от тях бяха мокри до кости от дъжда и от тях се носеше миризмата на мокра вълна и памук.

Тя стана и погледна през прозореца. Отпи от горчивото кафе. Седна и взе брой на „Нюзуик“ от миналия месец. Опита се да прочете една статия за новоизгряла холивудска звезда, но всеки път, когато стигаше до края на абзаца, не можеше да си спомни и дума от току-що прочетеното.

В дванайсет и петнайсет, след като Джак се намираше вече два часа и половина в операционната, всички продължаваха да се преструват, че щом няма новини, това е добра новина и че шансовете му се увеличават с всяка минута, в която лекарите продължават да работят над него. На някои обаче, сред които и на Луи, им беше трудно да погледнат в очите Хедър и говореха тихо като че се намираха в погребален дом, а не в болница. Сивотата на дъжда отвън се беше пренесла върху техните лица и гласове.

Загледана в списанието, без да го вижда, тя започна да се пита какво ще прави, ако Джак не оживее. Подобни мисли й се струваха предателски. Първоначално тя успя да ги подтисне, като че самият факт на нейната представа за живота без Джак щеше да допринесе за неговата смърт.

Той не можеше да умре. Не трябваше. Тя се нуждаеше от него. Тоби също се нуждаеше от него.

При мисълта, че може да й се наложи да съобщи новината за смъртта на Джак на Тоби, й се догади. По челото й изби студена пот. Почувства, че ще повърне и ще се отърве от вкуса на горчивото кафе.

Накрая се появи мъж в хирургически зелени дрехи и попита:

— Коя е госпожа Макгарви?

Няколко глави се обърнаха към нея, а Хедър остави списанието на масата и стана.

— Аз съм доктор Прокноу — каза той, когато се доближи до нея. Това беше хирургът, който беше оперирал Джак. Беше около четирийсетгодишен, слаб, с къдрава черна коса и тъмни очи. Те гледаха — или тя си въобразяваше, че гледат — състрадателно и умно.

— Съпругът ви е в следоперативното отделение. Скоро ще го преместим в интензивното — каза той.

Джак беше жив.

— Ще се оправи ли?

— Има големи шансове — отвърна Прокноу.

Колегите на Джак се зарадваха, но Хедър беше по-резервирана, не бързаше да се отдаде на оптимизма. Въпреки това краката й се подкосиха от облекчение. Помисли си, че може да падне на пода.

Сякаш прочел мислите й, д-р Прокноу я заведе до стола. Издърпа друг стол и седна до нея.

— Две от раните бяха особено тежки — каза той. — Тази в крака и другата в долната дясна част на корема. Когато лекарите от „Бърза помощ“ са пристигнали при него, е бил в шок от загубата на кръв.

— Но ще се оправи, нали? — попита тя отново, усещайки, че Прокноу крие нещо от нея и се чуди дали да й го каже.

— Както споменах, има големи шансове. Наистина е така. Но още не е преминал критичната граница.

Хедър не можеше да понесе да е обект на толкова силно съчувствие, защото това означаваше, че оцеляването след операцията може да се окаже най-малкото предизвикателство пред Джак. Тя сведе очи, неспособна да посрещне погледа на хирурга.

— Трябваше да махна десния му бъбрек, но с изключение на това почти нямаше големи вътрешни поражения. Някои незначителни проблеми с кръвоносните съдове, леко засегнато черво. Но ние изчистихме всичко, поправихме го, сложихме временни дренажи в корема и ще го държим на антибиотици, за да избегнем инфекция. Никакви проблеми с това.

— Човек може да живее… да живее и с един бъбрек, нали?

— Да, определено. Той няма да забележи никаква промяна в живота си заради това.

Какво ще се промени тогава в живота му, каква друга рана, какво поражение? Искаше да го попита, но не намери кураж.

Хирургът имаше дълги и нежни пръсти. Китките му бяха тънки, но силни, като на пианист-виртуоз. Каза си, че Джак не би могъл да получи по-добри грижи и по-голямо внимание от това, което му бяха дали тези опитни ръце.

— Две неща ни притесняват — продължи Прокноу. — Силният шок, съчетан с голямата загуба на кръв, понякога може да има… мозъчни последици.

„О, Господи, моля те! Не и това“ — помисли си тя.

— Зависи от това колко дълго е имало недостиг в оросяването с кръв, до каква степен са били лишени от кислород тъканите.

Тя затвори очи.

— Неговата електроенцефалограма изглежда добра и ако трябва да направя прогнозата си по нея, бих казал, че няма поражения на мозъка. Имаме всички причини да сме оптимисти. Но не можем да сме сигурни сто процента, докато той не дойде в съзнание.

— Кога?

— Не може да се каже. Ще трябва да чакаме. Може би никога.

Тя отвори очи, като се опитваше да не плаче. Взе чантата си от масата и я отвори, за да извади носна кърпичка.

Когато си издуха носа и попи очите си, хирургът продължи:

— Има и още едно нещо. Когато отидете при него в интензивното, ще видите, че е обездвижен с ремъци.

Накрая Хедър го погледна в очите.

— Куршум или парче от куршум е ударило гръбнака. По гърба има белези, но не забелязахме счупване.

— Белег ли? Толкова ли е сериозно?

— Зависи дали има пострадал нерв.

— Парализа?

— Докато не дойде в съзнание и не направим изследвания, няма как да разберем. Ако има парализа, отново ще проверим за счупване. Важното е, че не е засегнат гръбначният мозък. Не е толкова лошо. Ако има парализа и ние открием фрактурата, ще го сложим на екстензии. Можем да лекуваме фрактури. Не е фатално. Има голяма вероятност да го изправим отново на крака.

— Но няма пълна гаранция — добави тя тихо.

Той се поколеба. После отвърна:

— Никога няма пълна гаранция.

ШЕСТА ГЛАВА

Стаята, една от осемте, имаше големи прозорци, които гледаха към помещението за персонала на интензивното отделение. Завесите бяха дръпнати настрани, за да могат медицинските сестри да виждат директно пациента от мястото си. Джак беше свързан към монитор, който постоянно предаваше данни към терминала на централния пулт. Освен това беше сложен на система, която му осигуряваше глюкоза и антибиотици. Раздвоена тръба за кислород беше прикрепена леко пред ноздрите му.

Хедър очакваше да се шокира, когато види Джак, но той изглеждаше по-зле и от очакваното. Беше в безсъзнание, лицето му беше отпуснато. Неподвижността обаче не беше единствената причина за неговия плашещ външен вид. Кожата му беше бледа, с тъмносини кръгове около хлътналите му очи. Устните му бяха толкова сиви, че тя се сети за пепелта и за цитата от Библията. Сякаш наистина беше произнесено силно на глас — пепел от пепелта и прах, от прахта. Той изглеждаше с пет или десет килограма по-слаб, от сутринта, когато бе отишъл на работа. Като че борбата му за живот беше продължила седмица, а не само няколко часа.

В гърлото й заседна буца и тя преглътна трудно. Не можеше да говори. Макар че той беше в безсъзнание, не искаше да му говори, докато не се увереше, че може да се контролира. Някъде беше чела, че дори пациентите в кома чуват какво говорят хората около тях, на някакво дълбоко подсъзнателно ниво могат да разберат насърчителните думи и те да им подействат. Тя не искаше Джак да улови треперенето от страх или съмнението в гласа й — или каквото и да било друго, което можеше да го разстрои или да усили страха и депресията, които вече го бяха обзели.

В стаята цареше пълна тишина. Звукът на кардиомонитора беше изключен и линиите на сърцето се виждаха само на екрана. Богатият на кислород въздух струеше толкова слабо от тръбичката пред носа му, че тя едва го чуваше, и то само когато се навеждаше по-близо до него. Шумът от дишането му също беше слаб, като на спящо дете. Навън барабанеше дъждът, тропаше и се плискаше по прозореца, но това бързо се превръщаше във фонов шум, още една форма на тишината.

В момента повече от всичко на света тя искаше да хване ръката му. Но ръцете му бяха скрити под дългите ръкави на, ортопедичния костюм. Иглата на системата изчезваше някъде под единия ръкав.

Тя колебливо докосна бузата му.

Накрая каза:

— Тук съм, скъпи.

Той с нищо не показа, че я е чул. Нито очите, нито клепачите му помръднаха. Сивите му устни останаха леко разтворени.

— Д-р Прокноу каза, че всичко ще бъде наред — продължи тя. — Ще си тръгнеш излекуван оттук. Заедно ще се справим. По дяволите, преди две години, когато моите родители ни дойдоха на гости за една седмица, ето това беше истинско изпитание. Майка ми не спря да хленчи в продължение на седем дни, а баща ми се напиваше и се караше. Твоето е бял кахър в сравнение с това, не мислиш ли?

Никакъв отговор.

— Тук съм — продължи тя. — И ще остана тук. Няма да ходя никъде. Само аз и ти, нали така?

На екрана на монитора светлозелената трепкаща светеща линия отбелязваше сърдечната-активност, която вървеше без прекъсване и пиукане, слабо, но стабилно. Ако Джак беше чул какво му каза тя, сърцето му не беше реагирало на нейните думи.

В ъгъла имаше стол с права облегалка. Тя го премести до леглото. На посетителите в интензивното отделение беше разрешено да остават не повече от десет минути на всеки два часа, за да не изморяват пациентите и да не пречат на сестрите.

Старшата сестра на отделението, Мария Аликанте, беше дъщеря на полицай и позволи на Хедър да не спазва правилата.

— Остани при него колкото искаш — каза й тя. — Слава Богу, че подобно нещо не се случи с баща ми. Винаги очаквахме, че ще стане, но никога не стана. Той се пенсионира преди няколко години, точно когато в този град започнаха всички да полудяват.

Приблизително на всеки час Хедър излизаше от отделението, за да поговори няколко минути с колегите на Джак. Лицата постоянно се сменяха, но никога не оставаха по-малко от трима. Често бяха шест-седем, мъже и жени в униформи, детективи в цивилни дрехи.

Другите жени на ченгета също идваха. Всяка от тях я прегръщаше, за да я утеши. По лицата им се стичаха сълзи. Те искрено съчувстваха, споделяха болката й. Но Хедър знаеше, че всяка една от тях е доволна, че нещастието се е случило с Джак, а не с нейния съпруг, който впоследствие е бил повикан да се намеси при бензиностанцията на Аркадян.

Хедър не ги винеше за това. Би продала и душата си, за да можеше сега Джак да бъде на мястото на когото и да било от другите съпрузи. И да можеше сега тя да съчувства на пострадалия също толкова искрено.

Полицейският отдел на града беше една тясно сплотена общност, особено в днешно време на социално разслоение, но всяка общност се образуваше от по-малки групи, от семейства със споделяни чувства, общи нужди, сходни ценности и надежди. Колкото и да беше здраво изтъкана общността, всяко семейство на първо място пазеше и държеше на своите членове. Без силната и жертвена любов на съпругата към съпруга, на съпруга към съпругата, на родителите към децата и на децата към родителите нямаше да има съчувствие към другите хора от общността.

В стаята на интензивното, седнала до Джак, тя си припомняше съвместния им живот от първата им среща. Повече от дванайсет години от тогава. Но на нея й се струваше толкова кратък период от време. Понякога говореше, припомняйки паметните за двамата мигове и колко много смях е имало тогава, колко много радост.

Малко преди пет сутринта тя внезапно изпита чувството, че нещо се е променило.

Разтревожена, Хедър стана и се наведе над леглото, за да провери дали Джак още диша. После разбра, че сигурно е добре, защото мониторът не показваше промени в ритъма на сърцето.

Това, което се беше променило, беше шумът на дъжда. Беше спряло да вали. Бурята беше отминала.

Тя се взря през непрозрачния заради капките прозорец. Градът отдолу, който не можеше да види, сигурно блестеше след продължилия цял ден порой. Лос Анджелис винаги я очароваше след дъжд — блестящите водни капки, стичащи се от клоните на палмите, сякаш дърветата са някакви сияещи бижута; улиците, измити от дъжда; въздухът, който беше толкова чист, че в далечината се виждаха планините. Всичко беше толкова свежо.

Ако прозорецът сега беше чист и можеше да види града, тя се питаше дали този път би я очаровал и пленил. Знаеше, че не. Този град никога повече нямаше да блесне в очите й, дори дъждът да не спираше по четирийсет дни и нощи.

В този миг тя прозря тяхното бъдеще — на Джак, на Тоби и нейното. То минаваше през някое отдалечено оттук място. Този град вече не беше техен дом. Когато Джак оздравееше, щяха да продадат къщата и да отидат… някъде където и да е. Щяха да започнат нов живот и ново начало. В това решение имаше тъга, но също така на него се опираше нейната надежда.

Когато се обърна, откри, че очите на Джак са отворени и че той я гледа.

Сърцето й подскочи от радост.

Припомни си думите на Прокноу. Тежка загуба на кръв. Силен шок. Мозъчни увреждания.

Боеше се да говори от страх, че неговият отговор ще бъде мъчителен и несвързан.

Той облиза сивите си напукани устни.

Докато дишаше, гърдите му свиреха.

Хедър се наведе над него, събра смелост и каза:

— Скъпи?

Лицето изразяваше объркване и страх. Той обърна главата си наляво, после надясно, оглеждайки стаята.

— Джак? Чуваш ли ме, мили?

Той се вторачи в монитора, сякаш хипнотизиран от трепкащата зелена линия, която се издигаше все по-високо и по-често за пръв път, откакто Хедър беше влязла в помещението.

Нейното сърце биеше толкова силно, че тя се тресеше, фактът, че той не й отговори, беше ужасяващ за нея.

— Джак, добре ли си? Чуваш ли ме?

Той бавно извъртя глава, за да я погледне отново в лицето. Облиза устните си и направи гримаса. После прошепна:

— Извинявай за това.

Тя беше изумена:

— Да извинявам за какво?

— Предупредих те. Още през вечерта, в която ти предложих да се оженим. Аз винаги съм бил… малко несретник.

Смехът й можеше да премине в плач. Тя се допря толкова силно до перилата на леглото, че желязото се вряза болезнено в диафрагмата й. Тя обаче успя да го целуне по бузата, по бледата и гореща буза, а после и по сивите устни.

— Да, но си моят несретник — отвърна Хедър.

— Жаден съм — каза той.

— Сега ще извикам сестрата, ще видим какво ти е позволено да пиеш.

Мария Аликанте забързано влезе през вратата, след като мониторът на централния пулт й беше сигнализирал за промяната в състоянието на Джак.

— Той е буден, в съзнание е, казва, че е жаден — докладва Хедър.

— Човек има право, да е жаден след такъв тежък ден, нали? — каза сестрата на Джак, като завъртя леглото до нощното шкафче, на което имаше гарафа с леденостудена вода.

— Бира — промълви той.

Мария потупа банката на системата и отвърна:

— Ти какво мислиш, че ти вкарваме във вените цял ден?

— Не е „Хайнекен“.

— О, ти обичаш „Хайнекен“, а? Е, ние трябва да контролираме медицинските разходи, нали разбираш? Не можем да използваме вносен материал. — Тя наля трета чаша вода от гарафата. — От нас можеш да получиш само „Будвайзер“ интравенозно. Искаш или не?

— Искам.

Мария отвори чекмеджето на шкафчето, извади оттам гъвкава пластмасова сламка и каза на Хедър:

— Д-р Прокноу отново е на работа и в момента прави вечерните визитации. Д-р Дилейни също току-що пристигна. Щом забележа промяна в показанията на Джак от електроенцефалограмата, ще им ги дам да ги видят.

Уолтър Дилейни беше техният семеен лекар. Макар че Прокноу беше любезен и очевидно компетентен, Хедър би се чувствала по-добре, ако сред лекарите, грижещи се за Джак, има познато лице.

— Джак — каза Мария, — не мога да ти изправя леглото, защото трябва да лежиш хоризонтално. Също така не искам от теб да се опитваш да си вдигнеш сам главата. Разбрахме ли се? Нека ти повдигна аз главата.

Тя пъхна ръка под врата му и вдигна главата на десетина сантиметра над тънката възглавница. С другата си ръка държеше чашата. Хедър се протегна и сложи сламката в устата на Джак.

— Пий на малки глътки — предупреди го Мария. — Нали не искаш да се задавиш?

След шест или седем глътки, като правеше паузи, за да диша, той утоли жаждата си.

Хедър беше възхитена от постижението на съпруга си. Способността му да преглъща течности, без да се задавя, по всяка вероятност означаваше, че мускулите на гърлото му не са парализирани. Тя си даде сметка колко много се е променил животът и на двама им, щом такова незначително събитие като пиенето на вода без задавяне е станало за тях триумф. Този тъжен факт обаче не повлия на радостта й.

Щом Джак беше жив, винаги съществуваше обратен път към живота, който те познаваха. Дълъг път. Стъпка по стъпка. Малки, много малки стъпки. Но път съществуваше и в момента нищо друго нямаше значение.

Докато Емил Прокноу и Уолтър Дилейни преглеждаха Джак, Хедър използва телефона в стаята на сестрите, за да се обади вкъщи. Първо говори с Ме Хонг, а после и с Тоби. Каза им, че Джак ще се оправи. Знаеше, че поукрасява малко реалността, но малко позитивно мислене не вредеше.

— Мога ди да го видя? — попита Тоби.

— След няколко дена, скъпи.

— Аз съм много по-добре. С всеки ден ставам все по-добре. Вече не съм болен.

— Ще видя, като се прибера. А сега татко ти се нуждае от няколко дена, за да възвърне силите си.

— Ще му донеса сладолед с шоколад и фъстъчено масло. Този е любимият му. Такива не дават в болницата, нали?

— Не, не дават.

— Кажи на татко, че ще му донеса.

— Добре.

— Искам сам да му го купя. Имам пари от джобните.

— Ти си добро момче, Тоби.

Той смутено прошепна:

— Кога ще се върнеш у дома?

— Не знам, скъпи. Ще постоя тук засега. Ще се върна сигурно, когато си легнеш да спиш.

— Ще ми донесеш ли нещо от стаята на татко?

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо от неговата стая. Каквото и да е. Само да е нещо, което е било в стаята му, за да знам, като го получа, че има стая, в която той наистина лежи.

Несигурността и страхът, разкрити от молбата на момчето, едва не накараха Хедър да изгуби контрол, който до този момент поддържаше успешно само благодарение на желязната си воля. Сърцето й се сви и тя трябваше тежко да преглътне, преди отново да заговори:

— Да, добре. Ще ти донеса нещо.

— Ако съм заспал, събуди ме.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам ти, фъстък. А сега трябва да вървя. Слушай Ме.

Смехът на момчето, който последва, беше сладка музика за ушите на Хедър.

За да не пречи на сестрите, Хедър се облегна на стената до вратата на интензивното отделение. Оттук виждаше стаята на Джак. Вратата й беше затворена, завесите на големите прозорци бяха спуснати.

В интензивното отделение миришеше на най-различни антисептични лекарства. Вече трябваше да е свикнала с тези остри миризми. Ала вместо това те я дразнеха изключително много и оставяха в устата й горчив вкус.

Когато най-накрая лекарите излязоха от стаята на Джак и тръгнаха към нея, те се усмихваха. Тя обаче имаше тревожното чувство, че носеха лоши новини. Усмихваха се, но в очите им се четеше нещо по-лошо от тъга — може би съжаление.

Д-р Уолтър Дилейни беше петдесетгодишен и беше много подходящ за ролята на умен баща в телевизионен комедиен сериал от началото на шейсетте. Имаше кестенява коса, която беше започнала да се прошарва на слепоочията. Лицето му беше мъжествено красиво. Имаше меки черти. Излъчваше авторитет, но в същото време беше отпуснат, спокоен и улегнал като Ози Нелсън или Робърт Янг.

— Добре ли си, Хедър? — попита той.

Тя кимна:

— Държа се още.

— Как е Тоби?

— Децата понасят по-лесно тези неща. Ще се оправи веднага щом види баща си след няколко дни.

Дилейни въздъхна и потри с ръка лицето си.

— Господи, мразя света, който сме създали. — Хедър никога преди не го беше виждала толкова ядосан. — Когато аз бях дете, хората не се стреляха по улиците всеки ден. Имахме респект към полицията, знаехме, че тя стои между нас и варварите. И кога се промени всичко това?

Нито Хедър, нито Прокноу можеха да отговорят на този въпрос.

Дилейни продължи:

— Сякаш живея в някаква помийна яма, в лудница. Светът се управлява от хора, които не уважават никого и нищо, но в същото време те очакват от нас да ги уважаваме, да изпитваме съчувствие към убийците, защото с тях животът се е отнесъл толкова зле. — Отново въздъхна и поклати глава. — Извинявай. Днес ми е денят, в който работя безплатно в детската болница. Имаме две малки деца, които са се оказали в центъра на гангстерски престрелки — едното от тях е на три години, другото на шест. Та те са още бебета, за Бога. А сега и Джак.

— Не знам дали си чула последните новини — каза Емил Прокноу. — Намерили са в джобовете на мъжа, който е стрелял при бензиностанцията, кокаин и синтетичния РСР. Ако е употребил и двата наркотика едновременно…, ами това е доста силна смес.

— Като да взривиш атомна бомба в мозъка си — добави с отвращение Дилейни.

Хедър разбираше, че двамата наистина са много ядосани, но също така подозираше, че в момента те нарочно бавят лошата новина. На хирурга тя каза:

— Оказа се, че той няма увреждания на мозъка. Вие се опасявахте, но се оказа, че няма.

— Няма нарушения на говорния апарат — отвърна Прокноу. Може да говори, да чете, да пише, да извършва наум прости математически операции. Умствената му дейност, изглежда, не е нарушена.

— Което означава, че по всяка вероятност няма да има никакви свързани с мозъчната дейност физически недъзи — добави Уолтър Дилейни. — Но ще трябва да минат поне ден-два, преди да се уверим окончателно в това.

Емил Прокноу прокара слабата си китка през къдравата си коса и продължи:

— Той се възстановява много добре, госпожо Макгарви. Наистина се възстановява добре.

— Но — подкани го тя.

Лекарите се спогледаха.

— В момента — престраши се Дилейни — има парализа на двата крака.

— От кръста надолу — допълни Прокноу.

— А горната част? — попита тя.

— Тя е добре — увери я Дилейни. — функционира напълно нормално.

— Утре сутринта — каза Прокноу — ще погледнем отново за гръбначни счупвания. Ако ги открием, ще направим гипсово легло, ще го постелим с филц. В него ще обездвижим Джак от врата надолу до областта под таза и ще сложим екстензия на краката му.

— Ще може ли да ходи отново?

— Почти сигурно е.

Тя местеше очи от единия към другия лекар и чакаше лошата новина.

— Това ли е всичко? — попита Хедър.

Лекарите отново се спогледаха. Дилейниказа:

— Хедър, не съм сигурен, че разбираш какво очаква теб и Джак оттук нататък.

— Кажете ми.

— Той ще бъде обездвижен в специален костюм в продължение на три-четири месеца. Докато му свалят костюма, мускулите му от кръста надолу ще се атрофират сериозно. Няма да има сили да ходи. Всъщност тялото му ще е забравило как да ходи. Ще трябва да изкара седмици физиотерапия в болничен рехабилитационен център. Ще бъде много неприятно и болезнено.

— Само това ли? — попита отново тя.

— Това е достатъчно — отвърна Прокноу.

— Но можеше да е и много по-лошо — напомни им тя.

Когато отиде при Джак, тя свали страничната рамка на леглото и среса мократа коса на челото му.

— Много си красива — каза той.

Гласът му беше още слаб и тих.

— Лъжец.

— Красива си.

— Приличам на плашило.

Той се усмихна:

— Точно преди да загубя съзнание, се питах дали ще те видя отново.

— Няма да можеш да се отървеш от мен толкова лесно.

— Май ще трябва наистина да се отправя на оня свят, а?

— И това няма да ти помогне. Ще те намеря където и да отидеш.

— Обичам те, Хедър.

— И аз те обичам повече от живота.

В очите й напираше гореща влага, но бе решила да не плаче пред него. Позитивно мислене. Поддържай духа висок. Клепачите му потрепнаха и той каза:

— Толкова съм уморен.

— Не мога да разбера защо.

Той се усмихна отново:

— Имах тежък ден в службата.

— Това ли било? Мислех, че вие, ченгетата, не правите нищо друго по цял ден, освен да висите в магазините за понички, да хапвате и да събирате рекет от наркопласьорите.

— Понякога бием и невинни граждани.

— Е, да, това сигурно наистина е уморително.

Джак затвори очи.

Тя продължи да гали косата му. Ръцете му все още бяха скрити от ръкавите на костюма, а на нея отчаяно й се искаше да не спира да го докосва.

Изведнъж той отново отвори очи и попита:

— Лутър мъртъв ли е?

Тя се поколеба, преди да му каже истината:

— Да.

— И аз така си помислих, но… се надявах…

— Ти си спасил жената, госпожа Аркадян.

— И това е нещо.

Клепачите му отново трепнаха и тежко се спуснаха.

— Ти по-добре си почивай, скъпи — каза тя.

— Видя ли се с Алма?

Алма Брайсън беше жената на Лутър.

— Не още, скъпи. Бях много заета тук, нали разбираш?

— Иди да я видиш — прошепна й той.

— Ще отида.

— Сега. Аз съм добре. Тя е тази, която… има нужда от теб.

— Добре.

— Толкова съм уморен — каза той и отново се унесе в сън.

Групата за подкрепа във фоайето на интензивното се състоеше от трима души, когато Хедър излезе от стаята на Джак — двама униформени полицаи, чиито имена тя не знаеше, и Джина Тендеро, съпругата на друг полицай. Те се зарадваха, когато им съобщи, че Джак е дошъл в съзнание. Знаеше, че бързо ще разнесат мълвата из целия полицейски отдел на Лос Анджелис. За разлика от лекарите те се отнесоха с разбиране, когато тя отказа да се спре по-подробно на парализата и лечението, което беше необходимо, за да се преодолее недъгът.

— Ще ви помоля някой от вас да ме закара у дома, за да си взема колата — каза Хедър. — Искам да отида да видя Алма Брайсън.

— Ще те заведа при нея и после у дома — предложи Джина. И аз трябва да се видя с Алма.

Джина Тендеро беше най-колоритната полицейска съпруга в подразделението на Джак и може би в целия градски полицейски отдел. Беше на двайсет и три години, но изглеждаше на четиринайсет. Тази вечер носеше обувки с дванайсетсантиметрови токчета, тесни черни кожени панталони, червен пуловер, черно кожено сако, огромен сребърен медальон с портрета на Елвис в средата и големи висящи обици. Обиците бяха с толкова сложна плетеница, че приличаха на онези главоблъсканици, с които напрегнатите бизнесмени се отпускаха. Лакът на ноктите й беше пурпурен, а сенките на очите й бяха само с един тон по-меки. Черната й къдрава коса се спускаше по раменете й. Приличаше на перука, каквито носят певиците като Доли Партън, но си беше нейната коса.

Макар че беше висока метър и шейсет без токчета и тежеше може би около петдесет килограма с мокри дрехи, Джина винаги изглеждаше по-едра от всички, които се намираха около нея. Докато вървеше с Хедър по болничните коридори, стъпките й отекваха по-силно и от тези на два пъти по-едър от нея мъж. Сестрите се обръщаха и се мръщеха неодобрително на досадното потропване на токчетата й.

— Добре ли си, Хед? — попита Джина, докато вървяха към четириетажния паркинг-гараж, пристроен към болницата.

— Да.

— Наистина ли?

— Наистина.

В края на коридора минаха през зелената метална врата, която водеше към паркинга. Таваните бяха ниски и беше много студено. Около една трета от луминесцентните лампи бяха счупени въпреки телените решетки, които ги предпазваха. Сенките сред редиците от коли предлагаха безброй удобни места за криене.

Джина извади малък спрей от чантата си.

— Какво е това? — попита Хедър.

— Лютив спрей с миризма на червен пипер. Ти не носиш ли?

— Не?

— Къде си мислиш, че живееш, жена? В Дисниленд ли?

Докато изкачваха рампата с паркирани от двете страни коли, Хедър каза:

— Може би ще трябва да си купя един.

— Не можеш. Копелетата политици ги забраниха със закон. Нали не искаш някой беден заблуден изнасилвач да получи обриви по кожата? Помоли Джак или някой от нашите. Те ще ти набавят.

Джина караше малък евтин син форд, но колата беше снабдена с алармена система, която тя изключи с дистанционното, фаровете мигнаха, алармата писна и вратите се отключиха.

Те боязливо огледаха сенките около тях, влязоха вътре и отново заключиха вратите.

Джина запали колата и се забави, преди да превключи на скорост:

— Знаеш ли, Хед, ако искаш да поплачеш на рамото ми, не се стеснявай.

— Добре съм, наистина съм добре.

— Сигурна ли си, че не искаш да се откажеш?

— Той е жив, Джина. Мога да се оправя с всичко останало.

— Джак в инвалидна количка?

— Няма значение. Дори и да е така, по-важното е, че отново ще мога да говоря с него, да го прегръщам нощем.

Джина се вторачи в нея за няколко секунди. После каза:

— Щом го искаш. Знаеш на какво се подлагаш, но въпреки това го искаш. Винаги съм те смятала за такава, но е хубаво сега да се уверя, че съм била права.

— Смятала си ме за каква?

Джина вдигна ръчната спирачка, после даде на задна скорост, след което отвърна:

— За корава кучка.

Хедър повдигна рамене:

— Предполагам, че това е комплимент.

— И то какъв комплимент.

Когато Джина плати таксата на будката и излезе от паркинга, разпокъсаните облаци на запад бяха облени от величествената златистооранжева светлина на залеза. Въпреки това, когато прекосяваха града, добре познатите им улици и сгради бяха за тях далечни и чужди като пейзажа на непозната планета. Хедър Макгарви беше прекарала двайсетина години целия си живот като зрял човек — в Лос Анджелис, но сега се чувстваше като чужденка.

Двуетажната къща на Брайсънови в испански стил се намираше във Валей, на края на Бърбанк. Щастливото число 777 беше изписано на табелата на улицата, очертана от кленове. Голите клони на дърветата наподобяваха заострени пипала на паяк на фона на мрачното жълто-черно нощно небе. Градските светлини обаче го правеха no-скоро светло, отколкото тъмно. Пред къщата с номер 777 имаше няколко коли, включително и една черно-бяла.

В къщата беше пълно с близки и приятели на семейството. Някои от роднините и по-голямата част от приятелите бяха ченгета, облечени в униформи или с цивилни дрехи. Чернокожи, испаноезични, бели и азиатци се бяха събрали, за да изразят съчувствието си и да окажат подкрепа.

Хедър се почувства като у дома в мига, в който прекоси прага. Тук беше в много по-голяма безопасност, отколкото в света навън. Докато минаваше през хола и трапезарията, тя се поспря да размени няколко думи с приятели и откри, че новината за състоянието на Джак вече е достигнала до ушите на мнозина от тях.

По-внимателна от всякога, тя трябваше да се представи колкото се може по-добре като част от голямото полицейско семейство, отколкото като жителка на Лос Анджелис или като калифорнийка. Преди не беше така. Но сега беше трудно да запазиш духовната си принадлежност към един град, залян от наркотици и порнография, тресящ се от гангстерско насилие, потапящ се в цинизма в холивудски стил и управляван от политици демагози, продажници и некомпетентни некадърници. Тези разрушителни обществени сили разцепваха града — и страната — на кланове. И дори да чувстваше душевен комфорт в полицейската общност, тя осъзнаваше опасността, че може да бъде въвлечена в играта „ние срещу тях“.

Алма седеше в кухнята със сестра си Фей и още две жени. Всички те бяха заети да приготвят различни ястия. Режеха зеленчуци, белеха плодове, стържеха кашкавал. Алма съсредоточено месеше тесто за сладкиши. Кухнята ухаеше на печащи се сладкиши.

Когато Хедър докосна по рамото Алма, жената отмести очи от тестото и я погледна. Очите й бяха пусти като на пластмасов манекен. После тя примигна й избърса ръце в престилката.

— Хедър, нямаше нужда да идваш. Трябваше да останеш при Джак — каза тя.

Двете се прегърнаха и Хедър отговори:

— Много ми се иска да можех да направя нещо и да променя нещата.

— И на мен също, скъпа, и на мен също.

— Какво готвиш?

— Погребението ще е утре на обяд. Няма много време. Занимавам се с по-трудната част. След траурната церемония утре у дома ще дойдат много роднини и приятели. Трябва да ги нахраня с нещо.

— Другите ще те отменят.

— Предпочитам и аз да участвам. Какво да правя иначе? Да седя и да размишлявам ли? Определено не искам да мисля за случилото се. Ако не се занимавам с нещо и съзнанието ми не е заето с него, направо ще полудея. Нали знаеш какво имам предвид?

Хедър кимна:

— Да, знам.

— Казват, че Джак ще лежи в болницата, после в рехабилитационно заведение в продължение на месеци, а ти и Тоби ще останете сами. Готова ли си за такова нещо?

— Ние ще го виждаме всеки ден. Ще бъдем заедно с него през цялото време.

— Нямам това предвид.

— Е, знам, че ще съм много самотна, но…

— И това нямам предвид. Ела, искам да ти покажа нещо.

Хедър я последва в спалнята и Алма затвори вратата след нея.

— Лутър постоянно се притесняваше да не остана сама, ако нещо му се случи. Затова ме научи да се грижа сама за себе си.

Седнала на тоалетката, Хедър с изненада наблюдаваше как Алма извади от скривалищата им цяла камара оръжия.

Изпод леглото извади пушка-помпа.

— Това е най-доброто оръжие за самоотбрана вкъщи, което можеш да намериш — каза тя. — Дванайсет патрона със сачми. Достатъчно мощна да отхвърли назад някой надрусан наркоман, който се мисли за Супермен. Не е необходимо да се прицелваш точно, само я насочваш и натискаш спусъка. Сачмите сами ще си свършат работата. — Алма постави пушката върху бежовото кадифе на леглото.

Зад гардероба измъкна тежка пушка с вентилируема цев, оптичен мерник и голям пълнител.

— Автомат „Хеклър и Кох НК 91“ — продължи да изброява Алма. — Тази не можеш да си я купиш вече толкова лесно в Калифорния. — Сложи го до пушката.

После отвори нощното шкафче и извади от него страховит пистолет:

— Деветмилиметров браунинг, полуавтоматичен. В другото шкафче имам още един такъв.

Хедър заговори:

— Господи, та ти тук имаш цял арсенал.

— Само различни оръжия за различни цели.

Алма Брайсън беше висока метър и седемдесет; имаше вид на амазонка. Беше привлекателна, слаба, с нежни черти и лебедова шия. Китките й бяха тънки и крехки като на десетгодишно момиченце. Изящните й ръце изглеждаха неспособни да се оправят с тежките оръжия, които показа, но очевидно боравеше добре с тях.

Хедър стана и каза:

— Разбирам да държиш пистолета за самоотбрана, дори и пушката. Но за какво ти е автоматът?

Алма погледна към оръжието с марка „Хеклър и Кох“ и отвърна:

— Достатъчно точен е да улучи в цел с диаметър един сантиметър. Стреля с патрони 7,62-и калибър, които могат да пробият дърво, тухлена стена, дори кола, и пак ще пронижат човека, който се крие зад тях. Много е надежден. Можеш да изстреляш стотици патрони, докато металът не започне да пари, и пак няма да засече. Мисля, че се налага да си вземеш един такъв, Хедър. Трябва да си подготвена.

Хедър се почувства сякаш беше тичала след белия заек, който в крайна сметка я беше отвел в един тъмен и непознат свят.

— Да съм подготвена за какво?

Гласът на Алма стана рязък от гняв:

— Лутър знаеше, че ще се случи така. Казваше, че политиците разграждат граденото от цивилизацията в продължение на хиляда години, но не строят нищо, което да го замести.

— Вярно, но…

— Казваше, че от ченгетата ще се очаква да оправят нещата, когато всичко започне да се руши. Но до този момент върху ченгетата ще бъде стоварена вината за толкова много неща и те ще бъдат обрисувани като злодеи до такава степен, че никой няма да има уважение към тях и няма да им позволи да опазят единно обществото.

Яростта беше бягството на Алма Брайсън от мъката и тъгата. Тя беше способна да потисне сълзите само с помощта на гнева.

Макар Хедър да се притесняваше, че методите на нейната приятелка за справяне с живота не са много нормални, тя не можеше да й предложи нищо друго по-ефективно. Съчувствието и състраданието бяха неуместни в случая. Алма и Лутър бяха женени от шестнайсет години и бяха отдадени един на друг. И понеже не можеха да имат деца, те бяха още по-близки един на друг. Хедър можеше само да си представи колко дълбока е болката на Алма. Светът беше жесток. Не беше лесно да откриеш истинската и искрена любов веднъж и почти невъзможно два пъти. Алма сигурно чувстваше, че най-щастливите години от живота й безвъзвратно са отминали, макар че беше само на трийсет и осем. Тя се нуждаеше от нещо повече от мили думи, нещо повече от рамо, на което да си поплаче. Нуждаеше се от някого или от нещо, на което да излее яда си — на политиците, на системата.

Сигурно гневът й в крайна сметка не беше нормален. Сигурно ако много повече хора се бяха ядосали достатъчно преди десетилетия, тази страна нямаше да достигне до това положение.

— Ти имаш ли оръжие? — попита Алма.

— Едно.

— Какво е?

— Пистолет.

— Знаеш ли как да го използваш?

— Да.

— Трябва ти нещо повече от пистолет.

— Чувствам се неудобно с оръжията, Алма.

— Сега го дават по телевизията. Утре ще бъде във всички вестници — това, което стана при бензиностанцията на Аркадян. Хората ще разберат, че ти и Тоби сте сами. Хора, които не обичат ченгета и които не обичат жените на ченгета. Някой задник репортер сигурно ще публикува твоя адрес. Трябва да си готова за всичко днес, за всичко.

Параноята на Алма, която беше толкова изненадваща, потресе Хедър. Обаче дори когато потръпваше от ледения блясък в очите на приятелката си, тя се питаше дали оценката на Алма за ситуацията беше наистина толкова рационална, колкото звучеше. Подобна параноична гледна точка можеше да я накара отново да изтръпне, дори повече, отколкото при вида на оръжията.

— Трябва да се приготвиш за най-лошото — каза Алма Брайсън, взе пушката и я насочи нагоре. — Тук не става въпрос само за твоя живот. Трябва да помислиш и за Тоби.

Тя стоеше, стройна и красива чернокожа жена, страстна почитателка на операта и джаза, любителка на музеите, образована и добре възпитана. Пламенна и любяща, способна да се усмихне така, че, да плени див звяр. Ангелите можеха да й завидят на звънкия смях. Сега държеше пушка, която изглеждаше абсурдно голяма и зловеща в ръцете на толкова привлекателна и нежна жена, отдала се на яростта, защото единствената й алтернатива беше самоубийственото разочарование. Алма беше като излязла от плакат, призоваващ към революция. Не реален човек, а романтичен символ. Хедър изпитваше тревожното чувство, че срещу нея не стои само една жена в беда, бореща се срещу тежката мъка, безсилието и безнадеждността, а мрачното бъдеще на цялото тяхно проблемно общество, предвестник на разрушителна буря.

— Разграждат го тухла по тухла — каза Алма навъсено, — но не строят нищо на негово място.

СЕДМА ГЛАВА

В продължение на двайсет и девет скучни нощи покоят в Монтана беше нарушаван само от полъха на зимния вятър, бухането на дебнещ плячката си бухал и далечното зловещо виене на вълците. Едуардо Фернандес постепенно възвърна обичайната си увереност и престана да се страхува от слънчевия залез.

Той можеше и по-бързо да възвърне равновесието си, ако имаше повече работа, която да ангажира вниманието му. Лошото време не му позволяваше да се отдаде на всекидневните си занимания в ранчото. При положение, че имаше електрическа печка и достатъчно дърва за камината, той почти нямаше какво да върши през зимните месеци, освен да седи на топло и да чака пролетта.

Преди трийсет и четири години той и Маргарит бяха наети от Стенли Куотърмас — богат филмов продуцент, който беше влюбен в Монтана и искаше да има втори дом тук. В ранчото не бяха отглеждани с цел печалба никакви животни или растителни култури. То си беше едно отдалечено отшелническо скривалище.

Куотърмас обичаше конете и затова построи комфортна отопляема конюшня за десет животни на около триста метра южно от къщата. Той прекарваше приблизително два месеца от годината в ранчото, разделени на едно- и двуседмични посещения. Задължение на Едуардо беше в отсъствието на продуцента да се грижи за конете. Грижите за животните и поддържането на имота в добро състояние съставляваха по-голямата част от неговата работа, а Маргарит служеше като икономка.

Допреди осем години Едуардо и Маргарит живееха в луксозна къща на два етажа с две спални, която беше отредена за прислугата. Каменната постройка беше разположена на седемдесет-осемдесет метра зад главната къща, на запад от нея. Беше оградена от всички страни от борове, които растяха в края на по-високата гора. Томи, тяхното единствено дете, беше израснал тук, докато градският живот не го плени с фаталния си чар.

Когато Стенли Куотърмас умря при самолетна катастрофа, семейството с изненада научи, че богаташът им е завещал ранчото заедно с достатъчно пари, които да им позволят да се пенсионират веднага. Приживе продуцентът се беше погрижил достатъчно за четирите си бивши съпруги, нямаше деца от никоя от тях и затова можеше щедро да остави имението на своите най-важни служители.

Те продадоха конете, затвориха постройката за прислужници и се преместиха в главната къща, построена във викториански стил, с нейните фронтони, декоративни капаци на прозорците, стрехи с формата на раковини и широки чардаци. Струваше им се странно да притежават такъв имот, но двамата приеха с готовност сигурността, макар и да беше дошла при тях в по-късния етап от живота им.

Сега Едуардо беше един овдовял пенсионер с достатъчно сигурност, но твърде малко работа, с която да запълва времето си. И с твърде много странни мисли, които витаеха в ума му. Светещи дървета…

Три пъти през март ходи със своя джип „Чероки“ до Игълс Руст — най-близкия град. Там се хранеше в „Джаспърс“, защото харесваше техните пържоли, пържени картофи и салата от люти чушки. Купуваше си списания и няколко книги в магазина „Хай Плейнс“ и пазаруваше хранителни стоки в единствения супермаркет. Ранчото му се намираше само на двайсет и девет километра от Игълс Руст, така че ако пожелаеше, можеше да идва в града всеки ден. Но три пъти в месеца за него бяха достатъчни. Градът беше малък, с три-четири хиляди жители, но въпреки това в него имаше твърде много от модерния свят, който отблъскваше мъжа, свикнал с провинциалната идилия.

Всеки път, когато идваше да пазарува, той си мислеше да се отбие при шерифа, за да съобщи за непознатия шум и странните светлини в гората. Но беше сигурен, че служителите на закона ще го сметнат за оглупял дъртак и ще сложат неговата жалба в папка с етикет „ЧУДАЦИ“.

През третата седмица на март пролетта заяви присъствието си. На следващия ден обаче имаше отново вятър и наваля сняг, дълбок двайсет сантиметра. Зимата не бързаше да си отива от източните склонове на Скалистите планини.

Разхождаше се всеки ден. Стоеше на дългия път, който сам чистеше след всеки снеговалеж, или прекосяваше откритите поля на юг от къщата и конюшнята. Избягваше горите в ниското, които лежаха на изток и надолу от къщата, но също така стоеше надалеч от дърветата на север и дори от високите гори на запад.

Неговата плашливост го дразнеше не на последно място, защото не можеше да я проумее. Винаги беше разсъждавал логично. Недолюбваше хората, които действаха повече от емоционални подбуди, а не се ръководеха от интелекта си. Но сега логиката и здравият разум го бяха напуснали. Те не можеха да преодолеят инстинктивната тревога от опасност, която го караше да избягва дърветата и неугасващата светлина под техните стволове.

В края на март започна да си мисли, че феноменът е бил единичен случай без по-нататъшни последствия. Рядко, но естествено природно явление. Може би някаква електромагнитна аномалия, която не представляваше по-голяма опасност за него от лятната буря с нейните светкавици.

На първи април извади патроните от четирите пушки. След като ги почисти, върна оръжията в шкафа в библиотеката.

Въпреки това, все още леко напрегнат, той остави 22-калибровия си пистолет на нощното шкафче. Той не притежаваше голяма ударна сила, но можеше да причини известна вреда на неприятеля.

В ранните часове на утрото на четвърти април Едуардо отново беше събуден от тихото туптене, което се усилваше и отслабваше. Също като в началото на март пулсиращият звук беше придружаван от зловеща електронна вибрация.

Той се изправи в леглото, примигна и погледна през прозореца. По време на трите години, откакто Маргарит беше починала, не беше спал в семейната спалня, разположена в предната част на къщата. Вместо това предпочиташе една от двете задни спални на първия етаж. Прозорецът му гледаше на запад към източните гори, в които беше видял странната светлина. Нощта беше безлунна.

Лампата на нощното шкафче се включваше с шнур, а не с бутон. Преди да я пусне, той почувства, че в стаята имаше нещо, което беше по-добре да не вижда. Едуардо се поколеба, нерешително опипваше шнура с пръсти. После погледът му започна да търси в мрака. Сърцето му биеше като лудо, сякаш се беше озовал в кошмар с безброй чудовища. Когато обаче накрая дръпна шнура, светлината показа, че е абсолютно сам.

Взе ръчния си часовник от нощното шкафче и видя колко е часът. Дванайсет и деветнайсет.

Отметна завивките и стана от леглото. Беше облечен с дебелото си памучно долно бельо. Сините джинси и фланелената риза му бяха под ръка, сгънати на облегалката на фотьойла, до който стояха ботушите. Той беше с чорапи, защото нощем краката му изстиваха.

Звукът стана по-силен, отколкото преди месец. Пулсираше из цялата къща. През март Едуардо беше свидетел на някакъв натиск заедно с ритмичното тропане, който също като звука се повтаряше на равни интервали на серии от вълни. Сега натискът доста се беше увеличил. Той не го усещаше със сетивата си, но го чувстваше. Беше необяснимо различен от въздушно налягане, по-скоро като невидим прилив на студено море срещу неговото тяло.

Когато забързано се облече и грабна заредения 22-калибров пистолет от шкафчето, шнурът на нощната лампа вече се мяташе бясно и дрънчеше по лампата. Стъклата на прозорците вибрираха. Картините се местеха по стените.

Той се спусна по стълбите към антрето, където не беше необходимо да пали лампите. На предната врата металните винкели на овалния прозорец блестяха от мистериозното сияние отвън. Беше много по-светло от миналия месец. Винкелите пречупваха янтарното лъчение във всички цветове на дъгата. Изобразяваха светли призматични фигури в синьо, зелено, жълто и червено по тавана и стените, така че интериорът на къщата изглеждаше като вътрешността на някоя църква с прозорци с витражи.

В тъмния хол от лявата му страна, където отвън не проникваше никаква светлина заради спуснатите пердета, колекцията от кристални преспапиета и други антикварни предмети, поставени върху масичките, дрънчаха й кънтяха от вибриращия звук. Порцелановите прибори по рафтовете също се тресяха.

От дясната му страна, в подредената с книги библиотека, медно-мраморният комплект от писалищни прибори подскачаше върху плота на бюрото. Чекмеджето за моливи рязко се отваряше и затваряше в синхрон със странните вълни. Удобният директорски стол зад бюрото се клатушкаше толкова силно, че колелата му поскърцваха.

Щом Едуардо отвори предната външна врата, повечето от чудатите петна и цветни лъчи изчезнаха, сякаш се изпариха и преминаха в друго измерение. Останалите се преместиха върху стената на антрето от дясната му страна, където се сплетоха заедно в трепкаща мозайка.

Гората светеше точно на същото място като миналия месец. Кехлибареният блясък идваше от същите дървета и от земята под тях. Сякаш игличките, стъблата, кората, калта, камъните и снегът бяха ярка лампа, работеща с някакъв неизчерпаем енергиен източник. Този път обаче светлината беше още по-ослепителна, също както пулсирането и вълните от налягането бяха по-силни.

Той се озова на външните стъпала, но не помнеше да е излизал от къщата или да е прекосявал верандата. Обърна се назад и видя, че е затворил външната врата.

Мъчителните вълни кънтяха с честота може би трийсет удара в минута. Сърцето му обаче биеше шест пъти по-бързо. Искаше да се обърне и да изтича обратно в къщата.

Погледна към пистолета в ръката си. Искаше му се сега на неговото място да беше заредена едрокалибрената пушка.

Когато вдигна глава, беше изумен да види, че гората се беше приближила към него.

После разбра, че не гората, а той се е преместил. Обърна се отново назад, къщата беше на разстояние около десетина метра. Беше слязъл от стъпалата, без изобщо да го съзнава. Снегът беше набразден от следите му.

„Не“ — каза си той разтреперан.

Засилващият се звук беше като подводно течение, което безмилостно го завличаше навътре, далеч от сигурността на брега. Електронният вой приличаше на този на сирена. Той проникваше в него, говореше му на едно ниво, толкова подсъзнателно, че той явно разбираше посланието, без да чува думите. Някаква музика в кръвта му направо го теглеше към студения огън в гората.

Мислите му се объркаха.

Погледна към звездното небе, като се опита да проясни съзнанието си. На тъмния свод светеха филигранно изработени облаци. Те блестяха от отразената сребърна светлина на лунния полумесец.

Затвори очи. Намери сили да устои на теглещите го звукови вълни.

Но когато отвори очи, разбра, че съпротивата му е била само въображаема. Беше стигнал още по-близо до дърветата, само на десетина метра от гората. Беше толкова близо, че трябваше да притвори очи заради ослепителната светлина, излъчваща се от клоните, стволовете и почвата под боровете.

Кехлибареният блясък сега беше примесен с червен като кръв в яйчен жълтък.

Едуардо беше уплашен. Той обаче продължаваше да се бори с безнадеждността и слабостта, треперейки толкова силно, че не би се учудил, ако костите му започнеха да дрънчат. Но сърцето му вече не биеше лудо. То беше забавило пулса, който сега се беше върнал до нормалните трийсет удара в минута. Също като честотата на вибриращия звук, който му се струваше, че извира от всяка сияеща повърхност.

Краката му отмаляха. Не можеше да стои прав вероятно заради забавеното сърцебиене. Притокът на кръв в мозъка беше намалял; Едуардо се намираше или в силен шок, или в безсъзнание. Възприятията му лъжеха. Може би звукът беше ускорил честотата си, за да съвпадне с неговия сърдечен пулс.

Интересното беше, че вече не усещаше студения въздух. В същото време не забелязваше и да е горещо около тайнственото сияние. Нито му беше топло, нито студено.

Не чувстваше и земята под краката си. Никакво усещане за земно притегляне, тежест или умора в мускулите. Може би се носеше във въздуха като облак.

Зимните миризми вече не съществуваха за него. Едва доловимият и подобен на озон аромат на снега беше изчезнал.

Изчезнал беше свежият мирис на боровата гора, която беше точно пред него. Изчезнала беше киселата миризма на студената му пот.

Не усещаше никакъв вкус. Това беше най-странното. Преди не си беше давал сметка, че вкусът в устата му постоянно се променя дори и без да яде. Сега имаше само една празнота. Нито сладко, нито кисело. Нито солено, нито горчиво. Дори не беше празнота. Нещо по-силно. Нищо. Nada.

Пораздвижи устата си, усети слюнката, но въпреки това нямаше никакъв вкус.

Всичките му сетивни възприятия, изглежда, бяха фокусирани единствено върху призрачната светлина, излъчвана от дърветата, и върху дразнещия непрекъсващ звук. Вече не чувстваше с тялото си звуковите кънтящи вълни. По-скоро сега звукът идваше отвътре, излизаше от него също както от дърветата.

Внезапно се озова в гората върху земя, която светеше като разтопена лава. Вътре във феномена-аномалия. Погледна надолу и видя, че сякаш е стъпил върху стъклена плоскост, под която бушува огън в дълбоко като бездна море. Необятните размери на тази бездна го накараха панически да извика. Ала от гърлото му не излезе дори тих шепот.

Обзет от страх, съмнение и любопитство, Едуардо се вгледа в краката и в тялото си. Видя, че кехлибарената светлина струи и от него, като беше примесена с червени пръски. В момента беше човек от друг свят, изпълнен с неземна енергия, или свещен индиански дух, слязъл от високите планини в търсене на древните народи, някога властвали над обширната пустош на Монтана, но отдавна забравени: сиукси, шайени, асинибоан, кроу.

Повдигна лявата си ръка, за да я разгледа по-добре. Кожата беше прозрачна, плътта пропускаше светлината. Отначало видя костите на китката и пръстите си — добре очертани сиво-червени форми в субстанцията от разтопена лава, от която сякаш беше направен. После, докато гледаше, костите също станаха прозрачни. Той заприлича на стъклен човек, без никакви субстанции в него. Беше се превърнал в прозорец, през който се виждаше неземният огън. Също както земята под него беше прозорец, също като камъните и дърветата.

Звуковите вълни и електронният вой идваха от огнените пламъци и станаха още по-настойчиви. Също като през онази мартенска нощ той имаше чувството, че някой или нещо напира да излезе от своя затвор, като се опитва да разчупи стена или бариера.

Нещо се опитваше да отвори със сила врата.

Той стоеше на пътя му.

На прага.

Обзе го някакво странно убеждение, че ако вратата се отвореше в момента, той щеше да се разпадне на атоми, все едно никога не беше съществувал. Щеше да се превърне във вратата. Непознат странник щеше да влезе през него, от огъня и през него.

„Исусе, помогни ми“ — помоли се той, макар че не беше вярващ.

Опита се да мръдне. Беше парализиран.

През вдигнатата му ръка, през цялото му тяло, през дърветата, камъните и пръстта огънят ставаше все по-малко кехлибарен и все по-червен, no-горещ, изцяло червен, ален, кипящ. Изведнъж беше изпъстрен със синьо-бели вени, които контрастираха на ярката светлина, характерна за ядрото на някоя звезда. Зловещите пулсации се усилваха и експлодираха, усилваха се и експлодираха, като тласъците на гигантски бутала, които бумтяха. Буталата на едни вечни двигатели, които движеха Вселената. Все по-силно и по-силно налягането се увеличаваше. Стъкленото му тяло вибрираше крехко като кристал. Налягането се усилваше, удряше, блъскаше. Огън и гръм, огън и гръм. Тъмнина. Тишина. Студ.

Когато се събуди, лежеше в гората, в светлината на лунния полумесец. Над него дърветата бдяха неподвижни и тъмни. Беше възвърнал отново всичките си сетива. Помириса озонната свежест на снега, боровите дървета, собствената си пот… и урината. Беше загубил контрола върху пикочния си мехур. Вкусът в устата му беше неприятен, но познат: кръв. В ужаса си или когато е паднал, сигурно е прехапал езика си. Очевидно странната врата в нощта не се беше отворила.

ОСМА ГЛАВА

Още същата нощ Едуардо извади оръжията от шкафа в библиотеката и ги зареди отново. После ги подреди из цялата къща, така че винаги да му е под ръка някое от тях.

На следващата сутрин, четвърти април, той замина с колата за Игълс Руст. Обаче не отиде при шерифа. Все още не разполагаше с доказателства, с които да подкрепи разказа си.

Вместо това влезе в магазина „Кастърс Аллайънс“. Той се намираше в сграда от жълти тухли, построена около 1920 година. Блестящите високотехнологични и модерни стоки на витрините се вписваха така неуместно в постройката, Както примерно биха стояли маратонки на неандерталец от каменната ера. Едуардо купи видеокасетофон, видеокамера и половин дузина празни касети.

Продавачът беше дългокос младеж, който приличаше на Моцарт. Носеше джинси, каубойска риза с декоративни шевове, каубойска връзка на врата с тюркоазена брошка и ботуши. Продавачът не спираше да бърбори за неизброимите достойнства на избраната техника, като използваше толкова много жаргонни думи, че все едно говореше на чужд език.

Едуардо искаше само да запише и после да прегледа записа. Нищо повече. Не го интересуваше дали може да гледа един запис, докато прави друг, или дали проклетите чудесии могат да му сготвят вечеря, да му оправят леглото и да му направят педикюр.

В ранчото имаше телевизор, който можеше да хваща много канали. Малко преди смъртта си Куотърмас беше монтирал сателитна антена. Едуардо рядко гледаше телевизия, може би три или четири пъти в годината, но знаеше, че телевизорът работи.

От магазина отиде в библиотеката. Там взе за четене романи от Робърт Хайнлайн и Артър Кларк и сборник с разкази от Х. П. Лавъркрафт, Алджърнън Блекууд и М. Р. Джеймс.

Чувстваше се еднакво глупаво, като да беше избрал някои от уж документалните блудкави четива за Снежния човек, чудовището от Лох Нес, изчезналия континент Атлантида, Бермудския триъгълник или историята за фиктивната смърт на Елвис Пресли и смяната на пола му. Очакваше библиотекарката да му се усмихне подигравателно или поне да го погледне със съжаление, но тя му предложи книгите сякаш нямаше нищо ненормално в това, че се е спрял на този вид художествена литература.

След като мина и през супермаркета, той се върна в ранчото и разопакова покупките си.

Трябваха му два дни и повече бира, отколкото обикновено си позволяваше, за да разучи как работи видеосистемата. Проклетата техника имаше повече копчета, превключватели и надписи, отколкото в пилотската кабина на въздушен лайнер. В определени моменти му се струваше, че производителите са усложнили своя продукт просто така заради самото усложнение. Инструкциите сякаш бяха написани от някого, за когото английският беше втори език. По всяка вероятност това си беше самата истина, защото както видеокасетофонът, така и видеокамерата бяха японски.

„Или аз започвам да страдам от слабоумие — измърмори веднъж той от отчаяние — или светът отива по дяволите.“

А може би и двете.

Времето се затопли no-скоро от обикновено. Април си беше предимно зимен месец по тези географски дължини и ширини, но тази година дневните температури се повишиха до четири градуса над нулата. Натрупалият се сняг започна да се топи, а бълбукащите потоци и реки запълниха коритата си.

Нощите останаха спокойни.

Едуардо изчете повечето от книгите, които беше взел от библиотеката. Блекууд и Джеймс пишеха в стил, който беше доста по-изискан, отколкото той беше свикнал да чете. Те се спираха повече на атмосферата и по-малко на същността.

Двамата бяха майстори на разказите с призраци и той не можа да устои на изкушението да им повярва и да се потопи в техните произведения.

Ако Адът съществуваше, той мислеше, че неизвестната материя, която се опита да отвори врата в нощта, беше възможно да е някоя прокълната душа или демон, опитващ се да избяга от царството на огъня. Но в това се състоеше противоречието: той не вярваше в съществуването на Ада, не и като някакво карнавално натруфено царство на злото, каквото го обрисуваха в евтините филми и книги.

За негова изненада Хайнлайн и Кларк му се сториха забавни и провокативни. Все пак предпочиташе остротата на първия пред на места наивния хуманизъм на втория. В края на краищата и двамата имаха своите достойнства.

Не беше сигурен какво очакваше да открие в техните книги, което да му помогне да се справи с явлението в гората. Дали не се надяваше, че някой от тези автори е написал разказ за старец, който живее в изолирано място и осъществява контакт с нещо от друга планета? Ако наистина беше така, то той беше много далеч от отговора.

Така или иначе, по-вероятно беше странният огън и присъствието, което усещаше зад него, както и пулсиращият звук, да идват от Космоса, а не от Ада. Във Вселената съществуваха безброй планети, които обикаляха около звезди. На тях може би имаше необходимите условия за появата и развитието на живот. Това беше научен факт, а не фантазия.

А може и да си беше въобразил всичко. Втвърдяване на артериите, които снабдяват с кръв мозъка. Причинена от болестта на Алцхаймер халюцинация. Намираше за по-лесно да повярва в тази версия, отколкото в демони или извънземни.

Беше купил видеокамерата повече, за да отхвърли съмненията си, отколкото да събере доказателства за пред властите. Ако видеше странното явление, запечатано на видеолентата, значи в крайна сметка не беше изкуфял и можеше да продължи да си живее сам. Докато не го убиеше онова каквото и да беше то, което отвори проход в нощта.

На петнайсети април отиде в Игълс Руст, за да купи прясно мляко и други хранителни продукти — и дискмен „Сони“ със слушалки.

В „Кастърс Аплайънс“ продаваха също касети и компактдискове със записи. Едуардо попита приличащия на Моцарт продавач коя е най-силната музика, която тийнейджърите слушат днес.

— Подарък за внучето ли? — попита продавачът. Беше по-лесно да го излъже, отколкото да му обясни:

— Точно така.

— Хевиметъл.

Едуардо нямаше никаква представа за какво му говори младежът.

— Ето това е една нова група, която в момента е много нашумяла — каза продавачът и взе един от дисковете, подредени на стенда. — Наричат се „Уормхарт“.

Когато се върна в ранчото и остави покупките, Едуардо седна на кухненската маса за да изслуша диска. Той постави батериите в дискмена, вкара диска, сложи си слушалките и натисна бутона. Оглушителният звук едва не спука тъпанчетата му и той бързо го намали.

Слуша около минута, отчасти уверен, че са му продали дефектен диск. Но яснотата на звука го насочваше към мисълта, че именно това е, което „Уормхарт“ са искали да се чуе. Слуша още минута-две, очаквайки какофонията да стане музика. Накрая разбра, че явно по съвременните представи това беше музика.

Почувства се остарял.

Спомни си как някога се прегръщаха с Маргарит под музиката на Бени Гудман, Франк Синатра, Мел Торме, Томи Дорси. Дали младите хора и днес се прегръщат? Знаят ли какво означава тази дума? Гушкат ли се? Или просто се събличат и се нахвърлят един на друг?

Тази определено не звучеше като музика, която пускаш, докато се любиш. По-скоро беше подходяща за фон на жестоко убийство, може би за да накараш жертвата да пищи от страх.

Почувства се направо древен.

Освен, че не можеше да чуе музиката в тази музика, той не разбираше и защо някой музикален състав трябва да се кръщава „Уормхарт“ — („Топло сърце“). Групите трябва да имат имена като „Фоур Фрешмен“ („Четиримата първокурсници“), „Андрюз Систърс“ („Сестрите Андрюс“), „Милс Брадърс“ („Братята Милс“). Той дори се дразнеше от „Фоур Топс“ („Четиримата върхари“) или „Джеймс Браун енд дъ феймоус флеймс“ („Джеймс Браун и прочутите пламъци“). Той обожаваше Джеймс Браун. Но „Уормхарт“? Тази дума предизвикваше отвращаващи представи в съзнанието му.

Е, той не беше хипи и не се опитваше да бъде. Сигурно вече не използваха думата „хипи“. Всъщност сигурен беше, че не я използваха. Нямаше понятие какво означаваше „хипи“ днес.

По-стар и древен от пясъците на Египет.

Слуша музиката още една минута, след което я спря и свали слушалките.

„Уормхарт“ беше точно това, което му трябваше.

В края на април зимният покров се беше стопил с изключение на низините, където снегът се радваше на защитата на сенките през по-голямата част от деня. Въпреки това и тези бели островчета постепенно се смаляваха. Земята беше влажна, но вече не и кална. Мъртвата кафява трева, смачкана от тежестта на топящия се сняг, беше покрила хълмовете и равнините. След около седмица всяко ъгълче на мрачната в момента повърхност щеше да се покрие с килим от нежни зелени стръкове.

Днес всекидневната разходка на Едуардо го отведе към източния край на гората и през откритите полета — на юг. В единайсет сутринта денят беше слънчев, температурата приближаваше десет над нулата. На север се отдалечаваха цяла армада от високи бели облаци. Той беше облечен в дрехи подобни на войнишките и фланелена риза. Толкова се беше разгорещил от разходката, че нави ръкавите си. На връщане посети трите гроба на запад от дърветата.

До скоро властите на щата Монтана се отнасяха либерално към създаването на семейни гробища върху частен терен. Малко след като придоби ранчото, Стенли Куотърмас реши, че иска да прекара цяла вечност тук, и получи разрешение за дванайсет гробищни парцела.

Гробището се намираше на малък хълм близо до високите гори. Тази свещена земя беше очертана само от висока трийсетина сантиметра каменна оградка и еднометрови колони на входа. Куотърмас не искаше да препречва панорамната гледка към долината и планините. Сякаш си мислеше, че духът му ще седи върху гроба и ще се наслаждава на пейзажа като призрак от някой стар черно-бял филм.

Мястото, проектирано да побере дванайсет надгробни плочи, беше заето само от три. Куотърмас, Томи и Маргарит.

В съответствие с последната воля на продуцента надписът на първия монумент гласеше:

„Тук лежи Стенли Куотърмас, починал преди да му дойде времето, защото трябваше да работи с адски много актьори и сценаристи“.

Отдолу следваха датите на неговото раждане и смърт. Когато самолетът му се разби, той беше на шейсет и шест. Въпреки това, дори и да беше на петстотин години, той пак би твърдял, че животът му е бил твърде кратък. Той беше човек, който се радваше на живота с цялата си огромна енергия и страст.

На надгробните плочи на Томи и Маргарит нямаше хумористични епитафии. Само „обичан син“ и „обичана съпруга“. И двамата много липсваха на Едуардо.

Най-тежкият удар за него беше смъртта на сина му, който беше убит, изпълнявайки задълженията си преди малко повече от година. Беше на трийсет и две години. Поне Едуардо и Маргарит се бяха радвали на дълъг съвместен живот. За един мъж беше ужасно да надживее собственото си дете.

Искаше му се сега да са отново с него. Това желание често го спохождаше и фактът, че нямаше никакви шансове то да се изпълни, обикновено го караше да изпада в меланхолия, от която трудно излизаше. В най-добрия случай, копнеейки да види отново съпругата си и сина си, той се потапяше в спомени, като възкресяваше най-щастливите си дни от отминалите години.

Този път обаче познатото желание не го обсеби, защото беше обладан от страха. Леденият вятър сякаш свиреше през гръбначния му стълб, като че той беше кух.

Ако сега се обърнеше, нямаше да се изненада, ако видеше някого. Беше сам.

Небето беше синьо, като и последните облаци бяха изчезнали от северния хоризонт. Обаче все още беше хладно. Той спусна ръкавите си и ги закопча.

Когато отново погледна към надгробните плочи, въображението му беше изпълнено от образите на Томи и Маргарит. Не като живи, а като лежащи в ковчезите: разлагащи се, нападнати от червеи, с кухи очни орбити. Устните им бяха изчезнали и на тяхно място се мъдреха усмивки с жълти зъби. Едуардо се разтрепери неконтролируемо, убеден, че земята пред гранитните плочи всеки миг ще се разтвори, че съсухрените им и обезобразени ръце ще се протегнат от пръстта, а после ще се покажат и техните лица, техните безоки лица.

Той се отдръпна от гробовете, но отказа да избяга. Беше твърде стар, за да вярва в призраци или зомбита.

Мъртвата кафява трева и затоплената от пролетта земя не помръднаха. След известно време той спря да я чака да помръдне.

Когато възвърна пълния си контрол, той мина покрай ниските колони и излезе от гробището. През целия път до къщата искаше да се обърне и да погледне назад, но не го направи.

Влезе в къщата през задната врата и я заключи. Обикновено изобщо не заключваше вратите.

Макар че беше време за обяд, нямаше апетит. Вместо това си отвори бутилка бира „Корона“.

На ден пиеше по три бири. Имаше дни, в които изобщо не пиеше. Макар че напоследък подобно нещо не се беше случвало. Напоследък той обръщаше повече от три бутилки на ден.

По-късно следобед, докато седеше на фотьойла в хола, опитваше се да чете Томас Уолф и отпиваше от третата бутилка „Корона“, той реши, че преживяното на гробищата е било ясно предзнаменование. Предупреждение. Но предупреждение за какво?

Април също мина, но феноменалното явление в гората не се повтори. Едуардо обаче стана още по-напрегнат. Всеки от предишните инциденти започваше, когато луната се намираше в една и съща фаза — първата четвърт. Това астрономическо условие, изглежда, наближаваше, тъй като през останалата част от април луната растеше и намаляваше без никаква промяна. Лунният цикъл може би нямаше нищо общо със странните събития — при все това си оставаше календарът, по който той се ориентираше и ги очакваше отново.

Още през нощта на първи май, която започна с новолуние, той спа с дрехите. Пистолетът му се намираше в мек кожен кобур на нощното шкафче. До него лежаха дискменът и слушалките. В дискмена беше сложен дискът с албума на „Уормхарт“. Под леглото беше скрита дванайсетзарядната едрокалибрена пушка „Ремингтън“ и при необходимост бързо можеше да я грабне. Видеокамерата беше заредена с нови батерии и празна касета. Той беше готов да действа бързо.

През нощта се събужда няколко пъти, но тя мина без инциденти.

Той и не очакваше неприятности преди ранните сутрешни часове на четвърти май.

Разбира се, странният спектакъл можеше никога повече да не се повтори. Всъщност той се надяваше да не става свидетел на подобно нещо отново. Със сърцето си обаче чувстваше това, с което разумът му не искаше да се примири: че тези събития вече бяха задвижени, че те набираха скорост и инерция и че той не можеше да избяга от отредената му в тях роля, както окованият и осъден на смърт не можеше да избегне острието на гилотината.

Не му се наложи да чака още много дълго. Тъй като предната нощ беше спал малко, на втори май си легна по-рано. И беше събуден след полунощ, в първия час на трети май, от онези зловещи и ритмични пулсации.

Звукът не беше по-силен отпреди, но тласкащата вълна беше два пъти по-мощна. Къщата се тресеше. Люлеещият се стол в ъгъла се клатеше, сякаш някакъв много енергичен дух се люлееше на него с нечовешка ярост. Една от картините падна от стената и стъклото й се разби на пода.

Докато светне лампата, отметне завивките и стане от леглото, Едуардо се почувства в подобно на транс състояние, като онова, което го беше обзело преди месец. Ако се беше поддал напълно, щеше да затвори очи и после да се озове извън къщата, без да си спомня да е направил и една стъпка от леглото.

Той грабна дискмена, сложи си слушалките на ушите и натисна бутона за прослушване. Музиката на „Уормхарт“ го връхлетя.

Той подозираше, че неземният туптящ звук действа с честота, с която може да бъде хипнотизиран човек. Ако беше така, ефектът на хипнотизиращия транс можеше да бъде блокиран от един хаотичен шум.

Той усили звука на „Уормхарт“, докато вече не чуваше нито кънтящото туптене, нито съпровождащата го електронна вибрация. Със сигурност имаше опасност тъпанчетата му да се пукнат. Въпреки това с помощта на хевиметъла той успя да отблъсне транса, преди да бъде напълно омаян.

Още усещаше вълните, които преминаваха през него, и виждаше техния ефект върху предметите наоколо. Както обаче си мислеше, само звукът причиняваше хипнозата. Докато го блокираше, Едуардо беше в безопасност.

Той закачи дискмена на колана си, за да не го държи, след което закрепи на бедрото си кобура с 22-калибровия пистолет. Извади пушката изпод леглото, окачи я на рамо, грабна видеокамерата и затича надолу по стълбите, навън. Нощта беше леденостудена.

Първата четвърт на луната блестеше като сребърен ятаган. Светлината, излъчвана от дърветата и земята под тях в края на ниската гора, вече беше станала кървавочервена. Нямаше и следа от кехлибарен цвят.

Застанал на предната веранда, Едуардо започна да записва на камерата страховитото сияние от разстояние, фокусираше ту отдалеч, ту отблизо, за да покаже образа в перспектива на фона на пейзажа.

После се спусна по външните стълби, затича по кафявата ливада и се устреми към полето. Опасяваше се феноменът да не продължи този път по-малко време, отколкото преди месец, тъй като вторият инцидент продължи по-кратко, макар и да беше по-интензивен.

Спря два пъти на ливадата, за да снима от различно разстояние. Когато стигна на десетина метра от свръхестественото сияние, той се запита дали камерата изобщо е записала нещо, или й е попречила силната светлина.

Студеният огън беше невероятно ярък, светещ от някое друго място, време или измерение.

Тласкащите вълни удряха силно по Едуардо. Вече не бяха като силно морско течение. Бяха твърди, болезнени. Блъскаха го толкова силно, че той трябваше да положи усилия, за да запази равновесие.

Отново му направи впечатление, че сякаш нещо се опитва да се освободи от затворено пространство, да счупи оковите или да разбие затвора и да изскочи на белия свят.

Апокалиптичният рев на „Уормхарт“ беше идеален съпровод за случая. Брутален като чук и в същото време разтърсващ, хаотичен и в същото време завладяващ. Химн на животинския инстинкт, който разчупва човешките задръжки и освобождава от комплексите. Това беше мрачната музика, сякаш написана за честването на деня на Страшния съд.

Туптенето и електронният вой сигурно се бяха усилили, за да съответстват на брилянтния блясък и мощните нарастващи вълни. Той започна да ги чува отново и се уплаши, че ще им се поддаде.

Увеличи докрай звука на диксмена.

Боровете, неподвижни и спокойни преди като дърветата на картинен пейзаж, сега изведнъж започнаха да се удрят едно в друго, макар че вятърът беше слаб. Вдигна се вихрушка от борови иглички.

Тласкащите вълни станаха толкова свирепи, че го отблъснаха назад и той падна. Спря да записва и пусна видеокамерата на земята.

Дискменът, закачен на колана му, започна да вибрира до лявото му бедро. Виенето на китарите на „Уормхарт“ се превърна в бесен електронен писък и беше толкова болезнен, колкото, ако някой си беше забил ноктите в ушите му.

Той закрещя от болка и свали слушалките. На колана му вибриращият дискмен димеше. Той го откачи и го хвърли, като си опари пръстите от горещата метална кутия.

Монотонното туптенето обкръжи и той имаше чувството, че се носи из биещото сърце на огромно чудовище.

Едуардо успя да се задържи на едно място, като устоя на подтика да влезе в светлината и да стане завинаги част от нея. Свали пушката от рамото си.

Ослепителната светлина го накара да присвие очи, а сериите от ударни вълни изкарваха въздуха от дробовете му. Кафявите стъбла горяха, земята трепереше, електронните пулсации виеха като дразнещия звук на режещ хирургически трион. Всичко наоколо туптеше, сякаш нещо блъскаше непрестанно и безмилостно по материята на реалността. Туптеше, туптеше, туптеше.

Пуф-ф.

Звукът приличаше на отварянето на вакуумирана тенекиена кутия с кафе. Въздухът стремително излизаше, за да запълни празнината. Веднага след първото кратко „пуф-ф“ настана тишина и нереалната светлина изчезна.

Едуардо Фернандес стоеше изумен и невярващ на очите си под лунния полумесец. Той втренчено гледаше към идеалната сфера от чист мрак, която беше надвиснала над него като огромна топка на космическа маса за билярд. Сферата беше толкова гладко черна, че се открояваше на фона на обикновената тъмнина на майската нощ. Също както блясъкът от ядрена експлозия би се откроявал на фона и на най-слънчевия и светъл ден. Огромна. С диаметър десет метра. Сега заемаше пространството, в което преди малко сияеха боровете и земята под тях.

Космически кораб.

За миг си помисли, че гледа космически кораб с корпус без прозорци, гладък като петролно петно. Парализиран от ужас, зачака да се появи светещ процеп, да се отвори врата или люк и от него да се спусне стълба.

Въпреки страха, който му пречеше да мисли, Едуардо бързо осъзна, че пред него не виси твърдо тяло. Лунният блясък не се отразяваше никъде по повърхността му. Светлината просто пропадаше вътре като в някакъв кладенец. Или тунел. Макар че отвътре не се виждаха никакви стени. Инстинктивно, без да се налага да се докосва до тази гладка мастиленочерна повърхност, той разбра, че сферата няма тегло и изобщо няма никаква маса. Той не се подлъга по първоначалното впечатление, че това каквото и да беше то, висеше над него, така както би висяло, ако беше от твърда материя.

Предметът не беше предмет; той не беше сфера, а кръг. Не три-, а двуизмерен.

Проход.

Отворен.

Тъмнината от другата страна не беше нарушена и от най-малкия блясък или искра. Подобна съвършена чернота не беше нито естествена, нито позната на човешкия опит. Докато се взираше в нея, го заболяха очите от напрежението да търси измерение и детайли, когато такива просто не съществуваха.

Искаше да побегне.

Вместо това доближи прохода.

Сърцето му заблъска и кръвното му налягане без съмнение можеше да доведе до инфаркт. Стисна пушката си, което му се стори патетична вяра в нейната ефективност. Насочи я пред себе си като дивак от примитивно племе, хванал талисман с изрязани на него руни, обагрен с жертвена кръв и омагьосан от шаман.

Въпреки това страхът му от прохода — и от неизвестността отвътре — не беше толкова обезкуражаващ, колкото страхът от старческо слабоумие и съмнение в разсъдъка, с които живееше напоследък. Докато съществуваше възможност да събере доказателства за странното преживяване, той възнамеряваше да изследва обекта толкова дълго, колкото щяха да издържат нервите му. Надяваше се никога повече да не се събужда сутрин със съмнения в умствените си способности и верността на възприятията си.

Внимателно тръгна напред по мъртвата и отъпкана трева на ливадата. Краката му потъваха в меката почва. Той беше нащрек за всяка промяна във вътрешността на кръга от невероятна чернота. Това можеше да е отслабване на тъмнината, сенки в мрака, искра, признак за движение, всичко, което би сигнализирало за приближаването на… пътник. Спря се на метър от този измамен мрак. Наведе се леко напред, потресен от нещото като герой от приказка, взиращ се във вълшебно огледало. Най-голямото проклето вълшебно огледало, каквото братя Грим изобщо някога са си представяли. Огледало, в което нямаше отражение — вярно или не, но което му показваше част от вечността и от което косата му настръхваше. Стиснал пушката в едната ръка, той се наведе и взе голям колкото лимон камък. Хвърли го леко към отвора. Очакваше камъкът да отскочи от чернотата с характерен металически звук, тъй като беше по-лесно да повярва, че гледа към предмет, отколкото, че се взира в неопределеност. Но камъкът премина вертикалната плоскост на отвора и изчезна без звук. Премести се още по-близо.

Пъхна цевта на ремингтъна в отвърстието. То не изчезна в мрака. Вместо това чернотата до такава степен закри дулото, че сякаш някой бързо беше прокарал електрически трион и прецизно беше отрязал метала заедно с дървената ложа.

Издърпа назад пушката и предната част на оръжието отново, се появи. Изглеждаше непокътната.

Докосна стоманената цев и дървената ложа на зареждащия механизъм. Всичко се усещаше така, както би трябвало да се усеща.

Пое си дълбоко дъх и без да е сигурен дали го е обзела смелост или безумие, вдигна треперещата си ръка, сякаш поздравяваше някого. Протегна напред ръката в очакване да достигне до преходната точка между този свят и… каквото и да имаше зад вратата. Почувства лек сърбеж по дланта и пръстите. Студенина. Имаше чувството, че ръката му се намира в съд с вода, но беше прекалено леко, за да наруши гладката повърхност. За миг се поколеба.

— Ти си на седемдесет години — промърмори Едуардо. — Какво има да губиш?

Преглътна с усилие и пъхна ръката си през гигантския отвор. Тя изчезна също като пушката преди малко. Не срещна съпротивление и китката изчезна все едно някой ампутира ръката му.

„Господи“ — каза си той.

Сви дланта си в юмрук, после я разтвори, но не можеше да бъде сигурен дали китката му от другата страна на бариерата изпълняваше тези движения. Всичките му усещания свършваха до мястото, в което дяволската чернота прерязваше ръката му. Когато отдръпна ръката си от прохода, тя беше непроменена като пушката. Разтвори юмрука си, стисна го и пак го разтвори.

Всичко функционираше както си му е редът и чувствителността отново се върна. Едуардо се огледа в дълбоката и мирна майска нощ. Погледна към гората, която стоеше от двете страни на фантастичния кръг от тъмнина. Поляната, която се изкачваше нагоре, беше озарена от лунния блясък. Някои прозорци бяха тъмни, други — изпълнени със светлина. Планинските върхове на запад бяха покрити със снежни шапки, които фосфоресцираха на фона на нощното небе.

Гледката беше прекалено детайлна, за да е част от сън или от халюцинации, характерни за страдащите от старческо слабоумие. В края на краищата той не беше побъркан стар глупак. Стар — да. Глупак — може би. Но не и побъркан.

Отново насочи вниманието си към прохода и си помисли как ли изглежда той отстрани. Представи си дълга тръба, направена от перфектно, поглъщащо всичката светлина, ебонитово черно метално покритие. Тази тръба се точеше направо от нощта и малко или много приличаше на тръбата на петролопровод, проточила се в тундрата на Аляска, пронизваща планините на някои места и увиснала във въздуха на други. Тя беше идеално права, никъде не свиваше и сочеше към небесното пространство подобно на тунел към звездите.

Когато се премести до единия край на широкото десетина метра петно и го погледна отстрани, той откри нещо съвършено странно и различно от представата му за петролопровода. Гората стоеше необезпокоявана зад фантастичните двери към небитието, непроменена, доколкото можеше да определи. Луната светеше, дърветата се издигаха, сякаш в отговор на ласкаещата ги сребриста светлина. Някъде в далечината се чуваше бухал. Когато се погледнеше отстрани, проходът изчезваше. Неговата дълбочина, ако изобщо имаше такава, беше тънка като косъм или като много добре наточено острие на бръснач.

Той заобиколи и се оказа точно зад него.

Гледано от ъгъл от сто и осемдесет градуса, петното си беше същият десетметров кръг, изпълнен с мистериозна тъмнина. От тази обратна перспектива проходът сякаш беше погълнал не част от гората, а от поляната и къщата на върха. Приличаше на голяма тънка монета, балансираща на ръба си.

Премести се, за да хвърли още един поглед отстрани. От този ъгъл не можеше да различи дори и най-малката нишка на свръхестествената чернота на фона на по-слабата нощна тъмнина. Докосна ръба с ръка, но не почувства нищо освен въздуха.

Отстрани проходът просто не съществуваше — което беше извод, от който му се завиваше свят.

Изправи се срещу невидимия ръб на проклетото нещо, после се наведе наляво и погледна към това, което определи като „предницата“ на прохода. Отново вкара навътре лявата си китка.

Беше изненадан от собствената си смелост и си даде сметка, че твърде бързо се е подвел от мисълта, че феноменът е безвреден. Любопитството — това старо нещастие, което беше погубило не един и двама представители на човешката раса, сега беше пленило и него.

Без да вади лявата си китка, той се наведе надясно и погледна към „задницата“ на прохода. Пръстите му не се бяха показали от другата страна.

Пъхна още по-навътре ръката си, но тя така и не се появи отзад. Проходът беше тънък като острие, но въпреки това трийсет-четирийсет сантиметра от ръката му бяха изчезнали вътре.

Къде се беше дянала ръката му?

Треперещ, той издърпа ръката си от енигматичното нещо и се върна на поляната, вглеждайки се в „предницата“ на дверите. Почуди се какво ли ще стане с него, ако пристъпи вътре, без да има никаква връзка със света, който познаваше. Какво ще открие там, в отвъдното пространство? Ще може ли да се върне обратно, ако видяното не му хареса?

Любопитството му не беше чак толкова силно, че да предприеме подобен съдбоносен ход. Стоеше пред прага на неземния отвор и се чудеше. Постепенно почувства, че нещо идва към него. Преди да реши какво да прави, чистата черна субстанция сякаш се изля от отвора като океан от нощ, която го всмука в дълбоки води.

Когато дойде в съзнание, Едуардо се беше проснал по лице върху покритата с мъртва трева земя. Главата му беше обърната наляво и той гледаше към дългата поляна между него и къщата.

Слънцето не беше изгряло още, но със сигурност беше минало определено време. Луната се беше скрила и нощта беше мрачна и скучна без нейните сребристи накити.

Отначало беше объркан, но скоро съзнанието му се избистри. Спомни си за прохода.

Претърколи се по гръб, седна и погледна към дърветата. Тънката като бръснач черна монета я нямаше. Гората си стоеше непроменена там, където винаги си беше стояла.

Пропълзя до мястото, където се беше появило петното. Обзе го глупавата идея да провери дали то не е паднало и дали сега не лежеше на земята, превърнато от проход в бездънен кладенец. Но то просто беше изчезнало.

Слаб и треперещ, със силно главоболие, което като нажежена тел пронизваше мозъка му, той с усилие се изправи. Олюля се подобно на пияница, страдащ от махмурлук след едноседмичен запой.

Довлече се до мястото, където помнеше, че е оставил видеокамерата.

Тя не беше там.

Започна да я търси, като постепенно разширяваше периметъра, докато не се отдалечи прекалено много от първоначалната точка. Не можа да намери камерата.

Пушката също липсваше. Както и захвърления от него дискмен заедно със слушалките.

Без особено желание се върна в къщата. Направи си цяла кана със силно кафе. Беше почти толкова горчиво и черно като еспресо. С първата чаша глътна и две таблетки аспирин.

Обикновено приготвяше слабо кафе и се ограничаваше до две или три чаши на ден. Прекалено големите количества кофеин можеха да му причинят проблеми с простатата. Тази сутрин не го беше грижа дори и простатата му да се беше издула до размерите на баскетболна топка. Той се нуждаеше от кафе.

Свали от колана си кобура заедно с пистолета, който през цялото време си беше останал там, и го сложи на кухненската маса. Издърпа стола и седна на него близо до оръжието, за да му е под ръка.

Няколко пъти разгледа лявата си китка, която беше пъхнал в отвора, сякаш се страхуваше, че може изведнъж да се разпадне. И защо не? Не беше ли преживяното по-нереално и фантастично от всичко, което му се беше случвало досега?

Още при първите лъчи на изгряващото слънце той закачи кобура, върна се на поляната и продължи да търси камерата, пушката и дискмена.

Бяха изчезнали.

Можеше да мине и без пушката. Тя не беше единственото му средство за самоотбрана.

Дискменът си беше изпълнил задачата. Не му трябваше повече. Освен това той си спомни как димеше вътрешността на кутията и колко беше нажежена, когато я откачи от колана. Сигурно вече за нищо не ставаше.

Обаче страшно много му трябваше камерата. Без нея не разполагаше с никакво доказателство за видяното. Може би и затова му беше отнета.

Върна се в къщата, направи нова кана кафе и започна да пише върху белите страници със своя красив почерк. Написаното от него гласеше:

Казвам се Едуардо Фернандес и станах свидетел на поредица от странни и нелогични явления. Не си падам много по воденето на дневници. Често си обещавах да започна да пиша дневник със започването на годината, но винаги губех интерес към тази работа до края на януари. Въпреки това съм достатъчно притеснен, за да опиша сега всичко, което видях и тепърва мога да видя в следващите дни. Правя го, за да има писмено доказателство за тези явления, в случай че нещо стане с мен.

Помъчи се да разкаже своята история с прости думи. Дори избягваше да излага своята версия за произхода на феномена или силата, която стоеше зад появата на прохода. Всъщност той се поколеба дали да го нарече проход, но накрая използва този термин, защото на някакво дълбоко подсъзнателно ниво, което нямаше нищо общо с логиката и езика, знаеше, че нещото си беше точно един проход. Ако умреше — трябваше да се примири, дори можеше да бъде убит — преди да събере доказателства за странните събития, той се надяваше, че този, който ще прочете неговите писания, ще бъде впечатлен от логичния разказ и няма да го пренебрегне като измислица на някакъв изкуфял дъртак.

До такава степен се съсредоточи в писането, че пропусна часа за обяд. Доста след пладне спря, за да си приготви набързо нещо за ядене. Понеже беше пропуснал и закуската, имаше вълчи апетит. Наряза си от студените пилешки гърди, останали от предната вечер, и си направи два огромни сандвича с кашкавал, домати, марули и горчица. Сандвичите и бирата бяха идеални за него сега, защото така можеше едновременно да яде и да пише в дневника си.

До залез слънце изложи цялата история. Завърши с:

Не очаквам да видя отново прохода, защото си мисля, че той вече изигра ролята си. Нещо влезе през него. Иска ми се да знаех какво беше това нещо. Или може би не искам изобщо да знам за него.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Някакъв звук събуди Хедър. Тихо потропване, после чегъртане. Седна в леглото и веднага се разсъни.

Нощта отново беше тиха.

Погледна към часовника. Беше един часът и десет минути след полунощ.

Преди няколко месеца тя би обяснила реакцията си с някой страшен кошмар. Нямаше да помни нищо от това, което е сънувала, щеше да се обърне на другата страна и отново да заспи.

Вече не беше така.

Беше спала върху завивките. Затова сега стана моментално.

От седмици спеше по анцуг. Дори с пижама щеше да се чувства прекалено уязвима. Памучните костюми за бягане бяха достатъчно удобни за спане, а и тя се обличаше с тях в случай, че възникнеше нещо непредвидено и неприятно.

Като сега.

Макар че нищо не нарушаваше тишината, тя взе пистолета от нощното шкафче. Беше револвер „Корт“ 38-и калибър, произведен в Германия от фирмата „Вафенфабрик Корт“. Беше може би най-прецизно изработеният и най-точният револвер в света, ненадминат от никой друг конкурент.

Револверът беше едно от оръжията, които тя си беше купила, след като стреляха по Джак. При покупката я консултира Алма Брайсън. Хедър прекара часове с револвера на полицейското стрелбище. Когато го взе, той се намести в дланта й като естествено продължение на ръката.

Размерът на нейния арсенал сега надвишаваше този на Алма, което понякога я изумяваше. Но по-изумително беше притеснението й, че въпреки това пак не е достатъчно подготвена за непредвидени ситуации.

Скоро щяха да влязат в сила нови закони, които щяха да направят още по-трудна покупката на огнестрелни оръжия. Трябваше внимателно да обмисли как да похарчи и без друго нищожния семеен бюджет за отбрана, от която може би при новите условия нямаше да има никаква полза. А нейните най-кошмарни очаквания и предвиждания за опасни случаи щяха да се окажат твърде оптимистични.

Някога щеше да помисли, че просто я е обзела параноя. Времената обаче се промениха. Това, което някога й се струваше като параноя, сега беше най-трезв реализъм.

Не обичаше да мисли за това. Потискаше я.

Когато нощта остана подозрително тиха, тя прекоси спалнята и излезе в коридора. Не трябваше да включва никакви лампи. През последните няколко месеца беше прекарала толкова много часове в неуморно бродене из къщата, че сега можеше да се придвижва от стая в стая в мрака тихо и леко като котка.

На стената в спалнята се намираше таблото на алармената система, която беше инсталирала седмица след събитията при бензиностанцията на Аркадян. Със светещи зелени букви на цифровия дисплей пишеше ЗАДЕЙСТВАНА.

Тази аларма беше поставена по периметъра на къщата. Можеше да се включи и при контакт с който и да било външен прозорец или врата. Затова сега беше сигурна, че нашественикът не е влязъл в къщата. Ако беше така, щеше да се задейства сирената и един чип със записан на него мъжки глас щеше да обяви: Навлезли сте без разрешение в охранявана собственост. Полицията вече е извикана. Напуснете незабавно.

Тя пристъпи в тъмния коридор на втория етаж и отиде до стаята на Тоби. Всяка вечер проверяваше дали неговата и нейната врата са отворени, за да можеше да го чуе, ако я повика.

Постоя няколко секунди край леглото на сина си, вслушвайки се в едва доловимото му похъркване. Тялото на момчето под завивките леко се открояваше на фона на разсеяната светлина, която идваше от градските улици и се промъкваше през процепите на щорите. В момента той беше като мъртъв за света и нямаше как от него да са дошли звуците, прекъснали съня й.

Хедър се върна в коридора, допълзя до стълбите и слезе на първия етаж.

В тесния кабинет и после в хола тя се местеше като сянка от прозорец на прозорец. Проверяваше дали отвън няма нещо подозрително. Тихата улица изглеждаше толкова мирна и спокойна, че по-скоро беше характерна за някой малък град от Средния запад, отколкото за Лос Анджелис. Никой не газеше по тревната площ отпред. Никой не се прокрадваше по северната страна на къщата.

Хедър започна да си мисли, че в крайна сметка подозрителният звук беше част от кошмар, който тя беше сънувала.

Напоследък рядко спеше спокойно, но обикновено помнеше сънищата си. Най-често сънуваше бензиностанцията на Аркадян, макар че беше виждала мястото само веднъж, в деня на стрелбата. Сънищата й приличаха на сценични спектакли с куршуми, кръв и огън, в които Джак понякога изгаряше жив и в които тя и Тоби често присъстваха по време на престрелката. Един от тях биваше застрелван заедно с Джак, единият или и двамата се запалваха. Понякога добре изглеждащият рус мъж в костюм от Армани коленичеше до нея, докато тя лежеше надупчена от куршуми, доближаваше устата си до нейните рани и пиеше от кръвта й. Убиецът често беше сляп, с празни очни орбити, в които играеха огнени пламъци. Той се хилеше с остри като на пепелянка зъби и веднъж й каза:

— Ще взема Тоби заедно с мен долу, в Ада. Ще сложа на малкото копеле каишка и ще го използвам като куче-водач.

Като се има предвид, че запомнените кошмари бяха толкова страшни, тогава колко ли ужасни бяха тези, които беше забравила?

Когато обиколи хола, върна се под свода на коридора и отиде до трапезарията, тя реши, че въображението и е изиграло номер. Около къщата и вътре в нея не съществуваше реална заплаха. Тя свали ръката с пистолета и дулото на оръжието се насочи към пода. Пръстът й се премести от спусъка върху предохранителната скоба.

Сянката на човек, който бързо мина покрай прозореца на трапезарията, отново я накара да застане нащрек. Осветен от уличната лампа, натрапникът хвърли сянка, която проникна през стъклото и се отрази върху прозрачните витрини на шкафа в помещението. Тя премина бързо като сянката на нощна птица, но Хедър не се усъмни и за миг, че принадлежи на човек.

Забърза към кухнята.

До вратата, която свързваше къщата с гаража, беше монтирано още едно табло на алармената система. Тя набра деактивиращия код.

Тъй като Джак щеше да лежи в болницата кой знае още колко време, финансовото им бъдеще беше несигурно и Хедър се двоумеше дали да харчи ценните спестявания за сигнализация, свързана с полицията или с охранителна фирма. Винаги си мислеше, че подобни системи са предназначени за имения като тези в Бел Еър, а не за домовете на семействата от средната класа като нейното. Докато не разбра, че шест от шестнайсетте къщи в нейния район вече разчитаха на високотехнологичната охрана.

Сега блещукащите зелени букви на екрана се смениха от ЗАДЕЙСТВАНА на по-малко успокояващото В ГОТОВНОСТ.

Можеше да пусне алармата, при чийто звук щеше да дойде полицията. Но ако го направеше, изродите отвън щяха да избягат. Докато пристигнеше патрулната кола, нямаше да е останал никой за арестуване. Тя много добре си представяше какви създания — не хора — бяха те и какви неприятности възнамеряваха да й причинят. Щеше да ги изненада и да ги държи под дулото на оръжието, докато пристигнеше помощ.

Когато тихо дръпна лоста на бравата, отвори вратата ИЗКЛЮЧЕНА, — и пристъпи в гаража, тя вече знаеше, че е изгубила контрола над себе си. Страхът я беше обладал. Да, страхуваше се, но не страхът караше сърцето й да бие силно и бързо. Гневът беше двигателят, който я тласкаше напред. Беше разгневена от опита някой да направи от нея жертва и беше решена да накара нейните мъчители да си платят без значение колко голям беше рискът.

Бетонният под на гаража беше студен.

Заобиколи задната част на по-близката до нея кола. Спря между броните на двата автомобила, ослуша се и зачака.

Единствената светлина идваше от няколкото подредени в редица квадратни петнайсетсантиметрови прозорчета в горната част на вратите на гаража: болнав жълт блясък от уличните лампи. Дългите сенки отказваха да се оттеглят.

Там. Шепнене отвън. Приглушени стъпки на входа на гаража покрай южната страна на къщата. После издайническо „ш-шш-т“, което тя очакваше.

Копелета.

Хедър бързо се премести до вратата на задната стена на гаража. Бавно отключи, като внимаваше да не вдига шум. Леко отвори вратата и излезе на тротоара зад къщата.

Майската нощ беше мека. Пълната луна на запад почти беше скрита от облаците.

В момента тя се държеше безотговорно. Не беше при Тоби, за да го защитава. По-скоро го подлагаше на по-голяма опасност. Беше превъзбудена, излязла от контрол. Знаеше го. Но не можеше да устои. Беше й писнало. Повече не можеше да търпи. Не можеше да се спре.

От дясната й страна се намираше покритата задна веранда с вътрешния двор пред него. От двора само отделни петна бяха осветени от успялата да проникне през гъстите облаци лунна светлина. Високите евкалипти и по-ниските декоративни храсти бяха обагрени от сребристолунния цвят.

Намираше се при западната страна на къщата. Премести се по тротоара наляво.

Спря се на ъгъла и отново се ослуша. Тъй като нямаше никакъв вятър, тя ясно чуваше ужасното шепнене, звук, от който се засилваше яростта й.

Долавяше приглушено мърморене, но не можеше да чуе отделните думи.

Последваха прокрадващи се и забързани стъпки към къщата, тих, приглушен смях, почти хилене. Толкова добре се забавляваха с тази игра.

Тя прецени мига, в който щяха да се появят, по звука на техните меки приближаващи стъпки. С намерение да ги уплаши до смърт Хедър тръгна напред и се изправи срещу тях при завоя на тротоара.

Отначало се изненада, когато видя, че е по-ниска от него. Очакваше да са десетгодишни, в краен случай единайсет-дванайсет.

Натрапникът издаде уплашено „Ах!“ и предупреди останалите.

Да ги накара да си глътнат езиците от страх щеше да е по-трудно, тъй като не бяха малки хлапета, както очакваше. Но не можеше и да отстъпи. Щяха да я завлекат. И после…

Продължи да върви напред. Той се блъсна в бетонната стена, която маркираше границите на имота. Спреят с боя изхвърча от ръката му и издрънча на тротоара.

Ударът му изкара въздуха. Той отвори уста, за да си поеме дъх.

Чуха се стъпки. Вторият тичаше към нея.

Лице в лице с първото момче, дори в мрака тя забеляза, че то е на шестнайсет-седемнайсет или може би на повече години. Достатъчно голям, за да не върши глупости.

Удари го с дясното си коляно между разкрачените крака и се отдръпна, след което той падна виещ от болка върху голямата саксия до стената.

Второто момче бързо се приближаваше. То не видя пистолета, а и тя нямаше време да го спре, като го сплаши.

Вместо да побегне, тя се насочи направо към него и го ритна силно. Блокира го с глезена и горната част на стъпалото, вместо с пръстите на крака.

Той се удари, падна на тротоара и се претърколи до първото момче, като също застена от болка.

Третият идваше откъм предната част на къщата, но рязко спря на около пет метра от нея и започна да се оттегля.

— Спри на място! — каза тя. — Въоръжена съм.

Макар че вдигна корта, хванала дръжката с две ръце, тя не повиши тон и спокойствието й я направи още по-опасна, отколкото, ако беше изкрещяла.

Той спря, но сигурно не видя револвера в тъмното. Езикът на тялото издаваше намерението му да бяга или да се съпротивлява.

— И се кълна в Господ — продължи тя спокойно, — че ще пръсна мозъка ти.

Беше изненадана от студената омраза в гласа си. В действителност нямаше да го застреля. Но въпреки това начинът, по който звучеше гласът й, я изплаши… и я накара да се замисли.

Раменете му се отпуснаха. Цялата му стойка се промени. Беше приел насериозно заканата.

Тя изпита злорадство и триумф. Близо трите месеца интензивни тренировки по таекуондо и женски курсове за самоотбрана, преподавани безплатно на членовете на полицейските семейства три пъти седмично в спортната зала на отдела, си казаха думата. Дясното стъпало я болеше ужасно, вероятно колкото слабините на второто момче. Със сигурност щеше да куцука поне една седмица. Но въпреки това се чувстваше превъзходно от това, че беше повалила тримата вандали и беше готова да страда, за да се наслаждава на триумфа си сега.

— Ела тук — каза тя. — Хайде, ела, ела.

Третото хлапе вдигна ръце зад тила. Във всяка от тях държеше спрей с боя.

— Лягай на земята до приятелчетата си — настоя Хедър и той я послуша.

Луната изплува иззад облаците подобно на включването на прожекторите над тъмна сцена. Сега можеше добре да види, че те бяха големи на по шестнайсет-осемнайсет години.

Също така видя, че не се вместват в представата за хулигани. Не бяха нито чернокожи, нито латиноамериканци. Бяха бели. И нямаха вид на бедни. Единият от тях носеше скъпо кожено яке, а другият — плетен памучен пуловер с красив десен.

Нощната тишина беше нарушавана само от охканията и стоновете на двамата. Схватката беше протекла толкова незабелязано и бързо в широкото два и половина метра пространство между къщата и стената на оградата, толкова тихо, че никой от съседите не се събуди.

С насочен към тях револвер Хедър каза:

— Идвали ли сте тук преди?

Двамата още не можеха да и отговорят, но третият също мълчеше.

— Попитах ви дали сте идвали и преди тук — повтори тя с изострен тон. — Правили ли сте подобни свинщини и преди?

— Кучка — произнесе третият.

Тя си даде сметка, че е напълно възможно да загуби контрол върху ситуацията, макар че беше единствената, която беше въоръжена. Двамата ударени в слабините можеха да се окопитят по-бързо, отколкото тя предполагаше. Реши да прибегне към лъжа, която да ги убеди, че тя не само е жена на ченге, владееща няколко хитри хватки:

— Чуйте ме, малки пикльовци. Мога да ви убия всичките, да отида до къщата, да взема ножове и да забия по един в главата на всеки от вас, преди да дойдат черно-белите. Може би ще ме съдят, а може би не. Но кой съдия ще тикне в затвора жената на полицай-герой и майка на осемгодишен син?

— Няма да го направиш — отвърна третото хлапе след известно колебание.

Тя продължи да учудва самата себе си, като говореше със сърдит и заплашителен тон, без да й се налага да се преструва:

— Няма ли? А? Няма? Двама партньори на моя Джак бяха застреляни за една година, а сега той лежи в болницата. Ще остане там още седмици наред, месеци. Един Господ знае каква болка ще му се наложи да изтърпи и дали изобщо ще може да ходи. А и аз съм безработна от октомври, спестяванията ни почти са се свършили, не мога да спя от притеснение. И ме тормозят отрепки като вас. Мислите, че няма да искам да видя някой друг да страда вместо мен ли? Че няма да започна да ви ритам и да ви накарам да ви заболи, много да ви заболи? Няма ли? А? А? Няма ли, пикльо такъв?

Господи. Тя трепереше. Нямаше представа, че у нея са се събрали толкова отрицателни емоции. В гърлото й беше заседнала някаква буца и трябваше да се успокои.

По всичко личеше, че беше изплашила тримата. Очите им бяха широко отворени и на лунната светлина в тях се четеше страх.

— Ние… сме идвали тук, преди — промърмори хлапето, което беше ударила с крак.

— Колко пъти?

— Д-два пъти.

Къщата беше нападана два пъти преди, веднъж в края на март и веднъж в средата на април.

С опасен блясък в погледа тя ги попита:

— Откъде сте?

— Оттук — отговори хлапето, останало невредимо.

— Не сте от този квартал.

— От Лос Анджелис.

— Лос Анджелис е голям град.

— От Хилс.

— От Бевърли Хилс ли?

— Ъхъ.

— И тримата?

— Ъхъ.

— Не ме будалкайте.

— Вярно е, оттам сме. Защо ще лъжем.

Третото момче сложи ръце на слепоочията си, сякаш току-що беше изпитало угризения на съвестта. Макар че много по-вероятно беше да е внезапно главоболие. Лунната светлина хвърляше отблясъци върху ръчния му часовник и лъскавата му метална верижка.

— Какъв е този часовник? — попита тя.

— А?

— Каква марка е?

— „Ролекс“.

Така си и мислеше, макар че не можеше да се сдържи да не издаде учудването си:

— „Ролекс“ ли?

— Не лъжа. Подариха ми го за Коледа.

— Господи.

Той започна да го сваля от китката си.

— Ето, вземи го.

— Остави го — презрително изрече тя.

— Не, наистина, вземи го.

— Кой ти го даде?

— Нашите. Златен е. — Беше го свалил. Протегна ръка, за да й го даде. — Няма диаманти, но целият е златен — часовникът и верижката.

— Колко прави това? — попита тя. — Петнайсет-двайсет хиляди?

— Нещо такова — включи се едно от контузените момчета. Не е от най-скъпите модели.

— Подарявам ти го — повтори собственикът на часовника.

Хедър го попита:

— На колко си години?

— На седемнайсет.

— Още ходиш на училище, нали?

— В гимназията. Ето, вземи часовника.

— Още си ученик, а получаваш подарък за Коледа часовник за петнайсет хиляди?

— Твой е.

Тя коленичи пред тримата, опитвайки се да не обръща внимание на болката в дясното стъпало, и насочи корта точно срещу лицето на момчето с часовника. И тримата се отдръпнаха назад от страх.

— Мога да ти пръсна главата, разглезен малък негоднико каза тя. — Мога да го направя без проблем, но не бих ти откраднала часовника дори и да струваше милион. Сложи си го отново.

Златната верижка на ролекса задрънча, докато той изнервено я закопчаваше на ръката си.

Тя искаше да разбере защо с всичките привилегии и предимства, които им осигуряваха техните семейства, трите момчета от Бевърли Хилс се мотаеха наоколо нощем. Оскверняваха придобитата с много труд собственост на полицай, който едва не беше убит три пъти, докато се опитваше да запази социалната стабилност. Тази социална стабилност, която им даваше достатъчно храна, да не говорим за часовници „Ролекс“. Откъде идваха тяхната грубост, техните изопачени ценности, техният нихилизъм? Не можеха да кажат, че са онеправдани. Тогава кой или какво беше виновно?

— Покажете ми портфейлите си — нареди тя.

Те извадиха портфейлите от джобовете си и ги протегнаха към нея. През цялото време очите им играеха ту към нея, ту към корта. Сигурно им изглеждаше като оръдие в момента.

— Извадете от тях всичките си пари — продължи да им нарежда тя.

Може би проблемът им беше, че бяха израснали във време, в което медиите ги заливаха с безкрайни прогнози за ядрена война, а после, след разпадането на Съветския съюз, с неспирни предупреждения за наближаваща глобална екологична катастрофа. Може би непрекъснатият, но правен умело шум и повтаряне на тезата за обреченост, които поддържаха висок рейтинга на новинарските предавания, ги караше да вярват, че наистина за тях няма никакво бъдеще. А на чернокожите деца им беше още по-трудно, защото постоянно им казваха, че няма да успеят, че системата е срещу тях, че е нечестна и несправедлива към тях и че няма никакъв смисъл да се опитват да променят положението.

А може би нито едно от тези неща нямаше нищо общо с тях.

Тя не знаеше. Дори не беше сигурна дали изобщо я е грижа. Каквото и да кажеше или да направеше, нямаше да ги спре.

Всяко от момчетата държеше парите в едната ръка, портфейла в другата и търпеливо чакаше.

Почти реши да не им задава този въпрос, но накрая промени намеренията си:

— Някой от вас има ли кредитни карти?

Невероятно, но двама имаха. Ученици от гимназията с кредитни карти. Момчето, което беше блъснала в стената, имаше карти на „Америкън Експрес“ и „Виза“. Момчето с ролекса на „Мастъркард“.

Загледана в очите им, тя си каза, че повечето деца не са като тези тримата. Повечето се опитваха да се борят с неморалния свят с помощта на морални средства и след като пораснеха, щяха да станат добри хора. Може би дори тези калпазани щяха да станат нормални граждани. Поне един или двама от тях. Но какъв беше процентът на загубилите своя морален ориентир днес? Не само сред тийнейджърите, но и сред хората от всички възрасти. Десет процента? Със сигурност повече. Толкова много улични престъпления и корумпирани служители с бели якички; толкова много лъжи и измами, алчност и завист. Двайсет процента? И какъв процент можеше да понесе една демокрация?

— Хвърлете портфейлите на тротоара. — Тя посочи мястото зад нея.

Момчетата изпълниха заповедта й.

— Сложете парите и кредитните карти в джобовете си.

Объркани, те направиха и това.

— Не ми трябват парите ви. Не съм престъпник като вас. Като държеше револвера в дясната ръка, тя събра с лявата портфейлите. Изправи се и отстъпи назад към стената на гаража.

Вълнуваха я много въпроси, но не им зададе нито един от тях. Техните отговори — ако изобщо имаха отговори — щяха да са повърхностни и незадоволителни. Беше й писнало от повърхностност и демагогия. Механизмът на съвременния свят работеше с помощта на смазката на плоски лъжи, хлъзгави увъртания, красиви, но неубедителни оправдания.

— Трябват ми само вашите документи за самоличност — каза Хедър и вдигна ръката си, в която стискаше портфейлите. — От тях ще разбера кои сте и къде мога да ви открия. Ако още един път ни притесните, дори само да плюнете върху тревата отпред, ще ви намеря и ще се заема сериозно с вас. — Тя дръпна ударника на корта и погледите им веднага се насочиха към револвера. — Ще нося много по-голямо оръжие, с куршуми по-голям калибър с кух връх. Ако се стреля с такова в крак, направо се раздробява костта и трябва да се ампутира. Аз ще стрелям и по двата ви крака и ще се придвижвате през остатъка от живота си в инвалидни колички. Може някой от вас да получи олово в топките, за да не се пръкват повече на бял свят такива като вас.

Луната отново се скри зад облаците. От задния двор се дочу крякане на жаби.

Трите момчета я гледаха втренчено и се питаха дали наистина ще ги пусне да си вървят. Те очакваха да бъдат предадени на полицията.

Това, разбира се, беше изключено. Беше нанесла телесна повреда на двама от тях. Всеки от контузените продължаваше да се държи за слабините и на двамата лицата им бяха изкривени от болка. Още повече, че ги беше заплашила с оръжие извън дома си. Аргументът срещу нея щеше да бъде, че те не са представлявали реална опасност, защото не са прекосили допустимата граница. Да, бяха нацапали със спрейове къщата и бяха надраскали обидни надписи, бяха причинили финансови и емоционални щети на нея и на детето й. Но тя много добре разбираше, че да е жена на полицай-герой не беше достатъчна гаранция, че няма да я съдят и няма да повдигнат срещу нея редица обвинения, които неминуемо ще пратят в затвора нея вместо тях.

— Махайте се оттук — каза им тя.

Те се изправиха, но после се поколебаха, сякаш ги беше страх да не стреля по тях в гръб.

— Вървете си — настоя тя. — Веднага.

Накрая те бързо тръгнаха покрай стената на къщата и тя ги проследи, за да е сигурна, че наистина ще се махнат. Те продължаваха да хвърлят погледи към нея.

На полянката отпред, застанала във влажната от росата трева, тя се увери в щетите, които те бяха причинили на поне две, а може би и на три от стените на къщата. Цветовете на боите сякаш блестяха в нощта, осветявани от уличните лампи! Бяха надраскали личните си символи навсякъде, както и най-различни грозни псувни с общия корен ЕБ… Но централното послание беше като при първите два пъти:

ЧЕНГЕ-УБИЕЦ.

Трите момчета — двама от тях куцаха — стигнаха до колата си, паркирана на около една пресечка оттук. Беше черна на цвят. Потеглиха със свирене на гумите, като оставиха зад себе си облаци от син дим.

ЧЕНГЕ-УБИЕЦ. СЪЗДАТЕЛ НА ВДОВИЦИ.

СЪЗДАТЕЛ НА СИРАЦИ.

Хедър беше по-объркана от ирационалния смисъл на графитите, отколкото от схватката с тримата драскачи. Джак нямаше никаква вина. Той беше изпълнявал задълженията си. Как можеше да отнеме автомат от психопат-убиец, без да използва оръжие? Тя имаше чувството, че цивилизацията потъва в море от безумна ненавист.

АНСЪН ОЛИВЪР Е ЖИВ!

Ансън Оливър беше маниакът с микроузито, обещаващ млад режисьор с три филма, направени през последните четири години. Никак не беше странно, че филмите му бяха изпълнени с гняв и разказваха за гневни хора. След престрелката Хедър беше изгледала и трите филма. Оливър отлично използваше ракурсите на камерата и имаше силно въздействащ повествователен стил. Някои от сцените бяха зашеметяващи. Може би беше гений и дори щеше да спечели „Оскар“ и други престижни награди. Но в творчеството му присъстваше тревожна морална арогантност, самодоволство и изнудвачество, които впоследствие се изясни, че са били предвестниците на едни много по-сериозни психични проблеми, допълнително задълбочени от употребата на твърди големи количества наркотици. УБИЕЦ.

Искаше й се Тоби да не знае, че на баща му е било лепнато клеймото „убиец“. Е, той го беше виждал изписано и преди. Беше го чувал и в училище и два пъти се беше сбивал заради това. Беше дребен, но имаше кураж. Макар че беше надвит и в двете сбивания, той без съмнение нямаше да се поколебае, ако му се наложеше отново да влезе в схватка.

Като го закара сутринта на училище, тя ще заличи надписите. Както и преди някои от съседите щяха да й помогнат. Бяха необходими няколко минавания с четката, защото къщата им беше боядисана в бледожълто.

Така или иначе, козметичният ремонт щеше да е само временен, тъй като веществото от спрея имаше химическа съставка, която разяждаше боята на къщата. След няколко седмици всеки от грозните символи се появяваше отново като дух, който пише по листа на медиум по време на сеанс. Дух, който пише послания от затворените в Ада души.

Ядът й постепенно се уталожи. Тя нямаше достатъчно енергия, за да го поддържа непрекъснато. Последните няколко месеца направо я бяха съсипали. Беше много уморена и толкова изтощена.

Куцукайки, тя влезе в къщата от задната врата на гаража и я заключи след себе си. Заключи също преходната врата между гаража и кухнята и отново активира кода на алармата.

ЗАДЕЙСТВАНА. СИГУРНОСТ.

Не съвсем. Такава просто не съществуваше.

Качи се по стълбите, за да провери как е Тоби. Той продължаваше да спи.

Застанала на вратата на спалнята на сина си, тя слушаше сладкото му хъркане и разбра защо бащата и майката на Ансън Оливър отказваха да приемат, че синът им е бил масов убиец. Той беше тяхното дете, тяхното малко момче, техният прекрасен млад син, олицетворение на най-добрите им качества, повод за гордост и надежда. Тя им съчувстваше, съжаляваше ги, молеше се никога да не преживее болка като тяхната, но в същото време искаше да млъкнат и да се разкарат.

Родителите на Оливър провеждаха активна медийна кампания, с която описваха техния син като порядъчен и талантлив младеж, неспособен на това, което казваха, че е направил. Те твърдяха, че узито, намерено на местопрестъплението, не било негово. Нямаше никакви документи, доказващи, че той е купил или регистрирал подобно оръжие. Но автоматичният картечен пистолет „Микроузи“ беше забранен от закона и Оливър със сигурност беше платил в брой за него на черния пазар. В липсата на писмени доказателства за покупката и регистрацията нямаше нищо мистериозно.

Хедър излезе от стаята на Тоби и се върна в своята. Седна на ръба на леглото и включи лампата.

Остави револвера и се зае да изучава съдържанието на трите портфейла. От шофьорските им книжки разбра, че едното от момчетата е на шестнайсет години, а останалите две — на по седемнайсет. Те наистина живееха в Бевърли Хилс.

В един от портфейлите сред снимките на симпатична блондинка на гимназиална възраст заедно с ирландски сетер Хедър откри кръгла лепенка с диаметър пет сантиметра. Тя я погледна за миг втренчено. След това я извади от портфейла и я разгледа по-подробно. Беше от онези, които продаваха в музикалните магазини, книжарниците и пазарите. С тях хлапетата си украсяваха училищните тетрадки и безброй други неща. Тази лепенка беше блестяща, черна, с изписани от сребърно фолио букви:

АНСЪН ОЛИВЪР Е ЖИВ.

Някой вече правеше бизнес от неговата смърт. Извратено. Извратено и странно. Но това, което най-много ядоса Хедър, беше, че очевидно подобен род предмети възвеличаваха Ансън Оливър като легендарна фигура и може би дори като мъченик. Сигурно трябваше да го очаква. Родителите на Оливър не бяха единствените, които старателно изглаждаха имиджа му след престрелката.

Годеницата на режисьора, бременна с неговото дете, твърдеше, че е престанал да използва наркотици. Беше арестуван два пъти за шофиране под въздействие на наркотици, но въпреки това тези отклонения от пиедестала се определяха като нещо от миналото. Годеницата му беше актриса. Не беше красавица, но с демонстрираща уязвимост външност, която беше предпочитана от телевизионните новинарски предавания. Големите й очи изглеждаха така, сякаш от тях всеки момент щяха да потекат сълзи.

Различни партньори на режисьора от филмовата общност бяха поръчали реклами на цяла страница в „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“, в които изказваха съжаление за загубата на такъв творчески талант като Оливър. Намекваха, че неговите противоречиви филми разгневили мнозина от властимащите, и стигаха до извода, че той е живял и умрял за изкуството.

Те твърдяха, че узитата са му били сложени в ръцете, също както кокаина и РСР. Тъй като всички хора, оказали се по това време близо до бензиностанцията на Аркадян, се бяха изпокрили при започването на стрелбата, никой освен умрелите — и Джак — не беше видял Ансън Оливър с оръжие в ръцете. Госпожа Аркадян изобщо не беше видяла как изглежда въоръженият психопат, докато се беше крила в канцеларията. При излизане от сградата заедно с Джак тя беше буквално сляпа, тъй като димът и саждите бяха замъглили контактните й лещи.

Два дена след стрелбата Хедър беше принудена да смени домашния телефонен номер с нов, който не фигурираше в указателите, защото почитателите на Ансън Оливър й се обаждаха по всяко време на денонощието. Много от тях отправяха обвинения за зловещи заговори, в които Джак според тях изпълняваше ролята на наемен убиец.

Всичко това беше лудост.

Онзи беше само режисьор, за Бога, не президент на Съединените щати. Политиците, корпоративните шефове, военните ръководители и полицейските служители не треперят от страх и не биха организирали убийството на някакъв си там холивудски режисьор само защото той е щял да ги подреди във филма си. По дяволите, ако те наистина бяха толкова чувствителни, режисьорите щяха да се броят на пръсти.

И наистина ли тези хора вярваха, че Джак е застрелял партньора си и трима други граждани при бензиностанцията, после е стрелял три пъти по себе си, и всичко това посред бял ден, когато е можело да има свидетели, рискувал е живота си и се е подложил на невероятна болка, а сега страда в рехабилитационния център, само за да изглежда неговата версия за смъртта на Ансън Оливър по-правдоподобна?

Отговорът беше, че те наистина вярваха в подобни безсмислици.

Тя намери доказателство за това пак в същия портфейл. Друга лепенка, също кръг с петсантиметров диаметър. Черен фон, червени букви, три имена, написани едно под друго:

ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?

Хедър беше отвратена. Да сравниш един нещастен филмов режисьор, който беше направил три слаби филма, с Джон Кенеди (жертвата на Осуалд) или дори с Джон Ленън (жертвата на Марк Дейвид Чапман) беше отвратително. Но да свържеш Джак с двама печално прославили се убийци, граничеше с безчовечност.

ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?

Първата й мисъл беше на сутринта да се обади на адвоката си, да открие кой произвежда тези боклуци и да му предяви съдебен иска за последния грош, който притежава. Докато се взираше в омразната лепенка обаче, тя беше обзета от пораженческото чувство, че авторът на тези пошлости се е предпазил чрез употребата на въпросителния знак.

ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?

Предположението не беше равнозначно на обвинението. А въпросителната го правеше предположение и сигурно защитаваше от съдебна отговорност за клевета или обида.

Изведнъж у нея се появи достатъчно енергия, която да потисне яда й. Събра портфейлите и лепенките и ги хвърли в най-долното чекмедже на нощното шкафче. После блъсна чекмеджето, за да го затвори. Надяваше се да не е събудила Тоби.

Времената бяха такива, че повечето хора no-скоро биха приели абсурдна теория за конспирация, отколкото да си направят труда да потърсят истинските факти и да стигнат сами до простата истина. Сякаш бяха объркали реалния живот с художествената измислица. С настървение жадуваха за византийски заговори и кабалистични конспирации на маниакални злодеи, излезли от романите на Робърт Лъдлъм. Но действителността беше много по-малко драматична и много по-прозаична. Сигурно това беше техният начин да се опитат да въведат ред и да намерят смисъл във високотехнологичния свят, в който високите темпове на обществените и технологичните промени ги плашеха и от тях им се завиваше свят.

Техен начин или не, това беше плод на извратени и болни мисли.

Говорейки за болни, тя самата беше наранила две от онези момчета. Нищо, че си го заслужаваха. Сега, когато се беше поохладила, тя почувства… не, не точно желание за разкаяние, защото те си го бяха заслужили… но тъга и съжаление, че беше необходимо да прибягва до подобни мерки. Почувства се омърсена. Ентусиазмът й беше изчезнал заедно със спадането на адреналина.

Прегледа дясното си стъпало. Започваше да се подува, но болката беше поносима.

„Господи, жено — нахока се тя. — За каква се мислеше одеве? За една от костенурките нинджа ли?“

Взе си две таблетки екседрин от аптечката в банята и ги изпи с хладка вода.

Върна се в спалнята си и изключи нощната лампа.

Не се страхуваше от тъмнината.

Страхуваше се от злото, което хората бяха способни да причинят един на друг, било то нощем или посред бял ден.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Десети юни не беше ден, в който да се стои у дома. Небето беше синьо, температурата беше скочила до двайсет и пет градуса. Поляните пъстрееха с ярките си зелени цветове, тъй като слънцето още не беше изсушило тревата.

Едуардо прекара по-голямата част от блажения следобед седнал в дървен люлеещ се стол на верандата. На пода до стола лежеше нова видеокамера, заредена с касета, и нови батерии. До камерата лежеше пушката-помпа. От време на време той ставаше, за да си вземе бутилка бира или да отиде до тоалетната. Веднъж дори направи половинчасова разходка с камерата до най-близките полета. През останалото време обаче седеше и чакаше. То беше в гората.

Едуардо беше убеден, че през първия час на трети май преди пет седмици нещо беше влязло през черния проход. Знаеше го, чувстваше го. Нямаше представа какво беше то или откъде беше дошло, но беше убеден, че е дошло в монтанската нощ от някой странен свят.

След това сигурно си е намерило скривалище, в което се е притаило. Никакви други предположения не звучаха смислено. Криеше се. Ако искаше да бъде забелязано, щеше да му се разкрие още през онази нощ или по-късно. Горите, просторни и гъсти, предлагаха неограничен брой места за криене.

Макар че проходът беше огромен, това не означаваше непременно, че и пътникът — или корабът, транспортирал го дотук, ако изобщо съществуваше кораб — беше също с големи размери. Едуардо беше ходил веднъж в Ню Йорк и беше минал с кола през Холандския тунел. Той беше много по-голям от превозните средства, които минаваха през него. Каквото и да беше излязло от черния като смъртта отвор, можеше да не е по-голямо от човек, сигурно дори по-малко, и беше способно да се крие почти навсякъде сред горите.

Проходът с нищо не подсказваше какъв е пътникът, освен, че без съмнение беше разумно същество. Зад създанието от фантастичната врата се долавяше наличието на напреднала наука и инженерна мисъл.

Беше чел достатъчно произведения на Хайнлайн, Кларк и другите автори от този жанр, за да даде воля на въображението си. Според него нашественикът имаше няколко възможни произхода. По-вероятно беше да е извънземен. Ала той можеше и да идва от друго измерение или от паралелен свят. Дори можеше да е човешко същество, открило проход между това време и далечното бъдеще.

Имаше много възможности и той вече не се чувстваше глупаво, когато разсъждаваше върху тях. Едуардо също така престана да се чувства неловко, когато си взимаше научнофантастични книги от библиотеката и имаше ненаситен апетит за подобна литература.

Откри, че няма търпение да чете писателите-реалисти, които досега бяха любимите му автори. Тяхното творчество вече просто не му се струваше толкова реалистично. По дяволите, изобщо не му се струваше реалистично. Сега, когато прочетеше само няколко страници от книга, написана от един от тях, Едуардо биваше обземан от ясното усещане, че тяхната гледната точка представя само част от действителността. Сякаш те гледаха на живота през маската на оксиженист. Определено пишеха добре, но отразяваха нищожна част от човешките преживявания в един голям свят и една необятна вселена.

Сега предпочиташе писателите, които можеха да надникнат зад хоризонта, които знаеха, че човечеството някой ден ще преживее детския период и ще навлезе в своята зрялост, които вярваха, че интелектът ще триумфира над суеверието и невежеството, и които дръзваха да мечтаят.

Той си мислеше да си купи втори дискмен и да даде на „Уормхарт“ още един шанс.

Изпи бирата си и постави бутилката до стола. Искаше му се да повярва, че субектът, дошъл през прохода, е само човек от далечното бъдеще, или поне нещо добронамерено. Но то се беше крило вече повече от пет седмици и неговата потайност не говореше за благородни намерения. Опитваше се да не изпада в ксенофобия. Но инстинктът му подсказваше, че се е изправил срещу нещо, не само различно от човечеството и човечността, но и враждебно към хората.

Макар че вниманието му беше съсредоточено предимно върху редките дървета на изток, където се беше отворил проходът, Едуардо не се чувстваше спокоен, когато обикаляше край северната и западната гора. Каквото и да беше влязло в ниските гори, спокойно можеше да си проправи път през който и да е край на залесената територия.

Предположи, че пътникът не се е скрил някъде наблизо, а е предпочел да заобиколи и да се насочи към подножията на запад и оттам към планините. Може би отдавна се беше оттеглил в някой висок ров, изоставена клисура или пещера в Скалистите планини на много километри от ранчото на Куотърмас.

Но в крайна сметка той не вярваше, че така е станало.

Понякога, когато се разхождаше край гората и изучаваше сенките под дърветата, като търсеше нещо необичайно, той усещаше… присъствие. Просто присъствие. Необяснимо присъствие. Присъствие. В тези случаи, макар че той нито го беше видял, нито беше чул нещо странно, той съзнаваше, че вече не е сам.

Затова чакаше.

Знаеше, че отново ще се случи нещо.

През онези дни, когато ставаше все по-нетърпелив, той си напомни две важни неща. Първо, беше свикнал да чака. След смъртта на Маргарит той не беше правил нищо друго, освен да чака времето, в което ще отиде при нея. Второ, когато накрая нещо се случи, когато пътникът избра частично да се покаже, на Едуардо no-скоро му се искаше той да беше останал скрит и потаен.

Той взе празната бутилка и стана от стола с намерението да си вземе нова. Тогава видя миещата мечка. Тя стоеше в двора, на два и половина-три метра от верандата, и го гледаше изпитателно. Едва сега забеляза животното, защото беше насочил вниманието си върху по-отдалечените дървета — тези, които преди известно време бяха светили — в подножието на поляната.

Горите и полята бяха обитавани от много диви животни. Честата поява на катерици, зайци, лисици, опосуми, елени и други представители на фауната беше част от чара на идиличния провинциален живот като този.

Миещите мечки може би бяха най-смелите и най-интересните от всички твари в района. Те бяха много интелигентни и в същото време едни от най-симпатичните диви животни. Въпреки това интелигентността и агресивността им ги правеха по-скоро бедствие за гората и хората. Сръчността на техните наподобяващи човешки ръце лапи само правеше вредата от тях по-голяма. В дните, в които конете бяха държани в конюшнята, преди да умре Стенли Куотърмас, миещите мечки — макар и месоядни животни — постоянно нападаха ябълките и другите конски провизии. И сега кофите за боклук трябваше да имат здраво затварящи се капаци. От време на време тези маскирани бандити продължаваха да извършват набези на контейнерите. Все едно, че седяха в бърлогите си и умуваха няколко седмици, след което излизаха, за да изпробват новата тактика.

Екземплярът в двора беше възрастен, добре охранен, с лъскава козина, която беше по-тънка от зимната. Той седеше на задните си лапи, предните бяха свити пред гърдите му. Държеше високо главата си и гледаше Едуардо. Въпреки че енотите бяха общителни и обикновено обикаляха на двойки и групи, нито в двора, нито по поляната се виждаха други негови побратими.

Тези животни също така бяха нощни. Рядко можеха да се видят през деня.

Тъй като в конюшнята нямаше никакви коне, а кофите за боклук бяха здраво затворени, Едуардо беше спрял отдавна да преследва миещите мечки — освен, ако не се качваха на покрива през нощта. Когато се заемеха с буйната си игра или се впуснеха да преследват мишка, тези животни можеха да направят всякакво спане в къщата невъзможно.

Той се приближи към стъпалата на верандата, като реши да се възползва от рядката възможност да огледа създанието отблизо и на дневна светлина.

Енотът го проследи с поглед.

Природата беше проклела тези калпазани, като им беше дала изключително красива козина. Така те се оказваха ценни за човека, който в нарцистичните си пориви непрекъснато се стремеше да търси нови начини да се труфи. Този имаше особено пухкава опашка, лъскава и великолепна, очертана с черни пръстени.

„Какво правиш тук, навън, в такъв слънчев ден?“ — попита Едуардо.

Антрацитночерните очи на животното го гледаха с любопитство.

„Сигурно имаш криза на самоличността. Мислиш си, че си катерица или нещо подобно.“

С нервни движения на лапите миещата мечка си ми лицето в продължение на може би половин минута, после отново застина и продължи да гледа съсредоточено Едуардо.

Дивите животни — дори и много агресивните като енотите рядко осъществяваха пряк зрителен контакт като този приятел. Те обикновено следяха скрити хората, с периферното си зрение или с бегли погледи. Някои казваха, че тяхното нежелание да те погледнат директно за повече от няколко секунди е признание за човешкото надмощие. Това беше животинският начин да се демонстрира смирение, както поданикът правеше пред краля. Други казваха, че животните — невинни божии създания — виждаха в очите на човека грях и се срамуваха за хората. Едуардо имаше своя теория: животните познаваха, че хората са най-свирепите и безмилостни зверове на Земята, жестоки и непредсказуеми, и избягваха пряк зрителен контакт от страх и благоразумие.

Тази миеща мечка обаче, явно не изпитваше какъвто и да било страх и не демонстрираше никакво смирение пред човека.

„Или поне не пред този жалък старец, а?“

Енотът просто продължаваше да го гледа.

Накрая Едуардо не можа да устои на жаждата и влезе в къщата за още бира. Пантите изскърцаха, когато той отвори вратата с мрежата. Беше я сложил само за сезона преди две седмици. Вратата отново изскърца, когато я затвори.

Очакваше странният звук да уплаши бозайника и той да побегне, но когато погледна през мрежата, миещата мечка се беше приближила на около половин метър до стъпалата на верандата и по-близо до вратата, като не го изпускаше от очи.

„Смешен малък натрапник“ — каза си Едуардо.

Той отиде в кухнята в края на коридора и първо погледна към часовника над фурната, тъй като не носеше своя. Беше два и двайсет.

Усещаше приятно къркорене в стомаха, което щеше да продължи чак до вечерта. Ала той не искаше да нарушава драстично режима си. Реши да вечеря един час по-рано, в шест вместо в седем. После можеше да почете книга и да заспи по-рано.

Това чакане нещо да се случи му се отразяваше на нервите.

Взе нова „Корона“ от хладилника. Капачката на бутилката се отваряше лесно, но той имаше артрит. Отварачката беше на дъската за рязане, до мивката.

Когато отвори бирата, случайно погледна през прозореца и видя миещата мечка в задния двор. Беше на три-четири метра от задната веранда. Отново беше застанала на задните си лапи, с предните към гърдите и с високо вдигната глава. Тъй като дворът се изкачваше към западните гори, от своята позиция животното имаше възможност да гледа над перилата на верандата направо в кухненския прозорец.

Гледаше него.

Едуардо отиде при задната врата, отключи я и я отвори.

Миещата мечка се премести от предишното си място на ново, от което можеше да продължи да го следи.

Той отвори мрежестата врата, която издаде същия скърцащ звук като предната преди малко. Отиде на верандата, поколеба се, след което слезе по стълбите и се оказа на двора.

Тъмните очи на животното блестяха.

Когато Едуардо скъси наполовина разстоянието, миещата мечка се обърна и избяга нагоре по склона. Там спря и се обърна да го наблюдава отново, приседнала на задни лапи и вторачена като преди.

До този момент си мислеше, че това е същата миеща мечка, която го беше наблюдавала от предния двор. Изведнъж си помисли дали не е съвсем друг звяр.

Бързо заобиколи северната част на къщата, като направи достатъчно широк кръг, за да държи под око животното. Стигна до мястото, доста на север от къщата, от което виждаше и предния, и задния двор — и двамата стражи с раирани опашки.

И двамата го гледаха.

Той продължи към енота пред къщата.

Когато приближи, животното му обърна опашка и затича по двора. Спря на определено място, което смяташе за безопасно, седна и отново го загледа.

„Мътните да ме вземат“ — каза си старецът.

Върна се на предната веранда и отново седна в люлеещия се стол.

Чакането беше към края си. След пет седмици нещата започваха да се случват.

Той се сети, че е оставил отворената си бира до кухненската мивка. Влезе да си я вземе, защото сега повече от когато и да било имаше нужда от нея.

Беше оставил задната врата отворена, когато излезе навън. Заключи я, взе си бирата, застана за миг на прозореца да погледа миещата мечка от задния двор и се върна на предната веранда.

Първото животно се беше преместило от края на поляната и сега отново стоеше само на три метра от верандата.

Едуардо взе видеокамерата и в продължение на няколко минути снима миещата мечка. Не беше кой знае колко сензационен факт, с който да убеди скептиците, че проход от отвъдното се е отворил в ранните часове на трети май. Ала не по-малко необичайно беше нощно животно да седи толкова дълго на дневна светлина и да гледа спокойно записващия с видеокамерата. Това можеше да се окаже първото от доказателствата.

Като свърши да снима, той седна на стола, отпи от бирата и се загледа в бозайника, който също беше вперил поглед в него. Зачака да види какво ще се случи по-нататък. От време на време опашатият наблюдател поглаждаше мустаците си, прокарваше лапа по муцуната си, почесваше се зад ушите или изпълняваше някакво друго подобно движение от хигиенично естество.

В пет и трийсет Едуардо влезе, за да си приготви вечерята, като взе със себе си празната бутилка от бира, камерата и пушката.

Затвори и заключи предната врата.

През овалното стъклено прозорче видя, че миещата мечка продължава да стои на поста си.

Седнал на кухненската маса, Едуардо с апетит поглъщаше ранната си вечеря от ригатони и пикантна наденица с дебели филии намазан с масло италиански хляб. Беше поставил жълтия бележник до чинията и докато се хранеше, пишеше за събитията от този следобед.

Почти беше привършил с разказа си, когато ясно доловим звук привлече вниманието му. Погледна над електрическата фурна, а после и през двата прозореца.

Когато се обърна, забеляза, че миещата мечка е зад него. Беше клекнала на задните си лапи и отново се беше вторачила в него.

Едуардо веднага стана от стола.

Явно животното беше влязло в помещението през коридора. Обаче беше загадка как се бе оказало вътре в къщата.

Тракането, което беше чул, идваше от ноктите му, с които то драскаше по дъбовия под. Ноктите отново изтропаха по дървото, но то не помръдна.

Едуардо забеляза, че миещата мечка е обхваната от треска. Отначало си помисли, че животното се страхува от интериора на къщата, защото чувства заплаха и тревога.

Той отстъпи две крачки назад и му даде път.

Миещата мечка издаде слаб звук, който не приличаше нито на заплаха, нито на израз на страх, а no-скоро на оплакване. Животното изпитваше болка, беше наранено или болно.

Първата мисъл на Едуардо беше: бяс.

Пистолетът му лежеше на масата. Взе го, макар че не му се искаше да убива миещата мечка в дома си.

Тогава забеляза, че очите на бозайника гледат някак странно и неестествено и че козината около тях е влажна от сълзи. Малките лапи замолиха във въздуха, черно-бялата опашка се мяташе по дъбовия под. Животното се строполи и се претърколи на една страна. То трепереше конвулсивно, докато се бореше за всяка глътка въздух. Изведнъж от ноздрите и ушите му бликна кръв. След още един последен спазъм, от който ноктите му отново затропаха по пода, то остана да лежи тихо и неподвижно.

Беше мъртво.

— Мили Боже — пророни Едуардо и с трепереща длан избърса потта от челото си.

Мъртвата миеща мечка не беше едра като другите две, които беше видял отвън. А и не мислеше, че смъртта я е смалила. Беше сигурен, че това е трети екземпляр, може би по-млад от останалите два. Или може би те бяха мъжки, а тази тук — женска. Спомни си, че беше оставил вратата на кухнята отворена, когато излезе и обиколи къщата, за да види дали отпред и отзад стоят две животни. Мрежестата врата беше затворена. Но тя беше лека, направена само от тънка чамова рамка и мрежа. Миещата мечка можеше да направи достатъчно голяма дупка, за да промуши първо главата си, а накрая и цялото си тяло. После можеше да се е прокрадвала в къщата, преди той да се върне да затвори вътрешната врата.

Къде се беше крила в къщата, когато той беше прекарал късния следобед в люлеещия се стол? Какво беше замислила, докато той приготвяше вечерята?

Отиде при прозореца над мивката. Тъй като беше вечерял по-рано и тъй като през лятото слънцето залязваше по-късно, той ясно видя маскирания наблюдател. Стоеше в задния двор и непоколебимо гледаше към къщата.

Едуардо внимателно пристъпи край нещастното създание на пода и излезе навън, за да провери дали другият бозайник е на мястото си. Животното сега не беше на предния двор, където го беше оставил, а на верандата, на половин-един метър от вратата. Лежеше на едната си страна, от ушите и ноздрите му обилно течеше кръв, а широко отворените очи бяха изцъклени. Едуардо погледна към долната част на поляната. Залязващото слънце, увиснало над планинските върхове на запад, хвърляше оранжеви лъчи между стволовете на дърветата в долната гора, но колкото и да се опитваше, не можеше да прогони упоритите сенки.

Когато се върна в кухнята и отново погледна през прозореца, животното от задния двор бясно тичаше в кръг. Щом излезе на верандата, той го чу да пищи от болка. След броени секунди миещата мечка падна и се претърколи. Тялото й потрепери известно време, след което остана безжизнено.

Едуардо погледна към горите, граничещи с къщата от Камък, в която беше живял, докато беше част от прислугата. Тъмнината сред онези дървета беше по-дълбока, отколкото в долната гора, тъй като залязващото на запад слънце осветяваше само най-високите стволове, докато бавно се спускаше зад Скалистите планини.

В гората имаше нещо.

Едуардо не мислеше, че странното поведение на миещите мечки и тяхната смърт са резултат от бяс или от каквато и да било друга болест. Нещо ги… контролираше. Може би средствата, с които този контрол беше упражнен, се бяха оказали твърде изтощителни за животните и в крайна сметка бяха довели до внезапната им смърт.

Или може би съществото в гората нарочно ги беше убило, за да покаже силата на своята власт, да впечатли Едуардо със своята мощ, да му намекне, че ще е също толкова лесно да го погуби, колкото и миещите мечки.

Усети, че е следен — и не само през очите на животните.

Голите върхове на високите планини светеха като гранитеносива приливна вълна. Оранжевото слънце бавно се потапяше в това каменно море.

Над горските дървета постепенно се спускаше непрогледна тъмнина, но според Едуардо дори и най-дълбокият мрак не можеше да се сравни с чернотата в сърцето на наблюдателя от гората. Ако изобщо той имаше сърце.

Макар и да беше убеден, че болестта няма никаква роля в поведението и смъртта на миещите мечки, Едуардо не можеше да бъде сигурен в диагнозата и затова взе предпазни мерки. Той си сложи маска на лицето и гумени ръкавици на ръцете. Не докосна труповете, а използва лопата с къса дръжка. С нейна помощ сложи труповете в големи найлонови чували за боклук. Завърза всеки от чувалите и ги сложи в багажника на джипа, паркиран в гаража. След като изми с маркуч малките петна от кръв на предната веранда, той използва няколко памучни парцала, за да почисти кухнята с дезинфекциращ препарат. Накрая изхвърли парцалите в кофата за боклук, свали ръкавиците и също ги метна там. Остави кофата на задната веранда, за да се заеме с нея по-късно.

Сложи едрокалибрената пушка-помпа и 22-калибровия пистолет в черокито. Взе видеокамерата, защото не знаеше кога ще му потрябва. Освен това касетата в камерата съдържаше записа на миещите мечки и той не искаше да изчезне като първия път, когато беше снимал сияещите дървета и черния отвор. Поради същата причина взе със себе си жълтия бележник, който беше наполовина изписан с неговите разкази за последните събития.

Когато се приготви да отпътува за Игълс Руст, залезът беше сменен от нощта. Не му се искаше да мисли как ще се връща в тъмната къща, макар че преди това никога не го беше плашило. Остави включени лампите в кухнята и коридора на първия етаж. След известен размисъл включи лампите в хола и кабинета.

Вече изкарал черокито от гаража, заключи, но умът му беше прекалено зает с мисли за тъмната къща. Върна се, за да запали още две лампи в коридора на втория етаж. Когато се качи в джипа и потегли към селския път на юг, всеки от прозорците и на двата етажа на къщата светеше.

Обширното пространство на Монтана сега му се струваше по-празно и пусто от всякога. Километър след километър, от едната му страна се издигаха тъмни хълмове, а от другата безкрайни равнини. Малкото едва забележими светлинки в далечината сякаш изобщо не помръдваха. Те изглеждаха отплували навътре в морето като светлини на кораби, които неумолимо плаваха от един хоризонт към друг.

Въпреки че луната още не беше изгряла, той не мислеше, че нейният блясък ще направи нощта по-светла или по-гостоприемна. Чувството за изолация и отчуждение, което го тревожеше, се дължеше no-скоро на неговия вътрешен пейзаж, отколкото на този на Монтана.

Той беше вдовец, останал без деца, и през последното десетилетие беше изолиран от хората. Никога не беше страдал от липсата на друг, както на Маргарит и Томи. След като ги загуби, той се отдаде на полу-маймунско съществуване и беше уверен, че ще може да кара така, без да усети скука или отчаяние. До скоро се оправяше доста добре. Сега обаче му се искаше да беше имал приятели, поне един, и да не се беше ръководил толкова тесногръдо от отшелническата си душа.

Километър след километър той чакаше да чуе характерно шумолене на найлонови чували откъм багажника на черокито.

Беше сигурен, че миещите мечки са мъртви. Не можеше да си обясни защо очаква те да възкръснат и да се освободят от чувалите. Но го правеше.

Дори по-лошо, знаеше, че ако ги беше чул да разкъсват найлона с малките си остри нокти, това нямаше да са животните, които беше сложил в чувалите.

„Глупав дъртак“ — каза си той, опитвайки се да се засрами и да прогони мрачните мисли.

След петнайсетина километра накрая забеляза коли по пътя. Оттам нататък колкото повече се приближаваше до Игълс Руст, толкова по-натоварено ставаше двупосочното асфалтово платно, макар че не можеше да се сравни с пътищата, водещи към Ню Йорк или дори Мисула.

Трябваше да кара до другия край на града, където живееше д-р Лестър Йейтс и където се намираше неговият кабинет — върху един и същи парцел от двайсет декара, около който Игълс Руст отново свършваше и започваха провинциалните полета. Йейтс беше ветеринарен лекар, който от години се грижеше за конете на Стенли Куотърмас. Той беше весел човек с бяла коса и брада, който щеше да мине успешно за Дядо Коледа, ако обаче беше по-пълен, а не слаб като вейка.

Къщата представляваше хаотично разположени сиви дървени постройки със сини капаци на прозорците и покриви от плочи. Видя, че в едноетажната, подобна на хамбар сграда, в която се помещаваха кабинетът на Йейтс и конюшнята за четирикраките му пациенти, свети и затова продължи няколко десетки метра след къщата, до самия край на покритата с чакъл пътека.

Докато Едуардо слизаше от черокито, предната врата на сградата се отвори и един мъж излезе отвътре, като остави вратата полуотворена. Беше висок, на около трийсет години, със суров външен вид и гъста кестенява коса. Той се усмихна широко и непринудено:

— Здрасти. Какво мога да направя за вас?

— Търся Лестър Йейтс — каза Едуардо.

— Д-р Йейтс ли? — усмивката угасна. — Стар приятел ли сте му или нещо такова.?

— По работа го търся. Нося едни животни, които искам да погледне.

Очевидно изненадан, непознатият отвърна:

— Ами, господине, боя се, че Лес Йейтс не се занимава вече с тази работа.

— О? Пенсионира ли се?

— Почина.

— Така ли? Йейтс?

— Преди повече от шест години.

Това порази Едуардо:

— Съжалявам да го чуя. — Не предполагаше, че е минало толкова много време, откакто за последен път беше виждал Йейтс.

Подухна топъл ветрец, който разлюля листата на дърветата. Непознатият продължи:

— Казвам се Травис Потър. Купих къщата и ветеринарния кабинет от господин Йейтс. Той се премести в града.

Вместо да се представи, Едуардо каза:

— Д-р Йейтс се грижеше за конете в нашето ранчо.

— И кое е вашето ранчо?

— Ранчото на Куотърмас.

— А, тогава вие трябва да сте… господин Фернандес, нали така?

— О, извинявайте, че не се представих. Да, Ед Фернандес отвърна той. Имаше неприятното чувство, че ветеринарят щеше да продължи с думите: „за когото говорят хората“ или нещо подобно, тъй като го смятаха за местния чудак.

Беше склонен да се съгласи с това мнение. Да наследи цяло състояние от богатия си работодател и да живее като отшелник, който не разменяше и една дума с хората, когато се появяваше в града. Може би беше загадка, която разпалваше любопитството на хората от града. Стомахът му се сви при тази мисъл.

— От колко години нямате коне? — попита Потър.

— От осем. Откакто Куотърмас почина.

Той си даде сметка колко странно е било всичко — не се беше виждал с Йейтс от осем години и изведнъж се появява, сякаш оттогава е минала само седмица.

Двамата постояха мълчаливо. Юнската нощ около тях беше изпълнена с песента на щурците.

— Ами, къде са животните? — попита Потър.

— Животните ли?

— Казахте, че сте донесли едни животни, за да ги погледне д-р Йейтс.

— О, да.

— Той беше добър ветеринар, но мога да ви уверя, че и аз не му отстъпвам.

— Сигурен съм, че сте, д-р Потър. Но това са мъртви животни.

— Мъртви животни ли?

— Еноти.

— Мъртви еноти?

— Три.

— Три мъртви енота.

Едуардо осъзна, че ако наистина имаше репутацията на местен ексцентрик, сега я утвърждава. До такава степен беше отвикнал да води нормални разговори, че му беше трудно да изрази най-същественото.

Пое си дълбоко въздух и каза всичко, което трябваше, без да се впуска в подробностите за прохода и другите странности:

— Те се държаха странно посред бял ден, тичаха в кръг. После една по една се строполиха и издъхнаха. — След това той разказа за предсмъртните мъки на животните, за кръвта от ноздрите и ушите. — Въпросът, който ме вълнува, е дали е възможно да са болни от бяс?

— Вие живеете нависоко, близо до онези хълмове. Винаги има случаи на бяс сред дивите животни. Това е напълно естествено. Но скоро не сме имали доказателство за наличие на болестта в района. Кръв от ушите? Това не е симптом на беса. Излизаше ли пяна от устата им?

— Не, или поне аз не видях.

— Бягаха ли по крива линия?

— В кръг.

Един пикап спря на магистралата. От радиото му гърмеше кънтри музика. Силна или не, песента беше тъжна.

— Къде са те сега? — попита Потър.

— В черокито — в найлонови чували.

— Ухапаха ли ви?

— Не.

— Одраскаха ли ви?

— Не.

— Имахте ли изобщо някакъв контакт с тях?

Едуардо обясни за предпазните мерки, които беше взел: лопатата, маската, гумените ръкавици. Травис Потър попита:

— Сигурен ли сте, че ми казвате всичко?

— Ами, мисля, че да — излъга Едуардо. — Поведението им беше доста странно, но аз ви разказах всичко най-важно. Други симптоми не забелязах.

Потър го гледаше изпитателно и възрастният човек си помисли, че трябва да му разкаже цялата странна история. Вместо това обаче отвърна:

— Ако не е бяс, тогава да не е чума?

Ветеринарят се намръщи:

— Съмнявам се. Кървене от ушите? Това не е често срещан симптом. Хванахте ли бълхи покрай тях?

— Не, нищо не ме сърби.

Вятърът се усили, разлюля здраво дърветата и изгони от клоните някаква изненадана нощна птица. Тя прелетя над главите им с писък и ги стресна.

Потър каза:

— Защо не ми покажете тези еноти, за да им хвърля един поглед.

Двамата свалиха трите зелени найлонови чувала от черокито и ги вкараха вътре. Чакалнята пред кабинета беше празна. Потър явно беше започнал да подрежда или да попълва някакви бумаги, когато Едуардо пристигна. Влязоха през един къс коридор в облицованата с бели плочки операционна и оставиха чувалите на пода до масата за прегледи.

В помещението беше студено, а и видът му беше такъв. Сурова бяла светлина падаше върху емайлираните, стоманените и стъклените повърхности. Всичко блестеше като сняг и лед.

— Какво ще правите с тях? — попита старецът.

— Тук не разполагам с необходимите средства, за да ги изследвам за бяс. Ще взема проби от тъканите, ще ги пратя в щатската лаборатория и до няколко дни ще имаме резултати.

— И това е всичко?

— Какво имате предвид?

Едуардо побутна с крак единия от чувалите и попита:

— Ще направите ли дисекция на някое от тях?

— Ще ги сложа в хладилни камери и ще чакам резултатите от щатската лаборатория. Ако са отрицателни за бяс, тогава, да — ще извърша аутопсия на едно от тях.

— Обадете ми се, като научите нещо.

Потър отново го прониза с погледа си:

— Сигурен ли сте, че не са ви ухапали или одраскали? Защото, ако е така и ако наистина има причина за подозрения за бяс, трябва да ви прегледа лекар и да ви сложи ваксина веднага, още тази вечер.

— Не съм глупав, знам това. Щях да ви кажа, ако имаше и най-малката опасност да съм се заразил.

Потър продължи да го гледа втренчено. Едуардо огледа операционната и каза:

— Вие доста сте модернизирали това място.

— Елате. — Ветеринарят се обърна към вратата. — Искам да ви дам нещо.

Едуардо го последва по коридора към частния кабинет на Потър. Ветеринарният лекар затършува из чекмеджетата на бял емайлиран шкаф и му подаде две брошури — една за беса и една за бубонната чума.

— Прочетете симптомите и на двете болести — посъветва го Потър. — При най-малкото съмнение, идете при вашия лекар.

— Не обичам много лекарите.

— Не става въпрос за това. Имате ли личен лекар?

— Никога не ми е трябвал.

— Тогава повикайте мен и аз ще ви намеря лекар. Ясен ли съм?

— Да, добре.

— Ще го направите ли?

— Да, бъдете спокоен.

— Имате ли телефон в ранчото?

— Разбира се. Кой днес няма телефон?

Въпросът със сигурност потвърди образа му на отшелник и ексцентрик. Сигурно си го заслужаваше. Защото сега си даде сметка, че не беше използвал телефона през последните шест месеца. Едва ли беше звънял повече от три пъти през миналата година, а при едно от позвъняванията човекът от другата страна на линията беше набрал грешно номера.

Потър отиде при бюрото си, взе химикалка и бележник, след което Едуардо му продиктува телефонния си номер. Скъса лист от бележника и му го даде, защото на него бяха напечатани неговият адрес и телефон.

Едуардо сгъна листа и го сложи в портфейла си.

— Какво ви дължа? — попита.

— Нищо. Тези миещи мечки не са били ваши домашни любимци, тогава защо ще трябва да плащате? Бесът е опасна за цялата общност болест.

Потър го придружи навън до джипа.

Дърветата шумоляха от вятъра, щурците пееха, а една жаба квакаше все едно мъртвец се опитваше да говори.

Едуардо отвори вратата на черокито, обърна се към ветеринаря и каза:

— Когато правите аутопсията…

— Да?

— Ще гледате само за признаци на познати болести ли?

— За увреждания в резултат на болести или травма.

— Само това ли?

— Какво друго трябва да търся?

Едуардо се поколеба, вдигна рамене и отвърна:

— За нещо… странно.

Отново този поглед.

— Ами, господине, непременно ще го направя — обеща Потър.

Докато пътуваше към ранчото, Едуардо се питаше дали е постъпил правилно. Доколкото разбираше, пред предприетите от него действия имаше само две алтернативи, като и двете бяха под въпрос.

Можеше да остави миещите мечки в ранчото и да изчака да види какво ще се случи по-нататък. Но така сигурно щеше да унищожи важни улики, че нещо извънземно се крие в горите на Монтана.

Или можеше да обясни на Травис Потър за сияещите дървета, туптенето, тласкащите вълни и черния проход. Можеше да му разкаже за миещите мечки и той да ги постави под наблюдение. И да му каже за чувството, което имаше, че техните очи бяха използвани от неизвестния, който го следеше от гората. Ако обаче Едуардо наистина беше смятан за стария отшелник от ранчото на Куотърмас, ветеринарят нямаше да го вземе насериозно.

По-лошо — ако Потър разпространеше чудатата история, някой държавен служител без работа може да реши, че бедният Ед Фернандес е изкуфял или направо се е побъркал, а следователно представлява заплаха за самия себе си и за околните. С цялото си състрадание, жалостиви очи и тихи гласове, клатещи глави и постоянно повтарящи, че го правят за негово добро, те може да го накарат да се подложи на медицински и психиатрични прегледи.

Той не беше възхитен от мисълта да бъде закаран в количка в болницата, да бъркат в тялото му и да го изследват, да му говорят като че отново се е върнал към ранната си детска възраст. Нямаше да реагира много добре. Познаваше себе си. Щеше да им отвърне с инат и презрение, щеше да ядоса желаещите му добро до такава степен, че да накарат съда да поеме контрола върху неговото имущество и да го изпратят в старчески дом или някое подобно заведение, където да прекара остатъка от живота си.

Беше живял дълго и се беше убедил с очите си как животът на толкова много хора бива съсипан от други хора, които действат с добри намерения и постоянно уверяват, че знаят какво правят. Съсипването на поредния старец няма да бъде забелязано, а пък и той нямаше нито жена и деца, нито приятели или роднини, които да се застъпят за него и да го спасят от убиващото благородство на държавата.

Поради тази причина даването на мъртвите животни на Потър, за да ги изследва и да им направи аутопсия, беше засега най-дръзкият ход, който Едуардо можеше за предприеме. Обаче като имаше предвид нечовешката природа на съществото, което контролираше миещите мечки, се притесняваше, че той можеше да изложи Травис Потър на опасност.

Потър, изглежда, притежаваше здрав разум. Познаваше рисковете, свързани с болестта, и щеше да вземе всички предпазни мерки срещу нейното разпространение. Тези мерки сигурно щяха да са също толкова ефективни и срещу непредвидимата и зловеща заплаха, която може би криеха труповете на животните.

Къщите, в които живееха непознати семейства, светеха надалеч в нощното море. За пръв път в живота си Едуардо искаше да ги познава, да знае техните имена и лица, тяхното минало и надежди за бъдещето.

Той се питаше дали някое дете не седи на отдалечена веранда или на прозореца и гледа към хълмовете и фаровете на черокито, което се движеше на запад в юнската тъмнина. Младо момче или момиче можеше да се зачуди кой седи в колата със светещите фарове, накъде кара и какъв е неговият живот.

Мисълта за подобно дете в нощта даде на Едуардо странното усещане за принадлежност към дадена общност, неочаквано чувство, че е част от семейство, независимо дали го иска или не. Част от семейството на човечеството, а не на някой свадлив клан — нарушен и объркан, но също така периодично прославян и уважаван, с обща съдба, споделяна от всеки от неговите членове.

За Едуардо това беше необичайно оптимистична гледна точка за неговите приятели — мъже и жени. Караше го в определена степен да се чувства некомфортно заради сантименталността. Но в същото време тази мисъл го топлеше и го караше да се вълнува приятно.

Беше убеден, че каквото и да е преминало през прохода, то е враг на човечеството. Контактът му с това нещо му напомни, че по принцип цялата природа е враждебна към човека. Тя се състоеше от студена и егоистична вселена, или защото Бог я беше направил такава, за да подлага на изпитание и отделя добрите души от лошите, или защото просто си беше създадена така. Никой човек не можеше да оцелее в цивилизования свят, без да се бори и без постигнатия с много усилия успех на хората преди него и на хората, които споделяха на тази планета времето с него. Ако на света се беше появило ново зло, много по-голямо от злото, на което бяха способни някои мъже и жени, на човечеството щеше да му е необходимо чувство за принадлежност към обществото. Това чувство щеше да му е много по-необходимо сега, отколкото когато и да било преди, по време на неговото дълго пътуване през вечността.

Къщата се показа, когато той беше минал една трета от дългия около километър път, водещ към нея. Продължи да кара нагоре по хълма. Стигна на осемдесет-шейсет метра от постройката, когато забеляза, че нещо не е наред. Рязко натисна спирачките.

Преди да замине за Игълс Руст, беше запалил лампите във всички стаи. Ясно си спомняше светещите прозорци. Дори се беше почудил на детската си боязливост да влезе в тъмната къща.

Е, сега тя беше тъмна. Черна като вътрешността на дявола.

Преди да е осъзнал какво прави, Едуардо инстинктивно натисна копчето, с което едновременно заключи всичките врати на джипа.

Известно време седя така, загледан в къщата. Предната врата беше затворена, а доколкото можеше да види, прозорците бяха непокътнати и без счупени стъкла. Не забеляза нищо тревожно.

Освен че всяка лампа във всяка стая беше изключена. От кого? От какво?

Предположи, че има повреда в електрозахранването — но не беше убеден в това. Понякога бурите в Монтана бяха много опасни и силни. През зимата ветровете и ледът можеха да причинят сериозна авария в електрическата верига. Но тази нощ беше топла и духаше само лек ветрец. Освен това по пътя си насам не беше забелязал нито един съборен електрически стълб.

Къщата чакаше.

Не можеше да стои в колата цяла нощ. Нито да живее в нея, за Бога.

Бавно подкара по последната отсечка от пътя до дома и спря пред гаража. Взе дистанционното и го натисна.

Автоматичната врата на гаража се отвори. В помещението, предназначено за три коли, лампата на тавана хвърли достатъчно светлина, за да види, че нищо не липсва.

Предположението за повредата в електрозахранването отпадаше.

Не вкара колата в гаража, дръпна ръчната спирачка на черокито, но не изключи двигателя. Остави и фаровете да светят.

Взе пушката, която беше подпрял на седалката, и излезе от джипа. Остави вратата широко отворена.

Отворена врата, включени фарове, работещ двигател. Не искаше да си мисли, че може да му се наложи да побегне при първия признак за опасност. Но беше сигурен, че адското изчадие е по-бързо от всичко на света и щеше да го настигне.

Макар че в пушката-помпа бяха останали само пет патрона, той не се притесняваше особено, че не е взел повече боеприпаси. Ако късметът му изневереше и се изправеше срещу нещо, което не би могъл да свали с пет едрокалибрени патрона от упор, той така или иначе нямаше да доживее, за да презареди оръжието.

Тръгна към предната част на къщата, качи се по стълбите на верандата и се опита да отвори вратата. Беше заключена.

Ключът за къщата беше в отделна връзка от тази за колата. Бръкна в джинсите, извади го и отключи.

Застанал на вратата, той протегна ръка в полуотворения проход, за да включи лампата. Очакваше нещо да го връхлети от тъмния коридор или просто да сложи ръка върху неговата, докато опипва стената в търсене на ключа на лампата.

Намери го и антрето се изпълни със светлина. Пристъпи вътре и направи няколко крачки, като остави вратата отворена.

В къщата цареше тишина.

Тъмни стаи от двете страни на коридора. Кабинетът отляво.

Холът отдясно.

За нищо на света не искаше да се обръща с гръб към която и да е от стаите, но в крайна сметка се премести надясно, под арката, с вдигната пушка. Когато включи поредната лампа, по всичко личеше, че обширният хол е пуст. Нямаше никакъв натрапник, нищо необичайно.

Тогава забеляза тъмната купчинка в края на белия китайски килим. Отначало я взе за фекалии и помисли, че някое животно е влязло вътре, за да си свърши работата. Но когато приближи и застана над него, видя, че е само буца влажна пръст. От нея стърчаха няколко стръка трева.

По лакирания дъбов паркет на коридора също имаше кал.

Предпазливо влезе в кабинета, но там подът беше чист. Светлината от коридора му позволи веднага да се ориентира и да включи лампата на бюрото.

По бюрото и на червената кожа на стола също имаше кал.

— Какво, по дяволите, става? — измърмори той.

Рязко се обърна към огледалните врати на гардероба в кабинета, но там не се криеше никой.

Отиде да провери и гардероба във фоайето. Нямаше никого.

Предната врата все още беше отворена. Не можеше да реши какво да прави. Устройваше го да стои отворена, защото му предлагаше единствения безпрепятствен изход, ако искаше да излезе бързо. От друга страна, ако претърсеше къщата и не намереше никого, трябваше да се върне, да заключи вратата и отново да претърси всяка стая, за да се увери, че някой не се е промъкнал зад гърба му. С нежелание затвори вратата и я залости.

Погледна към стълбището с тежки перила. В средата на първите стъпала имаше суха пръст.

Надникна към втория етаж.

Не, първо трябваше да свърши с първия етаж.

Не откри нищо в тоалетната, в килера под стълбите, в голямата трапезария и в банята. Но пък в кухнята също имаше кал, много повече отколкото в другите стаи.

Недоядената му вечеря от ригатони, наденица и хляб с масло стоеше на масата. Беше прекъснат от нахлулите миещи мечки и от тяхната конвулсивна смърт. Петна от изсъхнала кал очертаваха ръба на чинията. По масата също имаше малки парчета пръст, заострен лист, навит на руло, и мъртъв бръмбар с размер на монета от едно пени.

Бръмбарът лежеше по гръб, с щръкнали във въздуха застинали крачка. Когато го обърна с пръст, видя, че черупката му беше сиво-зелена.

На стола имаше две кални петна, големи колкото монета от един долар. По дъбовия под около стола имаше още.

Доста пръст забеляза пред хладилника. Там имаше също няколко стръка трева и един дъждовен червей. Червеят беше още жив, но се беше свил, защото му липсваше влагата на пръстта.

По гърба и тила му пропълзяха ледени тръпки. Изпита чувството, че някой го следи. Това го накара да стисне по-здраво пушката и да се обърне рязко първо към единия, а после и към другия прозорец. Към стъклата им не бяха долепени бледи мъртвешки лица, както очакваше.

Хромираната дръжка на хладилника също беше изцапана.

Той не я докосна и отвори вратата без нейна помощ. Храната беше непокътната, всичко си беше, както го остави.

Вратичките на фурната зееха отворени. Затвори ги, отново без да пипа дръжките, които също бяха изцапани.

На острия ъгъл на едната от вратичките висеше скъсано парче плат. На цвят беше бледосиньо, с тъмносиньо по краищата.

Едуардо се вгледа в парчето плат и това сякаш продължи цяла вечност. Времето като че ли беше спряло, а вселената застинала като махалото на повреден стенен часовник. Накрая кръвта му се смрази от страх и го накара да затрепери-толкова силно, че зъбите му започнаха да тракат. Гробището… Отново рязко се извъртя към единия и после към другия прозорец, но там нямаше нищо.

Само нощта. Нощта. Сляпото, безформено и безгрижно лице на нощта.

Качи се горе и продължи да претърсва. В повечето стаи откри същите буци и парчета вече засъхнала пръст. Друг лист. Още два мъртви бръмбара, сухи като древен папирус. Малко камъче с размерите на костилка от череша, гладко и сиво.

Забеляза, че някои от електрическите ключове на лампите също са изцапани. Затова започна да ги натиска с покритата с ръкава длан или с цевта на пушката.

Когато огледа всяко помещение, провери с пушката дъното на всеки един гардероб и дрешник, надникна зад и под всяка мебел, където пространството предлагаше скривалище и когато накрая беше задоволен от факта, че нищо не се крие на втория етаж, той се върна в края на коридора за стълбите и дръпна въжето, което спускаше люка и стълбата за тавана.

Лампите на таванското помещение се палеха от коридора и затова не му се наложи да се изкачва в мрак. Претърси всяка ниша из прашните греди, по крито висяха големи колкото снежни топки нощни пеперуди, а хищните паяци изпъкваха студени и черни като зимни сенки.

Отново слезе в кухнята, дръпна медното резе на вратата на мазето. В него можеше да се влезе само от кухнята.

От друга страна, предната и задната врати на къщата бяха заключени отвътре, когато той замина за града. Никой не би трябвало да може да влезе вътре или отново да заключи, след като си отиде, без ключ. А той притежаваше единствените ключове за тези врати. И въпреки това проклетите бравите бяха заключени, когато се прибра у дома. Не откри никакви счупени или разбити прозорци, но все пак нашественик беше влязъл и излязъл оттук.

Отиде в мазето и претърси двете големи помещения без прозорци. Те бяха студени, леко мухлясали и пусти.

За миг му се стори, че в къщата ще бъде в безопасност.

Той беше единственият й обитател.

Излезе отвън, като заключи предната врата на мазето и вкара черокито в гаража. Затвори автоматичната врата на гаража още преди да излезе от джипа.

През следващите няколко часа енергично търка и чисти къщата. Използва течен сапун, силно концентриран амонячен разтвор, спрей лизол. Беше решен не само да почисти всяко изцапано място, но и да го дезинфекцира — да го направи стерилно като операционна в болница или в лаборатория. От него течеше пот. Мускулите на врата, раменете и ръцете започнаха да го наболяват от постоянно повтарящите се движения. Артритът в китките отново се обади. Кокалчетата на пръстите му се зачервиха и подуха от почти маниакалното стискане на четките и парцалите. Но той реагираше, като ги стискаше още по-силно, докато болката станеше непоносима и от очите му потечаха сълзи.

Едуардо знаеше, че се бори не само за да почисти до блясък къщата, но и да очисти себе си от някои ужасни мисли. Беше се превърнал в почистваща машина, безчувствен робот, така съсредоточен върху конкретната задача, че съзнанието му беше прочистено от нежеланите мисли. Вдишваше дълбоко от амонячните пари, сякаш те можеха да дезинфекцират ума му. Стремеше се да се изтощи толкова силно, че после да заспи веднага и може би дори да забрави всичко.

Докато чистеше, слагаше всички използвани парцали, кърпи, четки и гъби в голям найлонов чувал. Когато свърши, завърза чувала и го изхвърли в кофата за боклук отвън. Обикновено изплакваше гъбите и четките, за да ги използва отново, но не и този път.

Вместо да извади хартиената торба за еднократна употреба от прахосмукачката, той изхвърли цялата машина. Не искаше да се тревожи за произхода на микроскопичните частици, полепнали по вътрешността на пластмасовия маркуч на прахосмукачката. Повечето от тях бяха толкова дребни, че изобщо не можеше да бъде сигурен, че ги е отмил, освен, ако не разглобеше маркуча и не го почистеше милиметър по милиметър, като не пропуснеше нито една пролука или кухина. Но дори и в този случай нямаше гаранция.

От хладилника извади всичките храни и напитки, които можеха да са докосвани от… натрапника. Трябваше да се избави от всичко, което беше опаковано в найлон или алуминиево фолио, дори и да не личаха следи от пипане: швейцарското сирене, шунката, лука. Трябваше да изхвърли също така вече отворените опаковки: маслото, бурканите с копър и марината, маслините, вишните, майонезата, горчицата и всичко останало; бутилките с капачки с винт: олиото, оцета, соевия сос, кетчупа. Една отворена кутия със стафиди, отворена картонена кутия прясно мляко. От мисълта да хапне нещо, което преди това е било докосвано от натрапника, му се догади и го побиха тръпки. Когато свърши с хладилника, в него бяха останали само бутилки с бира и безалкохолно.

Но в края на краищата той се предпазваше от зараза. Никои мерки не бяха прекалено крайни.

Тук не ставаше дума просто за бактериологична зараза. Само да беше толкова просто. Господи, ако само беше. Духовна зараза. Тъмнина, способна да се разпространи и да проникне дълбоко в душата.

„Дори не си го мисли. Недей. Недей. Твърде уморен си, за да мислиш. Твърде стар си. Твърде уплашен.“

От гаража той взе охладителя. Напълни го с лед и сложи в него осем бутилки бира, като в същото време извади от джоба отварачката.

Остави всичките лампи да светят. Взе бирата и пушката и се качи в задната спалня, където спеше през последните три години. Сложи бирата и оръжието до леглото.

Вратата на спалнята имаше само слаба заключалка, която той задейства с натискането на медния бутон. За да се влезе в помещението, беше необходимо само един малко по-силен удар с крак и затова той подпря на вратата стол.

„Недей да мислиш какво може да влезе през вратата. Затвори съзнанието си. Мисли си за артрита и болките в мускулите. Остави тези мисли да заличат по-страшните.“

Взе си душ, като се изтърка така старателно, както беше почистил петната из къщата. Свърши едва когато не остана топла вода в бойлера.

Облече се, но не за спане. Чорапи, памучни военни дрехи, тениска. Остави ботушите до леглото, до пушката.

Въпреки че будилникът на нощното шкафче и ръчният му часовник подсказваха два и петдесет през нощта, Едуардо не можеше да заспи. Седна в леглото и подпря гърба си на няколко възглавници.

Включи с дистанционното телевизора и започна да изрежда безчетния брой телевизионни канали, получавани чрез сателитната чиния зад дърветата. Попадна на екшън — ченгета и наркодилъри, много тичане, скачане и стреляне, ръкопашни боеве и преследвания с коли, експлозии. Намали докрай звука, защото искаше да чува всички звуци из къщата.

Отпиваше от бирата, загледан в телевизионния екран. Не се стараеше да следи сюжета на филма, само оставяше съзнанието си да поглъща въртележката от движения и вълните от блясъци и ярки светлини на сменящите се цветове. Търкаше тъмните петна на онези ужасни мисли, онези упорити петна.

Нещо изтропа по прозореца.

Погледна към спуснатите завеси.

Ново потропване. Като камъче, хвърлено по стъклото.

Сърцето му заби по-силно.

Насили се отново да гледа филма. Движение. Цвят. Изпи бирата. Отвори втора.

Чук. И отново, почти едновременно. Чук.

Може би беше просто някоя нощна пеперуда, опитваща се да стигне до светлината, която спуснатите завеси не можеха да скрият напълно.

Можеше да стане, да отиде до прозореца, да види, че е било само летящо насекомо, и да се успокои.

Дори не си мисли за това.

Отпи голяма глътка от втората бира.

Чук.

Нещо стоеше долу на тъмната поляна и гледаше към неговия прозорец. Нещо, което знаеше точно къде се намира той и искаше да установи контакт с него.

Но този път не беше миеща мечка.

„Недей, недей, недей!“

Този път не беше симпатична космата муцунка с бели кръгове около очите. Нямаше хубава козина и опашка на черни пръстени.

Движение, цвят, бира. „Изтъркай болната мисъл, прочисти заразата.“

Чук.

Защото, ако скоро не се отървеше от чудовищната мисъл, която беше оставила петно върху съзнанието му, той рано или късно щеше да изгуби здравия си разум. Скоро.

Чук.

Ако отидеше до прозореца, дръпнеше завесите и погледнеше надолу към нещото на поляната, дори лудостта нямаше да го спаси. Щом го видеше, щом разбереше за съществуването му, щеше да има само един изход. Цевта на пушката в устата му, с пръст на крака върху спусъка.

Чук.

Увеличи звука на телевизора. Високо. По-високо. Свърши и втората бира. Увеличи звука още по-силно, докато цепещата мелодия на саундтрака към изпълнения с насилие филм не разтресе цялата стая. Отвори капачката на третата бира. Промиваше и прочистваше мислите си. Сигурно на сутринта щеше да е забравил болните и ненормални страхове, които така упорито го бяха измъчвали през нощта. Щеше да ги е забравил или отмил с алкохол. Или може би щеше да умре в съня си, Почти не му пукаше какво ще стане. Отпи голяма глътка от бирата в търсене на една или друга форма на забравата.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

През целия март, април и май, докато Джак лежеше в гипс, а краката му бяха подложени на тракция, той трябваше да изтърпи непоносими болки, мускулни спазми, неконтролируеми нервни тикове и дразнещи сърбежи по кожата под гипса, където не можеше да се почеше. Джак понасяше тези неудобства, като рядко се оплакваше, и благодареше на Бог, че е жив, отново може да прегръща жена си и да вижда как расте синът му.

Притесненията за здравословното му състояние бяха дори повече от мъчителните преживявания. Оставаше рискът от евентуални болки в тялото след дългото залежаване, макар че гипсовият костюм беше направен внимателно и макар че повечето сестри бяха много отзивчиви, състрадателни и опитни. От продължителния натиск върху дадена част на тялото можеше да се образува рана, чието лечение нямаше да бъде лесно. Така можеше да се стигне и до гангрена. Тъй като постоянно му вкарваха катетри, опасността да се получи възпаление на уретрата се увеличаваше, което можеше да доведе до по-сериозен случай на цистит. Всеки пациент, обездвижен за дълго време, рискуваше да получи съсиреци в кръвоносните съдове, сърцето или мозъка, които можеха да го убият или да му причинят сериозни мозъчни поражения. Въпреки че постоянно му даваха лекарства, които намаляваха опасността от подобно усложнение, то най-много го притесняваше.

Тревожеше се също така за Хедър и Тоби, които бяха сами. Под мъдрото ръководство на Алма Брайсън жена му, изглежда, се беше подготвила да се справи с всяка непредвидена ситуация — от обикновен крадец до нападение на чужда държава. Всъщност мисълта за всичките онези оръжия в къщата, както и новият начин на мислене на Хедър, която му беше обяснила, че те са необходими, го тормозеха също толкова, колкото и вероятността някой да проникне с взлом в дома му.

Парите го тревожеха повече от мозъчния удар. В момента той получаваше пенсия по инвалидност, а не знаеше кога отново ще може да тръгне на работа. Хедър още беше без работа, икономиката не показваше признаци на излизане от рецесията, а техните спестявания се бяха стопили. Приятелите в отдела бяха открили благотворителна сметка на името на неговото семейство в клон на Уелс Фарго Банк. Пожертвуванията на колегите му възлизаха на над двайсет и пет хиляди долара. Но разходите за медицински и рехабилитационни нужди рядко се покриваха от застраховката и той подозираше, че дори благотворителната сметка няма да им върне и най-скромната финансова сигурност, която имаха преди стрелбата при бензиностанцията на Аркадян. До септември или октомври може би нямаше да са в състояние да изплащат ипотечния заем. Той обаче беше способен да запази тези проблеми за себе си, защото знаеше, че другите хора си имат свои собствени грижи и че някои дори бяха по-сериозни от неговите. Освен това беше оптимист, вярваше в лечебната сила на смеха и позитивното мислене. Макар че някои от неговите приятели определяха реакцията му на бедите като неразумна и абсурдна, той не можеше да се промени. Винаги си е бил такъв. Докато песимистът поглеждаше една чаша с вино и я виждаше наполовина празна, за Джак не само чашата беше наполовина пълна, но той виждаше и пълната бутилка. Беше целият в гипс и временно обездвижен, но се смяташе за благословен от Бога да не остана инвалид за цял живот или да загине. Да, болеше го, но в същата болница имаше хора, които изпитваха много по-големи мъки от неговите. Докато чашата и бутилката не се изпразнеха, той винаги щеше да очаква следващата глътка вино, а не да съжалява, че е останало толкова малко от течността.

При първото си посещение в болницата още през март Тоби беше уплашен при вида на обездвижения си баща. Очите му се бяха изпълнили със сълзи, въпреки че тогава прехапа устната си и държа главата си високо вдигната в стремежа си да изглежда смел. Джак беше направил всичко възможно, за да не изглежда толкова тежко пострадал. Настояваше, че изглежда по-зле, отколкото наистина се чувства, и направи усилия да повдигне духа на сина си. Накрая успя да накара момчето да се засмее, като твърдеше, че е в болницата като участник в секретна нова програма на полицията и ще излезе оттук след няколко месеца като член на новия Специален отряд на мутантите-тийнейджъри, костенурките-нинджа.

— Да — каза тогава той. — Вярно е. Виждаш ли този гипс? Това е черупка на костенурка, която е прикрепена към гърба ми. Когато изсъхне и бъде облечена в кевлар, куршумите направо ще отскачат от нея.

Усмихвайки му се насреща и бършейки сълзите си, Тоби каза:

— Я стига, татко.

— Вярно е.

— Ти не знаеш таекуондо.

— Ще започна да взимам уроци веднага щом черупката изсъхне.

— Един нинджа трябва да знае да се бие и с мечове. С мечове и всички други оръжия на нинджите.

— Просто ще трябва да взимам повече уроци.

— Имаш голям проблем.

— И какъв е той?

— Ти не си истинска костенурка.

— Е, разбира се, че не съм истинска костенурка. Не ставай глупав. В полицейския отдел назначават само хора на работа. На хората не им харесва много, когато ги глобяват за неправилно паркиране представителите на друг животински вид. Затова трябва да минем с имитация на Специален отряд на мутантите-тийнейджъри костенурките-нинджа. И какво от това? Да не би Човекът-паяк да е истински паяк? Батман истински прилеп ли е?

— Имаш право.

— Разбира се, че имам право.

— Но…

— Но какво?

Усмихвайки се, момчето продължи:

— Ти не си тийнейджър.

— Мога да мина за такъв.

— Няма как, ти си възрастен.

— Така ли?

— Истински възрастен.

— Ще имаш големи неприятности, господинчо, когато се измъкна от това легло.

— Да, но докато черупката ти изсъхне, нищо не можеш да ми направиш.

Следващия път, когато момчето дойде в болницата — Хедър го посещаваше всеки ден, но Тоби идваше само един-два пъти седмично — Джак си беше сложил цветна червено-жълта кърпа на главата, която жена му беше донесла. Краищата на кърпата висяха над дясното му ухо.

— Останалата част от униформата още се проектира — обясни той на Тоби.

Няколко седмици по-късно, някъде в средата на април, Хедър дръпна завесата покрай неговото легло. Тя му подаде гъба и шампоан. Искаше да спести част от работата на сестрите.

— Не съм сигурна, че желая други жени да те къпят. Ставам ревнива — каза Хедър.

— Кълна се, че мога да обясня къде бях снощи.

— В цялата болница няма и една медицинска сестра, която да не ми каза щастливо, че си любимият пациент на всички.

— Ами, скъпа, това е без значение. Всеки може да стане техният любим пациент. Много е лесно. Достатъчно е само да не повръщаш върху тях и да не се присмиваш на смешните им малки шапки.

— Лесно, а? — Тя насапуниса с гъбата лявата му ръка.

— Е, трябва също да гълташ всичко, което ти поднасят вечер, никога да не се заяждаш, да не ги караш да ти инжектират големи дози хероин без лекарско предписание и никога да не симулираш сърдечен удар само за да привлечеш вниманието им.

— Те казват, че си толкова сладък, смел и забавен.

— Глупости! — отвърна той уж срамежливо, но в същото време беше изненадан.

— Някои от тях дори ми завидяха колко съм щастлива да имам съпруг като теб.

— Ти удари ли ги?

— Успях да се овладея.

— Добре. Те и без това щяха да си го изкарат на мен.

— Аз наистина съм щастлива.

— А някои от тези сестри са едри и сигурно имат доста силен удар.

— Обичам те, Джак. — Тя се наведе и го целуна по устата. Целувката го остави без дъх. Косата й падна върху лицето му, миришеше на шампоан с аромат на лимон.

— Хедър — каза той тихо, като я докосна по бузата. — Хедър, Хедър — повтаряше името й, като че беше свято, както си и беше. Не само име, а молитва, която го държеше, име и лице, които правеха нощите му по-светли, които караха изпълнените му с болки дни да минават по-бързо.

— Толкова съм щастлива — повтори тя.

— Аз също. Като те намерих.

— Ще се върнеш отново у дома при мен.

— Скоро — каза той, макар и да знаеше, че ще изкара още седмици в това легло, а още повече в рехабилитационната клиника.

— Няма да има повече самотни нощи.

— Няма.

— Винаги ще сме заедно.

— Винаги. — Гърлото му се стегна и той си помисли, че ще заплаче. Не го беше срам да плаче, но знаеше, че никой от двамата още не смее да се отпусне и да поплаче. Нуждаеха се от цялата си сила и решителност за борбата, която тепърва им предстоеше. Той преглътна тежко и прошепна:

— Когато се прибера вкъщи…

— Да?

— И си легнем отново заедно?

Доближила лице до неговото, тя му отвърна също шепнешком:

— Да?

— Ще направиш ли нещо специално заради мен?

— Разбира се, глупчо.

— Ще се облечеш ли като медицинска сестра? Това наистина много ме възбужда.

За миг тя примигна от изненада, после избухна в смях и накрая натика студената гъба в лицето му.

— Звяр такъв!

— Е, добре, де, какво ще кажеш тогава за монахиня?

— Перверзник.

— На момиче-скаут?

— Но сладък, смел и забавен перверзник.

Ако не притежаваше това чувство за хумор, нямаше да може да работи като ченге. Хуморът, понякога черен хумор, беше щитът, който му позволяваше да настъпва, без да се окаля, през мръсотията и безумието, в които повечето ченгета трябваше да работят в наши дни.

Чувството за хумор подпомагаше оздравяването му и му позволяваше да не бъде погълнат само от болката и тревогата, макар че той се присмиваше не на друго, а на своята безпомощност. Не беше свикнал да му помагат дори при осъществяването на неговите телесни функции. Нито пък беше свикнал постоянно да му правят клизми. Седмица след седмица нарушаването на личната му неприкосновеност и достойнство в това отношение ставаше просто унизително.

Още по-лошо беше да лежи в леглото като в капан в твърдата хватка на гипса, да не може да ходи или дори да пълзи, ако случайно станеше някаква катастрофа или друг инцидент. От време на време той за сетен път се уверяваше, че болницата ще бъда пометена, ако избухне пожар или стане земетресение. Макар и да знаеше, че персоналът е добре обучен за действие при бедствени ситуации и че няма да го изоставят в пламъците и под смъртоносните падащи стени, понякога го обземаше ирационална паника, често в мъртвилото на нощта. Сляп ужас го притискаше все по-силно и това само допринасяше за неговото изтощение.

Към средата на май започна дълбоко да оценява и да се възхищава на инвалидите без ръце, които не се оставяха животът да ги победи. Поне можеше да използва ръцете си и да прави упражнения, като стиска гумени топки и вдига леки тежести. Можеше да се почеше по носа, ако го засърби, до известна степен да се храни сам, да издуха носа си. Прекланяше се пред хората, които страдаха от пълна парализа на тялото, но въпреки това радостта не ги напускаше и гледаха към бъдещето с надежда. Той съзнаваше, че не притежава техния кураж или силен характер, без значение дали беше или не любимият пациент на седмицата, месеца или века.

Беше лишен от краката и ръцете си вече три месеца и това го измъчваше. Ако не му кажеха, че може да стане от леглото и да започне да се учи да ходи отново до края на пролетта и началото на лятото, безпомощността му щеше да премине в лудост.

През прозореца на болничната стая на третия етаж можеше да види единствено част от короната на една висока палма. През всичките седмици той беше прекарал часове, като наблюдаваше как нейните листа потрепват при леките ветрове, как се гърчат при силните бури, как пъстреят в светлозелено на слънцето и в мътнозелено на фона на мрачните облаци. Понякога птиците прелитаха край този къс от Рая в рамката на прозореца и Джак се вълнуваше дори и само за миг да ги зърне в полет.

Закле се, че щом отново се изправи на крака, повече никога няма да бъде безпомощен. Съзнаваше високомерието на тази клетва — способността му да я изпълни зависеше единствено от превратностите на съдбата. Човек предполага, Господ разполага. Но тук не ставаше, въпрос отново да се надсмива над себе си. Никога нямаше да бъде безпомощен отново. Никога. Това беше предизвикателство към Бог: остави ме на мира или ме убий, но не ме поставяй в подобно положение отново.

Капитанът на подразделението на Джак, Лайл Кроуфърд, го посети за трети път в болницата на трети юни.

Кроуфърд имаше безлична външност, беше среден на ръст, с късо подстригана кестенява коса, кафяви очи и кафява кожа всичките в един оттенък. Беше обут в меки мокасини, носеше шоколадовокафяви панталони, светлокафява риза и шоколадовокафяво сако, сякаш неговото най-голямо желание беше да изглежда толкова безлично, че да може да се слее с всяка среда и дори може би да стане напълно невидим. Също така носеше кафява шапка, която свали и задържа в ръцете, докато стоеше до леглото. Говореше тихо и често се усмихваше, но също така имаше повече похвали за храброст от всяко друго ченге в целия отдел. Освен това беше най-добрият роден водач, който Джак беше срещал.

— Как я караш? — попита Кроуфърд.

— Сервисът ми се подобри, но бекхендът ми е още слаб.

— Стига си се занасял.

— Мислиш, че това ми е проблемът?

— Това и че не можеш да ставаш.

Джак се засмя.

— Как вървят нещата в подразделението, капитане?

— Забавата никога не свършва. Двама юнаци са влезли тази сутрин в бижутериен магазин на булевард „Уестууд“, веднага след като продавачите са отворили. Извадили оръжие със заглушители, застреляли собственика и двама души от персонала. Убили ги, преди някой от тях да успее да задейства алармата. Никой отвън не е чул нищо. Витрините били пълни с бижута, големият сейф в помещението отзад бил отворен, пълен със скъпоценности на стойност милиони. Оттам нататък, изглежда, започнало най-интересното. Двамата престъпници започнали да спорят, кое да вземат най-напред и дали ще имат време да вземат всичко. Единият подхвърлил нещо за жената на другия и двамата се изпозастреляли.

— Исусе Христе!

— Минава известно време и един клиент влиза вътре. Четирима мъртъвци и един тежко ранен престъпник. Клиентът стои там, шокиран от кръвта, която е навсякъде. Той направо е парализиран от гледката. Раненият престъпник го чака да направи нещо и когато човекът просто стои, зяпнал от ужас и замръзнал на място, престъпникът му казва: „В името на Божията любов, господине, извикайте линейка!“

— В името на Божията любов — повтори Джак.

— В името на Божията любов. Когато идват лекарите от „Бърза помощ“, първото нещо, за което той ги моли, е да му дадат Библия.

Джак поклати глава, не можеше да повярва в чутото.

— Приятно е да разбереш, че не всички отрепки в града са безбожници, нали?

— Направо стопля сърцето ми — отвърна Кроуфърд.

Джак беше единственият пациент в стаята. Последният, петдесетгодишен проектант, беше умрял предния ден от усложнения след операция на пикочния мехур.

Кроуфърд седна на ръба на празното легло и каза:

— Имам добри новини за теб.

— Слушам те.

— От отдел „Вътрешни разследвания“ изпратиха окончателния си доклад за стрелбата и подозрението отпада изцяло от теб. Дори нещо повече, и шефът, и комисията ще се подпишат под него като крайно решение.

— Защо ли не ми се иска да танцувам?

— И двамата с теб знаем, че искането за специално разследване беше глупост. Но също така знаем…, че щом веднъж отворят тази врата, те не я затварят, без да я блъснат и прещипят пръстите на някое бедно невинно копеле. Затова няма да бързаме с благодарностите.

— И Лутър ли оправдаха?

— Да, разбира се.

— Добре тогава.

— Предложих те за похвала. И Лутър също — посмъртно. И двамата ще бъдете одобрени.

— Благодаря, капитане.

— Заслужи си го.

— Пет пари не давам за задниците в комисията и шефът да върви по дяволите. Но за мен това значи нещо, защото ти ни предлагаш.

Забил поглед в кафявата си шапка, която постоянно въртеше с кафявите си ръце, Кроуфърд отвърна:

— Трогнат съм.

Двамата мълчаха известно време.

Джак си спомняше за Лутър. Предполагаше, че и Кроуфърд си мислеше за същото.

Накрая Кроуфърд вдигна очи и каза:

— А сега лошите новини.

— Винаги е така.

— Не съвсем лоши, само дразнещи. Чу ли за филма на Ансън Оливър?

— За кой по-точно? Нали са три.

— Значи не си чул. Неговите родители и годеницата му са сключили сделка с „Уорнър Брадърс“.

— Сделка?

— Продали са правата за биографията на Ансън Оливър за един милион долара.

Джак остана безмълвен. Кроуфърд продължи:

— Според думите им те са направили сделката поради две причини. Първо, искат да осигурят неродения син на Оливър, да се погрижат за неговото бъдеще.

— Ами бъдещето на моя син? — попита ядосано Джак.

Кроуфърд вдигна глава:

— Много ли си разстроен?

— Да!

— По дяволите, Джак, кога хора като тях са се интересували за нашите деца?

— Никога.

— Точно така. Ти, аз и нашите деца сме, за да им аплодираме, когато те направят нещо високохудожествено или творческо и да почистим след тях, когато направят бъркотия.

— Не е честно — каза Джак. Той се смееше на собствените си думи. Все едно беше ченге-новак, което очакваше от живота да бъде честен, добротата — възнаградена, а злото — наказано. — А, да върви по дяволите.

— Не можеш да ги мразиш всичките за това. Просто са си такива и имат такъв начин на мислене. Никога няма да се променят. Със същия успех можеш да мразиш мълнията, леда, че е студен, и огъня, че е горещ.

Джак въздъхна, все още ядосан, но по-спокоен:

— Каза, че са сключили сделката поради две причини. Каква е втората?

— Да направят филм, който да бъде като паметник на гения на Ансън Оливър. Така се изрази баща му. „Паметник на гения на Ансън Оливър“.

— В името на Божията любов.

Кроуфърд тихо се засмя:

— Да, в името на Божията любов. А годеницата, майката на неговия бъдещ наследник, казва, че филмът ще вкара в историята противоречивата кариера на Ансън Оливър и неговата смърт.

— Каква история? Той правеше филми, не беше водач на Западния свят. Просто правеше филми.

Капитанът вдигна рамене:

— Ами, когато свършат, боя се, че ще го изкарат борец срещу наркотиците и неуморим защитник на бездомните…

— Праведен християнин, който някога искал да стане мисионер…

— Докато Майка Тереза не го посъветвала да се заеме с правенето на филми…

— И заради активното си застъпничество за справедливостта беше убит при заговор с участието на ЦРУ и фБР…

— Британското кралско семейство, Международното братство на производителите на бойлери и тръби…

— Покойния Йосиф Сталин…

— Жабока Кърмит…

— И тайната общност на равините от Ню Джърси — свърши Джак.

Те се смяха, защото ситуацията беше твърде смешна, за да се реагира на нея с нещо друго освен със смях. И защото, ако не се бяха смели, щяха да признаят властта на тези хора и уязвимостта си.

— По-добре да не ме слагат в този проклет техен филм заговори отново Джак, след като смехът му премина в кашляне. — Ще ги съдя тези задници.

— Те ще променят името ти, ще те направят ченге от азиатски произход, който ще се казва примерно Уонг, ще бъде с десет години по-стар и с петнайсет сантиметра по-нисък от теб, женен за червенокоска на име Бърта, и ти няма да можеш да им кажеш нищо.

— Хората все пак ще се сетят, че става въпрос за мен в реалния живот.

— Реалния живот? Какво е това? Тук е Кукуландия.

— Господи, как могат да направят герой от този човек?

— Те направиха герои и от Бони и Клайд.

— Антигерои.

— Добре, ами Бъч Касиди и Сънданс Кид?

— Също.

— Направиха герои от Джими Хофа и Бъгси Сийгъл. Ансън Оливър е невинен ученик в сравнение с тях.

През онази нощ, дълго след като Лайл Кроуфърд си беше отишъл, когато Джак се опита да не обръща внимание на хилядите си болежки и други неудобства и да поспи малко, той не можеше да спре да мисли за филма, за милионите долари, за тормоза на Тоби в училище, за гнусните надписи по къщата им, за недостатъчните им спестявания, за неговата пенсия по инвалидност, за Лутър в гроба, за самотната Алма с нейния арсенал и за Ансън Оливър, възкресен на екрана от някой млад актьор със симпатични черти и меланхолични очи, който излъчва доброта, невинност и благородство, надминати само от неговия сексапил.

Джак беше обсебен от чувството за безпомощност. Причината се криеше отчасти в клаустрофобията, гипсовата обвивка и леглото. Чувството се усилваше също така от факта, че беше привързан към този Град на ангелите от една къща, която се беше обезценила и в момента беше трудно да се продаде заради рецесията на пазара. Усилваше се от факта, че той беше добро ченге във време, в което гангстерите бяха герои, и от факта, че не можеше да си представи нито как по друг начин да си изкарва хляба, нито друг смисъл в живота, освен да бъде ченге. Беше в капан като плъх в лаборатория. За разлика от плъха обаче той дори не хранеше илюзия, че е свободен.

На шести юни свалиха гипса. Счупването на гръбначния стълб беше напълно излекувано. Чувствителността му се беше върнала и в двата крака. Несъмнено отново щеше да се научи да ходи.

Сега обаче той не можеше да стои изправен без помощта или на две сестри, или на една сестра и патерица. Бедрата му се бяха стопили. Макар че беше правил известни упражнения за мускулите на прасците, те бяха доста атрофирани.

При първата разходка из стаята с помощта на сестрите Джак плувна в пот, а коремните му мускули се свиха, сякаш беше правил упражнения във фитнес залата с двеста и петдесет килограма. Въпреки това имаше повод за празнуване. Животът продължаваше. Той се почувства прероден.

Спря до прозореца, от който се виждаше короната на палмата. Сякаш като жест на благородната и загрижена вселена в небето се появиха три чайки, долетели от брега край Санта Моника. Те се рееха известно време във въздуха като три бели хвърчила. После изведнъж птиците направиха завой в синевата, като изиграха своеобразен въздушен танц, и изчезнаха на запад.

Джак ги гледа, докато отлетяха. Сетне се отвърна от прозореца, без да погледне към града отвън.

Тази вечер Хедър и Тоби го посетиха и му донесоха сладолед с фъстъчено масло и шоколад „Баскин-Робинс“. Въпреки че беше напълнял, Джак не се ограничаваше в яденето.

През онази нощ сънува чайките. Три. С великолепни широки криле. Широки и бели като на ангели. Те летяха право на запад, гмуркаха се и отново се изкачваха, правеха спирали и лупинги, но продължаваха на запад. Той тичаше по полята отдолу и се опитваше да не изостава от тях. Отново беше невръстно момче, разперило ръце като крила. Тичаше нагоре по хълмовете, надолу по тревистите склонове, дивите цветя го шибаха по краката. Представяше си как всеки момент излита, свободен от оковите на земното притегляне, високо при чайките. Тогава полята свършиха, докато той гледаше към чайките, и той откри, че маха с крака във въздуха, над ръба на висок и стръмен склон. Под него бушуваха мощните вълни и хвърляха високо пръски, а той падаше ли падаше. Знаеше, че е само сън, но не можа да се събуди, когато се опита. Падаше, падаше, винаги близо до смъртта, падаше към зъберите на черните скали, към студеното дълбоко бучене на сърдитото море, падаше ли падаше…

След четири дни на интензивна и усилена терапия в „Уестсайд Дженерал“ на единайсети юни Джак беше преместен в болницата за рехабилитация финикс. Макар че счупването на гръбначния стълб беше излекувано, бяха останали някои увреждания на нервите. Въпреки това прогнозите на лекарите бяха отлични.

Такава стая спокойно можеше да се намира в мотел. Килим на пода вместо плочки, раирани тапети в зелено и бяло, картини с красиви селски пейзажи по стените, твърде пъстри, но жизнерадостни завеси на прозореца. Двете болнични легла обаче разваляха впечатлението.

Стаята за физиотерапия, където беше откаран в количка за пръв път на дванайсети юни в шест и трийсет сутринта, беше добре оборудвана с уреди за упражнения. Миришеше повече на болница, отколкото на спортна зала, което не беше чак толкова лошо. И тъй като си представяше какво му предстои, в неговите очи мястото изглеждаше не толкова като спортна фитнес зала, а като стая за мъчения.

Неговият физиотерапевт, Моше Блум, беше около трийсетгодишен, висок метър и деветдесет, с толкова напомпани мускули, сякаш се готвеше да се изправи сам срещу танк. Имаше къдрава черна коса, кафяви очи и тъмна кожа, която беше получила бронзов загар от калифорнийското слънце. С бели маратонки, бели памучни панталони, бяла тениска и кепе, той приличаше на привидение, носещо послание от Бог, което гласеше: „Няма ли болка, няма оздравяване“.

— Така както го казвате, не звучи като съвет — отвърна Джак.

— О?

— Звучи като заплаха.

— Ще плачеш като бебе от радост след първите няколко сеанса.

— Ако това искате, мога да заплача като бебе и сега, а после двамата да си тръгнем.

— Като за начало ще започнеш да се боиш от болката.

— Минах известна терапия в „Уестсайд Дженерал“.

— Това там е било детска игра. Не може изобщо да се сравни с ада, през който ще те накарам да минеш.

— Толкова сте внимателен!

Блум повдигна огромните си рамене:

— Не трябва да храниш никакви илюзии за лесна рехабилитация.

— Аз съм човекът с най-малко илюзии в света.

— Добре. В началото ще започнеш да се боиш от болката, ще трепериш от нея, ще молиш да те върнат вкъщи наполовина недъгав и няма да искаш да изкараш докрай програмата…

— Боже, нямам търпение да започна.

— …но аз ще те науча да мразиш болката, вместо да се боиш от нея…

— Може би да взема да ида в университета и да си повиша квалификацията. Да науча испански.

— …а после ще те науча да обикнеш болката, защото тя е сигурен признак, че напредваш.

— Трябва да изкарате опреснителен курс как да вдъхновявате и да печелите пациентите си.

— Ти трябва сам да се вдъхновиш, Макгарви. Моята работа е да те предизвикам.

— Викай ми Джак.

Терапевтът поклати глава.

— Не, да се разберем. Аз ще те наричам Макгарви, а ти мен Блум. Тези взаимоотношения са винаги враждебни в началото. Ще трябва да ме намразиш, да съсредоточиш гнева си върху мен. Когато дойде времето, ще ти бъде по-лесно да ме мразиш, ако не си говорим на малко име.

— Вече ви мразя.

Блум се усмихна:

— Ще се справиш Макгарви.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

След нощта на десети юни Едуардо живееше в пълно отрицание на действителността. За пръв път в живота си отказваше да се изправи срещу нея, макар и да знаеше, че за него никога не е било по-важно да го направи. За него щеше да е по-добре да посети едно място в ранчото и там да открие или да не открие доказателства в подкрепа на своите най-мрачни подозрения за произхода на нашественика, който беше влязъл в къщата, когато беше ходил до кабинета на Травис Потър в Игълс Руст. Вместо това той старателно отбягваше мястото. Дори не искаше да погледне към този хълм.

Пиеше твърде много, но не го беше грижа. В продължение на седемдесет години беше живял под мотото „Умереност във всичко“ и тази рецепта за живот го беше отвела само към мъчителна самота и страх. Искаше му се бирата, която той обикновено комбинираше с хубав бърбън, да има по-силно вцепеняващо въздействие върху него. Изглежда, имаше доста голяма поносимост към алкохола. Дори когато обърнеше достатъчно бутилки, за да станат гърбът и краката му като гумени, умът му оставаше доста по-ясен, за да може да се отдаде на забравата.

Търсеше бягство в книгите, като четеше изключително жанра, който напоследък беше започнал да цени. Хайнлайн, Кларк, Бредбъри, Кристофър, Нивън, Зелазни. Докато в началото за негова изненада откри, че научната фантастика може да бъде предизвикателна и смислена, сега разбра също, че тя може да действа и като наркотик, по-добра дрога и от най-голямото изпито количество бира, а също така не тормозеше пикочния мехур. Ефектът — или просветление и почуда, или интелектуална и емоционална анестезия — зависеше най-много от самия читател. Космически кораби, машини на времето, уреди за телепортация, чужди светове, колонизирани луни, извънземни, мутанти, разумни растения, роботи, андроиди, клонинги, живи компютри с изкуствен интелект, телепатия, звездни флотилии, участващи в битки в най-отдалечените кътчета на галактиката, разрушаване на вселената, връщане на времето назад, краят на всичко! Той се изгуби в мъгла от фантастика, в един утрешен ден, който никога нямаше да настъпи наистина, за да престане да мисли за немислимото.

Пътешественикът от прохода се беше притаил в горите и дните минаваха, без да се случва нещо. Едуардо не разбираше защо той ще идва от милиарди километри разстояние в Космоса или хиляди години във времето, само за да продължи със завладяването на света с костенурски стъпки.

Разбира се, самото естество на нещо толкова чуждо и извънземно като това предполагаше загадъчни и може би дори неразбираеми за човека действия и мотивация. Завладяването на Земята може би не беше от интерес за нещото, което беше дошло в прохода. Може би неговата концепция беше толкова различна от тази на Едуардо, че дните бяха като минути за съществото.

В научнофантастичните романи имаше три основни вида извънземни. Добрите обикновено искаха да помогнат на човечеството да реализира пълния си потенциал като интелигентна раса и по този начин хората да съжителстват мирно с тях за вечни времена. Лошите искаха да поробят хората, да се хранят с тях, да снасят яйца в тях, да ги преследват и да ги убиват за забавление, или да ги заличат заради голямо недоразумение или от свирепа жестокост. Третите — най-малко срещаните — бяха нито добри, нито лоши, но толкова чужди, че тяхната цел и съдба оставаха тайна за хората като Божия разум. Този трети вид обикновено правеше на човечеството или голямо добро, или голямо зло, просто като минаваше покрай тази част на галактиката. Като автобус, преминаващ през колона от мравки на магистралата, и дори никога не разбираше за тази среща, да не говорим да е повлияло върху живота на разумни същества.

Едуардо нямаше никаква представа какви са намеренията на наблюдателя в гората, но инстинктивно усещаше, че в личен план не му мисли доброто. То не търсеше вечна дружба и не искаше да съжителства мирно. То съзнаваше неговото присъствие, значи не беше и от третия вид. Беше странно и злонамерено и рано или късно щеше да го убие.

В романите добрите извънземни превъзхождаха по брой лошите. Научната фантастика по принцип беше литература на надеждата.

Когато минаха и топлите юнски дни, надеждата в ранчо Куотърмас остана много по-малко, отколкото по страниците на тези книги.

През деня на седемнайсети юни, докато Едуардо седеше във фотьойла в хола, пиеше бира и четеше Уолтър М. Милър, телефонът иззвъня. Той остави книгата и отиде в кухнята да вдигне слушалката.

Беше Травис Потър, който каза:

— Господин Фернандес, не трябва да се тревожите.

— Не трябва ли?

— Получих факс от щатската лаборатория с резултатите от пробите на тъканите от онези еноти. Те не са заразени.

— Но нали са мъртви.

— Не и от бяс. Нито от чума. Нищо, което да е заразно или което може да се прихване от ухапване или бълхи.

— Направихте ли аутопсия?

— Да, направих.

— Тогава скуката ли ги е уморила или какво?

Потър се поколеба:

— Единственото нещо, което можах да открия, беше тежко възпаление на мозъка.

— Доколкото си спомням, казахте, че няма инфекция?

— Така е, няма. Никакви поражения, абсцеси или гной. Само възпаление. Много голямо.

— Може би щатската лаборатория трябва да направи проби на тъкан от мозъка?

— Тъканта от мозъка беше една от тези, които изпратих.

— Ясно.

— Никога не съм срещал подобно нещо.

Едуардо нищо не каза.

— Много странно — продължи Потър. — Имаше ли още от тях?

— Още мъртви еноти ли? Не, само трите.

— Ще направя някои токсикологични проучвания, ще проверя дали си нямаме работа с някаква отрова.

— Аз не съм слагал никакви отрови.

— Може да е промишлен токсин.

— Може ли? Наоколо няма никаква проклета промишленост.

— Ами… природен токсин тогава.

— Когато им направихте дисекция…

— Да?

— …отворихте черепа, видяхте възпаления и мозък…

— При такова голямо налягане дори след смъртта черепът направо се е пръснал.

— Мога да си представя.

— Извинявайте. Но затова очите им бяха така опулени.

— Вие просто взехте проби от мозъчната тъкан или…

— Да?

— …направихте дисекция на мозъка?

— Направих пълна церебротомия на две от животните.

— Отворихте мозъците им?

— Да.

— И не открихте нищо?

— Само това, което ви казах.

— Нищо… необичайно?

Учудването, което се криеше зад мълчанието на Потър, почти можеше да се усети по телефона. После той каза:

— Какво очаквахте да открия, господин Фернандес?

Едуардо не отговори.

— Господин Фернандес?

— Ами гръбначните им стълбове? Прегледахте ли ги по цялата им дължина?

— Да, направих го.

— Намерихте ли нещо… прикрепено?

— Прикрепено?

— Да.

— Какво имате предвид с това „прикрепено“?

— Може да е… приличало на тумор.

— Да е приличало на тумор?

— Да кажем тумор… нещо такова?

— Не. Нищо такова. Абсолютно нищо.

Едуардо отдръпна за малко слушалката, за да отпие от бирата. Когато отново я долепи до ухото, чу Травис Потър да казва:

— …нещо, за което не сте ме уведомили?

— Не и нещо, което да знам — излъга той.

Ветеринарят този път не отговори веднага. Сигурно и той пиеше бира. После каза:

— Ако се натъкнете на още такива животни, ще ми се обадите ли?

— Да.

— Не само еноти.

— Добре.

— Всякакви животни.

— Дадено.

— И не ги пипайте.

— Няма.

— Искам да ги видя на мястото, където са паднали мъртви.

— Както кажете.

— Ами…

— Дочуване, докторе.

Едуардо затвори телефона и отиде при умивалника. Загледа се през прозореца към гората на запад от къщата.

Запита се колко дълго трябваше да чака. Беше му писнало до смърт от чакане.

„Хайде“ — каза тихо той по адрес на скрития в гората наблюдател.

Беше готов. Готов за Ада, Рая или вечната пустота каквото и да дойдеше.

Не се боеше от смъртта.

Това, което го плашеше, беше как щеше да умре. Какво можеше да изпита. Какво можеха да му сторят в последните минути или часове от живота му. Какво можеше да види.

На сутринта на двайсет и първи юни, докато закусваше и слушаше международните новини по радиото, той погледна нагоре и видя катерица на прозореца на северната стена на кухнята. Беше се изправила на перваза на прозореца и го гледаше през стъклото. Изглеждаше напрегната. Както енотите преди.

Гледа я известно време, после отново се зае със закуската си. Всеки път, когато вдигнеше глава, животното стоеше на поста си.

След като изми чиниите, отиде при прозореца, наведе се и застана пред катерицата. Разделяше ги само стъклото. Животното не изглеждаше обезпокоено от неговата близост.

Той почука с пръст по стъклото точно пред муцуната на животното.

Катерицата не помръдна.

Той се изправи, завъртя дръжката и започна да отваря прозореца.

Катерицата скочи от перваза и избяга в страничния двор, където отново се обърна към него и го загледа напрегнато.

Затвори и заключи прозореца, след което излезе на предната веранда. Две катерици вече стояха на тревата и го чакаха. Когато Едуардо седна на дървения люлеещ се стол, едно от малките зверчета остана на тревата, но другото се изкачи до най-горното стъпало на верандата и продължи да го наблюдава оттам.

През тази нощ, отново барикадирал се в леглото на спалнята си и опитващ се да заспи, той чу как катериците тропаха по покрива. Малките нокти дращеха по керемидите. Когато накрая заспа, сънува гризачи. На следващия ден, двайсет и втори юни, катериците останаха с него. На прозорците. В двора. На верандите. Когато отиде да се разходи, те го следваха от разстояние.

Двайсет и трети мина по същия начин, но на сутринта на двайсет и четвърти той откри мъртва катерица на задната веранда. Имаше съсиреци от кръв в ушите й и засъхнала кръв в ноздрите. Очите бяха изскочили от орбитите. Откри още две катерици в двора и четвърта на стълбите на предната веранда, всичките в едно и също състояние.

Те бяха издържали на контрола по-дълго от енотите. Очевидно пътешественикът се учеше. Едуардо се запита дали да се обади на д-р Потър. Накрая събра четирите тела и ги занесе в центъра на източната поляна. Хвърли труповете в тревата, където дивите животни щяха да се погрижат за тях.

Отново си помисли за въображаемото дете в отдалеченото ранчо, което може би беше гледало към фаровете на черокито, докато той се прибираше от ветеринаря преди две седмици. Каза си, че дължи на това дете — или на другите деца, които реално съществуваха — да разкаже на Потър цялата история. Трябваше да се опита да информира и властите. Макар че да накара някого да му повярва, щеше да бъде много мъчително и трудно изпитание за него.

Сигурно заради бирата, която пиеше от сутринта, но този път не можа отново да почувства принадлежността си към общността. Беше прекарал целия си живот в избягване на хората. Не можеше току-така отново да ги заобича.

Освен това всичко за него се беше променило, когато се върна вкъщи и откри следите на нашественика: буците пръст, мъртвите бръмбари, червея, парчето син плат на вратичката на фурната. С невероятен страх очакваше следващия ход в тази част от играта, но въпреки това отказваше да мисли за нея, като блокираше всяка забранена мисъл, която се зараждаше в измъчения му мозък. Когато накрая се осъществеше тази страшна конфронтация, сигурно вече нямаше да може да сподели преживяното с непознати. Ужасът беше прекалено голям, за да може само той да го изпита и да бъде негов свидетел.

Продължаваше да си води дневник на събитията и сега написа за катериците. Нямаше нито достатъчно желание, нито сили да описва преживяванията си така подробно, както беше правил в началото. Беше лаконичен, като гледаше да не изпуска никаква важна информация.

Искаше да разбере пътника, като пишеше за него. Пътника… и себе си.

През последния ден от юни реши да отиде до Игълс Руст, за да купи хранителни продукти и други необходими неща. Като се има предвид, че сега живееше дълбоко в сянката на непознатото и фантастичното, всяко рутинно всекидневно действие — готвенето, оправянето на леглото сутрин, пазаруването — му се струваше безсмислена загуба на време и енергия, абсурден опит да се преструваш, че всичко е наред, като н същото време съществуването ти вече беше странно и ненормално. Но животът си вървеше.

Когато Едуардо изкара джипа от гаража, от перилата на предната веранда хвръкна голям гарван и прелетя над капака на колата с шумно махане на крилете. Едуардо удари спирачки и изключи двигателя. Птицата се издигна високо в червеникавосивото небе.

По-късно, в града, когато той излизаше от супермаркета и буташе количката с покупките, един гарван беше кацнал на решетката на джипа отпред. Предположи, че е същата птица, която го беше изплашила преди по-малко от два часа в ранчото.

Птицата остана на мястото си, като го гледаше през предното стъкло на черокито, когато той отиде отзад и отвори багажника. Докато слагаше продуктите зад задната седалка; гарванът изобщо не отклони погледа си от него. Продължи да го гледа и когато закара празната количка пред магазина, върна се и седна зад волана. Птицата отлетя едва когато той запали двигателя.

През всичките трийсет километра из монтанската провинция гарванът го следваше. Той го виждаше или като се навеждаше напред над волана, или просто като поглеждаше през страничния прозорец, в зависимост от позицията, която създанието избираше, за да го наблюдава. Понякога летеше успоредно на черокито, като се стремеше да не изостава. Понякога се устремяваше толкова напред, че се превръщаше в едва забележима точка сред облаците. После обаче се връщаше и отново поемаше успоредния курс. Беше с него през целия път до дома.

Докато Едуардо вечеряше, птицата беше кацнала на външния перваз на прозореца на северната стена на кухнята, където той беше видял за пръв път една от катериците. Щом стана да отвори прозореца, гарванът избяга, както беше направила и катерицата.

Остави прозореца отворен, докато довършваше вечерята. Свежият ветрец нахлу от потъналите в здрач поляни. Преди Едуардо да приключи с яденето, гарванът се върна.

Птицата остана на отворения прозорец, докато старецът изми чиниите, изсуши ги и ги подреди. Тя следваше всяко негово движение със светещите си черни очи.

Взе си поредната бира от хладилника и се върна на масата.

Седна на друг стол, по-близо до гарвана. Само една ръка разстояние го делеше от него.

— Какво искаш? — попита той, изненадан, че не се почувства глупаво загдето говореше на птица.

Разбира се, той не говореше на птицата. А на пътника.

— Просто искаш да ме гледаш ли? — попита отново.

Гарванът продължи да се взира съсредоточено в него.

— Искаш да комуникираш ли?

Птицата вдигна едното си крило, пъхна глава под него и започна да кълве перата си, сякаш се опитваше да пробие лед. След още една глътка Едуардо каза:

— Или искаш да ме контролираш като тези животни?

Гарванът пристъпи от единия на другия си крак, отърси се, вдигна високо глава и отново го погледна с едното око.

— Можеш да се преструваш на проклета птица, но аз знам, че не си; не си само птица.

Гарванът отново остана спокоен.

Навън здрачът беше отстъпил място на нощта.

— Можеш ли да ме контролираш? Сигурно можеш да го правиш само на по-прости същества, с по-прости нервни системи.

Черните очи блестяха. Острият оранжев клюн беше леко разтворен.

— А може би изучаваш екологията флората и фауната ни. Гледаш как функционира, усъвършенстваш уменията си? А? Може би си проправяш път към мен. Така ли е?

Птицата продължаваше да го гледа.

— Знам, че в птицата няма нищо от теб или поне нищо физическо. Също както нямаше в енотите. Това показа аутопсията. Мислех, че сигурно вкарваш нещо в животното, за да го контролираш, нещо електронно, може би дори нещо биологично. Мислех, че сигурно има много като тебе в гората. И че сигурно някой от вас е трябвало да проникне в животното, за да го контролира. Бях уверен, че Потър ще открие някакъв странен червей или охлюв в мозъка на енота, някаква проклета стоножка, прикачена към гръбначния му мозък. Семе, неземно изглеждащ паяк, нещо. Но ти не действаш по този начин, нали?

Той отпи от бирата.

— М-мм… Чудесна е.

Протегна бирата към гарвана.

Той продължи да го гледа над бутилката.

— Въздържател, а? Продължавам да научавам все нови неща за теб. Ние сме любознателни типове, ние — хората. Учим се бързо и добре прилагаме наученото. Добри сме в установяването на контакти с непознати. Това притеснява ли те?

Гарванът вдигна опашка и се изходи.

— Това коментар ли беше — запита Едуардо — или част от убедителната птича имитация.

Острият клюн се отвори и затвори, после пак, но птицата не отрони никакъв звук.

— По някакъв начин ти контролираш тези животни от разстояние. Телепатия или нещо подобно? От доста голямо разстояние, ако се съди по тази птица. Трийсет километра чак до Игълс Руст. Е, може би двайсет пет километра по птичи полет.

Ако пътникът разбра, че това, което изрече Едуардо, беше игра на думи, не го показа с нищо.

— Доста хитро, независимо дали е телепатия или нещо друго. Но определено съсипва бедното създание, нали? Ти обаче ставаш по-добър, като научаваш какви са ограниченията на местните бъдещи роби.

Гарванът започна да се пощи.

— Прави ли някакви опити да ме контролираш? Защото, ако си правил, мисля, че не съм забелязал нищо. Не съм усетил никакво дълбаене в моя мозък, не съм видял образи на извънземни, нищо от това, което пишат в романите.

Чук, чук, чук — продължаваше пощенето. Едуардо пресуши остатъка от „Короната“, след което избърса устата си с ръкава.

Докато унищожаваше бълхите по себе си, птицата го гледаше така спокойно, сякаш възнамеряваше да седи тук цяла нощ и да слуша неговото бърборене, ако той искаше да бъде така.

— Мисля, че напредваш бавно, опипваш внимателно пътя, експериментираш. Този свят е достатъчно нормален за нас, родените в него, но сигурно за теб той е едно от най-странните и ужасни места, които някога си виждал. Може би още не си много сигурен дали би се чувствал добре тук.

Той не започна разговора, очаквайки гарванът да му отговори. Не се намираше в някой проклет филм на „Уолт Дисни“. И въпреки това продължаващата тишина започваше да го дразни и изнервя, сигурно, защото беше изпил доста бира и сега беше изпълнен с гнева на пияния.

— Хайде. Стига си се преструвал. Направи го.

Гарванът продължи да го наблюдава.

— Ела ти тук. Направи ми посещение с истинската си същност, не като птица, катерица или енот. Ела като себе си. Без костюми. Хайде да го направим. Да приключим с това.

Птицата разтърси криле един-два пъти и това беше всичко.

— Ти си по-лош и от гарвана на По. Не казваш нищо, само стоиш на едно място. Какъв си ти?

Гледане, гледане.

И гарванът не помръдва, само стои, само стои…

Макар че По не беше един от любимите му автори, а само писател, който Едуардо беше чел, за да открие в крайна сметка какъв тип литература харесва, той започна да рецитира високо на пернатия страж, като влагаше в думите страстта на разтревожения разказвач, който поетът беше създал в стиховете си:

Внезапно той осъзна, но твърде късно, че птицата, поемата и собственото му предателско съзнание го бяха накарали да се сблъска с ужасната мисъл, която потискаше в себе си, откакто беше изчистил петната и другите следи на десети юни. В основата на „Гарванът“ на По беше мъртвата девица, младата Ленор, и разказвач, който вярваше, че тя ще се върне при него…

Едуардо затръшна психическата врата пред останалата част от тази мисъл. Обзет от внезапна ярост, захвърли празната бутилка. Тя удари гарвана. Птицата и бутилката изчезнаха в нощта.

Той скочи от стола си и се доближи до прозореца.

Птицата, просната на поляната, скочи, излетя във въздуха с трескаво махане на крилете и се устреми нагоре в тъмното небе.

Едуардо затвори прозореца с такъв трясък, че едва не счупи стъклото. Заключи го и се хвана с две ръце за главата, като че можеше да откъсне ужасната мисъл, ако не успееше отново да я потисне.

Тази нощ се напи. Когато накрая заспа, сънят беше най-добрата възможна прелюдия преди смъртта.

Ако птицата влезеше през прозореца на неговата спалня, докато той спеше, или пък дойдеше от покрива, той нямаше да я чуе.

Събуди се едва в единайсет и десет на първи юли. През останалата част от деня се опитваше да превъзмогне махмурлука. Това погълна времето му и така съзнанието му остана далеч от фантастичните строфи на отдавна умрелия поет.

Гарванът беше отново с него на първи, на втори и на трети юли, от сутрин до вечер, без прекъсване. Той обаче гледаше да не му обръща внимание. Повече никакво отвръщане на погледите. Никакви монолози. Едуардо не седеше на верандите. Когато беше в къщата, не гледаше от прозорците. Животът му стана още по-ограничен.

В три следобед на четвърти юли, изпаднал в пристъп на клаустрофобия заради прекалено дългото седене между четири стени, той реши да се разходи и взе пушката. Когато излезе навън, не гледаше към небето над него, а само към далечния хоризонт. Два пъти обаче забеляза беглата поява на сянка някъде пред него и разбра, че не е сам.

Тъкмо се връщаше в къщата и беше само на двайсетина метра от предната веранда, когато гарванът се появи от небето и се стрелна надолу. Той безпомощно махаше с криле, сякаш беше забравил как се лети, и падна като камък. Птицата грачеше и пляскаше с криле, но до сблъсъка си със земята вече беше мъртва.

Без да се доближава много до гарвана, Едуардо го хвана за крайчеца на едното крило. Занесе го на поляната и го хвърли там, където беше хвърлил четирите катерици на двайсет и четвърти юни.

Очакваше да открие зловеща купчина от животински останки, добре оглозгани и разчленени от хищниците, но катериците ги нямаше. Нямаше да се изненада, ако един или дори два от труповете бяха отмъкнати някъде другаде, където месоядното животно да се нагости на спокойствие. Но повечето хищници биха оголили скелетите на катериците на място и щяха да оставят поне няколко кости, неядливите лапи, части от козината, както и добре оглозгани черепи без очи.

Липсата на каквито и да е останки можеше да означава само, че катериците са били преместени от пътника. Или от неговите магически контролирани помощници.

Може би пътникът ги беше изпитвал на унищожение, за да разбере защо умират — което той не беше в състояние да направи с енотите, защото Едуардо ги беше занесъл на ветеринарния лекар. Или може би си мислеше, че катериците, както и енотите, са доказателства за неговото присъствие. Сигурно предпочиташе да оставя колкото се може по-малко следи, докато мястото му в този свят не се установеше твърдо.

Стоеше на поляната и унесено гледаше към мястото, където беше оставил катериците. Мислеше.

Вдигна ръката, с която държеше птицата, и се вгледа в безжизнените очи. Лъскави като лакиран ебонит и изскочили от орбитите.

— Хайде — прошепна той.

Накрая взе гарвана в къщата. Щеше да му потрябва. Имаше план.

Металната решетка беше свързана със здрави пръстени от неръждаема стомана в горната и долната част и се крепеше на три къси стоманени крака. Беше с размер на купа с вместимост два-три литра. Използваше я, за да изцежда тестените храни, когато готви в големи количества. Към горния пръстен бяха прикрепени две стоманени дръжки, използвани за разклащане.

Едуардо въртеше ситото в ръцете си и обмисляше плана си. После започна да го прилага в действие.

Застанал до кухненската маса, той сгъна крилата на мъртвия гарван и напъха птицата в ситото.

С игла и конец прикрепи гарвана към металната решетка на три места. Това щеше да предотврати падането на мъртвото тяло, щом наклонеше ситото.

Когато свърши, Едуардо остави иглата и конеца настрана. Внезапно главата на птицата се килна и се разтресе.

Той отскочи изненадан.

Гарванът издаде слабо, треперещо грачене.

Знаеше, че птицата е мъртва. Мъртва като камък. Най-малкото, защото шията й беше прекършена. Очите бяха изскочили от орбитите. Очевидно беше умряла в полет от тежък мозъчен блокаж като този, който уби енотите и катериците. Падайки от голяма височина, тя се беше ударила в земята със страшна сила, което й беше нанесло още по-големи физически увреждания. Мъртва като камък.

Сега, зашита за телената решетка на ситото, съживената птица не можеше да вдигне главата си не защото й пречеха конците, а защото вратът й си беше счупен. Пречупените крака махаха безполезно. Смачканите криле се опитваха да се разперят, но уврежданията им пречеха повече от конците.

Превъзмогвайки страха и погнусата си, Едуардо докосна с ръка гърдите на гарвана. Не долови туптене.

Птичето сърце биеше изключително бързо, много по-бързо от сърцето на бозайниците. Един малък мощен двигател, туптуп-туптуп-туптуп-туптуп. Винаги беше лесно да се усети, защото ускореният пулс кънтеше из цялото тяло.

Сърцето на гарвана определено не биеше. Доколкото той можеше да определи, птицата също така не дишаше. А шията й беше прекършена.

Надяваше се, че е станал свидетел на способността на пътника да възкресява мъртви същества, което си беше цяло чудо. Но истината беше по-мрачна.

Гарванът беше мъртъв.

И въпреки това той мърдаше.

Треперейки от отвращение, Едуардо свали ръката си от малкото гърчещо се тяло.

Пътникът можеше да е възстановил контрола си върху тялото, без да възкресява птицата. До известна степен той упражняваше влияние както върху живите, така и върху неживите същества.

На Едуардо отчаяно му се искаше да престане да мисли за това.

Но не можеше да изключи съзнанието си. Не можеше вече да избягва зародилото се у него любопитство.

Ако не беше закарал веднага енотите при ветеринаря, дали и те нямаше да се разтресат и да се изправят отново на крака, студени, но мърдащи, мъртви, но съживени?

В ситото главата на гарвана се клатеше. Клюнът се отваряше и затваряше с леко тракане.

Може би в крайна сметка четирите мъртви катерици не бяха отнесени от никого. Може би онези трупове, вкочанени от смъртта, също бяха повлияни от неизвестния кукловод, свивайки студените си мускули и тракайки с вкоравилите се стави, откликнали на властния зов. Дори и когато телата им бяха достигнали до ранния стадий на разлагане, те сигурно бяха клатили главите си, бяха изпълзели от поляната в гората към леговището на онова нещо, което ги командваше.

„Не си мисли за това. Спри. Мисли си за нещо друго, за Бога. За всичко друго. Не и за това, не за него.“

Ако извадеше гарвана от ситото, дали той щеше да махне с криле и да тръгне олюлявайки се по земята със счупените си криле? През целия си път нагоре по стръмния заден двор? Един вид кошмарно шествие до сенките на разположените нависоко гори.

Щеше ли да събере смелост да го последва в сърцето на мрака?

Не не ако това щеше да бъде последният сблъсък, той трябваше да стане тук, на негова територия, не в някакви странни гнезда, каквото пътникът си беше направил.

Едуардо беше шокиран от собственото си смразяващо кръвта предположение — пътникът сигурно беше чужд на тази планета до такава степен, че изобщо не споделяше човешкото възприятие за живота и смъртта, изобщо не правеше разлика между тези две състояния. Може би неговият извънземен вид изобщо не умираше. Или умираше в биологичния смисъл на думата, но възкръсваше от разлагащите се останки в някаква друга форма на живот. И очакваше същото да се отнася и за съществата на този свят. Всъщност природата на неговия вид — особено взаимовръзката със смъртта — може би беше много по-странна и необичайна, извратена и много по-отблъскваща, отколкото изобщо човек можеше да си представи.

В безкрайната и безгранична вселена потенциалният брой на разумните форми на живот също беше безграничен — както беше открил от книгите, които напоследък четеше. Теоретично всяко нещо, което той можеше да си представи, трябваше да съществува някъде в тази безгранична среда. Когато ставаше въпрос за извънземни форми на живот, чуждоземец означаваше именно чуждоземен, максимално странен и непознат, самата ужасяваща аномалия. Тя не се вместваше в представите на нормалното човешко мислене и трудно можеше да бъде разбрана и възприета.

Едуардо беше умувал по този въпрос и преди, но едва сега осъзна, че би могъл да разбере пътника толкова, колкото една мишка можеше да разбере човешкото същество и неговите преживявания, неговия начин на мислене.

Мъртвият гарван потрепери, счупените му крака трепнаха. От гърлото му излизаше хрипливо гъргорене, пародия на истинското грачене.

Едуардо бе обзет от духовен мрак, защото повече не можеше да отрича съществуването на нашественика, който беше оставил зловеща диря из къщата му през нощта на десети юни. Още от началото знаеше какви мисли потиска у себе си. Дори и когато се напиваше до забрава, знаеше. Дори и когато се преструваше, че не знае, пак знаеше. И сега пак знаеше. Знаеше. Мили Боже, той знаеше!

Досега Едуардо не се боеше от смъртта. Очакваше я с нетърпение.

Но сега се страхуваше да умре. Това не беше обикновен страх. Това беше болезнено състояние на свиреп ужас. Трепереше, потеше се.

Макар че пътникът не беше показал никакви признаци, че може да контролира тялото на живо човешко същество, какво щеше да стане, когато умреше?

Взе пушката от масата и ключовете за черокито, мина през вратата, свързваща кухнята с гаража. Трябваше да напусне веднага къщата, да излезе и да избяга надалеч. Да върви по дяволите изучаването на пътника. Да върви по дяволите неговият стремеж на всяка цена да се сблъска с нещото. Просто трябва да влезе в джипа, да натисне педала на газта, да прегази всичко, което му се изпречи на пътя, и да избяга колкото е възможно по-надалеч от онова каквото и да беше излязло от черния проход в онази монтанска нощ.

Отвори вратата, но се спря на прага между кухнята и гаража. Нямаше къде да отиде. Нямаше семейство, приятели. Беше твърде стар, за да започва нов живот.

И без значение къде щеше да отиде, пътникът щеше да продължи да бъде тук, да проучва и да си пробива път в този свят. Да прави извратените си експерименти, да осквернява всичко свято, да извършва кощунства с всичко, което беше скъпо на Едуардо.

Можеше и да не успее да избяга от това. В живота си не беше бягал от нищо. Но в момента не го спираше гордостта. Единственото, което го възпираше да замине, беше чувството му за добро и зло, за правилно и погрешно — основните ценности, които го бяха водили през дългия му живот. Ако обърнеше гръб на тези ценности и избягаше като страхливец, после не би могъл да се погледне даже в огледалото. Беше стар и самотен, което само по себе си беше достатъчно лошо. Да живее стар, самотен и разяждан от самоомраза щеше да бъде непоносимо за него. Отчаяно искаше да избяга, но беше невъзможно.

Върна се в кухнята, затвори вратата на гаража и остави пушката на масата.

Той беше познал душевна тъма, каквато може би никой преди извън Ада не беше познавал.

Мъртвият гарван се напрегна и се опита да се освободи от ситото. Едуардо беше използвал дебел конец, който беше завързал на здрави възли. А пък мускулите и костите на птицата бяха твърде сериозно увредени, за да може тя да събере достатъчно сили и да се освободи.

Опитът му беше проява на безсмислена храброст и безумие. Но все пак предпочете да действа, а не да чака смирено края.

Едуардо подпря ситото на външната страна на кухненската врата. Вързаният гарван се дърпаше и се мъчеше да се изскубне. Едуардо отбеляза с молив по дървото мястото, където се срещаха отворите в дръжките.

Заби два обикновени пирона в маркираните точки и закачи ситото на тях.

Гарванът, борещ се с последни сили за свободата си, се виждаше през телената мрежа, закрепена към вратата. Но много лесно ситото можеше да бъде вдигнато от пироните.

Затова от всяка страна използва пирони, извити под формата на U, и фиксира здраво двете дръжки към масивната дъбова врата.

За да премести ситото и да стигне до гарвана, пътникът или неговият помощник трябваше да разхлаби поне единия от U-образните пирони, за да освободи поне една от дръжките. Единствената друга възможност беше да среже телената мрежа с голяма и здрава ножица и да извади пернатото същество.

Така или иначе мъртвата птица не можеше да бъде извадена и отмъкната бързо или безшумно. Едуардо щеше да получи достатъчно предупредителни сигнали, че нещо се опитва да докопа съдържанието на ситото. Особено след като възнамеряваше да прекара цялата нощ в кухнята.

Не беше сигурен дали пътникът желае да получи мъртвия гарван. Може би се заблуждаваше и странното нещо нямаше никакъв интерес да търси мъртвия си помощник. Въпреки това птицата беше издържала по-дълго от катериците, които бяха живели по-дълго от енотите, а кукловодът сигурно щеше да сметне за полезно да изследва трупа, за да открие защо се е получило така.

Този път нямаше да действа чрез катерица. Нито пък дори чрез хитър енот. Тук бяха необходими повече сила и сръчност, както го беше планирал Едуардо. Молеше се пътникът да отвърне на предизвикателството му и да се появи в истинската си същност. Обаче, ако изпратеше друго нещо, това, за което той не искаше изобщо да си мисли, изгубената Ленор, старецът беше готов да се изправи и пред този ужас.

Удивително е колко много неща може да изтърпи човек. Удивително е каква сила притежава той дори и когато е обзет от парализиращ ужас, дори и в хватката на свирепия страх, дори и когато е изпълнен с отчаяние.

Гарванът отново остана неподвижен. Тих. Мъртъв като камък.

Едуардо се обърна, за да погледне към високите гори.

Хайде. Хайде, копеле такова! Покажи ми лицето си, покажи ми кирливото си грозно лице. Хайде, изпълзи, за да те видя. Не бъди такъв страхливец, скапан изрод!

Едуардо влезе вътре. Затвори вратата, но не я заключи.

След като спусна щората на вратата, така че никой или нищо да не може да го наблюдава, без той самият да знае за това, старецът седна до кухненската маса, за да извади дневника си. Попълни още три страници с красивия си почерк. Заключи, че може би това щяха да се окажат последните му писания.

Ако нещо се случеше с него, той искаше някой да открие жълтия бележник — но не твърде лесно и бързо. Сложи го в голям найлонов плик с цип, за да не пострада от влагата, и го сложи във фризера сред пакетите със замразени храни.

Здрачът настъпи. Мигът на истината бързо се приближаваше. Той не очакваше съществото от горите да се появи посред бял ден. Усещаше, че то действа по тъмно.

Взе си бира от хладилника. Какво пък толкова, по дяволите. Беше първата за последните няколко часа.

Макар че искаше да е трезв, когато настъпи моментът на сблъсъка, той не желаеше да бъде с напълно ясна глава. Някои неща беше по-добре да се правят от човек с леко притъпена чувствителност.

Мракът още не беше се спуснал на запад, а той още не беше привършил първата си бира, когато долови движение откъм западната веранда. Тихо потупване, стържене и пак потупване. Определено не беше гарванът. Шумовете бяха по-силни. Беше грубоват звук, издаван от нещо тромаво, което се изкачваше по стъпалата на верандата.

Едуардо стана и взе пушката. Дланите му бяха потни, но въпреки това успя да хване здраво оръжието.

Ново потупване и стържене.

Сърцето му биеше бързо и лудо, по-бързо, отколкото на гарвана, докато беше жив.

Посетителят — какъвто и да беше произходът му, жив или мъртъв — стигна до горните стъпала и тръгна към вратата. Вече не се чуваше тропане. Само влачене, плъзгане и драскане. Тъй като през последните месеци Едуардо четеше фантастична литература, той веднага започна да си представя образ след образ на различни извънземни създания, които можеха да издават подобни звуци вместо нормални стъпки — кое от кое по-зловещи на външен вид. Съзнанието му беше обсебено от най-различни чудовища. Едно от тях не приличаше на извънземно, по-скоро принадлежеше към творчеството на По, отколкото на Хайнлайн, Стърджън или Бредбъри. То беше по-скоро готическо, отколкото футуристично, не само че произлизаше от Земята, но идваше изпод земята.

То се приближаваше към вратата. Накрая застана пред вратата. Пред незаключената врата. Тишина.

Едуардо трябваше само да направи три крачки, да дръпне дръжката на вратата и щеше да се изправи пред посетителя. Но той не беше в състояние да помръдне. Сякаш беше пуснал корени в пода като някое от дърветата около къщата. Макар че сам беше разработил плана, който неминуемо стигаше до сблъсък, макар че не избяга, когато имаше възможност, макар че си беше внушил, че неговият здрав разум зависи от срещата с бездънния ужас и преодоляването му, сега той беше парализиран и се питаше дали щеше да постъпи чак толкова лошо, ако беше избягал.

Нещо се притаи. То беше там, но стоеше неподвижно. На сантиметри от вратата.

Какво щеше да прави? Да изчака Едуардо пръв да действа? Или изучаваше гарвана в ситото. На верандата беше тъмно и само закритите прозорци на кухнята пропускаха слаба светлина от кухнята. Можеше ли то да види гарвана?

Да, о, да — то можеше да вижда в тъмното, обзалагаше се за това. Виждаше в тъмното по-добре, отколкото която и да било проклета котка, защото идваше от тъмното.

Чуваше как тиктака кухненският часовник. Макар че той си беше стоял тук през цялото време, той не го беше чувал от години. Защото беше станал част от средата. Но сега го чуваше по-силно от всякога, като палка, която отмерва с бавни удари по облицован с филц барабан по време на официално правителствено погребение.

Хайде, хайде, хайде да го направим. Този път не подканваше пътника да излезе от скривалището си. Този път подтикваше себе си. Хайде, копеле такова, страхливец такъв, изкуфял дъртак, хайде, хайде, хайде.

Приближи се до вратата и спря така, че да може лесно да я отвори.

За да хване дръжката, трябваше да вземе пушката само с едната ръка, но не можеше да го направи. Изключено.

Сърцето му болезнено блъскаше в гърдите му: Усещаше пулса в слепоочията си.

Надуши нещото през затворената врата. Мирис, от който ти се повдига. Вонеше на кисело и разложено. Никога преди не беше усещал подобна миризма.

Дръжката на вратата пред него, дръжката, която той самият не можеше да се насили да хване, кръгла и полирана, жълта и блестяща, започна да се завърта. Докато бавно се въртеше, по очертанията й играеше отблясък от луминесцентната лампа в кухнята. Толкова бавно. Бравата изщрака.

Пулсът му биеше бясно в ушите, гърмеше. Сърцето му подскачаше в гърдите и затрудняваше дишането му.

Тогава дръжката се върна в предишното си положение и вратата остана неотворена. Мигът на разкритието беше отложен, може би завинаги, докато посетителят се оттегляше…

С яростен вик, който го изуми, Едуардо грабна дръжката и я дръпна с едно рязко и конвулсивно движение. Изправи се лице в лице с най-ужасния си страх. Изгубената девица, лежала три години в гроба и сега излязла оттам. Посивели и разрошени коси, лице без очи, потъмняла плът въпреки използваните препарати за балсамиране. Проблесване на голи кокали сред разложените и изсъхнали тъкани, зъби на мястото на устните, застинали в зловеща усмивка. Изгубената девица стоеше облечена в парцаливата и проядена от червеи погребална рокля от син плат. Роклята беше цялата в петна от течностите на разлагащото се тяло. Беше станала и се беше върнала при него. Протягаше ръка към него. Видът й го изпълни не просто с ужас и отвращение, но с отчаяние. Господи, той потъваше в море от студено черно отчаяние, че Маргарит трябваше да се върне при него в този вид, който беше съдбата на всяко живо същество на тази планета.

Това не е Маргарит, не и това нещо, тази нечиста сила. Маргарит е на по-добро място, в Рая, седи с Бог. Трябва да е при Бог, Маргарит заслужава Бог, не това, не и край като този. Седи при Бог, седи при Бог, отдавна е напуснала това тяло и седи при Бог.

И след първата внезапна среща той си помисли, че ще се оправи, че ще може да запази разсъдъка си и няма да полудее. Смяташе, че ще може да вземе пушката и да отблъсне това омразно нещо от верандата, ще вкарва куршум след куршум в него, докато то спре дори смътно да прилича на Маргарит, докато се превърне само в купчина кости и органични останки, които няма да имат властта да му въздействат емоционално.

Тогава забеляза, че не е посетен само от разлагащото се тяло, а и от самия пътник — два сблъсъка в едно. Чужденецът се беше преплел с тялото, висеше на гърба му, но също така запълваше кухините. Беше обяздил мъртвата жена. Тялото му се оказа меко и неподходящо за земното притегляне, тъй като беше доста тежко. Затова сигурно се нуждаеше от помощ, за да може да се движи само на тази планета. Беше черно, черно и лигаво, на места изпъстрено с червено. Сякаш беше съставено от преплетени и виещи се израстъци, които в един момент изглеждаха меки и гладки като змии, после се превръщаха в остри и твърди крайници като щипките на рак. Не мускулести като при змиите или корави като при раците, а слузести и желеобразни. Не видя нито глава, нито някакви отвори, никакви познати черти, които да му позволят да различи горна и долна част. Едуардо обаче имаше на разположение само няколко секунди, за да възприеме видяното. Видът на тези блестящи черни пипала, промушващи се навън и навътре в гръдния кош, го накара да осъзнае, че всъщност плътта по тригодишния труп беше по-малко, а привидението пред него се състоеше предимно от пришълеца върху човешкия скелет. Извитите му израстъци заемаха мястото, където някога се намираха сърцето й и белите й дробове. Бяха се оплели като лоза около ключиците и лопатките, около раменната и лъчевата кост, около лакътната и бедрената кост, пищялите. Дори запълваха празния череп и се виеха точно зад пустите очни орбити. Това беше повече, отколкото можеше да понесе и повече, отколкото книгите го бяха подготвили. Извън чуждоземното и скверното, които можеше да издържи. Чу се как крещи, но не можеше да спре. Не можеше да вдигне пушката, защото всичката му сила отиваше в крещенето.

Макар че му се стори цяла вечност, от мига, в който отвори вратата, до този, в който сърцето му започна да се гърчи във фатални спазми, бяха изминали само пет секунди. Въпреки нещото, което се появи на прага на кухнята, въпреки мислите и страховете, които експлодираха в съзнанието му за част от мига, Едуардо знаеше, че секундите са точно пет, защото една част от него продължаваше да брои ударите на часовника. Погребалният ритъм, пет удара, пет секунди. После го обхвана тъпа болка, майката на всички болки. Не причинена от пришълеца, а извираща отвътре, съпроводена от бяла светлина, ярка като ядрена експлозия на ядрена бомба. Потапяща в пълна забрава белота, която изтри пришълеца от погледа му и всички други земни грижи. Мир.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тъй като Джак беше получил допълнителни увреждания освен гръбначната фрактура, той трябваше да мине по-дълъг курс физиотерапия в болницата във Финикс. Както обеща, Моше Блум го сприятели с болката и му помогна да извлече от нея повече полза при оздравяването и възстановяването. До началото на юли, четири месеца след деня, в който беше улучен, постепенното намаляване на болката му стана постоянен спътник. Тя се беше превърнала за Джак не просто в приятел, а в брат.

На седемнайсети юли, когато беше изписан от Финикс, той отново можеше да ходи, макар че още му трябваше опората на две патерици. Той рядко използваше и двете. Страхуваше се обаче да не падне, когато е без тях, особено при качване или слизане по стълби. Макар и да ходеше бавно, Джак се държеше стабилно на краката си. Въпреки това единият му крак от време на време внезапно се парализираше. Тези неприятни изненади ставаха все по-редки с всяка изминала седмица. Надяваше се да се отърве от едната патерица до август и от другата до септември.

Моше Блум, масивен като скала, но все още плъзгащ се по земята като на тънка въздушна възглавница, съпроводи Джак до главния вход. През това време Хедър докара колата от паркинга. Както обикновено физиотерапевтът беше облечен в бяло, но този път кепето му беше шарено и пъстро.

— Гледай да не пропускаш всекидневните упражнения — каза той.

— Добре.

— Дори и когато се отървеш от патериците.

— Дадено.

— Тенденцията е към намаляване на упражненията. Понякога, когато пациентът възстанови повечето си функции, той възвръща своята самоувереност и решава, че не му трябва да се упражнява повече. Но лечебният ефект продължава дори и тогава, макар той да не го осъзнава.

— Слушам.

Моше отвори вратата пред Джак и продължи:

— Следващото нещо е, че проблемите се връщат при него и той отново трябва да дойде тук да се лекува.

— Не и аз — увери го Джак и пристъпи с патериците навън, в прекрасния горещ летен ден.

— Взимай редовно лекарствата, когато ти потрябват.

— Ще ги взимам.

— Не се опитвай да стискаш зъби, когато те боли.

— Няма.

— Прави горещи бани със соли „Епсом“, когато краката отекат.

Джак кимна:

— И се заклевам, че всеки ден ще си изяждам супата.

Моше се засмя.

— Нямам намерение да се държа като майка ти.

— Но го правиш.

— Не, не съвсем.

— Ти ми беше като майка седмици наред.

— Така ли? Е, добре, де. Имам намерение да ти бъда.

Джак подпря лакътя си на едната патерица, за да могат да си стиснат ръцете за довиждане:

— Благодаря ти, Моше.

Терапевтът го прегърна:

— Ти направи невероятен прогрес. Гордея се с теб.

— Ти си дяволски добър в тази работа, приятелю.

Когато Хедър и Тоби паркираха колата, Моше се усмихна:

— Разбира се, че съм добър. Ние, евреите, знаем всичко за болката и страданието.

Първите няколко дни само фактът, че се намираше в собствения си дом и спеше в леглото си, беше толкова радостен и блажен за Джак, че не трябваше да полага допълнителни усилия, за да поддържа оптимизма си. Седеше в любимия си фотьойл, хранеше се, когато си поиска, и не се подчиняваше на никакви болнични режими. Помагаше на Хедър да приготви вечерята, четеше на Тоби преди сън, гледаше телевизия след десет вечерта, без да се налага да си слага слушалки. Тези неща го удовлетворяваха повече от всичките удоволствия и лукс, които бяха привилегия на един саудитски принц.

Остана угрижен обаче за семейните финанси, но вярваше, че този проблем ще се реши. Очакваше до август да тръгне на работа и отново да започне да печели парите с труд. Преди да се върне към уличните патрули обаче, трябваше да премине сурови полицейски физически тестове и психологическа оценка, за да проверят дали не е травматизиран от случилото се и това да му попречи да изпълнява нормално задълженията си. Затова в продължение на седмици щеше да му се наложи да работи на бюро.

Докато страната затъваше все по-дълбоко в рецесия и нямаше признаци да излезе от това състояние, докато всяка една правителствена инициатива, изглежда, целеше закриването на все повече работни места, Хедър престана да чака отговори от компаниите, в които беше кандидатствала за работа. Докато Джак лежеше в рехабилитационната клиника, тя беше станала предприемач — „Хауърд Хюз, но с всичкия си“, шегуваше се тя. Хедър започна свой бизнес с „Макгарви Асошиейтс“. Десетте години в Ай Би Ем като дизайнер на софтуер й печелеха клиенти. Когато Джак се върна у дома, тя вече беше сключила сделка за проектирането на софтуер за собственика на верига от осем таверни. Едно от малкото предприятия, които процъфтяваха в сегашните икономически условия, продаваше алкохол и душевна атмосфера, в която той да се пие. За клиента й в един момент беше станало непосилно да следи и наблюдава многобройните си и претъпкани заведения и затова му трябваше софтуерът.

Печалбата от първата сделка изобщо не можеше да се сравни със заплатата, която беше получавала до миналия октомври. Но тя беше уверена в себе си и се надяваше, че ако свърши добре работата си за собственика на таверните, ще получи още много поръчки.

Джак беше доволен да я види погълната от работата си. Компютрите бяха поставени върху две големи разтегателни маси в празната спалня. Матракът и рамката на леглото бяха подпрени на стената. Тя беше най-щастлива, когато беше заета с нещо. Той толкова уважаваше нейния интелект и трудолюбие, че не би се изненадал, ако мизерният офис на „Макгарви Асошиейтс“ започнеше да се разраства и след време станеше конкурент на „Майкрософт“.

На четвъртия си ден вкъщи, когато й наговори всички, тези неща, тя се облегна в стола си и гордо изрече:

— Да, това съм аз. Бил Гейтс без репутация на смотаняк.

Джак се облегна на вратата, като вече използваше само една патерица, и отвърна:

— Предпочитам да мисля за теб като за Бил Гейтс със страхотни крака.

— Сексист.

— Виноват.

— Освен това откъде знаеш дали Бил Гейтс няма по-хубави крака от моите? Да не си виждал неговите?

— Добре де, връщам си думите назад. Трябваше да кажа, че ти си също такъв смотаняк, за какъвто хората смятат Бил Гейтс.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

— Наистина ли са страхотни?

— Кои?

— Моите крака?

— Ама ти имаш ли крака?

Макар че се съмняваше бизнесът й да се разрасне до такава степен, че да могат да си плащат сметките и заема по ипотеката, Джак не се тревожеше особено. Това продължи до двайсет и четвърти юли — беше минала седмица, откакто си седеше у дома, и доброто му настроение започна бавно да го напуска. Когато характерният за него оптимизъм започна да се изпарява, в един момент загуби всичките си илюзии и съзнанието му се разтресе като от електрически ток.

Вече не спеше, без да сънува. Сънищата му ставаха все по-кървави с всяка изминала нощ. Три или четири часа, след като си беше легнал, се будеше обзет от паника. После не можеше да заспи, независимо колко уморен и изтощен се чувстваше.

Бързо го обзеха общо неразположение и неспокойствие. Храната сякаш беше изгубила вкуса си. Стоеше повече вътре, защото лятното слънце беше за него дразнещо ярко. Сухата калифорнийска жега, която обожаваше, сега го изгаряше и го правеше раздразнителен. Макар че четенето му беше хоби и притежаваше огромна библиотека с книги, не можеше да намери нито един писател — дори сред тези, които преди му бяха любими. Книгите, без значение колко добре бяха написани и колко похвали от критиците бяха получили, не го заинтригуваха с нищо. Често трябваше да препрочита по няколко пъти един абзац, докато проумееше смисъла на написаното.

Неспокойствието му премина в депресия на двайсет и осми, само единайсет дни след края на рехабилитационния курс. Хвана се, че мисли за бъдещето, и откри, че пред него няма перспектива, която да го удовлетворява. Някога кипящ от енергия плувец в океан от оптимизъм, сега той се беше превърнал в свито и уплашено създание в блатото на разочарованието.

Твърде подробно четеше вестниците, твърде дълбоко се замисляше за събитията, които ставаха всеки ден, прекарваше твърде много време, гледайки новините по телевизията. Войни, геноцид, бунтове, терористични нападения, политически бомбени атентати, гангстерски войни, престрелки с коли, извращения с деца, серийни убийци, кражби на коли, екологични катастрофи, младежи, които пръсват главата на продавача в магазина за някакви си петдесет долара в касата, изнасилвания, пробождания и удушвания. Знаеше, че животът не е само тези неща. Доброто все още съществуваше и все още се правеха добри дела. Но медиите насочваха вниманието си върху най-негативните страни на живота. Същото правеше и Джак. Макар че се опитваше да не отваря вестника и да не поглежда телевизора, в крайна сметка биваше привличан от живите описания на последните трагедии и извършено насилие, също както бутилката привлича алкохолика или залозите комарджията.

Разочарованието, подсилвано от новините, беше водещ само надолу ескалатор, от който Джак не можеше да избяга. А ескалаторът постоянно засилваше скоростта си.

Когато веднъж Хедър спомена, че след по-малко от месец Тоби ще е третокласник, Джак започна да се тревожи заради търговията с наркотици и насилието, които царяха в много от училищата в Лос Анджелис. Внуши си, че Тоби ще бъде убит, ако не намерят начин да го изпратят в частно училище. Внушението, че едно такова някога сигурно място като класната стая сега беше опасно като фронт по време на война, бавно, но неминуемо го наведе на мисълта, че за неговия син не беше безопасно никъде. Ако Тоби можеше да бъде убит в училище, това можеше да се случи и на улицата, пред къщата, докато си играе в собствения двор? Джак се превърна в прекомерно строг родител, какъвто преди не беше. Тревожеше се, когато Тоби не е наблизо и не може да го вижда.

До пети август, само два дена до връщането му на работа и възстановяването на по-голямата част от нормалния му живот, вместо да се радва на приповдигнато настроение, при Джак стана точно обратното. От мисълта да докладва в подразделението за преназначаването дланите му се изпотяваха, макар че имаше поне още месец, докато го върнеха да патрулира по улиците.

Мислеше си, че досега е успявал да скрие страховете и депресията си от другите. През тази нощ се оказа, че не е така.

Когато си легнаха и изгаси лампата, той най-накрая събра кураж да сподели с Хедър притесненията си:

— Няма да се върна на улицата.

— Знам — каза тя.

— Нямам предвид само временно, а завинаги.

— Знам, скъпи. — Тя седна и протегна ръка към неговата.

— Толкова ли си личи?

— Доста, от няколко седмици.

— Извинявай.

— Трябва да го преодолееш.

— Мислех, че ще работя на улицата, докато се пенсионирам. Най-много исках да правя това.

— Всичко се променя.

— Сега вече не мога да рискувам. Загубих увереността си.

— Ще си я възвърнеш.

— Може би.

— Ще го направиш. Но въпреки това няма да се върнеш на улицата. Не можеш; Ти отработи своето, изпита късмета си повече, отколкото което и да е друго ченге. Остави другите да спасяват света.

— Чувствам се…

— Знам.

— Празен…

— Ще ти стане по-добре. Винаги е така.

— …като обзет от самосъжаление нещастник.

— Ти не си нещастник. — Тя сложи ръка на гърдите му. — Ти си добър човек и си смел. Твърде смел, ако питаш мен. Ако не беше решил да се махнеш от улицата, аз щях да го направя вместо теб. Защото иначе вероятността е следващия път аз да се окажа на мястото на Алма Брайсън, а жената на твоя партньор ще идва да ме успокоява, ще ме държи за ръката. Проклета да съм и да горя в Ада, ако позволя това да се случи. Двама от твоите партньори бяха застреляни за една година, а от началото на януари загинаха седем полицаи. Седем. Няма да те загубя, Джак.

Той я прегърна. Беше изключително благодарен на съдбата, че го беше срещнала с нея в един труден свят, в който толкова много зависеше единствено от късмета. За секунда остана безмълвен. Гласът му щеше да издаде прекалено силните емоции.

Накрая каза:

— Значи отсега нататък ще си паркирам задника в стола и ще си клатя краката на едно или друго бюро.

— Ще ти купя цял кашон с мехлем против хемороиди.

— Ще трябва да си купя кана за кафе с моето име.

— И листчета за бележки, на които ще пише „От бюрото на Джак Макгарви“.

— Това ще означава и по-малка заплата. Няма да ми плащат колкото когато бях на улицата.

— Ще се оправим.

— Така ли? Не съм много сигурен. Ще ни бъде трудно.

— Забравяш за „Макгарви Асошиейтс“. Изобретателни и гъвкави софтуерни програми. Проектирани за вашите нужди. Разумни цени. Бърза доставка. По-хубави крака от тези на Бил Гейтс.

И през тази нощ в тъмната спалня на двамата им се стори, че намирането на сигурност и щастие в Лос Анджелис не е толкова невъзможно.

През следващите десет дни обаче двамата понесоха поредица удари от суровата действителност, което разби на пух и прах старата им представа за Ел Ей. В градския бюджет беше направено поредното съкращение, което намаляваше заплатите на уличните ченгета с пет процента и с дванайсет на работещите на чиновнически длъжности в отдела. Парите, които сега взимаше Джак на новата работа и които бяха по-малко от преди, вече станаха значително по-малко. Ден по-късно статистиката на правителството показа, че в икономиката отново има спад. Новият клиент, който се готвеше да подпише договор с „Макгарви Асошиейтс“, беше толкова изнервен от икономическите показатели, че в крайна сметка реши да не инвестира в нови компютърни програми през следващите няколко месеца. Инфлацията се покачваше, данъците — още повече. На потъналата в дългове градска електрическа компания бяха повишени лихвите, което неминуемо означаваше покачване и на цените на тока. Цената на водата вече се беше повишила. Ред беше на газта за битови нужди. Получиха сметка за ремонт на колата за шестстотин и четирийсет долара в същия ден, в който първият филм на Ансън Оливър, първоначално останал без внимание от страна на публиката, беше пуснат отново от „Парамаунт“ и поднови интереса на медиите към стрелбата с участието на Джак. А Ричи Тендеро, съпругът на огнената и непоколебима Джина Тендеро с черните кожени дрехи и спрея с червен пипер, беше улучен от едрокалибрена пушка, докато се опитваше да разреши семеен спор. В резултат лявата му ръка беше ампутирана до рамото, а на лявата страна на лицето му трябваше да се направи пластична операция.

На петнайсети август едно единайсетгодишно момиченце случайно попадна в гангстерска престрелка само на една пресечка от училището, в което скоро щеше да тръгне Тоби. То беше убито на място.

Понякога животът, изглежда, има смисъл. Нещата се развиват по най-непредвидим начин. Отдавна забравени познанства отново се възстановяват и променят човешки съдби. Непознат се появява и казва няколко мъдри думи, като по този начин разрешава неразрешим до момента проблем. Или пък някакъв сън става действителност. Изведнъж Бог потвърждава съществуването си.

Следобед на осемнайсети август Хедър стоеше в кухнята и чакаше господин Кафемашина да свари от освежителната течност. През това време тя преглеждаше пристигналата поща. Имаше едно писмо от Пол Йънгблъд, адвокат от Игълс Руст, Монтана. Пликът беше тежък, сякаш съдържаше някакъв документ. Според пощенското клеймо писмото беше изпратено на шести този месец. Това я накара да се замисли защо беше извървяло такъв дълъг път, докато стигне дотук.

Беше чувала и преди за Игълс Руст. Не можеше обаче да си спомни кога и къде.

Тъй като се отнасяше с характерната за повечето американци антипатия към адвокатите и свързваше всякаква подобна кореспонденция с неприятности, тя пъхна писмото най-отдолу в купчината, за да се заеме с него най-накрая. Отхвърли настрани рекламните брошури и листовки. Останалите четири плика съдържаха сметки за плащане. Когато накрая прочете писмото от Пол Йънгблъд, то се оказа много по-различно от лошите вести, които тя очакваше. И в същото време беше толкова изумително, че веднага щом го прочете, Хедър седна и отново го прочете.

Едуардо Фернандес, клиент на Йънгблъд, беше починал на четвърти или пети юли. Той беше баща на покойния Томас Фернандес. Това беше Томи — партньорът на Джак, убит единайсет месеца преди събитията при бензиностанцията на Хасам Аркадян. Едуардо Фернандес беше посочил Джак Макгарви от Лос Анджелис, Калифорния, за свой единствен наследник. Като изпълнител на завещанието на господин Фернандес Йънгблъд се опитал да уведоми Джак по телефона, но открил, че неговият телефонен номер не фигурира в указателите. Завещанието включваше застрахователна полица, която щеше да покрие петдесет и петте процента федерален наследствен данък на две хиляди и четиристотин декаровото ранчо Куотърмас. Ранчото включваше основната къща с четири спални, мебелите, къщата на прислугата, конюшнята за десет животни, различни инструменти и екипировка, както и „значителна сума пари в брой“.

Вместо документ към писмото от една страница бяха приложени шест фотографии. С треперещи ръце Хедър ги подреди в две редици на масата. Основната къща в подобрен викториански стил беше прекрасна. Декорациите по нея бяха достатъчно, за да очароват от пръв поглед, и в същото време не бяха прекалено натруфени, за да избият на мрачния готически стил. На вид изглеждаше два пъти по-голяма от сегашната им къща. Гледките към планината и долината спираха дъха. Хедър никога не бе изпитвала такива чувства. В часа на тяхното нещастие идваше спасението им, път, който да ги изведе от мрака и по който да избягат от разочарованието. Нямаше представа какво искаше да каже адвокатът от Монтана с това „значителна сума пари в брой“, но прецени, че ако бъде продадено, само ранчото щеше да им донесе достатъчно средства да си платят всичките сметки и ипотеката и пак щяха да им останат пари, които да вложат в банката. Почувства се лека като въздуха и я обхвана такава радост, каквато не беше изпитвала от времето, когато беше малко дете и вярваше в приказки и чудеса.

От друга страна, те получаваха богатството си благодарение на смъртта на Томи Фернандес. Този факт помрачи доброто й настроение.

За известно време тя остана замислена, разкъсвана между радостта и вината. В крайна сметка реши, че се държи повече като Бекърман и по-малко като Макгарви. Щеше да направи всичко по силите си, ако можеше да върне живота на Томи Фернандес, дори и това да означаваше, че наследството никога нямаше да бъде на нея и на Джак. Но истината беше, че Томи лежеше мъртъв в земята от шестнайсет месеца и вече никой не можеше да му помогне. Съдбата твърде често беше жестока и много рядко щедра и благосклонна към хората.

Първата й мисъл беше да се обади на Джак. Отиде до телефона на стената, набра няколко цифри, после затвори.

Това беше невероятна новина. Никога нямаше да й се удаде друга възможност да го изненада с нещо толкова приятно и затова искаше да го направи по подходящ начин. Най-малкото, защото много искаше да види лицето му, когато чуе за наследството.

Взе бележника и молива до телефона и се върна на масата. Отново прочете писмото. Направи списък с въпроси към Пол Йънгблъд, след което се върна при телефона и се обади в Игълс Руст, Монтана.

Когато Хедър се представи пред секретарката на адвоката и после на самия него, гласът й трепереше, защото отчасти се боеше той да не каже, че е станала някаква грешка. А може би някой беше оспорил завещанието. Или пък беше открито по-ново и актуално завещание, което отхвърляше Джак като единствен наследник. Имаше хиляди може би.

Движението в пиковия час беше по-натоварено от когато и да било. Вечерята се забави, защото Джак се прибра с повече от час и половина закъснение, капнал от умора, но с привидно добро настроение като влюбен в новата си работа и доволен от живота.

Когато Тоби приключи с вечерята и поиска да гледа любимото си телевизионно предаване, Хедър веднага му разреши. Искаше да сподели новината първо с Джак. На Тоби щяха да кажат по-късно.

Както обикновено Джак й помогна да почисти масата и да сложи мръсните чинии в миялната машина. Когато свършиха, той й каза:

— Мисля да изляза да се поразходя, да упражнявам малко краката си.

— Чувстваш ли някакви болки?

— Само малко.

Макар че беше престанал да използва патерица, тя се опасяваше, че няма да й каже, ако има проблеми с отслабналите мускули или с равновесието.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита го Хедър.

— Определено. — Целуна я по бузата. — Ти и Моше Блум никога не бихте се оженили. Винаги щяхте да се карате кой от двамата да се държи по майчински.

— Седни за минута. — Тя му посочи стола. — Има нещо, за което трябва да поговорим.

— Ако на Тоби пак му трябва зъболекар, сам ще го уредя.

— Никакъв зъболекар.

— Видя ли последната сметка от зъболекаря?

— Да, видях я.

— На кого са му притрябвали зъби? Мидите нямат зъби, но се оправят много добре. Стридите нямат зъби. Червеите нямат зъби. Много същества нямат зъби, но са си много доволни от живота.

— Остави зъбите. — Тя взе писмото на Йънгблъд и снимките от хладилника. Подаде му ги и той ги взе.

— Защо се усмихваш? Какво е това? — попита я.

— Прочети го.

Хедър седна срещу него. Гледаше го съсредоточено и по израза на лицето му се опитваше да разгадае докъде е стигнал с четенето. Да го гледа как възприема новината и достави удоволствие, каквото не беше изпитвала от дълго време.

— Това е… Аз…, но защо за Бога… — Той повдигна очи от писмото и я погледна с отворена уста: — Това вярно ли е?

Тя се усмихна. Не беше се усмихвала така от цяла вечност.

— Да. Да! Вярно е, всяка дума. Обадих се на Пол Йънгблъд. Стори ми се много мил човек. Бил е съсед на Едуардо, както и негов адвокат. Най-близък съсед, но въпреки това живеел на три километра от него. Потвърди всичко, което е написано в писмото. Попитай ме колко може да е „значителната сума пари в брой“.

Джак примига, сякаш новината беше чук, с който го бяха зашеметили.

— Колко?

— Още не е сигурен, но след като се приспаднат всички данъци… ще излязат някъде между триста и петдесет и четиристотин хиляди долара.

Джак пребледня.

— Не може да е вярно.

— Така ми каза той.

— Плюс ранчото ли?

— Плюс ранчото.

— Томи ми беше говорил за някакво място в Монтана. Казваше, че баща му много го обичал, но той го мразеше. „Тъпо, казваше Томи, никога нищо не се случва, на гъза на географията.“ Обичаше много баща си, разказваше забавни истории за него, но никога не ми беше споменавал, че е богат. — Джак отново взе писмото. — Защо бащата на Томи ще оставя всичко на мен, за Бога?

— Това беше един от въпросите, които зададох на Пол Йънгблъд. Той каза, че Томи е писал на баща си за теб. Говорил е за теб като за брат. И след като Томи си отишъл, баща му поискал да остави всичко на теб.

— Какво ще кажат другите роднини?

— Няма други роднини.

Джак поклати глава:

— Но аз никога не съм се срещал с — той погледна в писмото — Едуардо. Това е лудост. Искам да кажа, Господи, страхотно е, но е лудост. Той оставя всичко на някого, когото дори не познава.

Обзета от бурни емоции, Хедър не можеше повече да седи, стана и отиде до хладилника.

— Пол Йънгблъд каза, че идеята се харесала на Едуардо, защото той самият наследил всичко преди осем години от бившия си шеф, което за него също било съвсем изненадващо.

— Не мога да повярвам.

Тя извади от хладилника бутилката шампанско, скрита в отделението за зеленчуци, където Джак нямаше да може да я открие, преди да научи повода за празнуване.

— Според Йънгблъд Едуардо смятал, че като те изненада… ъъ, изглежда, смятал това за единствения начин да се отплати подобаващо за щедростта на своя шеф — поясни тя.

Когато се обърна към масата, Джак се намръщи при вида на бутилката шампанско:

— Като балон съм, нося се във въздуха, отскачам от тавана, но… в същото време…

— Томи?

Той кимна.

Тя махна фолиото от капачката на бутилката и продължи:

— Не можем да го върнем от гроба.

— Не, но…

— Той би искал да се чувстваме щастливи от изненадата.

— Да, знам. Томи беше страхотен човек.

— Ами тогава, нека да бъдем щастливи.

Той нищо не отвърна.

Хедър разви телта от капачката и каза:

— Ще сме идиоти, ако не се радваме.

После впери поглед в шампанското и продължи:

— Не става въпрос само за нашето бъдеще, а за това на Тоби.

— Сега ще може да остане със зъби в устата.

Хедър се засмя и изрече:

— Чудесно е, Джак.

Накрая на лицето му изгря широка усмивка.

— Дяволски си права, че е чудесно. Вече няма да дъвче храната с венците.

Махайки телта от капачката, тя каза:

— Дори ние да не заслужаваме това добро, Тоби го заслужава.

— Всички го заслужаваме. — Той стана, отиде до близкия шкаф и извади чиста чиния. — Дай на мен — каза и взе бутилката от Хедър, като я покри с кърпа. — Побутна капачката и тя изхвърча.

Тя взе две чаши и ги напълни.

— За Едуардо Фернандес — вдигна тост Хедър.

— За Томи.

Пиха, застанали прави до масата, след което той я целуна страстно. Езикът му имаше вкуса на шампанското.

— Боже мой, Хедър. Знаеш ли какво означава това?

Те седнаха отново и тя отвърна:

— Че когато излезем да вечеряме навън, ще отидем някъде, където сервират храната в истински чинии, а не в картонени кутии.

Очите му светеха, а тя беше развълнувана да го види така щастлив.

— Можем да си изплатим ипотеката, всичките сметки, да спестим пари за Тоби, за да учи в колеж, може би дори да отидем на почивка — каза той. — И всичко това само от парите в брой. Ако продадем и фермата…

— Погледни снимките. — Тя ги подреди на масата пред него.

— Много е красиво.

— Направо е великолепно, Джак. Погледни тези планини! Виж тази — ако застанеш пред къщата, можеш да видиш всичко надлъж и нашир!

Той отмести поглед от снимките и очите им се срещнаха.

— Какво чувам аз?

— Не е необходимо да го продаваме.

— Да живеем там?

— Защо не?

— Ние сме градски хора.

— И мразим това.

— Лосанджелисци.

— Така беше преди.

Тя забеляза, че идеята го заинтригува, и вълнението й се засили.

— От доста време търсехме промяна — каза той. — Но никога не съм си мислел чак за такава промяна.

— Погледни фотографиите.

— Добре де, великолепно е. Но какво ще правим там? Доста пари са, но не е толкова, че да стигнат за цял живот. Освен това сме млади — не можем да преживяваме като пенсионери, трябва да вършим нещо.

— Можем да започнем бизнес в Игълс Руст.

— Какъв бизнес?

— Не знам. Всякакъв. Можем да отидем и да видим какво представлява градът. Така ще преценим на място какви са възможностите. Ако ли пък не… ами, никой не ни кара да живеем там завинаги. Година-две и ако не ни хареса, ще го продадем.

Той изпи шампанското си и наля още и на двамата.

— Тоби тръгва на училище след две седмици…

— И в Монтана имат училища — отвърна тя, макар да знаеше, че не точно това го притеснява.

Той несъмнено си мислеше за единайсетгодишното момиченце, което беше застреляно на една пресечка от училището, което Тоби щеше да посещава. За да го успокои, каза:

— Той ще може да си играе в двор от две хиляди и четиристотин декара, Джак. От колко време иска да му вземем куче, златен ритривър. А тук не можем да гледаме куче.

Загледан в една от снимките, Джак каза:

— Днес в работата си говорихме за всичките имена, с които е известен градът ни, а те са повече, отколкото при другите градове. Ню Йорк го знаят като Голямата ябълка и това е всичко. Ел Ей има много имена, но нито едно от тях не му допада вече. Нито едно от тях вече не означава нищо. Като Големият портокал. Но вече не са останали портокалови дръвчета. Сега има паркинги, магазини и къщи. Можеш да му викаш Града на ангелите, но тук вече не стават много ангелски неща. Не и като преди, твърде много дяволи има по улиците.

— Градът, в който се раждат звездите.

— И деветстотин деветдесет и девет от хиляда хлапета, които идват тук, за да станат филмови звезди — какво става с тях? Свършват използвани, обидени, пречупени и пристрастени към наркотиците.

— Градът, в който слънцето залязва.

— Е, да, слънцето все още залязва на запад. — Той взе друга фотография от Монтана. — Градът, в който слънцето залязва… Това те кара да си мислиш за трийсетте и четирийсетте, суинга и мъжете, които се поздравяват, като докосват с пръст периферията на шапките си, и отварят вратите пред дамите, облечени в черни вечерни рокли. Елегантни нощни клубове с изглед към океана, Богарт и Бъкол, Гейбъл и Ломбард, хора, които пият мартини и гледат златния залез. Всичко това си е отишло завинаги. Днес трябва да го нарекат Градът на умиращия ден.

Замълча. Размесваше снимките и ги изучаваше.

Тя чакаше.

Накрая той вдигна очи и каза:

— Да го направим.