Зимна луна

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В далечната епоха на динозаврите страховити чудовища като могъщия тиранозавър Рекс пропадали и изчезвали в смолистите пропасти. Много по-късно върху тях съвременните строители на Лос Анджелис прокарали магистрали, издигнали търговски центрове, къщи, административни сгради, кина и театри, барове, ресторанти във формата на хот-дог и шапки, църкви, автоматични мивки за коли и много други неща. Дълбоко под някои части на метрополиса превърнатите във вкаменелости чудовища продължавали да спят вечния си сън.

През целия септември и октомври на Джак му се струваше, че градът продължава да е една голяма смолиста пропаст, в която той е затънал. Беше убеден, че трябва да предупреди Лайл Кроуфърд трийсет дни предварително. По съвета на техния агент по недвижимите имоти преди да обявят къщата за продан, те я боядисаха, постлаха нов килим и направиха някои подобрения. В мига, в който взе решение да напуснат града, Джак се затвори и се отчужди. Сега сърцето му принадлежеше на възвишенията в Монтана източно от Скалистите планини, докато все още се опитваше да се измъкне от пропастта на Ел Ей.

Тъй като вече не им беше необходим всеки долар, похарчен за къщата, те обявиха цена, която беше по-ниска от пазарната й стойност. Въпреки неблагоприятните икономически условия нещата се задвижиха бързо. До двайсет и осми октомври бяха продали къщата и се бяха споразумели с купувача да останат още шейсет дни в нея. Вече с голяма доза увереност се готвеха да поемат към новия си живот и оставиха техния агент да довърши сделката.

На четвърти ноември отпътуваха към новия си дом в един форд експлорър, купен с част от новото им наследство. Джак настоя да тръгнат в шест сутринта, решен последният му ден в този град да не премине в ужасните улични задръствания.

Взеха само куфари, няколко кашона с лични вещи и малко повечко книги. Снимките, които им изпрати Хол Йънгблъд, показваха, че къщата вече е мебелирана в стил, към който лесно щяха да привикнат. Може би щяха да махнат някои тапицирани мебели, но повечето неща бяха с антикварна стойност, с високо качество и много красиви.

Напускайки града по междущатска магистрала № 5, те изобщо не се обърнаха, за да погледнат назад. Минаха през хълмовете на Холивуд и се отправиха на север през Бърбанк, Сан Фернандо, Валенсия, Кастаик. Излязоха от предградията, продължиха през националния горски резерват „Анджелис“, езерото Пирамид и нагоре през прохода Техон между планините Сиера Мадре и Техачапи.

Километър след километър Джак чувстваше, че все повече излиза от душевния и емоционален мрак. Беше като плувец, който плувал с оковани с вериги и тежести крака и потъвал в океанските дълбини, сега е освободен от непосилното бреме и се носи леко към повърхността.

Тоби беше удивен от обширните полета на фермите, редуващи се от двете страни на магистралата, а Хедър цитираше статистически данни от пътеводителя. Долината Сан Хоакин беше дълга над двеста и четирийсет километра и се очертаваше от планинската верига Диабло на запад и подножията на Сиера далеч на изток. Тези хиляди квадратни километри бяха най-плодородните в света и произвеждаха осемдесет процента от пресните зеленчуци и пъпеши в страната, половината от пресните плодове и бадеми, както и много други неща.

Спряха до една сергия с местна продукция на пътя и си купиха половин килограм печени бадеми за четвърт от цената, която щяха да им искат в супермаркета. Джак застана до експлоръра и се загледа в безкрайните поля и градини. Денят беше блажено тих, а въздухът — свеж.

Когато живееш в града, е лесно да забравиш, че има и други начини на живот, отдалечени на цели светове от гъмжащите с коли и хора улици. Сега се чувстваше като събудил се в истинския свят, по-различен и интересен от съня, който досега погрешно беше смятал за реалност.

В стремежа им към новия живот те стигнаха Рино същата вечер, Солт Лейк Сити на другата и Игълс Руст, Монтана в три часа следобед на шести ноември.

„Да убиеш присмехулник“ беше един от любимите романи на Джак. Атикъс Финч, смелият адвокат от книгата, спокойно можеше да живее в дома и кантората на Пол Йънгблъд, разположени на последния етаж на една триетажна сграда в Игълс Руст. Дървените капаци сигурно бяха от средата на века. Махагоновите рафтове и шкафовете блестяха като стъкло благодарение на десетилетията бърсане и лъскане. В стаята витаеше атмосфера на аристократично благородство, на мъдра тишина. По рафтовете бяха подредени томове по история, философия и право.

Адвокатът ги приветства с: „К’во става, съседи! Голямо удоволствие е за мен, истинско удоволствие.“

Имаше здраво ръкостискане и усмивка, която грееше като мека слънчева светлина.

Пол Йънгблъд никога нямаше да бъде приет в гилдията на адвокатите в Лос Анджелис. Щяха да го разкарат тихо, но бързо, веднага щом влезеше в някой от лъскавите кабинети на престижните кантори, разположени в Сенчъри Сити. Беше петдесетгодишен, висок и строен, с късо подстригана желязносива коса. Лицето му беше набръчкано и загрубяло от годините, прекарани навън. Големите му длани с груба кожа бяха набраздени от белези от физически труд. Носеше протрити ботуши, избелели джинси, бяла риза и каубойска връзка със сребърна брошка във формата на див мустанг. В Ел Ей така се обличаха зъболекарите, счетоводителите и мениджърите, когато отиваха да прекарат вечерта в някой кънтри-уестърн бар, но пак не успяваха да прикрият истинската си натура. Йънгблъд обаче изглеждаше сякаш беше роден в каубойски одежди, появил се на бял свят между някой кактус и лагерния огън и израснал върху седлото на коня.

Макар че изглеждаше достатъчно груб и твърд да отиде в рокерски бар и да се оправи с цяла банда скандалджии с мотори, адвокатът говореше тихо и беше толкова любезен, че на Джак му направи впечатление колко са груби неговите обноски под влиянието на градското ежедневие.

Йънгблъд спечели сърцето на Тоби, като го нарече „скаут“ и му предложи да го научи как се язди кон — „през пролетта, като започнем с пони, разбира се… и ако родителите ти са съгласни“. Когато адвокатът облече яке от велурена кожа и си сложи каубойска шапка, Тоби го изгледа с възхищение.

Те следваха бялото бронко на Йънгблъд в продължение на двайсет и пет километра през откритата местност, която им се стори още по-красива, отколкото на фотографиите. Две каменни колони с поставена върху тях дървена износена арка отбелязваха входа към техния имот. Върху арката с груби букви беше написано РАНЧО КУОТЪРМАС. Завиха по пътя под знака и продължиха нагоре по хълмовете.

— Уха! И всичко това е наше? — попита Тоби от задната седалка, пленен от неспирно редуващите се поля и гори. Преди Джак или Хедър да му отговорят, той зададе нов въпрос, който без съмнение го вълнуваше от седмици:

— Може ли да си взема куче?

— Само куче ли? — попита Джак.

— А?

— С толкова много земя можеш да гледаш и крава за домашен любимец.

Тоби се засмя:

— Кравите не са домашни любимци.

— Грешиш. Те са дяволски добри домашни любимци.

— Кравите ли? — удиви се момчето.

— Съвсем сериозно. Можеш да научиш една крава да хваща пръчка, да се търкаля, да моли за вечеря, да се здрависва, всичко, което прави едно куче. Освен това те дават мляко за твоята закуска с корнфлейкс.

— Ти ме баламосваш. Мамо, той сериозно ли говори?

— Единственият проблем е, че може да попаднеш на крава, която обича да тича след коли — отвърна Хедър. — А те могат да причинят много повече щети от кучетата.

— Това е глупаво — синът й се ухили.

— Не и ако си в кола, след която тича крава — увери го Хедър.

— Направо си е ужасно — допълни Джак.

— Аз си искам куче.

— Е, ако това е, което искаш, добре.

— Наистина ли? Мога да си взема куче?

— Не виждам защо не — каза Хедър.

Тоби нададе радостен вик.

Алеята водеше до главната къща, която гледаше към поляна със златистокафява трева. През последния час от тяхното пътешествие към западните планини слънцето осветяваше отзад къщата и тя хвърляше дълга пурпурна сянка. Паркираха в сянката зад бронкото на Пол Йънгблъд.

Започнаха обиколката си с приземния етаж. Макар че нямаше прозорци и се намираше изцяло под нивото на земята, в него беше студено. В първата стая имаше пералня, сушилня, двоен умивалник и чамови шкафове. В ъглите на тавана имаше паяжини и няколко оплетени в тях насекоми. Във втората стая видяха електрическа фурна с вентилатор и нагревател за вода.

Имаше също и японски електрически генератор, голям колкото перална машина. На вид можеше да произведе достатъчно ток, за да захрани цял един малък град.

— За какво ни е това? — попита Джак и посочи генератора.

— Силна буря може да прекъсне електричеството за няколко дена — отвърна Пол Йънгблъд. — И тъй като нямаме компания, която да ни снабдява с природен газ, а и петролът тук е скъп, налага ни се да разчитаме на електричеството за отопление, готвене и всичко останало. Имаме си камини, но те не са подходящи. А Стен Куотърмас беше свикнал с удобствата на цивилизацията.

— Но това е цяло чудовище — каза Джак и потупа покрития с прах генератор.

— Захранва основната къща, къщата на прислугата и конюшните. Докато имате достатъчно бензин, можете да си живеете с всички удобства като в града.

— Сигурно ще е забавно да поживеем в по-сурови условия няколко дни.

— Не и когато температурите паднат под нулата — намръщи се адвокатът и поклати глава. — Понякога от студения вятър стигат до минус трийсет-четирийсет градуса.

— Б-р-р — реагира Хедър и потрепери само при мисълта за този арктически студ.

— Аз не бих го нарекъл просто „по-сурови условия“ — продължи Йънгблъд.

Джак се съгласи:

— Аз бих го нарекъл „самоубийство“. Ще се погрижа да се запасим с достатъчно бензин.

На двата основни етажа на неподдържаната къща термостатът беше включен на ниски температури и беше доста студено. Накрая обаче студът се предаде пред електрическото отопление, което Пол включи, след като се качиха горе и огледаха половината от първия етаж. Въпреки че беше облечена с дебело яке, Хедър трепереше. В къщата имаше всички удобства и лесно щяха да се настанят и да свикнат с нея. Личните вещи и дрехите на Едуардо Фернандес не бяха изнесени. Затова трябваше да изпразнят гардеробите. Къщата от дълго време беше затворена и необитавана. Всяка повърхност беше покрита с прах. Въпреки това личеше, че Едуардо е бил чист и подреден човек — в стаите цареше ред.

В спалнята на втория етаж, която се намираше в задната част на къщата, през гледащите на запад прозорци проникваха медните лъчи на късното следобедно слънце. Въздухът блестеше като пред отворената врата на пещ. Обаче беше студено и Хедър продължаваше да трепери.

— Страхотно е, направо е супер! — каза Тоби.

Стаята беше два пъти по-голяма от неговата в дома им в Лос Анджелис. Хедър обаче знаеше, че той не е впечатлен толкова от размерите, колкото от чудатата архитектура на помещението, която би разпалила въображението на всяко дете. Високият три метра и половина таван се състоеше от четири свода, образуващи купол. Сенките, които се получаваха от вдлъбнатите повърхности, бяха необикновени и интригуващи.

— Екстра — извика Тоби, загледан в тавана, — като да висиш под купола на парашут.

В стената вляво от вратата имаше дълбока метър и нещо и дълга около два метра ниша, завършваща отгоре с арка, в която беше поставено ръчно изработено легло. В задната стена на нишата бяха монтирани рафтове за книги и широки шкафове за съхраняването на макети на космически кораби, войници, игри и други неща, които биха били скъпи на едно момче. Над нишата бяха вдигнати завеси, които ако се спуснаха, щяха да я затворят като в старомоден спален вагон.

— Може ли това да е моята стая? Моля те, може ли? — попита Тоби.

— Струва ми се, че е правена за теб — отвърна Джак.

— Супер!

Пол отвори една от другите две врати на стаята и каза:

— Този дрешник е толкова просторен, че може да мине и за отделна стая.

Последната врата разкри непокрита с килим стълба, извита като в морски фар. Дървените стъпала заскърцаха, когато четиримата заслизаха надолу по тях.

На Хедър стълбите не й харесаха. Може би страдаше от някаква форма на клаустрофобия. Следваше Пол Йънгблъд и Тоби, а Джак вървеше плътно зад нея. Може би необичайното осветление я притесни. Двете голи крушки на тавана я накараха да се почувства неловко. Плесените и слабата миризма не правеха уютно помещението. Нито пък паяжините, по които висяха оплетени мъртви буболечки и бръмбари. Каквато и да беше причината, сърцето й заби по-силно, сякаш се изкачваха, а не слизаха надолу. Беше обхваната от странен страх — подобен на този, когато сънуваш кошмари — че нещо враждебно и крайно чуждо чака там, долу.

Последното стъпало ги отведе в един вестибюл без прозорци, където Пол трябваше да използва ключ, за да отвори първата от двете врати.

— Кухнята — каза той.

Нищо страшно не ги чакаше там.

— Ще тръгнем оттук — добави адвокатът, като се обърна към втората врата, която беше отключена.

Когато секретната брава от вътрешната страна отказа да помръдне поради това, че не беше използвана скоро, Хедър едва издържа няколкото секунди. Сега тя беше убедена, че нещо слиза надолу по стълбите зад тях, убийствен фантом или лош сън.

Поиска й се веднага да излезе от това тясно място, отчаяно искаше да е навън.

Вратата изскърца при отварянето.

Те последваха Пол към втория изход през задната веранда. Бяха на три метра и половина вляво от главния заден вход в къщата, за който се минаваше през кухнята.

Хедър си пое дълбоко няколко пъти дъх, прочиствайки дробовете си от неприятния въздух на стълбището. Страхът й се изпари и сърцето й възвърна нормалния си ритъм. Обърна се към вестибюла, където стъпалата завиваха нагоре. Естествено никакво привидение не изскочи и нейната моментна паника й се стори глупава и необяснима.

Без да забелязва вълнението на Хедър, Джак сложи ръка върху главата на Тоби и каза:

— Е, ако горе ще е твоята спалня, не искам тайно да водиш в нея момичета по стълбите.

— Момичета? — удиви се той. — Уф! Защо трябва изобщо да имам работа с момичета?

— Мисля, че ще разбереш, след като мине време и когато ти се даде повече самостоятелност — отвърна адвокатът, който се забавляваше от разговора с момчето.

— И това ще е доста скоро — добави Джак. — След пет години ще трябва да запълваме това стълбище с бетон и да го запечатаме завинаги.

У Хедър се появи необяснимо желание да погледне назад към вратата, щом адвокатът я затвори. Тя беше озадачена от странния епизод и се успокои при мисълта, че никой не забеляза реакцията й.

Паника, характерна повече за Лос Анджелис. Все още не се беше отърсила от града. Намираше се в провинциална Монтана, където сигурно не беше ставало убийство от десет години, където повечето хора оставяха вратите си незаключени ден и нощ. Психически тя оставаше в сянката на Големия портокал. Живееше с подсъзнателното очакване и предчувствие за някакво внезапно насилие. Това беше само отзвук от лосанджелйската паника.

— По-добре да ви покажа и останалата част от имота — каза Пол. — До края на деня ни остава около половин час.

Те го последваха надолу по стълбите на верандата и се изкачиха по склона на поляната отзад, която водеше към по-малка каменна къща, кацнала сред дърветата в края на гората. Хедър я позна от фотографиите, които им беше изпратил Пол: къщата за прислугата.

Когато залезът незабелязано се промъкна, небето далеч на изток придоби тъмносапфирен цвят. То ставаше по-светлосиньо на запад, където слънцето се беше насочило към планините.

Температурата падна до под десет градуса. Хедър вървеше с пъхнати в джобовете на якето ръце и със свити рамене.

Зарадва се, когато видя как Джак изкачи хълма, без да куца. Понякога левият крак го наболяваше, но не и днес. Не й се вярваше, че само преди осем месеца техният живот изглеждаше безперспективен. Нищо чудно, че още се стряскаше. Толкова ужасни осем месеца. Но сега всичко беше добре. Наистина беше добре.

Поляната отзад не беше поддържана след смъртта на Едуардо. Тревата беше пораснала до петнайсет-двайсет сантиметра, преди късното сухо лято и студената ранна есен да я превърнат в кафява и да спрат растежа й до следващата пролет. Стръковете пукаха едва доловимо под краката им.

— Ед и Маргарит се преместиха от къщата на прислугата, когато наследиха ранчото преди осем години — каза Пол, докато доближаваха каменната постройка. — Продадоха мебелите и заковаха прозорците с шперплат. Мисля, че оттогава никой не е живял тук. Освен ако не възнамерявате също да си вземете прислужници, сигурно няма да я използвате. Но поне хвърлете един поглед какво представлява.

Къщата беше заобиколена от трите страни от борови дървета. Гората беше толкова древна и девствена, че дори още преди слънцето да залезе, в по-голямата й част вече властваше тъмнината. Настръхналите зелени дебели клони, обгърнати от пурпурно-черни сенки, бяха красива гледка. Но в тази горска атмосфера витаеше атмосфера на мистериозност и тайнственост, която се стори на Хедър обезпокоителна и дори малко страшна.

За пръв път се запита какви животни могат да се покажат от тази дива обител и да дойдат на двора. Вълци? Мечки? Пуми? Беше ли Тоби в безопасност тук?

О, за Бога, Хедър!

Разсъждаваше като градски жител, винаги нащрек за опасност, виждайки заплаха навсякъде. В интерес на истината дивите животни избягваха хората и се скриваха, щом ги видеха.

„Какво очакваш? — запита се тя саркастично. — Че ти ще седиш барикадирана в къщата, докато банди мечки ще чукат на вратата, а глутници озъбени вълци ще нахлуват през прозорците като в някой долнокачествен телевизионен филм?“

Вместо веранда каменната къща имаше голяма покрита с плочки площадка пред предната врата. Стояха там, докато адвокатът откри ключа на връзката, която носеше.

Северно-източно-южната панорама от мястото на високите гори беше зашеметяваща, по-красива дори и от тази на главната къща. Като в пейзаж от картина на Максфийлд Периш спускащите се надолу поля и гори преминаваха в лилава замъгленост под тъмносапфиреното небе.

Отиващият си ден беше безветрен и тишината беше толкова дълбока, че беше готова да си помисли дали не е оглушала. Само дрънкането на ключовете на адвоката разсейваше тази мисъл. След живота в града подобна тишина й се струваше зловеща. Вратата се отвори с много скърцане и стържене, като че беше счупен някакъв древен печат. Пол пристъпи в тъмния хол и натисна ключа за осветлението.

Той щракна няколко пъти, но лампата не светна. Отново излезе на площадката и каза:

— Мисля, че Ед е изключил електричеството от прекъсвача. Знам къде се намира. Вие чакайте тук, сега ще се върна.

Стояха пред вратата, загледани в мрака от другата страна на прага. През това време адвокатът изчезна зад ъгъла на къщата. Неговото отсъствие направи Хедър неспокойна, макар че не знаеше на какво се дължи това. Може би защото той беше отишъл сам.

— Когато си взема куче, то ще може ли да спи в моята стая? — попита Тоби.

— Да, но не в леглото — отвърна Джак.

— Не в леглото? Тогава къде ще спи?

— Кучетата обикновено го правят на пода.

— Не е честно.

— Кучетата никога не се оплакват.

— Но защо не в леглото?

— Заради бълхите.

— Ще се грижа добре за него и няма да има бълхи.

— Космите от козината по чаршафите.

— Това няма да е проблем, татко.

— Какво, ще го обръснеш ли? Искаш да имаш плешиво куче?

— Ще го реша всеки ден.

Слушайки разговора им, Хедър гледаше към ъгъла на къщата. Беше сигурна, че Пол Йънгблъд няма да се върне. Нещо ужасно му се беше случило. Нещо…

Той се появи отново.

— Електричеството беше изключено. Сега трябва вече да светне.

„Какво ми става? — запита се Хедър. — Трябва да се отърва от тези проклети лосанджелиски страхове.“

Застанал от вътрешната страна на вратата, Пол отново натисна няколко пъти ключа на стената без успех. Едва забележимите орнаменти по тавана на празния хол останаха тъмни. Лампата отвън до вратата също не светна.

— Сигурно от електрическата компания са го изключили — предположи Джак.

Адвокатът поклати глава:

— Не виждам как може да стане това. Тя е на една и съща линия с основната къща и конюшнята.

— Крушките може да са изгорели или фасонките да са корозирали след толкова време.

Пол побутна назад каубойската си шапка, почеса веждата си, намръщи се и каза:

— Ед не би изоставил нещата така. Със сигурност ги е поддържал редовно. Такъв си беше той. Добър човек беше Ед. Не беше много общителен, но беше добър.

— Ами, можем да проверим — включи се Хедър в разговора. Сега трябва да се настаним в основната къща.

Пол излезе от сградата, затвори вратата и я заключи.

— Може да ви се наложи да извикате електротехник, за да провери мрежата.

Вместо да се върнат по пътя, от който бяха дошли, те завиха по наклонения двор към конюшнята, която беше построена върху по-равна земя на юг от основната къща. Тоби затича напред с разперени ръце и бръмчейки, като имитираше самолет.

Хедър хвърли отново поглед към къщата на прислугата и към гората от двете й страни. Изпитваше някакво особено неспокойствие.

— Доста е студено за началото на ноември — отбеляза Джак.

Адвокатът се засмя:

— Боя се, че тук не е като в Южна Калифорния. Всъщност денят направо си беше топъл. През нощта температурите ще паднат много под нулата.

— Вали ли много сняг тук горе?

— Като парцали.

— Кога да очакваме първия сняг — преди Коледа ли?

— Много преди Коледа, Джак. Ако утре се извие силна буря, никой няма да го сметне за неочаквано.

— Затова си взехме експлоръра — каза Хедър. — С пълно предаване 4×4. Ще трябва да ни свърши работа през зимата, нали?

— Общо взето, да — отвърна Пол и придърпа към лицето си периферията на каубойската шапка.

Тоби беше стигнал до конюшнята. Той изчезна от погледа на Хедър, преди тя да успее да му извика да почака.

— Но през зимата ще има дни, в които няма да можете да се движите заради натрупалия се сняг — продължи Пол. — Понякога затрупва къщата до половина.

— До половина ли? — Гласът на Джак звучеше като на малко дете. — Наистина ли?

— Появи ли се някой от онези мразовити силни ветрове, които се спускат от Скалистите планини, може да навали до пет-седем сантиметра дебел сняг само за двайсет и четири часа. Ветровете сякаш смъкват кожата ти. Местните пътни екипи не могат постоянно да поддържат проходими всички пътища. Имате ли вериги за гумите на експлоръра?

— Няколко комплекта — отговори Джак.

Хедър тръгна no-бързо към конюшнята, като се надяваше мъжете също да ускорят крачка и да я настигнат. Те така и направиха.

Тоби все още не се виждаше никъде.

— Нещо друго, което също трябва да си вземете колкото се може no-скоро, е едно гребло за отпред. Дори и екипите да отворят пътищата, вие трябва да се грижите за вашата алея, която е дълга почти километър.

Ако момчето продължаваше да „лети“ с разперени като криле ръце около конюшнята, досега трябваше да се е показало отново.

— Сервизът на Леке Паркър в града може да снабди колата ви с арматури, снегорин, хидравлично устройство за повдигане и сваляне на снегорина — продължи Пол. — Само ги поставяйте през зимата и сваляйте през пролетта и ще сте готови за всяка неочаквана ситуация, която ви спретне Майката природа.

От Тоби нямаше и следа.

Сърцето на Хедър отново заби по-силно. Слънцето се канеше да залезе. Ако Тоби…, ако се беше изгубил или… или нещо… щеше да им е много трудно да го открият през нощта. Тя едва се сдържа да не хукне към конюшнята.

— Последната зима беше суха, което означава, че тази година сигурно ще ядем голям пердах — продължаваше спокойно Пол, без да си дава сметка за душевните терзания на Хедър.

Когато стигнаха конюшнята и Хедър бе готова да извика отчаяно Тоби, той се появи. Вече не си играеше на самолет. Тичаше към нея през неокосената трева, усмихнат, развълнуван и сияещ:

— Мамо, това място направо е супер. Може би наистина трябва да си взема пони, а?

— Може би — отвърна тя, като тежко преглътна. — Друг път не тичай така, чуваш ли?

— Защо?

— Просто недей.

— Добре тогава — отвърна Тоби.

Той беше послушно дете. Тя погледна назад към къщата на прислугата и дивата гора зад нея. Подпряно върху назъбените върхове на планината, слънцето сякаш се тресеше като суров яйчен жълтък, преди да се разлее по вилицата. Най-високите планински чукари бяха оцветени в сиво, черно и розово, обагрени от края на деня. Километри сгъстени редици гора се простираха надолу до каменната къща.

Всичко беше тихо и спокойно.

Конюшнята представляваше едноетажна каменна сграда с покрит с плочи покрив. По дългите странични стени нямаше врати, а само малки прозорчета високо под стряхата. В края имаше една голяма бяла врата, която се отвори лесно, когато Пол я натисна. Електрическите лампи светнаха още при първото натискане на ключа.

— Както виждате — каза адвокатът, докато ги въвеждаше вътре, — във всяко кътче на това ранчо личи, че принадлежи на истински джентълмен. Не е само купчина сгради, която трябва да демонстрира благосъстоянието на собственика.

Рамката на вратата беше направена от бетон, а подът вътре беше покрит с мека и утъпкана пръст, светла като пясък. Петте празни бокса за конете бяха изградени по краищата на просторен манеж. Върху дебелите трийсет сантиметра дървени греди между отделенията бяха монтирани бронзови стенни лампи, които хвърляха кехлибарена светлина към пода и тавана. Те бяха необходими, защото през разположените високо прозорчета — високи двайсет и дълги четирийсет и пет сантиметра — слънчевата светлина едва проникваше дори през деня.

— Стен Куотърмас отопляваше това място през зимата, а през лятото го охлаждаше — продължи Пол Йънгблъд. Той посочи към вентилационните решетки по тавана. — Тук рядко миришеше на конюшня, защото постоянно го проветряваше. А и цялата вентилационна система е изолирана, за да не се притесняват конете от шума на вентилаторите.

Вляво, след последното отделение, имаше голямо помещение за оседлаване, където се държаха седлата, юздите и другото снаряжение. То беше празно, като се изключи вградената мивка, голяма колкото корито.

Вдясно срещу помещението бяха монтирани високи хранилки, които се пълнеха с ябълки, овес и други храни за животните, но сега бяха празни. На стената до хранилките бяха подредени няколко инструмента и сечива: вила за сено, две лопати и гребло.

— Противопожарна аларма. — Пол посочи към устройството, прикрепено над голямата врата, през която бяха влезли. Свързана е към електрическата верига. Включва се и в къщата. Стен щеше да я чуе.

— Човекът определено е обичал конете си — каза Джак.

— И още как. Освен това беше спечелил от Холивуд много пари, които не знаеше какво да прави. Когато Стен почина, Ед се погрижи хората, които купиха конете, да ги гледат добре. Стен беше добър човек.

— Мога да си взема десет понита — каза Тоби.

— Не — отряза го Хедър. — С какъвто и бизнес да се захванем, няма да правим фабрика за тор.

— Само исках да кажа, че има място за толкова — отвърна момчето.

— Куче, десет понита… — включи се Джак. — Ти се превръщаш в истински фермер. Какво ще бъде следващото? Кокошки ли?

— Крава. Мислех си за това, което ми каза за кравите.

— Умник. — Джак закачливо посегна към сина си.

Тоби се наведе и избягна ръката му, след което се засмя:

— Какъвто бащата, такъв и синът. Господин Йънгблъд, татко казва, че кравите могат да правят различни номера досущ като кучетата. Да се претъркалят, да се преструват на умрели и всичко останало.

— Ами аз познавам един бик, който може да ходи на задните си крака — отвърна адвокатът, докато излизаха от конюшнята.

— Наистина ли?

— Нещо повече. Може да смята с числа като теб и мен. Последното беше изречено с такъв сериозен и убедителен вид, че детето ококори очи от изумление:

— Искате да кажете, че ако му поставите задача, той ще даде отговора, като потропа с копито?

— Да, определено. Или пък направо може да ти каже отговора.

— А?

— Този бик може да говори.

— Няма начин — заяви Тоби, докато следваше Джак и Хедър навън.

— Истината ти казвам. Може да говори, да танцува, да кара кола и ходи на църква всяка неделя — отвърна Пол и изключи лампите. — Името му е Лестър Бик и е собственик на бистрото на Мейн Стрийт в града.

— Ама той е човек!

— Разбира се, че е човек. — Адвокатът затвори голямата врата. — Изобщо не съм казвал, че не е.

Той намигна на Хедър и тя осъзна колко й е допаднал този човек.

— Вие ме измамихте — каза Тоби на Пол. — Татко, той ме измами.

— Съвсем не, само ти казах истината, скауте. Ти сам се измами — отвърна Пол.

— Пол е адвокат, синко — каза Джак. — Винаги трябва много да внимаваш с адвокатите. Или ще останеш без нито едно пони или крава.

Пол се засмя:

— Послушай баща ти. Той е умен, много умен.

На небето се виждаше само подобното на портокал слънце. Назъбените планински върхове се разтвориха в тъмното. Над ранчото се спуснаха сенки. Тъжният залез, целият в тъмносини и траурни пурпурни цветове, отстъпи пред безмилостния мрак на нощта.

Пол погледна към един хълм, разположен нагоре по склона от конюшнята и в периферията на западните гори, след което каза:

— Няма смисъл да ви показвам гробището в тази тъмница. Няма какво толкова да видите дори и през деня.

— Гробище ли? — намръщи се Джак.

— Имате си одобрено от властите частно гробище — отвърна адвокатът. — Дванайсет парцела, макар че сега са заети само четири.

Загледана в хълма, където в мрака едва се забелязваше част от ниската каменна стена и нещо като вход, Хедър попита:

— Кой е погребан там?

— Стен Куотърмас, Ед Фернандес, Маргарит и Томи.

— Томи, моят бивш партньор, е погребан там горе? — попита Джак.

— Частно гробище — повтори Хедър. А си мислеше, че трепери само защото въздухът ставаше по-студен с всяка изминала минута. — Изглежда ми малко страховито.

— В тези места не е никак необичайно — увери я Пол. — В много от разположените наоколо ферми една и съща фамилия живее от поколения насам. Тук не е само техният дом, но и техният роден град, единствената земя, която обичат. Игълс Руст е само място, в което ходят да пазаруват. Когато стане въпрос къде да почиват в мир, те избират да станат част от земята, на която са отдали целия си живот.

— Уха — каза Тоби. — Може ли да стане no-супер от това? Живеем до гробище.

— Не съвсем — продължи Пол. — Моите предци и родители са погребани в моето ранчо и в това няма нищо ужасяващо. По-скоро е утешително. Дава ти чувството за духовно наследство, за приемственост между поколенията. Двамата с Каролин също искаме да почиваме там. Макар че не съм сигурен как ще постъпят децата ни. Сега едното учи медицина, другото — право. Организират живота си така, че да не се нуждаят от ранчото.

— Жалко, че пропуснахме Хелоуин — каза Тоби повече на себе си, отколкото на другите. Впери поглед в гробището потънал във фантазии, които без съмнение включваха предизвикателството да се разходи сред гробовете на Хелоуин.

Всички останаха мълчаливи за миг.

Залезът беше тежък, тих, мъртво спокоен.

Горе на хълма гробището сякаш хвърляше бледа светлина и придърпваше нощта върху себе си като някакво покривало. Мракът покриваше него най-бързо, по-бързо от цялата местност наоколо.

Хедър хвърли поглед към Джак, за да види дали е притеснен, че Томи Фернандес е погребан наблизо. В края на краищата Томи беше загинал до него единайсет месеца преди да застрелят Лутър Брайсън. Щом гробът на Томи беше толкова близко, Джак не можеше да не си припомня насилието.

Джак сигурно усети нейната загриженост и се усмихна:

— Чувствам се по-добре, като знам, че Томи почива в красиво място като това.

Докато се връщаха към къщата, адвокатът ги покани на вечеря и им предложи да пренощуват в дома му.

— Първо, защото днес пристигнахте много късно и нямахте да време да почистите къщата. Второ, нямате никаква храна освен това, което е останало в хладилника. И трето, надали искате да се занимавате с готвене, след като сте пътували през целия ден. Защо не си починете тази вечер и да започнете начисто утре сутринта?

Хедър благодари за поканата не само заради причините, които изброи Пол, но и защото усещаше някакво неспокойствие в къщата и отдалечения район, в който тя се намираше. Успокояваше се, че страхът й не е нищо друго освен първоначалната реакция на градско чедо на подобни просторни и открити пространства, каквито не беше виждала преди дори и във въображението си. Лека фобия нищо повече. Временна агорафобия. Ще премине. Просто се нуждаеше от ден или два може би дори само от няколко часа — за да свикне с новия пейзаж и начин на живот. Една вечер с Пол Йънгблъд и неговата съпруга може би щяха да се окажат подходящото лекарство.

След като регулираха термостатите из цялата къща така, че да бъде достатъчно топло на сутринта, те заключиха, качиха се в експлоръра и последваха бронкото на Пол по селския път. Той зави на изток, към града, а и те след него.

Здрачът беше заменен от непроницаемата стена на нощта. Луната още не беше изгряла. Мракът беше толкова дълбок, че изглеждаше сякаш никога няма да се вдигне, дори и когато слънцето отново изгрее.

Ранчото на Йънгблъд беше кръстено на преобладаващия вид дърво по тези географски ширини. Върху табелата над пътя бяха поставени малки светлини, всяка, от които осветяваше надпис със зелени букви върху бял фон. Той гласеше: ПОНДЕРОСА ПАЙНС2.

Под тези две думи с по-малки пишеше: Пол и Каролин Йънгблъд.

Ранчото на адвоката беше много по-голямо от тяхното. От двете страни на входната алея, която беше по-дълга от тази в ранчо Куотърмас, бяха поставени множество приспособления, като червени стълбове за привързване, площадки и рингове за яздене, както и оградени пасбища. Сградите се осветяваха от перления блясък на декоративни външни лампи. Избуялите ливади бяха разделени от бели огради — леко фосфоресциращи геометрични конструкции, които в тъмното приличаха на резките на неразгадаеми йероглифи върху древна надгробна плоча.

Основната къща, пред която спряха, беше голяма ниска постройка, направена отречен камък и опушено чамово дърво. Изглеждаше така, сякаш сградата беше органично и неделимо цяло от земята.

Докато вървеше заедно с тях към къщата, Пол отговаряше на въпросите за ранчо Пондероса Пайнс:

— Всъщност имаме две основни дейности. Отглеждаме коне за състезания, което е доста популярен спорт из целия Запад, от Ню Мексико до канадската граница. Освен това отглеждаме някои коне за селекция, които никога не излизат от мода. Предимно арабски жребци. Имаме едни от най-великолепните чистокръвни арабски жребци в страната. Толкова са красиви, че оставаш възхитен. Или пък ще ти се изпразни портфейлът, ако си обзет от тази мания.

— Никакви крави ли няма? — попита Тоби, когато стигнаха стълбите, водещи към дълга и просторна веранда.

— Съжалявам, скауте, но нямаме крави — отвърна адвокатът.

— Много хора тук гледат рогат добитък, но не и ние. Въпреки това си имаме свои каубои. — Той посочи към група осветени бунгала, разположени на двайсетина метра на изток от къщата.

— В момента в ранчото живеят осемнайсет такива мъже с техните съпруги, ако са женени. Един вид наш малък град.

— Каубои — повтори момчето с благоговение, както когато говореше за гробището и за възможността да си има пони. С всеки изминал миг Монтана изглеждаше все по-екзотична, като далечна планета от някой комикс или научнофантастичен филм, каквито той обичаше. — Истински каубои!

Каролин Йънгблъд ги посрещна на вратата и сърдечно ги поздрави. Сигурно беше на възрастта на Пол, но изглеждаше много по-млада от него. Носеше тесни джинси и червено-бяла риза с декоративни шевове. Дрехите подчертаваха стройната й и атлетична фигура. Снежнобялата й коса — подстригана късо беше чуплива, гъста, мека и лъскава. Кожата на лицето й беше гладка като коприна.

Хедър реши, че ако животът в провинциалното монтанско ранчо можеше да стори такива чудеса за една жена, тя ще превъзмогне всякакво неудобство и неприятни усещания от обширните и откритите пространства, от тъмната нощ, тайнствените гори и дори от това да живее близо до гробище.

След вечерята Джак и Пол останаха сами за няколко минути в кабинета на чаша портвайн. Разглеждаха множеството сложени в рамки фотографии на коне-медалисти, фотографиите почти покриваха една от чамовите стени. Адвокатът внезапно смени темата на разговора от породистите жребци и шампиони и премина към ранчото Куотърмас:

— Сигурен съм, че твоите хора ще се чувстват щастливи тук, Джак.

— И аз също.

— Това място е много подходящо за момче като Тоби.

— Куче, пони — за него все едно се сбъдват сънищата му.

— Красива земя.

— В сравнение с Ел Ей е толкова мирно и тихо. Дявол да го вземе, не може и да става сравнение.

Пол понечи да каже нещо, поколеба се и вместо това погледна към снимката на коня, с който беше отбелязал първата победа за ранчо Пондероса Пайнс. Когато отново проговори, Джак усети, че той каза не това, което искаше.

— И въпреки че разстоянието между моето и вашето ранчо е голямо, Джак, надявам се, че ще станем близки и ще се опознаем добре.

— Много бих искал.

Адвокатът отново се поколеба и отпи от портвайна, за да прикрие нерешителността си. След като опита питието, Джак каза:

— Нещо не е ли наред, Пол?

— Не, всичко е наред… просто… Какво те кара да мислиш така?

— Бях ченге доста дълго време. Изработил съм си нещо като шесто чувство за хората, които крият мислите си.

— Може и да си прав. От теб ще стане добър бизнесмен, когато трябва да решаваш в какво да инвестираш и в какво — не.

— Та какъв е проблемът?

Пол въздъхна и седна на ръба на голямото си бюро.

— Дори не знам дали трябва да споменавам това пред вас, защото не искам да ви притеснявам. Не мисля, че има причина да го правя.

— Е?

— Ед Фернандес умря от сърдечен удар, както вече ви казах. Силен сърдечен удар го е свалил така внезапно и бързо като куршум в главата. Съдебният лекар не можа да открие нищо друго. Само сърцето.

— Съдебен лекар ли? Значи ли това, че е била извършена аутопсия?

— Да, така беше. — Пол отново отпи от, чашата.

Джак знаеше, че в Монтана, както и в Калифорния, аутопсиите не се правят всеки път, когато някой умре. Особено това важеше, когато ставаше дума за човек на възрастта на Ед Фернандес и беше очевидно, че е починал от естествена смърт. Аутопсията е била направена поради специални обстоятелства, най-вече ако видимите увреждания са говорели за възможността смъртта да е причинена по насилствен път.

— Но ти каза, че съдебният лекар не е могъл да открие нищо необичайно освен увреденото сърце, без никакви рани.

Загледан в чашата си, адвокатът отговори:

— Тялото на Ед беше открито на прага между кухнята и задната веранда. Проснато на дясната страна и подпряло вратата отворена. Стискал е силно пушка с двете си ръце.

— А-ха. Може да е достатъчно подозрително обстоятелство, за да се оправдае аутопсията. А може и просто да е отивал на лов.

— Ловният сезон не беше започнал.

— Искаш да ми кажеш, че тук не е познато бракониерството дори когато човек ловува на собствената си земя?

Адвокатът поклати глава:

— Напротив. Но Ед не беше ловец. Никога не беше ходил на лов.

— Сигурен ли си?

— Да. Стен Куотърмас беше ловецът, а Ед само наследи от него пушките. И още едно странно нещо. Не само че пълнителят на пушката-помпа е бил пълен, но е заредил и допълнителен патрон в цевта. Дори и най-малоумният ловец няма да се шляе със заредено оръжие. Ако се спъне и падне, може да си пръсне главата.

— Не звучи много смислено и да се разхожда така в собствения си дом.

— Освен, ако не е имало някаква реална опасност.

— Като някой разбойник или звяр ли?

— Може би. Макар че това е толкова рядко явление по тези земи, колкото котлетите по татарски.

— Имало ли е някакви следи от взлом или кражба? Къщата била ли е претърсвана?

— Не, нищо подобно.

— Кой е открил трупа?

— Травис Потър, ветеринар от Игълс Руст. С което странностите стават с една повече. На десети юни, три седмици преди да умре, Ед е занесъл някакви мъртви еноти на Травис и го е помолил да ги изследва.

Адвокатът разказа на Джак за миещите мечки същото, което Едуардо беше казал на Потър, а после изложи и откритията на ветеринарния лекар.

— Подуване на мозъка ли? — попита Джак.

— Но без признаци на инфекция или болест. Травис помолил Ед да гледа за други животни, които се държат странно. После…, когато отново разговаряли на седемнайсети юни, той усетил, че Ед е видял нещо, но го е криел от него.

— Защо ще го крие от Потър? Фернандес е разказал първо на него за случката.

Адвокатът вдигна рамене.

— Както и да е, на сутринта на шести юли Травис отишъл в ранчото, за да говори отново с Ед. Вместо това открил трупа му. Съдебният лекар казва, че Ед по това време бил мъртъв от не по-малко от двайсет и четири часа, възможно е дори от трийсет и шест, но не повече.

Джак закрачи до стената с фотографии на коне, после покрай стената с рафтовете за книги и накрая се върна на мястото си. През цялото време бавно въртеше чашата с портвайн в ръцете си.

— Та значи вие си мислите, че Фернандес е видял някакво странно животинско поведение, което го е уплашило толкова силно, че е заредил пушката?

— Може би.

— Може да е излизал навън, за да застреля това животно, защото се е държало като бясно.

— Да, подобно нещо се е случвало тук. И сигурно е бил толкова изтощен и капнал от умора, че е получил сърдечен удар.

През прозореца на кабинета Джак се вгледа в светлините в каубойските бунгала, които не можеха да отблъснат плътния нощен мрак. Той изпи питието си.

— Да, но ти каза, че Фернандес не е бил от хората, които лесно се впечатляват, нито пък е бил истерик.

— Точно така. Ед се впечатляваше колкото и един пън.

Джак отмести поглед от прозореца и продължи:

— Тогава какво може да е видял, че да накара сърцето му да бие толкова силно? Колко странно и страховито трябва да се е държало животното, та Фернандес да получи сърдечен удар?

— Тук вече започваш да приемаш предположенията за факти. Не звучи смислено.

— Изглежда си имаме загадка.

— Какво щастие, че си бил детектив.

— Не, бях патрулен полицай.

— Е, сега си повишен от обстоятелствата. — Пол стана. — Чуй ме, сигурен съм, че няма за какво да се тревожите. Знаем, че онези еноти не са били болни. И сигурно има някакво разумно обяснение за това какво е щял да прави Ед с пушката. Този край е мирен. Мътните да ме вземат, ако знам каква опасност може да се крие.

— Явно си прав.

— Разказах ти го само защото…, ами защото ми се струва странно. Мисля си, че ако и ти видиш нещо особено, трябва да знаеш какво е станало. Ако се наложи, повикай Травис. Или мен.

Джак сложи празната си чаша на бюрото до тази на Пол.

— Така и ще направя. Междувременно… ще ти бъда признателен, ако не споменаваш за това пред Хедър. Преживяхме доста трудна година в Ел Ей. Тук започваме едно ново начало в много отношения и не искам нищо да го засенчи. Малко сме уплашени. Искаме новата обстановка да ни подейства положително, да ни зареди с позитивна нагласа.

— Затова избрах този момент, за да ти кажа.

— Благодаря ти, Пол.

— И не се притеснявай.

— Няма.

— Защото съм сигурен, че няма за какво. Само една от многото малки загадки на живота. Хората, които идват за пръв път в този край, понякога се стъписват пред това открито пространство.

— Не се тревожи — успокои го Джак. — Нищо, да не говорим за енот не е в състояние да ми развали настроението.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

През първите четири дни в ранчо Куотърмас Хедър, Джак и Тоби почистиха основно къщата. Избърсаха стените и дюшемето, лъснаха мебелите, минаха с прахосмукачка килимите и тапицериите, измиха всички чинии и прибори, поставиха нова хартия в кухненските шкафове. Отърваха се от дрехите на Едуардо чрез градската църква, която ги събираше и раздаваше на нуждаещите се. В крайна сметка направиха мястото да изглежда като тяхно собствено.

Нямаха намерение да записват Тоби за училище до следващата седмица. Искаха да му дадат време да се приспособи към новия им живот. На него и без това много му харесваше да прави, каквото си иска, докато момчетата на неговата възраст вече бяха в трети клас и седяха затворени в учебните стаи.

В сряда пристигна колата на транспортната компания с малка пратка от Лос Анджелис: останалата част от дрехите им, книгите, компютрите на Хедър и нейната апаратура, играчките и игрите на Тоби, както и останалите им вещи, които не искаха да изхвърлят или да разпродават. Познатите вещи правеха новата къща да прилича повече на техен дом.

Макар че дните ставаха все по-студени и по-мрачни, настроението на Хедър оставаше приповдигнато. Вече нямаше пристъпи на неспокойствие, както когато Пол Йънгблъд им показа за пръв път имота в понеделник вечерта. С всеки изминал ден този параноичен епизод избледняваше в паметта й.

Тя избърса паяжините и боклуците от спираловидните стълби в задната част, изми стъпалата с амоняк и прогони от това място неприятната воня на разложено. Никакви необичайни чувства не я спохождаха, вече дори й беше странно, че е почувствала някакъв суеверен страх на тези стълби.

От някои от прозорците на втория етаж се виждаше хълмът с гробището. Това вече не й се струваше зловещо като преди благодарение на казаното от Пол, че така се запазва приемствеността между поколенията. В едно разпадащо се семейство, в каквото беше израснала тя, както и в Лос Анджелис, традициите бяха толкова малко и чувството за принадлежност към каквото и да било беше толкова слабо, че любовта на тези фермери към земята й изглеждаше no-скоро трогателна — дори духовно насърчаваща — отколкото странна или мрачна.

Хедър изчисти хладилника, после го напълниха с плодове и зеленчуци. Хладилната камера вече беше наполовина пълна с пакетирани полуготови храни за вечеря, но тя отложи инвентаризацията, защото я чакаха по-важни задачи.

Четири вечери поред, твърде уморени да готвят, те ходеха с колата до Игълс Руст и вечеряха в бистрото на Мейн Стрийт, притежавано и управлявано от бика, който можеше да кара кола, да смята и да танцува. Храната се състоеше от първокласни местни специалитети.

Осемнайсетте километра път не им направиха особено впечатление. В Южна Калифорния пътуването се измерваше преди всичко от времето, което то отнемаше. Дори и най-кратката разходка до пазара изискваше половин час в натовареното градско движение. Осемнайсет километра каране от една точка до друга в Лос Анджелис щеше да отнеме час, два или цяла вечност, в зависимост от движението и агресивността на другите шофьори. Кой знае? Те обаче успяваха редовно да стигат в Игълс Руст за двайсет-двайсет и пет минути, което им се струваше направо нищожно време. Пустите магистрали действаха ободрително.

В петък Хедър заспа без проблеми. За пръв път обаче покоят й беше нарушен…

В съня си тя се намираше на студено място, което беше по-черно и от най-тъмната безлунна нощ, по-черно от стая без прозорци. Чувстваше, че върви напред, но не го виждаше, сякаш беше сляпа. Глождеше я любопитство и в началото не се боеше от нищо. Всъщност дори се усмихваше, защото беше убедена, че в едно топло и осветено място, намиращо се от другата страна на мрака, я очаква нещо чудесно, превъзходно и приятно. Съкровище. Удоволствие. Просветление, мир и радост я чакаха и тя трябваше да намери пътя. Блажено спокойствие, свобода от страха, вечна свобода, просветление, щастие, удоволствие, които бяха по-силни от всичко, което беше усещала и виждала досега. Чакаха и чакаха. Тя бавно и несигурно вървеше в непрогледната тъмнина, опипваща с протегнати напред ръце пространството пред себе си. Но винаги избираше погрешната посока, обръщаше се насам и натам, тръгваше в тази и онази посока.

Любопитството се превърна в обсебващо желание. Искаше да стигне до нещото, което се намираше зад стената каквото и да беше то. Желаеше го така силно, както нищо не беше искала преди в живота си. Искаше го повече от храната или любовта, от богатството и щастието, защото то беше повече от всички тези неща. Намери вратата, вратата и светлината отвъд, чудната врата, красивата светлина, мира и радостта, свободата и удоволствието, отърси се от тъгата. Трансформацията е толкова близо, болезнено близо. Протегни се и стигни вратата, стигни я. Желанието се превърна в необходимост, стремежът се превърна в още по-силна обсебеност. Тя трябваше да го има каквото и да беше то — радост, спокойствие, свобода. Затова се затича във всепоглъщащата тъмнина, без да си дава сметка за опасностите, втурна се напред, трескаво желаеща да открие пътя, пътеката, истината, вратата, вечната радост, край на страха от смъртта, никакъв страх от нищо, рай. Отчаянието й нарастваше и тя продължаваше да тича, но винаги в противоположна посока.

Един глас я повика — странен и чудат, заплашителен, но привлекателен. Опитваше се да й покаже пътя, радостта и мира, края на всичката мъка и тъга. Само го приеми. Приеми го. То протягаше ръце към нея. Само ако можеше да се обърне във вярната посока, да го открие, да го докосне и да го прегърне.

Спря да бяга. Внезапно осъзна, че в крайна сметка не трябва да търси дара, защото се намира в негово присъствие, в дома на радостта, двореца на мира, царството на просветлението. Всичко, което трябваше да направи, беше да го пусне в себе си, да отвори врата в самата себе си и да го пусне, да го пусне. Да се отвори за неподправената радост, рай, рай, рай. Да се отдаде на удоволствието и щастието. Искаше го, наистина толкова силно го желаеше, защото животът беше тежък, когато не трябваше да е такъв.

Но една упорита част от нея се възпротиви на дара, някаква изпълнена с омраза и гордост част от нейното цялостно Аз. Тя усети разочарованието на този, който искаше да й даде този дар, Дарителят в мрака. Почувства разочарование и може би гняв. Затова тя каза: „Съжалявам, много съжалявам.“

Дарът — радостта, мирът, любовта, удоволствието — притисна тялото й с невероятна сила, брутална и безмилостна. Тя почувства, че може да бъде смачкана от натиска. Тъмнината около нея стана тежка като че тя лежеше дълбоко на дъното на необятно море. То обаче беше много по-плътно и тежко от водата. Обкръжаваше я отвсякъде притискаше я и я задушаваше. Трябваше да се предаде, безполезно беше да се съпротивлява. Трябваше да го пусне в себе си, подчинението беше мир, подчинението беше радост, рай, рай. Отказът да се подчини щеше да означава болка, далеч по-силна и жестока, отколкото можеше да си представи, разочарование и агония, каквито имаше само в ада. Трябваше да се подчини, да отвори вратата към себе си, да го пусне, да го приеме, да познае мира и спокойствието. То блъскаше по душата й, удряше страшно и неудържимо, блъскаше и блъскаше: Пусни го вътре, пусни го вътре, вътре, вътре, вътре. ПУСНИ… ГО… ВЪТРЕ.

Изведнъж тя откри тайната врата в самата нея, пътя към радостта, входа към вечния покой. Грабна дръжката и я завъртя, после дръпна навътре, трепереща в очакване. През бавно разширяващия се процеп видя фигурата на Дарителя. Беше блестяща и черна. С виещи се и бързи пипала. Той триумфираше. Студенина на прага. Затвори вратата, затвори вратата, затвори вратата…

Хедър подскочи и мигновено се разсъни. Отметна завивките и се изправи на крака с едно плавно и трескаво движение. Сърцето й продължаваше да бие силно и тя си пое въздух.

Сън, само сън. Но никой друг неин сън не беше толкова напрегнат.

Може би нещото отвъд вратата я беше последвало и в реалния свят.

Налудничава мисъл. Но не можеше да се освободи от нея. С леко хриптене тя заопипва в тъмното за нощната лампа.

Накрая я намери и я включи. Когато светна, не видя никакви кошмарни създания. Само Джак: заспал по корем, с обърната настрани глава и тихо похъркваш.

Тя успя да възвърне нормалното си дишане, въпреки че сърцето й продължи да бие силно. Беше потна и не можеше да спре да трепери. Исусе.

Тъй като не искаше да буди Джак, Хедър изгаси лампата и потръпна, когато около нея отново настъпи мрак.

Седна на ръба на леглото с намерението да остане така, докато сърцето й се успокои и тя спре да трепери. После щеше да облече халата върху пижамата, да слезе на долния етаж и да чете до сутринта. Според светещите зелени цифри на електронния часовник беше 3.09 часа през нощта, но тя едва ли щеше да е в състояние отново да заспи. Изключено. Сигурно нямаше да може да заспи дори утре вечер.

Ясно си спомняше блестящото виещо се създание на прага и лютия студ, който излъчваше то. Усещането за сковаващия студ се беше загнездило в нея. Отвратително. Почувства се омърсена отвътре — там, където никога нямаше да може да измие петното. Реши, че има нужда от горещ душ, и стана от леглото.

Отвращението й постепенно премина в гадене.

В тъмната баня тя беше обзета от сухо парене и пристъпи на повръщане, които оставяха в устата й горчив вкус. Запали лампата, взе шишето с тоалетната вода и прогони горчивината от устата си. После наплиска лицето си със студена вода.

Седна на ръба на ваната и изтри лицето си с хавлия. Докато чакаше да възвърне спокойствието си, се опита да си обясни защо някакъв си сън ще има подобно силно въздействие върху нея.

След няколко минути, когато се съвзе, тя се върна в спалнята.

Джак все още похъркваше тихо.

Халатът й беше сгънат върху фотьойл от времето на кралица Ана. Взе го, тихо излезе от стаята и затвори вратата. В коридора го облече и завърза колана.

Макар че възнамеряваше да слезе долу, да си свари кафе и да чете, тя се отправи към стаята на Тоби в края на коридора. Колкото и да се опитваше, Хедър не можеше да разграничи напълно страха от кошмара и притеснението й започна да се насочва върху нейния син.

Вратата на стаята беше леко открехната. Откакто се преместиха в ранчото, Тоби беше започнал отново да спи с включена нощна лампа. Хедър и Джак бяха изненадани от това, че синът им отново е загубил увереността си, но случилото се не ги обезпокои сериозно. Те предположиха, че щом се приспособи към заобикалящата го среда, синът им отново ще предпочете тъмнината пред червената светлина на стенния аплик.

Тоби се беше завил добре и само главата му се виждаше. Дишането му беше толкова слабо, че за да го чуе, Хедър трябваше да се наведе над него.

Всичко в стаята си беше така, както би трябвало да бъде, но тя се поколеба дали да си тръгне. Продължаваше да я измъчва леко неспокойствие.

Накрая, когато Хедър се насочи към отворената врата, тя чу леко стържене и се спря. Обърна се към леглото. Тоби продължаваше да спи и изобщо не беше помръднал.

Дори и преди да погледне към сина си, Хедър разбра, че звукът идва от стълбите отзад. Беше потайно и почти безшумно стържене на нещо твърдо, може би подметка на ботуш, която се плъзгаше по дървените стъпала.

Тя веднага беше обхваната от същото притеснение, което не почувства, когато миеше стълбите, но което я връхлетя в понеделник, когато оглеждаше къщата заедно с Пол Йънгблъд и Тоби. Параноичното убеждение, че някой — или нещо! — я дебне зад ъгъла. Или се спуска зад тях. Враг, обзет от сляпа ярост и способен на чудовищно насилие.

Впери поглед в затворената врата, водеща към стълбите. Беше боядисана в бяло, но в нея се отразяваше червеният блясък на нощната лампа и изглеждаше като някаква огнена порта към преизподнята.

Изчака да разбере дали звукът ще се повтори.

Тоби въздъхна в съня си. Само въздъхна, нищо повече.

Отново настана тишина.

Хедър си каза, че може и да бърка, че може да е чула безобиден звук отвън. Може би нощна птица, кацнала, на покрива, която е разтърсила перата си и е драскала с нокти по керемидите. Може да е взела този звук за стъпване по стълбите.

Просто не можеше да се освободи от кошмара. Сигурно не биваше напълно да се доверява на възприятията си.

„Скръц-скръц.“

Този път не можеше да има грешка. Звукът беше по-тих от първия, но определено идваше от другата страна на вратата към стълбите. Спомни си как някои от дървените стъпала скърцаха, когато за пръв път слезе по тях на приземния етаж по време на понеделнишката обиколка и как те стенеха и се жалваха, когато ги миеше в сряда.

Искаше й се да грабне Тоби от леглото, да го изведе от стаята, да отидат бързо до спалнята и да събуди Джак. Тя обаче не беше бързала и не беше тичала по никакъв повод в живота си. По време на кризите през последните осем месеца беше натрупала у себе си доста значителна вътрешна сила и самоувереност. Макар че по тила й полазиха тръпки като някакви космати паяци, тя се изчерви, като си представи как побягва като плашлива мома от евтин готически роман, уплашена от някакъв си странен звук.

Вместо това отиде при вратата към стълбите. Бравата беше заключена.

Сложи ухо на процепа между вратата и рамката. Оттам подухна студен въздух, но не се чу никакъв звук повече.

Докато слушаше, тя заподозря, че натрапникът се намира на горните стъпала, на сантиметри от нея. Делеше ги само вратата. Можеше лесно да си го представи там, тъмна и странна фигура с долепена до вратата глава, също като нейната, напрегнал се да чуе някакъв звук от нея.

Глупости. Стърженето и скърцането не бяха нищо повече освен звуци, характерни за старите постройки. Този проклет сън наистина я беше разстроил.

Тоби промърмори нещо в съня си. Тя се обърна към него. Лежеше спокойно и след няколко секунди спря да мърмори.

Хедър направи една крачка назад и съсредоточи вниманието си върху вратата. Не искаше да поставя в опасност Тоби, но нейното поведение започваше да й се струва смешно. Само врата. Само стълби в задната част на къщата. Само една обикновена нощ, сън, разклатени нерви.

Сложи ръка върху дръжката, а с другата завъртя да отключи бравата. Медният метал беше студен под пръстите й.

Спомни си крайната нужда, която беше почувствала в съня си: Пусни го вътре, пусни го вътре, пусни го вътре.

Онова беше сън. Това беше действителността. Хората, които не можеха да правят разлика между тези две категории, биваха държани в стаи с тапицирани стени. За тях се грижеха медицински сестри със застинали на лицата усмивки и тихи гласове.

Пусни го вътре.

Тя отключи бравата, завъртя дръжката, но се поколеба.

Пусни го вътре.

Ядосана на самата себе си, тя отвори рязко вратата.

Беше забравила, че лампите на стълбището не светят. Там нямаше никакви прозорци. Никаква външна светлина не достигаше до него. Червеното сияние на лампата от спалнята беше твърде слабо, за да прекоси прага. Тя стоеше лице в лице със съвършената тъмнина, без да може да разбере какво се чернее на горните стъпала или дори на площадката непосредствено пред нея. От мрака се носеше отблъскващата миризма, която тя беше изчистила преди два дни с упорит труд и амониев разтвор. Не много силен, но не и много слаб. Противната воня на гниещо месо.

Сигурно само беше сънувала, че се е събудила, но все още бе в хватката на кошмара.

Сърцето й заби в гърдите, гърлото я стегна и не можеше да диша. Бързо се пресегна за ключа на лампата, който се намираше от нейната страна. Ако беше от другата страна, сигурно нямаше да може да събере кураж да стигне до гладката чернота, за да я почувства. Без да отмества поглед от мрака пред нея, тя се почувства като сляпа само при спомена за зрителния контакт с него. Почти извика на Тоби да се събуди и да бяга. Накрая напипа ключа — Слава Богу.

Светлина. Празната площадка. Там няма нищо. Разбира се, какво да има? Празни стъпала, виещи се надолу.

Долу изскърца стъпало.

О, Господи!

Тя пристъпи върху площадката. Беше боса, без чехли. Дъските бяха студени и грапави.

Ново скърцане, по-тихо и глухо от предишното.

Слягане. Може би.

Премести се от площадката, подпряла се с лявата ръка за стената, за да има опора. С всяко изминато стъпало в полезрението й се появяваше ново.

Щом зърнеше някого, щеше да изтича нагоре по стълбите в стаята на Тоби, да блъсне вратата и да заключи. Вратата не можеше да се отвори от стълбите, само от вътрешната част на къщата. Щяха да са в безопасност.

Отдолу се чу леко щракване, едва доловимо тупване. Сякаш някой затвори вратата долу възможно най-тихо.

Изведнъж се обезпокои повече от вероятността случката да приключи без резултат, отколкото да влезе в сблъсък. Тъй като трябваше да разбере, Хедър отърси от себе си плахостта. Тя се затича надолу по стълбите, като издаваше силен шум, достатъчен, за да разкрие присъствието си. Спусна се по стълбата и се озова във вестибюла на приземния етаж. Нямаше никого.

Опита се да отвори вратата на кухнята. Беше заключена и за нея трябваше ключ, за да бъде отворена от тази страна. Тя нямаше ключ. Предполагаше, че и нахлулият също няма.

Другата врата водеше към задната веранда. От тази страна бравата се отваряше със завъртане. Беше заключена. Тя я отключи, отвори вратата и излезе на верандата.

Доколкото можеше да види, никой не се измъкваше от задния двор.

Освен това, макар че на натрапника нямаше да му трябват ключове, за да излезе, той трябваше да използва ключ отвън, защото от външната страна те се заключваха.

Някъде бухал-отправи въпроса си с тъжен и протяжен звук. Безветреният, студен и влажен нощен въздух не приличаше на обикновен горски, а по-скоро беше усоен и леко зловонен, характерен повече за мазе.

Тя беше сама. Но не се чувстваше сама. Чувстваше се… наблюдавана.

„За Бога, Хед — каза си тя, — какво ти става, по дяволите?“ Върна се във вестибюла и заключи вратата. Загледа се в блестящата мед на бравата, като се чудеше дали въображението й е приело абсолютно нормални шумове за заплаха, в която имаше по-малко материя и от призрак.

Усещаше се миризмата на разложено. Е, добре, де, може би амониевият разтвор не беше способен да прогони вонята за повече от ден или два. Плъх или друго малко животно може да е умряло и да се разлага някъде вътре в къщата.

Когато се обърна към стълбите, тя стъпи върху нещо. Вдигна лявото си стъпало и огледа пода. Буца суха пръст, голяма колкото слива, се беше залепила за петата й.

На път за втория етаж откри подобни парчета суха пръст, разпръснати върху някои от стъпалата. Не ги беше забелязала при първото слизане. Пръстта я нямаше, когато свърши с миенето на стълбището в сряда. Искаше да повярва, че това е доказателство за съществуването на натрапника. По-вероятно беше Тоби да е довлякъл кал от задния двор. В края на краищата той беше само на осем години.

Хедър се върна в стаята на Тоби, заключи вратата и изгаси лампата на стълбището.

Синът й продължаваше да спи.

Тя се почувства глупаво и не по-малко объркана. Слезе долу по стълбите в предната част на къщата, направо в кухнята. Ако отблъскващата миризма издаваше скорошното присъствие на нахлулия и ако в кухнята тази миризма се долавяше леко, това означаваше, че той е имал ключ, с който е влязъл през задните стълби. Ако беше така, тя щеше да събуди Джак и да го накара да претърсят къщата със заредени оръжия.

В кухнята миришеше на чисто и свежо. Нямаше никакви буци суха пръст на пода.

Беше почти разочарована. Не й се искаше да се доверява на версиите, които витаеха във въображението й, но фактите не подкрепяха никакво друго обяснение.

С въображение или не, тя не можеше да се отърве от чувството, че е под наблюдение. Затвори капаците на кухненските прозорци.

„Стегни се, Хедър — помисли си тя. — Имаш още петнайсет години, докато остарееш. Няма никаква причина за подобни чудати настроения.“

Мислеше да чете, но беше твърде превъзбудена, за да се съсредоточи върху книгата. Трябваше да се заеме с нещо. Докато си вареше кафе, Хедър разгледа съдържанието на хладилната камера. Там имаше половин дузина замразени вечери-полуфабрикати, пакет кренвирши, две кутии царевица, една кутия зелен фасул, две моркови и плик с боровинки. Никоя от тези храни не беше разопакована от Едуардо Фернандес и те можеха да ги използват.

На долния рафт под кутия с вафли и парче бекон тя откри запечатан найлонов плик с жълта хартия в него. Найлонът беше загубил прозрачността си от леда, но тя смътно забеляза написани на ръка редове на първата страница.

Отпечата плика, но тогава се поколеба. Да съхраняваш бележник на такова особено място беше равнозначно на това да го криеш, Фернандес сигурно е смятал съдържанието на написаното за важно и много лично, а на Хедър не й се искаше да нарушава тази интимност. Макар че човекът си беше отишъл, той беше техният дарител, който радикално промени живота им. Затова заслужаваше уважение и почит.

Прочете първите няколко думи в горната част на страницата — Името ми е Едуардо Фернандес — и се увери, че и останалото е написано от Фернандес и представляваше дълъг документ. Над две трети от жълтите страници бяха изпълнени с красив ръкописен почерк.

Тя успя да устои на любопитството си и сложи бележника върху хладилника. Щеше да го даде на Пол Йънгблъд, когато отново го видеше. Адвокатът беше най-близкият човек на Фернандес и поради упражняваната от него професия беше посветен в тайните на стареца. Ако съдържанието на бележника беше важно и лично, само Пол имаше правото да го научи.

Хедър свърши с прегледа на замразените храни. Наля си чаша кафе и седна до кухненската маса. Започна да прави списък на необходимите покупки. Сутринта щяха да отидат с колата до Игълс Руст и да напълнят не само хладилника, но и наполовина празните рафтове в килера. Искаше да се подготви добре, ако се окажеха в блокадата на дълбокия сняг за неопределен период от време през започналата зима.

Спря с правенето на списъка, за да напише бележка, с която напомняше на Джак да насрочи час за следващата седмица в сервиза на Паркър за монтирането на снегорин в предната част на експлоръра.

Първоначално, докато отпиваше от кафето и съставяше списъка, тя беше нащрек за всякакви особени звуци. Задачата, с която се беше заела обаче, беше толкова житейска и рутинна, че това постепенно я успокои. След известно време неспокойството й премина.

В съня си Томи тихо стенеше.

Той казваше: „Махай се, иди си… махай се…“

След като замълча за малко, той рязко отхвърли завивките и стана от леглото. В слабата светлина на нощната лампа бледожълтата му пижама изглеждаше като напоена с кръв.

Стоя така до леглото, полюшвайки се сякаш в ритъма на музиката, която само той можеше да чуе.

„Не — прошепна той, не с тревога, а с равен глас, лишен от емоции. — Не…не…не…“

Отново притихнал, той отиде до прозореца и се загледа в нощта.

В горната част на двора, сгушена между боровете в края на гората, къщата на прислугата светеше. Странна светлина, синя като газов пламък, струеше от процепите в дървените капаци, които покриваха прозорците, от предната врата и дори от комина на камината.

„А!“ — възкликна Тоби.

Светлината не беше постоянна, а мъждукаше и трептеше. Дори и най-тънките лъчи бяха толкова ярки, че взирането в тях беше болезнено. Понякога обаче те бяха толкова бледи, сякаш всеки момент щяха да изгаснат. Дори и най-ярката им светлина вледеняваше.

Тоби гледа дълго.

Накрая светлината угасна. В къщата на прислугата отново стана тъмно.

Момчето се върна в леглото.

Нощта премина.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събота сутринта започна със слънчева светлина. От северозапад подухна студен вятър и от време на време в небето над залесените Скалисти планини се виеха ята от черни птици. Те се спускаха надолу и на изток като че бягаха от кръвожаден хищник.

Човекът, четящ метеорологичните прогнози по радиостанцията — която Хедър и Джак слушаха, докато се миеха и обличаха — предсказа снеговалеж до настъпването на вечерта. „Това е — каза той — един от най-ранните снегове от години насам и общата дебелина на снежната покривка може да достигне до двайсет и пет сантиметра.“

Ако се съдеше по тона, с който беше прочетена прогнозата, двайсет и пет сантиметровият сняг не се смяташе за нещо необикновено по тези северни земи. Нищо не казаха, че могат да бъдат затворени пътищата, че отдалечените райони може да бъдат откъснати от света. Втора буря се очакваше да ги сполети веднага след първата. Тя нямаше да е толкова силна и щеше да започне рано в понеделник.

Седнала на ръба на леглото, Хедър каза:

— Ей, ама ние имаме шейни.

Джак беше до гардероба и сваляше от закачалката карираната си червено-кафява фланелена риза.

— Говориш като дете — отвърна той.

— Та това си е първият ми сняг.

— Вярно, бях забравил.

В Лос Анджелис през зимата, когато смогът се прочистваше достатъчно, за да се видят, белите шапки на планинските върхове служеха като отдалечен фон и бяха единственият сняг, който тя беше виждала. Не караше ски. Никога не беше ходила до Ароухед или Биг Беър, освен през лятото, и се вълнуваше като дете за предстоящия снеговалеж. Хедър каза:

— Трябва да си насрочим час за сервиза на Паркър, за да сложим снегорин на експлоръра, преди да настъпи истинската зима.

— Вече го направих. В десет часа сутринта в четвъртък. Докато закопчаваше ризата, той отиде до прозореца, за да погледа източните гори и южните низини.

— Тази гледка ме хипнотизира. Правя нещо, поглеждам, виждам я през прозореца или от верандата и после продължавам да стоя и да гледам.

Хедър застана зад него, обгърна го с ръце и също погледна към ослепително красивата панорама на горите, полята и широкото светлосиньо небе.

— Дали всичко ще бъде добре — попита тя след известно време.

— Ще бъде. Ние принадлежим на това място. Нямаш ли такова усещане?

— Да — отвърна тя след кратко колебание. На дневна светлина събитията от предишната нощ й се струваха несравнимо по-малко страшни и повече плод на въображението. Не беше видяла нищо в края на краищата и дори не знаеше точно какво беше очаквала да види. Паника, подсилена от кошмар. Нищо повече.

— Това е мястото, на което принадлежим.

Той се обърна и я прегърна, после я целуна. Тя започна да масажира мускулите на гърба му. Изтощени от пътуването и настаняването, те не се бяха любили от онази нощ, когато напуснаха Лос Анджелис. Щом приспособяха къщата за техен собствен дом, нейното неспокойствие сигурно щеше да изчезне напълно.

Той прокара силните си ръце по бедрата й и я придърпа към себе си. Като акцентираше върху всяка изречена дума с целувки по врата, бузите, очите и устните й, той каза:

— Какво ще кажеш довечера…, когато снегът вали… след като пийнем… чаша или две вино… край огъня… романтична музика… по радиото…, когато се отпуснем…

— …отпуснем — повтори тя замечтано.

— После двамата заедно…

— М-м-м-м, заедно…

— … да си прекараме наистина чудесно, ама чудесно…

— …чудесно…

— Да си направим бой със снежни топки.

Тя го целуна по бузата:

— Звяр такъв, ще сложа камъни в моите снежни топки.

— Или пък може да правим любов.

— Сигурен ли си, че не искаш да излезеш навън и да правиш снежни ангели?

— Сега като размислих, по-скоро не.

— Обличай се, умнико. Имаме да пазаруваме.

Хедър откри Тоби в хола облечен. Той беше на пода пред телевизора и гледаше някакво предаване с изключен звук.

— Довечера ще има много сняг — каза му тя, като очакваше неговото въодушевление да надхвърли нейното, защото и той щеше да види за пръв път сняг.

Той не отвърна.

— Ние ще ходим да купим от града няколко шейни. Приготви се.

Той остана тих и неподвижен като камък. Вниманието му беше изцяло приковано към телевизионния екран.

От мястото, на което беше застанала, Хедър не можеше да види кое предаване го е грабнало така.

— Тоби? — Тя пристъпи по-навътре в хола. — Хей, хлапе, какво гледаш?

Едва сега той показа, че е забелязал присъствието й.

— Не знам какво е това. — Изглеждаше разсеян, сякаш изобщо не я виждаше, и отново се обърна към телевизора.

На екрана се виждаха някакви еволюиращи амеби и микроорганизми. Постоянно променящите се форми бяха във всички основни цветове, сливаха се, огъваха се и се стрелваха нанякъде в постоянен аморфен хаос.

— Какво е това — попита Хедър.

Тоби вдигна рамене.

Постоянно променяща формата си, пъстрата абстракция със заоблени черти беше интересна за гледане и много красива. Колкото по-дълго я гледаше тя обаче, толкова по-тревожно й се струваше това. Макар че нямаше причина. Нищо в тези форми не изглеждаше заплашително или зловещо. Напротив, флуидът и приказните сливащи се организми би трябвало да действат успокояващо.

— Защо си изключил звука?

— Не съм.

Тя клекна до него, взе дистанционното и натисна бутона за увеличаване. Единственият звук обаче беше статичното пукане от високоговорителите.

Тя превключи на следващия канал и холът се изпълни с гласа на спортен коментатор и екзалтираната публика на футболен мач. Бързо намали звука.

Когато върна на предишния канал, аморфните фигури вече ги нямаше. Вместо тях даваха анимационен филм с патока Дафи Дък.

— Странно — промърмори тя.

— На мен ми хареса — отвърна Тоби.

Тя продължи да сменя каналите, но не можа да открие странната абстракция. Натисна бутона за изключване и екранът изгасна.

— Е, както и да е — каза тя. — Време е за закуска. Имаме много работа за вършене в града. Нали не искаш да не ни стигне време да купим шейната?

— Какво да купим? — попита момчето, след като се изправи.

— Не ме ли чу одеве?

— Май не.

— Дето ти казах за снега?

Лицето му се проясни:

— Ще вали сняг ли?

— Сигурно в ушите ти има достатъчно восък да се направи най-голямата свещ в света — каза тя и се насочи към кухнята.

Тоби тръгна след нея и продължи с въпросите:

— Кога? Кога ще вали сняг, мамо? А? Днес ли?

— Можем да сложим по един фитил в ушите ти, да ги запалим с клечка кибрит и да вечеряме на свещи през следващите десет години.

— Колко сняг ще вали?

— Сигурно вътре има и умрели охлюви.

— Само леко или ще има силна буря?

— Или дори умряла мишка, а може и три.

— Мамо! — каза той сърдито, влизайки след нея в кухнята. Тя се обърна, наведе се и сложи ръка над коляното му.

— Дотук, може и по-високо.

— Наистина ли?

— Ще се пързаляме с шейни.

— Уха.

— Ще правим снежен човек.

— Бой със снежни топки! — предизвика я той.

— Добре, аз и татко ти срещу теб.

— Така не е честно! — Той изтича до прозореца и долепи лицето си до стъклото. — Небето е синьо.

— След малко няма да е такова, гарантирам ти. — Хедър тръгна към килера. — Искаш ли за закуска корнфлейкс?

— Понички и шоколадово мляко.

— Не става.

— Добре тогава, ще опитам с корнфлейкс.

— Добро момче.

— Леле! — извика той от изненада и отстъпи назад от прозореца. — Мамо, виж това.

— Какво има?

— Виж, бързо, виж тази птица. Току-що кацна направо пред мен.

Хедър се доближи до него и видя гарван, кацнал от външната страна на прозореца. Главата му беше вдигната нагоре и ги гледаше любопитно с едното око.

— Току-що прелетя точно над мен, у-у-у-уф, и си помислих, че ще се разбие в прозореца. Какво прави?

— Сигурно търси червеи или малки буболечки.

— Аз не приличам на буболечка.

— Сигурно е видял охлювите в ушите ти — отвърна тя и се върна в килера.

Докато Тоби помагаше на Хедър да подреди масата за закуска, гарванът остана на прозореца и продължи да наблюдава.

— Трябва да е много глупав, ако си мисли, че тук имаме червеи и буболечки — каза Тоби.

— Сигурно е възпитан и културен, чул ме е да казвам „корнфлейкс“.

Когато напълниха купите с храна, големият гарван остана на прозореца. Понякога чистеше перата си с клюна, но през повечето време не спираше да ги наблюдава.

Джак слезе по стълбите, подсвирквайки си. Той мина през коридора, влезе в кухнята и каза:

— Толкова съм гладен, че мога да изям цял кон. Може ли да ядем яйца и кон за закуска?

— Какво ще кажеш за яйца и гарван? — попита Тоби и посочи към неканения гост.

— Той е доста тлъст и сочен екземпляр, а? — Джак се премести до прозореца и се наведе, за да разгледа по-отблизо птицата.

— Мамо, виж! Татко се състезава в гледане с гарвана — подвикна весело Тоби.

Лицето на Джак не беше на повече от три сантиметра от прозореца и птицата го беше фиксирала с мастиленочерното си око. Хедър взе четири филии хляб от плика, сложи ги в големия тостер, нагласи го и вдигна глава, за да види как Джак й гарванът още се гледат.

— Мисля, че татко ще загуби — каза детето.

Джак щракна с пръсти на прозореца, точно срещу птицата, но тя дори не трепна.

— Смел малък дявол — отбеляза Джак.

Със светкавични движения гарванът започна да удря с клюна по стъклото пред него толкова силно, че той от изненада отскочи назад и загуби равновесие. Падна на задните си части върху кухненския под. Птицата хвръкна с големи тласъци на крилата и изчезна в небето.

Тоби избухна в смях.

Джак допълзя до него.

— А, значи мислиш, че е смешно, така ли? Сега ще ти покажа какво е смешно. Ще ти покажа страшното китайско мъчение чрез гъделичкане.

Хедър също се засмя.

Тоби дотича до вратата към коридора, погледна назад видя, че Джак идва след него, и избяга в другата стая, като през цялото време се смееше и пищеше от удоволствие.

Джак се изправи на крака. В прегърбена поза, виещ като трол, той се затътри след сина си.

— Аз едно дете ли имам или две? — провикна се Хедър.

— Две! — отговори той оттам.

Филиите в тостера бяха готови. Тя сложи четирите препечени парчета хляб в чиния и пъхна други четири филии в тостера.

От предната част на къщата се чуваше неистово кикотене.

Хедър отиде при прозореца. Ударите на гарвана бяха толкова силни, че почти очакваше да са оставили пукнатина в стъклото. Но то беше непокътнато. На перваза отвън лежеше черно перо. То леко се поклащаше на вятъра.

Тя доближи лицето си до стъклото и погледна нагоре. Високо в синевата една черна птица описваше малки кръгове. Беше твърде далеч, за да може да прецени дали е същият гарван.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Спряха в магазина за спортни стоки „Маунтин Хай“ и купиха две шейни с широки плоски плъзгачи, от чам и с полиуретаново покритие. Всеки от плъзгачите се крепеше на червени винкели. Купиха също така ветроустойчиви скиорски екипи, ботуши и ръкавици за цялото семейство. Тоби видя голямо фризби, специално боядисано така, че да изглежда като летяща чиния, с нарисувани илюминатори по периферията и червен купол. Купиха и него. На Юниън 76 напълниха резервоара с гориво и после отидоха в супермаркета.

Когато се върнаха в ранчо Куотърмас в един и петнайсет, сиви облаци се бяха струпали над планината, движени от свиреп вятър, духащ на голяма височина. На земята само лек променлив ветрец разклащаше нежно дърветата и кафявата трева. Температурата беше паднала под нулата и прогнозата на метеоролога се сбъдваше.

Тоби веднага отиде в стаята си, облече си новия червено-черен скиорски екип, ботушите и ръкавиците. Върна се в кухнята с летящата чиния, за да обяви, че отива да си играе навън и да чака падането на първия сняг.

Хедър и Джак все още разопаковаха покупките и ги подреждаха в килера. Тя каза:

— Тоби, скъпи, още не си обядвал.

— Не съм гладен. Ще си взема бисквити.

Тя спря, за да сложи качулката на главата му и да я завърже под брадата му.

— Е, добре, но не оставай навън дълго. Когато ти стане студено, влез, стопли се и после пак излез. Не искаме носът ти да замръзне и да падне. — Тя го щипна леко по носа. Той изглеждаше толкова сладък. Като джудженце.

— Не хвърляй чинията към къщата — предупреди го Джак. Можеш да счупиш прозорец и тогава ще сме безмилостни. Ще извикаме полицията, ще те пратят в затвора на Монтана по обвинение в престъпна лудост.

Докато даваше на Тоби две бисквити, Хедър добави:

— И не отивай в гората.

— Добре.

— Стой в двора.

— Добре.

— Говоря сериозно.

Гората я притесняваше. Това беше различно от последните й пристъпи на параноя. Имаше доста основателни причини да се страхуват от гората. Дори само заради дивите животни. А и градски хора като тях можеха да се загубят само на стотина метра навътре сред дърветата.

— В затвора в Монтана за престъпно луди нямат нито телевизори, нито шоколад, мляко и бисквити — каза тя.

— Добре, де, добре. Уф. Да не съм бебе.

— Не — отвърна Джак, който тъкмо извади няколко консерви от пазарската чанта. — Но за мечката си вкусен обяд.

— В гората има ли мечки? — попита Тоби.

— Има ли птици в небето? — отговори на въпроса с въпрос Джак. — А в морето риба?

— Затова стой в двора — напомни му Хедър. — Там ще мога да те намеря лесно и ще те виждам.

Когато отвори задната врата, Тоби се обърна към баща си и каза:

— Ти също внимавай.

— Аз ли?

— Онази птица може да се върне и отново да те събори.

Джак се престори, че ще хвърли консервата с боб, и Тоби изтича навън. Вратата се затвори с трясък.

По-късно, след като подредиха продуктите, Джак отиде в кабинета, за да разгледа сбирката от книги на Едуардо и да си избере роман за четене. През това време Хедър се качи горе в спалнята за гости, където подреждаше своите компютри. Бяха разглобили резервното легло и го бяха преместили в мазето. Двете дълги по метър и осемдесет разтегаеми маси, които си бяха докарали от Лос Анджелис, сега бяха поставени на мястото на леглото и образуваха L-образна работна площ. Хедър беше разопаковала трите си компютъра, двата принтера, лазерния скенер и другото необходимо оборудване. Но до този момент нямаше възможност да свърже и да включи техниката.

Затова в момента от целия този компютърен арсенал нямаше голяма полза. Беше работила върху проектирането на програми и софтуер буквално през целия си зрял живот и не се чувстваше пълноценно, когато машините й бяха несвързани и опаковани в кашони. Хедър започна работа, като подреди техниката, свърза мониторите към компютрите, компютрите към принтерите, единият от принтерите и компютрите към скенера, като през цялото време си тананикаше стара песен на Елтън Джон.

В крайна сметка двамата с Джак щяха да проучат възможностите за бизнес и да решат с какво да се захванат през останалата част от живота си. Дотогава телефонната компания щеше да инсталира втора телефонна линия в къщата и модемът щеше да влезе в действие. Можеше да използва базите-данни по Интернет, за да проучи какво население и капитализация са необходими, за да успее даден бизнес. Както и да намери отговорите на стотици, ако не хиляди, въпроси, които бяха необходими за техните решения и щяха да подобрят шансовете им за успех, в каквото и начинание се впуснеха.

Провинциална Монтана се радваше на същия достъп към информацията и знанията като Лос Анджелис, Манхатън или университета в Оксфорд. Единствените необходими неща бяха телефонна линия, модем и няколко добри абонамента за достъп в базите-данни и мрежата.

В три часа, след като работи около час — свърза оборудването и провери дали всичко работи — Хедър стана от стола и се протегна. Отиде до прозореца, за да види дали снегът не е започнал да вали:

Ноемврийското небе беше прихлупено и оловносиво като огромен пластмасов панел, зад който светеха редици луминесцентни тръби. Помисли си, че дори и да не беше чула прогнозата, по небето щеше да познае, че ще вали сняг. То изглеждаше студено като лед.

В тази мрачна светлина горите й се сториха повече сиви, отколкото зелени. Задният двор и кафявите полета на юг изглеждаха no-скоро изгорени, отколкото просто заспали в очакване на следващата пролет. Макар че пейзажът беше почти толкова едноцветен колкото рисунка с въглен, гледката беше красива. По-различна красота от тази, която предлагаха топлите слънчеви лъчи.

Голо, мрачно и тъжно великолепие.

Видя малко цветно петно на юг върху хълма с гробището недалеч от периферията на западната гора. Светлочервено. Това беше Тоби с новия си скиорски екип. Стоеше вътре зад високата трийсет сантиметра каменна ограда.

„Трябваше да му кажа да стои далеч от това място“ помисли си Хедър обезпокоена.

После се зачуди на собствената си плашливост. Защо гробището трябва да й се струва по-опасно от двора, който се простираше непосредствено до него например? Тя не вярваше в призраци, духове и обитавани от тях места.

Момчето стоеше при надгробните плочи, застинало безмълвно. Тя го гледа в продължение на минута-минута и половина, но то не помръдна. За осемгодишно дете, което обикновено имаше енергия колкото ядрена централа, това бездействие беше доста необичайно.

Сивото небе се спусна още по-ниско, докато тя гледаше.

Земята леко потъмня.

Тоби стоеше неподвижен.

Студеният въздух не притесняваше Джак — всъщност го ободряваше. Той изобщо не куцаше, докато изкачваше хълма на път за частното гробище.

Мина между високите метър и двайсет каменни колони, които маркираха входа към парцелите. От устата му излизаше на кълба пара.

Тоби стоеше пред четвъртия гроб в редицата. Ръцете му висяха неподвижно от двете му страни, главата му беше наведена, а погледът му беше прикован към каменната плоча, фризбито лежеше на земята до него. Той дишаше толкова вяло, че от устата му излизаше само слаба струйка, която се изпаряваше всеки път, когато детето вдишваше.

— Какво има? — попита Джак.

Момчето не реагира.

Най-близката надгробна плоча, към която Тоби гледаше, беше с изсечен надпис с името ТОНИ ФЕРНАНДЕС и датите на раждането и смъртта. На Джак не му трябваше да чете надписа, за да се сети за датата на смъртта. Тя беше издълбана в неговата памет много по-дълбоко, отколкото цифрите върху гранита пред него.

Откакто пристигнаха във вторник сутринта, след като пренощуваха при Пол и Каролин Йънгблъд, Джак беше твърде зает, за да огледа частното гробище. Нещо повече, той не гореше от ентусиазъм да застане пред гроба на Томи, където със сигурност щяха да го връхлетят спомените за кръв, загуба и отчаяние.

Вляво от плочата на Томи имаше друга, двойна плоча. На нея бяха изписани имената на неговите родители — ЕДУАРДО и МАРГАРИТ.

Макар че Едуардо беше лежал в земята само няколко месеца, Томи — година, а Маргарит — три години, и трите гроба изглеждаха прясно изкопани. Пръстта беше разпръсната неравномерно и върху нея не растеше никаква трева. Което изглеждаше странно, защото четвъртият гроб беше плосък отгоре и покрит с копринена кафява трева. Разбираше, че копачите сигурно са обезпокоили гроба на Маргарит, за да погребат до нея Едуардо, но това не обясняваше състоянието на парцела на Томи. Джак реши да попита Пол Йънгблъд по този повод.

Последният надгробен паметник, изправен върху единствения затревен гроб, принадлежеше на Стенли Куотърмас, благодетелят на всички тях. Надписът върху черния камък изненада Джак и го накара да се изхили:

Тоби не беше помръднал.

— Какво си намислил? — попита Джак.

Никакъв отговор.

Той сложи ръка върху рамото на момчето.

— Синко?

Без да откъсва поглед от надгробната плоча, то каза:

— Какво правят там долу?

— Кой? Къде?

— В земята.

— Имаш предвид Томи, неговите родители и господин Куотърмас ли?

— Какво правят те там долу?

Нямаше нищо странно в това едно дете да се опитва да разбере смъртта. Това, което се стори странно на Джак, беше начинът, по който беше зададен въпросът.

— Ами — започна той — Томи, неговите родители и Стенли Куотърмас… те всъщност не са тук.

— Не, тук са.

— Не, само телата им са тук. — Джак нежно потри рамото на момчето.

— Защо?

— Защото са приключили с тях.

Момчето остана мълчаливо и мрачно. Дали не мислеше колко близо беше баща му до вероятността да го заровят под подобен камък? Сигурно беше минало достатъчно време от престрелката, за да може Тоби да се сблъска с чувствата, които потискаше досега.

Лекият ветрец от северозапад се позасили.

Ръцете на Джак бяха студени. Той ги пъхна в джобовете и каза:

— Техните тела не са били самите те. Поне не истинските те.

Разговорът прие още по-странен обрат:

— Искаш да кажеш, че това не са били техните оригинални тела? Че са били кукли?

Джак се намръщи и коленичи до сина си:

— Кукли ли? Това е доста странно твърдение.

Като в транс момчето се беше съсредоточило върху плочата на Томи. Сиво-сините му очи не трепнаха.

— Тоби, добре ли си?

Той отново не погледна към него, но каза:

— Заместители.

Джак примигна от изненада.

— Заместители?

— Такива ли са били?

— Доста силна дума. Къде си я чул?

Вместо да му отговори, Тоби продължи:

— Защо тези тела не им трябват повече?

Джак се поколеба и вдигна рамене:

— Ами, синко, знаеш защо — те са свършили работата си на този свят.

— На този свят?

— Отишли са си.

— Къде?

— Ходил си на неделно училище. Знаеш къде.

— Не.

— Напротив, знаеш.

— Не.

— Отишли са в Рая.

— Там ли?

— Да.

— В какви тела?

Джак извади дясната си ръка от джоба на якето и потупа сина си по брадичката. Обърна главата му, за да го погледне в очите.

— Какво не е наред, Тоби?

Бяха застанали лице в лице, на сантиметри един от друг. Въпреки това момчето сякаш гледаше през Джак, към някакъв далечен хоризонт.

— Тоби?

— В какви тела?

Джак пусна брадичката на сина си и помаха бавно с длан пред лицето му. Никакво мигане. Очите му не последваха движението на дланта.

— В какви тела? — повтори Тоби нетърпеливо.

Нещо лошо ставаше с момчето. Внезапно психично заболяване.

— В какви тела?

Сърцето на Джак започна да бие по-силно и по-бързо, докато той се беше втрещил в мътните и нереагиращи очи на сина си, които не бяха вече прозорци към душата, а огледала за отразяване и тайнственост от света. Ако това беше психичен проблем, нямаше никакво съмнение коя беше причината. Бяха преживели ужасна година, която можеше да побърка възрастен човек и да го сломи, та какво оставаше за едно дете. Но кой беше спусъкът, поводът? Защо сега, тук, след всичките месеци, през които бедното дете, изглежда, се справяше доста добре?

— В какви тела? — настоя отново остро Тоби.

— Хайде, стига! — Джак го хвана за ръката. — Хайде да се връщаме в къщата.

— В какви тела са си отишли?

— Тоби, престани.

— Искам да знам. Кажи ми сега. Кажи ми.

Мили Боже, не давай това да се случва! Все още коленичил, Джак каза:

— Виж какво, ела с мен в къщата и двамата ще можем…

Тоби изскубна ръката си от неговата и баща му остана само с празна ръкавица.

— В какви тела?

Малкото личице не изразяваше никакви чувства. То беше спокойно и застинало като маска и въпреки това думите излизаха от устата на момчето с леденостудена ярост. Джак имаше зловещото чувство, че разговаря с кукла на вентрилоквист, по която се разминаваха дървените черти с тона на думите.

— В какви тела?

Това не беше Тоби. Изобщо не беше той.

Що за глупости. Разбираше се, че беше Тоби. Кой друг да е?

Някой, който говореше чрез Тоби.

Налудничава мисъл, странна. Чрез Тоби?

Коленичил тук, в гробището, вперил поглед в очите на сина си, Джак престана да вижда празнотата на огледало, макар че си даваше сметка за своето изплашено двойно отражение. Не виждаше обаче и детска невинност или друго познато му качество. Възприемаше — или си въобразяваше, че е така някакво друго присъствие, нещо по-малко и в същото време повече от човек. Странно присъствие, надхвърлящо рамките на неговото разбиране, гледащо го от очите на Тоби.

— В какви тела?

Джак не можеше да преглътне. Устата му беше пресъхнала, а езикът — залепен. Изведнъж му стана много по-студено. Имаше чувството, че се вледенява.

Никога не беше усещал подобно нещо преди. По-прагматичната и циничната част от него мислеше, че се държи смешно, истерично и че позволява да бъде повлиян от някакво първобитно суеверие — и всичко това, защото не искаше да приеме мисълта, че Тоби има психически проблеми и е объркан. От друга страна, именно примитивната природа на възприятието го убеждаваше, че в тялото на сина му има чуждо присъствие: чувстваше го на първично ниво, по-дълбоко отколкото беше чувствал нещо преди. Но убеждението беше по-сигурно, отколкото ако беше стигнал до него с помощта на разума. Дълбок и непогрешим животински инстинкт, сякаш беше доловил миризмата на феромоните на врага. Тръпки го побиваха от вибрацията на нечовешката аура.

Стомахът му се сви от страх. По челото му изби пот, кожата му настръхна.

Искаше му се да грабне Тоби, да затича надолу по хълма към къщата и да го откъсне от влиянието на съществото, което го беше обладало. Призрак, демон, древен индиански дух? Не, това беше смешно. Но нещо друго, по дяволите. Нещо. Той се поколеба, отчасти, защото беше прикован от видяното в очите на момчето, отчасти, защото се страхуваше, че ако наруши насила връзката между Тоби и нещото в него, така по някакъв начин ще нарани детето, може би ще го увреди психически.

В което нямаше много смисъл, никакъв смисъл. Но така или иначе нищо от ставащото нямаше разумно обяснение и смисъл. Моментът и мястото бяха по-характерни за сън, отколкото за реалността.

Гласът беше на Тоби, да, но не и обичайният му начин на говорене: „В какви тела те са си отишли от тук?“

Джак реши да отговори. Все още държащ празната ръкавица на Тоби, той интуитивно усещаше, че трябва да се хване на играта или синът му ще остане кух и празен като ръкавицата, като една изстискана черупка на момче, форма без съдържание. Любимите му очи ще бъдат празни завинаги.

И колко ненормално беше това нещо? Умът му трескаво заработи. Сякаш се намираше на ръба на бездна и губеше равновесие. Може би в крайна сметка той беше сломеният?

Каза:

— Н-на тях не са им трябвали телата. Нали знаеш? В рая на никого не му трябва тяло.

— Но те са тела — възрази тайнствено Тоби-образното нещо.

— Тела са.

— Вече не. Сега са духове.

— Не разбирам.

— Напротив. Души. Душите им са отишли в Рая.

— Тела са.

— Отишли са в Рая да бъдат с Господ.

— Тела са.

Тоби гледаше през него. Дълбоко в очите на детето обаче нещо мърдаше като димна спирала. Джак усещаше, че нещо съсредоточено го наблюдава.

— Тела са. Кукли са. Какво друго?

Джак не знаеше какво да отговори.

Вятърът беше много студен, сякаш беше издухал някой ледник по пътя си насам.

Тоби-образното нещо се върна към първия въпрос:

— Какво правят те там долу?

Джак погледна към гробовете, после в очите на момчето и реши да бъде откровен. Той всъщност не говореше с малко дете, затова нямаше нужда да използва евфемизми. Или пък беше полудял и разговорът, както и нечовешкото създание, бяха негови халюцинации. Така или иначе, каквото и да кажеше, нямаше да има голямо значение:

— Те са мъртви.

— Какво е мъртви?

— Те са. Тези хора, които са погребани там.

— Какво е мъртви?

— Безжизнени.

— Какво е безжизнени?

— Без живот.

— Какво е живот?

— Обратното на смърт.

— Какво е смърт.

Отчаян, Джак продължи:

— Празнота, кухина, разложение.

— Телата са.

— Не завинаги.

— Телата са.

— Нищо не съществува вечно.

— Всичко.

— Нищо.

— Всичко става.

— Става какво? — попита Джак. Сега не само даваше отговори, но беше и изпълнен със свои въпроси.

— Мен. Всичко става мен.

Джак се запита с какво, по дяволите, разговаряше и дали той му изглеждаше по-смислен, отколкото то на него. Започна да се съмнява дали изобщо е буден. Може би беше задрямал. Ако не беше луд, сигурно беше заспал. Хъркащ във фотьойла в кабинета с книга в ръката. Сигурно Хедър изобщо не е идвала при него да му каже, че Тоби е отишъл в гробището. В този случай всичко, което трябваше да направи, беше да се събуди.

Вятърът изглеждаше истински. Не като в сън. Студен, пронизващ. Беше силен, шептеше в тревата, свиреше в дърветата и горите на високото.

Тоби-образното нещо продължи:

— Спрени.

— Какво?

— По-различен сън.

Джак погледна към гробовете:

— Не.

— Чакащи.

— Не.

— Чакащи кукли.

— Не. Мъртви.

— Кажи ми тяхната тайна.

— Мъртви.

— Тайната.

— Те са просто мъртви.

— Кажи ми.

— Няма какво да казвам.

Изразът на момчето остана спокоен, но лицето му почервеня. Вените запулсираха на слепоочията му, сякаш кръвното му налягане се беше покачило неимоверно много.

— Кажи ми!

Джак трепереше неконтролируемо, все по-уплашен от зловещия и тайнствен характер на техния диалог. Тревожеше се, че е разбрал по-малко от ставащото, отколкото си мислеше и че неговата дързост можеше да го накара да каже нещо погрешно и така по някакъв начин да постави Тоби в още по-голяма опасност от тази.

— Кажи ми!

Обзет от страх, объркване и притеснение, Джак хвана Тоби за раменете, погледна го в странните очи и каза:

— Кой си ти?

Никакъв отговор.

— Какво се е случило с моя Тоби?

След продължителна тишина последва:

— Какво има, татко?

Косата на Джак настръхна. Да бъде наречен „татко“ от това нещо, от този омразен нашественик, беше най-лошото засега.

— Татко?

— Спри.

— Тате, какво има?

Но той не беше Тоби. В никакъв случай. Гласът му продължаваше да звучи неестествено, лицето му беше отпуснато, а очите му — неверни.

— Татко, какво правиш?

Нещото, обладало Тоби, очевидно не разбираше, че маскарадът му е разкрит. То продължаваше да си мисли, че Джак е убеден, че разговаря със сина си. Паразитът се опитваше да подобри изпълнението си.

— Татко, какво съм направил? Сърдиш ли ми се? Не съм направил нищо. Татко, наистина не съм направил нищо.

— Какво си ти? — настоя Джак.

От очите на момчето потекоха сълзи. Но мистериозното нещо се намираше зад сълзите, арогантен кукловод, който беше уверен в способността си да мами.

— Къде е Тоби? Ти, кучи сине каквото и да си ти, мътните да те вземат, върни ми го обратно!

Косата на Джак падна върху очите му. Потта течеше по лицето му. За всеки, който дойдеше в момента и ги видеше, ужасът му би изглеждал като умопобъркване. Може би наистина беше. Или говореше със злонамерен дух, който контролираше сина му, или беше луд. Кое беше по-вероятното?

— Върни ми го! Искам си го обратно!

— Татко, плашиш ме — отвърна Тоби-образното нещо, като се опита да се отскубне.

— Ти не си моят син.

— Татко, моля те.

— Престани! Не се преструвай — не можеш да ме заблудиш, за Бога!

То се отскубна, обърна се, спъна се в надгробната плоча на Томи и се подпря на гранита.

Съборен на земята от силата, с която детето се откъсна от него, Джак сурово каза:

— Пусни го!

Момчето извика, подскочи изненадано, и рязко се обърна към Джак:

— Татко, какво правиш тук? — То звучеше отново като Тоби. — Боже, как ме изплаши! Защо се прокрадваш в гробището! Никак не е смешно!

Двамата все още не бяха толкова близки като преди, но на Джак му се стори, че очите на детето вече не са странни. Тоби отново го виждаше.

— Мили Боже, да пълзиш на колене и лакти, да се прокрадваш в гробище.

Момчето отново беше Тоби, добре. Нещото, което го беше контролирало, не беше достатъчно убедителен актьор.

Или може би той винаги си е бил Тоби. Джак отново се запита дали не полудява.

— Добре ли си? — попита го той, като се изправи и избърса дланите в джинсите си.

— За малко да напълня гащите — отвърна момчето и се захили. Какъв чудесен звук. Този детски смях. Сладка музика за ушите.

Джак плесна с ръце по бедрата си, като се опита да спре треперенето си.

— Ти какво си… — гласът му беше дрезгав. Прочисти гърлото си. — Ти какво правеше тук горе?

Момчето посочи към фризбито на тревата:

— Вятърът отвя летящата чиния.

Все още на колене, Джак каза:

— Ела тук.

— Защо?

— Ела тук, шкипере. Просто ела тук.

— Ще ме ухапеш по врата ли?

— Какво?

— Ще се престориш, че ме хапеш по врата или ще ме уплашиш с нещо друго. Като да се прокрадваш зад мен. Нещо страшно като това ли?

Очевидно момчето не помнеше техния разговор, докато беше… обладан. Той разбра за пристигането на Джак в гробището едва когато, изненадан, се подпря на гранитната плоча и после рязко се обърна.

Джак разтвори ръце и каза:

— Не, няма да ти правя нищо такова. Просто ела тук.

Нащрек и подозрителен, с озадачено лице под червената качулка, Тоби се приближи.

Джак го грабна за раменете и погледна в очите му. Синьосиви. Ясни. Никаква димна спирала зад тях.

— Какво има? — попита намръщено момчето.

— Нищо, всичко е наред.

Импулсивно придърпа сина си по-близо и го прегърна.

— Татко?

— Нищо не помниш, нали?

— А?

— Добре.

— Сърцето ти бие като бясно.

— Да, така е. Добре съм, всичко е наред.

— Аз съм този, който беше уплашен. Имам да ти го връщам. Джак пусна сина си и се вдигна на крака. Чувстваше потта по лицето си като ледена маска. Среса с пръсти косата си назад, избърса лицето си с ръце и после избърса дланите си в джинсите.

— Хайде да се връщаме в къщата и да пийнем малко горещ шоколад.

Тоби взе от земята фризбито и каза:

— Не може ли първо да си поиграем малко? По-забавно е, когато двама души си мятат летящата чиния.

Хвърляне на летяща чиния, горещ шоколад. Нормалността не само се беше върнала, тя се беше стоварила отгоре като многотонна тежест. Джак се съмняваше дали изобщо ще може да убеди някого, че преди малко двамата с Тоби са се намирали в мътната река на свръхестественото. Неговият страх и усещането от нечистите сили се изпаряваха толкова бързо, че той вече не би могъл с точност да си припомни силата на съществото, с което се беше сблъскал. Небето беше сиво. Дърветата се огъваха от студения вятър. Кафява трева, велурени сенки, игри с фризби, горещ шоколад. Целият свят чакаше истинското настъпване на зимата с първия сняг и нищо в този ноемврийски ден не издаваше присъствието на духове, напуснали телата, на обладани създания или други подобни неземни феномени.

— Ще играем ли, татко? — попита Тоби, подмятайки фризбито.

— Добре, малко. Но не тук. Не в това…

Щеше да прозвучи много глупаво да каже „не в това гробище“. Със същия успех можеше да опули очи, да разпери ръце, да се заклати и да завие като в някой от старите филми за зомбита.

Вместо това каза:

— …не толкова близо до гората. По-добре… при конюшнята.

Понесъл фризбито, Тоби избяга от гробището. В движение той извика:

— Който стигне последен, е маймуна!

Джак не тръгна да гони момчето. Сви рамене, за да се предпази от студения вятър, пъхна ръце в джобовете и се загледа в четирите гроба, отново разтревожен, че само този на Куотърмас беше плосък отгоре и обрасъл с трева. В главата му се зародиха идиотски мисли. Подобни на някой стар филм на ужасите. Крадци на гробове и таласъми. Оскверняване. Сатанински ритуали в гробищата на лунна светлина. Дори като се имаше предвид преживяването му с Тоби, неговите най-мрачни мисли бяха прекалено маниакални, за да обяснят защо само един от четирите гроба изглеждаше необезпокояван от дълго време. Той обаче си каза, че обяснението сигурно щеше да звучи логично и смислено и нямаше изобщо да бъде тайнствено и зловещо.

Отново си припомни част от разговора, който беше водил с Тоби:

„Какво правят те там долу? Какво е смърт? Какво е живот?“

„Нищо не съществува вечно.“

„Всичко.“

„Нищо.“

„Всичко става.“

„Става какво?“

„Мен. Всичко става мен.“

Джак усещаше, че притежава достатъчно парчета, за да сглоби поне част от мозайката. Той просто не знаеше как се сглобяват тези парчета. Или не можеше да види. Може би отказваше да ги сглоби, защото дори малкото парчета, с които разполагаше, щяха да разкрият едно кошмарно лице, нещо, с което по-добре да не се срещаше. Искаше да знае или мислеше, че иска, но неговото подсъзнание го възпираше.

Когато вдигна очи от трите разровени гроба, вниманието му беше привлечено от нещо, което се люлееше върху надгробната плоча на Томи. Беше се заклещило в една тясна цепнатина между хоризонталната основа и вертикалния гранитен блок. Беше черно перо, дълго около осем сантиметра. Беше развявано от вятъра.

Джак вдигна глава и се вгледа в зимния свод над него. Небето сякаш падаше все по-ниско. Сиво и мъртвешко. Като пепел. Небе на крематориум. Нищо обаче не помръдваше освен големите маси облаци.

Наближаваше буря.

Обърна се към отвора в каменната стена, мина покрай стълбовете и тръгна към конюшнята.

Тоби почти беше стигнал до дългата правоъгълна сграда. Той се спря рязко, погледна назад към баща си и помаха. Хвърли фризбито във въздуха.

Дискът проряза празното пространство, после зави на юг и хвана попътен вятър. Като космически кораб от друг свят то се понесе по мрачното небе.

Много по-високо, отколкото можеше да достигне което и да е фризби, под надвисналите облаци, самотна птица кръжеше над момчето. Като ястреб, който дебне плячката си, макар че no-скоро беше гарван, отколкото ястреб. Кръжеше ли кръжеше. Парче от мозайката във формата на гарван. Плъзгаше се, носен от изкачващите се въздушни течения. Тих като кръвожаден ловец от кошмарите, търпелив и загадъчен.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

След като изпрати Джак да види какво прави Тоби в гробището, Хедър се върна в стаята, където работеше с компютрите си. Тя гледа през прозореца как Джак изкачи хълма и отиде в гробището. Той стоя с момчето в продължение на минута, после клекна до него. От разстояние всичко изглеждаше нормално, нямаше защо да се притеснява.

Очевидно обаче имаше за какво да се притеснява. От всичко, което се беше случило напоследък.

Седна в стола си, въздъхна заради прекомерната си майчинска загриженост и отново съсредоточи вниманието си върху компютрите. Тя сложи харддиска на всяка от машините, направи тестове и провери дали програмите са на мястото си и дали нещо не се е счупило по време на местенето.

По-късно Хедър ожадня и преди да отиде в кухнята, за да си вземе пепси, се приближи до прозореца, за да види какво правят Джак и Тоби. Те бяха почти извън нейното полезрение, близо до конюшнята. Подхвърляха си фризбито.

Ако се съдеше по сивото навъсено небе и по това колко леденостуден беше прозорецът, когато го докосна, снегът всеки момент щеше да завали. Тя гореше от нетърпение да го види.

Може би промяната във времето щеше да промени и нейното настроение. Щеше да й помогне накрая да се освободи от градската си паника, която я тормозеше. Щеше да е трудно да се придържа към старата си параноя, останала от живота в Лос Анджелис, при положение че сега щяха да живеят в една приказна бяла страна на чудесата, блестяща и чиста, като идилична сцена върху коледна картичка.

Отвори кутия пепси и я наля в чашата. Тогава чу двигателя на идваща насам кола. Помисли, че сигурно Пол Йънгблъд е решил да направи неочаквано посещение, и взе жълтия бележник от хладилника. Сложи го на плота, за да се подсети да му го даде, преди да си тръгне.

Докато отиде в коридора, отвори вратата и излезе на предната веранда, колата паркира пред вратите на гаража. Не беше бялото бронко на Пол. Беше подобен на него металносин джип, по-голям от техния експлорър, но от друг модел, който тя не беше виждала.

Запита се дали изобщо някой по тези места кара лека кола. Но, разбира се, че беше видяла достатъчно коли в града и при супермаркета. Дори там обаче пикапите и джиповете 4×4 бяха много повече от леките автомобили.

Слезе по стълбите и прекоси двора, за да стигне до алеята и да посрещне посетителя. Поиска й се да беше се спряла за малко, за да си облече якето. Студът проникваше дори през дебелата й фланелена риза.

Мъжът, който излезе от джипа, беше около трийсетгодишен, с разрошена кестенява коса, с грубовати черти и светлокафяви очи.

— Здравейте. Вие трябва да сте госпожа Макгарви.

— Точно така — каза тя и пое протегнатата ръка.

— Травис Потър. Приятно ми е да се запознаем. Аз съм ветеринарят в Игълс Руст. Един от ветеринарите. Навсякъде има конкуренция.

В задната част на джипа се изправи голям златен ритривър. Той махаше с рошавата си опашка и гледаше дружелюбно през страничния прозорец.

Потър каза:

— Красив е, нали?

— Тези кучета са направо великолепни. Той чистокръвна порода ли е?

— Възможно най-чистокръвна.

Джак и Тоби завиха при ъгъла на къщата. Очевидно бяха тичали от конюшнята дотук. Хедър ги представи на ветеринаря. Джак пусна фризбито и се здрависа. Но Тоби беше толкова очарован от кучето, че забрави всякакво възпитание и отиде направо при джипа, за да погледне отблизо пътника в багажника на колата.

Трепереща, Хедър каза:

— Д-р Потър…

— Травис, моля.

— Травис, искаш ли да влезеш за чашка кафе?

— Да, влез вътре и ни погостувай малко — добави Джак, сякаш беше живял в провинцията цял живот. — Остани за вечеря, ако искаш.

— Съжалявам, няма да мога — отвърна Травис. — Благодаря за поканата все пак. Ще остана отвън съвсем за малко, ако не възразявате. Точно сега имам да направя няколко посещения. Няколко болни коне, които се нуждаят от грижи, крава с възпалено копито. Заради бурята, която се задава, искам да се прибера у дома колкото се може по-скоро. — Той погледна часовника на ръката си. — Вече е почти четири часът.

— Чухме, че щяло да навали до двайсет и пет сантиметра сняг — подхвърли Джак.

— Не сте чули последните новини. Първата буря е набрала сила, а втората ще бъде не по-късно от ден след нея. По-скоро няколко часа. Така че сигурно ще достигне до шейсет сантиметра.

Хедър беше доволна, че сутринта си напазаруваха и че шкафовете им са добре заредени.

— Както и да е — каза Травис. — Този приятел е причината, поради която се отбих. — Отиде при Тоби.

Джак прегърна с една ръка Хедър и двамата застанаха зад Тоби.

Травис допря два пръста до прозореца и кучето заблиза от другата страна на стъклото. Изскимтя и започна да върти опашка.

— Този приятел е с много благ характер. Така ли е, Фалстаф? Казва се Фалстаф.

— Наистина ли? — попита Хедър.

— Не ви се вярва, нали? Но той е на две години вече и е свикнал с това име. Чух от Пол Йънгблъд, че си търсите точно такова животно като Фалстаф.

Тоби отвори уста от изненада и погледна към Травис.

— Продължавай да си държиш така широко отворена устата и някоя птица ще си направи в нея гнездо — пошегува се Травис и се усмихна към Хедър и Джак. — Това ли търсехте?

— Точно това — отвърна Джак.

— Но си мислехме за малко кутре… — добави Хедър.

— С Фалстаф ще се радвате достатъчно и няма да ви прави бели, каквито прави едно кутре. Той е на две години, зрял, опитомен, с добри обноски. Няма да ви намокри килима или да ви сдъвче мебелите. Но все още е младо куче, пред него има много години. Интересува ли ви?

Тоби погледна притеснено, сякаш не вярваше, че подобно хубаво нещо може да му се случи, без да се възпротивят родителите му или без да се разтвори земята и да го погълне.

Хедър хвърли поглед към Джак и каза:

— Защо не?

Погледна към Травис и повтори:

— Защо не?

— Да! — извика момчето.

Те отидоха до задната част на джипа и Травис отвори вратата.

Фалстаф изскочи на земята и веднага започна да души въодушевено краката на всички. Въртеше се в кръгове, удряше краката им с опашката си, ближеше ръцете им, когато искаха да го погалят. Когато се успокои, той избра да седне пред Тоби и вдигна лапа за поздрав.

— Той може да се здрависва! — възкликна момчето.

— Той знае много номера — каза Травис.

— Откъде е? — попита Джак.

— От едно семейство в града, Леона и Хари Сикуист. Те гледаха ритривъри през целия си живот, Фалстаф беше последният.

— Изглежда толкова симпатичен.

Травис кимна:

— Тъжна история. Преди година Леона се разболя от рак, почина след три месеца. Няколко седмици преди това Хари получи удар и лявата му ръка се парализира. Речта му е затруднена, а паметта му не е много добра. Трябваше да отиде в Денвър при сина си, но те не желаеха кучето. Хари плака като дете, когато се сбогува с Фалстаф. Обещах му да намеря добър дом за неговия любимец.

Тоби беше коленичил и прегръщаше златния ритривър, който пък от своя страна го ближеше по лицето.

— Ние ще му дадем най-добрия дом, нали? Мамо, нали, татко?

Хедър каза на Травис:

— Колко мило от Пол Йънгблъд да се сети за нас.

— Ами, той чул, че синът ви споменал, че иска куче. А това не е голям град, тук всички се познават. Имаме достатъчно време, за да се занимаваме с работите на другите. — Той се усмихна широко и чаровно.

Студеният вятър се беше усилил.

— Травис — каза Хедър, сбогувайки се с него, — кога можеш да дойдеш на вечеря?

— Ами, може би другата неделя.

— Другата неделя, уговорихме се. В шест часа.

На Тоби каза:

— Ела, хайде да влизаме вътре.

— Искам да си играя с Фалстаф.

— Ще се опознаете в къщата — настоя тя. — Отвън е прекалено студено.

— Той има козина — протестира момчето.

— За теб се притеснявам, глупчо. Носът ти ще измръзне и ще стане черен като на Фалстаф.

На половината път до къщата кучето спря и погледна назад към Травис Потър. Ветеринарят му помаха да си върви и това, изглежда, беше достатъчно разрешение за Фалстаф. Той ги придружи по стълбите и в топлия коридор.

Травис Потър беше взел със себе си и един двайсет и пет килограмов чувал с храна за кучета. Извади го от багажника на своя рейнджроувър и го сложи на земята до задната гума на колата.

— Помислих, че сигурно няма да имате кучешка храна, ако изведнъж някой дойде със златен ритривър. — Той обясни какво и по колко трябва да се дава на куче като Фалстаф.

— Какво ти дължим? — попита Джак.

— Нищо не ми струва. Просто правя услуга на бедния Хари.

— Много мило от твоя страна. Благодаря. Но за кучешката храна?

— Не се притеснявайте за нея. Отсега нататък Фалстаф трябва да бъде ваксиниран и да минава основни прегледи. Когато го доведете при мен, ще ви оскубя доста. Той се усмихна и затвори задната врата.

Те се преместиха зад едната страна на роувъра, като го използваха като заслон от ледения вятър.

Травис каза:

— Разбрах, че Пол ти е разказал за Едуардо и енотите. Не исках да тревожа жена ти.

— Тя не се плаши лесно.

— Ще й кажеш ли?

— Не. Не знам защо. Сигурно…, защото вече много ни се струпа на главите, една година проблеми, много промени, както и да е, Пол не ми каза кой знае колко. Само че енотите се държали странно посред бял ден навън, бягали в кръг и после направо издъхнали.

— Мисля, че това не е било всичко. — Травис се поколеба. Подпря се на роувъра и леко наведе глава, за да се предпази от вятъра. — Мисля, че Едуардо криеше нещо от мен. Онези миещи мечки бяха правили нещо по-странно, отколкото той ми разказа.

— Защо ще крие от теб?

— Трудно е да се каже. Беше особен човек. Сигурно… не знам. Сигурно е видял нещо, което е мислел, че ще прозвучи смешно, ако го разкаже. Нещо, в което е предположил, че няма да повярвам. Беше много горд. Не би говорил за нищо, което може да накара другите да му се присмиват.

— Някакви предположения какво е могло да бъде?

— Не.

Главата на Джак стърчеше над роувъра и вятърът не само, че брулеше лицето му, но сякаш белеше кожата от лицето му. Той се облегна върху колата, наведе се и се прикри, също като ветеринаря. Вместо да се гледат един друг, докато говореха, те гледаха надалеч към земята на юг.

Джак каза:

— Ти мислиш като Пол, че Едуардо е видял нещо, свързано с енотите, което е причинило неговия инфаркт ли?

— И го е накарало да зареди пушката ли? Не знам. Може би. Не бих изключил този вариант. Две седмици и нещо преди да умре, говорих с него по телефона. Проведохме интересен разговор. Повиках го, за да му дам резултатите от пробите на енотите. Смъртта им не се дължеше на никоя позната ми болест…

— Мозъчен оток.

— Точно така. Но без видима причина. Искаше да разбере дали само съм взел проби от мозъчната тъкан, или съм направил пълна дисекция.

— Дисекция на мозъка?

— Да. Попита ме дали съм изследвал подробно гръбначните им стълбове и дали не е имало нещо прикрепено към тях. Когато го попитах какво има предвид, той ми отвърна, че можело да изглежда като тумор.

— Да изглежда.

Ветеринарят обърна глава надясно, за да погледне Джак в очите.

— Чу го по същия начин, по който и аз — продължи Травис, Забавен начин да се каже, нали? Не било тумор. Можело да изглежда като такъв, но не било истински тумор. Попитах го дали не крие нещо от мен, но той се закле, че не крие нищо. Казах му да ме повика веднага щом забележи животни да се държат странно като онези еноти. Катерици, зайци, каквито и да е, но той не ми се обади. Три седмици след това умря.

— Ти ли го откри?

— Все не ми отговаряше по телефона, когато звънях. Дойдох да видя какво прави. Тук го и намерих. Лежеше пред отворената врата и стискаше пушката.

— Не е стрелял с нея?

— Не. Сърдечният удар го беше поразил бързо.

От вятъра високата трева на поляната се люшкаше на кафяви вълни. Полята наподобяваха развълнувано бурно море.

Джак много се колебаеше дали да разкаже на Травис за случилото се в гробището малко преди той да дойде. Да опише преживяното обаче беше трудно. Можеше да посочи основните събития, да си припомни странната размяна на реплики между него и Тоби-образното нещо. Но нямаше думи — сигурно изобщо не съществуваха такива думи — да опише точно какво беше почувствал, a чувствата бяха в основата на станалото. Не можеше да пресъздаде и малка част от свръхестествената природа на срещата.

За да спечели време, Джак каза:

— Имаш ли някакви теории?

— Подозирам, че е била замесена токсична субстанция. Да, знам, по тези места няма много складирани промишлени отпадъци. Но съществуват естествени токсини, които могат да причинят побъркване на дивите животни, да ги накарат да се държат като хората. Ами ти? Видя ли нещо странно, откакто дойдохте?

— Всъщност да — на Джак му олекна, че позите, които двамата бяха заели, допускаха възможността да не гледа право в очите ветеринаря. Той разказа на Травис за гарвана на прозореца онази сутрин и как по-късно птицата кръжа над него и Тоби, докато играха с фризбито.

— Любопитно — отбеляза Травис. — Предполагам, че може да има някаква връзка. От друга страна, няма нищо странно в подобно поведение, дори и тропането с клюна по стъклото. Гарваните могат да бъдат много смели. Още ли се навърта наоколо?

Двамата се изправиха и погледнаха към небето. Гарванът не се виждаше.

— В този вятър птиците търсят подслон — обясни Травис и се обърна към Джак. — Нещо друго освен гарвана?

Тази работа с токсичните субстанции убеди Джак да не разказва за гробището. Те говореха за две напълно различни и противоположни мистерии: отрова срещу свръхестественото; токсични субстанции срещу духове и демони, и неща, които изскачат през нощта. Случката в гробището беше напълно субективно преживяване. Дори и поведението на гарвана. Тя по никакъв начин не доказваше факта, че нещо странно се е заселило в ранчо Куотърмас. Джак нямаше доказателства, че изобщо тя е станала. Тоби не помнеше нищо от станалото и не би могъл да подкрепи неговия разказ. Ако Едуардо Фернандес беше видял нещо особено и го беше скрил от Травис, Джак одобряваше постъпката на стареца и го разбираше. Ветеринарят беше обзет от идеята, че са замесени рядко срещащи се вещества. Заради мозъчния оток, който беше констатирал при аутопсията на енотите. Той едва ли би се съгласил да слуша сериозно приказки за духове, обладание и зловещи разговори, водени в гробището със същество от Отвъдното.

— Нещо друго освен гарвана! — попита Травис.

Джак поклати глава:

— Това е всичко.

— Може би това, което е довело до смъртта на миещите мечки, вече е свършило. Може и никога да не разберем. Природата понякога прави много странни номера.

Джак дръпна ръкава на якето си и погледна часовника си.

— Доста дълго те задържах. А ти сигурно искаш да приключиш с обиколката, преди да завали.

— Не съм се и надявал. Но ще се постарая да се прибера у дома, докато не е натрупало толкова, че и роувърът да не може да се справи.

Двамата си подадоха ръце и Джак каза:

— И да не забравиш, другата седмица си канен на вечеря в шест. Ако имаш приятелка, нека дойде и тя.

Травис се усмихна:

— Като ме гледа човек, не би казал, че някоя би поискала да се свърже с мен. Но всъщност имам приятелка. Казва се Джанет.

— Ще ми е приятно да се запознаем.

Джак отмести двайсет и пет килограмовия чувал с кучешка храна от роувъра и застана отстрани на алеята, докато ветеринарят обърна джипа и си замина.

Травис Потьр погледна в огледалото за обратно виждане и помаха.

Джак също му помаха и остана така, докато роувърът изчезна зад завоя и зад хълма, точно преди да продължи по селския път.

Денят беше станал по-мрачен, отколкото преди да дойде ветеринарният лекар. Желязо вместо пепел. Сиво като в затвор. Сивото небе и черно-зелените фаланги от дървета изглеждаха застрашително потискащи като стени от бетон и камък.

Духаше студен вятър, примесен с боровия аромат и лекия мирис на озон от високопланинските течения, докарани от северозапад. Дебелите клони на боровете издаваха тих стон, разклащани от стремителната въздушна река. Тревистите поляни им акомпанираха с едва доловим шепот. Стрехите на къщата издаваха звуци, подобни на тези на умиращи бухали със счупени криле.

Природната провинциална гледка беше красива дори и при това мрачно затишие пред буря. Всичко беше толкова мирно и спокойно, както си го бяха представяли, когато бяха дошли от Юта. В този миг обаче никое от описанията от пътеводителите не можеше точно да представи атмосферата. Само една дума. Самотно. Беше най-самотното място, което Джак Макгарви беше виждал досега. Необитаемо надлъж и нашир, далеч от съседите и квартала, които, ако се наложеше, можеха да те утешат.

Той нарами чувала с кучешката храна.

Голямата буря се задаваше.

Влезе вътре и заключи вратата.

От кухнята долетя смях и той влезе да види какво става. Фалстаф стоеше на задните си лапи, предните бяха вдигнати във въздуха, и гледаше към парчето пушена наденица, което Тоби държеше над него.

— Татко, виж, той знае как да моли — каза детето.

Ритривърът се облиза.

Тоби пусна наденицата.

Кучето я улови във въздуха, изгълта я и се замоли за още.

— Не е ли страхотен? — попита детето.

— Да — съгласи се Джак.

— Тоби е по-гладен от кучето. — Хедър извади голяма тенджера от шкафа. — Той не е обядвал и сутринта не си изяде бисквитите, които му дадох, когато излезе навън. Какво ще кажете да вечеряме по-рано?

— Чудесно — отвърна Джак и остави чувала в ъгъла. Реши да потърси някой шкаф за него по-късно.

— Има спагети.

— Идеално.

— Имаме френски хляб. Ще направиш ли салатата?

— Разбира се — каза Джак, докато Тоби даваше на Фалстаф друго парче наденица.

Като напълни тенджерата с вода на мивката, Хедър добави:

— Травис Потър ми се струва доста мил човек.

— Да, и аз го харесвам. Той ще дойде с приятелката си на вечеря другата неделя. Казва се Джанет.

Хедър се усмихна. За пръв път, откакто пристигнаха в ранчото, беше щастлив.

— Ще ставаме приятели.

— Така мисля — каза той.

Когато извади от хладилника домати, целина и маруля за салатата, Джак с облекчение установи, че нито един от прозорците на кухнята не гледа към гробището.

Тоби се втурна в кухнята заедно с кучето и останал без дъх, извика:

— Сняг!

Хедър отмести очи от тенджерата с вряща вода и спагети, обърна се към прозореца и видя как падат първите снежинки. Те бяха големи и пухкави. Вятърът беше утихнал за малко и снежинките падаха, като се въртяха във въздуха.

Тоби отиде бързо до северния прозорец. Кучето го последва, сложи предните си лапи на перваза, застана до него и също се загледа в чудото.

Джак остави настрани ножа, с който режеше доматите, и също отиде до прозореца. Застана зад Тоби и сложи ръце на раменете му.

— Първият ти сняг — отбеляза той.

— Но не и последният! — отвърна ентусиазирано момчето.

Хедър разбърка соса и се присъедини към семейството си до прозореца. Сложи едната си ръка около раменете на Джак, а с другата почеса Фалстаф по главата.

За пръв път от толкова време се почувства спокойна. Нямаха никакви финансови затруднения. Джак се беше възстановил напълно, а опасностите на градските училища и улици бяха далеч от Тоби. Хедър вече можеше да загърби лошите спомени за Лос Анджелис. Имаха куче. Сприятеляваха се с нови хора. Беше убедена, че странните притеснения, които я обземаха, откакто пристигнаха в ранчо Куотърмас, щяха да престанат.

Беше живяла в страх в града толкова дълго, че паниката й беше станала хронична. В провинциална Монтана нямаше от какво да се притеснява. Тук нямаше улични престрелки между местни банди, кражби на коли, обири на магазини, при които често се извършваха убийства. Наркодилъри не предлагаха кокаин на всеки ъгъл, нямаше улични крадци. Невръстни хулигани не обикаляха из кварталите за плячка и после не се изпаряваха из многобройните улици на града. Следователно нейният навик да се страхува от нещо беше довел до халюцинации за непознати врагове-фантоми, които я бяха споходили през първите няколко дни по тези земи.

Сега всичко беше свършило. Тази глава беше затворена. Тежките мокри снежинки падаха по земята и постепенно завладяваха тъмния терен. От време на време някоя се лепеше по стъклото и се разтапяше. В кухнята беше уютно и топло, носеше се аромат на спагети и доматен сос. Нищо не можеше така да предизвика асоциации със задоволство и благоденствие, както добре затоплената и уютна стая, докато през прозорците се вижда скован от зимата свят.

— Красиво е — каза тя очарована.

— Уха, сняг! — възкликна Тоби. — Сняг, истински сняг.

Те бяха едно семейство. Съпруга, съпруг, дете и куче. Заедно и в безопасност.

Оттук нататък щеше да мисли само като Макгарви, никога повече като Бекърман. Щеше да възприеме позитивния поглед върху нещата и да се пази от песимизма, който й беше фамилно наследство и остатък от живота в големия град.

Накрая се чувстваше свободна.

Животът беше хубав.

След вечерята Хедър реши да вземе една гореща вана. Тоби отиде в хола с Фалстаф, за да гледа на видео „Бетовен“.

Джак се отправи към кабинета, за да види какви оръжия има. Освен тези, които донесоха от Лос Анджелис — колекцията, която Хедър значително беше разширила след престрелката при бензиностанцията на Аркадян — сандъкът в ъгъла беше натъпкан с ловни пушки: пушка-помпа, 22-калибров пистолет, 45-калибров револвер „Колт“ и боеприпаси към тях.

Той спря избора си върху три оръжия от техния арсенал: красиво изработен 38-калибров колт, едрокалибрена пушка-помпа с пистолетна дръжка „Мосберг“ и едно „Микроузи“ същото като това, което Ансън Оливър беше използвал. Само че този картечен пистолет беше с напълно функциониращ автоматичен режим на стрелба. Узито беше купено на черния пазар. Странно беше, че жената на полицай се нуждаеше от незаконно придобито оръжие. Още по-странен беше фактът, че за нея беше толкова лесно да го купи.

Затвори вратата на кабинета и застана пред бюрото. С бързи движения започна да приготвя трите оръжия. Не искаше да предприема подобни предпазни мерки в присъствието на Хедър. Тогава трябваше да й обясни защо смята за необходимо това. Тя беше щастлива и той не искаше да разваля настроението й, докато — и освен ако — не станеше наложително. Инцидентът в гробището беше плашещ. Въпреки че се чувстваше застрашен обаче, горе на хълма не беше последвал никакъв физически удар и не беше нанесена никаква вреда. Страхуваше се повече за Тоби, отколкото за себе си, но истинският му син се беше върнал и в крайна сметка всичко беше свършило добре.

И всъщност какво толкова се беше случило? Не искаше да си припомня какво беше усетил интуитивно: едно призрачно и енигматично присъствие. И не по-осезаемо физически от вятъра. Сега все повече му се струваше, че срещата изобщо не се е състояла и no-скоро е била сън.

Той зареди 38-калибровия револвер и го сложи на бюрото. Можеше да й каже за енотите, разбира се, макар че самият той никога не ги беше виждал и те не бяха причинили вреда на никого. Можеше да й каже за пушката, която Едуардо Фернандес е стискал здраво, когато е умрял. Но старецът не беше повален от неприятел, който можеше да бъде надвит от ловни сачми. Беше го поразил сърдечен инфаркт. Инфарктът беше също толкова страшен и опасен, но не беше убиец, който можеше да бъде спрян от огнестрелно оръжие.

Напълни с патрони мосберга, вкара един в цевта и после сложи още един допълнителен патрон в тръбовидния пълнител. За всеки случая. Едуардо беше приготвил своята пушка-помпа по същия начин малко преди да умре…

Ако се опиташе да обясни всичко случило се на Хедър сега, той само щеше да я разтревожи напразно. Може би нямаше никаква опасност. Сигурно никога повече нямаше да се изправи лице в лице, с каквото и създание да беше онова от гробищата. Един-единствен подобен епизод беше достатъчен контакт със свръхестественото. Другите хора нямаха възможност да изпитат и това през живота си. Ще чака, за да види какво ще стане по-нататък. Ще се надява нищо да не се случва. Но ако нещо стане и ако получи конкретно доказателство за съществуваща опасност, тогава може би ще трябва да й разкаже. Сигурно тяхната буреносна година още не беше свършила.

Микроузито имаше два пълнителя, закрепени един към друг под прав ъгъл. Двата общо побираха четирийсет патрона. Тежестта им придаваше допълнително чувство за сигурност. Повече от два килограма смърт чакаха да бъдат изстреляни и пуснати на воля. Той не можеше да си представи такъв враг диво същество или човек — с което не би могло да се оправи узито.

Сложи колта в най-горното чекмедже отдясно, по-близо до дъното. Затвори чекмеджето и излезе от кабинета с другите две оръжия.

Преди да се промъкне през хола, Джак изчака, докато чу смеха на Тоби. После надникна в стаята. Момчето беше съсредоточило вниманието си в телевизора заедно с Фалстаф до него. Джак забърза към кухнята в края на коридора. Сложи узито в килера зад подредените кутии с корнфлейкс и други зърнени готови храни, които със сигурност нямаше да бъдат взети поне до една седмица.

Горе в тяхната спалня зад затворената врата от свързаната със стаята баня се чуваше бавна мелодия. Докато беше във ваната, Хедър беше пуснала радиото на една радиостанция, по която пускаха само стари хитове. Сега слушаше „Мечтаейки“ на Джони Бърнет.

Джак бутна мосберга под леглото, достатъчно навътре, за да не забележи Хедър пушката, когато оправя леглото сутрин. В същото време достатъчно близо, за да може да я грабне при необходимост.

„Поезия в движение“ на Джони Тилътсън. Музика от едни невинни времена. Джак дори не е бил роден, когато е била записана тази плоча.

Седна на ръба на леглото и се заслуша в музиката. До известна степен се чувстваше виновен, че не е споделил страховете си с Хедър. Но не искаше да я притеснява. Тя беше преживяла толкова много. Донякъде раняването и престоят му в болницата й се бяха отразили по-тежко на нея. Защото тя беше принудена да понася сама бремето на трудния живот, докато той се възстановяваше. Тя се нуждаеше от спокойствие.

Сигурно нямаше причина за тревога.

Няколко болни миещи мечки. Дързък малък гарван. Странно преживяване в гробището. Последното беше подходящ зловещ материал за някое телевизионно предаване от типа на „Неразгадани загадки“, но не беше толкова опасно за живота, колкото стотиците неща, които можеха да се случат в ежедневието на един полицай.

Зареждането и криенето на оръжията беше по-скоро инстинктивна реакция на презастраховане.

Е, добре, беше сторил това, каквото щеше да стори всяко ченге на негово място. Беше се подготвил да служи и да пази3.

По радиото в банята Боби Вий пееше „Нощта има хиляда очи“.

Зад прозорците на спалнята снегът се беше усилил. Снежинките, които преди бяха мокри и пухкави, сега бяха станали малки, по-многобройни и сухи. Вятърът отново се беше усилил. Сред черната нощ се развяваха снежни завеси.

След като майка му го предупреди да не разрешава на Фалстаф да спи на леглото и след целувки за лека нощ, след като баща му също му каза да остави кучето на пода, а светлините бяха угасени — освен червената нощна лампа — след като майка му отново го предупреди за Фалстаф, вратата на коридора беше наполовина притворена, след като мина достатъчно време, за да е сигурен, че нито майка му, нито баща му ще минат отново, за да проверят къде спи ритривърът, Тоби седна на леглото, потупа гостоприемно дюшека и прошепна:

— Тук, Фалстаф. Ела приятелю.

Кучето душеше съсредоточено около вратата, водеща към задните стълби. То тихо зави.

— Фалстаф — повтори Тоби по-високо. — Ела тук, момче, ела бързо.

Фалстаф го погледна, после отново пъхна носа си в рамката на вратата, като едновременно душеше и скимтеше.

— Ела тук — ще играем на кола или космически кораб или на каквото поискаш — подкани го Тоби.

Изведнъж надушило нещо, което не му хареса, кучето кихна два пъти и разтърси глава толкова силно, че дългите му уши шляпнаха шумно. След това отстъпи назад от вратата.

— Фалстаф — рязко и нетърпеливо прошепна Тоби.

Накрая кучето дойде при него, осветявано от червената лампа.

Светлината беше същата като в някой двигателен отсек на космически кораб или около лагерния огън на някой каубойски фургон, спрял да пренощува в пустинната прерия на Дивия Запад. Или в някой страховит храм в Индия, където Индиана Джоунс се промъкваше по коридорите и се опитваше да избяга от шайката зли хора, покланящи се на Кали, богинята на смъртта. Фалстаф скочи на леглото.

— Добро куче. — Тоби го прегърна. После със заговорнически тон му прошепна: — Добре, да видим сега. Намираме се на звезден изтребител на бунтовниците. В момента летим на ръба на Рачешката мъглявина. Аз съм капитанът и главният стрелец. Ти си свръхинтелигентно извънземно от една планета, която обикаля в орбита около Кучешката звезда. Освен това си телепат и можеш да четеш мислите на лошите извънземни, които летят в други звездни бойни кораби и се опитват да ни взривят. Те обаче не знаят това. Те не знаят. Те са раци с ръце вместо щипки. Нещо като това, рачешки ръце, щрак-щрак-щрак-щрак. Те са много, ама много зли и свирепи. Когато една майка роди осем или десет от тях, те я нападат и я изяждат жива. Чуваш ли какво ти казвам?

Фалстаф го гледаше умно в очите през цялото време на инструктажа и когато свърши, го облиза от брадичката до носа.

— Добре, значи вече знаеш. Сега да видим дали ще можем да надхитрим тези раци, като минем през хиперпространството. Ще прескочим половината галактика и те ще ни дишат праха. И така, какво трябва да направим най-напред? Да, правилно. Да сложим щитовете от космическа радиация, за да не бъде надупчен корабът ни, когато летим по-бързо от всичките микроскопични частици, през които ще минем.

Той включи лампата за четене над главата си и хвана с ръка въженцето. „Вдигаме щитовете!“ — изкомандва и спусна завесите на леглото. Изведнъж леглото се превърна в затворена капсула, която можеше с еднакъв успех да мине за каквото и да е транспортно средство, старомодно или футуристично, пътуващо бавно като ретроавтомобил или по-бързо от светлината през която и да е част на земното кълбо или извън него.

— Лейтенант Фалстаф, готови ли сме? — попита Тоби. Преди още да е започнала играта, ритривърът скочи и се шмугна през затворените завеси.

Тоби грабна въженцето и дръпна пердетата.

— Какво ти става?

Кучето отново беше при вратата за стълбите и душеше.

— Знаеш ли, ушатко, това може да се възприеме като бунт. Фалстаф пак му хвърли бегъл поглед и продължи да разследва миризмата, която го беше впечатлила.

— Изправени сме пред ракообразни, които се опитват да ни убият. Ако искаш ела да играеш куче. — Тоби стана от леглото и отиде при ритривъра при вратата. — Знам, че не ти се пикае. Татко вече те извежда навън.

Кучето отново изскимтя, издаде звук на отвращение, после отстъпи назад и тихо изръмжа.

— Няма нищо. Само някакви стъпала, това е всичко. Фалстаф оголи зъби. Той наведе глава сякаш се готвеше да се нахвърли срещу бандата ракообразни, която щеше да нахлуе през вратата точно сега, щрак-щрак-щрак-щрак, с пипала-очи, които се виеха на половин метър над главите им.

— Глупаво куче. Ще ти покажа, ако не вярваш. Тоби отключи вратата и завъртя дръжката. Кучето изскимтя и се отдръпна.

Тоби отвори вратата. На стълбите беше тъмно. Момчето включи лампата и пристъпи на площадката.

Фалстаф се поколеба, погледна към наполовина отворената врата към коридора, сякаш искаше да се стрелне и да избяга от детската спалня.

— Ти си любопитният — напомни му Тоби. — Сега ела, ще ти покажа — там има само стъпала.

Кучето като че се засрами и излезе на площадката. Опашката му беше наведена толкова ниско, че краят й докосваше една от задните му лапи.

Тоби слезе надолу три стъпала. Леко потрепери, когато първото изскърца, а после и третото. Ако майка му и баща му бяха долу в кухнята, те щяха да го забележат и да си помислят, че се опитва да си вземе сняг отвън — бос! — за да го занесе в стаята си и да гледа как се разтапя. Което не беше чак толкова лоша идея. Запита се дали снегът може да се яде. Три стъпала, две изскърцвания и той спря, след което се обърна към кучето:

— Е, видя ли?

Фалстаф с нежелание го последва.

Двамата се отпуснаха по тясната спирала. Опитваха се да вдигат колкото се може по-малко шум. Е, поне един от тях се опитваше, като се движеше по-близо до стената, където стъпалата скърцаха по-малко. Другият обаче имаше нокти, които дращеха и тропаха по дървото.

Тоби прошепна:

— Стълби, стъпала, виждаш ли? Можеш да слезеш по тях долу. Можеш да се качиш. Голяма работа. Какво си мислеше, че има зад вратата, а? Кучешки ад?

С всяка следваща стъпка се показваше ново стъпало. Заради начина, по който се виеха стълбите, човек можеше да види само няколко стъпала с избеляла боя. Така че долната площадка можеше да е само на две стъпала разстояние, а можеше и да е на сто, на петстотин. Или може би трябва да се спускаш надолу и надолу, в кръг, деветдесет хиляди стъпала. И когато стигнеш края, ще се озовеш в центъра на Земята, където има динозаври и изгубени градове.

— В кучешкия ад дяволът е котка — каза той на Фалстаф. Знаеш ли това? Голяма котка, ама много голяма. Стои на задните си лапи и има нокти като бръсначи…

Надолу и надолу, бавно, стъпка по стъпка. — Този голям дяволски котарак носи наметало от кучешка кожа и огърлица от кучешки зъби… Надолу и в кръг.

— …И когато играе на топчета…

Стъпалата под краката им скърцаха.

— …Той използва кучешки очи! Да, вярно е…

Фалстаф изскимтя.

— …Той е един много лош котарак, ама наистина лош.

Те стигнаха края на стълбите. Вестибюла. Двете врати.

— Кухнята — прошепна Тоби и показа към едната от вратите. Обърна се към другата — Задната веранда.

Можеше да отключи вратата, да отиде на верандата, да си нагребе две шепи сняг, дори да трябваше да ходи чак до двора за него, и да се върне в стаята си, без майка му и баща му да разберат. Можеше да си направи истинска снежна топка, първата му. Да я опита на вкус. Когато започнеше да се топи, щеше просто да я сложи в ъгъла на стаята и на сутринта нямаше да са останали никакви улики от неговата нощна разходка. Само вода. За която, ако някой я забележеше, можеше да обвини Фалстаф.

Тоби се пресегна за дръжката на вратата.

Ритривърът скочи, подпря се с предните лапи на стената до вратата и захапа китката на Тоби.

Момчето изпищя от изненада.

Фалстаф държеше челюстта си здраво върху китката, но не стискаше силно. Не искаше Да го нарани, само го държеше и гледаше Тоби, сякаш, ако можеше да говори, щеше да му каже нещо от рода на: „Не, не трябва да отваряш тази врата, забранено е, в никакъв случай не трябва да го правиш.“

— Какво правиш? — прошепна Тоби. — Пусни ме. Фалстаф отказваше да го пусне.

— Лигавиш ме — каза той, след като около китката му се проточиха кучешки лиги и потекоха надолу към ръкава на пижамата му.

Ритривърът действаше леко със зъбите, като продължаваше да се стреми да не нарани господаря си, но в същото време му даваше ясно да разбере, че може да му причини малко болка, ако се наложи.

— Да не би мама да ти плаща да вършиш такива работи? — Тоби пусна дръжката.

Кучето отхлаби челюстта си, но не я свали от китката на Тоби, докато той не пусна и бравата. Фалстаф слезе от стената и отново застана на четири лапи.

Тоби се загледа във вратата, питаше се дали ще може достатъчно бързо да я отвори преди кучето отново да скочи и да захапе китката му.

Ритривърът го гледаше с повишено внимание.

После се запита защо Фалстаф не го пуска да ходи навън. Кучетата можеха да усетят опасността. Сигурно отвън дебнеше мечка. Една от мечките, които татко му каза, че живеят в гората.

Мечката можеше да те нападне и да отхапе главата ти толкова бързо, че дори нямаше да имаш време да изкрещиш. Можеше да схруска черепа ти като бисквитка, да изчисти зъбите си с някоя твоя костичка и на сутринта щяха да открият само окървавено парче от пижамата и може би някой пръст от крака, който мечката е пропуснала да изяде.

Плашеше се от мислите си.

Провери цепнатината между вратата и касата, за да се увери, че бравата наистина е заключена. Можеше да види как медното резе проблесна. Добре, беше в безопасност.

Разбира се, Фалстаф се боеше и от горната врата. Беше любопитен, но се боеше. Не искаше да я отваря. Не искаше да слиза и надолу. Но никой не ги беше причаквал на стълбите. Със сигурност нямаше и мечка.

Може би просто това куче беше плашливо.

— Татко ми е герой — прошепна Тоби.

Фалстаф вдигна глава.

— Той е ченге-герой. Не се бои от нищо и аз не се боя от нищо.

Кучето го гледаше съсредоточено, сякаш искаше да каже: „Така ли? И какво от това?“

Тоби отново погледна към вратата. Можеше само леко да я разтвори. Да хвърли един бърз поглед. Ако имаше мечка на верандата, щеше да затръшне бързо вратата.

— Ако исках да изляза навън и да погаля мечка, щях да го направя.

Фалстаф чакаше.

— Но вече е късно и аз съм изморен. Ако отвън има мечка, ще трябва да почака до утре сутринта.

Двамата с Фалстаф се върнаха в неговата стая. По стъпалата имаше разпръсната кал. Почувства я с босите си крака, когато слизаше надолу. Сега отново я почувства, докато се качваше. На площадката горе застана на един крак и избърса другия си, после повтори процедурата. Прекоси прага и затвори вратата. Заключи я. Загаси лампата на стълбите.

Фалстаф стоеше при прозореца и гледаше навън към задния двор. Тоби отиде при него.

Снегът валеше толкова силно, че на сутринта сигурно щеше да натрупа до двайсетина сантиметра, може би дори четирийсет.

Подът на верандата беше побелял. Земята навсякъде беше абсолютно бяла, докъдето можеше да види. Той обаче не виждаше много надалеч, защото снегът валеше силно. Дори гората не можеше да види. Къщата на прислугата беше погълната от бели облаци сняг. Невероятно.

Кучето се отмести от прозореца, но Тоби гледа снега още известно време. Когато започна да му се доспива, обърна се и видя, че Фалстаф лежи в леглото и го чака.

Тоби се пъхна под завивките, а ритривърът остана отгоре. Да позволи на кучето да се свие под одеялото щеше да е прекалено. Така му казваше непогрешимият инстинкт на едно осемгодишно момче. Ако майка му и баща му го видеха така, щеше да си има големи неприятности.

Пресегна се за въженцето, за да спусне завесите. Той и Фалстаф щяха да спят във влак, прекосяващ Аляска в лютата зима, за да участват в Златната треска и да получат своя дял. След това Фалстаф щеше да се прекръсти на Белия зъб. Но веднага щом завесите започнаха да се затварят, кучето се изправи готово да скочи на пода.

— Добре, де, добре. Боже — каза Тоби и отново вдигна пердетата.

Ритривърът легна до него отново, с лице към вратата, която водеше към задните стълби.

— Глупаво куче — промърмори момчето, докато се унасяше в сън. — Мечките нямат ключове от вратата…

В тъмнината, когато Хедър легна до него ухаеща на сапун, Джак знаеше, че ще трябва да я разочарова. Желаеше я, нуждаеше се от нея, но все още беше обсебен от случилото се в гробището. Докато споменът избледняваше и ставаше все по-трудно да пресъздаде в съзнанието си с точност преживените от него емоции, които бяха част от срещата, той многократно си я припомняше, като всеки път я разглеждаше от различен ъгъл. Опитваше се да извлече най-важното от нея, преди тя окончателно да избледнее. Разговорът с нещото, което беше приказвало чрез Тоби, беше за смъртта — тайнствен, дори неразбираем, но определено за смъртта. Нищо друго не можеше да убие така сексуалното желание, както мислите за смърт, гробове и тленните останки на стари приятели.

Поне така си мислеше той, когато тя го докосна, целуна го и му зашепна ласкави думи. Ала вместо това той откри, че не само беше готов, но направо гореше, не само можеше да го направи, но беше изпълнен с повече енергия, отколкото преди стрелбата през март. Беше страшно всеотдаен, но в същото време настояваше на своето. Еднакво послушен и агресивен, срамежлив и в същото време много опитен. Ентусиазиран като булка в първата си брачна нощ, сладък и жив, толкова невероятно жив.

По-късно вече лежеше настрани, а тя се унасяше с гърди, допрени до гърба му. Лежаха като двойка страстно влюбени младежи. Тогава той разбра, че любенето с нея е било по същество отхвърляне на страшния, но привличащ по свой тъмен начин дух от гробището. Един ден разсъждения за смъртта се беше оказал невероятен, но перверзен афродизиак.

Гледаше към прозорците. Завесите бяха дръпнати. Покрай стъклото профучаваха снежни призраци, танцуващи бели фантоми. Въртяха се под музиката, издавана от флейтата на вятъра. Танцуващи валс духове, бледи и студени, валсиращи и бледи, студени и въртящи се, въртящи се…

В гъстата чернота слепешком усещаше пътя към Дарителя, към предлагания мир и любов, удоволствие и радост, край на всички страхове, пълна свобода. Щяха да са негови само ако можеше да открие пътя, пътеката, истината. Вратата. Джак знаеше, че трябва само да открие вратата, да я отвори и цял свят от чудеса и красота щеше да се изправи пред него. После осъзна, че вратата се намира в самия него. Не трябваше да я търси, вървейки слепешката във вечния мрак. Толкова вълнуващо откритие. В самия него. Рай, рай. Вечна радост. Само да отвори вратата в самия него и да го пусне, да го пусне. Толкова е просто, само да го пусне. Искаше да го приеме, да се предаде, защото животът беше толкова тежък, когато не трябваше да е такъв. Но нещо в него упорито се съпротивляваше и той усещаше разочарованието на Дарителя отвъд вратата.

Разочарование и нечовешка ярост. Той каза: „He мога, не, не мога, няма да го направя, не.“ Тогава изведнъж мракът стана тежък и се стегна около него с неизбежността на камък, който се оформя около измрял праисторически организъм през хилядолетията. Силен и безмилостен натиск. С този натиск дойде и жестокото твърдение на Дарителя: „Всичко става, всичко става мен, всичко, всичко става мен, мен, мен.“ Трябва да го послуша… безполезно е да се съпротивлява… да го пусне вътре… рай, рай, радост завинаги… да го пусне. То тропаше по душата му. „Всичко става мен.“ Разтърсващи удари по цялото му тяло, блъскащи, удрящи. Колосални удари, които разтърсваха най-дълбоките основи на неговото съществуване: „Пусни го вътре, пусни го вътре, пусни го вътре, пусни го вътре.“

ПУСНИ ГО ВЪТРЕ, ПУСНИ ГО ВЪТРЕ, ПУСНИ ГО ВЪТРЕ, ПУСНИ ГО ВЪТР-Р-РЕ-Е-Е-Е-Е…

За кратко изпращя и изпука като в Ада, като силен и бърз звук на електрическа дъга при контакт. Премина през мозъка му и Джак се събуди. Очите му рязко се отвориха. Лежеше неподвижно като вцепенен. Беше толкова уплашен, че не можеше да мръдне.

Тела са.

Всичко става мен.

Кукли.

Заместители.

Джак никога преди не се беше будил толкова рязко или толкова мигновено. В един миг сънува и в следващия вече е буден, нащрек и трескаво мисли.

Заслушан в лудо биещото си сърце, той знаеше, че сънят всъщност не е бил сън. Не в нормалния смисъл на думата, а… нахлуване. Общуване. Контакт. Опит да бъде сломена неговата воля, докато той спи.

Всичко става мен.

Тези три думи сега не му се струваха толкова загадъчни, колкото преди. По-скоро бяха арогантна и нагла демонстрация на превъзходство и надмощие. Бяха изречени както от невидимия Дарител в съня, така и от омразното създание, с което вчера беше разговарял чрез Тоби в гробището. И в двата случая, буден и заспал, Джак беше усетил присъствието на нещо нечовешко, властно, враждебно и злонамерено. Нещо, което безмилостно би убило невинна душа, което предпочиташе да руши и да доминира.

Изведнъж му се догади и това предизвика спазми в стомаха му. Почувства се студен и омърсен отвътре, покварен от опита на Дарителя да установи контрол и да свие гнездо в него, макар че не беше успял.

Знаеше със сигурност, че този враг е реален: не призрак или демон, не само параноидно-шизофренична халюцинация на един болен мозък, а създание от плът и кръв. Без съмнение плътта му беше неимоверно странна. А кръвта му нямаше да бъде определена за такава от който и да било лекар. Но въпреки това си бяха плът и кръв.

Той не знаеше какво беше това нещо, откъде беше дошло или от какво се беше родило. Знаеше само, че то съществува. И че се намира някъде в ранчо Куотърмас.

Джак лежеше на една страна, но Хедър вече не беше допряна до него. Беше се обърнала на другата страна.

Снежни кристали тропаха по прозореца, като прецизно регулиран астрономически часовник, който отмерваше всяка стотна от секундата. Вятърът, който брулеше снега, тихо бръмчеше. На Джак му се стори, че слуша бръмченето на тиха и тайна космическа машина, която се движи из вселената и обикаля безспир в кръг:

Той отметна завивките, седна, стана.

Хедър не се събуди.

Нощта продължаваше да властва, но от изток се беше показала бледосива светлина, която беше предвестник на новия ден.

Джак се опита да надвие гаденето и се изправи. Треперенето му го обезпокои повече от неразположението на стомаха. В спалнята беше топло, а той трепереше. Въпреки това отиде до своя гардероб, тихо отвори вратата, извади джинси и риза и ги навлече.

Вече буден, не чувстваше ужаса, който го беше извадил от съня, но продължаваше да трепери от страх. И се притесняваше за Тоби. Излезе от тяхната спалня с намерението да провери стаята на сина си.

Фалстаф лежеше в сенчестия коридор на втория етаж и съсредоточено се взираше през отворената врата на спалнята, която се намираше до тази на Тоби. Там Хедър беше подредила компютрите си. Странна и бледа светлина се прокрадваше от вратата и осветяваше козината на кучето. То седеше неподвижно като статуя и напрегнато. Четвъртитата му и масивна глава беше приведена надолу и издадена напред. И не махаше с опашката.

Когато Джак го доближи, то изскимтя приглушено и раздразнено.

От стаята се чуваше тихо тракане на компютърна клавиатура. Някой пишеше бързо. Тишина. После нов откос от набиране на букви.

В кабинета на Хедър пред един от компютрите седеше Тоби. Блясъкът от монитора с голям размер, който беше обърнат с гръб към Джак, беше единственият източник на светлина в бившата спалня. Светеше много по-ярко, отколкото беше отразената светлина в коридора. Направо къпеше момчето в плавно сменящи се сенки от синьо, зелено и пурпурно, внезапен изблик на червено, оранжево, после пак синьо и зелено.

Извън прозореца зад Тоби продължаваше да царува нощта, тъй като началото на сивия изгрев още не се виждаше от тази страна на къщата. Снежинките се удряха в стъклото и бързо се превръщаха в сини и зелени пайети на светлината на монитора.

Джак пристъпи прага на стаята и каза:

— Тоби?

Момчето изобщо не отмести поглед от екрана. Малките му ръце се движеха по клавиатурата и предизвикваха серии от енергично тракане. Машината не издаваше никакъв друг звук, нищо от обикновените пиукания и чегъртания.

Можеше ли Тоби да пише на компютър? Не. Поне не и така, с такава лекота и бързина.

Очите на момчето светеха и в тях се отразяваха изкривените образи от екрана пред него: виолетово, смарагдово, проблясък на червено.

— Хей, хлапе, какво правиш?

Детето не отговори на въпроса.

Жълто, златисто, жълто, оранжево, златисто, жълто светлината сякаш се излъчваше не от компютърен екран, а идваше от лятно слънце и се отразяваше в леко развълнуваната водна повърхност на езеро, като осветяваше лицето на Тоби.

Жълто, оранжево, кехлибарено, жълтеникавокафяво, жълто…

На прозореца въртящите се снежинки блестяха като златен прах, горещи искри, светулки.

Джак прекоси стаята, като потръпна. Усещаше, че нормалността не се е върнала, когато се събуди от кошмара. Кучето го последва. Двамата заедно заобиколиха единия край на L-образната работна площ и застанаха от едната страна на Тоби.

По компютърния екран отляво надясно в бърза последователност се изреждаха най-различни цветове. Те се вливаха едни в други, после избеляваха, ставаха ту по-ярки, ту по-тъмни, виеха се, пулсираха. Електронен калейдоскоп, в който никоя от безкрайно трансформиращите се фигури нямаше прави очертания.

Беше много пъстър монитор. Джак не беше виждал никога преди подобно нещо.

Сложи ръка на рамото на сина си.

Тоби потрепна. Не се обърна и не каза нищо, но едва забележима промяна в нагласата му подсказа, че вече не беше омагьосан от монитора, както когато Джак застана на прага на стаята.

Пръстите му отново затракаха по клавишите.

— Какво правиш? — попита го Джак.

— Говоря.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Потоци от жълто и розово, спираловидни зелени нишки, виещи се ленти в пурпурно и синьо.

Формите, фигурите и ритъмът на метаморфозите действаха хипнотизиращо, когато грациозно и красиво се съчетаваха. Но също така бяха грозни и хаотични. Джак усети движение в стаята, но трябваше да положи усилие, за да отклони поглед от пленителните фотоплазмени изображения на екрана.

Хедър стоеше на вратата, облечена в червения си вълнен пеньоар и с разрошена коса. Тя не попита какво става. Сякаш вече знаеше. Не гледаше към Джак и Тоби, а към прозореца зад тях.

Джак се обърна в тази посока и видя потоци от снежинки, които периодично променяха цвета си, докато мониторът продължаваше да бълва бързи и преливащи метаморфози.

— С кого разговаряш? — попита той Тоби.

След кратко колебание момчето отвърна:

— Няма име. — Гласът му този път не беше равен и бездушен като по време на случката в гробището, но не можеше да се каже, че е и напълно нормален.

— Къде е той? — попита бащата.

— Не е той.

— Къде е тя тогава?

— Не е тя.

Джак се намръщи:

— Тогава какво е?

Момчето нищо не каза, само се загледа в екрана още по-хипнотично.

— То ли е? — не спираше Джак.

— Точно така — отвърна Тоби.

Хедър ги доближи и озадачено погледна към Джак:

— То?

Джак каза на Тоби:

— Какво е то?

— Каквото си поиска.

— Къде е то?

— Където си поиска — отвърна детето.

— Какво прави то тук?

— Става.

Хедър заобиколи масата, застана от другата страна на момчето и погледна монитора.

— Виждала съм това и преди — каза тя.

На Джак му поолекна, когато разбра, че необичайният дисплей не е единствен по рода си, а следователно и не е свързан задължително с преживяването от гробището. Но поведението на Хедър беше такова, че облекчението му бе съвсем кратко.

— Къде си го виждала?

— Вчера сутринта преди да отидем в града. По телевизията в хола. Тоби го гледаше… някакви форми като тези. Странно. Потръпна и се пресегна към бутона за изключване на компютъра. — Спри го.

— Не — каза Джак и хвана ръката й. — Почакай, да видим какво ще стане.

— Скъпи — обърна се тя към Тоби, — какво става тук, каква е тази игра?

— Не е игра. Сънувах го и в съня си дойдох тук. Когато се събудих, вече бях тук. После започнахме да си говорим.

— Това звучи ли ти смислено? — попита тя Джак.

— Да. Донякъде.

— Какво става Джак?

— Ще ти обясня по-късно.

— Нещо изпуснала ли съм? За какво е всичко това? — Когато не й отговори, тя продължи: — Това не ми харесва.

— Нито пък на мен — заяви Джак. — Но дай да видим къде ще ни отведе, дали ще можем сами да го намерим.

— Да намерим какво!

Пръстите на момчето трескаво тропаха по клавишите. Макар че на екрана не се появяваха никакви думи, сякаш в ритъма на писането на екрана проблесваха нови цветове и форми.

— Вчера, по телевизията… Попитах Тоби какво е това — обясни Хедър. — Той не знаеше. Но каза…, че му харесва.

Тоби спря да трака по клавиатурата. Цветовете избледняха, после изведнъж се усилиха и се понесоха в напълно нови форми и сенки.

— Не — каза момчето.

— Не какво? — попита Джак.

— Не говоря на вас. Говоря на… него. — А на екрана каза: — Не. Върви си.

Вълни от противно зелено. Петна от кървавочервено се появяваха на различни места по екрана, ставаха черни, после отново изсветляваха до червено, увяхваха и преминаваха в гнойно жълто.

Безкрайно мутиращият екран омайваше Джак, когато го гледаше твърде дълго. Той разбираше как тези форми действат и напълно пленяват несъзрялото съзнание на едно осемгодишно момче, хипнотизираха го.

Когато Тоби отново започна да тропа по клавиатурата, цветовете внезапно и рязко избледняха и после станаха по-ярки, вече в нови форми, още по-разнообразни и преливащи.

— Това е някакъв език — обясни тихо Хедър.

За миг Джак я погледна неразбиращо.

Тя поясни:

— Цветовете, формите — това е език.

Той погледна отново към монитора:

— Как би могло да е език?

— Така е — настоя тя.

— Няма нито една форма, която да се повтаря. Нищо, което да служи за букви и думи.

— Разговарям — потвърди Тоби. Той продължаваше да удря по клавишите. Както и преди формите и цветовете се движеха в ритъма на тракането.

— Изключително сложен и изразителен език — отбеляза Хедър. — В сравнение с него и английският, и френският, и китайският са направо примитивни.

Тоби спря да пише и отговорът от неговия събеседник беше оцветен в тъмно, черно и жлъчнозелено, напоено с червено.

— Не — каза момчето към екрана.

Цветовете станаха по-сурови и мрачни, ритъмът се ускори.

— Не — повтори Тоби.

Кипящи, бълбукащи червени спирали.

За трети път настоя:

— Не.

— На какво казваш „не“? — попита Джак.

— На това, което иска — отвърна синът му.

— Какво иска?

— Иска да го пусна вътре, просто да го пусна.

— О, Господи! — сепна се Хедър и се пресегна към бутона за изключване.

Джак спря ръката й като първия път. Пръстите й бяха бледи и студени.

— Какво има? — попита я той, макар и да се боеше, че вече знае отговора. Думите „да го пусна вътре“ го бяха разтърсили със сила, която беше почти равна на тази на куршумите на Ансън Оливър.

— Миналата нощ — започна тя, втренчила се ужасено в екрана — го видях в съня си. — Сигурно неговата ръка беше станала студена. Или може би тя почувства, че той трепери. Хедър примигва. — И ти ли го сънува!

— Снощи. Събудих се по средата.

— Вратата — каза тя. — Иска от теб да намериш вратата в самия тебе, да я отвориш и да го пуснеш вътре. Джак, по дяволите, какво става тук! Какво, по дяволите, става тук?

Искаше му се да можеше да й отговори. Или може би не го желаеше. Беше по-уплашен от това нещо, отколкото всеки останал, с когото се беше сблъсквал като ченге. Беше убил Ансън Оливър, но за този враг не знаеше дали може да го докосне, дали изобщо може да го открие или да го види.

— Не — каза Тоби отново на монитора.

Фалстаф изскимтя и се оттегли в ъгъла. Остана там нащрек и напрегнат.

— Не. Не.

Джак се наведе до сина си:

— Тоби, можеш ли да ме чуеш в момента, мен и майка ти?

— Да.

— Ти не си напълно под негово влияние.

— Само малко.

— Ти си… някъде по средата.

— По средата.

— Помниш ли вчерашната случка в гробището?

— Да.

— Помниш това нещо… дето говореше чрез теб.

— Да.

— Какво? — попита Хедър изненадана. — Какво е станало в гробището?

На екрана се появиха вълнисто черно, жълти изригвания, кипящи мехури червено.

— Джак — сърдито изрече Хедър, — ти ми каза, че нищо не се е случило. Каза, че Тоби се бил замечтал — просто стоял в гробището и мечтаел.

Джак се обърна към сина си:

— Но не помниш нищо за гробището, след като се случи.

— Не.

— Да помни какво? — настоя Хедър. — Какво, по дяволите, е трябвало да помни?

— По средата — потвърди момчето.

— Разкажи ми за това „то“, с което говориш — помоли Джак.

— Джак, недей — възпротиви се жена му.

Тя изглеждаше много разтревожена. Той знаеше как се чувства в момента. Но каза:

— Трябва да научим повече за него.

— Защо?

— Може би, за да оцелеем.

Не му трябваше да й обяснява повече. Тя знаеше какво означава това. Беше устояла на подобен контакт в собствения си сън. Враждебността на непознатото нещо. Неговата нечовешка ярост.

Отново се обърна към Тоби:

— Разкажи ми за него.

— Какво искаш да знаеш?

На екрана се виждаха всички оттенъци на синьото, разпростиращи се като японски ветрила, но без остри ръбове и очертания, едно синьо преливащо в друго.

— Откъде идва, Тоби?

— Отвън.

— Какво имаш предвид?

— Отвъд.

— Отвъд какво?

— Този свят.

— То… извънземно ли е?

— О, боже! — обади се Хедър.

— Да — отвърна Тоби. — Не.

— Кое от двете, Тоби?

— Не е толкова просто като… И да, и не.

— Какво прави то тук?

— Става.

— Става какво?

— Всичко.

Джак поклати глава:

— Не разбирам.

— Нито аз — отговори детето, приковано към екрана на компютърния монитор.

Хедър беше свила юмруци. Джак продължи:

— Тоби, вчера в гробището ти не беше точно по средата.

— Заминал.

— Да, направо никакъв те нямаше.

— Заминал.

— Не можех да те стигна.

— Дяволите да го вземат — каза гневно Хедър и Джак не погледна към нея, защото знаеше, че в очите й пламти огън. Какво се случи вчера, Джак? Защо не ми каза, за Бога? Нещо такова ли? Защо не ми каза!

Без да среща погледа й, той отвърна:

— Ще ти кажа, обещавам. Само ме остави да свърша.

— Какво още не си ми казал? — настоя тя. — Господи, какво става, Джак?

Той попита Тоби:

— Когато си беше заминал вчера, къде беше отишъл?

— Заминал.

— Заминал къде?

— Отдолу.

— Отдолу? Отдолу под какво?

— Под него.

— Под…

— Контролиран.

— Под това нещо? Под неговия разум?

— Да. На тъмно място. — Гласът на Тоби потрепери от страх при спомена за преживяното. — Тъмно място, студено. Бях притиснат в тъмно място и ме болеше.

— Изключи го, изгаси го! — извика Хедър.

Джак я погледна. Беше ядосана и в същото време много уплашена.

Замоли се тя да прояви търпение и каза:

— Бихме могли да изключим компютъра, но така няма да можем да се опазим от това нещо. Помисли, Хедър. Може да стигне до нас по много пътища — чрез сънищата, телевизията. Очевидно дори докато сме будни може да го направи по някакъв начин. Тоби беше буден вчера, когато то го хвана.

— Аз го пуснах вътре — обади се момчето.

Джак се поколеба дали да зададе въпроса, който може би беше най-важен от всички.

— Тоби, чуй ме…, когато то те контролира… трябва ли всъщност да се намира в теб? Физически? Или част от него се намира някъде другаде?

Нещо в мозъка, което може да се открие при дисекция. Или прикрепено към гръбначния стълб. Нещо подобно на това, за което Едуардо Фернандес беше искал от Травис Потър да провери.

— Не — каза момчето.

— Никакво семе… яйце… червей… какавида… нищо, което да прониква в тялото?

— Не.

Това беше хубаво, много хубаво, слава на Бога и на всички ангели. Беше много хубаво. Защото ако нещо беше имплантирано, как щеше да го извади от собственото си дете, как щеше да го освободи, как можеше да отвори неговия мозък и да го откъсне?

Тоби каза:

— Само… мисли. Нищо друго вътре в теб освен мисли.

— Искаш да кажеш, че използва нещо като телепатичен контрол?

— Ъхъ.

Как изведнъж невъзможното можеше да се превърне в неизбежно. Телепатичен контрол. Нещо от отвъд, враждебно и странно, способно да контролира други биологични видове чрез телепатия. Щуро и налудничаво, сякаш излязло от някой научнофантастичен филм. Но в същото време беше реално и истинско.

— И сега отново иска да влезе вътре ли?

— Да.

— Но ти няма да го пуснеш вътре, нали? — попита тя.

— Не.

— Можеш да го държиш настрани? — попита Джак.

— Да.

Значи имаха някаква надежда. Още не беше свършило всичко за тях.

Джак каза:

— Защо те напусна и те остави вчера?

— Отблъснахте.

— Ти го отблъсна навън?

— Да. Отблъснах го. Мрази ме.

— Че го отблъсна навън ли?

— Да — гласът му премина в шепот. — Но то е… то… то мрази… мрази всичко.

— Защо?

Алени и оранжеви нюанси бясно играеха по лицето на момчето и се отразяваха в очите му. То отново отвърна шепнешком:

— Защото… То е такова.

— Неговата омраза?

— Това прави то.

— Но защо?

— Такова е то.

— Защо? — повтори търпеливо Джак.

— Защото то знае.

— Какво знае?

— Нищо няма значение.

— То знае, че… нищо няма значение?

— Да.

— Какво означава това?

— Нищо няма смисъл.

На Джак му се зави свят от тези отговори.

— Не разбирам — каза той.

Все още с тих шепот Тоби отвърна:

— Всичко може да бъде разбрано, но нищо не може да бъде разбрано.

— Искам да го разбера.

— Всичко може да бъде разбрано, но нищо не може да бъде разбрано.

Хедър все още стоеше със свити юмруци, но сега тя ги допря до очите. Сякаш не можеше да понася повече да гледа сина си в този полутранс.

— Нищо не може да бъде разбрано — измърмори Тоби отново.

Озадачен, Джак каза:

— Но то разбира нас.

— Не.

— Какво не разбира за нас?

— Много неща. Най-вече… ние устояваме, съпротивляваме се.

— Устояваме?

— Устояваме му.

— И това е ново за него?

— Да. Никога преди не му се е случвало.

— Всичко друго го пуска вътре в себе си — добави Хедър.

Тоби кимна:

— Освен хората.

„Едно на нула за човешката раса — помисли си Джак. Добрият стар Хомо Сапиенс. Инат докрай. Ние просто не искаме да ставаме толкова щастливи, че да позволяваме на кукловода да прави с нас, каквото си поиска. Твърде несговорчиви сме, твърде упорити, за да искаме да ставаме роби.“

— О — изрече тихо Тоби, no-скоро на себе си, отколкото на тях или на съществото, което контролираше компютъра. — Виждам.

— Какво виждаш? — попита Джак.

— Интересно.

— Какво е интересно?

— Как.

Джак погледна Хедър, но, изглежда, и тя не схващаше повече от загадъчния разговор от него.

— То усеща — каза Тоби.

— Тоби?

— Нека не говорим за това — продължи момчето и за момент отклони очи от екрана, за да погледне, както на Джак му се стори, умолително или предупредително към него.

— За какво да не говорим?

— Забрави — каза момчето и отново се загледа в монитора.

— Какво да забравя?

— По-добре е да съм добър с него. Ето, чуй, то иска да знае. После с глас, приглушен като лека въздишка през носна кърпа, той накара Джак да се наведе по-близо и, изглежда, смени темата:

— Какво правеха те там долу?

— Имаш предвид в гробището ли? — попита баща му.

— Да.

— Нали знаеш.

— Но то не знае. Иска да знае.

— То не разбира смъртта.

— Не.

— Как така?

— Животът е — каза момчето, като чисто и просто интерпретираше гледната точка на създанието, с което беше влязло в контакт. — Без смисъл. Без начало. Без край. Нищо няма значение. То е.

— Със сигурност това не е първият свят, на който то открива, че нещата умират — каза Хедър.

Тоби започна да трепери, гласът му се извиси.

— Те също се съпротивляват, онези под земята. То може да ги използва, но не може да ги опознае.

То може да ги използва, но не може да ги опознае.

Няколко парчета от мозайката изведнъж си дойдоха на мястото. Но те разкриваха само една много малка част от истината. От чудовищната и непоносима истина.

Джак остана наведен до момчето. Мълчеше от изумление. Накрая слабо произнесе:

— Да ги използва?

— Но не може да ги опознае.

— Как ги използва?

— Кукли.

Хедър ахна от осенилата я мисъл:

— Миризмата. Мили Боже! Миризмата на стълбите отзад.

Макар че Джак не беше напълно сигурен за какво говори, тя разбра, че е осъзнала какво е сполетяло ранчо Куотърмас. Не само това нещо от отвъдното. Нещото, което можеше да изпрати един и същи сън на двамата, това непознато чуждо нещо, чиято цел беше да става и мрази. Тук имаше и други неща. Тоби прошепна:

— Но не може да ги опознае. Не и до такава степен, както може да опознае нас. То може да ги използва по-добре. По-добре, отколкото може да използва нас. Но иска да ги опознае. Да стане тях. А те устояват, съпротивляват се.

Джак беше чул достатъчно. Дори прекалено. Потресен, той се изправи зад Тоби. Натисна бутона за изключване и екранът угасна.

— То ще дойде за нас — каза Тоби и после бавно излезе от полутранса.

През прозореца зад тях бушуваше буря, но дори и тя да беше проникнала вътре в стаята, Джак нямаше да изпитва такъв студ, както от току-що случилото се.

Томи се извъртя със стола и срещна озадачените погледи на родителите си.

Кучето излезе от ъгъла.

Въпреки че никой не го беше докоснал, бутонът на компютъра се включи сам.

Всички подскочиха от изненада, включително и Фалстаф.

Екранът се изпълни отново с противни и гърчещи се като червеи цветове.

Хедър се наведе, грабна кабела на компютъра и го изскубна от контакта.

Мониторът отново угасна и остана така.

— Няма да спре — каза Тоби и стана от стола.

Джак се обърна към прозореца и видя, че изгревът е настъпил. Постепенно се разкриваше един пейзаж, обрулен от силния вятър. През последните дванайсет часа бяха паднали трийсет и пет — четирийсет сантиметра сняг. Там, където вятърът го беше натрупал на преспи, беше два пъти по-дълбоко. Или първата буря се беше задържала по-дълго, вместо да се премести по на изток, или втората беше последвала no-скоро, отколкото се очакваше.

— Няма да спре — повтори тъжно Тоби. Той не говореше за снега.

Хедър го придърпа в обятията си, вдигна го и го притисна силно към себе си, сякаш искаше да го предпази от нещо.

Всичко става мен.

Джак не знаеше какво означават тези думи, какви ужаси можеха да крият те, но знаеше, че Тоби е прав. Нещото нямаше да се спре, докато не станеше тях и те не се превърнеха в част от него.

По вътрешната страна на перваза на прозореца се беше кондензирала и замръзнала вода. Джак докосна блестящото покритие с върха на пръста си, но кръвта му беше така замръзнала от страх, че ледът не му се стори по-студен от кожата му.

Зад кухненските прозорци белият свят беше изпълнен със студено движение, безмилостното падане на брулен от вятъра сняг.

Хедър неуморимо се местеше ту на единия, ту на другия прозорец. Нервно очакваше появата на чудовищно покварения и страшен нашественик в иначе стерилния пейзаж.

Бяха облечени в новите си екипи. Бяха готови да излязат от къщата бързо, ако попаднат под атака и нямат възможност да се отбраняват повече отвътре.

Зареденият с дванайсет едрокалибрени патрона мосберг лежеше на масата. Джак можеше да остави бързо жълтия бележник и да грабне пушката, в случай че нещо — дори не му се мислеше какво можеше да е то — нападнеше къщата. Микроузито и 38-калибровият корт бяха на плота до мивката.

Тоби седеше до масата и отпиваше от горещия шоколад. Кучето лежеше в краката му. Момчето вече не беше в транс, беше напълно откъснато от мистериозния натрапник от сънищата. Въпреки това беше прекалено тихо и послушно.

Макар че Тоби се беше чувствал добре вчера на обяд и вечерта, след като беше преживял очевидно много по-силен натиск в гробището, Хедър се тревожеше за него. Той беше останал след първия инцидент без никакви спомени за случилото се, но травмата от душевното заробване сигурно беше направила дълбоки белези в съзнанието му, последиците, от които можеха да се разберат едва след седмици или месеци. А и той помнеше втория опит за контрол, защото този път кукловодът не беше успял или да доминира над него, или да потисне паметта му с телепатичната си намеса. Срещата, която беше имала със съществото в съня си онази нощ, беше страшна и толкова отблъскваща, че тогава я бяха обзели силни пристъпи на гадене. Преживяното от Тоби, много по-силно и дълбоко от нейното, сигурно беше неизмеримо по-ужасяващо и афектиращо.

Движеща се нервно от единия прозорец до другия, Хедър спря зад стола на Тоби, сложи ръце на раменете му, стисна го леко, поглади косата му и го целуна по главата. На него не трябва да му се случи нищо. Сърцето й се свиваше, като си представеше как го докосва онова нещо каквото и да беше то и както и да изглежда. Или от една от онези кукли. Беше непоносимо. Беше готова да умре, но да не позволи това да се случи.

Джак отмести поглед от бележника, след като бързо прочете първите три или четири страници. Лицето му беше бяло като снега навън.

— Защо не ми каза за този дневник, когато го откри?

— Заради начина, по който Едуардо го беше скрил в хладилната камера. Помислих, че е нещо лично и не е наша работа да се ровим в него. Помислих, че само Пол Йънгблъд може да го види.

— Трябваше да ми го покажеш.

— Хей, и ти не ми каза какво се е случило в гробището укори го тя. — А това е къде-къде по-голяма тайна.

— Извинявай.

— Не сподели и какво са ти казали Пол и Травис.

— Беше грешка. Но… сега знаеш всичко.

— Сега — да. Накрая.

Беше бясна, че той е скрил от нея подобни неща, но гневът й беше поутихнал. Защото, разбира се, тя също беше виновна. Не му беше разказала за неспокойствието, което беше почувствала по време на обиколката из имота в понеделник на обяд. Предчувствието, което изпита, за насилие и смърт. Кошмарът й. Увереността, че нещо имаше на стълбите отзад, когато беше отишла в стаята на Тоби онази нощ.

През всичките години на техния брак никога не бе имало толкова много премълчани неща между двамата. Искаха новият им живот да бъде перфектен, затова не желаеха да изразяват открито своите съмнения и резерви. Заради неспособността си да стигнат един до друг, макар и действията им да бяха подтиквани само от добри намерения, сега можеха да платят с живота и на тримата.

Тя посочи към дневника и каза:

— Има ли нещо?

— Мисля, че тук всичко е написано. Как е започнало. Разказал това, което е видял.

Той прочете откъси от написаното за вълните от буквално осезаем звук, който беше събудил Едуардо Фернандес през нощта; за призрачната светлина в гората.

— Мислех, че ще дойде от небето, ще бъде космически кораб каза тя. — Очакваш… след всичките тези филми и книги, очакваш да дойдат от някакви огромни кораби.

— Когато говорим за извънземни, трябва да имаме предвид напълно различни и странни чужденци — отвърна Джак. Едуардо подчертава това още на първата страница. Много странни, извън нашето разбиране. Нищо, което да можем да си представим — включително и кораби.

— Страх ме е от това, което може да се случи. От това, което ще трябва да правя.

Воят на вятъра беше като някакъв електронен писък: жив и настоятелен, сякаш го издаваше живо същество. Хедър коленичи до Тоби и каза:

— Ще се оправим, скъпи. Щом знаем вече, че отвън има нещо и малко за това какво представлява то, ще се оправим. — Как искаше да бъде поне наполовина толкова уверена в това.

— Ама и аз не би трябвало да се плаша.

Джак отново вдигна очи от дневника и каза:

— Няма нищо срамно в това да се страхуваш, хлапе.

— Ти никога не се плашиш.

— Напротив. В момента съм уплашен до смърт.

Това разкритие изуми Тоби:

— Наистина ли? Та ти си герой.

— Може и да съм, а може и да не съм. Но няма нищо необикновено в това да си герой. Повечето хора са герои. Майка ти е герой, ти също.

— Аз?

— Да. Заради начина, по който се справяше с изпитанията през последната година. Имаше много смелост.

— Не се чувствам смел.

— Истински смелите хора никога не се чувстват такива.

— Много хора са герои дори и изобщо да не залягат под куршумите и да не преследват лошите — добави Хедър.

— Хората, които ходят на работа, правят жертви, за да изхранват семействата си. Те се справят, без да вредят на другите. Ето тези са истинските герои — каза Джак. — Много са. И понякога всеки от тях се страхува.

— Значи е добре, че съм уплашен?

— Точно така. Ако никога не се плашеше от нищо, щеше да си или много глупав, или луд. Знам, че не си глупав, защото си ми син. Лудостта, от друга страна…, ами не мога да съм много сигурен за това, защото се предава по фамилната линия на майка ти.

Джак се усмихна.

— Тогава сигурно ще се справя — каза Тоби.

— Ще преживеем и това — увери го баща му.

Хедър срещна погледа на Джак и се усмихна, за да му каже: „Ти се справи толкова добре, трябва да те обявят за баща на годината.“

Той й намигна. Господи, как го обичаше.

— Тогава то е лудо — каза момчето.

— Какво? — попита Хедър намръщено.

— Извънземното. Не може да е глупаво. По-умно е от нас, може да прави неща, които ние не можем. Значи остава да е лудо. Но никога не се страхува.

Хедър и Джак се спогледаха. Този път нямаше усмивки.

— Никога — повтори Тоби. Хедър се върна при прозорците.

Джак прескочи някои от следващите страници в дневника, намери пасажа за прохода и го прочете на глас. Застанала на ръба, голяма монета чернота. Тънка като лист хартия. Достатъчно голяма, за да мине през нея влак. Чернота от изключителна чистота. Едуардо дръзнал да пъхне ръката си в нея. Почувствал, че нещо излиза от този страшен мрак.

Джак бутна настрани дневника, стана от стола и каза:

— Достатъчно засега. Ще можем да прочетем останалото по-късно. Видяното от Едуардо потвърждава собствените ни преживявания. Това е важното. Може да са мислили, че е изкуфял дъртак. Може да си помислят, че сме разглезени градски чеда, които имат фобия и страхова невроза от цялото това обширно открито пространство, но лесно няма да бъдат отхвърлени свидетелските показания на всички нас.

Хедър попита:

— И кого ще повикаме, местния шериф ли?

— Пол Йънгблъд, после Травис Потьр. Те вече подозират нещо нередно тук — макар че никой от тях няма представа какво е това нередно нещо. С няколко местни хора на наша страна имаме шансове заместниците на шерифа да ни вземат насериозно.

С пушката в ръка Джак отиде до телефона на стената. Вдигна слушалката, заслуша се, натисна няколко пъти бутона за прекъсване, набра няколко цифри и накрая затвори.

— Няма връзка — каза.

Тя подозираше, че ще стане така още, когато той се запъти към телефона. След инцидента с компютъра разбра, че нямаше да е толкова лесно да повикат помощ. Въпреки това не искаше да мисли за безизходна ситуация, в която те бяха в капан.

— Сигурно бурята е прекъснала линията — предположи Джак.

— Телефонните проводници не са ли разположени на същите стълбове, на които са и електрическите?

— Да, а ние имаме ток, значи не е била бурята.

Той грабна ключовете за експлоръра и за черокито на Едуардо от закачалката.

— Добре, хайде да се разкарваме оттук. Ще отидем с колата до Пол и Каролин, а оттам ще повикаме Травис.

Хедър затъкна жълтия дневник в панталона си и вдигна догоре ципа на якето. Взе микроузито и 38-калибровия корт от плота.

Докато Тоби ставаше от стола, Фалстаф излезе изпод масата и тръгна направо към вратата, свързваща кухнята с гаража. Кучето явно разбираше, че излизат, и приветстваше решението им.

Джак отключи вратата, отвори я бързо, но внимателно, прекоси прага с насочена напред пушка, сякаш очакваше врагът им да ги дебне в гаража. Запали лампата, огледа се наляво и надясно, след което каза:

— Всичко е наред.

Тоби последва баща си с Фалстаф до него.

Хедър напусна последна, като гледаше към прозорците: Сняг. Нищо друго освен студени маси сняг.

Дори при запалена лампа гаражът беше мрачен. Беше студено като в хладилник. Голямата секционна плъзгаща се врата подрънкваше на вятъра. Но тя не натисна бутона, за да я задейства. Щяха да са в по-голяма сигурност, ако я отвореха с дистанционното едва когато се качат в експлоръра.

Докато Джак се увери, че Тоби се е качил отзад и е закопчал предпазния колан — и че кучето също е влязло — Хедър забърза към пътническото място отпред. През цялото време гледаше надолу, убедена, че нещо се намираше под експлоръра и щеше да я сграбчи за глезените.

Тя си спомни смътно видяното от привидението от другата страна на прага, когато беше разтворила леко вратата в съня си в петък през нощта. Лъскаво и черно. Виещо се и бързо. Не можа да различи пълната му форма, въпреки че според нея беше нещо голямо и с безформени извиващи се пипала.

От това, което успя да си припомни, то изсъска студено и триумфално, преди тя да затръшне вратата и да се стресне от кошмара.

Нищо обаче не изпълзя и не я грабна нито под едната, нито под другата кола. Тя без проблеми седна отпред и сложи тежкото узи на пода. Револверът остана в ръката й.

— Сигурно снегът е станал много дълбок — каза тя на Джак, когато той седна зад волана и й подаде дванайсетзарядната пушка. Тя подпря мосберга между коленете си, с приклада към пода, с цевта към тавана. — Бурята е доста по-силна, отколкото прогнозираха.

Той затвори вратата и отвърна:

— Всичко ще е наред. Може да се наложи да бутнем малко сняг тук и там с бронята, но не мисля да е чак толкова дълбок, че да е проблем за нас.

— Де да имахме прикрепен снегорин отпред.

Джак пъхна ключа за запалването, завъртя го, но не се чу звукът на стартера. Опита отново. Нищо. Провери дали експлорърът е изключен от скорост. Опита трети път, но пак неуспешно.

Хедър и сега не беше изненадана, както когато телефонът се оказа прекъснат. Макар че Джак не каза нищо и избягна да я погледне в очите, тя знаеше, че и той го е очаквал. Затова беше взел със себе си и ключовете за черокито.

Докато Хедър, Тоби и Фалстаф излизаха от експлоръра, Джак се намести зад кормилото на другия джип. Този двигател също не се запали.

Вдигна капака на черокито, после и на експлоръра. Не можа да открие никакви повреди.

Върнаха се в къщата.

Хедър заключи вратата към гаража. Съмняваше се, че ключалките и бравите ще им бъдат от полза, за да ги предпазят от нещото, което сега властваше над ранчо Куотърмас. Много добре знаеха, че то можеше да минава през стени, но въпреки това тя пусна резето.

Джак беше посърнал:

— Нека се приготвим за най-лошото.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Снегът блъскаше по прозорците на намиращия се на приземния етаж кабинет.

Макар че светът навън беше окъпан в бяло и изпълнен с блясък, в стаята почти не проникваше дневна светлина. Лампите с хартиени абажури хвърляха слаба светлина.

Джак прегледа техните оръжия и тези на Едуардо, наследени от Стен Куотърмас. От последните избра да вземе само още един 45-калибров револвер „Колт“.

— Аз ще нося мосберга и колта — каза той на Хедър. — Ти вземи микроузито и корта.

— Само това? — попита тя.

Той я изгледа мрачно:

— Ако не успеем да спрем нещото каквото и да е то, с подобна огнева мощ, трето оръжие няма да ни е от кой знае каква полза.

В едно от двете чекмеджета в основата на оръжейния шкаф сред другите ловни принадлежности той откри три кобура с колани за кръста. Единият беше изработен от найлон или някаква друга изкуствена материя. Другите два бяха кожени. Изложен на ниски температури под нулата за по-дълъг период от време, найлонът щеше да остане гъвкав и мек много след като коженият кобур се втвърдеше. Оръжието можеше да прилепне твърде плътно или да се заклещи в кобура, ако кожата се втвърдеше. И тъй като възнамеряваше да стои отвън, а Хедър да остане вътре, даде й по-тънкия от кожените кобури, а за себе си запази найлоновия.

По гащеризоните им имаше достатъчно джобове с ципове. Те напълниха повечето от тях с резервни амуниции, макар че беше твърде оптимистично да се мисли, че щяха да имат възможност да презаредят, след като атаката започнеше.

Че щеше да има атака, Джак не се съмняваше. Той не знаеше под каква форма щеше да бъде тя — физическо нападение или комбинация от физически и психологически удари. Не знаеше дали проклетото нещо щеше да се появи само или в обвивката на заместители. Нито пък кога или от каква посока щеше да връхлети. Но знаеше, че То ще дойде. Не можеше повече да търпи тяхната съпротива, искаше да ги контролира и да стане тях. Не беше необходимо кой знае какво въображение, за да се досети, че иска да ги изучи от много по-близо, може би да им направи дисекция и да изследва мозъците и нервните им системи, за да научи тайните на тяхната способност да се съпротивляват и да устояват.

— Той не хранеше илюзии и знаеше, че ще бъдат убити или поставени под някаква анестезия, преди да бъдат подложени на подобна операция.

Джак отново сложи пушката на кухненската маса. От един от шкафовете извади кръгла тенекиена кутия. Свали капака, извади от нея кутия кибрит и я сложи на масата.

Докато Хедър стоеше и наблюдаваше през единия прозорец, Тоби и Фалстаф — през другия, Джак отиде до приземния етаж. Във втората от двете стаи, покрай стената до безшумния електрически генератор бяха подредени осем двайсетлитрови туби с бензин. Бяха се запасили с много гориво по съвета на Пол Йънгблъд. Той качи горе две туби и ги сложи на пода в кухнята, до масата.

— Ако оръжията не могат да го спрат, ако влезе вътре и ако те притисне в ъгъла, тогава си струва да опитаме с огън — каза той.

— Да изгорим цялата къща? — не повярва на ушите си Хедър.

— Това е само къща. Може да бъде построена наново. Ако куршумите не подействат… — Забеляза ужаса в очите й. — Ще подействат, сигурен съм. Оръжията ще го спрат, особено пък узито. Но ако по някаква случайност, която е едно на милион, не го спрат, огънят определено ще го направи. Или поне ще го отблъсне. Огънят може да се окаже точно това, което ни трябва, за да спечелим време и да отклоним вниманието на нещото, да го задържим и да се измъкнем оттук, преди да сме попаднали в капан.

Тя го погледна напрегнато:

— Джак, защо постоянно казваш „вие“ вместо „ние“?

Той се поколеба. На нея нямаше да й хареса. И на него не му харесваше много. Но нямаше друга алтернатива.

— Вие с Тоби и кучето ще останете тук, докато аз…

— Дума да не става.

— Докато аз се опитам да стигна до ранчото на Йънгблъд, за да потърся помощ.

— Не, не трябва да се делим.

— Нямаме избор, Хедър.

— Ще ни победи по-лесно, ако се разделим.

— Сигурно за него няма да има голяма разлика.

— Мисля, че ще има.

— Пушката-помпа няма да прибави кой знае колко сила и мощ към узито. — Посочи той зимния пейзаж навън. — Така или иначе в това време няма да можем да тръгнем всички.

Тя втренчи студения си и суров поглед в плътната снежна пелена. Не можеше да отрече този довод.

— Аз ще мога — заяви Тоби, като се досещаше, че в групата той е най-слабото звено. — Наистина ще мога. — Кучето усети притеснението на момчето и се доближи от едната му страна, след което се отърка в него. — Татко, моля те, само ми дайте шанс.

Три километра не беше голямо разстояние през пролетта, само лека разходка, но сега бяха изправени пред лют студ, срещу който дори и екипите им не бяха идеалната защита. Още повече, че силата на вятъра щеше да ги затрудни допълнително: щеше да снижи температурата до поне още десет градуса; по-бързо щеше да ги изтощи и щеше да намали видимостта.

Джак беше пресметнал, че двамата с Хедър щяха да имат достатъчно сили и издръжливост, за да изминат три километра в тези условия. Но Тоби нямаше да може да измине и четвърт от маршрута, дори нямаше да е в състояние да върви по техните следи. Преди да са изминали и половината път, щеше да се наложи да го носят. Така всички бързо щяха да се изморят, нямаше да могат да продължат нататък и неминуемо щяха да загинат в бялата пустош.

— Не искам да остана тук — каза Тоби. — Не искам да правя това, което ще ми се наложи, ако остана тук.

— Аз и не желая да те оставям тук. — Джак клекна пред него. — Няма да те изоставя, Тоби. Знаеш, че никога не бих постъпил така, нали?

Момчето тъжно кимна.

— Ще можеш да разчиташ на майка си. Тя няма да позволи да ти се случи нещо.

— Знам — отвърна Тоби, като се стремеше да изглежда като храбър войник.

— Добре. Сега имам да направя още няколко неща и после ще тръгна. Ще се върна веднага щом мога. Отивам направо в Пондероса Пайнс, събирам подкрепа и се връщам с кавалерията. Нали си гледал старите филми. Кавалерията винаги пристига за нула време. Всичко ще е наред и ние ще бъдем добре.

Момчето потърси погледа му.

Той посрещна страха на сина си с привидно сигурна и убедителна усмивка. Почувства се като най-измамното копеле, което се е раждало някога. Всъщност не беше толкова уверен. И наистина се чувстваше така, сякаш бягаше от тях и ги изоставяше. Какво щеше да стане, ако събереше помощ, а те загинеха, докато той се върнеше в ранчото?

Тогава щеше да се самоубие. Нямаше да има смисъл да продължава да живее.

Истината беше, че сигурно нещата нямаше да се развият така — те мъртви, а той жив. В най-добрия случай имаше шанс петдесет на петдесет да стигне до Пондероса Пайнс. Ако бурята не го повалеше… нещо друго щеше да го направи. Той не знаеше колко отблизо ги наблюдават и дали техният враг е информиран вече за неговото заминаване. Ако го видеше, че тръгва, нямаше да го остави да стигне далеч.

Тогава Хедър и Тоби трябваше да се уповават само на собствените си сили.

Не можеше да направи нищо друго. Никой друг план не можеше да проработи и нямаше смисъл в създалата се ситуация. Имаше една-единствена възможност и нямаше много време за действие.

Из къщата се носеха тежки удари от чук. Отсечени, кухи и страховити звуци.

Джак използваше дълги седем сантиметра стоманени пирони, защото те бяха най-големите, които откри в шкафа с инструменти в гаража. Застанал във вестибюла в долния край на стълбите в задната част на къщата, той заковаваше пироните от вратата в рамката. Два над дръжката и два под нея. Вратата беше направена от солиден дъб и дългите пирони влизаха навътре само благодарение на неуморното удряне на чука.

Пантите се намираха от вътрешната страна. Нищо откъм задната веранда нямаше да е в състояние да ги разглоби.

Въпреки това той реши да закове вратата към рамката и от тази страна, макар че там използва само два вместо четири пирона. Вкара други два през горната част от вратата.

Който и да беше нападателят, след като влезеше през задните стълби, имаше два преки пътя вместо един като при другите врати. Можеше да влезе в кухнята и да се сблъска с Хедър. Или да мине по другия път, като тихо се изкачи нагоре и влезе в стаята на Тоби. Джак искаше да предотврати на всяка цена проникването на втория етаж, защото оттам нещото имаше възможност да се промъкне в няколко стаи, като избегне пряк контакт. Така то щеше да накара Хедър да претърсва помещенията, докато не му се удадеше случай да я нападне в гръб.

След като заби и последния пирон, той отключи бравата и се опита да отвори вратата. Не успя да я помръдне, колкото и да се напъваше. Оттук вече не можеше да мине незабелязано никой нападател. Щеше да му се наложи да я разбие и Хедър щеше да го чуе без значение къде се намираше тя в този момент.

Джак отново заключи. Езикът на бравата щракна на мястото си.

Бяха обезопасени.

Докато Джак заковаваше и другата врата в задната част на къщата, Тоби помагаше на Хедър да трупа съдове, тенджери, чинии, чаши пред вратата между кухнята и задната веранда. Тази внимателно балансирана кула щеше да се събори и разбие със силен трясък дори само ако вратата леко се отвореше. Това щеше да ги алармира, ако в къщата имаше някой друг освен тях.

Фалстаф се държеше на разстояние от купчината, сякаш разбираше, че щеше да си има много големи неприятности, ако самият той я бутнеше.

— Ами вратата на мазето? — попита Тоби.

— Тя е безопасна — отвърна Хедър. — Няма-начин някой да проникне в мазето отвън.

Докато Фалстаф гледаше с интерес, те построиха подобно охранително устройство и пред вратата между кухнята и гаража. Тоби сложи най-отгоре няколко лъжици върху обърната метална купа.

Други купи, чинии, тенджери, тигани и вилици занесоха във фоайето. Когато Джак тръгнеше, щяха да изградят трета кула пред предната врата.

Хедър не можеше да спре да мисли, че тези „алармени устройства“ бяха неуместни.

Те не можеха обаче да заковат всички врати на първия етаж, защото можеше да им се наложи да избягат през някоя от тях. Тогава само щяха да бутнат настрана купчината от домакински съдове, да отключат бравата и да изчезнат. А пък и нямаха време да превръщат цялата къща в крепост.

Освен това която и да е крепост можеше да се превърне в затвор.

Дори и Джак да имаше малко повече време, за да подсигури малко по-добре къщата, той нямаше да се възползва от него. Каквито и мерки да се вземеха, многото прозорци правеха сградата трудна за отбрана.

Най-доброто, което можеше да стори, беше бързо да провери всеки прозорец на горния етаж, докато Хедър проверяваше на долния, за да се уверят, че всичките са заключени. Повечето от тях, изглежда, бяха залепнали от боята и никак не беше лесно да се отворят.

Прозорец след прозорец разкриваше стихията от сняг и вятър. Не забеляза сред тях нищо неземно.

В гардероба на Хедър до тяхната спалня Джак прегледа нейните вълнени шалове и избра един.

Намери слънчевите й очила в чекмеджето на тоалетното шкафче. Поиска му се сега вместо тях да имаше ски очила. Слънчевите очила нямаше да свършат толкова добра работа. Нямаше да може да върви до Пондероса Пайнс в този блясък, без да защити по някакъв начин очите си. Така рискуваше дори да ослепее.

Когато се върна в кухнята, където Хедър проверяваше ключалките на последния от прозорците, той отново вдигна телефонната слушалка, надявайки се да чуе сигнал. Напразно, разбира се.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Може би имаха часове или дори минути ценно време, преди страшилището да ги нападне. Той нямаше как да предположи дали нещото щеше да използва гъвкава тактика, или щеше да избере по-лесния начин. Нямаше как да разбере неговия начин на мислене, нито дали времето изобщо имаше някакво значение за него.

Чуждо. Едуардо беше прав. Абсолютно чуждо и непознато.

Невероятно странно.

Хедър и Тоби го придружиха до предната врата. Той прегърна Хедър и я целуна. По същия начин се сбогува и с Тоби.

Не искаше да губи време, защото можеше да размисли и да се откаже. Пондероса Пайнс беше единствената им надежда. Да не тръгва беше равносилно на това да признае, че бяха обречени. От друга страна, да остави сами жена си и сина си в къщата беше най-трудното нещо, което някога беше правил по-трудно, отколкото да види Тони Фернандес и Лутър Брайсън как загиват до него, по-трудно, отколкото да се изправи пред Ансън Оливър пред горящата бензиностанция, много по-трудно от възстановяването му след раняването. Помисли си, че тръгването му изискваше също толкова кураж, колкото и оставането. Не заради изпитанието на бурята и не защото може би отвън го дебнеше някаква неописуемо могъща сила. А защото, ако те загинеха, а той оживееше, неговата мъка, вина и омраза към самия себе си щяха да направят живота му по-мрачен и по-черен от смъртта.

Той уви шала около лицето си. Вдигна качулката и я завърза под брадата, за да остане шалът здраво закрепен на лицето му. Почувства се като рицар, обличащ доспехите и готвещ се за битка.

Тоби гледаше през цялото време, като нервно хапеше долната си устна. В очите му блестяха сълзи, но успяваше да ги задържи да не се търколят по бузите му. Беше малкият герой.

Джак си сложи слънчевите очила, за да не забелязва сълзите на момчето.

Сложи ръкавиците и взе пушката „Мосберг“, 45-калибровият колт беше пъхнат в кобура на дясното му бедро.

Мигът настана.

Хедър изглеждаше съсипана и шокирана.

Той не можеше да я гледа така.

Тя отвори вратата. Виещият вятър вкара сняг на прага.

Джак пристъпи навън и с огромно нежелание обърна гръб на единствените хора, които безумно обичаше. Тръгна през прахообразния сняг, натрупан по верандата.

Чу я да казва:

— Обичам те!

Точно пред стъпалата на верандата той се поколеба, обърна се към нея, видя, че е направила стъпка навън от къщата. Тогава й каза:

— И аз те обичам, Хедър. — След което слезе надолу и тръгна в бурята, без да е сигурен, че го е чула, без да знае дали изобщо ще може да говори с нея отново, дали ще може да я прегръща, да вижда любовта в нейните очи или усмивката, която за него беше повече от място в рая и спасение на душата.

Снегът в предния двор беше дълбок до коленете. Той си запробива път през него.

Повече не погледна назад.

Знаеше, че тръгването му е много важно. Беше безумно смело и в същото време мъдро и разумно, тяхната най-голяма надежда за оцеляване.

За съжаление по-скоро изглеждаше като обикновено изоставяне.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Вятърът фучеше зад прозорците, сякаш беше разумно същество и ги наблюдаваше, потрепваше и разтърсваше кухненската врата, все едно проверяваше дали е заключена, виеше и сумтеше покрай къщата в търсене на слаби места в тяхната защита.

Тъй като се боеше да свали узито въпреки неговата тежест, Хедър стоя известно време на пост до северния прозорец на кухнята, после до западния. От време на време, вдигаше глава, за да чуе по-добре звуците, които й се струваха, че не принадлежат само на бурята и са подозрителни.

На масата Тоби беше сложил слушалки на ушите и си играеше с портативна електронна игра. Поведението му обаче беше по-различно, отколкото когато обикновено се занимаваше с това — не се навеждаше, не се напрягаше, не се клатеше, не подскачаше на стола. Играеше само за да запълва времето си. Фалстаф лежеше в най-отдалечения от прозорците ъгъл, на най-топлото място в помещението. Понякога вдигаше благородната си глава, като душеше въздуха или се ослушваше. Повечето време обаче лежеше на една страна, гледаше напред и се прозяваше.

Времето минаваше бавно. Хедър непрекъснато поглеждаше към стенния часовник. Беше убедена, че са минали поне десет минути, докато стрелките показваха, че са изтекли само две от последната й проверка.

Трикилометровото ходене до Пондероса Пайнс щеше да отнеме около, двайсет и пет минути в хубаво време. На Джак сигурно щеше да му трябва час или дори час и половина в тази буря, като се имаше предвид, че ще му се наложи да гази в дълбокия до коленете сняг, да заобикаля местата с по-големи натрупвания и да върви срещу свирепия вятър. Щом пристигнеше там, щеше да мине половин час, докато обясни ситуацията и събере група за помощ. Връщането щеше Да му отнеме по-малко от петнайсет минути, и то ако, им се наложи да разчистват със снегорини някои участъци от пътя и алеята. Най-късно трябваше да се върне до два часа и петнайсет минути, може би половин час по-рано от този срок.

Кучето отново се прозя.

Тоби беше толкова неподвижен, че можеше и да е заспал.

Бяха намалили термостата, за да се облекат добре и да бъдат готови веднага да напуснат къщата, ако се наложи. Въпреки това в къщата още беше топло. Обаче ръцете и лицето й бяха студени, но по гърба и под мишниците беше мокра от пот. Тя разкопча ципа на якето, макар че така то щеше да й пречи на кобура на бедрото.

Когато минаха петнайсет минути и нищо не се случи, тя започна да мисли, че непредсказуемият им противник няма да предприеме нищо срещу тях. Или не си даваше сметка, че в момента те са по-уязвими без Джак, или просто не го беше грижа. От това, което Тоби каза, то беше самото олицетворение на наглостта и дързостта — никога не се плашеше и действаше винаги само според собствените си планове, желания и ритми.

Увереността й започна да се засилва и тогава Тоби изрече, но не на нея:

— Не, не мисля така.

Хедър отстъпи от прозореца. Той промърмори:

— Ами… може би.

— Тоби? — обърна се тя към него.

Сякаш, без да забелязва присъствието й, той се беше втренчил в екрана на електронната игра. Пръстите му не се движеха по бутоните. В момента не течеше никаква игра: миниатюрният монитор беше обхванат от фигури и ярки цветове, подобни на онези, които беше видяла и преди.

— Защо? — попита той.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Може би — каза той на цветовете на екрана.

Досега той отговаряше на създанието с „не“. Сегашното „може би“ разтревожи Хедър.

— Би могло, може би — повтори детето.

Тя свали слушалките от ушите му и той накрая погледна към нея.

— Какво правиш, Тоби?

— Разговарям — отвърна той.

— На кого казваше „може би“?

— На Дарителя — обясни той.

Тя си спомни това име от съня си, омразното нещо, което се беше опитало да се представи за източник на мир, спокойствие и наслада.

— То не дава — лъжа е. То взима. Продължавай да му казваш „не“.

Тоби я гледаше втренчено. Тя трепереше.

— Разбра ли ме, скъпи?

Той кимна. Въпреки това не можеше да е сигурна, че я чува.

— Продължавай да му казваш „не“. Нищо друго освен „не“.

— Добре.

Тя хвърли електронната игра в кофата за боклук. След малко я извади, сложи я на пода и я стъпка с ботуша си. Накрая я натисна с подметката, макар че устройството беше достатъчно смачкано. Продължи да тъпче, докато не осъзна, че е излязла от контрол и се презастрахова срещу електронната игра, защото не е могла да го стори срещу Дарителя — нещото, което всъщност искаше да стъпче и да смачка.

Няколко секунди стоя така. Дишаше тежко и гледаше към пластмасовите останки. Наведе се, за да събере боклука, но после размисли, каза си: „Да върви по дяволите“ и ритна по-големите парчета в стената.

Фалстаф се изправи. Когато Хедър се върна до прозореца над мивката, ритривърът я изгледа с любопитство и отиде при смачканата игра. Започна да я души, като че искаше да разбере защо е предизвикала до такава степен яростта на неговата стопанка.

Отвъд прозореца не се беше променило нищо. Всичко беше забулено от снежната вихрушка така, както тихоокеанска мъгла можеше да забули улиците на някой калифорнийски крайбрежен град.

Тя погледна към Тоби:

— Добре ли си?

— Ъхъ.

— Не го пускай вътре в теб.

— Не искам да го правя.

— Тогава недей. Бъди твърд. Можеш да се справиш.

На плота под микровълновата печка радиото изведнъж загърмя. Сякаш беше будилник, навит да се включи в определен час и да свири пет минути музика, преди да се задейства алармата. Беше голям широкообхватен приемник с размера на две големи кутии корнфлейкс. Имаше шест обхвата, включително домашните къси, дълги и ултракъси вълни. Той обаче не беше радиобудилник и нямаше как да бъде програмиран да се включи сам в определено време. Въпреки това скалата светеше в зелено и от колоните се носеше странна музика.

Странните ритми всъщност не бяха музика. Те имаха такова отношение към музиката, каквото и купчината дървесина и винтове към готовата мебел. Можеше да разпознае множество инструменти — флейти, обои, кларинети, цигулки, тимпани, барабани — но нямаше мелодия, нямаше никаква свързана структура, дори и подобие на такава. Бяха вълни от звуци, които понякога бяха приятни за слушане, а понякога дразнеха. Звучаха ту високо, ту тихо.

— Може би — каза Тоби.

Вниманието на Хедър беше привлечено от радиото. С изненада се обърна към; сина си.

Тоби беше станал от стола си. Стоеше до масата и гледаше към радиото. Люшкаше се леко като тънка тръстика на вятъра, който само той можеше да почувства. Очите му блестяха.

— Ами… да, може би… може би…

Какофонията от звуци, която се носеше от радиото, сега заместваше преливащите едни в други цветове, които тя беше видяла на екраните на телевизора, компютъра и електронната игра. Език, на който очевидно се говореше на подсъзнателно ниво. Самата тя можеше да почувства хипнотичното привличане, макар че върху нея въздействаше много по-слабо, отколкото върху Тоби.

Тоби беше уязвимият. Децата винаги са били по-лесна плячка, естествени жертви в един жесток свят.

— … Бих искал това… хубаво… приятно — замечтано изрече момчето и въздъхна.

Ако кажеше „да“, ако отвореше вътрешната врата, може би нямаше да успее да избегне нещото този път. Може би щеше да го изгуби завинаги.

— Не! — викна Хедър.

Тя грабна кабела на радиото и го изскубна от контакта с такава сила, че щифтовете на щепсела едва не се огънаха. От контакта изскочиха оранжеви искри и долетяха към плота.

Макар и изключено, радиото продължи да издава хипнотични звукови вълни.

Тя го зяпна, без да вярва на очите си.

Тоби остана в транс, говорещ на невидимото нещо, както би говорил на някой въображаем свой връстник:

— Мога ли? Мм? Мога ли?… и ще… ти ще?

Проклетото нещо беше по-безскрупулно и от наркодилърите в града, които зарибяваха децата около училищните огради, по ъглите на улиците, в клубовете с видеоигри, пред кината, в магазините, навсякъде, където можаха да се докопат до тях. Неуморни и неизтребими и вредни като въшки.

Батериите. Разбира се, радиото работеше или с пряк, или с променлив ток.

— …може би… може би…

Тя остави узито на плота, грабна радиото, отвори пластмасовия капак отзад и издърпа оттам двете батерии. Хвърли ги в мивката, където те издрънчаха като игрални зарове. Песента на сирените спря, преди Тоби да се е поддал и примирил окончателно. Хедър спечели този рунд. Беше заложена душевната свобода на сина й, но тя улучи шестици и спечели. Засега той беше в безопасност.

— Тоби? Тоби, погледни ме.

Той се подчини. Вече не се клатеше, очите му бяха ясни. Беше се върнал в реалността.

Фалстаф излая. Хедър си помисли, че е бил възбуден от целия шум, може би от слепия страх, който е усетил у нея. После обаче видя, че вниманието на кучето е приковано към прозореца над мивката. То излая пак силно и свирепо. Лаят му целеше да уплаши врага, който се намираше навън.

Тя се обърна точно навреме, за да види как нещо на верандата се промъкна наляво от прозореца. Беше тъмно и високо. Забеляза го с крайчеца на окото си.

Дръжката на вратата изтропа.

Радиото беше заблуждаваща маневра.

Докато Хедър грабне микроузито от плота, ритривърът изскочи пред нея и зае позиция пред купчината от тенджери и чинии, нагласена пред вратата. Той залая диво по дръжката, която започна да се върти нагоре-надолу, нагоре-надолу.

Хедър хвана Тоби за рамото, бутна го към вратата за коридора и му каза:

— В коридора, но стой плътно зад мен — бързо!

Клечките кибрит бяха в джоба на якето й. Тя грабна една от двайсетлитровите туби с бензин. Можеше да вземе само една, защото не искаше да се разделя с узито.

Фалстаф беше като полудял. Лаеше толкова свирепо и бясно, че от устата му хвърчаха лиги, а козината му беше настръхнала. Опашката му беше приведена плътно до земята, опъната като струна. Сякаш щеше да се хвърли върху вратата още преди нещото отвън да влезе.

Бравата се отвори с твърдо щрак.

Нападателят имаше ключ. Или може би не му трябваше такъв. Хедър си спомни как радиото се беше включило само.

Тя отстъпи на прага между кухнята и коридора.

Докато дръжката се завърташе, по нея проблесваше отражението от кухненската лампа.

Тя сложи тубата с бензин на пода и хвана узито с две ръце.

— Фалстаф, махни се оттам! Фалстаф!

Щом вратата се отвори навътре, купчината от съдове се олюля.

Кучето се оттегли назад, докато тя продължаваше да го вика.

Импровизираното алармено устройство загуби равновесие и рухна. Тенджери, тигани и чинии западаха по пода, вилици и ножове задрънчаха едни в други като звънци, а стъклените чаши се разбиха.

Кучето отиде до Хедър, но продължи да лае бясно, с оголени зъби и див поглед.

Беше хванала здраво узито, махнала предпазителя. Пръстът й беше на спусъка. Ами ако автоматът засече? Нямаше. Беше работил безупречно, когато го изпробва в скалата на един каньон в отдалечен район над Малибу преди няколко месеца. Автоматичен огън, ехтящ между стените на тясното дефиле. Изскачащи нагоре празни гилзи. Миризма на гореща мед и изгорен барут. Куршуми, изстрелвани на безмилостни откоси леещи се като вода от маркуч. Но, Господи, какво щеше да стане, ако засече!

Вратата започна да се отваря навътре. Тесен процеп. Два-три сантиметра. После по-широко.

Нещо се промъкна през отвора на няколко сантиметра над дръжката. В този миг се потвърди кошмарът, нереалното стана реално, невъзможното изведнъж оживя. Това, което се появи, беше пипало, в по-голямата част черно, но изпъстрено с червени петна. Лъскаво и гладко като мокра коприна, може би с диаметър пет сантиметра в най-дебелата си част, която можеше да види. Тънко като червей на върха. То започна да опипва топлия въздух на кухнята, като се заогъва и запревива безсрамно.

Достатъчно. Нямаше нужда да гледа повече и не искаше. Затова откри огън. Така-така-така-така. И при най-лекото натискане на спусъка узито изхвърли шест или седем куршума, които направиха дупки в дъбовата врата и я разцепиха. Оглушителните експлозии отекнаха по стените.

Пипалото се отдръпна назад с пъргавината на камшик.

Тя не чу нито вик, нито неземен писък. Не знаеше дали изобщо е ранила нещото или не.

Нямаше намерение да ходи до верандата, за да провери. Изключено. Нямаше и да чака, за да види дали следващата атака щеше да бъде по-агресивна. И тъй като не знаеше колко бързо беше способно да се придвижва съществото, трябваше да увеличи дистанцията между нея и задната врата.

Тя грабна тубата с бензин и с узито в другата ръка се оттегли в коридора. Едва не настъпи няколко пъти кучето, докато то се опитваше да върви заедно с нея. Тя стигна до стълбите, където я чакаше Тоби.

— Мамо? — каза той уплашен.

Хедър надникна в коридора и кухнята. Виждаше задната врата. Тя стоеше полуотворена, но нищо не се опитваше да влезе отново. Предполагаше, че нападателят сигурно още се намира на верандата и стиска дръжката от другата страна, защото иначе вятърът щеше да отвори вратата.

Защо чакаше? От нея ли се боеше? Не. Тоби каза, че то не се бои от нищо.

Друга мисъл я разтърси. Ако то не разбираше концепцията на смъртта, това можеше да означава, че не може да умре, да бъде убито. Тогава автоматите, пушките и пистолетите бяха безполезни срещу него.

И въпреки това то продължаваше да чака, колебаеше се. Сигурно наученото от Тоби беше лъжа, предназначена за заблуда. Сигурно то беше също толкова уязвимо, колкото тях, или дори повече, дори крехко. Желания, които се превръщаха в предположения. Те бяха всичко, с което разполагаше.

Хедър се намираше близо до средата на коридора. С още две крачки щеше да се озове там, между арките, свързващи трапезарията и хола. Но тя беше достатъчно далеч от задната врата, за да се опита да унищожи съществото, ако то нахлуеше в къщата с неестествена бързина и сила. Спря, сложи тубата с бензин на пода до стълбите и отново хвана узито с две ръце.

— Мамо?

— Ш-ш-ш-ш-т.

— Какво ще правим? — попита уплашено той.

— Ш-ш-ш-ш-ш-т. Остави ме да помисля.

Видените от нея части на нападателя бяха змиеподобни, но тя не знаеше дали така беше изградено цялото му тяло, или бяха само израстъци. Повечето змии се движеха бързо подскачаха и нападаха на значителни разстояния със смъртоносна прецизност.

Задната врата стоеше полуотворена. Неподвижна. Снегът се сипеше в тесния процеп между вратата и рамката и влизаше в къщата. Падаше и блестеше върху покрития с плочки под.

Независимо дали нещото на задната веранда беше бързо, то несъмнено беше голямо. Тя усети значителните му размери, когато го зърна, докато то се прокрадна покрай прозореца. Беше по-голямо от нея.

— Хайде — процеди тя, съсредоточила вниманието си върху задната врата. — Хайде, ако от нищо не се боиш, хайде ела.

Двамата с Тоби извикаха от изненада, когато в хола се включи телевизорът, а звукът беше увеличен докрай.

Френетична музика от анимационен филм. Изскърцване на спирачки, трясък, с комичния съпровод на флейта. После гласът на прекарания Елмър Фъд прогърмя из цялата къща: „У-У-ф, МЛАЗЯ ТОЗИ ЗАЕК!“

Хедър внимаваше за задната врата.

С толкова силен глас, че думите вибрираха по прозорците, заекът Бъни каза: „Ъ-Ъ, КАКВО СТАВА, ШЕФЕ?“ и после се чу звукът на нещо подскачащо: БОНГ, БОНГ, БОНГ, БОНГ, БОНГ.

„СПЛИ ТОВА, СПЛИ, ТИ, ПОБЪЛКАН ЗАЕК ТАКЪВ!“ Фалстаф изтича в хола и излая срещу телевизора, след което — отново бегом се върна в коридора. Кучето надникна зад Хедър по посока на мястото, където и то знаеше, че се спотайва и ги изчаква врагът.

Задната врата.

Снегът се трупаше през тесния отвор. В хола телевизорът замлъкна по средата на някакво свирене с тромбон, което въпреки обстоятелствата не можеше да не накара човек да си представи образа на Елмър Фъд, натъкващ се от едно нещастие на друго. Тишина. Само вятърът виеше навън.

Секунда. Две. Три.

Телевизорът отново светна, но този път не с Бъгс и Елмър. От колоните му се понесоха същите зловещи вълни от немелодична музика, която беше чула по радиото в кухнята.

Тя нареди рязко на Тоби:

— Не се поддавай!

Задната врата. Снежинките падаха на пода. Хайде, хайде.

Без да откъсва очи от задната врата, тя каза:

— Не го слушай, скъпи. Просто му кажи да си върви, кажи му „не“. Не, не, не.

Какофоничната музика, еднакво дразнеща и успокояваща, я бутна едва ли не с реална физическа сила, когато звукът се усили, и я притегли, когато спадна. Бута я и я тегли, докато тя не осъзна, че се олюлява като Тоби в кухнята, когато беше омагьосан от радиото.

При един от по-тихите пасажи чу мърморене. Гласът на Тоби. Не можа да различи думите.

Погледна към него. Имаше същия онзи замаян израз на лицето. Движеше устните си. Може би казваше: „да, да“, но тя не можеше да разбере със сигурност.

Кухненската врата. Все още притворена на пет сантиметра, както си беше. Нещо все още изчакваше там, на верандата.

Знаеше го.

Момчето шепнеше на своя невидим съблазнител. Тихи тревожни думи, които можеха да са първите стъпки встрани, към примирението или пълното предаване.

— По дяволите! — изрече тя.

Отстъпи назад, обърна се към входа за хола отляво и откри огън по телевизора. Кинескопът-избухна и от разбитите електронни части във въздуха се изви тънък бял дим. Зловещата измамна песен на сирените беше прекъсната от тракането на узито.

През коридора се понесе силно студено течение. Хедър се обърна към задната част на къщата. Между вратата и рамката вече нямаше тънък процеп. Тя зееше широко отворена. От коридора се виждаше покритата със сняг веранда.

Дарителят се беше показал за пръв път в съня. Сега се беше вмъкнал направо в къщата. Намираше се някъде в кухнята, отляво или отдясно на вратата на коридора. Тя беше пропуснала момента да го среже с узито, когато беше влязъл.

Ако то в момента стоеше от другата страна на прага между коридора и кухнята, значи беше съкратило максимално разстоянието на около два метра и половина. Беше се промъкнало смъртоносно близо.

Тоби стоеше на първото стъпало на стълбите, отново с прояснен поглед, но треперещ и пребледнял от ужас. Кучето беше до него, нащрек, душещо въздуха.

Зад нея със силно звънтене и чупене на стъкло рухна друга кула от тенджери и чинии. Тоби изпищя, а Фалстаф отново бясно залая. Хедър се обърна. Сърцето й биеше силно и бързо, ръцете й се тресяха и караха оръжието да подскача. Предната врата се движеше навътре. Множество дълги изпъстрени с червено черни пипала изскочиха от образувалия се процеп, лъскави и огъващи се. Значи бяха две, едно в предната част на къщата и едно в задната. Узито изтрака. Шест куршума, може би осем. Вратата се затвори. Но мистериозната тъмна фигура се беше превила и малка част от нея се виждаше през прозорчето в горната част на вратата.

Без да спира, за да види дали наистина е уцелила кучия син или само е надупчила вратата и стената, тя се извъртя рязко отново, към кухнята и в движение изстреля три или четири куршума в празния коридор. Там нямаше нищо.

Убедена беше, че първото ще я нападне в гръб. Грешка. Бяха останали може би двайсет патрона в двойния пълнител на узито. А може би само петнайсет.

Не можеха да стоят в коридора. Не и с едно от проклетите неща в кухнята, а другото на предната веранда.

Защо си мислеше, че ще е само едно? Защото в съня имаше само едно. Защото Тоби говореше само за един съблазнител. Те обаче можеха да са повече от две; Стотици.

Холът се намираше от едната й страна, трапезарията — от другата. В крайна сметка всяко от помещенията щеше да се окаже капан.

В различни стаи из цялата къща прозорците се пръснаха едновременно.

Дрънченето на посипващото се стъкло и виенето на вятъра през всеки отвор я накараха да вземе решение. Горе. С Тоби ще отидат горе. По-лесно е да се отбраняват високите места.

Тя грабна тубата с бензин.

Предната врата зад нея отново се отвори и домакинските съдове по земята издрънчаха. Тя предположи, че за побутването не беше виновен само вятърът, но не се обърна. Дарителят изсъска. Като в съня.

Тя побягна към стълбите и извика на Тоби:

— Върви, върви!

Момчето и кучето побягнаха пред нея към втория етаж.

— Чакай ме горе! — извика тя, когато те стигнаха втория етаж и се скриха от полезрението й.

Хедър спря на площадката и погледна надолу към коридора. Тогава видя как там ходеше мъртвец. Едуардо Фернандес. Позна го от снимките, които бяха намерили, докато преглеждаха неговите вещи. Мъртъв и погребан преди повече от четири месеца, сега той се движеше тромаво и сковано. Избутваше с крака чиниите, тиганите и другите съдове. Насочваше се към стълбите, отрупан със снежни преспи, приличащи на пепел от адските огньове.

Сигурно в тялото нямаше разум, нито нищожна част от съзнанието на Ед Фернандес, защото умът и душата на стареца бяха отишли на по-добро място, преди Дарителят да завладее плътта му. Трупът очевидно беше контролиран от същата сила, която беше включила радиото и телевизора от разстояние, беше отключила бравите без ключ и беше предизвикала пръсването на прозорците. Нарича се телекинеза. Умът управлява материята. Чуждоземен ум управлява земна материя. В случая тялото представляваше разпадаща се органична материя в грубата форма на човек.

Долу, в началото на стълбите, трупът спря и погледна към нея. Лицето му беше само леко подуто, макар и потъмняло и придобило пурпурен цвят. По кожата имаше жълти петна, а под запушените ноздри се виждаше кора в зловещ зелен цвят. Едното око липсваше. Другото беше покрито с жълта плака и се пулеше от наполовина закрития клепач. Макар и в погребалното бюро да го бяха зашили, конците се бяха разхлабили и клепачът отново се беше отворил.

Хедър се хвана, че мърмори нещо. След миг осъзна, че изрича дълга молитва, която беше научила като дете, но не я беше казвала осемнайсет или двайсет години. При други обстоятелства, ако се беше опитала нарочно да си припомни думите, нямаше да се сети и за половината от тях. Но сега те сами излизаха от устата й, както когато беше малко момиченце и коленичеше в църквата.

Ходещият труп обаче беше само половината причина за страха й. И по-малко от половината от причината, поради която изпита остро отвращение и стомахът й се сви, стана й трудно да диша и й се доповръща. Беше ужасно, но обезцветената плът все още не беше окапала от костите. Мъртвецът още вонеше повече на течности за балсамиране, отколкото на мърша. Неприятната миризма, носена от студения вятър, напомни на Хедър за часовете по биология. И за жабите в буркани с формалдехид, на които трябваше да правят дисекция.

Това, което най-много я отврати и отблъсна, беше Дарителят, който беше обяздил тялото като товарно животно. Макар че светлината в коридора беше достатъчно ярка, за да разкрие извънземното ясно и макар тя да не искаше да го вижда изобщо, Хедър не беше в състояние точно да различи неговата физическа форма. По-голямата част от нещото висеше на гърба на мъртвия човек, прикрепено с подобни на камшици пипала. Някои от тях бяха тънки като моливи, а други — дебели. Те се бяха увили здраво около бедрата, кръста, гръдния кош и врата. Дарителят беше предимно черен. Толкова дълбоко черно, че очите я заболяха да го гледа. На места мастиленочерното беше изпъстрено с кървавочервени петънца.

Ако не й се беше наложило да защитава Тоби, тя може би нямаше да има сили да погледне това нещо. То беше твърде странно и непознато, твърде неразбираемо. При неговия вид й се зави свят като от миризмата на азотен окис. Докара я до нервен смях, който беше опасно близо до пълната лудост.

Без да смее да свали очи от трупа и ездача му, защото се боеше, че в следващия миг те ще се окажат пред нея, Хедър бавно наведе-тубата с бензин към пода на площадката.

Върху гърба на мъртвеца, в сърцето на онази маса от пипала, сигурно имаше някакво централно тяло, подобно на сепия, което гледаше с блестящи нечовешки очи и изкривена уста. Но дори наистина да имаше такова, тя не го забеляза. Вместо това нещото приличаше на топка от пипала, които се огъваха, виеха и пълзяха. Макар че беше мек и желеобразен под кожата, Дарителят на моменти придобиваше остри форми и я караше да го сравнява с раците и омарите.

В колежа една нейна приятелка, Уенди Фелцър, се беше разболяла от рак на черния дроб. Тя беше решила да добави към методите на лекарите курс по самолечение чрез терапия на въображението. Уенди си представяше белите кръвни телца като рицари в блестящи доспехи и с вълшебни мечове, а рака като дракон. Тя медитираше по два часа на ден, докато не видеше в съзнанието си как всичките рицари убиват чудовището. Дарителят беше архитипът на всички видове рак, самото хлъзгаво и гнусно олицетворение на злото. При Уенди драконът беше победил. Не е хубаво сега да си го припомня, никак не е хубаво.

То започна да изкачва стъпалата към нея.

Тя вдигна узито.

Най-противното на прикрепването на Дарителя към трупа беше степента на неговата близост. Копчетата на погребалната бяла риза се бяха разкопчали и оттам се виждаха няколко пипала. Те бяха отворили разреза, направен при аутопсията от съдебния лекар. Тези израстъци на червени петна чезнеха някъде вътре в трупа и проникваха дълбоко в студените тъкани. Създанието сякаш се забавляваше при неговия контакт с плътта. Прегръдка, която беше толкова необяснима, колкото противна и отблъскваща.

Самото му съществуване беше скандално и обидно. То може би беше доказателството, че Вселената е една лудница, пълна с безсмислени светове и безцелни галактики.

То се качи две стъпала нагоре, към площадката. Три. Четири. Хедър изчака още едно. Пет стъпала нагоре, седем стъпала до нея. Крехка маса от пипала се появи между разтворените устни на мъртвеца, като сноп от обагрени с кръв черни езици.

Хедър откри огън. Задържа спусъка натиснат твърде дълго. Изстреля твърде много боеприпаси. Десет или дванайсет куршума, може би дори четиринайсет. Беше учудващо изобщо, че в нейното психическо състояние не изпразни и двата пълнителя. Деветмилиметровите парчета стомана и олово се забиха в безкръвен диагонал в гърдите на мъртвеца. Пронизаха тялото и улучиха увитите в него пипала.

Паразитът и мъртвият организъм-гостоприемник отскочиха назад и паднаха на пода в коридора. На стълбите останаха да лежат две откъснати пипала дълги по около половин метър. Нито един от тези ампутирани крайници не кървеше. И двете продължиха да се движат. Гърчеха се като змии.

Хедър беше вцепенена от страховитата гледка, защото почти веднага неконтролираните мускулни спазми и нервни гърчове преминаха в съзнателно движение. Всяко парче от основното тяло сякаш координираше действията си с другото. Те запълзяха едно към друго. Първото слезе от стъпалото, а второто се изправи, за да го посрещне. Когато се докоснаха, стана трансформация, която беше в границите на магията и извън нормалното разбиране на Хедър, въпреки че се случваше пред очите й. Двете се сляха в едно, сякаш гладката като коприна черна кожа върху тях беше някаква водна повърхност. Щом двете се слепиха, от новообразуваното тяло изскочиха осем по-малки пипала. Новият организъм се превърна в подобна на рак — но без очи — форма, която беше мека и пластична като първообраза. Вибриращо, сякаш поддържането на формата изискваше неимоверни усилия, новото образувание заслиза по стъпалата към тялото-майка, от което се беше отделило.

От мига, в който двата отделени израстъка бяха започнали да се търсят, беше изминало по-малко от половин минута.

Телата са.

Тези думи бяха според Джак част от това, което Дарителят беше казал чрез Тоби в гробището.

Телата са.

Тогава беше тайнствено и мистериозно твърдение. Сега стана прекалено ясно. Телата са — сега и завинаги, плът без край. Телата са — заменими, ако се наложи, цинично приспособими, отделящи се на части, без загуба на интелекта, паметта и следователно с неограничен запас.

Мрачнотата на нейното светкавично прозрение, възприятието, че те няма да могат да победят, колкото храбро и достойно да се сражават, за миг я извади от равновесие и я прати в състояние на лудост. Вместо да избяга от чудовищното чуждо създание, което решително слизаше по стъпалата, за да се присъедини към масата-майка, както би направил всеки нормален човек, тя се втурна след него. Скочи от площадката с яростен вик, който прозвуча като предсмъртния вой на попаднало в капан диво животно. Беше насочила микроузито пред себе си.

Макар и да съзнаваше, че се излага на ужасна опасност, като в същото време изоставя и Тоби в горната част на стълбите, Хедър не беше в състояние да се спре. Тя премина едно, две, три, четири, пет стъпала надолу, докато раковидното беше преодоляло само две. Между тях оставаха четири стъпала, когато нещото внезапно промени посоката си. Сякаш му беше все едно дали върви напред, назад или настрани. Тя се спря толкова рязко, че едва не загуби равновесие. А ракът се заизкачва към нея много по-бързо, отколкото беше слизал.

Три стъпала оставаха между тях.

Две.

Хедър натисна спусъка и изстреля последните куршуми в пълзящата форма. Накъса я на четири, пет или шест безкръвни парчета, които заподскачаха няколко стъпала надолу и започнаха да се гърчат. Отново бяха гъвкави и подобни на змия. Гърчеха се без прекъсване. Целенасочено и тихо се бяха устремили едно към друго.

Тишината беше най-лошото. Никакви викове, когато стреля по него. Никакви яростни крясъци. Само търпелива и тиха регенерация, решително продължаване на атаката. Тя вече не вярваше, че ще победи.

В долната част на стълбите привидението се беше изправило. Дарителят, все още прикрепен към трупа, започна отново да изкачва стъпалата нагоре.

Моментното безумие на Хедър спря. Тя бегом се изкачи на площадката, грабна тубата с бензин и отиде на втория етаж, където я чакаха Тоби и Фалстаф.

Ритривърът трепереше. По-скоро със скимтене, отколкото с лай, кучето гледаше така, сякаш разбираше опасенията на Хедър: отбраната беше невъзможна. Това беше враг, който не можеше да бъде повален с оръжие, камо ли със зъби или с нокти.

Тоби каза:

— Трябва ли да го правя? Не искам.

Тя не разбра какво се опитва да й каже, а и нямаше време да го пита:

— Ще се оправим, скъпи, ще успеем.

От стъпалата на първия етаж, извън полезрението им, се разнесоха тежки стъпки. Съскане. Беше като съскането на пара, изпускана от тръба.

Хедър остави узито на пода и се зае с капачката на тубата.

Огънят трябваше да свърши работа. Трябваше да повярва, че ще свърши. Ако нещото изгореше, нямаше да му остане нищо, с което отново чудодейно да се възстанови. Телата са. Но телата, превърнати в пепел, не можеха да възвърнат нито формата, нито функциите си, без значение колко извънземна беше тяхната плът и колко бърз беше метаболизмът им. Дяволите да го вземат, огънят трябва да свърши работа.

— То никога не се бои — каза Тоби с глас, който издаваше дълбокия му страх.

— Бягай от тук! Хайде! Бягай в спалнята! Бързо!

Момчето побягна, а кучето го последва.

Понякога на Джак му се струваше, че е плувец в бяло море под бяло небе и се намира в свят, който беше странен като планетата, от която беше пристигнал нашественикът в ранчо Куотърмас. Макар че усещаше земята под краката си, докато измина с газене и влачене единия километър до селския път, той нито за миг не можа да погледне надолу заради силната снежна виелица. Земята му изглеждаше толкова нереална, колкото дъното на Тихия океан беше за плувеца на хиляди метри отгоре на повърхността. Снегът покриваше всичко и пейзажът приличаше на гледка от океанските дълбини. На места вятърът беше натрупал повече сняг и изваял от него заострени фигури, подобни на застинали вълни, преди да паднат на брега. Горите, които сигурно контрастираха на белотата, която запълваше зрителното му поле, бяха закрити от гъстата като морска мъгла виелица.

В тази бяла земя основната опасност беше загубата на ориентация. Два пъти се беше отклонил от курса, докато още се намираше в границите на собствения си имот. Беше забелязал грешките си само защото изравнената трева на поляните под краката му беше по-мека, отколкото покритата с по-твърда настилка алея.

Стъпка след стъпка, правени с неимоверни усилия, Джак очакваше нещо да изскочи от снежните завеси или да се надигне зад някоя преспа. Самият Дарител или един от неговите заместители от гробищата. Постоянно се оглеждаше, готов да стреля, за да свали всяко нещо, което го връхлети.

Беше доволен, че взе със себе си слънчевите очила. Дори и в сенките непрекъснато го тормозеше ослепителната и ярка снежна белота. Трябваше да напряга очите си, за да вижда в монотонния пейзаж и за да се пази от възможно нападение, както и за да запомня детайли от гледката за ориентири, които щяха да му помагат да върви по избрания маршрут.

Стремеше се да не мисли за Хедър и Тоби, Когато го правеше, забавяше крачка и почти се поддаваше на изкушението да се върне обратно и да забрави за Пондероса Пайнс. Заради тях и заради себе си той прогонваше тези мисли, концентрираше се само върху терена и буквално се превръщаше в машина-снегоход.

Суровият вятър не преставаше да вие, запращаше сняг в лицето му и го караше да се навежда още по-ниско. Вятърът го събори два пъти — веднъж дори изпусна пушката в снега и трябваше да рови упорито, за да я намери — и се превърна в безпощаден и силен враг. Когато стигна до края на частната алея и спря, за да си отдъхне между високите дървени стълбове и надписа, който отбелязваше входа на ранчо Куотърмас, Джак започна така да ругае вятъра, сякаш той можеше да го чуе.

Избърса снега от очилата. В очите му лютеше, както когато лекарят слагаше в тях капки за разширяване на зениците. Ако не бяха редките сенчести места, отдавна да е ослепял от белотата.

Дразнеше го миризмата на мокра вълна, която вдишваше през носа и устата. Парата от издишването беше пропила изцяло тъканта и от влагата шалът беше замръзнал. С една ръка го разтърка, като разчупи тънкия лед и изтупа снега. Това беше необходимо, за да може да диша по-лесно.

Макар и да му беше трудно да повярва, че Дарителят не знае за неговото отпътуване от къщата, той стигна до края на ранчото, без да бъде нападнат. Предстоеше му дълъг път в дълбокия сняг, но най-голямата опасност беше зад него.

Може би кукловодът не притежаваше чак такива свръхестествени сетива, каквито се преструваше или създаваше впечатление, че има.

Дълга и зловеща сянка, разкривена като в развлекателните паркове на ужасите, изникна над стената на площадката. Кукловодът и неговата разлагаща се марионетка си проправяха бавно, но упорито път към първата площадка на стълбите. Докато нещото се изкачваше, то без съмнение беше абсорбирало фрагментите от странната плът, която куршумите бяха откъснали от него. То обаче не се спря нито за миг.

Макар че нещото не беше бързо, на Хедър й се стори, че направо препуска нагоре по проклетите стълби.

Въпреки че ръцете й силно трепереха, накрая тя успя да отвори упоритата капачка. Хвана тубата за дръжката. С другата ръка я наведе. От гърлото потече бензин. Тя разклати тубата и намокри цялата пътечка по стълбите на горната редица.

На стъпалото преди площадката след сянката се показа и самият Дарител — налудничава конструкция от нечистотия и виещи се синусни криви.

Хедър бързо затвори тубата. Пренесе я малко по-навътре в коридора, прибра я настрани и се върна на стълбите.

Дарителят беше стигнал до площадката. Той се насочи към втората редица стълби.

Хедър бръкна в джоба на якето, където помнеше, че е оставила кибрита. Напипа резервни патрони за узито и корта, но не и клечки кибрит. Опита в другия джоб — още патрони и никакви клечки, никакви клечки.

На площадката мъртвецът вдигна глава, за да я погледне, което означаваше, че и Дарителят я гледа с невидими за нея очи. Дали можеше да помирише бензина? Разбираше ли, че бензинът е възпламеним? Нали беше интелигентно същество. Очевидно доста. Разбираше ли опасността за собственото си унищожение?

Трети джоб. Още патрони.

Едното око на трупа все още беше замъглено от жълтеникав слой. Блещеше се под клепача, който беше наполовина затворен от шевовете.

Замириса на бензин. На Хедър й беше трудно да диша. На Дарителя, изглежда, това не му направи впечатление, а и трупът не дишаше.

Колко много джобове, Господи, четири отвън, три отвътре. Джобове и пак джобове, по два на всеки крачол на долнището, всичките затворени с ципове.

Другата очна кухина беше празна, частично забулена от сбръчкания клепач и висящите конци. Изведнъж от черепа се показа върхът на пипало.

С превъзбудени крайници като израстъците на голяма морска анемона, тласната от силни подводни течения, нещото премина площадката и тръгна нагоре.

Кибрит.

Малка кутия, дървени клечки. Откри ги.

Две стъпала нагоре от площадката. Дарителят тихо изсъска.

Хедър отвори кутията и едва не разпиля клечките.

Нещото изкачи още едно стъпало.

Когато майка му каза да отиде в спалнята, Тоби не разбра в коя от двете. Искаше да се скрие възможно най-далеч от качващото се по стълбите нещо и затова отиде в своята спалня в края на коридора. Няколко пъти се спря, за да се огледа назад, и за малко да се върне при нея.

Не искаше да я оставя сама. Тя беше негова майка. Не беше видял целия Дарител, само снопа пипала, извиващи се от разтворената предна врата. Знаеше обаче, че тя едва ли би могла да се справи с него.

Той също едва ли би могъл да се справи, затова трябваше да се примири. Не смееше да мисли за нищо. Знаеше какво трябва да се направи, но беше прекалено уплашен да го стори. Което беше съвсем нормално, защото дори героите се бояха, защото само лудите никога от нищо не се страхуваха. А точно сега той със сигурност не беше луд. Беше много уплашен, толкова много, че му се пикаеше. Това нещо беше като Терминатора и Хищника. Като извънземното от едноименния филм, акулата от „Челюсти“, кръвожадните динозаври от „Джурасик Парк“ и разни други чудовища, събрани в едно. Но той беше само едно дете. Може би също беше герой, както каза баща му, въпреки че не се чувстваше като такъв. Но дори и да беше герой, не можеше да направи това, което знаеше, че трябва да се направи.

Стигна до края на коридора, където стоеше Фалстаф треперещ и скимтящ.

— Ела, приятелю — каза Тоби.

Той влезе в спалнята, където лампите вече светеха, защото заедно с майка му още през деня бяха запалили всяка една лампа в къщата, преди баща му да тръгне.

— Махни се от коридора, Фалстаф. Мама иска да не седим в коридора. Хайде!

Първото нещо, което забеляза, когато се обърна навътре, беше, че вратата за задните стълби зее отворена. Трябваше да бъде заключена. Бяха направили тази стая като крепост. Баща му беше заковал с пирони вратата долу към стълбите, но и тази трябваше да е заключена. Тоби дотича до нея, бутна я, заключи бравата и се почувства по-добре.

Фалстаф още не беше влязъл в стаята. Той беше спрял да скимти.

Ръмжеше.

Джак стигна до входа на ранчото. Спря само за миг, за да си почине от първия и единствен етап на своето пътуване.

Вместо на меки снежинки снегът беше започнал да пада на заострени кристали, почти като сол.

Аварийният пътен екип беше минал поне веднъж, защото висока метър и двайсет стена от изринат сняг блокираше края на автомобилната алея. Той я изкачи и тръгна по двулентовата алея.

Клечката се запали.

За миг Хедър помисли, че бензиновите пари ще експлодират.

Паразитът и неговият организъм-гостоприемник изкачиха поредното стъпало, като очевидно не съзнаваха опасността или бяха убедени, че такава няма.

Хедър отстъпи назад и хвърли клечката.

Продължи да отстъпва, докато не се удари в стената на коридора. Огънят се изви в дъга към стълбите. Беше обзета от маниакални мисли, от които избухна в луд смях, преминали в отчаяно хлипане:

— Изгарям собствената си къща, така приветствам Монтана, красива гледка, ходещи мъртъвци и неща от други светове. И ето, пламъците падат, да гориш в Ада дано. Не трябваше да правиш това в Лос Анджелис.

Фу-уп!

Напоената с бензин пътечка избухна в пламъци, които подскачаха до тавана. Огънят не се разпростря постепенно по стълбите. Той просто беше навсякъде по едно и също време. Пожарът бързо обхвана стените и корнизите.

Лютива гореща вълна удари Хедър и я накара да притвори очи. Трябваше незабавно да се премести по-далеч от пожара. Тя обаче трябваше да види какво е станало с Дарителя.

Стълбите се бяха превърнали в пъкъл. Никое човешко същество не би оцеляло по-дълго от няколко секунди.

В тази поглъщаща огнена бездна мъртвият човек и живият звяр се бяха превърнали в една черна маса, изкачваща следващото стъпало. И следващото. Не се чуваха никакви викове и писъци от болка, а само пукането на безпощадния огън, който вече приближаваше коридора.

Когато Тоби заключи вратата към стълбите и се обърна, Фалстаф още стоеше на прага и ръмжеше. Тогава в коридора зад кучето се появи оранжево-червена светлина и го изненада. По стените заиграха ярки светлосенки: отражението на огъня. Тоби разбра, че майка му е устроила на извънземното пожар — тя беше смела и умна — и изпита надежда.

Тогава забеляза второто нередно нещо в стаята. Завесите на леглото му бяха спуснати и плътно дръпнати.

Беше ги оставил отворени, прибрани от двете страни на нишата. Той ги затваряше само нощно време, когато си играеше на различни игри. Тази сутрин ги беше отворил и след като стана, нямаше време за никакви игри.

Носеше се неприятна миризма. Не го беше забелязал в началото, защото сърцето му биеше силно и дишаше през устата. Тръгна към леглото. Една крачка, две. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силна ставаше неприятната миризма. Беше като вонята на задните стълби в деня на пристигането им, но много по-силна.

Спря на няколко крачки от леглото. Каза си, че е герой. Нормално беше героите да се боят, но дори когато се бояха, трябваше да направят нещо.

На прага Фалстаф направо щеше да полудее.

Асфалтът се виждаше в няколко малки петна от настилката, открит от духащия вятър. По-голямата част от алеята обаче беше покрита с петсантиметров пресен сняг.

Съдейки по следите, Джак реши, че аварийният екип е минал оттук преди около два часа. Те имаха достатъчно друга работа, за да минават отново.

Зави на изток и забърза към дома на Йънгблъд с надеждата да срещне по пътя кола от екипа. Независимо дали бяха оборудвани с булдозер, камион с гребло и устройство за посипване на сол или и с двете, във всички случаи щяха да разполагат със средства за микровълнова радиокомуникация с техния диспечер. Ако можеше да ги убеди, че разказът му не е само бълнуване на психар, тогава сигурно щяха да дойдат с него до къщата, за да прибере Хедър и Тоби.

Можеше ли да ги убеди? Как не, като имаше пушка-помпа. Със сигурност щеше да ги убеди. Щяха да изгребат снега от дългата километър алея и да я почистят като непорочна монахиня, след което щяха да спрат пред вратата на ранчо Куотърмас. И през цялото време щяха да са усмихнати и весели като джуджетата на Снежанка, щяха да пеят „хей-хо, хей-хо, отиваме на работа“, ако така пожелаеше той.

Колкото и невъзможно да беше, създанието на стълбите изглеждаше още no-гротескно и ужасяващо в прегръдките на огъня. Но то изкачи още едно стъпало. Тихо, тихо. После още едно. То се изкачваше с цялото достолепие на Негово сатанинско величество, излязло от Ада да се поразходи.

Звярът гореше, или поне тази част от него, която представляваше тялото на Едуардо Фернандес. И въпреки това демоничното нещо изкачи още едно стъпало. Беше стигнало почти до площадката.

Хедър не можеше да чака повече. Горещината ставаше непоносима. Тя вече беше изложила лицето си твърде дълго и сигурно щеше да има леки изгаряния. Гладният огън нагъваше тавана на коридора, лижеше с езиците си по-нагоре и нейното оставане тук беше опасно. Освен това Дарителят нямаше да загине във фурната долу, както тя се беше надявала. Щеше да стигне до втория етаж и да разтвори ръцете си за нея, за да я обхване и стане нея.

Сърцето й заби учестено. Тя изтича няколкото крачки по коридора до червената туба с бензин. Взе я с една ръка. Беше олекнала. Сигурно беше използвала петнайсет от двайсет и петте литра.

Погледна назад.

Преследвачът изкачи стълбите и стъпи в коридора. И тялото, и Дарителя горяха, не просто димящи и тлеещи биологични останки, а огнена колона от буйни пламъци. Сякаш преплетените им тела бяха направени от сухо дърво. Някои от по-дългите пипала се мятаха като камшици, хвърляйки искри и пламъци по стените и пода, палейки килима и тапетите.

Когато Тоби направи още една стъпка към леглото, Фалстаф накрая се втурна в стаята. Кучето застана на пътя му и излая срещу него, като го предупреди да се отдръпне.

Нещо се размърда на леглото зад завесите. Всяка от следващите няколко секунди се стори час на Тоби. Все едно че всичко се движеше на забавен каданс. Креватът стана сцена за куклен театър точно преди да започне представлението. Но там не се появиха Кърмит и Пиги, никой от участниците в Кукленото шоу. Нищо, което би могло да участва в „Улица «Сезам»“, а и нямаше да е забавно представление. Нямаше да има никакъв смях на това страховито и зловещо изпълнение. Искаше да затвори очи и да го накара да се махне. Може би, ако просто не вярваш в него, нещото нямаше да съществува. То отново шаваше зад завесите и се насочваше към тях, сякаш, за да каже: „Здравей, момченце“. Сигурно трябваше да вярваш в него, както трябваше да вярваш в Тинкърбел, за да остане тя жива. Така че, ако затвориш очи и си помислиш хубави неща за празното легло, за въздуха, който мирише на прясно изпечени курабийки, тогава нещото може би нямаше да е вече там, нито пък щеше да мирише ужасно. Планът не беше перфектен, дори може би беше тъп, но поне беше нещо, което да се направи. Трябваше да направи нещо или щеше да полудее. И въпреки това не можеше да направи още една крачка към леглото, дори и ако ритривърът не блокираше пътя му, защото беше твърде уплашен. Скован от страх. Баща му не каза нищо за герои, сковани от страх. Или за гадене. Дали героите повръщаха? Защото почувства, че ще повърне. Не можеше и да бяга, защото трябваше да обърне гръб на леглото. Нямаше да направи това, не можеше. Което означаваше, че да затвори очи и да си помечтае нещото да го няма, беше планът — единственият и най-добрият план. Освен че не мислеше за нищо на света да затваря очи.

Фалстаф остана между Тоби и леглото, но се обърна към онова, каквото и да причакваше там. Този път без никакво лаене. Без ръмжене и скимтене. Само чакаше с оголени зъби, тресящ се от страх, но готов за бой.

Измежду завесите се показа протегната ръка. Беше костелива, със сбръчкана кожа. Със сигурност това не можеше да е живо, освен, ако не вярваш в него, защото беше по-невъзможно от Тинкърбел, сто милиона пъти по-невъзможно. Няколко пръста бяха останали прикрепени върху разлагащата се китка, но те бяха почернели и приличаха на черупки на големи и дебели бръмбари. Ако не можеше да затвори очи и да си пожелае нещото да изчезне, ако не можеше да избяга, той поне трябваше да извика на майка си. Нещо унизително за дете, което беше почти на девет години. Но тя поне имаше автомат, а той не. Китката стана по-ясно видима, после и предмишницата с малко повече месо по нея, окъсан и изцапан ръкав на синя блуза или рокля. Мамо! Той извика тази дума, но я чу само в главата си, защото от устата му не излезе никакъв звук. Около изсъхналата китка имаше черна гривна с червени петна. Лъскава. Изглеждаща като нова. После тя мръдна и не беше гривна, а гнусен червей, не, пипало, увито около китката и проточило се по тлеещата ръка, под мръсния син ръкав.

Мамо, помощ!

Голямата спалня. Тоби го няма. Под леглото? В гардероба, банята? Не бива да губи време да проверява. Момчето би се скрило, но не и кучето. Трябва да е отишъл в неговата спалня.

Обратно в коридора. Горещи вълни. Диво подскачащи светлини и сенки. Пукане, лумтене и съскане на огъня.

Друго съскане. Дарителят гори. Пляс-пляс-пляс-пляс, пипалата бясно плющят.

Изкашля се от редкия, но отровен дим. Насочи се към задната част на къщата, хванала в едната ръка тубата с бензина. Дясната й ръка беше свободна.

Не трябваше да е така.

По дяволите!

Спря малко преди стаята на Тоби, обърна се да погледне назад в огъня и дима. Беше забравила узито на пода близо до горните стъпала. Двата пълнителя бяха празни, но джобовете й бяха издути от патрони. Глупачка.

Не че огнестрелните оръжия бяха от голяма полза срещу това изчадие. Куршумите не му вредяха изобщо, само го забавяха. Но поне узито беше много по-мощно от 38-калибровия револвер на бедрото й.

Не можеше да се върне. Трудно се дишаше. Ставаше още по-трудно. Огънят изсмукваше кислорода. А и горящото и махащо с камшиците привидение вече стоеше между нея и узито.

Внезапно пред очите й се появи образът на Алма Брайсън, въоръжена до зъби: красива чернокожа жена, умна и мила, полицейска вдовица и корава кучка, способна да се справи с всичко. Джина Тендеро също, с нейния черен кожен костюм и спрей с червен пипер, а може би и пистолет без разрешително в дамската й чанта. Ако само те бяха тук сега, до нея. Но те бяха чак в Града на ангелите и чакаха края на света. Бяха готови за него и го чакаха, а през цялото това време краят на света беше започнал тук, в Монтана.

От пламъците започна да излиза гъст черен дим, от стена на стена, от пода до тавана. Дарителят изчезна. Хедър щеше да ослепее напълно.

Тя задържа дъха си и си проби път покрай стената към стаята на Тоби. Напипа вратата и прекоси прага. Тъкмо излизаше от дима, когато той изкрещя.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Хванал с две ръце мосбърга, Джак се движеше на изток подобно на пехотинец във фронтова зона. Той не очакваше селският път да е толкова чист и проходим. Затова щеше да стигне по-бързо, отколкото предполагаше.

На всяка крачка размърдваше пръстите на краката си. Въпреки двата чифта дебели чорапи и непромокаемите ботуши стъпалата му бяха студени и продължаваха да изстиват.

Белегът и съединените с пирони кости на левия му крак го наболяваха леко от физическите усилия. Незначителната болка обаче не можеше да го спре. Всъщност дори беше в по-добра форма, отколкото си мислеше.

Въпреки че бялата пелена продължаваше да ограничава видимостта му до по-малко от трийсет метра, а понякога и много по-малко, пред него вече не стоеше опасността да обърка пътя и да се изгуби. Стените от изринатия сняг ясно маркираха добре обозначената пътека.

Пресметна, че е изминал почти половината разстояние до Пондероса Пайнс, но темпото му започна да се забавя. Наруга се наум, тръгна по-бързо и набра скорост.

Тъй като тичаше приведен срещу изтощителния вятър и главата му беше скрита, за да избегне неприятното жилене на носещия се с голяма скорост срещу него сняг, и тъй като виждаше само пътя непосредствено пред себе си, първоначално не забеляза златистата светлина, а видя само отражението й в гъстия сняг. Първо имаше само лек жълт оттенък, после му се стори, че върви през златен прах, а не през люта виелица.

Когато вдигна глава, видя отпред ярка светлина, която беше невероятно жълта в центъра. Тя пулсираше мистериозно на фона на бурята. Източникът й не се виждаше, но той си спомни за светлината в дърветата, описана от Едуардо в неговия дневник. Тази пулсираше по същия начин, зловещо излъчване, което възвестяваше отварянето на прохода и пристигането на пътника.

Той рязко спря и едва не падна. През това време пулсациите веднага станаха по-ярки и Джак се запита дали би могъл да се скрие зад преспите от едната страна на пътя или от другата. Не се чуваха никакви тупкащи басови звуци като тези, които Едуардо беше доловил. Само свирепото виене на вятъра. Ала неземната светлина беше навсякъде и блестеше в иначе мрачния ден. Джак стоеше в дълбок до коленете златен прах. Във въздуха валеше златист сняг, стоманата на мосберга блестеше като златно кюлче. Сега виждаше много източници — не един, а няколко — които пулсираха в синхрон. Непрекъснати жълти проблясъци, които преминаваха един в друг. Над вятъра се понесе звук. Тихо бръмчене. Постепенно премина в бученето на мощен двигател. През виелицата, пробивайки мъглявите снежни пелени, се задаваше огромна машина. Той се озова пред вървящ към него тежък камион, приспособен за почистване на сняг. Кафеникав стоманен скелет с малка кабина по средата отпред, на който беше монтирано завито стоманено гребло, по-високо и от самия него.

Щом вдиша от по-чистия въздух в стаята на Тоби, борейки се със сълзите от отровния дим, Хедър смътно видя две фигури — една малка и една голяма. Тя отчаяно разтърка очи със свободната ръка, примижа и разбра причината за виковете на момчето.

Над Тоби се беше надвесил гротескно разложен труп, увит в останките от изгнила синя дреха. Беше го яхнал друг Дарител, също подобен на червей, с развълнувани черни израстъци.

Фалстаф скочи срещу кошмара, но виещите се пипала бяха бързи като мигновение. Те се протегнаха, сграбчиха кучето във въздуха и го отхвърлиха така безцеремонно, както крава би плеснала с опашката си досадна муха. Виещ от ужас, Фалстаф полетя през цялата стая, блъсна се в стената до прозореца и падна на пода, скимтейки от болка.

Кортът беше в ръката на Хедър, макар че тя не помнеше да го е вадила от кобура.

Преди още да е успяла да натисне спусъка, новият Дарител — или новият придатък на единствения Дарител, в зависимост от това дали беше едно цяло с много тела или множество индивиди — улови Тоби с три мазни черни пипала. Вдигна го над пода и го притегли към зловещо усмихнатата физиономия на отдавна мъртвата жена, сякаш искаше тя да го целуне.

С вик на безумна ярост, еднакво бясна и уплашена, Хедър се втурна към нещото. Не можеше да стреля, защото беше прекалено близко и се боеше, че ще улучи Тоби. Хвърли се срещу него. Почувства една от змиевидните му ръце — беше студена да се увива около кръста й. Трупът вонеше. Исусе. Вътрешните органи отдавна бяха изгнили и от телесната кухина стърчаха израстъците на извънземното. Главата се обърна към нея. Изпъстрените в червено черни пипала с плоски върхове трепкаха като множество езици в отворената уста, излизаха от костеливите ноздри и очните кухини. Студът пропълзя навсякъде около кръста й. Тя бутна цевта под костеливата брадичка, обрасла с мъх в гроба. Целеше се в главата, като че ли тя имаше някакво значение, като че в черепа на трупа още имаше мозък. Не можеше да се сети за нищо друго. Тоби крещеше, Дарителят съскаше, револверът гръмна веднъж, два пъти, три пъти. Старите кости се пръснаха на прах. Ухиленият череп изпука и се килна на една страна от гръбнака. Револверът отново гръмна — тя спря да брои патроните — после само щракна, ударникът щракна влудяващо в празната цев.

Когато съществото я пусна, Хедър едва не падна, защото се беше напрягала, за да се освободи от хватката на пипалата. Тя пусна оръжието и то тупна върху килима.

Дарителят падна пред нея не защото беше мъртъв, а защото неговата кукла, повредена от стрелбата, се беше счупила на няколко части и вече не можеше да осигури опора на мекото му и тежко тяло.

Тоби също беше свободен. Само за момент.

Лицето му беше пребледняло. Беше прехапал устната си. Тя кървеше. Но иначе изглеждаше наред.

Димът започна да влиза и в стаята, не много, но тя вече знаеше колко бързо той може да стане непоносимо гъст и плътен.

— Бягай! — каза тя и бутна Тоби към задните стълби. — Бягай, бягай, бягай!

Той запълзя по пода. Тя направи същото. Стигна вратата. Придърпа се към нея. Тоби беше до нея.

Зад тях сцената наподобяваше кошмар на побъркан човек: Дарителят се беше проснал на пода. Приличаше на някакъв непознат октопод, макар и странен, по-зъл от всичко, което някога е обитавало моретата на тази планета, с въжевидни пъргави пипала. Вместо да тръгне към нея и Тоби, той се опитваше да сглоби костите на разбития труп и отново да се закрепи за повредения скелет.

Тя натисна дръжката на вратата и рязко дръпна навътре.

Вратата не се отвори.

Беше заключена.

На рафта до леглото, радиобудилникът на Тоби се включи от само себе си. Секунда или две от него прогърмя усилена докрай рапмузика. После започна онази другата музика. Без ритъм и мелодия, странна, но хипнотична.

— Не! — викна тя на Тоби, докато се мъчеше с бравата, която упорито заяждаше. — Не! Кажи му „не“!

На другата врата от пламтящия коридор и през дима залитайки се появи първият Дарител. Той още се държеше по това, което беше останало от овъгления труп на Едуардо. Още гореше. Черното му тяло се беше смалило. Пожарът беше унищожил част от него.

Ключалката поддаде бавно, сякаш беше ръждясала. Бавно, бавно. После: щрак.

Но езикът на бравата се върна в процепа на рамката обратно, преди тя да успее да отвори вратата.

Тоби мърмореше нещо. Говореше, но не на нея.

— Не! — викна отново тя. — Не, не! Кажи му „не“!

С големи усилия Хедър отново отключи бравата и хвана здраво резето, но почувства, че вратата отново се заключва. Лъскавата медна дръжка неумолимо се изплъзваше между палеца и показалеца й. Дарителят. Това беше същата сила, която можеше да включи радиото. Или да съживи труп. Опита се да завърти дръжката с другата ръка, преди езикът отново да изщрака, но този път бравата беше като замръзнала. Тя се отказа. Избута Тоби зад себе си, подпря се на вратата и се изправи срещу двете създания. Без оръжие.

Камионът беше боядисан в жълто. По-голямата част от масивната стоманена рамка беше открита. Само мощният дизелов двигател и кабината на шофьора бяха затворени. Машината приличаше на голямо екзотично насекомо.

Шофьорът намали скоростта, когато забеляза, че по средата на пътя стои мъж. Джак обаче помисли, че той може да ускори отново веднага щом види пушката в ръцете му. Затова беше готов да се качи в движение.

Шофьорът обаче напълно спря машината. Джак изтича отстрани до мястото на кабината, извисяваща са на около три метра над земята.

Камионът имаше високи метър и половина гуми. Гумата им изглеждаше по-тежка и твърда от верига на танк. А и човекът горе сигурно нямаше да отвори вратата и да слезе долу, за да си побъбрят. Щеше да свали прозореца, да се държи на разстояние и да си кажат няколко думи, надвиквайки се с вятъра. Ако чуеше нещо, което нямаше да му хареса, щеше да натисне педала на газта. Ако на шофьора не му се слушаше, Джак беше готов да се качи до вратата и да направи, каквото трябва, за да установи контрол над камиона.

За негова изненада шофьорът отвори вратата широко, наведе се и погледна надолу. Беше пълничък брадат мъж с дълга коса и шапка а ла Джон Диър. Той се провикна, за да заглуши вятъра и двигателя:

— Проблем ли има?

— Семейството ми се нуждае от помощ!

— Каква помощ?

Джак дори не си и помисляше да обяснява за срещи с извънземни.

— Могат да умрат, за Бога!

— Да умрат? Къде?

— Ранчо Куотърмас.

— Ти ли си новият?

— Да!

— Качвай се!

Мъжът дори не го попита защо носи пушка. Сякаш всеки в Монтана можеше да се разхожда едва ли не навсякъде с пушка-помпа. Какво пък, сигурно беше така.

Хванал пушката с една ръка, Джак се покатери в кабината. Внимаваше къде стъпва и беше достатъчно умен да не се опитва да скача като маймуна. По някои части на каросерията се беше образувал лед. Той се подхлъзна няколко пъти, но не падна.

Когато Джак стигна до отворената врата, шофьорът се протегна да вземе пушката му и да я сложи вътре. Той му я подаде, макар за миг да си помисли, че без мосберга ще получи ботуш в гърдите и ще бъде съборен на пътя.

Шофьорът обаче беше добър самарянин. Той подпря пушката и каза:

— Това не е лимузина, има само едно място. Ще ни е малко тясно. Ще трябва да се свиеш зад мен.

Пространството между седалката на шофьора и задната стена на кабината беше по-малко от шейсет сантиметра на метър и половина. Таванът беше нисък. На пода бяха поставени няколко правоъгълни кутии с инструменти и той трябваше да дели оскъдното място с тях. Шофьорът се наведе напред, а Джак се мушна първо с главата напред, след което издърпа и краката си. Беше нещо като полулежащ на едната си страна и полуседнал.

Шофьорът затвори вратата. Камионът продължаваше да бръмчи, а вятърът да свири.

Ако Джак се наведеше леко напред, можеше да говори направо в ухото на своя спасител.

— Добре ли си? — попита го шофьорът.

— Да.

Вътре в кабината не се налагаше да викат, но въпреки това трябваше да говорят високо.

— Толкова е тясно тук — започна шофьорът. — Може и да сме непознати в момента, но докато стигнем там, вече ще си знаем и кътните зъби като новобрачна двойка. — Той включи на скорост. — Ранчо Куотърмас, основната къща?

— Точно така.

Шофьорът бавно подкара камиона напред. Снегоринът издаде студен стържещ звук, когато докосна асфалта.

Вибрациите на двигателя се пренесоха и в кабината дълбоко в костите на Джак.

Без оръжие. С гръб към вратата за стълбите.

През дима в коридора се виждаше огънят.

На прозорците сняг. Студен сняг. Път за бягство. Безопасност.

Трябва да разбие прозореца. Няма да има време да го отваря. Направо да скочат през него и да се претърколят на поляната. Опасно е. Но може и да стане. Освен, че Дарителят нямаше да им позволи да стигнат далеч и щеше да ги хване в примката на пипалата си.

Вулканичният изблик от звуци по радиото беше оглушителен. Хедър не можеше да се съсредоточи и да мисли.

Ритривърът до нея трепереше, тракаше с оголени зъби към демоничните фигури, които ги заплашваха, макар да знаеше добре като нея, че не би могъл да ги защити и да ги спаси.

Когато видя как Дарителят улови кучето и го хвърли, а после грабна Тоби, Хедър беше открила, че държи в ръката си 38-калибровия револвер, без да си спомня да го е вадила от кобура. В същото време, също без да осъзнава, беше пуснала тубата с бензин. Сега тя стоеше от другата страна на стаята, далеч от нея.

Бензинът и без това не беше от голяма полза. Едно от създанията вече цялото беше обхванато от огъня, но това не го спираше.

Телата са.

Горящото тяло на Едуардо се беше превърнало в овъглени кости и цвърчаща плът. Косата и дрехите бяха станали на пепел. А и от Дарителят, закачен по скелета, не беше останало много. И въпреки това зловещата и кошмарна конструкция се накланяше към нея. Очевидно, щом която и да е част от извънземното оставаше жива, разумът му и волята му можеха да бъдат упражнявани дори и през последното му конвулсиращо парче плът.

Лудост. Хаос.

Дарителят беше хаос, самото олицетворение на безсмисленото, безнадеждното, злонамереното, ненормалното и налудничавото. Хаос от плът, налудничав и странен, отвъд границите на нормалното възприятие и разбиране. Защото нямаше какво да се разбира. Такова беше то за нея сега. Нямаше никаква обяснима причина за съществуването му. Живееше само за да живее. Никакви стремежи. Само омраза. Воден от инстинкта си да става и разрушава, да оставя хаос след себе си.

Течението вкара още дим в стаята.

Кучето се задави, Хедър чу Тоби да кашля зад нея.

— Сложи якето на носа си и дишай през него! — каза тя.

Но защо ли в момента за нея нямаше значение, дали ще умрат от пожара или по още по-мръсен начин? Май огънят беше за предпочитане.

Другият Дарител, пълзящ по пода на спалнята сред останките от мъртвата жена, внезапно изстреля едно от пипалата си и улови Хедър за глезена.

Тя изпищя.

Едуардо-образното нещо започна да се приближава със съскане.

Отзад, скрит зад нея и вратата, Тоби извика:

— Да! Добре де, да!

Твърде късно тя поиска да го спре:

— Не!

Шофьорът на камиона се казваше Харлан Мофит. Той живееше в Игълс Руст с жена си Синди и с дъщерите си Луси и Нанси. Синди работеше в „Лайвсток Кооператив“ където и да се намираше това. Бяха прекарали целия си живот в Монтана и не биха искали да живеят другаде. Бяха си прекарали обаче забавно на екскурзията в Лос Анджелис преди няколко години. Освен това бяха ходили в Дисниленд, Юнивърсъл Студиос. Беше им направило впечатление как двама тийнейджъри нападат възрастен бездомник на ъгъла на улицата, докато те чакаха на светофара. Да отидат там за малко — да, но да живеят — не. Харлан успя да разкаже всичко това, докато стигнаха завоя за ранчо Куотърмас. Сякаш беше задължен да накара Джак да се чувства сред приятели и съседи във време на неприятности като сегашното. Без значение какви бяха неприятностите.

Те навлязоха с висока скорост в частната алея. Джак не беше предполагал, че е възможно, като се имаше предвид дебелината на снега, натрупал се през последните шестнайсет часа.

Харлан вдигна снегорина с няколко сантиметра по-нагоре, за да не му пречи на движението.

— Не е необходимо да изгребваме всичко до голата земя. Може да се натъкнем на някоя голяма бабуна по пътя — каза той. Горните три четвърти от снежната покривка отхвърчаха настрани.

— Как познаваш къде се намира алеята? — попита Джак, тъй като бялата пелена затрудняваше видимостта.

— Бил съм тук и преди. Освен това имам инстинкт.

— Инстинкт ли?

— Инстинкт на шофьор на снегорин.

— Няма ли да заседнем някъде?

— С тези гуми и този двигател? — Харлан се гордееше със своя камион, а и той пореше дълбокия сняг като въздух. — Никога не съм засядал. Не и когато карам аз. С това бебче бих могъл да отида в ада, да изрина цялата лава и да я завра в носа на самия дявол. Та какво викаш се е случило със семейството ти?

— В капан са — загадъчно изрече Джак.

— Искаш да кажеш в снега?

— Да.

— Че тук няма нищо толкова стръмно, та да падне лавина.

— Не е лавина — отвърна Джак.

Стигнаха до хълма и се насочиха към завоя при ниските гори. Къщата трябваше да се покаже всеки миг.

— В капан на снега? — продължи да се тревожи Харлан. Той не отклони поглед от пътя, но се намръщи, сякаш искаше да погледне Джак в очите.

Къщата се показа. Почти скрита от натрупалия сняг, но все пак видима. Тяхната нова къща. И нов живот. Ново бъдеще. Те горяха.

Пред компютъра, когато беше психически свързан с Дарителя, но не напълно под неговата власт, Тоби го беше опознал, почувствал го бе с ума си. От любопитство беше пуснал мислите му в себе си, докато продължаваше да казва „не“, и малко по малко го беше изучил. Едно от нещата, които научи, беше, че то никога не е срещало създания, които да могат да влязат в неговия ум така, както то влиза в умовете на другите създания. Затова не забелязваше Тоби в своето съзнание, не го чувстваше, мислеше, че комуникацията е еднопосочна. Трудно беше да се обясни, но това беше най-доброто, което можеше да прави. Да се промъкне в неговия разум, да види неща, ужасни неща. Мястото не беше никак приятно, а тъмно и страшно. Не го възприемаше като смела постъпка, само като нещо, което трябваше да се направи. Което капитан Кърк, Спок, Люк Скайуокър или всеки подобен смелчага би направил на негово място или ако срещнеше нова и разумна враждебно настроена раса в далечните краища на галактиката. Те щяха да се възползват от всяко предимство, да умножат познанията си както могат.

Така направи и той.

Голяма работа, какво толкова.

Сега, когато шумът, излизащ от радиото, го потикваше да отвори вратата — само отвори вратата и го пусни в теб, приеми мира и удоволствието, пусни го вътре в теб — той направи така, както нещото поиска. Но не го пусна дълбоко в себе си, не и на половината от степента, в която той беше влязъл в него. Както с компютъра онази сутрин той се намираше по средата между пълната свобода и робството. Вървеше по ръба на пропастта, като внимаваше то да не разбере за неговото присъствие, докато не стане готов за удар. Дарителят препускаше из неговия ум, убеден, че е удържал надмощие, Тоби не си губеше времето. Той си представи, че собственото му съзнание представлява колосална тежест и притиска съзнанието на Дарителя. По-тежко от всичките планети в Слънчевата система, взети заедно. Притискаше съзнанието на Дарителя и го смазваше, сплескваше го на тънка палачинка. Притискаше го здраво на място и не го пускаше. Така съзнанието на извънземното можеше да мисли бързо и стремително, но не можеше да реагира на мислите на Тоби.

Нещото пусна глезена на Хедър. Всичките криви и възбудени израстъци се оттеглиха и се свиха едно в друго. То остана неподвижно, като масивна топка хлъзгави черва с диаметър метър и двайсет.

Другото изгуби контрола върху горящия труп, към който беше прикрепено. Паразитът и мъртвият гостоприемник се строполиха и също останаха неподвижни.

Хедър стоеше изумена и не вярваше на очите си. Не можеше да проумее какво точно се беше случило.

Димът в стаята стана по-гъст.

Тоби беше отключил и отворил вратата към стълбите. Прегърна я и каза:

— Бързо, мамо.

Съвсем объркана, Хедър последва сина си и кучето на задните стълби. После тя затвори вратата и така ги огради от нахлулия дим, преди той да ги стигне.

Тоби забърза надолу по стълбите. Кучето тичаше пред него, а Хедър след тях, докато се спускаха по спираловидната стълба.

— Скъпи, чакай!

— Няма време.

— Тоби!

Беше уплашена от скоростта, с която слизаха по стълбите, без да знаят какво може да ги чака. Предположи, че друго от тези неща трябваше да ги дебне някъде наблизо. В гробищата бяха разровени три гроба.

Във вестибюла в дъното вратата към задната веранда си беше закована с пирони. Вратата към кухнята беше широко отворена и Тоби я чакаше там с кучето.

Тя би си помислила, че сърцето й не би могло да бие по-бързо и да блъска по-силно от това. Но когато видя лицето на Тоби, пулсът й още се ускори и усети страшна болка в гърдите си.

Ако преди беше пребледнял от страх, сега той беше придобил много по-блед оттенък на бялото. Лицето му не приличаше на това на живо момче, а по-скоро на мъртвешка маска, превърната в студена и твърда пластична маса, безцветна като вар. Бялото на очите му беше станало сиво, едната зеница беше разширена, а другата като точка, устните му бяха синкави. Беше обхванат от ужас, но не само ужасът беше причината. Изглеждаше странен, обладан. И тогава тя разпозна същото това умопомрачено състояние, в което беше изпаднал, когато седеше пред компютъра онази сутрин. Не беше в хватката на Дарителя, но не и напълно свободен. Беше го нарекъл „по средата“.

— Можем да го спипаме — каза Тоби.

Сега, когато разпозна състоянието му, неговият глас й прозвуча също така равен и монотонен, както когато беше в плен на цветната феерия на монитора.

— Тоби, какво става?

— Хванах го.

— Кого хвана?

— Него.

— Къде го хвана?

— Отдолу.

Сърцето й щеше да експлоадира:

— Отдолу?

— Отдолу под мен.

После тя си спомни и смаяно примигна.

— То под теб ли е?

Той кимна. Беше толкова блед.

— Ти контролираш ли го?

— Засега да.

— Как го правиш? — учуди се тя.

— Нямам време за обяснение. Иска да се освободи. Много е силно.

На веждата му се появиха капки пот. Той хапеше долната си устна до кръв.

Хедър вдигна ръка, за да го докосне, да го спре. Поколеба се, не беше сигурна, дали ако го докосне, няма да прекъсне контрола му върху нещото.

— Можем да го спипаме — повтори той.

Харлан удържа на думата си и едва не вкара камиона направо в къщата. Греблото на снегорина спря на сантиметри от предната веранда и изпрати голяма снежна вълна върху нея.

Шофьорът се наведе напред, за да направи място на Джак да излезе от тясната ниша зад него.

— Ти върви се погрижи за твоите хора, а аз ще извикам пожарната — каза Харлан.

Дори и когато Джак слезе от високия камион, той чу Харлан Мофит да се обажда по клетъчната система за комуникация и да говори със своя диспечер.

Никога преди не беше изпитвал такъв страх. Дори и когато Ансън Оливър беше открил огън при бензиностанцията на Аркадян, нито, когато разбра, че нещо говори чрез Тоби в гробището. Стомахът му се беше свил толкова силно, че го болеше. В устата си усещаше неприятен горчив вкус, а кънтящите удари на сърцето му заглушаваха всички други звуци. Защото от него сега не зависеше само собственият му живот. Животът на по-важни за него хора беше поставен на карта. На жена му, с която беше свързано неговото минало и бъдеще, която беше пазителят на всичките му надежди. На сина му, роден с неговата любов, когото обичаше повече от самия себе си.

Отвън поне изглеждаше, че пожарът е обхванал само втория етаж. Молеше се Хедър и Тоби да не са горе, да са на долния етаж или извън къщата.

Той прескочи ниската ограда пред верандата и премина през натрупания от снегорина сняг. Вратата зееше отворена. Когато прекоси прага, откри, че по струпаните в предния коридор чинии, тенджери, паници е започнал леко да натрупва сняг.

Без пушка. Нямаше пушка. Беше я забравил в камиона. Нямаше значение. Ако те бяха мъртви, и той щеше да ги последва.

Огънят беше обхванал напълно стълбите от първата междинна площадка нагоре и бавно се разпростираше надолу стъпало по стъпало към коридора. Лееше се почти като някаква сияеща течност. Виждаше ясно всичко, защото вятърът изсмукваше почти целия дим и го запращаше навън през покрива. В кабинета нямаше никакви пламъци, нито в хола и трапезарията.

— Хедър! Тоби!

Никакъв отговор.

— Хедър!

Той бутна и широко отвори вратата на кабинета, за да погледне вътре.

— Хедър!

Оттук виждаше целия хол. Беше празен. Трапезарията.

— Хедър.

Нямаше ги и в трапезарията. Побърза обратно през коридора в кухнята. Задната врата беше затворена, макар че очевидно беше отваряна, защото кулата от домакински съдове пред нея беше съборена.

— Хедър.

— Джак!

Той се обърна рязко, след като чу гласа й. Не можеше да разбере откъде идва.

— ХЕДЪР!

— Тук долу — трябва ни помощ!

Вратата на мазето беше притворена. Той я отвори и погледна вътре.

Хедър стоеше на площадката с двайсет и пет литрова туба бензин във всяка ръка.

— Ще ни трябват и двете, Джак.

— Какво правиш? Къщата гори! Излизай оттук!

— Бензинът ни трябва за работа.

— За какво говориш?

— Тоби го хвана.

— Хвана кого?

— Него. Хвана го. Под него е — отвърна тя.

— Под него? — Той взе тубите от ръцете й.

— Както когато Той беше под нещото в гробището.

Джак имаше чувството, че са го простреляли. Не същата болка, но същото попадение като на куршум в гърдите.

— Той е момче, дете, той е само дете, за Бога!

— Той го парализира, парализира нещото и всички негови заместители. Трябваше да го видиш! Казва, че няма много време. Проклетото нещо е силно. Джак, то е могъщо. Тоби не може да го държи под себе си много дълго и когато то се качи отгоре му, никога повече няма да го пусне. Ще го нарани, Джак. Ще го накара да си плати за това. Затова трябва първи да го спипаме. Нямаме време да задаваме въпроси на Тоби, само трябва да правим, каквото ни нареди. — Тя слезе по стълбите. Ще взема още две туби.

— Къщата гори! — протестира той.

— Горе. Тук още не. Лудост.

— Къде е Тоби?

— На задната веранда!

— Побързай и се махай оттук! — извика той, докато качваше петдесет литра бензин по стълбите на мазето на горящата къща. През цялото време във въображението му изплуваха пламтящите реки от бензин пред бензиностанцията на Аркадян.

Отиде на верандата. Там пожарът още не беше достигнал. Никакви отражения от пламъците на втория етаж върху снега в задния двор. Огънят все още бушуваше предимно в предната част на постройката.

Тоби стоеше в своя червено-черен скиорски костюм пред стълбите на верандата с гръб към вратата. Малкото топче на качулката го караше да прилича на джудже.

До него беше кучето. То обърна масивната си глава, за да погледне към Джак, и помаха с опашка.

Джак остави тубите с бензин и приседна до сина си. Когато видя лицето на момчето, сърцето му се сви.

Тоби изглеждаше като Смъртта.

— Шкипере?

— Здрасти, татко.

В гласа му нямаше никакви чувства. Беше замаян като онази сутрин пред компютъра. Не погледна към Джак, а остана вторачен нагоре в къщата на прислугата, която се виждаше само когато капризният вятър раздухваше гъстия снегопад.

— Ти по средата ли си? — попита Джак, уплашен от треперещия си глас.

— Да. По средата.

— Планът струва ли си?

— Да.

— Боиш ли се от него?

— Да. Това е нормално.

— Какво гледаш?

— Синя светлина.

— Не виждам никаква синя светлина.

— В съня си.

— Видя синя светлина в съня си?

— В къщата на прислугата.

— Синя светлина в съня?

— Може и да не беше само сън.

— Значи там се намира?

— Да. Част от мен също.

— Част от теб се намира в къщата на прислугата?

— Да. Държи го притиснато.

— Не можем ли просто да го изгорим?

— Може би. Но трябва да хванем цялото.

Харлан изскочи на задната веранда с още две туби бензин.

— Жената вътре ми ги даде и каза да ги занеса отвън. Тя твоя съпруга ли е?

Джак се изправи.

— Да, казва се Хедър. Къде е тя?

— Слезе в мазето за още две, сякаш не вижда, че къщата гори.

В задния двор на снега вече започнаха да проблесват отраженията на пламъци, сигурно от основния покрив или от стаята на Тоби. Макар че пожарът още не се беше разпространил по стълбите надолу, скоро цялата сграда щеше да бъде погълната, когато покривът се срутеше върху помещенията от втория етаж и те на свой ред се срутеха върху тези под тях.

Джак тръгна към кухнята, но Харлан Мофит остави на земята тубите и го хвана за ръката.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита го той.

Джак се опита да се изскубне от него. Пълният брадат мъж беше по-силен, отколкото изглеждаше.

— Каза ми, че семейството ти е в опасност, че се намира в някакъв капан. А сега виждам, че семейството ти е опасността и подпалва собствената си къща.

От втория етаж се чу силно скърцане и звук на падане — на стена или под.

Джак извика:

— Хедър!

Той се освободи от хватката на Харлан и влезе в кухнята точно когато тя излизаше от мазето с още две туби. Той грабна една от тях и я упъти към задната врата.

— Сега излизай от къщата — заповяда й той.

— Това е — каза тя.

Джак спря пред закачалката, за да вземе ключовете за къщата на прислугата и последва Хедър навън.

Тоби вече беше тръгнал нагоре по хълма, газейки в дълбокия до коленете сняг. Вятърът беше издухвал снега към равнините в ниското между къщата и гората и на места беше оголил хълма.

Фалстаф не се отделяше от Тоби. Макар че бе при него отскоро, кучето го следваше вярно и предано като дългогодишен спътник в живота. Странно. Най-редките добродетели в характера — редки при хората и сигурно още по-редки при другите интелигентни раси във Вселената — се срещаха много често при кучетата. Понякога Джак се питаше дали създанието, сътворено по Божие подобие, не ходеше изправено, а имаше четири лапи и опашка.

Хедър взе една от тубите от верандата, като вече държеше една в другата ръка, и забърза в снега:

— Хайде!

— Ще запалиш къщата горе на хълма? — попита сухо Харлан Мофит, явно забелязал другата постройка.

— И се нуждаем от помощта ти. — Джак пренесе две от останалите туби до стълбите, като си даде сметка, че Мофит сигурно ги мисли за луди.

Брадатият мъж очевидно беше заинтригуван, но също така изплашен и нащрек:

— Вие, хора, да не сте луди, бе? Или не знаете, че има и по-добър начин да се отървете от термитите?

Нямаше как да му обяснят ситуацията по логичен и разбираем начин. Особено сега, когато за тях беше ценна всяка секунда. Затова Джак пое предизвикателството и реши да се гмурне направо надълбоко:

— Щом знаеш, че съм новият съсед тук, сигурно знаеш и че бях ченге в Ел Ей. Не някакъв си там сценарист с щури идеи. Просто ченге, блъскащо всеки ден, като теб. Сега може да ти прозвучи налудничаво, но ние водим битка срещу нещо, което не е от този свят. Нещо, което е дошло тук, когато Ед…

— Искаш да кажеш извънземни! — прекъсна го Харлан Мофит.

Можеше поне да помисли за някакъв евфемизъм, който звучи по-малко абсурдно, но той отвърна:

— Да. Извънземни. Те…

— Проклет да съм! — каза Харлан Мофит и плесна с месестия си юмрук в дланта на другата си ръка. После изрече:

— Знаех си, че рано или късно ще видя някое. Четях за тях през цялото време в „Нешънъл Инкуайърър“. И в книгите. Някои са добри извънземни, някои — лоши, а някои не можеш изобщо да ги разбереш. Също като хората. Тези май са наистина лоши нехранимайковци, а? Дошли са отгоре с корабите си, нали? Дяволите да го вземат! И аз да се окажа в същото време тук!

Той грабна последните две туби и слезе от верандата, след което тръгна нагоре по хълма през ярките отражения от огъня, които проблесваха като знамена-фантоми на белия сняг.

— Хайде, хайде — нека да им видим сметката на тези копелдаци!

Джак би се засмял, ако в този момент не се бореше за живота и психиката на сина си. Въпреки това той приседна за малко на покритите със сняг стъпала и едва се удържа да не се захили. Хуморът и смъртта вървяха ръка за ръка. Всяко ченге го знаеше. И тъй като животът беше абсурден, винаги имаше нещо смешно в каквато и преизподня да се намираше. Светът не се държеше на плещите на Атлас. Нямаше никакъв огромен мускулест здравеняк с чувство за отговорност. Светът балансираше на пирамида от клоуни, а те винаги се надсмиваха едни на други, правеха си майтапи и надуваха смешните си свирки. Но макар и да беше абсурдно, макар животът често да беше еднакво ужасно труден и забавен, хората продължаваха да умират. И Тоби можеше да умре. Хедър. Всички те. Лутър Брайсън постоянно се беше шегувал, смееше се секунди преди към гърдите му да полетят куршумите.

Джак забърза след Харлан Мофит.

Вятърът беше студен.

Хълмът беше хлъзгав.

Денят беше суров и сив.

Докато се изкачваше по стръмния заден двор, Тоби си представи, че се намира в зелена лодка в студено черно море. Зелена, защото това беше любимият му цвят. На хоризонта не се виждаше никаква земя. Само неговата зелена лодка и той в нея. Морето беше старо, древно. Много, много старо и древно. Толкова старо, че беше станало като живо, можеше да мисли и да си иска своето. Морето искаше да се надигне от всички страни на зелената лодка и да я погълне. Да я замъкне хиляди метри надолу в мастиленотъмните води заедно с Тоби в нея. Десет хиляди метра, двайсет хиляди, надолу и надолу към място, в което няма никаква светлина, но се чува странна музика. В неговата лодка Тоби имаше чували с успокояващ прах, който беше взел от някой герой, сигурно от Индиана Джоунс, от И Ти или от Аладин. Май от Аладин, който го беше получил от Джина. Той започна да ръси праха в морето, докато малката му зелена лодка се носеше самотно. И макар че прахът изглеждаше лек и сребрист в ръцете му, по-лек и от перце, той ставаше много тежък, когато падаше във водата, но тежък по забавен начин. Магическият прах не потъваше, а се простираше по повърхността и правеше морето спокойно и гладко като огледало. Древното море искаше да се надигне и да погълне лодката, но Успокояващият прах го притискаше с тежестта си по-силно от желязо. В най-тъмните дълбини морето яростно бушуваше, разгневено от Тоби. Повече от всякога искаше да го убие, да го удави, да разбие тялото му в крайбрежните скали и рифове, да го носи във водите си, докато не се превърне в дребни песъчинки. Но не можеше да се надигне, не можеше. Беше спокойно на повърхността, мирно и спокойно, спокойно.

Сигурно Тоби се беше концентрирал толкова силно върху това да притиска Дарителя под себе си, че не му достигаха сили да изкачи хълма, макар че снегът не беше дълбок. Джак остави бензиновите туби, когато извървя две трети от пътя към високите гори, и пренесе Тоби до изградената от камък къща. Даде ключовете на Хедър и се върна за четирийсетте литра бензин.

Докато отново се върне при къщата на прислугата, Хедър беше отворила вратата. В стаите беше тъмно. Той така и не беше намерил време да открие причината за повредата в осветлението. Сега обаче знаеше защо Пол Йънгблъд не можа да включи електричеството в сградата в понеделник.

Обитателят вътре не желаеше те да влязат.

В стаите беше тъмно, защото прозорците бяха закопани с дъски и нямаше време сега да ги отковават. За щастие Хедър си беше спомнила за аварията в електричеството и дойде подготвена. От двата джоба на скиорския си костюм извади фенерчета.

Винаги всичко се свеждаше до това, помисли си Джак: до тъмни места. Мазета, пусти алеи, изоставени къщи, котелни помещения, стари складове. Дори когато едно ченге преследваше престъпник посред бял ден и преследването се водеше само на открито, накрая, когато застанеше лице в лице със злодея, то винаги ставаше на тъмно място. Сякаш слънцето не можеше да открие малкото парче земя, където ти и твоят потенциален убиец изпитвате съдбата си.

Тоби пръв влезе в къщата. Те го последваха. Момчето или не се боеше от мрака, или гореше от желание да извърши важното дело.

Хедър и Джак взеха по едно фенерче и туба бензин, като оставиха други две туби отвън пред вратата.

Харлан Мофит вървеше най-отзад с други две туби.

— Как изглеждат тези изроди? Дали са плешиви и с големи очи като тези, които Отвлякоха Уитли Стрийбър?

В необзаведения и неосветен хол Тоби се изправи срещу тъмна фигура. И когато фенерчетата им намериха с лъчите си какво стоеше пред момчето, Харлан Мофит получи отговор. Никакви плешиви човечета с големи очи. Не и симпатичните извънземни от филмите на Спилбърг. Разлагащо се тяло стоеше разкрачено, като се поклащаше, но нямаше опасност да падне на пода. И пак към гърба на трупа се беше прикрепило отвратително и отблъскващо същество, вкопчило се с няколко мазни пипала, проникнало в тлеещото тяло, сякаш се опитваше да се слее в едно с мъртвата плът. Беше тихо, но очевидно беше живо: под влажната и гладка като коприна кожа се забелязваше странно пулсиране. Върховете на някои от израстъците също потрепваха.

Мъртвецът, с който извънземното се беше обединило, беше старият приятел и партньор на Джак — Томи Фернандес.

Хедър твърде късно осъзна, че Джак още не е виждал някой от ходещите мъртъвци, яхнат от кукловода. Само тази гледка беше достатъчна да подкопае много от неговите схващания за латентно благородния — или поне неутрален — характер на Вселената и за неизбежното възтържествуване на правдата. Нямаше нищо благородно в начина, по който изглеждаха останките на Томи Фернандес — или в това, което Дарителят можеше да стори на нея, Джак, Тоби и останалата част от човечеството, докато още са живи, ако му се удадеше тази възможност. Зрелището беше още по-покъртително и мъчително, защото бяха осквернени останките на Томи, а не на някой непознат.

Тя отмести светлината на фенерчето от Томи и с облекчение видя, че Джак стори същото. Той не можеше да гледа дълго подобен ужас. Искаше й се да вярва, че въпреки всичко преживяно от него той щеше да си остане оптимист, което го правеше по-особен и специален за нея.

— Т’ва нещо трябва да умре — изрече студено Харлан. Той беше изгубил първоначалния си ентусиазъм и дързост. Вече не беше Ричард Драйфъс, който търсеше своята близка среща от трети вид. Най-зловещите и мистериозни образи на лоши извънземни, които евтините таблоиди и научнофантастичните филми предлагаха, се оказаха не просто глупави в сравнение с гротескната фигура, която стоеше пред тях в къщата на прислугата. Те бяха наивни, защото подобните описания на извънземна зла воля бяха като детски приказки в сравнение с безграничната омраза и мъчения, които тъмната и студена Вселена съдържаше в себе си.

— Трябва да умре веднага.

Тоби се отдалечи от тялото на Томи Фернандес и отиде в сенките.

Хедър го проследи с лъча на фенерчето.

— Скъпи?

— Няма време — отвърна той.

— Къде отиваш?

Те го последваха до задната част на тъмната къща, през кухнята, в това, което някога може би е било малко помещение за пране, но сега беше цялото в прах и паяжини. Останките от разложен плъх лежаха в единия ъгъл. Тънката му опашка се беше извила като въпросителен знак.

Тоби посочи към изцапаната жълта врата, която без съмнение някога е била бяла.

— В мазето — каза детето. — То е в мазето.

Преди да слязат надолу към нещото, което ги очакваше каквото и да беше то, те оставиха Фалстаф в кухнята и затвориха вратата на пералното помещение, за да не избяга оттам.

На него не му хареса.

Когато Джак отвори жълтата врата към абсолютната чернота, отзад се чу трескавото драскане с нокти на кучето по вратата.

Тоби последва баща си надолу по стълбите на мазето, като през това време се беше съсредоточил напрегнато върху онази малка зелена лодка в съзнанието си. Тя беше добре направена, не пропускаше вода, беше непотопяема. В нея бяха натрупани високи купчини с много чували Успокоителен прах. Достатъчно, за да се държи повърхността на сърдитото море гладка и тиха за хиляда години, без значение какво искаше то, без значение колко бушуваше и се вълнуваше в своите дълбини. Той плаваше по спокойния океан. Пръскаше от своята магическа сила. Слънцето грееше над него. Всичко беше така, както му харесваше, топло и сигурно. Древното море му показваше своите картини върху лъскавата си повърхност. Тези картини целяха да го уплашат и да го накарат да забрави да ръси от праха. Те представляваха майка му, изяждана жива от плъхове; главата на баща му, разцепена на две, а вътре само хлебарки; неговото собствено тяло прободено от пипалата на Дарителя, който го яздеше, Тоби обаче бързо погледна настрани, обърна лицето си към синьото небе, решен да не позволява на страха да го направи пъзльо.

В мазето имаше счупена фурна и ръждясал бойлер. Тук беше и истинският Дарител, от който другите, по-малките Дарители се бяха отделили. Той запълваше цялата задна половина на помещението. Беше по-голям и от два слона, взети заедно.

Уплаши го.

Това беше нормално.

Но не биваше да бяга.

Много приличаше на по-малките си версии, с пипала отвсякъде, но със сто или повече изкривени усти. Без устни, само отвори, и всички в момента се движеха. Знаеше какво му казва. Искаше го. Искаше да го разкъса, да извади вътрешностите му и да влезе в неговата обвивка.

Тоби започна да трепери. Колкото и да се опитваше да спре, не можеше да се овладее.

Малка зелена лодка. Много Успокояващ прах. Плава и ръси, плава и ръси.

Когато върху него се преместиха лъчите на фенерчетата, той видя под устите гърла с цвета на сурово месо. Гроздове от червени жлези отделяха бистра сироповидна течност. На места нещото имаше бодли като на кактус. То нямаше предница, задница, горна или долна част, нито глава. Всичко беше смесено в едно. Движещите се усти се опитваха да му кажат, че то иска да мушне пипалата си в ушите му, да го разнищи, да разбърка мозъка му, да стане него, да го използва, защото той представляваше това — нещо, което да се използва. Той беше само това — само месо, само месо за използване.

Малка зелена лодка.

Много Успокояващ прах.

Плава и ръси, плава и ръси.

В дълбоката бърлога на звяра, чиято чудовищна снага се извисяваше над него, Джак наплиска с бензин парализираните подобни на питони израстъци, както и други по-отвратителни негови части, към които реши да не поглежда, ако искаше някога да може да заспи отново.

Тръпки го побиваха, като си помислеше, че страшният демон е озаптен от едно момче и неговото живо въображение.

Може би, когато всичко друго беше опитано, въображението беше най-мощното от всички оръжия. Благодарение на въображението си човешкият род беше способен да мечтае за живот отвъд студените пещери и за възможно бъдеще някъде в далечните звезди.

Той погледна към Тоби. Изглеждаше толкова изтощен и съсипан на светлината на фенерчетата. Сякаш малкото му личице беше изсечено от чист бял мрамор. В момента сигурно преживяваше емоционална буря, беше уплашен до смърт и въпреки това външно оставаше спокоен, хладнокръвен. Спокойното му изражение и мраморнобялата кожа напомняха за красивите статуи на свещени фигури в катедралите. А и той наистина беше тяхното единствено спасение и избавление.

Дарителят изведнъж живо се размърда. Движение на пипалата.

Хедър отвори уста от изненада, а Харлан Мофит изпусна тубата с бензин.

Ново размърдване, по-отчетливо от предишното. Зловещите усти се отвориха широко, сякаш за да извикат. Дебела, влажна и отблъскваща промяна.

Джак се обърна към Тоби.

Ужасът беше нарушил спокойствието по лицето на момчето както сянка на боен самолет, прелитащ над поляна през лятото. Но Дарителят трепна и спря. Туловището му се отпусна.

— Бързо — каза Хедър.

Харлан настоя да излезе последен. Той направи с бензина ивица, която щяха да запалят с кибрита от двора. Когато мина през хола, той обилно наплиска мъртвото тяло и неговия господар-робовладелец.

За пръв път беше толкова уплашен в живота си. Учуди се как не напълни гащите. Нямаше причина да бъде последен. Можеше да остави ченгето да свърши цялата работа. Но онова нещо там долу…

Сигурно искаше да е този, който ще прокара фитила заради Синди, Луси и Нанси, заради всичките си съседи в Игълс Руст, защото гледката на това нещо го накара да осъзнае колко много ги обичаше, повече, отколкото си беше мислил. Дори хора, които преди не беше харесвал много — като госпожа Кери в закусвалнята, Боб Фалкънбърг в магазина и Грейн — сега гореше от желание да види отново. Защото изведнъж му се стори, че има цял общ свят с тях и имат толкова много да си кажат.

Майната му на това, че ще трябва да гледа нещото, че ще трябва да го преживее. То само щеше да му напомни, че е човешко същество.

Баща му драсна клечката. Снегът се запали. Огнената линия се проточи към отворената врата на къщата на прислугата.

Черното море се надигаше и обръщаше.

Малка зелена лодка. Плава и ръси. Плава и ръси.

Експлозията разтърси къщата и дори изхвърли някои от накованите върху прозорците дъски. Пламъци започнаха да пукат по каменните стени.

Морето беше черно и гъсто като тиня, кипеше и се вълнуваше от омраза. Искаше да го замъкне надолу. Викаше го да излезе от лодката и да дойде в мрака отдолу. Част от него почти го искаше, но той остана в малката зелена лодка, хванал се здраво за нея. Хванал се здраво за драгоценния живот, продължаващ да ръси от Успокоителния прах със свободната си ръка. Притискаше студеното море, държеше се здраво и правеше това, което трябваше да се направи. Само това, което трябваше да се направи.

По-късно, когато местните заместници на шерифа взеха показания от Хедър и Харлан в патрулните коли, докато други полицаи и пожарникари търсеха веществени доказателства сред руините на основната къща, Джак остана с Тоби в конюшнята, където електрическото отопление още работеше. Известно време те просто наблюдаваха падащия сняг през полуотворената врата и галеха Фалстаф, когато се отъркваше в краката им.

Накрая Джак попита:

— Всичко ли свърши?

— Може би.

— Не знаеш ли със сигурност?

— Малко преди края, когато вече гореше; част от него се превърна в малки червейчета и те се промушиха през стените на мазето. Опитаха се да избягат от огъня. Но сигурно също са изгорели.

— Ще ги потърсим. Или по-скоро подходящите хора ще ги потърсят. Военните и учените, които скоро ще пристигнат тук. Ще се опитаме да ги открием.

— Защото те могат да пораснат отново — каза момчето. Снегът вече не валеше така силно, както през нощта и сутринта. Вятърът също стихваше.

— Ти добре ли си? — попита Джак.

— Ъхъ.

— Сигурен ли си?

— Никога няма да е като преди — тъжно изрече Тоби. — Никога няма да е като преди… но ще се оправя.

„Животът е такъв — помисли си Джак. — Ужасът и страхът ни променят, защото никога не можем да ги забравим. Проклина ни с памет. Всичко започва, когато станем достатъчно големи, за да знаем какво е смъртта и да си даваме сметка, че рано или късно ще загубим всички, които обичаме. Ние се променяме и никога не сме същите като преди. Но все пак сме добре. Продължаваме да вървим напред.“

Единайсет дни преди Коледа те се спуснаха по хълмовете на Холивуд и пристигнаха в Лос Анджелис. Денят беше слънчев, въздухът — необичайно чист, а палмите бяха величествени.

Отзад в експлоръра Фалстаф се местеше от прозорец на прозорец и инспектираше града. Тихичко сумтеше, сякаш одобряваше това място.

Хедър нямаше търпение отново да види Джина Тендеро, Алма Брайсън и толкова много други приятели и стари съседи. Чувстваше се така, сякаш си идваше у дома след години, прекарани в друга страна.

Домът им не беше идеален. Но беше единственият дом, който имаха, и те можеха само да се стараят да го направят по-добър.

През тази нощ на небето изгря пълна зимна луна, а океанът беше посребрен от светлината й.