Златната кула

Глава втора

Докато пътуваше към Магистериума, седнал отпред до Алистър в неговия сребърен „Ролс-Ройс Фантом“, модел 1937, Кал си спомни пътуването си след Железния изпит преди четири години. Спомни си как баща му бе казал, че ако се провали на тестовете, няма да му се наложи да ходи до училището за магове, което бе хубаво, защото, ако отидеше, можеше да умре в тунелите. Сега Кал знаеше за какво всъщност се бе притеснявал баща му — откритието, че в сина му се е настанила душата на Константин. И всичко, от което Алистър се бе страхувал, вече се беше случило — освен умирането в тунелите.

За което все още не беше късно.

Винаги ли мислиш за най-лошото възможно нещо? — попита Аарън. — Като онези точки за Черен лорд. Наистина трябва да поговорим за това.

— Не ме съди — каза Кал.

— Не те съдя, Калъм — погледна го особено Алистър. — Макар да бе много мълчалив по целия път.

Кал наистина трябваше да спре да отговаря на глас на Аарън. А Аарън наистина трябваше да спре да се рови в спомените му.

— Добре съм — каза Кал на баща си, — само леко напрегнат.

— Последна година — обеща Алистър и зави по пътя, който водеше към пещерите на училището. — След това маговете няма да могат да твърдят, че си опасен заради липсата на обучение, и да те занимават с простотиите си. Последна година и завинаги се освобождаваш от тях.

След няколко минути Кал излезе от колата и метна торбата през рамо. Пакостник скочи подире му и подуши вятъра. Другите ученици излизаха от автобус, включително новаците, минали Железния изпит. Изглеждаха мънички и Кал се усети, че се притеснява за тях. Неколцина го погледнаха нервно, посочиха го с пръст и започнаха да си шушнат. Той спря да се терзае и му се прииска Уорън, чудатият гущер, който живееше в пещерите, да се появи и да го отведе в някой дълбок процеп.

Това определено би ти спечелило точки за Черен лорд — заяви Аарън.

— Спри да ровиш в мозъка ми — промърмори Кал под нос.

Алистър го доближи, прегърна го за сбогуване и го потупа по рамото. Кал смаян установи, че вече са еднакви на ръст.

Чуваше как всички около тях шушукат, усещаше погледите, отправени към него и баща му. Когато Алистър се отдръпна, беше стиснал зъби.

— Ти си добро момче — каза той. — Не те заслужават!

Кал въздъхна и го отпрати с поглед, а после навлезе в пещерите на Магистериума. Пакостник го последва в тръс.

Всичко му беше познато, но и различно. Познаваше мириса на камъни, усилващ се, докато навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в тунелите. Начинът, по който другите ученици го гледаха и си шепнеха, също му бе познат, но сега бе далеч по-неприятно. Дори някои от Майсторите го правеха.

Кал забеляза, че Майстор Рокмапъл го зяпа, докато приближава вратата на общата стая, и му направи гримаса. Почука с гривна по вратата и тя се отвори. Влезе вътре с очакването стаята да е празна, но сбърка. Тамара седеше на дивана, вече облечена в униформата си на ученичка от Златната година.

Защо помисли, че ще отсъства? — попита го Аарън. — Това е и нейната стая.

Този път Кал не отговори на Аарън гласно, но това бе само защото ушите му бучаха и можеше да мисли единствено за Тамара. Колко е красива, колко е лъскава косата й, сплетена на плитка, как у нея всичко изглежда съвършено — от изящно оформените й вежди до искрящо чистата униформа.

Това беше много странно — установи Аарън. — Целият ти мозък все едно изпуши или нещо подобно. Кал! Земята вика Кал! Чуваме ли се?

Трябваше да каже нещо поне защото тя все още го гледаше, все едно очаква да я заговори.

Чувстваше се обаче дрипав, непохватен и глупав. Не знаеше как да обясни, че може би е взел грешните решения, но те са се оказали правилни накрая, и не й се сърди, задето е избягала с Джаспър и го е оставила в централата на Черните лордове с Майстор Джоузеф и Алекс, така че вероятно не бива да му се сърди, че е съживил Аарън…

Нищо такова не казвай — твърдо настоя Аарън.

— Защо? — попита Кал и се усети, че пак го е направил на глас.

Сподави подтика да вдигне ръка пред устата си, което само щеше да влоши нещата.

— Защо? — изправи се Тамара от дивана. — Само това ли имаш да ми кажеш?

— Не! — отвърна Кал, но после осъзна, че не е мислил какво трябва да каже.

Повтаряй след мен — заяви Аарън. — Тамара, знам, че имаш причини да ми се сърдиш, че трябва да се преборя, за да спечеля отново доверието ти, но се надявам един ден отново да бъдем приятели.

Кал си пое дълбоко дъх.

— Знам, че имаш причини да ми се сърдиш — каза той и се почувства още по-глупаво, доколкото това бе възможно, — и че трябва да се преборя да спечеля отново доверието ти, но се надявам един ден отново да бъдем приятели.

— Ние и сега можем да бъдем приятели, Кал — омекна изражението на Тамара.

Не можеше да повярва, че това е подействало! Аарън винаги знаеше какво да каже и сега, понеже живееше в главата му, Кал също знаеше! Това беше страхотно!

— Добре — каза той, тъй като не получи нови инструкции. — Чудесно!

Тамара се приведе и разроши козината на врата на Пакостник, което накара вълка да се оплези от щастие.

— Добре изглежда, въпреки че вече не е обсебен. Дори не ми се струва различен.

Сега й кажи, че те е грижа за нея, направил си лоши избори и съжаляваш за тях — подсказа Аарън.

Няма да кажа това — помисли в отговор Кал. — Ако й кажа, че ме е грижа за нея, ще ми се изсмее. Но ако не кажа нищо друго, всичко това може да отмине.

В отговор получи мълчание. Начумерено мълчание.

— Мисля за теб — каза Кал и Тамара се изправи.

И двамата с Пакостник го погледнаха изненадани.

— Взех лоши решения. Наистина лоши. Най-лошите, които някой някога е вземал.

Пресоли манджата — скара му се Аарън.

— Исках да си върна Аарън — продължи Кал и Аарън притихна в ума му. — Двамата с Аарън сте най-добрите ми приятели, заедно с Пакостник, но той не ме съди.

Пакостник излая. Устните на Тамара потрепериха, сякаш се сдържа да не се усмихне.

— Не искам да те притискам — каза Кал. — Помисли колкото време трябва, преди да решиш как се чувстваш. Просто искам да знаеш, че съжалявам.

Тамара дълго остана смълчана, а после дойде до него и го целуна по бузата. По тялото на Кал мина искра и той едва сподави подтика да я прегърне.

Отвратително! — каза Аарън.

— Това не означава, че съм ти простила или отново сме там, където бяхме и преди — отдръпна се Тамара. — Не сме гаджета, Кал.

— Знам — отвърна Кал.

Не очакваше друго, но усети тъпа болка в сърцето си.

— Но сме приятели — каза тя и очите й заблестяха предизвикателно. — Виж, всички тук вярват в различни неща за теб. Не знаят как си съживил Аарън. Знаят, че Майстор Джоузеф те е отвлякъл и че си помогнал да победят него и Алекс.

— Това… — каза предпазливо Кал — … звучи добре?

— Знаят обаче и че носиш душата на Врага на Смъртта. Всички го знаят, Кал. Не знам как ще успеят да разберат, че ти не си той.

— Мога да си остана в стаята цялата година — огледа се Кал наоколо. — Ще се храня, като измагьосвам наденици болоня. Както направи Майстор Руфъс, когато пристигнахме за пръв път.

— Няма да стане — поклати глава Тамара. — Първо, нямаме никаква болоня. Второ, ще излезем и ще се изправим срещу тях. Трябва да имаш нормален живот на маг, Кал. Трябва да покажеш на всички, че си си ти, а не някакво чудовище.

Няма да живея като маг — помисли си Кал. — Това решава нещата.

Аарън не каза нищо. Кал бе почти сигурен, че не бива да споменава на Тамара предложението на баща си да прескочи Колегиума и да напусне света на маговете. Самият той не знаеше какво да мисли за този вариант.

— Добре — каза той, — навит съм. Къде да идем тогава? В Галерията?

— Първо имам да ти дам нещо — изненада го Тамара.

Тя отиде в стаята си, като разлюля плитка, а след това се върна с нож в ръка. С ножа на Кал, сътворен от майка му, с дръжка и ножница, украсени с виещи се орнаменти.

— Мири! — пое си дъх той и взе оръжието. — Благодаря ти, Тамара!

Сега, ако някой те закача в трапезарията, ще можеш да му отрежеш главата — весело помисли Аарън.

Кал се задави, но за щастие Тамара го отдаде на емоцията и го потупа по гърба, докато поривът не отмина.