Златната тайга

Малката зона — това е етапният затвор. Голямата зона — лагерът на планинското управление, — това са безчет ниски бараки, арестантски улици, тройна ограда от бодлива тел, зимни караулни кули като къщички за скорци. В Малката зона имаше още повече бодлива тел, още повече наблюдателници, катинари и резета — там живееха преминаващите, „транзитните“, от които може да се очаква всичко.

Архитектурата на Малката зона е идеална. Квадратна барака, огромна, където наровете са на четири етажа и където „юридическите“ места са не по-малко от петстотин. Това значи, че ако трябва, ще се поберат и хиляди. Ала сега е зима, етапите са малко и зоната изглежда почти празна. Бараката още не е успяла да изсъхне отвътре — бяла пара, по талпите лед. До входа свети огромна електрическа крушка от хиляди свещи. Крушката ту пожълтява, ту пламва с ослепителна бяла светлина — силата на тока е непостоянна.

През деня зоната спи. Нощем вратите се отварят, под лампата се появяват хора със списъци и с пресипнали, простудени гласове извикват нечии имена. Извиканите се закопчават догоре, прекрачват прага и изчезват завинаги. Отвън ги чака конвой, някъде боботят мотори на камиони, откарват затворниците в рудниците, в совхозите, на пътните участъци…

Аз също лежа тук — близо до вратата, на долния ред. Долу е студено, ала не смея да се кача горе, където е по-топло — ще ме изхвърлят оттам, тези места са за по-силните и преди всичко за криминалните. А и няма да мога да се изкача по стъпенките, забити с пирони за диреците. Ако започне борба за място на долните нарове — ще изпълзя под тях, най-отдолу.

Не мога нито да хапя, нито да се бия, макар добре да съм усвоил бойните похвати в затвора. Оскъдното пространство: килията, арестантският вагон — всичко това диктува свои „правила“ на захващане, ухапване, счупване. Ала сега нямам сили дори за това. Мога само да ръмжа и да псувам. Воювам за всеки ден, за всеки час почивка. Всяка частичка от моето тяло ми подсказва това поведение.

Извикват ме още от първата нощ, ала не се препасвам, макар да имам въженце, не закопчавам всички копчета.

Вратата се затваря зад мен и аз оставам в преддверието.

Бригадата е от двадесет души. Пред следващата врата, изпод която се промъква плътна ледена пара, чака обичайното количество хора за една кола.

Нарядчикът и старшият от конвоя броят и оглеждат хората. Отдясно има още един човек, облечен е с памуклийка, ватени панталони и ушанка и току махва с кожените ръкавици с високи маншети. Точно той ми трябва. Толкова пъти са ме карали, че познавах „закона“ до съвършенство.

Човекът с ръкавиците е „представителят“, който приема хората, но може и да не ги приеме.

Нарядчикът извиква моето име с пълно гърло — по същия начин, както крещеше в огромната барака. Аз следя само човека с ръкавиците.

— Не ме вземайте, гражданино началник. Болен съм и няма да работя в рудника. За болницата съм.

„Представителят“ се колебае — от там, от мината, са му заръчали да подбере само „работяги“, рудникът няма нужда от други. Затова е пристигнал лично.

Той ме оглежда. Дрипавата ми връхна дреха, омазнената рубашка без копчета, под която се вижда мръсното ми тяло, покрито с разчесани ухапвания от въшки, парцалите, с които са превързани пръстите на ръцете ми, платненките ми, платненките при температура минус шестдесет, възпалените, гладни очи, щръкналите кокали — той много добре знае какво означава всичко това.

Представителят взема червения молив и уверено ме задрасква от списъка.

— Върви, гад — казва ми нарядчикът на зоната.

Вратата се разтваря и аз отново съм в Малката зона. Мястото ми вече е заето, но аз издърпвам настрана този, който го е заел. Той ръмжи недоволно, ала скоро се успокоява.

А аз заспивам, унасям се и се събуждам от първото изшумоляване. Научил съм се да се будя като животно, като дивак, веднага.

Отварям очи. От горния нар виси нечий крак, обут с много износена, но все пак обувка, а не затворническа вехтория. Пред мен се появява едно мръсно апашорче и казва някому, който е горе, с мазен глас на педераст:

— Кажи на Валюша — казва на някого, невидим на горния нар, — че са докарали артисти…

Пауза. Сетне отгоре се чува пресипнало:

— Валюша пита — какви са?

— Артисти от някаква култбригада. Фокусник и двама певци. Единият е от Харбин.

Обувката се размърдва и изчезва. Гласът отгоре:

— Доведи ги.

Измествам се към края на нара. Под лампата стоят трима души: двама с връхни дрехи от брезент, третият — с цивилно палто. По лицата им се чете благоговение.

— Кой е от Харбин? — пита гласът.

— Аз — почтително отговаря човекът със зимното палто.

— Валюша иска да изпееш нещо.

— На руски ли? Или на френски? На италиански? На английски? — пита певецът, като проточва врат.

— Валюша каза — на руски.

— Ами конвоят? Може ли по-тихичко?

— Нищо… нищо… Карай с цяло гърло, като в Харбин.

Певецът отстъпва и пее арията на тореадора. При всяко издишване от устата му излита студена пара.

Сърдито мърморене и глас отгоре:

— Валюша рече — някоя песен.

Певецът пребледнява и подкарва:

Гласът отгоре:

— Валюша каза — добре е.

Певецът въздъхва с облекчение. От мокрото му от вълнение чело се вдига пара и изглежда като нимба около главата му. Човекът изтрива потта с длан и нимбата изчезва.

— Е, а сега — рече гласът — сваляй палтото. На облечи това!

Отгоре му хвърлят раздърпана ватенка. Певецът покорно си сваля палтото и я облича.

— Сега се разкарай — обажда се пак гласът отгоре. — Валюша иска да спи.

Харбинският певец и другарите му се разтварят в тъмата на бараката.

Премествам се на старото си място, свивам се на кравай, пъхвам ръце в ръкавите на ватенката и заспивам.

И сякаш веднага се събуждам от високо шушукане:

— През тридесет и седма в Улан Батор си вървим по улицата с един приятел. По пладне да е било. На един ъгъл гледаме — китайски стол. Влязохме. Чета менюто: китайски пелмени. Аз съм сибиряк, ял съм сибирски, уралски. Сега пък китайски. Решихме да си вземем по сто. Китаецът, собственикът, се смее: „Много ще са ви“ — и се хили до ушите. Ами по десет? Смее се с цяло гърло: „Много ще са ви.“ Тогава по два! Онзи сви рамене, отиде в кухнята и ги донесе — колкото цяла ръка и залети с горещо масло. Изядохме по половинка и си излязохме.

— А пък аз…

С усилие на волята си налагам да не слушам и заспивам.

Събуждам се от мирис на тютюнев дим. Някъде горе в апашкото царство пушат. Един слезе със съморъчната си цигара и острата сладка миризма събуди всички долу.

И отново шепот:

— В районния ни комитет в Северни, тия фасове с лопата да ги ринеш! Леля Поля, чистачката, все гълчеше, не смогваше да ги мете. — Де тогава да знаех какво е!

Пак заспивам.

Някой ме дърпа за крака. Нарядчикът. Възпалените му очи гледат злобно. Изправя ме в ивицата жълта светлина до вратата.

— Е — вика ми, — не искаш да вървиш в мините.

Аз мълча.

— Ами в совхоз? В топъл совхоз, дяволите да те вземат, да отидеш доброволно?

— Не.

— А на крайпътен обект? Да правиш метли. Метли да правиш, помисли си добре.

— Знаеме ги тия — казвам му, — днес правиш метли, а утре хващай количката.

— Тогава какво искаш?

— Да ме вземат в болница. Болен съм.

Нарядчикът си записва нещо и си отива. След три дни в Малката зона идва фелдшер и ме извиква, слага ми термометър, оглежда язвите от циреите по гърба ми, маже ме с нещо.