Златното сърце

II

Вратата беше заключена, защото родителите на Бриз-Бонбон3 току-що бяха излезли и той беше съвсем сам вкъщи. На шест години все още нямаш време да скучаеш в апартамент, пълен с чаши за чупене, завеси за подпалване, килими за цапане с мастило и стени, които можеш да покриеш с отпечатъци от пръсти във всички цветове на дъгата, оригинално приложение на системата на Бертийон4 на така наречените безвредни бои. Където отгоре на всичко има и баня, кранчета, разни неща, които плуват… и бръснача на баща ти, с идеално острие за подостряне на запушалки.

Като чу викове от двора, към който гледаше банята, Бриз-Бонбон разтвори, за да вижда по-добре, открехнатите капаци. Две големи мъжки ръце се хванаха за каменния перваз пред носа му; главата на Олн, почервеняла от напъните, се появи пред учудените очи на Бриз-Бонбон.

Но Олн бе надценил своите гимнастически способности и не успя да се прехвърли отведнъж. Имаше здрави ръце и за миг увисна на тях, за да си поеме дъх.

Бриз-Бонбон полека вдигна бръснача, който все още държеше, и прокара тънкото острие по побелелите стави на убиеца. Тези ръце бяха прекалено големи.

Златното сърце на дядо Мимил теглеше Олн с всичка сила към земята, а ръцете му кървяха. Сухожилията му щръкваха едно по едно като струни на китара. При всяко скъсване се чуваше крехък звук. На перваза на прозореца останаха десет побелели кокалчета. От всяко се стичаше тънка струйка кръв. Тялото на Олн се блъсна в каменната стена, подскочи върху корниза на първия етаж и се строполи в стария сандък. Трябваше просто да го оставят там, на другия ден боклукчиите щяха да го отнесат.