Златото на Кортес

1.

Неделя, 15 юли 1521 г., сл.Хр.

Кайо Хуесо, Флорида

Брат Бартоломѐ де лас Касас от Ордена на братята проповедници, или с други думи, от Ордена на св. Доминик, чу огромната водна маса, преди да я види. Надигащата се девета вълна изскочи от мрака на разрушителната буря, подобна на виещо животно, безмилостно катерещо се нагоре, което изведнъж се появи зад натоварения със съкровище галеон „Нуестра Сеньора де лас Ангустиас“. Коремът на вълната беше толкова черен, колкото нощта около нея, огромните й бесни рамене бяха гадно зеленикави, а одърпаната й къдрава глава се белееше сред призрачните мустаци от пяна и пръски, блъскани от вятъра.

Тя се надигаше като падаща стена над кърмата на стенещия кораб, блъскайки галеона пред себе си като тресчица в пълноводна канавка.

Кипящата вълна се издигна, докато нямаше накъде повече, изпълни черното небе над уплашения монах и се протегна надолу към кораба като неприязнено виещ демон на океана. Брат Бартоломѐ знаеше без всякакво съмнение, че животът му скоро ще свърши.

Той безпомощно чакаше смъртта, свит в средната част на плавателния съд с останалите пътници, които се качиха на борда в Хавана. Включително момчето, дон Антонио Веласкес, син на губернатора, който пътуваше за вкъщи, в Испания, където трябваше да получи подходящото за младеж от благородно потекло образование. Неколцина от екипажа отчаяно се мъчеха да спуснат на вода спасителните лодки на „Нуестра Сеньора“, висящи на лодбалките над капака на основния люк на палубата, докато останалата част от хората се бяха струпали на палубата над моряшките помещения в предната част на кораба. Никой не беше останал долу в това отчаяно време. Независимо колко е ужасна, по-добре да гледаш приближаването на съдбата, отколкото да седиш, без да виждаш нищо, в пропускащия вода неосветен ковчег. Дъждът се изливаше като порой над тях и останките от стаксела и форсела плющяха от ужасния вятър, а такелажът барабанеше като градушка по разкъсания и съсипан брезент. Останалите платна бяха накъсани на парчета, а бушпритът беше строшен на късове и го нямаше.

Някъде дълбоко в корпуса сигурно имаше дупка, защото „Нуестра Сеньора“ бе започнала да се движи все по-мудно и по-мудно и да се пълни с вода откъм кърмата. Котвата й беше изчезнала, принуждавайки кораба да бяга пред вятъра, и от този момент всички остатъци от контрол напълно изчезнаха. Главната мачта охкаше и скърцаше, корпусът стенеше, а вълните безмилостно се стоварваха върху страните на галеона. Всички знаеха, че корабът няма да изкара и час, да не говорим за цялата нощ.

Брат Бартоломѐ обърна навреме глава, за да види смъртоносната, стоварваща се като тояга вълна, и имаше само миг на разположение, за да вземе мерки за спасяването на душата си и скъпоценния си товар. Без грам съзнателна мисъл той се просна по корем върху подгизналата палуба, обгърна здраво котвената верига, която лежеше между кабестана и кнехта, и я стисна на живот и смърт, докато чудовищната вълна го връхлиташе.

Водната маса се стовари с оглушителен рев, а от вътрешността на кораба се чу още по-ужасяващ звук: дълбокото пронизително скърцане, когато килът се плъзна по невидимия риф и заседна бързо и рязко на дъното, притиснат между скритите коралови челюсти. „Нуестра Сеньора“ застина неподвижно във водата. Тогава се чу могъщ пукот — рухна и главната мачта, повличайки рейките и рангоутите със себе си в бушуващите вълни.

Вълната безпрепятствено помете корабната палуба, погълна екипажа, разби спасителните лодки и погреба брат Бартоломѐ под тонове задушаваща вода. Продължи да бушува, засмука натежалото расо и опъна болезнено ръцете му, но той успя да не отслаби хватката си, докато зелената водна стена не мина над него. Тогава се надигна, за да поеме въздух, и за миг видя, че е единственият останал на палубата. Всички други бяха изчезнали с изключение на момчето, дон Антонио, който сега лежеше като счупена детска играчка, оплетен в релинга на фокмачтата. Главата му беше смазана и мозъкът му влажно се процеждаше изпод шапката. Очите му бяха широко отворени и вторачени в черното небе, без да виждат нещо. Явно нямаше да учи в Испания.

Брат Бартоломѐ погледна назад към кърмата, но видя само мрак. Опитвайки се с мъка да остане на колене, той започна да къса черното си расо, защото осъзна, че ако бъде запратен във водата, напоената тъкан ще го погуби, като го завлече на дъното. Успя да се освободи от тежката роба и точно тогава следващата вълна се стовари без никакво предупреждение.

Без котвената верига, за която да се хване, монахът веднага беше повлечен от водата, която го повдигна, завъртя го през глава и го запрати към оплетения такелаж на носа. Той си удари главата в релинга и почувства как нещо го убоде в гърлото, когато една дървена треска се заби в него. След това се озова отвъд борда и потопен толкова дълбоко, че усети кораловото дъно, което го блъсна в раменете и врата. Смазан от огромната тежест на водата, монахът се въртеше безпомощно във вълната по океанското дъно. Насили се да задържи дъха си и се стрелна към повърхността, размахвайки ръце като вятърна мелница, с вдигнато нагоре лице.

Най-сетне успя да се освободи от ужасяващата водна хватка и започна да пълни дробовете си с въздух, широко раззинал уста, като едновременно повръщаше морска вода. Тогава усети блъскането на следващата вълна, която отново го повлече напред и надолу, без да му остави достатъчно време да си поеме дъх, и потопът отново го погълна. Пак беше притиснат към дъното, грубият пясък и коралите раздраха кожата му и още веднъж, изтощен, задрапа към повърхността за следващото вдишване и повръщане.

Четвърта вълна го повлече, но този път вместо корали по спускащото се полегато надолу дъно имаше само пясък и почти не му се наложи да плува, за да излезе на повърхността. Краката му кървяха, но монахът се хвърли напред с последни сили и залитна, когато водата се отдръпна назад в течение, което засмукваше всичко на брега по пътя си и беше достатъчно силно, за да го повали на колене. Той запълзя, изправи се отново на крака и се хвърли напред, докато нозете му се подгъваха от отчаяние. В някакво ъгълче на съзнанието си знаеше, че още една вълна, силна като първата, все още може да му открадне живота, въпреки че спасението беше толкова омайно близо.

Той отново се запрепъва в предателските води, които го дърпаха за петите и едва не го събориха. Направи една крачка, после още една, примигвайки от биещия косо заслепяващ дъжд. Пред него в далечината се виждаше широката ивица на светлеещ бряг и по-тъмната линия на горичката от ветрилообразни и кокосови палми с извити от вятъра и силния дъжд стволове. Незрелите плодове се късаха и се стоварваха на земята като оръдейни гюлета. Монахът дишаше шумно и тежко, а краката му сякаш бяха пълни с олово, но поне беше вън от лудия сграбчващ прибой, който — сега зад гърба му — се стоварваше върху брега с оглушителен трясък.

Залитна нагоре по песъчливия хълм, достигна точка, която се извисяваше над корабните останки, и се обърна отново към морето. Изтощен се отпусна на колене. Беше гол, с изключение на късове от ленените му чорапи и долната риза. Все още беше много уплашен, но заплака от облекчение, докато гледаше втренчено във виещия мрак. По Божията милост и заради несекващите чудеса на най-тайните и страховити Божии кучета1 той бе оцелял.

През дъжда можеше да вижда кипящото и надигащо се пенещо бяло, отбелязващо местоположението на рифа, на който се беше натъкнал корабът, но нищо повече. Някъде там, навътре в морето, „Нуестра Сеньора де лас Ангустиас“ умираше, разпадайки се под зъбите на кораловия бряг. Екипажът и капитанът й бяха понесли своята участ, оставяйки брат Бартоломѐ сам на това ужасно място. Когато изведнъж се сети, той зарови под останалото му облекло и опипом затърси увития в навосъчена хартия пакет и скъпоценното му съдържание, който за по-голяма сигурност беше запасан на кръста му. Изрева от разочарование срещу виещия вятър. Ръкописът и последната най-голяма тайна, останала от демоничния еретик и враг на Господа Ернан Кортес, маркиз Дел Вале де Оаксака, бяха изчезнали.

2.

Понеделник, 24 декември 1962 г.

Военновъздушна база „Макдил“, Тампа, Флорида

Понякога две малки събития, маловажни сами по себе си, могат да се съчетаят в ужасяващ резултат със силата на взривена водородна бомба. Коледното празненство в базата стана причина за туптящата от махмурлук глава на майор Бък Тайнън и корозиралия клапанен щифт в турбината на външния двигател откъм левия борд на стратегическия бомбардировач B-47, известен като Гъската на мама.

Задачата на Тайнън като командир на самолета и пилот беше да „прави тегели в квадратчета“, докато пилотира Гъската на мама по установения маршрут от „Макдил“ на запад до координати на картата отвъд полуостров Юкатан. След това на югоизток до други координати след Кингстън, Ямайка, после трябваше да кривне на изток до островите Търкс и Кайкос, леко забърсвайки кубинското въздушно пространство при Гуантанамо. След това от Търкс и Кайкос да поеме обратно към „Макдил“, за да стигне там точно за закуска. Две яйца на очи с бекон и пържени картофи по селски.

Целият полет отнемаше около пет часа и в нито един момент лъскавият бомбардировач не се намираше на повече от деветдесет минути път от своята основна цел в случай на война. След кризата през октомври, когато Хрушчов и Кенеди се сблъскаха челно заради руските ракети, Тайнъновият и една дузина други екипажи на B-47 облитаха същите дежурни маршрути по двайсет и четири часа дневно седем дена седмично в Куба. Между B-47 от „Макдил“ и U-2 от „Едуърдс“ в Калифорния Кастро беше изцяло покрит.

Отвън Гъската на мама представляваше изцяло аеродинамична красавица. Отвътре беше наблъскана като барабана на перална машина. Със сигурност никой не беше мислил за екипажа, когато са конструирали птицата. Целият кокпит беше изместен леко надясно заради широкия 45,72 см коридор отляво. Според хора, на които може да се има доверие, самолетът беше сглобен една събота и неделя в хотелска стая в Глендейл, Калифорния. Оригиналната форма беше изрязана от парче балсово дърво, купено от местния строителен магазин. Седалките бяха разположени като при тандем, навигаторът — същевременно и бомбардир, беше пъхнат в носовата част, вторият пилот над и зад него, пилотът зад втория, като само техните места бяха разположени под дебел пластмасов капак. При извънреден случай навигаторът се изстрелваше надолу, което беше прекрасно, стига самолетът да се намира на достатъчно височина. Пилотът и вторият пилот се катапултираха нагоре.

В самолета нямаше тоалетна, така че мъжете си носеха импровизирани уринатори. Що се отнася до храната, кафето в термоси и сандвичите, увити във восъчна хартия, бяха в реда на нещата. Въоръжението се състоеше от две автоматично управлявани оръдия на опашката, от които нямаше кой знае каква полза срещу ракетните батареи „земя — въздух“ на Фидел или каквото и да било друго нещо, което биха могли да срещнат на единайсет хиляди осемстотин и деветдесет метра височина.

Бомбеният товар беше нещо съвсем различно: две термоядрени устройства B-43 MOD-1 с дължина три метра и осемдесет и един сантиметра и по един мегатон мощност. Една от тях би превърнала Хавана в кратер. Две щяха да превърнат северната част на Куба в слой разтопено стъкло. Тайнън рядко мислеше за подобни неща. Неговата работа беше да лети по маршрута, а след това да отиде на закуска. В резултат на снощната вечер той мислеше за дългия полет и пронизителното си главоболие. Последното, което искаше, беше да лети.

През първия час след излитането от „Макдил“ всичко беше както обикновено. Дик Бауман, навигаторът, пееше безкрайната мелодия на „Ърлският херцог“2, докато държеше под око курса и другите си карти. Уоли Менг, вторият пилот, всъщност управляваше самолета. Тайнън дремеше и чакаше да поеме управлението, след като минат първия етап. Навън беше дълбок мрак. Беше два през нощта и определено не цареше оживление. Единственият друг шум освен Баумановата разновидност на „Ърлският херцог“ беше монотонното бучене на шестте двигателя J-47 и свистенето на въздуха, който облизваше капака на кокпита при скорост двеста и четирийсет километра в час.

Тайнън въздъхна зад дебелата гума на своята маска. Със същия резултат би могъл да се намира в автобус. Първият черен облак на хоризонта си беше точно това — първи черен облак. Бауман първо го улови на малкия екран на своя радар.

— Майоре, точно пред нас лежи буреносна система — изпука в слушалките на Тайнън гласът на навигатора с акцент от Тенеси.

— Споменава ли се в сводката на метеорологичната служба?

— Не, сър, няма нищо.

— Тъпанари.

— Прието, майоре, точно така е.

— Как изглежда?

— Голяма. Вероятно тропическа буря. На около петдесетина километра от нас — обясни Бауман.

Тайнън хвърли поглед на индикатора за скоростта на въздуха: шестстотин петдесет и шест километра в час. Единайсет километра и нещо на минута. Може би пет минути, докато налетят право в центъра й.

По дяволите.

— Малко късно за сезона, нали?

— Така е, майоре, но това няма да я накара да изчезне.

— Можем ли да я прехвърлим?

— Съмнявам се. Доста е висока, сър.

— Електричество?

— Най-вероятно — изръмжа напрегнато Бауман. — Тези мексикански въртележки обикновено са такива.

B-47 беше известен със своята придирчива електроника. Последното, което Тайнън и останалите биха желали, бе да прекарат Гъската през гръмотевична буря с няколко мегатона ядрени бомби в търбуха.

— Дай ми маршрут, който срязва малко ъгълчето на квадранта. Ще видя дали ще успея да се промъкна.

— Да, сър — отговори Бауман.

Тайнън натисна бутона на гърлото си за смяна на канала на микрофона и заговори с Уоли Менг, седнал пред него на мястото на втория пилот:

— Уоли, аз ще я поема. — С лявата си ръка той хвана щурвала, който внезапно стана по-тежък, когато Менг отстъпи контрола върху големия самолет.

— Имаш я — отговори вторият пилот.

— Потвърдено. — Тайнън почувства как под шлема му започна да се образува пот. Вече не се чувстваше като в автобус. Сто тона стомана и алуминий се носеха с половината от скоростта на звука към огромния електрически контакт в небето.

— Майоре — изпука гласът на Бауман от преградката за навигатора в носа, — ще се отклоним с десет градуса от курса, а след това трябва да се върнем. Това ще се отрази малко върху горивните ни запаси.

— Майната му на бензина. Въведи маршрута.

— Да, сър.

Изведнъж се намериха във външния край на бурята. Дъжд се лееше върху пластмасовия кокпит като из ведро и замъгляваше всяка видимост. Автопилотът беше поел руля и Тайнън усещаше как възголемите педали мърдат под обутите му в ботуши крака. Точно пред тях избухна светкавица и освети небето. Майорът изведнъж усети болка да пронизва челото му, когато звуковата вълна се стовари върху тях. Самолетът се разтресе като листо. Точно в този миг корозиралият клапанен щифт в дюзата на левия външен двигател се пропука и разпадна. Резултатът настъпи мигновено. Моторът избухна и се откъсна от усилените си пилони, леейки блестящ облак от силно избухлив керосин, като преди това отнесе около шест метра от лявото крило на Гъската на мама. Загубата на мощност, която обикновено се проявяваше при излитане, беше един от нерешените проблеми на иначе отличното досие на B-47 в областта на стабилността. Упътването за употреба на бомбардировача, особено в случай на катастрофално събитие, каквото преживяваше Гъската, изискваше от пилота в рамките на 1,7 секунди да завие на противоположната страна, за да попречи на самолета да влезе в свредел в резултат на тягата от двигателите на неповреденото крило. Контролното време от 1,7 секунди беше доста над възможностите на напоения с алкохол мозък на майор Бък Тайнън в този критичен момент. Преди да стовари крака си върху педала на руля, вече бяха минали почти цели три секунди.

Той се бореше за контрола върху машината, но нищо не помагаше. Земното притегляне и физиката наложиха волята си на Гъската на мама. Крайният резултат беше неизбежен и всички от екипажа на бомбардировача го знаеха. Те реагираха инстинктивно.

В носовия отсек Бауман сграбчи приличащата на велосипедна спирачка ръчка отдясно на седалката си и я натисна. Барутният заряд под седалката изби шарнирния механизъм и навигаторът беше засмукан от мрака. За съжаление механизмът за задействане на парашута, монтиран на седалката, беше откъснат при катапултирането. Бауман пищя през цялото време, докато фучеше надолу в мрака от две хиляди метра височина над тъмните води на два километра от полуостров Юкатан без нищо, което да забави падането му. По времето, когато седалката и завързаният с колани към нея навигатор достигнаха водната повърхност, скоростта им беше смъртоносна. За тях водата беше с плътността на гранит и при удара Бауман се разпадна на парченца.

Съдбата на Уоли Менг не беше по-добра, макар че спази процедурите за катапултиране до последната буква. Увери се, че коланите на седалката са стегнати, провери дали механизмът за отваряне на парашута на рамото му е закачен, след което се протегна надясно към механизмите за бързо освобождаване на въздушния маркуч и съобщителните кабели. Накрая напипа ръкохватката на катапултния механизъм и я натисна. Трите барутни заряда се възпламениха един по един и седалката полетя нагоре със скорост 18 G. Единствената му грешка беше прекалено бързата му реакция. Нещастният втори пилот предполагаше, че Тайнън вече е катапултирал. Балдахинът над главата на Менг беше цял и на мястото си — навита арка от здрава пластмаса. Шлемофонът на Менг се вряза в балдахина, строшавайки и двете, а силата на удара смаза черепа му като яйце, ударено в ръба на чугунен тиган. Главата му, която сега се крепеше единствено от разбитата каска, беше пробила плексигласа и изложена на въздушното течение, което обгръщаше защитната обвивка с 640 километра в час. На практика незащитеният врат на Менг беше извит от силата на течението и срязан от нацепения плексиглас. Отрязаната глава излетя в мрака на нощта и се заизвива като проблясваща топка за боулинг в биещия отгоре дъжд.

Тайнън най-накрая се посвести и донякъде успя да овладее самолета, като продължаваше да се бори с педалите, вторачен в инструментите на таблото, които или светеха червено, или примигваха и угасваха, когато силният дъжд нахлу в кабината през разбития капак и те започнаха да дават накъсо. Нещата се влошаваха допълнително от гъстия дим от барутните заряди от седалката на Уоли Менг и кръвта, която бликаше от трупа му, все още пристегнат с колани към нея. Последният поглед на Тайнън към висотомера показа, че Гъската се е спуснала на по-малко от шестстотин метра над водата, а изкуственият хоризонт сочеше удивително плитко пикиране.

Пожарът в двигателя беше угаснал, но за бомбардировача вече нямаше надежда. Гъската беше обречена независимо от всичко. На шестстотин метра височина въпреки плиткото пикиране след няколко секунди щяха да се блъснат във водата. Той провери коланите на парашута, затвори очи и избълва една крайно мръсна дума, която без съмнение щеше да шокира жена му, ако имаше такава. После натисна спусъка и полетя нагоре към черното дъждовно небе над юкатанските джунгли.