Зло наследство

14

Същата нощ се изви буря.

Не успях да спя. Мислите ми се стрелкаха в ума ми. Едни и същи въпроси се повтаряха отново и отново, без да достигна до някакъв изход. Всеки път, когато мислех, че съм разбрала нещо, изскачаха нови въпроси, на които не успявах да отговоря. И през цялото време имах желанието да хвана пак химикалката и да напиша с нея нещо повече, нещо друго. Засега обаче успявах да се овладея. Ами ако нещо лошо се случеше? Все пак буквите прогориха листа. Освен това реших да не предприемам нищо повече, преди да чуя мнението на Чарлз Фрогъл.

Някакъв звук от по-долните етажи ме накара да наостря слух. Нещо се счупи. Дали не беше прозорецът на мазето? „Глупава буря“ — помислих си, но след това отново се чу звук от трошене на стъкълца в бетонения под. Трябваше да е вятърът.

Или?

Звукът от стъпки по стълбището от мазето ме накара да променя мнението си. Изскърца врата. Някой крачеше по пода на първия етаж.

Затаих дъх. Чух шепнещи гласове. Долу имаше повече от един човек. Звуците се сменяха. Движения, стъпки, врати, които се отваряха и затваряха. Първото, което си помислих, бе, че трябва да скрия раницата, да опазя находката си.

— Ще проверя горе.

Звук от съседната стая, където лежеше дядо, ме накара да завъртя глава натам. Беше ли буден? Молех се да не излиза за нищо на света в коридора и да се изправя срещу тях.

На долния етаж нещо отново се счупи. Звучеше така, сякаш някой преобръщаше столове, хвърляше книги от лавиците. Големият дървен часовник, който дядо сам бе измайсторил, издаде последен звън, преди да бъде ударен в земята.

След това чух тежки стъпки по стълбището.

Трябваше да се скрия, но първо исках да намеря скривалище за химикалката. Огледах стаята си. Издърпах леглото, толкова тихо, колкото беше възможно, извадих две дъски от стената, които отдавна бяха разхлабени, и бутнах раницата в тясната кухина. Едва успях. Избутах леглото обратно на мястото му и се промъкнах до най-големия гардероб. Отворих го. Навсякъде имаше обувки, якета, пуловери, панталони. Трябваше да се кача на най-горния рафт, но как щях да успея да го направя? Тук нямаше нищо, по което да се покатеря.

Концентрирах се максимално, събрах всичките си сили и се засилих. И по някакво чудо успях да скоча достатъчно високо, за да се хвана за рафта с крайчетата на пръстите си. Освен това, без да знам как, успях да вдигна цялото си тяло така, че да преметна единия си крак отгоре.

— Кой е там?!

Гласът идваше от стаята на дядо. Нови стъпки по стълбището. Едва смеех да дишам, бях пропълзяла възможно най-навътре в гардероба, когато чух как вратата на дядовата стая се отваря.

— Кои сте вие? Какво правите тук?

В същия момент чух удар и нещо тежко падна на пода.

Дядо!

— Къде е тя?! — извика един гневен глас.

Стиснах очи. Притиснах ръце към устата си, за да не издам звук, и междувременно се чудех как мога да му помогна по един или друг начин.

Но как можех да го направя?

— Хайде, отговаряй!

Сега беше друг глас — по-дебел и груб. Опитах се да пропълзя още по-навътре в гардероба, но не се получи. Усетих, че лежа върху нещо гладко, може би найлонова торба, не можех да видя в тъмнината. Завих се с нея, като се надявах, че ще е достатъчна да ме скрие.

— Не знам за кого говориш — отвърна дядо.

Чу се нов удар. Дядо извика от болка.

— Много добре знаеш! Къде е то — момичето, което живее с теб? Къде е Джули?!

Отворих широко очи.

Те търсеха мен!

Още шум, още неща, хвърлени по пода. Никакъв звук от дядо.

— За последен път, старче: къде е тя?!

Притиснах крака към гърдите си. Дядо не отговори.

— Ти, проклет…

Очевидно мъжът беше нападнал дядо и сега го риташе и удряше.

Не можех да стоя тук! Трябваше да му помогна!

— Успокой се, човече, ще го убиеш — каза другият.

— Не ми пука!

Дядо изпъшка. Тогава мъжът спря, задъхан.

— Хайде, трябва да продължим да търсим.

Дявол да го вземе, какво щях да правя сега?

Вратата на стаята ми се отвори. Чух стъпките на два чифта крака. Издърпаха чекмеджетата на нощното шкафче, на скрина, отвориха вратите на гардероба, разместеха закачалките, изхвърлиха дрехи на пода. Преместиха чанти и чували, ходиха напред-назад, издърпаха леглото.

След това настана тишина.

— И тук не е — каза единият от тях.

— Може би е пренощувала при някого — отговори другият.

— Едно нещо е сигурно — каза първият. — Това няма да се разчуе.