Злокобен танц

1

Това е било вярно при излизането на книгата през 1981 г. — Б.пр.

2

„Тук има тигри“ е заглавие на разказ от Рей Бредбъри, относно космическа експедиция, проучваща новооткрита планета. Заглавието е препратка към израза „Тук има дракони“, който средновековните автори на географски карти изписвали върху неизследваните територии. — Б.пр.

3

Чудовището Грендел и неговата майка са враговете на героя Беоулф от едноименната епична поема. — Б.пр.

4

Оригиналното заглавие на тази книга, „Danse macabre“ (фр.), е наименование на алегоричен художествен сюжет, известен още като „Dance of Death“, възникнал в живописта и словесността на късното Средновековие, който се превежда най-общо като „Танц на смъртта“ или „Танц на мъртвите“5. Идеята за това артистично течение възниква след чумната епидемия (XIV в.), която демонстрира абсолютната универсалност на смъртта, увличаща по пътя си всички, без значение от потекло, род и обществено положение и така изравнява обикновените хора с папи, крале и императори. Идеята се илюстрира съвсем буквално чрез танцуващи скелети или мъртъвци. Произходът на тези картини са илюстрирани църковни текстове. — Б.пр.

5

Друг пример е преводът на български на заглавието на пиесата на Аугуст Стриндберг „Dödsdansen“ (1901 г.) — „Мъртвешки танц“. — Б. NomaD.

6

Виж, нещата не стоят така във втората версия на Филип Кауфман. Има един отвратително гнусен момент в този втори филм. Случва се, когато Доналд Съдърланд използва градинско гребло да размаже лицето на един почти оформен нашественик. Лицето му се разкъсва с противна лекота, като че ли е изгнил плод, и се взривява в гейзер от най-реалистичната сценична кръв, която някога съм виждал в цветен филм. Когато видях тази сцена, аз похлупих уста с ръка и се зачудих как така филмът не е бил забранен за малолетни. — Б.авт.

7

Джоузеф Макарти е американски консервативен сенатор между 1947–57 година. От 1950 г. той става особено популярна обществена фигура с крайните си възгледи относно присъствието на съветски и комунистически шпиони на високи позиции във федералното американско правителство. Понеже не успява да подкрепи твърденията си с факти, в крайна сметка е порицан от Сената. Възникналият термин „Макартизъм“ днес се свързва с безпочвени демагогски обвинения към политически опоненти. — Б.пр.

8

Препратка към книгата „Аз съм добър, ти си добър“ (1969 г.) на психиатъра Томас Харис — една от най-популярните американски книги за самопомощ, представяща практическо ръководство за решаване на житейски проблеми. — Б.пр.

9

Иронична препратка към идеята, че когато Британската империя била на върха на славата си, територията й била толкова обширна, че слънцето никога не залязвало над нея. Т.е. все някъде из британските земи по света греело слънце. — Б.пр.

10

Илюстрацията е добавена при превода. — Б.пр.

11

Акостиращи контейнери — създадени за целите на военния флот през Втората световна война плавателни съдове, клас амфибия, с капацитет за пренасяне на солидни количества товар и войски директно върху груб, неприспособен за акостиране бряг. — Б.пр.

12

Всъщност има три филмови версии на този роман. Авторът явно е пропуснал най-ранната версия от 1944 г. А само година след издаването на „Злокобен танц“ е направена и радио адаптация на „Мозъкът на Донован“, издадена след това като грамофонна плоча. — Б.пр.

13

А преди него веригата се простира може би до Фауст? Дедал? Прометей? Пандора? Ето ви една генеалогична линия, която води началото си от самите врати на Ада! — Б.авт.

14

Същата фраза използва по-късно самият Кинг в своя роман „То“, където тя има силата едва ли не на лично заклинание или талисман за героя Бил Денброу. Преводът на фразата е на Любомир Николов от първото българско издание на книгата, 1992 г. — Б.пр.

15

Което вероятно показва защо старецът го е харесвал толкова, та да иска да го направи свой наследник. Явно двамата са си били лика-прилика. — Б.авт.

16

Американски журналист и автор на криминални романи. — Б.пр.

17

Утвърдената авторка на научнофантастични романи Кейт Уилхелм (написала например „Къде привечер птици пееха тъй сладко“ и „Тестът на Клуистън“) започва кариерата си, като пише съвместно с Тед Томас кратък, но отвратително ефективен роман, наречен „Клонинг“. Книгата разказва за едно безформено същество, състоящо се почти изцяло от чист протеин (приличащо повече на желатинова маса, отколкото на клонинг, както уместно посочва Научнофантастичната енциклопедия), което се образува в канализацията на един голям град… около полуизяден хамбургер. Създанието расте, като поглъща стотици хора в своята гнусна маса. В една забележителна сцена едно хлапе е засмукано в канала на мивката с ръката напред. — Б.авт.

18

В бейзбола питчър е играчът, който хвърля топката. — Б.пр.

19

На същия филм е направена втора версия през 1999 г., където този виртуозен ефект е напълно заменен с гротескно преувеличени специални ефекти. — Б.пр.

20

По мое лично мнение, сцената в „Сейлъмс Лот“, която най-добре би се вписала в традициите на комиксите, е моментът, когато шофьорът Чарли Роудс (типичен комиксов негодник, който по нищо не отстъпва на Хърби Сатън) се събужда посред нощ от надутия клаксон на собствения си автобус. Когато вратата на автобуса завинаги се затваря зад гърба му, Чарли открива, че автобусът е пълен с деца, които сякаш го чакат да ги закара на училище, само дето всички те са вампири. Чарли започва да крещи, вероятно за изненада на читателя — защо му е да крещи, когато децата са се отбили за по едно освежаващо питие. Хъх, хъх. — Б.авт.

21

Плъховете са противни гадини, нали? Четири години преди излизането на „Сейлъмс Лот“ бях публикувал един разказ, наречен „Нощна смяна“ в списание „Кавалер“. Това всъщност беше третата история, която изобщо съм публикувал. Малко се притеснявах от приликата между плъховете в подземието на фабриката в „Нощна смяна“ и плъховете в мазето на пансиона в „Сейлъмс Лот“. Когато един автор довършва писането на нова книга, му се налага да се бори с тревогите си по всеки възможен начин и аз лично бях решил да си позволя това дребно автоплагиатство. Но, макар да сме оставили някой и друг почитател на плъхове разочарован, мисля, че Бил Томпсън беше прав, като предложи да оставя плъховете в „Сейлъмс Лот“ просто да се изгубят от сцената. — Б.авт.

22

Бъзби Бъркли — влиятелен холивудски режисьор и музикален хореограф. — Б.пр.

23

Телевизионни персонажи. — Б.пр.

24

Но в стария Инкуайърър все пак са останали искрици живот. Аз си го купувам, ако са пуснали някоя по-сочна статия за НЛО или нещо за Йети, но най-често го преглеждам набързо, ако опашката в супермаркета върви твърде бавно, да видя дали не са допуснали някоя трогателна грешка в добрия тон, като да пуснат снимки от аутопсията на Озуалд или на Елвис в ковчега му. Всичко това обаче е далеч от добрите стари истории като: „Майка готви домашния любимец и сервира кучешката манджа на децата си.“ — Б.пр.

25

Флайфейс — злодей с толкова лоша хигиена, че покрай лицето му постоянно се въртят мухи. — Б.пр.

26

Да вземем например Бил Лий, който сега играе за Монреал, а преди това беше в отбора на бостънските Ред Сокс. Колегите му галено го наричаха „Извънземния“, а феновете на отбора го помнеха с „най-топли“ чувства, задето след партито по случай емблематичната победа на Ред Сокс през 1976 г. Лий принудил празнуващите да оберат боклуците след себе си. Вероятно най-яркото доказателство за неговата „смахната леващина“ беше фактът, че нарече мениджъра на отбора Дон Цимър „същински хамстер“. Малко след това последва преместването му в Монреал. — Б.авт.

27

На английски „sinister“ означава злокобен, зловещ. — Б.пр.

28

Фразите са взети от превода на Огняна Иванова. — Б.пр.

29

„Инди“ съкратено от „independent“ — „независим“. — Б.пр.

30

„Рибешкият поздрави“ (оригинално заглавие „The «Fish» Cheer / I-Feel-Like-I’m-Fixin’-to-Die Rag“) е протестна песен срещу войната във Виетнам на групата Кънтри Джо и Рибоците. Песента започва с въпросния рибешки поздрав, като изпълнителят извиква думата „fish“ („риба“, англ.) по букви, по примера на мажоретките. По-късно, при изпълнения на живо, думата „fish“ е заменена от вулгарното „fuck“, което печели одобрението на публиката и недоволството на обществеността. — Б.пр.

31

Джеймс Дийн и Вик Мороу — американски актьори. Артър Фонзарели, известен още като Фонзи — герой от американския комедиен сериал „Щастливи дни“. — Б.пр.

32

Ърма Бумбек — американска хумористична писателка. — Б.пр.

33

Цитатите са взети от „Илюстрирана история на хорър филмите“ от Карлос Кларънс, издателство Кейприкорн Букс, Ню Йорк, 1967 г. — Б.авт.

34

Уилям Бъкли — американски консервативен политически коментатор; Дик Кавет телевизионен водещ. — Б.пр.

35

Всички цитати от „Франкенщайн“ са взети от превода на Жечка Георгиева, 1981 г. — Б.пр.

36

Голяма част от историята е неумишлено забавна. Чудовището се укрива в барака, в съседство със селска колиба. По чиста случайност обитателят на колибата, Феликс, по същото време учи годеницата си, избягала арабска благородничка на име Сафи, на своя език. Така чудовището се научава да говори. Основните му четива са „Изгубеният рай“, „Успоредните животописи“ на Плутарх, „Страданията на Вертер“ — книги, които намира в един сандък, изпаднал в канавката. На този бароков разказ в разказа съперничи единствено героят на Дефо, Робинзон Крузо, който, по думите на автора, се съблякъл гол, за да доплува до развалините на кораба си, а после си напълнил джобовете с всякакви малки богатства. Възхищението ми от такава изобретателност не знае граници. — Б.авт.

37

„Ей го пак тоя зеленокожия“ възкликва седемгодишният ми син Джо, когато Дейвид Банър започне разкъсващата дрехите си трансформация. Джо възприема Хълк не като страшилище, всяващо хаос, а като сляпа природна сила, посветена на доброто, и с право. Учудващо, поуката, която младите зрители извличат от повечето филми на ужасите, е, че съдбата е милостива. Съвсем нелош урок за младоците, които се възприемат като играчки в ръцете на далеч по-мащабни сили. — Б.авт.

38

Най-забележителното британско изпълнение на чудовището вероятно е на Кристофър Лий, който по-късно кажи-речи засенчи Бела Лугоши в ролята на граф Дракула. Лий, който е великолепен актьор, е единственият, който дори се доближава до интерпретацията на Карлоф, но пък Карлоф е имал късмета да работи с доста по-добър сценарий и режисура. В крайна сметка Кристофър Лий се справи много по-добре като вампир. — Б.авт.

39

„Нярлатотеп, Пълзящият хаос“ е име на злонравно божество, срещано в произведения на Лъвкрафт и други писатели. „Йог-Сотот“ е космическо същество, част от митологичния цикъл за Ктхулу, за което се казва, че приема формата на съвкупност от блестящи сфери. „Козелът с хиляди чеда“ е алтернативно име за Шуб-Нигурат, още едно от божествата в митовете за Ктхулу. — Б.пр.

40

Едгар Райс Бъроус — американски писател, най-известен със създаването на героя си Тарзан и с марсианските приключения на Джон Картър. — Б.пр.

41

„Вампирът Варни“ — стилизирана викторианска готическа история на ужасите, издавана в дълга поредица евтини памфлети, достигнала в окончателния си вариант 220 глави. — Б.пр.

42

Графът се появява тук-там десетина пъти, като най-внушителна е сцената в спалнята на Мина Мърей Харкър. Когато мъжете в нейния живот нахлуват в стаята й след смъртта на Ренфийлд, ги посреща сцена, достойна за платната на Бош: графът е сграбчил Мина, а лицето му е покрито с нейната кръв. Като в някаква вулгарна пародия на брачното тайнство, той разрязва една вена на гърдите си с мръсен нокът и я принуждава да пие. Другите появи на графа са по-малко внушителни. Един път го засичаме, докато се разхожда по улицата, нахлупил контешка сламена шапка, а друг път го виждаме как съзерцава млада девойка като най-обикновен стар коцкар. — Б.авт.

43

Цитатът е взет от превода на Теодор Михайлов, издание 1991 г. — Б.пр.

44

Аз лично откривам още един изключително сексистки момент в този филм, който е огромно разочарование в рамките на сюжета, независимо какво е мнението ви за равноправието между мъжете и жените. Героинята на Сигорни Уивър е представена като твърда и героична жена, чак до момента, когато унищожава кораба-майка Ностромо (а вероятно допринася и за смъртта на останалите двама членове на екипажа), като се втурва след корабната котка. Това, разбира се, е идеалният повод за мъжете в публиката, да се отпуснат, да се спогледат многозначително и да си кажат (на глас или наум): „Типично по женски“. Този сюжетен елемент се крепи на закостенели сексистки стереотипи и ние спокойно можем да му отговорим с: „Типично за шовинистичните холивудски свине.“ Това ненужно отклонение не съсипва целия филм, но е досадно. — Б.авт.

45

Робърт Хауърд — писател, най-известен с образа на Конан Варварина. — Б.пр.

46

Всички цитати от „Доктор Джекил и господин Хайд“ са взети от превода на Евгения Паничерска-Камова, 1975 г. — Б.пр.

47

Ричард Спек — американски сериен убиец, изнасилил и убил осем студентки медицински сестри през 1966 г.; Хуан Корона — мексикански сериен убиец, осъден за убийството през 1977 г. на двадесет и пет сезонни работници, открити погребани в плитки гробове. Жертвите вероятно са били повече, но само толкова са открити; Хърман Тарнауър — американски кардиолог, заклет ерген, застрелян от една от жените, с които имал връзка през 1980 г. — Б.пр.

48

Игра на думи — името на Хайд звучи като английската дума „hide“ — „крия“. — Б.пр.

49

Трябва да призная, че след като прочетох описанието на Стивънсън, ми беше трудно да си представя какво у Атърсън може да мине за мило. — Б.авт.

50

Популярна американска певица с продължителна и влиятелна кариера. — Б.пр.

51

Трима великолепни актьори са влизали в тази двойствена роля: Джон Баримор (1920 г.), Фредерик Марч (1932 г.) и Спенсър Трейси (1941 г.). Марч печели Оскар за своята версия и до днес остава единственият актьор спечелил наградата на Академията за работата си във филм на ужасите. — Б.авт.

52

Ленг е измислено пустинно плато в митологията на Ктхулу, чието местоположение изглежда се мести в различните разкази. Абдул ал-Хазред — герой на Лъвкрафт, наречен Лудия Арабин, на когото се приписва авторството на книгата Китаб-ал-Азиф (Некрономикон) и е ключов образ в историите за Ктхулу — описва това плато като място, където се срещат различни реалности, което обяснява, защо местоположението му не може да бъде точно определено. — Б.пр.

53

Чарлз Уитман — студент инженер и бивш военен от американските военноморски сили. На 1-ви август, 1966 г., убива седемнадесет души и ранява още тридесет и двама, като стреля безредно от кулата на Тексаския университет в Остин. Преди това Уитман е застрелял жена си и майка си. — Б.пр.

54

Филмът „Мартин“, на режисьора Ромеро е изтънчена и визуално чувствена версия на мита за вампира. Това е и един от много малкото случаи, в които този мит е съзнателно разгледан във филма, като Ромеро противопоставя романтичните предпоставки, жизненоважни за мита (както във филмовата версия на „Дракула“ на Джон Бадам) с грубата реалност на поглъщането на кръв, бликаща от вените на жертвата. — Б.авт.

55

За да сме честни обаче трябва да кажем, че Стокър е написал някои просто гениални кратки разкази. „Индианката“ и „Къщата на съдията“ вероятно са най-популярни. Любителите на злокобни разкази не биха намерили нещо по-добро от неговия сборник „Гостът на Дракула“, която неизвестно защо вече не се печата, но още може да се намери в библиотеките. — Б.авт.

56

Тази мисъл не моя, но да пукна, ако помня кой го беше казал, затова ще го припиша на автора с най-огромното творчество: Неизвестен. — Б.авт.

57

Едно от по-приемливите обяснения на този феномен, е, че не дървото усеща водата, а човекът, който го държи, и предава усещанията си на пръчката. С подходящ вятър конете могат да надушат вода от разстояние дванадесет мили. Защо тогава човек да не може да я усети на двадесет-тридесет метра под краката си? — Б.авт.

58

Бързам обаче да уточня, че е задължително поначало да имате талант. Защото може десет години да рафинирате обикновената пръст и накрая пак ще си останете с пръст, фино пресята. Аз например свиря на китара, откак бях на четиринадесет, но не съм напреднал особено отвъд нивото, което постигнах на шестнадесет, когато свирех „Луи Луи“ и „Малкият Дюс Куп“ на ритъм китара с една група на име Муунспинърс. Мога да свиря по малко и това ме ободрява, когато съм в лошо настроение, но не мисля, че скоро ще взема хляба на Ерик Клептън. — Б.авт.

59

Един от двата колежа, които по-късно образуват университета на Южен Мейн. — Б.пр.

60

Абревиатура за „Организация на страните износителки на петрол“. — Б.пр.

61

В бейзбола „вечерната двойка“ са два последователни мача, играни в един ден между едни и същи противници пред една и съща публика. Първият мач се играе в късния следобед, вторият привечер. Зрителите имат право да гледат и двете срещи само срещу един закупен билет. Английският термин за тази комбинация, „double-header“ означава буквално „двуглав“. — Б.пр.

62

В един от любимите ми разкази на Артър Кларк това всъщност са случва. В тази история извънземните пристигат на Земята, след като Голямата война вече се е случила. Към края на разказа, най-ярките умове на тази чужда цивилизация се опитват да разгадаят смисъла на един земен филм, който са открили и са успели да прожектират. Филмът завършва с надписа „Продукция на Уолт Дисни“. Понякога си мисля, че не би могло да има по-добра епитафия за човешката раса или за един свят, където единственото разумно същество, на което му е гарантирано безсмъртие, не е Хитлер, Карл Велики, Албърт Швайцер или дори Исус Христос, а Ричард Никсън, чието име е гравирано върху плоча, поставена на лишената от атмосфера повърхност на Луната. — Б.авт.

63

Човекът пиле. — Б.пр.

64

А има и хора, които изобщо не възприемат Чикънмен. Моят добър приятел Мак Макътчън веднъж пусна целия албум с приключенията на героичното пернато на група приятели, които просто седяха и слушаха с любезни празни изражения на лицата. Никой дори не се засмя. Както казваше Стийв Мартин в „Гаднярът“: „Махайте тези охлюви от чинията й и й донесете сандвич със сирене, както ви бях поръчал поначало.“ — Б.авт.

65

„Фибър Макгий и Моли“ — изключително популярен комедиен радио сериал; „Животът на Райли“ — телевизионен комедиен сериал с главен герой Честър Райли. — Б.пр.

66

Арк Обоулър — (1909–1987) — американски драматург, сценарист, писател, продуцент и режисьор, работил в радиото, телевизията, театъра и киното. — Б.пр.

67

През 1978 г. 912 последователи на сектата Народен храм в Джоунстаун, Гвиана, се самоубиват по нареждане на водача си, Джим Джоунс. — Б.пр.

68

Уилям Ф. Нолън казва за този филм, че най-силно впечатление му е направило редуването на „светлина-сянка-светлина-сянка“, докато камерата следва госпожица Рандолф. Ефектът наистина е доста злокобен. — Б.авт.

69

Трябват ли ви още примери за това как се променя художествената реалност, независимо дали ни харесва или не? Помните ли сериала „Бонанза“, който вървеше по NBC сякаш в продължение на хиляда години? Вече го излъчват из цялата страна. Вгледайте се в декора, представляващ жилището на семейство Пондероса — предния двор, всекидневната — замислете се, как изобщо сте могли да повярвате, че всичко това е „истинско“. Изглеждало ни е истинско, защото бяхме свикнали телевизионните сериали да се снимат на студийна площадка докъм средата на шестдесетте. Днес дори телевизионните продуценти не снимат екстериор в студиото. За добро или зло, състоянието на техниката е напреднало. — Б.авт.

70

На английски думите „grim“ — „мрачен“ и „green“ — „зелен“ звучат подобно. — Б.пр.

71

Норман Бейтс — главен герой в екранизирания роман на Робърт Блох „Психо“. — Б.пр.

72

В еврейската митология дибук е злонамерен дух, обсебващ живите, вероятно душа на мъртвец, изгубена между света на живите и на мъртвите. — Б.пр.

73

Или Хитлер например. Днес ние свързваме неговата пропаганда с филмовите ленти, но забравяме, че през тридесетте той е използвал радиото с брутална ефективност. Убеден съм, че ако беше имал шанса да се появи в някое телевизионно предаване, песента му щеше да бъде набързо изпята. — Б.авт.

74

Статичните сцени са друг похват, на който ранните филми и телевизионни програми разчитат, докато развият по-динамични методи за пресъздаване на сюжета. Вземете коя да е програма, излъчвана през петдесетте или някой ранен озвучен филм като „Това се случи една нощ“, „Джаз певецът“ или „Франкенщайн“ и обърнете внимание колко често сцените са заснети с неподвижна камера, сякаш от гледната точка на театрален зрител на първия ред. В своята книга, „Децата на Калигари“, С. С. Проуър казва следното за един от пионерите на немите филми, Жорж Мелие: „Двойната експозиция, рязкото прескачане от кадър в кадър и другите трикове, които Мелие прилагал на лентите, заснети от статично положение, повече забавлявали зрителите, вместо да ги впечатлят и накрая им омръзнали до там, че Мелие фалирал.“ — Б.авт.

75

„Снъф“ филм — филм, в който е заснето реалното убийство на човек. — Б.пр.

76

Един успешен опит в преминаването на този тънък лед обаче не гарантира, че творецът е в състояние да повтори успеха. Въпреки че вроденият талант на Хупър спасява втория му филм, „Изядени живи“, от изпадане в категорията на „Кръвожадни обезобразители“, той все пак е разочарование. Единственият режисьор, за когото се сещам, който успешно — дори гениално — успява отново и отново, без пропуск, да се движи в сивата зона между порно-ексхибиционизъм и изкуство, е канадецът Дейвид Кроненбърг. — Б.авт.

77

„Дъщерята на Ван Хелсинг?“ чувам ви да възкликвате възмутени. Прави сте. Читателите, запознати с романа на Стокър, ще открият, че филмът на Бадам (и пиесата, по която е адаптиран) е внесъл множество промени в сюжета и взаимоотношенията, но без очевидна цел. Промените не помагат на Бадам да каже нещо ново за Графа или за вампирския мит като цяло и затова за мен те не са оправдани. Както се е случвало твърде често, можем само да свием рамене и да възкликнем — това е то, шоубизнесът! — Б.авт.

78

Брайди Мърфи — през 1952 г. американката Вирджиния Тиг се подлага на аматьорски хипнотичен сеанс, при което хипнотизаторът я връща към предполагаем минал живот. Тя си спомня, че тогава името й е било Брайди Мърфи и разказва за това как е наблюдавала собственото си погребение след смъртта си. Случаят става широко известен и името става нарицателно за свръхестествени познания. — Б.пр.

79

Реймънд Муди — психолог и доктор по медицина, автор на книги за живота след смъртта и преживяванията на прага на смъртта. — Б.пр.

80

Някои биха казали, че ксенофобията също е политическо явление и може би донякъде ще са прави, но аз я разглеждам като универсално чувство и поне за момента я изключвам от подсъзнателната пропаганда, която обсъждаме тук. — Б.авт.

81

Омиротворяване — направление в дипломацията, което цели чрез политически отстъпки пред възможна вражеска сила да избегне военен конфликт. — Б.пр.

82

Невил Чембърлейн — министър-председател на Великобритания от 1937 г. до 1940 г., привърженик на идеята за политическо омиротворяване. През 1938 г. подписва Мюнхенското споразумение, с което отстъпва на Германия населената предимно с немци Судетска област на Чехословакия. — Б.пр.

83

В международните отношения „полицейски действия“ е евфемизъм за провеждане на военни действия, без да има формално обявена война. — Б.пр.

84

На 4 май 1970 г. в университета Кент, Охайо, представители на Националната гвардия стрелят по невъоръжени студенти, протестиращи срещу американската военна кампания в Камбоджа. — Б.пр.

85

На 16 март 1968 г. в Южен Виетнам американски военни зверски убиват между 300 и 500 невъоръжени цивилни граждани, включително деца, а много от жените са изнасилени и телата им обезобразени. — Б.пр.

86

Научно-популярният автор Д. Ф. Джоунс по никакъв начин не може да бъде обвинен в оптимизъм. В следващата му книга след „Колос“, новосъздадено противозачатъчно лекарство, което се приема само веднъж, води до стерилност в световен мащаб и бавната смърт на човечеството. Голяма веселба, но Джоунс не е сам в своето недоверие към света на технологиите. Имаме си и Дж. Г. Балард, автор на такива мрачни истории като „Катастрофа“, „Бетонния остров“ и „Небостъргач“. Да не говорим за Кърт Вонегът (когото жена ми с обич нарича Татко Кърт), на когото дължим такива романи като „Котки в люлката“ и „Механично пиано“. — Б.авт.

87

Авторът греши. Режисьор на филма е Хърбърт Строк. Айвън Торс е споменат сред сценаристите. — Б.пр.

88

На 28 март, 1979 г., в единия от реакторите на атомната централа на остров Трите мили, Пенсилвания, се получава частичен срив. Това е най-сериозният такъв случай в историята на американската ядрена енергетика и в резултат в атмосферата са изпуснати известни дози радиоактивни газове. — Б.пр.

89

Градове в щата Флорида, известен с преобладаващото си възрастно население. — Б.пр.

90

Името на бара на английски означава „звезден прах“. — Б.пр.

91

Както и цяла армия същества, повечето с японски произход, до едно или подложени на продължително облъчване с радиация, или създадени след ядрен взрив: Годзила, Горго, Родан, Модра и Хидра — триглавото чудовище. Идеята дори е разиграна комично, преди излизането на „Доктор Стрейнджлав“, в една необичайна малка продукция от петдесетте, наречена „Атомното хлапе“, с участието на Мики Руни. — Б.авт.

92

Рубен Голдбърг — (1883–1970) американски карикатурист, инженер и изобретател, известен със серия комикси, демонстриращи изключително сложни устройства за извършване на съвсем прости операции. — Б.пр.

93

Лудити — английско социално движение от 19-ти век, което се противопоставя на технологичните нововъведения. — Б.пр.

94

Уолтър Мити е герой от разказа на Джеймс Турбър „Тайният живот на Уолтър Мити“ — тих и скромен човек, който тайно си мечтае за величие и слава. — Б.пр.

95

За тази конкретна сцена обаче трябва да благодарим не на Форбс или Левин, а на сценариста, Уилям Голдман, който е много забавен тип. Ако се съмнявате, гледайте великолепната комбинация от фантазия и приказки — „Принцесата булка“. Не се сещам за друг пример, с изключение може би на „Алиса в страната на чудесата“, където сатирата да е толкова очевидно израз на любов и добронамерен хумор. — Б.авт.

96

Американски филм от 1946 г., чиито герои са група хлапета, противопоставящи се на местна криминална банда. — Б.пр.

97

Из: „Приказната съкровищница на Андрю Ланг“, редактор Кари Уилкинс, издателство Авнъл, Ню Йорк, 1979 г., стр. 91. — Б.авт.

98

Този филм на Уилям Касъл — първи, но за съжаление не последен — беше вероятно най-важният „задължителен за гледане“ филм в моите ученически години, нищо, че приятелите ми в Стратфорд и аз дори не можехме да произнесем заглавието правилно. Дали беше задължителен или не, почти не се намираха родители, които биха ни позволили да го гледаме, вероятно най-вече заради потресаващата му рекламна кампания. Аз обаче упражних изобретателността си на истински заклет фен и отидох да го гледам, като казах на майка ми, че ще гледам „Дейви Крокет“, филм на Дисни, за който смятах, че ще мога някак да говоря, сякаш съм го гледал, защото бях чел повечето картички от дъвки. — Б.авт.

99

От време на време обаче някой успява гениално да се противопостави на традицията и да създаде произведение от така наречения „дневен хорър“. Рамзи Кембъл например постига това особено успешно с подходящо озаглавената си колекция разкази: „Демони на дневна светлина“. — Б.авт.

100

Много ми е забавно да се сещам за всички ония номера, които са използвали, за да популяризират посредствени хорър филми. Например „Лотарийните вечери“, използвани да примамват хората в кината през тридесетте, са особено мил спомен. По време на прожекцията на един вносен италиански филм пък, „Нощта, когато Евелин излезе от гроба“ (какво заглавие само!), в киното се продаваха кървави пуканки, които си бяха най-обикновени пуканки, боядисани с безвредна боя. В „Джак Изкормвача“, британски филм на студио Хамър от 1960 г. по сценарий на Джими Сангстър, черно-бялата лента ставаше противно цветна в последните пет минути, когато Изкормвача, неразумно избрал да се скрие в асансьорна шахта, биваше смачкан под слизащата кабина. — Б.авт.

101

Помня, че като малък някакво хлапе ми беше казало да си представя, че се пързалям по дълго, гладко перило, което без предупреждение се превръща в острие на бръснач. Леле, дни наред не можех да се отърся от тоя образ. — Б.авт.

102

По този повод може да бъда упрекнат, че определението ми за хорър изкуство е твърде широко — че просто включвам всичко. Това изобщо не е вярно — филми като „Училищно клане“ и „Кървави касапи“ не въздействат на съвсем никакви нива. Ако пък очертаните от мен граници ви се струват твърде широки, това никак не е хубаво. Аз не съм сноб и, ако вие сте, това си е ваша работа. В моя занаят обаче, ако решиш, че такива неща като обикновения салам са под достойнството ти, значи е време да си търсиш друга професия. — Б.авт.

103

Моля, не ме разбирайте погрешно. Децата могат да са подли и неприятни и, когато ги видите във вихъра им, може да ви налегнат мрачни мисли за бъдещето на човечеството. Но подлостта и жестокостта, ако и да са свързани, са съвсем различни неща. Жестоката постъпка е умишлена, тя изисква преднамереност. Подлостта от друга страна е спонтанна, непланирана. За жертвата — обикновено друго дете — резултатът може да се окаже един същ, но в едно морално общество присъствието или отсъствието на преднамереност е ключово. — Б.авт.

104

От „Децата: ден подир ден“, редактирана от Елизабет Шарлат, издателство „Саймън и Шустър“, Ню Йорк, 1979 г. Тази конкретна история, предадена от Уолтър Джерълд. — Б.авт.

105

Виж, с последния филм на Фридкин, „Фатален партньор“, изобщо не се забавлявах, но все пак ме впечатли, защото подозирам, че е показателен за бъдещето на лошите филми с голям бюджет — на вид лъскави, но все пак долнопробни — като изящен кристален блок, в който вместо цветя е запечатан плъх. — Б.авт.

106

Марка детски играчки. — Б.пр.

107

Поради безкрайното търсене на пълнеж за програмата си, в наши дни НВО прави много от тези малки филми достъпни по начин, който никой голям дистрибутор не би могъл да постигне. Което не значи, че и там не пускат достатъчно плява, както ще ви каже всеки техен зрител. И все пак, в програмата на платената телевизия, обикновено запълнена с такива плесенясали находки като „Гвиана: Култът на прокълнатите“ и „Момент след момент“, понякога се намират и ценни попадения. За последната година НВО излъчи „Роякът“ на Кроненбърг и един интересен филм на АИП, наречен „Конфискуващите“(с участието на Вик Мороу и Майкъл Паркс), които изобщо не бяха прожектирани по американските кина, а също и… „Капан за туристи“. — Б.авт.

108

Сравнете например ясния и концентриран замисъл на Спилбърг при създаването на оригиналния филм „Челюсти“ с продължението, продуцирано от цял комитет хора и режисирано от нещастния Жано Шварц, изваден от резервите вече в разгара на играта, за да замаже нещата без въобще да е заслужил такова нещо. — Б.авт.

109

Роджър Марис — американски бейзболист. — Б.пр.

110

Единственото изключение е Джудит Крист, която явно истински обича хорър филмите и е в състояние да се абстрахира от ниския бюджет, за да забележи механизмите, работещи във филма. Винаги ми е било чудно какво ли е мнението й за „Нощта на живите мъртви“. — Б.авт.

111

Ако ви интересува моят личен списък с най-добрите хорър филми от последните тридесет години, вижте Приложение I. — Б.авт.

112

„Mea culpa“ (лат.) — „Виновен съм“ — Б.пр.

113

Оранжев Агент — наименованието на силно отровен хербицид, използван от американските военни по време на Виетнамската война, за да се унищожи листната маса на дърветата в джунглата, така че виетнамските позиции да бъдат видими от въздуха. — Б.пр.

114

Бих казал, че филмите с показно насилие почват не от „Психо“, а от два филма, извън хорър жанра, снимани в реалистичен кървав цвят: „Дивата банда“ на Сам Пекинпа и „Бони и Клайд“ на Артър Пен. — Б.авт.

115

От „Пълен справочник на основните телевизионните предавания, 1964 до наши дни“, редактирана от Тим Брукс и Ърл Марш (издателство Балантайн Букс, Ню Йорк, 1979 г.), стр 586. — Б.авт.

116

А има и такива, според които това е най-страховитата екранизация в телевизионната история. Аз не съм съвсем съгласен. Аз бих отредил това звание на последния епизод от малко известния сериал „Автобусна спирка“ (адаптация по пиесата и филма на Уилям Инге). Сериалът, класическа драма, беше отменен след истински скандал, породен от епизод, в който известният за времето си рок музикант Фабиан Форте участваше като сериен изнасилвач — сценарий по мотиви от роман на Том Уикър. Последният излъчен епизод обаче прави рязко отклонение към свръхестественото и за мен тази адаптация, направена от Робърт Блох на собствения му разказ „Целувам сянката ти“, е ненадмината в телевизията или където и да било другаде по своето неумолимо усещане за надигащ се ужас. — Б.авт.

117

В САЩ телевизионната синдикация е продажба на правото за свободно излъчване на дадена програма от множество телевизионни станции без да е нужно да се минава през определена ТВ мрежа — Б.пр.

118

В този епизод героят пътува за работа всеки ден с влака. Работата му не го удовлетворява, бракът му не е щастлив. На няколко пъти той заспива във влака и сънува, че се е върнал назад във времето и се намира на гарата на градчето Уилоуби. Привлечен от спокойствието на градчето, той решава следващия път, когато попадне там в съня си, да слезе от влака. В края на епизода кондукторът намира безжизненото тяло на пътника в купето, а когато тялото е натоварено на катафалката и вратите й се затварят, се вижда, че името на погребалното бюро е „Уилоуби“. — Б.пр.

119

Голяма част от този материал дължа на статията относно „До краен предел“, включена в „Научнофантастичен наръчник“, публикуван от Дабълдей (Ню Йорк, 1979 г.). Статията (страница 441 от този огромен том) е дело на Джон Броснан и Питър Никълс. — Б.авт.

120

Тази роля е надградена върху образа на Дейвид Рос, частен детектив, когото Макгавин изигра в чудесен (макар и оцелял за кратко) сериал на NBC, озаглавен „Аутсайдерът“. Вероятно само покойният Дейвид Дженсен в ролята на Хари Оруел и Браян Кийт като Лу Арчър (в един сериал продължил само шест седмици — едно мигване и сте го изпуснали) могат да се мерят с Макгавин в ролята на частен детектив. — Б.авт.

121

По-голямата част от информацията за „Нощен преследвач“ съм почерпил от подробния анализ на Бърт Роджър на филма и сериала, публикуван в списание Фангория (Брой №3, декември 1979 г.). Същият брой съдържа безценно хронологично описание на всеки от епизодите в сериала. — Б.авт.

122

По-голямата част от информацията за Род Сърлинг и „Зоната на здрача“ дължа на статия, озаглавена „Мечтата на Род Сърлинг“ на автора Ед Наха, публикувана в брой №15 на сп. „Старлог“ (август, 1978 г.) и на Гари Джерани, който в същия брой беше съставил пълно ръководство на епизодите. — Б.авт.

123

Цитатът е от интервю, взето от Линда Бревел малко преди смъртта му и публикувано в „Писателски годишник“ през 1976 г. със заглавие „Последното интервю на Род Сърлинг“ (доста злокобно заглавие, но аз пък какво ли разбирам?). — Б.авт.

124

След Сърлинг, Мередит беше вероятно най-популярното лице в „Зоната на здрача“. Най-запомнящата се негова роля беше в епизода „Дяволско издателство“, където той играеше собственик на вестник, който се оказа Сатаната, захапал крива пура, която някак успяваше да изглежда демонично. — Б.авт.

125

През 1972 г. CBS откриха друга „престижна програма“ — „Семейство Уолтън“, създадена от Ърл Хамнър Мл., написал и доста епизоди от „Зоната на здрача“, включително „Магическият басейн“, последният оригинален епизод от сериала, излъчен по този канал. Въпреки ниския рейтинг и бруталната конкуренция в лицето на „Шоуто на Флип Уилсън“ по NBC и „Модерна банда“ по АВС — тяхната версия на комедийното шоу „Църквата на днешния ден“ — CBS не се отказаха от творението на Хамнър, тъкмо заради престижния фактор. „Уолтънови“ надживяха всичките си конкуренти и към момента, в който пиша тази книга, тече седмият им сезон. — Б.авт.

126

Бредбъри адаптира разказа си „Възпявам електрическото тяло“ за сериала. Доколкото знам, това е единственият случай, в който е писал телевизионен сценарий, след доста необичайната, но великолепна негова адаптация на „Моби Дик“ за филма на Джон Хюстън. — Б.авт.

127

Препратка към заглавие, споменато по-рано в текста, „Чудовищата се очакват на улица Мейпъл“. — Б.пр.

128

Относно Аркам Хаус — вероятно всеки сериозен любител на фентъзи жанра в Америка притежава поне един от забележителните, подвързани в черно томове на издателството и го счита за едно от съкровищата си. Огъст Дърлет, основател на тази малка издателска къща от Уисконсин, беше писател без особен талант от школата на Синклер Луис, но затова пък абсолютен гений като редактор. Аркам първи публикуваха Х. П. Лъвкрафт, Рей Бредбъри, Рамзи Кембъл и Робърт Блох в книжен формат. И това са само някои от забележителните имена в списъка на Дърлет. Той публикуваше изданията си в ограничени тиражи — от петстотин до две хиляди и петстотин бройки. Някои от тях, като „Отвъд сънната стена“ на Лъвкрафт и „Мрачен Карнавал“ на Бредбъри, днес са колекционерска рядкост. — Б.авт.

129

Всички цитати от „Джулия“ са взети от превода на Илияна Георгиева. — Б.пр.

130

В един момент, докато е доста напрегнат, Дон изнася хаотична лекция пред група студенти на тема Стивън Крейн. Между другото описва „Червеният знак за храброст“ като: „Великолепна история за призраци, в която призраците така и не се появяват“. Като имаме предвид своеобразния подход на тази книга към темата за страхливост и смелост, това изречение отлично описва целия роман. — Б.авт.

131

Най-добрият пример тук е смъртта на Луис Бенедикт. Докато е на лов в гората, той вижда врата, оформена от струпани борови иглички. Той минава през вратата и попада в смъртоносен свят на фантазии. — Б.авт.

132

На английски името означава „заешко краче“, каквото много хора вярват, че е талисман и носи щастие. — Б.пр.

133

Но всяко правило си има изключения. Макар двете адаптации по стари комикси, „Разкази от криптата“ и „Хорър трезор“, да са пълен провал, Робърт Блох създаде два „рамкови“ филма за британската продуцентска компания Амикус — „Къщата, пропита с кръв“ и „Лудницата“. Кратките истории и в двата филма са адаптации на собствените разкази на Блох и двата са доста добри. Разбира се, най-добрият опит в този формат си остава „Посред нощ“, британският филм от 1946 г. с участието на Майкъл Редгрейв и режисиран от Робърт Хамър, Кавалканти, Чарлз Крайтън и Базил Диърдън. — Б.авт.

134

Статията е „В очакване на края: «Слънчевият часовник» на Шърли Джаксън“, автор Джон Дж. Парк, св. XIX, №3, 1978 г. — Б.авт.

135

А също и в „Сиянието“, което беше написано под същественото влияние на „Слънчевият часовник“. В „Сиянието“ героите са блокирани от снега в стар хотел и на километри наоколо няма жива душа. Светът им се е свил е се е обърнал навътре. Хотел Панорама се превръща в микрокосмоса, където се сблъскват колосалните сили и настроението вътре съответства на природната стихия навън. Критиците на филмовата версия на Станли Кубрик не трябва да забравят, че умишлено или не, той акцентира тъкмо върху тези елементи от историята. — Б.авт.

136

Ролфинг — техника, която помага за възстановяване на тялото с помощта на дълбок масаж. „Първичен писък“ — част от психотерапия, създадена от Артур Янов с цел да третира умствени разстройства чрез многократно връщане към и повторно изживяване на потисната детска травма. — Б.пр.

137

Из „Шърли Джаксън“ от Линемая Фрийдман (Бостън, Издателство Туейн, 1975 г.) Авторката цитира личния разказ на Шърли Джаксън за това как е била създадена книгата. Спомените на мис Джаксън по въпроса са издадени в статия, озаглавена „Опит и измислица“. — Б.авт.

138

Фрийдман, „Шърли Джаксън“, стр. 133. — Б.авт.

139

В случай че сте един от шепата читатели на популярна американска литература, който ги е пропуснал, това са „Целувка преди смъртта“, „Бебето на Розмари“, „Този идеален ден“, „Степфордските съпруги“ и „Бразилски момчета“. Написал е и две пиеси за Бродуей: „Стаята на Вероника“ и безкрайно успешната „Смъртен капан“. Има и един не много известен, но страховито въздействащ телевизионен филм, „Градината на доктор Кук“, с участието на Бинг Кросби, чието изпълнение е превъзходно. — Б.авт.

140

Винаги ми се е искало да публикувам роман, чиито последни тридесет страници липсват и издателят допълнително ги изпраща на читателя, след като той даде задоволително резюме на прочетената книга. Това със сигурност ще сложи прът в колелата на хората, които обръщат накрая, за да видят какво ще стане. — Б.авт.

141

Препратка към популярна рекламна кампания на ръжен хляб Ливай. В рамките на кампанията хора от видимо различни етноси и националности са снимани да ядат сандвичи с ръжен хляб и рекламният слоган е „Не е необходимо да си евреин, за да оцениш истинския еврейски ръжен хляб Ливай“. — Б.пр.

142

Както вече споменах по-горе, филмовата версия на книгата от края на седемдесетте премества историята на Фини в Сан Франциско и избира да се занимава с параноята на големия град, което води до няколко сцени, поразително подобни на началните кадри от филма на Полански „Бебето на Розмари“. Аз лично смятам, че Филип Кауфман е изгубил повече, отколкото е спечелил, като е изтръгнал историята от оригиналния й малък град с концертен подиум в парка. — Б.авт.

143

Период в американската история (началото на петдесетте години), когато населението е било доведено до почти параноичен страх от комунисти и множество хора са били разследвани и арестувани по подозрение, че имат комунистически убеждения и/или връзки. — Б.пр.

144

По същото време, когато Фини и Матисън станаха популярни с личния си вариант на шокова терапия, която прилагаха върху американското въображение, Рей Бредбъри започна да печели внимание във фентъзи общността. През петдесетте и шестдесетте името му стана синоним на този жанр сред читателите и забележителният му, класически стил никога не е бил успешно имитиран. Да го кажем по-просто — след като господ направил Рей Бредбъри, счупил калъпа. — Б.авт.

145

Фред Хамптън — чернокож американски активист, председател на Илинойския клон на Черните пантери, убит в съня си по време на съвместна операция на полицията и прокуратурата в Чикаго. Тук има известно разминаване в датите — авторът посочва, че беседата се случила през 1968 г., но Фред Хамптън е убит в края на 1969 г. — Б.пр.

146

Джеймс Ърл Рей — убиецът на Мартин Лутър Кинг. — Б.пр.

147

Танцова болест или танцова чума — в продължение на няколко века са наблюдавани множество необяснени случаи, в които групи хора, мъже, жени и деца, танцуват до пълно изтощение и дори до смърт без видима физиологическа причина. — Б.пр.

148

Нищо ново. Фантастите и фентъзи авторите се оплакват от отзивите, които получават от водещите литературни критици — понякога с право, понякога не — но истината е, че и доста критици, специализирани в тези жанрове, са интелектуални тапи. Тематичните списания имат дълга и срамна традиция да критикуват романи, които надхвърлят техния избран жанр. „Странник в странна страна“ на Робърт Хайнлайн беше сполетян от същата незавидна съдба. — Б.пр.

149

Фамилните имена на момчетата приблизително могат да се преведат като „светъл, свят“ (за Уил) и „тъмен, среднощен“ (за Джим). Освен това, името „Уил“ се изписва като английската дума за „воля“. — Б.пр.

150

Единственият сексуален намек в романа е свързан с Театъра, който Бредбъри отказа да коментира в писмото си до мен, макар да го бях помолил да ми го разясни. Това си остава най-интригуващия момент в книгата. Джим и Уил откриват Театъра, казва ни Бредбъри, на горния етаж на една къща, докато се катерят, за да си откъснат зелени ябълки. По неговите думи, надникването в Театъра променя всичко, даже вкуса на самите плодове. Аз лично избягвам колежанските литературни анализи, както кон избягва отровна вода, но метафората с райската ябълка е твърде силна, за да бъде отречена. Какво точно се случва в тази стая на втория или третия етаж, в този „Театър“, което променя дори вкуса на ябълките и което запленява тъмния Джим и неговия приятел, чието малко име е свързано с предполагаемата ни способност (предполагаемата ни християнска способност) съзнателно да се придържаме към доброто във всяка една ситуация? Бредбъри намеква, че Театърът е стая в публичен дом. Хората вътре са голи. Те са „разпилели дрехите си по пода, стоят голи, подивели като животни, като трептящи коне…“ Ако е така, това е най-многозначителното предзнаменование в книгата за плътските отклонения от нормата, които толкова силно привличат Джим Найтшейд на прага на съзряването му. — Б.авт.

151

Всички откъси от „Нещо зло се задава“ са взети от превода на Любомир Николов. — Б.пр.

152

„Да се протягаш за бронзовия пръстен“ е фраза навлязла в американския жаргон в резултат от типично американска традиция. На старите американски въртележки е имало устройства, от които, докато се въртят, децата могат да се протегнат и да си дръпнат малък метален пръстен. Ако пръстенът се случи бронзов, те печелят безплатно още едно въртене. В повечето случаи обаче пръстенът е бил железен и трябвало да бъде пуснат обратно в съответното кошче. — Б.пр.

153

Единствените романи, които мисля са успели да избегнат превръщането на детството в мит или приказка и въпреки това имат чудесни истории, са „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг и „Силен вятър в Ямайка“ на Ричард Хюз. Някой вероятно ще ми пише и ще ми обърне внимание, че е трябвало да добавя тук и „Циментовата градина“ на Иън Макюън или „Хариет каза“ на Берил Бейнбридж, но според мен и двете книги, всяка по свой начин (но и двете с уникалния си британски поглед) представят детството в не по-малко романтична светлина, от самия Бредбъри. — Б.авт.

154

Това не е единственият случай, в който двамата писатели са писали по сходни теми. И двамата са писали истории за пътуване във времето, чиито герои се измъкват от ужасната действителност и намират убежище в много по-приятното минало. „Отново и отново“ (1970) на Фини, в която героят се връща към живота на американския източен бряг в началото на века и „Нека времето се върне“ (1975) на Матисън, в която героят се връща към живота на американския западен бряг в началото на века. И в двата случая героите са подтиквани от желанието да избягат от онова, което Пауърс нарича „култура на обезличаване“, но не бихте могли да си представите две по-различни трактовки на темата и две по-различни развръзки. — Б.авт.

155

В „Смаляващият се човек“ животът на Скот Кери се превръща във все по-сложна и заплетена поредица от тревоги. Една от най-съществените, е пресъхващият му източник на средства и неспособността му да продължи да издържа семейството си. Не казвам, че Матисън просто е прехвърлил собствените си емоции по това време върху героя, но личният му опит със сигурност му е позволил да опише преживелиците на героя по-достоверно. — Б.авт.

156

Героят на Матисън, Скот Кери, също слиза в мазето си всеки ден с бележник и молив; той също пише книга (то кой ли не пише в наше време?). Книгата на Скот описва преживелиците му като единствения в света смаляващ се човек и успява да подсигури доста добре семейството му, точно както се случва с книгата на Матисън и произлезлия от нея филм, може да се каже. — Б.авт.

157

Всъщност, това е съвсем вярно. Първият ми роман, „Кери“ беше написан при много трудни лични обстоятелства и книгата включваше герои, толкова неприятни и толкова чужди на моя обичаен светоглед, та спокойно можеха да са марсианци. Когато се случи да отворя книгата сега — а това не се случва често — не ми изглежда, като да я е писал друг човек, но тя предизвиква много странно чувство у мен. Сякаш съм я писал, докато съм страдал от тежък умствен и емоционален грип. — Б.авт.

158

1 инч = 2,54 см; 1 фут = 30,48 см. — Б.пр.

159

Една от причините за успеха на героя на Марвъл Спайдърмен, когато той се появи на комиксовата сцена през петдесетте години, вероятно се крие в неговата ранимост. Той се оказа приятно изключение от стандартната комиксова формула. Има нещо покоряващо в ранимостта му като Питър Паркър и честата му непохватност като Спайдърмен. След като бива ухапан от прословутия радиоактивен паяк, Питър не е незабавно завладян от свещеното желание да се бори с престъпността — вместо това той решава да припечели в шоубизнеса. Съвсем скоро обаче той открива една истина, която за него е горчива, а за читателя забавна — независимо колко добре изглеждаш по телевизията, никоя банка няма да изплати чек, издаден на името на Невероятния Човек Паяк. Такива реалистични елементи, преплетени с откровена мъка и болка, са директно свързани със Стан Лий, създател на Спайдърмен и главен виновник комиксите да не бъдат сполетени от съдбата на булевардните романчета през шестдесетте и седемдесетте. — Б.авт.

160

Идеята за разглеждането на живота в микросреда продължава да вдъхновява писатели и читатели; в началото на тази година издателство Макмилан публикува „Малък свят“ на Табита Кинг, черна комедия, която се върти около безумно скъпа президентска къща за кукли, президентска дъщеря нимфоманка и луд учен с наднормено тегло, който е колкото жалък, толкова и плашещ. Тъй като романът е публикуван през 1981 г., той попада извън времевите граници, които си зададох в тази книга и по-добре — писателката по случайност е моя съпруга и мнението ми със сигурност би било пристрастно. Затова само ще добавя, че по собственото ми пристрастно мнение, „Малък свят“ е чудесно попълнение в поджанра на умаления свят. — Б.авт.

161

Става въпрос за лекарство, давано на много бременни жени против прилошаване, което се оказва, че причинява тежки вродени дефекти, включително деформирани или липсващи крайници. — Б.пр.

162

Историите за таласъми и изобщо за канибализъм попадат в сферата на абсолютното табу — вижте само с каква реакция бяха посрещнати „Нощта на живите мъртви“ и „Зората на мъртвите“ на Джордж Ромеро. Тези истории изпълняват много по-съществена роля от това да сплашат читателя, те буквално бръкват с пръст в гърлото му и го разтърсват до мозъка на костите. Преди четири години аз написах един разказ, наречен „Начин на оцеляване“, който все още не съм успял да продам (а пък хората ми казваха, че веднъж щом стана известен, ще мога да продам дори списъка си за пазаруване!). В него става дума за един хирург, който попада на съвсем гол и необитаем остров — нищо повече от малък коралов риф, подаващ се над океана — който, за да оцелее, сам се изяжда, парче по парче. След като ампутира крака си, той пише в дневника си: „Изпълних точно процедурата на Хойл. После измих крака и го изядох.“ Дори мъжките списания отказаха да се занимават с този разказ, така че още си стои в бюрото ми и чака да си намери добър дом. Не ми се вярва обаче да го открие. — Б.авт.

163

А има и една чудесна история за Ърл Стенли Гарднър от времето на неговото присъствие в булевардната джунгла, както я нарича Франк Грубер. По онова време Великата депресия била в разгара си и Гарднър пишел уестърни за по едно пени на дума, които продавал на издания като „Западен сбор“, „Западен седмичник“ и „Западни истории“ (чието мото било „Петнадесет истории, петнадесет цента“). Гарднър си признава, че му станало навик да разтегля финалната престрелка, доколкото може. Накрая, разбира се, злодеят си получавал заслуженото, а героят влизал в бара с димящ револвер и подрънкващи шпори за едно заслужено питие преди да си продължи по пътя. Но междувременно, всяко „Бум“, което Гарднър изписвал, му носело едно пени… а в ония дни с „Бум-бум“, човек можел да си купи един вестник. — Б.авт.

164

Кити Дженовезе — Млада жена от Ню Йорк, която през 1964 г. е намушкана и убита близо до дома си в Куинс. Предполага се, че много от съседите й са знаели какво се е случило, но никой не е съобщил в полицията. Случаят илюстрира тъй наречения ефект на страничния наблюдател или разсейване на отговорността. — Б.пр.

165

Всички псевдоними са изброени в статията за Елисън, написана от Джон Клут и Питър Никълс в Научнофантастичната енциклопедия. Очевидно, Налрах Нъсиле е Харлън Елисън, прочетено отзад напред. Други от използваните имена — Е. К. Джарвис, Айвар Йоргенсен и Клайд Митчъл — са т.нар. служебни имена. В терминологията на булевардната проза „служебно“ е името на напълно измислен писател, който въпреки това се оказва изключително плодотворен, понеже няколко (понякога десетки) писатели публикуват под това общо име, ако се случи да имат още някой разказ, излязъл в същия брой на списанието. Така „Айвар Йоргенсен“ пише фантазия в уникалния стил на Елисън, когато под това име се подвизава Елисън и секси, булеварден хорър, като например романът на Йоргенсен „Почивай в агония“, когато името използва някой друг (в този случай Пол Феърман). Междувременно обаче Елисън се е погрижил да припознае всичките си произведения, издадени под псевдоним, и от 1965 г. насам пише само под собственото си име. Казва, че „изпитва непреодолим стремеж да стои пред думите си“. — Б.авт.

166

Това вероятно ще е най-дългата бележка под линия в световната история, но се налага да направя това отклонение, за да разкажа още две истории за Харлън, едната апокрифна, другата неговата лична версия на същия случай.

Апокрифната, която първо чух в книжарница за научна фантастика, а по-късно на няколко различни конвенции: Твърди се, че, преди да започнат работа по пълнометражния филм „Стар Трек“, Парамаунт Пикчърс организирали работна среща с Големи Научни Фантасти. Целта на срещата била да се нахвърлят идеи за мисия, достатъчно мащабна, та да си струва корабът Ентърпрайз да прелети от телевизионния екран до кино салона. Представителите на филмовото студио, които организирали срещата, много държали да подчертаят, че ключовата дума за проекта е „ГОЛЯМ“. Един от писателите предложил корабът да бъде засмукан в черна дупка (идея, която хората от Дисни отхвърлиха с пренебрежение няколко месеца по-късно). Продуцентите обаче не смятали, че тази идея е достатъчно голяма. Друг предложил Кърк, Спок и компания да открият пулсар, който е всъщност жив организъм. Пак им било повторено, че не мислят в достатъчно голям мащаб. Според историята, през това време Елисън седял тихо и бавно набирал инерция… само дето в случая на Харлън бавното набиране трае около пет секунди. Накрая и той се обадил: „Ентърпрайз минава през междузвездно изкривяване на пространството, каквото никой никога не е виждал. За няколко секунди те са транспортирани на неизброими светлинни години и се озовават пред голяма сива стена. Стената е границата на Вселената. Скоти форсира йонните торпеда и успява да я пробие, така че те надникват директно отвъд края на света. И от там, окъпано в изумителна бяла светлина, ги гледа лицето на бог.“

Изказването му било последвано от кратка тишина. Накрая един от организаторите казал: „Не е достатъчно голямо. Не разбирате ли, трябва да мислите Големи Идеи!“

В отговор Елисън се предполага, че му показал среден пръст и си излязъл.

А ето и разказът на Елисън за това, което наистина се е случило.

„Парамаунт правеха опити да започнат работа по филмова версия на Стар Трек доста време и Джийн Роденбъри беше решен името му да влезе в сценарния екип все някак. Проблемът е, че той не може да пише за пет пари. Неговата единствена идея, прилагана шест-седем пъти в сериала и накрая използвана пак във филма, е, че екипът на космическия кораб навлиза в дълбокия космос, открива Бог и бог се оказва луд или малко дете, или и двете. Лично мен ме бяха канили два пъти преди 1975 г. за обсъждане на историята, а бяха се умилквали и около други писатели. Парамаунт така и не можеха да вземат решение и дори на няколко пъти бяха изритвали Джийн от проекта, докато той не си нае адвокати. После властта в Парамаунт се смени отново — Дилър и Айзнър дойдоха от АВС и си доведоха група… съмишленици. Един от тях, Трабулус, беше бивш дизайнер на декори.

Роденбъри предложи аз да напиша сценария, а този Трабулус се оказа поредният безполезен нещастник, когото Парамаунт бяха прикрепили към проблемния проект. Аз си поговорих с Джийн за сюжетната линия. Той ми каза, че студиото искало все по-големи и по-големи идеи и нищо, което им било предложено, не било достатъчно голямо. Аз предложих някаква история, Джийн я хареса и насрочи среща с Трабулус на 11 декември, 1975 г. Тази среща беше отменена, но накрая успяхме да се видим на 15 декември. Бяхме само Джийн Роденбъри, Трабулус и аз в офиса на Джийн на терена на Парамаунт.

Аз им предадох замислената история. Тя включваше пътуване до края на познатата вселена, връщане назад във времето до края на Плейстоцена, когато човекът се заражда като вид. Предложих да приемем, че паралелно са еволюирали влечуги, които биха станали доминантната форма на живот на Земята, ако не е бил възходът на бозайниците. Да кажем също, че в някоя далечна галактика влечугите са надвили в това съревнование. Техен представител, създание, подобно на змия, е попаднал на Земята в далечното бъдеще, когато се развива действието в Стар Трек, видял е, че предците му са били унищожени в този свят, и е решил да се върне далеч назад във времето, за да промени историята, така че неговият вид да се развие вместо човешкия. Ентърпрайз също се връща назад, за да коригира историята, открива змиевидния извънземен и е изправен пред моралната дилема дали има правото да унищожи цяла форма на живот, само за да осигури териториалното господство на човечеството в бъдеще. Т.е. историята се разиграваше в рамките на целия космос, простираше се от началото до края на времето и поставяше важни етични и морални въпроси.

Трабулус ме слуша няколко минути без да се обажда. Накрая каза: «Знаеш ли, четох една книга на тоя тип, Фон Даникен, който доказва, че календарът на маите бил точно като нашия и значи трябва да е дошъл от извънземните. Не можеш ли да включиш някъде в историята и маите?»

С Джийн се спогледахме безмълвно. После се обърнах към Трабулус и му казах: «В зората на времето не е имало маи.» «И какво от това», каза той, «кой ще знае?» «Аз ще зная», отговорих му, «това е адски тъпа идея.» Трабулус веднага се спече и каза, че той пък харесвал маите и, ако искам да напиша този сценарий, да измисля как да ги включа. Аз пък му отговорих: «Аз съм писател. Не те знам ти за какъв се мислиш.» И си излязох. С което приключи моето участие в проекта Стар Трек.“

А на всички нас, останалите простосмъртни, които, изглежда, никога не успяваме да открием правилните думи в правилния момент, ни остава само да кажем: „Само така, Харлън!“ — Б.авт.

167

Чикагската седморка са група от седем подсъдими, обвинени в конспирация и подтикване към бунтове по време на националната среща на Демократическата партия в САЩ през 1968 г. — Б.пр.

168

Анекдот №2 за Елисън: С жена ми присъствахме на лекция, която Харлън изнесе в Колорадския университет през есента на 1974 г. Току-що беше довършил смразяващия „Кроатоан“, а два дни преди това си беше направил вазектомия. „Все още кървя“, съобщи той на публиката, „и моята дама може да потвърди, че казвам истината“. Дамата го потвърди и група по-възрастни хора от публиката тръгнаха да си излизат с шокирано изражение. Харлън им помаха ведро за довиждане от подиума и ги изпрати с думите: „Лека нощ, съжалявам, че не е каквото очаквахте.“ — Б.авт.

169

Шарлот Кордей — фигура от френската революция, екзекутирана за убийството на водача на якобинците Жан Пол Марат. — Б.пр.

170

Едуард Тийч — пират, по-известен като Черната брада. — Б.пр.

171

Бърк и Хеър — двама ирландци, осъдени и екзекутирани за серия от 16 убийства, извършени в Единбург, Шотландия през 1828 г. Двамата продавали телата на жертвите си на лекар, който ги използвал за учебни цели и дисекции. — Б.пр.

172

Полковник Къстър — американски офицер от времето на Гражданската война и на Индианските войни през деветнадесети век, станал известен със своята особена жестокост. — Б.пр.

173

Което ми напомня една случка от Световната фентъзи конвенция през 1979 г. Един репортер ми зададе вечния въпрос: „Защо хората четат тия страхотии?“ Моят отговор доста напомняше думите на Елисън — човек се опитва да улови и консервира лудостта в колба, за да има по-голям шанс да се справи с нея. Хората, които четат хорър, са в известна степен увредени, казах на репортера, но ако човек няма поне няколко отклонения, ще му е изключително трудно да се справи с живота в последната четвърт на двадесетия век. Заглавието, което репортерът измисли и всеки вестник в страната реши да повтори, беше абсолютно предвидимо и аз напълно си го заслужих, задето се опитах да говоря метафорично на вестникар: „Кинг заявява, че читателите му са увредени“. Да си бях прехапал езика. — Б.авт.

174

Любимата ми сред тези истории (казва той любвеобилно): Побеснял съпруг натиква в гърлото на хилавата си жена маркуча на компресора и я надува като балон, докато тя се пръсва. „Най-после дебела“, казва той щастливо, тъкмо преди тя да гръмне. По-късно обаче съпругът, който има масивно телосложение, задейства капан, който жена му е приготвила за него по-рано, и е смазан под тежестта на огромен сейф. Това гениално извъртане на старата история за кльощавия съпруг и дебелата съпруга не само е изключително забавно, но ни представя и отличен пример за старозаветния принцип „око за око“. Или както биха се изразили испанците: „Отмъщението е ястие, което най-добре се сервира студено“. — Б.авт.

175

SLA, Simbionese Liberation Army — Симбионистка армия за освобождение — американска революционна групировка с леви убеждения, извършвала банкови обири, две убийства и други насилствени актове. Водач на групировката е Доналд Дефрийз. Най-известни са с отвличането на деветнадесетгодишната богата наследница Пати Хърст. Отвличането предизвиква още по-голям интерес, когато Пати Хърст във видеозапис, излъчен от медиите, се отказва от родителите и семейството си и обявява, че се присъединява към SLA. — Б.пр.

176

„Книга на списъците“ е поредица книги, съдържащи списъци от по сто точки по някаква необичайна тема. Например „Списък от сто души, заподозрени, че са били Джак Изкормвача“, „Списък от сто личности, които Роналд Рийгън е цитирал погрешно“, „Списък на стоте породи кучета, които хапят хората най-много и най-малко“ и пр. — Б.пр.

177

Вероятно става въпрос за „The Creeper“ (оригинално заглавие „Rituals“) на режисьора Питър Картър, излязъл 1977 г. — Б.пр.