Змейова сватба

Действие второ

На другия ден, в росни зори. По мъхнясалите скали отвън пред входа на пещерата на Змея току-що огрели първите слънчеви лъчи. В ясната утрина се открояват далеко нататък планинските вършини. Вътре в пещерата все още сумрачно. Отвред са привели сводове черни скали, в едина кът на които клокочи шумлив, бистър поток; той пропада между скалите и се губи под земята. По-насам от потока, върху три повалени дебели ствола, е леглото на Змея, постлано с папрат и мъхове. Насреща малко огнище, до него широка плоча като паралия, а върху й наслагани кратунки, дървени съдове, два кутела — покъщнината му. Наоколо из дупките и пезулите на канарите са натъпкани разни треви: чубрица, мащерка, прахан и пр.

Отвън отблизо и далече се чуват звънци на кози и тропот. В пещерата е тихо, само потокът шуми в скалите. На леглото на Змея се е отпуснала и заспала дълбок сън Цена — уморена, тя и не помръдва.

След много ни малко влиза Змеят, лицето, брадата, люспите му — цял окъпан и разкравен от утринната роса. Той носи в едната си ръка ягоди, един сноп с шумата и корените, в другата две-три сухи съчки. Пристъпва на пръсти, огледва Цена, после оставя ягодите на плочата, съчките — върху огнището, и захваща да се бърше от росата, полека, като че се бои да не разбуди спящата. Като се обърсва, изважда от едина пезул прахан и огниво, захваща да пали огъня.

Три козарчета като ярета се струпват вън на скалите, изничат навътре към пещерата, закачат се и се кикотят.

Първо козарче (след като занича мълчаливо, показва шепнешком към леглото) — Булка, булка си довел Змея. Ей я, хи-и-и, спи!

Второ козарче — Кога ли я е довел?

Трето козарче (занича надвесено през двете) — Трябва нощес. Напред, слънцето не беше още изгряло, тръгнал по росата из усойната. Ягоди да й бере.

Второ козарче — Какво се е смърлушил. Превил крака до огнището, не му приляга и огън да си накладе. Пък младоженик.

Трето козарче — Хем не му иде отръки, хем пък ще се отсрами. Като се събуди от сън, да види, че всичко е приготвил. Хи-хи-хи!

И трите не могат да се удържат, изкискват се, някое се подхлъзва, бутва камък, друго се хваща за шубрака, изтрополяват, Змеят чува, връцва се и скача с разперени ръце да ги пъди.

Змея (шепнешком) — Пш-шт! Вървете при яретата и козите си. Какво тука?

Разсмени, козарчетата пръпват надолу из урвата.

Змея (като се изстъпва на скалите пред входа) — Когичком пък подушихте и се начоголихте насам. Ха, вървете си де! Какво ме гледате.

Той се повръща на пръсти, огледва Цена, ритва насам-нататък някой камък, като че разтребва, после пак зацъква с огнивото да пали огъня, който все още не може да се разпали.

Едвам се загледал в огъня и козарчетата едно след друго предпазливо се изстъпват на скалите и почват да изничат и да го дразнят отново.

Трето козарче (кима с ръка на другите долу) — Не бойте се. Пак при огъня седнал.

Второ козарче (заедно с първото, като се повръщат) — Тя спи. Да я видим, като стане. Каква е.

Змея (извръща се и захваща да им кима с глава шепнешком, но без да става от мястото си) — Пак се домъкнахте! Нали ви казах да си вървите. ОТ дума вий не разбирате ли?

Второ козарче (заедно с другарите си, смеят се насреща му и не помръдват) — Да ти видим булката, Змейо. Амчи ти я доведе — ний искаме да я видим. Отде я открадна, а?

Първо козарче — От седенките ли?

Змея (без да става, още по-сърдито) — Какво ви влиза на вас в работа! Махайте се оттука!

Трето козарче — Е, ти всеки ден ни ловиш из гората козите да ги доиш — ние веднъж се спряхме пред пещерата ти и ни пъдиш. Искаме да видим булката ти, като стане да си мие очите.

Змея — Оставете ме — ще стана! — Не ми опасохте рудниците и храсталаците ми ошмулиха вашите кози!

Второ козарче — Отсега нататък ще има кой да ти шета.

Първо козарче — Нея ли ще провождаш да дои с кутела?

Змея (наканен да стане) — Вий ще се подигравате ли с мене?

И трите готови да пръпнат, но го гледат и се смеят насреща му. Змея скача и отива към тях. Те изведнъж хукват надолу из урвата.

Змея — Ще ви дам ай сега едно гледане! Никъде да не ви побере. — Тя спи, ще я стреснат в съня й. — Да не сте се окадили насам, че знаете ли се!

Изтъпан на скалите, Змея гледа отгоре, а козарчетата отдолу продължават да го дразнят.

Първо козарче — У-у! Какво се люти! Ний на сватба додохме. На сватба хората не са тъй, ей!

Змея (кима им отгоре) — Я, оттука! Сватбари!

Трето козарче — Дадохме със свирките си да ти посвирим.

Змея — Ще те пипна, ще видиш една свирка!

Изведнъж и трите козарчета засвирват със свирки отдолу и Змеят още повече се раздразва, дигва буци, камъни и захваща да хвърля подире им.

Змея (поглеждайки ту към Цена, ту надолу) — С-с-ст, с-с-ст, с-с-ст! Скривайте си пискуните! Млъквайте! Тя още не си е отспала. — Млъквайте! Вие напротив ли ще ми правите! Ще сляза долу, като яре ще разчекна едно!

Козарчетата побягват и млъкват. Змея тъкмо ще се повръща в пещерата, отдолу се зачува гласът на Марта Билярката, която се качи нагоре по урвата. Тя е дрипава стара жена, накачулена с чувал, на равен като качулка, върви и се подпира на тояга.

Марта — А бре, Змейо, а бре, Горянино! Какви личби си дигнал, пък аз досега да не знам. Коя майка почерни и коя къща запали.

Змея (отгоре, сурово) — До твойте уши стигна ли вече? Кой ти каза?

Марта — Погнал си ги онези, както бях се привела да бера билки край стубеля, едно щу се не метна отгоре ми. Те ми казаха. (Изкачва се при Змея, изпъшква, после занича към пещерата.) У-у-у, умори ме урвата ти, бре! Че заведи ме вътре при нея де! Да я видя. Нали тепърва ще се поопитомяваш или ти пак както си знаеш?

Змея (като й препречва пътя, не я пуща) — Хайде, хайде. Не се ври. Какво ще гледаш. Спи сега.

Марта (гледа го изпитателно и клати глава) — Кой те знай какво нощес… Здраво място у нея не е останало.

Змея — Ами, с пръст ако съм се до нея…

Марта — Брей, дърт пърчо, зная те аз тебе. Не ща да ми се вериш. Не ти ли виждам очите?

Змея — Какво ще ти се веря. Не съм мигвал цяла нощ.

Марта — Барим вдовица ли, някоя каква да е, като за тебе — или на младо развали ума?

Змея (обидно) — Не щеш ли теб да бях взел?

Марта — Дъртакът му н’един! Младо е зяносал.

Змея (самодоволен) — Късмет, видиш ли! Аз и самичък не знаех, че то било съвсем зелено, като го откъснах.

Марта (стрелосва го с ръка) — У-ух!

Змея — Дигнах го, перушина. В тъмнотата хубаво се не виждаше. По пътя, докато го донеса, то заспа в ръцете ми. Додох тука, сложих го на леглото — и нещо не ми дава да го събудя.

Марта — Хи-хи-хи! Сбъркал се.

Змея — Седнах настрана, гледам го — заподйемало си, кротко, тихо, като агне. Не шавва.

Марта (надзърта през рамото му) — Остави ме да надникна. Само да я зърна, бре! Аз помайчима ще ви стана.

Змея (не я пуща) — Тука не ща ти да влязваш! Не ми тряба мене помайчима. Върви си.

Марта — Хем пък завижда! Слушай, за какво пак щях да дохождам да те питам.

Змея (досадно) — От твоите разпитни ми е дошло дотук вече! Какво пак?

Марта — В село има крава ялова. Три години става се гони и не може да се задържи. Не я остават бичища и волове. Нямаш ли биле раздялно, да я отърва някак от тях? Ти тука сред цветята лягаш и ставаш…

Змея — Мене няма вече да ме излъжеш. Нищо не казвам. Зная ги аз таквизи. Билье разделно… Уж кравата…

Марта (за да заглади, полу на шега) — Змейо, ще ми паднеш на ръката, с два стръка ще ти потъмня и ум, и свяст! Че ще повикам от цяло село момците, да те наложат с колове, да не станеш. Опичай си ума, хубаво да ме знаеш!

Змея (сопнато) — Я, я, обирай си крушите, да те няма! С билки и момци ще ме плашиш. Като те бутурясам оттука, долу при стубеля ще ти се разпилеят кокалите.

Марта (бърза завива нагоре) — У-у, ожени се, пак оса! Не му се продумва.

Змея се повръща в пещерата. Цена още продължава да спи. Той се доближава до леглото, изправя се на едина край пред нея и с умилни погледи й се наслаждава, без да я докосва.

След малко тя се събужда, надига се, той свенливо отстъпва. От най-напред тя се огледва, като че не може да разбере насън ли или наяве вижда всичко туй. После, като съглежда Змея, дръпва се плахо изведнъж.

През всичкото време като вярно псе той стои отстрана и я гледа в очите.

Змея (след малко мълчание) — Спи си, спи си — недей става.

Цена (не смее още да се дигне от мястото си) — Аз на туй легло ли съм спала?

Змея — Дойдохме късно нощес, не можах да набера папрат, да настеля повечко. Убиваше ли те?

Цена (огледва наоколо) — Кога съм дошла аз тук?

Змея — Нощес. Ти спеше, не видя, като те внесох. Аз за довечера ще настеля папрат и ще видя по канарите и мъх да набера: ще стане по-меко.

Цена — Що ща тука? Кой ме доведе?

Змея — Ти забрави. Нали аз те доведох. На ръце те внесох. Стани си плисни две шепи вода на лицето, да се разсъниш. Извора е тука, до нас. Ей де си тече бистра, студена.

Цена — Тука пещерата ли е?

Змея — Хъ-хъ, пещерата. Мойта къща. Аз съм наклал огън, набрах ти и ягоди — по туй време само тука при мене има ягоди…

Цена — Ягоди? Снощи — или насън беше. — Някой ми каза: мляко и ягоди…

Змея — И мляко щях да донеса. Ама чаках да станеш. Да го издоя прясно. Мене тъй ми е по-сладко. Докато е още топло от козата. Ти можеш да си го вариш. Гърне има тука. От една запустяла мандра го откраднах. (Взема един кутел и тръгва да излязва.) — Чакай, да отида да дръпна една коза в драките, да я издоя. — Нали ми си гостенка, трябва да ти шетам.

Цена (полу на себе си) — Гостенка съм била. Той ще ми шета…

Змея (на излизане) — Ай сега ще дода. Онези песоглавци ги прокудих напред, ама козите им са все отблизо. — Ти като си умиеш очите, седни ай тука, накъсай няколко ягодки, докато се върна.

Цена остава сама и боязливо едва се надига от мястото си. Отблизо някъде козарче засвирва със свирка.

Цена (още след Змея) — Какъв е. Пък кротко приказва. Туй му била къщата — пещерата. С ягоди и праснак ще ме храни… В приказката на баба то тъй дали не беше. Змейовете, като хванат някого, в пещерите си каквото поиска му дават. Каквото поиска: праснак, ягоди и — И подире го… Покривала му се цялата снага с люспи… (Ослушва се в свирката на козарчето и плахо се надвеся през входа.) Те наоколо и козарчета дохождали… (Кима на козарчето с ръка.) — Козарче, козарче! Чуй какво ще ти кажа. Ела!

Второ козарче (спира свирнята си отвън) — Ами Змея?

Цена — Няма го. Ела!

Второ козарче (дохожда до скалите и все май се озърта) — Вътре не смея. Какво?

Цена — Козарче, брат да ми си: — много ли момичета е погубил Змея в пещерата?

Второ козарче (без да се замисля, върти утвърдително глава) — У-у-у! Казват, чет нямат.

Цена — Ами защо ги погубва?

Второ козарче — Защото е проклет. Той ни дои козите и напред оттук щеше да ни избие с камъни.

Цена — Като ги погуби, какво ги прави?

Второ козарче — Казват, хвърлял ги тъй, вълци да ги ядат.

Цена — Ти някоя виждал ли си да е хвърлил?

Второ козарче (дига глава) — Тц, де ще видя. Загоре — широко.

Цена — Ами отде знаеш?

Второ козарче — Тъй разправят. Всички разправят за него. — И кога го няма в пещерата, пак не смее никой да окади. — Ама тебе пък може да те пожали. Ти му се помоли.

Цена — Слушай, козарче, наше село вижда ли се оттук?

Второ козарче (показва с пръст надолу) — Зелен дол? Стърнищата се виждат. Хе-е-е, там долу, оттатък върбите. При върбите с белянката, оттатък захващат вашите ниви.

Цена (с наболяло сърце, като че на себе си) — Оттука ще слушам песента на дружките си, кога излизат да белят платна.

Второ козарче — Ха-ха, понякога чува се. Надвечер лятос, като подухнеше вятър, донасяше ни тука песента на жетварките.

Цена (продължава полу на себе си) — И по жетва. Те ще извият постат на нивата, пък аз тука, пред пещерата. Змеица — ще слушам…

Второ козарче (доближава се по-близо и като се втренчва в нея) — Тебе, гледам, като че ти се доплака… Да се бягам аз оттука. Ще се върне Змея, ще рече, че съм те разплакал аз, подире…

Цена (след козарчето, което отминава) — Козарче!

Второ козарче (отминало вече) — Не мога му се оправи. Най не може да търпи Змея, когато някой се разплаче отпреде му. Той плач какво е, казват, в живота си не знаял.

Цена се повръща мълчаливо — сяда пак на леглото, обаря глава и се замисля.

Цена — Никой нищо не е виждал, пък разправят всички. И треперят от него.

Марта Билярката се показва между скалите, запира се, гледа втренчено и щом познава дядовата Славова дъщеря, втурва се към нея.

Марта (смаяна) — Цено, синко, ти ли си?

Цена (се хвърля към Билярката като към своя) — Аз съм, бабо Марто.

Марта — Въркулакът му с въркулак! В най-първата къща в село да се вмъкне. Дето никой не е посмявал очите си да дигне да погледне. Една-едничка дъщеря! Че тя майка ти жива ще отиде в гроба да легне!

Цена — Свърши се тя, мойта, бабо Марто. Мама, братята ми… Те сега всички ме търсят.

Марта — Как тъй ще се е свършила? Село без огън ще пламне зарад тебе. То да се чуе само! Дядо Славе всички ще дигне. Ще го претрепят…

Цена — Не знам какво да правя.

Марта — Че как би — що би тъй, мари синко? Ти да се излъжеш. Дядо Славе и баба Славовица — най-паметните хора в селото. — Аз бях подочула и вчера намирах да оставя на майка ти каквото трябва. Пък той ме преварил…

Цена — Сама, бабо Марто. Аз му пристанах.

Марта (още по-смаяна) — Хи-и-и, на Змея да пристанеш! На този вонещ дъртак, дето цял ден ай тука на припека се пече самичък. На какъв слаб ум те намери?

Цена — Аз го харесах.

Марта — Какво му хареса! Не го ли видиш какъв е. Той се е престорил, примамил те е с нещо. Кажи ми ти, нищо недей кри!

Цена — Те съседи го видели от няколко нощи, обикалял около дома. Нашите не знаеха ли — или криеха от мене. Онзи ден вечер една от момите ми каза, като се връщахме от седянка. Каза ми: по махалата отвъд разправяли, че Змея ме любел. И мене ме зачовърка нещо отвътре, ай тъй. Не бях го виждала още — затегли ме към него.

Марта (слуша я и не може да се начуди) — Гледай го! На шега го мисли.

Цена — И колкото всички ме плашеха със Змея, колкото го коряха пред мене, толкова по ме теглеше. — Като е таквъзи страшен, мало и голямо приказва за него — нека барим го видя!

Марта — Тц-тц, не знаеш ли, мари синко, че никой не слязва при дявола в пъкъла, да си пали цигарата. — Да си ягмисаш само младостта!

Цена — Пък снощи ми се беше запушила душата у дома. Не можах ни нашите да търпя вече, ни момците, дето само знаят да се закачат с момите и да се наддумват.

Марта — Тях не можеш да търпиш — отиде на туй плашило да пристанеш. Ум ли е — не е ли!

Цена — Мене ми харесва. Нощес на месечината аз бях останала сама в трема — той току изскочи отпреде ми. И щом го погледнах, такъвзи момък не бях виждала! Той не е тъй, както разправят…

Марта — Защо не са те оставяли да го видиш! Ей на. — Кой знай какво те е лъгал и как се е умилквал. Да бях отнейде да го видя, че аз да му кажа!

Цена — Те нашите момци лъжат и се умилкват. Той не е такъвзи. Най-напред се смееше, страх го беше от мене. Подире като се отпусна да ми разправя…

Марта — С имането си или с честта си!… Какво има този пущиняк, с какво ще ти се хвали!

Цена — Разправя ми как гората заспивала. Ката сутрин се къпел в роса… Цели кервани звезди се виждали оттука. Края на света се виждал. — Аз го слушах и всяка дума от устата му я гълтах. Сякаш нещо взе да ми подига мишците. От неговите приказки крила ми израснаха. Дойде ми да литна, да се не върна вече!

Марта — Замаял те е… Има той някоя билка, не мога да го изпитам! — Е, ами сега?

Цена (с понижен плахо глас) — Сега… Мене ме е страх.

Марта — Как ще излезеш оттука?

Цена — Ти за майка, ти за баща, бабо Марто, моля ти се да ме отървеш. Ще си дода с тебе да ме заведеш.

Марта — Да ни настигне Змея, къс по къс да направи и двама ни. Той не е човек да му се примолим.

Цена (просълзява се отново) — Ще ме оставиш ли?

Марта (изважда едно малко шише и й го подава) — Слушай. Недей плака. На ти туй шише. В него има кумуника и овчарски босилек, варила съм ги с мляко от майка и от дъщеря.

Цена (нерешително взема шишето и после го пъхва в позва) — Не смея. Как пък — нищо като не ми е сторил. Напред станах — той в очите ме гледа какво ми тряба, да ми подаде.

Марта — Мари той Змей! Виж я. Ти змеица ли ще му станеш! Да се откъснеш и от рода си, и от своите. Цял живот лице божие да не видиш. Я се опомни малко да помислиш. В какви ръце си изпаднала!

Цена — Забърках се, не мога сама да си събера ума!

Марта — Като задреме подир някой час, ти му излей шишето на челото и бягай тогази надолу. Той може да политне да заплете някои подире ти — бягай, не мой те стигна. Долу ще видиш един стубел, като завиеш край него — в хралупата ще наредя един козар да те причака и да ти покаже пътя. Аз ще отида в село. Те може и да са тръгнали да те търсят. Ще ги проводя да те срещнат.

Тъкмо Билярката тръгва да излязва и на входа й препречва пък Змея, който се повръща с пълен кутел мляко.

Змея (щом забелязва неканената гостенка, стисва зъби) — Изварди ме, домъкна се пак тука!

Марта (хитро, гледа да се измъкне) — Наше момиче си взел, бре! Тя ми е роднина; да я отмина ли?

Змея (оставя кутела, повръща се и я настига отвън) — Ще ти дам една роднина! Да се вмъкваш, дето не те викат.

Марта — Ама, Змейо, нали щеше да ми кажеш билье. Има в село крава ялова…

Змея (сблъсква я и я ритва от урвата надолу) — Оттука! Скоро оттука! — Крава ялова…

Марта (полетява надолу из урвата) — Бре, бре, ще се утрепя!

Змея (сърдито, настръхнал) — Да не си стъпила още един път, ще ти счупя главата!

Марта (едва се съвзела, отдолу и вика) — Брей, Змейо, пущиняко поразен! Прави с мене каквото искаш, ама онуй дете да го не закачаш — ще ти стане тясно по света, ха!

Без да я дослуша, Змея се повръща в пещерата. Цена, цяла разтреперана, се дръпва и се навежда на една страна в скалата.

Змея (като се поукротява. Смярва кротко Цена с очи, после мълчаливо свеся вежди, прелива млякото в едно гърне и го туря на огнището!) — Знаех си аз. На вас малко ви тряба. Доде онази тука да ти надума и ти се разтрепера. Вий аслъ всички, другите слушате! Никой самичък себе си не слуша… Какво ти каза? Разправи ли ти колко момичета съм похитил досега!…

Цена (свита и цяла трепери) — Нищо не ми е казала.

Змея — Хм… Не те ли научи как да се отървеш от мене? — Вий нали всички, и за обич и за омраза, при нея тичате. Всякакво й иде отръки. Някой стрък или шишенце не ти ли даде?

Цена — Нищо не ми е дала.

Змея — И да ти е дала… Туй си е то. Навред. Едно дърво расте: ще гръмне гръм изведнъж, ще го пречупи. Или ще го глождат червеи отдолу, докато го изсушат. Мене може пък тъй да ми е отредено: да се сложи една ръка върху главата ми, като гръм да ме порази. Нека барим твойта ръка бъде. Все е по-лека!

Цена (сбъркана) — Ама аз… нищо нямам.

Змея — Не ми се вери! Вяра и клетви за онези хлапаци, дето се усукват около полите ви по хорото и по седенките. За тях ги дръжте. Мене не ми трябат. — Изляз оттам, аз няма да те изям. Какво си се прилепила о стената и трепериш.

Цена — Не ме… Недей…

Змея — Какво искаш? — Ти ми беше на ръка цяла нощ. Да щях…

Цена — Пусни ме да си отида.

Змея — Да си отидеш? Хайде, върви си. Силом не те докарах тук. Помниш — ти сама ме повика да те взема.

Цена — Повиках те, ама… пусни ме.

Змея (досадно, на себе си) — И аз дъртак толкози години миткам, полъгах се като вчерашен. Разкиснах се, примъдрих се, малко остана и да се разлигавя. Пфу, да се не види!… Да ме е яд цял живот, като ми доде на ум само.

Цена (отстъпва от скалата плахо) — Нищо ли няма да ми сториш? — Да си отида.

Змея — По живо и по здраво. — Макар от друга никоя не ме е заболявало тука, вътре. Ти рана ми отвори. Тъй да бъде. Върви си. Ела и пътя да ти покажа.

Той извежда Цена на входа на пещерата и дига ръка да й показва в далнината. Тя мълчаливо гледа през рамото му.

Змея — Аз, където ходя, вървя направо — ти ще дириш пътя, дето го бъхтят всички… Чакай, мъглата още хубаво не се е раздигнала надолу. Онези високи скали, дето се синеят през дървесата — виждаш ли! Там орли се вият. Под тях, ниско край реката, път са проврели дървари. Сляз оттук, долу, при потока ще се разведри над тебе гората. Над потока ще видиш, бурята е капичнала тук-там дебело дърво. Ти мини по една от тези бръви и върви направо, докато излезеш под орлови скали… То какво нататък като темна мъгла се подаде? Хм, толкози дървари по туй време!… Пътят, чак до нивите и ливадите ви, все около реката. Отсреща по другия рид е липовата гора. През цялата клисура тя се белее на слънцето, като че сега е разцъфнала. Не можеш я позна ти оттука. Щом излезеш от клисурата, ще се разстелят пред тебе почернелите стърнища. Ей ги хи-и-и там! Ей и върбите край белянката — оттам знаеш вече. — Ако те е страх или сама не можеш, аз ще те заведа чак до вас. Макар денем никога да не съм слязвал нататък — ей ме на. Кажи само.

Цена — Аз сама. Не ме е страх. Ще намеря.

Змея (отстъпва да мине) — Ти знаеш.

Цена завива край него, той я изглежда с наболяло сърце от глава до пети и тъкмо тя да отмине, той сякаш неволно я хваща за рамената, за да я спре.

Змея — Почакай още. Аз пътя ти го показах. Пак ще си отидеш. Почакай. И да те нагостя барим.

Цена (неохотно се повръща след него) — Нищо не ща.

Змея (сяда до плочата и й налива в една кратунка мляко) — Ела, не бива тъй. Ти не си яла. Ей млякото станало. Седни тука. На пъна. Време имаш. Ето мляко и ягоди. Тези ягоди аз за тебе ги брах.

Цена (сяда като че насила) — Не съм гладна.

Змея — Ти опитай. Няма да те насилям. И аз ще си налея. — Да се знай барим, друго ако не — на параля сме седнали двама. (Като че на себе си, с досада). Хм, от туй сякаш топло ще ми държи!… Вятър!… Ама, ех нека! Туй да ти остане и на тебе. Да помниш.

Цена гледа го с вперени очи.

Змея (като я погледва) — Ден до пладня… Ама и когато захитрееш и при мъж като отидеш, за туй, което в мойта пещера си пила, за него да ти доде на ум. — Да е праснак, не е само праснак, не са и ягоди само — целия див лъх на гората съм ти налял да пиеш!

Цена (след като сръбва две глътки) — Ами че все такъвзи преснак като пиеш и тука тъй е ведро наоколо, тебе тряба да е всякога леко. Много леко.

Змея (полу към себе си досадно, полу към нея) — Беше ми олекнало. Как бях се аз примъдрил. Да те чувам и да ти служа. Само тебе тука да гледам и на тебе като вярно псе да служа. — Пфу, сякаш съм дете. И козарчетата ще ме вземат на смях!… Ама хич ти — сама простря към мене ръце: земни ме! Как да се не вдетиниш. Кога съм чувал аз и насън таквази дума!

Цена (свенливо) — Аз тогази и не помислих биля. Каквото ми доде на езика, туй казах. Ти моите тогази…

Змея — Ех, хубаво беше! Където си подам, само топоришки и кобилици ми сочат. Пътя ми всякога замрежен с билки и магии. Цял живот сякаш киселици си ял — стискай зъби и проклетии крои… И кроил съм ги, и върших ги на поразия! Де що съм пипнал, помен съм му оставил, да ме помни, докато ходи по света!… Изведнъж ми падна в ръцете ти — от мене добро да търсиш!… Само като се докосна младостта ти до мене — когато иззад облака се показа месеца, хубостта ти да зърнах… Ех, хубаво беше! Сякаш ядове, що от години са се набирали в душата ми, паднаха и ми олекна — отново като че се родих!

Цена — Че ний може пак да се срещнем. Да се видим някога пак. Ти недей все да мислиш зло на кого да сториш.

Змея — Какво да правя!

Цена — Сляз в село или намери си и ти като всички работа.

Змея (горчиво усмихнат и с яд) — В село… Не искаш ли и на хоро да отида! Аз работа да се не спра бях си намерил. И мойта пещера с царски сарай не я менявах, ама… Пък захвана да ми се свива юмрука и ръката ми заякна! (Удря с юмрук пред себе си.) Чуваш ли, срещу мойта сила никой не е устоявал досега! Планина и река не съм искал да зная напреде си. И силата си, и властта си — на, пред тебе бях ги сложил! Да ми кажеше: легни, път да вървя по тебе, щях да легна — сянка да се повлека подире ти, щях да се повлека. Какво ще ти разправям! Ех, хубаво беше!…

Цена — Ама ти какво искаш? Пак да остана при тебе?

Змея — Изпи ли си млякото?

Цена — Аз… как да ти кажа…

Змея — Хайде, тръгвай си. Не съм научен аз на таквизи.

Цена (става, но все още не тръгва) — Ако питаш мене…

Змея — Стига толкоз. То на жени и на вашите момци е дадено да се разкисват тъй.

Цена (вперя очи в него и продължително го гледа, като че иска още нещо да каже).

Змея — Какво ме гледаш? Да се разциля ли още. Върви си.

Цена (бавно тръгва да излязва) — Ти не искаше туй да кажеш. Ще си вървя.

Змея (става от мястото си със суров глас след нея) — Много ти здраве.

Цена (излязва от пещерата, но преди да се спусне по урвата, избръща се пак и се спогледват двамата. Колебае се силно и полу към себе си) — Ама аз дете ли съм? Сама не виждам ли? Излязох веднъж на своя глава и ще се повръщам!

Змея — Както си дошла, пак тъй се връщаш.

Цена — Къде? Какво ми тряба назад да гледам? Няма! Свършено!

Змея (като че не може да я разбере) — Какво?

Цена (запокитя шишенцето настрана) — Поврага с техните!… Не слушам никого. Няма!

Змея — Що разправяш още?

Цена (виква решително) — И да ме пъдиш, пак няма да си отида!

Змея (учудено) — Хъм, какво ще правиш?

Цена (като се хвърля тичешком към него) — Тука при тебе ще остана! Твоя да бъда. Аз сама си зная… От тебе не ме е страх!

Змея (като че се сбърква самичък, иска да каже нещо и не знае какво) — При мене?

Цена (обвива ръце около шията му иго целува. След като го погледва право в очите) — На, виждаш ли? Съвсем не ме е страх.

Змея (смутен и цял обзет от вълнение, полека й снема ръцете от шията си) — Чакай… Какво… Какво правиш?

Цена — Аз ти се врекох веднъж. Станах вече твоя! Какво друго? Какво ми тряба да диря повече?

Змея (извръща се малко гърбом към нея, с наведена глава, като че се бори сам със себе си и мъчително) — Недей. Стига вече толкоз. Върви си. Мене ми стига снощната. Видях — хем протягаш ръце към мене, хем се теглиш назад. Не искам отново пак да я повтарям.

Цена (като се върти около него) — Снощното, то се мина, остави го. Аз бях глупава. Дете! Сама не знаях какво правя. Отсега нататък… Ти ще видиш! Мене ми се отвориха очите!

Змея — Стига. Върви си. Не мога аз тези!… Какво искаш от мене?… Не съм за такива. Аз не съм навикнал толкова… За мене ли е тая!

Цена (продължава да го тегли към себе си) — Ама чуй какво ще ти кажа! Дигни си главата. Погледни ме. Само ме погледни в очите.

Змея — Аз нищо не можах да проумея от тебе.

Цена (увива ръце около шията му и почва отново да го целува) — На, не вярваш ли? Още ли искаш! На, аз съм в ръцете ти. Нито ме е страх от тебе, нито ме е срам!

Змея (заробял) — Чакай, ти ме замая. Аз се забърках… Този път съвсем се забърках в твойте…

Цена — Ти не си такъвзи. Не си. Тебе никой не те познава. Аз първа те познах. Защо мълчиш?

Змея (след късо мълчание) — Ти наистина позна ме. И аз първи път себе си познах. От тебе и — през тебе пак.

Цена — Ето, как и речта ти се измени, други стана изведнъж.

Змея — Първи път до мойте устни други се докосват и чувам таквази дума.

Цена — Какво разправяше за себе си напред самичък. Ама ти само на приказка се правиш на зъл, нали? Само на приказка.

Змея (полека дошъл на себе си, сяда и съвсем кротко) — Седни. Стой тука. При мене. По-близо. Аз и тебе познах.

Цена — Пък искаше да ме изпъдиш. Без малко бях си отишла.

Змея — Досега друга не съм познавал и не знаях, че имало и таквизи по света.

Цена — Аз ти казах. Ти не искаше туй да речеш.

Змея — По-добре. Тъй по-добре стана. Ти сама като си тръгна и се повърна.

Цена — Като ме бяха наплашили. Забъркаха ме с техните приказки. Те разправят за тебе… Ама аз сама с очите си видях, ти не си такъвзи, какъвто те те приказват…

Змея — За другите каквото съм бил — за тебе то друго. Съвсем друго. Аз досега мислех, че нямам сърце. Камък е тука. Ти се докосна и аз го сещам сега. Първи път аз усещам сърцето си.

Цена — Всеки само сърцето си да слуша. То най-право всичко ще му каже.

Змея — Наново живот се захваща за мене. Било каквото било! Наново!

Цена — Тука двама ще го захванем. Аз ще ти бъда стопанката: ще ти разтребя, ще ти наредя всичко… Никой няма да ни се вмесва. Ще видиш!

Змея — Ти за сестра, за жена — за всичко ще ми бъдеш. Аз нямал съм досега нийде никого — расъл съм самостърк. Никого не съм искал да зная. Сега ти — за всичко.

Цена (захваща да се върти и умилква около него) — Нийде не ми е било тъй леко, както тука. С никого не съм приказвала тъй. Всички в село с мене все като че с някоя людска приказваха. И все се смеяха и се подбиваха с мене.

Змея — Аз не мога като вашите в село да въртя, да суча. Много приказки мене не ми идат. Каквото ми е на сърцето, туй ми е на езика. Казвам тъй направо.

Цена — Мене твойто ми най-харесва. И ти от всички ми най-харесваш. Такъвзи добър и личен момък няма в село.

Змея (горчиво се усмихва и я хваща за ръката) — Добър — хм! В кладенеца като се наведа да пия някога на месечина — самичък съм се уплашвал от себе си… Ти навождала ли си се някога нощем над тъмен кладенец, да видиш как вървят една след друга звездите! Подмигват си, задирят се отдалеч и мижат, и горят…

Цена (сяда на колената му) — Каква ти е зелена брадата! Лице ти чисто — по гушата обрасло. Очи — тъмнозеленикави, такъвзи цвят само мъха по мочурите, дето расте, съм виждала… Тука по гърдите ти свети като по гушата на гълъбите… Като ги хранех, когато бях малка, мислех, че туй е от бакър.

Издалеч се зачува тъмен шум, като че много хора идат насам. Отвън пред входа се показват две козарчета.

Първо козарче (смее се) — Хи-хи-хи! Змея прегърнал булката си… И не чува биля колко свят се е дигнал срещу него.

Трето козарче — Мълчи, да не му кажеш. Тя, Билярката, ги срещнала в клисурата. Върнала се с тях право тука да ги доведе.

Змея и Цена, без да обръщат внимание на тях.

Цена — Остави ги.

Змея — Мене ми е всичко тука. Помежду двама ни. Отвън за нищо не мисля. И тези, и които и да били — все ми е то…

Цена — Недей ги гледа, да те дразнят.

Змея — Все ми е то… И ти скоро тука ще навикнеш да гледаш и човек, и яре, и дръвце на равно!…

Козарчетата ги гледат отвън и се смеят.

Трето козарче — Какво е придобрял. Напред щеше да ни избие, пък сега нищо не вика.

Първо козарче — Гледа ни и сякаш не ни види… Може да го е свян пред булката му… Да стане да ни погне и тя ще се уплаши…

Трето козарче — Хи-хи-хи! Те ще му сметнат. Ела да видим надолу. Идат.

И двете пръпват из урвата. Шумът наоколо все повече и повече се увеличава. Сам-там из гората захващат да се чуват неясни човешки гласове.

Цена — Ей ги, че си отидоха сами… Аз тука при тебе ще стоя и никога няма да те оставя да се лютиш. Колкото се сърдиш, толкоз всичко по-напротив ще ти върви и ти само по-зъл ще ставаш.

Змея — Аз други ще стана. Какъвто ме искаш… И ти друга ще станеш. Оттука като се понесеш по онова ширине надолу — хи-и-и, доде ти очи стигат!… И душата ти се разширява тъй… небо и земя в нея да побереш.

Цена — Бъди си такъвзи, приказвай ми тъй. На никого не се гневи.

Змея — Да бях се отново родил, нямаше тъй да се обърна, както ти ме стори. С целия свят, дето на нож съм бил досега — ти ще ме сдобриш.

Цена (унася се в приказките му) — Недей мисли за света… Приказвай ми, само твойте приказки ми приказвай.

Змея — Склони си главата на гърдите ми. Искам само дъхът ти да сещам, да се упоявам… Тъй пролет в тиха майска утрина, възпирал съм се на рудините, упоен от дъхът на цветята. Лягал съм, затварял съм очи — по-близо до тях. Струва ми се, че им слушам смеховете, долавям им скришните думи!…

Цена — Ти разбираш ли от езика на цветята?

Змея — Постой при мене, поживей малко тука, да видиш как ти ще вземеш от всичко да проумяваш, ще ти се отворят очи и уши — цяла ще се отвориш за всичко…

Цена — Аз сещах сама колко много… много има у мене, дето напира навън, иска да излезе да се радва на ведрина.

Змея — Ще се набереш тука на радости и хубост. Сутрин, като станеш, ще видиш, щом се пукне зора, как всеки цвят ще се отърси, ще трепне всяко листо. Тръгни — накъдето поминеш: цветята ще ти се усмихват, ще ти кимат; също като на дружка… Подружи се и ти с тях, с всичко наоколо се подружи и обикни го като свое… Никога няма да сетиш самост, нито пък някога ще ти дотегнат…

Цена (отпусната в ръцете му, унася се) — Приказвай ми… Само ще те слушам…

Змея — С думи не мога ти изказа. Ти ще видиш, всичко тука без думи си шепне, тъй кротко, тихо — и на тебе ще ти притихне душата, ще забравиш думи, всичко ще забравиш, дето си приказвала до днес… Нощем, когато задремят поля и гори, когато притихне околовръст, ще чуеш тъмна приказка на тилилейските усои: там всичко в един глас тогази зашепва и те унася-унася, като в някой сладък сън, някъде пряко земя и вода…

Докато Змея и Цена се унасят в галене и милувки, шум от много хора вече се чува съвсем наблизо до пещерата. Неясните гласове на момците сам-там из гората се проясняват. Един вика: Оттука, наоколо да го заобиколим! Други няколко: Отгоре, отгоре! Гласът на Марта Билярката: Нататък, горе, между скалите! Гласът на Дамяна: Аз не се боя, ще вървя направо!

Тъкмо Цена и Змея, замлъкват и той се надвеся над нея да я целуне и пред входа на пещерата се показват първият момък и малко след него Дамян. Те надникват вътре и се обръщат надолу към другите.

Първи момък — Ей ги! И двамата. Тука били.

Гласове (отдолу) — Там ли са?

Други гласове — Дръжте ги!

Дамян (като се повръща назад) — Чакайте! Ще се разправим ей сега!

Цена и Змея изведнъж скачат.

Цена (сепната) — Нашите! Какво е станало? За мене ли?

Змея (назърва и се повръща) — Стой тука! Не бой се! Те цяло село дигнали. (С досада.) Един път и аз да се умиря в живота си — и цяло село чак тука да се дигне. Сега пак крамоли…

Цена (хваща го за ръка и се мъчи да го задържи) — Не можеш се разправи с тях. Мене ме е страх! Не те пущам.

Змея (дърпа се назад към скалите) — Да не си тука ти… Те няма да ме уплашат. Пусни ме, не бой се!

Цена — Ти не ги знаеш. Тя, Марта Билярката, им е казала и братята ми са дигнали селото. От дума няма да искат да чуят. Не можеш се оправи пред тях!

Змея — Остави!

Цена — Ще стане нещо. Ти зарад мене да изпатиш. Почакай! Аз ще изляза да се разправя с тях.

Змея (като се изскубва от ръцете й) — Ти тука! Не искам да се показваш. Те са дошли с мене… Чакай да видя какво искат!

В това време, докато в едина затулен кът на пещерата се разправят Цена със Змея, отвън до скалите се струпват момците и мъжете. Пред навалицата се е изстъпил Дамян, настръхнал и със свити юмруци. Змея се показва на входа на пещерата и един общ вик от навалицата го посреща: А-а-а!

Змея (Спокойно най-напред) — Каква е тази врява тука? Какво сте се помъкнали насам? Искате ли нещо?

Дамян (като му показва навалицата надолу по урвата) — Виждаш ли ги! Всички не са дошли — още идат!

Първи момък — Искаме с тебе да се разправим. Изляз тука!

Змея — Там онази, Билярката, ви развалила ума, оставили сте мисирите и угарите. Нямам аз какво да се разправям с вас!

Първи момък — Охо, до днес ако са ти търпели всички, сега няма да ти мине тъй лесно!

Дамян — Аз няма стъпка да се мръдна оттука, докато не си свърша с тебе!

Змея — Ти ли! Че какво имаш ти с мене?

Дамян — Сега ще ти кажа. Ти си примамил и отвлякъл най-първото момиче от село нощес!

Змея — И тъй да бъде! Тебе, на вас какво ви влиза? Я се бягайте по-скоро оттука!

Дамян — На мене! Тя годеница ми беше!

Първи момък — Недей заплита тука, Дамяне, твойта! (Към Змея.) И да не му е била? Ни на него, ни на мене — никаква да не ни е била!

Други попрекарал години мъж (бързо се вмесва в разговора) — Тъй-тъй… Тука сме излезли цялото село, се казва. Ти момиче от нас си отвлякъл. Наше момиче!… Всеки от нас храни — ако не храни, сестра чува.

Змея (нетърпеливо) — Е, че?

Другият мъж — Те не са за людски… На змейове да ги оставим да ги отвличат в пещерите си…

Змея — Кой от вас знае как съм я отвлякъл, че сте се запънали насреща ми?

Дамян — Знаем — разбрахме ти ний всичките майсторлъци!

Първи момък — С билки си я омагьосал и си я грабнал на коня си… Тя щом се опомнила отзарана и викнала да плаче.

Змея — Вий с билки и магии се запоявате едни други, никой от носа си да не вижда по-далеч! Тука на тази ведрина билка и магия свяст не потъмнява… Нейната и моята е друга, съвсем друга!

Втори момък (из навалицата вика към другите) — А бе на кого ги разправя той тези! Нейната и неговата!… Че когичком пък се завърза помежду им…

Трети момък — Ами-ами! По извор ли се харесаха или от седенките?

Четвърти момък (към Змея) — До снощи тя не беше те виждала биля!

Змея — Ако ний с нея като вас сме се кротко и умилно гледали и сме се лигавили с думи… Ехе!… По извор и по седенки… Днес да й менци напия, пък утре да й китка от чело!… Те тези на вас са дадени… Когато ний двама се спогледнахме само!… Хм — и дума… За какво аслъ ни са думи! Те таквизи като вас, дето тука нямат нищо, дето не знаят друго — те по години ще се разправят…

Трети мъж — Тези работи — на нас сега ти не ги приказвай.

Четвърти мъж — Всеки тъй ли, онъй ли е минал по този път. Хо-о-о-о, и оттатък биля!

Змея — Хм, вие! И вие, а? Най-напред може ли се събра във вашата глава туй?… Вий, дето сте се помъкнали, да ни делите един от друг. Тя била ваша, пък аз Змей. Като съм! Разгръщал ли е някой тук да ми види какво има вътре, че тогази да приказва!

Втори момък — Я го слушайте — и той разправя за сърце!

Няколко момци (главно разсмени) — О-хо-о-о!

Змея (със сдържан гняв) — Ха, думите ми на смях ли ги взехте! Защо се разправям с вас. Я по-скоро да ви гледам гърба. Те мойте не са за вас!

Втори мъж — Чакай, не се люти! То сърцето ти и техния смях — те тези са дребни. За тях то врява на света не се дига.

Няколко от мъжете — Право-право.

Втори мъж — Ний сме дошли сега тук — дай ти момичето, пък да си вървим!

Трети мъж — Тя си е наша! При майка й и при баща й.

Змея (виква) — Тя е моя! Никой няма вече нищо с нея.

Дамян (към селяните) — Тя сама е плакала отзарана, искала е да си доде. Няма да я оставим! Не го слушайте!

Цена се показва зад Змея и навалицата се още повече оживява. Всички заничат към нея. В същото време отдолу се показват Любен и Стоил, които разблъскват навалицата и излязват срещу сестра си и Змея.

Няколко гласа — Братята й, ей братята й!

Дамян — Сама сега пред тях да разправи!

Цена (смело срещу всички) — Братя — който ще да е, ще ви кажа! Не искам с никого нищо да имам вече. Аз сама съм си хванала пътя, дето ме изведе, то моя работа. Не искам никой да ми се пречи. Да ми се вмесвате.

Любен (учудено вперил очи в нея) — Ама туй, Ценке, ти ли си? Дето гласа й не се чуваше в къщи! Ти ли си отворила тези уста?…

Цена — Аз съм! Не си ме познал досега, тука сега да познаеш сестра си!

Стоил (кипнал от яд, едва говори) — Ти сама не знаеш какво бърбориш! Тук пред цялото село… Дигнала си сватба, видиш ли каква! Да си скъса майка ми косите и да плаче в къщи!

Цена — Аз не съм умряла, да ме оплаква!

Стоил — Да беше умряла по-добре, отколкото тука да ни доведеше!

Трети мъж (към Цена строго и сърдито) — Имаш пък още очи да гледаш и да приказваш!… Я тръгвай напреде ни по-скоро — в село, у вас ще разправяш!

Цена — Умирам, там се не връщам вече!

Дамян (към братята й) — Той я е запоил. Тя не е на себе си…

Любен — Туй не е мойта сестра… Тя само да се опомни да погледне този къде я е довел — ще се уплаши!

Цена — Сама по-добре зная къде съм! Вий стоите и гледате отвън, пък аз съм вътре.

Стоил (пресича я) — Ти си глупава! Не искам да слушам! Млъквай! Не искам да слушам!

Цена — Че вий кога сте ме погледвали и сте искали да ме чуйте, мене.

Стоил (хвърля се към Змея) — Този… Този, дето се е стъписал настрани и мълчи. Аз него!…

Няколко гласа — Дръж него! Дръж го!

Втори мъж — Той е всичко!

Змея (като застава изведнъж пред Стоила) — Не исках да се вмесвам между вас и нея. — Какво?

Стоил — Как ти влезе под кожата на туй момиче! Искам да ми кажеш: как в една нощ му обърна ума!

Цена — Мене питайте!

Няколко гласа — Ти настрана!

Змея (мрачно и тихо) — Ще ти кажа!

Стоил — От тебе аз сестра си искам! Чуваш ли!

Няколко гласа — Искай я — да ти каже!

Други гласове — Тука пред всички да каже!

Змея — Недейте ме зашеметява с врява и приказки само! Дигнали сте тези — не съм научен аз тука на таквизи…

Незахванал още да разправя Змея и отдолу се зачува викът на Стамена. Той бързо разблъсква селяните и гневен, запъхтян, се втурва към входа на пещерата.

Стамен (дигнал нож тичешком) — Бягайте се от пътя ми всички! Не гледам! Обърнал съм дън земя да го търся от отзарана… Причерняло ми е пред очите, не гледам!… (Съглежда Змея и се хвърля с ножа върху него.) Тебе търся! Няма да ми убегнеш!

Цена (мигновено се хвърля пред брата си и разперя ръце да заварди Змея) — Нямаш ти нищо с него — аз го повиках!

Стамен (в бързината си, като забива нож в сърцето на сестра си) — Нищо не слушам, не гледам! Притъмняло ми е…

Цена пада мъртва на ръцете на Змея. Навалицата изтръпнала се стъписва.

Любен (ужасен) — Стамене!

Стамен (като отстъпва и вижда какво е направил) — Ха-а, вместо него тебе ли! По-добре е с мойта ръка — отколкото да те гледам в ръцете му!

Змея (настръхва, оставя на скалите трупа и виква с всичка сила) — Затуй ли дойдохте? Махвайте се!… Оттука… По-скоро оттука!… Всички!

Навалицата плахо се отдръпва.

Дамян (към Стоила и Любена) — Не му я оставяйте! Да я вземем, да я погребем в село!

Няколко от селяните посягат към трупа и изведнъж пак отстъпват.

Змея (завардва трупа и след това се втурва подир множеството) — Не я давам! Тя е моя! Не пипайте! Махвайте се! Ще ви помета, като хала! Да ви не гледам! Оттука! Очистяйте оттука!

Навалицата уплашена се пръсва надолу из урвата. След малко затихва, Змея се повръща, дигва Цена на ръце и я внася вътре.

Змея оставя трупа на легло, гледа я умилно и продължително мълчи. После едри капки сълзи закапват от очите му, той се навежда и прилепя устни до тия на мъртвата.

Елена, април 1910