Знакът на близнаците

1.

29 ДЕКЕМВРИ 1939 г.

МИЛАНО, ИТАЛИЯ

Савароне премина покрай секретарката на сина си и влезе в кабинета му. Премина по дебелия килим на пода и застана до прозореца, гледащ към огромния индустриален комплекс „Фонтини-Кристи“. Разбира се, сина му го нямаше никъде. Синът му, най-големият, рядко стоеше в кабинета си… Рядко се задържаше и в Милано. Първият му син, наследникът на цялото богатство на Фонтини-Кристи, беше непоправим. И арогантен… И прекалено зает със собственото си удобство.

Виторио беше умен. Много повече от баща си, който го беше обучавал. И този факт още повече ядосваше Савароне — човек с такива способности би трябвало да е много по-отговорен от останалите. Самият той никога не се беше задоволявал с това, което можеше да постигне без усилие. Никога не се беше отдавал на гуляи и на курви, никога не беше играл рулетка или бакара. Не беше прекарвал безсънни нощи с голи средиземноморски красавици. Не беше обърнал гръб на събитията, които осакатяваха страната му, които я тласкаха към хаос.

Савароне чу зад себе си кашляне и се обърна. Беше влязла секретарката на Виторио.

— Обадих се в „Борса Валори“ да му предадат, че го търсите. Би трябвало да се срещне там с един борсов посредник.

— Може и да вярвате, че е така, но едва ли ще откриете такова нещо в собствения му бележник. — Савароне видя как момичето се изчервява. — Извинете ме. Разбира се, вие не можете да отговаряте за постъпките на сина ми. Предлагам ви да опитате всички частни телефонни номера, които ви е оставил, независимо че може би вече сте го търсили там. Този кабинет ми е познат. Ще чакам.

Той свали палтото си от светла камилска вълна и шапката — тиролска, от зелен филц. Метна ги на облегалката на креслото.

— Да, господине.

Момичето излезе и затвори вратата след себе си.

Кабинетът наистина му беше познат, макар че се налагаше да го подчертае пред момичето. Допреди две години това беше негов кабинет, но сега от присъствието му бяха останали много малко следи — само тъмната дървена ламперия. Мебелировката беше сменена. Не обичаше такива столове — беше твърде стар, за да може тялото му да бъде въртяно и подхвърляно нагоре от невидими пружини и скрити механизми. Бръкна в джоба си и извади телеграмата, която го беше накарала да напусне Кампо ди Фиори и да дойде в Милано. Телеграма от Рим, в която се казваше, че семейство Фонтини-Кристи е белязано.

Но защо? От кого? По чия заповед?

Тези въпроси не можеха да бъдат зададени по телефона, защото този инструмент принадлежеше на държавата. Държавата. Навсякъде държавата. Видима и невидима. Наблюдаваща, преследваща, слушаща, душеща. Не можеше да използва телефона и информаторът в Рим, употребил кодовите думи, не можеше да му отговори по него.

Нямаме отговор от Милано и поради това си позволяваме да ви безпокоим лично. Пет пратки самолетни бутала дефектни. Рим настоява за незабавна замяна. Повтарям — незабавна. Моля, потвърдете по телефона преди края на деня.

Числото пет се отнасяше за Фонтини-Кристи, защото бяха петима — баща и четирима синове. Думата „бутало“ означаваше внезапна, голяма опасност. Повторението на думата „незабавна“ говореше само за себе си — без да губи нито миг, трябваше да потвърди по телефона в Рим, че е получил телеграмата веднага след пристигането й. След това щяха да се задействат други хора, щяха да обмислят, да изготвят план. Сега вече беше много късно.

Савароне получи телеграмата следобед. Вероятно Виторио я беше получил към единадесет сутринта. И въпреки това синът му нито се беше обадил в Рим, нито беше предупредил него в Кампо ди Фиори. Краят на деня наближаваше. Беше твърде късно.

Беше непростимо. Хората непрекъснато рискуваха живота си, а и живота на семействата си в борбата срещу Мусолини.

Преди не беше така, мислеше Савароне, загледан във вратата. Надяваше се, че другата секретарка на сина му ще се върне и ще може да му каже къде да го намери. Някога всичко беше съвсем друго. В началото Фонтини-Кристи бяха подкрепили Дуче. Слабият, нерешителен Виктор-Емануил беше оставил Италия да умира. Бенито Мусолини беше предложил алтернатива. Беше идвал лично до Кампо ди Фиори, за да разговаря с главата на фамилията Фонтини-Кристи, за да потърси подкрепата му — както Макиавели някога е търсел подкрепата на принцовете. Тогава Дучето му се беше сторил пълен с живот, с решителност и обещания за бъдещето на страната.

Това беше преди шестнадесет години и оттогава Мусолини разчиташе единствено на речите си. Беше лишил нацията от правото да мисли, хората — от правото им на избор. Беше измамил аристокрацията — беше се възползвал от нея и след това се беше отказал от обещанията си. Беше вкарал страната в една абсолютно ненужна война в Африка. Единствено заради личната слава на този съвременен Цезар. Беше ограбил душата на Италия и Савароне се беше зарекъл да го спре. Беше събрал „принцовете“ от Севера и тихият бунт беше в ход.

Мусолини не би могъл да рискува и да излезе открито срещу Фонтини-Кристи. Освен ако обвиненията в предателство не можеха да се докажат по толкова безспорен начин, че и най-активните поддръжници на семейството да си помислят ако не друго, то поне, че са били глупави. Италия се готвеше да се включи във войната на страната на германците. Мусолини трябваше да внимава, защото тази война не беше популярна. Още по-малко популярни бяха германците.

Кампо ди Фиори се беше превърнало в място за срещи на разочарованите. Огромното имение, осеяно с гори, поляни, хълмове и потоци, беше много подходящо място за подобни конспиративни разговори, които се провеждаха преди всичко нощем. Но не винаги. Имаше и срещи, за които беше необходима светлина. Срещи, при които по-младите мъже се обучаваха от по-опитни от тях, също млади мъже, в изкуството на някаква странна непозната война. С въже, с верига, с кука. Дори се бяха нарекли partigiani.

Партизани. Дума, която се разпространяваше из цяла Европа.

Това бяха храбреците на Италия. „Храбреците на Италия“ ги наричаше и синът му — но с присмеха на самодоволния, арогантен аристократ, който се грижи сериозно преди всичко за собствените си удоволствия… Не, това не беше съвсем вярно. Виторио се занимаваше сериозно и с „Фонтини-Кристи“, доколкото натискът на пазара отговаряше на собствените му планове. А той умееше да постига това. Използваше финансовата си мощ безмилостно, а опита си — този, който беше придобил от баща си — безскрупулно.

Телефонът иззвъня. Савароне се изкуши да вдигне слушалката, но не го направи. Беше в кабинета на сина си. Звънеше неговият телефон. Стана и отиде до вратата. Отвори я. Секретарката повтаряше някакво име:

— Господин Теска?

Савароне я прекъсна рязко:

— Алфредо Теска ли е?

Момичето кимна.

— Кажете му да не затваря. Искам да говоря с него.

Савароне се върна бързо при бюрото на сина си и вдигна слушалката. Алфредо Теска беше началник-цех в една от фабриките. И той беше в Съпротивата.

— Фонтини-Кристи — каза Савароне.

— Падроне! Радвам се, че сте вие! Това е вътрешен телефон и не се подслушва. Проверяваме го всеки ден.

— Положението е същото, само че събитията се ускоряват.

— Да, падроне. Стана нещо непредвидено. Дойде човек от Рим и иска да се срещне с някого от семейството ви.

— Къде?

— В къщата на река Олона.

— Кога?

— Колкото се може по-бързо.

Савароне погледна палтото и зелената филцова шапка, които беше хвърлил на креслото.

— Теска, спомняш ли си преди две години? Когато се срещнахме в онзи апартамент на площад „Дуомо“?

— Да, падроне. Скоро ще стане шест. Ще ви чакам.

Фонтини-Кристи затвори телефона и взе палтото и шапката си. Облече се и погледна часовника на ръката си. Беше пет и четиридесет и пет. Трябваше да почака малко. Да пресече празната площадка и да стигне до фабриката нямаше да му отнеме много време. Трябваше да влезе в постройката с най-голямата тълпа — когато дневната смяна си отиваше и идваше нощната.

Синът му се беше възползвал максимално от военната машина на Дуче. Заводите „Фонтини-Кристи“ работеха денонощно. Когато бащата укори сина си за това, той отговори:

— Ние не произвеждаме муниции. Нямаме такова оборудване, а то струва скъпо. Ние просто печелим, татко.

Синът му. Най-способният от всички тях, сякаш беше кух отвътре.

Очите на Савароне се спряха на фотографията в сребърна рамка върху бюрото. Самото й съществуване беше жестока шега, за която сам синът му си беше виновен. Лицето беше на млада жена, хубава в общоприетия смисъл, с дръзкото изражение на разглезено дете, останало непроменено и в зрелостта. Виторио беше женен за нея. Преди десет години.

Не беше добър брак. По-скоро беше индустриален съюз между две много богати фамилии и младоженката не го ценеше особено. Тя беше вечно нацупена, разглезена жена, чиито възгледи зависеха от вещите.

Умря при автомобилна катастрофа в Монте Карло, рано сутринта, след затварянето на казината. Виторио никога не говореше за онази сутрин. Тогава не той беше със съпругата си. Беше друг.

Синът му беше прекарал години с жена, която не можеше да понася и която беше превърнала живота му в ад, но въпреки това снимката й стоеше на бюрото му. Десет години след смъртта й. Савароне веднъж го попита защо.

— Това, че съм вдовец, вдъхва известен респект у околните.

Стана шест без седем минути. Трябваше да тръгва. Савароне излезе от кабинета и каза на секретарката:

— Моля ви, обадете се долу и помолете да закарат колата ми на западния портал. Кажете на шофьора ми, че имам среща на площад „Дуомо“.

— Да, господине… Желаете ли да оставите телефонен номер, където да ви потърси синът ви, ако се върне?

— Ще бъда в Кампо ди Фиори. Но без съмнение, когато се обади, вече ще съм заспал.

Савароне слезе със специалния асансьор на сина си и излезе от административната сграда. На тридесетина метра от него шофьорът му крачеше към лимузината, на чиято врата беше нарисуван гербът на Фонтини-Кристи. Двамата размениха погледи. Шофьорът едва забележимо кимна — знаеше какво трябва да направи. Беше от Съпротивата.

Савароне пресече площадката, усещайки, че хората го гледат. Това беше добре — точно както преди две години, когато тайната полиция на Дуче следеше всяка негова стъпка, за да открие една антифашистка група. Сирената на фабриката започна да вие. Свършваше работното време на дневната смяна и след миг дворът и коридорите щяха да се изпълнят с хора. През западния портал влизаше нощната смяна, която трябваше да заеме местата си в шест и петнадесет.

Изкачи се по стъпалата към входа за работниците и влезе в шумния, пълен с хора коридор. В суматохата свали палтото и шапката си. Теска стоеше до вратата, на половината разстояние от съблекалните. Беше висок, слаб и доста приличаше на Савароне. Пое палтото и шапката и му помогна да облече протрития му къс шлифер, от чийто джоб се показваше вестник. След това му подаде голям каскет. Не размениха нито дума в блъскащата ги тълпа, докато траеше размяната. Савароне помогна на Теска да облече палтото му от камилска вълна. С облекчение забеляза, че панталоните му са изгладени, а обувките — лъснати.

Началник-цехът тръгна с тълпата към изхода. Савароне го последва на десетина метра разстояние и спря на площадката пред постоянно отварящата се врата и се направи, че чете вестника.

Видя това, което искаше да види. Палтото от камилска вълна и тиролската шапка биеха на очи на фона на овехтелите дрехи на работниците. Двама души от другата страна на тълпата си подадоха знак и започнаха да си пробиват път през нея. Преследването започна. Савароне се промуши през потока работници до портала тъкмо навреме, за да види как голямата лимузина с герба на Фонтини-Кристи потегля по „Виа ди Семпионе“. Двамата агенти спряха на тротоара. Дойде сив фиат и те се качиха.

Фиатът тръгна след лимузината. Савароне зави на север и бързо закрачи към автобусната спирка на ъгъла.

Къщата на речния бряг беше много стара и някога, може би преди десетилетие, беше боядисана в бяло. Отвън изглеждаше занемарена, но стаите вътре бяха малки, подредени и чисти. В тях се работеше. Беше нещо като щаб на Съпротивата.

Савароне влезе в стаята, чиито прозорци гледаха към тъмните води на Олона, сега почернели от спускащия се мрак. От столовете с прави облегалки край масата станаха трима души и го поздравиха топло и с уважение. Двама от тях познаваше. Третият по всяка вероятност беше човекът от Рим.

— Телеграмата, която изпратихте тази сутрин — каза Савароне. — Какво означава?

— Значи сте я получили? — възкликна човекът от Рим с удивление. — Всички телеграми до Фонтини-Кристи се задържат в Милано. Затова и дойдох. Всякакви комуникации със заводите ви са прекъснати.

— Получих я в Кампо ди Фиори. Вероятно е минала през телеграфната станция във Варезе, не през Милано. — Савароне почувства известно облекчение, когато разбра, че синът му не е проявил своеволие. — Разполагате с някаква информация ли?

— Не с цялата информация, падроне — отговори човекът от Рим. — Но знаем достатъчно, за да сме сигурни, че положението е много сериозно. И няма време за губене. Военните изведнъж са се разтревожили заради Движението тук на Север. Генералите искат да го ликвидират. Смятат да компрометират семейството ви.

— Как?

— Ще ви обявят за врагове на нова Италия.

— На какво основание?

— За провеждане на конспиративни срещи в имението ви. За разпространяване на противодържавни клевети. За опити да попречите на Рим да постигне целите си и за подкопаване на индустриалната мощ на страната.

— Това са само думи.

— Както и да е. Искат да сплашат всички останали. Казват, че се налагало.

— Глупости! Рим няма да посмее да тръгне открито срещу нас, без да разполага със сериозни доказателства.

— Това е лошото, падроне — каза мъжът колебливо. — Не е Рим, а Берлин.

— Какво!?

— Германците са навсякъде. Всички са под контрола им. Говори се, че Берлин желае влиянието на Фонтини-Кристи да бъде ликвидирано.

— Грижат се за бъдещето, предполагам — каза един от другите двама мъже и отиде до прозореца.

— И как ще го направят? — попита Савароне.

— Ще нахлуят по време на някое тайно събрание и ще намерят свидетели на предателството ви. Няма да е никак трудно.

— Съгласен съм. Затова сме и много внимателни… Кога ще стане това? Имате ли представа?

— Тръгнах от Рим днес на обяд. Предполагам, че текстът на телеграмата е бил формулиран точно.

— За довечера има насрочена среща.

— Значи всичко е ясно. Отменете я, падроне. Научили са за нея.

— Ще ми трябва помощта ви. Ще ви дам имената… Телефоните ни се подслушват.

Фонтини-Кристи започна да пише с молив върху лист хартия.

— За колко часа е насрочена срещата?

— Десет и тридесет. Има достатъчно време — отговори Савароне.

— Надявам се. Берлин не се шегува.

Фонтини-Кристи престана да пише и погледна човека от Рим:

— Много странно. Немците може и да крещят заповедите си там при вас. Още не са дошли тук в Милано.

Тримата мъже се спогледаха. Савароне разбра, че все още не са му съобщили всичко.

— Както казах, информацията ни не е пълна — заговори човекът от Рим. — Но знаем някои неща. Например какви са интересите на Берлин. Висшето командване на Германия желае Италия недвусмислено да заеме страна. Мусолини се колебае. По много причини и не на последно място заради противопоставянето на влиятелни хора като вас…

Мъжът замълча. Изглеждаше неуверен. Не в това, което смяташе да каже. По-скоро се чудеше как да го каже.

— Продължавайте. Какво имате предвид?

— Казват, че интересът към вас е вдъхновен от гестапо. Нацистите искат да дадат пример на непокорните. Искат да смажат опозицията на Мусолини.

— Разбирам това. Е, и?

— Не се доверяват особено много на Рим. На провинцията пък не се доверяват никак. Немци ще проведат операцията довечера.

— Немци ще направят такова нещо в Милано? Мъжът кимна.

Савароне остави молива и се загледа в куриера. Но мислите му бяха другаде. Бяха при гръцкия товарен влак от Солун, който той посрещна в планините на Шамполук. И при товара му. При контейнера на Константинополската патриаршия, сега заровен в замръзналата земя.

Това му се струваше невероятно, но в тези времена на лудост и безумие невероятните неща бяха ежедневие. Дали немците не бяха научили за влака от Солун? Знаеха ли за контейнера? Света Дево! По никакъв начин не биваше да попада в ръцете им! И на всички като тях.

— Сигурна ли е информацията ви?

— Напълно.

С Рим би могъл да се справи. Италия имаше нужда от заводите „Фонтини-Кристи“. Но ако германската намеса беше свързана с контейнера от Солун, Берлин нямаше да обърне никакво внимание на италианските интереси. Нямаше да се спре пред нищо, за да го притежава.

И затова да се запази контейнерът беше по-важно от всичко останало. Дори от живота. Тайната не биваше да попада в неподходящи ръце. Не сега. Може би и никога, но със сигурност не сега.

Всичко беше в ръцете на Виторио. Както винаги. Най-способният от всички тях. Какъвто и да беше, той си оставаше Фонтини-Кристи и не би потъпкал честта на семейството. Той беше достоен противник на немците. Трябваше да му каже за влака от Солун. Да му опише подробно поетите ангажименти към ордена „Ксенопи“. Времето беше дошло.

Датата, издълбана в камъка, за да остане с хилядолетия, беше само намек, само косвено указание в случай на внезапна смърт по естествени или неестествени причини. Не беше достатъчна.

Виторио трябваше да научи и да поеме отговорността, която надминаваше всичко, което би могъл да си представи. Пред тези документи всичко останало беше маловажно и незначително.

Савароне погледна тримата мъже.

— Тази вечер срещата няма да се състои. Когато дойдат, ще заварят само едно семейно събиране. Празнична вечеря. Всичките мои деца, с техните деца. Но и най-големият ми син трябва да присъства. Опитвах се да се свържа с него целия следобед. Сега ще трябва да го намерите вие. По телефона. Позвънете на всички номера в Милано, ако трябва, но го намерете! Ако го откриете късно, кажете му да мине по пътя през конюшнята. Не бива да влиза заедно с хайката.

2.

29 ДЕКЕМВРИ 1939 г.

ЕЗЕРОТО КОМО, ИТАЛИЯ

Бялата дванадесетцилиндрова „Испано-Суиза“, чийто посивял кожен гюрук беше дръпнат назад и откриваше предните червени кожени седалки, взе завоя с много голяма скорост. Вляво долу се виждаха сините зимни води на езерото Комо, а вдясно бяха планините на Ломбардия.

— Виторио! — изпищя момичето, седнало до шофьора, като с една ръка държеше разрешената си от вятъра руса коса, а с другата — кожената си яка. — Погледни на какво заприличах!

Шофьорът се усмихна, без да отделя от пътя присвитите си заради слънцето сиви очи. Ръцете му умело, почти деликатно насочваха белия волан от слонова кост.

— Тази кола е много по-добра от алфа-ромеото. Английският ролс-ройс изобщо не може да се сравнява с нея.

— Няма нужда да убеждаваш мен, скъпи. Боже, отказвам да погледна скоростомера! А и виж на какво заприличах!

— Това е добре. Ако мъжът ти е в Беладжио, тъкмо няма да те познае. Ще те представя като ужасно милата братовчедка от Верона. Момичето се засмя.

— Ако мъжът ми е в Беладжио, сигурна съм, че ще се наложи той да ни запознава с някоя ужасно мила братовчедка.

Виторио също се засмя. Излязоха от завоя, шосето продължи направо и момичето се плъзна до него. Мушна ръка под ръкава на велуреното му яке, издуто от дебелия бял пуловер под него, и облегна глава на рамото му.

— Колко се радвам, че се обади. Наистина трябваше да се махна.

— Знаех го. Снощи го видях в очите ти. Беше отегчена до смърт.

— Боже! Нима ти не беше? Такава кошмарна вечеря! Приказки, приказки, приказки! Войната това, войната онова! Рим, да, Рим, не. Бенито, винаги! До гуша ми дойде! Гщаат затворен! Сейнт Мориц пълен с евреи, които замерят всички с пари. Монте Карло, пълен провал! Затварят казината! Всички казват това. Такава скука!

Шофьорът пусна дясната си ръка от волана и посегна към цепката на палтото на жената. Разтвори я и погали вътрешната страна на бедрото и също така умело, както държеше и кормилото. Тя простена от удоволствие, изпъна врат, опря устни в ухото му и пусна езика си напред.

— Ако продължиш с това, ще свършим във водата. Предполагам, че никак не е топла.

— Ти започна, Виторио!

— И ще престана — отговори той и улови отново кормилото. — Не бих могъл да си купя кола като тази доста дълго време. На днешно време танковете са всичко. Колко повече се печели от тях!

— Моля те! Не ми говори за война!

— Не, аз не говоря такива неща — засмя се Фонтини-Кристи. — Освен ако не искаш да преговаряш за някоя сделка от името на Рим. Мога да ти продам всичко, от транспортни ленти, до мотоциклети и униформи.

— Ти не произвеждаш униформи.

— Не, но притежавам компания, която произвежда.

— Забравих. Фонтини-Кристи притежават всичко на север от Парма и на запад от Падуа. Поне така казва мъжът ми. Със завист, предполагам.

— Мъжът ти, заспалият граф, не става за бизнесмен.

— Той не смята така.

Виторио Фонтини-Кристи се усмихна и натисна спирачката на дългия бял автомобил, за да вземе последния завой надолу към брега на езерото. Там, на нос Беладжио, се намираше елегантната вила „Ларио“, наречена така в чест на средновековния поет, живял някога край езерото. Тя беше място за почивка, известно с удивителната си красота и с това, че не всеки можеше да ходи там.

Когато елитът тръгваше на север, отсядаше във вила „Ларио“. За пропуск можеха да служат само парите и знатният произход. Персоналът беше любезен, готов да услужи и познаваше всички особености на клиентите си. Особено се внимаваше с датите на резервациите. Почти не се случваше някой съпруг, съпруга, любовник или любовница да чуят по телефона тихия, предупреждаващ глас, който ги съветва да изберат друга дата на пристигане. Или на заминаване.

Колата влезе в паркинга, покрит със сини плочи. Двама униформени служители веднага излязоха от отоплената будка и отвориха вратите от двете страни и се поклониха.

Този откъм Виторио каза:

— Добре дошли във вила „Ларио“, сеньор.

Никога не казваха: „Радвам се, че ви виждам пак, сеньор.“ Никога.

— Благодаря. Нямаме багаж. Ще останем само днес. Проверете бензина и маслото. Монтьорът тук ли е?

— Да, господине.

— Нека да провери и центровката на колелата. Струва ми се, че много играят.

— Разбира се, господине.

Фонтини-Кристи слезе от колата. Беше висок над метър и осемдесет. Правата тъмнокестенява коса се спускаше над челото му. Чертите на лицето му бяха остри — почти като на баща му, — а очите, все още примижали от силното слънце, бяха едновременно пасивни и бдителни. Той отиде до предницата на колата, опипа разсеяно капачката на радиатора и се усмихна на спътницата си — графиня Д’Авенцо. Тръгнаха към каменните стъпала на входа на вила „Ларио“.

— Къде каза на слугите, че отиваш? — попита Фонтини-Кристи.

— В Тревилио. Ти си собственик на конюшня, който иска да ми продаде арабски кон.

— Напомни ми да ти купя.

— А ти? Какво каза на секретарката си?

— Нищо. Само братята ми могат да ме потърсят. Всички останали чакат търпеливо.

— Но не и братята ти. — Графиня Д’Авенцо се усмихна. — Това ми харесва. Братята на важния Виторио го преследват за бизнеса.

— Едва ли. Моите мили по-малки братя имат общо три жени и единадесет деца. Проблемите им вечно и завинаги са домашни. Понякога се чувствам като рефер. Това не е лошо. Имат с какво да се занимават и стоят настрана от работата.

Те спряха на терасата пред голямата стъклена врата, през която се влизаше във фоайето, и погледнаха назад към езерото и планините на отсрещния бряг.

— Красиво е, — каза графинята. — Запазил ли си стая?

— Апартамент. На покрива. Гледката е величествена.

— Чувала съм за него, но не съм била там.

— Малко хора са били.

— Предполагам, че го наемаш за цял месец?

— Не е необходимо — отговори Фонтини-Кристи и се обърна към вратата. — Виждаш ли, вила „Ларио“ по една случайност е моя.

Графиня Д’Авенцо се засмя и тръгна пред Виторио към фоайето.

— Ти се невъзможен, неморален човек — каза тя. — Забогатяваш за сметка на себеподобните си. Боже мой! Би могъл да шантажираш половин Италия!

— Само нашата Италия, скъпа.

— Това е достатъчно.

— Едва ли. Но досега не се е налагало да го правя, ако това успокоява съвестта ти. Тук съм само гост като всички останали. Почакай, моля те.

Виторио отиде до рецепцията. Човекът с официален костюм зад мраморния плот го поздрави:

— Колко се радвам, че идвате при нас, сеньор Фонтини-Кристи.

— Добре ли вървят нещата?

— Много добре. Ако искате, можете да…

— Не, не искам — прекъсна го Виторио. — Апартаментът ми е готов, предполагам?

— Разбира се, сеньор. Както пожелахте. Приготвяме и вечеря. Черен хайвер по ирански, студена патица, „Вьов Клико“ двадесет и осма година.

— И?

— Разбира се, има и цветя. Масажистът е готов да отмени всичките си други ангажименти…

— И?

— За графиня Д’Авенцо няма никакви усложнения — отговори служителят бързо. — Никой от нейния кръг не е тук.

— Благодаря.

Фонтини-Кристи се обърна, но го спря гласът на служителя:

— Сеньор…

— Да?

— Разбирам, че не желаете да ви безпокоят, освен в спешни случаи, но се обаждаха от кабинета ви.

— И казаха ли, че става дума за спешен случай?

— Казаха, че баща ви се мъчи да се свърже с вас.

— Това не е спешен случай. Това е Каприз.

— Струва ми се, че и ти би могъл да бъдеш онзи арабски кон, агънце! — каза графинята, легнала в пухеното легло до Виторио. Юрганът беше смъкнат надолу до голия й кръст. — Ти си чудесен. И толкова търпелив!

— Не колкото трябва, струва ми се — отвърна Фонтини-Кристи, облегна се на възглавницата и погледна жената. В ръката му димеше цигара.

— Не си достатъчно търпелив — съгласи се графинята и се обърна към него усмихната. — Защо не загасиш тази цигара?

— След малко. Обещавам ти. Малко вино? — Той посочи към сребърния охладител, поставен на ръка разстояние. Беше на триножник, а от горния му край се показваше гърлото на отворена бутилка, увита с ленена кърпа и мушната в буците топящ се натрошен лед.

Графинята се вгледа във Виторио и дишането й се учести.

— Налей вино. Но аз си имам свое питие.

Бързо, с леко движение, момичето спусна ръце към слабините му. Вдигна мекия юрган и мушна глава отдолу. Стенанията й ставаха все по-силни, а тялото й започна да се люлее.

Келнерите прибраха празните чинии от масата, после един от тях запали огъня в камината и напълни чашите с бренди.

— Какъв прекрасен ден! — възкликна графиня Д’Авенцо. — Не можем ли да прекарваме така по-често?

— Мисля, че трябва да си направим график. Съобразен с твоя календар, разбира се.

— Разбира се! — Момичето се засмя гърлено. — Ти си много прагматичен човек.

— А защо не? Така се живее по-лесно.

Иззвъня телефонът. Виторио го погледна ядосано. Стана от стола край камината и гневно отиде до нощното шкафче. Вдигна слушалката и каза рязко:

— Да?

Гласът му се стори познат.

— Обажда се Теска. Алфредо Теска.

— Кой?!

— Един от началник-цеховете във фабриката в Милано.

— Какво?! Как смеете да се обаждате тук? Кой ви даде телефонния номер?

Теска замълча за миг и каза:

— Заплаших да убия секретарката ви. И наистина щях да го направя, ако не ми го беше дала. Утре можете да ме уволните. Вярно е, че работя при вас, но преди всичко работя за Съпротивата.

— Считайте се за уволнен. От този момент. Сега!

— Така да бъде, господине.

— Не искам да ме зани…

— Баста! — изкрещя Теска. — Няма никакво време! Всички ви търсят! Баща ви е в опасност! Цялото ви семейство е в опасност! Вървете в Кампо ди Фиори! Веднага! Баща ви каза да минете по пътя покрай конюшнята!

Линията прекъсна.

Савароне пресече просторния хол и влезе в трапезарията на Кампо ди Фиори. Всичко беше, както би трябвало да бъде. Помещението беше пълно със синове и дъщери, съпрузи и съпруги и един невероятно шумен рояк внуци.

На мраморните маси бяха поставени сребърните прибори. Една висока елха, коледното дръвче, достигаше почти до масивните греди на тавана и изпълваше стаята с цветове и отблясъци.

Отпред, на полукръглата алея пред входа, бяха паркирани четири автомобила, осветени от ярките прожектори, окачени горе под стрехите на покрива. Показваха, че в къщата има гости, което беше и целта на Савароне. Защото, когато копоите пристигнеха, щяха да заварят единствено невинното, весело семейно тържество. Празнична вечеря. Нищо повече.

И ядосания патриарх на един от най-могъщите родове в Италия. Старейшината на рода Фонтини-Кристи, който ще поиска да узнае кой носи отговорност за подобно варварско нахълтване в дома му.

Само Виторио го нямаше, а присъствието му беше много важно. Можеха да зададат въпроси, които да доведат до други въпроси. Виторио, който презираше това, с което се занимават, би могъл да стане жертва на подозренията им, при това съвършено неоснователно. Що за празнична вечеря е тази, на която не присъства най-големият син, наследникът? И нещо повече, ако Виторио се появеше, докато натрапниците са в къщата — арогантен и както обикновено абсолютно отказващ да дава обяснения къде е бил, — можеха да имат сериозни неприятности. Синът му не искаше да се примири с това, но все пак Рим наистина се намираше под ботуша на Берлин.

Савароне махна на втория си син, сериозния Антонио, седнал до жена си, която се караше на едно от децата.

— Да, татко?

— Отиди в конюшнята и намери Барзини. Кажи му, че ако Виторио дойде, докато фашистите са тук, трябва да каже, че са го задържали в някой от заводите.

— Мога да се обадя по вътрешния телефон.

— Не. Барзини е много стар. Не иска да признае, но вече е почти напълно оглушал. Искам да съм напълно сигурен, че е разбрал.

Антонио кимна:

— Да, татко. Както кажеш.

Какво ли, дявол да го вземе, е направил баща му? Какво би могъл да направи, че Рим да добие самоувереността, дързостта да тръгне открито срещу Фонтини-Кристи. Цялото семейство е в опасност! Каква нелепост!

Мусолини ухажваше индустриалците на Севера — имаше нужда от тях. Знаеше, че повечето са от старото поколение, с утвърдени привички и че би постигнал повече, ако в отношенията си с тях използва мед, а не оцет. Какво значение имаше, ако няколко души като Савароне играят собствените си игри? Времето им вече изтичаше.

Но Савароне беше единствен. Отделен и независим. Може би се бе превърнал в нещо ужасно… в символ. С глупавите си, проклети партизани. Парцаливи лунатици, които тичаха нагоре-надолу из горите и ливадите на Кампо ди Фиори и може би си мислеха, че са част от някакво примитивно дивашко племе, което се занимава с лов на тигри и лъвове.

Боже! Какви деца!

Е, рано или късно, това щеше да свърши. Индустриалец или не, ако баща му е отишъл твърде далеч и е създал проблеми, конфронтация неминуемо щеше да има. Преди две години, когато пое управлението на „Фонтини-Кристи“, ясно бе дал на баща си да разбере, че поема юздите изцяло.

Изведнъж Виторио си спомни. Преди две седмици Савароне замина за няколко дни в Цюрих. Поне каза, че отива там. Не стана много ясно защо — Виторио не слушаше много внимателно. Но през тези няколко дни неочаквано се беше наложило баща му да подпише някакви договори. Положението беше толкова сериозно, че се наложи да телефонират във всички хотели в града, за да го открият. Никой не беше го виждал, а баща му не беше от хората, които могат да останат незабелязани.

По-късно, когато се върна в Кампо ди Фиори, не искаше да каже къде е бил. Държеше се потайно, чак да те извади от нерви, и обеща да му обясни всичко след няколко дни. Нещо щяло да се случи в Монфалконе и тогава Виторио щял да научи. Трябвало да научи.

За какво, по дяволите, говореше баща му? Какво ще стане в Монфалконе? Какво общо би могло да има това, каквото и да е то, с тях?

Каква нелепост!

Но Цюрих не беше нелепост. Там бяха банките. Дали Савароне не е извършил някоя финансова машинация? Дали не е изнесъл големи суми от Италия в Швейцария? В момента действаха специални закони, забраняващи подобно нещо. Мусолини имаше нужда от всяка лира. А и без това семейството имаше достатъчни резерви в Берн и Женева. В Швейцария семейството не беше останало без капитал.

Каквото и да е направил Савароне, това щеше да е последният му жест. След като баща му се е забъркал толкова много в политиката — така да бъде… Само че да върви да проповядва някъде другаде… в Америка например.

Виторио поклати бавно глава и зави по шосето извън Варезе. Какви неща само минаваха през ума му!? Савароне си е Савароне. Главата на рода Фонтини-Кристи. Каквито и заложби да има синът му, колкото и да е талантлив, той не е падроне.

Мини по пътя откъм конюшнята.

Защо беше всичко това? За конюшнята се влизаше откъм северния край на имението, на около три километра от източния вход. Въпреки това щеше да мине оттам — баща му сигурно е имал причина да го поиска. Без съмнение това беше нещо също толкова нереално, колкото и глупавите игри, в които се бе замесил, но все едно — щеше да демонстрира синовно послушание и щеше да бъде много твърд с баща си.

Какво ли се е случило в Цюрих?

Излезе от Варезе и зави на запад по разклона на три километра по-нататък. След това тръгна наляво, измина разстоянието до западния вход и влезе в имението. Конюшните бяха на около километър от входа, по черен път. Така беше по-добре за конете, защото ездачите минаваха оттук, за да достигнат тренировъчните писти и ливадите зад гората на северозапад. Гората достигаше до главната къща и беше разделена на две от рекичката, спускаща се от планината на север.

В светлината на фаровете видя стария Гуидо Барзини, който размахваше ръце и му правеше знаци да спре. Съсухреният Барзини беше нещо сериозно — беше се превърнал в част от Кампо ди Фиори, беше прекарал целия си живот в служба на семейството.

— Бързо! Сеньор Виторио! — извика Барзини през отворения прозорец. — Няма време!

— За какво няма време?

— Баща ви ми се обади преди няма и пет минути! Каза, ако си дойдете сега, да му се обадите по телефона, преди да отидете вкъщи. Трябваше да дойдат преди половин час!

Виторио погледна часовника на арматурното табло. Беше десет и двадесет и осем.

— Какво, по дяволите, става тук? Кой трябва да дойде?

— Бързайте, сеньор! Моля ви! Фашистите!

— Какви фашисти?

— Баща ви, той ще ви обясни всичко.

Фонтини-Кристи слезе от колата и последва Барзини по каменната пътека към входа на конюшнята. В стаята държаха различни принадлежности — по стените наред с безбройните медали и награди, доказващи превъзходството на конете на Фонтини-Кристи, висяха седла, юзди, ремъци и чулове. Там беше и телефонът, свързващ конюшнята с главната къща.

— Какво става тук, татко? Имаш ли представа кой ми се обади в Беладжио?

— Баста! — извика Савароне в другия край на линията. — Ще дойдат тук всеки момент. Германците.

— Германци?!

— Да. В Рим са получили сведения, че тук ще се проведе нелегална среща, но, разбира се, няма нищо такова. Помни! В дневника ти е било отбелязано да присъстваш на семейно тържество, но са те задържали по работа в Милано.

— Какво общо имат германците?

— Ще ти обясня по-късно: Помни, че…

Изведнъж в слушалката Виторио чу рев на мощни мотори. По източния път към къщата приближаваше колона автомобили.

— Татко! — извика Виторио. — Това има ли нещо общо с пътуването ти до Цюрих?

Баща му замълча за миг и отговори:

— Може би. Стой където си.

— Какво се случи? Какво се случи в Цюрих?

— Не в Цюрих. В Шамполук.

— Какво?

— По-късно! Трябва да се върна при останалите. Не идвай тук! Скрий се! Ще говорим, когато немците си отидат.

Виторио чу щракването и се обърна към Барзини. Старият коняр ровеше в някакъв нисък скрин, пълен с дреболии. Намери каквото търсеше — пистолет и бинокъл. Извади ги и ги подаде на Виторио.

— Елате — каза той. В очите му имаше гняв. — Дон Виторио ще им даде урок.

Те изтичаха по черния път към къщата и градините на възвишението отзад. Когато достигнаха павирания участък, тръгнаха наляво и се изкачиха на склона над полукръглата алея, водеща към входа. Бяха скрити в тъмнината. Долу всичко беше окъпано в светлината на прожекторите.

По пътя се зададоха три автомобила — дълги и черни, мощни машини със запалени фарове, които избледняха, когато влязоха в осветената зона. Спряха вляво от другите коли, на еднакво разстояние от каменните стъпала, водещи към тежките дъбови врати на къщата.

От тях изскочиха хора. Еднакво облечени в черни дрехи и черни шлифери. С оръжие в ръце.

С оръжие.

Виторио се втренчи в тях — седем, осем, девет — изтичаха по стъпалата към входа. Един висок мъж пое командването. Махна с ръка на тези след него и те застанаха от двете страни на вратата — по четирима. След това натисна звънеца с лявата ръка. В дясната, ниско долу, държеше пистолет.

Виторио приближи бинокъла до очите си. Лицето на мъжа беше обърнато към вратата, но оръжието му се виждаше добре — немски „Лугер“. След това бинокълът се плъзна по останалите.

Оръжията бяха германски. Четири лугера, четири автомата „Бергман. МР38“.

Изведнъж стомахът на Виторио се сви и главата му пламна — какво беше позволил Рим? Та това беше невероятно!

Той фокусира бинокъла върху трите автомобила. В тях имаше по един човек — скрити в мрака, през задните стъкла се виждаха само силуетите на главите им. Виторио се вгледа в последната кола, в човека вътре.

Мъжът се размърда и погледна назад през стъклото. Светлината от прожекторите освети косата му — късо подстригана, сивкава, с напълно бял кичур на челото. Стори му се, че го е виждал някъде — формата на главата, белият кичур му напомняха нещо, — но не успя да си спомни нищо по-определено.

Вратата се отвори и на прага застана прислужницата, стресната от вида на високия мъж с пистолет в ръка. Виторио гледаше изпълнен с гняв. Рим щеше да плати за тази обида. Високият мъж избута прислужницата и влезе в къщата, следван от другите осем, всички с насочени оръжия.

Рим щеше да плати скъпо!

Отвътре се чуха крясъци. Виторио чу възмутените викове на баща си и протестите на братята си.

Чу се силен трясък — строшени стъкла и дърво. Виторио посегна към пистолета в джоба си. Усети как една силна ръка го улавя за китката.

Барзини. Старият коняр държеше ръката му, но гледаше напред над рамото му.

— Много са. Няма да постигнете нищо — каза той.

Чу се още един трясък и лявото крило на тежката дъбова врата се отвори. Появиха се хора. Най-напред децата, някои разплакани от страх, след това жените — сестрите и жените на братята му. След това майка му, с гордо изправена глава, взела на ръце най-малкото си внуче. След това баща му и братята му. Хората с черни дрехи ги блъскаха безмилостно с оръжията си. Изкараха ги навън на алеята. Баща му, гласът му заглуши всичко останало, настоя да му кажат кой е отговорен за това безобразие.

Но истинското безобразие още не беше започнало.

Когато започна, умът на Виторио отказа да действа. Гърмежите го оглушиха, огнените езици го заслепиха. Той се хвърли напред с всички сили, мъчейки се да освободи ръката си от Барзини. Започна отчаяно да се мята, да се върти, за да освободи челюстта и врата си от здравата хватка на коняря.

Защото мъжете в черно бяха открили огън. Жените се хвърлиха върху децата, братята му се спуснаха към дулата, които сееха огън и смърт. Писъците на ужас и болка, и гняв се сляха в едно. Появи се дим. Телата замръзваха за миг във въздуха, увиснали в окървавените си дрехи, и се свличаха безжизнени. Куршумите срязваха детските тела, разкъсваха лица, очи. Полетяха късчета плът, кости, вътрешности. Едно от децата се пръсна в ръцете на майка си. И въпреки всичко Виторио Фонтини-Кристи не можеше да се освободи, не можеше да помогне на своите.

Някаква тежест го притискаше към земята, след това някакво дърпане и извиване, някакви нокти стегнаха долната му челюст и задушиха вика в гърлото му.

После над трясъка от стрелбата и човешките писъци се чуха думите. Гласът беше могъщ, изстрелите само накъсваха, но не спираха мощния му тътен.

Баща му. В предсмъртна агония, викаше към него.

— Шамполук… Цюрих е Шамполук… Цюрих е реката… Шамполук…

Виторио впи зъби в пръстите, бръкнали в устата му, стремящи се да извадят челюстта от ставите й. За миг успя да освободи ръката си — тази с пистолета. Опита се да я вдигне и да стреля.

Но не успя. Тежестта отново се стовари върху него, китката му се изви нетърпимо. Пистолетът падна. Силната ръка, която стискаше челюстта му, блъсна лицето му в студената земя. Усети вкуса на кръв по устните си… смесена с пръст.

И ужасният вик отдолу, от бездната на смъртта, долетя още веднъж:

— Шамполук!

И настъпи тишина.

3.

30 ДЕКЕМВРИ 1939 г.

— Шамполук… Цюрих е Шамполук… Цюрих е реката…

Това беше писък, примесен с агония. Пред очите му нямаше нищо друго освен бяла светлина, дим и дълбоки, плътни ивици кръв; в ушите му кънтяха писъците на ужас, на изумление, на гняв и неизмерима болка, на смъртта.

Беше се случило. Беше присъствал на екзекуцията — здрави, силни мъже, треперещи деца, жени, майки. Семейството му.

О, Боже!

Виторио обърна глава и зарови лице в грапавия плат на грубо скованото легло, а сълзите мокреха бузите му. Все пак беше плат — не студена твърда пръст. Бяха го преместили. Последното нещо, което помнеше, беше огромната сила, която притискаше лицето му към земята, там, на възвишението край къщата. Която го притискаше и не му позволяваше да мръдне — обезумял, ослепял от ужас, с уста, пълна с топла кръв и студена пръст.

Само слухът му етана свидетел на агонията.

Шамполук!

Света Дево, беше се случило!

Родът Фонтини-Кристи беше избит под бялата светлина на прожекторите в Кампо ди Фиори. Всички освен един. И той щеше да накара Рим да плати. Последният Фонтини-Кристи щеше да реже плът — парче по парче. От лицето на Дуче. Очите щяха да останат последни… острието щеше да влиза в тях бавно…

— Виторио! Виторио…

Чу името си, а сякаш не го беше чул. Беше шепот, напрегнат шепот, като в кошмар, като в предсмъртна агония.

— Виторио!

Тежестта отново притисна дланите му, шепотът долиташе отгоре, откъм тъмнината. Лицето на Гуидо Барзини беше на сантиметри от главата му, тъжните напрегнати очи на коняря отразяваха слабата светлина.

— Барзини? — успя само да каже той.

— Простете ми, нямах друг избор. Нямаше друг начин. Щяха да ви убият както другите.

— Да, знам. Бяха екзекутирани. Но защо? Боже мой! Защо?

— Германците. Засега знаем само това. Германците искаха Фонтини-Кристи да умрат. Искат вие също да умрете. Пристанищата, летищата, пътищата в цяла Северна Италия са блокирани.

— Рим е позволил всичко това! — Виторио още усещаше вкуса на кръв в устата си и болката в челюстта.

— Рим се спотайва — каза Барзини тихо. — Малко се осмеляват да говорят.

— И какво казват те?

— Каквото искат от тях германците. Че Фонтини-Кристи са предатели, убити от сънародниците си, че семейството помага на французите, че изпраща пари и оръжие през границата.

— Какъв абсурд!

— Рим е абсурден. И пълен със страхливци. Предателят е намерен. Виси окачен за краката на площад „Дуомо“. Гол, с надупчено тяло. Езикът му е отрязан и закован за черепа с пирон, а отдолу нашите хора са сложили табела: „Тази свиня предаде Италия. Това е възмездие за кръвта на Фонтини-Кристи.“

Виторио извърна глава. Образът го изгаряше — белият дим в бялата светлина, телата, за миг застинали в смъртта, стотиците тъмночервени петна, екзекуцията на децата.

— Шамполук — прошепна той.

— Моля?

— Баща ми. Когато умираше, когато куршумите го разкъсваха, той извика това. Шамполук. Нещо се е случило в Шамполук.

— Какво означава това?

— Не знам. Шамполук е в Алпите, дълбоко навътре в планините. „Цюрих е Шамполук. Цюрих е реката.“ Това извика той. Преди да умре. Но в Шамполук няма река.

— Не мога да ви помогна. — Барзини се изправи, тревогата личеше в питащия поглед и в стиснатите големи длани. — Нямаме много време, за да мислим за това. Не сега.

Виторио вдигна поглед към едрия, смутен коняр, седнал на грубото легло. Бяха в някаква стая, скована от дебели дъски. Имаше врата, леко открехната, на около четири метра, вляво от тях, но нямаше прозорци. Имаше още няколко легла, не можеше да ги преброи. Намираха се в спално помещение на работници.

— Къде сме?

— Срещу Маджоре, южно от Бавено. В една кошара.

— Как стигнахме дотук?

— Сложно. Докараха ни хората от реката. Посрещнаха ни с кола на западния изход на Кампо ди Фиори. Човекът от Рим познава лекарствата и ви би инжекция.

— Носил си ме оттам, където бяхме, чак до западния изход?

— Да.

— Но това е повече от километър!

— Може би. Вие сте едър, но не много тежък.

Барзини стана.

— Ти спаси живота ми. — Виторио се опря с ръце на грубото вълнено одеяло, надигна се и седна с гръб, облегнат на стената.

— Мъртвият не може да отмъсти.

— Така е.

— И двамата трябва да тръгваме. Вие ще напуснете Италия, а аз ще отида в Кампо ди Фиори.

— Смяташ да се върнеш там?

— Там мога да съм най-полезен. Да нанеса най-много вреда.

Фонтини-Кристи се вгледа за миг в Барзини. Колко бързо немислимото можеше да се превърне в реалност. Колко бързо човек реагираше на жестокостта с жестокост… и колко необходима бе тази реакция. Но наистина нямаше време. Барзини беше прав. Мисленето щеше да дойде по-късно.

— А как ще напусна Италия? Ти каза, че целият Север е блокиран.

— Да, обичайните пътища. Властите ви търсят под натиска на германците. Но има и други начини. Разбрах, че англичаните ще ви помогнат.

— Англичаните?

— Да, точно така. През цялата нощ по радиостанциите на Съпротивата се говореше това.

— Англичаните? Нищо не разбирам.

Камионът беше стар, с лоши спирачки и приплъзващ амбреаж, но беше достатъчно издръжлив, за да се движи по лошите пътища. Не можеше да се сравнява с мотоциклетите и автомобилите на властите, но беше повече от добър за селскостопанска работа — още един камион, каращ животни, лашкащи се безпомощно в откритата, обкована с ламарина каросерия.

Виторио, както и шофьорът, беше облечен в мръсни, изпоцапани с втвърден тор и пот селски дрехи. Бяха го снабдили с мръсна и изпомачкана легитимация, в която беше написано името Алдо Равена — бивш редник в италианската армия. Невеж селянин, разговорите му с полицията трябваше да са прости, груби, може би малко враждебни.

Бяха тръгнали призори — на югозапад към Торино, след това на югоизток към Алба. Ако всичко минеше добре, трябваше да стигнат в Алба до вечерта.

В кафенето на главния площад на градчето трябваше да се свържат с англичаните — двама агенти, изпратени от MI6. Тяхна работа беше да преведат Фонтини-Кристи до брега на морето и през патрулите, охраняващи всеки километър от крайбрежието — от Генуа до Сан Ремо. Италиански войници и немска педантичност — така казаха на Виторио.

Този район в залива на Генуа се считаше за най-удобен за инфилтриране. С години оттам е минавал главният канал на корсиканските контрабандисти. И наистина корсиканската мафия смяташе този бряг и назъбените морски скали за свои. Наричаха го „мекия корем на Европа“ и познаваха всеки сантиметър наоколо.

За англичаните това беше достатъчно. Те плащаха на корсиканците, които предлагаха услугите си на този, който плаща най-добре. Сега щяха да помогнат на Лондон да измъкне Фонтини-Кристи през патрулите в открито море, където на север от Ролиано на корсиканския бряг щеше да го чака подводница на Кралските военноморски сили. В уреченото време тя трябваше да изплава на повърхността и да го прибере.

Виторио знаеше само толкова. Това му бяха казали парцаливите безумци, които той с презрение бе считал за деца, играещи си с огъня. Опърпаните глупаци с безумни погледи, сключили с нищо необяснимо споразумение с баща му и други подобни на него, сега спасиха живота му. Спасяваха живота му. Изпосталели селски грубияни, които имаха пряка връзка е далечните англичани… Далечни, но не чак толкова. Бяха в Алба.

Как? Защо? Какво, дявол да го вземе, бяха решили да правят? Ами тези, на чието съществувание почти не беше обръщал внимание, с които през живота си не беше разговарял, освен за да им заповядва и за да им демонстрира, че пет пари не дава за тях, те какво правеха? И защо? Той не беше техен приятел. Наистина, може би не им беше и враг, но в никакъв случай не беше приятел.

Тези въпроси плашеха Виторио Фонтини-Кристи. Пред очите му се беше разиграл кошмар — осветената в бяла светлина смърт — и той не можеше да осъзнае собственото си оцеляване.

Бяха на около осем мили от Алба, на един криволичещ междуселски път, успореден на главното шосе от Торино. Шофьорът беше уморен. Очите му бяха кръвясали от дългото шофиране под лъчите на яркото слънце и сега сенките на ранното здрачаване явно му създаваха допълнителни трудности. Гърбът му очевидно беше схванат от непрекъснатото напрежение. Освен няколкото пъти, колкото да заредят гориво, изобщо не беше слизал от седалката. Времето беше всичко.

— Дай да покарам аз.

— Почти пристигнахме, господине. Не познавате този път, а аз го зная. Ще влезем в Алба от изток, по „Виа Канели“. В началото на града може да има патрули. Помнете какво трябва да говорите.

— Трябва да говоря колкото се може по-малко, струва ми се.

Камионът се включи в слабото движение по „Виа Канели“ и продължи нататък с постоянна скорост. Както бе предположил шофьорът, в началото на града видяха двама войници.

Имаше поне десетина причини да спрат камиона, което и стана. Отбиха вляво върху прашния банкет и зачакаха. Към прозореца на шофьора се приближи един сержант, а от другата страна, съвсем недвусмислено, застана войник.

— Откъде сте? — попита сержантът.

— От една ферма на юг от Бавено — отговори шофьорът.

— Дълъг път за толкова малко стока — забеляза сержантът. — Карате само пет кози.

— За разплод са. Това са по-добри животни, отколкото изглеждат. Десет хиляди лири за мъжките, осем — за женските.

Сержантът вдигна вежди. Проговори, без да се усмихва:

— Нямаш вид на толкова богат, селяко. Документите.

Шофьорът бръкна в задния си джоб и извади протрит портфейл. Измъкна от него личната си карта и я подаде на военния.

— Тук пише, че си от Варало.

— Така е. От Варало съм родом, а работя в Бавено.

— Южно от Бавено — поправи го сержантът ледено и се обърна към Виторио: — Ти. Документите!

Фонтини-Кристи бръкна във вътрешния джоб на куртката си, плъзна длан покрай дръжката на пистолета и извади картата. Подаде я на шофьора, а той — на сержанта.

— Бил си в Африка?

— Да, господин сержант — отговори Виторио троснато.

— В кой корпус?

Фонтини-Кристи замълча. Нямаше подготвен отговор. Умът му заработи трескаво да си спомни някакъв номер, някакво име, нещо, дочуто от новините по радиото.

— Седми — каза той.

— Аха.

Сержантът върна картата му; Виторио въздъхна. Но облекчението му беше краткотрайно. Войникът протегна ръка, натисна дръжката и рязко отвори вратата.

— Слизайте! И двамата!

— Какво? Защо? — възпротиви се шофьорът със силен хленч. — Трябва да закарам стоката до мръкнало! Няма никакво време!

— Слизай!

Сержантът бе извадил армейския пистолет от кожения кобур и го беше насочил към тях.

— Измъкни го навън! — излая сержантът на редника от другата страна. — Не го изпускай!

Виторио погледна шофьора. Той му каза с очи да прави каквото искат от него. Но да бъде нащрек, да бъде готов да действа. Това също прочете в погледа на спътника си.

Когато двамата слязоха, сержантът изкомандва да вървят към караулното, което се намираше до един телефонен стълб. От разпределителната кутия се спускаше кабел, който влизаше в малката дъсчена будка през един отвор на покрива; тясната врата беше — отворена.

С настъпването на вечерта движението по „Виа Канели“ леко се усили или поне на Виторио се стори така. Минаваха преди всичко коли, но имаше и камиони, не много различни от този, с който бяха те. Няколко шофьори забележимо намалиха скоростта, когато видяха двамата военни, които с извадени оръжия водеха двама цивилни към караулното. След това отново ускоряваха — гледаха да се махнат колкото се може по-бързо.

— Нямате право да ни спирате! — извика шофьорът. — Не сме направили нищо незаконно. Не е престъпление да печелиш хляба си!

— Престъпление е да даваш невярна информация, селяко.

— Не сме казали нищо невярно! Ние сме работници от Бавено и Бог ми е свидетел, че казвам истината!

— Внимавай какво говориш — каза сержантът със сарказъм. — Можем към обвиненията да добавим и светотатство. Влизайте вътре!

Отвътре будката изглеждаше дори по-малка, отколкото отвън. Беше може би около метър и половина на два. Четиримата едва се побраха. По очите на шофьора Виторио разбра, че теснотата е предимство за тях.

— Претърси ги! — нареди сержантът. Редникът опря карабината си на стената. Тогава шофьорът направи нещо неочаквано. Той вдигна отбранително ръце нагоре и стисна куртката на гърдите си в знак на неподчинение. Но не беше въоръжен. Виторио знаеше, че е така.

— Искате да ме оберете! — извика шофьорът по-силно, отколкото беше необходимо и думите отекнаха в дървените стени. — Войници да крадат!

— Не ни интересуват жалките ти лири, селяко! Ако искахме да крадем, щяхме да спрем някоя по-добра кола от твоята. Свали ръцете долу!

— В Рим обясняват защо правят едно или друго! Самият Дуче казва, че към работниците не може да се отнасяте така! Аз съм с фашистите, приятелят ми е служил в Африка!

„Защо този човек се държи така? — мислеше Виторио. — Какво прави? Само ще ги ядоса повече.“

— Не си играй с търпението ми, свиня такава! Търсим един човек от Маджоре. Всички пътни патрули го търсят. Спряхме те, защото номерът на камиона ти е от района на Маджоре… Вдигни ръце!

— От Бавено! Не от Маджоре! Какво съм ви излъгал?

Сержантът погледна Виторио.

— Никой войник не казва, че е служил в Седми корпус. Той се опозори.

Военният едва завърши обиска и шофьорът изкрещя:

— Сега! Дръж другия!

Ръката на шофьора се спусна надолу и удари пистолета, чиято цев беше на сантиметри от корема му. Внезапността на действието и силата на гласа му в малкото пространство изиграха своята роля. Виторио нямаше време да гледа какво става; можеше само да се надява, че спътникът му знае какво прави. Редникът веднага се спусна към карабината си — лявата му ръка беше върху цевта, а дясната отиваше надолу, към приклада. Фонтини-Кристи го блъсна в стената с цялата си тежест, улови с две ръце главата му и я заби в твърдата дървена повърхност. Шапката на войника падна и през гъстата му коса веднага започна да се процежда кръв. Той се свлече на пода.

Виторио се обърна. Сержантът беше заклещен в ъгъла, а шофьорът го удряше по главата с дръжката на собствения му пистолет. Лицето на военния се беше превърнало в кървава пихтия, а разкъсаната му кожа изглеждаше зловещо.

— Бързо! — извика шофьорът, докато сержантът падаше. — Докарай камиона отпред! Точно пред вратата. Да скриеш будката от пътя. Не изключвай мотора!

— Добре — отговори Виторио, объркан от бруталността и от решителната жестокост на последните тридесет секунди.

— А, сеньор — извика шофьорът, когато Виторио вече беше на метър пред вратата.

— Да?

— Пистолета. Дай ми го. Тези армейски оръжия гърмят като топове.

Фонтини-Кристи се поколеба, после се върна и подаде оръжието на спътника си. Той протегна ръка към телефонния кабел на стената и го скъса.

Виторио спря камиона отпред, но нямаше достатъчно място, за да свали левите колела от платното. Надяваше се габаритите да са достатъчно ярки, за да предупреждават идващите коли — сега значително повече — за опасността.

Шофьорът излезе от караулното и заговори през прозореца:

— Дай газ. Колкото може!

Виторио го направи. Спътникът му влезе отново вътре, стиснал неговия пистолет.

Двата изстрела се чуха отчетливо. Експлозиите бяха приглушени и на фона на шума от автомобилния поток и форсирания двигател на камиона прозвучаха зловещо. Виторио се втренчи напред. Изпита възхищение, страх и, кой знае защо, съжаление. Беше влязъл в света на насилието, което не можеше да проумее.

Шофьорът излезе от караулката и затвори вратата след себе си. Скочи на седалката, затръшна вратата и кимна на Виторио. Той изчака няколко секунди, за да може да излезе на платното, и освободи съединителя. Старият камион потегли.

— На „Виа Монте“ има един сервиз, където ще скрият камиона, ще го пребоядисат и ще сменят номерата. На по-малко от километър от площад „Сан Джорно“ е. Оттам ще стигнем пеша. Ще ти кажа къде да свиеш. Шофьорът подаде пистолета на Виторио.

— Благодаря — каза той смутено и го пое. Прибра го в краката си и попита: — Уби ли ги?

— Естествено — каза само спътникът му.

— Предполагам, нямаше друг начин.

— Така е. Ти ще заминеш за Англия, но мен могат да ме разпознаят.

— Разбирам — каза Виторио все още със смущение.

— Не искам да изглежда грубо, сеньор Фонтини-Кристи, но не смятам, че разбирате. Вие, от Кампо ди Фиори, не знаете нищо. Всичко това е ново за вас. За нас не е. Воюваме вече двадесет години. Аз самият от десет.

— Воювате?

— Да. Кой смятате, че обучава хората от Съпротивата?

— Какво искате да кажете?

— Аз съм комунист, сеньор. В момента на вас, могъщия капиталист, помага един комунист.

Камионът продължаваше напред. Виторио държеше кормилото здраво, изумен, но странно безразличен към думите на спътника си.

— Не знаех това — отговори той.

— Чудно, нали? Никой, никога не ме е питал.

4.

30 ДЕКЕМВРИ 1939 г.

АЛБА, ИТАЛИЯ

Заведението беше препълнено, всички маси бяха заети, а разговорите — шумни. Виторио последва шофьора до бара през гората жестикулиращи ръце и неохотно отдръпващи се тела. Поръчаха си кафе.

— Ето там — каза спътникът му и посочи една маса, около която седяха трима брадясали работници с мръсни дрехи. Имаше един свободен стол.

— Откъде знаеш? — попита Виторио. — Мислех, че ще ни чакат двама души, не трима. И англичани. Освен това има само един свободен стол.

— Погледни най-едрия отдясно. Знакът е на обувките му. Има петна оранжева боя. Не много, но се виждат. Той е корсиканецът. Другите двама са англичани. Отиди при тях и кажи: „Пътуването мина нормално.“ Това е всичко. Човекът с изцапаните обувки ще стане, ти седни на неговото място.

— Ами ти?

— Ще се върна след минута. Трябва да поговоря с корсиканеца.

Виторио направи каквото му казаха. Едрият човек с накапаните с оранжева боя обувки въздъхна недоволно и стана. Виторио зае стола му. Заговори англичанинът срещу него. Говореше италиански граматически правилно, но неуверено. Не владееше добре разговорния език.

— Приемете искрените ни съболезнования. Ще ви измъкнем оттук.

— Благодаря ви. Ако предпочитате, можем да говорим на английски.

— Добре — съгласи се вторият. — Не бяхме съвсем сигурни, че говорите английски. Нямаме много време, за да ви обясняваме надълго и нашироко. Излетяхме от Лейкънхийт тази сутрин. Корсиканецът ни посрещна в Пиетра Лигуре.

— Всичко се случи много бързо — каза Виторио. — Още не мога да се освободя от сътресението.

— Не виждам как би могло да е иначе — каза първият мъж. — Но искам да изясним едно нещо. Запазете разсъжденията си за себе си. Нашата работа е да ви заведем до Лондон на всяка цена. Не трябва да се връщаме без вас, това е положението.

Виторио ги изгледа с интерес — първо единия, после другия.

— А може ли да попитам защо? Искам да ме разберете правилно. Благодарен съм ви, но загрижеността ви ми се струва необикновена. Наистина не съм кой да е, но не съм и глупак. Защо съм толкова важен за вас?

— Проклет да съм, ако знам — отвърна вторият агент, — но мога да ви кажа едно. Снощи всички изведнъж полудяха. Цялата нощ. Прекарахме от дванадесет до четири сутринта в Министерството на въздухоплаването. Всички радиостанции святкаха като побеснели. Работим с корсиканците.

— Да, казаха ми.

Шофьорът си проби път през тълпата и дойде до масата им. Изтегли свободния стол, седна и сложи чашата кафе пред себе си. Разговорът продължи на италиански.

— Имахме проблеми на „Виа Канели“. Пътен патрул. Наложи се да премахнем двама военни.

— Какво означава това? — попита агентът, който седеше отдясно на Виторио. Той беше висок и слаб, някак си по-напрегнат от колегата си. Видя учудването в очите на Фонтини-Кристи и поясни: — Колко време смятате, че ще мине, преди да вдигнат тревога?

— Докъм полунощ. Тогава идва смяната. Никой няма да се разтревожи, че не вдигат слушалката. Телефоните се развалят непрекъснато.

— Постъпили сте правилно — каза другият агент. Лицето му беше по-закръглено, отколкото на колегата му; говореше по-бавно, сякаш се мъчеше да подбира думите си. — Вие сте болшевик, предполагам?

— Така е — отговори спътникът на Виторио, едва скривайки неприязънта си.

— Не, не. Не ме разбирайте погрешно — добави агентът. — Харесва ми да работя с вашите хора. Изпилвате нещата докрай.

— Вие, англичаните, сте много любезни.

— Между другото — каза агентът отдясно на Виторио — аз съм Ябълка. Той е Круша.

— Ние знаем кой сте вие — каза Крушата на Фонтини-Кристи.

— А моето име не е важно — засмя се спътникът на Виторио. — Все едно, няма да идвам с вас.

— Ще поговорим и за пътуването. Освен това в Лондон желаят да се установи по-добра връзка с вас.

— Мога да си представя.

Тримата се впуснаха в чисто професионален разговор, който на Виторио се стори странен. Обсъждаха тайни канали, кодове и радиочестоти, сякаш говореха за цените на борсата. Говореха за „ликвидиране“ и за „премахване“ на хора, заемащи определени позиции — но не като за хора, не като за човешки същества, а като за отрицателни фактори, които трябва да бъдат отстранени.

Що за хора бяха тези тримата? „Ябълка“, „Круша“, болшевик без име, само с фалшива легитимация. Хора, които убиваха без гняв, но и без угризения.

Замисли се за Кампо ди Фиори. За заслепяващата бяла светлина на прожекторите, за автоматичните откоси, за смъртта. Сега и той беше в състояние да убива — с озлобление, с чувство за мъст, — но не можеше да говори за смъртта както тези тримата.

— …да се качим на гемия, позната на бреговата охрана. Разбирате ли? — Ябълката говореше на него, но той не слушаше.

— Извинете — каза Виторио. — Бях се замислил за нещо друго.

— Чака ни дълъг път — каза Крушата. — Повече от петдесет километра до морето и после най-малко три часа по вода. Всичко може да се случи.

— Ще се опитам да бъда по-внимателен.

— Само опитването няма да е достатъчно — упрекна го Ябълката с тон на овладяно раздразнение. — Не знам какво общо имате с външното ни министерство, но ви считат за обект с първостепенна важност. Ако не ви изведем оттук, ще се простим с кожите си. Така че слушайте какво ви се говори! До брега ще ни заведат корсиканците. Ще сменим четири превозни средства…

— Чакайте! — Шофьорът на камиона протегна ръка през масата и улови лакътя на Ябълката. — Този, който седеше тук, с изцапаните с боя обувки, къде го срещнахте? Бързо!

— Тук, в Алба. Преди около двадесет минути.

— Кой първи установи контакт?

Двамата англичани се спогледаха. Кратко, с моментна тревога.

— Той — отговори Ябълката.

— Да се махаме оттук! Веднага! През кухнята!

— Какво? — Крушата гледаше към бара.

— Тръгва си — обясни спътникът на Виторио. — А трябваше да ме изчака.

Едрият човек си пробиваше път към вратата, колкото се може по-незабележимо — обикновен пияница, тръгнал към тоалетната.

— Какво мислиш, че е станало? — попита Ябълката.

— Мисля, че в Алба има много хора с боя по обувките, които се озъртат за чужденци, гледащи към пода. — Комунистът стана. — Този знак е провален. Случва се. Корсиканците ще трябва да го променят. Да тръгваме!

Двамата англичани станаха от столовете, но без видимо притеснение. Виторио също стана. Той протегна ръка и докосна ръкава на досегашния си спътник. Комунистът се стресна — не изпускаше от поглед едрия човек, който всеки момент щеше да се изгуби в тълпата.

— Искам да ти благодаря.

Онзи се втренчи в него за миг.

— Губиш си времето — каза той.

Двамата англичани знаеха къде е кухнята и как могат да излязат през нея. Уличката навън беше мръсна — покрай олющените стени бяха наредени препълнени с боклук кофи. Тя свързваше площад „Сан Джорно“ със задната пряка, но беше толкова слабо осветена и посипана с мръсотии, че хората предпочитаха да не минават по нея.

— Оттук — каза Ябълката и тръгна наляво, в противоположната на площада посока. — Бързо!

Тримата изтичаха до края на уличката и влязоха в пряката. Там имаше достатъчно минувачи и магазини, за да им осигурят нужното прикритие. Двамата англичани продължиха нататък, сякаш правеха вечерната си разходка. Виторио последва примера им. Забеляза, че са застанали от двете му страни.

— Не съм сигурен, че комунягата е прав — каза Крушата. — Корсиканецът може да е видял някой приятел. Беше ужасно убедителен.

— Корсиканците имат свой собствен език — възкликна Виторио и се извини на един минувач, с когото едва не се сблъска. — Беше достатъчно да поговори с него и щеше да разбере.

— Никога не правете това — стрелна го с поглед Ябълката.

— Какво?

— Дявол да го вземе, не бъдете толкова учтив! Никак не подхожда на дрехите ви. Да отговоря на въпроса ви. Корсиканците навсякъде използват и местни хора. И ние го правим. На ниско ниво. Те са обикновени куриери.

— Разбирам.

Виторио се вгледа в човека, който наричаше себе си „Ябълка“. Той ходеше спокойно, но очите му непрекъснато шареха по тъмната улица. Другият, Крушата, правеше съвсем същото — вглеждаше се в лицата от тълпата, в колите, във входовете от двете им страни.

— Къде отиваме — попита Виторио.

— На съседната пресечка от мястото, където ни каза да отидем корсиканецът.

— Но нали го подозирате?

— Няма да ни видят, защото не знаят кого да търсят — обясни Крушата. — Болшевикът ще причака корсиканеца на площада. Ако всичко е наред, ще дойдат заедно. Ако не е и ако приятелят ви е достатъчно компетентен, ще дойде сам.

Търговската улица завиваше наляво и влизаше в площад „Сан Джорно“ от южна посока. Точно напред имаше фонтан, чието езерце беше пълно с бутилки и всевъзможни боклуци. На перваза около него седяха мъже и жени и бъркаха с ръце в мръсната вода; на паважа пред тях под бдителните погледи на родителите си играеха деца.

— Онази улица отсреща — каза Ябълката, запали цигара и посочи широката павирана улица, която се виждаше през пръските на фонтана — е „Виа Лигата“. Тя води към шосето за крайбрежието. Двеста метра по-нататък има пряка, на която, според корсиканеца, трябва да ни чака такси.

— Да не би случайно тази пряка да е задънена? — попита Крушата с известна доза сарказъм в гласа. Не очакваше да получи отговор.

— Какво съвпадение. И аз се питах същото. Хайде да проверим. Вие — обърна се Ябълката към Виторио — ще останете с колегата и ще правите точно каквото ви каже.

Агентът хвърли кибритената клечка, пое дълбоко дима от цигарата и бързо закрачи към фонтана. Когато стигна на няколко крачки от него, за изумление на Виторио той изчезна без следа. Скри се в тълпата.

— В доста добра форма е, нали? — каза Крушата.

— Къде изчезна? Не мога да го различа.

— Така и трябва. Много полезно е да можеш да изчезваш. Ако светлината е подходяща, разбира се. — Той сви рамене. — Хайде, елате. Вървете до мен и говорете. Жестикулирайте. Вие италианците размахвате ръце като луди.

Виторио се усмихна на забележката на англичанина. Когато тръгнаха обаче, той си даде сметка, че агентът е прав — навсякъде около себе си чуваше високи възклицания и виждаше разпалени ръкомахания. Този човек добре познаваше италианците. Продължи да крачи до него, възхитен от решителността му. Изведнъж Крушата сграбчи Виторио за ръкава и го дръпна към едно току-що освободено място на бордюра около фонтана. Фонтини-Кристи се стресна. Мислеше, че целта им е да стигнат колкото се може по-бързо и по-незабелязано до „Виа Лигата“.

След това разбра. Опитният, професионален поглед на агента беше доловил това, което той не беше забелязал — сигнала.

Виторио седна вдясно от англичанина и наведе глава. Първото нещо, върху което се спря погледът му, беше чифт износени обувки, изцапани с оранжева боя. Един чифт обувки — неподвижни сред движещите се сенки на тълпата. Виторио вдигна глава и замръзна. Шофьорът на камиона държеше през рамо едрото тяло на корсиканеца, сякаш подкрепяше прекалил с алкохола приятел. Само че корсиканецът не беше препил. Главата му беше отпусната надолу, а очите му — широко отворени, втренчени в движещия се мрак. Мъртъв.

Виторио изправи гръб, хипнотизиран от гледката. Гъста, тъмночервена кръв се просмукваше в ризата на гърба на корсиканеца и се стичаше долу на каменната настилка край фонтана, капеше в локвите мръсна йода и образуваше кръгове, в които трептяха отраженията на уличните лампи.

Ръката на комуниста стискаше ризата — там, където беше напоена с кръв. Кокалчетата на ръката и китката му бяха кървави, в дланта му имаше нож.

Фонтини-Кристи се опита да овладее шока.

— Надявах се да спрете тук — каза шофьорът на англичанина.

— Можеше и да не спрем — отговори той. — Ако тази двойка не беше освободила мястото… — Той посочи бордюра, на който седяха с Виторио. — Предполагам, че са ваши хора.

— Не са. Когато приближихте, аз им казах, че приятелят ми иска да повърне. Устроили са капан, разбира се. Нещо като рибарска мрежа. Хвърлили са я, без да знаят какво ще се улови. Снощи са научили сигнала и сега наоколо дебнат десетина провокатори.

— Ще уведомим корсиканците.

— Няма да има голяма полза. И без това знакът се сменя утре.

— Значи клопката е в таксито?

— Не. Не поемат никакви рискове. То е само примамка и трябва да закара рибата в мрежата. Единствено шофьорът знае къде е тя. Той е старши офицер.

— Наоколо трябва да има и други — каза Крушата и сложи ръка на устата си замислено.

— Разбира се.

— Но кои са?

— Има начин да разберем. Къде е Ябълката?

— На „Виа Лигата“. Искахме да се разделим в случай, че възникнат неприятности.

— Отидете при него. Сега-засега няма неприятности.

— Виждам…

— Мили Боже! — възкликна Виторио сподавено, неспособен повече да мълчи. — Държите мъртвец насред площада и дърдорите като жени!

— Трябва да си кажем някои неща, сеньор. Мълчете и слушайте.

Комунистът отново погледна англичанина, който пък изобщо не беше обърнал внимание на избухването на Виторио.

— Ще изчакам две минути, за да намерите Ябълката. След това ще пусна този приятел в езерото и ще побягна демонстративно. Ножът ще се вижда. Ще настъпи суматоха. Сам ще започна да викам. Ще продължи достатъчно време.

— А ние ще гледаме какво прави таксито.

— Да. Вижте кой с кого ще разговаря, кой ще дойде да види какво става.

— След това ще вземем скапаното такси и ще изчезнем — добави агентът решително. — Хубаво представление. Ще се радвам да работим отново заедно.

Англичанинът стана. Виторио усети ръката му върху лакътя си и също стана.

— А вие — каза комунистът, все още подкрепящ едрото, отпуснато тяло на корсиканеца в движещия се, изпълнен със сенки здрач, и погледна Виторио — запомнете едно. Понякога е най-безопасно да разговаряш, когато си сред много хора. Да забележиш нож в тълпата е най-трудно. Запомнете това.

Виторио погледна мъжа пред себе си, без да е сигурен дали в гласа му има подигравка или не.

— Ще запомня — каза той.

Те бързо тръгнаха по „Виа Лигата“. Ябълката беше на отсрещната страна и бавно крачеше към пряката, на която корсиканецът беше казал, че ще ги чака таксито. Тук уличните лампи светеха по-слабо, отколкото на площада.

— Сега забързайте — каза Крушата на английски. — Ето го. Правете по-големи крачки, но не тичайте.

— Не трябва ли да отидем при него? — попита Виторио.

— Не. Двама сме и ще направим впечатление, ако пресечем улицата… Така, сега спрете тук.

Крушата извади от джоба си цигара и кутия кибрит. Запали клечка и я хвърли в момента, в който се разгоря, сякаш беше изгорила пръстите му, и веднага след това запали още една, която поднесе към цигарата в устата си.

След по-малко от минута, покрай стената на сградата до тях се приближи Ябълката. Крушата му обясни плана на комуниста и тримата мълчаливо продължиха нататък по тротоара срещу началото на пряката. Оттатък, на около десет метра от ъгъла, в слабата светлина на уличното осветление, видяха спрялото такси.

— Нима не е съвпадение — каза Ябълката и вдигна крак на един нисък перваз на сградата, за да оправи чорапа си. — Улицата е без изход.

— Войниците трябва да са някъде наблизо. Сложил ли си заглушителя? Аз не съм.

— Сложи го.

Крушата влезе в един вход и извади от вътрешния си джоб автоматичен пистолет и продълговат цилиндър с дупки отстрани. След това го завинти върху цевта. Прибра отново оръжието точно когато откъм площада се чуха виковете.

Отначало бяха малко, почти неразличими, но след миг достигнаха кресчендо.

— Polizia! A quale punto polizia! Assassinio! Omicido!

От площада се разбягаха жени и деца. Последваха ги мъжете, които крещяха какво се е случило. Сред писъците се откроиха думите: „Uomo con arancia scarpe“ — човек с оранжеви обувки. Комунистът беше свършил работата си добре.

След това го видяха сред тълпата и как хуква по улицата. Спря на около пет метра от Фонтини-Кристи и двамата англичани и изрева с цяло гърло:

— Видях го! Видях ги! Бях до него! Този с изцапаните обувки… наръгаха го с нож в гърба!

От един тъмен вход излезе човек и се втурна към викащия.

— Ей, ела тук!

— Какво?

— Аз съм от полицията. Какво видя?

— Полицията? Слава Богу! Елате с мен. Двама бяха! Видях ги! С пуловери!

Преди агентът да успее да реагира, комунистът побягна отново към площада и влезе в тълпата. Полицаят се поколеба, след това погледна към тъмната пряка. Малко пред таксито разговаряха трима души. Той им даде знак и двама от тях тръгнаха след него, а той хукна към площада и изчезналия в тълпата очевидец.

— Този до колата — каза Ябълката. — Той е шофьорът. Хайде!

Следващите мигове се сляха в едно. Виторио последва двамата англичани до пряката. Шофьорът на таксито беше седнал зад волана. Ябълката се приближи до колата, отвори вратата и без да каже дума, вдигна пистолета си. Чу се приглушен звук. Мъжът се килна напред, Ябълката го изблъска на съседната седалка и се качи. Другият нареди на Виторио:

— Качвайте се отзад. Бързо!

Ябълката запали мотора. Таксито беше старо и очукано, но двигателят беше нов и мощен. „Ламборджини — помисли си Виторио, — монтиран в купе от фиат.“

Колата потегли, зави вдясно и набра скорост по „Виа Лигата“. Ябълката се обърна и заговори на колегата си през рамо:

— Виж какво има в жабката. Тази таратайка е на доста важно ведомство. Би могла да спечели и автомобилно състезание.

Крушата се протегна напред през облегалката и трупа на италианеца. Отвори капака на жабката и извади всички книжа. Когато се оттласна, за да се върне назад, колата сви рязко — Ябълката беше задминал два автомобила. Тялото на застреляния италианец се залюля и падна върху ръката на Крушата. Той улови безжизнения врат и блъсна трупа обратно в ъгъла.

Виторио гледаше всичко това отвратен и неразбиращ.

Зад тях, във фонтана на централния площад, плуваше трупът на едрия корсиканец, а от кървавата риза на гърба му стърчеше нож. Тук, на предната седалка на бързащата полицейска кола без отличителни знаци, имаше още един труп, пронизан от куршум. На няколко километра, в малката караулка на „Виа Канели“, имаше още двама мъртъвци, убити от комуниста, който беше спасил живота му. Кошмарът продължаваше и той имаше чувството, че ще полудее. Задържа дъха си, като отчаяно се мъчеше да намери нещо рационално, нещо здраво, за което да се хване.

— Я виж! — извика Крушата, докато гледаше един документ от дебела хартия на слабата светлина. — Едно на нула за нас.

— Някакъв вътрешен пропуск, предполагам — каза Ябълката и намали скоростта, за да навлезе в широк завой.

— Точно така. Бричката е зачислена към ufficiale segreto! Този отдел има пряк достъп до самия Мусолини!

— Очаквах нещо подобно — съгласи се Ябълката и кимна. — Моторът й е истинско чудо.

— „Ламборджини“ е — каза Виторио тихо.

— Какво? — Ябълката повиши глас, за да надвика рева на мотора. Вече се движеха по прав път и наближаваха края на Алба.

— Казах, че е „Ламборджини“.

— Да — отговори Ябълката, който очевидно не беше чувал за тази марка. — Продължавайте да измисляте такива неща. Италиански, искам да кажа. Ще имаме нужда от думите ви, докато стигнем до морето.

Крушата се обърна към Фонтини-Кристи. Приятното лице на англичанина едва се виждаше в мрака. Заговори тихо, но напрежението в гласа му личеше ясно:

— Сигурен съм, че всичко това ви се струва много странно и неприятно. Но този болшевик беше прав. Помъчете се да запомните каквото можете. Трудното в нашата работа не е в това, че се налага да правиш такива неща. По-трудно е да свикнеш с тях, ако разбирате какво искам да кажа. Да приемеш факта, че всичко това е истина, ето какво е трудното. Случвало ни се е и преди, непрекъснато ни се случва, това е истината. Донякъде е отвратително, но все някой трябва да го прави, това ни говорят непрекъснато. А аз ще ви кажа следното — това е една първокласна практическа тренировка. Съгласен ли сте?

— Да — каза Виторио тихо и се обърна напред, хипнотизиран от осветения от фаровете път пред тях. Мисълта му замръзна на въпроса, който не можеше да избегне.

Тренировка за какво?

5.

31 ДЕКЕМВРИ 1939 г.

ЧЕЛЕ ЛИГУРЕ, ИТАЛИЯ

Това бяха два часа на безумие. Отбиха от главния път и занесоха тялото на мъртвия шофьор на таксито сред полето, като преди това го съблякоха, за да не може да бъде идентифициран.

Върнаха се на шосето и подкараха бързо на юг към Савона. Пътните патрули бяха подобни на онзи на „Виа Канели“ — малки караулки, обикновено до телефонна кабина, пред които стояха по двама войници. Имаше общо четири поста. През три от тях минаха без усложнения. Официалният документ, напечатан на дебела хартия, според който колата беше собственост на ufficiale segreto, вършеше добра работа — гледаха го с респект, дори със страх. Навсякъде говореше Фонтини-Кристи.

— Доста бързо схващате — отбеляза Ябълката от предната седалка и поклати изненадано глава. — И бяхте прав, че е по-добре да седнете отзад. Сваляте стъклото като някой принц от Пенджаб.

Фаровете осветиха пътепоказателната табела:

Виторио позна името. Това беше един от средните по големина градове, които заобикаляха залива на Генуа. Спомняше си името отпреди десет години, когато с жена си минаха оттук на път за Монте Карло — последното им съвместно пътуване, завършило със смърт. В катастрофирала кола, нощем.

— Морето е на около петнадесет километра оттук, струва ми се — каза неуверено Ябълката, прекъсвайки мислите на Виторио.

— По-малко — поправи го той. — Осем.

— Познавате ли този район? — попита Крушата.

— Ходил съм няколко пъти до Ферат и Вилфранш. — Защо не каза Монте Карло? Нима това име значеше толкова много? — По-често през Торино, но съм минавал и оттук, през Генуа. Монтеноте Суд е известен със странноприемниците си.

— А тогава знаете ли за някакъв пряк черен път за Челе Лигуре, който тръгва на север от Савона? През някакви възвишения, доколкото разбрах.

— Не. Тук навсякъде има възвишения… Но знам къде е Челе Лигуре. На самия бряг, малко след Албисола. Там ли трябва да отидем?

— Да — отвърна Ябълката. — Там трябва да стане резервната ни среща с корсиканците. Ако се случи нещо непредвидено, трябва да отидем в Челе Лигуре и да намерим някакъв рибарски кей в южния край на града. Трябва да има зелен ветропоказател.

— Е, нещо със сигурност се случи — намеси се Крушата. — Сега един корсиканец обикаля Алба и се чуди къде сме.

На стотина метра пред тях в светлината на фаровете те забелязаха двама военни, застанали на средата на платното. Единият държеше автомата си отпред на гърдите, а другият беше вдигнал ръка, за да ги спре. Ябълката намали скоростта и мощният мотор забоботи на празни обороти.

— Изиграйте ролята си — каза той на Виторио. — Бъдете колкото се може по-арогантен.

Англичанинът спря колата на средата на шосето — знак, че хората в нея не очакват да имат проблеми и затова няма нужда да отбиват на банкета.

Единият от военните беше офицер, лейтенант, а другият — ефрейтор. Офицерът се приближи до отвореното стъкло откъм Ябълката и отдаде елегантно чест на цивилните хора с неугледен външен вид.

„Прекалено елегантно“ — помисли си Виторио.

— Документите, ако обичате, сеньор.

Твърде учтиво.

Ябълката подаде официалния документ и посочи задната седалка. Беше ред на Виторио.

— От генуезкия гарнизон сме. Имаме работа в Савона и бързаме. Вие свършихте работата си. Сега незабавно ни пуснете да минем.

— Моите извинения, сеньор. — Офицерът пое документа от ръката на Ябълката и се вгледа в него. Той го прегъна леко и очите му се плъзнаха надолу по редовете на слабата светлина. Добави учтиво:

— Длъжен съм да проверя документите ви за самоличност. По това време има много малко движение и трябва да проверяваме всички коли.

Изведнъж Фонтини-Кристи удари ядосано с длан облегалката на предната седалка.

— Не знаете какво правите! Не се лъжете от външния ни вид! Тръгнали сме за Савона по специална задача и вече закъсняваме!

— Разбирам. Е, трябва да прочета това…

„Но не го чете“ — помисли си Виторио. Когато светлината е слаба, човек не би сгънал листа към себе си, а обратно — за да вижда по-добре. Офицерът се мъчеше да печели време. Ефрейторът беше застанал пред предния десен калник на фиата. Автоматът все още беше на гърдите му, но сега лявата му ръка беше по-ниско, към дръжката и спусъка. Всеки ловец би разпознал стойката — беше готов за стрелба.

Фонтини-Кристи се облегна и започна да ругае:

— Искам да знам името ви и името на началника ви!

На предната седалка Ябълката се бе преместил малко вдясно и се мъчеше да погледне в огледалото за обратно виждане, без да го забележат, но това беше невъзможно. В престорения си гняв Фонтини-Кристи нямаше такъв проблем. Той протегна ръка напред покрай раменете на Крушата, сякаш раздразнението му беше стигнало своите граници.

— Може би не ме чухте, лейтенант! Името ви и името на началника ви!

В огледалото я видя. Далече зад тях, толкова далече, че не се виждаше ясно. Задното стъкло също намаляваше видимостта. Кола, спряла на банкета… От предните врати излязоха двама мъже, едва видими, с бавни движения.

— …Марчети, сеньор. Моят началник се казва полковник Балбо. От генуезкия гарнизон, сеньор.

Виторио срещна погледа на Ябълката в огледалото, кимна леко и бавно се обърна назад, към задното стъкло. В същото време леко докосна с ръка в тъмното рамото на Крушата. Агентът разбра.

Без предупреждение, Виторио отвори рязко вратата. Ефрейторът рязко насочи автомата.

— Махнете това нещо, ефрейторе. Тъй като вашият офицер е решил да губи времето ми, поне ще се възползвам от това. Аз съм майор Алдо Равена от тайните служби в Рим. Ще направя проверка на поста ви. Освен това смятам да се облекча.

— Сеньор! — извика лейтенантът от другата страна на колата.

— На мен ли говорите? — попита арогантно Фонтини-Кристи.

— Извинете, господин майор… — Офицерът не можа да се сдържи. Той погледна крадешком вдясно, зад тях. — В караулното няма тоалетна.

— Предполагам, че не се стискате по цял ден. На полето наоколо е неудобно. Може би в Рим ще решат да осигурят тоалетни. Ще трябва да се погрижа.

Виторио бързо се приближи до вратата на малката къщичка — беше отворена. Както и очакваше, ефрейторът го последва. Той влезе бързо вътре. В момента, в който влезе и ефрейторът, той рязко се обърна и заби дръжката на пистолета си в зъбите му. След това заби цевта във врата му, а с лявата си ръка хвана автомата.

— Ако гъкнеш, ще трябва да те убия! — прошепна Виторио. — Не искам да правя това.

Очите на ефрейтора се разшириха от ужас — не беше героична натура. Фонтини-Кристи взе оръжието му и отчетливо му каза какво да прави:

— Извикай офицера. Кажи му, че се обаждам по телефона и не знаеш какво да правиш. Кажи му, че се обаждам в гарнизона и търся полковник Балбо. Веднага!

Ефрейторът извика каквото му каза, издавайки объркването и страха си. В отговора на лейтенанта също се четеше страх. Може би беше направил ужасна грешка?

— Аз изпълнявам заповеди! Получих нареждане от Алба!

— Кажи му, че полковник Балбо ще разговаря с мен. Веднага!

Ефрейторът се подчини. Виторио чу стъпките на лейтенанта, който тичаше към караулното.

— Ако искаш да живееш, лейтенант, свали пистолета, само откопчай колана и застани до ефрейтора край стената.

Лейтенантът се вцепени. Челюстта му увисна, устните му се разтвориха от страх. Фонтини-Кристи заби цевта на автомата в корема му и го бутна. Обърканият офицер се сепна, пое дъх и се подчини. Виторио извика навън на английски:

— Обезоръжих ги. Не знам какво да правя.

Полушепотът на Крушата долетя почти веднага:

— Не знае какво да прави? Истински сладур! Изпратете офицера отново навън. Кажете му, че го държим под прицел. Веднага да застане както беше до прозореца на колата. След това ние знаем какво да правим.

Фонтини-Кристи предаде нареждането. Офицерът, подканен от оръжието на Виторио, бързо излезе навън, заобиколи предницата и застана до прозореца на шофьора.

След още десет секунди се чуха виковете му:

— А, вие сте от Алба! Колата не е тази. Станала е грешка!

След миг отговориха други гласове. Силни и ядосани.

— Какво става тук? Кои са тези?

Виторио видя от мрака да излизат две фигури. Бяха военни и на коланите им имаше кобури. Лейтенантът отговори:

— Тайни агенти от Генуа. И те търсят изчезналата кола.

— Дявол да го вземе! Колко има?

Изведнъж офицерът приклекна и се спусна към предницата на колата.

— Стреляйте! Огън! Това са…

Чуха се приглушените изстрели на англичаните. Крушата изскочи от дясната задна врата, прикри се зад колата и продължи да стреля по приближаващите военни. Отекна изстрел от карабина — куршумът, изстрелян напосоки от умиращ човек, рикошира от асфалта на пътя. Лейтенантът от пътния патрул скочи на крака и хукна към тъмнината на отсрещната страна на шосето. Ябълката стреля. Цевта на пистолета му проблесна три пъти. Лейтенантът извика, изви гръб назад и се строполи на банкета край платното.

— Фонтини! — извика Ябълката. — Свършвайте с ефрейтора и елате веднага!

Устните на ефрейтора затрепериха, очите му се навлажниха. Беше чул приглушените изстрели, виковете, беше разбрал нареждането.

— Не — отговори Виторио.

— Дявол да го вземе! — изрева Ябълката. — Направете каквото ви казвам! Отговарям за вас и трябва да изпълнявате заповедите ми! Нямаме време за губене и не можем да си позволим никакви рискове!

— Грешите! Ще изгубим много повече време и ще се изложим на по-голяма опасност, ако не намерим пътя за Челе Лигуре. Този войник сигурно го знае!

Знаеше го. Колата караше Виторио, а ефрейторът седеше до него на предната седалка. Фонтини-Кристи познаваше района. Ако възникнеше неприятност, би успял да се справи. Беше го доказал.

— Успокой се — каза Виторио на уплашения ефрейтор на италиански. — Помогни ни и всичко ще бъде наред.

— А какво ще стане с мен? Ще ме обвинят, че съм напуснал поста си!

— Глупости! Ще кажеш, че сме те взели за заложник и сме те принудили да дойдеш с нас. Не си имал друг избор.

В десет и четиридесет влязоха в Челе Лигуре. Улиците на рибарското селище бяха пусти. Повечето от жителите му ставаха в четири сутринта. Десет вечерта за тях беше късно. Фонтини-Кристи спря колата на пясъчния паркинг зад открития рибен пазар, който се намираше на широката крайбрежна улица. Оттатък бяха кейовете.

— Къде са постовете? — попита Ябълката. — Къде се сменят?

Ефрейторът изглеждаше объркан. Виторио обясни:

— Когато даваш караул тук, на пристанището, къде става смяната на караула?

— А, разбирам. — Ефрейторът изглеждаше успокоен. Явно се опитваше да помогне. — Не, не тук. По-нагоре. Не, искам да кажа, по-надолу.

— Дяволите да те вземат! — Ябълката се наведе напред ат задната седалка и сграбчи италианеца за косата.

— Нищо няма да постигнеш така — каза Виторио на английски. — Този човек е уплашен.

— И аз съм уплашен — извика агентът. — Трябва да намерим кея със зеления ветропоказател и лодката! Не знаем какво се е случило зад нас, а пред нас има войници с оръжие. Един изстрел, и целият район ще бъде вдигнат по тревога. И нямаме никаква представа какво е било съобщено по радиото на катерите от крайбрежната охрана. Дяволски съм уплашен, наистина!

— Спомням си — извика ефрейторът. — Наляво. Нагоре по крайбрежната улица и наляво! Там спират камионите, ние слизаме, отиваме на кейовете и чакаме да дойдат старите часови. Вземаме лостовия дневник и ги сменяме.

— Къде? Коя улица, ефрейтор? — попита Крушата настойчиво.

— Следващата пряка. Сигурен съм.

— Тя е на около сто метра, нали? — каза Крушата и погледна Фонтини-Кристи. — Долната пряка също е на стотина метра.

— Какво имаш предвид? — Ябълката беше пуснал косата на ефрейтора, но ръцете му все още стояха заплашително върху облегалката зад гърба му.

— Същото, каквото и ти — отговори Крушата. — Ще неутрализираме часовия по средата. Така е по-малко вероятно да ни видят. След това ще отидем до кея със зеления ветропоказател, където, надявам се, ще се появят един или двама корсиканци.

Те се спуснаха по една малка уличка, която водеше надолу към пристанищния комплекс. Миризмата на риба и ритмичното поскърцване на стотина лодки изпълваха тъмнината. Навсякъде имаше окачени рибарски мрежи. Оттатък дъсчения кей се чуваше плискането на вълните. Няколко фенера се люлееха, окачени на въжета над палубите. Акордеон свиреше проста мелодийка някъде в далечината.

Виторио и Крушата тръгнаха небрежно по кея, ограден с парапет от тръби. Мокрите дъски заглушаваха стъпките им. Ябълката и ефрейторът останаха в сянката.

— Виждаш ли постовия? — попита тихо Фонтини-Кристи.

— Не, но го чувам — отговори агентът. — Ходи и чука по тръбата. Слушай!

Виторио се ослуша и долови лекото почукване на метала сред скърцането на лодките. Беше много тихо, но го чу — несъзнателно действие на отегчен човек, изпълняван} отегчителна задача.

На двадесетина метра нататък по кея, в светлината на една лампа, се появи фигурата на войника. Карабината му висеше на лявата му ръка почти до земята, а дясната машинално почукваше по парапета.

— Когато приближи, му поискай цигара — прошепна Крушата. — Ще се правим на пияни.

Постовият приближи. В момента, в който ги видя, той вдигна карабината и изщрака със затвора.

— Стой! Кой там?

— Двама рибари без цигари — отговори Виторио, като произнасяше думите неясно. — Бъди добро момче и ни дай две цигари. Може и една, ще си я разделим.

— Вие сте пияни — каза войникът. — Има полицейски час. Как попаднахте тук? Цял ден съобщават по високоговорителите!

— Бяхме с две курви в Албисола — обясни Виторио, залитна и се улови за металния парапет. — Цял ден сме слушали само грамофонни плочи и скърцане на легла.

— Много приятно — изфъфли Крушата.

Постовият поклати глава неодобрително. Той свали карабината, приближи още повече и бръкна в джоба си, за да извади пакета с цигари. — Тук сте по-лоши и от неаполитанците! Служил съм в Неапол.

Виторио видя Ябълката да излиза от сянката зад войника. Беше накарал ефрейтора да легне на земята; нямаше да мръдне. Ябълката държеше в ръце парче жица.

Преди Виторио да разбере какво става, Ябълката изскочи на кея с протегнати напред ръце. С едно светкавично движение той уви жицата около врата на войника, подпря коляно в кръста му и дръпна с всички сили. Войникът се изви като дъга назад и се свлече.

Чу се само едно ужасно изпускане на въздух и след това мекото тупване на тялото върху мокрите дъски. Крушата хукна към ефрейтора и опря пистолета си в слепоочието му.

— Нито звук, ясно ли е? — Гласът му не оставяше никакво място за спорове. Войникът се изправи бавно.

Фонтини-Кристи погледна трупа на часовия, проснат върху дъските. После съжали. Вратът му беше почти наполовина прерязан и от раната се стичаше тъмночервена струйка кръв. Ябълката претърколи тялото под парапета и то падна във водата с мек плясък. Крушата вдигна карабината и каза на английски:

— Да тръгваме. Оттук.

— Хайде, ела — каза Виторио и хвана треперещия ефрейтор за лакътя. — Нямаш избор.

Зеленият ветропоказател не помръдваше. Не се усещаше никакъв вятър. На този кей нямаше много лодки. Той изглеждаше по-дълъг от останалите. Четиримата слязоха по стълбите — най-напред вървяха двамата англичани с ръце в джобовете. Очевидно се колебаеха. Виторио виждаше, че са разтревожени.

Изведнъж, без предупреждение и напълно безшумно, от двете им страни се появиха хора с извадени оръжия. Стояха на палубите на лодките — петима или шестима, облечени като рибари.

— Ти ли си Джордж Пети? — попита най-близкият мъж грубо.

— Слава Богу! — каза Крушата с облекчение. — Доста проблеми имахме, докато стигнем дотук.

Когато чуха, че говори на английски, хората прибраха оръжията в кобурите и джобовете си и се скупчиха около тях. Няколко заговориха едновременно.

Говореха на корсикански.

Единият от тях, явно водачът, се обърна към Ябълката:

— Отидете на края на кея. Там чака най-бързият рибарски кораб в цяла Бастия. Ние ще се погрижим за войника. Няма да го намерят цял месец.

— Не! — Фонтини-Кристи застана между двамата и се обърна към Крушата: — Обещахме му да не го закачаме, ако ни помогне.

Отговори Ябълката, без да се мъчи да скрие раздразнението си:

— Слушайте, няма съмнение, че помогнахте много, но не вие командвате тук. Качвайте се на проклетата гемия!

— Няма да се кача, докато не видя, че този войник е в безопасност. Върни се обратно — каза той на ефрейтора. — Когато стигнеш до най-близкия проход към крайбрежната улица, запали клечка кибрит.

— Ами ако кажа „не“? — Ябълката още държеше куртката на войника.

— Тогава оставам тук.

— Дявол да го вземе! — Ябълката пусна дрехата му.

— Изпрати някой с него, докъдето трябва, за да го пуснат хората ви — каза Виторио на корсиканеца.

Той се изплю на дъските.

Ефрейторът хукна с всички сили към началото на пристана. Фонтини-Кристи погледна двамата англичани и добави:

— Съжалявам. Стига толкова убийства.

— Вие сте проклет глупак! — просъска Ябълката.

— Бързо! — каза водачът на корсиканците. — Трябва да тръгваме. Отвъд вълнолома морето е бурно. А вие сте луди!

Стигнаха до края на пристана и един по един скочиха на палубата на голяма гемия. Двама корсиканци останаха на пристана и отвързаха дебелите, напоени със смазка въжета, а навъсеният капитан запали двигателя.

Стана напълно неочаквано.

Откъм брега затрещя автоматичен огън, след това ослепителен лъч от прожектор проряза тъмнината. Откъм началото на пристана долетяха викове на войници, сред които ясно се чуваше гласът на ефрейтора:

— Ето там! В края на пристана! Гемията! Ще избягат!

Единият от корсиканците беше улучен. Той се свлече на дъските, като в последния момент освободи второто въже.

— Прожектора! Стреляйте по прожектора! — извика корсиканецът в капитанската рубка и форсира мотора.

Ябълката и Крушата махнаха заглушителите на пистолетите си за по-точна стрелба. Ябълката първи се показа над борда и подпрял ръка на дървото, започна да стреля. Прожекторът експлодира и угасна, В същото време около Ябълката захвърчаха парченца дърво. Агентът извика от болка и се отпусна на палубата.

Ръката му беше строшена.

Но гемията вече беше потънала в защитния мрак и се носеше с пълна скорост към открито море. Измъкнаха се.

— Цената се повишава, англичанино! — изкрещя корсиканецът на руля. — Мръсни курвенски копелета!

Той хвърли обезумял от гняв поглед на Фонтини-Кристи, който се беше свил до парапета на палубата. Погледите им се срещнаха. Корсиканецът се изплю отвратен.

Ябълката се беше облегнал на една купчина въжета и в светлината на нощното небе Виторио видя кървавата пихтия, в която се беше превърнала ръката му. Подкрепяше я за китката.

Фонтини-Кристи отиде до него и скъса парче от ризата си.

— Дай да я превържа. Ще спра кръвта.

Ябълката тръсна глава и просъска тихо:

— Стой настрана от мен! Проклетите ти принципи струват твърде скъпо!

Морето беше бурно, появи се вятър, вълните блъскаха корабчето рязко и силно. Продължиха да порят водата в продължение на тридесет и осем минути. След това двигателите заработиха на празен ход, разнесоха се команди.

Над гребените на вълните Виторио забеляза малка, мигаща синя светлина. Сигналът от подводницата. Корсиканецът на кърмата откачи един фенер и отговори — вдигаше го и го спускаше зад борда, в ритъм със синия диск насреща.

— Не можеш ли да се обадиш по радиото? — попита Крушата.

— Честотите се прослушват — отвърна корсиканецът. — Веднага ще дойдат патрулите. Не можем да подкупим всички.

Корабчето започна да танцува върху вълните, докато огромното морско чудовище не се оказа съвсем близо до десния борд. Виторио беше като хипнотизиран от големината и черната му величественост.

Приближиха се още повече, на около тридесет метра. Подводницата беше значително по-висока от корабчето. На купола й се виждаха четирима души, които се държаха за парапета. Двамата в, средата се мъчеха да задействат някакво устройство.

Едно тежко въже излетя от купола и падна на палубата на гемията. Двама корсиканци го уловиха и отчаяно се помъчиха да го удържат — сякаш въжето беше живо и имаше своя собствена воля. Успяха да го омотаят около една макара в средата на палубата и подадоха знак.

Действието се повтори, но заедно с второто въже, изстреляно от подводницата, долетя и брезентов чувал с метални халки. За една от тях беше закачено тънко стоманено въже, което стигаше назад до купола.

Корсиканците отвориха чувала и извадиха отвътре каиши за връзване — като тези, с които алпинистите преминават над пропасти.

Крушата залитна по клатещата се палуба, улови се за парапета и извика на Виторио:

— Може да ти поожули кожата, но е безопасно.

— Изпратете най-напред колегата си. Ранен е и има нужда от грижи.

— Вие сте най-важният. И честно казано, ако проклетото нещо не издържи, предпочитам да изпробваме с вас!

Фонтини-Кристи седеше на желязната койка в тясната метална каюта и отпиваше кафе от дебела порцеланова чаша. Придърпа моряшкото одеяло около раменете си. Усещаше мокрите дрехи отдолу, но това не го безпокоеше. Беше доволен, че е сам.

След малко вратата се отвори и влезе Крушата, който носеше дрехи. Хвърли ги на койката.

— Това са сухи дрехи. Преоблечете се, сега няма смисъл да хвърлите топа от пневмония. След всичко, което се случи…

— Благодаря — каза Виторио и се изправи. — Как е вашият приятел?

— Лекарят се страхува, че ръката му ще остане парализирана. Още не му е казал, но го знае.

— Съжалявам. Проявих наивност.

— Да — съгласи се англичанинът. — Проявихте наивност.

Той излезе, без да затвори вратата.

Изведнъж откъм тесния метален коридор навън долетя шум. Покрай вратата започнаха да бягат моряци — в една посока, към носа или към кърмата. Виторио не знаеше. По вътрешната уредба се разнесе пронизително, оглушително свирене. Затръшваха се врати, виковете се усилиха.

Виторио се втурна към отворената врата. Дъхът му секна. Обзе го паниката на безпомощността под водата.

Сблъска се е един английски моряк, но на лицето му не беше изписан страх. Нито пък ужас. Морякът се смееше безгрижно.

— Честита нова година, приятел! — извика той. — Полунощ е! 1940 година! Започва ново десетилетие!

Морякът изтича до следващата врата и я отвори с трясък. Фонтини-Кристи видя, че зад нея е столовата. В кръг се бяха събрали мъже и протягаха напред чаши, в които един офицер наливаше уиски. Виковете преминаха в смях. Започнаха да пеят.

Новото десетилетие.

Старото беше завършило със смърт. Навсякъде. И в ослепителната бяла светлина на Кампо ди Фиори. Баща, майка, сестри, братя… децата. Вече ги нямаше. За няколко мига необуздано насилие, запечатало се в паметта му завинаги. Един спомен, който щеше да носи цял живот.

Защо? Защо? Не можеше да разбере.

И тогава си спомни. Савароне беше казал, че отива в Цюрих, но не беше ходил там, а някъде другаде.

Там, в това „другаде“, се криеше отговорът. Къде?

Виторио се върна в малката метална каюта и седна на койката.

Новото десетилетие започваше.

6.

2 ЯНУАРИ 1940 г.

ЛОНДОН, АНГЛИЯ

Чували с пясък. Навсякъде в Лондон имаше чували с пясък. Пред входовете, край витрините, струпани на купчини по кръстовищата. Бяха се превърнали в символ. Оттатък Ламанша Адолф Хитлер се заканваше да изравни Англия със земята. Безмълвно англичаните бяха повярвали в тази заплаха и също така безмълвно се готвеха да я посрещнат.

Виторио беше пристигнал на летище Лейкънхийт късно предната нощ — призори на първия ден от новото десетилетие. Бяха го докарали от Майорка със самолет без отличителни знаци и започнаха процедурите по потвърждаването на самоличността му във военноморското министерство. Сега, след като беше в безопасност в страната, гласовете изведнъж бяха станали спокойни и изпълнени със съчувствие — би ли желал да си почине след тежкото пътуване? Може би хотел „Савой“. Знаело се, че когато са идвали в Лондон, Фонтини-Кристи винаги са отсядали в него. Ще е удобно ли да уговорят среща за утре, в четиринадесет часа? В Адмиралтейството, Разузнавателен отдел, Пети сектор? Операции в чужбина.

Разбира се! Да, за Бога! Защо, по дяволите, вие англичаните направихте всичко това? Искам да знам и ще мълча, докато не науча.

Рецепцията на „Савой“ му осигури тоалетни принадлежности, пижама и хавлия с инициалите на хотела. Натопи се в огромната гореща вана и лежа в нея, докато кожата му се сбръчка. След това изпи прекалено много чаши с бренди и си легна.

Беше помолил да го събудят в десет на следващата сутрин, но, разбира се, това се оказа излишно. В осем и половина вече беше буден. Взе душ и се избръсна до девет. Поръча си английска закуска и докато чакаше, телефонира на стария Норкрос, на „Сейвъл Роу“. Трябваха му дрехи незабавно. Не можеше да се разхожда из Лондон с взет назаем шлифер, пуловер и панталони не по мярка, дадени му от агент, наричащ себе ри „Круша“, на една подводница в Средиземно море.

Когато затвори телефона, си даде сметка, че у себе си няма никакви пари освен десетте лири, дадени му от специалния фонд на летище Лейкънхийт. Предполагаше, че няма да има проблеми. Трябваше да поиска да прехвърлят известна сума от Швейцария. Досега не беше имал време да се замисля над дребните житейски проблеми — главната му грижа беше да оцелее.

Мина му през ум, че трябва да свърши много неща. И трябваше да си намира работа — дори и само за да овладее ужасния спомен — безкрайната болка от Кампо ди Фиори. Първо щеше да накара мозъка си да мисли за ежедневните, простите неща. Защото съществените проблеми можеха да го влудят.

Боже мили! Дребните неща! Моля те! Дай ми време да запазя разсъдъка си!

Видя я във фоайето на хотела, докато чакаше управителя да му осигури малко пари за ежедневни нужди. Седеше на едно кресло, четеше вестник „Таймс“ и беше облечена в някаква строга военна униформа — нямаше представа точно какво означаваха пагоните. От офицерската шапка до раменете на вълни се спускаше тъмнокестенявата й коса и очертаваше лицето. Беше виждал това лице — лице, което се помни. Но се беше запазило в паметта му като по-младо. Тази жена беше прехвърлила тридесетте — онази, която помнеше, не беше на повече от двадесет и две, двадесет и три. Скулите й бяха високи, а носът — повече келтски, отколкото английски — беше остър, леко обърнат нагоре, деликатен. Устните й бяха пълни. Макар че не можеше да види очите, той знаеше как изглеждат — много сини, по-сини от всички други женски очи, които беше виждал.

Това помнеше — ядосани сини очи, втренчени в него. Ядосани и пълни с презрение. Не се беше сблъсквал често с такава реакция. Дразнеше го.

Защо си спомни това? Кога беше то?

— Сеньор Фонтини-Кристи! — Управителят на хотел „Савой“ излезе от една врата и закрачи бързо към него с плик в ръка. — Хиляда лири, както пожелахте.

Виторио пое плика и го мушна в джоба на шлифера си.

— Благодаря ви.

— Обадихме се за лимузината ви. Ще бъде тук скоро. Ако желаете да се качите в апартамента си, ще ви уведомим веднага щом дойде.

— Благодаря, ще чакам тук. Ако не ви притесняват дрехите ми, разбира се.

— Но, моля ви, сеньор! За нас винаги е удоволствие да приемаме членовете на семейство Фонтини-Кристи. Баща ви ще се присъедини ли към вас този път? Надяваме се, че е добре?

Англия марширува под звуците на военните барабани, а „Савой“ се интересува от семействата на гостите си.

— Не, няма да дойде. — Виторио не видя смисъл да обяснява повече. Явно новината не беше стигнала до Англия или ако беше, изглежда, военните комюникета я бяха направили да изглежда незначителна. — Между другото, знаете ли коя е онази дама там? Седналата. С униформата.

Управителят погледна дискретно към другия край на почти празното фоайе.

— Да, сър. Това е мисис Спейн. Или по-скоро бившата мисис Спейн. Разведена е. Струва ми се, че отново се е омъжила. Не идва често при нас.

— Спейн?

— Да, сър. Доколкото виждам, тя е в противовъздушната отбрана. Доста сериозни войски наистина.

— Благодаря — каза Виторио и учтиво освободи управителя. — Ще почакам колата тук.

— Да, разбира се. Ако има нещо, с което да направим пребиваването ви тук по-приятно, моля, не се колебайте да ни се обадите.

Управителят кимна и се отдалечи. Фонтини-Кристи погледна отново жената. Тя хвърли един поглед към часовника си и продължи да чете.

Помнеше името Спейн, защото не беше съвсем сигурен как се пише, заради това помнеше и човека. Беше преди единадесет, не, дванадесет години. Той придружаваше Савароне в Лондон, за да присъства на преговорите му с някаква английска фирма — това беше част от обучението. Представиха му Спейн една вечер в „Амбасадор“ — млад човек, само две или три години по-възрастен от него. Англичанинът му се беше сторил до известна степен забавен, но в дълбоката си същност — отегчителен човек. Спейн беше продукт на своята среда и се задоволяваше само да консумира плодовете на труда на предайте си, без да допринася с нещо особено, ако не се брои вещината му в конните надбягвания. Савароне не беше одобрил Спейн и беше казал това на най-големия си син, което, съвсем естествено, накара този син да поднови познанството.

Но само за кратко време. И Виторио изведнъж си спомни защо. Това, че не му беше дошло наум още в самото начало, беше само още едно доказателство, че почти е успял да заличи съществуването й от спомените си — не на жената в другия край на фоайето, а това на собствената си съпруга.

Тогава, преди дванадесет години, тя също беше дошла в Англия. Баща му беше решил, че присъствието й ще окаже някакво задържащо влияние върху своенравния му твърдоглав син. Само че тогава Савароне не познаваше снаха си толкова добре; после я опозна, но по онова време — не. Шеметната атмосфера в лондонския Мейфеър в разгара на сезона й действаше като някакъв тоник.

Жена му беше запленена от Спейн — един от двамата прелъсти другия. Виторио не обърна особено внимание, защото сам той беше ангажиран.

Не след дълго дойде и неприятната конфронтация. Бяха хвърлени обвинения, ядосаните сини очи го бяха гледали с укор.

Виторио прекоси фоайето и застана до креслото. Бившата жена на Спейн вдигна поглед към него. Той долови някакво колебание — сякаш не беше сигурна. След това колебанието изчезна и се появи презрението, което той така добре помнеше. Погледите им се срещнаха за секунда — не повече — и тя се наведе отново към вестника.

— Мисис Спейн?

Тя пак вдигна поглед.

— Казвам се Холкрофт.

— Познаваме се.

— Да. Вие сте Фонтини… — Тя замълча.

— Фонтини-Кристи. Виторио Фонтини-Кристи.

— Да. Преди толкова години. Извинете ме, но днес имам много работа. Сега чакам някого и няма да имам друго време да прегледам вестника.

Тя продължи да чете. Виторио се усмихна.

— Колко бързо се отървавате от мен!

— Не намирам, че е трудно да го направя — отговори тя, без да го погледне.

— Мисис Холкрофт, минаха толкова години. Английският поет е казал, че нищо не променя така, както годините.

— Английският поет също така е казал, че леопардът не променя петната си. Наистина съм много заета. Приятен ден.

Виторио щеше да кимне и да се отдалечи, но забеляза, че ръцете й треперят — едва забележимо. Мисис Холкрофт не беше толкова уверена в себе си, колкото искаше да покаже с поведението си. Той не си даде сметка точно защо остана. Би трябвало да бъде сам — ужасният спомен за бялата светлина и смъртта го изгаряше. Не желаеше да го споделя с никого. Но пък искаше и да говори. С когото и да било. За каквото и да било.

— Прекалено закъсняло ли е едно извинение за детинско поведение преди дванадесет години?

— Как е съпругата ви? — Жената вдигна поглед.

— Умря при автомобилна катастрофа преди десет години.

Мисис Холкрофт го гледаше с нетрепващ поглед. Враждебността й сякаш понамаля. После премигна от неудобство и леко смущение.

— Съжалявам. Извинете ме.

— Аз трябва да се извиня. Преди десет години вие искахте обяснение. Или утеха. Не можах да ви дам нито едното, нито другото.

Жената си позволи да се усмихне едва забележимо. В сините й очи се появи следа, ако наистина беше само следа, от топлота.

— Вие бяхте един много арогантен млад човек. А аз никак не бях склонна да прощавам. При онези обстоятелства. Сега, предполагам, съм по-склонна.

— Вие бяхте над игрите, които играехме, мисис Холкрофт. Трябваше да го разбера.

— Колко обезоръжаващо звучи… Мисля, че няма нужда повече да говорим за това.

— Бих искал да поканя вас и съпруга ви на вечеря, мисис Холкрофт. — Той чу думите, сякаш ги каза някой друг. Произнесе ги импулсивно. Тя го изгледа.

— Наистина ли искате това?

— Разбира се. Напуснах Италия доста набързо благодарение на вашето правителство. Дрехите, които нося, ми бяха осигурени от ваши сънародници. Не съм бил в Лондон от няколко години и нямам много познати.

— Любопитно.

— Извинете?

— Това, че сте напуснали Италия набързо и че носите чужди дрехи. Това повдига някои въпроси.

Виторио се поколеба и отговори тихо:

— Ще ви бъда много благодарен, ако проявите разбирането, което аз не проявих преди дванадесет години. Предпочитам да не ми задават тези въпроси. Но бих желал да ви поканя на вечеря. И съпруга ви, разбира се.

Тя го погледна с любопитство. Устните й се разтеглиха в усмивка. Беше взела решение.

— Името на съпруга ми беше Спейн. Холкрофт е моето име. Джейн Холкрофт. Приемам поканата ви.

Прекъсна ги управителят на „Савой“:

— Сеньор Фонтини-Кристи, колата ви пристигна, сър.

— Благодаря — отговори Виторио, без да отделя поглед от Джейн Холкрофт. — Идвам веднага.

— Да, сър. — Управителят кимна и се отдалечи.

— Мога ли да дойда да ви взема? Или да изпратя колата?

— Няма достатъчно бензин. Ще дойда сама. В осем часа.

— В осем часа. Довиждане.

— Довиждане.

Виторио тръгна по дългия коридор на Адмиралтейството, придружен от капитан Нилънд, който го беше посрещнал на пропуска. Нилънд беше на средна възраст, типичен военен и доста впечатлен от себе си. Или италианците не му правеха никакво впечатление. Въпреки че Виторио говореше английски съвсем свободно, Нилънд продължаваше да използва най-прости думи и да повишава глас, сякаш се обръщаше към дете със забавено развитие. Фонтини-Кристи беше сигурен, че капитанът не е чул отговорите му — човек не може да чуе за преследване, смърт, бягство и да отговаря единствено с банални фрази от типа на: „Странно, нали?“… „Нима?“… „Морето край Генуа е доста бурно през декември, изглежда?“

Докато крачеше по коридора, Виторио се мъчеше да компенсира неприятното впечатление от капитана с благодарността към стария Норкрос.

Военният приказваше, а Норкрос действаше. Старият шивач го беше облякъл само за няколко часа.

Дребните неща, съсредоточи се върху дреболиите от ежедневието.

И преди всичко овладей се максимално по време на разговора с хората от този Пети разузнавателен сектор, каквито и да са те. Трябваше да научи, да разбере толкова много неща. Неща, които засега не можеше да проумее. Не би трябвало да позволи ужасът от Кампо ди Фиори да замъгли съзнанието му, докато изрежда събитията там. Ето защо трябваше именно да ги изреди — хладно, с безразличие.

— Оттук — каза Нилънд и посочи една сводеста врата, която повече подхождаше на катедрала или на изискан мъжки клуб, отколкото на военно учреждение. Капитанът отвори една тежка врата, обкована с излъскани медни орнаменти, и Виторио влезе.

В просторната стая нямаше нищо, което да не отговаря на обстановката в някой тих, много богат клуб. Двата големи прозореца гледаха към двора, всичко беше тежко, с много орнаменти — завесите, мебелите, лампите, а до известна степен и тримата мъже, седнали около масивната махагонова маса в средата. Двама от тях бяха в униформи. Пагоните и отличията на гърдите им ясно обозначаваха високи чинове, но Виторио не знаеше какви. Мъжът в цивилно облекло имаше вид на умел дипломат, за което допринасяше и навосъченият му мустак. Говореха тихо, думите им бяха двусмислени. Стремяха се да проявяват гъвкавост Цивилният седеше откъм тясната страна на масата, а двамата военни — от двете му страни. Имаше и един свободен стол — явно за него.

— Господа — каза капитан Нилънд, сякаш обявяваше пристигането на пратеник в кралския двор, — сеньор Савароне Фонтини-Кристи от Милано.

Виторио погледна плиткоумния англичанин — той не беше чул и дума от това, което му каза.

Тримата около масата се изправиха като един. Заговори цивилният:

— Да ви се представя, сър. Казвам се Антъни Бревър и няколко години съм бил посланик на негово величество в Атина. Отляво е вицеадмирал Хакет от Кралския флот, а отдясно — генерал Тийг от военното разузнаване.

Последваха официални кимвания, след което Тийг наруши официалния тон, заобиколи масата и протегна ръка на Виторио.

— Радвам се, че сте тук, сеньор Фонтини-Кристи. Запознах се с първоначалния доклад. Имали сте доста премеждия. Добре дошли.

— Благодаря — отговори Виторио и стисна ръката на генерала.

— Седнете, моля — покани го Бревър, посочи свободния стол и седна на своя. Двамата офицери също седнаха. Хакет го направи доста церемониално, дори помпозно. Тийг — съвсем непринудено. Генералът извади от джоба си пакет цигари и предложи на Виторио.

— Не, благодаря — отговори той. Да запали цигара заедно с тези хора би означавало да покаже благоразположение, което нито чувстваше, нито искаше те да мислят, че чувства. Един от уроците на Савароне.

Бревър продължи бързо:

— Да не губим време. Сигурен съм, че знаете кой е предметът на нашите тревоги. Гръцката пратка.

Виторио погледна дипломата. След това двамата офицери. Те също го гледаха. С очакване.

— Гръцка пратка? Не знам нищо за никаква гръцка пратка. Но знам колко съм ви благодарен за това, което направихте. Нямам думи да я изразя и на двата езика. Вие спасихте живота ми. За това трябваше да умрат други. Какво повече мога да кажа?

— Мисля — каза Бревър бавно, — че искаме да чуем нещо повече за необичайната доставка, направена на семейство Фонтини-Кристи от гръцкия православен орден „Ксенопи“.

— Моля?! — Виторио беше изумен. Тези думи не му говореха нищо. Изглежда, беше станала някаква грешка.

— Казах ви. Бях посланик в Атина. Докато траеше мандатът ми, създадохме дипломатически връзки в цялата страна, включително, разбира се, и с религиозни организации. Въпреки неспокойните времена, които преживява Гърция, църковната йерархия си остава могъща сила.

— Не се и съмнявам — отговори Виторио. — Но наистина нямам представа какво общо има това с мен.

Тийг се наведе напред и впи поглед във Фонтини-Кристи. Димът се виеше пред лицето му.

— Моля ви — каза той. — Ние свършихме нашата част от работата. Както сам казахте, съвсем правилно, ние спасихме живота ви. Изпратихме най-добрите си специалисти, платихме хиляди на корсиканците, поехме значителни рискове с една подводница, а от тях нямаме излишни, знаете това, и задействахме току-що създаден въздушен мост. Всичко това, за да ви измъкнем оттам. — Тийг замълча, остави цигарата си в пепелника и леко се усмихна. — Животът на всички хора е нещо свято може би, но усилията, които можем да положим, за да го удължим, не са неограничени.

— От името на военноморското командване мога да кажа — заговори Хакет с добре овладяно раздразнение, — че действахме сляпо, подтиквани от най-висши правителствени кръгове. Изложихме на опасност жизненоважни бойни операции и това решение би могло да ни струва смъртта на много хора в най-близко бъдеще. А в замяна все още не сме получили нищо.

— Тези господа, самото правителство, взеха това решение по мое настояване — каза посланик Антъни Бревър натъртено. — Бях напълно убеден, че каквато и да е цената, е абсолютно наложително да ви изведем от Италия. Ще говоря направо, сеньор Фонтини-Кристи. Не ни интересува вашият живот. Интересува ни информацията, с която разполагате. Ето това искам да ви кажа. А сега, къде се намира пратката? Къде е контейнерът?

Виторио издържа на погледа на Бревър, въпреки че усети смъдене в очите. Всички мълчаха напрегнато. Бяха му казали неща, засягащи най-висши правителствени кръгове, и той беше в центъра им. Но не знаеше нищо повече от това.

— Не мога да ви кажа нещо, което не знам.

— Товарната композиция от Солун. — Гласът на Бревър беше рязък. Ръката му се спусна леко върху масата и мекото тупване на дланта в дървото стресна Виторио. — Два трупа в локомотив на товарната гара в Милано. Единият от тях свещеник. Някъде след Баня Лука, на север от Триест след Монфалконе, някъде в Италия или Швейцария вие сте посрещнали тази композиция. Къде?

— Не съм посрещал никаква композиция, господине. Не съм ходил нито в Триест, нито в Баня Лука. За Монфалконе чух нещо, но това беше само една фраза, която за мен не означава нищо. Нещо щяло да се случи в Монфалконе. Това е всичко. Баща ми не каза нищо повече. Обясни ми, че ще ми каже повече след случката в Монфалконе. Не преди това.

— А двамата мъртъвци в Милано? На товарната гара? — Бревър не се отказваше. Беше напрегнат до краен предел.

— Прочетох за тях във вестниците. Не ми се стори кой знае колко важно.

— Били са гърци.

— Това разбрах.

— Срещнали сте се с тях. Те са ви предали нещо.

— Не съм се срещал с никакви гърци. Не съм получавал нищо.

— Боже мой! — прошепна Бревър болезнено. За всички стана ясно, че дипломатът наистина е обладан от опасенията си. Не търсеше външен ефект.

— Успокой се — каза вицеадмирал Хакет безизразно. Дипломатът заговори отново — бавно, внимателно, сякаш се мъчеше да овладее мислите си:

— Между гръцкия орден и италианската фамилия Фонтини-Кристи е било постигнато споразумение. За нещо с изключителна важност. Някъде между девети и шестнадесети декември, датите на тръгването на влака от Солун и пристигането му в Милано, от третия вагон е бил свален един сандък. Съдържанието му е било толкова важно, че маршрутът на влака е бил подготвен на отделни етапи и само един човек, монахът от ордена в локомотива, го е знаел целия. Разполагал е с всички необходими пътни документи, които е унищожил, преди да убие машиниста и да се самоубие. Само той е знаел къде трябва да се осъществи срещата и къде трябва да се свали контейнерът, за да бъде скрит. Той и тези, които са се заели да го скрият. Фонтини-Кристи. — Бревър замълча и впи поглед във Виторио. — Това са фактите, господине. Така, както ми бяха предадени от нашия куриер в Патриаршията. Те, заедно с мерките, които предприе нашето правителство, би трябвало да ви убедят, че трябва да ни дадете информацията, с която разполагате.

Фонтини-Кристи се размърда в стола си и извърна поглед от напрегнатото лице на посланика. Беше сигурен, че тези трима мъже смятат, че ги лъже. Трябваше да ги убеди, че не е така. Но първо трябваше да помисли. Значи, ето каква беше причината. Някакъв товарен влак от Солун беше накарал британското правителство да предприеме извънредни мерки… а какво беше казал Тийг? Да удължат живота му-. Но не неговият живот ги засягаше, както ясно бе дал да се разбере Бревър. Интересуваше ги информацията, която смятаха, че притежава.

Само че, разбира се, той не притежаваше никаква информация.

От шести до шестнадесети декември. Баща му беше заминал за Цюрих на дванадесети. Само че не беше стигнал до Цюрих и не искаше да каже на сина си къде е бил… Бревър, изглежда, имаше сериозно основание да се притеснява. И все пак имаше и други неясни неща. Още въпроси без отговор. Виторио се обърна към дипломата:

— Изслушайте ме. Вие казахте „фамилията Фонтини-Кристи“. Това значи баща и четирима синове. Името на баща ми е Савароне. Вашият капитан Нилънд ме представи като Савароне Фонтини-Кристи, но малкото ми име е Виторио.

— Да — отговори едва чуто Бревър, сякаш го принуждаваха да стигне до заключение, което той отказваше да приеме. — Разбрах това.

— А от гърците сте получили името Савароне, така ли е?

— Той не би могъл да се справи с такова нещо сам. — Гласът на Бревър отново едва се чуваше. — Вие сте най-големият му син. Вие управлявате заводите. Би трябвало да ви е уведомил. Имал е нужда от помощта ви. Подготвени са повече от двадесет документа, знаем това със сигурност. Имал е нужда от вас!

— Това е нещо, в което очевидно, може би отчаяно ви се е искало да вярвате. И защото сте повярвали, сте решили да спасите живота ми на всяка цена и да ме изведете от Италия. Изглежда, знаете какво се случи в Кампо ди Фиори.

— Научихме го най-напред от хората на Съпротивата — каза Тийг. — Не след дълго потвърдиха и гърците.

Гръцкото посолство в Рим е следяло отблизо действията на Фонтини-Кристи. Очевидно, без да знае защо. Атинската ни връзка се е обадила на хората от посолството и след това на нас.

— И сега искате да кажете — каза Бревър ледено, — че всичко това е било напразно?

— Не „искам да кажа“. Заявявам го направо. През периода, който посочихте, баща ми каза, че ще замине за Цюрих. Боя се, че по онова време не обърнах на това кой знае какво внимание, но няколко дни по-късно се появи неотложна причина да се свържа с него. Обадих се във всички възможни хотели в Цюрих, но го нямаше никъде. После не ми каза нито къде е ходил, нито какво е правил. Това е истината, господа.

Двамата военни погледнаха дипломата. Бревър бавно се отпусна назад — жест на отчаяние и умора. Остана известно време мълчалив и загледан в плота на масата, след което заговори:

— Животът ви все пак е запазен, сеньор Фонтини-Кристи. Надявам се цената да не е била прекалено висока.

— Разбира се, аз не мога да отговоря на този въпрос. Защо са сключили това споразумение с баща ми?

— На това пък аз не мога да отговоря — каза Бревър, все още загледан в масата. — Може би някой някъде е смятал, че той е достатъчно находчив и влиятелен, за да се справи със задачата. Може би е доказал и двете качества, може би само едното. Може би никога няма да научим…

— Какво е имало в този влак от Солун? Какво толкова е имало в този контейнер, че да ви накара да направите всичко това?

Антъни Бревър вдигна поглед към Виторио и излъга:

— Не знам.

— Но това е нелепо!

— Убеден съм, че в очите ви изглежда така. Единственото, което знам… са възможните последствия. Подобни неща нямат цена. Стойността им е абстрактна.

— И въз основа на това вие взехте тези решения и убедихте правителството си да ги изпълни? Раздвижихте най-високите кръгове на властта?

— Да, точно така. И бих го направил отново. Това е всичко, което ще кажа по въпроса. — Бревър се изправи.

— Безпредметно е да продължаваме. Може би ще ви потърсят други. Приятен ден, сеньор Фонтини-Кристи.

Действието на дипломата стресна двамата военни, но те не казаха нищо. Виторио стана от стола, кимна и тръгна бавно към вратата. Преди да излезе, се обърна и погледна Бревър. Лицето му не изразяваше нищо.

Навън Виторио се изненада. Капитан Нилънд стоеше пред вратата между двама войници. Разузнавателният отдел, Сектор 5 не допускаше никакви рискове. Вратата на залата за срещи се охраняваше.

Нилънд се обърна с изненадано лице. Явно беше очаквал срещата да продължи по-дълго.

— Виждам, че са ви освободили.

— Не мислех, че съм бил задържан — отговори Виторио.

— Начин на изразяване.

— Не ми допада особено. Вие ли ще ме придружите до изхода?

— Да, трябва да се подпиша на пропуска.

Те се приближиха до голямото бюро на пропуска на Адмиралтейството. Нилънд погледна часовника си и каза на служителя фамилното име на Виторио. Помолиха го да се подпише под часа на тръгване. Той го направи и се изправи, а капитанът козирува официално. Виторио кимна студено, прекоси мраморното фоайе и излезе на улицата.

Беше на четвъртото стъпало, когато думите изплуваха в паметта му. Достигнаха до него през осветените с ярка бяла светлина кълба дим и трясъка на автоматичната стрелба.

„Шамполук… Цюрих е Шамполук… Цюрих е реката!“

И нищо повече. Само писъците и бялата светлина, и телата, за миг застинали във въздуха, мъртви.

Той спря на мраморните стъпала, без да вижда нищо освен ужасния кошмар.

„Цюрих е Шамполук…“

Овладя се. Застана неподвижно и започна да диша дълбоко; усещаше, че минувачите го гледат. Замисли се дали да не се върне в Адмиралтейството и в залата, от която току-що излезе.

Взе решението си спокойно. Може би ще ви потърсят други. Нека дойдат те. Не би споделил каквото знае с Бревър — дипломата, който го беше излъгал.

— Ако позволите, сър Антъни — каза вицеадмирал Хакет, — според мен можехме да го разпитаме по-обстойно.

— Съгласен съм с него — прекъсна го генерал Тийг, без да прикрива раздразнението си. — С вицеадмирала може да имаме някои несъгласия, но не и по този въпрос. Та ние едва разровихме повърхността! Изразходвахме огромни средства и срещу тях не получихме абсолютно нищо. Трябваше да опитаме по-сериозно!

— Нямаше да има полза — отговори Бревър уморено и бавно отиде до прозореца с тежки завеси, гледащ към двора. — Беше изписано в очите му. Фонтини-Кристи каза истината. Това, което му съобщихме, го изненада. Той не знае нищо.

Хакет се прокашля, за да се подготви да сподели мнението си:

— Не ми се видя особено разпенен. Прие нещата доста хладнокръвно.

Дипломатът продължи да гледа през прозореца и отговори замислено:

— Ако се беше разпенил, щях да го държа на този стол цяла седмица. Реагира точно както би реагирал човек като него, когато чуе обезпокоителни новини. Беше прекалено изумен, за да прибягва до театър.

— Дори и да си прав — каза Тийг, — това все още не значи, че и аз не съм прав. Той може и да не си дава сметка какво знае. Вторичната информация много често води до първоизточника, а в нашата работа това почти винаги е така. Не мога да се съглася с това, което направихте, сър Антъни.

— Разбирам. Можете да се свържете с него отново. Казах му това съвсем ясно. Но не мисля, че ще научите нещо повече, отколкото научихме сега.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита човекът от разузнаването и раздразнението му се превърна в гняв.

Бревър се обърна към него със замислен поглед и измъчено изражение на лицето.

— Защото съм виждал Савароне Фонтини-Кристи. В Атина преди осем години. Беше неутрален пратеник на Рим, ако това е терминът. Единственият, на когото гърците имаха доверие. Обстоятелствата не са съществени в нашия случай, но методите на Савароне са. Той беше много дискретен човек и в същото време можеше да повдигне планина. Справяше се с най-трудните икономически преговори и постигаше най-тежките междудържавни споразумения, защото всички знаеха, че думата му тежи повече от всеки написан и подписан договор. Странно, но именно за това се бояха от него. Пази се от абсолютно честните хора. Единствено можехме да се надяваме, да е потърсил помощта на сина си. Да е имал нужда от него.

Тийг премисли думите на дипломата и се подпря с ръце на масата:

— Какво е имало в контейнера от Солун?

Преди да отговори, Бревър се вгледа мълчаливо в офицерите и те разбраха, че каквото и да каже, то ще е всичко.

— Документи, скрити от човечеството в продължение на четиринадесет столетия. Те биха могли да разкъсат християнския свят, да настроят църквите една срещу друга… дори нациите… да накарат милиони да заемат страна, в една война не по-малко страшна, от тази на Хитлер.

— И да разделят тези, които воюват срещу Германия, така ли? — попита Тийг.

— Да. Това би било неизбежно.

— Тогава по-добре да се молим да не видят бял свят — заключи Тийг.

— Молете се, генерале. Странно. През вековете много хора доброволно са отдавали живота си, за да се запазят тези документи. Сега са се загубили. И всички, които са знаели къде, са мъртви.

7.

ЯНУАРИ 1940 г. ДО СЕПТЕМВРИ 1945 г.

Телефонът върху старинното бюро в апартамента в хотел „Савой“ иззвъня. Виторио седеше до еркерния прозорец с изглед към Темза и наблюдаваше шлеповете, които бавно се движеха нагоре и надолу по реката в следобедния дъжд. Погледна часовника си. Беше точно четири и половина. Би трябвало да се обажда Алек Тийг от MI6.

През последните три седмици Фонтини-Кристи беше научил много неща за Тийг. Едно от тях беше, че е точен до секундата. Ако кажеше, че ще се обади около четири и половина, това означаваше, че ще се обади точно в четири и половина. Алек Тийг живееше по часовник. Това обясняваше краткостта на разговорите, които водеше.

Виторио вдигна слушалката:

— Фонтини? — Човекът от английското разузнаване освен това имаше склонност да съкращава имената. Очевидно не виждаше причина да добави и „Кристи“, след като „Фонтини“ вършеше същата работа.

— Здравей, Алек. Очаквах те.

— Документите са у мен — каза Тийг бързо. — И заповедта. Във Форин Офис1 не се зарадваха особено. Или са загрижени за здравето ти, или се боят, че ще натовариш хазната с допълнителни разходи.

— Второто, мога да те уверя. Баща ми казваше, че трябва да се „пазариш твърдо“. Честно казано, не разбирам тази фраза. Като че ли един пазарлък може да бъде „мек“.

— Проклет да съм, ако знам. — Тийг всъщност не го слушаше. — Мисля, че трябва да се видим колкото се може по-скоро. Какво ще правиш довечера?

— Ще вечерям с мис Холкрофт. Но при това положение мога да отложа срещата си, разбира се.

— Холкрофт? А, да, Спейн.

— Мисля, че предпочита да я наричат Холкрофт.

— Да. Не мога да я упрекна за това. Бившият й мъж е пълен глупак. И все пак традицията си е традиция.

— Тя прави всичко възможно да не е така, струва ми се.

Тийг се засмя:

— Дяволски напориста жена. Мисля, че ще ми допадне.

— Това означава, че не я познаваш и че искаш да знам, че ме следите. Никога не съм споменавал пред теб името й по мъж.

Тийг отново се засмя:

— Правим го заради теб, не защото имаме някаква полза.

— Да отменя ли срещата?

— Не, няма нужда. Кога смяташ да си на линия?

— На каква линия?

— По дяволите! Забравих, че си италианец. Кога ще свършиш с вечерята?

Виторио се усмихна. Това не беше поза. Алек наистина беше забравил.

— Мога да я изпратя у дома към десет и половина… може би десет. Искаш да се срещнем ли?

— Боя се, че се налага. В заповедта пише, че трябва да тръгнеш утре сутринта. За Шотландия.

Ресторантът се наричаше „Елен“. На прозорците бяха сложени черни парчета плат, изпънати с кабарчета, за да не може нито лъч светлина да излезе навън. Той седеше в ъгъла на бара, с лице към залата и затъмнения вход. Тя щеше да дойде всеки момент и Виторио се усмихна в себе си, разбирайки колко много иска да я види.

Знаеше кога започна всичко, кое постави началото на бързо развиващите се отношения помежду им, които скоро ги доведоха до великолепните изживявания в леглото. Не, началото не беше срещата във фоайето на хотела, нито пък първата им вечер заедно. Онова бяха само приятни епизоди. Той не беше търсил, не беше искал нищо повече.

Всичко започна пет дни по-късно, когато на вратата на апартамента му се почука. Той отвори и я видя в коридора, стиснала стар, леко измачкан брой на вестник „Таймс“. Той не беше го чел.

— За Бога! Какво се е случило? — попита тя.

Виторио я покани да влезе, без да задава въпроси, без да знае какво има тя предвид. Джейн му подаде вестника. В долния ляв ъгъл на първата страница имаше кратка дописка, оградена с молив.

Виторио остави вестника и отиде в другия край на стаята. Знаеше, че тя не го е направила от някакво лошо чувство. Не я обвиняваше за загрижеността й. Но беше много ядосан. Този гняв беше само негов и не желаеше да го споделя с друг. Тя се беше натрапила.

— Съжалявам — каза Джейн тихо. — Не трябваше да идвам. Позволих си прекалено много.

— Кога го видя?

— Преди половин час. Някой го е оставил на бюрото ми. Споменах за теб пред някои приятели. Нямаше причина да не го правя.

— И дойде веднага?

— Да.

— Защо?

— Защото не ми е безразлично — отговори тя. Искреността й го трогна. — Сега ще си вървя.

— Моля те…

— Искаш ли да остана?

— Да, струва ми се.

И й разказа. В началото с овладян тон, а после, когато разказът му набра скорост с приближаването към ужаса на онази нощ в Кампо ди Фиори, гърлото му пресъхна и изведнъж му се отщя да продължи.

И Джейн направи нещо неочаквано. Седнала недалеч от него, без да направи опит да скъси разстоянието, тя го накара да продължи.

— За Бога, кажи го! Всичко!

Шепнеше, но в шепота й имаше заповед и в объркването си той се подчини.

Когато свърши, почувства невероятно облекчение. За първи път от много дни насам непоносимият товар падна от плещите му. Не завинаги — непременно щеше да се върне, — но за момента бе намерил разума си. Наистина — това не беше наложена насила поза, от която получаваш усещането, че не ти достига въздух.

Джейн знаеше това, което той не беше разбрал. И му го каза:

— Мислиш ли, че би могъл да го държиш в себе си безкрай? Да не го кажеш, да не го изречеш? Що за човек мислиш, че си?

Що за човек? Нямаше представа. Никога не се беше питал що за човек е всъщност. Този въпрос не го беше занимавал. Досега беше Виторио Фонтини-Кристи — син на Савароне. Сега трябваше да разбере какво друго е. Замисли се дали Джейн би могла да стане част от неговия нов свят. Или омразата и войната ще го обземат напълно. Знаеше, че само войната и омразата са трамплинът му обратно към живота.

Именно затова не отряза Алек Тийг, човека от MI6, когато той му се обади отново след злополучния разговор с Бревър в Адмиралтейството. Тийг искаше да получи още информация — на пръв поглед несъществена — дочути разговори, случайни забележки, повторени без видима причина думи. Всичко, което би могло да има връзка с влака от Солун. Но и Виторио искаше нещо. От Тийг. Така че, не му каза всичко наведнъж — за реката, която можеше, но можеше и да няма нищо общо с Цюрих, за областта в Италианските Алпи, наречена Шамполук, в която обаче нямаше река. Каквато и да беше загадката, отделните й части останаха разделени, несвързани помежду си. Но Тийг не се отказваше.

И докато всичко това продължаваше, Виторио разбра какви възможни планове има за него MI6. Той говореше отлично италиански и английски, много добре френски и немски, познаваше отблизо няколко отрасъла на европейската индустрия, беше преговарял с водещите финансисти на континента. Това никак не беше малко.

Тийг му каза, че ще види какво може да направи. Каза му, че ще му се обади днес в четири и половина — би могло да има какво да му съобщи. Днес, точно в четири и половина, той позвъни и му каза, че за него има заповед. Значи все пак беше направил нещо. Виторио се зачуди какво ли е то и защо бе това внезапно заминаване за Шотландия.

— Дълго ли чакаш? — попита Джейн Холкрофт, внезапно изникнала до него в слабо осветения бар.

— О, извинявай. — Наистина съжаляваше. Не беше видял; когато влиза, макар че гледаше към вратата. — Не, не дълго.

— Ти беше някъде на мили оттук. Гледаше точно към мен, а когато ти се усмихнах, се намръщи. Надявам се, че това не отразява истинските ти чувства.

— Боже мили, разбира се, че не. Но наистина бях на мили оттук. В Шотландия.

— Моля?

— Ще ти кажа, когато седнем на масата. Тоест само каквото знам, а то не е много.

Придружиха ги до масата им и те си поръчаха напитки.

— Споменавал съм ти за Тийг — започна Виторио, запали й цигарата, а след това и своята.

— Да. От разузнаването. Но не ми каза кой знае колко. Само че бил добро момче, което задава много въпроси.

— Нямаше как да не ги задава. При семейство като моето…

Виторио не й беше казал за товарния влак от Солун. Нямаше смисъл.

— От няколко седмици го моля да ми намери някаква работа.

— В службите?

— В която и да е служба. Логично беше да се обърна към него. Има познати навсякъде. И двамата бяхме съгласни, че квалификацията ми може да е полезна за някого.

— И с какво ще се занимаваш?

— Не знам, но каквото и да е то, започва в Шотландия.

Келнерът донесе поръчката им. Виторио му благодари с кимване, усещайки, че Джейн не отделя поглед от лицето му.

— В Шотландия има тренировъчни лагери — каза тя тихо. — Няколко от тях са строго секретни и много добре охранявани.

Виторио се усмихна:

— Изглежда, не са чак толкова секретни.

Джейн отвърна на усмивката му и обясни:

— В онзи район има много сложна система за противовъздушно предупреждаване. Някои техни сектори се припокриват с нашите. Почти невъзможно е да проникне самолет. Особено лек едномоторен.

— Бях забравил. Управителят в хотела ми каза, че сте сериозни войски.

— Да, и освен това преминаваме много солидни курсове на обучение върху всички съществуващи противовъздушни системи. Включително и тези, които са в етап на разработка. Кога заминаваш?

— Утре.

— Аха. За колко време?

— Не знам.

— Да, разбира се. Вече ми каза.

— Тази вечер трябва да се срещна с Тийг. След ресторанта, но няма нужда да бързаме. В десет и половина. Предполагам, че тогава ще ми каже повече.

Джейн остана мълчалива за няколко секунди, без да отделя поглед от очите му.

— След срещата с Тийг ще дойдеш ли при мен? У дома. За да ми кажеш каквото можеш.

— Да, ще дойда.

— Няма значение колко е часът. — Тя сложи длан върху неговата. — Искам да сме заедно.

— Аз също.

Генерал Алек Тийг свали омачканата си фуражка и шинела си и ги хвърли на фотьойла. След това разкопча куртката си, разхлаби вратовръзката и се отпусна върху мекия стол, като се усмихна на Виторио, седнал срщу него. Той разпери жаловито ръце:

— Тъй като се занимавам с това от седем тази сутрин, мисля, че трябва да ми предложиш нещо за пиене. Едно уиски ще ми се отрази чудесно.

— Разбира се.

Виторио прекоси просторната стая на апартамента си в хотел „Савой“, наля две чаши от бутилката в барчето и се върна при генерала.

— Мисис Спейн е много привлекателна жена — каза Тийг. — И ти си много прав, че предпочита моминското си име. В министерството името Спейн е записано в скоби. Наричат я „старши пилот Холкрофт“.

— Старши пилот? — Виторио не знаеше защо, но военното звание пред името и му се стори доста странно.

— Никога не съм я свързвал с армията.

— Да, разбирам какво имаш предвид.

Тийг допи чашата си бързо и я сложи на масата пред себе си. Виторио предложи с жест да му налее още.

— Не, стига толкова. Благодаря. Време е да поговорим сериозно.

Човекът от разузнаването погледна часовника си. Фонтини-Кристи се зачуди дали Тийг наистина си беше определил само половин минута за светски разговор.

— Какво ще правя в Шотландия?

— Ще прекараш там някъде около месец. Ако приемеш условията, разбира се. Боя се, че плащането няма да е такова, на каквото си свикнал. — Тийг отново се усмихна.

— Всъщност съвсем произволно ти определихме заплата на капитан. В момента не мога да ти кажа точната цифра.

— Точната цифра не ме интересува. Каза, че имам право на избор, но преди това каза, че вече има заповед. Не разбирам.

— Ние нямаме право да ти заповядваме. Това е. Но за да не губим време, аз реших да започна от края. Да видя дали ще може да се уреди.

— Да се уреди? Какво е то?

— Доста трудно е да ти отговоря веднага. Дори изобщо да ти отговоря. Виждаш ли, всъщност всичко зависи от теб самия.

— От мен?

— Да. Ти напусна Италия при доста необичайни обстоятелства, всички си даваме сметка за това. Но ти не си единственият европеец, дошъл на острова. Десетки и стотици други са направили същото. Не, нямам предвид евреите и комунистите, те са с хиляди. Говоря за хората като теб. Бизнесмени, учени, инженери, университетски преподаватели, които по една или друга причина — на нас ни се ще да мислим, че по морални подбуди — повече не са можели да работят там, където са били. Засега сме стигнали дотам.

— Не разбирам. Докъде?

— До Шотландия. С четиридесет-петдесет души, които вече не притежават нищо и които преди това са постигнали значителни успехи в съответната си професия. И им търсим водач.

— И смяташ, че това може да съм аз?

— Колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че е така. Напълно подходящ си за това. Движил си се сред финансовите кръгове, владееш езици. И най-вече ти си бизнесмен, разработвал си пазари в цяла Европа. Дявол да го вземе, заводите „Фонтини-Кристи“ са огромни, а ти си ги ръководел. Адаптирай се към новите условия. Ще трябва да правиш това, което си правил през последните няколко години с такъв успех. Само че обърнато наопаки.

— За какво говориш?! Генералът продължи бързо:

— В Шотландия сме събрали хора, занимавали се с най-различни дейности във всички по-големи европейски градове. А една стъпка винаги води до друга, нали?

— На това разчитате, нали? Че хората като нас обичат да задават въпроси.

Тийг се наведе напред и каза замислено:

— Живеем в размирни и объркани времена. Съществуват повече въпроси, отколкото отговори, А един отговор през цялото време беше пред очите ни, само че не го забелязвахме. Обучавахме тези хора не в каквото трябва! Тоест не бяхме сигурни в какво ги обучаваме. Най-общо казано, подготвяхме ги за обикновени нелегални контакти, за куриерска работа и така нататък. Но без ясна перспектива. А има нещо по-добро, направо гениално, нищо че го казвам аз. Стратегията, концепцията е да ги изпратим в съответните страни, за да рушат пазара, да създават хаос. Не, не саботажи във физически смисъл, за това имаме достатъчно хора, а бюрократичен хаос. Ще ги върнем на предишните им места, ако, разбира се, това е възможно. Представи си — счетоводители, чиито баланси никога не излизат, вечно сгрешени товарителници и транспортни документи, сбъркани срокове за доставка, всеобщо объркване във фабриките и заводите. С две думи, некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена!

Тийг беше възбуден и ентусиазмът му беше заразителен. На Виторио не му беше лесно да се съсредоточи върху първоначалния си въпрос:

— А защо трябва да тръгна утре сутринта?

— Ще ти отговоря направо. Казах им, че можем да те изгубим, ако протакаме повече.

— Повече? Как можеш да кажеш такова нещо? Та аз съм тук само от…

— Защото — прекъсна го Тийг — само пет души в цяла Англия знаят защо всъщност те изведохме от Италия. Това, че не знаеш нищо за влака от Солун, ги ужаси. Направиха ход на тъмно и загубиха. Това, което ти ми каза, не води доникъде. Агентите ни в Цюрих, Берн, Триест, Монфалконе… те не могат да открият нищо. Така че аз предложих малко по-различно обяснение за това, защо сме те довели тук, и по този начин спасих няколко глави. Казах, че тази нова операция е твоя идея и, разбира се, всички останаха доволни. В края на краищата ти си Фонтини-Кристи. Приемаш ли?

Виторио се усмихна:

— „Некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена“. Едва ли този девиз има прецедент. Да, виждам възможностите. Но дали те са огромни или само теоретични, това ще покаже практиката. Приемам.

Тийг се усмихна лукаво.

— Остава още, едно нещо. Името ти…

— Виктор Фонтайн? — засмя се Джейн, седнала на канапето до него в приятно затопления от огъня в камината апартамент в Кенсингтън. — Ето това се казва британско нахалство. Те са те колонизирали.

— И междувременно ме направиха и офицер — засмя се капитан Виктор Фонтайн, извади плика от джоба си и го пусна на масата. — Тийг беше доста забавен. Заговори за това точно както би станало в някой филм. „Трябва да ти намерим име. Нещо лесно запомнящо се и удобно за телеграфните съобщения.“ Заинтригува ме. Мислех, че ще ми дадат някакво кодово наименование, нещо драматично, например скъпоценен камък, може би номер. Или някакво животно. Вместо това той просто промени моето име по английски модел и го съкрати. — Виктор се засмя. — Ще свикна. Няма да е за цял живот.

— Не знам дали аз ще мога, но във всеки случай ще опитам. Честно казано, така се чувствам излъгана.

— Всички трябва да жертваме по нещо. Вярно ли е, че „капитан“ е по-висок чин от „старши пилот“?

— „Старши пилотът“ няма намерение да дава заповеди. Не мисля, че ние двамата много си падаме по военщината. И Кенсингтън не е казарма. Кажи ми за Шотландия.

Той разказа накратко това, което знаеше, без да влиза в конкретни подробности. Докато говореше, усещаше как удивителните й светлосини очи се вглеждат в неговите и разбират, че зад общите фрази се крие още нещо. Беше облечена с удобен светложълт домашен халат, който подчертаваше тъмнокестенявата й коса и сините й очи. Под халата между широките ревери се виждаше меката белота на нощницата й. Той знаеше, че умишлено му я показва, че иска да възбуди у него желанието да я докосне.

„Толкова е приятно — мислеше Фонтайн. — Имам още толкова време.“ Докато говореше, той леко докосна рамото й; тя бавно, нежно хвана ръката му и започна да гали дланта му. След това я свали долу в скута си и я улови с двете си ръце.

— Ето това е „Некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена“ — завърши той. — Където би могло да се постигне.

Тя остана мълчалива за миг, след това се усмихна, а очите й все още го гледаха изпитателно.

— Това е добра идея. Тийг е прав, възможностите са големи. Колко време трябва да прекараш в Шотландия? Каза ли ти?

— Не, не каза точно. Няколко седмици.

Той издърпа ръката си, прегърна непринудено Джейн през раменете и я притегли към себе си. Тя облегна глава на гърдите му, той целуна меката й коса. След това Джейн се отдръпна и го погледна — очите й все още питаха. Разтвори устни, приближи се до него и бавно, много нежно мушна ръката му между реверите на халата, върху гърдата си. Устните им се срещнаха, Джейн простена и го целуна страстно.

— Много време мина — прошепна тя след това.

— Красива си — прошепна той в отговор, погали нежно косата й и я целуна по клепачите.

— Не искам да заминаваш. Искам да сме заедно.

Те се изправиха край канапето. Тя му помогна да свали сакото си. Целунаха се отново, в началото леко, после все по-силно. За миг Виктор улови раменете й, отдалечи я от себе си и я погледна в очите.

— Ще ми липсваш ужасно — каза той. — Даде ми толкова много.

— А ти ми даде това, което се страхувах да намеря — отвърна тя. — Дори да потърся. Боже мой, бях се вкаменила!

Тя улови ръката му и го поведе към вратата на спалнята. Една нощна лампа от слонова кост на нощното шкафче хвърляше жълто-бяла светлина и осветяваше светлосините стени и семплата бяла мебелировка. Копринената покривка на леглото също беше синя, на някакви цветя. Всичко беше толкова спокойно, далечно, толкова хубаво… Като самата Джейн.

— Тази стая е прекрасна. И топла. — Виктор беше удивен от семплата красота. — Тя е удивителна, защото е твоя и защото ти живееш в нея. На глупак ли ти приличам?

— Приличаш ми на италианец — отговори тя тихо и му се усмихна. В очите й прочете обич и нетърпение. — Можеш да споделиш с мен топлината й. Искам да я споделиш.

Застанаха от двете страни на леглото и заедно отметнаха назад копринената покривка. Ръцете им се докоснаха и те се погледнаха в очите. След това тя отиде при него. Най-напред разкопча халата, после развърза колана на нощницата и меката тъкан се смъкна. Пълните й, закръглени гърди се появиха изпод копринените гънки на тъканта. Зърната им бяха розови, твърди.

Той я прегърна и потърси устните й възбуден. Тя се притисна към него. Виктор не помнеше откога не беше изпитвал такова силно желание. Тя трепереше и се притискаше към него. Разтвори устни и ги впи в неговите, стенейки от удоволствие.

— За Бога, Виторио, вземи ме! Вземи ме бързо, любов моя!

Телефонът на бюрото на Алек Тийг иззвъня. Той погледна часовника на стената и след това ръчния си часовник. Беше един без десет през нощта. Вдигна слушалката.

— Тийг.

— Рейнълдс от екипа. За доклад. Той все още е в апартамента на Холкрофт. Изглежда, ще прекара нощта там.

— Добре. Всичко е наред. Съгласно плана.

— Ще ми се да знаех какво си говорят. Можехме да го организираме, сър.

— Излишно е, Рейнълдс. Отбележи си за утре — трябва да се свържеш с Паркхърст в Министерството на въздухоплаването. Да осигурят на старши пилот Холкрофт гъвкаво работно време и да намерят повод да я изпратят на обиколка по станциите за въздушна отбрана в Лох Торидън, ако може да се уреди без много шум. А сега смятам малко да поспя. Лека нощ.

8.

Лох Торидън се оказа на брега на морето в северозападна Шотландия, а през залива можеше да се стигне до Хибридите. Сушата беше прорязана от десетки дълбоки клисури и потоци, идващи от височините. Водата им беше леденостудена и бистра и на места в равнините беше образувала блата. Лагерът се намираше между морето и възвишенията. Пейзажът беше суров. Изолирано, непристъпно място, което се охраняваше от войници с автомати и кучета. На шест мили северозападно от лагера имаше малко селце само с една главна улица, която се виеше покрай няколкото магазинчета и отново се превръщаше в черен междуселски път.

Самите възвишения бяха стръмни и склоновете им бяха обрасли с високи дървета и храсталаци. Там се провеждаха тренировките на хората от континента. Само че занятията вървяха бавно и мъчително. Обучаваните не бяха войници, а бизнесмени, учени — хора, неспособни да издържат големи физически натоварвания.

Общото между тях беше омразата им към нацистка Германия. Двадесет и двама бяха немци и австрийци, а освен това имаше осем поляци, девет датчани, седем белгийци, четирима италианци и трима гърци — общо петдесет и трима уважавани в миналото граждани, които бяха взели своето решение преди месеци.

Те бяха наясно, че един ден ще ги изпратят в родните им земи. Но както Тийг беше отбелязал, перспективата не беше особено ясна. Тази неопределеност и явно маловажната роля, която им определяха, не допадаше на мнозинството от тях и много често в четирите спални помещения в средата на лагера се чуваха недоволни гласове. И безпокойството растеше все повече и повече с всяка чута по радиото новина за германските победи.

Дявол да го вземе! Кога? Къде? Как? Губим си времето!

Началникът на лагера прие Виктор Фонтайн малко враждебно. Той беше грубоват офицер от редовните, но беше преминал през различните школи за обучение в подривни операции на MI6.

— Не мога да кажа, че разбирам за какво става дума — каза той при първата им среща. — Инструкциите бяха неясни. Предполагам, че така е трябвало. Ще прекарате тук около три седмици, докато генерал Тийг разпореди нещо друго, и ще се обучавате заедно с групата, като един от тях. За вас няма да правим никакви изключения.

— Да, разбира се.

И с тези думи Виктор влезе в света на Лох Торидън. Това беше един странен, изкривен свят, който нямаше нищо общо с това, което беше преживял досега. И той разбираше, макар и да не си даваше ясна сметка защо, че уроците на Лох Торидън ще допълнят уроците на Савароне и ще оформят последните години от живота му.

Зачислиха му униформа съгласно устава, включително автомат и пистолет (но без патрони), щик, който можеше да се сгъва, съдини за храна и завивки. Влезе в спалното помещение, където го посрещнаха мълчаливо и без интерес. Бързо разбра, че в Лох Торидън няма дружба и приятелство. Хората там живееха във и със собственото си минало. Нямаха нужда от нови приятели.

Дните бяха дълги и изтощителни. Вечер запаметяваха кодове и карти и след това потъваха в дълбокия сън, необходим им за възстановяването от тежката умора. Донякъде Лох Торидън му напомняше за игрите в университета, когато със състудентите си се състезаваше на тепиха, на корта или на пистата за бягане. Само че колегите тук бяха различни. Повечето от тях бяха по-възрастни от него и нито един нямаше дори и бегла представа какво значи да си Фонтини-Кристи. Това успя да разбере от кратките разговори. Не беше трудно да се затвори в себе си, следователно да се бори със себе си. А тази борба е най-трудната.

— Здрасти! Казвам се Михайлович. — Запъхтеният мъж се ухили и се отпусна на тревата до Виктор. Той се измъкна от ремъците на раницата си и пусна тежката брезентова торба на земята. Бяха им дали десетминутна почивка между тренировка по ускорено придвижване и занятие по тактика.

— Аз съм Фонтайн — отговори Виктор.

Мъжът беше един от двамата новодошли в Лох Торидън преди по-малко от седмица. Беше на около двадесет и пет години — най-младият от всички в лагера.

— Италианец ли си? От трето спално?

— Да.

— Аз съм хърватин. От първо спално.

— Говориш добре английски.

— Баща ми е търговец. По-точно — беше. Без английски няма търговия. — Михайлович извади един пакет цигари от джоба на униформата си и предложи на Виктор цигара.

— Не, благодаря. Току-що я угасих.

— Ох, всичко ме боли — каза славянинът и се ухили.

— Не знам как се справят по-възрастните.

— Тук сме от по-дълго време и сме свикнали.

— Не, нямах предвид теб. Имах предвид другите.

— Благодаря.

Виктор се зачуди защо Михайлович се оплаква. Той беше едър, набит човек, с врат като на бик и широки рамене. И имаше нещо странно — по челото му не се виждаше и капчица пот, докато челото на Виктор беше мокро.

— Избягал си от Италия, преди Мусолини да те направи лакей на германците, а?

— Нещо такова.

— Мачек е тръгнал по същия път. Скоро ще управлява цяла Югославия, помни ми думата.

— Не знаех това.

— Не го знаят много хора. Баща ми го знаеше. — Михайлович дръпна от цигарата си, отправил поглед в далечината. — Екзекутираха го.

Фонтайн погледна младия човек със съчувствие.

— Съжалявам. Ужасно е, знам това.

— Така ли? — Хърватинът го погледна. В погледа му се четеше объркване.

— Да. Ще говорим по-късно. Сега ни чакат тренировки. Трябва да стигнем до върха на следващия хълм, без да ни засекат. — Виктор стана и протегна ръка. — Малкото ми име е Виктор… Ти как се казваш?

Хърватинът стисна здраво ръката му.

— Петриди. Това е гръцко име. Баба ми беше гъркиня.

— Добре дошъл в Лох Торидън, Петриди Михайлович.

С течение на времето Виктор и Петриди се сработиха много добре. Толкова добре, че в тренировките по инфилтриране сержантите ги оставяха сами срещу много повече хора. На Петриди позволиха да се премести в спалното помещение на Виктор.

Виктор имаше чувството, че един от по-младите му братя се е върнал сред живите. Петриди беше любопитен, много често объркан, винаги силен и сговорчив.

Той запълваше някаква празнина, помагаше му да преодолее спомените си. Ако югославянинът имаше някакъв недостатък, това беше склонността му да говори прекалено много, непрекъснато да задава въпроси и да споделя факти от личния си живот, като очакваше от Виктор да прави същото.

Той не можеше да прави това отвъд някакви граници. Просто не беше такъв човек. Беше споделил с Джейн ужаса на Кампо ди Фиори. Друг нямаше да знае. Понякога се налагаше да укори Михайлович:

— Ти си ми приятел, не си ми изповедник.

— Имал ли си изповедник?

— Не всъщност. Така се казва.

— Семейството ти е било набожно. Трябва да е било.

— Защо?

— Заради истинското ти име. Фонтини-Кристи. Това означава „Изворите на Христос“, нали?

— Да, но на език отпреди няколко века. Не сме религиозни в общоприетия смисъл. От много време насам.

— Аз съм много, много религиозен.

— Това е твое право.

Петата седмица дойде и си отиде, а Тийг не се обади. Виктор се чудеше дали не са го забравили, дали в MI6 не са променили мнението си за идеята „некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена“. Въпреки всичко животът в Лох Торидън му помагаше да не мисли за миналото — той отново се чувстваше силен и способен.

За деня офицерите бяха планирали занятие, което наричаха „дълго преследване“. Четирите спални помещения действаха самостоятелно. Тръгваха под ъгъл от четиридесет и пет градуса по компаса в диаметър от десет мили около лагера. По двама души от тях получаваха петнадесет минути преднина, след което останалите тръгваха по следите им. Трябваше да се укриват и да заблуждават преследвачите колкото се може по-дълго.

Обикновено за „бегълци“ сержантите избираха най-добрите и от трето спално това бяха Виктор и Петриди.

Те побягнаха надолу по каменистия склон към горите на Лох Торидън.

— Бързо! — каза Петриди, когато навлязоха сред дърветата. — Ще тръгнем наляво. Стъпвай в калта! Чупи колкото се може повече клони.

Изминаха не повече от петдесет метра и Виктор каза:

— Достатъчно. Сега внимателно. Ще оставим стъпки, които водят към сухата земя… Добре. Сега заднишком, стъпвай в следите. Ще се върнем обратно.

— Обратно? — Петриди беше объркан. — Къде обратно?

— Към края на гората, откъдето влязохме. Имаме още осем минути. Достатъчно са.

— Достатъчно за какво? — Югославянинът гледаше по-възрастния си приятел, сякаш беше луд.

— За да се качим на някое дърво.

Виктор избра един висок бор сред няколко по-ниски дървета и се покатери. Петриди го последва със светнало като на малко момче лице. Изкачиха се колкото се може по-нагоре. Клоните ги скриваха, но те можеха да виждат земята под дървото.

— Имаме още почти две минути — прошепна Виктор, след като погледна часовника си. — Намести се колкото се може по-удобно.

След две минути и половина преследвачите им минаха под тях. Виктор се наведе към младия хърватин:

— Ще останем още малко и ще слезем. Ще отидем от другата страна на хълма. Там има една клисура. Ще се скрием.

— На хвърлей камък от старта! — Петриди се усмихна. — Как го измисли?

— Не си имал братя, с които да си играеш на криеница. Това ни беше любимата игра.

Усмивката на Михайлович изчезна.

— Имам много братя — каза той загадъчно и извърна лице.

Нямаше време да му задава въпроси. Нито пък го интересуваше. През последните няколко дни югославянинът се държеше странно. Мрачен и навъсен в един момент, еуфорично весел в следващия; и непрекъснато задаваше въпроси, чиито отговори бяха отвъд шестседмичното им познанство.

Виктор погледна часовника си.

— Ще сляза първи. Ако няма никой, ще ти дам знак.

След малко и двамата слязоха на земята и приведени побягнаха на изток, в края на гората, в основата на хълма. Малко по-нататък, от другата страна на възвишението, склонът беше скалист и назъбен, а точно отдолу имаше дълбок каньон, прорязан от ледниците преди милиони години. Те се спуснаха надолу и спряха на един скален перваз. Задъхан, Виктор седна с гръб към скалата и извади пакет, цигари, а Петриди се настани на ръба пред него и спусна крака надолу към пропастта. Первазът беше не повече от три метра дълъг и метър и половина широк. Виктор отново погледна часовника си. Вече нямаше нужда да шепнат.

— След половин час ще изкачат билото и ще изненадат лейтенантите. Цигара?

— Не, благодаря — отговори Петриди рязко, с гръб към Виктор.

Не можеше да не забележи раздразнението в гласа му.

— Какво има? Нарани ли се?

Петриди се обърна и впи поглед във Виктор.

— Образно казано, да.

— Не, няма да се опитвам да разбера какво имаш предвид. Или си се наранил и те боли, или не. Не ме интересуват никакви недомлъвки.

Виктор реши, че ако Михайлович отново е влязъл в период на депресия, е по-добре да не разговарят. Беше започнал да мисли, че зад големите невинни очи на Петриди се крие един объркан млад човек.

— Ти се занимаваш само с това, което те интересува, нали, Виктор? Светът се върти, както пожелаеш ти! Кимваш и всичко изчезва. Превръща се в нищо. — Петриди не отделяше поглед от него.

— Замълчи и се успокой. Запали цигара, наслади се на пейзажа и ме остави на мира. Почваш да ми дотягаш.

Хърватинът бавно изтегли краката си от ръба и се обърна към Виктор:

— Няма да се отървеш от мен. Не можеш. Аз споделих тайните си с теб. Открито, честно. Сега е твой ред да направиш същото.

Виктор се вгледа в югославянина и го обзе безпокойство.

— Мисля, че не си разбрал същността на дружбата ни. Или аз не съм дооценил що за човек си.

— Не ме обиждай!

— Не те обиждам. Просто искам да сме наясно…

— Времето ми изтече! — Петриди повиши глас. Очите му бяха разширени, немигащи, изречението завърши с вик: — Не си сляп! Не си глух! А се правиш на сляп и глух!

— Махни се оттук — каза Виктор тихо. — Върни се при сержантите на стартовата линия. Играта свърши!

— Името ми — прошепна Михайлович. — От самото начало се правиш, че не го забелязваш! Петриди!

— Да, така се казваш. Забелязах това.

— И никога не си го чувал досега? Това ли искаш да кажеш?

— И да съм го чувал, не ми е направило впечатление.

— Лъжеш! Това е името на един монах! И ти си познавал този монах! — Отново думите му се превърнаха във вик на отчаяние.

— Познавам няколко монаси, но никой от тях не се казва така…

— Монах от един влак! Човек, отдаден на делото Божие! Озарен от благословията му! Не можеш да отречеш! Не трябва да отричаш!

— Света дево Мария! — прошепна Виктор едва чуто. Изненадата го стъписа. — Солун! Товарният влак от Солун!

— Да, този влак с най-светия товар под слънцето! Документите, които са душата на единствената неподкупна, безупречна църква! Ти го взе от нас!

— Ти си монах от „Ксенопи“! — възкликна Виктор, невярващ на ушите си.

— Да! С цялото си сърце и душа! С цялото си тяло!

— Как се добра дотук? Как проникна в Лох Торидън?

Михайлович изтегли краката си под тежкото си туловище и застана клекнал с лице към Виктор — див звяр, готов за скок.

— Това е без значение. Трябва да науча къде е скрит контейнерът и ти, Виторио Фонтини-Кристи, ще ми кажеш! Нямаш друг избор!

— Ще ти кажа това, което казах и на англичаните. Не знам абсолютно нищо. Защо ми е да лъжа? Те спасиха живота ми!

— Защото си дал дума. На друг!

— На кого?

— На баща си.

— Не. Убиха го, преди да ми каже каквото и да било. Поне това би трябвало да знаеш.

Монахът от „Ксенопи“ изведнъж погледна втренчено, погледът му се замъгли, клепачите му се разтвориха широко. Той бръкна под униформата си, извади малък автоматичен пистолет с къса цев и свали предпазителя с палец.

— Ти си нищожество! И двамата сме нищожества! — прошепна той. — Ние сме нищо!

Виктор задържа дъха си и сви крака. Наближаваше моментът, тази част от секундата, когато щеше да му се предостави единствената възможност да спаси живота си. Трябваше да изрита вманиачения монах — единия крак към пистолета, а другия към крака, върху който Михайлович беше преместил тежестта си, за да го изпрати в пропастта. Само това можеше да направи сега — ако му се отдадеше.

Изведнъж монахът заговори с напевен, стряскащ, безумен глас:

— Казваш истината! — Той затвори очи. — Ти ми каза истината — повтори като хипнотизиран.

— Да. — Виторио пое дълбоко въздух. Издиша, готов да пусне краката си в действие — моментът беше дошъл.

Петриди се изправи. Силните му гърди се издигаха и спускаха под военната униформа. Но пистолетът вече не беше насочен към Виктор. Ръцете му се разпериха встрани, като разпятие. Монахът вдигна глава към небето и извика:

— Вярвам в единия всемогъщи Бог! Ще го погледна в очите и няма да се поколебая!

Монахът от „Ксенопи“ сви лакътя на дясната си ръка и опря цевта на пистолета до слепоочието си. Проехтя изстрел.

— Това е първото ти убийство — каза Тийг небрежно, седнал пред бюрото на Виктор в малкия кабинет.

— Аз не го убих.

— Няма значение как е станало и кой е натиснал проклетия спусък. Резултатът е същият.

— А каква е причината? Влакът! Прокълнатият сатанински влак! Какво съм виновен аз? Кога ще свърши всичко това? Кога ще се махне от главата ми?!

— Този човек беше твой враг. Само това мога да кажа.

— Ако е бил, би трябвало да го знаете, да разберете! Ти си глупак, Алек!

Тийг раздвижи крака с раздразнение.

— Доста груб език. Един капитан не разговаря така с генерал.

— Ето защо с радост бих купил чина ти. Така всичко ще е наред — отговори Виктор и се обърна към документите в картонените папки пред себе си.

— В армията не стават такива неща.

— И само заради това си се задържал. Ако беше някой от моите директори, нямаше да те оставя на работа и седмица.

— Умът ми не го побира! — каза Тийг с изумление. — Седя тук и слушам наставления от едно парцаливо морско свинче, предназначено за експерименти!

Виктор се засмя:

— Не преувеличавай. Правя това, което поиска от мен. — Той посочи папките на бюрото пред себе си. — Да облагородя Лох Торидън. И докато се занимавам с това, искам да разбера как се е озовал тук този монах от „Ксенопи“. Михайлович.

— Е, успя ли?

— Мисля, че да. Тази слабост забелязвам в почти всички досиета тук. В тях липсват точни финансови сведения. Има водопади от думи, истории, оценки… но много малко цифри. Преди да вземем окончателното си решение, ще трябва да поправим този пропуск.

— За какво, по дяволите, говориш?

— За пари. Хората се гордеят с парите си. Те са символ на тяхната продуктивност. Могат да бъдат проследени, потвърдени по десетки различни начини. За тях има документи. Доколкото е възможно, искам да получа финансова справка за всеки доброволец в Лох Торидън. За Петриди Михайлович нямаше подобно нещо.

— Финансова…

— Финансова справка — довърши Виктор. — Това е най-сериозното сведение за характера на един човек. Хората тук са бизнесмени и въобще образовани хора. Мисля, че с готовност ще ни помогнат да получим тези сведения. Тези, които не желаят, ще трябва да подложим на обстоен разпит.

Тийг спусна крака си на пода.

— Ще се заемем с това. Има специални формуляри…

— Ако не — каза Виктор и го погледна, — всяка банка и търговска кантора може да предостави тези сведения. И колкото по-подробни са те, толкова по-добре.

— Да, разбира се. Иначе как вървят нещата? Виктор сви рамене и посочи с ръка купчината папки.

— Бавно. Прочетох ги няколко пъти, сортирах ги по професии и сходни професии, направих някои бележки. Уточних географските райони, езиковите способности. Но само толкова. Не съм сигурен докъде ще ме доведе всичко това. Трябва ми време.

— И много работа — прекъсна го Тийг. — Спомни си, предупредих те.

— Освен това ми каза, че си струва да се направи.

Тийг се наведе напред.

— С теб ще работи един от най-добрите специалисти в службата. Ще ти служи за свръзка през цялото време на представлението. Той е шифровчик. Познава повече кодове и шифри, отколкото всеки десет от най-добрите ни специалисти в тази област. Ужасно решителен е и е истинска акула, когато нещата опрат до бързо вземане на решение. Това, разбира се, ще ти е от полза.

— Все още не.

— Ще ти потрябва по-рано, отколкото предполагаш.

— Кога ще го видя? Как се казва?

— Джефри Стоун. Доведох го със себе си.

— Той е тук?

— Да. И не се съмнявам, че проверява шифровъчното отделение. Искам да е в течение от самото начало.

Виктор не можеше да си обясни защо, но това, което му каза Тийг, го обезпокои. Искаше да работи сам, без да го безпокоят.

— Добре. Предполагам, ще се видим в столовата.

Тийг се усмихна и погледна часовника си.

— Е, не съм много сигурен, че държиш да вечеряш в столовата.

— Човек не вечеря в столовата, Алек. Яде.

— Добре, кухнята е без значение. Имам новина за теб. В сектора е твой приятел.

— Сектора? Лох Торидън?

— Сектора за ранно противовъздушно предупреждение.

— Боже мой! Джейн ли е тук?

— Разбрах го предната вечер. Командирована е от министерството. Разбира се, тя не знаеше, че си тук, докато не й се обадих. Тя е в Мъри Фърт, на брега.

— Ти си страхотен манипулатор — засмя се Виктор. — И го правиш толкова явно! Къде, по дяволите, е тя?

— Кълна се — отговори Тийг с убедително невинно изражение на лицето, — че не знаех нищо! Питай я сам. Край градчето има една странноприемница. Ще те чака там в пет и половина.

Боже, колко ми липсваше тя! Колко много ми липсваше! Беше много странно. Не си беше давал сметка колко силни са чувствата му. Лицето й с остри, но все пак деликатни черти, тъмната й мека коса, която толкова красиво се спускаше върху раменете, очите й, толкова сини — всичко това беше запечатано в мозъка му.

— Предполагам, ще ми дадеш пропуск, за да напусна лагера?

Тийг кимна.

— Ще ти осигуря и превоз. Но преди да тръгнеш, има още малко време. Искам да поговорим за конкретни неща. Разбирам, че си в самото начало, но предполагам, че вече си стигнал до някои заключения.

— Така е. Тук има петдесет и трима души. Съмнявам се, че биха останали повече от двадесет и пет, ако ги подбираме, както аз искам…

Разговаряха близо час. Виктор развиваше възгледите си и виждаше, че Тийг ги приема. Това беше добре. Щеше да поиска от него много неща, включително да продължи издирването на подходящи хора. Но това по-нататък. Сега мислите му се върнаха към Джейн.

— Ще дойда с теб до спалното. Трябва да се отбием в офицерския клуб за минутка. Обещавам, няма да е повече. Капитан Стоун вече трябва да е там. Трябва да се запознаете.

Но се оказа излишно да се отбиват в офицерския клуб. Когато слизаха надолу по стълбите пред административната сграда, Виктор видя висок мъж с военна униформа. Беше на около десетина метра, с гръб към тях, и разговаряше с някакъв сержант. Нещо в телосложението му се стори познато — отпуснатите не по военному рамене… Най-силно впечатление му направи дясната ръка на мъжа. Беше с черна кожена ръкавица, доста по-голяма, отколкото би трябвало. Медицинска ръкавица. Над черната кожа се виждаше превръзка.

Мъжът се обърна. Виктор замръзна на място и дъхът му спря.

Капитан Джефри Стоун беше агентът с псевдоним Ябълка, прострелян в ръката на кея на Челе Лигуре.

Прегърнаха се. Не говореха, думите бяха излишни. Бяха минали десет седмици, откакто бяха заедно за последен път. Десет седмици от чудесните, невероятни мигове на любовта.

В странноприемницата го посрещна старицата, седнала на люлеещ се стол зад бюрото на рецепцията.

— Старши пилот Холкрофт пристигна преди половин час. Май ти си капитанът, нищо че не личи по дрехите. Каза да се качиш горе, ако искаш. Доста пряма е таз мома, хич не си прави труда да измисля заобиколни думи. На горния етаж, вляво, четвърта стая.

Той почука на вратата и сърцето му биеше като на юноша. Нелепо! Чудеше се дали и тя изпитва същото вълнение.

Вратата се отвори и тя застана пред него с ръка върху дръжката. Очите й бяха по-сини и по-питащи откогато и да било. Вълнението беше налице, но имаше и увереност.

Той влезе и пое ръката й. Затвори. Приближиха се бавно един към друг и протегнаха ръце. Когато устните им се докоснаха, всички въпроси останаха на заден план, отговорите им в тишината бяха очевидни.

— Страхувах се, знаеш ли? — прошепна Джейн, хванала с длани лицето му.

— Знам. Защото и аз се страхувах.

— Не бях сигурна какво да ти кажа.

— Аз също. Сигурно е здравословно да говорим за неувереността си.

— Сигурно е детинско — каза тя и докосна с пръст лицето му.

— Мисля, че не е. Да желаеш… да имаш нужда… да имаш толкова силни чувства е нещо друго. Човек се бои да не останат без отговор.

Той взе ръката й и я целуна, после устните и косата, която очертаваше гладката мека кожа на лицето й. Протегна ръце, притегли я към себе си, съвсем близо, и прошепна:

— Имам нужда от теб! Толкова ми липсваше!

— Прекрасно е да чуя това, но няма нужда да го казваш. Не настоявам, не те карам.

Виктор се отдръпна внимателно, улови лицето й с ръце и се вгледа в очите й.

— Нима не чувстваш същото?

— Чувствам го. — Тя се прилепи до него. — Мисля за теб прекалено често, а имам толкова много работа!

Знаеше, че тя го желае толкова силно, колкото и той нея. Натрупаното напрежение в телата им можеше да изчезне само в акта на любовта. И все пак нетърпението им не ги караше да бързат — лежаха в топлото легло прегърнати във възбудата си, разменяха нежности с тих шепот и предвкусваха мига.

Боже, колко я обичаше!

Лежаха голи под завивките, изтощени. Джейн се надигна на лакът и го докосна по рамото, след това пръстът й слезе надолу към корема му. Косата й падна на гърдите му. След това го докоснаха гърдите й. Деликатното й лице, проницателните сини очи… Виторио протегна ръка и я прегърна. Това беше знак, че любовната игра ще започне отново. Изведнъж Виторио Фонтини-Кристи си даде сметка, че при никакви обстоятелства не желае да изгуби тази жена.

— Колко време можеш да останеш в Лох Торидън? — попита той и обърна лицето й към себе си.

— Ти си един ужасен манипулатор и разглезвач на не чак толкова млади жени — отговори тя шепнешком в ухото му. — В момента съм в състояние на полова възбуда, споменът за еротичното удоволствие все още трепти в най-съкровените кътчета на… А ти ме питаш колко време мога да остана! Завинаги, разбира се! Докато се върна в Лондон след три дни.

— Три дни! Това е по-добре от два дни. Или от двадесет и четири часа.

— И за какво? За да се превърнем в сантиментални разлигавени идиоти?

— Ще се оженим.

Джейн вдигна глава и го погледна. Очите й останаха приковани в неговите дълго време. След това каза:

— Ти си преживял голяма скръб. Животът ти е объркан.

— Не искаш ли да се омъжиш за мен?

— Искам. Повече от всичко друго. Повече от всичко друго под слънцето!

— Но не каза „да“.

— Твоя съм. Няма нужда да се жениш за мен.

— Но аз искам да се оженя за теб! Това нещо лошо ли е?

— Това е най-хубавото нещо на света, което мога да си представя. Но трябва да си сигурен.

— Ти сигурна ли си?

Тя наведе глава, опря лице в неговото и прошепна:

— Да. Ти. Ти трябва да си сигурен.

Виктор отдръпна косата й с ръка и й отговори с очи.

Посланик Антъни Бревър седеше зад огромното бюро в обзаведения си във викториански стил кабинет. Наближаваше полунощ, всички си бяха легнали, а Лондон беше тъмен. Навсякъде — по покривите, по парковете, край реката — имаше мъже и жени с радиостанции, вперили тревожни погледи към небето. Очакваха нападенията, които знаеха, че са неизбежни, но все още не бяха започнали.

Най-много още няколко седмици, Бревър знаеше това, бяха го прогнозирали. Но той не можеше да се съсредоточи върху ужасите, които неминуемо щяха да прекроят историята на целия свят. Вниманието му поглъщаше една друга катастрофа. Не така видимо драматична, но в много отношения не по-малко дълбока. Съдържаше се в папката пред него. Гледаше кодовото название, което беше измислил, за да ползва сам. И малко, много малко други.

СОЛУН

Толкова обикновено изглеждаше написаната дума и толкова неща се криеха зад нея…

Как, дявол да го вземе, се беше случило това? Къде бяха те, за да мислят навреме? Как е възможно да не може да се проследи движението на един товарен влак, пресякъл няколко държавни граници? Загадката се криеше в обекта.

Отдолу, в горното чекмедже на бюрото му, иззвъня телефонът. Бревър отключи чекмеджето и го отвори. Вдигна слушалката:

— Да?

— Лох Торидън — беше краткият отговор. — Обектът се ожени вчера. За кандидата.

Дъхът на Бревър за миг секна. След това той пое дъх дълбоко. Отново чу гласа от другата страна на линията:

— Лондон? Чувате ли ме?

— Да, Торидън. Чух ви. Това е повече, отколкото допускахме, нали? Тийг доволен ли е?

— Не. Мисля, че би предпочел да имат удобна връзка. Не и брак. Изглежда, не беше подготвен за това.

— И аз смятам така. Кандидатът може да се счита за пречка. Тийг ще трябва да се приспособи. „Солун“ има далеч по-голям приоритет.

— Не казвайте това на MI6, Лондон.

— На този етап — каза Бревър студено — би трябвало всички документи, свързани със „Солун“, да са изнесени от MI6. Така се разбрахме, Лох Торидън.

— Точно така. Нищо не е останало.

— Добре. Ще пътувам с Чърчил до Париж. Можете да се свържете с мен по официалния дипломатически канал. Код „Мажино“. Дръжте ме в течение на всичко. Чърчил обича да е информиран.

9.

ЛОНДОН

Фонтайн закрачи с потока пешеходци, тръгнали към гара „Падингтън“. Във въздуха витаеше някаква скованост, някаква тревога и изумление, а хората, смълчани, се вглеждаха в очите на околните. Франция бе паднала.

Виктор зави по „Мерилбоун“. Видя притихналите опашки за вестници. Беше се случило. Наистина. Оттатък Ламанша беше врагът — победител, непобедим.

На фериботите от Кале вече нямаше тълпи смеещи се туристи. Сега имаше други пътувания — всички бяха чували за тях. Сега корабите от Кале плаваха под прикритието на нощта и в трюмовете им се свиваха мъже и жени — някои окървавени, някои цели, но всички изпълнени с отчаяние, — които носеха със себе си разказите за агонията и поражението. Нормандия, Руан, Страсбург, Париж.

Виктор помнеше думите на Алек Тийг — стратегията, концепцията е да ги изпратим в съответните страни, за да рушат пазара, да създават хаос. Некомпетентно управление навсякъде и на всяка цена.

Сега пазарът беше цяла Западна Европа. И капитан Виктор Фонтайн беше готов да изпрати своите хора от Лох Торидън, за да изпълнят мисията си.

От първоначалните петдесет и трима бяха останали двадесет и четири. Бавно, внимателно щяха да подбират нови попълнения — в зависимост от загубите. Сред тези двадесет и четирима имаше всякакви хора. Но бяха изобретателни, находчиви и ловки. Поляци, немци, австрийци, белгийци, холандци и гърци. Националностите оставаха на втори план, защото сега през границите ежедневно се транспортираше работна сила. Министерството на индустрията в Берлин непрекъснато принуждаваше хората от окупираните територии да работят — тази практика набираше скорост с разширяването на владенията на Райха. Не беше никак необичайно да откриеш холандци в някоя фабрика в Щутгарт и вече, само дни след падането на Франция, към заводите в Лион вече пътуваха белгийски работници.

Нелегалните организации вече проучваха списъците за трансфер на работна сила. Цел — да се осигури „работа“ за двадесет и четирима висококвалифицирани специалисти.

В объркването, настъпило в резултат на немската мания за максимална производителност, навсякъде се откриваха свободни работни места. „Круп“ и „Фарбен“ бяха принудени да изпращат специалисти навсякъде в завладените територии, за да работят тамошните фабрики и заводи, а немските индустриалци се оплакваха в Берлин горчиво. Всичко това водеше до лоша организация и множество пропуски — ефективността на немските заводи и предприятия непрекъснато спадаше.

В това тресавище трябваше да бъдат инфилтрирани двадесет и четиримата специалисти. Агентите изпращаха в Лондон на вниманието на капитан Виктор Фонтайн информация за свободните работни места:

Франкфурт, Германия. Завод, произвеждащ части за „Месершмид“. Свободни места за трима началници на смени.

Краков, Полша. Автомобилни заводи „Аксъл“. Трима чертожници.

Антверпен, Белгия. Железопътно управление. Отдели „Товарни превози и организация на движението“. Липсват ръководни кадри.

Манхайм, Германия. Държавна печатница. Спешна нужда от преводачи.

Тюрин, Италия. Тюрински авиационни заводи. Търсят машинни инженери.

Линц, Австрия. Берлин твърди необосновани разходи. Спешна нужда от счетоводители.

Дижон, Франция. Правен отдел на Вермахта. Окупационните власти имат нужда от адвокати… („Колко типично по френски — беше си помислил Виктор, — в поражението галският ум искаше да се занимава с правни спорове.“)

И така продължаваха. Десетки „изисквания“, десетки възможности, които щяха да стават все повече и повече с нарастването на нуждите на немската военна машина.

Малката група от Лох Торидън трябваше да поеме тези свободни длъжности, да се залови за работа. Сега главният въпрос беше да се подберат подходящите хора и Виктор щеше да се заеме с подробностите лично. В чантата си носеше малко парче лепенка, която можеше да се залепва за всяка част на тялото. Тя беше много здрава и можеше да се разлепи с воден разтвор от захар и лимонов сок.

В лепенката бяха скрити двадесет и четири капсули, всяка съдържаща по един микрофилм. На микрофилмите имаше фотографии и кратки данни за кандидатите. Насочването им трябваше да се съгласува с нелегалните организации. Трябваше да се намерят двадесет и четири работни места за квалифицирани специалисти… временно, разбира се, защото без съмнение през следващите месеци от тях щеше да има нужда и на много други места.

Но всяко нещо по реда си. Преди всичко Виктор трябваше да направи едно пътуване с неопределена продължителност. Щеше да се спусне с парашут във Франция, в провинция Лорена, близо до френско-швейцарската граница. Първата си среща трябваше да проведе в малкото градче Монбелиар, в което щеше да остане няколко дни. Мястото беше удобно, защото позволяваше лесен достъп от Северна и Централна Франция, както и от Южна Германия.

От Монбелиар щеше да тръгне на север, към Рейн, чак до Висбаден, където щеше да се срещне с антифашисти от Бремен, Хамбург, Берлин и от Северозападна Германия. След това щеше да се отправи на изток до Прага, после на запад до Полша. Щяха да се уточняват дати, да се усъвършенстват шифри, да се осигурят официални документи, чиито копия трябваше да се изготвят в Лондон.

От Варшава щеше да се върне в Лорена, където на място трябваше да се реши дали да продължи на юг, до Италия. Капитан Джефри Стоун беше против. Агентът, известен на Виктор под псевдонима „Ябълка“, ясно беше дал да се разбере това. Всичко, свързано с Италия, изпълваше Джефри Стоун с неприязън. Това беше следствие от събитията на кея в Челе Лигуре и осакатената му ръка — заради италианската наивност и нечестност. Стоун не виждаше причина да изразходва средства за Италия. И без това имаше достатъчно други належащи задачи. Некомпетентността на тази нация беше нейният най-голям враг.

Фонтайн стигна до гара „Падингтън“ и изчака автобуса за Кенсингтън. Беше открил автобусите — досега никога не беше ползвал обществен транспорт. Прибягна до тях отчасти за да се предпази — служебните коли се ползваха от няколко души и разговорите между пътниците бяха неизбежни. В автобуса не можеше да има подобно нещо.

Разбира се, понякога се налагаше да носи със себе си строго секретни материали и тогава Алек Тийг просто не му позволяваше да се възползва от новото си откритие. Беше твърде опасно. Тази вечер също имаше секретни материали, но Виктор беше успял да убеди началника си — в служебната кола щяха да пътуват още двама души, а той имаше нужда да размисли. Това беше последната му вечер в Англия. Трябваше да каже на Джейн.

— Дявол да го вземе, Алек! Ще измина няколко хиляди мили във вражеска територия! Ако не мога да опазя куфарче, заключено с верига за китката ми в лондонски автобус, по-добре изобщо да не тръгвам!

Накрая Тийг капитулира, но сам се увери, че веригата е заключена както трябва.

Автобусът дойде, Виктор се качи и седна на едно място до прозореца отпред. Погледна навън и се замисли за Лох Торидън.

Бяха готови. Замисълът можеше да успее. Можеха да внедрят хората си там, където трябва. Но оставаше практическата работа. Голяма част от нея трябваше да свърши по време на пътуването си. Да намери подходящо място за всеки от хората… след това хаосът нямаше да се забави.

Беше готов за заминаването си. Но не беше готов за това, което го очакваше сега — да каже на Джейн, че моментът е дошъл.

Когато се завърна от Шотландия, той се настани в нейния апартамент в Кенсингтън — тя отказа да наемат по-голям. И това бяха най-щастливите дни в живота му.

А сега трябваше да се разделят и страхът щеше да замени приятните неща в съвместния им живот. Фактът, че хиляди и хиляди други преживяват подобни неща, не беше от значение — в аритметиката няма нищо утешително.

Слезе на следващата спирка. Юнският залез обливаше дърветата и къщите. Кенсингтън, беше спокоен квартал, войната беше далеч оттук. Тръгна по тихата уличка и изведнъж нещо привлече вниманието му. През последните няколко месеца се беше научил да не издава безпокойството си, така че се престори, че махва с ръка на въображаем съсед, което му позволи да присвие очи срещу залязващото слънце и да огледа добре малкия „Остин“, паркиран на отсрещната страна на улицата, на около петдесет метра напред. Сив. Беше го виждал вече. Преди пет дни. Спомни си го много добре. Отиваха със Стоун да поговорят с една еврейка, работила в краковската социална служба до самата окупация, и по пътя спряха, за да заредят бензин.

Тогава сивият „Остин“ спря до помпата край тях. Виктор му обърна внимание единствено заради реакцията на служителя на бензиностанцията — помпата беше отчела само два галона бензин. Резервоарът на колата беше пълен.

— Това е малко прекалена предвидливост — каза служителят недоволно.

Шофьорът се притесни, запали двигателя и потегли.

Освен това му направи впечатление, че шофьорът е свещеник. Съвсем ясно видя бялата му яка.

Свещеникът го гледаше.

Виктор се приближи до портата, отвори я и влезе в дворчето. Свещеникът в колата седеше неподвижно, а очите му, сякаш скрити зад дебели очила, все още бяха насочени към него. Виктор влезе в къщата. Веднага щом затвори вратата, застана до малките прозорци край нея, отдръпна леко черната хартия за затъмняване и погледна навън.

Свещеникът се беше приближил до десния прозорец на колата и гледаше към входа. Видът му беше нелеп. Чудовищно слаб и блед, с дебелите лупи на очилата си.

Виктор се отдръпна от стъклото и хукна нагоре към третия етаж — техния. Отвътре се чуваше музика. Радиото беше пуснато и Джейн си беше у дома. Затвори вратата след себе си и чу, че тя си тананика нещо в спалнята. Нямаше време за поздрави. Искаше да отиде до прозореца. А и не биваше да я безпокои, ако можеше да го избегне.

Бинокълът му беше на една лавица край камината. Взе го, отиде до прозореца и го насочи към колата.

Свещеникът разговаряше с някого на задната седалка. Виктор не беше забелязал, че има още един човек. Задната седалка беше в сянка. Насочи бинокъла натам и го фокусира.

Изстина. Кръвта нахлу в главата му.

Това беше кошмар! Кошмар, който се повтаряше, който сякаш се възпроизвеждаше непрекъснато!

Белият кичур в късо подстриганата коса. Беше го виждал… в един автомобил… в бялата светлина… малко преди дима и смъртта!

Кампо ди Фиори.

И тогава седеше на задната седалка. Гледаше го, както и тогава, през стъклото на колата, на хиляди мили оттам. Един от немските палачи!

— Боже мой! Уплаши ме! — каза Джейн и влезе в стаята. Какво…

— Свържи се по телефона с Тийг! Веднага! — извика Виктор, свали бинокъла и се засуети с шифъра на ключалката на куфарчето си.

— Но какво има…

— Направи каквото ти казах! — Той се мъчеше да се овладее. Цифрите застанаха на местата си и ключалката се отвори.

Джейн продължи да гледа мъжа си и мълчаливо започна да набира номера.

Виктор се втурна в спалнята и извади пистолета си от купчината ризи в гардероба. Извади го от кобура и се върна при Джейн.

— Виктор! Престани! За Бога!

— Кажи на Тийг да дойде веднага! Кажи му, че долу стои един от немците от Кампо ди Фиори!

Изтича в коридора и надолу по стълбата, като освободи с палец предпазителя на оръжието. Когато стигна на долния етаж, чу ръмженето на двигателя. Извика ядосано и хукна надолу до пътната врата, отвори я с трясък и излетя навън до портата.

Сивият „Остин“ се движеше надолу по улицата. По тротоарите имаше пешеходци. Виктор се втурна след него, като накара две идващи срещу него коли да забият спирачки. Хората се разкрещяха. Мина му през ум, че мъж с пистолет в седем часа вечерта на тази тиха уличка би предизвикал доста безпокойства, но нямаше време да мисли за това. За него съществуваше единствено сивата кола, на чиято задна седалка седеше мъжът с бял кичур в косата.

Палачът!

Остинът зави зад ъгъла! Боже! Движението не беше голямо — само няколко таксита и частни коли. Машината ускори и премина на червено, като принуди един камион да забие спирачки.

Изпусна ги. Спря запъхтян. От челото му се стичаше пот, а пистолетът още беше в ръката му. Но все пак беше видял нещо. Четири от шестте цифри на регистрационния номер.

— Този автомобил е собственост на гръцкото посолство. Аташето, който го ползва, твърди, че някой е взел колата днес, късно следобед. — Тийг говореше бързо, ядосан не само от очевидно невярната информация, но и от самия инцидент. Това беше пречка. Сериозна пречка. Точно сега операцията най-малко имаше нужда от нещо такова.

— Защо този немец? Кой е той? Аз знам само какъв е той! — Виктор говореше тихо и възбудено.

— Тръгнахме по всички възможни следи. Десетина опитни специалисти, преглеждат цялата документация. Скицата, която направи художникът, според теб е добра. Ако има такъв човек, ще го открием.

Виктор стана от стола, отиде до прозореца, спря се пред тежките черни завеси и се върна обратно. Погледна разсеяно голямата карта на Европа на стената, по която бяха набодени десетина флагчета.

— Това е влакът от Солун, нали? — Зададе въпроса тихо, без да има нужда от отговор.

— Това не обяснява присъствието на германеца. Ако е германец.

— Казах ти! — прекъсна го Виктор и се обърна към генерала. — Беше там. В Кампо ди Фиори! Тогава ми се стори, че съм го виждал някъде.

— И не можа да си спомниш къде?

— Не. Понякога това ме влудява! Не помня!

— Опитай да го свържеш с нещо. Върни се назад. Мисли за градове, хотели. Спомни си сделките, договорите. Семейството ви е имало инвестиции в Германия.

— Опитах всичко това. Без резултат. Лицето си спомням смътно, но белият кичур не може да излезе от ума ми. — Виктор се върна уморено до стола и седна. Облегна се и улови слепоочията си. — Алек, безпокоя се ужасно!

— Няма защо.

— Ти не си преживял нощ като онази в Кампо ди Фиори.

— В Лондон това няма да се повтори. Нито пък другаде. Утре жена ти ще бъде отведена в министерството и ще предаде работата и документацията си на свой заместник. Увериха ме, че това може да приключи до обяд. След това ще я откараме в провинцията. Ще бъде на усамотено място, в пълна безопасност. Ще остане там, докато се върнеш или докато заловим твоя човек. Докато го накараме да проговори.

Виктор свали ръцете от слепоочията си и погледна Тийг въпросително.

— Кога успя да направиш всичко това? Нямаше никакво време.

Генералът се усмихна, но това не беше смущаващата усмивка, с която Виктор беше свикнал. Беше дружелюбна.

— Това е план за действие в непредвидени обстоятелства, който съставихме веднага след като се оженихте. Няколко часа след това, ако трябва да бъда точен.

— И тя ще е в безопасност?

— Повече от всички други. Направих го, защото безопасността на жена ти е пряко свързана със състоянието на духа ти. Ти имаш да свършиш важна работа. Аз върша своята.

Тийг погледна стенния часовник, после ръчния си. Стенният беше изостанал с близо минута. Когато беше сверявал за последен път? Трябва да е било преди осем, десет дни. Би трябвало да го занесе на часовникаря.

„Глупаво е чак толкова да се вманиачавам за времето“ — помисли той. Беше чувал прякорите — „Алек Секундата“, „Тийг Брояча“. Колегите му често му се присмиваха. Не би бил толкова загрижен за времето, ако имаше жена и деца. Но беше взел решение преди много години. В неговата професия всякаква обвързаност е пречка. Разбира се, не беше минал без жени. Но не се беше оженил. И дума не можеше да става.

Мислите му го доведоха до новия проблем — Фонтайн и неговия брак. Този италианец се справяше отлично с работата по операцията, но имаше един проблем — жена му.

Дявол да го вземе! Беше започнал да работи с Бревър, защото наистина искаше да използва Фонтини-Кристи. Ако взаимоотношенията му с тази англичанка можеха да са от някаква полза, той не би възразил. Но не чак дотам!

А къде беше Бревър сега? Беше се отказал. Беше се оттеглил, след като беше ангажирал правителството с един никому неизвестен товарен влак от Солун.

Или само се спотайваше?

Изглежда, дипломатът знаеше кога да излезе от играта, кога да се оттегли, за да не претърпи неприятния провал. Нямаше никакви допълнителни инструкции относно Виктор. Сега той беше собственост на MI6. Чисто и просто. Струваше му се, че Бревър иска да се дистанцира колкото се може повече от италианеца и проклетия влак. Когато го уведоми за проникналия в Лох Торидън монах от гръцкия орден, Бревър не прояви почти никакъв интерес и каза, че става дума за смахнат фанатик.

Това не беше естествено за човек, накарал правителството да се ангажира с всичко това. Защото монахът не беше действал сам. Тийг беше сигурен в това. Бревър също. Посланикът реагира твърде обикновено. Безразличието му беше прекалено очебийно.

И тази жена… съпругата на Виктор. Когато се появи тя, Бревър я беше приел без колебание. Тя трябваше да послужи като временна котва. Ако Фонтайн изведнъж започнеше да се държи странно, ако потърсеше и се свържеше с хора, които биха могли да имат нещо общо с влака от Солун, тя щеше да бъде привикана и щеше да получи инструкции — да докладва всичко. На патриотичните й чувства можеше да се разчита и тя щеше да се съгласи.

Но никой не си беше и помислял, че могат да се оженят. Ето това се казва некомпетентно управление! От една любовница можеш да поискаш всичко. Не и от съпругата.

Бревър беше посрещнал и тази новина с неестествено безразличие.

Ставаше нещо, което Тийг не разбираше. Имаше неприятното чувство, че правителството използва MI6, а това означаваше него самия, че търпи Лох Торидън, защото по този начин Бревър би могъл да постигне някаква по-голяма цел. Надхвърляща обикновените саботажи.

Влакът от Солун.

Двете неща вървяха успоредно — Лох Торидън и документите на император Константин. До първото го допускаха. До второто не.

Не го допускаха и го бяха оставили да работи с един женен агент — най-уязвимия тип.

Беше три без десет сутринта. След шест часа щеше да отиде с Виктор до летище Лейкънхийт, за да го изпрати.

Човек с бял кичур в косата. Скица на лице, което не приличаше, дори бегло, на нито една от стотици фотографии, на нито едно описание. Издирването не беше дало никакъв резултат. Десетина служители долу в архива продължаваха да търсят. Този, който откриеше самоличността на мъжа с белия кичур, нямаше да остане невъзнаграден.

Звънна телефонът и го стресна.

— Да?

— Обажда се Стоун, сър. Мисля, че стигнах до нещо.

— Слизам веднага.

— Ако не възразявате, сър, предпочитам да се кача аз. Всичко е много объркано и предпочитам да говорим насаме.

— Добре.

Какво беше открил Стоун? Какво можеше да бъде толкова странно, че да има нужда от вътрешна секретност?

— Ето я скицата, която одобри Фонтайн — каза Джефри Стоун, когато застана пред бюрото на Тийг и сложи рисунката върху плота. Под мишницата на неподвижната ръка с ръкавицата беше мушнат плик. — Такъв човек нямаше в нито една папка с документация за Химлер. В нито едно немско досие. Или в досиетата на свързаните с Германия кръгове в Полша, Чехословакия, Франция, Балканите и Гърция.

— А Италия?

— Това ми мина през ум най-напред. Независимо какво казва Фонтайн за онази нощ в Кампо ди Фиори, този човек е италианец. Фонтини-Кристи са имали много врагове сред фашистите. Но сред тях не открихме нищо. Дори бегла прилика с въпросното лице. Тогава започнах да си мисля за нашия човек. За брака му. Беше неочакван за нас, нали?

— Да. Неочакван.

— Малка църква в Шотландия. Протестантски ритуал. Човек не би предположил това, нали?

— Защо не?

— Работил съм с италианци, сър. Католическото влияние при тях е много силно.

— Фонтайн не е набожен. Какво искаш да кажеш?

— Ето това. Всичко е въпрос на мярка. Никой не е само това или само онова. Особено човек, който е разполагал с толкова много власт. Прегледах неговото досие. Имаме копия на всички документи и снимки, до които успяхме да се доберем. Включително заявлението за брак и брачното свидетелство. В графата „църковна принадлежност“ е написал „християнин“.

— Говори направо!

— Това и правя. Всяко нещо води до друго. Имаме едно невероятно богато, могъщо семейство в католическа страна, а най-големият син отрича всякаква връзка с официалната църква.

Тийг присви очи:

— Продължавай.

— Защото наистина отрича. Може би несъзнателно, не знам. „Християнин“ не означава принадлежност към определена църква. Търсили сме не там, където трябва.

Стоун извади плика изпод мишницата си с лявата си ръка и го отвори. Отвътре извади смачкана изрезка от вестник, на която имаше снимка. Гологлав човек с бял кичур в косата. Беше облечен в черна църковна одежда и беше коленичил пред олтара на катедралата „Свети Петър“ в Рим с лице към разпятието. Над главата му имаше протегнати ръце, държащи тривърха шапка на кардинал.

— Боже! — Тийг погледна Стоун.

— Документацията за Ватикана. Имаме данни за всички повишения в йерархията на…

— Но това е…

— Да, сър. Името на обекта е Джулиамо Донати. Той е един от най-влиятелните кардинали на Ватикана.

10.

МОНБЕЛИАР

Самолетът започна да завива под ъгъл от деветдесет градуса. Намираха се на височина хиляда метра, нощта беше ясна и въздушният поток, нахлуващ през отворения люк, беше толкова силен, че Виктор имаше чувството, че ще го засмуче навън, преди червената светлина над него да угасне и да светне бялата — сигналът за скок. Той стисна дръжките от двете страни на люка, стъпи здраво на пода на бомбардировача. Очакваше да му дадат знак.

Мислеше за Джейн. В началото тя не искаше да заминава. Каза му, че с „обикновена проклета тежка работа“ е достигнала до някакво положение, което не искаше да загуби толкова лесно. След това изведнъж замълча, защото видя, беше сигурна, болката в очите му. Искаше той да се върне и ако изолацията й в провинцията можеше с нещо да улесни завръщането му, трябваше да отиде.

Също така помисли и за Тийг — преди всичко за това, което той му беше казал, но и за това, което беше премълчал. MI6 разполагаше със сведения за немския палач, чудовището с бял кичур в косата, което така хладнокръвно наблюдаваше трагедията в Кампо ди Фиори. Бяха стигнали до заключението, че той е висш служител на Geheimdienst Korps — тайната полиция на Химлер, — човек, който винаги стои в сянката, който много трудно може да бъде разкрит. Може би действаше от немското консулство в Атина.

„Може би“, „предполага се“. Нищо конкретно. Тийг не му беше казал всичко. Въпреки целия си опит не беше успял да скрие пропуските си. Нито пък беше убедителен, когато заговори за нещо, което нямаше нищо общо с останалото:

— …това е стандартна практика, Фонтайн. Когато изпращаме човек в чужбина, трябва да знаем и религиозната му принадлежност. Така както трябва да знаем номера на кръщелното му свидетелство и паспорта…

Не, формално Виктор не принадлежеше към никоя църква. Не, не беше католик и в това нямаше нищо чудно. В Италия не живеят само католици. Да, наистина „Фонтини-Кристи“ означава „Изворите на Христос“. Да, семейството му от векове е било съюзник на църквата, но преди няколко десетки години беше скъсало отношенията си с Ватикана. Не, това скъсване не беше от толкова голямо значение. Почти не се замисляше за този факт.

Какво целеше Тийг?

Червената светлина угасна. Виктор присви колене, както беше учил, и задържа дъха си.

Бялата лампа светна. Тупнаха го по рамото — уверено, силно, безкомпромисно. Виктор се улови за дръжките с обърнати длани, отпусна се назад и се оттласна навън, във въздушния вихър край самолета. Отлетя встрани от фюзелажа и вятърът го удари като гигантска вълна.

Започна да пада свободно. Разтвори краката си, усещайки как каишите на парашута се врязват в бедрата му. Разпери ръце встрани и напред и това положение стабилизира падането му, така че да може да огледа тъмната земя отдолу.

Видя ги — две малки светлинки. Придвижи с усилия дясната ръка до гърдите си и дръпна малката халка, до тази за отваряне на парашута. Над него нещо проблесна за миг, достатъчно, за да забележат хората долу. Веднага щом отново стана тъмно, той дръпна халката на парашута. Нагънатият плат излетя от раницата, последва силният удар, който спря дъха му и го накара да напрегне всичките си мускули.

След това започна бавно да кръжи над земята в нощното небе.

Разговорите в Монбелиар минаха добре. Стори му се странно, но въпреки обстановката — един запуснат склад, някаква плевня, обсипано с камъни пасище — срещите му напомняха с нещо преговорите, които някога беше водил като индустриалец. Темата на разговорите с водачите на нелегалните групи беше една — да се осигурят подходящи работни места за двадесет и четиримата специалисти, които в момента се намираха в Англия.

Навсякъде имаше нужда от ръководни кадри, защото всяко завладяно предприятие в разрастващите се окупирани територии веднага трябваше да бъде впрегнато в работа. Но в стремежа на германците към максимална ефективност имаше нещо порочно — всичко се контролираше от Берлин. Министерството на индустрията на Райха обработваше всички заявки, поръчките се одобряваха на стотици мили от мястото, където бяха изготвени.

Тези заявки и поръчки можеха да бъдат засечени, забавени, променени. В началото, в средата на пътя им, дори в самото министерство. Обикновените чиновници можеха да направят много неща.

Създаваха се нови служби, уволняваха се хора — страхът беше вечен спътник на всички, които работеха за немската военна машина. Никой не смееше да поставя под въпрос едно или друго искане.

Бюрократизираната система беше идеално поле за действие на хората от Лох Торидън.

— Ще ви заведат на Рейн и ще ви качат на баржа в Ньоф-Бризач — каза му французинът и се приближи до прозореца на хотела, гледащ към главната улица на градчето. — Документите ще донесе придружителят ви. Според тях вие сте утайка, големи мускули и малка глава. Докер, който през повечето време е пиян.

— Това ще е интересно — отговори Виктор.

РЕЙН

Не беше. Беше отвратително, изтощително и почти нетърпимо заради вонята в трюма. Немските патрулни катери кръстосваха реката непрекъснато, спираха корабите за проверка и подлагаха екипажите им на брутални разпити. Рейн беше нелегален канал за свръзки — не трябваше много ум, за да се досетиш. И понеже „отрепките“ не заслужаваха нищо по-добро, войниците се забавляваха, като трошаха кости и разкъсваха меса с приклади и тояги. Прикритието на Виктор беше добро, макар и отвратително. Изпи достатъчно количество вкиснало вино, за да може да повърне и да добие вид на непоправим алкохолик. Единствено придружителят му го предпази да не изгуби напълно разсъдъка си. Името му беше Любок и Виктор знаеше, че колкото и да е голям собственият му риск, този на Любок беше далеч по-голям.

Беше евреин и хомосексуалист. Рус и синеок, балет-майстор на средна възраст, чиито родители се бяха преселили в Берлин преди тридесет години. Говореше свободно чешки, словашки и немски и според документите той беше преводач на служба — във Вермахта. Освен това разполагаше с няколко писма, написани на бланки на висшето командване, в които се потвърждаваше лоялността на Любок към Райха.

Документите и писмата не бяха фалшиви. Лоялността му към Райха — беше. Функционираше като нелегален куриер през чехословашката и полската граница. Когато изпълняваше подобни задачи, той скандално демонстрираше хомосексуалните си наклонности. Не беше тайна, че сред офицерските кръгове имаше доста като него, а по граничните пунктове не бяха сигурни кой е любимец на хората с власт, които предпочитат да делят леглото си с мъже. А балетмайсторът на средна възраст беше цяла енциклопедия от истини, полуистини и откровени клюки, засягащи сексуалните наклонности и отклонения на немското командване във всяка зона, през която минаваше. Това беше оръжието му.

Любок доброволно беше пожелал да съдейства на операцията и да придружи агента на MI6 от Монбелиар през Висбаден, на изток до Прага и на север до Варшава. С времето и изминатите километри Фонтайн ставаше все по-благодарен. Любок беше най-добрият. Под добре скроения костюм се криеше силен човек с остър език и изпепеляващ поглед, избухлив, но интелигентен.

ВАРШАВА, ПОЛША

Дюбок караше мотоциклета, а Виктор, облечен като офицер от Вермахта, придаден към транспортната служба в окупираните територии, седеше в коша. Пътуваха от Лодз към Варшава и стигнаха последния контролен пункт малко преди полунощ.

Пред патрулите Любок се държа скандално. Непрекъснато споменаваше имената на коменданта и началника на гарнизона и не преставаше да заплашва с какво ли не, ако забавят мотоциклета им. Смутените патрули не държаха особено да проверят дали казва истината и им махнаха да продължат към града.

Вътре цареше хаос. Въпреки тъмнината навсякъде се виждаха развалини. Улиците бяха пусти. Тук-там в прозорците се виждаха запалени свещи — електричеството беше прекъснато почти навсякъде. Висяха скъсани жици, имаше десетки автомобили и камиони извадени’ от строя — смачкани, преобърнати, подобно на гигантски насекоми.

Варшава бе мъртва. Въоръжените й убийци кръстосваха града на групички и сякаш се страхуваха от трупа.

— Ще отидем в „Казимеж“ — обясни Любок тихо. — Там те очакват. На около десет пресечки е.

— Какво е „Казимеж“?

— Стар дворец на булевард „Краков“. В центъра на града. Преди беше университет. Сега немците го използват за казарма и канцеларии.

— И ще отидем там?

Любок се усмихна в мрака.

— Това, че нацистите са влезли в университет, не означава, че са научили нещо. Целият технически персонал по поддръжката на сградите е с нас. Поне има зачатък на нелегална организация.

Любок вмъкна мотоциклета между две немски служебни коли на булевард „Краков“ малко встрани от входа на „Казимеж“, на отсрещния тротоар. Наоколо нямаше никой, с изключение на охраната. Светеха само две улични лампи, но на тревата пред фасадата имаше прожектори, които осветяваха множеството й орнаменти.

От сянката излезе немски войник. Приближи се до Любок и го заговори тихо на полски. Любок кимна. Войникът продължи по диагонал към входа на „Казимеж“.

— Той е от организацията — обясни Любок. — Даде паролата правилно. Каза, че трябва да влезеш първи. Питай за капитан Ханс Нюман от Седми блок.

— Капитан Ханс Нюман — повтори Виктор. — Седми блок. След това какво?

— С него трябва да се срещнеш тази вечер. Той ще те заведе при другите.

— Ами ти?

— Ще изчакам десет минути и ще те последвам. Трябва да питам за полковник Шнайдер от Пети блок.

Любок изглеждаше угрижен. Виктор разбра. Досега никога не се бяха разделяли преди нелегална среща.

— Доста необичайно, нали? Изглеждаш ми разтревожен.

— Сигурно имат причини да го направят.

— Но не ги знаем. Този човек не ти ги каза.

— Не би трябвало да ги знае. Той е само куриер.

— Имаш ли чувството, че е капан?

Любок погледна Виктор в очите замислено.

— Не, не е възможно. Комендантът тук е компрометиран. Имам го на филм. Не искам да те занимавам с подробности, но слабостта му към малки деца е добре документирана. Виждал е снимките и знае, че има негативи. Живее в непрекъснат страх, а ние… Той е любимец на Берлин, близък приятел на Гьоринг. Не, не може да има капан.

— Но ти се тревожиш.

— Напразно. Този човек знаеше паролата съвсем точно, а тя не е проста. Ще се видим по-късно.

Виктор излезе от очукания кош на мотора и се запъти към входа на „Казимеж“. Изправи раменете си — самата надменност — и се приготви демонстративно да покаже документите, които щяха да му осигурят достъп до сградата.

Тръгна по осветената от прожекторите алея и забеляза в полумрака встрани да се разхождат немски войници по двама и по трима. Преди година тези хора можеше да са били студенти и професори. Сега бяха завоеватели, отделени от разрушенията навън, скрити зад оградата на „Казимеж“. Смъртта, гладът и насилието бяха резултат от техните действия и въпреки това те се разхождаха съвсем спокойно по добре поддържаните алеи, напълно забравили опустошението, което сами бяха донесли.

Кампо ди Фиори. В Кампо ди Фиори също имаше прожектори. Както и смърт.

Застави се да не мисли за това. Не можеше да си позволи да не внимава. Входът на № 7 — солидна дървена врата, оградена от арка с орнаменти — беше точно насреща. На единственото мраморно стъпало стоеше войник на пост.

Виктор го позна — беше този, който заговори Любок на полски на булевард „Краков“.

— Добре се справяте — прошепна Виктор на немски. Часовият кимна и отвори вратата.

— Сега бърза! По ляво стълбище. Ще чакат на първа площадка.

Фонтайн бързо влезе в мраморното фоайе, стигна до стълбището и тръгна нагоре. Някъде по средата на пътя го обзе тревога.

Гласът на часовия, немският му. Думите бяха странни, тромави. Сега бърза… По ляво стълбище…

Внимавай, когато чуеш прекалено граматичен език или обратно — неправилни окончания на думите. Лох Торидън.

Този войник не беше немец. Но защо пък да е? Той е от организацията. Но пък организацията не би рискувала…

На площадката над него се появиха двама немски офицери с насочени към него пистолети.

— Добре дошли в „Казимеж“, сеньор Фонтини-Кристи.

— Не спирайте, падроне. Нямаме никакво време — каза вторият.

Говореха италиански, но си личеше, че са чужденци. Виктор позна акцента им. Бяха гърци. Влакът от Солун!

Зад себе си чу изщракване на предпазител и бързи стъпки. След миг цевта се заби в кръста му и го тласна нагоре по стълбите.

Нямаше накъде да побегне, нямаше как да отвлече вниманието на нападателите си. Беше под прицел, всяко негово движение се наблюдаваше внимателно. Оръжията бяха готови за стрелба.

Нагоре, някъде от непознатия коридор, долетя смях. Може би ако се разкрещи… ако вдигне тревога във вражеския лагер… Мислите му не водеха никъде.

— Кои сте вие? — Думи. Започни с думи. Ако можеш, повиши глас от изненада, за да сведеш шансовете да те застрелят до минимум. — Вие не сте германци!

По-силно. Сега по-силно.

— Какво правите тук?

Цевта на пистолета се плъзна по гърба му и се опря в основата на черепа му. Тласъкът го накара да спре. Последва силен юмручен удар в бъбрека му. Той залитна напред, но смълчаните гърци го уловиха, за да не падне.

Започна да вика — нямаше друг начин. Смехът ставаше все по-силен и по-силен, по-близък. По стълбите слизаха още хора.

— Предупреждавам ви…

Изведнъж извиха и двете му ръце назад и ги заключиха. В лицето му напъхаха дебел груб плат, напоен с парлива воняща течност.

Не виждаше. Не можеше да диша — нямаше светлина, нямаше въздух. Разкъсаха куртката му, махнаха кръста за храброст. Опита се да освободи ръцете си.

В това време усети как дългата игла се забива в плътта му. Не беше сигурен точно къде. Инстинктивно вдигна ръце нагоре. Бяха свободни. И безполезни, както беше безполезно да оказва съпротива.

Отново чу смеха — оглушителен. Усещаше, че го носят напред и надолу.

И това беше всичко.

— Ти предаваш тези, които спасиха живота ти.

Отвори очи. Образите заставаха на фокус бавно. Нещо гореше в лявата му ръка. Или в рамото. Посегна натам. Допирът беше болезнен.

— Това е противоотровата — обясни неясната фигура някъде пред него. — Болезнена е, но е безвредна.

Погледът му започна да се прояснява. Седеше на циментов под, Опрял гръб в каменна стена. До отсрещната стена, може би на двадесетина метра от него, стоеше мъж. Намираха се на някакъв издигнат перон в широк тунел. Изглежда, беше прокопан дълбоко под земята, в скалите, и двата му края се губеха в тъмнината. Под перона имаше тесни, ръждясали релси. Светлината идваше от няколко дебели свещи, поставени в ръждясали свещници на стените.

Когато зрението му се възстанови напълно, Виктор се вгледа в мъжа отсреща. Беше облечен в черна одежда с бяла яка. Свещеник.

На главата си нямаше коса, но не беше плешив. Беше обръснал главата си — мъж на не повече от четиридесет и пет, петдесет години, с аскетично лице и стройно тяло.

До него видя постовия с немска униформа. Двамата гърци, облечени като германски офицери, стояха край една метална врата в стената на тунела.

— Следим те още от Монбелиар — заговори свещеникът. — Намираш се на хиляда мили от Лондон и англичаните не могат да ти помогнат. Оттук можем да те откараме на юг по канали, за които те не знаят нищо.

— Англичаните? — Виктор се вгледа в свещеника и се опита да разбере. — Вие сте от ордена „Ксенопи“?

— Да.

— Защо се противопоставяте на англичаните?

— Защото Бревър е измамник. Не удържа на думата си.

— Бревър? — Виктор беше изумен. Нищо не можеше да разбере. — Вие сте полудели! Всичко, всичко, което прави, е заради вас!

— Не. Заради Англия. Иска документите на Константин, за да ги предаде на Англия. Чърчил ги иска! Те са по-силно оръжие от всякакви войски и всички го знаят. Повече няма да ги видим! — Очите на свещеника бяха разширени от гняв.

— И вярвате на всичко това?

— Не бъди глупак! — Монахът от „Ксенопи“ се изплю.

— Бревър не удържа на обещанието си, а ние разгадахме код „Мажино“. Засякохме някои комуникации между… заинтересовани страни.

— Вие сте полудели! — Виктор се мъчеше да мисли. Антъни Бревър се бе отдръпнал. Не се беше появявал от няколко месеца. — Казахте, че сте ме следили още от Монбелиар. Защо? Аз не зная това, което ви трябва. Никога не съм го знаел. Не бях и чувал за проклетия влак.

— Михайлович ти е повярвал — каза свещеникът тихо.

— Но аз не ти вярвам.

— Петриди… — Спомни си момчешкото лице на монаха, отнел собствения си живот на скалния перваз в Лох Торидън.

— Името му не беше Петриди…

— Вие го убихте! — каза Виктор. — Все едно, че вие сте натиснали спусъка. Вие сте безумци! Всичките до един!

— Той се провали. Знаеше какво се очаква от него. Разбираше се от само себе си.

— Вие сте побъркани! Заразявате всички, до които се докоснете. Можете да ми вярвате или не, но ви казвам, че не разполагам с информацията, която искате!

— Лъжец!

— Вие сте луди!

— Тогава защо пътуваш с Любок? Отговори, сеньор Фонтини-Кристи. Защо Любок?

Виктор се сепна. Споменаването на Любок го накара да се залепи до стената.

— Любок! — прошепна той изумен. — Ако сте запознати с работата му, знаете и отговора на въпроса си.

— Лох Торидън, така ли? — попита монахът със сарказъм.

— За първи път се срещам с него. Знам само как се справя с работата си. Той е евреин и… поема огромни рискове!

— Работи за Рим! — извика монахът. — Посредничи за Рим. Между теб и Рим!

Виктор замълча. Беше толкова изненадан, че не знаеше какво да каже.

— Странно, нали? — продължи монахът с дълбок, проникващ глас. — От всички възможни придружители в окупираните територии, точно той! Само за да те преведе? И очакваш да повярваме във всичко това?

— Вярвайте в каквото искате. Казвам ви, че това е лудост!

— Това е предателство! — изкрещя монахът и направи няколко крачки напред. — Един извратен тип, който може да вдигне телефона и да шантажира половината Берлин! И е недостойно за теб, жалкото псе, което работи за чудовищата…

— Фонтайн! Залегни! — Пронизителната команда долетя откъм тъмния тунел. Беше гласът на Любок — викът отекна в каменните стени и заглуши виковете на монаха.

Виктор се извъртя и скочи напред. Изтърколи се по перона и падна долу при ръждясалите релси. Над главата си чу свистенето на куршумите и трясъка на оръжия без заглушители.

В трептящата светлина от свещите той забеляза фигурите на Любок и още няколко души да излизат от тъмнината, да се прикриват зад скалите и да се целят.

Всичко свърши за секунди. Монахът беше паднал — ранен в гърба, едното му ухо беше откъснато. Легнал на перона, умиращ, той се бе надвесил над Виктор и го гледаше втренчено.

— Ние… — каза той в предсмъртен шепот — не сме твои врагове. В името на Бога! Предай ни тези документи!

Чу се още един, последен изстрел. Челото над изцъклените очи на монаха се пръсна.

Виктор усети, че някой го хваща за рамото. Болката го прониза. Дърпаха го да се изправи.

— Ставай! — извика Любок. — Може би са чули изстрелите. Трябва да бягаме.

Хукнаха през тунела. Един от хората на евреина държеше джобно фенерче и осветяваше пътя напред. Даваха нарежданията на полски и Любок превеждаше, за да ги разбира Виктор.

— На около двеста метра напред има монашеска пещера. Ще се измъкнем.

— Какво?

— Монашеска пещера — отговори Любок запъхтян. — Този дворец е стар столетия. Имало е нужда от убежища.

На четири крака те пропълзяха през един малък проход, прокопан в стената, и се оказаха в една пещера. Въздухът тук беше по-различен. Някъде наблизо имаше изход.

— Трябва да поговоря с теб — каза Виктор бързо.

— Ще ти кажа направо — отговори Любок. — Капитан Ханс Нюман е предан на Райха офицер и има братовчед в гестапо. Полковник Шнайдер не съществува. Знаехме, че е капан… Честно казано, не очаквах Да те намерим в тунела. Това беше късмет. Бяхме тръгнали към Седми блок.

Любок се обърна към хората си на полски, след това преведе:

— Ще останем тук още четвърт час. Достатъчно е. След това ще отидем на срещата в Седми блок. Всичко ще стане според предвиденото.

Виктор сграбчи ръкава на Любок и го дръпна настрана от останалите. Беше доволен, че светлината на електрическото фенерче е достатъчна, за да вижда лицето на евреина.

— Този капан не беше германски! Тези хора бяха гърци. Единият беше монах! — Виктор шепнеше, но не можеше да прикрие чувствата си.

— Ти си луд — отговори Любок с безразличие и непроницаем поглед.

— Те бяха от „Ксенопи“!

— От какво?

— Много добре ме чу!

— Чух те, но нямам представа за какво говориш. — Дявол да го вземе, Любок! Кой всъщност си ти?

— Много неща за много хора, слава на небесата.

Виктор сграбчи русокосия евреин за реверите. Погледът на Любок изведнъж стана далечен, изпълнен със студен гняв.

— Казаха, че работиш за Рим. Че им посредничиш. В какво? Какво означава всичко това?

— Не знам — отвърна евреинът бавно.

— За кого работиш?

— Работя за много хора. Срещу нацистите. Това е всичко, което трябва да знаеш. Както виждаш, грижа се да останеш жив и да проведеш разговорите си. Как го правя, не те засяга.

— И не знаеш нищо за Солун?

— Това е град в Гърция, на Егейско море… А сега ме пусни!

Виктор го отпусна леко, но не свали ръцете си.

— Добре тогава. За всеки случай. Ако случайно сред многото хора, с които се срещаш, попаднеш на някой, който се интересува от солунския влак, кажи му, че не знам нищо. И никога не съм знаел.

— Ако някога стане дума за това, макар че не виждам защо, ще предам думите ти. А сега може ли да поговорим за разговорите ти във Варшава? Тази вечер трябва да свършиш. Сутринта ще отпътуваме с немски военен самолет като официални куриери. Сам ще проверя всичко преди разсъмване. Ще слезем в Мюлхайм, на френско-швейцарската граница, на една нощ път от Монбелиар. Мисията ти в Европа приключва.

— Ще летим? — Виктор свали ръце от реверите му. — На немски военен самолет?

— Благодарение на силно разтревожения комендант на Варшава. Защото е виждал някои снимки, в които се явява главно действащо лице. Чиста порнография.

11.

ВЪЗДУШЕН КОРИДОР МЮНХЕН — ЗАПАД

Механиците проверяваха двигателите и пълнеха резервоарите на тримоторния „Фокер“ с гориво. Бяха в Мюнхен. Излетяха от Варшава рано сутринта и спряха за малко в Прага. Повечето пътници бяха слезли в Мюнхен.

Следваше Мюлхайм — последната отсечка от пътуването им. Виктор седеше объркан до Любок, който изглеждаше спокоен и отпуснат. Освен тях в кабината на самолета имаше само още един пътник — застаряващ ефрейтор, тръгнал в отпуск за Щутгарт.

— Бих предпочел да имаше още пътници — прошепна Любок. — Ако сме толкова малко, пилотът може да реши да не спира в Мюлхайм, а да продължи до Щутгарт. Там обикновено се качват повече хора.

Прекъсна го дрънкане на подковани ботуши по металната стълба на самолета. Чу се гърлен, невъздържан смях, който се приближаваше към вратата на кабината. Любок се обърна към Виктор и се усмихна с облекчение. Разтвори вестника, даден му от стюарда, и се отпусна на седалката. Виктор погледна напред — пътниците от Мюнхен се бяха качили.

Бяха трима офицери от Вермахта и една жена. Пияни. Жената беше облечена в тънко светло палто. Двама от офицерите я избутаха по тесния проход между седалките и я бутнаха на седалката до третия. Тя не се възпротиви. Смееше се и гримасничеше — активна, стремяща се да угоди играчка.

Наближаваше тридесетте. Имаше приятни черти, но не беше красива. В изражението на лицето й имаше някаква трескавост, някакво напрежение, което я правеше да изглежда похабена. Светлокестенявата прилепнала към главата коса беше прекалено твърда — вятърът не беше успял да я разроши. Гримът около очите беше твърде подчертан, червилото — твърде ярко, ружът — твърде биещ на очи.

— Какво си зяпнал? — Въпросът заглуши рева на запалените двигатели на самолета. Изкрещя го третият офицер, който бе минал покрай двамата си колеги и се беше надвесил над Виктор.

— Съжалявам — отговори Фонтайн и се усмихна смутено. — Не исках да бъда неучтив.

Офицерът присви очи. Беше скандалджия — нямаше никакво съмнение в това.

— Я! Ето ти теб възпитан човек! С дантелени гащи. Чуйте го само!

— Не исках да ви обидя.

Офицерът се обърна към другарите си. Единият беше дръпнал несъпротивляващата се жена върху коленете си, а другият стоеше в прохода между седалките.

— Дантелените гащи не искал да ни обиди. Вижте колко е мил!

Другите двама изръмжаха подигравателно. Жената се разсмя. „Прекалено истерично“ — помисли Виктор и се обърна напред с надеждата, че офицерът ще си отиде.

Вместо това една голяма ръка се протегна и го улови за рамото.

— Това не е достатъчно — офицерът погледна Любок.

— Отидете напред. И двамата.

Любок потърси погледа на Виктор. Сигналът беше ясен.

— Направи каквото иска.

— Разбира се. — Двамата станаха и бързо тръгнаха напред между седалките, без да говорят. Виктор чу как зад тях отварят бутилки. Гуляят започваше.

Самолетът ускори по пистата и се отдели от земята. Любок беше седнал отвън, а Виктор — до прозореца. Той се вторачи в небето навън и се помъчи да престане да мисли, надявайки се по този начин пътуването до Мюлхайм да мине по-бързо. Но не успя.

Не можеше да не мисли. Без да ще, в представите му се връщаше монахът от „Ксенопи“, там в тунела под „Казимеж“.

Пътуваш с Любок. Любок работи за Рим. Любок.

Ние не сме твои врагове. В името на Бога! Предай ни тези документи!

Солун. Винаги беше близо. Контейнерът на Константин, който можеше да раздели хората, борещи се срещу един и същи враг.

Зад себе си чу смях, след това някой прошепна:

— Не! Моля ви, не се обръщайте! — Беше стюардът, чийто глас едва се чуваше между облегалките. — Не ставайте, те са командоси. Сега си отпускат нервите. Моля ви, не правете нищо. Правете се, че не забелязвате.

— Командоси! — прошепна Любок. — В Мюнхен? Но те са базирани на север, в Прибалтика!

— Не и тези. Тези действат в Алпите, в италианския сектор. Наказателни отреди… Има много…

Думите отекнаха като гръм. Виктор пое въздух. Мускулите на корема му се свиха на топка. …наказателни отреди…

Той стисна подпорите за ръце на седалката, опря гръб в облегалката и се извърна назад. Не повярва на очите си.

Жената, с обезумял поглед, беше на пода, а палтото й беше отворено. Отдолу нямаше нищо освен разкъсаното бельо. Краката й бяха разтворени — и тазът й се движеше. Един от офицерите, със смъкнати панталони и долни гащи, се сниши отгоре й. Другият беше коленичил над главата й, държеше я за косата и триеше пениса си в кожата на лицето й. Тя отвори уста и го пое с кашляне и пъшкане. Третият беше отстрани. Той дишаше тежко с разтворени устни и галеше гърдата на жената в такт с движенията на дясната си ръка, с която мастурбираше.

— Животни! — Виктор скочи от седалката, откопчи се от впитите в китката му пръсти на Любок и се втурна към задната част на самолета. Офицерите от Вермахта се вцепениха от изненада. Не можеха да помръднат. Този, който беше отстрани, гледаше с увиснала челюст. Виктор го сграбчи за косата и заби главата му в стоманения ръб на седалката. Черепът изхрущя. Фонтан кръв заля лицето на офицера, легнал между краката на жената. Той посегна към панталоните си и се строполи върху жената, мъчейки се да намери опора с ръце. Извъртя се по гръб с цялото си тегло върху нея, а в това време подметката на Виктор се вряза в гърлото му. Ударът беше силен, вените на врата му се издуха като балони и станаха синкавочерни. Очите му се обърнаха нагоре, изцъклени и ужасни.

Писъците на жената заглушаваха виковете на третия офицер, който скочи на крака и побягна към задната част на кабината. Бельото му беше изцапано с кръв.

Виктор скочи към него. Немецът се отдръпна встрани. Окървавената му, трепереща ръка се мушна под куртката. Виктор знаеше защо. Там, под мишницата му, беше прикрепен петнадесетсантиметровият десантен нож. Офицерът го извади — блестящ, остър като бръснач — и го размаха пред себе си. Виктор се приготви да се хвърли към него.

Изведнъж една ръка го улови за гърлото. Той удари с лакти назад, но не успя да се освободи.

Ръката дръпна главата му назад и един дълъг нож полетя във въздуха. Заби се дълбоко в гърдите на немеца и той се строполи тежко на пода.

Ръката отпусна врата на Виктор също така неочаквано, както го беше уловила. Любок го удари през лицето. Болката беше силна, пареща.

— Достатъчно! Престани! Не искам да умирам заради теб!

Виктор се огледа зашеметен наоколо. Гърлата на другите двама офицери бяха прерязани. Жената беше изпълзяла встрани и сега повръщаше и се тресеше от ридания. Стюардът също беше проснат в прохода между седалките — в безсъзнание или мъртъв, не можеше да се разбере.

Старият ефрейтор, който само допреди минута гледаше с празен поглед от страх, сега беше до вратата към кабината на пилотите с пистолет в ръка.

Изведнъж жената скочи на крака и се разпищя:

— Те ще ни убият! Защо го направихте? Боже мой!

Изумен, Виктор я изгледа и попита тихо, останал без дъх:

— Ти? Ти питаш това?

— Аз! О, Боже! Те ще ме убият! Не искам да умра!

— Не можеш да живееш така!

Тя впи безумен поглед в очите му. Цялата трепереше.

— Те ме взеха от лагерите! Разбрах какво трябва да правя! Даваха ми наркотици, когато исках, когато имах нужда от тях! — Тя дръпна нагоре широкия си ръкав. Цялата й ръка беше покрита с белези от спринцовка. — Разбрах и останах жива!

— Баста! — изрева Виктор и тръгна към нея с вдигната ръка. — Не ме интересува дали ще живееш, или ще мреш! Не го направих заради теб!

— Направеното е направено, капитане — каза Любок и го улови за лакътя. — Съвземи се! Даде воля на нервите си, стига толкова! Разбираш ли!

Виктор забеляза твърдостта в погледа на Любок. Запъхтян, той посочи напред към застаряващия ефрейтор, застанал мълчаливо до вратата с изваден пистолет.

— Той е от вашите хора, нали?

— Не — отговори евреинът. — Той е немец, който има съвест. Не знае кои сме. В Мюлхайм той ще е в безсъзнание. След това може да им каже каквото си пожелае, но предполагам, че няма да им каже нищо. Остани при момичето.

Любок отиде при труповете на офицерите и извади оръжията и документите им. В джоба на единия намери метална кутия със спринцовка и шест ампули, която даде на жената, седнала до Виктор. Тя я пое с благодарност и без да гледа встрани, отвори една ампула, напълни спринцовката и я заби в ръката си.

След това внимателно затвори кутията и я мушна в джоба на изцапаното си с кръв палто. Облегна се назад и започна да диша тежко.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я Виктор.

Тя се обърна и го изгледа. Сега очите й бяха по-спокойни. В тях имаше само презрение.

— Трябва да разбереш, капитане. Аз не чувствам. Няма чувства. Човек просто живее.

— Какво ще правиш?

Тя извърна поглед от него и се обърна към илюминатора. Отговори му тихо, унесено, сякаш не разговаряше с него:

— Ще живея, ако мога. Не зависи от мен. Зависи от вас.

Стюардът се размърда между седалките. Тръсна глава и се изправи на колене. Преди да разбере какво става, Любок застана пред него.

— Ако искаш да останеш жив, в Мюлхайм ще правиш каквото ти кажа!

В погледа му се появи примирение. Виктор стана.

— Какво ще правим с момичето? — прошепна той.

— Какво ще правим? — парира го евреинът.

— Искам да я вземем с нас.

Любок прокара ръка през косата си.

— Дявол да го вземе! Или това, или трябва да умре. В състояние е да ме издаде за капка морфин. — Той я погледна. — Накарай я да се изчисти колкото може. Там отзад има един шлифер. Да го облече.

— Благодаря — каза Виктор.

— Не ми благодари. Бих я ликвидирал моментално, ако мислех, че това е по-доброто решение. Но тя може да ми е от полза. Била е в подразделение на командоси, за което дори и не подозирахме.

Хората от Съпротивата посрещнаха колата край Лоран, недалеч от френско-швейцарската граница. Виктор смени немската униформа с чисти, но парцаливи цивилни дрехи. Пресякоха Рейн привечер. Момичето беше отведено В един планински лагер на Съпротивата — беше твърде упоена и неконтролируема, за да я изпратят в Монбелиар.

Откараха някъде стюарда. Виктор не каза нищо. Спомняше си кея на Челе Лигуре, когато се беше намесил заради един друг войник.

— Сега ще те оставя — каза евреинът, когато стигнаха на другия бряг. Ръката му беше протегната.

Виктор се изненада. Според плана Любок трябваше да го придружи до Монбелиар. Не беше изключено там да го очакват нови инструкции от Лондон. Той пое протегнатата ръка, недоумяващ:

— Защо? Мислех, че…

— Знам, но нещата се промениха. Във Висбаден има проблеми.

Виктор стисна ръката му с две ръце.

— Не знам какво да ти кажа. Дължа ти живота си.

— Ти би постъпил по същия начин за мен, ако се наложеше. Не се съмнявам в това.

— Ти си смел и благороден.

— Онзи гръцки монах каза, че съм извратен тип, който може да шантажира половината Берлин.

— А можеш ли наистина?

— Може би — отговори Любок бързо и погледна французина, който му махаше с ръка да се качва на лодката. Кимна му и отново се обърна към Виктор.

— Чуй ме — каза той тихо и издърпа ръката си. — Този монах каза и още нещо. Че работя за Рим. Ти каза, че не знаеш за какво става дума.

— Не, не знам точно. Но не съм и съвсем сляп. Има нещо общо с влака от Солун.

— Не нещо общо. Изцяло е свързано с него.

— Значи наистина работиш за Рим? За църквата?

— Църквата не е твой враг. Повярвай ми.

— И гръцкият орден твърди, че не е мой враг, но без съмнение имам враг. Не отговори на въпроса ми. Наистина ли работиш за Рим.

— Да. Но не така, както си мислиш.

— Любок! — Виктор улови евреина за раменете. — Аз не мисля нищо! Не знам нищо! Не можеш ли да разбереш това?

Любок го изгледа изпитателно в нощния мрак.

— Вярвам ти. Дадох ти десетина възможности. Ти не се възползва от нито една.

— Възможности? Какви възможности? Французинът от лодката извика нетърпеливо:

— Хей! Паун! Да се махаме оттук!

— Идвам — отвърна Любок, без да отделя поглед от Виктор. — Последно. Има хора и от двете страни, които смятат тази война за нещо несъществено в сравнение с информацията, с която смятат, че разполагаш. Донякъде съм съгласен с тях. Само че ти не разполагаш с тази информация. А войната трябва да продължи. Докато победим. Всъщност баща ти се показа по-умен от всички тях.

— Баща ми? Какво искаш да кажеш?

— Трябва да тръгвам. — Любок свали ръцете на Виктор от раменете си с твърдо, но не враждебно движение. — Ето затова направих каквото направих. Съвсем скоро ще разбереш. Монахът в „Казимеж“ беше прав. Наистина има чудовища. Сам той е едно от тях. Има и други. Но недей да обвиняваш църквите, те нямат вина. Те отглеждат фанатиците, но нямат вина.

— Паун! Веднага!

— Идвам! — отговори Любок със силен шепот. — Довиждане, Фонтайн. Ако само за миг се бях усъмнил в това, което твърдиш, щях да те премажа собственоръчно, за да ми кажеш каквото знаеш. Или да те убия. Но ти не лъжеш. Намираш се по средата. Сега-засега ще те оставят на мира. За известно време.

Евреинът докосна лицето на Виктор леко и изтича към лодката.

Над полето край Монбелиар проблеснаха сините светлини и в същия миг на земята пламнаха два реда малки светлинки — пистата за кацане беше очертана. Самолетът направи кръг и започна да се снишава.

Виктор изтича нататък с куфарчето в ръка. Когато стигна до все още движещия се самолет, люкът вече беше отворен. В очертанията му стояха двама души, хванали се за страничните дръжки и протегнали към него свободните си ръце. Виктор хвърли куфарчето вътре, протегна се и се улови за ръката отдясно. Затича се по-бързо, отскочи и го изтеглиха през люка. За миг остана легнал по очи. Люкът се затвори с трясък, някой изкрещя нещо на пилота и моторите зареваха с пълна сила. Самолетът подскочи напред, след няколко секунди опашката се вдигна и след още няколко вече летяха във въздуха.

Виктор надигна глава и пропълзя до оребрената стена край люка. Придърпа куфарчето към себе си и останал без дъх, облегна глава на студения метал.

— Боже мой! — долетя изненадан глас някъде от тъмнината. — Това си ти!

Виктор се обърна рязко наляво към едва различаващата се фигура. Първите лунни лъчи вече влизаха през илюминаторите откъм отворената кабина на пилота. Вниманието му привлече дясната ръка — беше в черна ръкавица.

— Стоун! Какво правиш тук?

Но Джефри Стоун не беше в състояние да отговори. Луната започна да осветява по-силно вътрешността на самолета. Очите му бяха разширени, устните полуотворени и отпуснати.

— Стоун! Ти ли си?

— Боже! Измамили са ни! Наистина са го направили!

— Какво говориш? Англичанинът продължи монотонно:

— Съобщиха ни, че си убит. Заловен и екзекутиран в „Казимеж“. Казаха ни, че се е измъкнал само един човек. С твоите документи…

— Кой?

— Куриерът. Любок.

Виктор се изправи със залитане и се хвана за металната дръжка, закрепена към вибриращия корпус на самолета. Парчетата от мозайката започваха да застават по местата си.

— Кой ви каза това?

— Предадоха ни го тази сутрин.

— Кой ви го предаде? Кой е приел съобщението?

— Гръцкото посолство — отговори Стоун едва чуто.

Виктор отново се отпусна на пода. Любок му го беше казал:

Дадох ти десетина възможности. Ти не се възползва от нито една… Има хора и от двете страни, които смятат тази война за нещо несъществено… Ето затова направих каквото направих. Съвсем скоро ще разбереш… Сега-засега ще те оставят на мира. За известно време.

Любок беше направил своя ход. Беше отишъл на летището във Варшава, преди да съмне, и беше предал в Лондон невярна информация.

Не се искаше голямо въображение, за да се досетиш какво е постигнал с това.

— Ние сме демобилизирани! Разкрихме се и бяхме неутрализирани! Сега всички само се наблюдаваме, но никой не смее да направи крачка или да признае какво търси. Никой не може да си позволи това! — Бревър стоеше до големия прозорец на залата и гледаше към вътрешния двор на Адмиралтейството. — Шах и мат!

Отсреща край заседателната маса стоеше Алек Тийг много ядосан. Бяха сами.

— Пет пари не давам! Интересува ме единствено грубата ти намеса във военното разузнаване! Ти изложи на опасност цяла една мрежа! Би могъл да унищожиш целия Лох Торидън!

— Щеше да измислиш нещо друго — отговори Бревър разсеяно, все още загледан през прозореца. — Това ти е работата, нали?

— Дяволите да те вземат!

— За Бога, Тийг! Престани! — Бревър се обърна към него. — Много добре знаеш, че не аз съм последната инстанция. Нима мислиш, че аз съм взел решението?

— Ти компрометира тази инстанция! Трябваше да ме попитате!

Бревър понечи да отговори, но се отказа. Той кимна и застана от другата страна на масата срещу Тийг.

— Може би си прав, генерале. Обясни ми, ти си експертът… Къде сгрешихме?

— Любок! — отвърна генералът студено. — Той ви измами! Взе парите ви и се обърна към Рим, след това започна да играе собствената си игра. Не трябваше да е той!

— Любок е от твоите хора. Взех го от твоите досиета.

— Но не е за тази работа. Направихте го през главата ми!

— Любок може да ходи навсякъде в Европа — продължи да се оправдава Бревър, сякаш Тийг не го беше прекъснал. — Той е недосегаем. Ако Фонтини-Кристи се беше измъкнал, той можеше да го последва навсякъде. Дори и в Швейцария.

— Очаквахте това да стане, нали?

— Честно казано, да. Генерале, ти си много добър търговец. Повярвах в стоката, която ми продаваше. Повярвах, че Лох Торидън е идея на Фонтини-Кристи. Колко логично изглеждаше всичко! Италианецът се връща с непробиваемо прикритие, за да уреди нещата си. — Бревър се отпусна уморено на стола и кръстоса ръце пред себе си на масата.

— Не ти ли мина през ум, че ако искаше да го направи, щеше да се обърне първо към нас? Към теб?

— Не. Ние не бихме могли да му върнем земите и фабриките.

— Не го познаваш — отсече Тийг. — Изобщо не си направи труда да го опознаеш. Това беше първата ти грешка.

— Да, предполагам, че си прав. По-голямата част от живота си съм прекарал сред лъжци. Сред измамници. Понякога е най-трудно да схванеш простата истина. — Бревър вдигна поглед към Тийг. Лицето му можеше да събуди съжаление, бялата кожа беше изопната, хлътнатините под очите му говореха за силно изтощение. — Ти не повярва, нали? Не повярва, че е мъртъв?

— Не.

— Аз не можех да рискувам, разбиращ ли? Приех това, което ми каза ти, че немците не биха го убили, че ще го проследят, ще разберат кой е, ще се опитат да го използват. Само че ми докладваха друго. Че е мъртъв. Това означаваше, че са го ликвидирали фанатиците от Рим или от гръцкия орден. А те не биха направили това, освен ако… освен ако преди това не са научили тайната му.

— И ако я бяха научили, контейнерът щеше да е техен. Не твой, не на Англия. Но поначало той никога не е бил твой.

Дипломатът извърна лице от Тийг и се отпусна, затворил очи.

— Не можем да позволим да попадне в ръцете на едни маниаци. Не в този момент. Знаем кой е маниакът от Рим. Сега Ватикана ще следи Донати. От друга страна, Патриаршията също ще прекрати действията си, имаме уверения за това.

— Което искаше да постигне Любок, разбира се.

Бревър отвори очи.

— Дали е така наистина?

— Според мен, да. Любок е евреин.

Бревър се обърна и се вгледа в Тийг.

— Повече няма да ти се бъркам, генерале. Продължавай своята война. Моята е в патова ситуация.

Антон Любок прекоси пражкия площад „Венцеслаус“ и се изкачи по стъпалата на разрушената от бомбите катедрала. Късното следобедно слънце се промъкваше през огромните дупки на покрива, оставени от бомбите на Луфтвафе. От лявата стена липсваха цели късове. Навсякъде бяха издигнати груби скелета, за да я подпират.

Застана в далечния ляв проход между седалките и погледна часовника си. Беше време.

Иззад завесата излезе възрастен свещеник и премина пред кабинките за изповед. Спря за миг пред четвъртата. Това беше знакът.

Любок се запъти натам предпазливо, без да отделя поглед от десетината богомолци. Никой от тях не го гледаше. Той дръпна завесата и влезе в изповедалнята. Коленичи пред малкото разпятие, а трептящата светлина на свещта хвърляше сенки по драпираните стени.

— Прости ми, отче, защото съгреших — започна да говори той тихо. — Съгреших ужасно. Опозорих тялото и кръвта Христови.

— Никой не може да опозори Сина божий — долетя очакваният отговор иззад перденцето. — Човек може да опозори само себе си.

— Но ние сме образ и подобие Божие. Както и сам Той.

— Лошо и несъвършено подобие — беше очакваният отговор.

Любок въздъхна бавно, упражнението беше свършило.

— Ти Рим ли си?

— Аз съм пратеникът — каза гласът с тиха надменност.

— Не съм си и помислил, че си самият град, глупако!

— Тук е църква. Внимавай какво говориш!

— И ти я мърсиш — прошепна Любок. — Всички вие, които работите за Донати, мърсите църквата!

— Тишина! Ние сме от Христос!

— Вие сте измет! Твоят Христос ще ви заплюе!

В дишането зад завеската се долавяше омраза.

— Ще се моля за душата ти! — долетяха неприязнените думи. — Кажи ми за Фонтини-Кристи.

— Дошъл е единствено заради операцията Лох Торидън. Предположенията ви бяха погрешни.

— Това няма да мине! — просъска свещеникът. — Не може да не е имал и друга цел! Сигурни сме, че е имал!

— Той не се отдели от мен през цялото време. Не се срещна с никого освен с хората, за които знаехме.

— Не! Не вярвам!

— След няколко дни няма да има никакво значение какво вярваш и какво не. С вас е свършено! С всички вас. Добри хора ще се погрижат за това!

— Какво си направил, евреино? — Гласът зад перденцето беше нисък, ненавистта — пълна.

— Това, което трябваше да направя, свещенико! — Любок се изправи и бръкна в джоба си с лявата си ръка, а с дясната неочаквано дръпна перденцето.

Лицето на свещеника се откри. Беше едър, а черната му одежда го правеше да изглажда огромен. Лицето му беше на човек, който изпитва силна омраза, очите му бяха очи на хищник.

Любок извади плика от джоба си и го пусна на поставката пред изумения свещеник.

— Ето ти парите. Можеш да ги върнеш на Донати. Исках да видя как изглеждаш.

Свещеникът отговори тихо:

— Можеш да научиш и останалото. Казвам се Гаетамо. Енричи Гаетамо. И ще се върна при теб.

— Съмнявам се — отвърна Любок.

— Недей — каза Енричи Гаетамо.

Любок се изправи и се вгледа за миг в свещеника. Когато погледите им се срещнаха, той наплюнчи пръсти и угаси пламъка на свещта. Потъна в мрак. Разтвори завесите и излезе от изповедалнята.

12.

Къщата се намираше в земите на едно огромно имение на запад от Ейлсбъри, графство Оксфордшър. Мястото беше оградено от високи стълбове с бодлива тел, по която течеше ток. Огромния двор охраняваха кучета убийци.

Имаше само един вход — портата, през която се влизаше от правото шосе, от двете страни на което имаше само ливади. При главната къща, на около четвърт миля от портала, това шосе се разклоняваше на две и след това на още няколко по-малки алеи, които водеха към различните постройки.

Имаше всичко четиринадесет къщи, построени във и около горите на имението. Жителите бяха хора, които се нуждаеха от закрила — компрометирани двойни агенти и семействата им, провалени куриери, всякакви хора, белязани да получат куршум.

Къщата, в която живееше Джейн, стана техен дом и Виктор беше доволен, че са толкова далеч — почти всяка нощ самолетите на Луфтвафе кръстосваха небето, пламъците на Лондон се издигаха все по-високо и битката за Англия беше започнала.

Беше започнала и операцията Лох Торидън.

Понякога Виктор отсъстваше от Оксфордшър по цели седмици, но се чувстваше спокоен, защото Джейн беше в безопасност. Тийг прехвърли управлението на операцията в едно от мазетата на MI6. Денят и нощта там не се различаваха особено. Хората работеха непрекъснато с документи, късовълнови радиостанции и специалното оборудване, с което се изготвяха съвършени копия от документите, нужни в окупираните земи — документи за работа, разрешения за пътуване, пълномощни от министерствата на Райха. Идваха и други хора. Те получаваха инструкции от Фонтайн и Стоун, след което се отправяха към Лейкънхийт и извън страната.

Както в множество случаи и самият Виктор. В тези моменти той знаеше, че Алек Тийг беше прав — безопасността на жена ти е пряко свързана със състоянието на духа ти. Ти имаш да свършиш важна работа. Аз върша своята.

Джейн беше недосегаема за маниаците от Рим и „Ксенопи“. Това беше най-важното. Влакът от Солун се превърна в странен, болезнен спомен. А войната продължаваше.

24 АВГУСТ 1940 г.

АНТВЕРПЕН, БЕЛГИЯ

(Засечена комуникация на коменданта на окупационния корпус в Антверпен, до райхсминистър Шпеер. Копие.)

Железопътната гара в Антверпен е в състояние на хаос. Влаковете, преминаващи по моста над река Шелде, редовно се претоварват поради небрежно изготвяне на документацията. Има опасност конструкцията на моста да не издържи. Разписанията и сигнализацията се променят без нужното предизвестие, при това от службите, управлявани от немски персонал. Наказанията са нелепи. Не са замесени чужденци. Влакове се оказват на един и същи коловоз. Композиции се изпращат за товарене в депа и странични коловози, където няма кой да ги обработи, защото съответните материали не са пристигнали. Положението е нетърпимо и настоявам министерството да вземе по-категорични мерки за координиране на…

19 СЕПТЕМВРИ 1940 г.

ВЕРДЮН СЮР МЮС, ФРАНЦИЯ

(Извадки от писмо, получено в правния отдел на окупационната администрация от полковник Грепшедит, Вердюн сюр Мюс)

…Бяхме се споразумели да изготвим специални нормативни актове, въз основа на които да решаваме споровете между нас и окупираните, които не оказват съпротива. Тези нормативни актове бяха размножени и разпространени. Сега попадаме на други нормативни актове, издадени от вашия отдел, които влизат в противоречие с предишните. Налага се непрекъснато да влизаме в спорове дори и с тези, които приветстват окупацията! По цели дни се занимаваме с подобни проблеми. Нашите собствени служители получават противоречащи си заповеди от вашите куриери, при това надлежно подписани и подпечатани. Губим си времето с незначителни неща и едва ли бихме могли да…

20 МАРТ 1941 г.

БЕРЛИН, ГЕРМАНИЯ

(Извадки от протокол на проведейа среща между експерти на Министерство на финансите и представители на армейското снабдяване. Копие.)

…Основната причина за безкрайните проблеми на тиловите служби са непрекъснатите грешки на Министерството на финансите, при разпределянето на средствата. Сметки остават неуредени с месеци, сумите се — изчисляват погрешно и се изпращат не там, където трябва, често в съвсем други географски райони. Цели батальони не получават полагаемите им се заплати, защото парите в това време се намират примерно някъде в Югославия вместо в Амстердам!

23 ЮНИ 1941 г.

БРЕСТ-ЛИТОВСК, ИЗТОЧЕН ФРОНТ

(Съобщение, изпратено по куриер от генерал Гудериан до командващия генерал Блок, Припят, Полша. Засечено в Бялисток. Недоставено.)

…След двудневна офанзива се намираме на осем часа от Минск. Можем да форсираме Днепър след няколко седмици, а Дон и Москва не са далече! Скоростта на придвижването ни изисква много добри свръзки, предимно радиовръзки, но проблемите с оборудването стават все по-големи. Според инженерите ни това се дължи на различната честотна калибровка на апаратурата. Повече от половината ни дивизионни радиостанции не са калибровани еднакво и много често излъчват на съвсем други честоти. Това е фабричен недостатък. Ние нямаме възможност да проверяваме калибровката на всяка радиостанция. Дори моята лична радиостанция се оказа дефектна…

2 ФЕВРУАРИ 1942 г.

БЕРЛИН, ГЕРМАНИЯ

(Копие от писмо на Хиру Каянака от посолството на Япония в Берлин, до Манфред Пробст, отговорен служител в Министерството на индустрията.)

Уважаеми господин Пробст,

Тъй като понастоящем сме другари не само по убеждения, но и по оръжие, трябва да положим още по-големи усилия, за да постигнем резултатите, които очакват от нас нашите лидери.

Връщам се на главния проблем. Както знаете, нашите правителства се договориха за съвместното разработване на радарни установки.

Ние изпратихме — с голям риск — нашите най-добри специалисти по електронно оборудване в Берлин, за да се срещнат с вашите специалисти. Това стана преди шест седмици, но до ден днешен не са проведени никакви срещи и разговори. Бях уведомен, че нашите специалисти са изпратени в Грифсвалд на Балтийско море поради недоглеждане. Тяхна работа не са експериментите с ракетно оборудване, а радарните системи! Освен това те не знаят немски, а придадените им преводачи не се справят добре с нашия език. Току-що научих, че сега специалистите ни са изпратени във Вюрцбург, където се разработват радиопредаватели. Оставям това без коментар.

Моля за съдействието ви нашите специалисти най-после да се срещнат с когото трябва. Кога ще могат да проведат разговорите, за които са дошли?

25 МАЙ 1942 г.

СЕН ВАЛЕРИ ЕН КОЗ, ФРАНЦИЯ

(Доклад, представен от капитан Виктор Фонтайн, спуснат зад неприятелската линия в района. Завърнал се с риболовен кораб до остров Уайт.)

Оръжейните доставки в крайбрежните райони са предимно от нападателни средства. Отбранителни оръжия почти липсват. Камионите тръгват от Есен и минават през Дюселдорф. Най-същественото е горивото. В петролните складове има наши хора, които получават „инструкции“ от Берлин да откланят цистерните с гориво от Брюксел към Ротердам, откъдето да потеглят за Източния фронт. Според последни данни шосето между Брюксел и Лувин е задръстено от четиринадесет мили стандартни транспортни камиони с празни резервоари. Разбира се, засега няма ответни мерки. По наша преценка, можем да задържим това положение още четири дни. След това Берлин ще се види принуден да се намеси, а нашите хора ще трябва да се оттеглят. Координирайте въздушен удар по това време…

(Забележка: Командването на Лох Торидън. За архив. Одобрено от генерал Алек Тийг. Капитан Виктор Фонтани да се пусне в отпуск след завръщането му. Одобрен за получаване на майорско звание.)

Виктор бързаше по шосето към Оксфордшър. Беше му се сторило, че разговорите с Тийг и Стоун никога няма да свършат. Колко пъти само го караха да повтаря едно и също! Колегата му Стоун винаги беше бесен, когато той се завръщаше от мисия зад фронтовата линия. Това беше работа, в която беше истински професионалист, но сега не можеше да върши заради ръката си и винаги изкарваше яда си на Виктор. Подлагаше го на продължителни, груби, еднообразни разпити, като търсеше грешки и в най-дребната подробност. Съчувствието, което в началото Виктор изпитваше към него, се беше изпарило с месеците съвместна работа. Месеци? Боже, бяха минали почти две години и половина!

А умишленото бавене на Стоун сега беше непростимо. Въздушните нападения над Лондон наистина бяха понамалели, но не бяха престанали и ако сирените завиеха отново, Виктор нямаше да може да напусне града.

А Джейн щеше да роди всеки момент. Лекарите казаха, че ще стане най-много до две седмици. Казаха го седмица преди да замине за Франция.

Стигна покрайнините на Ейлсбъри и погледна часовника си на светлината от арматурното табло. Беше два и двадесет след полунощ. Щяха да се смеят над това — той винаги отиваше при нея в най-невероятно време.

Но винаги се връщаше. Щеше да е в имението след десет минути.

В далечината зад себе си чу жалния провлечен вой на сирените. Не изпита острата тревога и безпокойството, които го обземаха при този звук в началото. Беше свикнал с него.

Зави вдясно и тръгна по пътя към имението. След две или три минути щеше да е при жена си. Натисна педала на газта — нямаше никакво движение и можеше да си позволи да кара бързо.

Инстинктивно се вслуша, за да долови далечния тътен на бомбардировката, но не го чу. Само сирените не преставаха да вият. Изведнъж чу нещо, което не би трябвало да чува, и усети безпокойството, което беше забравил. За миг се зачуди дали умората не си казва думата…

Не, не беше това. Без никакво съмнение. Звукът беше точно отгоре и не можеше да се сгреши. Беше го чувал твърде често и в Лондон, и другаде.

Самолети „Хайнкел“ — двумоторни немски бомбардировачи с голям радиус на действие. Бяха подминали Лондон и при това положение можеше да се очаква, че ще се насочат на северозапад към Бирмингам и заводите за боеприпаси.

Но машините започнаха да се спускат, да се гмуркат рязко надолу. Над него! Пред него!

Бомбен удар! Бомбардировка в затънтената провинция! Какво, по дяволите, е това? Имението! Боже!

Единственото място в цяла Англия, охранявано така добре! От земни нападатели. Не и от въздушни!

Някой беше наредил бомбардировка от малка височина върху имението в Оксфордшър!

Фонтини настъпи педала на газта. Тялото му трепереше, дишаше на пресекулки, очите му бяха впити в пътя напред.

Изведнъж небето избухна. Писъкът от пикиращите бомбардировачи се смесваше с тътена — експлозия след експлозия. Огромни бели и жълти огнени езици — безформени, озъбени, ужасни — обхванаха горите наоколо.

Стигна до портала и рязко натисна спирачката. Вратите бяха отворени.

Евакуация!

Навсякъде горяха огньове, избухваха взривове, тичаха изпаднали в паника хора. Навсякъде.

Главната постройка беше ударена. Покривът й продължаваше да се срутва с някаква нечовешка величественост. Към небето се издигаха кълба сив и черен дим, а зад тях огън — жълт, червен, ужасен.

Оглушителен гръм, колата се разтресе, земята се надигна, полетяха счупени стъкла. Виктор усети по лицето си кръв, но все още можеше да вижда. Само това имаше значение.

Бомбата беше паднала на петдесетина метра пред него вдясно. В светлината на огньовете можеше да види изровената земя. Зави вдясно, заобикаляйки кратера, и подкара към къщата им, направо през тревата. Помисли си, че бомбите не падат два пъти на едно и също място.

Пътя му препречваха повалени горящи дървета. Навсякъде. Той изскочи от колата и хукна към къщата. Един голям дъб, изтръгнат от земята, беше срутил покрива.

Джейн! Джейн!

Боже! Не това! Не прави това с мен! Само не това!

Той връхлетя през вратата, като я събори от пантите. Вътре всичко беше наопаки — маси, столове, легла — обърнати и натрошени на хиляди парчета. Канапето гореше, също и разбитият покрив.

Джейн!

Тук…

Гласът й дойде откъм кухнята. Хукна през тясното коридорче и за миг му се стори, че би трябвало да падне на колене и да се моли. Джейн се държеше за масата с гръб към него, тялото и се тресеше, главата й се люлееше нагоре и надолу. Виктор изтича до нея и я улови за раменете, вдигна главата й, но спазмите й не преставаха.

— Джейн!

— Виторио!… — Изведнъж тя се сви мъчително, без да може да си поеме дъх. — Чаршафи, Виторио! И одеяла! Не знам, не съм сигурна…

— Не говори! — Той я повдигна и в полумрака видя болката, изписана по лицето й… — Ще те закарам в болницата. Има лекари, медицински сестри…

— Няма време! — изпищя Джейн и се изкашля болезнено. — Ще ти покажа. Пренеси ме.

В ръката си стискаше нож, дезинфекциран. Готвеше се да ражда сама.

Сред бомбените експлозии Виктор долови, че самолетите отново набират височина. Въздушното нападение скоро щеше да свърши. Далечният зловещ вой на английските изтребители вече приближаваше. Пилотите от Луфтвафе не можеха да не се съобразят с това.

Той изпълни нарежданията на жена си и взе каквото трябва. След това я вдигна на ръце и я изнесе от къщата. Подобно на звяр, търсещ убежище, той тръгна към гората, за да намери леговище. Тяхно.

Бяха заедно. Ужасът на смъртта само на няколко десетки метра от тях не можеше да попречи на живота. Той помогна на жена си да роди две момчета.

Синовете на Фонтини-Кристи.

Димът се стелеше лениво и величествените кълба мъртви изпарения препречваха пътя на първите слънчеви лъчи. Навсякъде имаше носилки. Лицата на мъртвите бяха покрити с одеяла, а живите и полуживите гледаха втренчено към небето с отворени от ужас очи. Навсякъде имаше линейки, пожарни и полицейски коли.

Джейн беше в една от линейките заедно с бебетата.

Лекарят излезе от колата и се запъти през ливадата към Виктор и лицето му имаше изтощен, измъчен вид. Беше избягнал смъртта, но живееше с нея.

— Никак не й е било лесно, Фонтайн. Казах й, че при нормални обстоятелства би трябвало да…

— Ще се оправи ли? — прекъсна го Виктор.

— Да, ще се оправи. Но има нужда от дълга, много дълга почивка. Преди няколко месеца й казах, че вероятно ще има близнаци. Тя не беше… телосложението й не позволяваше такова раждане… Изумен съм, че е успяла.

Виктор се втренчи в него.

— Никога не е споменавала такова нещо.

Не се учудвам. Работата ви е свързана с много рискове и не бива да мислите за прекалено много неща.

— Може ли да я видя?

— Още известно време не. Упоена е. Близнаците са тихи. Нека се възстанови.

Лекарят улови Виктор за ръката и го поведе към главната постройка, но там към тях се приближи един офицер и дръпна Виктор настрана.

— Открихме това, което търсехме. Предполагахме, че има нещо такова. Нападението беше твърде прецизно. Дори немските прибори не са в състояние да осигурят такава точност на удара нощем. Нямаше нито сигнални, нито осветителни ракети.

— Къде отиваме? За какво говорите? — Виктор не беше разбрал за какво става дума.

— …предавател… Все още не схващаше.

— Съжалявам. Какво казахте?

— Казах, че намерихме стаята. В дъното на дясното крило. Копелето е действало с обикновен предавател.

— Предавател?

— Да. С негова помощ швабите са открили целта. Насочвал ги е с радиосигнал. Момчетата от MI5 и MI6 не възразяват да ви уведомя. Дори държат да знаете. Боят се, че в цялата бъркотия някой може да прикрие следите, докато успеят да дойдат. Вие можете да бъдете свидетел, че ние не сме направили това.

През развалините и димящите останки те се отправиха към дясното крило на главната постройка. Офицерът отвори вратата и двамата влязоха в коридора.

— С помощта на радиосигнал ескадрата може да бъде насочена само към района, но не и към самата цел — каза Виктор. — Това бяха бомбардировачи. Бях на шосето, когато започнаха да се снишават. За да намерят самата цел от такова разстояние, им е било нужно някакво по-съвършено устройство…

— Казах, че не е имало осветителни и сигнални ракети, имах предвид такива, които да го насочат отдалеч. Но щом са стигнали в района, копелето просто е отворило прозореца и е започнало да пали фойерверки. Под прозореца намерихме цяла кутия!

В края на коридора имаше врата, край която стояха двама униформени служители. Офицерът отвори вратата и влезе, а Виктор го последва.

Стаята беше непокътната, някак си странно цяла сред развалините наоколо. На масата до стената имаше отворено куфарче, от което излизаше антена. Вътре имаше апаратура.

Офицерът посочи към леглото вляво, което не се виждаше веднага от вратата.

Виктор замръзна и се втренчи в гледката пред очите си.

На леглото имаше мъжки труп. Задната част на черепа му липсваше, а до дясната му ръка имаше пистолет. Лявата беше стиснала голямо разпятие.

Беше облечен в черно монашеско расо.

— Много странно — каза офицерът. — Според документите той е член на някакъв гръцки монашески орден. „Ксенопи“.

13.

Беше се заклел. Това повече нямаше да се повтаря.

Джейн и двамата невръстни близнаци бяха откарани тайно в Шотландия. На север от Глазгоу, в една усамотена къща недалеч от Дъблин. Виктор повече нямаше да разчита на „най-строго охранявани“ места, нито на каквито и да било гаранции от MI6 или британското правителство. Вместо това със собствени средства той нае бивши военни, които лично проучи много щателно, и превърна къщата в малка крепост. Нямаше никакво намерение да обръща внимание на предложенията, възраженията или извиненията на Тийг. Преследваха го сили, които не разбираше, враг, който не можеше да види, далеч от войната и въпреки това част от нея.

Чудеше се дали всичко това ще продължи до края на живота му. Боже мили! Защо не можеха да му повярват? Как би могъл да достигне фанатиците и убийците, как да им го втълпи в главата? Та той не знаеше нищо! Нищо! Преди три години, рано сутринта на девети декември 1939 година, един влак беше тръгнал от Солун, но той не знаеше нищо повече. Само това!

— Тук ли смяташ да стоиш до края на войната? — Тийг беше дошъл да прекара деня в Дъблин. Разхождаха се в градината зад къщата. Виждаха високия зид и лостовите. Не бяха се срещали от пет месеца, макар че Виктор се беше съгласил да водят разговори по засекретени телефонни линии. Той беше част от Лох Торидън. Това, което знаеше за операцията, беше от жизненоважно значение.

— Не можеш да ме принудиш, Алек. Аз не съм англичанин. Не съм се клел, че ще ти бъда верен.

— Никога не съм смятал, че е необходимо. Въпреки това те направих майор. — Тийг се усмихна.

Виктор се засмя:

— Без дори официално да бъда въведен в службата! Ти позориш военната традиция!

— Точно така. Защото действам. — Генералът замълча. Наведе се, откъсна една дълга трева и погледна Виктор. — Стоун не може да се справи сам.

— Защо да не може? С теб разговаряме по няколко пъти на седмица. Казвам ти всичко, каквото мога. Стоун изпълнява решенията. Нима това е лошо разрешение на проблема?

— Не е същото и ти го знаеш много добре.

— Така или иначе ще трябва да свърши работа. Не мога да участвам в две войни едновременно. — Виктор спря и си спомни. — Савароне беше прав.

— Кой?

— Баща ми. Той трябва да е знаел, че какъвто и да е товарът на онзи влак, той е в състояние да направи врагове дори и хора, които се борят един до друг, за да оцелеят.

Стигнаха до края на алеята. На тридесетина метра от тях стоеше един човек от охраната, който държеше за каишка огромна немска овчарка. Усмихна им се и погали кучето, което се озъби на непознатия.

— Един ден това ще трябва да приключи — каза Тийг.

— Ти, Джейн, децата… не можете да прекарате така цял живот.

— Казвал съм си същото безброй пъти. Но не знам как може да стане.

— Може би аз знам. Поне имам желание да опитам да ти помогна. А на мое разположение е най-добрата разузнавателна служба, която можеш да си представиш.

Виктор го погледна с интерес.

— Откъде смяташ да започнеш?

— Въпросът не е „откъде“, а кога.

— Добре тогава. Кога?

— Когато свърши тази война.

— Моля те, Алек. Стига думи, стига стратегически планове, стига фокуси.

— Не говоря за никакви фокуси, а за едно най-обикновено споразумение. Имам нужда от теб. Положението на фронта се обръща. Лох Торидън навлиза в най-решителната си фаза. Ще се погрижа тази операция да изпълни предназначението си.

— Ти си се вманиачил.

— Ти също. И с право. Но няма да научиш нищо за Солун — между другото, това е кодовото название на Бревър, — докато не спечелим войната. Помни ми думата. И ще я спечелим.

Виктор погледна Тийг в очите:

— Искам факти, не думи!

— Много добре. Ние знаем имената на хора, за които ти не знаеш нищо. И не смятам да ти ги разкрия заради собствената ти сигурност.

— Човекът в колата? В Кенсингтън, в Кампо ди Фиори? С белия кичур? Палачът?

— Да.

Виктор задържа дъха си и овладя силния импулс да сграбчи англичанина и да го принуди да говори.

— Ти си ме учил да убивам. Бих могъл да те убия заради това.

— И какво ще постигнеш? Докато съм жив, ти си в безопасност и го знаеш. Този човек вече не може да действа. Той е под контрол. Ако, разбира се, той е бил палачът.

Виктор изпусна бавно въздуха в гърдите си. Мускулите на челюстите му го заболяха от напрежението.

— Какви други имена?

— Двама от старейшините на Патриаршията. Те управляват ордена „Ксенопи“.

— Но те са виновни за бомбите в Оксфордшър! Боже мой! Как можеш да…

— Не, не са — прекъсна го Тийг бързо. — Те бяха дори по-ужасени, ако това е възможно, и от нас. Както беше подчертано последното нещо, което искат, е твоята смърт.

— Но този, който насочи самолетите, беше монах! От техния орден!

— Или някой, който е трябвало да изглежда така.

— Той се самоуби, както му е предписано.

— Фанатици има навсякъде.

— Продължавай. — Виктор тръгна назад по алеята.

— Тези хора са от най-лошия тип екстремисти. Те вярват, че водят свещена война. И тази война допуска единствено конфронтация и насилие, не преговори. Но ние знаем кой може да упражни натиск. Знаем кои са хората, чиято дума не може да не бъде послушана. Можем да упражним натиск чрез правителството и да изискаме от тях да те оставят на мира. Веднъж завинаги. Ти сам не би могъл да направиш такова нещо. Ние можем. Ще се върнеш ли?

— Ако се върна, ще задвижиш ли всичко това? Аз ще участвам ли в подготовката?

— Ще подготвим операцията с прецизността, с която подготвихме Лох Торидън.

— Прикритието ми в Лондон запазено ли е?

— Напълно. Официално ти си някъде в Уелс. Телефонните ни разговори се пренасочват през Суонси на север. Пощата ти се изпраща в едно селце, Гуинлифен, където писмата се поставят в друг плик и след това се препращат. В момента, ако Стоун има нужда от мен, ще позвъни на един телефонен номер в Суонси.

— И никой не знае къде съм? Никой?

— Никой. Дори и Чърчил.

— Ще поговоря с Джейн.

— И още нещо. — Тийг улови Виктор за ръкава. — Повече няма да пресичаш Ламанша. Говорих с Бревър.

— На нея ще й хареса.

Операция Лох Торидън процъфтяваше. Принципът „некомпетентно управление на всяка цена“ се превърна в трън в петата на германците.

От печатницата в Манхайм излязоха 130 000 екземпляра с извънредните закони по време на окупацията, но в тях липсваха най-важните ограничения. Пратките за заводите „Месершмит“ във Франкфурт много често попадаха в заводите „Щука“ в Лайпциг. Беше установено, че близо три четвърти от радиостанциите, предназначени за Източния фронт, не са калибровани както трябва. В заводите „Круп“ беше установено, че затворите на много стомилиметрови оръдия не функционират. В Краков, Полша, по недоглеждане, плат за 200 000 униформи не бе обработен химически и остана лесно запалим. В Тюрин, Италия, в управляваните от германците авиационни заводи бяха въведени конструктивни решения, които причиняваха умора на метала след двадесет летателни часа. Цели ескадрили бяха парализирани.

Към края на април 1944 година операция „Лох Торидън“ се съсредоточи върху крайбрежните патрули на Нормандия. Беше изработен план, според който графиците, спускани от командването, трябваше да бъдат променени изцяло. Генерал Тийг занесе доклада в щаба на съюзниците и го връчи лично на Дуайт Айзенхауър.

Немските патрулни катери ще бъдат отклонени от крайбрежието на Нормандия в ранните часове на първите единадесет дни на юни съгласно поставената задача. От 1 до 11 юни включително.

Главнокомандващият реагира:

— Проклет да съм…

Операция „Овърлорд“ бе проведена и армиите напредваха. Бадолио и Гранди трябваше да преговарят за условията на италианската капитулация в Лисабон. Алек Тийг позволи на майор Фонтайн да направи това пътуване. Полагаше му се.

В една малка стая в Лисабон Виктор се срещна с Бадолио.

— Синът на Фонтини-Кристи ми връчва, ултиматума. Сигурно това ви изпълва със задоволство.

— Не — отговори Виктор. — С презрение.

26 ЮЛИ 1944 г.

ВОЛФШАНЦ2, ИЗТОЧНА ПРУСИЯ

(Извадка от доклад на гестапо във връзка с опита за атентат срещу Адолф Хитлер)

… Адютантите на предателя генерал Клаус фон Щауфенберг дадоха показания. Описаха широка конспиративна мрежа, в която са били замесени генерали като Олбрихт, Фон Фалкенхаузен, Хопнер и по всяка вероятност Ромел. Тази конспиративна мрежа не би могла да функционира без вражеска помощ. Всички нормални комуникационни канали са били избягвани. Използвани са неизвестни куриери. Споменава се и неизвестно досега кодово наименование „Лох Торидън“. Това е име на местност или село в Шотландия. Успяхме да заловим…

Алек Тийг стоеше пред картата, окачена на стената в кабинета му. Виктор седеше до бюрото и гледаше мрачно генерала.

— Това беше хазарт — каза Тийг. — Загубихме. Не е възможно непрекъснато да се печели. Преживял си твърде малко загуби, това е твоят проблем. Не си свикнал да губиш. — Генералът махна три от забитите в картата знаменца и се върна зад бюрото си. Седна на стола и разтри очите си. — Лох Торидън беше много ефективна операция. Имаме всички основания да се гордеем с нея.

Виктор се стресна.

— Беше?

— Да. Сухопътната офанзива към Рейн ще се разгърне максимално до началото на октомври. След това ставаме излишни. Дори можем да предизвикаме усложнения. „Лох Торидън“ ще бъде прекратена изцяло до края на септември.

Виктор наблюдаваше генерала. Сякаш с Лох Торидън си отиваше част от него самия. Тази операция беше върхът на военната му кариера и прекратяването й не му беше безразлично. Но беше взето решение и то беше неотменимо. Тийг щеше да се подчини. Беше войник.

Виктор се замисли. В началото не изпита нито радост, нито потиснатост. По-скоро чувстваше безразличие, сякаш времето беше спряло. След това бавно, болезнено осъзна въпроса — а сега какво? Каква е моята цел? Какво да правя?

След това тази смътна тревога отстъпи мястото си на една друга — тази, която не го беше оставяла нито за миг. Той стана от стола и отиде до бюрото на Алек.

— Време е да ми дадеш каквото ми дължиш — каза той тихо. — Има още една операция, която трябва да подготвим с прецизността на Лох Торидън. Това са твои думи.

— Ще стане. Дал съм ти дума. Германците няма да се задържат повече от година. Вече опипват почвата за евентуална капитулация. Шест, седем месеца, и войната ще свърши. Тогава ще започне „Солун“. С цялата прецизност на Лох Торидън.

14.

За да приключи всичко и да се върнат хората в Англия, бяха необходими дванадесет седмици. Лох Торидън свърши. Останаха двадесет и два шкафа, пълни със свидетелства за успехите. Те бяха заключени и прибрани в хранилищата на военното разузнаване.

Виктор се върна в усамотената си къща в Шотландия. При Джейн и близнаците Андрю и Адриан, кръстени така на английския светец Андрю и на няколко известни римляни с това име. Но децата не бяха нито светци, нито императори. Бяха на две годинки и половина, кипящи от енергия.

В последните години Виктор беше заобиколен от децата на братята си, но тези бяха негови. Бяха различни. Те бяха единствените продължители на рода Фонтини-Кристи. След Оксфордшър Джейн не можеше да има повече деца — лекарите бяха категорични.

Чувстваше се странно — четири години трескава дейност и изведнъж беше останал без работа. Петте месеца през 1942 година, прекарани в Дъблин, не можеха да се считат за спокоен период. Възстановяването на Джейн беше бавен и несигурен процес, а безопасността на къщата се беше превърнала в негова идея фикс. Тогава нямаше никакъв начин да намали напрежението си.

Сега имаше. И промяната беше непоносима. Толкова непоносима, колкото и очакването на „Солун“. Бездействието го гризеше отвътре, той не беше от хората, които могат да не правят нищо. Въпреки присъствието на Джейн и децата започна да чувства Дъблин като затвор. Навън, оттатък Ламанша, имаше хора, които го търсеха. Както и той търсеше тях. Докато не започнеше операцията, за него не съществуваше нищо.

Тийг щеше да устои на думата си — Виктор не се съмняваше. Но и нямаше да я промени. Операцията, която щеше да го доведе до хората от Солун, нямаше да започне преди края на войната. В никакъв случай. С всяка нова победа, с всяко настъпление във вътрешността на Германия мислите му ставаха все по-трескави. Войната беше спечелена, но не беше свършила. Хората навсякъде сега трябваше да заживеят отново, да съберат парчетата от разбития си живот и да погледнат реалността в очите. За него, за Джейн всичко щеше да зависи от силите, търсещи контейнера, изнесен от Гърция преди пет години — призори на 9 декември.

Бездействието за него беше ад.

Докато изчакваше, беше стигнал до едно решение — след войната нямаше да се върне в Кампо ди Фиори. Когато мислеше за дома си и гледаше жена си, не можеше да не си спомня жените, зверски убити в светлината на прожекторите. Когато гледаше децата си, все едно виждаше онези деца — безпомощни, ужасени, разкъсвани от куршумите. Спомените му все още бяха твърде силни. Не би могъл да се върне на мястото на екзекуцията, не би могъл да понесе нищо, свързано с нея. Щяха да уредят живота си някъде другаде. Заводите щяха да му бъдат върнати — репарационният съд в Рим го беше уверил в това.

И чрез MI6 той изпрати отговор. Всичко — заводите, земите, имотите — трябваше да се продаде на търг. За Кампо ди Фиори щеше да се погрижи отделно.

Беше нощта на десети март. Децата спяха в стаята си. Последните зимни ветрове вилнееха навън. Виктор и Джейн лежаха под завивките, а камината хвърляше мек оранжев отблясък към тавана. Разговаряха тихо, както винаги в последните часове на деня.

— От „Баркли“ ще се погрижат за всичко — каза Виктор. — Това е най-обикновен търг. Искам да получа цялата сума, как ще разделят имотите, си е тяхна работа.

— Има ли купувачи? — попита Джейн и се подпря на лакът.

Виктор се засмя:

— Цели глутници! Най-вече швейцарци и американци. При възстановяването от войната ще се натрупат състояния. Тези, които притежават средства за производство, ще са много облагодетелствани.

— Говориш като икономист.

— Искрено се надявам да е така. Иначе баща ми би бил ужасно разочарован.

Той замълча, а Джейн докосна челото му и отмахна един паднал кичур коса.

— Какво има?

— Замислих се. Скоро всичко ще свърши. Най-напред войната, след това и „Солун“. И това ще свърши. Вярвам на Алек. Той ще се справи, дори и да се наложи да шантажира всички дипломати във външното министерство. Фанатиците ще трябва да приемат факта, че не знам абсолютно нищо за дяволския им влак.

— Мислех, че е Божи.

— Абсурд! — поклати глава Виктор. — Кой бог би позволил това?

— Шах и мат, мили.

Виктор се подпря на лакът и погледна към прозорците, зад които, гонени от вятъра, прехвърчаха мартенски снежинки. Обърна се към жена си:

— Не мога да се върна в Италия.

— Зная. Каза ми. Разбирам те.

— Но не искам и да остана тук. В Англия. Тук винаги ще си остана Фонтини-Кристи. Последният от едно избито семейство. Реалност, легенда и мит — по равно.

— Но ти си Фонтини-Кристи.

Виктор погледна Джейн в слабия отблясък от огъня.

— Не. От пет години съм Фонтайн. Свикнах с това. На теб как ти се струва?

— Не губи особено от превода — отвърна Джейн и се усмихна. — Освен може би малко от аромата на стара земевладелска аристокрация.

— Точно това имам предвид — отговори той. — Андрю и Адриан не трябва да бъдат товарени с подобни безсмислици. Времената са други. Онези дни никога няма да се върнат.

— Сигурно е така. Малко е тъжно, но предполагам, че е за добро. — Джейн премигна и го погледна въпросително. — Ако не в Италия или в Европа, тогава къде?

— В Америка. Би ли живяла в Америка? Джейн продължи да го гледа с питащ поглед.

— Разбира се. С радост. Мисля, че ще е добре за всички ни.

— А името? То не те притеснява, нали?

Тя се засмя и протегна ръка към лицето му.

— То е без значение. Аз се омъжих за човек, не за име.

Харолд Латъм излезе от стария асансьор и се вгледа в стрелките и цифрите на стената. Беше преместен в Бирма преди три години и оттогава не беше виждал коридорите на MI6 в Лондон.

Той пооправи сакото на новия си костюм. Сега беше цивилен и се налагаше да си го припомня от време на време. Скоро щеше да има с хиляди и хиляди цивилни… нови цивилни. Германия беше победена. Той се беше обзаложил на пет лири, че официалната капитулация ще бъде подписана преди първи май. Оставаха още пет дни, но петачката не го интересуваше. Всичко беше свършило — това само беше от значение.

Тръгна по коридора към кабинета на Стоун. Добрият, стар, сърдит Джефри Стоун. Ябълката. Какъв късмет само — да му надупчат ръката заради някакъв си глупак. При това толкова ненавреме.

И все пак това може би беше спасило живота му. Ужасно много агенти с две ръце не се бяха върнали. В някои отношения Стоун беше извадил късмет. Както и той самият. В гърба и стомаха му имаше няколко парчета метал. Бяха му казали, че ако внимава, всичко ще бъде наред. И го бяха освободили рано.

Ябълката и Крушата бяха оцелели. Дявол да го вземе, заслужаваше си да се полива цял месец!

Беше се опитвал да се свърже със Стоун, но без успех. Два дни се мъчи да го намери по телефона в кабинета или у дома му, но не намери никого. Нямаше смисъл да му оставя бележка — собствените му планове бяха толкова неясни, че не знаеше колко време ще остане в Лондон.

Така беше по-добре. Просто ще нахълта и ще попита стария приятел защо още не е приключил с войната.

Вратата беше заключена. Дявол да го вземе! Според служителя на пропуска Стоун се намираше в сградата. Това означаваше, че предната или още по-предната вечер не е излязъл, което не беше нещо необикновено. Всички специални служби работеха денонощно — подреждаха архиви, унищожаваха досиета, спасявайки може би доста съдби. Когато прахолякът на победата и поражението се слегне, информаторите са най-непопулярните оцелели.

Почука по-силно. Нищо.

И все пак през пролуката в долния край на вратата се виждаше светлина. Може би Стоун беше излязъл за малко. До тоалетната или до кафенето.

Тогава Латъм се вгледа в кръглия патрон на ключалката. Имаше нещо странно. Нещо не беше наред. Встрани от дупката за ключа се виждаше малко сиво петънце. Латъм се вгледа по-внимателно и запали клечка кибрит, почти със страх.

Приближи пламъка до сивото петънце, то се разтопи почти веднага и падна. Калай.

Това беше изпитано средство, до което Ябълката често прибягваше. Беше го използвал в много случаи, когато работеха заедно. Всъщност Латъм не можеше да си спомни дали го е използвал някой друг.

Размекваш единия край на калаена жица и я мушкаш в ключалката заедно с ключа. Зъбците на патрона блокират, без да пречат на ключа да влезе в ключалката.

Просто не може да се отключи. Ако няма нищо належащо, преди да се отвори вратата, минава известно време, колкото да се измъкнеш от капана, без да събуждаш подозрения. Една здрава на вид ключалка се поврежда. Повечето бяха стари и това беше естествено. В такъв случай човек не разбива вратата. По-вероятно е да повика ключар.

Нима Ябълката беше искал да печели време? Нима имаше някакъв капан?

Нещо не беше наред.

— Боже мой! Не пипай нищо! Намерете лекаря! — извика Тийг и се втурна в кабинета през изкъртената врата. — И затворете вратата.

— Мъртъв е — каза Латъм тихо.

— Виждам — отговори Тийг троснато. — Искам да знам от колко време.

— Кой е той? — попита Латъм. Трупът беше съблечен само по долни гащи. В горната част на гърдите му имаше рана от куршум. Вадичката кръв беше изсъхнала.

— Полковник Одри Бърч. От хранилището. — Тийг се обърна към двамата от охраната край вратата. Третият беше отишъл, за да доведе лекаря от втория етаж. — Поправете тази врата. Не пускайте никого. Не казвайте на никого. Ела с мен, Латъм.

Слязоха с асансьора в сутерена. Латъм забеляза, че Тийг не е само стреснат, но и уплашен.

— Какво мислите, че се е случило, сър?

— Преди два дни му връчих заповедта за освобождаване от службата. Имам чувството, че не му стана приятно.

Латъм замълча за момент. След това заговори, без да гледа към Тийг.

— Вече съм цивилен, така че мога да го кажа. — Това е отвратително. Стоун беше един от най-добрите ви служители.

— Вземам под внимание забележката ви — отговори генералът студено. — Вие сте този, когото наричаха Круша, нали?

— Да.

Тийг погледна уволнения агент. Лампата показваше, чеса стигнали до сутерена.

— Е, Ябълката започна да гние. Започна да мухлясвай Искам да знам само докъде е проникнала плесента.

Вратата се отвори. Те излязоха от асансьора и тръгнаха по коридора към стоманената стена, която го преграждаше. В средата имаше дебела врата, чиято рамка едва се забелязваше. В горния й край се виждаше малко прозорче от бронирано стъкло, отстрани имаше черен бутон, гумен прорез и метална табела.

Влизането без специален пропуск абсолютно забранено. Позвънете и мушнете пропуска в гумения процеп.

Тийг се приближи до прозорчето и натисна звънеца.

— Код „Хиацинт“ — заговори той бързо. — Моля, не се бавете. Аз съм генерал Тийг. С мен е Харолд Латъм.

Чу се жужене, вратата се отдръпна назад й след това се отвори. Офицерът вътре отдаде чест.

— Добър ден, сър. Тук не е идвало нищо от „Хиацинт“ напоследък.

Тийг кимна в отговор на поздрава и каза:

— Аз сам го нося, майоре. Нищо не бива да се изважда от архива до второ нареждане. Какво пише за полковник Одри Бърч в книгата за дежурствата?

Майорът се обърна към металния плот, прикрепен на стената до него.

— Веднага ще проверя, сър. — Той отвори една тетрадка с черни кожени корици. — Полковник Бърч е излязъл завчера вечерта в деветнадесет часа. Трябва да е тук утре сутринта. В седем.

— Добре. Имало ли е някой с него? Майорът отново погледна тетрадката.

— Да, сър. Капитан Стоун е излязъл в същото време.

— Благодаря. Ще бъдем в седмо хранилище. Дайте ми ключовете. И комбинациите на ключалките.

— Разбира се.

В стаята с метални стени имаше двадесет и два шкафа. Тийг спря пред четвъртия. Вгледа се в листа с цифри в ръката си и започна да набира шифъра. След това подаде листа на Латъм и каза:

— Да пестим време. Намерете шкафа с досието на Бревър и го донесете.

Латъм взе листа и намери шкафа.

Ключалката изщрака. Тийг извади второто чекмедже и започна да търси нужната папка.

След това започна отначало. Бавно, за да не я пропусне.

Това, което търсеше, не беше там. Папката на Виктор Фонтайн беше изчезнала. Тийг затвори чекмеджето и се изправи. Погледна Латъм, който беше клекнал пред другия шкаф с отворена папка в ръце. По лицето му се беше изписало изумление.

— Помолих ви да я намерите, не да я четете — каза генералът ледено.

— Няма какво да се чете — отговори Латъм тихо и извади от папката лист хартия. — Освен това.

Документът беше копие. В черна рамка, а в долния край имаше място за два подписа. И двамата знаеха какво е това.

Заповед за екзекуция. Официално разрешение да убиеш.

— За кого е? — попита Тийг тихо.

— Виторио Фонтини-Кристи.

— Кой я е одобрил?

— Има печат на външното министерство. Подписът е на Бревър.

— И още кой? Трябва да има два.

— Министър-председателя.

— И капитан Стоун е натоварен със…

Латъм кимна, макар че Тийг не беше задал въпрос.

— Да.

Генералът затвори очи и започна да диша тежко. След малко попита:

— Познавахте ли Стоун добре? Методите му?

— Работихме заедно осемнадесет месеца. Бяхме като братя.

— Братя? Тогава трябва да ви напомня, мистър Латъм, че макар и да сте освободен от служба, законът за държавната тайна все още важи за вас.

15.

Тийг говореше по телефона. Гласът му беше рязък, фразите кратки и добре премерени.

— Още от самото начало той беше твой. Още откакто го вкарахме в Лох Торидън. Разпитите, безкрайните въпроси, името на Любок в документацията ни, капаните. Всяко мръдване на Фонтайн ти беше докладвано.

— Няма за какво да се извинявам — отговори Антъни Бревър от другия край на линията. — И много добре знаеш защо. „Солун“ беше и си остава приоритетна задача за външното министерство.

— Искам обяснение за тази заповед за екзекуция! Не сте ме питали, не сте ме уведомили…

— Така и трябваше да бъде — прекъсна го Бревър. — Това беше резервен вариант. Ти може и да вярваш в собственото си безсмъртие, но ние не. Като оставим настрана въздушните нападения, ти си стратег на тайни операции, потенциална жертва на убийство. Ако те бяха ликвидирали, с тази заповед Стоун можеше да се добере до Фонтайн навсякъде.

— Стоун ли те убеди, че е нужна?

Бревър замълча за малко и отговори:

— Да. Преди няколко години.

— А каза ли ти освен това, че има причина да ненавижда Виктор?

— Не го одобряваше. И не беше само той.

— Казах — ненавижда! На границата на патологичното!

— След като си знаел това, защо не го смени?

— Защото, по дяволите, имаше причина да се владее. Сега вече няма.

— Не разбирам…

— Ти си глупак, Бревър! Стоун ни е оставил копието. Оригиналът е у него. Не можеш да направиш нищо и три иска да го знаеш!

— Какви ги дрънкаш?

— Стоун се разхожда наоколо с официална заповед, която му дава право да убие човек. Да се отмени тази заповед сега е безсмислено. Щеше да е безсмислено и преди две години! Документът е у него. Той е професионалист. Решил е да изпълни заповедта и вие изобщо не можете да го намерите, за да го спрете! Можеш ли ти или външният министър, или дори самият Чърчил да оправдаете това убийство? Можете ли да го коментирате?

Бревър отговори веднага: — Това беше резервен вариант. Нищо повече!

— Най-добрата възможност! — сряза го Тийг. — Достатъчно стряскащо, за да проникне през всякакви бюрократични пречки. Сякаш чувам аргументите на Стоун!

— Стоун трябва да бъде намерен. Трябва да бъде спрян. — Дишането на Бревър се чуваше в слушалката.

— Тук мненията ни съвпадат — каза генералът уморено. — Какво смяташ да правиш?

— Най-напред ще кажа всичко на Виктор. — Разумно ли е това?

— Честно е.

— Очаквам да ме държиш в течение. Ако трябва, обаждай ми се през час.

Тийг погледна разсеяно стенния часовник. Беше девет и четиридесет и пет. През прозорците влизаше лунната светлина. Сега нямаше черни пердета да я спират.

— Не съм сигурен, че е възможно.

— Какво?

— Ти мислиш за контейнера, изнесен от Гърция преди пет години. Аз мисля за живота на Виктор Фонтайн и семейството му.

— Не ти ли е минавало през ум — попита Бревър, — че двете са неразривно свързани?

— Добро предположение. — Тийг затвори телефона и се облегна. Трябваше да се обади на Виктор. Да го предупреди.

На вратата се почука.

— Влез!

Първи влезе Харолд Латъм, следван от най-добрия следовател в службата. Беше мъж на средна възраст, бивш криминалист от Скотланд Ярд. В ръката си държеше голям книжен плик.

Преди няколко седмици Латъм не би влязъл в кабинета му с цигара. Сега го направи, сякаш нарочно. И все пак, мислеше Тийг, враждебността му сякаш е намаляла. Крушата беше преди всичко професионалист и това, че вече е пенсиониран, не можеше да промени този факт.

— Открихте ли нещо? — попита Тийг.

— Нищо особено — отговори Латъм. — Дреболии, които могат да се окажат важни. Вашият човек е добър. Може да събере една книга информация от глава на топлийка.

— Той ме насочи — отговори специалистът. — Знае навиците на обекта.

— И какво открихте?

— В кабинета му нищо. Само досиета, документация, предназначена за унищожаване. Съвсем законно. Но у тях беше малко по-различно. Той е много внимателен човек, но все пак закачалките в гардероба, дрехите на бюрото, тоалетните му принадлежности… По всичко може да се съди, че се е готвил да замине от доста време.

— Разбирам. А тези драсканици?

— Стоун имаше един лош навик — отговори Латъм. — Обичаше да се излежава на леглото и да драска. Думи, скоби, стрелки, имена. Заврънкулки. Само че винаги след това късаше страниците и ги изгаряше. На нощното шкафче намерихме един тефтер. Беше празен, разбира се, но вашият човек знаеше какво да прави.

— Останали са вдлъбнатини, сър. Не е трудно да се извадят с помощта на спектрограф. — Следователят подаде плика на Тийг. — Ето резултатите.

Той ги пое и се вгледа в спектрограмата. Имаше числа, скоби, стрелки, думи — както каза Латъм. Неразгадаем ребус, резултат от объркани мисли.

И сред хаоса се открои едно име.

Донати.

Човекът с белия кичур в косата си. Екзекуторът от Кампо ди Фиори. Един от най-силните кардинали на Ватикана.

„Солун“ започваше.

— …Джулиамо Донати.

Виктор чу името и споменът, потънал някъде в паметта му, се отприщи. Името беще ключът, ключалката щракна и спомените излязоха на повърхността.

Беше дете, на не повече от девет или десет години. Братята му бяха горе и се готвеха да си лягат. Той слезе по пижама долу, за да вземе една книжка и тогава чу виковете в кабинета на баща си.

Вратата беше открехната и той, изпълнен с любопитство, се приближи и надникна. Това, което видя в кабинета на баща си, го стресна и той застана като хипнотизиран. Пред бюрото на Савароне стоеше един свещеник, удряше с юмрук по плота и крещеше, обезумял от гняв.

Това, че един човек, особено свещеник, можеше да се държи така в присъствието на баща му, го стресна и той неволно ахна.

Свещеникът рязко се обърна към него и тогава Виктор забеляза белия кичур. След това побягна нагоре по стълбата към стаята си.

На следващата сутрин Савароне го повика и му обясни. Баща му никога не пестеше обясненията. Времето беше заличило от паметта му точно за какво беше спорът между двамата, но Виктор си спомни, че баща му беше описал свещеника като Джулиамо Донати, позор за Ватикана… човек, който държи хората в подчинение със страх. Тези думи беше запомнил.

Джулиамо Донати, позорното петно на Ватикана.

— Стоун се е задействал — каза Тийг по телефона от Лондон и върна Виктор към реалността. — Иска главата ти и цената, която би могъл да получи за нея. Търсихме го не където трябва, но сега вече знаем къде е. С документите на Бърч е излетял с военен самолет от Лейкънхийт. За Рим.

— При кардинала — уточни Виктор. — Не иска да рискува с преговори по телефона.

— Точно така. И ще се върне при теб. Ще чакаме.

— Не — каза Виктор. — Няма да стане. Няма да чакаме, а ще тръгнем след него.

— О! — Тийг не можеше да скрие неувереността си.

— Знаем, че Стоун е в Рим. Вероятно се е приютил при някой от старите си информатори. Те са свикнали да крият хора.

— Или при Донати.

— Съмнявам се. Би предпочел неутрална територия. Донати е опасен, непредсказуем. Стоун си дава сметка за това.

— Не е важно какво мислиш ти. Аз не мога да…

— Не можеш ли да пуснеш един слух от надежден източник? — прекъсна го Виктор.

— Какъв слух?

— Че се готвя да направя това, което всички очакват от мен да направя. Да се върна в Кампо ди Фиори. По известни само на мен причини.

— Категорично не. И дума не може да става!

— За Бога, Тийг! — извика Виктор. — Не мога да се крия в миша дупка цял живот! Не мога цял живот да живея в страх, че всеки път, когато жена ми или децата ми излязат навън, ще ги очаква някой Стоун или Донати, или наемен убиец! Обеща ми да действаме. Времето е дошло!

Тийг се замисли и след малко отговори:

— Остава и гръцкият орден.

— Всяка стъпка води до друга. Орденът ще трябва да приеме фактите такива, каквото са. Не каквито иска да бъдат. Доказателството ще са Донати и Стоун. Не би могло да има друго заключение.

— В Рим имаме някои хора. Не много…

— Не ми трябват много. Не искам пътуването ми да се свързва с MI6. Претекстът ми ще бъде съдът по репарациите. Правителството иска да задържи заводите ми и повишава цената с всеки изминал ден. Не иска да ги вземат американците.

— Съдът по репарациите — повтори Тийг и си записа.

— Има един възрастен човек на име Барзини — продължи Виктор. — Гуидо Барзини. Работеше в Кампо ди Фиори. Грижеше се за конете. Той може да ми помогне. Намери го в Милано. Ако е жив, бившите нелегални ще знаят къде е.

— Барзини, Гуидо — повтори Тийг. — Ще ми трябват гаранции за сигурност.

— На мен също, но без много шум. Искам да ги накарам да се покажат, не да се скрият още по-дълбоко.

— Ако предположим, че захапят стръвта, какво смяташ да правиш?

— Ще ги накарам да ме изслушат. Толкова е просто.

— Не мисля, че ще бъде — каза Тийг.

— Тогава ще ги убия — отговори Виктор.

Мълвата тръгна. Падроне беше жив. Беше се върнал. Видели го в един малък хотел, на няколко преки от „Дуомо“. Фонтини-Кристи беше в Милано. Това се знаеше дори в Рим.

На вратата на хотелската стая се почука. Барзини. Виктор беше очаквал този момент и се беше страхувал от него. Спомените за бялата светлина и смъртта бяха неизбежни. Той се помъчи да се овладее и отиде да отвори.

Силното някога тяло на стария коняр сега беше прегърбено и се губеше в евтиното палто от груб черен плат. Лицето му беше сбръчкано, погледът му беше мътен. Ръцете, които бяха задържали гърчещото се тяло на Виктор на земята, които бяха спасили живота му, сега бяха съсухрени и изкривени. Трепереха.

За ужас на Виктор, Барзини падна на колене, протегна ръце и го улови за коленете.

— Значи е истина! Жив сте!

Виктор го изправи на крака и го прегърна. След това мълчаливо заведе стареца до канапето. Беше очевидно, че е болен. Виктор му предложи храна. Барзини поиска чай и бренди. Келнерите на хотела взеха поръчката веднага и когато питиетата бяха донесени, Фонтайн научи за събитията в Кампо ди Фиори. След нощта на клането.

Месеци след убийството немците охранявали имението строго. На слугите било позволено да вземат вещите си и да напуснат. Прислужницата, станала свидетел на разстрела, била убита още същата вечер. Единствено на Барзини позволили да остане в Кампо ди Фиори — очевидно не бил с всичкия си.

— Не беше много трудно да ги убедя. Фашистите са склонни да вярват, че всички освен тях са побъркани. Само така могат сутрин да се погледнат в огледалото.

Като коняр и пазач на дивеча, Гуидо Барзини имал възможност да наблюдава какво става в Кампо ди Фиори. Най-странни били свещениците. По няколко можели да влизат вътре. Не повече от двама-трима наведнъж, но идвали най-различни. В началото Гуидо мислел, че са изпратени от Светия престол да се молят за душите на убитите, но се държали много странно. Започнали да претърсват обстойно главната къща, след това стопанските постройки, накрая и конюшнята. Преровили всичко. Разглобили мебелите, проверили стените за тайници, свалили лампериите. Махнали и паркета — не надве-натри, а като — опитни дърводелци, проверили отдолу и го подредили отново. А земите били прегледани тревичка по тревичка, като че ли са търсили злато.

— Попитах няколко от по-младите какво търсят. Мисля, че нямаха точна представа. Отговаряха: „Голям сандък, старче. Стоманен сандък.“ След това забелязах, че един от свещениците, стар човек, идва всеки ден и следи работата на другите.

— На около шестдесет и с бял кичур в косата? — попита Виктор.

— Точно така. Откъде знаеш?

— Очаквах да се появи. Колко време продължи претърсването?

— Близо две години. Просто не е за вярване. И след това изведнъж престанаха.

Била прекратена всякаква дейност освен това, което правели немците. Вермахтът превърнал имението в нещо като изискано убежище за висшите офицери.

— Направи ли каквото ти каза англичанинът от Рим? — Виктор наля още бренди на Барзини. Ръцете му вече не трепереха толкова.

— Да, падроне. През последните два дни ходих до пазарите на Лавено, на Варезе и Ленано. Казах едно и също на няколко бъбривци: „Довечера ще видя падроне. Връща се. Ще се срещнем в Милано, но никой не трябва да знае.“ Сто на сто ще се разприказват. Та това е синът на Фонтини-Кристи! — Барзини се усмихна.

— А някой попита ли те защо искам да дойдеш в Милано?

— Повечето ме питаха. Казах им, че за мен това е чест, че трябва да проведем личен разговор. И наистина е чест.

— Би трябвало да свърши работа. — Виктор вдигна телефона и даде един номер на телефонистката.

Докато чакаше да го свържат, той каза на Барзини:

— Когато това свърши, искам да дойдеш с мен. Първо в Англия, после в Америка. Женен съм, стари приятелю. Жена ми ще ти хареса. Имам и деца. Две момчета, близнаци.

Очите на Барзини светнаха:

— Синове? Слава на Бога…

Никой не вдигна слушалката. Виктор се разтревожи; Човекът от MI6 беше длъжен да стои на мястото си! Намираше се между Кампо ди Фиори и Варезе. Той трябваше да осъществява контактите с останалите в Стреса, Лугано, Моркоте. Всички връзки минаваха през него. Къде ли се беше дянал?

Виктор затвори телефона и извади портфейла си. В едно от отделенията имаше още един телефонен номер — в Рим.

Даде го на телефонистката.

— Как така никой не отговаря?! — попита гласът на английски, след като се свързаха.

— Как по-ясно да се изразя? — отговори Виктор. — Никой не отговаря. Кога говорихте с него за последен път?

— Преди около четири часа. Всичко беше наред. Имаше радиовръзка с всички коли. Предполагам, че си получил съобщението, Фонтайн.

— Какво съобщение?

Настъпи моментна тишина.

— Това никак не ми харесва, Фонтайн.

— Какво съобщение?

— Каза, че може би го следят, но да не се притесняваме. Каза още, че когато пристигнеш, ще се свърже с теб в хотела. Видял е колата. Била е на пътя пред разклона за Кампо ди Фиори. Не ти ли се обади?

Виктор потисна желанието си да изкрещи.

— Не ми се е обаждал. Не е оставял никакво съобщение. Каква е била колата?

— Зелен фиат. С номер от Савона, в залива на Генуа. Описанието на единия от хората съвпада с това на един корсиканец от полицейските досиета. Контрабандист, който е работил за нас. Другите също са били корсиканци. И него…

— Предполагам, че имаш предвид…

— Да. Четвъртият е бил Стоун.

Стоун беше захапал стръвта. Ябълката беше прибягнал до помощта на корсиканците от Челе Лигуре. И като истински професионалист, беше премахнал връзката във Варезе.

Елиминирай куриерите. Парализирай комуникациите. Лох Торидън.

— Благодаря — каза Виктор на човека в Рим.

— Фонтайн — долетя притесненият глас от другия край на линията, — не прави абсолютно нищо! Стой там и не мърдай никъде!

Без да отговори, Виктор затвори телефона и се върна при Барзини.

— Ще ми трябват хора. Хора, на които да мога да се доверя и които да са готови да поемат риск.

Барзини извърна лице. Старецът беше смутен.

— Нещата не са такива, каквито бяха едно време, падроне.

— Нелегалните?

— Повечето са комунисти и сега се занимават само със себе си. С памфлетите и събранията си. Те… — Барзини замълча. — Сетих се. Има двама души, които не забравят. Криеха се в планините, а аз им носех храна и новини за семействата им. Мога да им се доверя.

— Ще трябва да се свържем с тях — каза Виктор и тръгна към спалнята. — Ще се преоблека. Можеш ли да им се обадиш?

— Имат телефон — каза Барзини и стана от канапето.

— Обади им се. Кажи им да ме чакат в Кампо ди Фиори. Има ли охрана?

— Само нощен пазач. От Лавено е. Аз съм другият.

— Дали знаят къде е пътят през конюшнята? — Ще го намерят.

— Добре. Кажи им да тръгнат веднага и да ме чакат на пътеката зад конюшнята. Още я има, нали?

— Да. Какво ще правим, падроне?

Виктор отговори с думите, които беше казал на Тийг преди пет дни:

— Ще направя това, което всички очакват да направя. Той се обърна и влезе в спалнята.

16.

Уроците на Лох Торидън винаги са налице, мислеше Виктор, докато гледаше, подпрял ръце върху мраморния плот на рецепцията, как нощният служител изпълнява молбата му. Беше поискал да наеме кола с достатъчно силен глас, за да привлече вниманието на околните. По това време никак не беше лесно да се намери кола. Не беше лесно и през деня, да не говорим за среднощ. Но ако парите бяха достатъчно, всичко можеше да се уреди. Разговорът със служителя беше доста шумен, за да привлече вниманието, а освен това беше облечен с тъмносиви панталони, ботуши и тъмно ловджийско яке. Ловният сезон още беше далеч.

Във фоайето имаше малко хора. Няколко бизнесмени, тръгнали с нестабилна походка към стаите си, след дълги напоителни разговори, една спореща двойка, някакъв нервен, очевидно богат младеж, който искаше да получи стая заедно с проститутка, която дискретно го чакаше встрани. И един мургав мъж, с обрулено от вятъра лице, който четеше вестник в другия край на фоайето, без да обръща внимание на никого. „Корсиканец“ — помисли си Виктор.

Този човек сигурно щеше да предаде чутото на други корсиканци. И на англичанина на име Стоун. След това оставаше да се увери, че някъде навън има един зелен фиат, прикрит в сенките и готов незабелязано да тръгне след наетата кола. Ако фиатът липсваше, Виктор можеше да намери претекст да се забави, докато го изчака.

Не се наложи обаче. Фиатът се виждаше малко след пряката. Капитан Джефри Стоун беше сигурен какво трябва да прави. Беше спрял преди колата на Виктор, на запад, по пътя към Варезе. И към Кампо ди Фиори.

Барзини седна на седалката до Виктор. Брендито беше казало думата си. Главата на стареца непрекъснато клюмаше към гърдите му.

— Поспи — каза му Виктор. — Имаме доста път и искам там да си отпочинал.

Преминаха през отворената порта и тръгнаха по алеята към Кампо ди Фиори. Въпреки че се беше подготвил за това, видът на къщата изпълни гърдите му с болка, слепоочията му запулсираха. Наближаваше мястото на екзекуцията. Образите и звуците от онази нощ се върнаха, но той не можеше да си позволи да им се поддаде. Уроците на Лох Торидън: Раздвоеното внимание е опасно.

Стегна мускулите на корема си и спря колата.

Барзини беше буден и го гледаше. Иззад дебелата дъбова врата на мраморните стъпала се показа нощният пазач и освети колата с фенерчето си. Барзини слезе и заговори:

— Водя сина на Фонтини-Кристи. Той е господар на тази къща.

Пазачът освети Виктор, който беше излязъл от колата и стоеше до предния капак. Тонът му беше изпълнен с уважение. И страх.

— За мен е чест, падроне.

— Можеш да си вървиш у дома в Лавено — каза му Виктор. — Моля те да минеш по северния път. Сигурно и без това минаваш оттам, защото е най-кратък.

— Така е, сеньор. Благодаря, сеньор.

— При конюшните може би ме чакат двама приятели. Не се страхувай от тях. Помолих ги да минат по северния път. Ако ги видиш, моля те, кажи им, че ще отида при тях скоро.

— Разбира се, падроне.

Нощният пазач кимна и слезе бързо надолу по мраморните стъпала. Качи се на велосипеда си, подпрян отстрани, и го подкара в тъмнината.

— Бързо! — каза Виктор на Барзини. — Кажи ми, телефоните още ли са както бяха? Стои ли линията до конюшнята?

— Да. В кабинета и във вестибюла.

— Добре. Влез вътре и запали всички лампи във вестибюла и в трапезарията. След това се качи в кабинета на баща ми и застани до прозореца, но без да палиш лампата. Когато стигна до приятелите ти в конюшнята, ще ти се обадя, за да ти кажа какво да правиш. Корсиканците ще се появят скоро. Пеша, предполагам. Следи за светлини от джобни фенерчета и ми кажи какво си видял.

— Добре. Падроне?

— Да?

— Нямам оръжие. Оръжията са забранени.

— Вземи това. — Виктор бръкна под якето си и извади пистолет „Смит & Уесън“. — Не мисля, че ще ти трябва. Не стреляй, ако не е застрашен животът ти.

След тридесет секунди лампите в големия вестибюл светнаха. Виктор тръгна покрай къщата и спря зад ъгъла. Полилеите в трапезарията също светнаха. Цялата северна фасада на къщата светна, а южната остана тъмна.

По пътя още нямаше признаци на живот — нито светлини от фенерчета, нито проблясъци От кибритени клечки. Така и очакваше. Стоун беше професионалист и би проявил абсолютна предпазливост.

Така да бъде. Той също щеше да бъде предпазлив.

Затича се по пътя към конюшнята. Беше приведен и се ослушваше. Стоун би могъл да влезе и по този път, макар че не му се струваше много вероятно. Щеше да бърза да влезе веднага след него и да заварди изходите.

— Аз съм Фонтини-Кристи.

Виктор мина по пътеката зад конюшнята. Няколкото коня в нея бяха стари и уморени.

— Сеньор. — Шепотът долетя от храсталаците вляво от пътеката. Виктор се приближи. Изведнъж откъм отсрещната страна светна фенерче. Отляво. И се чу друг глас:

— Не мърдай! Не се обръщай.

Усети ръката на мъжа да го хваща здраво през кръста. Лъчът на фенерчето се вдигна нагоре към лицето му и го заслепи.

— Той е — каза гласът в тъмнината.

Лъчът на фенерчето се насочи надолу. Виктор премигна и разтри очи. Човекът излезе от сянката. Беше висок почти колкото Виктор и беше облечен с износено американско военно яке. Вторият мъж застана пред него. Беше доста по-нисък и набит от приятеля си.

— Защо сме тук? — попита високият. — Барзини е стар и умът му не е много бистър. Съгласихме се да те наблюдаваме, да те предупредим, ако стане нещо… Само толкова. Правим го, защото му дължим услуга. И защото Фонтини-Кристи бяха срещу фашистите.

— Благодаря ви.

— Какво искат корсиканците? И този англичанин? — Двамата застанаха един до друг.

— Искат нещо, което си мислят, че притежавам, но аз го нямам.

Виктор замълча. Откъм конюшнята се чу пръхтене и меко тупкане на копита. Двамата местни хора също го чуха. Фенерчето угасна.

Изпука става. Камъче прошумоля под нечия стъпка. Някой приближаваше по пътя, по който беше дошъл Виктор. Двамата братя се разделиха. Набитият изчезна в листака. Другият го последва, а Виктор се скри край пътеката.

Тишина. След малко стъпките се чуха отново, този път по-ясни и внезапно се появи фигура — на сантиметри от Виктор.

Изведнъж силен лъч от фенерче проряза мрака и освети листака остреща. В същия миг се чу приглушено пукване на пистолет със заглушител.

Виктор скочи напред, стисна гърлото на човека с лявата си ръка, а дясната протегна напред, за да натисне оръжието надолу. Опря коляно в гърба му и го изви назад. Дъхът на нападателя секна. Чу се отвратително изхрущяване и край. Фенерчето се търколи на земята.

Високият мъж изскочи от храста с пистолет в ръка и смачка фенерчето с тока на обувката си. Двамата с Виктор се шмугнаха в храсталаците, уплашени, че техният човек може би е мъртъв.

Не беше: Куршумът само беше одраскал ръката му. Той лежеше по гръб с обезумял от шока поглед и дишаше тежко. Виктор коленичи край него и разкъса ръкава му, за да прегледа раната. Приятелят на ранения остана прав, с пистолет, насочен към пътеката.

— Дявол да го вземе! Проклет глупак! Защо не го застреля? — Раненият се сви от болка. — Още секунда и щеше да ме убие!

— Нямам оръжие — отговори Виктор тихо и започна да почиства раната.

— Дори и нож?

— Дори и нож.

Виктор превърза ръката с парче плат от ризата, другият го гледаше втренчено.

— Дързък си — каза той след малко. — Можеше да се скриеш. Приятелят ми има пистолет.

— Хайде стани. Трябва да има още двама корсиканци. Трябва да ги намерим. Но без стрелба. — Виктор се наведе и вдигна пистолета на убития. В пълнителя имаше още четири патрона. Заглушителят беше от най-добрите. Той кимна на високия и каза на двамата:

— Искам услуга от вас. Можете да ми откажете и ще ви разбера.

— Каква е тя? — попита раненият.

— Другите двама корсиканци са някъде там. Единият вероятно наблюдава главния път, другият може би е зад къщата, не съм сигурен. Англичанинът ще се крие. Сигурен съм, че корсиканците няма да ме убият. Ще следят всяко мое движение, но няма да стрелят по мен.

— Този тук — каза раненият и посочи мъртвия — не се поколеба да натисне спусъка.

— Те знаят как изглеждам. Бил е сигурен, че не стреля по мен.

Планът беше ясен. Виктор щеше да послужи за примамка. Щеше да слезе открито надолу по пътя и да отиде в градината зад къщата. Двамата щяха да го последват, прикрити сред дърветата. Ако Виктор беше прав, би трябвало да се появи един корсиканец. Те трябваше да го хванат. Или да го убият, без да вдигат шум. Нямаше значение. Тези корсиканци убиваха италианци.

След това щяха да направят същото на алеята към главния вход. Някъде там трябваше да се намира третият, последен корсиканец.

Беше логично това да са позициите им — Стоун беше преди всичко логичен. И изпилваше нещата докрай. Нямаше как да не е поставил хора на изходите.

— Не сте длъжни да го правите — каза Виктор. — Ще ви платя добре, но бих ви разбрал, ако…

— Дръж си парите — прекъсна го раненият. — Не сме тук заради това.

— В конюшнята има телефон. Ще се обадя на Барзини и ще тръгна по пътя.

Предположението му се оказа вярно. Стоун беше сложил хора и на двата пътя. Обезвредиха ги безшумно, с ножове.

Срещнаха се при конюшнята. Виктор беше сигурен, че Стоун го наблюдава. Това беше лобното място на семейството му, завръщането беше болезнено. Лох Торидън беше научил и двамата да предугаждат реакциите на противника си. Това беше оръжие.

— Къде е колата ви? — попита Виктор.

— Пред северния портал.

— Искам да ви благодаря. Заведете приятеля си на лекар. Барзини ще ми каже къде да ви се отблагодаря в по-конкретна форма.

— Сам ли ще се справиш с англичанина?

— Няма да е трудно. Той е с една ръка. Корсиканците му вече ги няма. С Барзини ще се справим. Намерете лекар.

— Довиждане, сеньор — каза високият. — Дългът ни към Барзини е изплатен. Може би и към Фонтини-Кристи. Някога това семейство беше добро към тази земя.

— Благодаря ви.

Двамата кимнаха и бързо се отправиха към колата си. Виктор влезе в конюшнята през страничната врата. Мина покрай яслите с конете и малката стаичка на Барзини, след което влезе в стаята с телефона. Намери неголям дървен сандък и започна да го пълни с каквото му попадне. След това отиде до телефона, вдигна слушалката и натисна бутона.

— Всичко е наред, стари приятелю.

— Слава Богу.

— Какво става с англичанина?

— От другата страна на пътя е. Във високата трева. На мястото, където…

— Ясно. Тръгвам веднага. Знаеш какво да правиш. Помни, че на вратата трябва да говориш бавно и ясно. Англичанинът не е говорил италиански от няколко години.

— Старците говорят по-силно, отколкото трябва — отговори Барзини шеговито. — Понеже чуваме зле, мислим, че всички са като нас.

Виктор затвори телефона и провери пистолета, който беше взел от мъртвия корсиканец. Разви заглушителя и мушна оръжието в джоба си. След това вдигна сандъка и излезе.

Слезе по пътя и се запъти към предния вход на къщата. В светлината, хвърляна от прозорците, спря за миг и намести ръцете си — за да покаже, че сандъкът е по-тежък, отколкото изглежда.

Изкачи се по стъпалата към масивната дъбова врата и я ритна с крак.

След секунди Барзини отвори. Разговорът им беше съвсем обикновен. Старецът говореше силно и ясно.

— Сигурен ли сте, че не искате нищо, падроне? Чаша чай. Или кафе?

— Не, благодаря ти. Отиди да поспиш. Утре ни чака много работа.

— Добре. Днес конете ще ядат по-рано, отколкото обикновено.

Барзини мина покрай Виктор и тръгна към конюшнята. Виктор влезе в големия вестибюл. Всичко си беше както преди. Немците знаеха да ценят красивите неща. След това тръгна към голямата всекидневна, откъдето се влизаше в кабинета на баща му. Обзе го болка, гърлото му се сви.

Влезе в кабинета на баща си. Инстинктивно тръгна надясно в тъмнината — огромното бюро беше там, където го помнеше. Сложи сандъка отгоре и запали лампата със зелен абажур. Същата лампа — нищо не се беше променило.

Седна на стола на баща си и извади пистолета от джоба си. Сложи го на бюрото зад сандъка, така че да не се вижда отпред.

Чакането започна. И за втори път животът му беше в ръцете на Барзини. Не можеше да си представи по-силни ръце. Старецът нямаше да стигне до конюшнята. Щеше да свърне в гората и да се върне зад къщата. Щеше да влезе през задния вход и да чака идването на англичанина. Капанът за Стоун беше заложен.

Минутите започнаха да текат. Разсеяно Виктор отвори чекмеджето на бюрото. Вътре имаше някакви официални бланки на Вермахта. Той ги извади и започна да ги подрежда на купчинки пред себе си — пасианс с големи бели карти.

Чакаше.

В началото не чу нищо. Усети присъствието. Не можеше да сгреши — то изпълваше пространството между него и другия. След това тишината бе прорязана от скърцането на паркета — две крачки, направени открито, дръзко. Виктор посегна към пистолета.

Изведнъж откъм тъмното пространство срещу него, към него полетя някакъв светъл предмет. Виктор се отдръпна, когато видя какво е, пръските кръв във въздуха. Чу се остро тупване — на плът в дърво — и ужасното нещо се изтъркаля под светлината на лампата.

Виктор онемя отвратен.

Предметът беше човешка ръка. Дясна ръка, отсечена малко над китката. Пръстите бяха стари и сбръчкани, свити като нокти на хищник. При примитивния удар сухожилията ги бяха сгънали и бяха останали в това положение.

Това беше ръката на Гуидо Барзини, хвърлена от един маниак, загубил своята на един кей край Челе Лигуре.

Виктор скочи на крака и потиснал надигащото се в стомаха му отвращение, заопипва за пистолета.

— Не го пипай! Докоснеш ли го, ще умреш. — Стоун говореше на английски. Беше в тъмния край на кабинета, приклекнал зад голямото кресло.

Виктор отдръпна ръката си. Трябваше да се застави да мисли. Да оцелее.

— Ти си го убил!

— Ще го намерят в гората. Странно е, че аз го намерих там, нали?

Виктор стоеше неподвижно, приел ужасната вест, потиснал всякакви чувства.

— Още по-странно е, че не го намериха корсиканците ти — каза той тихо.

Очите на Стоун реагираха. Само за миг, но реагираха.

— Чудех се защо се разхождаш. — Стоун поклати глава. — Да, би могъл да ги ликвидираш.

— Не го направих аз. Имаше други.

— Съжалявам, Фонтини. Тези не ми минават.

— Откъде си толкова сигурен?

— Ако имаше други, нямаше да оставиш последната работа на този старец. Глупаво е. Ти си арогантен кучи син, но не си глупав. Сами сме. Ти, аз и този сандък. Боже! В доста дълбока дупка трябва да е бил! Колко хора го търсиха?

— Значи сте се споразумели с Донати?

— Той си мисли така. Ти ми отне всичко! Изпълзях от Ливърпул и си пробих път нагоре, а ти унищожи всичко това за секунди! Сега ще си върна загубеното с печалба. Ще проведа най-големия търг, за който някога си чувал.

— И какво ще продаваш? Вехтории?

Стоун дръпна назад петлето на пистолета си. Ръката с ръкавицата тупна облегалката на креслото, очите му се вторачиха в мрака.

— Не си прави шеги!

— Не се шегувам. И не съм глупав, сам го каза. А ти не можеш да натиснеш този спусък. Имащ само един начин да предадеш съдържанието на контейнера. Ако постъпиш иначе, много лесно ще бъде издадена още една заповед за екзекуция. Хората, които те наеха преди пет години, не обичат да изпадат в неловки положения.

— Млъкни! — Стоун вдигна дясната си ръка и ядосано я стовари върху облегалката на креслото. — Тези номера няма да ми минат, копеле мръсно! Правил съм ги много преди и да чуеш за Лох Торидън.

— Лох Торидън се основаваше на грешките. На некомпетентността. Помниш ли? — Виктор отстъпи назад, като бутна стола с крак и разпери ръце безпомощно. — Хайде, погледни сам. Няма да ме убиеш, преди да разбереш какво ще спечелиш.

— Дръпни се назад! Още!

Стоун заобиколи креслото, протегнал напред безжизнената си дясна ръка. В лявата стискаше оръжието, което можеше да гръмне при най-лекото докосване на спусъка.

Виктор отстъпи още, без да отделя поглед от пистолета. Моментът щеше да настъпи, това беше единственият му шанс.

Англичанинът се приближи до бюрото, изпълнен с омраза и ненавист, готов да натисне спусъка при най-малкия повод. Погледът му се отмести от Виктор и се плъзна по плота на бюрото, отрязаната ръка на Гуидо Барзини, сандъка. И купчината боклуци в него.

— Не! — прошепна той. — Не!

Моментът настъпи — изненадата беше в очите на Стоун. След част от секундата щеше да е късно.

Виктор скочи над бюрото с протегнати към оръжието ръце — то беше трепнало за миг, но не можеше да се надява на нищо повече.

Изстрелът беше оглушителен, но куршумът удари плота на бюрото. Навсякъде се разлетяха трески. Виктор стисна китката на Стоун и я изви с всичка сила, без да обръща внимание на ударите, които твърдата ръка с ръкавица сипеше по лицето и врата му. Англичанинът вдигна коляно и го изрита в слабините. Пистолетът остана в ръката му. Беше освирепял от ярост. Само със сила този човек не можеше да бъде победен.

Виктор направи единственото, което му оставаше. За миг престана да се съпротивлява и позволи Стоун да насочи пистолета към стомаха му. Малко преди да докосне якето му, той рязко го изви нагоре и отскочи встрани.

Изстрелът отекна. За миг Виктор беше заслепен, усети паренето на газовете от цевта и му се стори, че умира.

След това усети, че тялото на Джефри Стоун се свлича на пода и тежестта му го дърпа надолу.

Отвори очи. Куршумът беше проникнал през долната челюст и беше отнесъл горната част на черепа.

До кървавата пихтия се търкаляше отрязаната ръка на Гуидо Барзини.

Намери трупа на стареца и го занесе в конюшнята. Сложи го върху леглото и го покри с чаршаф. Изправи се отстрани и остана неподвижен. Не знаеше колко е стоял така, мъчейки се да разбере болката и смъртта, и любовта.

Кампо ди Фиори беше потънало в тишина. За него тайната беше погребана и никога нямаше да излезе наяве. Савароне не беше пожелал да я сподели с никого. И синът му повече нямаше да се занимава с нея. Нека други го правят. Нека Тийг, ако желае, се занимава с останалото. Виктор беше приключил.

Той тръгна по северния път и се качи на наетата кола.

Зората настъпваше. Лятното слънце скоро щеше да освети полята наоколо. Виктор погледна още веднъж дома, в който беше протекло детството му, и запали мотора.

Дърветата се втурнаха към него, листата се сляха в зелени, бели и оранжеви петна. Погледна скоростомера. Над осемдесет. Осемдесет и четири километра в час по криволичещия през гората път. Знаеше, че трябва да намали скоростта. Беше глупаво, опасно да кара така. Но кракът му не се подчиняваше на разума.

Трябваше да се махне оттук час по-скоро!

Преди портата имаше голям плавен завой. Някога, преди години, когато минаваха оттук, натискаха клаксона, преди да навлязат в него. Сега нямаше причина да го прави. И с облекчение забеляза, че е отпуснал педала на газта. Инстинктът му все още работеше. Въпреки това взе завоя с петдесет и гумите изсвириха. На правия участък след това отново ускори. Щеше да мине през портата, да подкара към Варезе, после към Милано.

Към Лондон.

Не беше сигурен кога точно ги видя. Тях. Умът му беше някъде другаде, погледът му — прикован в пътя непосредствено пред колата. Усети само че натиска спирачката с такава сила, че отхвръкна напред — почти се удари в предното стъкло. Колата поднесе, гумите изсвистяха, изпод колелата се вдигна облак прах. През портата мина странично и спря на сантиметри от двете черни лимузини, които се появиха изневиделица и му препречиха пътя.

Тялото му се върна на облегалката, цялата кола се разтресе от внезапното спиране. Трябваха му няколко секунди, за да се отърси от изненадата. Премигна и се вгледа напред. Това, което видя, превърна гнева му в изумление. Пред двете лимузини стояха петима мъже, облечени в черни църковни одежди, с бели яки. Гледаха го невъзмутимо. След това задната врата на лимузината вдясно се отвори и излезе шестият човек. Беше на около шестдесет, също облечен в черно.

В косата му имаше бял кичур.

17.

Кардиналът имаше фанатичен поглед и лицето му беше вдървено като на луд. Движенията му бяха плавни, отмерени, непозволяващи на публиката да отклони вниманието си нито за миг. Беше едновременно театрален и зловещ. Това поведение беше култивирано през годините, прекарани във Ватикана. Донати беше орел, който се храни с врабчета. Той беше недосегаем за справедливостта — той раздаваше справедливостта.

При вида му Виктор изгуби контрол над себе си. Фактът, че този убиец от църквата се беше осмелил да дойде в Кампо ди Фиори, го накара да побеснее. Хвърли се напред към зловещата, облечена в расо фигура, загубил всякакъв разсъдък и инстинкт за самосъхранение.

Свещениците го очакваха. Те се събраха и препречиха пътя му. Уловиха го и извиха ръцете му високо зад гърба. Едни силни пръсти стегнаха гърлото му и извиха главата му назад. Не можеше да диша, но виждаше и чуваше.

— Колата — каза Донати тихо.

Двама веднага изтичаха до наетата кола и започнаха да я претърсват. Виктор, чу как отварят вратите, багажника. След това разкъсването на тапицерията. Продължиха близо четвърт час. През цялото време кардиналът го гледаше. Едва когато претърсването приключи, той погледна към колата.

— Няма нищо, ваше преосвещенство.

Донати кимна на свещеника, който стискаше гърлото на Виктор. Силните пръсти се отпуснаха и той запреглъща. Ръцете му все още бяха извити зад гърба.

Кардиналът заговори:

— Еретиците от Константинопол са направили добър избор — отстъпниците от Кампо ди Фиори. Враговете на Христа.

— Касапин! — едва успя да прошепне Виктор. Вратът го болеше силно. — Животно! Ти уби семейството ми! Видях те!

— Да, помислих си, че би могъл. — Кардиналът говореше тихо, с отрова в гласа. — И сам бих натиснал спусъка, ако се беше наложило. И в този ред на мисли ти си съвсем прав. В теологичен смисъл аз бях екзекуторът. — Очите на Донати се разшириха. — Къде е контейнерът от Солун?

— Не знам.

— Ще ми кажеш, еретико! Повярвай ми. Нямаш друг избор!

— Това, което правиш сега, е в името Господне, предполагам? — каза Виктор ледено.

— В името на запазването на Светата църква. Никакви закони не могат да стоят по-високо от това. Къде е пратката от Солун?

Очите, дрезгавият глас събудиха спомените — малкото дете пред вратата на кабинета.

— След като толкова искаш да знаеш, защо уби баща ми? Единствено той знаеше…

— Лъжа! Това е долна лъжа! — Донати се овладя. Устните му трепереха.

Виктор разбра. Това беше слабото му място. Бяха допуснали грешка с невероятни последствия и кардиналът не можеше да си я прости.

— Знаеш, че казвам истината — продължи Виктор тихо. — Знаеш каква е тя, но не можеш да я приемеш. Защо? Защо го уби?

Кардиналът наведе глава.

— Антихристите ни подведоха. Еретиците от „Ксенопи“ ни излъгаха. — Изведнъж Донати изрева: — Савароне Фонтини-Кристи ни излъга!

— Как би могъл да ви излъже? Когато ви е казал истината, вие не сте му повярвали!

Кардиналът отново се разтрепери. Гласът му едва се чуваше:

— От Солун са тръгнали два влака. През интервал от три дни. За първия не знаехме нищо. Втория засякохме в Монфалконе. Направихме така, че Савароне Фонтини-Кристи да не може да го посрещне. Не знаехме, че вече е свършил работата си. А сега ти ще ни кажеш това, което искаме да знаем. Което трябва да знаем.

— Не мога да ви кажа нещо, което не знам. Донати погледна свещениците и каза една дума:

— Хайде.

Виктор не си спомняше колко продължи всичко. Времето престана да съществува. Остана само болката. Жестока, режеща, убийствена. Завлякоха го през портата на Кампо ди Фиори и го вкараха в гората. Там светите отци започнаха мъченията. С пръстите на краката му. Счупиха ги един по един, след това глезените, коленете. Извиваха ги, мачкаха, удряха. После слабините и стомаха… Щеше му се да умре. И през цялото време пред ослепелите му от болката очи се изправяше видението на кардинала с бял кичур.

— Кажи ни! Говори, антихрист!

Измъкнаха ръцете му от ставите. Извиваха китките му, докато кожата му не посиня от вътрешните кръвоизливи. Имаше моменти на блажена безчувственост, от които го изваждаха шамарите по лицето.

— Кажи ни! Кажи ни! — Повториха го хиляди пъти, ехото и гласовете им се сливаха. — Кажи ни, антихрист!

И отново безчувственост. И някъде в дълбините на съзнанието си усети, че времето спира. Че лети, че смъртта е близо.

Един последен удар накара тялото му да се свие конвулсивно, но той не го усети. Вече не усещаше нищо.

Но въпреки това чу напевните думи, произнесени някъде много далече:

— In nomine Patris et Filli, et Spiritus sancti. Amen. Dominus vobiscum…3

Последният ритуал. Оставяха го да умре.

Отново почувства, че лети. Че го обливат вълни. Долови гласове — твърде далечни, за да може наистина да ги чуе. Усети докосване, пипане, което караше тялото му да се гърчи от болка. Но това не беше изтезание, далечните гласове не бяха гласове на инквизитори.

Постепенно зрението му се възвърна. Намираше се в бяла стая. В далечината блестяха стъклени бутилки, във въздуха се виеха прозрачни маркучи.

Над него се беше надвесило лице. Беше решил, че никога повече няма да го види. Това, което беше останало от разсъдъка му, си правеше лоши шеги с него.

Лицето беше разплакано. По бузите се стичаха сълзи.

— Любов моя! — прошепна жена му Джейн. — Господи! Какво са направили с теб!

Лицето й беше до неговото, докосваше кожата му. И нямаше болка.

Бяха го намерили разтревожените агенти на MI6. Свещениците го бяха качили в колата и го бяха оставили да умре пред къщата. Лекарите не успяха да обяснят защо не е умрял. Би трябвало да умре. Щеше да се възстановява с месеци, може би години. И в интерес на истината никога нямаше да се възстанови напълно. С усилия би могъл да се научи отново да използва ръцете и краката си. Щеше да е истинско чудо, ако успееше.

След втория месец вече беше в състояние да сяда в леглото. Приключи работата си с римския репарационен съд. Земите, фабриките и другото имущество бяха продадени за седемдесет и пет милиона лири стерлинги и както беше решил, Кампо ди Фиори не влизаше в тази сделка.

Имението щеше да бъде продадено отделно, чрез доверен адвокат в Милано. Той не искаше да знае името на купувача и беше поставил две категорични ограничения. Той или членове на семейството му по никакъв начин не трябваше да са свързани с фашистите или, независимо от вярата, с някоя религиозна институция.

На деветата седмица по нареждане на правителството си го посети един англичанин.

Сър Антъни Бревър седеше край долния край на леглото му със стисната челюст. Погледът му беше изпълнен със съчувствие, но и с твърдост.

— Донати е мъртъв. Хвърлил се е от балюстрадата на „Свети Петър“. И никой не тъжи за него, най-малко Ватикана.

— Да, научих за това. Последен изблик на безумие.

— Петимата монаси, които са били с него, са наказани. Трима от тях са отлъчени от църквата, осъдени и вкарани в затвора за много години. Другите двама са заточени за цял живот в Трансваал. Това, което са направили в името на църквата, отвращава водачите й.

— Струва ми се, че е малко странно да се допускат фанатиците до църквата, а след това да се изумяват от делата им в нейно име. Но това не важи само за Рим. Средствата често прикриват целта, нали? Това важи и за правителствата. Искам да получа отговори на въпросите си!

Бревър мигна няколко пъти при избухването на Виктор и отговори машинално:

— Готов съм да ти ги дам, стига да мога. Според инструкцията не бива да крия нищо.

— Най-напред Стоун. Заповедта за екзекуцията ми си обяснявам и няма да я коментирам. Искам да знам останалото. Всичко.

— Нещата стоят точно така, както са ти казали. Не можех да ти се доверя. Бях убеден, че когато пристигна в Лондон, си решил да не казваш нищо за влака от Солун. Очаквах сам да уредиш въпроса, да поставиш свои собствени условия. Не можехме да допуснем такова нещо.

— И Стоун е докладвал какво правя?

— Всяка твоя стъпка. Направил си единадесет пътувания оттатък Ламанша, едно до Лисабон. С помощта на Стоун знаехме какво правиш през цялото време. В случай, че те бяха заловили, бяхме готови да преговаряме с немците за размяна.

— Ами ако ме бяха убили?

— В началото това беше пресметнат риск. По-важно беше да разберем дали ще се опиташ да се свържеш с някого относно влака от Солун. И през юни четиридесет и втора, след бомбардировката в Оксфордшър, Тийг се съгласи да не те изпраща повече в чужбина.

— А какво стана в Оксфордшър? Монахът, ако е бил такъв, който е насочвал самолетите, е бил грък. От ордена „Ксенопи“. Без съмнение първите ти клиенти.

Бревър сви устни и пое въздух дълбоко. Трябваше да признае неща, които го изпълваха със смущение и болка.

— Отново Стоун стои зад всичко. Немците се бяха опитвали в продължение на две години да открият мястото в Оксфордшър. Той е предал координатите на Берлин и в същото време се е уговорил с гърците. Убедил ги е, че има начин да омекнеш. Съкрушеният човек е по-склонен да говори. Сам той пет пари не е давал за „Солун“, но с нападението е трябвало да постигне главната си цел. Поставил е фанатизиран монах, който да насочи въздушната атака.

— Но защо? Дявол да го вземе! Защо?

— За да убие жена ти. Вярвал е, че ако тя умре или ако е тежко ранена, ти ще се отчаеш, ще се настроиш срещу всичко английско, ще напуснеш MI6. Бил е прав. Ти почти го направи, знаеш това. Мразел те е. Обвинявал те е, че си унищожил кариерата му. Доколкото разбрах, онази нощ се е опитал да те задържи в Лондон.

Виктор си спомни ужасната нощ. Стоун, фанатизираният психопат, беше броил минутите, беше изчислил скоростта на колата. Виктор взе пакета цигари от шкафчето до леглото.

— Последен въпрос. Но не ме лъжи. Какво е имало във влака от Солун?

Бревър стана и се отдалечи от леглото. Застана до болничния прозорец и се замисли.

— Пергаменти, документи от миналото, които биха могли да хвърлят религиозния свят в хаос. И по-специално, да предизвикат конфликт в християнския свят. Обвинения и опровержения, които биха могли да се подхвърлят напред-назад до безкрай. Някои правителства биха могли да вземат страна. Но преди всичко в ръцете на германците те биха били идеологическо оръжие с невероятна сила.

— И само някакви си документи могат да направят всичко това?

— Тези могат — отговори Бревър и се обърна към Виктор. — Чувал ли си някога за клаузата filioque?4

Виктор пое въздух. Мислите му се насочиха към уроците от училище.

— Това е част от Никейската догма.

— И по-точно, Никейската догма от 381 година. Имало е много църковни събори, догмата е променяна многократно. Filioque е една по-късна добавка, в която веднъж завинаги се утвърждава, че Христос има еднаква същност с Бога. Източната църква отрича това, особено сектите, последователи на учения свещеник Арий. Според тях Христос, син на Бога, е бил учител, но божествеността му не е равна на неговата. По онова време те не са приемали това равенство. Когато filioque е предложено за първи път, Патриаршията в Константинопол го е обявила за това, което е — доктрина, която облагодетелства Рим. Теологически символ, оправдаващ максимата „разделяй и владей“. И са били съвсем прави. Светата Римска империя станала най-могъщата сила на континента. Влиянието й се разпространило по целия свят и се крепяло единствено на предположението, че Христос е божествен. Завладявай в името на Христа. — Бревър млъкна, сякаш подбираше думите си, и се върна до леглото.

— Значи — каза Виктор — документите в контейнера опровергават тази клауза? Ако е така, това подкопава основите на римокатолическата църква и всички последвали църковни деления.

— Да, така е — отговори Бревър тихо. — Взети заедно, тези документи се наричат „опровержения“. Опровержения на клаузата filioque. Сред тези документи има споразумения между императори и короновани особи чак от Испания, където през шести век е възникнала тази клауза. И много хора смятат, че е създадена по чисто политически причини. Други документи свидетелстват за корупцията в църквата… Но ако беше само това… все някак щяхме да го преживеем. Син Божи, учител, еднаква същност… Това са теологически различия, които би трябвало да касаят само учените теолози. Но се боя, че нещата не са толкова прости. Патриаршията, в желанието си да обори клаузата, е изпратила по светите места духовници, които е трябвало да направят проучвания, да разговарят с арамейските учени, да изровят всичко, което могат и което се отнася до Христос. И са открили повече, отколкото са се надявали. Носели са се слухове за ръкописи, изготвени малко преди и след края на първото столетие след Христа. Успели са да открият следите им, да се сдобият с няколко от тях и да ги занесат на Константин. Говори се, че едно от тези арамейски писания възбужда остри и дълбоки съмнения относно личността, известна като Исус Христос. Възможно е той изобщо да не е съществувал.

Презокеанският кораб се насочи към откритите води на Ламанша. Виктор стоеше край парапета на палубата и гледаше очертанията на Саутхемптън. Джейн беше до него и го беше прегърнала през кръста. Другата й ръка беше върху неговата на парапета. Патериците, специално поръчани за него, бяха подпрени вляво и металните им накрайници светеха на слънцето.

Двамата им синове — Андрю и Адриан — бяха с бавачката си от Дъблин — тази, която се беше съгласила да тръгне с тях за Америка.

Италия, Кампо ди Фиори и влакът от Солун бяха в миналото. Взривоопасният архив, измъкнат от хранилищата на „Ксенопи“, беше погребан някъде в Италианските Алпи. За хилядолетие, може би завинаги.

Така беше по-добре. Светът беше преживял епоха на разруха и съмнения. Разумът изискваше да се възстанови спокойствието, поне за малко, дори и само на повърхността. Времето на контейнера от Солун не беше дошло.

Бъдещето започна с отблясъците на слънцето по водите на Ламанша. Виктор се обърна към жена си и приближи лицето си до нейното. Не говореха. Държаха мълчаливо ръцете си.

На палубата настъпи суматоха. На тридесет метра от тях двамата близнаци се скараха. Андрю беше ядосан на брат си Адриан. Размениха се детински удари. Виктор се усмихна.

Деца.