Знакът на еднорога

XI

…Падам точно като риба във врящия тиган…

Разплетохме телата си и се изправихме на крака. Аз седнах отново на най-долното стъпало. Разтворих металната ръка, така че да освободя рамото си — нямаше кръв, но по всичко личеше, че мястото ще посинее — след което я запратих на земята. Ранната утринна светлина не накърни с нищо нейния изящен и заплашителен вид.

Ганелон и Рандъм стояха до мен.

— Добре ли си, Коруин?

— Да, просто ме оставете да си поема дъх.

— Нося храна — каза Рандъм. — Бихме могли да закусим и тук.

— Чудесна идея.

Докато Рандъм разопаковаше провизиите, Ганелон побутна ръката с върха на ботуша си.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

Поклатих глава.

— Отсякох го от призрака на Бенедикт. Поради причини, които не разбирам, беше способна да ме достигне.

Ганелон се наведе, вдигна я и започна да я изучава.

— Много по-лека е, отколкото мислех — заключи. Загреба въздуха с нея. — Можеш доста добре да подредиш някого с ръка като тази.

— Знам.

Той раздвижи пръстите.

— Вероятно истинският Бенедикт би могъл да я използва.

— Вероятно — отвърнах аз. — Изпитвам доста смесени чувства, ако става въпрос да му я предложа, но може би все пак си прав.

— Как ти е хълбока?

Побутнах я леко.

— Не особено зле, имайки предвид случилото се. Ще съм в състояние да яздя след закуска, ако се движим спокойно и бавно.

— Добре. Коруин, докато Рандъм приготвя нещата, имам един въпрос към теб, на който може би сега не му е нито времето, нито мястото, но той непрекъснато ме терзае.

— Питай.

— Ами, нека да го кажа по следния начин: подкрепям те изцяло, в противен случай нямаше да съм тук. Ще се бия за теб, за да се възкачиш на трона си, независимо от обстоятелствата. Но всеки път, когато стане въпрос за правото на наследяване на трона, някой се вбесява и избухва или пък променя темата. Като Рандъм, например, докато ти беше там горе. Предполагам, че за мен не е кой знае от какво значение да знам на какво се основават претенциите ти към трона, или пък претенциите, на който и да е от другите, но просто не мога да въздържа любопитството си по отношение на причините за всички тези дрязги.

Въздъхнах, после поседях мълчаливо за известно време.

— Добре — отвърнах аз след малко и се разсмях. — Добре, щом ние самите не можем да се разберем за тези неща, предполагам че те изглеждат съвсем объркани за един външен човек. Бенедикт е най-големият. Неговата майка се казвала Симния. Тя родила на татко още двама сина — Озрик и Финдо. После — как да ти обясня всичко това? — Файела родила Ерик. След което татко открил някакъв недостатък в брака си със Симния и по негова воля той бил анулиран — ab initio, както биха казали в моите стари Сенки — от самото начало. Хитър номер. Но той бил кралят.

— Това не ги ли прави всичките до един незаконородени?

— Е, поразклатило им положението. Озрик и Финдо били доста раздразнени, доколкото разбирам, но те умрели наскоро след това. Бенедикт или не бил толкова вбесен, или просто проявил благоразумие, но не вдигнал шум. Тогава татко се оженил за Файела.

— И това узаконило Ерик?

— Щяло е да го узакони, ако татко бе признал Ерик за свой син. Той се отнасяше към него като към собствено дете, но никога не направи нищо официално в това отношение. Беше свързано с изглаждането на отношенията със семейството на Симния, което бе станало доста влиятелно по онова време.

— Но, след като се е отнасял към него като към свой собствен син…

— Да, ама по-късно той наистина призна Луела официално. Тя беше незаконородена, но татко реши да я признае, горкото момиче. Всичките поддръжници на Ерик я мразеха, тъй като това оказваше влияние върху статута му. Както и да е, после Файела станала й моя майка. Тъй като съм се родил благополучно в свещена брачна връзка, това ме направило първият с пълно право на претенции към трона. Ако разговаряш с някой от другите, ще получиш съвсем друга представа за нещата, но ето фактите, на които би трябвало да се основаваме. Някак си това вече не изглежда толкова важно както някога, въпреки че със смъртта на Ерик и липсата на заинтересованост от страна на Бенедикт… Е, това е положението ми.

— Разбирам… донякъде. Само още един въпрос тогава…

— Какъв?

— Кой е следващият? Тоест, ако нещо се случи с теб…

Поклатих глава.

— Тогава става дори още по-сложно. Кейн би трябвало да е следващият. Но тъй като е мъртъв, смятам, че наследството се прехвърля върху потомството на Клариса — червенокосите. На ред е Блийс, а след него — Бранд.

— Клариса ли? А какво е станало с майка ти?

— Умря при раждането на Дирдри. Татко не се ожени повторно в продължение на много години след смъртта на майка ми. Когато го направи, беше за една червенокоса развратница от далечните южни Сенки. Никога не съм я обичал. След известно време и тя започна да ни мрази и да хойка отново. Сдобриха се един-единствен път след раждането на Луела в Ребма и в резултат се роди Бранд. Когато се разделиха окончателно, той призна Луела, за да ядоса Клариса. Или поне аз така смятам.

— Май не взимаш под внимание правото върху трона от страна на дамите.

— Не. Те нито се интересуват от него, нито са подходящи. Ако зависеше от мен, Файона щеше да е преди Блийс, а Луела веднага след него. След потомството на Клариса, нещата се обръщат към Джулиан, Жерар и Рандъм, в тази последователност. Извинявай — Флора идва преди Джулиан. Фактите, касаещи женитбите, са дори още по заплетени, но никой не би оспорил крайното подреждане. Да се залавяме със закуската.

— С удоволствие — отвърна той. — Значи Бранд ще получи трона, ако ти умреш?

— Е, той е самопризнал си предател и дразни всички с поведението си. Не вярвам останалите да се примирят с подобно нещо, особено в сегашното му положение. Но във всеки случай уверен съм, че самият Бранд не се е отказал от тази мисъл.

— Но другата възможност е Джулиан.

Повдигнах рамене.

— Фактът, че аз не обичам Джулиан, не го прави негоден. Всъщност, той би могъл да се окаже много подходящ монарх.

— Излиза, че те е наръгал, за да има възможност да го докаже — провикна се Рандъм. — Елате да ядете.

— Все още не смятам така — отвърнах аз, изправих се на крака и се запътих към храната. — Първо, не виждам как би могъл да се добере до мен. Второ, би било прекалено явно. Трето, ако аз умра в най-близко бъдеще, Бенедикт ще има думата по въпроса за наследяването на трона. Всички са наясно с това. На него се пада правото по старшинство, притежава необходимите умения, притежава и необходимата сила. Той просто би могъл да каже, например: „Писна ми от всички тези разправии, аз заставам зад Жерар“ и с това нещата ще се приключат.

— А какво ще стане, ако той реши да преразгледа собственото си положение и да се възкачи на трона? — попита Ганелон.

Бяхме се разположили на земята и взехме тенекиените чинии, които Рандъм бе напълнил.

— Можеше да го направи много по-рано, ако искаше. Има няколко начина, по които може да се погледне на потомството от една анулирана женитба и в неговия случай вероятно ще се вземе под внимание най-благоприятния. Озрик и Финдо прибързаха с преценките си и заеха погрешна позиция. Бенедикт знаеше по-добре какво да прави. Той просто изчакваше. Така че… всичко е възможно. Макар да е малко вероятно, според мен.

— Следователно — при нормален ход на нещата, — ако нещо се случи с теб, въпросът ще остане висящ във въздуха?

— Вероятно.

— Но защо беше убит Кейн? — попита Рандъм. След това, между два залъка, сам си отговори на въпроса. — Така че, след като премахнат и теб, тронът веднага да премине в ръцете на децата на Клариса. Хрумна ми преди известно време, че Блийс може все още да е жив и че той е следващият по ред. Тялото му не беше открито. Предположението ми е следното: прехвърлил се е с помощта на Фигурите при Файона по време на атаката ти, след което се е върнал сред Сенките, за да събере отново силите си, като те е оставил в ръцете на Ерик с надеждата там да намериш смъртта си. Най-накрая отново е готов да предприеме поредния си ход. Така че те убиват Кейн и се опитват да премахнат и теб. По тази логика, ако наистина са в съюз с шайката от черния път, биха могли да организират нова атака. След което Блийс би могъл да направи същото, което направи и ти — да пристигне в последния момент, да обърне в бяг нападателите и да влезе като победител в града. И така би се превърнал в следващия по ред и първия по сила. Елементарно. Само че ти оживя и Бранд бе върнат обратно. Ако вярваме на обвиненията, които Бранд отправя към Файона — а не виждам причина да не го направим — значи това следва, според първоначалния им план.

Кимнах.

— Възможно е — отвърнах. — Попитах Бранд същите тези неща. И той призна, че е твърде възможно, но отрече да знае каквото и да е във връзка с това, дали Блийс е все още жив. Лично аз смятам, че лъжеше.

— Защо?

— Възможно е да иска да си отмъсти за заточението и посегателството върху живота му, като заедно с това отстрани едно от препятствията, става въпрос за мен, към своето собствено възкачване. Вижда ми се уверен, че би могъл да ме пожертва в плана, който подготвя, за да се справи с черния път. Унищожаването на неговата собствена клика и разчистването на черния път, биха могли в края на краищата да го направят доста подходящ, особено след покаянието, което сам си наложи. Тогава, вероятно, би имал някакъв шанс — или поне той така смята.

— Значи и ти мислиш, че Блийс все още е жив?

— Просто предчувствие — отвърнах. — Но, всъщност, да, така смятам.

— В какво се състои силата им на практика?

— Преимуществото на по-доброто образование — казах аз. — Файона и Бранд обръщаха внимание на Дуоркин, докато всички ние останалите задоволявахме разностранните си страсти в Сенките. Впоследствие те сякаш се сдобиха с по-добри умения от онези, които ние притежавахме. Знаеха повече от нас, останалите за Сенките и за онова, което се простира отвъд тях, повече за Лабиринта, повече за Фигурите. Затова и Бранд е успял да ти изпрати съобщението си.

— Интересни разсъждения… — отвърна Рандъм замислено. — Смяташ ли, че са се отървали от Дуоркин, след като са решили, че са научили достатъчно от него? Това със сигурност би им помогнало да задържат нещата в свои ръце, ако нещо се случеше с татко?

— Не ми беше хрумвало — признах аз.

Почудих се възможно ли бе да са направили нещо, което да е засегнало разума му? Нещо, което да го докара до състоянието, в което го заварих последния път, когато го видях? Ако действително беше така, дали те знаеха, че съществува вероятност той все още да е жив някъде? Или може би бяха сметнали, че са го унищожили напълно?

— Да, интересно хрумване — казах. — Предполагам, че е възможно.

Слънцето бавно пълзеше нагоре, а храната възвърна силите ми. В утринната светлина не бяха останали никакви следи от Тир-на Ногт. Спомените ми от него вече се бяха превърнали в отражения от замъглено огледало. Ганелон донесе единствения останал знак, ръката, и Рандъм я уви някъде, заедно с чиниите. На дневна светлина трите стъпала не приличаха толкова на стъпала, а по-скоро просто на разбита скала.

Рандъм махна с ръка.

— По същия път ли ще се върнем? — попита той.

— Да — отвърнах и се качихме на конете.

Бяхме дошли, следвайки един път, който се виеше на юг от Колвир. По-дълъг, но и по-равен, в сравнение с пътя през билото. Бях в настроение да си угаждам, за да не се бунтува раната ми.

И така, тръгнахме надясно, като се движехме в колона по един — Рандъм отпред, Ганелон последен. Пътят постепенно се изкачваше нагоре, след което отново се спускаше. Въздухът беше прохладен, наситен с аромат на зелени листа и влажна земя, нещо доста необичайно за подобно голо място, на тази надморска височина. Заключих, че това са въздушни течения, издигнали се нагоре от гората в подножието.

Позволихме на конете да поемат обичайния си ход надолу през падината и после нагоре по следващото възвишение. Когато наближихме билото му, конят на Рандъм изцвили и започна да се вдига на задните си крака. Той незабавно го овладя, а аз се огледах наоколо, но не видях нищо, което би могло да го подплаши.

Като стигнахме до върха, Рандъм забави ход и се провикна назад:

— Погледнете изгрева!

Щеше да ни бъде доста трудно да не го направим, въпреки че не го отбелязах на глас. Рандъм рядко се отдаваше на сантиментални чувства по отношение на флората, геологията или светлината.

Аз самият почти се заковах на място, когато видях изгрева от върха — слънцето се бе превърнало във фантастична златна топка. То изглеждаше два пъти по-голямо от нормалното, а странната му окраска не можеше да се сравни с нищо, което някога изобщо бях виждал. То направи удивителни неща с ивицата от океана, която се появи на хоризонта на следващото възвишение, а отсенките на облаците и небето бяха наистина изключителни. Не спрях, въпреки че внезапната ярка светлина беше почти болезнена.

— Прав си — провикнах се, следвайки Рандъм надолу по следващия склон. Зад мен Ганелон изръмжа някаква одобрителна ругатня.

Когато с премигване се освободих от въздействието на гледката, забелязах, че зеленината в тази малка долчинка под небето е много по-гъста, отколкото си я спомнях отпреди. Мислех си, че тук има само няколко нискостъблени дървета и тук-там по някой лишей, а всъщност дърветата бяха десетки, по-големи и по-зелени, отколкото си ги спомнях, имаше също и туфи с трева, както и едно две пълзящи растения, които омекотяваха очертанията на скалите. Е, всъщност, откакто се бях върнал, бях минавал през тази местност само по тъмно. И сега, като се позамислих разбрах, че явно оттук идваше ароматът, който по-рано бе стигнал до мен.

Докато я прекосявахме, стори ми се също така, че малката котловина е по-широка, отколкото си я спомнях. До момента, в който вече я бяхме преминали и се заизкачвахме отново нагоре, бях напълно сигурен в това.

— Рандъм — провикнах се аз, — скоро това място да се е променяло?

— Трудно е да се каже — отвърна той. — Ерик не ми позволяваше да излизам кой знае колко. Сякаш се е поразраснало малко.

— Изглежда по-голямо, по-широко.

— Да, наистина. Помислих, че просто си въобразявам.

Когато достигнахме до следващото било, слънцето не ме заслепи, защото лъчите му бяха възпряни от гъста зеленина. Пространството пред нас съдържаше много повече дървета, отколкото онова, което току що бяхме напуснали — и те бяха по-големи и по-гъсто разположени. Спряхме.

— Не мога да си спомня подобно място — каза той. — Иначе, дори и нощем да бях минавал оттук, щях да го забележа. Сигурно сме объркали посоката.

— Не виждам как. И освен това ни е известно къде се намираме. По-скоро бих продължил напред, отколкото да се върна и да тръгна отново. Все пак би трябвало да знаем какво става в околностите на Амбър.

— Така е.

Той се отправи надолу към гората. Последвахме го.

— Доста необичайно е на подобна надморска височина да има зеленина като тази — отново се обърна назад Рандъм.

— Изглежда има и доста повече пръст, отколкото си спомням.

— Смятам, че си прав.

Когато навлязохме сред дърветата, пътеката изви наляво. Не виждах никаква причина за подобно отклонение от прекия път. Както и да е, продължихме по нея и това допринесе към илюзията за по-голямо разстояние. Няколко мига по-късно пътеката отново рязко сви надясно. При повторното ни излизане на прекия път, гледката вече беше наистина необичайна. Дърветата изглеждаха дори още по-високи и сега бяха толкова нагъсто разположени, че объркваха окото, което търсеше пролука. След като изви отново, пътеката се разшири и доста дълго продължи да се движи право напред. Всъщност, прекалено дълго. Малката ни долчинка просто не беше толкова широка.

Рандъм отново спря.

— По дяволите, Коруин! Това е нелепо! — каза той. — Не си играеш игрички, нали?

— Дори и да исках, не бих могъл — отвърнах. — Никога не съм бил способен където и да е върху Колвир да си играя със Сенките. Тук просто не може да има Сенки, с които да си играеш.

— Аз също винаги съм мислил така. Амбър хвърля Сенките, но не и върху Колвир. Тази работа никак не ми харесва. Какво ще кажеш да се върнем обратно?

— Опасявам се, че може и да не успеем да намерим отново пътя — обадих се аз. — Трябва да има причина за всичко това и аз искам да я разбера.

— И на мен ми хрумна, че това може да е нещо като капан.

— Дори и така да е — отвърнах.

Той кимна и ние препуснахме нататък, надолу по сенчестия път под дърветата, които ставаха още по-внушителни и по-внушителни.

Теренът беше все така равен, пътеката водеше право напред. Подсъзнателно пришпорихме конете.

Минаха около пет минути, преди някой от нас да заговори отново. Рандъм каза:

— Коруин, това не може да са Сенките.

— Защо?

— Опитвах се да им въздействам, но нищо не се получи. Ти опита ли?

— Не.

— Защо не опиташ?

— Добре.

Скалата нека отвъд дървото идващо стърчи и звън заплетен от блясък утринен във онзи храсталак да проечи… И трябва пътеката небесна да се види, над нея облак перест да се вдигне… Тогава нека има скършен клон, а върху ствола паднал стълбичка от плесен… И локвичка разпенена… и жаба млада. Летящо зрънце и перце, което пада… Клон, който просто се извива и пътят нов пред нас разкрива, прорязан току-що… И нека мине край следата ясна, през мястото на падналото там перо.

— Нищо не става — отказах се.

— Ако не са Сенките, тогава какво е?

— Очевидно, нещо друго.

Той поклати глава и се увери, че меча му се вади лесно от ножницата си. Инстинктивно и аз направих същото. Няколко мига по-късно чух Ганелон да цъка тихо с уста зад мен.

Напред пътят се стесняваше и малко след това започна да лъкатуши. Отново бяхме принудени да намалим хода си. Дърветата се сгъстяваха все повече и повече, клоните им се вееха по-ниско, отколкото по мое време. Пътят се превърна в пътечка. Все извиваше, непрекъснато криволичеше, най-накрая изви за последно и свърши.

Рандъм се наведе, за да избегне един клон, после вдигна ръка и спря. Доближихме се до него. Напред, чак докъдето ми стигаше погледът, нямаше и следа от пътеката. Погледнах назад и отново не можах да открия никаква следа от нея.

— На дневен ред са предложенията — каза той. — Не знаем нито къде сме били, нито къде отиваме, а камо ли пък къде се намираме в момента. Моето е следното: по дяволите с любопитството. Да се махаме оттук по възможно най-бързия начин, който знаем.

— С Фигурите ли? — попита Ганелон.

— Да. Какво ще кажеш, Коруин?

— Добре. И на мен не ми харесва, а не ми хрумва нищо по-добро, което да опитаме. Давай.

— Кого да повикам? — извади кутийката си Рандъм и измъкна колодата от нея. — Жерар?

— Да.

Той разрови картите си, откри тази на Жерар и се втренчи в нея. Ние пък се втренчихме в него. Времето следваше хода си.

— Изглежда не мога да го достигна — заяви накрая той.

— Опитай с Бенедикт.

— Добре.

Всичко отново се повтори. Никаква връзка.

— Пробвай с Дирдри — предложих аз, като извадих собственото си тесте и потърсих нейната Фигура. — Ще се присъединя към теб. Да видим дали ще има някаква разлика, ако двамата опитаме едновременно.

И отново. И отново.

— Нищо — казах аз, след продължителни усилия.

Рандъм поклати глава.

— Не усети ли нещо необичайно около Фигурите? — попита той.

— Да, но не знам какво точно. Наистина изглеждат различни.

— Моите сякаш са изгубили онази студенина, която преди притежаваха — отвърна той.

Бавно разбърках собственото си тесте. Прокарах върха на пръста си по тях.

— Да, прав си — казах. — Това е. Но нека опитаме отново. Да кажем, Флора.

— Добре.

Резултатът бе все същият. И с Луела. И с Бранд.

— Имаш ли някаква представа какво може да не е наред? — попита Рандъм.

— Ни най-малка. Не може всичките да ни блокират. Не може и всичките да са мъртви… О, всъщност предполагам, че би могло. Но е твърде малко вероятно. Нещо явно е повлияло на самите Фигури, точно това е станало. Никога не съм знаел, че съществува нещо, което би могло да им въздейства.

— Е, според производителя им не са 100 процента сигурни — отвърна Рандъм.

— Знаеш ли нещо, което аз да не знам?

Той се разсмя.

— Човек никога не забравя деня на своето пълнолетие и разходката в Лабиринта — отвърна той. — Спомням си го, като че ли бе миналата година. Когато успях — почервенял от вълнение и гордост — Дуоркин ме възнагради с моята първа колода Фигури и ми даде напътствия как да ги използвам. Смътно си спомням, че го попитах, дали действат навсякъде. Помня и отговора му: „Не, но ще ти служат на всяко място, където ти някога би могъл да се озовеш.“ Той не ме обичаше кой знае колко.

— Не го ли попита, какво иска да каже с това?

— Да, и той ми отвърна: „Съмнявам се, че някога ще стигнеш до състояние, в което те няма да могат да ти служат. Защо не си тръгваш вече?“ И аз си тръгнах. Изгарях от нетърпение да си поиграя с Фигурите без чужда помощ.

— Да стигнеш до състояние? Не каза ли „да стигнеш до място“?

— Не. Имам много добра памет за подобни неща.

— Странно, въпреки че според мен, това не ни помага кой знае колко. Мирише ми на нещо свръхестествено.

— Бих се обзаложил, че Бранд ще знае за какво става въпрос.

— Имам чувството, че си прав, макар това да не ни помага кой знае колко.

— Трябва да направим нещо, вместо да обсъждаме метафизиката — обади се Ганелон. — Щом като не можете да се справите със Сенките и не можете да боравите с Фигурите, единственото нещо, което бихме могли да направим, е да определим точно къде се намираме и след това да потърсим помощ.

Кимнах.

— След като не сме в Амбър, смятам, че е логично да приемем, че сме в Сенките — на едно много особено място, съвсем близо до Амбър, тъй като промените не бяха резки. На което сме били прехвърлени без активно съдействие от наша страна. Би трябвало да има някакво посредничество и по всяка вероятност някаква конкретна цел зад подобен хитро изпълнен ход. Ако някой се готви да ни нападне, моментът е по-подходящ от всякога. Ако пък иска нещо друго, тогава ще трябва да ни го покаже, защото ние просто не сме в състояние да отгатнем правилно.

— Така че предлагаш да не предприемаме нищо?

— Предлагам да изчакаме. Не виждам смисъл да се лутаме наоколо и да се изгубим още повече.

— Май си спомням как веднъж ми каза, че близкостоящите Сенки в повечето случаи са някак сходни — отвърна Ганелон.

— Да, възможно е да съм го казал. И какво от това?

— Следователно, ако се намираме близо до Амбър, както сам предположи, трябва просто да яздим в посока към изгрева, за да достигнем до мястото, което съответства на самия град.

— Не е чак толкова просто. Но да предположим, че беше, каква щеше да ни е ползата?

— Може би Фигурите ще се задействат отново в точката на максимално съответствие.

Рандъм погледна към Ганелон, после към мен.

— Заслужава си да опитаме — каза той — Какво бихме могли да изгубим?

— И малкото ориентация, която все още имаме — отвърнах аз. — Вижте, идеята не е лоша. Ако тук нищо не се случи, ще опитаме. Въпреки че, ако се върнем мислено назад, изглежда че пътят зад нас намалява право пропорционално на разстоянието, с което напредваме. Не се движим само в пространството. Предвид тези обстоятелства, не ми се иска да се лутаме, преди да съм напълно сигурен, че нямаме друг изход. Ако някой желае присъствието ни на точно определено място, негов ред е да изрази поканата си малко по-ясно. Ще чакаме.

И двамата кимнаха. Рандъм се приготви да слезе от коня, после изведнъж замръзна с единия крак на стремето, а другия на земята.

— През всичките тези години — каза той, — никога всъщност не съм вярвал в това…

— В кое? — прошепнах.

— В правото на избор — отвърна той и се качи отново на седлото.

Рандъм подкара коня си много бавно напред. Направих същото и миг по-късно го зърнах — бял, такъв какъвто го бях видял в Горичката, застанал полускрит зад туфа папрати: еднорога.

Извърна се, когато се раздвижихме и миг по-късно се стрелна напред, за да застане, отново полускрит, до стъблата на няколко дървета.

— Видях го! — прошепна Ганелон. — Значи наистина съществува такова животно… Семейният ви герб, нали?

— Да.

— Добро предзнаменование, според мен.

Не отговорих. Следвах го, без да го изпускам от очи. Нито за миг не се усъмних, че той искаше да го последваме.

Някак си част от тялото му винаги оставаше скрита; надничаше зад нещо, преминаваше от едно прикритие зад друго, придвижваше се с невероятна бързина, когато изобщо се движеше, като избягваше откритите пространства, предпочиташе закътаните горски полянки и сенките. Следвахме го все по-навътре и по-навътре в гората. Самата гора вече бе престанала да наподобява която и да е от местностите, намиращи се върху хълмовете на Колвир. Сега приличаше на Ардън, повече отколкото на каквото и да е друго в близост до Амбър, тъй като повърхността бе сравнително равна, а дърветата се издигаха нагоре все по-величествено и по-величествено.

Измина час и нов се изниза след него, преди да стигнем до един малък, бистър поток и еднорогът да завие нагоре по течението му. Докато яздехме покрай брега, Рандъм каза:

— Започва да ми се струва доста познато.

— Да — отвърнах, — но само така изглежда. Не мога да разбера защо.

— Нито пък аз.

Малко по-късно се озовахме върху билото на един хълм и не след дълго започна да става все по-стръмно и по-стръмно. На конете вече им беше доста трудно да се движат, но еднорогът нагаждаше хода си спрямо тях. Повърхността стана по-скалиста, дърветата по-малки. Потокът лъкатушеше в своя бълбукащ бяг. Постепенно изгубих представа за многобройните му извивки и завои. Най-накрая се приближихме до върха на малкото възвишение, към което се бяхме отправили.

Стигнахме до една равнинна местност и продължихме през нея към гората, от която извираше потока. Оттук улових доста скосена гледка — напред и отдясно през едно място, където земята се свличаше рязко надолу — към леденосиньо море, някъде долу под нас.

— Нависоко сме — отбеляза Ганелон. — Изглежда като низина, но…

— Горичката на еднорога! — прекъсна го Рандъм. — Точно на това ми прилича. Погледнете!

Наистина не грешеше. Пред нас се простираше празно пространство, осеяно с големи гладки речни камъни. Сред тях един извор изливаше подобно на въздишка потока, който бяхме следвали. Местността беше по-обширна и с по-буйна растителност, но спрямо вътрешния ми ориентир местоположението й бе напълно погрешно. Въпреки че приликата не беше просто съвпадение. Еднорогът се покатери върху намиращата са най-близко до извора скала, погледна ни и след това се извърна. Сякаш се взираше надолу към океана.

После, когато продължихме, горичката, еднорогът, дърветата около нас, потокът отстрани — всичките като цяло, придобиха нереална яснота, въпреки че всяко нещо поотделно излъчваше някаква особена светлина, караше я да вибрира чрез яркостта на собствената си окраска и едновременно с това да трепти, леко, точно на границата на доловимото. Това породи у мен чувство, подобно на зараждащото се усещане, придружаващо пътуването през Сенките.

Пак, пак и пак, с всяка измината стъпка от изкачването ми по нещо си отиваше в света около нас. Внезапно възникналото пренастройване на съотношенията между предметите подкопа усещането ми за триизмерност, унищожавайки изобщо перспективата като такава и променяйки начина на излагане на самите предмети, намиращи се в полезрението ми. Всяко нещо показваше цялостната си външна повърхност, без едновременно с това да изглежда, че заема по-голямо пространство. Ъглите преобладаваха, а съотношенията в размерите изведнъж започнаха да изглеждат абсурдни. Конят на Рандъм се изправи на задните си крака и изцвили — масивен, апокалиптичен, за миг ми напомни на „Герника“2. За мой най-голям ужас видях, че и ние самите не сме били пощадени от странното природно явление. Рандъм, който се мъчеше да овладее коня си и Ганелон — самият той, все още зает с обуздаването на Огнедишащ змей — бяха, както и всичко останало, преобразени от това кубистично призрачно пространство.

Звездин беше ветеран, след толкова много пътувания през Сенките. Огнедишащ змей също бе преминал през доста. Вкопчихме се в тях, като усещахме несъразмерните им движения. Най-после Рандъм успя да наложи волята си върху своя кон. Пейзажът, обаче, продължаваше да се променя, докато напредвахме.

Следващото нещо, което се измени, беше светлината. Небето почерня — не както нощем, а по-скоро подобно на гладка матирана повърхност. По същия начин потъмняха и някои от празните пространства между предметите. Единствената останала в света светлина, сякаш произхождаше от самите предмети и всички те постепенно избеляха. Различни степени на бялото изплуваха от повърхността на битието, по-ярки от всичко останало, огромни, ужасяващи. Еднорогът внезапно се изправи на задните си крака и зарита във въздуха с копита, изпълвайки може би деветдесет процента от сътвореното с нещо, което се превърна в забавено на каданс движение. Уплаших се, че то би могло да ни унищожи, ако направим дори само още една крачка напред.

После имаше само светлина.

После абсолютен покой.

После светлината изчезна и не остана нищо. Дори и тъмнина. Една празнота в битието, която можеше да продължи миг или цяла вечност…

После тъмнината се върна, а след нея и светлината. Само че си бяха разменили местата. Светлината изпълни промеждутъците, очертавайки празните пространства, които би трябвало да представляват предмети. Първият звук, достигнал до ушите ми, беше бълбукането на вода и разбрах някак си, че сме спрели до потока. Първото, което усетих, бе треперещия Звездин. После долових мириса на морето.

После пред очите ми се показа Лабиринта или изкривен негов обърнат образ…

Наведох се напред и около ръбовете на предметите започна да се процежда повече светлина. Изправих се — светлината изчезна. Отново се наведох, този път още по-напред…

Светлината се стелеше, вкарвайки различни нюанси на сивото в контурите на нещата. Тогава с колене, съвсем внимателно, подканих Звездин да тръгне напред.

С всяка измината стъпка нещо се завръщаше в света около нас. Повърхност, материя, цвят…

Зад мен — чух, че другите ме последваха. Под мен — Лабиринта. Той не бе изгубил нищо от загадъчността си, но бе придобил нов контекст, който постепенно намираше мястото си сред огромната метаморфоза на света около нас.

Продължихме надолу по хълма и усещането за триизмерност се появи отново. Отдясно морето сега се виждаше като на длан, подложено вероятно на чисто оптическо разделяне от небето, с което то сякаш за миг се бе сляло в нещо подобно на потопа, залял Ур, събрал в себе си водите отгоре и водите отдолу. Разместване, по силата на логиката, но иначе реално незабележимо. Спускахме се надолу по един стръмен, каменист склон, който по всяка вероятност водеше началото си от задната част на горичката, до която еднорогът ни бе отвел. Може би на около стотина метра под нас имаше абсолютно равно пространство, което впоследствие се оказа солидна скала, без нито една пукнатина — груб овал по форма, с главна ос от стотина метра. Склонът, по който яздехме, се отклоняваше наляво и отново се връщаше, като описваше широка арка — кръгла скоба, обгърнала гладките като стъкло плитчини. Отвъд дясната му издатина нямаше нищо — тоест, земята се спускаше стръмно към странното море.

Когато продължихме и трите пространствени измерения сякаш още веднъж потвърдиха съществуването си. Слънцето беше отново онова огромно кълбо от разтопено злато, което бяхме видели и по-рано. Небето бе по-тъмно синьо, отколкото онова над Амбър и по него не се виждаше нито един облак. Това море бе синьо, в тон с небето, без точица от платно или остров. Не виждах птици и не чувах никакви звуци освен онези, които издавахме самите ние. В този ден, на това място цареше абсолютна тишина. В дъното на внезапно прояснилата се гледка, Лабиринта най-накрая се сдоби с точно разположение върху повърхността отдолу. Първоначално си помислих, че е врязан в скалата, но когато се приближихме видях, че всъщност е разположен в нея — златисторозови спирали, подобно жили на чуждоземен мрамор, изглеждащи сякаш сътворени от природата, въпреки явното намерение на замисъла.

Дръпнах юздите и останалите заковаха до мен, Рандъм отдясно, Ганелон отляво.

Доста дълго време се вглеждахме мълчаливо в Лабиринта. Тъмно, разръфано по краищата петно заличаваше част от отрязъка точно под нас, проснало се от външния край към центъра.

— Знаеш ли — каза Рандъм накрая, — сякаш някой е отрязал върха на Колвир, разсичайки го точно на нивото на тъмниците.

— Да — отвърнах аз.

— Тогава, ако продължаваме да търсим някакво съответствие, това би трябвало да е близо до мястото, където се намира нашия Лабиринт.

— Да — повторих аз.

— А онова петно е от южната страна, откъдето идва черният път.

Кимнах бавно, тъй като бях започнал да разбирам и предположението ми постепенно се затвърди в увереност.

— Какво означава това? — попита Рандъм. — Изглежда съответства на реалното състояние на нещата, но като се изключи този факт, не разбирам значението му. Защо бяхме доведени тук? Защо ни бе показан този Лабиринт?

— Не съответства на реалното състояние на нещата — отвърнах аз. — Това е реалното състояние на нещата.

Ганелон се извърна към нас.

— На онази сянка Земята, която посетихме — където си прекарал толкова много години, — чух едно стихотворение за двата пътя, които се разклонявали в гората — започна той. — Краят му беше: „Когато по неутъпкания поех, целият свят стана различен.“ Щом го чух, си спомних нещо, което ти веднъж ми бе казал: „Всички пътища водят към Амбър“. И тогава, както и сега, се замислих, колко важен е изборът, който правим, въпреки явно неизбежният край за всички онези, в чиито вени тече твоята кръв.

— Ти знаеш? — изненадах се аз. — Разбрал си?

— Така мисля. — Кимна, после посочи. — Това там, долу е истинският Амбър, нали?

— Да. Да, точно той е.