Знакът на пламъка

Бог ми е свидетел

Джорджтаун, Вашингтон

Както всяка сутрин старши сенаторът републиканец от Мичиган Роналд Дейвис стана в шест, като внимаваше да не събуди жена си. Той слезе долу, направи си кафе, нахрани котката, вдигна вестника „Вашингтон Пост“, оставен пред входната врата, и се върна с него в кухнята. Дейвис сръбна от димящото кафе, сложи очилата, разтвори вестника и потърси по страниците името си. Не се наложи да чете дълго. Под заглавието за проектозакона Баркър-Хъдзън името на Дейвис се споменаваше няколко пъти като лидер на републиканската опозиция срещу „крайно репресивния, радикален и икономически самоубийствен подход към един, наистина сериозен, но временен проблем, който трябва да се решава постепенно и предпазливо.“

Дейвис кимна доволен както от изказването си, така и от точността, с която го бяха цитирали. Той беше петдесет и осем годишен, висок, с впечатляващо запазена посребрена коса, патрицианско лице и фотогенично стройно тяло, което поддържаше във форма с ежедневни половинчасови упражнения на велоергометъра. Ще отида да повъртя педалите, помисли си той. Денят ще бъде доста натоварен. Освен това беше нетърпелив да види сутрешните новини.

Но първо да дочете репортажа. Баркър и Хъдзън даваха най-апокалиптични прогнози за „парников ефект и разрушаване на озоновия слой… увеличаване на заболяванията от рак на кожата… засушаване… топене на полярния лед… покачване нивото на океана…“ Звучеше като сценарий на фантастичен филм.

Дейвис презрително изсумтя. Демократите нямат никакви изгледи да прокарат закона през Сената, макар че трябваше да се отдаде дължимото на Баркър и Хъдзън — знаеха как да спечелят вниманието на медиите и да извлекат полза за изборите, поне в районите на либералите. Но тази тактика май ще се обърне срещу тях. Никой не гласува за губещите, а Баркър и Хъдзън със сигурност ще загубят днес. Чист въздух? Страхотна идея. Само че американците не обичат да жертват удобствата си. Нека другите да правят жертви. Пушачите, притежателите на повече от една кола, работниците — всички, чийто начин на живот или доходи са застрашени от бъдещия закон, ще настояват техният сенатор да гласува против него. Баркър и Хъдзън не са ли чували за компромиси?

Дейвис дочете репортажа, доволен, че в края отново го цитираха като гласа на разума: „Проблемът съществува, но само в големите градове и най-вече през лятото. Не че трябва да стоим със скръстени ръце. Но не можем за един ден да променим начина си на живот, както, изглежда, искат уважаемите колеги. Това, което ни трябва и което ще предложа щом анализирам статистическите данни, е едно умерено и балансирано решение, налагащо предпазливи и постепенни ограничения.“

Отлично, помисли си Дейвис. Вестникът ми е отделил доста място, а пресата в Мичиган сигурно още повече. Пушачите в моя избирателен окръг няма да се чувстват предадени. Също и семействата с две коли. Но най-важното е, че производителите на коли ще са ми страшно благодарни за спестените мерки срещу вредните газове от колите и заводите им.

Страшно благодарни.

И щедри.

На вратата се позвъни. Дейвис хвърли поглед към часовника: 6:14. Толкова рано? Сигурно някой подранил журналист. Дейвис приглади с ръце косата си, загърна халата и, стараейки се да изглежда приветлив, отвори предната врата.

За негова изненада пред вратата нямаше никой. Той огледа улицата с редицата елегантни къщи в утринната мъгла, но видя само изчезваща зад ъгъла кола. Изведнъж нещо върху стъпалата привлече вниманието му. Голям плик. Дейвис го вдигна, огледа отново улицата и се върна в къщата, като заключи вратата.

Не може да е секретарката, помисли си Дейвис. Сюзан щеше първо да се обади, ако имаше нещо важно. Даже да не е имала време, нямаше просто да го хвърли и да изчезне без обяснение.

Притеснен, Дейвис отвори плика и измъкна някакви документи. Твърде любопитен, той зачете първите страници, вървейки към кухнята, но още по средата спря и изстена.

Господи!

Набързо довърши страницата и прелисти останалите документи.

Мамка им!

Там бяха вписани датите, местата, имената и сумите на всеки подкуп, на всяка нелегална вноска за кампанията, на всяка почивка, отчетена като командировка…! Зад тях имаше снимки, които накараха Дейвис да се облегне на стената. Уплаши се, че внезапната болка в гърдите може да е сърдечен пристъп.

На снимките — ясни, лъскави, професионално направени — бяха Дейвис и страхотната му млада секретарка — голи на палубата на яхта и заети с доста извратени сексуални игри.

Дейвис си припомни много живо оня пикантен летен следобед. Бяха само двамата. Като внимаваха някой да не ги проследи, те пристигнаха поотделно на малък остров в Карибско море, собственост на един от най-мощните поддръжници на Дейвис. Бяха ги уверили, че островът е пуст, но предпазливостта никога не е излишна. Дейвис изкара яхтата в открито море, та никой да не ги види.

Но някой ги е наблюдавал!

По ракурса Дейвид определи, че снимките са направени с телеобектив от самолет. Но бяха тъй ясни, сякаш Дейвис и секретарката му бяха позирали. Лицата им се разпознаваха с лекота, освен на снимката, където Дейвис беше заровил стръвно глава между краката й.

По дяволите, имаше още!

След снимките, от които болката в гърдите му се смени с бяс, странно оформеният текст върху една бележка му подейства смразяващо:

Дейвис скъса документите, снимките и бележката на две, после пак и пак. Докато ги надробяваше, ругаеше с тиха ярост, за да не събуди жена си.

„Да го духат!“ — помисли той, смътно долавяйки иронията, защото на снимките, които отчаяно искаше да унищожи, го духаше неговата секретарка. В същото време знаеше, че напразно ги къса настървено на все по-малки парченца. Който ги беше пратил, сигурно беше достатъчно умен да запази оригиналите.

Да! Който и да беше! Но той се сещаше кои бяха.

Баркър и Хъдзън!

Дейвис потръпна от възмущение. Тези лайнари не си ли даваха сметка, че имаха пред себе си един изпечен политик. Ще ги…

Какво? Какво точно ще направи? Да им се противопостави? Само ще засили ефекта от обвиненията им. Каквото и да им направи, няма да е нищо в сравнение с онова, което те могат да му сторят, ако разкрият съдържанието на този пакет. С кариерата му ще бъде свършено. Тогава — какво всъщност да направи?

— Скъпи?

Дейвис се стресна и припряно напъха парченцата в плика.

— Позвъни ли някой? — Жена му се появи до стълбата. Очите й, потънали в бръчици, бяха подпухнали. Тя беше пълна и отпусната. Бялата й коса беше на ролки.

— Да, скъпа. Нищо особено. Донесоха ми последните данни за проектозакона срещу замърсяването на въздуха.

— Боже, каква досада! Да ни безпокоят тъй рано.

— Знам, скъпа, Но беше важно. Промених решението си. Започвам да симпатизирам на Баркър и Хъдзън. Децата на нацията — трябва да ги защитим, да им осигурим чист въздух за дишане.

— Но какво ще кажат…?

— Щедрите ми спонсори от Детройт? Трябва да ги убедя, скъпа. — Дейвис мислеше за снимките и възбуждащата миризма на секретарката си. — Да, те ще разберат.

Коралово море, Южният Пасифик

Супертанкерът „Аргонавт“, натоварен със суров петрол от Персийския залив за рафинерията до Бризбейн на източния австралийски бряг, се движеше с три часа пред разписанието. Тихо време и спокойно море през целия път. Нищо повече не може да се желае, мислеше си капитанът Виктор Малоун. Двадесет и две години плаваше в океана като служител на компанията „Пасифик Рим Петролиум Корпорейшън“. Беше на четиридесет и осем, среден на ръст, с оредяваща тъмна коса. Въпреки че рядко излизаше на палубата, леко подпухналото му лице беше червендалесто. На капитанския мостик, който напоследък му създаваше чувство за клаустрофобия, той провери метеорологичните условия, сонара, радара и навигационните прибори. Нищо нередно. „След десет часа пристигаме“ — помисли си той. Утре сутрин. Уверен, че предстои една обичайна вечер, Малоун предаде управлението на дежурния помощник-капитан:

— Ще бъда в кабината си.

След пет минути, като заключи кабината отвътре, Малоун отключи едно чекмедже на бюрото си и извади преполовена бутилка водка. Договорът на Малоун с компанията предвиждаше пълно въздържание от употреба на алкохол на борда и дълги години Малоун го спазваше. Не помнеше как и кога започна да поддава, но накрая наруши правилото.

Може би заради развода преди три години — жена му се влюби в свой колега от кантората в Бостън, където работеше — един мъж, който, както сърдито му обясни тя, няма да я оставя сама за цели месеци.

Или заради самотните нощи в чужди пристанища, отдавна загубили романтичното си очарование.

Каквато и да беше причината, пийването преди лягане отдавна му беше станало таен навик, с който убиваше скуката на дългите рейсове. От страх, че започва да губи контрол над порока си, при този рейс Малоун си позволяваше алкохол само при пълно отчаяние.

Но пак беше почти привършил осемте бутилки, които вмъкна тайно на борда. Чудно колко бързо вървят, размишляваше той, като си отсипа сто грама водка и се облегна назад в стола.

Щеше да е добре да има лед и вермут, но утре като пристигнат в рафинерията, веднага след формалностите ще иде в някой бар, където не го познават и ще се наслади отново на едно мартини.

Не, на няколко.

Капитанът си наля още сто грама и след половин час, когато заспа, и бутилката, и чашата бяха празни.

Внезапно го стресна гласът на дежурния помощник-капитан:

— Капитане?

Малоун с усилие отвори едното си око, потърси източника на гласа и разбра, че е от интеркома.

— Капитане, има проблем със сонара.

Малоун надигна с труд размътената си глава, отвори и двете очи и се помъчи да фокусира погледа си. Чашата му се търкулна, когато се изправи и потърси бутона на интеркома.

— Да, какво? Какво е…? Повторете!

— Проблеми със сонара, капитане. Временна загуба на сигнала.

Усещаше езика си надебелял. Устните му бяха като от гума.

— Да не е… късо съединение в сонара?

— Така изглежда, сър. Наредих на екипа по поддръжката да го прегледа. Мисля, че е добре да се качите горе.

— Разбира се. Бях задрямал. Идвам ей сега, само секунда. — Ужасно много „с“-та. Той вдигна чашата, изми я и я прибра. Заключи бутилката в бюрото.

„Да си изплакна устата.“ От огледалото над мивката го стресна видът на зачервените му очи. „Хайде, събуди се.“ Наплиска лицето си с топла и студена вода и глътна два аспирина. Ризата му бе смачкана. „Трябва да я сменя. Ще заподозрат!“

От интеркома прозвуча мрачно гласът на дежурния помощник-капитан:

— Капитане, сонарът излезе от строя. Угасна напълно.

Малоун успя без залитане да прекоси кабината и да натисне бутона:

— Включете резервната система.

— И тя е извън строя, капитане.

— Не…? — Малоун си пое дъх. — Господи. Идвам веднага. С треперещи пръсти той закопча ризата си. В последния момент му хрумна да изплакне с лосион лицето си да не би някой да усети миризмата на уж недоловимата водка.

Господ беше милостив. Никой не го видя как излезе от кабината и залитайки, се вкопчи за перилата.

— Докладвай положението — заповяда Малоун в командната рубка, като се надяваше, че гласът му вдъхва респект.

— Все същото — отвърна помощник-капитанът. — Системите на главния и резервния сонар не работят. Да спрем ли машината?

— Не, не още! Все още не се налага! — Малоун изгледа свирепо останалите. Какво им става? Дават ли си сметка колко време ще е нужно на огромния „Аргонавт“ докато спре и после — след ремонта на сонара — докато отново набере скорост? Три часа! Имаме три часа аванс! Рафинерията ни чака. Сигурно ще получим премия за бързината. Но ако спрем да оправяме един дребен проблем, ще стигнем Бог знае кога и ще получим дръжки!

Малоун разбираше, че пресилва нещата, но не можеше да се овладее. Беше разчитал сутринта да се отърве от задълженията си към коритото, чиито стени напоследък сякаш го притискаха.

Най-силно го блазнеше възнаграждението. Мартини.

Почти усещаше вкуса му.

— Но капитане, сонарът…

— Просто прекъсване в захранването. Ремонтният екип ще го открие и поправи — настоя Малоун. Той разтвори навигационните карти върху масата и отбеляза дълбочините и линията на рифовете.

Да! Добре помнеше тези води! За да избегне рифа в протока Торес на север, той беше превел „Аргонавт“ край Нова Гвинея, после на юг през Соломоново и Коралово море, заобикаляйки Големия бариерен риф край северния бряг на Австралия.

След Големия бариерен риф трябваше да отминат няколко по-малки и по-нататък пътят до Бризбейн беше чист.

— Къде стана повредата на сонара?

— Ето тук, капитане — дежурният помощник-капитан посочи дължината и ширината върху картата.

— Идеално. — В черепа на Малоун се забиваха копия. — Остава да минем само тези два рифа — той се надигна от картата, опитвайки се да запази равновесие. — Двадесет градуса дясно на борд.

— Ест, капитане. — Дежурният изкомандва корекцията на курса на рулевия, който потвърди: „Двадесет градуса дясно на борд“.

Малоун запали цигара с треперещи ръце.

— А сега да оправим сонара.

След час и половина Малоун поиска потвърждение за скоростта на танкера, определи положението му на картата и доволен, че първият риф е преминат, се обърна да даде новата корекция на курса. При завъртането събори чашата си с кафе на пода.

— По дяволите! Да се почисти! Десет градуса дясно на борд!

— Ест, капитане. Десет градуса дясно на борд.

В командната рубка се възцари тишина.

Екранът на сонара премигна.

— Капитане, проблемът е открит.

— Нали ви казах. Дребна повреда. Нямаше нужда да спираме.

Малоун и помощниците се наведоха над светналия пулт.

— Исусе! — промълви някой.

Пред тях мигаха очертанията на рифа. В същия миг корпусът се разтърси с отвратителен трясък и грохот. Малоун залитна и се свлече на колене в локвата разляно кафе. Изпаднал в шок, той не усети втория удар върху танкера.

Кафето. Беше толкова черно.

Австралия

Капитан Виктор Малоун излезе разтреперан и изтощен от сградата на Бризбейнския съд след продължителния разпит за командите, които беше дал на дежурния офицер при заобикалянето на рифа. „Десет градуса ляво на борд“, поддържаше той.

Но според дежурния помощник-капитан и рулевия командата била „Десет градуса дясно на борд“. Глупаци! Не, подлеци! Мръсни подлеци! Нямат куража да застанат зад капитана си! Някои дори твърдяха, че е бил пиян!

Добре че му взеха кръвна проба едва дванадесет часа след инцидента. Анализът няма да докаже нищо. Дори да установят следи от алкохол, ще твърди, че е пийнал глътка за подкрепление, когато хеликоптерът го изсипа на брега.

На излизане от съда закри лицето си от фотографите и се запрепъва ядосан надолу по стъпалата и през тълпата към колата, която беше наел. Мартини с водка, повтаряше си Малоун.

Да се отърва от скапаните журналисти…

Мартини! Това ще ме оправи!

Заби лакътя си в гърдите на един фотограф, избута го безцеремонно и се добра до колата. Но тя беше празна. Къде, по дяволите, се е дянал този шофьор? Копеле! Избяга! Уплаши се от тълпата! И той е подлец!

Малоун се мушна зад волана, хлопна вратата, завъртя ключа, натисна газта и колата потегли с рев.

В момента, когато завиваше край съда, ухилен, свободен, нетърпелив да усети вкуса на мартинито, тялото му излетя нагоре заедно с колата.

Взривът, който Малоун не чу, разпръсна кръв, кости, коса и метални парчета на тридесет метра наоколо. Както отбеляза Дан Райдър в новините вечерта, мястото беше избрано точно. Никой не пострада. Загина само капитанът на „Аргонавт“.

Хонконг

Директорът на „Пасифик Рим Петролиум“, Чандлър Томпсън, се стараеше да не премигва от силната светлина на камерите, демонстрирайки увереност и спокойствие зад катедрата в залата за конференции в седалището на корпорацията. С неохота се съгласи за пресконференцията — нямаше избор, заради бедствието се вдигна голям шум. Трябваше да смекчи конфронтацията и да пооправи съсипаната репутация на „Пас-Рим“. Скъпият му костюм беше безупречно изгладен. Провери закопчаването преди да влезе в залата и пристъпи с военна осанка на подиума.

— Дали сме знаели, че капитан Малоун пие?… Не. Компанията ни изисква от екипажите да не употребяват алкохол по време на служба и двадесет и четири часа преди да стъпят на борда на наш съд. Вземаме ли контролни кръвни проби? Не е ставало нужда. Проучваме внимателно офицерите преди да ги наемем. Нарушението на капитан Малоун е изолиран случай. Няма причини да се съмняваме в професионализма на останалите ни служители, но отсега нататък ще въведем внезапни проверки за алкохол и наркотици… Дали имаме представа кой е отговорен за смъртта на капитан Малоун? Полицията продължава разследването… Закъснението на мерките след аварията? Какво закъснение? Екипът за ограничаване на последствията бе мобилизиран веднага след като научихме… Недостатъчно хора? Лоша квалификация и подготовка? Недостатъчно оборудване? Глупости. Ние имаме готовност за всякакви аварии… За съжаление не можем да спрем изтичането на петрол от танкера. Тридесет милиона галона досега? За съжаление трябва да потвърдя. Части от Големия бариерен риф, за голямо мое съжаление, наистина са замърсени… Повторете, ако обичате… Да, някои от съоръженията за почистване на петрола бяха неизправни. Слухове и объркване? Закъснение с цяло денонощие? Защо „Аргонавт“ не е имал двойно укрепен корпус? Преди да продължа с отговорите, искам да ви уверя, че компанията е проникната от отговорност и грижа за обществото…

Някакво раздвижване вляво отклони вниманието на Томпсън. Припрян служител на „Пас-Рим“ предаде сгъната бележка. Лицето му беше пребледняло. „Идиот“ — помисли Томпсън — „всичко ще провали…! Трябва да демонстрираме увереност. Тъкмо щях…“

Без да показва раздразнението си, Томпсън пое бележката, като мислено си обеща да уволни служителя веднага след пресконференцията.

— Извинете ме, дами и господа. — С важен вид той разгъна листчето, хвърли бърз поглед на съобщението и моментално забрави гнева си. Сърцето му се разтуптя, почувства, че му прилошава. Потърси опора в катедрата. Буквите пред очите му се размазаха.

Старк! Още един за уволняване. Действията му за овладяване на такова голямо разливане бяха напълно неподходящи. Негова бе вината за късното започване на операцията за ограничаване на петролното петно — заради малкото хора и неподдържаното оборудване. Старк беше виновен, че петролът достигна и започна да унищожава Големия бариерен риф.

Репортерите моментално реагираха на явния шок на Томпсън, като го обсадиха и засипаха с въпроси. Още замаян, с пресъхнала уста, той посегна към чашата на катедрата. След възгорчивата глътка някой сякаш го стисна за гърлото, а през стомаха му премина огън. Краката му се подкосиха. Фотографите бясно защракаха. Камерите запечатаха как Томпсън изпусна чашата, падна на колене, хвана се за стомаха и жадно пое въздух. От устата му изригна кръв и изпръска наобиколилите го журналисти. Той се простря по очи, мъртъв още преди да докосне пода.

Хюстън, Тексас

В своя кабинет на последния етаж в сградата на „Пасифик Рим Петролиум“ Вържил Краус, новоизбраният директор на компанията, припряно тъпчеше папки с документи в куфарчето си. След час трябваше да е на международното летище, откъдето самолетът на „Пас-Рим“ щеше да отлети спешно за Хонконг. Краус беше четиридесетгодишен, в отлично здраве, ценен заради енергията и гъвкавостта си, но изненадата от светкавичното повишение му спря дъха. Успя да отдели само пет минути, за да съобщи на жена си за новото назначение. Тя щеше да дойде в Хонконг възможно най-скоро. Краус вече предусещаше напрегнатата нощ в самолета, през която трябваше не само да се запознае с грешките, довели до катастрофата с „Аргонавт“, но и да подготви мерки за почистване на петното и предотвратяване на по-нататъшното изтичане.

Всъщност щеше да го държи буден страхът, че отдавна мечтаното издигане ще бъде неговото проклятие.

Малоун, Старк и Томпсън. Смъртта им бе тъй ужасна както катастрофата на „Аргонавт“.

„Дали няма да ги последвам?“ — помисли Краус, като затваряше с треперещи ръце куфарчето.

Тъкмо хукваше от кабинета си и секретарката го пресрещна:

— Телеграма за вас, сър, току-що дойде.

Краус я мушна в джоба на сакото си.

— Бързам. Ще я прочета в самолета.

— Куриерът каза, че е много спешна. Настояваше да я прочетете веднага.

Краус се сепна, извади телеграмата и разкъса плика. Трите реда го зашеметиха.

„Да благослови Бог“

Манхатън

В стаята си на петнадесетия етаж в една опушена и олющена сграда на Бродуей близо до Тридесет и втора улица Тес Дрейк разглеждаше една репродукция на бюрото си. Картината от началото на миналото столетие изобразяваше живописен горист склон в планината Адирондак в щата Ню Йорк. В типичен за времето си стил, художникът беше нарисувал недокоснатата природа така романтично пищна и идилична, че картината приличаше на реклама, приканваща към заселване на този американски рай. До нея Тес постави снимка от 1938 г. на подобно място в същата планина. Заради ограничените възможности на цветната фотография от онова време снимката отстъпваше по колорит на репродукцията. Но все пак гъсто сплетените корони на дърветата изглеждаха доста внушителни.

Накрая Тес добави една снимка на същия склон, направена преди седмица. Тя рязко контрастираше с другите, но не защото печелеше от отличното цветовъзпроизвеждане на съвременната фотография. Тъкмо обратното. Краските бяха отчайващо еднообразни и помръкнали. Никаква зеленина. Само мръсно кафяво, сякаш нещо с филма не беше наред. Всъщност причината не беше във филма, а във въздуха, облаците и дъжда. Тази част от гората беше унищожена от киселинни дъждове. Оголените дървета приличаха на срамни скелети върху прокълнат склон.

Тес се облегна назад и огледа намръщено трите изображения. Впечатлението беше толкова потискащо, че едва ли статията, която трябваше да илюстрират, щеше да добави нещо ново. Разбира се, ще напише и нея, както многото други, с надеждата, че хората най-сетне ще реагират срещу глобалната криза. Тес беше пренебрегнала предложенията на такива реномирани издания като „Космополитън“ и „Венити Феър“ и беше избрала да работи за списанието „Майка Земя“.

Но, както признаваше пред себе си, идеализмът й не бе никаква жертва от нейна страна. На двадесет и осем години за разлика от връстниците й, загрижени преди всичко за доходите си, едно попечителство, завещано от баба й, я избавяше от изкушенията на високоплатената работа. Ирония на съдбата беше, че тези пари й даваха не само независимост, но и мотивация да се посвети на спасяването на околната среда, тъй като значителната сума беше дошла от огромните печалби на нейния дядо от химическите заводи, чиито отпадъци бяха отровили реките и замърсили питейната вода в няколко района на Ню Джърси и Пенсилвания. Тес смяташе, че така допринася най-много за поправянето на стореното зло.

Тя беше средна на ръст, със златисто-руса коса, привлекателни черти и стройно гъвкаво тяло, което поддържаше във форма с ежедневни занимания във фитнес-клуба близо до мансардата й в Сохо. Очите й бяха кристално сини, единственият грим — леко червило върху устните. Обичаше да носи джинси, памучни пуловери и маратонки.

Тес взе една ябълка и с удоволствие заби зъби в плода. Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна към мъжа, застанал в рамката на отворената врата.

— Пак оставаш да работиш — присви очи той. — Срам ме е, че си тръгвам.

Беше Уолтър Траск, главният редактор на списанието. Беше с измачкана риза, разхлабена яка и вратовръзка, преметнал сакото през ръка. Петдесет и пет годишен, възпълен, той имаше оредяваща сива коса и бледо отпуснато лице.

Тес погледна часовника си.

— Господи, стана ли седем? Подготвям материала за киселинните дъждове.

— Утре ще го довършиш, Тес. Почини си. Земята ще доживее до утре. Но ти няма да издържиш дълго, ако не намалиш темпото. Чете ли вестниците? Убийствата в компанията „Пас-Рим“ след катастрофата. Как ти се струва?

— Всичко е ясно — сви рамене Тес.

— Тъй ли?

— Заради катастрофата е.

— Разбира се, но аз имах предвид друго. Мислиш ли, че от това ще стане статия?

— Катастрофата заслужава статия, а не убийствата. Те са дребна подробност. Фанатиците вредят на каузата. Твърде много хора вече мислят, че ние преувеличаваме заплахата.

— Права си. Но списанието е на червено. Ако можехме… Е, няма значение… Заключи, като излизаш. И си тръгвай по-скоро, обещаваш ли? До утре, дечко.

След малко Тес чу асансьора. Тя довърши ябълката, прибра илюстрациите към статията и реши, че Траск е прав — трябва да си почине. Проблемът беше, че дори след плуването, душа, пътя до вкъщи, салатата и спагетите с доматен сос, мозъкът й все още щеше да е зает със статията. Затова, въпреки съвета на Траск, тя опакова материалите в две кутии, метна чантата си през рамо, взе кутиите и жълтата си работна папка и си тръгна от редакцията, натискайки с лакът ключовете на осветлението по пътя си. Накрая пак с лакът включи охранителната инсталация. Мина заднешком през вратата, която се заключи автоматично след нея. Докато чакаше асансьора в малкото фоайе, усети, че наистина е уморена.

Умората или съдбата. Независимо от причината, когато влезе в асансьора, Тес изпусна папката си. От нея изпадна златната й писалка „Крос“. Подаръкът от баща й за приемането й в колежа беше скъп спомен — той не доживя да види дипломирането й.

Потискайки внезапната печал, Тес натисна бутона за партера и се наведе за папката и писалката. Внезапно асансьорът спря и Тес, без да успее да се изправи, видя зад себе си силуета на мъж. Изпита неудобство заради несръчната поза, в която я завариха. Но добродушната усмивка на мъжа неочаквано я отпусна. С израз на разбиране той вдигна папката и писалката. Тес все още не знаеше, че тази негова любезност ще промени напълно живота й. В последвалите кошмарни дни и нощи Тес щеше трескаво отново и отново да анализира тези няколко мига и да се чуди дали, ако не беше изпуснала папките, изобщо щяха да завържат разговор. Може би нямаше да ги има и болката, и мъката, и страхът…

Той беше над метър и осемдесет, а Тес, която също не бе ниска, харесваше високите мъже. Имаше здрав загар, квадратна челюст и сурова, класическа мъжка красота. Беше с идеални пропорции, мускулест, но строен. Дрехите му бяха като нейните — маратонки, джинси, синя памучна риза под виненочервен памучен пуловер. Но очите му — те впечатлиха Тес най-силно. Светеха с излъчване, идещо сякаш от душата му. Имаха необикновен сив цвят, за какъвто тя само беше чела в любовните книжки от момичешките си години.

Докато Тес се опитваше да прикрие неудобството си, непознатият усмихнато попита:

— Тежък ден, а?

— Нищо особено. Просто дълъг.

Той посочи кутиите в ръцете й:

— И май ще продължи.

Тес се изчерви.

— Опитвам се да върша много неща.

— По-добре, отколкото да не вършиш нищо. — Той натисна бутона за партера и се вгледа в писалката. — Златен „Крос“.

Марката сякаш му напомняше нещо. Той закачи писалката към папката и я подаде на Тес. За миг ръцете им се докоснаха и Тес трепна.

— Вие работите в списанието?

— Как разбрахте?

— По надписите на кутиите.

— А, да — Тес отново се изчерви. — А вие? Дойдохте от долния етаж. Там има само една фирма — „Документално Видео“.

— Точно така. Между другото, чета вашето списание. Много е добро. Аз събирам материал, свързан с работата ви — правя един видеофилм за недостатъчното обезопасяване на погребите за атомни отпадъци. Няма нищо по-важно…

— От това да се опази планетата? Ех, ако повече хора мислеха така.

— Това е проблемът, нали?

— О, проблемите са много. Кой от тях имате предвид?

— Човешката природа. Не съм сигурен, че планетата може да се спаси.

Тес беше изненадана от думите му.

Асансьорът спря.

— Да ви помогна ли за папките? — попита непознатият.

— Не, ще се оправя.

Той помогна на Тес да вземе такси, огледа се наоколо, сякаш търсеше някого, и като каза „Да благослови Бог“, се отдалечи и бързо се стопи в тълпата.

Пръстите на Тес още тръпнеха.

На следващата сутрин, докато чакаше асансьора, Тес забеляза непознатия да влиза в сградата и усети, че пламва.

— Здравейте отново.

Притеснена от влечението си към него, Тес се усмихна:

— Приятно утро, нали.

— Наистина. Като бягах тази сутрин, бризът беше издухал смога.

— Вие бягате?

— Всеки ден.

— И аз бягам.

— Личи си.

Тес се изчерви още повече.

— Здрав дух в здраво тяло — каза той.

Разговорът секна.

— Този асансьор…

— Ужасно е бавен. Но аз се старая да понасям всичко.

— Нещо като „търпението е злато“?

— Да го наречем дисциплина — поправи я мъжът.

Вратата се отвори. Те влязоха в асансьора.

— Надявам се, че този път няма да изтърва нещо — каза Тес.

— Беше ми приятно да помогна. И вие щяхте да направите същото за мен.

Той натисна първо своя етаж, после нейния и Тес с облекчение забеляза, че не носи халка.

Непознатият се обърна.

— Предполагам, че ще се виждаме често. Трябва да се запознаем.

Тес харесваше пламъчето в сивите му очи. Тя му каза името си — само първото. По навик избягваше да споменава фамилията си — Дрейк, защото хората веднага я свързваха с известния й баща, а не обичаше да говорят за убийството му.

— Тес? Хубаво. От…

— Тереза.

Тя отново не искаше да му каже цялата истина. Това име беше дошло от навика на баща й да я дразни като дете: „Контеса Тереза“. Накрая галено го беше съкратил на „Тес“.

— Разбира се — каза тъмнокосият поразително красив мъж. — Тереза. Испанската мистичка, основателката на ордена на кармелитките…

— Не знаех… — каза Тес изненадана.

— Няма значение. Имам навик да запомням ненужни сведения…

— А вашето име? — попита Тес.

— Джоузеф.

Също без фамилия, отбеляза Тес.

Асансьорът спря.

— Е, започва моето наказание.

— Вчера ми се стори, че обичате работата си?

— Да документирам гибелта на тази планета? Едва ли. Все пак съм доволен, че се опитвам да върша нещо полезно.

Като излезе, Джоузеф се обърна с просветлено лице:

— Да благослови Бог.

Стомахът на Тес се сви. Тя харесваше този мъж. Нещо повече — беше влюбена до уши в него.

На следващия ден Тес беше така погълната от работата си, че пропусна обяда. В два и петнадесет почувства, че ако не хапне нещо, няма да може да се концентрира повече.

Когато влезе в асансьора, се сети за Джоузеф. Асансьорът спря на долния етаж. Нима, трепна тя. Не, просто съвпадение.

Но краката й се подкосиха, когато на вратата се показа Джоузеф.

Той се ухили, сякаш изобщо не беше изненадан.

— Май сме орисани да се срещаме непрекъснато. — Той натисна бутона за партера. — Как е вашето наказание?

Близо до него, усещайки ръцете му срещу своите, Тес се опитваше да успокои дишането си.

— Наказание? О, имате предвид работата ми? Пиша за киселинните дъждове. Добре върви.

— По-добре не може да бъде.

— Аз…

— Да?

— Не мислите ли, че е малко странно — аз и вие взехме асансьора в…

— Един и същи момент? — Джоузеф сви рамене. — Светът е странен. Много отдавна реших да приема съдбата, вместо да я изпитвам. Някои неща са предопределени.

— Нещо като карма?

— Провидение — сивите очи на Джоузеф блеснаха. — Късен обяд?

Тес вдъхна миризмата на неговия афтършейв и чу неуверения си глас:

— Загубих представа за времето.

— И аз. Поне за часа. Насреща има закусвалня. Имате ли нещо против?

Тес настръхна.

— Само ако всеки си плаща.

Джоузеф разпери ръце.

— Както искате. За мен все пак ще е удоволствие.

На шумния тротоар те изчакаха потока от коли и притичаха отсреща. От другата страна Тес се обърна към Джоузеф и забеляза, че както и онзи път той оглеждаше тълпата, сякаш търсеше някого. Защо? Тя потисна подозрителността си, наследена от баща й. Дали Джоузеф не се страхуваше, че някой го следи? Хайде, не си въобразявай, това да не е тайна среща.

След обедната навалица в закусвалнята имаше съвсем малко хора.

— Имаме хубаво задушено — предложи сервитьорът.

— Благодаря, но без месо. За мен сандвич с домат, брюкселско зеле и краставица — каза Джоузеф.

— Добре звучи — каза Тес. — Същото и за мен.

Когато момчето се отдалечи, тя попита Джоузеф:

— Без месо? Вегетарианец ли сте?

— Нищо особено. Просто месото не ми понася. Освен това е петък.

Тес, която беше католичка, помисли, че схваща какво има предвид. Преди години католиците също са постили в петък. Но сега само възрастните и особено ревностни католици спазваха постите, а Джоузеф беше доста млад, за да се бои, че ще прегреши, ако яде месо в петък. Тес скри учудването си.

— Питам, защото и аз съм почти вегетарианка.

— Ето още нещо общо между нас.

— Освен че сме католици ли?

Джоузеф застина.

— Какво те кара да мислиш, че съм католик?

— Не ядеш месо в петък.

— А, какво било. Не, не съм от тази вяра.

— Извинявай. Май питам твърде много.

— Няма нищо обидно.

— Тогава, като съм… Ако нямаш нищо против, защо беше толкова неспокоен, когато пресичахме улицата?

Джоузеф се разсмя.

— В Ню Йорк? С тези наркомани и щури шофьори? Кой може да е спокоен?

— Още един въпрос… Искаш ли да се видим утре? — тя се изненада от дързостта си. Сърцето й прескачаше.

— Дали искам? — Джоузеф се замисли, втренчен в масата, като си играеше с вилицата и ножа. — Разбира се. Ще ми бъде приятно.

Тес въздъхна.

— Но трябва да те предупредя.

„По дяволите. Знаех си. Такъв страхотен мъж, сега ще каже, че си има някоя.“

— Можем да бъдем само приятели… Имам предвид, че не можем да бъдем любовници.

Неговата прямота я смая.

— Хей, аз не ти предлагах да се любим.

— Знам. Грешката не е твоя — Джоузеф нежно докосна през масата ръката й. Тес забеляза назъбен белег отгоре на китката му. — Не исках да те обидя или засегна. Просто… не би разбрала някои неща.

— Мисля, че разбирам.

— Така ли?

— Ти си обратен, нали?

Той се засмя.

— Нищо подобно.

— И аз си помислих, че не би ме заговорил, ако беше. Но все пак искам да знам защо. Дано не ти изглеждам глупава.

— Повярвай, не съм такъв и ти не си глупава.

— Тогава, може би нещастен случай или…

— … ме е лишил от мъжественост? Не. Наистина съм много поласкан, че искаш да се видим. Но имам някои… да кажем… задължения. Не мога да ти кажа какви и защо трябва да ги спазвам. Просто ми вярвай, разбери ме и ме приеми такъв. Важното е, че се радвам на нашето приятелство.

— Слушай — Тес прехапа устни. — Може би да оставим това.

— Защо? Не можеш ли да си представиш връзка между жена и мъж без секс?

— Господи, чувствам се като идиот.

— Недей. Ти си нормална, умна, привлекателна жена, с естествени желания. Но аз — Джоузеф я погледна прямо — съм съвсем различен.

— Не можеш да ме убедиш. Сигурно затова — Тес не вярваше че го казва — искам да бъда с теб.

— Платонически.

— Добре. Засега. Но кой знае?

— Не, Тес. Нито сега, нито после. Вярвай ми, така е по-добре.

— Защо?

— Защото е завинаги.

— Ти си най-странният мъж, когото познавам.

— Ще го приема за комплимент.

— Добре — Тес набра смелост. — Утре по кое време?

— Десет сутринта? — предложи Джоузеф. — В Ист Сайд. Парка „Карл Шурц“. На изхода на осемдесет и осма улица. До кметството.

— Знам го.

— Край реката има алея за джогинг. Щом бягаш всеки ден, можем да го правим заедно.

— Страхотно — каза Тес. — С бягане ще избивам влечението си към теб?

— Тренировките творят чудеса, моя платоническа приятелко.

— За теб — може би.

Джоузеф се ухили весело.

— Нещо като студен душ.

— Но да те предупредя — каза Тес, — ще направя всичко възможно да те съблазня.

— Безмислено е. Никой не може.

— Приемам го като предизвикателство.

Дори в десет сутринта алеята за джогинг в гористия парк до Ист Ривър беше оживена. Липсваха потоците от коли и въздухът бе чист под необичайно ясното небе. Възрастни хора седяха на пейките, наслаждавайки се на съботното спокойствие. Вляво зад ниска ограда юноши играеха баскетбол. Тук-там по поляната хора правеха слънчеви бани под силното юнско слънце. Други разхождаха кучета между дърветата. Този хубав ден, мислеше си Тес, е като дар от небето.

Тя беше в син анцуг, който отиваше на тюркоазените й очи. Свободен, но все пак очертаващ фигурата й — стройното гъвкаво тяло и здравите високи гърди. Червената лента се открояваше върху късата й руса коса.

Докато чакаше, Тес не преставаше да се пита на какво се дължи това непреодолимо влечение към Джоузеф. Наистина беше хубав, но имаше и други хубави мъже, а към никого от тях тя не беше изпитвала подобно желание за близост. Повечето бяха така уверени в своята неотразимост, че не можеше да ги понася. Един такъв хубавец, докато се кълнеше, че мисли единствено за нея, се срещаше с още три други жени. Друг беше изгряващ телевизионен бос и Тес трябваше да му повтаря непрекъснато колко е велик.

За последните шест месеца не беше излизала с никого. Може би затова Джоузеф я притегляше тъй силно. Комбинация от претоварване с работа и самота. Но колкото повече мислеше, толкова по-малко приемаше това обяснение. В него имаше нещо — Тес търсеше точната дума — различно. Красив мъж, но без всякаква суета, с който е приятно да се разговаря и който се отнася към нея с уважение, като човек, а не като потенциален сексуален партньор. И все пак, никога преди не е показвала толкова настойчиво и откровено чувствата си. Имаше още нещо в него. Непознатото усещане бе не само странно, но и тревожно.

Тес не знаеше откъде ще дойде Джоузеф — отляво или отдясно, или отпред през гористия парк — и често се оглеждаше. „Трябваше да изберем по-определено място за срещата.“ — мислеше Тес като продължаваше да се взира в тълпата. „Джоузеф лесно ще ме забележи.“

Нетърпелива да бъде с него, Тес беше дошла по-рано, в десет без четвърт, но сега часовникът й показваше вече десет и четвърт.

Дали не са се разминали?

Тя старателно огледа хората. Часовникът й показа десет и половина, после отчайващо бавно стигна до единадесет и тя си каза, че сигурно нещо важно го е забавило.

Но когато стана единадесет и половина, а после дванадесет, Тес схвана причината за отсъствието му.

Джоузеф й беше вързал тенекия. Просто не можеше да повярва. Разочарование и гняв се бореха в нея.

Гневът победи.

Кучи син! Точно това беше той! Само приятели? Добре, малкия, майната ти. Никакво приятелство.

Кипяща от възмущение, Тес пропусна предварителното ритуално загряване и се включи в потока бегачи като надмина и най-бързите.

Копеле!

Неделният ден беше мрачен. Унилият дъжд още повече потискаше Тес. Боса, в къса копринена нощница, тя сърбаше от чашата си димящото силно кафе и гледаше намръщено през прозореца. Зад нея телевизорът работеше. Водещата информираше за последното екологично бедствие. В Тенеси влак с двадесет цистерни втечнен амоняк, превозван под налягане и използван за производство на изкуствени торове, се беше преобърнал от насипа на един зле поддържан участък от железопътната линия в селскостопански район. Цистерните бяха избухнали, съдържанието им се беше изпарило, образувайки огромен отровен облак, който беше убил целия персонал на влака, шестнадесет души от околните ферми, десетки домашни и стотици диви животни, и хиляди птици. Североизточният вятър насочваше плътния бял облак към близкия град с петнадесет хиляди жители, които бяха изпаднали в паника. Отрядите на гражданската защита не можеха да спрат облака, а и бяха неспособни да организират толкова мащабна евакуация.

Тес си спомни един стих от Йейтс: „Всичко се разпада; ядрото не държи.“ Почувства се изтощена. Отказа се да ходи до фитнес-клуба тази сутрин и реши, че има нужда от една продължителна гореща вана. „Претоварвам се“ — помисли си тя, — „трябва просто да се мушна в леглото и да си чета неделния вестник.“

Но знаеше, че новините щяха само да я депресират още повече.

Тогава да погледам някой стар филм, каза си тя. Да вземе някоя щура комедия на Грант. Но не вярваше да се развесели много.

В нея още тлееше гняв. Джоузеф не изглеждаше като човек, който можеше да бъде груб. „Добре, съгласна съм, подходих ужасно твърдо. Опитвах се да го накарам да приеме, че можем да бъдем повече от приятели. Насилих нещата. Може би съм го изплашила.“

„Тогава“ — припламна гордостта й — „Джоузеф можеше поне да телефонира, че е размислил и не иска да се срещаме. Нямаше нужда да ме оставя да го чакам.“

Да телефонира? Тес се сепна. Номерът ти го няма в указателя! Дори да го имаше, ти не му каза фамилията си! Може да е имал основателна причина да пропусне срещата, но как да ти се обади и да предупреди.

Дали да преглътна гордостта си и да му позвъня?

Глупачка, ами че и ти знаеш неговата фамилия колкото той твоята.

В понеделник, успокоена, Тес почти си представяше как Джоузеф влиза във фоайето, докато тя чака асансьора. Но този път нямаше съвпадение. Опита се да се концентрира над статията, често прехвърляйки поглед от компютъра към телефона.

При всеки звън се напрягаше с надеждата, че е Джоузеф, но всеки път се разочароваше. Към единадесет и половина, съвсем разстроена, намери телефона на „Документално видео“ в справочника. Вдигна слушалката и я сложи отново.

В два, когато слезе да обядва, отново си мислеше дали няма да го срещне в асансьора, но той подмина етажа на „Документално видео“ без да спре. Моментен импулс накара Тес да отиде в същата закусвалня. Нито помен от Джоузеф.

Не го видя и докато чакаше асансьора за нагоре, не й се обади по телефона, нито им се кръстосаха пътищата, когато си тръгна малко след седем.

Но във вторник, след като отново не го видя, а и той не се обади, Тес хвърли писалката, с която редактираше разпечатката на статията си, и реши, че той просто е длъжен да й се извини.

Тя ще го застави!

Не по телефона. Не, за бога. Искаше да го види как се гърчи. Копелето трябваше лично да я помоли за извинение.

Приемната на „Документално видео“ беше тясна, отделена от останалата част с дебела стъклена стена и врата. Секретарката вдигна глава от бюрото и погледна през прозорчето към Тес, а ръката й се приготви да натисне бутона за отваряне на вратата.

— Какво желаете, моля?

Тес се поколеба, пое дъх и се застави да не изглежда сърдита, а делова.

— Търся един мъж, който работи тук. Не знам фамилията, но първото му име е Джоузеф.

Секретарката кимна, макар и с изненада.

— Тук има само един Джоузеф. Сигурно търсите Джоузеф Мартин.

— Мартин? — повтори Тес. — Над трийсетте? Висок, спретнат, тъмна коса, сиви очи?

— Да, той е наистина.

— Ако не е на обяд, бихте ли му казали, че искам да говоря с него?

— Съжалявам — секретарката се смръщи. — Не знам дали е на обяд, но със сигурност не е тук.

— Е, ще го потърся по-късно. Знаете ли кога ще се върне?

— Това се питам и аз.

— Моля?

— Джоузеф не се е явявал на работа от петък. Не сме го виждали нито днес, нито вчера. Нито се е обаждал, че е болен или че има семейни причини… Просто изчезна.

Тес почувства, че ще падне.

— Редакционният отдел ще се побърка да спази срока без него…

Тес забрави яда си.

— Но защо не му позвъните?

— Това е другият проблем. И да има телефон, не го е вписал в картона си. — Секретарката я изгледа. — Той приятел ли ви е?

— Малко странен…

— Точно така. Доста е странен. Ако го видите, кажете му да се обади. Не можем да намерим записките му за проекта, по който работим. Редакционният отдел се съсипва да ги търси, за да не пропуснем срока.

— Но защо никой не го потърси у тях?

Секретарката започна да губи търпение.

— Нали ви казах, че не можем да му намерим записките. Пратихме човек, но се оказа, че на адреса, който ни е дал Джоузеф, не живее никой.

— Какъв е адресът?

— Няма значение. Едва ли ще ви помогне.

Тес отново повиши глас.

— Попитах ви за адреса.

Секретарката подпря брадичка на химикалката си.

— Губите си времето, но щом е толкова важно… Сигурно сте му приятелка — секретарката въздъхна, прехвърли няколко страници на екрана на компютъра и й продиктува един адрес на Бродуей.

Тес го надраска в бележника.

— Казвам ви все пак, това е…

— Знам. Губене на време.

Но когато Тес излезе от таксито и застана срещу клаксоните и задръстеното движение на Бродуей при Петнадесета улица, започна да се съмнява. Като сравни номера на мрачната сграда пред себе си с адреса в бележника, тя разбра със закъсняло чувство за вина защо секретарката й каза, че ще си изгуби времето.

На първия етаж имаше капан за туристи — скъп магазин за камери и електроника. На втория се мъдреше прашна витрина с надпис „Сексуална просвета“. Прозорецът на третия беше замазан. Бог знае какво се криеше там, но Тес стисна зъби, решена да провери. Защото в адреса беше посочен третия етаж.

Тя заобиколи един пиян или по-скоро надрусан, стъпи на тротоара, влезе в миришещия на урина коридор и изкачи не по-малко вонящите стълби. Събра сили да преодолее страха си от тъмнината и стигна до третия етаж.

Тес откри номера, посочен в адреса, на матовото стъкло на една отворена врата.

Вътре зад едно бюро седеше обилно начервена жена с къдрава коса. Дъвчейки дъвка, тя четеше евтино любовно романче. На всяка от стените от пода до тавана имаше метални шкафове с многобройни номерирани заключени клетки. Тес нерешително приближи до бюрото. Жената продължи да чете.

— Извинете — каза Тес.

Жената прелисти страницата, захлупи книгата върху бюрото и я погледна недоволно.

— Търся… Нямаше табела на вратата. Каква фирма сте вие?

Жената превъртя дъвката в устата си.

— Пощенски услуги.

— Не разбирам…

— Нещо като пощенска кутия. Носят ми пощата. Аз я сортирам и я пускам в онези процепи. Клиентите идват да си я вземат.

— Познавате ли… Търся един мъж на име Джоузеф Мартин.

— Съжалявам, не ми говори нищо.

— А ако ви го опиша?

— Чакай, миличка — вдигна пълната си ръка жената, — тук замествам временно. Момичето, което работеше тук, се разболя. Апендисит ли, що ли. Така че не познавам никакъв Джоузеф Мартин.

— Но той е дал в службата си този адрес.

Жената се изхили.

— Ами да. Сигурно се промъква нощем и разпъва походно легло. Хайде, нали ви казах, че сме пощенски услуги. Сигурно е искал да каже да му пращат чека със заплатата на този адрес.

Тес усети как сърцето й заби учестено.

— Ако е някой от клиентите ви…

— Може би да. А може би не. Аз съм от тази сутрин. Не е идвал никой на име Джоузеф Мартин.

— Но ако той наистина ви е клиент, не можете ли да проверите дали е вземал пощата си в събота или понеделник?

Жената я изгледа накриво.

— Ъ-ъ.

— Но защо?

— Тайна, миличка. Тази сутрин момчето, което ме нае, искаше от мен две неща. Първо, клиентите да си показват номера преди да им отключа кутията. Второ, нямам право да давам информация за клиентите. Има толкова много съдебни куриери с призовки.

— Аз не съм съдебен куриер.

— Така казваш.

— Слушай. Просто съм разтревожена за един приятел.

— Твоя работа. Моята е да си пазя хляба. Ако онова момиче, дето го замествам, се залежи или пукне, или нещо такова, може да остана тук за постоянно. Що не се разкараш, а? Кой знае дали не работиш за моя шеф и той не те е пратил да провериш дали правя каквото ми е казал. Търси си приятеля другаде.

В таксито на връщане, разтреперана и объркана. Тес се чудеше дали беше направила всичко възможно. Ако Джоузеф е решил да напусне службата и да изчезне, това вече не е нейна работа, убеждаваше се тя. Но въпреки това не можеше да преодолее тревожното присвиване в стомаха. Ами ако изчезването му има нещо общо с нея?

Глупости, никой не напуска работа, само за да избяга от една жена, която го ухажва твърде настойчиво. Освен това Джоузеф не е напуснал. Секретарката в службата му каза, че изобщо не се е обаждал да предупреди, че ще отсъства.

Е и какво? Това нищо не доказва. Много хора напускат без да се обадят. Просто не се появяват повече.

„Но Джоузеф не изглеждаше толкова безотговорен.“ — мислеше Тес.

Да, но не приличаше и на човек, който ще ти върже тенекия, нали? Ама че си наивна. Виждала си го само три пъти. Всъщност нищо не знаеш за него. Съгласи се — нали така му каза — че той е най-странният мъж, когото си срещала. Дори секретарката на „Документално видео“ го нарече „странен“. Може би точно това те привлече в него.

Тес прехапа устни. Още нещо трябва да признаеш. Загрижена си, защото мислиш, че може да му се е случило нещо. Ами ако лежи у тях болен и няма сили да телефонира? Това обяснение би утешило наранената ти гордост.

По радиото в таксито говорителят съобщаваше припряно новини от бедствието с отровния газ в Тенеси. Три хиляди жертви. Осем хиляди тежко пострадали. Замърсени с труповете на хиляди птици и животни поля. Горите и посевите вече бяха попарени от отровния облак. Заедно с много други правителствени организации и Агенцията за защита на околната среда беше изпратила изследователи на мястото на кошмара с нареждане да проучат причините за дерайлирането на влака. Предварителното становище — според неназован високопоставен източник — беше, че поради орязване на бюджета и финансови проблеми железопътната компания в Тенеси е съкратила ремонтните групи. Собственикът на отсечката все още не е намерен, но според слухове скорошният му разорителен развод заради връзка с една от секретарките му го бил откъснал от управлението на компанията. Бригадирът на ремонтната група пък смъркал кокаин.

„Господи!“ — помисли си Тес. Загрижила съм се за някой си, защото ме остави да го чакам, докато в същото време загиват хиляди.

Рязък глас прекъсна мислите й.

— Какво? — стресна се Тес. — Извинете, не чух…

— Госпожице — сърдито повтори шофьорът, — пристигнахме. Дължите ми четири долара.

Тес се опита да се съсредоточи върху статията си, но докато преравяше бележките си за по-изразително заключение, се загледа в писалката „Крос“. Спомни си деня, когато я получи от баща си и как тя стана причина да се запознае с Джоузеф.

Тес скочи, излезе навън и покрай дългата редица стаи стигна до отворената последна врата в края на коридора. В същия миг решителността я напусна. Защото видя Уолтър Траск да разтрива слепоочията си надвесен над нещо, което приличаше на финансов отчет.

Тес понечи да се върне, но той беше усетил присъствието й. Вдигна загрижен поглед към вратата и веднага смени изражението си с усмивка.

— Хей, дечко, как си?

Тес не отговори.

— Хайде, какво има? — Траск се облегна назад и вдигна ръце. — Винаги си тъй слънчева. Толкова ли е лошо? Влизай. Седни. Кажи сега. Проблеми със статията ли имаш?

— Проблеми? Да — тя се отпусна върху стола, — но не със статията.

— Което значи… — веждите на Траск се вдигнаха още повече.

— Лични. — Тес се колебаеше. — Ужасно е.

— Глупости. Затова вратата ми е винаги отворена. Личните проблеми винаги пораждат и професионални. Ако хората ми са нещастни, страда списанието. Излей душата си, Тес. Знаеш колко те обичам. Мисля, че няма нужда да ти казвам, че всичко ще остане между тези стени, вярвай ми.

Тес се опита да се овладее. От покойния си баща беше научила, че за някои неща не се пита направо.

— Исках да те питам… Нали знаеш, има едни компании, които получават пощата ти.

Траск присви очи и бръчките около очите му се очертаха.

— Получават пощата ти?

— Нещо като пощенска кутия. Само че не е в пощенската станция.

— А да, схващам… пощенски услуги. Да. Е и какво?

Стомахът на Тес се сви.

— Кой ги ползва тези услуги? Защо?

Траск се наведе напред, вгледа се в Тес и се замисли за миг.

— Зависи. Пълен комплект снаряжение, поръчки по пощата. Онези обяви на последните страници в търговските вестничета и секс-списанията. Ако искаш истинска германска пушка от войната или надуваем женски манекен, трябва само да пратиш чек на този и този адрес. Негодникът, който дава тази обява, получава пощата си в някоя такава служба. След три-четири месеца, когато реши, че клиентите му са набрали кураж да се обадят в полицията, изчезва от града с паричките им. Разбира се, няма никакви пушки или надуваеми манекени.

— Но… Защо толкова сложно. Защо не използват пощенска кутия в пощата?

— Защото — Траск вдигна рамене — колкото и да е невероятно, някои от хората, които четат такива обяви, са достатъчно схватливи, за да подушат измама, ако адресът, на който трябва да пратят чека, не изглежда като адрес на офис. Освен това тези хитреци биха рискували да ги осъдят за измама чрез пощата. Последното нещо, което би им хрумнало, е да наемат кутия в пощата, където някой служител би могъл да се заинтересува от купищата писма, адресирани до странни компании, например, „Антики от Втората световна“ или „Домашен курс по анатомия“.

— Добре — намръщи се Тес. — Макар и странно, това изглежда смислено. Но сигурно има и други причини да се използват такива места. — Тя внезапно си спомни какво й беше казала жената. — За да избегнеш връчване на призовка?

— Ти ли го измисли? Ами да. Някой, който се страхува да не го призоват като свидетел, или срещу него се води дело, или не плаща издръжка и не желае жена му да разбере къде живее.

Тес се замисли и поклати глава.

— Защо се интересуваш толкова? — попита Траск.

— Моля те!

— Добре, представи си че често отсъстваш от страната, а не искаш да зависиш от пощата, за да получаваш кореспонденцията си. Или живееш в друг щат, но поради съвсем легални причини адресът на фирмата трябва да е в Ню Йоркското Сити. Или притежаваш пощенска компания, но добре знаеш недоверието на клиентите към адресите с пощенски кутии. Има многобройни легални причини. Но от опит знам, че в седем от десет случая хората ползват тези услуги защото…

— Не искат никой да ги знае къде живеят.

— Точно така — каза Траск.

Тес гледаше втренчено писалката си „Крос“.

— Благодаря.

— Слушай, дечко, не искам да любопитствам, но е ужасно да те гледам толкова нещастна. След като отговорих на твоя въпрос, върни ми услугата и отговори на моя. Може би ще мога да ти помогна. Защо това е толкова важно за теб?

Тес се сви, поклащайки глава.

— Аз… Просто… Добре, открих, че един приятел… поне, нещо като приятел… използва една такава служба.

— Приятел? — попита Траск. — Искаш да кажеш, че е мъж?

Тес кимна мрачно.

— Трябваше да се видим в събота, но не дойде, а тази седмица не се е явявал на работа.

— Аха — кимна Траск с разбиране.

— И сега се опитвам да разбера защо.

— Внимавай, Тес.

— Нищо не мога да направя. Засегната е гордостта ми. Искам да знам какво му се е случило.

— Ами, може би… — въздъхна Траск.

— Какво?

— Просто предположение. Но може да ти е неприятно.

— Кажи го.

— Възможно е, щом не иска някой да го открие, този някой, който и да е той, да е влязъл в дирите му. Може би твоят приятел е бил принуден да се премести.

Тес въртеше писалката в ръцете си.

— Извинявай, че те прекъснах. Благодаря ти, Уолтър. Отнех ти толкова време. Ще те оставя да работиш.

— Не, Тес, моля те, почакай. Казах ти, че мога да помогна. Може би не знаеш, но преди да основа списанието работех за „Таймс“, бях специалист по откриване на трудно достъпни източници.

— Как мога да го намеря?

— Да караме подред. Сигурна ли си, че искаш да го откриеш? Помисли си.

— Да, сигурна съм.

— Да разбирам ли, че си влюбена в него?

Тес се поколеба.

— Да. Не. Може би. — Тя преглътна със свито гърло. — Толкова съм объркана. Знам само, че се тревожа за него и искам да бъдем заедно.

— Достатъчно ясен отговор. Добре, мила. Мога да напиша списък от хора и места, където да провериш. Но ще бъде изморително и ще ти отнеме много време, да не говорим за болките в задника, докато ги обходиш. Освен това ти си добър журналист и сигурно си се сетила за повечето от тях. Затова ще ти спестя мъките и ще премина направо към последното средство. Ще ти издам една тайна. Понеже ти ми се довери, аз също ще ти се доверя. Но както твоята изповед си остава между нас, разчитам, че така ще пазиш в тайна и моята. Даваш ли дума?

— Да.

— Знам, че мога да ти вярвам. Ето причината, поради която бях легендарен в „Таймс“ със способността си да откривам хора, които не обичат да бъдат на светло. — Траск написа две думи на листче.

Тес се взря в тях.

— Лейтенант Крейг?

— Работи в централното управление на службата за издирване на изчезнали. Само му кажи името ми. Ако не иска да ти помогне, кажи му, че ще му припомня осемдесет и шеста година.

— Осемдесет и…?

— Шеста. Но не вярвам да се наложи. Направих му една услуга, за която едва ли някога ще ми се издължи и, ако не са му правили лоботомия, ще остави всичко и ще се посвети изцяло на твоя проблем. Но ако откаже, само ми се обади. Ще му изпратя копие от едно писмо — заедно с някои записи — това мигом ще му опресни паметта, гарантирам.

Лейтенант Крейг беше висок, як мъж, наближаващ четиридесетте, с щръкнала коса, грубовато, но приятно лице и две резки гънки край устата.

Когато чу името на Траск, погледът му се изостри.

— Страхотно. Просто страхотно. Завършващият удар в този ужасен ден.

Крейг носеше смачкан костюм, който отиваше на измъчения му вид.

— Този кръвопиец… Няма значение. Сигурно не ви интересува мнението ми за него. И какво е измислил този път? — Крейг погледна косо Тес и й посочи здравия дървен стол пред разхвърляното си бюро.

Тес седна, като се опитваше да не се стряска от непрекъснато звънящите телефони на бюрата зад гърба й, на които детективите отговаряха, като продължаваха да чаткат по пишещите машини и клавиатурите на компютрите.

— Всъщност… — тя преглътна смутено — Уолтър, т.е. мистър Траск не иска нищо.

Крейг затвори едното си око и я премери още по-строго с другото.

— Тогава защо ви каза да споменете името му?

— Мисля… — Тес стисна облегалките на стола, за да успокои треперенето на ръцете си — защото смяташе, че ще ми окажете допълнителна помощ.

Крейг се засмя рязко, сякаш се закашля.

— Хей, аз съм тук, за да служа на обществото. Без майтап. Наистина съм ревностен държавен служител. Беден или богат, млад или стар, мъж, жена, бял, черен, мексиканец, християнин, евреин или мюсюлманин — дали изброих всички — независимо от расата или вярата и т.н., на всеки, който дойде в тази служба, отделям достатъчно внимание. Освен ако, разбира се, не е роднина на някой политик и тогава направо заставам мирно и отдавам чест — лейтенантът отново се разсмя и изведнъж се закашля. — Проклета алергия. Е, добре. Какво мога да направя за вас?

Тес се загледа в тавана.

— Преди няколко часа ми изглеждаше много сериозно, но да замесвам полицията…

— Разбирам. Има сериозно и сериозно — каза Крейг. — Работата е там, че аз определям разликата. Щом вече сте тук, можете да ми кажете защо сте стиснали тъй здраво стола. Хайде, госпожице, възползвайте се като данъкоплатец. Разтоварете душата си. Какво по-лошо може да стане?

— Може да решите, че ви губя времето.

— Едва ли — каза Крейг. — Всъщност, обичам да ми губят времето. Доставя ми огромно удоволствие да убеждавам данъкоплатците, че страховете им са напразни. Приемете го така. След като ми разкажете всичко, възможно е дотолкова да ви успокоя, че дори да върна спокойния ви сън.

— Но, ако това, което ви кажа, създаде неприятности на моя приятел със…

— Закона? Вижте как ще постъпим. Първо ще обсъдим вашия проблем. После ще решим какво ще правим. Но доколкото разбирам, Уолтър не ви е пратил, за да създаваме неприятности, а да ги предотвратим. Тъй че, доколкото е възможно, да оставим закона настрана.

Тес кимна, изненадана, че мъжът започна да й става симпатичен.

— Добре. Ще опитам. — Ръцете й не стискаха вече облегалките на стола. — Познавам един мъж…

Тя замълча за миг.

— Продължавайте — каза Крейг.

Подкрепена с чаша кафе и деликатно насърчавана от Крейг, Тес най-сетне разказа историята.

— Добре — Крейг остави писалката. — Даже много добре. Впечатляващо. Отличен разказ. Но нали работите за Уолтър, естествено е да се очаква, че сте опитен репортер със забележителна памет. — Лейтенантът прегледа бележките си. — Да. Сиви очи. Много необичайно… И го видяхте за последен път в петък?… Използва пощенски услуги… В службата нямат домашния му телефон… Оглежда се неспокойно?

— Да.

— Ако не възразявате, имам още един, не, два въпроса.

Тес беше напълно изтощена.

— Какви?

— Домашният и служебният ви адрес. И телефоните — на двете места.

Тес ги написа.

— Ще се обадя след ден-два.

— Ще се обадите?

Крейг се изкашля пак.

— Да не мислите, че имам кристална топка или вълшебно огледало? Като начало ще звъня по болниците, ще се обадя в моргата.

— Моргата?

— Винаги има вероятност. Оттам ще започнем. Разбира се, има и други причини да изчезне човек.

— Какво?

Крейг подреди папките на бюрото си.

— Но съм длъжен да ви предупредя… Ако човек се оглежда зад себе си… — лейтенантът се изправи. — Няма значение. Ще говорим по-нататък.

Тес също стана.

— Внезапно загубих желание.

— Така казваше бившата ми жена. Но ние пак ще говорим. Скоро. Обещавам. А сега идете на кино или пийнете — направете нещо да се отпуснете, за да можете да спите.

Тес пиеше рядко, а и моментът не изглеждаше особено подходящ да се довери на алкохола. Продължителното плуване и петнадесетминутната сауна я изтощиха и успяха да отпуснат напрегнатите й мускули. В девет, когато се върна в мансардата си, беше страшно уморена и веднага си легна. Но мозъкът й не искаше да заспи. Чак след два потъна в неспокоен сън.

В сряда сутринта в работата я мъчеше главоболие. Аспирините не помогнаха. При всеки звън на телефона скачаше с надеждата да чуе гласа на Джоузеф, и едновременно със страх от това, което можеше да разбере.

— Госпожица Дрейк?

— На телефона — Тес изтръпна, като позна дрезгавия глас.

— Тук е лейтенант Крейг.

— Да? — Тя стисна слушалката с една ръка, като разтриваше слепоочията си с другата.

— Обещах да се обадя възможно по-скоро. Можете ли да оставите работата си и да дойдете с мен?

Тес почувства слабост и затвори очи.

— Госпожице Дрейк?

— Моля, наричайте ме Тес. — Вчера Крейг не обърна внимание на фамилията, очевидно не я свърза с баща й. Не искаше при повтарянето й в един момент той да се сети. — Открихте ли нещо?

— По-добре да говорим в колата. Стигат ли ви петнадесет минути? Ще ви взема долу пред входа.

— Добре. — Гърлото й се сви. — Да. Става.

— Не очаквайте полицейска кола. За да не ви притеснявам, ще използвам кола без маркировка. Просто чакайте на тротоара.

Тес затвори телефона и потръпна.

След десет минути, точно според уговорката, един кафяв крайслер спря пред нея и лейтенантът й направи знак да седне.

Щом Тес преметна колана, Крейг потегли и сръчно се включи в потока от коли.

Тес се вгледа в лицето му, като се опитваше да отгатне мислите му.

— Е?

Лейтенантът прегракнало се изкашля.

— Проклето гърло. Докторът ми каза, че може да имам астма. Нищо чудно в този гаден въздух.

— Не ми отговорихте.

— Опитвам се да ви предразположа. Имам добра новина и друга, може би лоша.

— Предполагам, че в моята ситуация е по-добре първо да науча добрата.

— Правилно. Това никога не вреди. — Крейг сви от Бродуей, насочвайки се на изток по Тридесета улица. — Проверих всички болници. Кой знае — можеше да е блъснат от кола, да е получил удар, сърдечен пристъп или друго и да е в кома. Ако не е носил документи със себе си, в болницата не биха могли да го идентифицират.

— И тъй като това трябваше да е добрата новина — каза Тес, — значи не сте го открили в нито една болница.

— Точно така.

— Все пак е някакво успокоение.

Крейг вдигна ръка от волана.

— Не съвсем. Проверих само болниците в града. Ако приятелят ви е тръгнал нанякъде — Ню Джърси, Пенсилвания или нагоре към Кънектикът — и след злополука е изпаднал в кома, още не можем да знаем. Сега всичко е в компютрите, но ми трябва време да получа достъп до регистрите на болниците в другите щати. За късмет, имам кой да го провери. Предчувствам обаче, че резултатът ще е отрицателен. Но не обещавам.

— Предчувствие. Благодаря за уточнението.

— Просто съм предпазлив. Отдавна съм научил едно: не обещавай много, но и не обезкуражавай хората. Те рядко слушат какво им казваш. Чуват само това, което искат да чуят, а после те обвиняват.

— Един журналист знае какво е предпазливо изявление. Продължавайте — каза Тес. — Чакам да довършите. С вероятно лошата новина.

— Е добре. — Крейг спря колата на Тридесета улица. Пред тях в задръстеното кръстовище с Лексингтън авеню един полицай насочваше колите край преобърнат фургон за пици. — Следващият пункт беше моргата.

— Затова ли отиваме към Първо авеню. Ако продължим в тази посока — каза Тес — ще стигнем Медицинския център на Нюйоркския университет, а до него, през улицата, е корпусът по съдебна медицина.

— Така. Надявах се да те подготвя. Да, там отиваме. През почивните дни и после в понеделник и вторник съдебномедицинският експерт е имал няколко неидентифицирани клиента. — Крейг се наведе напред и отново потегли, а полицаят на Лексингтън авеню проследяваше изтеглянето на фургона от кръстовището. — Повечето от труповете не отговарят на описанието. Но има няколко…

— Какви?

— Един удавник в Хъдзън. Същият ръст и видима възраст. Същото телосложение, ако се отчете подпухването. Неприятно е да го описвам.

— Не се стряскам лесно, лейтенант. Бях в Етиопия при последната гладна вълна. Видяла съм през живота си твърде много… трупове.

— Вярвам ви. Без съмнение е тежко. Просто се опитвам да ви подготвя. Вероятно не сте виждали подобни. Проблемът с удавниците е, че от водата очите им помътняват и не може да се каже дали са били зелени или, както е в нашия случай — сиви. Освен това намерихме един наркоман. Свръхдоза хероин.

— Джоузеф не е наркоман. — За да поддържа надеждата си, Тес предпочете сегашното време.

— Може би, но не винаги е очевидно, а от разказа ви излиза, че приятелят ви е потаен. Там е работата, че описанието на наркомана съвпада. Освен очите. И тук не може да се разбере цвета. Плъховете са ги изяли.

Тес вътрешно изтръпна.

— Разбирам.

— Ако все още настоявате, както вчера…

— Настоявам.

— Мога да ви покажа снимки. Обикновено се прави така и не е толкова травмиращо. Проблемът е, че колкото и да са добри, снимките никога не предават точно перспективата. Ако лицето е било обезобразено, може да се разпознае само… Искате ли… Ужасен въпрос. Искате ли да видите…

— Труповете? Да. Заради Джоузеф.

Въпреки всевъзможните й перипетии като репортер, Тес никога не беше влизала в Нюйоркската морга. Притеснена, тя очакваше да види нещо като във филмите — стена от стоманени хладилни шкафове, отваряне на блестяща врата, изтегляне на шейна със завит с чаршаф труп. Вместо това лейтенант Крейг я съпроводи по дълъг коридор до малка стаичка с голяма стъклена преграда, зад която имаше складов асансьор.

Крейг се разпореди по телефона и обясни на Тес:

— За да спестим време подготвих всичко предварително. Персоналът е готов. Тес, още не е късно да се откажеш.

— Не, длъжна съм. — Тя стисна разтрепераните си ръце, очаквайки със страх какво ще последва.

След половин минута я стресна шумът на асансьора. Тес проследи вдигането на кабелите и платформата. Когато спря зад стъклената преграда, тя се взря в подпухналото оловносиво лице на трупа със мътнобели очи и кожа, която сякаш всеки момент щеше да се свлече от скулите. Макар че беше сива на цвят, кожата й напомняше на варен домат. Отвърна се, защото й се повдигаше.

Крейг внимателно докосна рамото й.

— Знам какво е. Колкото и да съм идвал тук, всеки път ми прилошава.

Тес се бореше да овладее спазмите в стомаха си.

— Благодаря — тя си пое дъх. — Мисля, че ще ми мине. Изглежда не съм достатъчно твърда…

— Никой не е. Ако някога свикна с подобни гледки, веднага ще напусна работа.

— Чаршафът, с който е завит до шията. Той прикрива шевовете от аутопсията?

— Точно така. Но се вижда достатъчно… — Крейг се поколеба. — Той ли е? Твоят приятел?

Тес поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли си? От престоя във водата лицето се деформира.

— Не е Джоузеф. Да свършваме по-скоро.

Крейг вдигна слушалката и даде указания.

Забуча моторът. Все още избягвайки да гледа към шахтата, Тес си представи спускането на платформата, отнасяща трупа.

— Мога ли…?

— Да, можеш вече да се обърнеш.

Тя се завъртя бавно с несигурни нозе. Шумът на идващата отдолу платформа я стресна. Лицето й пребледня и трябваше да събере всичките си сили, за да погледне отново през стъклото.

Крейг я беше предупредил, че плъховете са изяли очите му, но другите поражения я завариха неподготвена. Изгризани бяха устните и трупът сякаш се хилеше с оголени зъби. Нямаше нос, а само две гротескни дупки. Бузите бяха разръфани, овалната дупка под брадата изглеждаше като втора уста, а…

Тес се отдръпна.

— Махнете го!

Въпреки звънките удари на пулса в ушите си, чу как Крейг каза нещо по телефона, а после — с облекчение — шума от слизащата платформа.

Крейг отново докосна ръката й.

— Не, не е Джоузеф — завъртя глава Тес. — Челото е твърде тясно. — Тя пое дъх. — Косата е същата, но с път отдясно, вместо отляво. Благодаря ти, Господи, не е Джоузеф.

— Ела насам. Седни.

— Нищо, ще ми мине.

— Разбира се. Но си пребледняла. — Крейг я поведе.

Тес се подчини, облегна се и затвори очи, усещайки студена пот по челото.

— Свърши ли? — Гласът й премина в шепот. — В колата ми каза само за два трупа. Искам да разбера за Джоузеф, но се моля на Бога да няма още.

Крейг не отговори.

Бавно, с безпокойство, Тес отвори очи. Крейг гледаше в пода.

— Кажи ми — гласът й стана по-твърд. — Има ли други? Какво криеш?

— Има още един.

Тес въздъхна дълбоко.

— Но се съмнявам, дали може да бъде разпознат. Нито така, нито по друг начин. Може би с рентгенова снимка и ако има картон от зъболекаря… Той е обгорен. Цялото тяло, особено лицето. Не знам дали ще има полза. Наистина се питам дали трябва да го видиш.

— Толкова ли е безнадеждно?

— Само ще се разстроиш още повече.

— Мислиш ли, че може да се разстроя повече?

Крейг се намръщи.

— Така мисля.

— Щом така смяташ. Искам да направя всичко, за да науча какво е станало с Джоузеф.

— Споменах този труп само заради… — Крейг отново се втренчи в пода.

— Ти май наистина нещо криеш.

— …мястото.

Червеят на страха отново се раздвижи у Тес. Мястото.

— Какво искаш да кажеш, лейтенант?

— Ти ми беше казала, че е трябвало да се срещнете в събота сутринта.

— Е, и?

— За да бягате заедно.

Тес се изпъна.

— Точно така.

— В горната част на Ист Сайд. При парка „Карл Шурц“.

— По дяволите, лейтенант, кажи го най-сетне!

— Там е намерен. В три часа сутринта в събота. В парка.

Тес скочи на крака.

— Господи.

— Все още не знаем как е бил изгорен. Жертвата може да е някой скитник, който спи в парка. Паркът се затваря в един през нощта и се охранява, но някои скитници успяват да се укрият. Жертвата е залята с бензин и подпалена. Аутопсията показва, че е загинал от огъня. Не е бил подпален, за да се прикрият рани от нож или куршум. Огънят е унищожил дрехите му, затова не знаем дали е бил скитник, но доколкото знаем някои младежи се забавляват като издебват скитници, докато спят и ги подпалват. Районът не е проблемен, толкова близо до кметството. Обикновено бандите се подвизават по на север и на запад. Но е станало горе-долу така.

— Вярваш ли? Нямаше да го включиш в огледа, ако беше напълно уверен — Тес търсеше думи, — че не е Джоузеф.

— Само обръщам внимание на общия знаменател.

— Паркът „Карл Шурц“.

Крейг кимна.

— Но може да е само съвпадение. Приятелят ти не е бил скитник. Какво ще прави в парка в три сутринта? Особено онази нощ.

— Какво особено има в онази нощ?

— В неделя валя, нали? Бурята започна още през нощта към два часа. Дори приятелят ти да е имал безсъние и да е искал да се поразходи, едва ли щеше да излезе в дъжда. А и да е излязъл, защо ще прескача оградата на парка? — Крейг сви рамене. — Най-вероятна е историята, която описах. Скитник търси убежище в парка. Младежи го проследяват и подпалват.

Тес хапеше устните си.

— Все едно, нямам избор.

— Моля?

— Трябва да го видя, да се уверя, че не е Джоузеф. Иначе съмнението ще остане.

— Казах ти, че е много по-лошо от другите.

— Моля те, лейтенант.

Крейг я изгледа.

— Възхищавам се на твоята вярност към приятеля ти. Но защо не се пощадиш този път. Разгледай фотографиите. И без това визуалният оглед е почти безсмислен, няма да има голяма разлика.

Тя се замисли й кимна.

— Ей сега ще се върна — каза Крейг.

Останала сама, Тес хвърляше неспокойни погледи към стъклената преграда, зад която се таеше ужасът. Чудеше се какво по-страшно би могло да има.

Лейтенант Крейг се върна с една папка. Той я отвори, но се поколеба.

— Не забравяй, че огънят е обезформил почти цялото тяло, особено лицето. Щеше да е напълно овъглен, но изглежда е бил достатъчно силен, за да дотича под дъжда до локва с вода. Преди да умре е успял да се хвърли в нея и да загаси пламъците.

Тес посегна към папката. Бавно извади шест снимки, които се оказаха с лицето надолу. Малка отсрочка. После с усилие обърна първата.

Дъхът й секна.

Това, което трябва да е било глава, напомняше печено месо, първо опърлено, после препечено, прегорено, овъглено и…

— О, Господи! — Тес отвърна очи, но страшната картина остана в съзнанието й. Покритата с мехури глава без коса, без лице — нищо, което да напомня красивото лице на Джоузеф. Опушени кости стърчаха от тъмната купчина…

Гласът й трепереше.

— Лейтенант, имахте право.

— Чакай… Няма нужда да се наказваш повече. — Крейг протегна ръка да ги вземе. Но Тес тръсна решително глава.

— Аз започнах това.

Тя обърна следващата снимка. Друг ракурс на главата, не по-малко отблъскващ. Бързо я отмести. Само още четири. Бързо, помисли си Тес.

Следващата снимка я завари неподготвена. Труповете на платформата бяха завити с чаршаф до шията. А сега беше стъписана от вида на цялото почти овъглено тяло. Само краката до коленете и лявата ръка под лакътя не бяха изгорени. Но най-впечатляващи бяха шевовете от слабините нагоре, разклоняващи се вдясно и вляво от гръдния кош във формата на буква „Y“, с които патолгоанатомът беше затворил тялото след аутопсията. Все по-силно й се повдигаше.

„Не издържам повече.“ — изстена вътрешно Тес, но ръцете и колебливо обърнаха следващата снимка. Но вместо нов ужас, тя откри с облекчение, че гледа необгорения ляв крак. „Благодаря ти, Господи.“ Тя обърна и предпоследната снимка и отново си отдъхна — беше дясното стъпало.

Само една.

Последна снимка.

„И ако имам късмет…“ — помисли си Тес.

Имаше късмет, но само донякъде, защото въпреки че последната снимка не беше страшна — запазената лява ръка под лакътя, нещо прикова вниманието й.

Паметта й върна назад като филмова лента разговора й с Джоузеф в закусвалнята в петък.

„Можем да бъдем само приятели“ — беше казал той.

„Какво искаш да кажеш?“

„Имам предвид, че не можем да бъдем любовници.“

Неговата прямота я смая.

„Хей, аз не ти предлагах да се любим“ — беше отвърнала тя.

„Знам. Грешката не е твоя.“ Джоузеф беше докоснал нежно през масата ръката й. — „Не исках да те обидя или засегна. Просто не би разбрала някои неща.“

И докато й беше говорил това, Тес гледаше горната част на дланта му, на лявата ръка, която Джоузеф беше поставил върху нейната.

Както сега гледаше, не — беше впила поглед в горната част на дланта върху снимката.

Имаше чувството че е погълнала ледени късове, стомахът й беше като препълнен със замръзнали буци!

Задавен звук се изтръгна от устата й. Свлече се в стола като избягваше да гледа към снимката. С усилие промълви към Крейг:

— Той е.

— Какво? — Крейг беше изненадан.

— В петък, когато обядвахме заедно, Джоузеф докосна ръката ми. Помня — гледах надолу и забелязах, че имаше белег, ясен неправилен белег отгоре на лявата китка. — Уморено, с потънало в скръб сърце, Тес посочи към снимката. — Като онзи там. Мъртъв е. Господи, Джоузеф е…

— Дай да видя. — Крейг се взря в снимката. — Да, стар белег. Съдейки по ръбовете, раната е била дълбока. Никой не ми каза за него. Можех да те предупредя и да ти спестя другите снимки. — Той приближи снимката към очите си. — Не е от нож. Много е неравен. По-скоро като от счупено шише или бодлива тел. Сигурна ли си, Тес?

— Напълно. Сякаш виждам ръката му и сега. Не може да се сравни със снимката… Сигурна съм. Белегът е същия. Джоузеф е. Той е…

Тес усети болка в ушите, в стомаха, но най-силно в сърцето.

В паркинга под моргата Тес едва се държеше на крака. Почти не осъзнаваше, че Крейг я настани в колата, после заобиколи и седна зад волана. Посегна машинално за колана, без да забележи, че Крейг вече я беше препасал с него. Погледът й блуждаеше над другите коли в полуосветения паркинг.

Накрая Крейг се изкашля и наруши мълчанието:

— Къде да те закарам? В къщи? След всичко това… Ти трепериш. По-добре не се връщай на работа.

Тес се обърна и се опита да осъзнае присъствието му.

— В къщи? На работа? — Тя се помъчи да овладее разтрепераните си ръце, като ги стисна пред гърдите си. — Може ли… Направи ми една услуга.

— Вече казах, че ще ти помогна, доколкото мога.

— Заведи ме там.

Крейг подскочи от изненада.

— В парка?

— Да.

— Но защо?

Тес стисна още по-силно ръцете си и се намръщи.

— Моля те!

Крейг искаше да каже нещо, но само се изкашля отново, запали, излезе от гаража на Първо авеню и подкара на север.

— Благодаря ти — промълви Тес. — Първото нещо, което ще направя утре, ще бъде да кажа на Уолтър колко ми помогна.

— Уолтър? Ей, ти нищо не си разбрала. Не го направих за Уолтър. Просто си върша работата. Или я вършех. Но в момента го правя за теб.

— Извинявай.

— Не се тревожи, не си ме обидила. Но искам да разбереш. Малко хора биха понесли това, което понесе ти заради един мъж, когото си виждала само няколко пъти, но смяташ за приятел. Верността е рядкост. Знаеш ли на колко много хора изобщо не им пука, че някой е изчезнал? Уважавам твоята твърдост и чувство за отговорност и щом казваш да идем в парка — отиваме. Службата ще мине без мен този следобед. Джоузеф Мартин сигурно е бил голяма работа.

Тес се замисли.

— Различен.

— Моля?

— Трудно е да се обясни. Имаше… Наистина, беше хубав. Но важното е, че имаше някакъв… магнетизъм. Изглеждаше… единственото, което ми идва на ум е излъчване. — Тес вдигна глава. — И, между другото, за да не си мислиш, нямаше нищо сексуално помежду ни.

— Не съм си мислил, че е имало.

— Всъщност, обратното. Той настояваше, че можем да бъдем само приятели, без секс.

Крейг я погледна учудено.

— Знам какво си мислиш. И аз мислех така. Но не. Той не е сбъркан или нещо такова, а… Как го каза? Каза, че платоническото приятелство е по-добро, защото е вечно. Така каза. Поетично. — Мъката я стисна за гърлото. — Никога не бях срещала подобен мъж.

Крейг насочи вниманието си към пътя. Все още беше озадачен.

— А после?

— Обадих се в отдел „Убийства“, че тялото по всяка вероятност е идентифицирано.

— По всяка вероятност? Онзи белег е…

— Разбери, в отдел „Убийства“ искат абсолютна сигурност. Те са изпратили отпечатъци от запазената ръка във ФБР. Но дори с компютри, при тяхното натоварване са нужни няколко дни да се претърсят регистрите. Сега, когато имаме името, процесът ще се ускори. Кой знае, може белегът да е съвпадение. Може да грешиш.

— За съжаление не греша. — Тес беше като замаяна.

Колкото повече приближаваха парка, толкова по-учестено биеше сърцето й. Тя напрегнато проследи как лейтенантът зави надясно, пресече две улици и дори намери място да паркира. С нарастваща болка тя слезе от колата и се насочи с Крейг към Ист Енд авеню.

Вляво, скрита под дърветата, се простираше почти два метра високата дървена ограда на Грейси Маншън. Една от първите сгради в Ню Йорк край Ист Ривър, тя е била построена от Арчибълд Грейси през 1798 г. Величествена, с многобройни комини, островърхи фронтони и множество веранди, тя е била в миналото градски музей, но сега бе добре охранявана резиденция на кмета.

А точно отсреща беше желязната ограда на парка „Карл Шурц“.

Знаците на входа на парка забраняваха внасянето на транзистори, касетофони и музикални инструменти от десет часа вечерта до осем сутринта. Надвисналите клони на дърветата хвърляха плътни сенки.

— Къде? — Гласът на Тес беше пресипнал.

— Охраната на Грейси Маншън видяла пламъци в три часа сутринта в неделя. Точно… — Крейг се огледа — там. — Сочеше към нещо като пещера в скалния пояс зад храстите. — Те са професионалисти. Каквото и да стане, не напускат поста си. Затова се обадили в местния полицейски участък. Междувременно охраната видяла как огненото кълбо се пренесло от тук — Крейг посочи нишата в скалите — към онази статуя. — Той направи жест към миниатюрен амфитеатър.

Приближавайки до статуята, Тес се поколеба. Беше бронзова фигура на дете, забило поглед в тухленото дъно на кръгъл басейн.

— А после?

— Полицаите от участъка го намерили… От дъжда се събрала вода. Жертвата…

— Хайде, кажи го. Търкалял се е във водата, за да угаси пламъците. Къде?

— Зад статуята — Крейг се опита да я задържи с ръка. — Не ти препоръчвам…

Тес бавно заобиколи статуята.

Върху тухленото дъно чернееха очертанията на човешка фигура, свита на кълбо.

— Съжалявам, Тес. Не исках да ти го показвам, но ти настояваше.

Тес погледна зловещото черно петно и изстена. Тя докосна Крейг.

— Моля те — промълви тя — само за още нещо.

— Да те отведа оттук?

— Не. — Сълзи рукнаха от очите й. През тях Тес му отправяше мълчалива молба.

Крейг разбра. Той разтвори ръце и избухвайки в ридания, Тес се сгуши в прегръдката му.

Мемфис, Тенеси

Били Джо Бенет не преставаше да се поти. Потта извираше от косата, от лицето, стичаше се по шията и попиваше в ризата му. Той въртеше неспокойно волана в среднощния поток от коли в този район на града, пълен с барове, и му се струваше, че седи в локва. Но потенето не се дължеше на горещата влажна нощ. Прозорците на колата бяха затворени, а климатичната инсталация работеше с пълна мощ. И все пак, макар че трепереше от студената струя въздух, той не спираше да се поти. И треперенето, и потенето бяха по съвсем друга причина. Две причини. Първата — от напрежение. Сутринта трябваше да даде показания пред скапаните следователи. Втората беше, че отчаяно се нуждаеше от кокаин.

Господи, как може да ти е толкова хубаво, когато го смъркаш, и да се чувстваш в ада, когато го нямаш? Вътрешностите го боляха, сякаш органите му се ръфаха един друг. Мускулите му се гърчеха конвулсивно, ръцете му се бяха вкопчили във волана. Всемогъщи Боже. Фаровете го заслепяваха. Неоновите реклами го стряскаха. Ако не намеря скоро…

Постоянно проверяваше в огледалото дали някой не го следи. Проклетите следователи бяха по-лоши от хрътки. От неделя го следваха по петите. На улицата пред дома му патрулираше кола. Всеки ден след катастрофата с влака трябваше да дава урина, но пробите бяха все отрицателни. Били не беше вчерашен. Той четеше вестници, гледаше новините по телевизията и още преди месеци усети, че внезапните проверки скоро ще станат задължителни за всички, които работят в транспорта. Той се беше подготвил. Плати на брат си да му даде стерилна урина в едно шише. После я разпредели в няколко пластмасови флакончета и ги скри зад казанчето на тоалетната в дома си. Още в секундата, когато чу за катастрофата, изтича в тоалетната, намаза едно флаконче с вазелин и го напъха — о, Господи, как болеше! — в ануса си. И наистина, още в неделя следователят почука на вратата му, показа заповедта и му връчи стъкленица за урина.

— Разбира се. Нямам нищо за криене — каза Били, отиде в тоалетната, заключи вратата, измъкна флакончето, наля малко от топлата урина в стъкленицата, натъпка го обратно в ануса си и излезе, като каза на следователя: — Съжалявам, не мога да пикая по поръчка. Само толкова изстисках от мехура си.

Следователят го погледна хладно.

— Достатъчно е.

— Губите си времето.

— Да, може би.

След това Били Джо не ходеше никъде без флакон, натикан отзад. Какви болки трябваше да търпи! Но той беше железничар, широкоплещест, с гърди, заякнали от вдигане на релси, траверси и въртене на чука. Беше упорит, каза си, че няма друг изход и ако тези следователи мислят, че могат да го изплашат, тези педерасти в евтини костюми, той беше на друго мнение.

Но в момента Били Джо усещаше страх. Защото в понеделник беше свършил запасите си от кокаин. През първия ден не беше толкова лошо, само малко трепереше, но на следващия имаше конвулсии в стомаха, а на другия повърна и започна да се поти. Сега, в един през нощта в четвъртък, мокър, разтреперан, с усилие държеше посоката и се боеше, че ако не намери скоро кокаин, ще се побърка.

Господи, как ще дава показания тази сутрин в това състояние. Не можеше да контролира мислите си. Няма да схване въпросите им. Ще пелтечи или изобщо няма да се владее и те ще разберат веднага, че не е от нерви, а заради кокаиновия глад и — край. Не знаеше какво могат да му сторят, ако установят, че е наркоман, но и малкото, което знаеше, му стигаше. Три хиляди души бяха загинали заради повредата на релсите и преобръщането на влака. Двадесет цистерни втечнен амоняк се бяха пръснали и от онази неделя насам вестниците бяха пълни със заглавия за възможното престъпно нехайство, довело до масово убийство. Човече, те ще те очистят за това.

Е, добре, като шеф на ремонтната бригада той беше проверил тези участъци и те му изглеждаха напълно в ред. Може и да не ги е проверил чак толкова старателно, но беше късно следобед и нямаше търпение да се върне в града за дозата си кокаин. Не е той крив, че онзи негодник, собственикът на железопътната отсечка, не даваше пет пари за предприятието, защото беше твърде зает да чука секретарката си. Жена му ги хванала и го изрита от къщи, а после разводът му струваше милиони. По дяволите, мислеше Били Джо, не съм им виновен, че компанията трябваше да съкрати разходите за поддръжка, за да може онова нищожество да обезщети жена си. Ако имаше повече хора за поддръжката, нямаше да има катастрофа.

Но това не е мой проблем. Няма да мине. Не и сега. Не ме интересува оправянето на линията. Аз трябва да се оправя, за да не се побъркам след осем часа, когато ме разпнат онези следователи.

Отново погледна в огледалото. Движеше се безцелно, като наблюдаваше дали не го следят. Сменяше внезапно посоката, минаваше на червено, свиваше в малки улички — всичко, което героите на любимите му детективски и шпионски филми правеха, за да се отърват от преследване. Накрая, доволен, че няма опашка, забърза към баровете край реката. Всяка нощ в един и четвърт доставчикът му отваряше лавката за пет минути — само пет минути — на определен паркинг до един склад край Мисисипи.

Били Джо избърса потта от очите си и се взря в часовника. Исусе, един и десет. Натисна разтреперан газта. Тъмният паркинг изглеждаше пуст, когато зави край склада и спря. Не! Нима е закъснял! Точно един и петнадесет! Не може да е закъснял!

Или пък е закъснял? Сърцето му щеше да се пръсне. Така е. Онзи си е заминал.

Неочаквано друга кола сви на паркинга. Джо въздъхна, но изведнъж се изплаши пак, че може да са го проследили. Борейки се с паниката, той си каза, че няма нищо лошо дето се е разходил до реката. Ще им каже, че не е могъл да заспи и е спрял да погледа светлините на баржите, за да се отпусне. Разбира се, нямаше проблем.

Не познаваше синия форд, който спря наблизо. Не беше добър знак, но не беше и лош. Доставчикът му често сменяше колите от предпазливост. Обаче не познаваше и високия слаб мъж с фланелка, който излезе от форда, а това вече беше лош знак.

Мъжът почука по стъклото му.

Били Джо го смъкна малко.

— Какво искаш? — Искаше да прозвучи грубо, но треперливият му глас го подведе.

— Ще стане ли сделката? — попита мъжът.

— Не разбирам за каква шибана сделка ми говориш.

— Кокаин. Вземаш или не?

Клопка, помисли си Били Джо. Ако това копеле е следовател, ще му пръсне черупката още тук.

— Защо мислиш, че…

— Слушай, не ме бави. Твоят човек трябваше да напусне града в интерес на здравето си. Не издържа на конкуренцията, схващаш ли? Сега аз поех този маршрут и имам още много спирки. След четири минути потеглям. Помисли си.

Били Джо внезапно се сети, че фордът не беше дошъл след него, а от противоположната посока. Който и да е, не може да го е проследил.

Той забеляза също, че се потеше още по-обилно и така се тресеше, че зъбите му тракаха.

— Добре — с разтреперани ръце той отвори вратата и стъпи на омекналите си крака. — Казвай. Цената същата ли е?

Непознатият отвори багажника.

— Не, ФБР ми създаде доста неприятности, загубих няколко пратки. Имам извънредни разходи.

Били Джо нямаше сили да възрази.

— Но този път ще проявя щедрост — добавил съм в повече към всеки пакет. Нещо като жест на добра воля, за представяне пред клиентите.

— Справедливо!

Като потриваше ръце, Били Джо последва мъжа до задната част на колата и нетърпеливо погледна в багажника. Там имаше издута пластмасова торба. Непознатият я разгърна и той видя белия прах. Остра задушлива миризма го удари в носа. Миризма на… пералня? Точно така. Пералня?

— Всичко това е за теб, Били Джо.

— Хей, откъде знаеш името ми?

Внезапно хлопнаха врати. От предната част на колата изскочиха трима мъже, притичаха отзад и го сграбчиха, натиснаха главата му надолу към праха в торбата.

Били Джо се напъваше с всички сили да се изправи, извиваше се, дърпаше се, но дори дългогодишните тренировки с чука не му помогнаха.

— Всичко това е за теб, Били Джо.

Бореше се още по-отчаяно да се изтръгне от ръцете, които го притискаха все по-надолу. Миризмата ставаше все по-силна, дразнеща, задушаваща. Сега разбра какво беше. Амоняк. Белина на прах.

— За бога, не! Спрете!

Думите му потънаха в праха. Той полепна по бузите, по устните, влезе в ушите, запуши носа. Били Джо се опитваше да задържи дъха си, но тримата го притискаха, а четвъртият мъж усука гърлото на торбата около шията му, докато накрая Били инстинктивно пое дъх. Парещия прах влетя в ноздрите му, гърлото и изпълни дробовете му. Изгаряше го! Господи, като огън!

Източният бряг на Мисисипи, на десет мили северно от Мемфис

В спалнята на вилата си Харисън Пейдж пръхтеше и пухтеше, но накрая прие безсилието си. Останал без дъх, той се претърколи от жената, флиртът с която го беше довел до развод, легна по гръб и се загледа мрачно в тавана.

— Няма нищо, миличък — каза Дженифър. — Не се бой за твоята мъжественост. Просто си уморен. В стрес си.

— Да, стрес.

— После ще опитаме пак, миличък.

Едва напоследък Пейдж бе започнал да забелязва колко го дразни гласът й.

— Не мисля. Имам главоболие.

— Вземи едно от моите хапчета за сън.

— Не — Пейдж стана, облече халат и се приближи до прозореца. Погледът му се плъзна замечтано по реката, окъпана в лунна светлина.

— Може би ще пийнеш нещо, миличък.

Няма ли да спре да ме нарича така, помисли си Пейдж.

— Не — отвърна той сърдито. — Имам среща с адвоката си преди да дам показания сутринта. Трябва да съм свеж.

— Просто се опитвам да помогна, миличък.

Той се извърна, за да не избухне. Лунната светлина, проникваща между пердетата, осветяваше голото й тяло — тъмното хълмче между краката, стройните бедра, тънката талия и пищните гърди. Прекалено пищни, помисли си горчиво Пейдж. Бяха издути като дини, почнали да презряват. Напоследък настръхваше, когато поглаждаше кожата й и усещаше как под някогашната мекота се усеща друга, нещо като… тлъстина. Както се излежава по цял ден и гледа тъпи серии по телевизията, тъпчейки се с шоколад, скоро ще стане истинска свиня.

Той потисна сърдитата мисъл, но изникна друга. Как може да е такъв глупак? На петдесет и пет, а тя на двадесет и три. Да си бях стискал оная работа в гащите… Още след първия път, когато започна да ме нарича „миличък“, трябваше да се усетя каква грешка правя. Тя не може да каже две смислени думи. Защо не се усетих тогава да й дам премия и да я прехвърля на друга служба, вместо да обърквам живота си?

Но работата беше там, призна си унило Пейдж, че беше тръгнал подир оная си работа. Беше съсипал живота си и не знаеше как да го спаси.

— Слизам долу. Трябва да се подготвя за заседанието.

— Както искаш, миличък. Не се притеснявай. Помни, че ще те чакам.

„Да.“ — помисли си Пейдж. — „Това е най-лошото — че ще чака.“

Той нахлузи чехлите си, излезе от спалнята и залитайки, заслиза по мраморната стълба, вкопчен в перилата, доволен, че избяга от нея. От обилния й парфюм му прилошаваше.

Бяха сами във вилата с Дженифър. Той беше отпратил иконома, готвача и прислужницата, за да не дочуят някой разговор, който можеше да го уличи, ако ги разпитват. Стъпките му отекваха. Усети пустотата на вестибюла, влезе в кабинета си и запали лампата. На бюрото имаше куп документи, подготвени от адвоката му — всевъзможните въпроси, които можеха да му зададат на разпита и многобройните обмислени предварително отговори, които трябваше да знае наизуст.

Изтощен, той се стовари в креслото и започна да преглежда документите. Ако бившата му жена Патриша беше тук, щеше да обсъди нещата с нея, да набележи проблемите и да потърси решение. Винаги му помагаше — изслушваше го, разтриваше раменете му, даваше по някой уместен съвет. Но ако Патриша беше тук, изобщо нямаше да го има този проблем. Нямаше да има разорителен развод, той нямаше да зареже ръководството на компанията или поне нямаше да бъде принуден да ореже разходите за поддръжка на линията. Три хиляди загинали. Десетки хиляди акри гори и пасища, превърнати в мъртва земя. Отровени води на цял окръг. Само защото не мислех с главата си, а с оная работа.

Някакъв шум отляво го стресна. Уплашен забеляза, че един от френските прозорци към вътрешния двор беше отворен. През него влязоха трима мъже и една жена. Около тридесетгодишни, в тъмни спортни екипи.

Пейдж скочи. Годините на ръководна длъжност го бяха научили да не показва слабостта си, а да реагира агресивно, ако се чувства застрашен.

— Къде, по дяволите, мислите, че се намирате? Вън!

Те затвориха вратата.

— Казах, вън!

Жената и един от мъжете държаха ръцете си зад гърба. Пейдж се бореше да овладее и скрие страха си. Не приличаха на крадци, макар че не знаеше как трябва да изглеждат крадците. Или… Може би бяха…

— По дяволите, ако сте репортери, не е това начинът.

— Не сме репортери — отговори жената. — Нямаме въпроси.

— Ще извикам полиция!

Те се приближаваха. Мъжът и жената още държаха ръцете си отзад.

Пейдж сграбчи телефона и набра 911, но внезапно осъзна, че линията е прекъсната.

— Но аз бях заключил! Системата за охрана! Как минахте?

— Имаме инструменти.

— Ето такива — добави жената и извади ръцете си иззад гърба си.

Пейдж зяпна, но от ужас не можа да издаде звук.

Двама от мъжете сграбчиха ръцете му и го простряха на бюрото, третият държеше клин, а жената го заби с железничарския чук право в сърцето.

Очилатият репортер замлъкна мрачно.

В кухнята на мансардата си Тес ужасена гледаше малкия телевизор. Часовникът на микровълновата печка показваше 8:03. Тес се насилваше да яде закуската си — плодова салата, пълнозърнест хляб и чай, но след вчерашното изпитание в моргата и откритието, че Джоузеф е мъртъв, нямаше никакъв апетит.

От екрана репортерът продължи:

Изображението се смени с кадри от репортаж от мястото: полицай, който оглежда нещо на земята; близък план на полиетиленова торба за боклук върху асфалтиран паркинг, разсипан бял прах; след това панорама на носилката с тялото, покрито с чаршаф, и внасянето му в линейката. Зад кадър репортерът описваше как е бил убит Бенет.

С още по-силна болка Тес си припомни ужасния начин, по който Джоузеф бе убит.

На екрана отново репортерът:

Телефонът звънна. Толкова рано? Разтревожена, тя притича от кухнята до дневната и вдигна слушалката при третото позвъняване.

— Ало?

— Лейтенант Крейг — сипкавият глас беше достатъчно характерен, за да има нужда да се представя. — Извинявай, че звъня толкова рано, но няма да съм в службата и не знаех дали ще мога да те намеря по-късно в работата, ако изобщо ще ходиш.

— Какво има, лейтенант?

— Исках да знам кога ще обядваш.

— Обяд? Съмнявам се дали изобщо ще обядвам. Затова ли се обади? Да ме поканиш на обяд?

— Не съвсем. Искам да погледнеш едно нещо. Мислех, ако си свободна по обяд, да се срещнем.

Тес почувства тръпки.

— Нещо свързано със смъртта на Джоузеф?

— Може би.

— Пак криеш нещо.

— Може да греша, Тес. Не искам ненужно да те тревожа.

— Да не мислиш, че вече не съм разтревожена? Добре, в един.

Но Тес трябваше да мисли за много неща. Представяше си обгореното тяло на Джоузеф върху тухлите в парка. Асансьорът отново й напомни за Джоузеф и тя трепна при мисълта, че няма да го види повече.

В редакцията веднага отиде при Траск и му разказа всичко, което се беше случило.

Траск се намръщи, стана и сложи ръката си на рамото на Тес.

— Съжалявам, Тес. Наистина. Нямам думи.

— Но кой може да го е направил? Защо?

— Ако знаех. — Траск я прегърна. После отстъпи с натъжено лице. — Но тук е Ню Йорк. Понякога просто няма отговор.

— Но какво е накарало Джоузеф да отиде в парка в три часа през нощта, под дъжда?

— Тес, изслушай ме. Ти едва познаваше този мъж. Харесваше го, но… Може да ти се стори грубо. Но трябва да го знаеш. Когато ми каза, че не е дал телефонния си номер в службата и че използва пощенска кутия, аз се притесних. Явно човекът е имал тайни. Вероятно те са го догонили.

Мъчително отчетливо у Тес прозвучаха отново думите на Джоузеф от онзи следобед в закусвалнята:

— Може би. Като че ли имаше тайни — каза Тес.

— Слушай, може би не трябваше да идваш на работа днес. Вземи си свободен ден. Почини си. Иди във фитнес-клуба или където искаш, за да се отпуснеш. Утре ще бъдеш по-добре.

— Не. Ако остана сама, ще бъде още по-зле. Имам нужда от работа. Нещо, което да ме погълне.

— Тогава имам нещо за теб. Гледа ли новините тази сутрин? Убийствата в Тенеси? Не ти ли напомнят нещо?

— Предполагам, че имаш предвид убийствата в „Пасифик Рим Петролиум“ миналата седмица.

Бяха три — две в Австралия и едно в Хонконг, веднага след голямото изтичане на петрол, което продължава да заплашва Големия бариерен риф. И тримата — Виктор Малоун, капитанът на заседналия супертанкер, Кевин Старк, отговарящ за почистването на петното и Чандлър Томпсън, директор на „Пасифик Рим Петролиум“, бяха убити след разгласяването на обвиненията към тях. Първият — че е пил по време на служба, вторият — че не е реагирал своевременно, за да ограничи изтичането на петрол и третият — за отказа на фирмата да признае престъпната си небрежност.

— Помниш ли, говорихме за тях миналата сряда — каза Траск.

Тес се облегна, като мрачно размишляваше за нещо друго. Точно след този разговор вечерта срещна Джоузеф за пръв път.

— Предложих ти да направиш материал за убийствата.

— А аз възразих, че списанието не е някакво вестниче — отвърна Тес. — Не трябва да задълбочаваме противопоставянето. Фанатиците вредят на каузата ни.

— А сега като че има фанатици и в Тенеси.

— Не, аналогията не е точна. Полицията подозира, че Бенет и Пейдж са убити от близки на загиналите.

— Така казват по телевизията. Но аз проверих своите източници в „Таймс“. Те готвят материал и цитират полицай от Мемфис, който предполага, че е работа на смахнати защитници на околната среда.

— Какво?

— Големите организации за защита на природата като „Клуб Сиера“ и „Грийнпийс“, допускайки че ще бъдат обвинени, осъдиха убийствата като напълно безотговорни.

— Но това е абсурд — да подозират… Вярно, членове на „Грийнпийс“ веднъж бяха арестувани за завземане на китоловен кораб в Перу. Но има голяма разлика между отнемането на имущество или рискуването на собствения живот за спасяване на застрашени видове и…

— Екзекутирането на някой, когото обвиняваш за разрушаването на планетата? — Траск вдигна вежди. — Разбира се. Не ме разбирай погрешно. „Грийнпийс“ е уважавана организация. Изобщо не вярвам някога да прибегне към насилие. Но новият директор на „Пас Рим“ е получил телеграма с предупреждение да не допуска ново разливане на петрол. Значи със сигурност онези убийства лежат на съвестта на фанатиците. Аз съм съгласен с теб — екоекстремистите вредят на каузата ни.

Тес бавно кимна. Беше й трудно да се съсредоточи.

— Знаеш ли Уолтър, колкото повече мисля…

— Добра идея, нали? Ще се заемеш ли?

Тес отново кимна меланхолично.

— Виждам няколко възможности — гласът й пресекваше. Тя продължи с усилие: — Осъждайки екстремистите, ще мога да очертая мотивите им да действат по този начин. Правилни мотиви, погрешни методи.

— Схващаш, дечко. Като навлезеш в материала — кой знае — може да избягаш от мислите за станалото с приятеля ти.

— Съмнявам се, Уолтър. Едва ли — очите й се замъглиха. — Наистина имам нужда да мисля за нещо друго.

Тес почти успя. Опитвайки се да се потопи в проблема и да забрави скръбта си по Джоузеф, тя упорито ровеше в папките си. Обади се в справочния отдел на библиотеката, в „Дейли Нюз“ и „Таймс“. Нахвърляше бележки и списъци.

Към обяд планът на статията в общи линии беше готов и Тес все по-често поглеждаше часовника, чиито стрелки се движеха отчайващо бавно към един часа и срещата с лейтенант Крейг.

Този път лейтенантът караше кола без маркировка в ръждив цвят. Докато поставяше колана, Тес забеляза ситни капчици пот, избили по челото му. Синьото му сако беше хвърлено на седалката зад него. Отпред и под мишниците измачканата му бяла риза беше потъмняла от пот.

— Извинявай — той се закашля. Прозорецът му беше отворен, но единственият полъх в знойния юнски следобед идваше от минаващите коли, — климатикът не работи.

— Ще свикна.

— Аз не мога.

— Астма ли имаш?

— Какво?

— Кашляше.

— А — Крейг се включи в движението. — Да, кашлям. И докторът каза така — астма. Алергия. Този град ме убива.

— Може би трябва да се преместиш?

— Аха. В някое по-здравословно място. Например Айова? Как се казваше в оня филм? „Полето на мечтите“. „Това да не е раят?“ А Кевин Костнър отговаря: „Не, това е Айова.“

Колата напусна Бродуей и пое на изток. Тес се напрегна.

— Посоката е като миналия път.

— Не отиваме в моргата. Просто караме пак по Първо авеню.

— Към парка „Карл Шурц“?

— Не, и там не отиваме. Остави на мене, искаш ли? И не се стягай. Кълна се, няма да видиш нищо гадно.

— Сигурен ли си?

— Е, добре, ето каква е работата. Не твърдеше ли, че приятелят ти бил странен? Това е меко казано. Според ФБР той не съществува.

— Какво искаш да кажеш?

— Съобщихме името във ФБР, за да им помогнем за проверката на отпечатъците от необгорената лява ръка, които им изпратихме. Джоузеф Мартин е често срещано име — нищо чудно, че в компютрите им имаше много такива. Но никои отпечатъци не отговаряха на снетите.

— Но едва ли във ФБР имат отпечатъците на всекиго.

— Вярно. Но ние проверихме дали номерът на социалната застраховка, която твоят приятел е дал в службата си, съответства на някое от тези имена.

— И какво?

— И какво — имаше един Джоузеф Мартин с такъв номер. Само че е от Илинойс. Или — бил е от Илинойс. Защото, като повъртяхме телефоните, се оказа, че Джоузеф Мартин с този номер застраховка е умрял през 1959 г.

— Трябва да е станала грешка.

Крейг поклати отрицателно глава.

— Проверих отново. Същият резултат.

— Искаш да кажеш, че Джоузеф е приел самоличността на някой умрял?

— По-точно умряло дете. На каква възраст беше той?

— Тридесет и нещо.

— Да речем тридесет и две. На толкова щеше да бъде и другият Джоузеф Мартин днес, ако не беше загинал при пътна катастрофа с родителите си през петдесет и девета.

— Обзалагам се че няма и близки роднини.

— О? — Крейг я изгледа. — Май знаеш как стават тези неща.

— Някой, който има нужда от нова самоличност, избира случайна община и търси по некролозите в местния вестник починали с неговата година на раждане. Търси такова дете, което е или сираче, или е загинало заедно с най-близките си роднини. Така няма да изглежда по-стар или по-млад, отколкото твърди и едва ли някой ще оспори самоличността му. Трябва да открие месторождението на детето. То често е посочено в некролога: „Еди-кой-си, роден в този и този град.“ После въпросното лице пише до съда в съответния град, че е изгубил своя акт за раждане и ги моли да му издадат дубликат. Хората често губят актовете си за раждане и няма нищо странно, ако някой иска копие, а чиновниците почти никога не проверяват дали същият човек вече не е починал. Човекът праща ксерокопие от акта в службата за социални застраховки, като обяснява, че е живял дълго в чужбина и не е имал нужда от номер, но вече му трябва. И те рядко отказват на подобни молби. След като се е сдобил с акт за раждане и номер на социалната застраховка, човекът може да си извади паспорт, шофьорска книжка, кредитна карта — всички документи, които го легализират — и да влезе в системата, да получи работа, да плаща данъци и т.н.

— Много добре. Аз съм впечатлен.

— Като репортер научавам какво ли не. — В действителност Тес беше научила как се добива фалшива самоличност от доловени телефонни разговори на баща си с неговите сътрудници.

Докато караха по Петдесет и пета улица, Крейг се умълча.

— С малко помощ от федералните власти установих, че Джоузеф е започнал да използва тази самоличност от май миналата година. Оттогава са първите му вноски за застраховка и данък върху дохода. Работил е на още две места, без последното. Първо в Лос Анджелис, после в Чикаго. Май не е искал да се заседява твърде дълго на едно място, като се стараел следващото да е достатъчно отдалечено. Всеки път е работил в студио за документални видеофилми.

Тес с усилие сдържаше учестеното си дишане.

— Добре, Джоузеф е криел нещо. Всичко около него е било лъжа. Затова не искаше да ме допусне близо до себе си. Но какво е трябвало да крие?

— Почакай. Когато говорих със счетоводителя в службата на Джоузеф, поисках да вида чековете, които са му изплащали. Сумите бяха доста големи, за да ги приемат в супермаркет или друг магазин. Трябвало е да ги осребрява в банка. А банката ги изпраща на банката, в която е сметката на неговата служба, която пък ги изпраща на счетоводителя. Излезе, че Джоузеф е осребрявал чековете си в една и съща банка. Ей там — Крейг тъкмо минаваше край банката на Петдесет и пета улица.

— И ти отиде в банката, показа им разрешение от прокурора за достъп до регистрите им и провери сметката на Джоузеф.

Крейг пак я изгледа.

— Ставаш за полицай. Да. Точно това направих. Адресът, посочен от Джоузеф в банката, беше на онази пощенска кутия на Бродуей. Този адрес бил отпечатан на чековете му. Нищо странно. Странното е, че няма нито една сметка за електричество или наем. Няма как да живее някъде, без да плаща ток или наем на хазяина си. Освен това всеки месец е пращал чек за хиляда и триста долара на един човек на име Майкъл Хофман. Познай какъв е?

— Счетоводител.

Крейг я изгледа внимателно.

— Много си добра. Очевидно, Джоузеф е искал да пусне още една димна завеса пред личния си живот. Хофман ми каза, че никога не са се срещали. Контактували по пощата или телефона.

— И той му е плащал всички основни разходи. Но тогава, с помощта на електрическата компания би могъл да установиш къде е живял.

— Правилно. Обаче, според договора им, наемодателят заплащал сметките за ток, вода и други, а после Джоузеф му възстановявал разходите. Така че електрическата компания не може да ни помогне.

— Но наемодателят може.

— Наемодателят е един конгломерат от компании, който притежава хиляди апартаменти. Данните им се съхраняват в компютър. Оттам ми дадоха адреса му — в Гринуич Вилидж — но се оказа, че никакъв Джоузеф не е живял там. Дори не беше техен апартамент.

— Искаш да кажеш, че някой е въвел погрешна информация в компютъра?

— Това е едната възможност. Сега проверяват. — Крейг хвърли поглед към задръстването на Първо авеню. — Или е подкупил някоя секретарка да фалшифицира данните. Както и да го е направил, това засилва желанието ми да открия защо.

— Но ако не знаеш адреса, тогава къде отиваме?

— Не казах, че не го знам. Направих някои предположения. Първо, банката на Джоузеф е в Ист Сайд, трябвало е да се срещнете в парка „Карл Шурц“… Пощенската служба, която е използвал, е на другия край на града, но като знаем манията му за прикриване, това изключение е напълно логично. Помолих полицейските участъци в района да видят дали нямат някакви произшествия от петък насам — нещо, което да ни насочи. По-рано така хванахме един убиец. Мръсникът, докато застрелвал жертвите си, пресрочил времето за престой на паркинга и бил глобен. И така — имаше доста съобщения за инциденти през уикенда. Но като ги прегледах и изключих някои възможности, открих едно за сбиване в жилищен блок на Осемдесет и втора улица в Ист Сайд. Нападнат бил един от обитателите. Той избягал от блока, преследван от няколко мъже. Вдигнали достатъчно шум, за да събудят някои от живеещите в блока, които забелязали боричкащи се силуети на стълбите. Един от наемателите, който се връщал от гости в това време, видял бандата да преследва надолу по улицата накуцващ мъж.

— В посока към реката?

— Да — въздъхна Крейг. — В събота през нощта или, поточно, в два и половина сутринта в неделя.

— Господи — промълви Тес.

— Говорих с някои от разбудените наематели. Според тях свадата започнала на седмия етаж. Там са по четири апартамента на етаж. Отидох рано тази сутрин, за да говоря с хората от етажа. Никой не се обади от четвъртия апартамент. Другите от етажа казаха, че от няколко дни не са виждали наемателя му. Всъщност нищо необикновено. И дотогава почти не го виждали. Самотник. Приветлив, но затворен. Държал се настрана.

Тес се вцепени.

— На кутията долу пише Робърт Копланд. Естествено, това не значи нищо. Всеки може да сложи фалшиво име на кутията си. Според описанието на съседите бил снажен, висок, в отлична форма, малко над тридесетте, с тъмна коса и смугло лице.

— О, Господи — изстена Тес. — Съвсем като Джоузеф.

— Най-силно впечатление правели очите му — сиви, с нещо като сияние.

Тес затаи дъх.

— И говорел особено — добави Крейг. — В малкото случаи, когато са разговаряли с него, вместо „Довиждане“, казвал „Да благослови Бог“.

Тес изстина.

— Ти ми каза, че Джоузеф често използвал този израз. Затова взех ключовете от портиера, влязох в жилището…

— И? — Тес се бореше да не трепери.

— Предпочитам да не ти казвам какво видях. По-добре е сама да го видиш, без подготовка. Затова те водя там. Може би ти ще разбереш.

Крейг сви и паркира. Изведнъж Тес осъзна, че бяха свили по Осемдесет и втора улица.

— Ето там е — посочи Крейг.

— И ти си открил всичко това от вчера следобед?

— Затова те предупредих, че няма да съм в службата — имах доста работа навън.

— Не е ли това работа на отдел „Убийства“, а не на „Издирване“?

Крейг сви рамене.

— Реших да проследя този случай.

— Но ти сигурно имаш стотици други.

— Нали ти казах, че го правя заради теб. — Кашляйки, Крейг слезе от колата.

Тес беше изненадана. Да не би да иска да каже, че я харесва?

Тя го последва покрай кофите за боклук, пренасочвайки бързо вниманието си към тайната, която Крейг щеше да й покаже.

Жилищният блок — един от многото по дължината на улицата, се различаваше от останалите опушени сгради само по мръсно-бялата си фасада. Пожарна стълба се спускаше надолу с ръждиви площадки при всеки прозорец.

Крейг отвори остъклената външна врата, пропусна Тес през антрето с пощенски кутии от двете страни, извади ключ и отключи вътрешната врата.

Вътрешността на блока миришеше на зеле. По един коридор наляво стигнаха до бетонна стълба, водеща нагоре. Асансьорът беше на горната площадка.

— Архитектът е икономисвал — асансьорът спира през етаж.

— Да се качим пеша — предложи Тес.

— Майтапиш ли се? До седмия етаж?

— Тъкмо не съм бягала тази сутрин.

— Да не искаш да кажеш, че бягаш всяка сутрин?

— През последните дванадесет години.

— Господи!

— Чакай да позная. Пушил ли си някога?

— По две кутии на ден. Повече време отколкото си бягала. — Той отново се закашля. — През януари ги спрях.

— Защо?

— По настояване на лекаря.

— Добър лекар.

— Може би достатъчно настойчив.

— Точно това имах предвид. Добър лекар. Е, сега като не пушиш вече… ще ти трябват няколко месеца да изхвърлиш никотина от организма си и няколко години, за да прочистиш дробовете си, но пък си в подходяща възрастова група. Края на тридесетте. Имаш добър шанс да отървеш рака.

Лейтенантът я зяпна.

— Винаги ли си така гадно убедителна?

— Мразя да гледам как хората се съсипват по същия начин, както съсипват и земята.

— Бях забравил, че си от защитниците на околната среда.

— Просто съм оптимист. Вярвам, че ако и другите полагат достатъчно усилия, можем да оправим нещата.

— Добре — прокашля се Крейг и хвана перилата. — Готов съм да поема моя дял. Да тръгваме. Седем етажа — няма проблем. Но, ако се изморя, мога ли да се опра на рамото ти?

Докато стигнат седмия етаж, Крейг остана без дъх, а челото му блесна от пот. Но той не се оплака, нито спря да почине. Тес отбеляза неговата упоритост.

— Стигнахме. Това ми е тренировката за цял месец — каза Крейг.

— Не проваляй доброто начало. Утре опитай пак.

— Може. Кой знае, може да те изненадам.

Заради лукавата му усмивка Тес го заподозря, че се опитва да я залъже.

Апартамент 7-С беше отляво. В рамката под номера липсваше името на наемателя. На вратата имаше метален знак:

— Сложи си това — каза Крейг. Той й подаде полиетиленови ръкавици и ботуши от същата материя. — Сутринта тук идваха от отдел „Убийства“. Направиха снимки и взеха проби за отпечатъци. Но те ще се върнат пак и въпреки, че ми разрешиха да ти покажа апартамента, не трябва да попречим на работата им.

Той също си сложи ръкавици и предпазни ботуши върху обувките. След като почука и не дочака отговор, лейтенантът извади два ключа и отключи двете брави. После бутна вратата.

Видяха коридор с бели стени. Вляво мъждееше червената лампичка на охранителната система. Тя беше елементарна — без програмиране, само с превключвател — управителят беше монтирал най-евтиния модел, вероятно за да спести разходи. Крейг я изключи и лампичката угасна. Влязоха навътре по коридора. Вдясно Тес видя малка баня. Умивалник, шкафче, вана без отделение за душ. Ваната беше доста стара, овална, на метални крака. Но въпреки това и тя, и умивалника, и шкафа светеха от чистота.

— Забеляза ли нещо? — Крейг я стресна, влизайки след нея.

Тес погледна старателно сгънатата кърпа и хавлията на поставката до умивалника. Четката за зъби в кристално чистата чаша изглеждаше като нова. Огледалото на шкафчето сияеше.

— Джоузеф е бил по-добър домакин от мен.

— Вгледай се — Крейг се вмъкна и отвори шкафчето.

Самобръсначка. Пакет ножчета. Крем за бръснене „Олд Спайс“. Паста за зъби „Крест“. Тубичките бяха навити и подредени акуратно. Лосион за след бръснене „Олд Спайс“. Шишенце шампоан. Конци за почистване на зъби.

— Е? — попита Тес.

— Само най-основното. Дори по-малко. Тук няма нито едно лекарство.

Тес понечи да възрази, но Крейг я възпря с жест.

— Добре, ти ми каза, че Джоузеф е бил здрав — тренировки, правилно хранене и т.н. Но Тес, няма дори аспирин. Колкото и да е бил здрав Джоузеф, всеки има аспирин у дома си. Всеки, разбираш ли? Проверих навсякъде. В кухнята има витамини, но не и аспирин. — Лейтенантът поклати глава. — Този човек е бил доста краен.

— Какво странно намираш? Той не искаше да взема химикали, колкото и да са безобидни.

— Не съм свършил още — Крейг я поведе по-нататък.

Печката, хладилникът и машината за съдове в кухнята също не бяха нови, но блестяха от чистота. Върху плота нямаше нищо — нито тостер, нито микровълнова печка, нито кафеварка. В единия шкаф видяха само чиния, купа и чаша, а в другия няколко излъскани стоманени тенджери и цедка.

Чекмеджетата също бяха празни, освен едно, където имаше нож, вилица и лъжица и две големи готварски лъжици.

— Меко казано, Джоузеф е смятал, че трябва да сведе всичко до абсолютния минимум. Витамините са в шкафчето за подправки зад теб. Но освен тях няма друго. Даже сол и пипер. Само витамини. Няма алкохол.

— Джоузеф не пиеше — отбеляза Тес. — Какво от това, аз също почти не пия.

— Внимавай, интересното още предстои.

Тес ядосана завъртя глава. Крейг отвори хладилника.

— Портокалов сок, обезмаслено мляко, минерална вода, плодове, салата, домати, чушки, аспержи… Зеленчуци. Никакво месо. Нито…

— Джоузеф ми каза, че е вегетарианец.

— Не е ли прекалено?

— Не смятам. И аз съм вегетарианка — отвърна Тес. — Ако можеше да надникнеш в моя хладилник. Единствената разлика е, че ям риба и пилешко, но само бяло месо.

Крейг нетърпеливо посочи шкафовете.

— Никакви консерви.

— Естествено. Те съдържат много сол. И консерванти, изкуствени подправки.

— Не се обиждай, но се надявам да не опитвам твоята кухня.

— Прибързан извод, лейтенант. Аз готвя много добре.

— Сигурно, но ако не хапвам от време на време по една пържола…

— Ще намалиш холестерина си — вметна Тес. — И може би тлъстините около кръста.

Крейг я стрелна с поглед, прихна и се закашля.

— Да оставим това. Както отбелязах, ние едва започваме. Да ти покажа всекидневната.

В края на коридора Тес застина от изненада.

Освен дебелите пердета на прозорците в стаята нямаше нищо. Даже килим и лампи. Гол под и голи стени. Нямаше дори…

— Телефон — каза Крейг, сякаш четеше мислите й. — Затова не е дал номера в службата си. Просто не е имал. Предполагам защото не му е трябвал. Последното нещо, което е искал, е някой да се обади или пък той да позвъни. Твоят приятел е свел живота си до най-елементарните нужди. И това ли е типично за вегетарианците? В живота си не съм виждал такова нещо.

Съвсем объркана, Тес отвори стенния гардероб и видя окачен спортен екип и горна дреха. И едни маратонки — нищо друго.

— Ти си прав. Никой не живее така. Тук има нещо странно.

— Чакай, не съм ти показал най-интересното. — Крейг кимна към вратата. — Спалнята. Не се страхувай. Но искам да знам какво означава.

С отекващи стъпки Крейг прекоси стаята и отвори вратата на спалнята.

Тес пристъпи като хипнотизирана.

Спалнята също беше почти празна. Имаше пердета, но подът беше гол. В ъгъла се тъмнееше нещо, но със спуснатите си пердета стаята беше сумрачна и не се виждаше какво е.

Тес опипа стената и намери ключа на лампата. Щрак — и нищо.

— Няма лампа — каза Крейг.

— Но как не се е препъвал в тъмното?

Вместо отговор Крейг дръпна пердетата.

Мъглява светлина нахлу в стаята и за миг заслепи очите на Тес. Тя премигна, погледна и отново премигна вече изумена.

Неясното петно в ъгъла беше матрак, поставен направо на пода. Дори не беше матрак, а два пръста тънка конопена постеля, дълга около два метра и широка метър и двадесет.

— Наистина не е живял сред удобства — каза Крейг. — Без възглавница и чаршаф. Само одеало. Вече огледах — няма нищо в стенния шкаф.

Тес усещаше пулса в слепоочията си. Все по-объркана тя забеляза, че одеалото беше сгънато в края на постелята също тъй акуратно, както хавлията в банята.

— А ето как е намирал пътя си в тъмнината — посочи Крейг.

Тес се наведе и погледна. До постелята имаше дузина свещи в чинийки.

— Не ми се вярва, че го е правил, за да пести електричество — забеляза отново Крейг.

Вдясно от постелята Тес видя проста чамова етажерка с три полици. Тя приближи и се вгледа в заглавията на книгите — „Утеха във философията“, „Диалози“ на Платон, Библията — справочно издание на Скофилд, „Елеонора Аквитанска“, „Изкуството на платоничната любов“, „Последните дни на Земята“.

— Едва ли е чувал някога за списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ — изкоментира Крейг. — Философия, религия, история. Тежко. Щях да съжалявам, ако бях прекарал един уикенд с него. Едва ли щеше да е весело.

— Той не беше скучен — каза разсеяно Тес, като продължаваше да оглежда книгите. — Няколко книги за околната среда.

— Да, още нещо общо между вас.

Треперейки, Тес придвижи показалеца си от „Второ пришествие“ към следващата книга, чието заглавие не беше на английски. С ожулената си кожена подвързия книгата изглеждаше почти древна.

— Мога ли да я извадя?

— Но после ще я върнеш на място.

Тес внимателно взе книгата и огледа изтърканата корица.

— „El Circulo del Cuello de la Paloma“.

— Прилича на испански — каза Крейг. — Виж под заглавието: Абу Мухамад Али ибн Хазм ал-Андалуси — прочете той със запъване. — Сигурно е авторът. Едва се побира. Мухамад? Звучи като мюсюлманин.

Тес кимна, преписа заглавието и автора в бележника си и разтвори книгата. Страниците бяха трошливи, а целият текст — само на испански. Тя отново насочи вниманието си към полицата. Библията правеше странно впечатление. Тес върна внимателно испанската книга и извади Библията, чиито корици хлътнаха навътре. С изненада откри, че повечето от страниците бяха отрязани с нож или ножица.

— Защо?

— Едно от многото неща, които искам да разбера — каза Крейг.

Тес разгледа заглавията на запазените, гъсто подчертани страници.

— Останал е само предговорът и — тя прелисти нататък — Евангелието, Апостолското послание и Откровението на Йоан. Нищо не разбирам.

— Не само ти. А това — Крейг посочи нагоре. — Какво, по дяволите, е това? На етажерката. Това е най-смахнатото от всичко.

Тес вдигна поглед. Беше забелязала предмета, когато приближаваше етажерката, но той бе тъй необичаен, че остави огледа му за после с надежда другите неща в стаята да й помогнат да разбере смисъла на странното изображение.

Беше барелеф от бял мрамор, тридесет на тридесет сантиметра, изобразяващ красив дългокос и мускулест мъж, възседнал бик, да опъва назад главата на съпротивляващото се животно и да прерязва гърлото му с нож.

Кръвта от раната струи върху житни класове, израснали от земята. Куче се е втурнало към кръвта, змия бърза към класовете, а скорпион напада тестисите на бика.

От двете страни на ужасната сцена стоят факлоносци. Факлата на левия е насочена нагоре, а на десния — надолу. А над тях отляво птица — нещо като бухал — е вперила взор в ножа и бликащата кръв.

— Какво ли означава? — запита Крейг. — Откакто я видях сутринта, не ми излиза от ума.

Тес не можеше да промълви дума. В устата си усещаше горчив вкус, по гърба й лазеха тръпки.

— Ужасно. Противно. Отвратително.

— Да, нормална украса на жилище.

Закрепени на стената до барелефа два свещника повтаряха изобразените факли — единият обърнат нагоре, а другият надолу. Под втория имаше чинийка за капките восък.

— Джоузеф май не е спазвал противопожарните правила. Ако управителят знаеше за всички тези свещи, щеше незабавно да го изхвърли с целия му багаж на улицата. Цяло чудо е, че не е подпалил сградата.

— Но това е лудост.

— Абсолютно.

— Слушай, не може ли да взема Библията и испанската книга? — попита Тес.

— Ако ти позволя, онези от „Убийства“ ще ме убият.

— Поне да ги снимам.

— Носиш си фотоапарат?

— Винаги. Репортерски навик.

— Добре. Но обещай да не публикуваш снимките без разрешение.

— Съгласна.

Тес извади 35-милиметровия си „Олимп“ от чантата и направи няколко снимки на барелефа в близък план. После снима най-гъсто подчертаните страници на Библията. Върна я на място и снима цялата етажерка. Накрая направи една снимка на постелята със свещите.

— Обещай още нещо. Ако откриеш нещо от тези снимки, което ние не знаем, искам да ми го кажеш.

— Честна дума. Свършихме ли?

Крейг се поколеба.

— Още ли има?

— В гардероба — Крейг го отвори. — Имал е малко дрехи. Чисти джинси и риза за смяна. Памучна блуза. Чорапи и бельо на полицата. И това — Крейг посегна навътре.

— Не искам да гледам.

— Съжалявам, Тес, важно е. Трябва да ти го покажа.

Лейтенантът извади ръката си. Държеше тридесетсантиметрова пръчка, като отрязана от дръжка на метла. Шест-седем парчета въже със същата дължина бяха закрепени за единия край на пръчката.

Тес изтръпна.

— Бич?

— Със засъхнала кръв по него. Той се е… как се казваше… самобичувал.

Национален парк „Тсаво“, Кения, Африка

Ловецът чакаше търпеливо с далекобойната си едрокалибрена пушка, снишен в привична поза зад укритието от ниски трънаци до групата баобаби. Виждаше добре малкото езерце отпред. Обедната горещина беше толкова силна, че обектите неминуемо щяха скоро да се появят в полезрението му, подгонени от жаждата. Макар че широкополата шапка и храстите му осигуряваха известна защита от изгарящото слънце, човекът се потеше обилно и ризата му с цвят каки беше потъмняла от влагата. Но той не се осмеляваше да надигне манерката си, за да не се издаде. Дивечът, който дебнеше, беше много чувствителен към натрапници.

Неговото търпение и упоритост бяха награждавани много пъти досега. Просто трябваше да спазва професионално поведение. След успешния лов можеше да си позволи лукса да утоли жаждата си.

Нервите му се напрегнаха. Там, вляво! Той по-скоро усещаше, отколкото чуваше приближаващия се грохот от огромни, тежко пристъпващи крака. После видя облака прах, който вдигаха. Накрая масивните животни се появиха от горичката цъфнали акации и предпазливо излязоха на открито, оглеждайки нервно езерцето.

Слонове. Ловецът изброи десет. Те полюшваха широките си уши, долавяйки всеки непознат тревожен шум. Ловецът с разочарование забеляза, че четири от животните бяха малки, а бивните на възрастните бяха не повече от метър и двадесет. Той си спомняше времето — преди двадесет години — когато бивните на слоновете достигаха два-три метра. По-малки бивни — значи повече убити животни, за да се събере квотата на търговците на слонова кост. Четиридесет хиляди слона обитаваха низината преди двадесет години, а по оценките му за миналата година бяха останали едва пет хиляди, без да се смятат скелетите, на които непрекъснато се натъкваше при все по-отчаяните си експедиции. Скоро търговията със слонова кост щеше да секне. Защото нямаше да има слонове.

Докато наблюдаваше как животните с усилие преодоляха безпокойството и приближиха езерцето, пръстите му стискаха пушката. Бяха величествени. Той внимателно се прицели с пръст на спусъка, оглеждайки през визьора тревата по брега.

Изведнъж трепна. Вдясно нещо помръдна. От високата до пояс трева се надигнаха човешки фигури. Също с насочени пушки.

Ловци!

Но те не бяха конкуренти. Тъкмо обратното. Те бяха другата страна на симбиозата. Тяхната задача беше породила неговата. Ловецът решително насочи пушката си към ловците.

С просто око той виждаше, че са въоръжени не с ловни пушки, а с автоматично оръжие — М–16 и АК–47. Нееднократно беше виждал следите от масовите им убийства. Цели стада избити, изрешетени от куршуми трупове, гниещи под слънцето, месото им — достатъчно да спаси гладуващите местни племена — оставено на вилнеещите чакали и пълчищата червеи.

По дяволите!

Всъщност, точно там ще ги прати.

Внимавайки да не се издаде, ловецът се изправи бавно, вдигна пушката и опря приклада в рамото си, прицели се през визьора и с огромно наслаждение дръпна спусъка.

През визьора видя как черепът на жертвата се пръсна.

Няма нищо по-добро от куршумите дум-дум.

В този миг друг ловец скокна ужасен от тревата и заотстъпва, опитвайки се да се измъкне.

Леко завъртане, прицелване и нов изстрел.

И този череп е пръснат.

Какво ли чувстват? — мислеше си ловецът. — Представят ли си преди смъртта… съжаляват ли… за убийствата на толкова много незаменими Божии творения? За слоновете?

От тревата наизскачаха местни носачи и се понесоха към отдалечения рид. Очертанията на фигурите им го изкушаваха, но ловецът отпусна спусъка и наведе пушката. Той предаде своето послание. Техните мотиви, макар че не ги одобряваше, бяха разбираеми.

Те имаха нужда от работа, пари, храна.

Но въпреки своето окаяно положение не трябваше да помагат за унищожаването на наследството си. Африка — това са слоновете!

Гневът му стихваше. Искаше му се да повърне. Докато носачите се скриваха зад извивката на хълма, ловецът с професионален навик продължаваше да оглежда тревата наоколо и съжаляваше, че изстрелите му прогониха слоновете от плиткото езерце, но в същото време бе горд с изпълнения си дълг.

Пет минути му трябваха, за да стигне до първия труп. Умрелият противник лежеше в трагична поза с разбит череп, а кръвта му попиваше в прахта.

Но гледката на застреляните слонове е още по-трагична. Защото живият слон — тъй величествен — е триумф на творението.

Трябва да се даде пример за назидание.

Ловецът извади клещи, коленичи, подпря челюстта на трупа да стои отворена и започна неприятната работа за подсилване на примера.

Той извади всичките зъби на убития.

Подреди ги старателно на купчинка до хлътналата уста.

После направи същото с другата жертва.

Зъб за зъб…

Трябваше да го направи! Убийствата трябваше да спрат!

— Съжалявам — каза Крейг.

— За какво?

— Не исках да те разстройвам чак толкова.

— Не си виновен. Трябваше да видя жилището му. Списанието няма да загине без мен. И без това нямаше да съм им много полезна днес. Трябва нещо да обмисля.

Крейг паркира колата край тротоара на оживената и шумна улица пред жилището на Тес в Сохо.

— Не забравяй какво ми обеща. От „Убийства“ ще разследват случая старателно, но ако откриеш нещо, което може да ни помогне да разберем това, което видяхме в апартамента на Джоузеф, обади се. — Лейтенантът й подаде картичка. — Тук е служебният и домашният ми номер. Ако е важно, не се колебай да ми звъниш и в къщи.

— Не се безпокой. Ако трябва, ще те разбудя и посред нощ.

Крейг се засмя.

— Не ме бърка. Имам много лек сън: — Той се закашля. — Ако въобще спя.

— Това ми напомни — Тес бръкна в чантата си, — бях почти забравила. Нося ти някои подаръци.

— О?

— Един брой от нашето списание. Може би това ще ти помогне да заспиш.

— Едва ли. По-скоро ще ме държи буден. Обещавам да го прочета. От кора до кора.

— Ще те изпитам после. А, ето и това.

Тя му подаде кутийка капки против кашлица. Крейг изглеждаше приятно изненадан.

— Благодаря. Хората рядко ми носят нещо… освен скръбта си. — Той се прокашля. — Ще се пазиш, нали?

— И ти. — Неочаквано за себе си Тес добави: — Да благослови Бог.

Крейг кимна.

Тес гледаше как колата на лейтенанта се отдалечава. Преструвайки се, че тръгва по стъпалата към входа на своя блок, тя го изчака да завие зад ъгъла и бързо свърна в обратна посока надолу по улицата.

На витрината имаше реклама: „Бързи снимки“. Когато Тес отвори вратата, вътре се чу звън. Иззад щанда се изправи испанец, който нареждаше кутии с фотоленти. В гласа му не се долавяше акцент.

— Какво желаете, моля?

Тес се поколеба. Смуглата кожа на лицето му… Нещо й напомняше… Кожата на Джоузеф. Бе приела тена му за слънчев загар.

Дали Джоузеф не е бил испанец? Това би обяснило испанската книга в библиотечката му.

— Видях, че проявявате филми за един час.

— Да, но се заплаща по-скъпо.

— Няма значение. — Тес извади фотоапарата си и му го подаде. — Искам ги колкото е възможно по-скоро.

— Един момент. — Мъжът извади ролката, мина в задното помещение и след половин минута се върна. — Брат ми вече го проявява. Вашето име? — Той започна да попълва поръчката.

Тес му каза името и адреса. Той й подаде квитанцията и попита:

— Желаете ли още нещо?

— Вие изглеждате… Говорите ли испански.

Продавачът се усмихна.

— Si senorita. Muy bien.

— Ако нямате нищо против, бихте ли ми казали какво означава това? — Тя измъкна бележника от чантата си и му показа заглавието, което беше записала.

— El Circulo del Cuello de la Paloma? Кръгът… не, пръстенът на шията на гълъба.

Тес се смръщи разочарована. Надяваше се, че заглавието ще й подскаже съдържанието на книгата.

— А чували ли сте за книга с такова заглавие?

— Съжалявам, сеньорита, не съм.

— А това? — Тя му посочи името. — Абу Мухамад Али ибн Хазм ал-Андалуси. Защо името на автора е толкова дълго?

Той повдигна рамене.

— В Испания дългите имена се срещат често. Понякога включват и имената на родителите.

— Но Мухамад не е испанско име. Звучи като мюсюлманско. Арабско.

— Наистина.

— Ами това „ал-Андалуси“?

— Значи „Андалуски“ — от Андалусия.

— Това не е ли в Испания?

— Да. Най-южната част.

— Нищо не разбирам. Защо един арабин ще бъде „андалуски“?

Продавачът разтвори ръце.

— Моята родина има сложна история. — Той погледна часовника на стената. — Снимките ви ще са готови към пет.

— Ще дойда тогава. Благодаря ви.

— De nada.

Тес хукна обратно към къщи. Заключи вратата зад себе си, грабна телефона и набра номера на редакцията. Докато чакаше, отвори гардероба и измъкна един куфар.

Секретарката отговори.

— Бети, тук е Тес. Уолтър свободен ли е?… Добре. Свържи ме… Уолтър, направи ми една услуга. Няма да бъда на работа за няколко дни. Можеш ли да минеш без мен?… Да, работя над статията. Не е за това. Личен въпрос. Ще отсъствам от града… Какво? Дали е заради Джоузеф? Е, добре, позна. Да не си започнал да четеш мисли?… Уолтър, трябва да го направя… Да се пазя? Има ли друго? Обещавам.

С облекчение Тес затвори телефона, примъкна куфара до бюрото и набра нов номер.

— Библиотеката? Справочния отдел, моля. — Докато чакаше, хвърли в куфара комплект чисти дрехи. — Справочният отдел? Аз съм журналист. Срокът ми изтича и ще ви бъда благодарна, ако проверите в компютъра дали имате една книга: „Кръгът“ или „Пръстенът на шията на гълъба“. — Междувременно донесе от банята резервен комплект тоалетни принадлежности и ги добави в куфара. — Не? Благодаря.

Затвори ципа на куфара и почувства празнота. Извади справочника и намери номера, който търсеше.

— Совалката на Тръмп? Искам едно място в шест часа за Вашингтон.

Тя се просна върху дивана, като се опита да подреди мислите си, и набра нов номер.

— Мамо? Пристигам тази вечер… Да, отдавна… Ще наваксаме… Добре съм, мамо. Слушай, доколкото си спомням, ти имаш известно влияние върху директора на Библиотеката на Конгреса. Нали татко го канеше на вечеря?… Добре. Обади му се, моля те. Питай дали е чувал за тази книга и може ли да ми я намери. — Тес продиктува заглавието. — Към осем. Или по-късно… Ще се опитам. Не знам точно. Няма нужда да ме чакаш за вечеря… Да. И аз те целувам.

Тес порови в телефонния си бележник и пак зашари по бутоните. Натискаше ги с неприязън.

— Брайън Хамилтън, моля… Така и предполагах. Винаги отсъства. Кажете му, че го търси Тереза Дрейк… Да, онзи Дрейк.

Името подейства като магическа пръчка. Или го уплаши. Както и да е, Брайън Хамилтън веднага се обади.

— Как си, Тес? — Гласът му беше спокоен. — Забравихме се.

— Не съвсем. Но сега искам да си припомним, Брайън. Лично.

— О? Да не би…?

— Ами да. Пристигам. Чакай ме у мама в осем довечера.

— Съжалявам, Тес, невъзможно е. Трябва да бъда на прием у съветския посланик.

— С всичкото ми уважение към съветския посланик…

— Точно така, уважение. Изведнъж се оказахме съюзници. Трябва да…

— Не ме прекъсвай, Брайън. Трябва да те видя.

— Но посланикът…

— Да върви на майната си — изпусна се Тес. — Ти обеща на татко да си до мен, когато имам нужда от помощ. Настоявам да изпълниш обещанието си.

— Настояваш? Звучи почти като заплаха.

— Заплаха? Брайън, аз не заплашвам, а ти гарантирам. Забрави ли, че съм журналист? Знам и твоите тайни, както на баща ми. Може да се изкуша да напиша за тях. Ако не желаеш да се договорим.

— Хайде, Тес, да не пресилваме. Знаеш, че ние не…

— Просто ме чакай у мама. В осем.

Брайън се поколеба.

— Щом настояваш. Заради миналото и баща ти. Очаквам с нетърпение…

Тес затвори.

Точно в пет, изпотена от бързане, Тес домъкна куфара си до фотоателието. На звъна при влизането й отново се появи испанецът.

Тес пусна куфара и си пое дъх с облекчение.

— Готови ли са снимките ми?

— Разбира се. Както сме написали — за един час. — Той бръкна в едно чекмедже. — Ето ги.

Тес бръкна да плати.

— Съжалявам, ако съм разсърдил приятеля ви.

— Приятелят ми?

— Човекът, когото бяхте пратили за снимките.

— Но аз…

— Преди месец погрешно дадохме едни сватбени снимки. Грешката беше моя. Забравих да поискам квитанцията. Оттогава не давам никакви снимки без…

— Ето квитанцията — Тес я подаде с трепереща ръка. — Правилно сте постъпили. Не съм пращала… Как изглеждаше?

— Със смугло лице. Малко над тридесетте. Добре облечен. — Човекът замълча за миг. — Много настояваше да му ги дам. Беше толкова ядосан, че се уплаших да не ме застави със сила да дам снимките. Посегнах под щанда — той извади бейзболна бухалка — за това. Ако се опита. Може би е забелязал. За щастие не се наложи. Точно в този миг влязоха трима клиенти. Той моментално напусна. — Продавачът потръпна. — Очите му бяха странни.

— Очите? — Тес потърси опора. — Какви бяха?

— Необикновени на цвят.

— Сиви?

— Да, синьорита.

Тес застина. Почувства слабост. Пусна парите на щанда и стисна пакета снимки, като с усилие овладя треперенето на ръцете си. Хукна към вратата.

— Правилно ли постъпих, синьорита?

— Абсолютно. Ще идвам само при вас.

Звънчето я изпрати. Оглеждайки улицата за такси, Тес внезапно усети, че очите й търсят и друго.

Човекът, когото продавачът описа, прилича на Джоузеф. Но Джоузеф е мъртъв!

Тогава как?

Докато махаше за такси и се вмъкваше в колата, Тес се улови, че е възприела навика на Джоузеф. Оглеждаше се неспокойно на всички страни, за да провери дали някой не я следи.

Отмъстителните фурии

Летище „Ла Гуардия“

Мрачният пътник на задната седалка в таксито се опитваше да не изпуска от поглед другото такси десет коли по-напред. Той беше тридесет и осем годишен, среден на ръст, с кестенява коса и банални черти на лицето, тъй невзрачен, че никой не успяваше да го запомни. Носеше обикновен, нескъп костюм, бяла риза и връзка на дискретно райе. Куфарчето му беше като хиляди други.

— Коя линия? — попита шофьорът.

Пътникът се поколеба, наблюдавайки следваното такси.

— Хей, приятел, коя линия, питам?

— Един момент да видя билета.

Отпред другото такси сви вдясно от рампата, заобиколи и ускори към паркинга. Минаха покрай табела с надписи „Совалка Тръмп“, „Делта“, „Норт-Уестърн“, „Совалка ПанАм“.

— Надясно — каза пътникът.

— Коя линия? — повтори шофьорът.

— Още не съм проверил билета.

Взирайки се напред, пътникът забеляза, че интересуващото го такси заобиколи паркинга, отмина табелите на „ПанАм“, „Делта“ и „Норт-Уестърн“ и приближи обширен нов корпус с червен надпис „Совалка «Тръмп».

— Спри ей там — каза пътникът.

Когато шофьорът спря зад колата пред терминала, пътникът вече беше проверил таскиметъра, добави таксата от моста и 20 процента бакшиш, мушна няколкото банкноти на шофьора и като грабна куфарчето си, изхвръкна от колата. Насочвайки се към автоматичната стъклена врата, той хвърли разсеян поглед наляво към жената, която плати на таксито и понесе куфара си към съседната врата.

Влязоха едновременно в сградата на терминала и се движеха почти успоредно един на друг, разделени от тълпа пристигнали пътници. Невзрачният мъж изчака край група скучни бизнесмени, като се преструваше, че проверява билета си, докато наблюдаваше как жената се нарежда на опашката пред едно гише.

Опашката се движеше бързо — компанията гарантираше незабавно обслужване — и въпреки това жената нервничеше. Когато дойде нейният ред, тя бързо извади кредитна карта, подписа ваучера, грабна приготвения билет и хукна към изхода.

«Отлично!» — помисли си хамелеонът. Той свърна надясно през тълпата, следвайки обекта си. Когато стигна пункта за проверка на безопасността, тя вече беше отвън. Според правилата, за да мине, трябваше да представи билет. Но това не беше проблем. Хамелеонът носеше винаги един фиктивен, а и от опит знаеше, че служителите тук рядко си правеха труд да искат билет.

Постави куфарчето си на лентата към скенера. Униформеният служител го покани с жест към детектора за метал. По навик при работа не носеше нищо метално, дори монети или тока на колана. Часовникът му бе пластмасов. Детекторът остана безмълвен. Той премина отвъд и пое куфарчето си. Разбира се, то също не съдържаше нищо, което да възбуди подозрение. Само безинтересни документи. И никакво оръжие. В края на краищата неговата специалност беше проследяването. Нямаше нужда от оръжие, макар че в редки моменти се случваше непредвидени обстоятелства да го заставят да се отбранява — тогава бойното му изкуство впечатляваше на фона на невзрачния ръст и тегло.

Той ускори ход и се изкачи по ескалатора — просто един бизнесмен, забързан за самолета.

Пред него на просторното горно ниво жената крачеше още по-бързо. Той не желаеше да я настига, а само я държеше в полезрението си. Погледна часовника си — шест без пет. Видя я как подава бордната си карта и изчезва в тунела към самолета.

Мъжът почака, докато затвориха вратата към тунела, после през прозореца проследи отделянето на стълбата от самолета. Но и това не му беше достатъчно. Опитът го бе научил, че трябва да чака, докато самолетът излети.

Пет минути по-късно той призна дължимото на «Тръмп». Совалката излетя точно по разписание.

— Извинете — обърна се към съпровождащата стюардеса, — по кое време пристига във Вашингтон? — И усмихнато благодари, като чу отговора.

Оставаше да направи само още едно. Упъти се към редицата телефони и набра междуградски номер.

— Питър, тук е Робърт.

И двете имена бяха фалшиви, в случай че — колкото и малко вероятно да е това — телефонът се подслушва или има някой наблизо. Никога не разчитай на късмета.

— Извинявай, че те накарах да чакаш, но приятелката ни имаше проблеми, докато се свърже с мен. Знам, че искаш да я видиш. Тя пристига със совалката на «Тръмп» на националното летище във Вашингтон в седем и седем минути. Можеш ли… Разчитах на теб, Питър, ти си мой човек. Знам, че ще се радва да те види.

Свършил работата си, той окачи слушалката и тръгна по обратния път през тълпата. Всъщност неговата работа никога не свършваше.

Той нямаше нищо против това. Мисията му беше много важна. Тя заемаше, всъщност обсебваше целия му ум и душа.

Първо, щом се върне в Манхатън, ще уреди да сложат подслушвателно устройство на телефона й. Това не беше наложително до посещението й в апартамента на Осемдесет и втора улица, когато стана ясно, че жената продължава да се интересува от смъртта на приятеля си. Ако го бяха монтирали още докато беше в моргата, щеше да знае, че се готви да лети до Вашингтон и да си спести следенето. Сега този пропуск ще бъде компенсиран. Може пътуването й до Вашингтон да няма нищо общо с човека на име Джоузеф Мартин, но хамелеонът не можеше да разчита на «може би». Той трябваше да научи всичко, което знае тя.

Сега щеше да провери дали останалите от групата му са успели да проследят оня мъж, който се опита да отмъкне снимките от фотоателието. Той беше един от тримата, влезли тогава, докато мъжът спореше с испанеца. Беше го огледал добре. Най-интересни бяха сивите му очи.

Освен това, докато чакаше да му съобщят от Вашингтон кога се връща жената, можеше да се заеме с още нещо. Подозрително беше, че детективът, лейтенант Крейг, се интересува толкова от жертвата. Следствието бе възложено на отдел «Убийства», а не на «Издирване». Дали лейтенантът не се интересува всъщност от жената — той не знаеше. Но щеше да научи. Задължително. Всичко за този детектив. Защото такъв упорит човек като лейтенант Крейг можеше да знае някои доста полезни неща.

По време на полета Тес се опита да подреди мислите си. Обикновено не понасяше добре излитането. Но снимките в чантата я изкушаваха. Тес не искаше да привлича вниманието. Все още не можеше да потисне безпокойството, че някой се беше опитал да ги открадне. След като огледа предпазливо съседа си, реши да отвори чантата. Мъжът до нея четеше списание. Тес отвори чантата, извади пакета със снимки и старателно разгледа заглавията на книгите. Когато сигналната лампичка за коланите изгасна, тя стана и бързо се насочи по пътеката към телефоните в предната част на салона. Пъхна фонокартата си и се свърза с любимата си книжарница «Странд» в долния край на Бродуей.

— Лестър? Как си?… Аз ли? Гласът ми е различен?… Малко съм замаяна. Обаждам се от самолета за Вашингтон… Не, по семейна работа. Слушай, направи ми една услуга. Предполагам че кредитът ми е все още добър. Всеки месец оставям цяло състояние при теб. Тук имам един списък. Готов ли си?

— За теб — винаги. Казвай заглавията.

— «Утехата на философията», «Диалози на Платон», «Второ пришествие», «Елеонора Аквитанска», «Изкуството на куртоазната любов», нещо на испански — звучи като «Пръстенът на шията на гълъба».

— Никога не съм го чувал.

— Имам още — Тес изреди останалите заглавия.

— Няма ли автори?

— Едва разчитам заглавията, камо ли авторите… Намери ми тези книги колкото може по-скоро.

— Нали знаеш, че имаме почти всичко.

— Изпрати ги… — за малко да каже адреса си в Сохо, но изведнъж, обхваната от подозрение при спомена за случая във фотоателието, промени намерението си и даде адреса на редакцията.

Със свит стомах тя постави слушалката и се върна на мястото си, без да обръща внимание на учудения поглед на съседа си.

Тес затвори очи, предусещайки със страх пристигането във Вашингтон и срещата с майка си.

Не точно с майка си, а със злия гений на нейния баща.

Това копеле.

Гаден убиец.

Шибаният Брайън Хамилтън.

Александрия, Вирджиния

Въпреки че слънцето тъкмо бе залязло, целият долен етаж на обширната къща в колониален стил бе ярко осветен и всички фенери пред нея бяха запалени. Таксито премина през отворената метална порта и тръгна бавно по алеята. Тес огледа храстите край оградата, обширните зелени поляни и многобройните цветни лехи, величествените дъбове, фонтанът, в който обичаше да гази. «Какъв разбойник бях» — помисли си тя и се усмихна.

Но усмивката й се стопи, когато таксито приближи къщата и отпред изникна един сребрист ролс корниш, паркиран до белите стъпала, водещи към входа под колоните.

Колата беше с правителствени номера. Изправен до колата шофьорът внимателно наблюдаваше таксито.

Брайън Хамилтън беше пристигнал.

Тес слезе от таксито, поглеждайки мъжа до колата. Брайън трябва да му е дал описанието й. Той кимна, отстъпи и я пропусна, като веднага насочи вниманието си към светлините на отдалечаващото се такси. «Определено е бодигард.» — помисли си Тес.

Тя се поколеба за миг пред входа, после натисна звънеца.

Отвори й портиер в ливрея. Тес не си припомни лицето му.

— Идвам при мама.

— Знам, мис Дрейк. Казвам се Джонатан. — Той се усмихна церемониално. — Добре дошли. Очакват ви. Оставете ми куфара, ако обичате. — Той затвори вратата зад нея и с отекващи стъпки я съпроводи през обширното мраморно фоайе към всекидневната. Мимоходом Тес забеляза нов Матис на стената.

Портиерът плъзна безшумно дъбовата врата на дневната и в този момент майка й се надига от канапето в стил регентство до камината. Тес се стараеше да изглежда спокойна.

— Тереза, мила, чудесно е, че си тук. — Майка й не одобряваше името, с което я наричаше баща й. Стройна и елегантна, макар и на шестдесет, тя изглеждаше с десет години по-млада благодарение на многобройните пластични корекции, от които аристократичните й черти бяха добили напрегнато изражение.

Както всяка вечер беше облечена официално, в рокля от шумоляща кехлибарена коприна и пълен набор бижута: диамантена огърлица и обеци, рубинена брошка, пръстен със сапфир на едната ръка и блестящ годежен пръстен и венчална халка на другата (въпреки че мъжът й бе починал преди шест години, тя продължаваше да ги носи), изумрудена гривна и златен часовник «Пиаже».

— Наистина, чудесно. — Като повечето възпитанички на «Редклиф» в добрите стари времена преди девическият колеж да се слее изцяло (Господи, накъде отива светът?) с мъжкия в Харвард, тя се движеше изправена, сякаш имаше привързана дъска за гърба. С хрипливия си глас майка й имаше навик да произнася подчертано някои думи. — Колко време мина. Много ми липсваше. Не трябва да скиташ толкова.

Докато изричаше това, приближи и докосна бегло бузите на Тес със задължителните превзети символични целувки.

— Да, мамо, и аз се радвам да те видя — усмихна се с усилие Тес.

— Джонатан ще отнесе куфара ти. Ела. Седни. Сигурно си изтощена от пътуването.

— Мамо, полетът от Ню Йорк е само един час.

— О, наистина? Тогава защо не се виждаме по-често?

— Много съм заета в работата. Знаеш ли, че едва успявам да отида до пералнята, камо ли…

— Пералнята? — майка й отметна глава. — Ти сама ли…? О, все забравям, че искаш да си независима.

— Точно така — Тес се облегна на канапето с изящни орнаменти и огледа стаята, но Брайън Хамилтън не се виждаше. — Независима.

— А работата ти? Как върви списанийцето?

— Не е «списанийце», мамо. Мисля, че върши нещо за обществото.

— Е, така трябва. За околната среда? Нещо за замърсяването?

Тес кимна:

— Този проблем става все по-остър.

— Разбира се, на моята възраст, едва ли ще доживея… Няма значение, мила. Важното е, че си щастлива.

— Да, мамо — Тес се усмихна искрено. — Щастлива съм.

— Щом е тъй — майка й приглади роклята и оправи колието си, — останалото няма значение.

Но думите й прозвучаха неубедително. Тес забеляза как майка й оглежда нейните маратонки, джинси и памучната й блуза.

— Знам, че би предпочела да се обличам като…

— Дама. Сега сякаш идваш от спортно състезание. Можеше поне да си сложиш сутиен. Няма да си простя, че допуснах да учиш в университета в Джорджтаун.

Тес пламна.

— Не ти, а татко имаше думата.

— Добре, това е стар спор. Съжалявам, че повдигнах въпроса. По-добре да пием чай. — Майка й посегна изящно към малко сребърно звънче.

Прислужница в униформа и боне внесе сребърен поднос с препечени филийки и пастет и го постави върху масичката. След нея се появи мъж в смокинг с друг поднос, върху който имаше чаши и японски чайник отпреди двеста години.

— Извинявай, че се забавих на телефона, Мелинда. Нали не възразяваш, че помогнах на Една да внесе чая?

— Разбира се, че не.

Той остави подноса и се усмихна на Тес. Беше преминал шестдесетте, но въпреки това имаше изправена стойка, гъста тъмна елегантно подстригана коса и ъгловато, по мъжки красиво лице.

Винаги излизаше добре на снимки. Вестниците обикновено не пропускаха да отбележат многобройните му отличия от Виетнам и легендарната му кариера във военния флот. Гласът му бе леко дрезгав, но с мек тембър като на телевизионен говорител.

— Как си, Тес? — той й подаде ръка.

— Имам проблем, Брайън.

— Разбрах по телефона. Но първо… — той погледна към прислужницата.

Майка й схвана погледа му.

— Благодаря, Една. Ще си налеем чая сами.

— Както желаете, мадам — Една се поклони и напусна стаята, като затвори вратата зад себе си.

— Да минем на въпроса — започна Тес. — Предполагам, че бързаш да се върнеш на приема, Брайън, затова ще бъда кратка.

— Тес, казах ти, че заради баща ти ще направя всичко за теб. Ние бяхме приятели.

— Но това не ти попречи да го пратиш в Бейрут.

— Моля ви, вашият разговор придобива неприятен тон — намеси се майка й. — Нямам намерение да седя тук и…

— Добра идея, мамо. Защо не ни оставиш за малко? Трябва да поговорим.

— Не, Мелинда, остани тук. Време е да изясним нещата — той седна до майка й и сложи ръката си върху нейната.

За първи път Тес заподозря, че между тях има нещо. Най-добрият приятел на баща й? В същото време той го изпрати на смърт.

— Е, добре, нека бъдем трима.

— Баща ти се чувстваше отговорен като дипломат — каза Брайън. — Той прие тази отчаяна мисия в Бейрут, за да помогне за примирието между християните и мюсюлманите и техните отцепнически групи. В сърцето си той вярваше, че може да спре убийствата.

— Сякаш произнасяш реч. Същите думи прочетох във «Вашингтон Пост», когато загина татко. Но ти не им каза, че всъщност го бяхте изпратили да преговаря за доставка на оръжие за християнските милиции. Нито, че не успяхте да запазите това в тайна и мюсюлманите го отвлякоха, за да попречат на сделката.

— Това са само предположения, Тес.

— Не ме мисли за глупачка. Мюсюлманите искаха той да свидетелства за намесата на САЩ. Но въпреки мъченията, баща ми не признал. Били го, морили го с глад, накрая — като не проговорил — му прерязали гърлото и го изхвърлили в канавката. За назидание на американците.

— Тес, оръжието няма нищо общо с това. Той беше там чисто и просто като посредник в преговорите.

— Копеле, нищо в твоята работа не е чисто и просто.

Майка й подскочи:

— Забранявам ти да държиш такъв език!

— Остави я да свърши, Мелинда, Трябва веднъж завинаги да изясним това.

— Знам, че ти му нареди да замине. Той не одобряваше, но можеше ли да откаже задача, поставена от Белия дом? Откъде знам ли? От телефонните му разговори. Освен това прегледах секретните документи, които донесе вкъщи. Направих копия, преди да ги унищожи.

— Но това е нарушение на държавната тайна. Законът предвижда сериозни наказания…

— Толкова ли сериозни, колкото случилото се с баща ми? Какво ще ми направиш? Ще ме пратиш в затвора? Не, разбира се. Защото ще говоря. Ако не искаш нов оръжеен скандал Иран-контри, ще трябва да ме убиеш!

— Престанете — скочи майка й. — Баща ти беше голям човек и няма да позволя да петниш името му. Както и репутацията на Брайън.

— Почакай, Мелинда — каза неочаквано спокойно Брайън и я хвана за ръката. — Тя клони към нещо. Тес, ако ми позволиш, карай направо. Какво, по дяволите, искаш от мен?

Тес въздъхна дълбоко и се опита да се овладее.

— Въпреки смяната на правителството, сигурна съм, че все още поддържаш връзките си по върховете.

— Така е.

— Между другото и в Съвета за национална сигурност.

— Безпочвени слухове.

— Брайън, време е за плащане на дълговете! Искам услуга за мълчанието. Не мога да ти простя, че изпрати баща ми на смърт, но се кълна — ако изпълниш молбата ми, никога повече няма да засягам тази тема.

— Примамливо предложение — героят от войната я погледна изпитателно. — Какъв е проблемът?

Тес изведнъж почувства слабост.

— Имам… имах… как да кажа… приятел.

Бавно, с прекъсвания, тя им разказа за срещите си с Джоузеф, за събитията след онази неделя в парка, моргата, неговото жилище. Накрая показа снимките от спалнята му.

Брайън ги разгледа внимателно.

— Странни неща. Да не е бил наркоман?

— Наркоман? Няма начин. Той дори не пиеше. Беше фанатик на тема здраве.

— Но сякаш се е укривал от някого. Какво искаш да направя?

— Да използваш връзките си във ФБР и ЦРУ. Мисля, че е бил испанец. Знам, че се е криел под фалшива самоличност. Във ФБР имат отпечатъците му. Прати ги на Интерпол. Все едно, че е свързано с безопасността на страната или нещо такова. Искам да знам кой е бил в действителност Джоузеф. И кой го уби! Кой се опитва да открадне снимките! А може би ме следи! И…

— Чакай — прекъсна я Брайън, — да не искаш да кажеш, че те следят?

— Просто не знам вече какво да мисля!

— Добре, успокой се. Тези фотографии… мога ли да ги взема, за да снема копия?

— В никакъв случай. Повече няма да ги изпусна от очи.

— Не вярваш, че у мен ще са в безопасност?

— Като направя копия, ще ти ги пратя.

— Добре. Още един въпрос. Ти си го срещнала само три пъти, а се чувстваш задължена да откриеш убийците. Да не си се влюбила?

Тес пламна.

— Не е толкова просто. Той беше различен. Може да се каже, че бях загрижена. Но какво от това?

— Просто ме интересува мотивът.

— Моят мотив е справедливостта, Брайън. Какъвто би трябвало да е и твоят. Стига да не е свързан с продажба на оръжие за Бейрут.

Брайън стана.

— Ще ти се обадя скоро.

— Колкото по-скоро, толкова…

— Надявам се, че ще дойде ден да не ме мразиш.

— Това едва ли те интересува. Не. — Тес тръсна глава. — Не съм права. Имам едно подозрение, Брайън, и ако е вярно… за баща ми… и твоето отношение към мама… внимавай.

— Тереза! — плесна ръце майка й.

— Мамо, не се намесвай.

Брайън протегна ръка.

— Разбрахме се, нали?

— Ще ми помогнеш? Добре, разбрахме се. — Тя стисна ръката му, която този път не беше тъй твърда.

— При първа възможност.

— Като познавам способностите ти…

— Трябваше да станеш дипломат, Тес. Извинявай, Мелинда, имам още работа.

— И не забравяй приема на съветския посланик — добави Тес.

— Не съм забравил. Но реших да не ходя. Да върви на майната си. Разбира се — с цялото ми уважение.

Брайън изчезна зад дъбовата врата.

— Той каза…

— «На майната си»? За бога, мамо, той е воювал. Ако наистина го харесваш, ще ти се наложи да свикнеш с някои вулгарни изрази.

— Да благодарим на бога, че не се налага.

— Мамо, а татко не казваше ли «на майната си»?

— Да, но аз се правех, че не чувам.

Паркирал малко по-надолу от къщата, двойникът на хамелеона — също тъй небиещ на очи, среден на ръст и тегло, различаващ се само по пепелявата си коса — допиваше студеното кафе, скрил зад куфарчето на седалката 9-милиметров полуавтоматичен Браунинг. В куфарчето, свързана през гнездото на запалката към акумулатора на колата, имаше апаратура за подслушване на клетъчни радиотелефони. Използването на такива устройства беше противозаконно, но това ни най-малко не го тревожеше.

В действителност беше готов да наруши всеки закон, независимо от строгостта му. Той изпълняваше заповед. Задачата му засега вървеше гладко. Беше проследил с лекота младата жена от летището до тук. В момента друг член на групата поставяше подслушвателно устройство на телефона в къщата. После ще поставят подобни «буболечки» из цялата къща.

Но засега му се налагаше да прослушва всички близки разговори на честотата с апаратурата от колата. Периодично включваше скенера и се вслушваше в разговорите. Те не представляваха интерес за него. От време на време включваше двигателя на колата, за да поддържа акумулатора зареден. Без да изпуска от внимание къщата и особено входа й, той хвърляше по някой поглед напред и назад към улицата. В този елитен квартал полицията бе доста бдителна и беше напълно възможно някой патрул да се натъкне на него и да прояви интерес към заниманието му.

Това е един от проблемите на проследяването в тези луксозни предградия. Тук рядко някой паркираше на улицата. За щастие тази вечер в една къща малко по-надолу имаха гости или както казваха тук — прием — и не всички бяха успели да паркират на алеята зад оградата. Няколко кадилака и олдсмобила бяха останали на улицата зад него и макар че тъмният му форд таурус не бе от тяхната класа, той се надяваше, че ще може при нужда да убеди полицията, че е нает в последния момент от някой от гостите поради повреда в горивната помпа на кадилака му. Но имаше късмет. Никаква полицейска кола не се мярна.

Внезапно се напрегна. От алеята към къщата, която наблюдаваше, излезе ролс корниш и тръгна в обратна посока. Той грабна бинокъла за нощно наблюдение от задната седалка, огледа колата и забеляза успокоен, че вътре бяха отново само шофьорът и мъжът отзад. Колата имаше правителствен номер. Интересно. Записа номера, за да го провери по-късно. Но тъй като жената не беше в колата, той продължи наблюдението на къщата.

Изведнъж апаратурата му записука, после се чу отчетлив глас, вероятно от телефона на току-що отминалата кола.

«Ало. Моля ви, г-н Чатъм. Търси го Брайън Хамилтън. Знам, че е късно. Не бих го безпокоил, но е важно. Предайте му, моля.»

Наблюдателят се вслуша. Ерик Чатъм? Директорът на ФБР? А Брайън Хамилтън беше бившият държавен секретар, а сега съветник на президента и член на Съвета за национална сигурност.

Важни фигури.

«Брайън?» — попита отсреща дълбок глас, уморен и изненадан. — «Тъкмо си обличах пижамата. Какво става? Секретарят ми каза, че е важно.»

«Извинявай. Натъкнах се на нещо, за което искам да поговорим.»

«Сега? Не може ли да почака до утре? В кабинета? Доста съм зает, но мога да ти отделя петнадесет минути преди обед.»

«Трябват ми повече. Насаме.» С отдалечаването на колата гласът ставаше по-глух. «Има връзка с един ваш случай. Но всъщност е личен въпрос — отнася се до Ремингтън Дрейк, жена му и дъщеря му.»

«Ремингтън Дрейк! Боже. И тази услуга е важна?»

«За мен — да. Много важна» — отвърна Брайън.“

„Е щом е услуга. Ти си ми помагал не един път, а Ремингтън Дрейк ми бе приятел. За колко време можеш да дойдеш?“

„Десет минути.“

„Чакам те.“

„Благодаря ти за съдействието, Ерик.“

„Не бързай. Още не съм ти оказал никакво съдействие.“

„Имам доверие в теб. След десет минути.“

Разговорът свърши.

Съгледвачът се беше заслушал, като се опитваше да схване смисъла на казаното. Може би затова не обърна достатъчно внимание на лекия шум от забързани стъпки. Беше оставил прозореца отворен заради горещината. Не можеше да се възползва от климатичната инсталация, защото тогава трябваше да остави двигателя да работи и можеше да привлече вниманието.

Когато се обърна, срещу главата му зейна дулото на пистолет калибър 22. Нямаше време да посегне към браунинга. През заглушителя се чу само едно „пльок“ и съгледвачът рухна. Куршумът беше много малък, за да го убие. Зашеметен от болка, той все пак остана в съзнание. Усети как убиецът отвори вратата, сграбчи и избута тялото му на пода пред другата седалка, включи двигателя и потегли.

Свит на пода, заслепен от кръвта, съгледвачът мислеше, че с нея изтича животът му. В черепа му сякаш бе забит гвоздей. Смътно осъзнаваше, че беше още жив само заради малкия калибър на пистолета. Но друг пистолет, дори със заглушител, щеше да произведе достатъчно отчетлив звук, за да привлече вниманието на някой от разотиващите се гости на приема. Докато този — калибър двадесет и две със заглушител и със специално намален „беззвучен“ заряд — беше възможно най-тихият.

Унесен, съгледвачът почувства как колата завива. През ужасната болка в главата му се промъкна слаба надежда за живот.

Да оживее?

Майтап. С такава рана. Няма начин. Но той знае, че съм още жив. Чува хриповете ми. Защо не ме довърши с втори изстрел?

Може би е новак?

Не. Не беше новак.

Когато се обърна и срещна насочения пистолет, съгледвачът беше забелязал странната му форма отгоре. Явно имаше монтирана пластина, която отклонява газовата струя от изстрела и не допуска автоматично презареждане, за да намали допълнително шума. Така пистолетът не можеше автоматично да се зареди след изстрела. Затова убиецът не натисна повторно спусъка.

Беше професионалист. Много добър! Отлично трениран и опитен убиец. Нямаше нужда от втори изстрел. Трябваше му само време.

Изпадайки в унес, раненият започна да се моли пламенно. Нищо друго не можеше да направи. Освен да спаси душата си. Единствената му утеха бе, че няма да го разпитват. Въпреки това съжаляваше, че не може да попречи на убиеца да го претърси и да намери пръстена в джоба.

Внезапно усети колата да спира. Наблизо спря друга. Убиецът отвори вратата и излезе.

Да не би да се готвят да ме оставят тук да умра?

Надеждата съживи пулса му. Може би ще успее да се измъкне от колата. Може би някой ще му помогне, ще го откара в болница.

Но следващото, което чу, бе звук от разплискване. Усети как течност с остра миризма го облива и попива в дрехите му.

Не!

Последният звук в ушите му бе драсването на клечката и свистенето на лумналия бензин. Пламъците изпълниха колата и обхванаха тялото му. „Не! Господи!“ Обезумял от болка, той пламенно се молеше. „Господи, който си на небесата…!“ Волята му бе толкова силна, че стигна чак до „и избави нас от лукавия“ преди огънят да го погълне безвъзвратно.

— Въпреки достойното за съжаление развитие на вечерта, наистина се радвам, че дойде. Надявам се, като се наспиш, да се почувстваш по-добре.

— Благодаря, мамо — усмихна се Тес. — И аз се радвам, че те видях. Но едва ли ще се наспя. Трябва да обмисля доста неща.

— Почети нещо. Четенето ми помага да заспя. О! — майка й внезапно спря на стълбата. — Съвсем забравих. Директорът на библиотеката на Конгреса намери онази книга и ми я изпрати. — Тя тръгна надолу. — Остана в дневната. Заглавието всъщност е „Колието на гълъба“.

Книгата миришеше на старост. Тес я отвори бързо и с облекчение забеляза, че е на английски.

— Благодаря, мамо. Наистина, страшно съм ти благодарна.

— Никога не съм виждала някой да се развълнува толкова от вида на една книга. Видя ми се твърде безинтересна.

— Напротив, мамо — Тес почти искаше да изтича в стаята си, но се застави да изкачи бавно стълбата, съпровождайки майка си. Те спряха пред нейната врата в дългия коридор с картини на френски импресионисти.

— Лека нощ, мамо. Извинявай за сцената, но просто не можеш да си представиш какво преживях напоследък. Обещавам да не те тревожа повече.

Майка й беше изненадана и развълнувана. Гласът й трепна.

— Не се извинявай, мила. Бог ми е свидетел, ти си всичко, което имам. Помни, че никога няма да престана да те обичам, колкото и сцени да правиш. Винаги си добре дошла тук. Ще направя всичко, за да ти помогна. — Внезапно тя целуна Тес. Не с онова официално докосване на бузите, а истински — силно и нежно.

Тес изтри една сълза.

— Помня, мамо. Аз… не го казвам често… Обичам те.

— Знам, мила. Винаги съм го знаела. Наспи се хубаво сега. Като станеш, обади ми се да закусим заедно.

Тес се разхълца, бършейки сълзите по бузите си.

— Не искам да плачеш.

— Знам, мамо. Чувствата винаги са те притеснявали.

— Не толкова чувствата, а излагането им на показ. Това е първото, което една съпруга на дипломат се учи да различава.

— За съжаление аз не съм съпруга на дипломат, а просто негова дъщеря.

— Не „просто дъщеря“, а дъщерята на Ремингтън Дрейк. Ти си създадена от баща си и мен. Уважавай наследството си. Бъди силна.

— Обещавам, мамо.

— И помни, че те обичам.

Тес я гледаше как се отдалечава по коридора с леко неуверена походка — една уморена, остаряла, но все още гордо изправена жена.

Икономът беше разопаковал куфара й и поставил пижамата до възглавницата. Тес огледа стаята, която беше нейна откакто се помнеше. Смесица от спомени нахлу в главата й като струпани една върху друга прозрачни снимки, отразяващи различни мигове от младежките й години: детското й легло, къщичката за кукли (беше я направил баща й), плюшените играчки, после бейзболната й ръкавица, ракетата и топката за тенис, плакатите на известни спортисти, последвани от рок-звезди и колекцията от плочи, учебниците от колежа (беше отказала да живее в общежитието, за да бъде по-близо до баща си).

Всичко си беше отишло. Загубено завинаги.

С усилие Тес потисна носталгичната тръпка. За друго бе дошла тук. Тя отвори книгата.

„Колието на гълъба“. Преводът на А. Р. Найкъл беше от 1931 г. Прелиствайки предговора, Тес узна, че авторът Ибн Хазм — арабин от Северна Африка, преселил се в Южна Испания — написал този трактат върху куртоазната любов в 1022 г.

Внезапно Тес си спомни, че и „Диалозите на Платон“ бяха в библиотеката на Джоузеф. И как той настояваше, че не могат да имат физическа връзка помежду си, а само платоническа. „Така е по-добре“ — беше казал той. — „Защото е завинаги“.

Тя включи нощната лампа, натрупа възглавници на леглото, излегна се и запрелиства книгата по-нататък. Ясно защо се беше сторила скучна на майка й. Книгата не беше роман, а пространно есе. Високопарният превод се опитваше да възпроизведе атмосферата на средновековна Испания. Изобилстваше с поучения и отвлечени размишления.

Според предговора „Колието на гълъба“ била много популярна и често преписвана в онези дни преди началото на книгопечатането. Разпространила се в цяла Испания и стигнала до Южна Франция, където в средата на дванадесети век станала един от източниците на идеализирания възглед за отношенията между мъжа и жената, известен като куртоазна любов.

Имаше и такава — „Изкуството на куртоазната любов“ — сред книгите на Джоузеф, спомни си Тес. Но защо е бил запленен от нея?

По-нататък Тес прочете, че привърженичка и поддръжничка на куртоазната любов била кралицата на Франция Елеонора Аквитанска (и такава книга имаше в стаята на Джоузеф!), а по-късно и дъщеря й Мари Френска. Те събирали в двора си поети и менестрели1 и ги вдъхновявали да съчиняват стихове и песни в прослава на една сложна ритуална система от префинени правила за поведение между мъжете и жените.

Докато едни от привържениците на тази старинна традиция приемали куртоазната любов като форма на ухажване, прелюдия към плътската, други твърдели, че плътската любов е нечиста, груба. Според автора на „Колието на гълъба“ истинската любов няма нищо общо с физическото привличане; тя е привличане между сродни, близки души. Някога — в един предходен живот — те са съществували в хармония. „Нещо като небесен живот.“ — помисли си Тес. В земния свят тези души се раждат разделени, обречени да се търсят и да не намерят щастие, докато не се срещнат отново. И както предходната им неземна връзка е била неплътска, така и връзката в този свят трябва да остане чиста и непорочна, чужда на телесната вулгарност. Идеята за небесното изначално съществуване очевидно е дошла от диалозите на Платон, затова представата за неплътско, чисто духовно привличане между мъж и жена била известна като „платоническа любов“.

Четейки, Тес несъзнателно изпита отново внезапното чувство за духовна общност при първата среща с Джоузеф в асансьора миналата сряда.

Само седмица ли беше изминала?

Но то не беше само духовна близост. Много повече. Привличане. Мощно. Това, което романтиците наричат любов от пръв поглед, но според отдавна изчезналия автор на „Колието на гълъба“ беше всъщност любов от втори поглед.

Чиста теория. Умозрителни заключения. Изобщо не можеха да обяснят непреодолимото желание на Тес.

Куртоазна любов? Платон? Защо Джоузеф бе обсебен от подобни идеи?

Тес погледна часовника си и с изненада видя, че е почти два след полунощ. Внезапно се почувства изтощена и реши да опита да поспи. Но докато сваляше блузата си, забеляза телефона. Поколеба се за миг. Трябваше да позвъни у дома да прослуша оставените съобщения.

Тес набра номера си и изслуша дежурното съобщение, записано със собствения й глас: „Домът на Тес. В момента отсъствам. Моля оставете съобщение след сигнала.“ Веднага след това набра рождената си дата — 24 — програмираната парола за достъп до записаните от телефонния секретар съобщения.

Веднага разпозна мрачния мъжки глас: „Тес, тук е лейтенант Крейг. Часът е пет и четвърт. Обади ми се веднага в службата.“

Сигнал, отбелязващ край на съобщението.

„Пак е Крейг. Шест и половина. Обади се веднага.“

Нов сигнал.

Настойчивостта в гласа на лейтенанта я разтревожи. Тя почти посегна да прекъсне връзката, за да му се обади, но потисна импулса си, решила да изчака края на записа.

„Лейтенант Крейг. Почти седем е. Къде си, по дяволите? Обади ми се.“

Три сигнала отбелязаха края на съобщенията. Тес извади от чантата си визитната картичка на Крейг. Не може да е в службата по това време, реши тя и набра домашния номер.

След петия сигнал започна да подозира, че все пак е в службата. Вече се канеше да затвори и да позвъни там, когато един пресипнал глас каза „Ало“ и се закашля.

Тес отново притисна слушалката към ухото си.

— Аз съм. Извинявай, ако те събудих…

— Къде беше? Боже, караш ме да се тревожа.

— Аз съм в Александрия, Вирджиния — Тес долавяше в слушалката звуци от оркестър, хор и сопрано.

— Александрия? Какво правиш там? — Сопраното се сниши, после се извиси отново.

— Тук живее майка ми. Взех совалката в шест часа. Майка ми има познат в библиотеката на Конгреса и… — Тес се поколеба, защото не искаше Крейг да научи за влиятелните връзки на майка й в правителствените кръгове, наследени от нейния съпруг. — Опера ли слушаш?

— „Мадам Бътерфлай“ от Пучини. Чакай да намаля. След миг музиката спря.

— Не знаех, че харесваш операта.

— Слушай, никога повече не заминавай по този начин! Без да предупредиш! Трябваше да знам къде да те намеря. Помислих, че ти се е случило нещо, като не се обади.

— Почти позна.

— Какво?

— Снимките, които направих в жилището на Джоузеф. Оставих да ги промият в едно фотоателие и когато отидох да ги взема, ми казаха, че някакъв мъж се опитал да ги получи от мое име.

— Исусе.

— Трябва да ме е проследил от апартамента на Джоузеф до ателието — как иначе щеше да знае за снимките.

— Дяволски логично — изкашля се лейтенантът. — Виждаш ли защо искам да поддържаш връзка с мен. Трябва всеки миг да знам къде си и какво правиш. Може да стане опасно.

— Има още. По описание мъжът прилича на Джоузеф. Със сиви очи. Възможно ли е да съм сбъркала в моргата? Възможно ли е Джоузеф да е жив?

— Не, Тес, не си сбъркала. Мога да гарантирам. Който и да е бил този мъж, не е Джоузеф.

— Но как може да си сигурен? Ами сивите му очи?

— Съвпадение.

— Нали сам каза, че белегът на ръката не е достатъчен за сигурно разпознаване. Той също може да е съвпадение. Щом ФБР няма отпечатъците му…

— Тес, ние имаме отпечатъците му. Това бе една от причините да те потърся.

— От ФБР ли? Те знаят кой е Джоузеф?

— Не. От нашата лаборатория. Отпечатъците в жилището на Джоузеф съвпадат с отпечатъците, снети от необгорената ръка на трупа в моргата. А също и с отпечатъците върху бюрото му в „Документално видео“. Това потвърждава разпознаването, Тес. Джоузеф е бил убит в парка.

Краката на Тес се подкосиха. Тя се свлече на леглото и направо я втресе. Потегли чаршафа и се уви в него. След инцидента със снимките, страхът, че някой я следи, се бе смекчил от надеждата, че това може да е Джоузеф, че той е жив.

Сега трябваше отново да преживее болката. Лежеше почти без дъх, със свит на топка стомах и замаяна глава.

— Тес?

— Тук съм. Аз… Не, нищо ми няма.

— За момент се уплаших… Извинявай. Май трябваше по-деликатно…

— Няма значение. Единственото, което е важно сега, е да открием кой уби Джоузеф и защо — добави Тес с горчивина. — Ти каза, че отпечатъците са една от причините да ми позвъниш. Какво е другото?

— Снимките. Добре, че ги взе и добре, че не са ги дали на онзи мъж.

— Какво се е случило?

— Някой се е вмъкнал в жилището на Джоузеф. Спалнята е напълно опожарена.

Тес подскочи.

— Опожарена?

— Почти целият етаж изгоря. Цяло чудо е, че няма жертви.

— Господи! Кога е станало това?

— Вчера в четири следобяд.

— По същото време се опитаха да отмъкнат снимките ми.

— И сега те са единственото запазено свидетелство от стаята на Джоузеф — каза Крейг.

— Но нали от „Убийства“ са били там преди нас и са направили снимки.

— Снели са само отпечатъци. Все пак там не беше извършено престъпление. Фотографът отишъл после, но било твърде късно.

— Ама че работа.

— Затова пази снимките. Скрий ги. Направи нови копия от негативите. Връщаш ли се утре?

— Още не знам. Трябва да проверя още нещо.

— Тогава ми прати копията с федералната бърза поща. — Крейг продиктува адреса на службата си. — Има още един проблем.

— Не искам повече да слушам.

— Огледах жилището след потушаването на пожара. Мястото на библиотеката. Както предполагах, всичко бе изгоряло — само пепел. Но барелефът беше мраморен — можеше да се пукне, но да изгори… Нямаше го, Тес. Беше изчезнал! Подпалвачите са го взели. Не разбирам какво става, но искам да ми обещаеш. Заклевам те. Пази се.

Северен Атлантик, източно от Мейн

Катерът „Морски вълк“ от бреговата охрана на САЩ, тръгнал от Портланд, цепеше с пълна скорост начупената повърхност на океана. Облаци скриваха луната и звездите и правеха нощта по-тъмна. Обектът на мисията беше далече, но в командната кабина капитанът Питър О’Мали вече го виждаше като петънце на екрана на радара.

— Дистанция петнадесет километра — докладва помощникът. — От въздушното разузнаване като че ли са прави. Сбъркал е курса. Скоростта е минимална.

О’Мали кимна. Бяха го открили преди шест часа група изтребители F–15 от въздушната отбрана, изпълняваща тренировъчен нощен полет във въздушния коридор край бреговете на Нова Англия. Командирът беше докладвал за непознатия обект и беше получил разрешение да се свърже с кораба, но опитите му бяха безуспешни.

Групата получи заповед да направи визуален оглед. Радиомълчанието на кораба и странното му бавно блуждаещо придвижване в близост до териториалните води на Съединените щати бяха обезпокоителни. От безопасно разстояние с помощта на приборите за нощно наблюдение командирът на групата установи, че корабът беше голям риболовен траулер. На кърмата с големи букви бе изписано името му: „Бронзова камбана“, порт Пусан, Южна Корея.

Но по-тревожно от курса на траулера към американски води беше пълното му затъмнение. Липсваха дори задължителните сигнални светлини, изисквани от правилата за безопасност на морското корабоплаване.

Разтревожен, командирът докладва в базата и поиска допълнителни инструкции. Ситуацията ставаше деликатна. Възможен беше международен инцидент. Едно погрешно решение можеше да струва нечия глава.

Тъй като корабът не беше военен, не се налагаше незабавна намеса на военните. Затова от базата се свързаха с бреговата охрана. Катерът на О’Мали беше най-близо до траулера, затова „Морски вълк“ бе изпратен веднага натам.

И сега, пет часа след получаването на заповедта, капитанът О’Мали — червенокос ветеран с двадесетгодишна служба зад гърба си и семейство с две дъщери в Портланд — намръщено наблюдаваше петното, което проблясваше на екрана на радара.

— Ето го, капитане. Тъкмо навлиза в двестамилната зона. Вече е в наши води.

— И продължава да лежи на дрейф — гласът на О’Мали звучеше мрачно. — Още ли не отговаря на нашите повиквания по радиото?

— Тъй вярно, капитане.

О’Мали въздъхна.

— Бойна готовност.

— Ест, капитане — помощникът включи алармения сигнал.

През корпуса на катера сигналът се чуваше приглушен, но долу, подгонен от пронизителния звук, екипажът скочи на крак.

— Проблеми ли очаквате?

— Сигурно ще има проблеми. Очевидно нещо не е в ред. Въпросът е кой ще има проблеми — ние или траулерът. Да дойде екипът за абордаж.

— Да, капитане.

— Въоръжени. И пригответе „Зодиак“.

— Ест, капитане.

О’Мали продължи да се взира в радара. Половин час по-късно на екрана на уреда за нощно наблюдение изникна огромният корпус на южнокорейския кораб, поклащан от вълните на около километър пред катера.

Лейтенантът възкликна:

— От въздушното разузнаване бяха прави. Не съм виждал по-тъмен кораб.

— Още ли не отговаря на радиосигналите?

— Страхувам се, че не, сър.

— Опитайте с мегафона.

Офицерът за свръзка излезе на палубата и започна да изстрелва въпроси през разговорната тръба:

— Хей вие, „Бронзова камбана“, чувате ли ме? Хей, отговорете! Вие сте навлезли в териториалните води на Съединените щати… Имате ли нужда от помощ?

— Остави — викна О’Мали. — Вземи групата на „Зодиак“. С пълно въоръжение — берети, М–16 и прикритие с картечници от палубата при прехвърлянето на траулера. Също и с малокалибрените оръдия.

— Ест, капитане.

„Зодиак“ — надуваема лодка с извънбордов двигател — се понесе към траулера. Седмината от екипажа й държаха автоматите М–16 насочени, готови за всякакви изненади. Докато мятаха куките и закачаха въжените стълби за корпуса на траулера, О’Мали тихо се молеше всичко да мине благополучно и дори мислено се прекръсти. Хората от щурмовата група с готово за стрелба оръжие пъргаво се заизкачваха по стълбите и изчезнаха зад борда на траулера.

О’Мали затаи дъх. Съжаляваше, че правилникът го задължава да остане на кораба. Портативният радиотелефон до него изпука:

— Капитане?

Той го сграбчи.

— Чувам те добре. Докладвай.

— Сър, палубата е пуста.

— Бъдете нащрек. Поставете постове. Проверете долните палуби.

— Прието, капитане.

Изминаха нови напрегнати десет минути. На палубата на траулера блеснаха светлини. Радиото отново изпука:

— Капитане, няма никой. Траулерът е съвсем пуст.

Следващият въпрос изглеждаше излишен. Хората сигурно щяха да докладват. Но той беше длъжен да попита:

— Натъкнахте ли се на трупове?

— Не, капитане. Никакви хора — нито живи, нито мъртви. Корабът е изоставен, сякаш са го нападнали духове.

— Какво искаш да кажеш?

— В каюткомпанията телевизорът работи. По каютите има включени радиоприемници. Чинии с храна в столовата. Каквото и да е станало, било е внезапно, сър.

— Има ли повреди по траулера? Следи от пожар, заради който да са напуснали кораба?

— Никакви, сър. Спасителните лодки са налице.

— Прието. А моторното отделение?

— Двигателите бяха спрени, сър, но ги пуснахме.

— Гориво?

— Резервоарите са наполовина пълни.

— А УКВ-радиостанцията?

— Беше изключена, сър, но е напълно изправна. Можели са да изпратят „Мейдей“ (сигнал за бедствие), ако са искали.

— Няма сведения някой да е приел такъв сигнал. Продължавайте проверката.

— Ест, сър.

О’Мали остави радиотелефона и се вгледа умислен в светлините на траулера. Чувал беше много истории за изоставени кораби в морето. Обясненията най-често бяха съвсем банални: ръждясало корито, зарязано по поръчка на собственика, за да му вземе застраховката, но за беда останало да плава; яхти, плячкосани от пирати, избили и изхвърлили пътниците зад борда; рибарски кораб, използван от трафиканти на наркотици, изоставен при опасност от проверка на Службата за борба с наркотрафика…

Въпреки че бе добре запознат с докладите за инцидентите, за цялата си продължителна служба в бреговата охрана капитан О’Мали никога не беше срещал действително изоставен кораб, ако не се смятат баржите, налетели на рифове при буря. Но кораб, изоставен в пълна изправност в спокойно море? Той поклати глава. Не вярваше на историите за изгубени облози с Дявола, за „Летящия холандец“, за пришълци от други светове, които отвличат хора, за тунели във времето или за Бермудския триъгълник — всички тези смехотворни измислици на задните страници на рекламните вестничета от супермаркетите. Станала е някаква ужасна грешка тук, но тя сигурно има логическо обяснение и Господ му е свидетел, че ще го открие.

Той се обърна към помощника си:

— Свържи се с щаба в Портланд. Кажи им, че сме на мястото. Поискай да пратят още един катер. Да потърсят съдействие от местните полицейски власти, може би и от ФБР. Сигурен съм, че са помислили за това… по-добре да уведомят собственика на „Бронзова камбана“.

— Веднага, капитане.

О’Мали отново потъна в мисли, загледан в траулера. Трябваше да предвиди толкова неща. Не може да го остави с хората си на борда, но щом пристигне вторият катер, един от тях трябва да започне издирване на хората наоколо. На зазоряване ще се включи и въздушното разузнаване. А междувременно траулерът ще бъде ескортиран до Портланд за по-нататъшно разследване.

Радиотелефонът отново се обади.

— Все още нищо, капитане. Огледахме навсякъде, включително и товарния трюм. Имали са добър улов. Трюмът е почти пълен.

Една мисъл прониза главата на О’Мали.

— Пълен ли? С какво са ловили рибата?

— Те използват мрежи, сър.

— Да, но какви мрежи?

— По дяволите, разбирам какво искате да кажете, сър. Един момент.

Минутата трая доста дълго.

— Прав бяхте сър. Копелетата са използвали дрифтерна мрежа.

Вбесен, О’Мали стисна пулта с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Дрифтерна мрежа. Разбира се. Корейците, тайванците и японците бяха станали печално известни с обичая си да ловят в международните води на Северния Атлантик с найлонови мрежи, простиращи се на десетки мили зад траулера. По последни оценки в Северния Атлантически океан се използваха общо над тридесет хиляди мили такива мрежи, които изгребваха на практика всяко живо същество, оставяйки безжизнена пустош подире си. Те бяха предназначени да улавят огромни количества туна и калмари. В резултат на това тези видове бяха на изчезване. Но в мрежите попадаха също делфини, китове, костенурки — същества, които периодично трябваше да излизат на повърхността, за да дишат, и които бяха обречени. При изтеглянето на мрежата труповете им се изхвърляха.

Едва сдържайки гнева си, той попита:

— Мрежата във водата ли е още?

— Да, сър.

— Изтеглете я. Вкарайте я вътре. Ще откараме траулера в Портланд. Няма нужда да я влачим отзад.

— Ще предам, сър.

Вътрешно капитанът кипеше, наблюдавайки мрачно траулера.

От радиотелефона отново долетя глас:

— Мили Боже! Капитане! О, Исусе… — човекът отсреща сякаш щеше да повърне.

— Какво става? Какво има?

— Изтегляме мрежата. Колко риба… И делфини, о, Господи. Никога не съм виждал толкова! Мъртви! Всички са умрели! Заплетени в мрежата! Кошмар! Екипажът!

— Какво? Повтори!

— Екипажът. Двадесет! Тридесет! Има още! Небесни Боже! Ето къде са били — вързани в мрежата. Като делфините и…

Звукът, който последва, беше красноречив. Офицерът от бреговата охрана повръщаше.

Бруклин

Надписът на таблото, поставено пред основното училище „Сейнт Томас Мор“, гласеше:

На него бе залепен лист, върху който можеше да се прочете, че районът е предназначен за строеж на жилищни блокове. Друг надпис — на входната врата на училището — обявяваше:

Училището — триетажна постройка от мръснокафяви тухли — беше построено през 1910 г. Електрическата, водопроводната и отоплителната му системи бяха вече толкова износени, че скъпият ремонт не беше по силите на местната епархия и тя трябваше да го продаде и да прехвърли учениците-католици от района в и без това пренаселеното училище „Сейнт Ендрю“ на две мили оттук. Родителите, които бяха учили в „Сейнт Томас Мор“ и бяха пратили после децата си в него, недоволстваха, но както казваше епископът в писмо, прочетено от пастора по време на неделната служба — Църквата изпитва сериозни финансови затруднения. За съжаление трябваше да се правят жертви не само тук, но почти във всички епархии в страната. Вярващите и даренията намаляваха.

В осем часа вечерта три коли спряха на паркинга край училището. Бяха огромни черни американски лимузини, всяка с жълт надпис „S&F — недвижими имоти“ отстрани. От всяка кола излязоха по двама мъже и се поздравиха с кимване. Всички бяха под или малко над четиридесетте и носеха тъмни костюми. Петимата бяха с папки, а шестият — с обемисто метално куфарче. Те погледнаха някога оживената сграда и закованите с шперплат прозорци.

— Жалко — каза един от мъжете.

— Нищо не е вечно — отвърна друг.

— Нищо ли?

— Поне от земните неща.

— Точно така — каза третият мъж.

— Ясно какъв е изводът — каза четвъртият.

— Нужни са дарения — кимна петият.

— Донесе ли ключа — попита шестият с куфарчето.

Първият потупа джоба на сакото си.

Те приближиха входа, изчакаха първият да отключи и влязоха през скърцащата врата, като постепенно привикваха с тъмнината, миризмата на прах и плесен.

Първият затвори вратата и отново я заключи. Стана още по-тъмно. Гласът му проехтя в опустялата сграда:

— Предполагам, че стаята няма значение.

— По-добре на втория етаж — каза мъжът с куфарчето. — За да не ни подслушат през прозореца. В някои от тях забелязах процепи.

— Съгласен. Въпреки това проверете и този етаж — обади се вторият мъж.

— Разбира се — съгласи се първият.

Четирима огледаха класните стаи, стаите за почивка, склада и различните шкафове, петият провери задната врата, а шестият — мазето. Чак тогава се изкачиха по скърцащата стълба.

През цялото време първият мъж имаше усещането, че се вмъкват неканени в обител, попивала повече от осемдесет години в стените си буен детски смях, че наоколо сякаш витаят… как да се изрази… духове, чието единствено желание е да ги оставят да се наиграят тук през тяхното последно лято. Сантименталност, помисли си той, но с професия като неговата, изискваща много често цинизъм, можеше да си позволи няколко секунди сантименталност. Той беше онзи среден на ръст и тегло, незабележим хамелеон, който проследи Тес предния ден до летището „Ла Гуардия“.

Достигайки втория етаж, мъжът погледна водещата нагоре стълба, отворените врати на стаите вляво и вдясно по коридора и реши да се довери на мъжа с куфарчето.

— Коя стая избирате?

— Онази вляво, над паркинга.

— Както кажете.

— Но първо — мъжът с куфарчето посочи последния етаж.

— Наистина ли смятате, че е нужно? Стълбата е покрита с непокътнат прах.

— Научен съм да проверявам. Вие сте специалист по проследяване, а аз…

Първият кимна.

— И го правите отлично.

— Благодаря за комплимента — очите на мъжа с куфарчето светнаха.

— Аз ще проверя горния етаж, останалите обиколете стаите на този, и тъй като все пак бързаме, може ли вие…?

— Да, ще настроя апаратурата.

След пет минути, като не откри никого на третия етаж, първият мъж слезе и се присъедини към останалите в стаята. Мястото не бе избрано случайно. Едва ли врагът щеше да успее да ги проследи дотук. По-вероятно беше — въпреки заключената врата и закованите прозорци — някой наркоман или бездомник да е успял да се промъкне и намери убежище тук. Дори наркоман би могъл да схване смисъла на разговора им и да стане информатор.

Но мъжът не забравяше, че в продължение на много години врагът беше демонстрирал забележителна съобразителност, неочаквана способност да оживява, твърда решимост и готовност за противодействие. Мястото на срещата беше избрано много внимателно, но беше използвано вече четири пъти. Изграденият стереотип можеше да бъде разкрит. Мъжът с куфарчето имаше право — предпазливостта никога не е излишна.

Когато влезе в стаята, хамелеонът забеляза, че шестият мъж — специалист по електронни средства за безопасност — вече бе настроил апаратурата в куфарчето си и с метална рамка сканираше черната дъска, стените, тавана, пода и мебелите. Останалите се бяха присвили и напъхали в малките чинове, предназначени за десетгодишни малчугани.

— Чисто е — каза шестият и прибра апаратурата в куфарчето.

— Тогава да започваме — макар че до този момент хамелеонът не се открояваше от другите, той пое ръководството и застана на учителското място.

Като един членовете на групата извадиха от джобовете си по един пръстен и всеки го постави на средния пръст на лявата си ръка. Пръстените бяха съвсем еднакви, красиви, двадесет и четири каратови, с голям шлифован рубин отгоре, върху който имаше инкрустирани със злато кръст и меч.

— Бог с вас — каза хамелеонът.

— И с вас — отговориха петимата.

— Deo Gratias — казаха в хор шестимата, завършвайки ритуала.

Хамелеонът ги огледа.

— Първо искам да направя едно признание.

Хората от групата присвиха очи и опнаха гърбове доколкото им позволяваха тесните чинове.

— Принуден съм да призная, че моят екип допусна грешка, а аз нося отговорността за хората, които съм обучил.

— Каква грешка — вторият мъж наведе глава и го изгледа над очилата си.

— Един от враговете се опита да отмъкне снимките, които онази жена направи в жилището на нашия обект.

— Може да е случайно. Откъде знаеш, че е от враговете? — вдигна рамене четвъртият.

— Беше със сиви очи. Влязох във фотоателието, все едно, че съм клиент. Бях толкова близо до него, както сега до вас. Не може да съм сбъркал. Приличаше на обекта, сякаш му беше брат.

— Може и да е — каза четвъртият мъж. — Но аз не разбрах в какво сте сбъркали.

— Аз трябваше да проследя жената. А хората ми — да хванат мъжа. Те са го изпуснали.

— Какво? — възкликна човекът с куфарчето. — Видели са го да излиза и…

— Бил е много опитен. Веднага усетил, че го следят. Хукнал. Те го последвали — по алеите, през улиците, напряко на движението. Били по петите му. Но влязъл в един ресторант.

— И?

— Изчезнал — хамелеонът вдигна ръце.

— Как?

— Ако знаеха, сигурно щяха да го хванат. Повтарям, аз поемам отговорността.

— Каква полза? Врагът беше в ръцете ви и го изпуснахте.

— Сигурно е имал предварително подготвен път за бягство — каза третият мъж и пак стисна устни.

— Без съмнение — намеси се четвъртият. — Те са като лалугери. Стаяват се и се извъртат, намират дупки там, където изобщо не предполагаш. Как иначе ще ни убягват толкова време?

— Не е там работата — намеси се пълничкият шести. — Известни са способностите им. Но ние трябва да сме по-добри.

— Ние сме по-добри — вметна вторият. — Защото небето е на наша страна. Но изглежда понякога провидението ни изпраща изпитания.

— Не приемам оправдания. Който сам си помага и Бог му помага. Не сте били достатъчно старателни. — Шестият мъж сърдито погледна хамелеона. — Вие и вашата група. Аз си свърших работата. Само за час инсталирах устройство за подслушване на телефоните на жената и полицая. Помогнах на хората във Вашингтон да осигурят подслушване на клетъчните телефони в колите. Знаете, че всички важни правителствени служители имат такива, въпреки че се чудя защо ги използват при този риск за секретността.

— Какво друго мога да кажа? Не мога да върна миналото. Но мога да действам по-добре в бъдеще.

— И това не е първата ви грешка — възрази отново шестият. — Когато открихме обекта, трябваше незабавно да го отвлечете и разпитате!

— Не съм съгласен — вдигна ръка хамелеонът. — Той не подозираше, че е разкрит, затова сметнах за разумно да продължим наблюдението и да изчакаме да ни доведе до други от неговите…

— Че защо ще прави това? Той се укриваше от своите. И те го търсеха, както и ние.

— Точно затова — каза хамелеонът. — Чакахме да го намерят. Тогава щяхме да хванем и другите вредители, да ги разпитаме и унищожим.

— Въпреки това тактиката ви се провали — възрази шестият мъж. — Те наистина го откриха, но вместо да ги хванете, успяха да го отстранят.

— Тогава валеше. Времето ни попречи.

Шестият го иронизира:

— Времето. А как неговите приятелчета се добраха до него?

Хамелеонът го погледна намръщено.

— Сигурно по същия начин като нас. Той е много опитен в укриването. Беше си изградил нова идентичност. Не се задържаше на едно място повече от шест месеца. Създаваше поредица от димни завеси, за да скрие къде живее. Теоретично би могъл да остане неоткриваем. Но човек си има слабости. Някои неща не можа или не пожела да промени. По-точно привързаността си към видео-документалистиката. Така го подушихме първия път в Лос Анжелис. Разбира се, докато открием компанията, той се беше преместил. Но после пак попаднахме на дирите му в Чикаго. И пак се беше изнесъл. Но накрая, след като мобилизирахме всичките си хора, го намерихме в „Документално Видео“ в Манхатън. Щом ние го открихме по този начин, и неговите хора, от които се укриваше, са могли.

— Все пак, след като го екзекутираха с огън, същия метод, който бихме използвали и ние, защо изгориха и жилището му? — заинтересува се мускулестият четвърти мъж. — И защо чакаха няколко дни, докато го направят?

— Според моите наблюдатели преследвачите му не са влизали в жилището преди нощта, когато го убиха — обясни хамелеонът. — От петък вечерта той стана предпазлив, сякаш подозираше, че го следят. Не отиде на срещата с жената, Тес Дрейк, в събота сутринта и целия ден остана в жилището си. През нощта очевидно е решил да се измъкне под прикритието на бурята. Моите хора тъкмо се готвели да го заловят, докато спи. Но планът им бил провален от пристигането на другите обекти, които имали същите намерения като нашите. Нещата се развили много бързо. Преследвачите открили жертвата, която хукнала надолу по стълбите. Знаете, че беше в страшна форма.

— Те всички са отлично тренирани.

— Но той беше добър в близък контакт. Сби се с тях и успя да се измъкне от сградата, но в боя беше навехнал крака си и…

— Да, знаем — нетърпеливо завърши специалистът по електроника. — Те го хванали и го изгорили жив преди вашата група да реагира. Ако не са могли да ги хванат и разпитат, поне да ги бяха премахнали. Щяха да унищожат още едно гнездо.

— Не говорете, като не сте били там. В моята група бяха само трима, а преследвачите, заедно с жертвата са били шестима. Можеха да ги нападнат само с оръжие. Но в гъсто населения район, близо до кметството, само да бяха гръмнали и полицията щеше да блокира всичко наоколо. Не можем да допуснем риска да хванат нашите хора и да ги разпитват.

— Какъв риск? — озъби се шестият. — Знаете закона. Ако ги хванат, ще сложат край на живота си. — Той попипа рубина на пръстена си. Отдолу, както и в другите пръстени, имаше скрита капсула с отрова.

— На тяхно място щяхте ли да бързате да предприемете една предварително обречена стъпка, водеща до сигурна смърт?

— Може да заложите душата си, че щях.

— Не, не моята душа. Вашата. Не вярвам, че щяхте да рискувате да ви хванат.

— Може би не мразите вредителите толкова, колкото аз. Но вие не казахте нищо за пожара в жилището.

— Предполагам, че след като са предизвикали бъркотията в блока, не са посмели да се върнат веднага. Може да са смятали, че щом Джоузеф Мартин е толкова предпазлив, едва ли е държал нещо уличаващо го в жилището си. Всичко това са предположения. Но ние със сигурност знаем, че те поставиха под наблюдение приятелката му — може би искаха да проверят дали тя знае нещо. Ние пък я следяхме, защото беше единствената връзка с обекта. Тя разпозна тялото в моргата. На другия ден детективът от „Издирване“ я заведе в жилището на жертвата. Веднага след това тя даде една фотолента за проявяване и копиране. Няма нужда да си гений, за да се сетиш, че е открила нещо интересно и го е снимала. След като един от екзекуторите на обекта направи безуспешен опит да вземе снимките, явно са решили, че си струва да се върнат в жилището. Намерили са нещо и е трябвало да заличат следите от кражбата. А огънят не само пречиства. Той прикрива.

— Но какво са намерили? — попита третият мъж.

— Предполагам — хамелеонът се поколеба — олтар. Някой от техните барелефи. Това е трябвало да спасят на всяка цена. Макар че други вече са го видели и снимали, за тях самият предмет е бил по-важен от разкритието. Барелефът е бил свещената вещ, която не е трябвало да попадне в нечисти ръце.

Мъжете от групата се спогледаха, отвратени от чутото.

— Да ги порази Божият гняв — промълви вторият.

— Той ги е стигнал — каза шестият. — Но след като ги бяхме доближили толкова, пак ги изтървахме.

— Имаме ли нова нишка? — попита четвъртият.

— Изглежда са се насочили към жената — поясни хамелеонът. — Последните събития свидетелстват за убеждението им, че тя знае твърде много, особено след като взе снимките и замина внезапно за Александрия, във Вирджиния. Доколкото знаем, баща й е бил влиятелна фигура, а е имал дори още по-влиятелни приятели, с които майка й още поддържа връзки. Май че тази Тереза Дрейк наистина е решила да открие причината за смъртта на приятеля си. А нашите обекти искат да й попречат и едновременно с това да унищожат доказателствата за съществуването си.

— Чакай — прекъсна го шестият. — Какво значи „последните събития“?

— Добре — хамелеонът се поколеба. — Това е причината да поискам тази среща. — Гласът и очите му станаха скръбни. — Миналата нощ…

Той разказа какво се беше случило с партньора му.

— Те са го изгорили? — пребледня шестият мъж.

— Да — потвърди с горчивина хамелеонът. — С него са дежурили още двама — единият зад къщата, а другият в храстите по-надолу по улицата. Той видял сребристата кола да излиза и запомнил номера. Оттам знаем, че в къщата е бил Брайън Хамилтън. Видял също как убиецът притичал към колата на партньора ми и го застрелял. После потеглил с нея. Нашият човек веднага откраднал един кадилак и го последвал. Намерил тауруса горящ на пуст паркинг. Не можел да помогне с нищо, затова изчезнал преди да пристигне полицията.

— Но ако вече е бил застрелян, защо са го подпалили? — гласът на втория мъж беше пресипнал.

— Без съмнение за назидание. За да ни деморализират.

— Не са познали — ядосан викна третият. — Ще платят за това!

— Както и за други неща — добави хамелеонът намръщен.

— Да не би да има и още? — скокна четвъртият мъж и удари коленете си в малкия чин.

— За съжаление. Същата нощ е бил застрелян и другият ни наблюдател зад къщата.

На задната седалка на своя сребрист корниш Брайън Хамилтън остави клетъчния телефон и се наведе напред към шофьора-бодигард.

— Чу ли, Стив?

Бившият морски военен разузнавач кимна:

— Беше Ерик Чатъм. Трябва да ви закарам до дома му.

— Точно така. Колкото може по-бързо.

— Вече се насочихме към магистралата, сър.

Хамилтън се отпусна на седалката и се замисли. Историята на Тес… и снимките, които му показа… доста го разтревожиха. Който и да е бил този Джоузеф Мартин, той е прикривал нещо. Или се е укривал. От нещо ужасно — като онзи барелеф и бича със засъхнала кръв в жилището му.

Той прехапа устни, осъзнавайки, че Тес се беше забъркала в нещо толкова извратено и опасно, че можеше да й струва живота. Не каза ли, че я следят?

Хамилтън стисна челюсти. Каквото и да става, ще използва цялото си влияние, за да открие какво застрашава Тес и да го спре.

Той й го дължеше. На първо място, защото беше приятел на баща й, а трябваше да се подчини и да го изпрати в Бейрут да преговаря за секретната оръжейна сделка с християните. Чувстваше вина за ужасната смърт на Ремингтън Дрейк. Нищо чудно, че Тес го мразеше. Но той ще й помогне, може би дори ще спаси живота й — и това ще заличи омразата. Особено след като се бяха сближили с майка й, Брайън Хамилтън не желаеше Тес да го ненавижда.

Колата беше излязла на магистралата и се носеше към Фолс Чърч, Вирджиния. След десетина мили ще се срещне с директора на ФБР и ще настоява Ерик Чатъм да използва всички възможности, за да установи кой е бил Джоузеф Мартин и кой го е убил. Чатъм му беше задължен. Ето, дойде време да се реваншира.

— Сър, като че имаме проблем — обади се бодигардът.

— Какъв проблем? — надигна се Хамилтън. Той погледна назад. — Микробусът зад нас ли?

— Да, сър. Следва ни още от напускането на Александрия.

— Откачи се от него.

— Опитвам се, сър.

Колата ускори. Но микробусът ги следваше.

— Казах ти да им се измъкнеш!

— Къде, сър? Извинете, че ви напомням, но ние сме на магистрала. Караме с деветдесет мили. Няма никакво отклонение.

— Чакай, той преминава в другата лента! Изпреварва ни!

Микробусът, навлязъл в лявата лента, се изравни с корниша. Някой смъкна стъклото откъм тях.

— Внимавайте! — викна шофьорът на Хамилтън.

Твърде късно.

От съседната кола хвърлиха бутилка, затъкната със запален парцал.

— Исусе!

Шофьорът натисна спирачки и се насочи надясно, но бутилката — явно от специално чупливо стъкло — се пръсна при удара в колата и я обля с бензин.

Зад преграда от пламъци отпред, шофьорът отчаяно се бореше да овладее колата. Хамилтън ужасен наблюдаваше как вляво микробусът се насочва рязко към тях. Усети удар отстрани, после пак и пак. Колата излетя от магистралата. Вече напълно обгърната в пламъци, тя разкъса мантинелата, издигна се във въздуха и се сблъска с…

Хамилтън изкрещя. Така и не разбра в какво се удариха. От внезапния тласък той прелетя над облегалката отпред и разби главата си в арматурното табло.

Но хората от микробуса със задоволство проследиха как корнишът се стовари върху един масивен трафопост и експлодира, изстрелвайки тридесетметрова огнена факла нагоре. Пламтящото кълбо се пръсна и разсея наоколо части от тела и метални парчета.

Хамелеонът извади от папката си сгъната предна страница на „Ню Йорк Таймс“ и я вдигна нагоре, така че всички в стаята видяха заглавието: „Бивш държавен секретар изгоря при произшествие на магистралата“. После я подаде на втория мъж с думите:

— Предай го, като го прочетеш.

— Вече го четох. Когато споменахте Брайън Хамилтън, разбрах каква е връзката.

— Не съм чел още вестника. Дайте да видим — заинтересува се третият мъж.

Един по един мъжете прочетоха статията с мрачни лица.

— Огън. Много си падат по него — изкриви уста шестият, остави вестника и погледна въпросително хамелеона. — Вие всичко знаете. Какво ще кажете за този. Защо са го убили?

— Не всичко знам. Просто правя логични предположения. Тес Дрейк внезапно посещава майка си. Случайно ли е, че заварва там бившия държавен секретар и сегашен главен съветник на президента. Едва ли. Тя го е повикала. Всъщност него — приятеля на покойния й баща, а не майка си, е искала да види преди всичко и да си осигури съдействието му, за да открие кой беше Джоузеф Мартин и кой го уби.

— Предположенията ви звучат наистина логично — вметна третият мъж.

— Също тъй логично е да заключим, че не само хората ни, но и врагът е проследил Тес Дрейк до къщата — продължи хамелеонът. — Когато са видели колата на Хамилтън и са схванали какви са намеренията на жената, те са решили, че е много важно да го отстранят. Бояли са се, че ще използва връзките си в правителството и ще разшири обсега на разследването.

— Но щом нашите врагове са си направили труда и са поели риска да отстранят Хамилтън, те все още не са решили проблема си, поне не напълно. Тайната им може да бъде разкрита. За да попречат, трябва да стигнат докрай и най-важният свидетел, който трябва да отстранят е…

— Точно така — кимна хамелеонът. — Миналата нощ, малко след два часа…

Насред стаята Тес стискаше телефонната слушалка, в която звучеше разтревоженият глас на Крейг:

— Заклевам те. Обещай ми да се пазиш.

— Обещавам. Няма да рискувам — потвърди тя.

— Помни си думата. И утре ми се обади веднага щом направиш копията от снимките. Изпрати ги по най-бързия начин с федералната поща.

— Добре, обещавам.

— Слушай, не мисли, че ревнувам, но ще се чувствам много по-спокоен, ако се върнеш тук.

— Честна дума, всичко ще е наред. Смяташ, че съм в опасност само защото някой е опожарил жилището на Джоузеф.

— Ами онзи тип в ателието?

Тес не отговори. Усети, че в нея отново се надига страх.

— Добре, кажи ми адреса и телефона на майка ти там. За да те намеря, ако се случи още нещо, което трябва да знаеш.

Тес му ги каза.

— Добре. И пак повтарям, по-добре е да се върнеш тук.

— Даже и да бях в Манхатън, ако приемем, че си прав и съм в опасност, какво щеше да направиш? Не може през цялото време да си с мен.

— Откъде знаеш. Може и до това да се стигне.

— Хайде, преувеличаваш — трепна Тес. — Само ме плашиш.

— Добре. Между другото — гласът му бе напрегнат — лошо ли би било, ако съм с теб през цялото време?

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера в жилището на Джоузеф — помниш ли — ти казах, че случаят е вече на отдел „Убийства“, а не мой. Но аз продължавам да се занимавам с него. Заради теб.

Тес се намръщи.

— Обещавам, когато всичко свърши, да поговорим.

— Това ми стига. Не си много ентусиазирана, но все пак ти благодаря за търпението. А сега делово. Няма значение колко си заета — обади ми се утре, когато изпратиш снимките.

— Обещавам. Лека нощ.

Тес въздъхна и остави телефона. Постоя няколко секунди като вцепенена. Усещаше смътно, че лейтенантът я харесва, но не обръщаше внимание. Трябваше да мисли за толкова други неща. Крейг наистина беше приятен и дори красив по свой грубоват начин. Полагаше усилия да е мил и полезен. Беше му признателна за подкрепата в трудните моменти.

Но дали я привличаше? Физически? Сексуално? Не беше същото мощно, зашеметяващо чувство, което изпита към Джоузеф при първата среща. Може би близостта с един мъж е за предпочитане пред изгарящата безнадеждна страст.

Изпитваше вина. Вдигна слушалката, за да му се обади и обясни. Да признае несигурността си. Но нямаше никакъв сигнал. Тя нетърпеливо почука по вилката и пак се вслуша.

Пак нищо. Линията мълчеше. Внезапно Тес настръхна, но не от студ. Полъхът от климатичната инсталация. С разширени ноздри тя се приближи към отвора на стената, скрит зад стола. Отмести го, наведе се и подуши въздушния поток.

Неясен мирис на изгоряло я сепна.

Дим?

Не може да е дим.

Но миризмата се усилваше и при следващото вдишване Тес се закашля. Скочи уплашена и загледа тънката струйка, която се извиваше над отвора.

Пожар!

За секунда остана вцепенена.

После се скочи като изстреляна с пружина към телефона, и набра 911. Сети се, че телефонът не работеше. Опита отново. Пак нямаше сигнал. Господи! Бързо навлече блузата си, грабна „Колието на гълъба“ и снимките и ги напъха в чантата.

Хвърли последен поглед към климатика — струйката дим ставаше все по-осезаема — и излетя през вратата.

Коридорът бе тъмен. Дори стълбата вляво и вестибюлът отдолу тънеха в мрак. Само нощната лампа в стаята зад нея хвърляше сноп светлина през вратата. Тес се понесе надясно към стаята на майка си.

Бутна вратата и напипа ключа на лампата. Ярката светлина я заслепи за миг. Както обикновено, майка й спеше с превръзка на очите и не реагира на светлината. И тук се усещаше миризмата на дим, който излизаше от отвора на инсталацията.

— Мамо! — Тес се хвърли към леглото и я раздруса. — Мамо!

Майка й измърмори насън и се обърна. Тес я раздруса по-силно.

— Мамо! Събуди се!

— А? — Майка й най-сетне отговори. — Аз… Какво…? — Тя напипа превръзката и я свали от подпухналите си очи. — Тес? Защо…? Какво има?

— Трябва да станеш! Бързо!

— Какво е това — майка й се закашля. — Мъгла? Мирише като…

— Дим! Къщата гори! Мамо, трябва веднага да станеш!

Шокът разсъни напълно майка й.

— Пожар? — тя се надигна върху леглото. — Бързо! Обади се на пожарната!

— Опитах! Телефонът не работи.

— Трябва да работи — майка й посегна към слушалката.

— Казвам ти, че не работи. Хайде, да се махаме.

Майка й се опита да стане, размотавайки дългата розова нощница от коленете си. Тя се изправи, завъртя се объркана и тръгна към гардероба.

— Помогни ми да се облека!

— Няма време — Тес я сграбчи за ръката. — Трябва да се измъкнем оттук! — Стаята се изпълваше с дим. И двете кашляха. — За Бога, мамо, да вървим!

Тя подхвана майка си за раменете и я побутна към вратата. Чак когато излязоха в коридора, внезапна мисъл я смрази. Кръвта й застина.

„Не!“ — помисли си тя.

Първо телефонът.

После пожар в къщата.

Не е съвпадение! Не може да е случайно!

Те са! Смятат, че знам твърде много! Искат да ме убият!

Крейг беше прав! Защо не го послушах?

Сега майка й трябваше да я подкани да бързат.

— Хайде! Но какво ти стана? Защо спря?

„Боже!“ — помисли си Тес. „Ами ако са в къщата?“

Противопожарните детектори виеха. В спалните, в коридора, във вестибюла, в кухнята и в другите помещения долу. Искаше й се да затисне с длани ушите си, за да не чува изнервящия им хор.

Но страхът я направи по-предпазлива. Не, едва ли са си отишли, след като са подпалили къщата! Те ще искат да се уверят…!

Ами ако са вътре?

Ще искат да ни попречат да излезем! За да изглежда като нещастен случай!

А ако опитаме… Ще ни убият вместо огъня!

— Тес, защо се бавиш? — Майка й беше притиснала ръкава на нощницата към устата си, дишайки с мъка. — Какво има? Димът се сгъстява! Ще се задушим, ако…

— Мамо? — на фона на лошото предчувствие неочаквана мисъл прониза съзнанието й. — Какво стана с татковия пистолет? Пазиш ли го още?

Майка й кашляше.

— Толкова ли е важно? Трябва да…

— Пистолета, мамо! Какво направи с него?

— Нищо. Там е където си беше, както и всичко останало. — Даже след шест години мъката опъна чертите на лицето й. — Знаеш, че не можех да се разделя с нищо негово.

Зад тях се виеше дим. Долу във вестибюла тъмнината се наруши от колебливи проблясъци.

Огънят!

Тес настръхна. Сграбчи майка си за раменете.

— В спалнята му ли е?

— Да. Оставих я както беше в деня, когато се сбогува и замина за Бейрут.

Тес пламенно я целуна по бузата.

— Господ да те благослови! Бързо! Ела с мен!

— Но ние трябва… Нищо не разбирам!

— Нямам време да ти обясня! Помни само, че те обичам, мамо! Опитвам се да те спася!

— Това ми стига — майка й дишаше с труд.

Хвърляйки ужасен поглед към проблясъците долу, Тес задърпа майка си по коридора.

— Само се моли на Бога и прави каквото ти казвам.

Тя стигна до стаята на баща си и блъсна вратата. Посегна в тъмното да светне.

— Преди това… Тес, трябва да ти кажа нещо.

— Не сега!

Но щом щракна ключа и лампата светна, Тес разбра за какво искаше да я предупреди майка й.

Баща й използваше тази спалня, когато се връщаше късно след извънредни съвещания в Държавния департамент и не искаше да безпокои майка й.

Но сега стаята приличаше на замръзналия интериор в къщата на Мис Хавишам от „Големите надежди“. Шестгодишен слой прах покриваше всичко — килима, леглото, масичките, лампите, телефона, бюрото. Паяжини замрежваха ъглите и висяха от тавана. Тес имаше чувството, че влиза в гнездо на паяци. Въздушното течение от рязкото отваряне на вратата вдигна облак прах и разлюля паяжините.

— Мамо!

— Тъкмо исках да ти кажа.

Ужасена, Тес се втурна вътре, вдигайки прах с всяка своя стъпка. Размахвайки ръце, тя се опитваше да махне лепкавите паяжини от себе си.

— Оставих всичко, както беше. — Майка й я последва. — Когато ми съобщиха за смъртта му, погледнах за последен път стаята, затворих вратата и повече не съм влизала тук. Казах на прислугата да не я пипат.

С нарастващо отвращение Тес забеляза, че дори чехлите на баща й стояха до леглото. Нямаше време да пита майка си откъде й е хрумнало да превърне тази стая в храм или, по-точно в гробница. Димът се сгъстяваше. Интересуваше я само едно!

Тя дръпна чекмеджето на нощното шкафче, страхувайки се, че баща й може да е взел пистолета със себе си в Бейрут. Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите й, когато го видя на мястото му.

По време на службата си във Виетнам баща й беше на оперативна работа в разузнаването на флота. Там беше срещнал Брайън Хамилтън, генерал от флотата, наблюдаващ корпуса „Око“. След войната баща й отиде в Държавния департамент, в неговия малко известен разузнавателен отдел. Брайън Хамилтън също премина в Държавния департамент, когато се пенсионира от армията — във външното министерство, където привлече скоро и баща й. Но той запази навиците си от Виетнам. Въпреки че рядко се налагаше да носи оръжие при опасни мисии в други страни, той държеше пистолета под ръка у дома си в случай, че някой се опита да проникне в къщата през нощта.

Беше швейцарски 9-милиметров полуавтоматичен Зиг-Зауер. Компактен, с къса цев, той имаше в пълнителя шестнадесет патрона и беше с двойно действие. Трябваше само да натискаш спусъка.

Тес знаеше това, защото още на дванадесет години бе проявила любопитство и баща й бе решил, че е по-добре да я обучи, за да уважава оръжието и да стои настрана от него. Тес предпочиташе момчешките игри. Не се плашеше от оръжие като другите момичета и стрелбата й се удаваше така лесно, както баскетбола и гимнастиката.

Баща й често я вземаше със себе си на полигона за стрелба. Учеше я да разглобява пистолета, да го почиства и сглобява отново. Показа й как да се прицелва — държейки пистолета с две ръце с двете очи отворени. Номерът беше да не фокусираш погледа си върху мерника, а върху целта. Така мерникът изглежда размазан, но се свиква. Щом се мериш в целта, трябва да я виждаш ясно. Ако се фокусираш върху мерника, а целта е замъглена, значи се целиш лошо.

Не дърпай рязко спусъка. Просто го натисни.

Тя се притесняваше от отката, но за нейно облекчение още от първия път се оказа, че не е толкова страшен. Всъщност й харесваше — той и шумът от изстрела, проникващ през наушниците, я караха да усеща мощта на оръжието. Накрая Тес се научи от двадесет и пет метра да вкарва всичките шестнадесет куршума в кръг с размер на баскетболна топка. Но след постъпването в колежа изведнъж загуби интерес към стрелбата. А и баща й често отсъстваше от дома.

Тя грабна пистолета от чекмеджето и мислено благодари на баща си, че я беше учил. Той може би щеше да спаси живота й. Извади пълнителя и доволна видя, че е пълен. Пъхна го обратно и зареди пистолета. Притисна нежно спусъка. Дотук добре.

— Хайде, мамо! Да вървим!

— Но защо ти е пистолет?

— Застраховка.

— Какво искаш да кажеш?

Тес не отговори, а я дръпна през паяжините към коридора.

От отблясъците на пламъците долу коридорът изглеждаше като осветен със свещи. Подканяйки майка си, Тес стигна до началото на стълбата и погледна неспокойно надолу, приготвила пистолета. Видя само пламъци, които бяха стигнали до първите стъпала. Предната врата на къщата беше недостъпна. При вида на огъня майка й изплака.

— Задната стълба! — викна Тес. — Бързо!

Отново поведе майка си по задимения коридор. Кашляйки, двете стигнаха до задната стълба, водеща към кухнята.

И тук отдолу просветваше, но бяха само далечни отражения. Не се виждаха пламъци.

„Може да имаме късмет.“ — помисли си Тес.

— Дръж се за мен — викна тя на майка си и заслиза надолу.

Противопожарната система виеше.

Изведнъж пред тях се мярна фигура. Тес насочи пистолета.

— Мис Дрейк?

— Джонатан! — викна майка й.

Тес отпусна дулото. Портиерът изтича при тях. Беше по пижама.

— Бях заспал! Димът едва не ме… Ако не беше сигналната инсталация…! — Той с труд поемаше въздух. — Исках да се изкача по предната стълба, но вестибюлът…

— Знаем — каза Тес. — Можем ли да се измъкнем отзад?

— Огънят е вече в кухнята, но стаите на прислугата не са засегнати.

— Засега.

Тримата се втурнаха надолу.

— Има ли друг в къщата? — попита Тес.

— Ами Една? — попита майка й.

— Вече я събудих и й казах да бяга — отвърна Джонатан.

— А някой друг? — настояваше Тес.

— Кой друг, мис Дрейк? — портиерът я погледна объркан.

Тес нямаше време да обяснява. Бяха вече долу и отляво ги лъхна горещината от кухнята. Беше толкова силна, че Тес закри лицето си с ръка. Преди да осъзнае какво прави, тя се втурна и затръшна вратата на кухнята. Почувства остра болка в ръката.

Но си струваше. Вратата осигуряваше известна защита. Стисна ръката на майка си и двете се запрепъваха към стаите на прислугата, последвани от Джонатан. С приближаването на изхода дишаха все по-леко.

Всеки момент щяха да бъдат навън, в чистата прохладна нощ. Но едно вътрешно чувство тревожеше Тес. Онези сигурно се крият в градината и се целят от храстите, готови да ги застрелят, ако се опитат да се измъкнат.

— Тес, ти трепериш! — учуди се майка й. — Ние сме почти спасени!

Спасени? Тес се съмняваше. Доста вероятно бе да ги застрелят! Стигнаха до вратата. Беше отворена и димът излизаше, а на негово място се просмукваше чист въздух.

Тес се взря напред. На пет-шест метра в светлината на огъня от прозорците видя жена, паднала по очи на тревата. Отзад халатът й беше окървавен.

— Една — изпъшка портиерът.

Тес се опита да го спре. Но Джонатан вече тичаше към нея.

— Една.

Това бе последната му дума. По средата на разстоянието Джонатан изведнъж се изпъна като мушнат с щик. От шията му изригна тъмна течност. Друг фонтан рукна от гърба. С гротескни движения Джонатан сякаш се опитваше да хване едновременно шията, гърдите и челото.

Но нямаше достатъчно ръце! Той падна като несръчен акробат. И притихна.

Майката на Тес изпищя. Без да разбира случилото се или обладана от отчаяно желание да му помогне, тя се опита да се промъкне покрай Тес навън.

Тес искаше да я задържи, но ръката й с пистолета изпусна халата. В другата ръка остана парче откъсната дантела. Майка й се отскубна.

— Не!

Стройното й тяло не падна, а по-скоро се завъртя в пирует и се свлече като изтощена балерина. С кървящи дупки в корема и гърдите.

Тес зави от мъка. От ужас. От ярост.

Около нея сякаш бръмкаха пчели и се забиваха в рамката на вратата и стените на коридора. Куршуми. От пистолети със заглушители, насочени от храстите в задния двор!

Куршумите я извадиха от вцепенението. Тя се извърна, готова да хукне обратно и спря пред вида на пламъците, провиращи се вече през вратата на кухнята.

Мислите прелитаха през ума й. Майка й е мъртва. Отвън стрелят. Пожарът. Отново спря парализирана.

Не мога да остана тук!

Но не мога и да изляза!

Мисли!

Пламъкът от вратата на кухнята осветяваше коридора.

Мазето. Може да стигне до мазето. Ето вратата. Ще се скрие в някой ъгъл долу. Ще намокри парцали в пералнята и ще се увие… Не! И това не е спасение. Когато димът изпълни мазето, парцалите няма да я спасят от задушаване.

И от горещината.

Но не мога да остана и тук!

Изведнъж нова мисъл й вдъхна отчаяна надежда.

Може и да не стане! Но това е единственият шанс!

Тя се втурна обратно покрай пламтящата врата на кухнята. Горещината опърли дрехите й. За момент помисли, че ще лумнат.

Ослепена от дима, налучка стъпалата и се закатери нагоре на четири крака. Горещината намаляваше, но димът се сгъстяваше и раздираше дробовете й от спазми. Внезапно стъпалата свършиха и тя полетя по очи на пода.

Отпред дори през дима се виждаха пламъците от вестибюла, стигнали върха на предната стълба. Те се извиваха с рев към тавана.

Бързо! Очите й сълзяха. Димът режеше гърлото.

Тя се приведе и се понесе напред, виейки от болка. Пламъците застрашително пращяха насреща й.

Тес изстена, осъзнавайки с ужас, че зейналата пещ може да я принуди да се върне назад и да не стигне до целта си.

Но нямаше друг избор. Тя изруга, събра смелост и сви рязко вляво. Прескачайки един порив на пламъка, влетя в стаята си и тръшна вратата.

В сравнение с пещта отзад въздухът в стаята й се стори удивително свеж, макар гъстият дим да продължаваше да люти в очите й. От напрежение пое дълбоко дъх и се закашля така силно, като че щеше да изхвърли дробовете си.

Няма значение! Вече има надежда!

Движи се!

Светлината от нощната лампа почти не пробиваше през дима. Но не й трябваше! В стаята си можеше да се движи и със затворени очи. Втурна се към френския прозорец. Когато го разтвори, не можеше да повярва, че въздухът може да има тъй нежно ухание. Пламъците, излизащи от прозорците вдясно, осветяваха градината и храстите под нея.

Но вниманието на Тес бе насочено към гигантския дъб под балкончето на стаята.

Заради него си счупи ръката, когато беше на единадесет години. Една съботна сутрин се беше върнала след часовете по гимнастика и въодушевена от напредъка си на успоредката, реши, че дъбът под балкона предлага прекрасна възможност да се хване със скок за най-близкия клон, да се залюлее към следващия и така, докато стигне до ствола и се спусне на земята. Не можа да издържи на изкушението и скочи, хвана се за клона, после посегна към следващия… и нададе вик, усещайки как се изплъзва от пръстите й… после още по-силен, когато се стовари на поляната с изметната под тялото си ръка. До този момент не бе изпитвала такава болка.

Баща й изхвръкна от къщата и притича да я вдигне. После се понесоха с колата през червените светофари към най-близката болница.

Баща й. Колко й липсваше.

А сега и майка й беше мъртва! Пред очите си още виждаше кръвта, бликнала от изящното й тяло.

Не можеше да приеме, че е вярно. Мъртва? Не е възможно!

Копелета!

Вратата на стаята вече гореше. Пламъците се промъкваха вътре. Тес натика пистолета в чантата и я завърза стегнато около кръста си. Пламъци изригваха от всички страни.

Нямаше време! Отстъпи малко назад в дима. Приведе се и зае стартова позиция. Избъбри молитва. И полетя напред.

Тес скочи, докосна с крака парапета на балкона и полетя над него. За миг я прониза страх, че миналото може да се повтори, че ще изпусне клона и ще се стовари на поляната.

Но вече бе на двадесет и осем. Ръцете й се протегнаха и здраво сграбчиха клона. Увисна надолу, после клонът като пружина я хвърли нагоре. Използвайки забавянето в най-високата точка, Тес хвана с крака друг клон и увисна между двата. Когато люлеенето се успокои, започна постепенно да премества ръце и крака към основата им. С гъвкаво движение се извъртя срещу ствола. Накрая го хвана и притихна, стъпила на клона, скрита зад гъстите листа.

Сърцето й биеше тъй силно, че се боеше да не припадне.

Дали убийците я забелязаха как скача от балкона?

Въпреки пламъците от прозорците откъм предната страна на къщата, тя се стараеше да убеди себе си, че тази част е в сянка. Наистина клонките още се люлееха. Но, втренчени в изходите на къщата, онези едва ли щяха да се сетят да наблюдават и стената без врати. А балконът на горния етаж беше най-малко вероятният изход.

Е, скоро ще разбера.

Припряно измъкна пистолета от чантата. Изкушаваше се да мисли, че хората, убили майка й, могат да бъдат повалени от този пистолет, с който баща й я беше учил да стреля. Макар че не е бил почистван шест години. И пружината му може да е отслабнала.

Тес не искаше да мисли за това. Можеше да мисли само как да слезе от дървото. Да побегне с всички сили през оградата от вечнозелени храсти към тъмнината на най-близката къща.

Започна да слиза предпазливо, взряна в тъмнината зад къщата. Въоръжен човек! Цели се в нея!

Уроците от стрелбището изплуваха в съзнанието й. Натисна спусъка. Пистолетът изрева и дръпна ръката й.

Не обръщай внимание на отката. Гледай в целта.

Не го улучи!

Тя скочи в момента на изстрела му. Беше със заглушител, но Тес определено чу свистенето на куршума над главата си.

Простряна на земята, стисна пистолета и се прицели по-внимателно. От изстрела ушите й писнаха.

Мъжът залитна и падна. Вътрешно ликувайки, изведнъж Тес се стресна от стореното.

Но не можеше да чувства вина. Трябваше да се спасява!

Тя скочи и се понесе към храстите вдясно. В далечината завиха сирени. Пожарната. Или полицията. Някой от съседите се е обадил! Но бяха още твърде далеч. Няма да успеят! Трябва да бяга!

Някой извика пред къщата. Тес се обърна. Мярна й се човек с пушка. Рефлекторно се прицели и стреля, после пак и пак. Първият куршум се заби в стената. Вторият улучи едно дърво зад мъжа.

Но третият го залюля.

Тес отново триумфираше. Но не!

Стрелецът бе още на крака и вдигаше оръжието си. Пистолетът й отново изрева. С втория изстрел повали мъжа на поляната.

Втурна се през цветните лехи, усещайки писъка на куршумите откъм къщата. Отново се хвърли на земята. Търкулна се към храстите и се изви назад към преследващата я фигура, стреля три пъти, пропусна, но накрая го принуди да се свие зад една беседка.

Къщата вече бе цялата в пламъци. Сирените се чуваха по-силно. Наближаваха. Мъжът надникна иззад беседката и Тес отново стреля.

Той се претърколи и се скри от погледа й.

Надяваше се да го е улучила, но можеше и само да е разцепила дървото край лицето му.

Нямаше значение. Трябваше да бърза!

Тя пропълзя през тесен проход между храстите на плета и скочи на крака оттатък. Хукна през сенките на съседната градина, смущавани от отблясъците на пожара.

Цялата къща светеше. Представяше си изплашените съседи, изскочили на улицата от страх, че пожарът може да се прехвърли при тях.

През грохота от пожара чу звук от чупене на клонки отзад. Тя се обърна и стреля още три пъти към плета. Чу стон и отново затича към сгъстяващите се сенки на обширната градина. Провираше се край дървета, прескачаше цветни лехи, внезапно изскочи на ръба на малко езерце с лилии и едва не полетя във водата, но успя да запази равновесие, мина край него и препусна още по-бързо нататък.

Брой си изстрелите, казваше баща й.

Но в паниката Тес беше забравила това правило. Колко пъти беше стреляла?

Не помнеше. Със сигурност над десет. Може би тринадесет или… Пълнителят е почти празен. Побиха я студени тръпки, макар че от нея се лееше пот. Трябваше да пести куршумите.

Стигна до нов жив плет. Не се сдържа и се обърна назад към пламтящата на стотина метра отзад къща. Пламъци излизаха вече и от нейната стая. Изпълни я ярост. Спомените, младостта й бяха разрушени. Убеди се, че вече никой не я преследва, приведе се бързо и се промъкна през плета.

В следващия двор се сети, че не може да продължава в същата посока. Преследвачите можеха да я изпреварят по улицата и да й устроят засада отпред. Единствената й надежда бе, че приближаващите сирени ще ги принудят да се спасяват.

Но не можеше да разчита на това. Задъхана и объркана, тя смени рязко посоката и хукна към задната част на градината. Между басейна и тенискорта се натъкна на висока стена. Наоколо нямаше нито стълба, нито дърво, нищо, което да й помогне да се прехвърли през стената.

Нищо.

Върна се към басейна. До навеса видя дълъг метален прът с мрежа накрая, очевидно за почистване на водата от паднали листа. Бързо! Натисна края на пръта, огъна го. Беше достатъчно здрав, но еластичен.

Усещаше пулсирането на кръвта в слепоочията си. Нямаше друг избор. Напъха пистолета в чантата. Стисна пръта, вдигна предния му край и се засили към стената.

Овчарският скок не беше любимото й упражнение. В момента, когато се издигна нагоре, прътът се огъна и се счупи! Тя го пусна и се стовари срещу зида, но успя да се хване за ръба и да се изкатери върху него.

Отгоре, без да обръща внимание на издраните си кървящи ръце, Тес легна, увисна от другата страна и скочи в тъмното. За щастие я посрещна само меката градинска почва. Сви колене и с тренирано умение се претърколи настрани в цветята.

Отново скочи на крака. В мрачината пред нея се мержелееха неясни очертания на дървета и силуета на другата къща. Извади пистолета и затича към тях.

Когато беше на десет години, тук живееше най-добрата й приятелка. Често играеха в този двор на криеница. Спомни си как беше намерила такова скривалище, че приятелката й не успя да я открие.

Сега Тес забърза към него, като се надяваше да го намери непроменено. Когато чу шума от водата, забърза.

В ъгъла на двора имаше натрупани овални камъни, имитиращи алпинеум, от върха на който се спускаше поточе, лъкатушещо към езеро с рибки. Водата се издигаше до върха с помпа, разположена в ниша, затворена с метален капак, предпазващ я при лошо време. Тес коленичи и зашари с ръце в тъмнината, търсейки капака.

Промъкна се в нишата и затвори капака зад себе си. В пълната тъмнина седна свита до бръмчащата помпа, обви колене с ръце и оброни глава върху тях. Цялото тяло я болеше, но поне можеше да отдъхне и да реши какво да предприеме.

Болките в тялото не бяха нищо в сравнение с раната в душата й. Майка й беше мъртва! Не можеше да го повярва. Не можеше да го приеме. Не можеше да приеме също, че беше убила поне двама души нощес, въпреки че прокле убиеца на майка си и даде дума да отмъсти. Щеше да повърне. Но вместо това само захлипа разтреперана в студеното, влажно, тъмно убежище.

Имаше нужда да събере мислите си. След време, когато наоколо стане безопасно, ще се измъкне. Но по-важно е да разбере кой я преследва и защо превърнаха живота й в ад. И да отмъсти. Горчивата мисъл за отмъщение не я напускаше. Да, със сигурност някой трябва да плати.

Попипа чантата си на кръста. Докато се отпускаше във властта на умората, си спомни за снимките, по-точно за онази — на барелефа. Мускулест, дългокос, снажен мъж, възседнал бик и забил нож в шията му, куче, скачащо срещу бликащата кръв, змия, устремена към житни стръкове и скорпион, нападнал тестисите на бика.

Лудост!

В прашната класна стая на изоставеното училище в Бруклин хамелеонът завърши доклада си. За момент всички останаха мълчаливи.

— Значи жената се измъкна? — попита накрая четвъртият мъж, въртейки несъзнателно пръстена си с кръст и меч върху рубина.

— Предполагам. Нашият човек зад къщата я видял, когато се спускала от дървото. Застреляла двама.

— Но откъде е взела оръжие?

Хамелеонът вдигна рамене.

— И вие сте сигурни, че не са я проследили и заловили? — попита вторият.

— Не сме сигурни. Сирените на пожарната и полицията им дали достатъчно време да вдигнат убитите си и да изчезнат преди властите да пристигнат.

— Надявам се, че и нашият човек се е изнесъл навреме — вметна третият.

Хамелеонът кимна.

— Мисля, че и жената е в безопасност.

— Но не знаем къде е. Както и враговете. Доколкото разбирам, вие се надявахте да я използвате като примамка. Но планът ви пропадна. Отново сме там, откъдето тръгнахме.

— Не съвсем. Скоро ще знаем къде е. Нали подслушваме телефона й. И телефона на полицая. Представете си я — отчаяна, уплашена, объркана — какво мислите, че ще направи?

— Разбира се — каза шестият. — Ще потърси полицая.

— И той ще ни отведе при нея. Но аз не се съмнявам, че и врагът е стигнал до този извод. Те имат такъв опит.

— Да, доказали са способността си да оживяват. Непрекъснато подушват капаните ни — петият мъж изписваше с пръст фигури по прашния чин.

— Може би не и сега. Ловът продължава. В момента полицаят е примамката. Поставил съм хора да го следят и да дебнат за противника.

— Тогава да се включим в лова — предложи четвъртият.

— Разбира се — присъедини се третият.

Другите също станаха.

— Един момент — спря ги с жест хамелеонът. — Трябва да ви кажа още нещо. Както знаете, вредителите — нашият враг — активизираха дейността си. Не можем да предвидим ужасите, до които могат да стигнат в резултат на дяволските си грешки. В същото време и ние допуснахме много тактически грешки през последната седмица. Признавам, че някои бяха мои. Но днес е решителният ден. Последните събития показаха колко е нестабилна ситуацията. Мислех, че можем да се справим сами. Но вече не съм уверен. Не страдам от излишна гордост. Затова без да се колебая помолих за помощ.

— Помощ?

— Свързах се с висшестоящето ниво и обясних ситуацията. Те се съгласиха с оценката ми и приеха молбата за помощ. В дванадесет и половина на летище Кенеди пристига екип от специалисти.

— Специалисти? — пребледня шестият мъж.

— Точно така. Поисках екип от екзекутори.