Зона 51: Истината

МИНАЛОТО2.

Атлантида, Земята

10600 г.пр.Хр

Разположен в центъра на острова насред огромния океан, великолепният град на боговете бе заобиколен от концентрични пръстени суша и вода. На големия хълм в абсолютния център имаше златен палат с основа над километър и половина, който се извисяваше на повече от деветстотин метра в небето. Колкото и величествена да беше обаче, сградата не можеше да се сравнява с грамадния черен кораб майка, който се спускаше над нея. Повърхността на кораба бе абсолютно гладка, равна чернота, която сякаш поглъщаше слънчевите лъчи.

Сушата в околните пръстени някога се беше радвала на обилни реколти и по нея бе имало много селища, ала сега по-голямата част от земята беше почерняла от опустошителното въздействие на войната. Човешкото население бе намаляло, тъй като боговете бяха пратили много мъже на далечни битки и повечето така и не се бяха завърнали.

Улиците около двореца гъмжаха от хора, които настояваха да влязат в храма на боговете. Воини-жреци охраняваха портите на външната стена и имаха строга заповед кого да пускат вътре. Онези, които нямаха право на достъп, бяха сто пъти повече. Някои прозорливи граждани вече бяха на пристанището под палата и се качваха на платноходи, но повечето бяха насочили вниманието си към двореца и не желаеха да приемат, че настъпва промяна и боговете, който от памтивека управляваха света, няма да се погрижат за тях.

Пееха молитви, кадяха тамян и принасяха богати жертви на воините жреци, ала те не допускаха никого вътре, ако го нямаше в списъка. Скоро се оказа, че приемат само онези, които са се сражавали за боговете и са ги почитали с непоколебима вярност.

Корабът-майка увисна до горния етаж на двореца. Големият хангарен люк отстрани се отвори и от кораба се спусна тесен метален трап, който стигна до най-високата кула на храма. Жреците бързо се качиха по трапа и заеха позиции на входа на хангара. Две двойки жреци внимателно влязоха в кораба — носеха на раменете си дървени прътове, върху които беше поставен предмет, покрит с бял плат. След тях вървеше първосвещеникът, облечен в бяла ленена роба, синя туника без ръкави, обточена със злато, и пъстро наметало, което блестеше на слънчевите лъчи. То бе закрепено на раменете с два скъпоценни камъка, върху които бяха гравирани руни. Нагръдникът му беше инкрустиран с брилянти. На гърдите си първосвещеникът имаше два джоба, които излъчваха зеленикаво сияние поради поставените вътре камъни. Короната му бе направена от три метални ленти. Докато влизаха в кораба-майка и изчезваха в недрата му, той пееше на странен мелодичен език.

После пуснаха първите избраници — двама по двама, почти на бегом, нетърпеливи да намерят убежище.

Хората извън храмовите стени бяха видели да пренасят кивота на завета. Говореше се, че в кивота се пазел Граалът, носителят на безсмъртието, възможността, с която боговете от памтивека бяха залъгвали човека. Народът знаеше, че щом пренасят кивота и Граала, всичко се променя и го изоставят. Покрай стената избухнаха сблъсъци, тъй като мнозина от изоставените въстанаха.

Почти незабавно на кулата на двореца се появи малко златно кълбо. От него се стрелнаха златни мълнии, чиито експлозии убиваха не само смутителите на реда, но и стотици граждани. В резултат боевете бързо престанаха и товаренето на кораба продължи безпрепятствено.

След четири часа се качи и последният жрец. Трапът се вдигна и люкът се затвори. Корабът-майка се издигна на километър и половина над палата също толкова плавно и безшумно, колкото бе пристигнал. В предния му край се отвори по-големият люк на трюма. Двете крила на една от вратите откъм северната страна на двореца се разтвориха. Оттам излетяха два златни диска с изпъкнал център и диаметър десетина метра — в невидимото поле, което излъчваха под себе си, имаше грамаден черен сфинкс, дълъг над деветдесет метра от лапите до опашката. По-малките съдове издигнаха черния сфинкс и го вкараха в трюма. Спуснаха го, после се понесоха обратно към двореца, пренесоха няколко шестметрови златни пирамиди и накрая една кървавочервена.

Когато всичко беше натоварено, люкът се затвори и корабът-майка полетя на югоизток. Прекоси океана, мина високо над Гибралтар и голия бряг на Северна Африка и стигна до тучна земя, през която течеше широка река. Спря над реката, трюмът се отвори и двете летящи чинии отново се появиха — носеха черния сфинкс в тракторното си поле. Спуснаха го в дупка, прогорена в платото Гиза, и направиха същото с червената пирамида.

После корабът-майка бавно се снижи над каменното плато. По трапа слязоха четиримата жреци с кивота на завета, последвани от първосвещеника. След тях вървяха хиляда души, повечето жреци и воини. Докато мракът обгръщаше кораба в черния си плащ, от него се измъкнаха и шест странни същества, високи над два метра, с червена коса, червени котешки очи и по шест пръста на двете ръце. Това бяха аирлианци, строителите на кораба-майка, раса, разпространила се из много галактики. Те влязоха през тайна врата в подземните камери, докато хората останаха на повърхността.

С това започна Първата ера на Египет, епохата на боговете под командването на аирлианската двойка Изида и Озирис, които се криеха в мрака и щяха да управляват чрез жреците.

Вдигнаха трапа. Корабът-майка отлетя на изток през Червено море и спря при висок планински връх в южния край на пустинен полуостров. Там разтовариха златна пирамида и я скриха на място, специално приготвено за нея дълбоко в планината Синай. Заровиха там и няколко машини. Неколцина извънземни избутаха от кораба предмет, напомнящ на ковчег, който вкараха в камера много навътре в планината. После отвориха капака. Вътре лежеше възрастен мъж с бебешки гладка кожа и пусти очи, които не издаваха признаци на разум. Гърдите му бавно се надигаха и спускаха.

Водачът на извънземните, Аспазия, също се свърза с машината. Един от аирлианците я включи. Спомените, разумът и същността на Аспазия бяха прехвърлени в устройството. Извънземният водач се изправи, приближи се до ковчега и погледна човешкото тяло, после отиде при машината. Извади от горната й част медальон във формата на две протегнати нагоре ръце, „ка“. Сега той съдържаше всичките му спомени, неговата личност и същност до момента на прехвърлянето. За миг го подържа в шестопръстата си ръка, сякаш го претегляше, след това го върна в слота. Затвори капака върху тялото, настрои таймера на устройството, бързо излезе от камерата и се върна на кораба-майка. Оставяше всичко необходимо, което щеше да създаде неговата Сянка дълго след като той и противникът му потънеха в криогенен сън.

От Синай корабът-майка продължи пътя си по света и спря на още няколко места. Едно от тях бе най-отдалеченият от сушата остров в югоизточния Тихи океан, който щеше да стане известен като Рапа Нуи или Великденски остров. Там скриха друга златна пирамида дълбоко под угаснал вулкан. На острова бяха оставени неколцина човеци, а корабът-майка продължи на изток.

Друга спирка беше високо в Андите, където бяха спуснати още хиляда души и една пирамида. И един извънземен, Виракоча, който тайно щеше да управлява тази крайно негостоприемна земя. След още няколко спирки корабът се изпразни, останаха само екипажът и Аспазия. Накрая корабът полетя към най-слабо населения континент, Северна Америка, и към най-отдалеченото и пусто място на този материк.

Когато увисна до една гола планина, от носа му изригна златен лъч и проби достатъчно голяма дупка, за да се спусне вътре и да издълбае камера в здравата скала. С помощта на летящите чинии и техните тракторни лъчи екипажът разтовари подпори от друг трюм и ги монтира в пещерата. Големият кораб внимателно се спусна върху подпорите. Извънземните облицоваха пещерата с метал и покриха входа й с каменна стена. Навън остана само една от златните летящи чинии. Угасиха двигателите на кораба-майка, включиха нискоенергиен сигнал и излязоха през тесен тунел, който запушиха с камъни. После се качиха на златната летяща чиния и отлетяха обратно за Атлантида.

Аспазия беше хвърлил семената, които натрапчиво щяха да преследват света през следващите десет хиляди години.

Два дни след заминаването на кораба-майка към Атлантида се приближи друг кораб, който по нищо не се различаваше от първия. В града имаше още хиляди хора. Макар че мнозина бяха напуснали острова с платноходи, повечето бяха решили да останат, вместо да бродят в морето с глупавата надежда, че всичко може да се оправи.

Онези, които бяха останали, изобщо не забелязаха, че корабът-майка е друг, но разбраха, че нещо се е променило, защото вместо да увисне над двореца, той бавно кацна на полето край градските стени. Спусна се метален трап, ала на борда нямаше признаци за живот и от палата не излязоха жреци, които да наредят на населението какво да прави.

Неколцина смелчаци се качиха в кораба. Когато отново се появиха и казаха, че няма опасност, от града заприиждаха хиляди и се заизсипваха вътре. Това продължи часове. На трапа все още имаше стотици и наоколо се тълпяха десетки хиляди, когато металният мост внезапно започна да се вдига и люкът на трюма се затвори, разсичайки наполовина неколцината, опитали се да се вмъкнат вътре. Стотици други паднаха и се пребиха, а хилядите, останали на земята, ужасено заридаха, когато корабът набра височина.

Виковете им се смесиха с тези на хората, които бяха останали в града, когато от покрива на двореца излетяха седем космически кораба — стройни черни силуети, очертани на фона на изгряващото слънце. Това бяха Аспазия и останалите му аирлианци. Корабите се издигнаха право нагоре и се скриха от поглед. Сега вече хората разбраха, че слуховете са верни — боговете наистина ги изоставяха.

Онези на земята усетиха изместването на въздуха, когато корабът-майка на Артад прелетя над тях и най-после спря над двореца. Хората по улиците в огромната му сянка падаха на колене и молитвено вдигаха ръце. Протегнали копия и мечове към небето, воините осъзнаваха безполезността на този жест. Капитаните на няколко забавили се кораба на пристанището припряно отплаваха с хиляди бежанци на борда.

На един от тях пътуваха мъж и жена — бяха изчакали да проследят разиграването на тази последна глава. Жената беше ниска, слаба и светлокожа. Носеше дълга до земята бяла роба, поръбена със сребро. Тъмната й коса преждевременно бе прошарена със сиви кичури. Мъжът носеше кожена броня, зашита на многото места, където беше разцепена от удари. Бе среден на ръст, но широкоплещест, с добре очертани мускули. В ръката си стискаше сабя с нащърбено острие, потъмняло от засъхнала кръв. Двамата не разговаряха и не обръщаха внимание на отчаяно гребящия екипаж, който се опитваше да се отдалечи от Атлантида колкото се може повече. Не откъсваха погледи от кораба-майка и двореца.

Въздухът се наелектризира. По черната повърхност на кораба-майка заигра ярка златиста светлина и очерта дълги линии от единия до другия край. Те се събраха при носа му и се стрелнаха надолу в широк осемстотин метра лъч, който премина през всичко на повърхността и потъна в пръстта.

Падналите на колене отправиха още по-пламенни молитви. Бягащите се затичаха още по-бързо. Гребците загребаха още по-усърдно. Някои воини напразно хвърляха копията си нагоре и крещяха ругатни към боговете, които първо ги бяха изоставили, а сега ги унищожаваха. Мъжът и жената на кораба продължаваха да наблюдават събитията, сякаш ги бяха виждали и преди и знаеха какво да очакват.

По корпуса на кораба-майка отново пробяга светлина, събра се при носа и се стрелна надолу. Това се повтори десет пъти.

Последва миг на неестествена тишина, като че ли самата планета осъзнаваше края на нещо. Замълчаха дори молещите се.

И тогава Земята избухна. Ядрото на планетата под острова изригна нагоре в бърз и опустошителен взрив. Ударната вълна мигновено уби десетки хиляди. Други загинаха в бликналите потоци магма, които стигнаха почти до кораба-майка.

Воините вдигнаха щитовете си към магмата, но бяха изгорени в миг. Бащи и майки се хвърляха върху децата си, за да ги спасят, и умираха. Отначало взривът повдигна острова нагоре, ала после пръстта хлътна навътре. Океанът пое силата на експлозиите и се образува вълна с небивали размери.

На мястото на Атлантида остана само кипящо море.

Корабът-майка бавно се отдалечаваше и набираше скорост. Онези, които бяха наблъскани в трюмовете, не видяха случилото се, но опустошението имаше толкова гигантски мащаби, че те сякаш доловиха чувствата на загиващите си събратя и гибелта на родината си. Те стенеха, плачеха и се молеха, без да знаят какво ги очаква.

Мъжът на платнохода повика капитана и го посъветва да обърне кърмата право към връхлитащата вълна. Мъжът прибра меча си в изтърканата кожена ножница и се загледа във високата водна стена. Капитанът го послуша и докато другите съдове се преобърнаха и потънаха, техният се издигна на гребена на вълната. Тя бе толкова висока, че всички на борда трябваше да се хванат за нещо, за да не паднат от кораба. Мъжът прегърна жената през кръста с яката си ръка, а с другата се вкопчи в дървения парапет.

Покрай тях прелетя надаващ крясъци моряк и изчезна в пенещата се вода. Пръстите на мъжа издържаха, докато другите от борда се откъсваха. И все пак корабът продължаваше да се носи върху високата вече над осемстотин метра вълна. Мъжът вдигна глава и видя гребена й точно над тях. Корабът се издигна до върха и зае хоризонтално положение.

— Дръжте се! — извика мъжът на оцелелите моряци, докато се плъзгаха по по-полегатата задна страна на цунамито. Падането продължи повече от минута, ала накрая корабът стигна до сравнително спокойни води, все по-надалеч от вълната. Повърхността на океана беше осеяна с останки и трупове. Мъжът пусна жената, но тя продължи да се притиска към него. Двамата отправиха поглед назад. На мястото на Атлантида нямаше нищо освен развалини.

— Примирие, Гуалкмай — накрая заговори на странния си език жената.

Мъжът, изглежда, разбра какво иска да му каже.

— Те са неутрализирани. Вече не са богове.

— Засега.

— Времето е ценна стока, Донхад. Преди не разполагахме с време, но сега може би нещата ще се променят. Помогнахме за изпълнението на първия етап от задачата си. Аирлианците воюваха помежду си и по същество двете страни изгубиха.

Донхад не изглеждаше убедена.

— Но не е победена нито една от страните. А ти знаеш, че това примирие е фарс. И двете страни ще се опитат да използват водачи и сенки, за да…

Гуалкмай вдигна ръка и тя млъкна.

— Направихме каквото можахме. И това е повече, отколкото се бяхме надявали. Спечелихме на хората тук време. И ще останем, за да помогнем в последната война.

Той отиде при потресения капитан и му даде заповед. Носът на кораба се завъртя на североизток. Когато се върна, Гуалкмай забеляза, че очите на жената блуждаят, сякаш се взира отвъд опустошенията около тях.

— Отдавна е мъртъв — каза той. Знаеше, че тя мисли за сина им.

— Знам, но все още мога да скърбя — отвърна Донхад.

Гуалкмай погледна замаяните моряци и бежанците на борда.

— Всичко това, изглежда, донесе само скръб.

Донхад тъжно кимна.

— И ще донесе още преди да свърши.

Корабът-майка прелетя над образуваното от експлозията цунами. Вълната вече бе висока над хиляда и двеста метра и се движеше с шестстотин и петдесет километра в час.

Корабът мина над европейския бряг и продължи на изток. Спря над сушата, разположена точно между Европа, Африка и Азия, над най-високия връх в този район, който щеше да бъде наречен Агри Даги, а по-късно Арарат, и спусна трапа. Люкът на трюма се отвори. Спасените се изсипаха навън — някои бяха стъпкани в желанието на всички да се махнат от кораба.

След като всички хора се заспускаха по склоновете на планината, корабът-майка, също като своя събрат в Северна Америка, издълба пещера до върха и екипажът го зарови в нея. Повечето спасили се човеци се разбягаха във всички посоки, но неколцина останаха на планината, задържани от старите си връзки с боговете.

Вълната в Атлантика се приближаваше към западния край на Африка. На все по-плиткото губеше скорост, ала височината й се увеличаваше и когато стигна до сушата, почти се бе удвоила. Първият признак, че става нещо странно, беше необичайната гледка на оттеглящата се от брега вода. Рибата се мяташе на сухо и хората се втурнаха да я събират. За тяхно нещастие изчезналата вода бе всмукана от цунамито, — увеличи височината му.

Разнесе се грохот — най-страшната гръмотевица, която хората бяха чували, усилена хилядократно. После се появи водната стена. Движеше се по-бързо от всеки човек, дори настигаше птиците, които бяха накацали по пясъка да пируват с рибата. Вълната се понесе по брега и опустоши повече от сто и петдесет километра от сушата — унищожаваше села, изкореняваше гори, пренасяше грамадни камъни на много километри.

След Африка вълната удари Европа, Северна Америка, Южна Америка и Гренландия със същите гибелни последици. Част от нея мина през Гибралтар. Макар и изгубила силата си, тя беше огромна, висока близо половин километър.

Атлантида, потопът и избавлението на хората на борда на кораба-майка щяха да се превърнат от истина в легенда и да се предават сред човеците, които се разселиха по лицето на планетата.