Зоологическа градина в моя багаж

Ръчна поща

Животни, подарък от Фона

След като се завърнахме от Ешоби, натоварихме с Джеки камиона с клетките и животните, които бяхме успели да съберем дотогава, и се отправихме за Бафут. Боб и Софи останаха малко по-дълго в Мамфе да се опитат да съберат повече животни от влажната тропическа гора.

Пътят от Мамфе до високите плата е дълъг и отегчителен, но за мен — пълен с очарование. В началото той пресича гъстата гора на долината, в която е разположен Мамфе. Камионът ревеше, подскачаше по червеникавия път и преминаваше край гигантски дървета, всяко едно окичено с гирлянди от пълзящи растения и лиани. Между дърветата летяха с диви крясъци малки ята от птици — носорози или двойки яркозелени турако21 с проблясващи при летенето пурпурни крила. По изсъхналите от двете страни на пътя дървета, оранжеви, сини и черни гущери се надпреварваха с дребни земеродни рибарчета в ловенето на паяци, прелетни скакалци и други сочни хапки, които откриваха между пурпурните и бели цветове на поветицата. През всяка долчинка течеше поточе с прехвърлено над бреговете му скърцащо дървено мостче. Камионът пресичаше с рев поточето и от влажната земя се вдигаха огромни облаци пеперуди и връхлитаха мигновено върху капака на двигателя. След около два часа пътят започна да се изкачва незабелязано на големи серпентини през гората. Тук-там встрани от него се виждаше гигантска дървовидна папрат, наподобяваща зелени фонтани, бликнали като по чудо от ниската растителност. Когато се изкачихме по-нагоре, гората оредя и се откриха отделни затревени места с пожълтяла от слънцето трева.

После малко по-малко, като че отхвърляхме от себе си дебело зелено наметало, гората започна да отстъпва място на планинските пасища. Опиянени от слънцето, игриви гущери пресичаха пътя ни, орляци дребни сипки изскачаха от храсталаците и се понасяха пред нас. Яркочервената им перушина наподобяваше искри, разпръсквани от огромен огън. Камионът ревеше и се тресеше, а радиаторът бълваше пара. С последно, отчаяно усилие той изкачи гребена на платото. Зад нас остана гората на Мамфе в милиони зелени нюанси, а отпред бяха планинските пасища и стотици мили преливащи се една в друга планини, които се простираха, докъдето стига погледът, блеснали в златисти и зелени тонове, изпъстрени от сенките на облаците, далечни и мамещи в слънчевата светлина. Шофьорът забави движението на камиона на върха и после рязко спря. Във въздуха се вдигна вихрушка червеникав прах и обви нас, и багажа ни. Шофьорът се засмя с широка и щастлива усмивка на човек, извършил нещо много важно.

— Защо спряхме? — попитах аз.

— Отивам да пикая — обясни чистосърдечно той и изчезна във високата трева от едната страна на пътя.

Джеки и аз се измъкнахме от нагорещената едва ли не до червено кабина на камиона и отидохме да разберем как се чувстват нашите животни. Седнал като истукан на брезента, Филип обърна към нас червеното си от праха лице. Меката му шапка, която на тръгване имаше великолепен сив цвят, също беше почервеняла. Той кихна гръмко в огромна зелена носна кърпа и ме погледна с укор.

— Ужасно много прах, са — избоботи той, като че ли не забелязвах това. Тъй като Джеки и самият аз бяхме изпрашени почти колкото него, въпреки че пътувахме в кабината, нямах ни най-малко желание да му съчувствам.

— Как са животните? — попитах аз.

— Добре, са. Само това горско прасе22, са, е много дебелоглаво.

— Защо, какво се е случило?

— Открадна ми възглавничката — отвърна възмутено Филип.

Надникнах в клетката на чернокраката мангуста Тики. Тя се забавлявала по време на пътуването, пъхала лапи през решетките и лека-полека издърпала малката възглавничка и част от постелята на нашия готвач. Сега седеше със самодоволно и щастливо изражение върху останките от възглавничката сред цяла преспа бяла перушина.

— Не се безпокой — утеших го аз. — Ще ти купя нова възглавничка. Пази си останалите неща, защото ще ти открадне и тях.

— Да, са, ще ги пазя — отвърна Филип и погледна намръщено към облепената с бели пера Тики.

Продължихме пътя си през зелените и златисти планински пасища и под синьото небе, осеяно с бели пухкави облачета, разпилени от вятъра като валма вълна. Всичко наоколо като че бе направено от вятъра. Той бе гравирал и назъбил огромните надземни части на сивите скали в най-фантастични форми, високата трева се полюшваше от неговите милувки като океански вълни; под неговия напор малките дръвчета растяха огънати, разкривени, с ненормални израстъци по стъблата си и придобиваха съвсем друг вид. Целият пейзаж пулсираше и живееше в унисон с вятъра, а той свистеше тихо в тревата, караше малките дръвчета да скрибуцат и проплакват, свиреше и гърмеше из надвисналите скали.

Продължихме пътя си за Бафут и към залез небето придоби бледозлатист оттенък. Когато слънцето се скри зад очертанията на планините, всичко наоколо потъна в зеленикав и прохладен сумрак. Камионът изрева в мрака при последния завой и спря в центъра на Бафут — чертога на фона. Наляво от нас се простираше обширен двор, а зад него се виждаха купчина колиби, в които живееха жените и децата на фона. Над всички се извисяваше колибата, населявана от духовете на неговия баща и още много други по-малки духове. На фона на зеленикавото нощно небе тя приличаше на чудовищен и почернял от времето пчелен кошер. Кацнал на висок бряг, от дясната страна на пътя се издигаше домът за гости на фона, приличащ на двуетажна вила по италиански образец, построена от камък, с красив керемиден покрив и оформена като кутия за обуща. Широки веранди обикаляха двата етажа, обкичени като с гирлянди от тропически храсти, изпъстрени с розови и тухленочервени цветове.

Смъкнахме се уморено от камиона да наглеждаме разтоварването на животните и настаняването им на горната веранда. След това разтоварихме и подредихме цялото наше снаряжение. Докато правехме безуспешни опити да измием червения прах, запълнил всички пори на телата ни, Филип взе останките от своята постеля, сандъка с кухненските принадлежности и храната, и се отправи със стегната, бърза крачка към кухнята — същински военен патрул, упътил се да потуши малък, но досаден бунт. Когато нахранихме животните, той се появи отново и донесе чудно вкусна вечеря. Хапнахме, пъхнахме се в леглата и заспахме като заклани.

На следващото утро, още по време на прохладната и светла зора, ние се отправихме да засвидетелстваме уважението си към нашия домакин — фона. Преминахме през огромния двор и потънахме в истински лабиринт от малки площадчета и алеи, оформени покрай колибите на неговите жени. Най-после се озовахме в малък двор, в който огромно дърво гуава хвърляше дебела сянка. Тук се намираше личната вила на фона, малка и спретната постройка с керемиден покрив и изградена от камък, с широка веранда по продължение на едната й страна. И точно там, на върха на стълбата, водеща към верандата, ни чакаше моят приятел — фонът на Бафут.

Висок и строен, той стоеше на края на верандата, облечен в проста бяла роба със синя бродерия. На главата си носеше малко таке със същите цветове. На лицето му се разливаше така добре познатата ми весела и закачлива усмивка. Той протегна за поздрав огромната си, но красива ръка.

— Здравей, приятелю! — извиках аз и тръгнах с бързи крачки нагоре по стълбата.

— Добре дошъл, добре дошъл… ти пристигна… добре дошъл — възкликна той, сграбчи ръката ми в огромната си длан, а с другата ме прегърна през рамото и ме потупа нежно по гърба.

— Добре ли се чувствате, приятелю? — попитах аз и го погледнах в лицето.

— Добре, добре — отвърна той и се усмихна.

Отговорът бе излишен, защото изглеждаше в цветущо състояние. Преди осем години, когато се видяхме за последен път, той наближаваше осемдесетте години. Тези осем години явно бе прекарал много по-добре от мен. Представих му Джеки. Контрастът между двамата ми се стори много забавен. Високият около метър и деветдесет фон, изглеждащ много по-висок от дрехата, която носеше, се извисяваше, сияещ като великан над Джеки, висока точно метър и петдесет и три. Подадената му за поздрав ръка се стопи като детска ръчичка в неговата огромна тъмна лапа.

— Елате да влезем вътре — предложи той, хвана ни за ръцете и ни въведе във вилата.

Вътрешността бе такава, каквато я помнех. Прохладна и приятна стая с леопардови кожи по пода, красиво гравирани дървени дивани, отрупани с възглавници. Ние приседнахме, а една от жените на фона пристъпи с поднос и чаши. Фонът напълни с щедра ръка три чаши уиски и ни ги подаде със сияещо лице. Погледнах препълнената със спирт чаша и въздъхнах. Явно, че каквото и да е вършил по време на моето отсъствие, фонът не се бе записал във въздържателно дружество.

— Наздраве! — поздрави той и пресуши половината чаша на един дъх.

Джеки и аз отпихме малко от нашите.

— Приятелю — обърнах се аз. — Щастлив съм, че те виждам отново.

— Ва! Радостен! — отвърна фонът. — Аз съм повече радостен да те видя. Когато ми казаха, че си пристигнал отново в Камерун, много се зарадвах.

Отпих отново внимателно от моята чаша.

— Казаха ми, че си се разсърдил заради книгата, която написах за веселите дни, прекарани тук заедно с тебе. Дори се страхувах да дойда отново в Бафут — казах аз.

Фонът се начумери.

— Кой ти е казал подобно нещо? — запита разгневено той.

— Един европеец ми каза.

— А, европеец! — фонът сви рамене, като че се учудваше, че имам вяра на бял човек. — Това е лъжа.

— Добре — отвърнах с голямо облекчение аз. — Щях да се чувствам много нещастен, ако ми се сърдеше.

— Не, не, ни най-малко не ти се сърдя — отвърна фонът и преди да успея да попреча, наля нова голяма порция уиски в чашата ми.

— Тази книга, която написа… харесва ми много… ти прослави името ми по целия свят… сега всички знаят името ми… лошо ли е това?

Отново се убедих, че съм подценявал качествата на фона. Той очевидно бе разбрал, че каквато и да е известност все пак е по-добра от никаква.

— Слушай — продължи той, — много, много хора идват в Бафут и все различни, най-различни хора, всички ми показват твоята книга, в която е писано и моето име… това е чудесно!

— Да, чудесно е — съгласих се аз, твърде смутен. Нямах ни най-малка представа, че съвсем несъзнателно съм превърнал фона в литературен герой.

— Когато отидох в Нигерия — продължи той и погледна замислено бутилката с шотландско уиски на светлината, — та, когато отидох в Лагос да се срещна с кралицата, всичките там европейци имаха твоята книга. Много, много хора ме помолиха да си напиша името в твоята книга.

Гледах го като втрещен. Дъхът ми секна при мисълта, че фонът е раздавал в Лагос автографи на екземпляри от моята книга.

— Хареса ли ви кралицата? — попита Джеки.

— Ва! Хареса! Дори много ми хареса! Чудесна жена! Тя е дребничка, дребничка, също като тебе. Но е много силна. Ва! Много силна жена.

— А Нигерия хареса ли ти? — попитах го аз.

— Никак — отвърна твърдо фонът. — Много е горещо. Слънце, слънце, слънце, потях се, потях се. Но кралицата е много силна… Вървеше, вървеше и никога не се потеше. Чудесна жена! Той си спомни нещо и се засмя, после разсеяно наля по още една чаша.

— Подарих на кралицата онзи слонски зъб — продължи той. — Ти видя ли го?

— Да, видях го — отвърнах аз и си спомних великолепния гравиран бивен зъб от слон, който камерунците са поднесли в дар на нейно величество.

— Подарих й този зъб от името на целия камерунски народ — обясни той. — Кралицата седеше в някакво кресло, аз пристъпих леко, леко и й поднесох зъба. Тя го пое. Тогава всички онези европейци казаха, че не е учтиво да показвам задник на кралицата, затова тръгнахме заднешком. Лека-полека. Страхувах се, че а, а, и ще падна, но продължих да пристъпвам бавно назад и не паднах… но страшно много се страхувах.

Той се закиска отново при спомена за това, как е вървял заднешком пред кралицата и от очите му рукнаха сълзи.

— В Нигерия не е хубаво — каза той — много е горещо… непрестанно се потях.

Като говореше, че се потял, забелязах как очите му се заковаха в шишето с уиски, затова побързах да скоча на крака и да му кажа, че ние всъщност трябва вече да тръгваме, тъй като имаме да разопаковаме още много багаж. Фонът ни изпрати до обляния в слънце двор, хвана ни за ръка и ни погледна сериозно в очите.

— Довечера ще дойдете отново — каза той. — И ще си пийнем.

— Да, довечера непременно ще дойдем — уверих го аз. Той се усмихна широко на Джеки.

— Довечера ще ти покажа как се веселим в Бафут — заяви той.

— Добре — отвърна Джеки и се усмихна храбро.

Фонът се раздели с нас с елегантен жест на ръката, обърна се и влезе вътре, а ние се упътихме с натежали крака към нашата вила.

— Струва ми се, че след това уиски няма да мога да сложа и хапка за закуска в устата си — заяви Джеки.

— Та що за пиене бе това — възразих аз. — Чисто и просто малък сутрешен аперитив. Ще видиш какво ще стане довечера.

— Няма да пия довечера… пийте си двамата — отвърна непоколебимо Джеки. — Ще пийна само чашка и толкоз.

След закуска, както се занимавах с животните, случайно погледнах през перилата на верандата и видях малка група мъже, упътена към къщата. Когато наближиха, забелязах, че всеки носи кошница или кратуна, затъкнати със зелени листа. Едва ли носеха толкова скоро животни. Обикновено минаваше седмица, докато новината за моето пристигане се разнасяше сред ловците и те започваха да носят животни.

Наблюдавах ги със затаен дъх. Те свиха по пътя и се заизкачваха по дългата стълба към верандата, като през цялото време говореха и се смееха. Когато стигнаха най-горното стъпало, млъкнаха и поставиха внимателно багажа си на земята.

— Добро утро, приятели — поздравих аз.

— Добро утро, маса — отвърнаха усмихнати и в хор мъжете.

— Какво е това?

— Животинчета, са.

— Откъде знаете, че съм пристигнал в Бафут и купувам животни? — попитах крайно озадачен аз.

— Ей, маса, фонът ни каза — обясни един от ловците.

— Боже господи! — възкликна Джеки. — Ако фонът е разпространил новината преди нашето пристигане, още днес ще ни удавят с животни.

— Вече започнахме да се давим — отвърнах аз и погледах поставените ми в краката кошници и кратуни, — а ние не сме разопаковали дори и клетките. Както и да е, ще се оправим. Дай да видим какво са донесли!

Наведох се, взех една от кошниците от лико и я вдигнах високо.

— Кой донесе това? — попитах.

— Аз, са.

— Какво има вътре?

— Катериц, са.

— Какво пък е това — попита Джеки, докато развързвах кошницата.

— Нямам представа — отвърнах аз.

— Не е ли по-добре да попиташ? — предложи тактично Джеки. — Може да се окаже я кобра, я нещо подобно.

— Вярно, права си — съгласих се аз и спрях да развързвам кошницата. Обърнах се към ловеца, който ме наблюдаваше неспокойно.

— Що за животинка е тази катериц?

— Дребосъче, са.

— Лошо животинче ли е? Хапе ли?

— Не, са, не хапе. Тази катериц е малка, са… бебенце.

Окуражен от тези обяснения, аз отворих кошницата и надникнах вътре. На дъното, свита и разтреперана, върху наръч трева лежеше мъничка, дълга около шест-седем сантиметра катеричка. Положително бе родена преди няколко дни. Чистичка и лъскава, подобна на плюш кожа покриваше тялото й, а очите й още не бяха отворени. Вдигнах я внимателно и я поставих върху ръката си. Тя издаде слаби пискливи звуци, розовата й устица се отвори широко и очаквателно, а малките й лапички задраскаха немощно по пръстите ми. Изчаках търпеливо да секне потокът от антропоморфични чувства у моята жена.

— Добре — казах й аз, — ако желаеш, вземи я. Обаче те предупреждавам, че ще ти бъде адски трудно да я храниш. Заслужава да я вземем само заради това, че е с черни уши, а този вид е много рядък.

— О, ще се справим — отвърна оптимистично Джеки. — Животинчето е силно, а това е наполовина спечелена битка.

Въздъхнах. Спомних си моите мъки с безброй новородени катерички из различните части на света и как всяка една като че се оказваше по-ненормална и немощна от предишната. Обърнах се към ловеца.

— Това зверче, приятелю, е хубаво и ми харесва много. Но е още бебенце, нали? Сигурно няма да живее много, а?

— Вярно, са — съгласи се натъжено ловецът.

— Слушай, сега ще ти заплатя два шилинга и ще ти дам бележка. Ела отново след две седмици. Ако животинчето е живо, ще ти дам още пет шилинга. Съгласен ли си?

— Да, са, съгласен съм — отвърна ловецът и се усмихна щастливо.

Заплатих двата шилинга и му подписах полица за още пет, която той пъхна внимателно в една гънка на своя саронг.

— Внимавай да не изгубиш бележката. Изгубиш ли я, няма да ти платя нищо повече.

— Не, маса, няма да я изгубя — увери ме той, все така усмихнат.

— Погледни какъв прекрасен цвят — каза Джеки и надникна към сгушената в шепите й катеричка.

По този въпрос споделих напълно нейното мнение. Миниатюрната главичка бе оцветена в яркооранжево, а зад всяко ухо имаше ясно очертан черен ръб, също като че майка й не бе успяла да я измие, както трябва. Тялото бе зеленикаво с по-тъмни ивици по гърба и светложълто по коремчето, а смешната опашчица — тъмнозеленикава отгоре и огненооранжева отдолу.

— Как да я нарека? — попита Джеки.

Погледнах треперещото късче живот, което продължаваше да отваря широко уста върху дланта й.

— Наречи я така, както я нарече ловецът, — катериц Дребосъчето — предложих аз.

Така катеричката се превърна в катериц Дребосъчето, а по-късно, за по-кратко — Дребосъка.

Залисан с мисълта за името, аз се заех да отварям друга кошница, без да попитам ловеца какво има в нея. И когато най-непредпазливо отворих капака, отвътре изскочи малко, заострено като на плъх личице, ухапа ме светкавично за пръста, издаде остър гневен крясък и изчезна в дъното на кошницата.

— Какво, за бога, беше това? — попита Джеки, докато изсмуквах кръвта от пръста си и проклинах, а ловците извикаха в хор:

— Съжаляваме, са, съжаляваме, са — сякаш всички бяха виновни за проявената от мен глупост.

— Това злобно и мило животинче се нарича мангуста-джудже23 — обясних аз. — Макар и много дребни, те, изглежда, са от най-свирепите създания в Бафут. Издават най-неприятния крясък от всички дребни зверчета, които познавам, с изключение на мармозетката.

— В какво ще я поставим?

— Ще трябва да разопаковаме няколко клетки. Нека стои в кошницата, докато разгледам останалите животни — заявих аз и завързах отново внимателно кошницата.

— Не е лошо да притежаваме два различни вида мангуста — каза Джеки.

— Да — съгласих се аз и продължих да смуча пръста си. — Прелестно!

В останалите кратуни и кошници нямаше нищо интересно, освен три обикновени крастави жаби, малка зелена пепелянка и четири птици — тъкачи24, от които нямах нужда. Отпратих ловците и се заех да настаня мангустата — джудже. Едно от най-неприятните неща по време на експедиции за животни е да се окажете неподготвен с клетки. Аз допуснах такава грешка по време на моята първа експедиция. Макар и да имахме много и различни съоръжения, пропуснах да се снабдя с готови клетки, като сметнах, че ще разполагам с предостатъчно време да си ги направя на самото място. В резултат на това първият наплив от животни ни намери съвсем неподготвени. Наложи се да работим денонощно и успяхме да ги настаним, но нахлу втората вълна и всичко започна отначало. По едно време за походното ми легло бяха навързани за въжета шест различни животни. След този случай винаги вземам предпазни мерки и по време на експедиция нося сглобяеми клетки, така че каквото и да се случи, да съм сигурен, че ще мога да подслоня поне първите четиридесет — петдесет екземпляра.

Сглобих една от нашите специални клетки, напълних я със сухи бананови листа и успях да пусна вътре мангустата, без да ме ухапе. Тя застана на средата на клетката, впи малките си блестящи очички в мен, повдигна изящна лапичка и така яростно записка, че ни продъни ушите. Звукът бе толкова пронизителен и неприятен, че в отчаянието си подхвърлих голямо парче месо в клетката. Мангустата скочи отгоре му, разтърси го силно, за да се убеди, че не е живо същество, после го отнесе в един от ъглите и започна да го яде. Макар и да продължаваше да кряска, сега звуците се сподавяха от храната. Клетката поставих до тази на чернокраката мангуста Тики и седнах да ги наблюдавам.

На пръв поглед никой не би помислил, че двете животни имат някакво родство. Макар и все още бебе, чернокраката мангуста достигаше около шестдесет сантиметра на дължина и двадесет на височина. Широкичката й муцунка наподобяваше донякъде кучешка, с тъмни, кръгли и малко изпъкнали очи. Тялото, главата и опашката й имаха ярък кремавобял цвят, а стройните й крака бяха тъмнокафяви, почти черни. Пригладена, гъвкава и стройна, тя ми напомняше парижка бел-ами с изящна кожа, облечена в чифт черни чорапи. Обратно на нея мангустата — джудже нямаше нищо френско у себе си. На дължина заедно с опашката достигаше около двадесети пет сантиметра. Имаше дребничко, заострено личице, миниатюрно, закръглено розово носле, и чифт мънички, блестящи, оцветени в яркочервено очички. Сравнително дългата й гъста козина имаше шоколадов цвят, изпъстрена тук-там с по-ярки червеникавокафяви петна.

Тики надникна с вид на ужасена гранд дама към клетката на новодошлата, която кряскаше и мърмореше недоволно над кървавото парче месо. Самата Тики бе изискана и придирчива в храненето си и в главата й дори не минаваше мисълта да се държи толкова невъзпитано, да крещи и пищи с пълна уста, като че никога досега не се е хранила до насита. Тя наблюдава минута-две джуджето, изсумтя презрително, завъртя се елегантно два-три пъти, после си легна и заспа. Джуджето не се засегна от острата забележка за неговото поведение и продължи да хруска и да издава пискливи звуци, докато дояждаше остатъците от своята кървава храна. Когато и последната хапка бе погълната и всичко наоколо най-внимателно огледано, да не би да е останало някое незабелязано късче, мангустата — джудже седна на земята, зачеса се енергично, после се сви на кълбо и също заспа. След около час я събудихме, за да увековечим нейния глас за поколенията. Тя обаче издаде такива гневни и възмутени крясъци, че се видяхме принудени да пренесем микрофона на другия край на верандата. До вечерта успяхме да запишем гласа не само на мангустата — джудже, но и на Тики и освен това да разопаковаме приблизително деветдесет процента от нашата екипировка. След това се изкъпахме, преоблякохме се и вечеряхме с чувството на хора, много доволни от себе си.

След вечеря се въоръжихме с бутилка уиски и цигари, взехме петромаксовия фенер и се отправихме към къщата на фона. Въздухът бе топъл и сънлив, изпълнен с аромата на пушек и напечена от слънцето земя. Из обраслите с трева канавки на пътя се извисяваха песните на щурците, а от потъналите в мрак плодни дървета около огромния двор на фона, чувахме как сред клоните кряскат и пляскат с криле летящи кучета. Една група от децата на фона пляскаха с ръце и пееха, наредени в кръг на двора, очевидно играеха на някаква игра. От далечината между дърветата като неравномерни удари на сърце долиташе неритмичен барабанен тътен. Вървяхме из лабиринта между колибите на жените на фона, всяка една осветена от червеникавия пламък на огъня и изпълнена с мирис на печени тропически картофи, пържени банани, задушено месо или с острата и задушлива миризма на сушена и солена риба. Накрая достигнахме до вилата на фона. Той ни посрещна на стълбата. Огромната му фигура изплува постепенно от мрака, а когато ни подаде ръка, робата му зашумоля.

— Добре дошли, добре дошли — поздрави той със светнало лице. — Заповядайте вътре!

— Донесох малко уиски да ни развесели сърцата — казах аз и размахах бутилката при влизане.

— Ва! Чудесно, чудесно — отвърна фонът и се закиска. — Уискито е чудесно нещо за веселба.

Великолепната му аленожълта роба блестеше на меката светлина на лампата като тигрова кожа, а на една от изящните си китки бе поставил широка и изкусно гравирана гривна от слонова кост. Седнахме и изчакахме мълчаливо тържествения ритуал по разливането на първото питие. А когато всеки стисна в ръка чаша, до половината пълна с чисто уиски, фонът извърна към нас озареното си от широка и дяволита усмивка лице.

— Наздраве! — вдигна чаша той. — Тази нощ ще се веселим.

Така започнаха часовете, които по-късно нарекохме „нощите на махмурлука“.

Като допълваше непрестанно чашите, фонът разказа отново за своето пътешествие до Нигерия, затова, колко е било горещо и как много се „потял“. Възхищенията му от кралицата нямаха граница. Той си стоял в собствената страна и все пак му било горещо, а кралицата вършела два пъти повече работа и пак оставала свежа и обаятелна! Това щедро и неподправено възхищение на фона ми се стори твърде необикновено, защото той принадлежеше към едно общество, в което жените не са нищо друго, освен обикновени товарни животни.

— Обичаш ли музика? — обърна се фонът към Джеки, когато изчерпахме темата за посещението в Нигерия.

— Да — отвърна Джеки. — Много обичам.

Фонът я изгледа със сияещ поглед.

— Помниш ли моята музика? — обърна се фонът този път към мен.

— Разбира се, че я помня. Такава музика няма никъде другаде, приятелю.

Фонът дори изгука от удоволствие.

— Ти писа за тази моя музика в твоята книга, а?

— Да, писах.

— И — продължи фонът, като дойде до най-главното, — писал си и за танците, и за приятно прекараното време, а?

— Да, танците бяха чудесни.

— Искаш ли да покажем на твоята жена какви танци танцувахме тук, в Бафут? — запита той и протегна дългия си показалец към мен.

— Много искам.

— Чудесно, чудесно… хайде да отидем в танцувалнята — каза той, надигна се величествено от мястото и постави изящната си ръка върху устата да сподави оригването. Две от неговите жени, които седяха дотогава смирено някъде отзад, се втурнаха, грабнаха подноса с напитките и хукнаха пред нас. Фонът ни изведе от къщата и през големия двор тръгнахме към неговата танцувалня.

Танцувалнята беше огромна, четвъртита постройка, наподобяваща кметство, но с пръстен под и само с няколко малки прозорчета. Край едната стена бяха подредени плетени кресла, нещо като кралска ложа, а над тях висяха, поставени в рамка, фотографиите на различни членове на кралското семейство. При влизането ни в залата насъбралите се четиридесет или петдесет жени произнесоха обичайното поздравление (странен пронизителен вибриращ звук, който произвеждаха, като викаха силно и в същото време пляскаха бързо с ръце пред устата си). Шумът ставаше още по-оглушителен и от това, че и по-низшите съветници, облечени в блестящи роби, също пляскаха с ръце и даваха своя принос за общата врява. Почти оглушали от това посрещане, ние с Джеки бяхме настанени на два стола — по един от всяка страна на фона, а пред нас поставиха масичка с напитки. Фонът се облегна на стола и ни изгледа с широка и радостна усмивка.

— А сега ще се повеселим — обяви той, наведе се напред и наля по половин чаша шотландско уиски от една току-що отворена бутилка.

— Наздраве! — обърна се към нас фонът.

— Чин-чин! — отвърнах разсеяно аз.

— Какво каза? — попита заинтригувано фонът.

— Какво съм казал? — запитах озадачено аз.

— Ами че това, което току-що каза.

— Чин-чин ли?

— Да, да, точно това.

— Така се казва, когато се пие.

— Не е ли същото като „наздраве“? — попита озадачено фонът.

— Да, абсолютно същото.

Той млъкна за миг, само устните му продължаваха да се движат. Очевидно сравняваше качествата на двата тоста. После отново вдигна чаша.

— Шин-шин — каза фонът.

— Наздраве! — отвърнах аз, а фонът се тръшна назад на стола и изпадна в лудешки смях.

Пристигна оркестърът — четирима младежи и две от жените на фона с три барабана, две флейти и една напълнена с царевични зърна кратунка, която издаваше приятен шумящ звук, нещо като маракаси. Те се настаниха в ъгъла на залата, после лумнаха няколко пъти предварително върху барабаните и погледнаха очаквателно фона. След като се съвзе от смеха, фонът издаде някаква рязка заповед и две от неговите жени поставиха в средата на танцовата площадка малка масичка, а върху нея петромаксова лампа. Пръстите на барабанистите отново тропнаха очаквателно върху барабаните.

— Приятелю — обърна се фонът към мен, — помниш ли, че когато беше в Бафут, ти ме научи на един европейски танц, а?

— Да — отвърнах аз, — спомням си.

Ставаше дума за един от пировете на фона, на който, възползвайки се от гостоприемството му, аз се заех да науча него, съветниците и жените му да танцуват конга. Успехът беше зашеметяващ, но смятах, че фонът е забравил този случай през изтеклите осем години.

— Сега ще ти покажа — каза с блеснали очи той.

Изгърмя нова заповед и двадесетина негови жени излязоха на танцовата площадка, наредиха се в кръг около масата и всяка прихвана здраво през кръста жената пред нея. После заеха необичайна полуприклекнала поза като застанали на старт бегачи и замряха.

— Какво ще правят? — прошепна Джеки.

Наблюдавах, очаквайки дяволска веселба.

— Убеден съм — отвърнах замечтано аз, — че след моето заминаване фонът ги е карал да танцуват конга и сега ще ни демонстрират наученото.

Фонът вдигна огромната си ръка и оркестърът засвири възторжено някаква бафутска мелодия в ритъма на конга. Жените на фона, до този момент застинали в необичайната, приклекнала поза, закръжиха около лампата и на всеки шести такт с набръчкани от напрежение чела ритваха с тънките си крака. Въздействието бе очарователно.

— Приятелю — казах аз, трогнат от гледката, — това е великолепно!

— Чудесно! — съгласи се ентусиазирано Джеки. — Те танцуват много добре.

— Това е танцът, който ти ме научи — обясни фонът.

— Спомням си.

Той се обърна с хихикане към Джеки.

— Твоят мъж е много силен… Ние танцувахме, танцувахме, пихме… Ва! Чудесно прекарахме!

Оркестърът млъкна, макар и не едновременно, и съпругите на фона, свенливо усмихнати при нашите аплодисменти, се изправиха и се върнаха на предишните си места край стената. От устата на фона прогърмя нова заповед. Внесоха голяма кратуна палмово вино и го раздадоха на танцьорките, като всяка една получи своя дял направо в свитите си шепи.

Въодушевен от зрелището, фонът отново напълни чашите.

— Да — продължи той замислено, — твоят мъж е много силен на танцуване и пиене.

— Сега вече не е силен — отвърнах аз. — Остарях.

— Не, не, приятелю — отвърна със смях фонът. — Аз остарях, ти си още млад.

— Сега изглеждаш по-млад, отколкото последния път, когато бях в Бафут — казах искрено аз.

— Това е, защото имате много жени — каза Джеки.

— Ва! Не поради това — отвърна изненадан фонът. — Тези жени ме изморяват твърде много. Той погледна навъсено наредените покрай стената съпруги и отпи от чашата си.

— Тези мои жени ме мамят твърде много — продължи той.

— Моят съпруг също казва, че го мамя — каза Джеки.

— Твоят съпруг е щастлив. Той има само една жена, а аз имам много — отвърна фонът — и те непрестанно ме мамят.

— Но от жените има голяма полза.

Фонът я изгледа недоверчиво.

— Без жени не може да има деца… мъжете не могат да раждат деца — забеляза деловито Джеки.

При тези думи фонът така се разкиска, че се уплаших да не му призлее. Той се облегна на стола и се затресе от смях, та чак от очите му бликнаха сълзи. Най-после се изправи и все още тресейки се, избърса очите си.

— Твоята жена е умница — каза през смях той и наля още една голяма доза уиски на Джеки в чест на нейната интелигентност. — Ти би била добра жена за мен — каза той и я погали нежно по главата. — Шин-шин!

Музикантите се завърнаха и заизтриваха устни. Кой знае защо бяха излизали навън и сега с пресни сили подхванаха една от моите любими бафутски мелодии, наречена танцът на пеперудата. Под звуците на приятна и весела мелодийка жените на фона отново се появиха на танцовата площадка и изиграха очарователен танц. Наредени в редици, те изпълняваха пестеливи, но сложни движения с ръцете и краката. После две жени в началото на редицата се хванаха за ръце, а последната премина по редицата и се преметна по гръб, но тези с хванатите ръце я поеха и я изправиха на крака. С развитието на танца темпото на музиката ставаше все по-бързо; жената, която изпълняваше ролята на пеперуда, се въртеше и хвърляше по гръб също така все по-бързо и по-бързо, а жените с хванатите ръце я изхвърляха във въздуха с все по-голямо въодушевление. Когато танцът достигна кулминационната си точка, фонът се изправи величествено и сред възторжените викове на присъстващите се присъедини към редицата на танцуващите жени. Той се завъртя край тях и запя гръмко думите на песента, а аленожълтата му роба се превърна в цветен облак.

— Аз танцувам, аз танцувам и никой не може да ме спре — припяваше си весело той, — но трябва да внимавам да не падна на земята като пеперудата.

Фонът се завъртя край редицата на съпругите си като същински пумпал и гласът му заглуши техните гласове.

— Дано не го изпуснат — казах аз на Джеки и не свалях очи от двете ниски, набити съпруги с хванати ръце в началото на редицата, които очакваха малко притеснено своя господар и повелител.

Фонът изпълни последното мощно завъртане и се метна по гръб връз ръцете на своите жени, които го подхванаха, но се огънаха от удара. При падането си той разпери широко ръце, така че жените му за миг се скриха под неговите развети ръкави, и заприлича наистина на гигантска многоцветна пеперуда. Фонът ни погледна със сияещо лице и леко килната шапчица, отпуснат върху ръцете на своите жени, които го изправиха с усилие отново на крака. Той се върна усмихнат и задъхан при нас и се тръшна на стола.

— Чудесен танц, приятелю — възхитих се аз. — Ти си много силен.

— Действително — съгласи се Джеки, на която всичко това също направи голямо впечатление, — вие сте много силен човек.

— Това е чудесен танц, чудесен танц — отвърна с хихикане фонът и ни наля машинално по още една чаша.

— В Бафут имате и друг танц, който ми харесва много — казах аз. — Този танц, при който се изобразява кон.

— Да, да, зная го — каза фонът. — Този, при който танцуваме с конски опашки.

— Точно така. Ще го покажеш ли на жена ми?

— Разбира се, приятелю — отвърна той, после се наведе напред и издаде някаква заповед, при която една от съпругите излезе бързо от танцувалнята.

Фонът се обърна и се усмихна на Джеки.

— Сега ще донесат конските опашки и ние ще танцуваме.

След малко неговата съпруга се завърна и донесе цяла връзка бели, лъскави конски опашки, всяка дълга около шестдесетина сантиметра и прикрепена към дръжка от красиво изплетени кожени каишки. Опашката за фона бе особено дълга и пищна, с дръжка от сини, червени и златисти каишки. Той я размаха във въздуха с бавно, грациозно движение на ръката, космите й бухнаха на вълни и заплуваха като облак. Двадесет от жените на фона, всяка с опашка в ръка, излязоха на танцовата площадка и се наредиха в кръг. Фонът зае място в центъра. Той размаха своята конска опашка, оркестърът гръмна и танцът започна.

Танцът с конските опашки е най-чувственият и най-прекрасният от всички бафутски танци. Ритъмът бе своеобразен, малките барабани издаваха остри звуци, стакато, а големите само тътнеха и боботеха. Бамбуковите флейти изпълняваха мелодията с писукане и цвъртене и тя като че нямаше нищо общо с барабаните, а всъщност се сливаше чудесно с тях. Жените на фона се завъртяха бавно в такт с мелодията по посока на часовниковата стрелка. Те правеха ситни, строго определени стъпки и размахваха бавно конските опашки пред лицата си. В това време фонът танцуваше в центъра, като се движеше в посока, обратна на часовниковата стрелка. Той подскачаше, потрепваше и огъваше тяло по особен начин, вдървено, размахваше с невероятно еластични движения на китката своята конска опашка във въздуха и изпълняваше цяла серия красиви и сложни движения. Получаваше се странен, неподдаващ се на описание ефект. В един миг танцьорките наподобяваха бели морски водорасли, понесени и разлюлени от морското течение, а в следващия — фонът трепваше с опънати крака като чудновата птица с бели пера, погълната изцяло от любовен танц и заобиколена от своите любими. Бавната павана25 и грациозните движения на опашките произвеждаха хипнотизиращо въздействие. Танцът завършваше сред ромола на барабаните, а ние продължавахме да виждаме пред очите си размахващите се опашки.

Фонът тръгна с грациозни стъпки към нас, понесъл сега небрежно опашката в ръце, потъна в стола си и задъхан, отправи сияещ поглед към Джеки.

— Хареса ли ви моят танц? — попита той.

— Прекрасен танц — отвърна Джеки. — Много ми хареса.

— Чудесно, чудесно — каза доволен фонът.

Той се приведе напред и погледна с надежда бутилката, но бе празна. Тактично премълчах, че имам във вилата още уиски, фонът съзерцаваше с унил поглед бутилката.

— Уискито свърши — каза той.

— Да — отвърнах безучастно аз.

— Все пак — продължи неустрашимо фонът, — продължаваме с джин.

Сърцето ми се сви. Тайно се надявах да премием на нещо по-невинно, да речем бира, за да си отдъхнем от голямото количество концентрат. Фонът изрева на една от жените си. Тя изтича навън и след малко се завърна с бутилка джин и бутилка горчива ракия. Фонът пиеше джина по свой начин, като наливаше чашите до половината, след което оцветяваше джина в тъмнокафяво с горчивата ракия. Една чаша от това питие можеше да убие слон. Като видя какъв коктейл ми приготви фонът, Джеки побърза да се извини, че поради лекарска възбрана не бива да пие джин. Фонът охотно се съгласи, макар и да стана ясно, че има най-лошо мнение за онзи лекар, който може да препоръча подобно нещо.

Оркестърът засвири отново, всички присъстващи се струпаха на танцовата площадка и започнаха да танцуват поединично или по двойки. Тъй като ритъмът ни се стори подходящ, двамата с Джеки станахме и започнахме да танцуваме бърз фокстрот. Фонът ни окуражаваше с гръмовит глас, а неговите жени кряскаха от удоволствие.

— Чудесно, чудесно! — подвикна фонът, когато преминахме бързо край него.

— Благодаря, приятелю — извиках аз в отговор и водех внимателно Джеки между съветниците, които с пъстрите си роби наподобяваха цветна леха.

— Много те моля да не ме настъпваш по краката — каза умолително Джеки.

— Извинявай, но в този час на нощта трудно мога да се ориентирам къде да стъпя.

— И аз забелязах същото — отвърна язвително Джеки.

— Защо не потанцуваш с фона? — попитах я аз.

— Помислих вече за това, но не съм сигурна дали е правилно да го кани една обикновена жена.

— Струва ми се, че ще остане поласкан. Покани го за следващия танц — предложих аз.

— А какво бихме могли да танцуваме? — попита Джеки.

— Научи го нещо, с което да разнообрази своя латиноамерикански репертоар — отвърнах аз. — Научи го да танцува румба.

— Според мен в този късен час е по-лесно да се научи самба — отвърна Джеки.

Когато танцът свърши, ние приближихме до фона и аз вдигнах чаша.

— Приятелю — започнах, — ти си спомняш онзи европейски танц, на който те научих, когато бях по-рано в Бафут, нали?

— Помня, помня, отличен танц — отвърна сияещ той.

— Жена ми иска да те покани да потанцуваш с нея и да те научи още един европейски танц. Съгласен ли си?

— Ва! — избоботи с възхищение фонът. — Чудесно, чудесно. Нека твоята жена да ме научи. Чудесно, чудесно, съгласен съм.

С труд успяхме да подберем една мелодия от репертоара на оркестъра, която донякъде наподобяваше самба, и Джеки и Фонът се изправиха. Всички присъстващи ги зяпнаха със затаен дъх.

Едва не се задавих при гледката, която представляваха високият около метър и деветдесет фон и дребничката, едва метър и петдесет Джеки, когато застанаха на танцовата площадка. Джеки му показа бързо основните и прости стъпки на самбата и за мое голямо удивление фонът ги усвои, без ни най-малко затруднение. После той прегърна Джеки с огромните си ръце и те започнаха да танцуват. Най-забавно ми се стори, че като я притисна силно до гърдите си, Джеки се изгуби почти цялата в развяната му роба. От време на време тя изчезваше напълно от погледа и тогава изглеждаше, че фонът, на когото по магически начин са пораснали още един чифт крака, танцува напълно сам. И нещо друго любопитно привлече вниманието ми, но известно време не можах да го доловя. После изведнъж разбрах, че Джеки води фона в танца. Те преминаха край мен и широко ми се усмихнаха, явно танцът им доставяше огромно удоволствие.

— Танцуваш чудесно, приятелю — извиках аз. — Жена ми добре те е научила.

— Да, да — изрева фонът над главата на Джеки. — Чудесен танц. Твоята жена може да бъде и на мен добра жена.

Най-после, след половинчасово танцуване, двамата се върнаха разгорещени и уморени. Фонът гаврътна голяма глътка чист джин да възстанови силите си, после се наведе над мен.

— Имаш чудесна жена — каза шепнешком той, като вероятно смяташе, че оценката може да главозамае Джеки.

— Чудесно танцува. Чудесно ме учи. Ще й дам мимбо… специално мимбо ще й дам.

Обърнах се към Джеки. Тя си вееше с ветрило и нямаше представа какво й готви съдбата.

— Ти завъртя главата на нашия домакин — казах аз.

— Чудесен старик — отвърна Джеки, — при това танцува великолепно… забеляза ли как моментално научи стъпките на самбата?

— Да — отвърнах аз, — той е толкова доволен от урока, че иска да те възнагради.

Джеки ме погледна подозрително.

— Как ще ме възнагради? — попита тя.

— Сега ще получиш кратуна със специално мимбо… това е палмово вино.

— Боже господи, не мога да понасям това питие — отвърна ужасена тя.

— Няма значение. Налей си една чаша, опитай го, после кажи, че по-хубаво вино не си пила никога през живота си, след това помоли да го разделиш с неговите съпруги.

Внесоха пет запушени със зелени листа кратуни, фонът опита тържествено всички, преди да реши кое вино е най-хубавото. След това напълниха една чаша и я поднесоха на Джеки. Тя събра целия свой кураж на светска жена и отпи малко от виното, задържа го в устата, после го глътна и по лицето и се изписа дълбоко задоволство.

— Това мимбо е чудесно — обяви тя с възхищение и вид на специалист, комуто току-що са поднесли коняк „Курвоазие“.

Лицето на фона засия. Джеки отпи още една глътка, защото той я наблюдаваше отблизо. По лицето й се изписа още по-голямо възхищение.

— Никога през живота си не съм вкусвала толкова хубаво мимбо — каза Джеки.

— Ха! Добре — отвърна доволен фонът. — Мимбото е чудесно и прясно.

— Ще разрешите ли на вашите жени да пият с мен? — попита Джеки.

— Да, да — отвърна фонът с величествен жест на ръката. Жените на фона пристъпиха със срамежлива усмивка напред и Джеки побърза да налее остатъка от мимбото в розовите им длани.

Нивото на джина в бутилката бе спаднало обезпокоително и аз погледнах внезапно часовника си. Ужасих се, че до пукване на зората остават едва два часа и половина. Извиних се, че на следващия ден ме очаква тежка работа и предложих да преустановим тържеството. Фонът настоя да ни придружи до стълбата на нашата вила, предвождани от оркестъра. Когато пристигнахме, той нежно ни прегърна.

— Лека нощ, приятелю — каза той и стисна ръката ми.

— Лека нощ — отвърнах аз. — Благодаря. Ти ми достави приятни часове.

— Наистина — прибави Джеки. — Благодаря ви много.

— Ва! — отвърна фонът и я погали по главата. Чудесно си потанцувахме. Ти би могла да ми станеш много добра жена, нали?

Гледахме как фонът премина огромния двор, висок и грациозен в своята роба, съпроводен от момченце с фенер в ръка, който пръскаше кръг златиста светлина край него. Те се изгубиха сред лабиринта от колиби. Цвъртенето на флейтите и думкането на барабаните ставаше все по-слабо и накрая съвсем заглъхна. Сега се чуваха само песента на щурците, крякането на дървесните жаби и едва доловимите тръбни подвиквания на летящите кучета. Когато се пъхнахме под мрежите против комари, някъде в далечината дрезгаво и сънно изкукуригаха първи петли.

Ръчна поща

Животни в кутии

Веднага след пристигането на Боб и Софи в Бафут ние се наехме да внесем ред в нашата вече голяма и непрестанно нарастваща сбирка от животни. Огромната и сенчеста веранда, разположена в кръг пред стаите на горния етаж на вилата, разделихме на три части: първата за влечуги, втората за птици и третата за бозайници. По този начин всеки един от нас се грижеше за определена секция и който свършеше по-рано, оказваше веднага помощ в групата на другиго. Първата ни работа сутрин, докато бяхме още по пижами, бе да минем по верандата, да огледаме внимателно всяко едно животно и да се убедим, че се чувства добре. Благодарение на ежедневното внимателно наблюдение на животните, човек успява да ги опознае добре и да открие най-малкия признак на заболяване, дори когато на всеки друг се струва, че дадено животно е в превъзходно здраве. После почиствахме клетките, нахранвахме най-слабите животни, които не можеха да чакат (например нектарките, които трябва да получат своя нектар веднага след разсъмване, или новородените, на които още рано сутринта трябваше да се раздадат бутилки с мляко), и чак тогава сядахме и ние на закуска. По време на храненето обикновено обменяхме мисли по своите задължения. Този разговор би накарал всеки нормален човек да изгуби апетит, защото засягаше главно състоянието на чревните движения на нашите питомци. Диарията или запекът при дивите животни често пъти е много добро указание за това, дали са хранени правилно. Това може да бъде първият (а понякога и единственият) симптом за някакво заболяване.

По правило набавянето на животни при всяка една експедиция е най-простата част от работата. Щом местните хора научат, че желаете да купите живи диви животни, към вас просто потича изобилие. Деветдесет процента, разбира се, са животни от най-обикновените видове, но понякога хората носят и редки животни. Ако се нуждаете от редки животни, трябва да отидете да си ги намерите сам, но докато се занимавате с това, може да сте сигурен, че цялата обикновена местна фауна ще ви бъде доставена у дома. Така че залавянето на животните е лесна работа, но трудното е да се грижите за тях.

Бедата не е толкова в това, че животното изживява голямо сътресение в резултат на залавянето му, колкото във факта, че е принудено да живее в непосредствена близост с едно същество, което то възприема като свой най-голям враг: самия вас. В много случаи животното преживява добре своето пленничество, но то не може да се примири с близостта, при която е принудено да съжителства с вас. Това е първата огромна бариера, която трябва да се преодолее единствено чрез търпение и нежност. Месеци наред животното може да прави опити да ви захапе и да ръмжи всеки път, когато наближите клетката му. Вие изпадате в отчаяние и смятате, че никога няма да му направите благоприятно впечатление. И ето, идва денят, в който понякога, без каквото и да е предупреждение то притичва към вас и поема храната от ръката ви или пък ви разрешава да го чешете зад ушите. В такива моменти чувствате, че не сте си изгубили напразно времето да чакате.

Храненето безспорно е един от най-важните ви проблеми. Необходимо е не само да притежавате достатъчно обширни познания за това, с какво се храни всеки вид в естествената си среда, но и да изнамерите подходящи заместители, ако не можете да му доставите естествена храна, и да научите вашите животни да ги поемат. Трябва също така и да угаждате на техните индивидуални желания, а те са многобройни. Веднъж имах един гризач, който отказваше да поеме нормалната за гризачите храна — плодове, хляб и зеленчуци — и в продължение на три дни се хранеше изключително с фиде. Имах и група от пет маймуни на една и съща възраст и от един и същ вид, но с коренно различни индивидуални качества. Две имаха страст към твърдо сварените яйца, останалите три се ужасяваха от странните бели форми на яйцата и не смееха да се докоснат до тях. Поставех ли непознатите бели предмети в клетката, те започваха да крещят от страх. И петте маймуни обожаваха портокалите, но докато четири от тях най-старателно обелваха кората и я хвърляха, петата също така старателно обелваше плода, но хвърляше портокала, а изяждаше кората. Когато притежавате сбирка от няколкостотин животни и всички проявяват такива странни особености, може да се побъркате в стремежа си да задоволите техните желания, за да запазите животните здрави и жизнерадостни.

От всички дразнещи и неприятни задачи, с които трябва да се занимавате по време на експедиция за диви животни, храненето на новородените от ръка без съмнение е най-неприятната. Преди всичко тези животни не знаят как да поемат биберона, а няма по-неприятно нещо от това да се боричкате с едно новородено животинче, обляно от главата до петите в топло мляко. На второ място трябва да се държат на топло, особено през нощта, а това означава, че нощем трябва да ставате по няколко пъти и да им подменяте бутилките с топла вода (освен ако не ги пъхнете в собственото си легло, което често пъти е най-правилното). След изтощителния ден ставането в три часа през нощта, за да пълните бутилки с топла вода, е занимание, което много скоро губи своето очарование. На трето място, новородените животни имат изключително нежни стомаси и трябва да ги гледате като същинска бавачка. Млякото, което им се дава, не трябва да е нито много гъсто, нито много рядко. При първия случай те получават чревни разстройства, които водят до нефрит и от там обикновено до смърт, а при втория отслабват и стават възприемчиви към всякакви смъртоносни усложнения.

Обратно на моите мрачни предсказания, новородената черноуха катеричка, катериц — Дребосъчето (за приятели само Дребосъка), се оказа образцово бебе. През деня лежеше и помръдваше с уши в легло от вата, поставено върху бутилка с гореща вода на дъното на дълбока тенекиена кутия от бисквити, а нощем тенекиената кутия поставяхме край леглата, под лампа с инфрачервени лъчи. Много скоро установихме, че Дребосъкът има самостоятелен характер. Независимо от изключително дребния си ръст животинчето бе необикновено гласовито, а гласът му представляваше серия пронизителни и бързи „чаткания“, подобни на дрънченето на евтин будилник. В продължение на първите двадесет и четири часа то свикна с часа на храненето и закъснеехме ли дори с пет минути, започваше да надига глас и да „чатка“ дотогава, докато не му поднесяхме храна. Настъпи денят, в който Дребосъкът прогледна и видя своите прилежни родители и окръжаващия го свят. Това създаде нови проблеми. Този ден се случи така, че закъсняхме малко с храната му. Заседяхме се на масата, улисани в разговор за това-онова, и за наш срам забравихме напълно Дребосъка. Внезапно нещо задраска зад мен, обърнах се и видях катеричката, седнала на прага на трапезарията. По лицето й, меко казано, се изписваше страшно негодувание. Като ни забеляза, тя зацъка като будилник, изтича по пода, изкачи се задъхана по стола на Джеки, скочи на рамото й, размаха насам-натам опашка и закрещя възмутено на ухото й. За една новородена катеричка това беше истински подвиг. При това, както вече казах, тя току-що бе прогледнала. Въпреки всичко бе успяла да излезе от своята кутия, да намери пътя от нашата спалня (претрупана с разни принадлежности за кинокамерата и филми), да мине по цялата веранда между двете редици клетки с опасни животни и най-накрая да ни открие (най-вероятно по звука) в трапезарията, която се намираше на другия край на верандата.

Преодолявайки безброй опасности, катеричката бе изминала шестдесетина метра по напълно неизвестна територия, само и само да ни съобщи, че е гладна. Не е необходимо да казвам, че тя получи съответната похвала, а най-важното, от нейна гледна точка, тя получи обяда си.

Веднага след проглеждането си Дребосъкът започна да расте бързо и скоро се превърна в най-прелестната катеричка, която бях виждал дотогава. Оранжевата глава и добре оформените, очертани с черна линия уши се съчетаваха великолепно с големите черни очи. Козината на тялото й преливаше в мъхавозелени оттенъци и двата реда бели петна от двете й страни проблясваха като осветени „котешки очи“ на потънало в мрак шосе. Опашката й обаче бе най-красива от всичко. Дълга и пухкава, отгоре зелена, а отдолу оранжева, тя бе истинска прелест. Дребосъкът обичаше да седи с навита на гърба си опашка, чийто връх висеше пред самия й нос. Катеричката помръдваше опашка и тя потръпваше като пламък на свещ, разклащан от течението на въздуха.

Дори и когато порасна, Дребосъкът продължаваше да спи в поставената край леглото ми тенекиена кутия от бисквити. Тя се будеше рано сутрин, надаваше силен крясък, скачаше от кутията върху някое от нашите легла и се пъхаше под завивката. Десетина минути проучваше отпуснатите ни от съня тела, после скачаше на пода и тръгваше да оглежда верандата. От тези свои изследвания често се завръщаше с някой трофей (парченце изгнил банан, сухо листо или цвят от бугенвилията), поставяше го веднага някъде из леглата и се възмущаваше безкрайно, ако изхвърляхме подаръка на пода. Това продължи месеци наред, докато настъпи денят, в който реших, че както останалите животни, и катеричката трябва да бъде поставена в клетка. Една сутрин се събудих от мъчителна болка и разбрах, че иска да натика един фъстък в ухото ми. Открила този деликатес на верандата, тя вероятно бе сметнала леглото ми за недостатъчно сигурно място, а ухото — за чудесно скривалище.

Друго новородено, макар и сукалче, за което се наложи да се грижим, бе ококореният иглоноктест лемур, който уловихме близо до Ешоби. Той се опитоми за кратко време и стана наш любимец. За размерите си притежаваше огромни крайници с дълги, и тънки пръсти. Твърде занимателно и комично зрелище представляваше това зверче, когато танцуваше из своята клетка на задните си крака и преследваше молец или пеперуда, които бяхме пуснали вътре. То протягаше огромните си ръце, като че уплашено от нещо, а очите му щяха да изскочат от орбитите си. Като заловеше плячката, то сядаше, стиснало здраво насекомото в розовата си лапичка, и я наблюдаваше с широко ококорени очи, удивено, че в нея изведнъж се е оказало такова същество. После го натъпкваше в устата си и продължаваше да седи, а крилата на пеперудката се размахваха като странни мустаци, над които блещукаха огромни учудени очи.

Ококореният ме запозна за първи път с една необикновена привичка на галагото, която за мой най-голям срам не бях забелязал дотогава, макар че се бях грижил за безброй галаго. Една сутрин го наблюдавах как изскочи от своята кутия да се нахрани с брашнени червеи и набързо да се измие и приглади. Както вече споменах, той има големи и нежни като венчелистчета уши, толкова тънки, че просто прозират. За да ги предпази от пробождане или друго увреждане, когато живее на свобода, той има навика да ги свива отстрани на главата си като свити платна на яхта. Веднага се виждаше, че слухът е от изключително значение за Ококорения. Той долавяше най-малкия шум — тогава ушите щръкваха и се насочваха като радар. Винаги ми е правило впечатление, че през голяма част от времето си чисти и трие ушите с ръце, но тази сутрин проследих целия процес от началото до края. Това, което видях, ме порази. Най-напред седна на едно клонче със зареян в пространството поглед и започна да чисти с голяма грижливост опашката си, като разделяше внимателно космите, за да се убеди, че между тях няма нито клечици, нито усукани и сплъстени косми, също като момиченце, което сплита косите си. След това отпусна голямата си като на кукла ръка и цръкна на дланта си капка урина. Той разтри със съсредоточен вид длани и започна да натрива урината по ушите си, също както мъжете натриват брилянтин в косите си. После цръкна нова капка и натри внимателно ходилата на краката и дланите на ръцете си. Аз не свалях изумените си очи от него.

Наблюдавах го три дена поред и се убедих, че не си въобразявам нищо, защото ми се стори, че това е един от най-странните животински навици, които някога съм виждал. В заключение смятам причината е само една. Кожата на изключително нежните и тънки уши трябва да се поддържа винаги влажна, в противен случай неизбежно ще изсъхне и ще се напука, а това може да се окаже фатално за едно животно, което разчита толкова много на своя слух. Същото се отнася и за деликатната кожа на ходилата и дланите на ръцете, но тук урината играеше и допълнителна роля. Ходилата и дланите са леко вдлъбнати, така че когато животното скача от клон на клон, лапите действат като вендузите по пръстчетата на дървесната жаба.

При едно по-сетнешно пътуване се снабдихме с голям брой от галагото на Демидов26 (най-дребните представители на това племе на големина колкото едри плъхове) и забелязах и у тях същия навик.

Най-увлекателното в една експедиция за диви животни според мен е ежедневното общуване с животните, при което имате възможност да наблюдавате, да изучавате и да записвате. Ежедневно и почти всеки миг от деня с някое от животните се случваше нещо ново и интересно. Следващите няколко извадки от дневника ми показват много добре как всеки ден бе изпълнен с нови задачи и интересни наблюдения:

Не само ние проявявахме интерес към животните. Много от местните жители виждаха за пръв път някои от нашите животни, затова идваха и молеха за позволение да разгледат сбирката. Един ден директорът на местното мисионерско училище попита дали може да доведе своите възпитаници да видят сбирката, а те бяха над двеста момчета! Съгласих се с удоволствие. Мисля, че ако чрез показване на живи животни у хората се породи интерес към фауната на родния край и към нейното запазване, тогава се върши много полезна работа.

И така в уговорения ден по пътя се показаха момчетата. Те крачеха в колона по двама, придружавани от петима преподаватели. Пред вилата момчетата бяха разделени на групи по двадесет, след което, водени от учител, се качваха поред на верандата. Джеки, Софи, Боб и аз застанахме на различни места край сбирката, за да отговаряме на въпроси. Момчетата се държаха образцово, нямаше блъсканица, натискане, закачки. Те преминаваха, съсредоточени и очаровани, от клетка на клетка и възкликваха удивени: „Ва!“ при всяко ново чудо и от удоволствие щракаха с пръсти. Когато премина и последната група, директорът събра момчетата при първото стъпало на стълбата и се обърна усмихнат към мен.

— Сър — каза той, — ние ви благодарим много, че ни разрешихте да разгледаме вашата сбирка от животни. Ще бъдете ли така любезен да отговорите на няколко въпроса на момчетата?

— Разбира се, с удоволствие — отвърнах аз и се настаних на стълбата, току над главите на децата.

— Момчета — прогърмя гласът на директора, — мистър Даръл е любезен да отговори на всички ваши въпроси. Кой желае да запита нещо?

Морето от черни лица под мен се развълнува. Момчетата свиха вежди, изплезиха езици, започнаха да ровят в праха с палците на краката си. Отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, понеже се освободиха от стеснението, те започнаха да ме засипват с въпроси, всички до един изключително разумни и уместни. На първия ред забелязах малко момченце, което през цялото време ме наблюдаваше, без да мигне с очи. Челото му бе набръчкано от напрежение, а самото то стоеше като вкаменено. Накрая, когато пороят от въпроси намаля, то изведнъж събра кураж и вдигна ръка.

— Какво искаш да попиташ, Уано? — каза директорът и се усмихна ласкаво на малчугана.

Момченцето пое дълбоко въздух и изстреля въпроса си към мен.

— Моля ви, са, би ли могъл мистър Даръл да ни каже защо направи толкова много снимки на жените на фона?

Усмивката моментално изчезна от лицето на директора и той ме погледна съкрушен.

— Това не е зоологически въпрос, Уано — произнесе строго той.

— Все едно, са, кажете моля ви, защо? — настояваше упорито то.

Директорът се намръщи зловещо.

— Това не е зоологически въпрос — прогърмя той със страхотен глас. — Мистър Даръл спомена, че ще отговаря само на зоологически въпроси. Жените на фона нямат отношение към зоологията.

— Почакайте, мистър директор, ако се разтълкува малко по-широко, този въпрос би могъл да се нарече биологически, нали така? — притекох се аз на помощ на малчугана.

— Не, сър, те не бива да ви задават подобни въпроси — отвърна директорът и започна да попива потта от лицето си.

— Но моля ви, нямам нищо против да отговоря. Работата е там, че хората в моята родина се интересуват от това, как живеят и как изглеждат хората от другите части на света. Аз, разбира се, мога да им разкажа, но съвсем друго е, когато им покажа и снимки. По снимката те могат да си представят съвсем точно как изглежда всичко тук при вас.

— Ето… — директорът прекара палец от вътрешната страна на яката на ризата си, —— мистър Даръл отговори на твоя въпрос. А сега, понеже е много зает, той няма повече време да отговаря на нови въпроси. Моля, стройте се.

Момчетата отново се подредиха в две прави редици, а директорът се здрависа с мен и най-искрено ме увери, че всички са ми изключително много благодарни. После се обърна пак към момчетата.

— А сега за благодарност към мистър Даръл искам да извикате три пъти сърдечно „ура“.

Двеста млади гърла изреваха сърдечно „ура“. След това момчетата, които бяха начело на колоната, извадиха от чантите си няколко бамбукови флейти и две малки барабанчета. Директорът махна с ръка и под звуците на бодър марш, изпълняван от застаналия начело оркестър, всички закрачиха надолу по пътя. Директорът тръгна след тях, като продължаваше да трие лицето си и мрачните погледи, които хвърляше в гърба на малкия Уано, не му предвещаваха нищо хубаво след завръщането в класната стая.

Вечерта фонът дойде при нас на чашка. След като му показахме новите попълнения на нашата сбирка, седнахме на верандата и аз му разказах за зоологическия въпрос на Уано. Фонът се смя дълго, особено на смущението на директора.

— Защо не му каза — попита той, като триеше сълзите от очите си, — защо не му каза, че снимаш моите жени, за да покажеш на всички европейци в твоята страна, че жените в Бафут са красиви?

— Това момченце е още дете — казах сериозно аз. — Струва ми се, че е твърде малък за тези въпроси.

— Вярно, вярно — отвърна със смях фонът, — той е още малко момче. Щастлив е, че още няма жени, които да го мамят с ласкателство.

— Казаха ми, приятелю — започнах аз, като се опитах да отклоня разговора от плюсовете и минусите на съпружеския живот, — казаха ми, че заминаваш утре за Н’доп. Вярно ли е?

— Вярно е — отвърна фонът. — Отивам за два дни на заседание на съда. Ще се върна вдругиден сутринта.

— Тогава — и аз вдигнах чаша — желая ти успешно пътуване, приятелю.

На следващата утрин, облечен във великолепна роба в жълто и черно и с изящна, цялата обшита с бродерии шапчица на главата, с дълги спускащи се отстрани наушници, фонът зае мястото си до шофьора на своя нов ландровър. На задната седалка поставиха всичко необходимо за пътуването му: три бутилки шотландско уиски, любимата му жена и трима члена на съвета. Той махаше енергично с ръка, докато колата зави зад ъгъла и се изгуби от погледа ни.

Същата вечер, като изпълних и последните си задължения за деня, реших да изляза на предната веранда да подишам свеж въздух. Забелязах, че долу на големия двор се събира група от децата на фона. Заинтригуван, започнах да ги наблюдавам. Те направиха огромен кръг в средата на двора и след много разговори и спорове започнаха да пеят някаква песен и да пляскат ритмично с ръце. Акомпанираше им едно седемгодишно момченце, което биеше барабана, застанало в средата на кръга. Децата запяха една от най-красивите и чаровни песни на Бафут. Почувствах, че те не се бяха събрали просто така. Явно, че имаше някаква определена цел, но какво можеха да празнуват (освен ако не бе заминаването на техния баща), не ми беше никак ясно. Наблюдавах ги дълго време, докато нашият прислужник Джон изникна изневиделица до мен.

— Вечерята е готова, са — обяви той.

— Благодаря, Джон. Защо тези деца пеят в двора на фона?

Джон се усмихна стеснително.

— Защото фонът замина за Н’доп, са.

— Това зная, но защо пеят?

— Когато фонът не е в къщи, са, тези деца трябва да пеят всяка вечер в двора на фона. Така се запазва задушевността в неговия дом.

Каква прекрасна мисъл! Надникнах надолу към наредените в кръг деца, запели с желание сред мрака на огромния двор, за да запазят задушевността в дома на своя баща.

— А защо не танцуват? — запитах аз.

— Защото няма с какво да си светят, са.

— Занеси им петромаксовата лампа от спалнята. Кажи им, че я пращам, за да им помогна да запазят задушевността в дома на техния баща.

— Да, са — отвърна Джон.

Той изтича да вземе лампата и след малко видях как тя хвърляше вече златиста светлина сред кръга от деца. Когато Джон им предаваше моето поръчение, децата млъкнаха, после екнаха възторжени викове и радостни възгласи.

— Благодарим, маса, благодарим!

Седнахме да вечеряме, а децата отвън пееха като чучулиги. Те припляскваха с ръце и се въртяха в кръг около меко съскащата лампа, а дългите им, изтеглени сенки се простираха до средата на двора.

Ръчна поща

Животни — кинозвезди

Има много и различни начини да се правят филми за животни. Вероятно един от най-добрите е да се наеме за година-две група оператори в някой тропически край на света и да филмират животните в естествената им среда. Този начин за съжаление е много скъп и ако не се разполага с времето и възможностите на Холивуд, не си заслужава да се говори за него.

За човек като мен, който разполага с ограничено време и средства в дадена страна, единственият начин да заснеме животни си остават снимките при изкуствени условия. Условията за снимане на диви животни в тропическите гори са такива, че могат да обезсърчат и най-запаления оператор. Преди всичко почти е невъзможно да видите диво животно, а когато го зърнете, това обикновено става за един миг, защото в следващия то вече е изчезнало в растителността. Истинско чудо би било да се окажете на подходящо място, в подходящо време, със заредена камера, определена експонация и съответното животно пред вас, заето с интересно и подходящо за снимане занимание. Така че остава първо да заловите животното и да го приучите на всичко по време на неговото пленничество. Може да започнете работа веднага щом животното загуби страха си от хората. В огромен и ограден с мрежи „снимачен павилион“ създавате обстановка, по възможност най-близка до естествената жизнена среда на животното и едновременно най-подходяща за снимки. Това означава, че в нея не трябва да има нито твърде много дупки, в които да се пъхат плашливите животни, нито много гъсти храсти, за да не се получават сенчести места в кадрите, и така нататък. После разполагате животното в павилиона и го оставяте известно време да свикне с обстановката. За това са необходими от един час до няколко дни.

От съществено значение, разбира се, е да познавате добре навиците на животното и да знаете как би реагирало при различни обстоятелства. Ако поставите например гладен бузест плъх30 в подходящ декор при изобилие от горски плодове по земята, той ще се заеме моментално да тъпче колкото може повече плодове в огромните си торбички на бузите, така че в края на краищата добива вид на животно, заболяло от тежка форма на заушки. Ако не желаете да сведете всичко до редица скучни кадри на създание, което се лута безцелно насам-натам между храсталаци и треви, трябва да създадете такива условия, които ще го накарат да прояви някой свой интересен навик или да направи нещо интересно. И да успеете да постигнете всичко това, на вас ще са ви необходими още две неща: търпение и добра слука. Дори и на опитомено животно не може да обясните като на актьор какво трябва да извърши. Понякога животно, което ден след ден в продължение на седмици е правило едно и също нещо, развива внезапно остра сценична треска пред камерата и отказва да „играе“. Когато сте изгубили часове под лъчите на палещото слънце, за да подготвите всичко необходимо, подобна демонстрация на характер е в състояние да ви подтикне към убийство.

Блестящ пример за трудностите при снимане на животни според мен представлява денят, в който направихме опит да заснемем една малка водна антилопа31. Тези прелестни дребни животни достигат големината на фокстериерите. Чудесната им кестенява козина е изпъстрена красиво с бели линии и петна. Дребничката и изящна водна антилопа е необикновено фотогенична. За нея могат да се посочат няколко любопитни факта. Един от тях например е, че в диво състояние тя има полуводен начин на съществуване. По-голямата част от времето си прекарва в газене и плуване из горските потоци, може дори да преплува и значително разстояние под водата. Друг любопитен факт е, че обича страстно охлюви и бръмбари, а за антилопите подобни месоядни качества са твърде необикновени. И на края тези животни са необикновено кротки и лесно се опитомяват. Имал съм случаи, когато час след залавянето й малката водна антилопа е поемала храна от ръката ми и ми е позволявала да я чеша зад ушите. Като я гледа човек, би помислил, че се е родила в пленничество.

Нашата водна антилопа не правеше изключение. Това удивително кротко същество обожаваше да го чешат зад ушите и по коремчето и без да прикрива своето задоволство, можеше да изгълта толкова охлюви и бръмбари, колкото му предоставите. Освен това през свободното си време правеше опити да се къпе в легена, в който с големи усилия потапяше едва задните си части.

И така, за да покаже водната антилопа своите месоядни качества и навиците си да се къпе, аз подготвих снимачна площадка, която включваше и част от брега на реката. Шубраците и храсталаците бяха поставени много умело, за да покажат по възможния най-изразителен начин чудесната й защитна окраска. Една сутрин, когато по небето нямаше нито едно облаче и слънцето се намираше на необходимото място, ние закарахме клетката на водната антилопа на площадката и се подготвихме да я пуснем.

— Страхувам се само от едно — казах аз на Джеки, — че няма да успея да я накарам да се раздвижи достатъчно. Знаеш я, колко е кротка… По всяка вероятност ще отиде до средата на площадката и ще откаже да направи и крачка повече.

— Ако й предложим охлюв или нещо друго от отсрещната страна, струва ми се, че ще пресече цялата площадка — подсказа Джеки.

— Само да не стърчи като крава сред поляна. Необходимо ми е да направи каквото и да е движение — казах аз.

Всъщност тя се раздвижи така, че надмина всичките ми очаквания. В момента, в който вдигнахме вратичката на клетката, тя излезе с грациозна крачка навън и се спря, вдигнала едното си изящно копитце. Задействах кинокамерата в очакване на следващото й движение. А следващото движение се оказа съвършено непредвидено. Водната антилопа се стрелна като ракета през декора, който така внимателно бях подредил, премина през мрежите, като че те не съществуваха, и изчезна в близките шубраци, преди някой от нас да е скочил от мястото си, за да я спре. Никой не очакваше подобно нещо, затова не успяхме да реагираме навреме. Като видях как малката ми безценна водна антилопа изчезна от погледа, аз нададох такъв сърцераздирателен вой, че всички, включително и готвачът Филип, изоставиха заниманията си и като по магически начин се явиха на площадката.

— Водното животинче избяга — изкрещях аз. — Давам десет шилинга на този, който успее да го залови.

Резултатът от щедрото ми обещание бе мигновен. Като рояк гладни скакалци се хвърлиха африканците през храсталака, в който изчезна антилопата. Не изминаха и пет минути и Филип с тържествен фелдфебелски рев изскочи от храстите, притиснал до гърдите си разриталата се и бореща се антилопа. Когато я затворихме отново в клетката, тя застана съвсем спокойно и впери в нас блестящите си очички, като че се учудваше на цялата тази суматоха. Тя близна приятелски ръката ми, а когато я почесах зад ушите, изпадна в обичайното си, наподобяващо транс състояние. Останалата част от деня посветихме на опити да заснемем това отвратително животно. Тя се държеше образцово в клетката, пляскаше в легена, за да покаже колко много обича водата, ядеше бръмбари и охлюви, за да покаже месоядната си природа, но в момента, в който я пускахме на филмовата площадка, се втурваше стремглаво напред, като че по петите й я преследваха двойка леопарди. В края на деня, изпотен и изтощен, заснех едва около петнадесетина метра филм, на който не се виждаше нищо друго, освен застаналата неподвижно пред клетката си антилопа, готова да се стрелне напред. Унили, ние пренесохме обратно клетката във вилата, а антилопата лежеше кротко на леглото си от бананови листа и дъвчеше бръмбари. Това бе пръв и последен път, в който се опитах да заснема малка водна антилопа.

Друго същество, което ми причини неописуеми страдания на фотографското поприще, бе една млада африканска горска кукумявка32, на която дадохме не дотам оригиналното название Ууди. Африканските горски кукумявки са много красиви. Те имат разкошна шоколадовокафява перушина, изпъстрена с бели петна, и такива прекрасни очи, каквито не притежава нито един представител на тяхното семейство, — огромни, тъмни и влажни, с тежки мораворозови клепки. Кукумявката вдига и спуща тези клепки над очите си подобно на престаряла кинозвезда, изгаряща от желание да се завърне отново в киното. Това съблазнително трепкане на клепачите се придружава от силни кастанетни почуквалия на клюна. Когато е развълнувана, примигването е много изразително и птицата започва да се полюшва от една страна на друга там, където е кацнала, като че ли се кани да танцува хула-хула, после изведнъж разперва криле и започва да хлопа с клюна си към нас. В такива случаи наподобява надгробен ангел. В своята клетка Ууди изпълняваше отлично всички тези номера. Нещо повече, тя изпълняваше всичко това и по поръчка, стига да й се покаже нещо вкусно, от рода на малка мишка. Бях напълно сигурен, че при подходящ фон ще успея да заснема всички нейни номера без особени затруднения.

И така на оградената с мрежи снимачна площадка, която използвах за снимане на птици, измайсторих нещо като голямо дърво, гъсто обрасло с пълзящи и други растения — паразити. За фон ми служеха зелените листа и синьото небе. След като приготвих всичко, пренесох Ууди и я поставих на един клон сред това богатство от зеленина. Това, което исках от птицата, бе много просто и естествено за нея и ми се струваше, че няма да затормози ни най-малко мозъка й. Със съвсем малко съдействие от нейна страна, цялата работа можеше да приключи за десетина минути. Птицата седеше на клона и ни наблюдаваше с разширени от ужас очи, докато заемах мястото си зад кинокамерата. Точно когато натиснах копчето, тя намигна бързо, след което, като че ли изпълнена с отвращение към нас, ни обърна гръб. Опитах се да си внуша, че търпението е първото условие, на което трябва да отговаря фотографът — анималист, и изтрих потта от очите си, после приближих клона, обърнах птицата и се върнах при камерата. Когато стигнах до камерата, Ууди отново беше с гръб към нас. Помислих си, че светлината е много силна, затова изпратих няколко души да отсекат клони, които поставихме така, че да предпазят птицата от преките слънчеви лъчи. Тя обаче продължаваше упорито да ни обръща гръб. Стана ясно, че ако изобщо искам да я снимам, трябва да прередя всичко наново и да опитам от другата страна. С цената на голям труд преместихме около един тон декорации във вид на разни храсти и ги подредихме така, че Ууди да може да гледа към онази посока, която явно предпочиташе.

Докато, облени в пот, местехме огромни клонаци и навити пълзящи растения, Ууди седеше и ни наблюдаваше удивено. Тя великодушно ми разреши да фиксирам камерата на избраното място (това впрочем небе така просто, понеже сега трябваше да снимам почти срещу слънцето), след което най-спокойно отново извърна гръб (идваше ми да я удуша). В това време се надигнаха зловещи облаци, които всеки момент можеха да затулят слънцето и да направят по-нататъшните опити за снимане невъзможни. Прибрах камерата и със смъртоносен яд в сърцето пристъпих към клона, за да прибера моята кинозвезда. Когато наближих птицата, тя се обърна, чукна възхитена с клюн, изпълни набързо хула-хула, после разпери криле и ми се поклони с престорената скромност на актьор, който се покланя за седемнадесети път на публиката.

Разбира се, не всички наши звезди ни причиняваха неприятности. Всъщност един от най-добре заснетите епизоди бе направен с минимум усилия и за рекордно време. При това на пръв поглед изглежда, че всичко е много по-трудно, отколкото да накарате една кукумявка да разпери криле. Казано накратко, искаше ми се да направя няколко кадъра как змия яйцеяд ограбва гнездо. Змиите — яйцеяди достигат около шестдесет сантиметра на дължина и са много тънки. На цвят са розовокафяви, напръскани с по-тъмни петна. Имат необикновени, изпъкнали очи с бледосребрист оттенък и чудесни вертикални зеници, като на котката. Най-любопитното при тях е, че на около седем сантиметра от гърлото (вътрешно, разбира се) прешленните израстъци изпъкват и увисват надолу като сталактити. Влечугото налапва яйцето цяло и то преминава по дължината на тялото, докато се намести точно под тези прешлени. Тогава змията свива мускулите си, шиповете проникват в яйцето и го счупват. Жълтъкът и белтъкът се абсорбират, а счупената черупка, превърната в сплескана топчица, се повръща. Целият този процес е съвсем необичаен и доколкото ми е известно, никога не е бил сниман на филм.

По това време притежавахме шест змии — яйцеяди, които за мое най-голямо удоволствие бяха напълно еднакви по големина и окраска. Местните дечурлига развиха бърза търговска дейност и ни носеха яйца от птици — тъкачи, с които хранехме групата влечуги, а те бяха в състояние да погълнат невероятно количество яйца. Поставехме ли яйце в клетката, кълбото сънливи змии се размотаваше и всяка змия се стремеше да достигне първа до яйцето. Макар и да се държаха прекрасно в клетката, след всичките ми неприятности с Ууди и малката водна антилопа, аз бях настроен малко песимистично. Въпреки всичко подредих съответната декорация (разцъфнал храст, в клоните на който поставих малко гнездо) и събрах дузина малки сини яйца за реквизит. След това в продължение на три дни змиите не получиха обичайната си дажба яйца, за да съм сигурен, че няма да им липсва добър апетит. Това впрочем не им навреди ни най-малко, понеже те издържат много дълги пости. При по-големите екземпляри този период може да продължи месеци, дори и година. Когато прецених, че моите звезди са изострили до краен предел апетита си, пристъпихме към работа.

Клетката на змиите пренесохме на снимачната площадка, в гнездото поставихме пет чудесни сини яйца, след което внимателно пуснахме една от змиите на клонките на храста, непосредствено над гнездото. Натиснах спусъка на камерата и зачаках.

След прохладния сумрак на сандъка, в който беше поставена, змията сега лежеше отпуснато върху клоните, като че леко зашеметена от слънчевата светлина. След миг езикът й започна бързо да се подава и скрива от устата, главата й любопитно се завъртя насам-натам. После подобно на струя вода тялото й се хлъзна по клоните към гнездото. Тя приближаваше бавно все повече и повече, и когато достигна ръба на гнездото, надникна със зловещите си сребристи очи към яйцата. Езикът й отново се стрелна от устата, също като че подушваше яйцата, подобно на куче, душещо мръвка. След това змията се придвижи още малко напред, изви глава встрани, отвори широко уста и започна да гълта едно от яйцата. Долните челюсти на всички змии са нагодени така, че могат да се откачат от ставите. Това им дава възможност да поглъщат жертва, на пръв поглед твърде голяма за устата им. Яйцеядът не прави изключение. Змията откачи челюстите си и кожата на гърлото й се изпъна така, че всяка люспица се отдели самостоятелно. Синьото яйце прозираше през тънката й опъната кожа при бавното му преминаване през гърлото й. След като яйцето измина около три сантиметра надолу по тялото на змията, тя се замисли за миг, после изпълзя бавно от гнездото и се пъхна в клоните. Когато се придвижваше, тя търкаше необикновено издутото си тяло по клоните и по такъв начин яйцето бе избутвано все по-надолу и по-надолу.

Въодушевени от успеха, ние поставихме змията обратно в сандъка, за да смели храната си на спокойствие, а аз промених положението на камерата и нагласих широкоъгълния обектив за снимане на обекти отблизо. На мястото на откраднатото яйце поставихме ново, след което измъкнахме един друг яйцеяд. Истинско щастие бе да притежаваш толкова много змии с еднакви размери и разцветка, тъй като първата змия не би потърсила ново яйце, преди да смели погълнатото, и по тази причина не може да й се правят и снимки от къси разстояния. Новата змия по нищо не се различаваше от първата, тя също бе изгладняла здраво, така че без особени затруднения успях да направя необходимите ми снимки отблизо, докато тя се плъзгаше бързо към гнездото и грабна едно от яйцата. После повторих всичко отново с други две змии. При монтажа на филма четирите епизода бяха съединени така, че никой от тези, които видяха завършения филм, не се досещаше, че всъщност вижда четири различни змии.

Всички бафутяни, включително и фонът, бяха смаяни от нашата филмова дейност, още повече, че не много отдавна бяха видели за първи път кино. В Бафут пристигнала кола с подвижно кино. Жителите видели цветен филм за коронацията и занемели от възторг. Всъщност това събитие продължаваше да се обсъжда разгорещено и по време на нашето пристигане, приблизително година и половина по-късно. Като сметнах, че на фона и неговите съветници ще им бъде интересно да научат нещо повече за това, как се правят филми, една сутрин ги поканих да наблюдават нашите снимки и те приеха с радост поканата.

— Какво ще снимаш? — попита Джеки.

— Всъщност няма никакво значение, стига да е нещо безопасно — отвърнах аз.

— А защо безопасно? — попита Софи.

— Не ми се иска да рискувам… Ако допусна нещо да ухапе фона, едва ли ще бъда повече персона грата, не е ли така?

— Точно така, но ние никога няма да допуснем подобно нещо — забеляза Боб. — Я кажи какво си намислил този път?

— Ще направя няколко кадъра на бузести плъхове, които сигурно ще ни потрябват. Те са толкова безобидни, че не могат да навредят дори и на една муха.

И така на следващата сутрин подготвихме всичко. Снимачната площадка, която представляваше горски участък, бе построена на специална платформа. Наблизо издигнахме нашия найлонов навес, под който щяха да седнат фонът и неговите придворни. Под навеса поставихме маса с напитки и няколко стола. След като всичко бе готово, изпратихме съобщение на фона, че го очакваме.

Когато фонът и неговите съветници приближаваха към нас през огромния двор, гледката наистина бе възхитителна. Най-напред пристъпяше фонът, облечен в прекрасна синьо-бяла роба. До него ситнеше любимата му жена, която го предпазваше от слънчевите лъчи с огромен оранжевочервен чадър. Отзад се движеха членовете на съвета, облечени в развети мантии в зелено, червено, оранжево, пурпурно, бяло и жълто. Около това цветно шествие подскачаха и се мушкаха насам-натам повече от четиридесет деца на фона. Те наподобяваха малки черни бръмбарчета, завъртели се около огромна, многоцветна гъсеница. Процесията мина бавно край вилата и пристигна при нашето импровизирано киностудио.

— Добро утро, приятелю — извика усмихнат фонът. — Дойдохме да видим това кино.

— Добре дошъл, приятелю — отвърнах аз. — Не би ли искал първо да се почерпим?

— Ва! С удоволствие — отвърна фонът и се отпусна внимателно на един от нашите лагерни столове.

Аз напълних чашите и докато пиехме, открих на фона тайните на киноскимките, показах му как работи кинокамерата, как изглежда кинолентата и му обясних, че всеки малък кадър представлява отделно движение.

— Кога ще видим филма, който ще снимаш сега? — попита фонът, след като схвана основните принципи на фотографията.

— Трябва да го занеса в моята страна, за да го завърша — отвърнах със съжаление аз, — затова не мога да ти го покажа, докато не се върна отново в Камерун.

— Е, добре — каза фонът, — когато се върнеш отново в моята страна, ще се повеселим и ще ми покажеш твоя филм.

Пихме отново в чест на скорошното ми завръщане в Бафут.

Всичко беше вече готово, за да покажем на фона как се работи с кинокамера. Софи, нашият монтажист, облечена в панталони, риза, с тъмни очила и огромна сламена шапка, седеше съвсем несигурно на малко походно столче с бележник и молив в ръка, готова да запише всичко относно заснетите от мен кадри. Близо до нея Джеки с накачени фотоапарати стоеше надвесена над звукозаписващия апарат. Боб беше до снимачната площадка и изпълняваше ролята на режисьор. Въоръжен с пръчка, той държеше кутия, в която пищяха гласовито нашите звезди. Поставих камерата на съответното място, застанах зад нея и дадох знак да започваме, фонът и неговите съветници наблюдаваха мълчаливо и съсредоточено, когато Боб извади внимателно двата бузести плъха и ги постави на площадката, след което ги насочи в необходимото направление с пръчката. Натиснах спусъка на камерата. Зрителите зад мен посрещнаха с одобрителни възгласи „Ах“ тънкото бръмчене на камерата. Точно в този момент в двора се появи малко момченце с кратунка. Без да забележи тълпата, то приближи Боб и му предложи това, което носеше. Бях напълно погълнат от наблюдението през визьора на камерата, затова не обърнах особено внимание на разговора между Боб и момчето.

— Какво е това? — попита Боб и пое кратунката, чието гърло бе затъкнато със зелени листа.

— Животинче — отвърна късо момчето.

Вместо да си изясни по-добре що за животинче е това, Боб измъкна запушалката от листа, натикана в гърлото на кратунката. Резултатът изненада не само него, но и всички наоколо. От кратунката изскочи като изхвърлена от пружина една изключително разярена зелена мамба33 и падна на земята.

— Пазете краката си! — предупреди с висок глас Боб.

Свалих око от визьора на камерата. Това, което видях, ме обезпокои не на шега. Между краката на триножника на камерата, целеустремена към мен, пълзеше бързо зелената мамба. Подскочих нагоре и назад с грацията на прима балерина. Настана същинска бъркотия. Змията се плъзна под мен и се насочи бързо към Софи. Един поглед беше достатъчен на Софи, за да разбере, че няма защо да се излага на излишен риск. Като сграбчи молива, бележника, а кой знае защо и походното столче, тя затича, като заек към скупчилите се съветници. За нещастие тази посока съвпадаше и с желанието на змията, която я последва по петите. Съветниците хвърлиха поглед към Софи, която очевидно водеше змията право към тях, и не се подвоумиха нито за миг. Те се обърнаха като един човек и побягнаха.

Не се помръдна само фонът, който като че бе залепнал за стола. Притиснат зад подредената с напитки маса той не можеше да се помести.

— Вземи една пръчка — извиках на Боб и хукнах след змията.

Аз, разбира се, знаех, че змията няма да нападне предумишлено, когото и да било. Тя просто се стараеше да се отдалечи колкото може повече от нас. Но когато наоколо имаше петдесет паникьосани и босоноги африканци, разтичали се като побеснели във всички посоки и сред тях пълзеше уплашената смъртоносна змия, не беше изключено да стане и някакво нещастие.

Според думите на Джеки сцената беше фантастична. Членовете на съвета тичаха през глава през двора, зад тях бягаше Софи, а след нея се плъзгаше змията, преследвана от мен, а аз от своя страна бях следван от Боб с пръчка в ръка. За мое най-голямо успокоение мамбата пропълзя безпрепятствено край фона. Тъй като вълната на събитията го отмина, фонът остана на мястото си и се почерпи набързо с нова чаша, за да успокои възбудената си нервна система.

В края на краищата Боб и аз хванахме мамбата на тясно при стълбите на вилата. Притиснахме я с пръчката, вдигнахме я и я пуснахме в една от големите торби за змии. Върнах се при фона и видях как членовете на съвета приближаваха от всички посоки към своя монарх. Ако обърнете в бягство група сановници, в която и да е друга част на света, като подхвърлите змия в техните редици, ще бъдете подложен на безкрайни упреци, сръдни, наранено честолюбие и редица други прояви на уязвеното човешко самолюбие. Това обаче не се отнася до африканците. Фонът седеше сияещ на своя стол. Съветниците разговаряха помежду си, смееха се и щракаха с пръсти, като си припомняха за преминалата опасност, присмиваха се на тези, които са бягали най-бързо, изобщо здравата се забавляваха с веселата страна на цялото събитие.

— Хванахте ли я, приятелю? — попита фонът и ми наля с щедра ръка от моето собствено уиски.

— Да — отвърнах аз и поех с благодарност чашата, — хванахме я.

Фонът се наведе през масата към мен и ми се усмихна закачливо.

— Видя ли как побягнаха моите хора? — попита той.

— Вярно, здравата побягнаха — съгласих се аз.

— Уплашиха се — обясни фонът.

— Да. Змията е опасна.

— Вярно, вярно — потвърди фонът. — Тези хорица се изплашиха страшно от змията.

— Да.

— Аз не се изплаших — каза фонът. — А моите хора се разбягаха… здравата се изплашиха… а аз не избягах.

— Вярно, приятелю, вярно… ти не побягна.

— Аз не се уплаших от тази змия — каза фонът, за да не би случайно да пропусна най-главното.

— Вярно. Затова пък змията се уплаши от тебе.

— От мене ли се уплаши? — запита удивен фонът.

— Да, змията не посмя да те ухапе… лоша змия, но тя не може да убие фона на Бафут.

Фонът се разсмя гръмогласно на този опит за наивно ласкателство и като си припомни как се разбягаха неговите съветници, закиска се отново, последван от самите тях. Най-сетне, все още превивайки се от смях при мисълта за инцидента, те си тръгнаха и ние дълго след това чувахме веселите им гласове и смях. Това е единственият ми познат случай, при който една зелена мамба едва ли не стана виновница за дипломатически coup d’etat.

Ръчна поща

Животни с човешки ръце

От всички животни, на които попада човек при експедиция за диви животни, най-очарователните според мен са членовете на маймунското племе. Те по най-възхитителен начин напомнят деца: жив ум, неподправени привички, буйно, страстно, всеотдайно отношение към живота във всеки отделен момент и трогателна вяра във вас, когато ви приемат за заварен родител.

Маймуните са един от главните източници за прехрана в Камерун и тъй като не съществуват закони, ограничаващи тяхното изтребване или пък определящи сезоните, в които може да се преследват, загиват голям брой женски с малки. Майката пада от дърветата с притисналото се здраво към тялото й малко, което в повечето случаи остава невредимо. Новородената маймунка обикновено убиват и изяждат заедно с майката. От време на време някой ловец отвежда в родното си село малка маймунка, отглежда я, докато порасне, след което я убива и изяжда. Когато, обаче наоколо се навърта колекционер на животни, всички тези сирачета попадат при него, защото той обикновено е склонен да плаща за живо животно по цена, много по-висока от пазарната. И така в продължение на два-три месеца, попаднал на места като Камерун, вие обикновено ставате заварен родител на цяла група маймуни от всички видове и възрасти.

Към края на нашия престой в Бафут притежавахме седемнадесет маймуни (без да се броят човекоподобните маймуни и по-примитивните представители на племето, като пото34 и галаго), които бяха за нас неизчерпаем източник на развлечения. Може би най-живописните сред тях бяха ръждивите хусари. Това са нежни маймуни, достигащи на големина колкото териерите, с яркочервена козина, катранено черни лица и бели гърди. Тези маймуни предпочитат планинските пасища пред гората. Когато са на свобода, движат се подобно на кучетата на големи семейства, усърдно търсят корени на треви и изгнили трупи на дървета, в които има насекоми и гнезда на птици, обръщат камъни, за да търсят червеи, скорпиони, паяци и разни други деликатеси. От време на време се изправят на задните си крака и се оглеждат над тревата, а ако тревата е твърде висока, подскачат право нагоре във въздуха също като че са на пружина. Ако при тези подскоци открият някаква опасност, започват да крещят силно „прауп… прауп… прауп“, побягват с лек галоп през тревата, като се полюляват подобно на малки червени състезателни кончета.

Нашите четирима хусари живееха заедно в голяма клетка. Те разчесваха внимателно една на друга козинките си с тъжни черни и изключително съсредоточени лица, или пък се отдаваха на странни ориенталски танци. Ръждивите хусари според мен са единствените маймуни, които действително могат да танцуват. По време на буйни игри повечето маймуни се въртят безспир или подскачат нагоре-надолу, но хусарите са си изработили особени танцови фигури и, което е по-важното, разполагат с богат репертоар. От началото започват да подскачат на четирикрака подобно на футболна топка, като и четирите им крайника се отделят едновременно от земята. Подскачането става все по-бързо и по-бързо и по-високо и по-високо, докато подскоците им достигнат над половин метър височина. После спират и преминават към следващата серия от „стъпки“. С неподвижни задни крака започват да люлеят предните части на телата си от една на друга страна подобно на махала и поклащат отляво надясно глави. Като изпълнят гази фигура двадесет или тридесет пъти, преминават изведнъж на нов вариант. Те се изправят вдървени на задни лапи, протягат предните над главите си, забиват погледи в тавана на своята клетка и започват да се движат в кръг дотогава, докато не паднат по гръб със замаяни глави. Целият този танц се съпровожда от песничка, която звучи приблизително така: „Уааоу… уааоу… прауп… прауп… уааоу… прауп“. Тя е сравнително много по-приятна от някоя обикновена популярна песничка, изпълнявана от обикновен естраден певец.

Хусарите, разбира се, обожават всяка жива храна и смятаха деня за непълноценно преминал, ако не са излапали по шепа скакалци, няколко птичи яйца или пък чифт сочни, космати паяци. Най-много на света обичаха личинките на палмовия бръмбар. Палмовият бръмбар е овално насекомо, дълго около пет сантиметра, което се среща много често в Камерун. Той снася яйцата си в гниещи стъбла на дървета, но показва подчертано предпочитание към меката влакнеста вътрешност на палмите. Яйцето се излюпва във влажна и мека хранителна среда и личинката много скоро се превръща в сиво-бяла твар, подобна на личинката на мухите, дълга около седем сантиметра и дебела колкото човешки палец. Тези тлъсти и огъващи се личинки са истинска манна небесна за хусарите. Когато се появявах с пълна догоре консервна кутия, те ме посрещаха с оглушителни и възторжени крясъци. Любопитното в случая бе, че макар и да обожаваха яденето на личинките, те всъщност се страхуваха от тях. Изсипвах ли кутията с личинките на пода на клетката, хусарите веднага наклякваха около тях, започваха да скимтят от възторг и докосваха деликатесите с треперещи и несигурни движения на пръстите. Помръднеше ли някоя личинка, те като опарени отдръпваха лапи и моментално ги обърсваха в козината си. Най-накрая някой хусар грабваше тлъста личинка, затваряше очи, смръщваше лице, тикаше края на личинката в устата си и я захапваше силно. Личинката, разбира се, реагираше на това безцеремонно обезглавяване и извиваше тяло в предсмъртна агония. Тогава хусарът я хвърляше незабавно на пода, обърсваше отново лапи и все още със затворени очи и смръщено лице започваше да дъвче отхапаното парче. Хусарите ми напомняха хора, които ядат за първи път живи стриди.

Един ден съвсем неволно, под впечатлението, че им оказвам голямо внимание, станах причина за страшна врява в тяхната клетка. Цяла гвардия местни дечурлига ни доставяха жива храна за животните. Те пристигаха веднага след пукване на зората с кратунки, напълнени с охлюви, птичи яйца, личинки от бръмбари, скакалци, паяци, мънички безкосмени плъхчета и най-различна друга храна, която нашите животни обожаваха. Сутринта, за която става дума, заедно с обичайните охлюви и личинки на палмовия бръмбар едно момченце донесе и две личинки на бръмбара Голиат35. Бръмбарът Голиат е най-големият бръмбар на света. Възрастният екземпляр достига до петнадесетина сантиметра на дължина и до десет на дебелина. Така че излишно е да казвам, че личинките му приличат на чудовища. Те също бяха дълги около петнадесетина сантиметра и дебели като китката на ръката ми. Имаха същия ужасен мъртвешки бял цвят като на личинката на палмовия бръмбар, само че бяха много по-тлъсти, с набръчкана и нагъната кожа, с плоски и кестеняви глави, големи колкото един шилинг, с огромни извити челюсти, с които могат да ви ухапят доста силно, ако ги хванете невнимателно. Зарадвах се много, когато получих тези огромни, бухнали личинки. Мислех, че след като хусарите обичат толкова много личинките на палмовия бръмбар, удоволствието им нямаше да има граници, когато зърнат огромните вкусни парчета. Поставих ларвите на бръмбара Голиат в обикновена тенекиена кутия заедно с други личинки, за да ги дам на маймунките преди закуска.

Когато видяха, че се задава познатата им тенекиена кутия, маймунките започнаха да скачат възбудено нагоре-надолу и да крякат „прауп… прауп“. Докато отварях вратичката, те седнаха в кръг и по дребните им черни личица се появи израз на безпокойство. Маймунките протегнаха умолително предните си лапи. Бутнах тенекиената кутия през вратичката и я обърнах така, че двете огромни ларви паднаха на пода на клетката с меко тупване и останаха там неподвижни. Ако кажа, че маймунките останаха изненадани, едва ли ще опиша истинското положение. Те изпискаха тихо от удивление и се дръпнаха седешком назад, оглеждайки ужасени и с недоверие тези живи балони. Наблюдаваха ги внимателно минута-две, но тъй като личинките не проявяваха никакви признаци на движение, смелостта им постепенно се възвърна и започнаха да се приближават, за да проучат по-добре това необикновено явление. След като огледаха личинките от всички страни, една от маймунките събра кураж, протегна ръка и пипна внимателно личинката с несигурни пръсти.

Легналата по гръб и сякаш изпаднала в транс личинка моментално се събуди, огъна конвулсивно тяло и се търкулна величествено по корем. Това движение въздейства потресаващо върху маймунките. Те изкрещяха диво от страх и побягнаха вкупом към най-отдалечения ъгъл на клетката, където се отдадоха на позорно диво скимтене, напомнящо донякъде итънски футбол, като всяка се стремеше да се добере до най-отдалеченото кътче. А личинката след минутно размишление повлече бавно по пода набъбналото си тяло право срещу тях. Тук маймунките изпаднаха в такава колективна истерия, че се видях принуден да се намеся и да извадя личинките от клетката. Поставих ги в клетката на чернокраката мангуста Тики, която не се страхуваше от нищо и на бърза ръка се справи с тях. А бедните хусари целия ден не бяха на себе си. Дори и след това, когато ме видеха, че пристигам с личинки от бръмбар, те се отдръпваха бързо в дъното на клетката, докато не се убедяха, че в тенекиената кутия няма нищо страшно и опасно, освен личинки на палмовия бръмбар.

Сред нашата колекция от маймуни най-много ми харесваше един млад женски бабун, който нарекохме Джорджина. Това бе същество с ярко изразена индивидуалност и своеобразно чувство за хумор. Тя бе отгледана от един африканец, който я бе държал в дома си като домашно куче. Купих я от него за внушителната сума от десет шилинга. Джорджина бе съвсем питомна и носеше колан около кръста си, за който завързвахме дълго въже. Всеки ден я извеждахме навън и я завързвахме за едно дърво в двора, непосредствено под вилата. Първите няколко дни я завързвахме до вратата, която водеше в двора. През нея минаваха в непрестанен поток ловци, стари жени, които продаваха яйца, и цели рояци деца, носещи за продан насекоми и охлюви. Струваше ни се, че тази непрестанна процесия от хора ще занимава и забавлява Джорджина. Така и стана, макар и не в този смисъл, в който си представяхме. Тя много скоро откри, че може да се отдалечава, доколкото й разрешаваше дължината на въжето, и да се крие от погледа зад хибискусовия храст непосредствено до вратата. Когато някой нищо неподозиращ африканец влезеше в двора, тя изскачаше от засада и хващаше бедния човечец за краката, като при това издаваше такъв смразяващ кръвта крясък, който можеше да изопне и най-калените нерви.

Първото й успешно нападение от засада бе извършено над един стар ловец. Облечен в най-новата си роба, той ни носеше пълна кратунка с плъхове. Ловецът приближаваше бавно и с голямо достойнство към вилата, както подобава на човек, носещ редки за продан животни. От целия негов аристократизъм не остана и помен, когато премина през вратата. Почувствал желязната прегръдка на Джорджина и чул нейния ужасяващ крясък, той захвърли кратунката с плъхове, която моментално се пръсна и всички плъхове избягаха. Той подскочи високо във въздуха, изрева от страх и побягна надолу по пътя без никакво достойнство и с поразителна за неговата възраст скорост. Наложи се да му дам три пакетчета цигари и да употребя целия си такт, за да успокоя развълнуваните му до крайност чувства. Джорджина през това време седеше, ни лук яла, ни лук мирисала, и когато й се скарах, тя повдигна вежди и показа бледорозовите си клепачи в знак на невинно учудване.

Следващата й жертва бе едно красиво шестнадесетгодишно момиче, което донесе пълна кратунка с охлюви. Реакцията на момичето беше мигновена като на Джорджина. То зърна маймунката с края на очите си в момента, в който тя се хвърли. Девойчето отскочи уплашено встрани и вместо за краката, Джорджина го хвана за развятия край на саронга. Маймунката дръпна силно и сграбчи саронга в косматата си ръка, а нещастното момиче остана така, както майка му го е родила. Закрещяла от вълнение, Джорджина омота веднага саронга около главата си като шал и започна да си бърбори нещо щастливо. Бедното момиче през това време се пъхна развълнувано и смутено в хибискусовия храст, като се стараеше да скрие с ръце най-съществените части на тялото си. Боб, който заедно с мен стана очевидец на този инцидент, се притече на драго сърце на помощ, отне саронга от маймунката и го върна на девойчето.

Досега Джорджина се отърваваше благополучно от всички тези схватки, но на следващата сутрин тя наистина прекали. Една мила стара жена с тегло над деветдесет килограма приближи до вилата, като поклащаше тяло и дишаше тежко. На главата си носеше внимателно газена тенекия, напълнена с фъстъчено масло, което се надяваше да продаде на нашия готвач Филип. Филип зърна старата жена и се спусна бързо през кухненската врата, за да я предупреди за Джорджина, но за съжаление пристигна твърде късно на сцената. Джорджина скочи иззад храста безшумно като леопард и със страхотен боен вик сграбчи старата жена за дебелите крака. Бедната старица бе твърде пълна, за да подскочи или побегне, както останалите жертви, затова се закова на мястото си и започна да пищи така силно и продължително, че по нищо не отстъпваше на Джорджина. Докато изпълняваха този какофоничен дует, газената тенекия върху главата на старата жена опасно се наклони, Филип затопурка с огромните си стъпала през двора и започна да дава с гръмък глас съвети на старата жена, които тя не само че не изпълняваше, но дори и не чуваше. Достигнал мястото на произшествието, възбуденият Филип извърши голяма глупост. Вместо да насочи вниманието си върху тенекията на главата на старицата, той направи обратното, сграбчи Джорджина и се опита да я дръпне от краката на жената. Но Джорджина не искаше да се откаже толкова лесно от подобна закръглена и разкошна жертва, затова издаде възмутен писък и се хвана за краката на жената като удавник за сламка. Прихванал маймунката за кръста, Филип дърпаше с всички сили. Едрото тяло на старата жена се поклащаше като ствол на могъщо дърво под ударите на брадва, тенекията на главата й не издържа на неравната борба със закона за земното притегляне и се тресна на земята. Когато тенекията докосна земята, във въздуха се вдигна маслена вълна, която обля тримата герои със златисти и лепкави струйки. Изплашена от този нов, подъл и вероятно опасен военен подход, Джорджина изпръхтя от страх, освободи краката на старата жена и се отдръпна толкова, колкото позволяваше въжето, след което седна и започна да почиства козината си от лепкавото масло, Филип стоеше изправен и като че започна от кръста надолу бавно да се топи, докато цялата предна част на саронга на старата жена бе напоена с масло.

— Ва! — изгърмя яростно гласът на Филип. — Глупава жено, защо хвърли маслото на земята?

— Тъпак такъв! — крещеше, също възмутена, старицата.

— Този звяр искаше да ме ухапе, какво друго да правя?

— Маймуната нямаше да те ухапе, дебелано такава, защото е питомна — ревеше Филип. — Я ми погледни дрехите, целите са изпоцапани… Ти си виновна за това.

— Не съм виновна, не съм виновна — пищеше пронизително старата жена и огромното й туловище се тресеше като изригващ вулкан. — Ти си виновен, негодяй такъв, развали ми дрехите, разля ми цялото масло на земята.

— Глупава дебелана! — тръбеше Филип. — Ти си негодница, ти хвърли, без да има защо, маслото на земята… развали ми целите дрехи.

Той тропна ядосано с огромното си ходило, но за нещастие право в образувалата се маслена локва. Полетяха пръски и заляха и без това намасления саронг на жената. Тя изсвистя като падаща бомба и се разтресе още повече, като че всеки момент щеше да се пръсне. След това отново си върна гласа. Изрече само една дума, но аз разбрах, че е крайно време да се намеся.

— Ибо! — изсъска тя злобно.

Филип се смая при тази обида. Ибо се наричат членовете на едно нигерийско племе, от което камерунците изпитват ужас и отвращение. В Камерун да наречеш някого ибо е най-голямата възможна обида. Преди Филип да успее да събере мислите си и да направи нещо лошо на старата жена, аз се намесих. Успокоих добрата старица, заплатих й саронга и загубеното масло, след което умиротворих все още кипящия от гняв Филип, като обещах да му дам от моя собствен гардероб нов чифт къси панталони, чорапи и риза. После отвързах лепкавата Джорджина и я преместих на място, от което вече нямаше да може да напада местното население за моя сметка.

Джорджина не се отказа да прави бели. За нещастие този път я привързах под долната веранда, близо до една от стаите, които използвахме за баня. В нея бяхме поставили голям кръгъл пластмасов леген, в който всяка вечер топлехме вода, за да отмием от телата си потта и нечистотията от ежедневната работа. В легена се миехме трудно поради това, че беше доста малък. Човек сядаше в топлата и приятна вода така, че краката му оставаха подпрени отвън на дървен сандък. Тъй като легенът бе хлъзгав, необходими бяха значителни усилия да се изправим от наклоненото положение, в което се намирахме, за да се пресегнем до сапуна, пешкира или нещо друго. Тази баня не бе най-удобната, но при нашите условия не можехме да измислим нещо по-хубаво. Софи обожаваше къпането и прекарваше най-дълго време в банята от всички нас. Тя се излягаше в топлата вода и с цигара в уста четеше книга на светлината на малко фенерче. Тази вечер нейната баня не трая дълго. „Битката“ за банята започна, когато един от слугите се появи и заяви със заговорнически тон, с какъвто обикновено говорят африканците:

— Банята е готова, мадам.

Софи взе книгата и кутия цигари и тръгна надолу към банята. Тук тя установила, че банята е вече заета от Джорджина, която открила, че дължината на въжето и мястото, за което я бях завързал, й дават възможност да се добере до тази интересна стая. Джорджина седяла край легена, топяла пешкира във водата и издавала доволни и тихи гърлени звуци. Софи я изгонила и поискала нов пешкир, след което затворила вратата, съблякла се и се потопила в топлата вода.

За нещастие не затворила добре вратата и много скоро разбрала това. Джорджина никога преди това не бе виждала как се къпе човек и не искала да изпусне удалата й се възможност. Тя се хвърлила срещу вратата и широко я разтворила. Софи се оказала в затруднено положение. Така се била завряла в легена, че й било трудно да се измъкне от него и да затвори вратата, а не й се искало да остане при отворена врата. С големи усилия тя се пресегнала напред и достигнала дрехите си, които за щастие били наблизо. Джорджина я забелязала и решила, че това е началото на интересна игра. С един скок тя сграбчила дрехите на Софи, притиснала ги към косматите си гърди и избягала с тях навън. Останал само пешкирът. Като се измъкнала с труд от легена, Софи се покрила, колкото може, с това оскъдно покривало и убедена, че наоколо няма никой, се опитала да вземе обратно дрехите си. Джорджина разбрала, че Софи се включва в играта, избръщолевила радостно нещо и когато Софи се втурнала към нея, тя побягнала обратно в банята и напъхала бързо дрехите на Софи в легена. Изтълкувала ужасния вик на Софи като одобрение на нейната постъпка, тя сграбчила кутията с цигари и цопнала и нея във водата, вероятно искала да разбере дали могат да плуват. Кутията потънала, а цигарите заплували унило по повърхността. После, стараейки се пряко сили да достави най-голямо удоволствие на Софи, Джорджина изплискала цялата вода от легена. Привлечен от врявата, аз се появих на сцената точно когато Джорджина се хвърли чевръсто в легена и започна да подскача нагоре-надолу върху накиснатите цигари и мокрите дрехи като винар, който тъпче грозде за вино. Мина доста време, преди да успея да преместя възбудената маймуна, да налеем нова вода на Софи, да й намерим цигари и дрехи, след което храната й изстина напълно. Благодарение на Джорджина вечерята премина много весело.

Струва ми се, че от цялото наше семейство маймуни най-големи радости и веселия ни доставяха човекоподобните маймуни. Първо се снабдихме с една новородена мъжка маймуна. Тя се появи една сутрин, облегната на рамото на един ловец с такова насмешливо и високомерно изражение на малкото си сбръчкано личице, като че бе източен велможа, наел ловеца да я носи на ръце. Тя седеше спокойно на стълбите на вилата и ни наблюдаваше с пълни с презрение умни очи, докато се пазаряхме с ловеца за цената, като че тези жалки парични пререкания бяха крайно неприятни за едно шимпанзе с неговото възпитание и потекло. Когато сделката беше сключена и презреният метал премина от едни ръце в други, този маймунски аристократ ме хвана снизходително за ръка, влезе в нашата всекидневна и започна да разглежда наоколо със зле прикрито неудоволствие подобно на херцог, посещаващ кухнята на болен васал и решил на всяка цена да бъде демократичен, макар че всичко това му е крайно неприятно. Той седна на масата и прие скромния ни дар, един банан, с вида на човек, отегчен от почестите, които непрестанно му се оказват. Тъкмо тогава решихме да му дадем име, което да подхожда на този синьокръвен примат, и го кръстихме Чолмондли Сейнт Джон, произнесено, разбира се, по камерунски маниер Чъмли Синджън. По-късно, когато се опознахме по-добре и ни даде възможност да се държим неприятелски с него, започнахме да го наричаме Чъм. В моменти на обтегнати отношения той ставаше „мръсен песоглавец“, но тогава винаги изпитвахме чувство, че оскърбяваме негово величество.

Построихме клетка на Чъмли (на което той се възпротиви решително) и го пускахме навън само в строго определени часове на деня, когато имахме възможност да го наблюдаваме. Сутрин например, той придружаваше някой човек от нашия персонал, който влизаше в спалнята да донесе чай. Чъмли преминаваше бегом през стаята, скачаше в моето легло, лепваше ми светкавична мокра целувка за поздрав, след което със сумтене и възклицания „ах, ах“ наблюдаваше как поставят подноса с чайника и проверяваше дали не са забравили и неговото канче (голямо тенекиено канче, за да трае по-дълго). После сядаше и наблюдаваше внимателно, докато сипвах мляко, чай и поставях захар (пет лъжички) в неговото канче. Той го поемаше с треперещи от вълнение ръце, потапяше муцуната си в него и започваше да пие с такива звуци, с каквито изтича водата от голяма вана. Не спираше дори да си поеме дъх, а повдигаше все по-нагоре и по-нагоре канчето, докато то паднеше върху лицето му. След това настъпваше дълга пауза, докато чакаше в отворената му уста да изтече вкусната, полуразтопена захар. Уверен, че на дъното на канчето не е останала вече никаква захар, той въздъхваше дълбоко, оригваше се замислено и ми подаваше обратно канчето със смътната надежда, че ще го напълня отново. След като се убеждаваше, че неговото желание няма да се изпълни, започваше ме наблюдава как пия чай и после се заемаше да ме развлича.

Той измисли заради мен няколко игри и всички се оказаха твърде изморителни за този ранен час. Пъхаше се в леглото при краката ми, приклякваше и започваше да дебне, като през цялото време хвърляше скришни погледи, за да се увери, че го наблюдавам. После мушкаше хладната си ръка под завивките и ми сграбчваше пръстите на краката. Тогава аз трябваше да се наведа напред и да кресна, като че всичко това ме е разгневило, при което той скачаше от леглото, изтичваше на другата страна на стаята и ме гледаше през рамо с дяволито и доволно изражение на кестенявите си очи. Когато се уморявах от играта, аз се престорвах на заспал, а той бавно и внимателно приближаваше до леглото и за миг надникваше към лицето ми. След това протягаше светкавично дългата си ръка, дръпваше ме за косата и се втурваше към края на леглото ми, преди да успея да го хвана. Успеех ли да го сграбча, аз го хващах за врата и започвах да го гъделичкам по ключиците. Чъмли се гърчеше и дърпаше, отваряше широко уста, присвиваше устни и показваше розовите си венци и белите си зъби и хихикаше истерично като малко дете.

Втората ни придобивка бе едно голямо петгодишно шимпанзе на име Мини. Един ден при нас се отби някакъв холандски фермер и заяви, че иска да ни продаде Мини, тъй като му предстояло скоро да излиза в отпуска, а не му се искало да остави животното на милосърдието на неговите помощници. Можехме да вземем Мини, стига да отидем и я докараме. Фермата на холандеца отстоеше на около петдесет мили от нас в една област, наречена Санта. Уредихме да отидем дотам с ландровъра на фона, да видим шимпанзето и ако е здраво, да го купим и да го докараме в Бафут. И така рано една сутрин взехме голям кафез и тръгнахме с надеждата да се завърнем с шимпанзето някъде след обяд.

За да се доберем до Санта, трябваше да се измъкнем от долината, в която бе разположен Мамфе, да се изкачим по огромната стръмнина на Беменда (почти отвесна, стотина метра висока скала), след което да продължим по простиращата се зад нея планинска верига. Всичко пред нас бе потънало в гъста утринна мъгла, която с изгряването на слънцето започваше да се вдига към небето във вид на огромни поклащащи се колони. Сега мъглата лежеше неподвижно в долините и наподобяваше пълни с мляко езера, от които като някакви причудливи острови в бледо море се подаваха върховете на хълмове и скали. Колкото повече се изкачвахме в планината, толкова повече се забавяше нашето придвижване, защото тук лекият утринен ветрец избутваше и търкаляше от време навреме огромни кълба мъгла, които се въртяха и пресичаха пътя подобно на огромни бели амеби. Минехме ли някой завой, изведнъж потъвахме в непрогледна мъгла и видимостта спадаше до няколко метра. По едно време, както пробивахме пътя си през мъглата, някъде пред нас се показа нещо, което на пръв поглед приличаше на чифт слонски бивни зъби. Колата спря рязко и от мъглата изплува бавно стадо говеда — ватуси. Те обкръжиха колата в плътна стена и занадничаха любопитно през прозорците на ландровъра. Това бяха огромни и красиви животни с тъмношоколадова козина, с много големи влажни очи и дълги бели рога, които понякога достигат на дължина до метър и половина. Те ни заобиколиха плътно от всички страни. Топлият им дъх излизаше от техните ноздри като бели облаци, в студения въздух се почувства приятната миризма на обор и се чу веселото дрънкане на звънчето на кравата — водач. Няколко минути се изучавахме взаимно с кравите, когато се чу остро изсвирване и рязък вик, и от мъглата се появи краварят — типичен филани, висок, строен, с тънки черти и правилен нос като фигура на древноегипетска фреска.

— Здравей, приятелю — извиках аз.

— Добро утро, маса — отвърна той с усмивка и плесна с длан влажния от росата хълбок на една огромна крава.

— Твои ли са кравите?

— Да, са, мои, собствени.

— Накъде ги караш?

— Към Беменда, са, на пазара.

— Може ли да ги дръпнеш малко встрани, за да преминем?

— Да, са, да, са, ще ги дръпна — той отново се усмихна и подгони със силни викове кравите напред в мъглата, подскачаше от една към друга крава и ги потупваше бързо по хълбоците с бамбуковата си гега. При приятното подрънкване на звънчето огромните животни потъваха в мъглата с дълбоко и доволно мучене.

— Благодаря, приятелю, приятен път! — извиках аз на краваря.

— Благодаря, маса, благодаря — долетя гласът му от мъглата на фона на дълбокото, подобно на фагот мучене на кравите.

Когато достигнахме до Санта, слънцето вече изгря и горите станаха златистозелени с полепнали тук-там по склоновете им облачета мъгла. Намерихме къщата на холандеца, но разбрахме, че неочаквано са го повикали някъде. Мини си беше в къщи, а ние бяхме пристигнали заради нея. Тя живееше в голямо, оградено в кръг място, което холандецът бе устроил специално за нея. Беше остроумно измислено: доста висока ограда заграждаше малка дървена къщичка с подвижна вратичка и четири изсъхнали ствола, закрепени в основата си с цимент. За да се влезе в ограденото място, спускаше се нещо като подвижно мостче от стената, по което се преминаваше над сухия ров, заобикалящ обиталището на Мини.

Мини бе голямо, добре сложено шимпанзе, високо около метър. То стоеше на едно от своите дървета и ни наблюдаваше не съвсем интелигентно, но все пак дружелюбно. Ние се разглеждахме мълчаливо десетина минути, след което се постарах да определя характера му. Макар и холандецът да ме бе уверявал, че е напълно опитомено, притежавах достатъчно опитност и знаех, че и най-питомното шимпанзе може да ви причини много неприятности, ако не ви хареса и работата дойде до бой, а въпреки че не бе много висока, Мини притежаваше внушително телосложение.

Малко след това спуснах подвижното мостче и влязох в заграденото място, въоръжен с голям грозд банани, с които се надявах да откупя бягството си, ако се бях излъгал в преценката на нейния характер. Седнах на земята, поставих бананите на колената си и зачаках Мини да направи първата стъпка. Тя седеше на дървото, наблюдаваше ме с любопитство и потупваше замислено закръгления си корем с големите си ръце. В края на краищата реши, че съм съвсем безопасен, слезе от дървото и заподскача към мястото, където седях. Тя приклекна на около метър от мен и протегна ръка. Тържествено се здрависахме. След това на свой ред аз й подадох банан. Тя пое банана и го изяде с доволни сумтения.

В разстояние на половин час Мини изяде всички банани и между нас се породи нещо като приятелство. Ние играхме заедно на гоненица, влизахме и излизахме от къщичката й, дори се покатерихме заедно на едно от дърветата. Тук реших, че е настъпил най-благоприятният момент да вкарам кафеза в ограденото място. Така и направихме, но го обърнахме с вратата към тревата и разрешихме на Мини да го разглежда колкото си иска, за да се убеди, че няма нищо опасно. Въпросът се състоеше в това, как да накараме Мини да влезе в него, без да я изплашим твърде много, и второ, без да ни ухапе. Тъй като никога през живота си не бе затваряна в кафез, на мен ми беше ясно, че цялата операция създава известни затруднения, още повече, че собственикът й го нямаше, за да използваме и неговия авторитет.

Три часа и половина показвах на Мини с личен пример, че кафезът е съвсем безопасен. Влизах в него, лягах, скачах отгоре му, дори пълзях с него по земята като костенурка. Мини остана много доволна от моето старание да я забавлявам, но към кафеза продължаваше да се отнася с известна резерва. Бедата бе в това, че можех да разчитам само на един опит да я пъхна в капана. Не успеех ли от първия път, нищо нямаше да излезе, а ако разбереше какво се каня да правя, никакви ласки и уговорки нямаше да я накарат да се приближи до кафеза. Налагаше се бавно и сигурно да я примамвам към кафеза и да го нахлузя направо отгоре й. И така след нов три четвърти час на упорито и уморително усилие най-сетне успях да я накарам да седне пред обърнатия нагоре с капака кафез и да вземе банана от него. Настана великият момент.

Поставих като примамка връзка много сочни банани в кафеза, след което сам седнах зад него, обелих и за себе си един банан и се загледах безгрижно наоколо, като че в момента най-малко ме тревожеше мисълта как да заловя шимпанзето. Като ми хвърляше погледи изпод вежди, Мини се придвижи внимателно напред. Най-сетне застана близо до кафеза и впери алчен поглед в бананите. Тя ме стрелна светкавично с очи и като видя, че съм прекалено зает с яденето на моя банан, наведе се напред и главата и раменете й потънаха в кафеза. В същия момент натиснах с всички сили от другата страна кафеза и той се захлупи върху шимпанзето, после скочих отгоре и седнах, да не би Мини да го преобърне отново. Боб изтича в ограденото място и седна до мен. След това с много голямо внимание пъхнахме отдолу капака, обърнахме отново кафеза и го заковахме. Мини през това време ме наблюдаваше, изпълнена с ненавист, през една дупка от паднал чеп и надаваше жални писъци: „Ууу… ууу… ууу“, като че моето вероломство я бе потресло до дъното на душата й. Обърсах потта от лицето си, запалих жадно една цигара и погледнах часовника си. Залавянето на Мини ми отне четири часа и четвърт и през ума ми мина мисълта, че за същото време можех да хвана и диво шимпанзе в гората. Доста уморени, ние натоварихме Мини на ландровъра и потеглихме обратно за Бафут.

В Бафут бяхме вече построили голяма клетка за Мини. Разбира се, тя не можеше да се сравнява по големина с онази, с която бе свикнала, но бе достатъчно просторна, за да не се притеснява в нея. По-късно се наложи да свикне със съвсем малка клетка, в която щеше да пътува за Англия, но по-добре бе да я привикнем към това постепенно, след като дотогава бе живяла напълно на свобода. Когато я преместихме в новата клетка, Мини я изследва основно с одобрителни пръхтения, удряше по телената мрежа с ръце и се провисваше на стърчишките, за да провери здравината им. След това й подадохме голяма кутия с най-различни плодове и бяла пластмасова паница, пълна с мляко, които Мини посрещна с възторжени викове. Вестта, че сме докарали Мини, заинтересува извънредно много фона, който никога дотогава не бе виждал голямо живо шимпанзе. Още същата вечер му изпратих бележка с покана да пийнем по чашка и да види шимпанзето. Той пристигна веднага след здрач, облякъл зелено-пурпурна роба, придружен от шест члена на съвета и две любими жени. След взаимните приветствия и приятния разговор подир първата чаша за тази вечер, аз взех петромаксовата лампа и поведох фона и неговата свита към дъното на верандата, където беше клетката на Мини. На пръв поглед тя изглеждаше празна. Когато вдигнах високо лампата, видяхме, че Мини спи. Беше си направила чудесно легло от сухи бананови листа в единия край на клетката. Тя спеше на едната си страна, подпряла буза с ръка, внимателно завита през рамо с един стар чувал, който й бяхме дали.

— Ва! — удивено възкликна фонът. — Спи като човек.

— Да, да! — запригласяха в хор членовете на съвета. — Спи като човек. Обезпокоена от светлината и гласовете, Мини отвори едното си око, за да разбере какво става. Като зърна фона и неговите хора, тя реши, че си заслужава да ги разгледа по-отблизо, затова много внимателно вдигна чувала от себе си и приближи телената мрежа.

— Ва! — каза фонът. — Този звяр е съвсем като човек.

Мини огледа фона от главата до петите, помисли, че може да го подлъже да си поиграе с нея и започна да барабани силно с големите си ръце по мрежата. Фонът и неговата свита отстъпиха бързо назад.

— Не се страхувайте — казах аз. — Тя просто се забавлява.

Фонът внимателно се приближи. Лицето му изразяваше удивление и възторг. Той се наведе предпазливо напред и удари с длан по мрежата. Възхитена, Мини му отвърна с цял залп от удари, което накара фона да отскочи отново назад и да избухне в смях.

— Погледнете ръцете, ръцете й погледнете! — рече задъхано той. — Също като на човек!

— Да, да, ръцете й са също като на човек! — подхванаха и съветниците.

Фонът се приведе напред и отново удари по мрежата. Мини пак му отговори.

— Тя свири заедно с тебе — казах аз.

— Да, да, това е маймунска музика — отвърна фонът и отново избухна в смях.

Страшно въодушевена от своя успех, Мини побягна два-три пъти из клетката, направи няколко салта назад, после приближи и седна в предната частна клетката, грабна пластмасовото блюдо за мляко и го постави като шлем на главата си. Тази хитрост накара фона, неговите съветници и жени да се разсмеят така гръмогласно, че се разлаяха половината от селските кучета.

— Постави си шапка, шапка — едва промълви фонът и се превиваше от смях.

Като видях, че е невъзможно да изтръгна фона от Мини, аз помолих да донесат маса, столове и напитки и да ги поставят на верандата близо до клетката на шимпанзето. Около половин час фонът ту посръбваше от чашата, ту се заливаше от смях, а през това време Мини се държеше като стар цирков артист. Най-сетне, поизморена от собствените си номера, тя седна до мрежата, в непосредствена близост с фона, и започна да го наблюдава с огромен интерес как пие. Пластмасовият шлем продължаваше да стои на главата й. Фонът й се усмихна широко, наведе се напред, приближи лице на петнадесетина сантиметра до нейното и вдигна чаша.

— Шин-шин! — каза фонът.

За най-голяма моя изненада в отговор Мини протегна дългите си подвижни устни и издаде продължителни разнообразни звучни църкания. Фонът се разсмя толкова силно и така продължително при този израз на остроумие, че в края на краищата, като го наблюдавахме, и ние изпаднахме в състояние на истеричен смях. Най-сетне той се посъвзе от смеха, изтри просълзените си очи, наведе се напред и зацъка на Мини. Неговото действие остана само един неуспешен аматьорски опит в сравнение с начина, по който отговори Мини. Нейният звук проехтя по верандата като картечна поредица изстрели. В продължение на следващите пет минути между двамата се проведе светкавична престрелка, докато накрая фонът се предаде, защото просто се задъхваше от смях. Мини стана абсолютен победител както по качество, така и по количество на произведените звуци. Тя контролираше по-добре дишането си и затова цъкаше по-продължително и по-музикално от фона.

Най-после нашият гост си тръгна. Ние го наблюдавахме как пресича огромния двор и как от време на време цъка на своите съветници, при което всички се превиваха от смях. С вид на светска дама, устроила уморителна вечер, Мини се прозя силно, след това отиде и си легна на своето легло от бананови листа, покри се внимателно с чувала, постави ръка под бузата си и заспа. След малко по верандата се разнесе силно хъркане, което не отстъпваше по нищо на цъканията й.