Зовът на Ктхулу ((Открито сред книжата на покойния Франсис Уейлънд Търстоун от Бостън))

III. Безумие в морето

Ако някой ден добрият Бог реши да изпълни една моя молба, бих помолил да заличи напълно резултата от една чиста случайност, поради която погледът ми попадна на хвърчащ лист хартия, с който беше застлана една полица. Листът не беше нещо, на което бих се натъкнал в нормалното си ежедневие, понеже беше от стар брой на австралийско списание — Сидни Бюлетин от 18 април, 1925 г., който беше убягнал от вниманието дори на агенцията, която по време на проучването на чичо ми неуморно беше събирала извадки от вестници за него.

Аз самият почти се бях отказал от изследването на това, което Професор Ангъл наричаше Култът към Ктхулу и гостувах в Патерсън, Ню Джързи на приятел учен-уредник на местен музей и изтъкнат минералог. Един ден, докато разглеждах допълнителните образци, разположени по рафтовете на една задна стая, служеща за склад в музея, погледът ми бе привлечен от странна снимка в едно от старите издания, с които беше застлан рафтът под образците. Това беше споменатият Сидни Бюлетин, който беше попаднал у приятеля ми вероятно защото той имаше партньори и сподвижници на всяко място по света, за което може да се сетите. А изображението представляваше фотогравюра на отвратителна каменна фигура почти идентична с онази, намерена в блатата от Леграс.

Нетърпеливо разчистих листа от ценните образци, които го затискаха, и го разгледах подробно. За мое разочарование материалът не беше особено обемен, но това което той загатваше беше от невъобразимо значение за моето губещо почва проучване, така че аз внимателно го откъснах, за да се заема незабавно с него. Той гласеше:

Това беше целият текст, придружен от снимката на дяволската фигура, но какъв ураган от идеи породи той в ума ми! Пред себе си имах нови ценни данни за Култа към Ктхулу и доказателство, че неговите странни интереси се простират и по море, а не само по суша. Поради какви причини туземния екипаж, плаващ със страховития идол, е наредил на „Ема“ да обърне курса си? Какъв беше този непознат остров, на който са загинали шестима от екипажа на „Ема“ и, относно който помощник-капитанът Йохансен бе така потаен? Какво е разкрило разследването на адмиралтейството и какво беше известно за отвратителния култ в Дандин? И най-необяснимото от всичко — какво се криеше зад свръхестествената връзка между датите, която сега придаваше неопровержимо и злокобно значение на множеството събития и обрати, на които чичо ми бе обърнал внимание:

На 1 март — или 28 февруари ако вземем предвид 180-ти демаркационен меридиан — има буря и земетресение; „Зорки“ и отвратителният му екипаж незабавно отпътуват в морето, сякаш са получили нетърпяща възражение заповед; в същото време от другата страна на Земното кълбо поети и художници са започнали да сънуват странни влажни циклопски градове, а млад скулптор под въздействие на съня си е изваял злокобният Ктхулу. На 23 март екипажът на „Ема“ акостира на неизвестен остров, където шестима мъже се прощават със живота си, докато сънищата на артистичното съсловие стават все по-ярки и се изпълват с мрачното усещане за преследване от страховито и злонамерено гигантско чудовище; в същото време един архитект обезумява, а младият скулптор изпада в състояние на делириум! А какво да кажем за бурята на 2 април — датата, на която всички знаменателни сънища за гигантските усойни градове изчезват, а Уилкокс излиза незасегнат от странната си треска? Как да приемем всичко това, особено като се имат предвид твърденията на стария Кастро за Древните Пришълци от Звездите, които сега почиват под водите, но чието царство ще се завърне, за техните верни поклонници и за властта на Древните над човешките сънища? Нима се бях изправил пред космически ужас непоносим за, който и да било човешки ум? Ако е така, той ще си остане ограничен в човешкия ум, понеже по някакъв начин 2 април беше поставил край на чудовищната заплаха, надвиснала над човешките души, каквато и да е била тя.

Същата вечер, след като цял ден бях разпращал и получавал телеграми и бях уреждал пътуването си, се сбогувах с домакина си и се качих на влака за Сан Франсиско. Отне ми по-малко от месец да стигна до Дандин, но открих, че там разполагат с малко информация за странните поклонници, които прекарваха времето си из моряшките кръчми. По брега се срещат твърде много изпаднали нещастници, та някой да им обръща специално внимание. Все пак, споменаваше се едно пътуване, което тези метиси са направили навътре в сушата наскоро, когато от далечните хълмове приглушено са се дочували барабани и са се провиждали червеникави пламъци. В Оуклънд научих, че след повърхностно и безрезултатно разследване, Йохансен, чиято руса до скоро коса била напълно побеляла, се върнал в Сидни, продал жилището си на улица Уест и отплавал заедно с жена си за стария си дом в Осло. Що се отнася до разтърсващото му изживяване, той не споделил с приятелите си нищо повече, от онова, което казал на следователите от Адмиралтейството и, затова те не можаха да ми помогнат с нищо друго, освен да ми дадат адреса му в Осло.

След това заминах за Сидни, където проведох безрезултатни разговори с моряци и членове на вице-адмиралтейството. На Обиколния Кей в залива Сидни видях „Зорки“, който беше продаден и сега служеше за търговски цели, но нямаше какво да науча от мълчаливата му грамада. Статуетката на приведена фигура състояща се от глава на сепия, драконово тяло, люспести криле и изписан с йероглифи пиедестал беше запазена в Музея в Хайд парк и аз имах възможност дълго и подробно да я изучавам. Установих, че тя е фино и вилколепно изработена, но обвита в дълбока тайнственост и необикновена странност, отнасящи се, както до вида й, така и до нейния материал, и също толкова антична, колкото по-малкото изображение, което разглеждах при Леграс. От куратора на музея разбрах, че геолозите обявили тази скулпура за пълна загадка, понеже се кълнели, че никъде по Земята не може да се намери такъв камък. При тези думи, аз потръпнах, защото в мен изникна спомена за онова, което стария Кастро беше разказал на Леграс за Древните: „Те са дошли от звездите и са донесли със себе си своите изображения“.

Разтърсен и изпълнен с решителност, каквато не подозирах, че притежавам, реших да посетя помощник-капитан Йохансен в Осло. Отплавах първо за Лондон, а от там веднага се качих на друг кораб за норвежката столица и в един есенен ден акостирах на кокетния кей в сянката на Егберг. Открих, че адресът на Йохансен се намира в стария град на крал Харолд Хаардрада, където бяха запазили паметта за името „Осло“ през вековете когато на великият град било наложено името „Кристиана“. Наех такси, за да стигна до адреса и с разтуптяно сърце почуках на вратата на спретната стара сграда с гипсова фасада. Вратата отвори облечена в черно жена с тъжно изражение и предизвика у мен дълбоко разочарование, когато на неуверен английски ми каза, че Йохансен вече не е между живите.

Съпругата му ми обясни, че той починал скоро след завръщането им в Норвегия, понеже морските му преживелици от 1925 г. го съсипали. Дори на жена си Йохансен не разказал какво се е случило по-подробно, но оставил дълъг ръкопис, съдържащ „технически въпроси“, както ги нарекъл той. Текстът бил написан на английски, явно за да спести на жена си неприятностите, които прочитът на текста би й донесъл. Докато се разхождал по тясна алея блико до Готенбургския док, тежка връзка книжа, падаща от един тавански прозорец, го ударила и съборила. Двама индийски моряци веднага му се притекли на помощ, но докато болничната кола пристигне, той вече бил мъртъв. Лекарите не открили никаква очевидна причина за смъртта и я отдали на проблеми със сърцето и обща слабост на организма. В онзи момент вече усещах как в мен се промъква злокобен страх, който няма да ме напусне, докато и аз не намеря смъртта си — „случайно“ или по друг начин. Успях да убедя вдовицата, че връзката ми с техническите въпроси, описани от съпруга й е достатъчна, за да получа достъп до ръкописа му. Отнесох го със себе си и почнах да го чета на кораба за Лондон.

Текстът беше доста простоват и объркан — наивен опит на един моряк за хронологичен опис на минали събития — и целеше да проследи последното ужасно пътуване ден по ден. Няма да се опитвам да предавам дословно неговия неясен и многословен разказ, но ще преразкажа същността му дотолкова, че да разберете защо звукът на вълните разбиващи се о страните на кораба ни започна да ми се струват тъй непоносим, та трябваше да натъпча памук в ушите си.

Слава Богу, Йохансен далеч не е знаел всичко, макар че е видял града и Съществото, но аз никога повече няма да спя спокойно като знам какви чудовища се промъкват непрестанно във времето и пространството, както и че в морето лежат скверни нечестиви пришълци от древните звезди, чиито верни поклонници са готови и нетърпеливи да ги пуснат на свобода веднага щом следващото по-сериозно земетресение отново издигне чудовищния им град от вълните.

Пътуването на Йохансен започнало точно, както той го описал пред вице-адмиралтейството. „Ема“, натоварен с баласт, отплавал от Оуклънд на 20 февруари и понесъл пълната сила на бурята, породена от земетресението, което трябва да е издигнало от морското дъно ужасите, изпълващи човешките сънища. Екипажът вече бил възстановил контрола си над кораба и той напредвал успешно, когато „Зорки“ ги пресрещнал на 22 март. В текста ясно се усещаше колко помощник-капитана е съжалявал за обстрелването и потопяването на „Ема“. За смуглите дяволопоклонници на „Зорки“ той беше писал с ужас. Те му се сторили тъй ненавистни и отвратителни, че унищожението им изглеждало задължително и Йохансен така и не разбрал защо при разпитите по време на разследването към него се отнесли тъй строго. След като водени от любопитство моряците от „Ема“ под командването на Йохансен продължили по курса си с пленения кораб, те забелязали огромен каменен стълб, който се издигал от морето и в 47° 9′ северна ширина и 123° 43′ западна дължина се натъкнали на тинеста, покрита с водорасли брегова ивица, върху която били разположени гигантски постройки и, която е представлявала ни повече, ни по-малко самата същност на основната заплаха за Земята — кошмарният гробищен град Рлайа, който е бил построен в невъобразимо древни епохи предшестващи човечеството от огромни страховити същества, дошли тук от тъмните звезди. Там, скрити в хлъзгавите си зеленикави саркофази лежат Ктхулу и ордата му, които отново след безкрайни векове са могли да разпръскват страха, населил сънищата на чувствителните хора и призовал поклонниците да се призоват на помощ, за да ги освободят и възстановят силата им. Йохансен, разбира се, не е имал представа за това, но Бог знае, че съвсем скоро видял повече от достатъчно.

Предполагам, че над водата се е подала единствено малка част — увенчаната с монолит злокобна цитадела, в която е бил положен Ктхулу. Но като си помисля колко повече е останало скрито под повърхността ми се ще още сега да сложа край на живота си. Йохансен и неговите хора били смаяни от вида на този воден Вавилон на стари демони и трябва веднага да са се досетили без нужда от разяснение, че такова нещо не принадлежи нито на този, нито на който и да било разумен свят. Редовете изписани от Йохансен са болезнено пропити от удивлението пред невероятния размер на зеленикавите каменни блокове, пред главозамайващата височина на издялания монолит и стъписващата прилика между колосалните статуи и фигурата със странно изображение открита в ковчеже за ценности на „Зорки“.

Йохансен не е бил запознат с футуризма, но е постигнал нещо много близо до него в описанието си на града, понеже вместо да описва конкретни сгради или структури, той говори само за впечатления, различни перспективи и каменни повърхности, тъй огромни, че не биха паснали никъде в нашия свят и покрити с отвратителни нечестиви образи и писмена. Споменавам тези различни перспективи заради нещо, което Уилкокс беше казал за страшните си сънища. Той твърдеше, че геометрията на сънувания свят изглеждала необичайна, не Евклидова, странна съвкупност от сфери и измерения, различни от нашите. И ето, че един необразован моряк е усетил същата нередност докато се е взирал в ужасната реалност.

Йохансен и хората му акостирали на стръмния тинест бряг на този чудовищен Акропол и несигурно се изкатерили по хлъзгави титанични каменни блокове, които никой смъртен не може да е използвал като стълба. Дори самото слънце в небето изглеждало различно, изкривено от поляризиращите светлината изпарения издигащи се от това прогизнало морско извращение. От безумната, невъзможна за възприемане перспектива на дяланите камъни — там където в един момент се виждала вдлъбнатина, в следващия погледът разпознавал изпъкналост — лъхала неясна заплаха и злокобно напрежение.

Още преди да били видели нещо повече от влажни камъни и водорасли, изследователите на новопоявилия се остров били обхванати от страх. Всеки от тях с радост щял да избяга, ако не се опасявал, че ще си спечели презрението на останалите и все пак никой не показал особен ентусиазъм докато търсели, както се оказало напразно, някакъв дребен артефакт, който да отнесат със себе си.

Първият, който изкачил подножието на монолита бил португалецът Родригез и при вида на гледката, разкрила се пред него той надал вик. Останалите го настигнали и с любопитство се заели да разглеждат огромната изсечена врата с барелеф, изобразяващ вече познатата комбинация то сепия и дракон. Според Йохансен изглеждала като врата на обор и всички били убедени, че е точно врата заради богато украсените прагове и каса, които я обграждали, но не могли да преценят дали е легнала хоризонтално като капак на пода или е полегата като външна врата на изба. Както Уилкокс беше заявил по-рано — цялата геометрия на онова място била погрешна. Човек дори не можел да бъде сигурен дали морето и земята са в хоризонтално положение и затова, отнесено към тях, положението на всички други обекти изглеждало призрачно променливо.

Един от мъжете — Брайдън, побутнал камъка на няколко места без резултат. После друг, Донован, започнал да пристъпва внимателно по ръба, като първо леко пробвал с крак всяко място, върху което се канел да стъпи. Без да спира той продължил да се изкачва по гротесктното каменно творение или щял да се изкачва, ако нещото не се оказало в крайна сметка хоризонтално, а останалите се чудели, как в света би могло да има толкова огромна врата. Тогава съвсем бавно и леко, плочата, заемаща сякаш цял акър, започнала бавно да поддава навътре на върха и всички видели, че вратата всъщност е на баланс.

Донован се изпързалял или някак се отблъснал надолу по трегера, по който се движел и се върнал при приятелите си, след което всички гледали отдръпването на чудовищния изсечен портал. На онова фантастично място с изкривени перспективи, врата се движела необичайно по диагонал, така че всички правила на материята и пространството изглеждали нарушени.

Разкрилата се пролуката била изпълнена с почти осезаема тъмнина, която се оказала далеч за предпочитане, понеже прикривала обитателите си. Сега, с разтварянето на вратата, те не просто се показали а изхвръкнали навън като тъмен закриващ слънцето дим, престоял затворен цели епохи, а сега освободен да се понесе из набръчканото подпухнало небе сред звука на размахани ципести криле. Отвътре се разнесла също непоносима миризма, а Хокинс, чийто слух бил най-остър, дочул откъм новоотворените дълбини и един отвратителен мляскащ звук. Тогава всички се заслушали и все още се напрягали да доловят звука, когато То тромаво изпълзяло нагоре и пипнешком измъкнало лигавото си подобно на желе зелено туловище през тъмната врата навън сред отровната нечестива лудост на онзи град.

Тази част от разказа си Йохансен е записал със силно разкривен почерк. Според него двама от шестимата мъже, които така и не успели да се върнат на кораба, трябва просто да са паднали на място, изплашени до смърт в онзи прокълнат момент. Съществото не можело да бъде описано — не съществуват думи за такава крещяща незапомнена лудост, такова свръхестествено противоречие на материя, сила и космически ред. Изглеждало, че пред тях, залитайки се движи цяла планина. Господи! Ето защо не е странно, че в противоположния край на света един велик архитект е бил обзет от безумство, а горкият Уилкокс е изпаднал в делириум, предизвикани в онзи момент по телепатия. Изображението от идолите, зеленото лепкаво изчадие на звездите, се било събудило, за да предяви претенциите си над света, който смятало за свой. Звездите трябва да са били в правилните си позиции отново и онова, което верните поклонници на култа не успели да изпълнят, както се очаквало от тях, било осъществено съвсем случайно от група невинни моряци. След милиарди години великият Ктхулу бил отново свободен да опустошава и плячкосва на воля.

Трима мъже били пометени от провисналите нокти преди още някой да се е обърнал. Бог да се смили над душите им и да им даде покой, ако изобщо някакъв покой е останал във Вселената. Това били Донован, Герера и Ангстрьом. Докато другите трима пропадали, Паркър се понесъл главоломно към лодката, преминавайки безкрайните на вид зеленикави камъни и Йохансен се кълне, че мъжът бил погълнат в ъгъла на една от постройките, който изобщо не трябвало да е на това място. Ъгълът бил остър, но изглеждал сякаш е тъп. И така само Брайдън и Йохансен достигнали лодката и започнали отчаяно да гребат към „Зорки“ докато титаничното чудовище се влачело надолу по хлъзгавите камъни, но се поколебало когато приближило и нагазило в морските води.

Въпреки, че всички моряци били напуснали кораба, за да слязат на сушата, налягането на парата все още не било спаднало напълно и отнело само няколко секунди и няколко трескави прехода между руля и машините, за да се задейства „Зорки“. Бавно сред онази изкривена ужасна картина, корабът се понесъл по смъртоносните води, докато на брега на гробищния град, принадлежащ на нечий чужд свят, исполинското Същество се лигавело и ломотело като Полифем, проклинащ отдалечаващия се кораб на Одисей.

Следа това, като събрал повече смелост от събратята си положени в гробниците, Ктхулу се вмъкнал в морето и започнал да преследва кораба, като вложил цялата си космическа мощ и загребвал водата с мощни удари, от които се издигали високи вълни. Брайдън хвърлил един поглед назад и това му било достатъчно да изгуби ума си. Той почнал да се смее високо и пронизително и смехът продължил да го спохожда от време на време чак до момента, когато се простил с живота си една нощ в каютата, докато в същото време Йохансен бродел наоколо в делириум.

Но Йохансен още не мислел да се отказва. Като знаел, че Съществото спокойно би могло да се справи със „Зорки“ дори при пълно налягане на парата, той се решил на отчаяна мярка — подал пълна тяга на двигателите, а после мълниеносно достигнал палубата, където завъртял руля и обърнал кораба. Злокобните води около кораба се завихрили и разпенили и докато тягата на парата се покачвала все повече и повече, смелият норвежец насочил „Зорки“ срещу пихтиестия преследвач, който се подавал над мръсната пяна като кърма на демонски галеон. Ужасното главоного с гърчещи се пипала вече било съвсем близо до бушприта на яхтата, но Йохансен поддържал курса непоколебимо. Последвал взрив, сякаш избухнал плондер, посипала се гнусна пихтиеста материя като от някаква дяволска риба-балон и се разнесла воня като от хиляди разтворени гробове, а звукът, който придружавал всичко това, просто не можел да бъде описан. За момент корабът бил обгърнат от парлив заслепяващ облак, а после зад борда останала само една вряща отровна маса, където — свети Боже в небесата! — разпръснатите пихтиести останки на безименното космическо изчадие започвали да се събират и придобиват неясните очертания на оригиналната си форма. Междувременно обаче „Зорки“ набирал все повече скорост, заради високата тяга на парата и оставял грозната сцена все по далеч назад.

Това беше всичко. По нататък Йохансен беше записал размишленията си за идола, открит в каютата, както и някои неща относно набавянето на храна за него и обезумелия му разтърсван от смях спътник. Повече не се опитал да управлява кораба, понеже след схватката нещо в душата му се пречупило. После ги връхлетяла бурята от 2 април, когато започнало и неговото собствено умопомрачение. От този период му останало усещането за спектрални водовъртежи през течните бездни на безкрайността, за главозамайващи пътешествия през спираловидни вселени върху опашката на комета и за истерични лутания между най-дълбоките бездни и луната и обратно в бездната, всичко това на фона на гръмогласния хор на изродени стари противни богове и на зеленикави демони от преизподнята, носещи се на прилепските си крила.

След този кошмар дошло спасението — „Бдителен“, разследването на вицеадмиралтейството, улиците на Дандин и дългото пътуване обратно до старата къща близо до Егберг. Естествено на никого не могъл да разкаже преживелиците си — щели да го сметнат за луд. Можел единствено да запише спомените си преди да е настъпила смъртта му, но така, че жена му да не разбере. Смъртта му се струвала истински дар стига само да заличала спомените.

Такъв беше документът, който прочетох и после прибрах в същата кутия, където се съхраняваха барелефът и документите на професор Ангъл. Към него ще се присъедини и този мой ръкопис, този изпит за моя собствен здрав разум, в който е описана връзка между събития, които се надявам никой друг да не свърже. Сега, когато пред мен се разкриха ужасите, които крие вселената, си мисля, че оттук до края на живота ми дори пролетните небеса и летните цветя ще са за мен мъчение. Но пък не мисля, че ме чака твърде дълъг живот. Чичо ми си замина, тъй както и Йохансен и, както вероятно ще ги последвам и аз — култът все още съществува, а аз знам твърде много.

Предполагам, че и Ктхулу е все още жив и все така затворен в каменния си саркофаг, който е бил негов щит от зората на времето досега. Прокълнатият му град отново е потънал, което ми е известно, защото след бурята на 2 април, „Бдителен“ е минал точно оттам, където градът се е подавал над водата. Но последователите му на земята все още се кланят и подскачат, и принасят човешки жертви около монолити увенчани с идоли, издигнати в усамотени места. Самият Ктхулу трябва да е бил повлечен отново в бездната от потъващия обратно град, защото в противен случай, светът вече щеше да е залят от страх и безумство. Кому е известен краят? Онова, което се е издигнало може да потъне и онова, което е потънало да се издигне. В дълбините притаено зло сънува в очакване, а из несигурните градове на хората пълзи разруха. Ще дойде време… но аз не трябва да мисля за това! Моля се само, ако не надживея този ръкопис, онези, които отнемат живота ми да се отнесат към него по-скоро с предпазливост, отколкото с безочие и да не позволят той да попадне в нечии други ръце.