Звездите като прах

ГЛАВА ХIIIМонархът остава

Монархът постави грижливо скафандъра встрани и се настани в най-удобното кресло.

— От доста време — заговори той — не бях се подлагал на физическо натоварване. Казват, че научиш ли нещо, никога не го забравяш и както изглежда, това важи и за мен. Здравей, Фаръл! Милорд Джилбрет, моите почитания. А това, доколкото си спомням, е дъщерята на Управителя, лейди Артемизия!

Той пъхна дълга цигара между устните си и я запали, поемайки дълбоко. Въздухът се изпълни с приятния аромат на фин тютюн.

— Не очаквах да те срещна толкова скоро, Фаръл — добави Монархът.

— Или може би никога? — рече навъсено Байрън.

— Човек никога не знае — съгласи се Монархът. — Естествено, след като получих послание от една-единствена дума — „Джилбрет“, след като знаех, че същият този Джилбрет не може да управлява космически кораб, след като самият аз бях изпратил на Родиа един млад човек, който можеше да управлява космически кораб и нищо чудно да е отвлякъл тиранийски крайцер, опитвайки се да избяга след като в края на краищата, ми беше докладвано, че единият от пътниците на кораба бил млад човек с аристократична осанка, заключението идваше от само себе си. Така че не съм изненадан да те срещна тук.

— И все пак си изненадан — настоя Байрън. — Ни най-малко не си очаквал да ме срещнеш. Нали ти ме изпрати на сигурна смърт! Нима смяташ, че ме бива по-малко от теб в умозаключенията?

— Имам много високо мнение за теб, Фаръл.

Монархът го разглеждаше съвършено невъзмутимо и Байрън се почувства неудобно от невъздържания си изблик на възмущение. Той се обърна с гневно изражение към събеседниците си.

— Този човек е Сандър Джонти — същият онзи Сандър Джонти, за когото вече ви разказвах. Може да е Монархът на Лингейн и на още петдесет планети, но за мен ще си остане Сандър Джонти.

— Значи той е човекът, който… — заговори Артемизия.

— Овладей се, Байрън — прекъсна я Джилбрет. — Да не си полудял?

— Това е той! Не съм полудял! — извика Байрън. С мъка сдържаше гнева си. — Добре. Няма смисъл да крещя. Напусни кораба ми, Джонти. Виждаш, че говоря съвсем спокойно. Махай се от кораба.

— Но скъпи мой Фаръл! На какво основание?

Джилбрет преглъщаше уплашено, опитвайки се да каже нещо, но Байрън го избута встрани и се изправи лице в лице с Монарха.

— Ти направи само една грешка, Джонти. Една-единствена. Не си могъл да предположиш, че когато напуснах спалнята си на Земята, забравих да взема със себе си часовника. А сигурно не знаеш, че каишката му е радиационен индикатор.

Монархът направи колелце от цигарен дим и се усмихна.

— И тя не беше посиняла, Джонти. Никаква бомба не е имало в стаята ми през онази нощ. Всичко е било грижливо замислена измама! Ако посмееш да го отречеш, значи си лъжец, пък дори и да си самият Монарх или както там те наричат. Ти си ме упоил с Хипнат, а след това си подредил сцената за среднощната комедия. Погледнато по този начин, всичко се подрежда чудесно. Ако не се бях събудил, щях да спя до сутринта, без да разбера, че нещо не е наред. Та кой, значи, ми звъни посред нощ, за да се увери, че съм буден? Че не спя и ще открия бомбата, поставена така, че да не я пропусна? Кой побърза да разбие вратата ми, за да напусна стаята, преди да разбера, че бомбата е фалшива? Вероятно добре си се забавлявал онази нощ, Джонти.

Байрън почака реакцията от думите си, но Монархът само кимна с вежлив интерес. Момъкът почувства, че гневът му отново расте. Все едно, че удряше възглавница, риташе във въздуха или разпиляваше вода.

— Баща ми е бил осъден на смърт — продължи той. — Още на сутринта щях да го науча. И вероятно щях да замина незабавно за Нефелос. Щях да поема по своя път, да се изправя открито срещу Тирани, да постъпя така, както аз реша. Щях да зная какво рискувам и какво ме чака. Но ти искаше да замина за Родиа, за да се срещна с Хинрик. Естествено не можеше да разчиташ, че ще направя както желаеш. Малко вероятно беше, че ще се вслушам в съветите ти. Освен ако не възникне подходяща ситуация. И ти си я създал. Наистина повярвах, че съм в опасност, и това ми попречи да разсъждавам трезво. Но не и на теб. Престори се, че ми спасяваш живота. Държеше се така, сякаш знаеш всичко — какво трябва да направя, къде да отида. Аз бях объркан, изваден от равновесие. И последвах съветите ти.

Байрън пое дълбоко дъх и зачака отговора. Но отговор не последва и той извика:

— Само едно не ми каза — че корабът, с който ще напусна Земята, е родиански и че си се погрижил капитанът да бъде информиран за истинското ми име. Искал си да попадна в ръцете на тиранийците още щом кацна на Родиа. Ще го отречеш ли?

Настъпи продължителна пауза. Джонти бавно изгаси цигарата си.

— Байрън — намеси се Джилбрет, като кършеше ръце, — говориш абсурдни неща. Монархът никога не би направил…

В този момент Джонти вдигна глава и произнесе с тих глас:

— Само че го направи. Признавам всичко. Абсолютно си прав, Байрън, и те поздравявам за твоята проницателност. Бомбата, която поставих, наистина беше само имитация, а след това те изпратих на Родиа, за да бъдеш арестуван от тиранийците.

Лицето на Байрън се проясни. Сякаш при това признание гневът му се уталожи.

— Някой ден, Джонти — закани се той, — ще си върна за всичко. В момента, както изглежда, ти си Монархът на Лингейн и отвън те чакат три кораба. За мое огромно съжаление съм принуден да се съобразявам с този факт. Но не забравяй, че „Безжалостни“ е мой кораб. Аз съм неговият пилот. Така че обличай си скафандъра и излизай. Въжето все още е на мястото си.

— Корабът не е твой. А и ти не си пилот, а по-скоро пират.

— Силата тук е на страната на този, който е завладял на кораба. Имаш пет минути, за да си облечеш скафандъра.

— Моля те, да не драматизираме излишно нещата. Имаме нужда един от друг и аз нямам никакво намерение да си тръгвам.

— Аз нямам нужда от теб. Не бих се обърнал към теб за помощ дори ако бях обкръжен от тиранийски кораби и само ти би могъл да ме спасиш.

— Фаръл — отвърна Джонти, — държиш се и говориш като дете. Оставих те да се наприказваш. Ще ми дадеш ли сега думата?

— Не. Не виждам никаква причина да те слушам.

— А сега виждаш ли?

Артемизия изпищя. Байрън вдигна ръка и замръзна. Лицето му пламтеше, тялото му се напрегна, но беше безпомощен.

— Взех някои предпазни мерки — каза Джонти. — Съжалявам, че се налага да прибягвам до заплаха с оръжие. Но това е единствения начин да ви принудя да ме изслушате.

Оръжието, което стискаше в ръка, беше малък джобен бластер. Не беше създадено да причинява болка или да парализира. Можеше само да убива!

— От четири години — заговори Монархът — подготвям Лингейн за война с тиранийците. Знаете ли какво означава това? Никак не е лесно. Всъщност е почти невъзможно. Вътрешните кралства няма да ни предложат никаква помощ. Знаем го от опит. От друга страна, ако кралствата от мъглявината не си помогнат сами, никой няма да им помогне. Никак не е лесно обаче да бъдат убедени в подобна необходимост всички сегашни водачи. Баща ти бе един от активните поддръжници на идеята и изгуби живота си. Играта, с която сме се захванали, е на живот и смърт. Не го забравяй. Залавянето на баща ти ни изправи пред истински провал. Чувствахме, че сме обречени. Той беше един от членовете на вътрешния кръг, което означаваше, че тиранийците знаят твърде много. Трябваше да отвлечем вниманието им. В подобен критичен момент не можех да се съобразявам с второстепенни неща като благородство и чест. Нашите врагове пипаха здраво. Бих могъл, разбира се, да дойда при теб и да заявя открито: „Слушай, Фаръл, налага се да поведем тиранийците по лъжлива следа. Ти си единственият син на Фермера и следователно подозренията им ще паднат върху теб. Заминавай веднага за Родиа, поискай среща с Хинрик и тиранийците ще тръгнат по грешна следа. Отведи ги далеч от Лингейн. Задачата е опасна, може да изгубиш живота си, но за тези идеали умря баща ти.“ И може би щеше да ме послушаш, но нямах право да рискувам. Ето защо нагласих всичко така, че да го направиш, без да знаеш причината. Съгласен съм, че се наложи да преживееш доста неприятни неща. Но въпреки това нямах друг избор. Да ти кажа честно, не вярвах, че ще оцелееш. Но също така ще ти призная, че си заслужаваше да те пожертвам. В края на краищата ти се измъкна невредим и няма да скрия — научих го с радост. Има още нещо — въпросът с документа…

— Какъв документ? — прекъсна го Байрън.

— Не бързай толкова. Казах, че баща ти работеше за мен. Знаех всичко, което знаеше и той. Поръчано ти беше да откриеш един определен документ и изборът не беше случаен. Пребиваването ти на Земята бе свързано със съвсем банален повод — твоето обучение. Възрастта ти те изключваше от кръга на вероятните заподозрени. Но така изглеждаше само в началото! После, след като арестуваха баща ти, ти стана твърде опасен. Тиранийците неминуемо щяха да насочат вниманието си към теб, следователно натъкнеше ли се на търсения документ, той щеше да попадне в ръцете им. Трябваше да те изтеглим от Земята, преди да изпълниш възложената задача. Както виждаш, нещата бяха свързани.

— Значи документът е у вас? — запита Байрън.

— Не, не е — поклати глава Монархът. — Документ с подобно съдържание е изчезнал още преди доста години на Земята. Ако наистина това е търсеният от нас, тогава нямаме и най-малка представа у кого е сега. Може ли вече да прибера бластера? Ужасно е тежък.

— Прибери го — рече Байрън.

— Какво ти каза баща ти за документа? — запита Монархът след като прибра оръжието.

— Нищо, което не знаеш, след като е работил за теб.

Монархът се усмихна.

— Така значи! — рече той, но очите му останаха хладни.

— Свърши ли с обясненията?

— Да.

— Тогава — продължи Байрън — приготви се да напуснеш кораба.

— Чакай малко, Байрън — намеси се Джилбрет. — Въпросът тук не опира само до теб лично. Не забравяй, че случаят засяга мен и Артемизия. Ние също имаме право на глас. Що се отнася до мен например, в думите на Монарха има определена логика. Бих искал да ти напомня, че именно аз ти спасих живота на Родиа, така че сега си ми длъжник.

— Добре — викна ядно Байрън. — Ти ми спаси живота. — Той посочи с ръка въздушния шлюз. — Тръгвай тогава с него. Хайде, върви. Нали искаше да откриеш Монарха? Ето го! Съгласих се да те отведа при него и сега сме квит. Не се опитвай да ми нареждаш какво да правя!

Той се извърна към Артемизия, все още разгорещен от спора.

— А ти? Ти също ми спаси живота. Тук всички сте ме спасявали поне по веднъж. И ти ли искаш да отидеш с него?

— Не взимай решенията вместо мен, Байрън — отвърна със спокоен глас момичето. — Ако исках да тръгна с него, щях да ти кажа.

— Не се чувствай длъжна към никого. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

Тя го погледна обидено и той извърна глава. Както и друг път се беше случвало, дълбоко в себе си беше уверен, че се държи глупаво. Джонти го беше принудил да постъпи така и той бе напълно безпомощен да се справи с чувствата си. На всичкото отгоре и двамата му спътници приемаха за нещо естествено факта, че Джонти бе изпратил Байрън право в устата на вълка само за да си спаси кожата. По дяволите, за какъв го мислеха?

Спомни си за фалшивата бомба, за родианския лайнер, за тиранийците и нощта с преследването на Родиа и почувства остро самосъжаление.

— Е, Фаръл? — попита Монархът.

— Е, Байрън? — добави Джилбрет.

— Мисля — намеси се Артемизия, — че нямаме никакъв избор. Отвън го чакат три кораба, а и пред нас е самият Монарх на Лингейн.

Монархът я погледна и кимна с възхищение.

— Милейди, вие сте много интелигентно момиче. Колко е хубаво, когато подобен блестящ ум е надарен с такава красива обвивка! — При тези думи той притвори кокетно очи.

— Какво се иска от нас? — запита Байрън.

— Позволете ми да използвам вашите имена и способностите ви и аз ще ви отведа на планетата, която лорд Джилбрет нарича бунтовнически свят.

— Смятате ли, че подобна планета съществува? — запита Байрън.

— Това е вашата планета — рече уверено Джилбрет.

Монархът се усмихна.

— Наистина мисля, че светът, който лорд Джилбрет ни описва, съществува, но това не е моята планета.

— Не е вашата, значи — рече разочаровано Джилбрет.

— Какво значение има, след като мога да го открия?

— Как? — настоя да узнае Байрън.

— Не е толкова трудно, колкото си мислите. Ако сметнем, че чутото е вярно, значи наистина има такъв свят, който се готви за война с тиранийците. Остава да приемем, че той се намира някъде в сектора на мъглявината и повече от двайсет години не е бил открит от тиранийците. Ако това наистина е възможно, има само едно място, където може да се намира тази планета.

— И къде?

— Не виждате ли очевидния извод? Не е ли повече от ясно, че подобен свят може да се намира само във вътрешността на мъглявината?

— Вътре в мъглявината!

— Велики небеса, разбира се! — възкликна Джилбрет.

Едва сега всички осъзнаха, че това е единственото възможно решение.

— Могат ли да живеят хора вътре в мъглявината? — запита объркано Артемизия.

— Защо не? — попита Монархът. — Не съдете по външния изглед. Мъглявината е черна мъгла сред Космоса, но съвсем не се състои от отровен газ. Всъщност това е плътна маса от натриеви, калиеви и калциеви атоми, която поглъща и отразява светлината на звездите вътре в нея и естествено на тези, които са на противоположната страна. Иначе е съвсем безвредна и почти незабележима в непосредствена близост до тези звезди. Моля за извинение, ако разказът ми звучи твърде научно, но последните няколко месеца прекарах на Земята, събирайки астрономическа информация за мъглявината.

— Защо точно там? — запита Байрън. — Не че е особено важно, но тъкмо там се запознах с теб и това събужда любопитството ми.

— Няма нищо мистериозно. Напуснах Лингейн по своя работа, за която няма смисъл да говоря сега. Преди около шест месеца посетих Родиа. Моят агент, Уайдмос — баща ти, Байрън, — не беше успял да убеди Управителя да премине на наша страна. Опитах се да оправя нещата, но се провалих, тъй като Хинрик — моля за извинение дамата — не се оказа подходящ материал за онова, с което сме се захванали.

— Чуйте го само! — промърмори Байрън.

Монархът продължи:

— Там се срещнах с Джилбрет, както вече може би ви е казал. А след това заминах за Земята, защото тя е истинският дом на човечеството. Тъкмо оттам е започнало завладяването на галактиката и там се намират повечето архиви. Оказа се, че мъглявината Конска глава била слабо изучена, всъщност през нея са преминали само няколко кораба. Никога не е била заселвана поради трудностите да се пътува през район на космическото пространство, където е невъзможно да се наблюдават звездите. Но и архивите от тези няколко полета ми бяха напълно достатъчни. А сега слушайте внимателно. Тиранийският кораб, на който лорд Джилбрет се оказал, бил ударен от метеор точно след първия си Скок. Ако приемем, че пътят от Тирани до Родиа е следвал обичайните търговски маршрути — а няма причина да не е било така, — можем приблизително да определим мястото в пространството, където е станала катастрофата. Между двата Скока корабът изминава не повече от два милиона мили. Тъкмо това разстояние можем да определим като предполагаемото място. Има и друг начин да открием търсената точка. При удара в пулта за управление метеорът би могъл лесно да промени посоката на Скоковете, тъй като ще е достатъчно само да засегне корабния жироскоп. Макар и малко вероятно, това не е невъзможно. От друга страна, за да се промени силата на хиператомната тяга, ще е необходимо пълно разрушаване на двигателите, които, както знаем, не са били повредени при сблъсъка. След като силата на подаваната тяга не е била променена, следователно и дължината на следващите четири Скока е била същата, без значение каква е относителната посока, в която са били извършвани. Можем да си я представим като дълъг извит кабел, който е пречупен в неизвестна за нас посока и под неизвестен ъгъл. Крайното положение на кораба ще се намира някъде на повърхността на една въображаема сфера, центърът на която ще бъде точката от пространството, където е станало сблъскването с метеора, а радиусът й ще е векторен сбор от извършените впоследствие Скокове. Аз начертах тази сфера и повърхността й се пресече с местоположението на мъглявината Конска глава. Приблизително шест хиляди квадратни градуса, една четвърт от общата повърхност на сферата, лежаха вътре в мъглявината. Следователно оставаше да открия някоя звезда, разположена в онази част от мъглявината, която се намираше в радиус приблизително един милион мили около въображаемата повърхност, за която говорим. Спомняте си, предполагам, че когато корабът на Джилбрет спрял, близо до него имало някаква звезда. Колко според вас са звездите върху повърхността на нашата сфера? Не забравяйте, че в галактиката те са над сто милиарда.

Байрън откри, че макар и неохотно, вниманието му е погълнато от лекцията.

— Стотици, предполагам.

— Пет! — отвърна Монархът. — Само пет. Не се подлъгвайте от голямата цифра. Обемът на галактиката е приблизително седем трилиона кубически светлинни години, следователно на всяка звезда се падат средно по седемдесет кубически светлинни години. За съжаление нямах никаква представа коя от тези пет звезди има обитаеми планети. Така възможностите значително щяха да намалеят. Оказа се, че първите изследователи не са разполагали с достатъчно време, за да извършат подробни наблюдения. Бяха обозначили само местонахождението на звездите, посоката на движението и спектралния им тип.

— Значи в една от тези пет звездни системи се намира бунтовническият свят? — запита Байрън.

— Само ако не греша в заключенията си.

— И ако приемем за вярна историята на Джил.

— Аз я приех.

— Историята ми е достоверна — прекъсна ги развълнувано Джилбрет. — Кълна се.

— Тъкмо се готвех да се отправя към този район, за да обследвам петте звезди — продължи Монархът. — Мотивите, от които съм движен, са съвсем очевидни. Като Монарх на Лингейн имам право да заема подобаващо място в това, което възнамеряват да предприемат тези хора.

— А ако си придружен от двама членове на фамилията на Хинриадите и един Уайдмос, шансът ти да заемеше подобаващо място, както и да получиш висок пост в новосъздадения свободен свят, е значително по-голям — допълни Байрън.

— Цинизмът ти не ме стряска, Байрън. Отговорът естествено е „да“. Ако наистина предстои бунт и той завърши с победа, най-добре е да сме на печелившата страна.

— В противен случай някой предприемчив политик или бунтовнически лидер току-виж получил поста Монарх на Лингейн.

— Или пък Фермер на Уайдмос. Точно така.

— Ами ако бунтът не успее?

— Ще помислим върху тази възможност, след като открием онова, което търсим.

— Аз тръгвам с теб — произнесе бавно Байрън.

— Чудесно! В такъв случай да се подготвим за прехвърлянето ви на другия кораб.

— Това пък защо?

— По-добре ще е за вас. Този кораб е само една играчка.

— Това е тиранийски боен кораб. Не бива да го изоставяме.

— Още по-опасен и подозрителен е тъкмо защото е тиранийски боен кораб.

— Не и в мъглявината. Съжалявам, Джонти. Не тръгвам с теб заради изгодата. Ще бъда откровен. Наистина искам да открия бунтовническия свят. Но между нас двамата не може да става и дума за приятелство. Оставам тук, за да се разпореждам сам със себе си.

— Байрън — намеси се Артемизия, — този кораб е твърде малък за нас тримата.

— В този вид — да, Арта. Но бихме могли да прикачим към него допълнителен модул. Джонти го знае не по-зле от мен. Така ще имаме достатъчно пространство и ще разполагаме с нужната ни свобода на действие. Освен това ще прикрием предназначението му.

Монархът се замисли.

— Щом не ми предлагаш нито приятелството си, нито своето доверие, Фаръл, би трябвало да взема мерки за своята сигурност. Можеш да разполагаш както поискаш с твоя кораб и модула, който възнамеряваш да прикачиш. Но аз трябва да получа гаранции, че ще изпълниш твоята част от сделката. Лейди Артемизия ще дойде с мен.

— Не! — извика Байрън.

Монархът вдигна вежди.

— Не? Нека чуем какво ще каже дамата.

Той се извърна към Артемизия и ноздрите му леко потрепнаха.

— Милейди, уверявам ви, че на моя кораб ще разполагате с пълни удобства.

— Не зная дали вие ще се чувствате удобно, милорд. Тъкмо затова предпочитам да ви спестя това неудобство и да остана тук.

— Мисля, че ще промените решението си, ако… — поде Монархът и две тънки бръчки в основата на носа му сякаш подчертаха скритата заплаха.

— Аз пък не мисля — прекъсна го Байрън. — Лейди Артемизия направи своя избор.

— И ти я подкрепяш с цялото си сърце, Фаръл? — Монархът се усмихваше отново.

— Напълно! И тримата оставаме на „Безжалостни“. Никакви компромиси по този въпрос.

— Странна компания си избираш.

— Мислиш ли?

— Да. — Монархът впери замислен поглед в ноктите си. — Отпърво ми беше обиден, че съм те измамил и съм изложил живота ти на опасност. Толкова по-странно е, че очевидно си в близки приятелски отношения с дъщерята на човек като Хинрик, който може да ми бъде учител в изкуството на измамата.

— Познавам добре Хинрик. Твоето мнение за него не променя нищо.

— Всичко ли знаеш за Хинрик?

— Знам достатъчно.

— А знаеш ли, че той уби баща ти? — Монархът посочи с пръст Артемизия. — Знаеш ли, че момичето, за което си толкова искрено загрижен, е дъщеря на убиеца на баща ти?