Звездите зоват, мистър Кийтс!

Хабърд и друг път беше виждал куиджи, но куцо срещаше за пръв път.

Всъщност, ако не се смяташе изкривеното му ляво краче, то много не се отличаваше от останалите птици, изложени за продан. Същата светложълта качулка и огърлица от сини капчици, същите яркосини мъниста на очите и бледозелени гърди, същият причудливо извит клюн и странно, неземно изражение. То беше дълго към шест инча1 и вероятно тежеше около унция и четвърт2.

Хабърд се сети, че отдавна мълчи. Продавачката — едно от онези момичета с високи гърди и полупрозрачна, по последна мода рокля — въпросително го гледаше иззад тезгяха.

— Какво му има на крачето? — попита той, като се покашля.

Момичето сви рамене.

— Счупено е при товаренето. Намалихме му цената, но едва ли някой ще го купи. Купувачите искат те да бъдат първокласни и без недостатъци.

— Ясно — каза Хабърд. Припомни си наум малкото, което знаеше за куиджи: те бяха от Куиджи, полудив затънтен край на Венерианската тройна република; веднага или като им повториш, запомнят всичко, което им кажеш. Откликват на всяка позната дума; лесно се приспособяват към новите условия, обаче се размножават само в родината си, затова ги доставят от Венера; за щастие те са много издръжливи и полетът не е опасен за тях.

Полетът…

— Значи тя е била в космоса! — изтръгна се от Хабърд.

Момичето направи гримаса и кимна.

— Космосът е за птиците — винаги съм го казвала.

Разбира се, от него очакваха да се разсмее. Той даже се опита. В края на краищата момичето не можеше да знае, че той е бивш космонавт. На вид е най-обикновен човек на средна възраст — доста такива се шляят през този февруарски следобед по сергиите. И все пак не успя да се разсмее. Колкото и да се стараеше.

Момичето като че ли нищо не забеляза.

— Интересно, защо само смахнати летят към звездите? — продължаваше тя.

Защото само те могат да се справят със самотата, и то не за дълго — едва не каза Хабърд. Но вместо това попита:

— А какво правите с тях, ако никой не ги купи?

— С кого, с птиците ли? Е, вземат книжен чувал, вкарват малко природен газ — съвсем малко и…

— Колко струва?

— Куцото ли?

— Да.

— Да не би да сте вивисектор?… Шест и деветдесет и пет и още седемнадесет и петдесет за клетката.

— Вземам го — каза Хабърд.

Да се носи клетката беше неудобно и всеки път, когато покривалото се свличаше, куиджи надаваше силен писък — и в аеробуса, и по улиците на предградието всички се обръщаха и го зяпаха, а Хабърд се чувстваше като последен глупак.

Надяваше се да се промъкне вкъщи и да се качи в стаята си така, че сестра му да не види покупката. Напразни надежди. От Елис нищо не можеше да се скрие.

— Я да видим за какво си си хвърлил паричките? — попита тя, като се появи в антрето в минутата, в която той пристъпи прага.

Хабърд покорно се обърна.

— Това е птицата куиджи — каза той.

— Птицата куиджи!

Лицето на Елис доби онова изражение, което той отдавна беше определил като „натрапчиво-войнствено-обидено“: тя разшири ноздри, сви устни и бузите й хлътнаха. Смъкна покривалото и впери очи в клетката.

— И таз добра — възкликна Елис. — Пък е и куца!

— Та нали не е някакво си чудовище — каза Хабърд. — Просто птица. Съвсем мъничка птичка. Не й трябва много място, а аз ще се погрижа да не пречи никому.

Елис го измери с дълъг леден поглед.

— Не би било зле! — процеди тя. — Направо не си представям как Джек ще се отнесе към това, когато му кажа. — Тя рязко се обърна и си тръгна. — Вечерята е в шест — подхвърли през рамо.

Той се заизкачва бавно по стълбата. Усети умора и чувство на безизходица. Прави са хората, когато казват: колкото повече живееш в космоса, толкова по-малка е надеждата да намериш отново общ език с хората. Космосът е голям и в космоса ти идват големи мисли; там четеш големи книги, написани от големи хора. Там се променяш, ставаш друг… и в края на краищата и близките ти даже започват да гледат на теб като на чужд.

А нали в действителност се стремиш да бъдеш като всички наоколо. Стараеш се и да говориш като тях, и да постъпваш по същия начин. Даваш си дума никога никого да не наричаш „рак“. Но рано или късно от езика ти неизбежно се откъсва нещо непривично за ушите им или постъпваш не така, както е прието у тях, и тогава срещаш враждебни, изумени лица и в края на краищата неминуемо си отхвърлен. Нима може да се цитира Швайцер3 в общество, чийто бог е някакъв червенобузест филантроп зад кормилото на крилат кадилак. Не можеш да признаеш, че обичаш Вагнер, когато твоята цивилизация се опива от каубойски оперети.

Нима можеш да си позволиш да купиш куца птица в свят, който е забравил (ако някога е знаел) какво означават думите: „Почитай всичко живо.“

Двадесет и пет години, мислеше Хабърд. Отдадох най-добрите си години. А какво получих срещу това? Четири стени, които ме отделят от света, и жалка пенсия, която не стига дори за да запазиш чувството си за собствено достойнство.

И все пак не съжаляваше за тези години: величественото, бавно движение на звездите, неописуемият миг, когато пред очите ти изплува нова планета — от златно, зелено, лазурно петънце се превръща в сфера, закриваща целия кръгозор. И пристигането, когато новият свят доверчиво те приветства, възпявайки великолепието си — еднакво прекрасно и плашещо — непознати хоризонти, цивилизации, неща, които не са се и присънвали на невежия човек-рак, пълзящ по дъното на дълбокия океан на земната атмосфера, притиснат от огромната й тежест.

Не, той не съжалява за тези години, макар и да му струваха много. За всичко истински хубаво трябва да се плаща скъпо, а ако не ти достигне смелост — оставаш просяк за цял живот. Оставаш духовно беден, умствено беден.

Господството на духа над плътта, дълбокият и проникновен поток на мисълта, безпрепятствено минаващ по сигурните коридори на знанието, с трепет пристъпващ в храмовете на словото и в редките ослепителни мигове пред погледа ти се открива звездният лик на божеството.

И онези, съвсем други мигове, когато пред душата, потресена от самотата, се разкриват бездънните глъбини на ада…

Хабърд трепна. И отново бавно се спусна на дъното на океана. Пред него беше унилата врата на стаята му. Той хвана с нежелание дръжката на вратата и я натисна.

Срещу вратата е шкафът, претъпкан със стари, много стари книги. Отдясно — някаква развалина, която той искрено величаеше като писалище, само че в чекмеджетата му нямаше нито книги, нито писалки, нито бордов дневник, а долно бельо, чорапи, ризи, всичко онова, което смъртният наследява от прадедите. Леглото — тясно и твърдо, според него точно такова, каквото е необходимо — стоеше до прозореца като непреклонен спартанец; на пода под покривалото се подаваха обувки.

Хабърд постави клетката на масата, свали палтото и шапката си. Куиджи с одобрение огледа своя нов свят, скочи от летвичката, като куцаше с лявото краче, и започна да кълве зърна от съдинката, която се продаваше заедно с клетката. Хабърд го погледа известно време, но после съобрази, че е неприлично, когато друг яде, да го наблюдаваш дори когато този друг е просто една птица; закачи палтото и шапката си в гардероба, отиде в банята и се уми. Когато се върна, куиджи беше приключило с яденето и сега замислено се оглеждаше — в клетката имаше огледалце.

— Май че е време да ти дам първия урок — каза Хабърд. — Да видим как ще се справиш с Кийтс:

Куиджи, навело глава настрани, го гледаше със синьото си око. Секундите бързо минаваха.

— Добре — каза Хабърд, — ще опитаме още веднъж. „Красотата е истина…“

— Истината е красота — и само това ви е известно на Земята, само това ви е нужно да знаете!

Хабърд се стресна. Тези думи бяха казани почти без интонация, с доста скърцащ глас. Но все пак те звучаха отсечено и ясно и за пръв път в живота си, ако не се смятат разговорите с другите космонавти, той чуваше думи, които да нямат нищо общо с телесните функции и нужди. Прокара ръка по бузата си — усети, че ръката му леко трепери. Как така досега не се беше сещал да си купи куиджи!?

— Според мен — каза той, — преди да продължим по-нататък, трябва да ти дам име. Нека бъде Кийтс, щом като започнахме с него. Или, всъщност, по-добре мистър Кийтс — та нали трябва да отбелязва и пола ти. Действам, разбира се, слепешката, но не ми хрумна в магазина да попитам мъж ли си, или жена.

— Кийтс — каза мистър Кийтс.

— Прекрасно! А сега да опитаме един-два стиха от Шели.

(С края на ухото си Хабърд долови, че пред къщата спря кола, чу гласове в антрето, но погълнат от мистър Кийтс, не обърна никакво внимание.)

— Кажи звезда — започна мистър Кийтс.

— Значи това е истина. Само това липсваше в моя дом — птица куиджи, която да декламира стихове.

Хабърд се обърна без желание. На прага стоеше зет му. Обикновено Хабърд заключваше вратата си. А днес беше забравил.

— Да — каза той. — Тя декламира стихове. Нима законът забранява това?

— … с крила от светлина… — продължаваше мистър Кийтс.

Джек поклати глава. Той беше тридесет и пет годишен, но изглеждаше на не по-малко от четиридесет. А доводите му — на петнадесетгодишен.

— Не, не е забранено — каза той. — А не би било зле да се забрани.

— Кажи къде отиваш ти!…

— Не съм съгласен — каза Хабърд.

— В каква ли бездна непрогледна…

— И освен това трябва да има закон, който да забранява да се носят вкъщи, където живеят хора.

— Ще свършиш своя огнен път?

— Ти какво искаш да кажеш, че не бива да я държа при себе си?

— Не точно това. Но те предупреждавам — дръж я по-далеч от мен! Сам знаеш, че са носители на микроби.

— Ти също — каза Хабърд. Не искаше да го казва, но не се сдържа.

Джек изду ноздри, сви устни и бузите му хлътнаха. Забавно, помисли си Хабърд, след дванадесет години съвместен живот мъжът и жената добиват еднакъв израз на лицата.

— Дръж я по-далеч от мен, и толкоз! И от децата също. Не искам тя да отравя мозъка им с високопарните глупости, на които я учиш!

— Можеш да не се тревожиш — ще я държа по-далече от децата.

— Да си вървя, а?

— Да.

Джек така трясна вратата, че в стаята всичко се разтресе. Мистър Кийтс едва не изскочи между пръчките на клетката. Хабърд ядосан понечи да го настигне.

Но веднага се овладя. Струваше ли си да им дава точно този повод, който те само чакат, за да го изгонят от къщи? Пенсията му е нищожна, никъде не може да отиде да живее с нея — освен, може би, в изоставените къщи, — а да започва работа къде да е само заради парите — това не е за него. Рано или късно, неминуемо ще се издаде пред колегите си, както се случваше винаги и навсякъде, и къде с клевети, къде с лъжливи обвинения или с насмешки — все едно, щяха да го изгонят от работа.

С натежало сърце той се върна назад, в стаята. Мистър Кийтс вече се беше поуспокоил, но бледозелените му гърди все още се издигаха и спускаха прекалено учестено. Хабърд се наведе над клетката.

— Извинявай, мистър Кийтс — каза той. — Навярно и при птиците е като при хората: бъди като всички, инак лошо ти се пише.

Той закъсня за вечеря. Когато влезе в столовата, Джек, Елис и децата вече седяха на масата. Дочу думите на Джек:

— До гуша ми дойде от наглостта му. Къде, в края на краищата, щеше да се дене, ако не бях аз? Щеше да стигне до изоставените къщи!

— Аз ще поговоря с него — каза Елис.

— Най-добре е сега — каза Хабърд. Седна на масата и отвори пакета си с готова храна.

Елис го дари с обидения си поглед — пазен специално за такива случаи.

— Джек току-що ми разказа колко грубо си се държал с него. Не би било зле да се извиниш. Това, в края на краищата, все пак е негов дом.

Всичко у Хабърд трепереше от напрежение. Всеки път, когато го упрекваха, че живее по милост, той обикновено отстъпваше. Но днес нещо му попречи.

— Да, разбира се, вие ми дадохте покрив над главата и ме храните — и за едното, и за другото аз ви плащам твърде малко, така че нямате никаква сметка. Но подобна щедрост едва ли ви дава основание да искате да унищожите частица от моята душа всеки път, когато се опитвам да защитя човешкото си достойнство.

Елис тъпо го изгледа. След това каза:

— Кому е нужна частица от душата ти? Защо така странно говориш, Бен?

— Той говори така, защото е бил астронавт — прекъсна я Джек. — В космоса всички разговарят така… сами със себе си, разбира се… Това им помага да не откачат… или да не забележат, че вече са откачили!

Осемгодишната Нанси и единадесетгодишният Джим веднага прихнаха. Хабърд отряза малко късче от своя почти истински бифтек. В него всичко трепереше още по-мъчително. А после си спомни за мистър Кийтс и треперенето спря. Той студено ги огледа. За пръв път от много години не се боеше.

— Ако ето тази сбирщина съответства на нормата — каза той, — тогава ние вероятно наистина сме откачили. И слава богу! Значи не всичко е загубено!

Лицата на Джек и на Елис заприличаха на силно изопнати маски. Но и двамата премълчаха. Вечерята продължи. Хабърд обикновено ядеше малко. Рядко беше гладен.

Но днес апетитът му беше отличен.

Следващият ден беше събота. В събота сутрин Хабърд винаги миеше колата на Джек. Но сега не го направи.

След закуската се затвори в стаята си и прекара три часа с мистър Кийтс. Този път се заеха с Декарт, Ницше и Хюм. С прозата наистина мистър Кийтс не се справяше така блестящо. От всяка тема той запомняше не повече от една-две фрази.

Явно поезията беше неговата стихия.

През деня Хабърд, както обикновено, мина през космодрума, гледаше как кацат и излитат междупланетните гиганти за близки рейсове. „Пламък“ и „Скитник“, „Обещание“ и „Песен“. От всички Хабърд най-много обичаше „Обещание“. Някога и той беше летял на него — струваше му се, че това е било много, много отдавна, а всъщност не беше минало чак толкова много време. Някакви си две-три години, не повече… Пренасяше снаряжение и хора на орбиталните станции, на Земята доставяше боксити от съзвездието Центавър, руда от Марс, хром от Сириус и други полезни изкопаеми, от които човек се нуждаеше, за да поддържа своята хитроумна цивилизация.

В началото пътуваш по близките рейсове, това е като прелюдия, а после ставаш пилот на орбитална станция. Тук можеш да провериш дали ти е по силите онзи опасен миг, когато, изплувал от дъното, започваш свободно да се носиш по осеяния със звездни острови океан на космоса. Ако издържиш, не се изплашиш, не отстъпиш, значи можеш да работиш на големи кораби, които правят далечни и продължителни рейсове.

Бедата е там обаче, че колкото и да се стараеш, силите ти постепенно се изчерпват. И лека-полека ти става все по-трудно да понасяш самотата на далечните полети: самотата расте и те смазва и тогава не могат вече да те спасят нито коридорите на знанието, нито храмовете на словото; тя те смазва и ти губиш власт над себе си — все по-често и по-често и, в крайна сметка, те отписват от кораба и те обричат до края на живота си да пълзиш по дъното на океана. Ако управляването на космическия товарен кораб за далечно пътуване беше сложно и ти непрекъснато си зает с работа, а не единствено да бдиш самотно в кабината си, пълна със самоуправляващи се уреди, или ако полетите на междузвездните лайнери и другите космически кораби не струваха толкова скъпо и не се броеше всеки грам… е, тогава всичко щеше да бъде по-иначе… а сега и дума не може да става да вземеш със себе си нещо, макар и дребно, освен най-необходимото.

Ако… мислеше Хабърд, като стоеше на снега до оградата на космодрума. Ако… мислеше той, като гледаше как се приземяват корабите, как към тях се приближават огромни автотоварачи и пълнят лакомите си бункери с руда, боксит, магнезий. Ако… мислеше той, като наблюдаваше как малките кораби изчезват през синевата на висините там, където по беззвучния океан плават гигантските орбитални станции.

Сенките ставаха по-дълги, денят клонеше към края си и той, както винаги, се поколеба да отиде ли при Маккъфри — началника на космодрума. И както обикновено, и все по една и съща причина реши, че няма смисъл. Причината беше тази, която го караше да избягва обществото на хора като него — бивши космонавти: тези срещи пробуждаха много остра, много мъчителна тъга.

Той се обърна, мина покрай оградата — към вратата и като дочака аеробуса, си тръгна.

Дойде март, зимата неусетно премина в пролет. Дъждовете измиха снега, по канавките потекоха кални ручеи, полянките се оголиха. Долетяха първите червеношийки.

Хабърд закова летвичка под прозореца за мистър Кийтс. И мистър Кийтс стоеше там по цял ден. Само от време на време прелиташе до клетката си да се подкрепи със зърна. От всичко най обичаше утрините: сутрин слънцето, златно и ослепително, се издигаше над покрива на съседната къща и когато ослепителната вълна стигнеше прозореца и нахлуеше в стаята, той започваше стремително да лети в радостно опиянения, правеше осморки, кръгове, спирали, силно цвъртеше, кацаше на летвичката и даже успяваше да подскача на едно краче — златна прашинка, крилата жива частица от самото слънце, частица от утрото, удивителна в пера, която утвърждава всяко ново чудо на красотата, дарявано от деня.

В резултат на уроците на Хабърд, репертоарът му ставаше все по-широк. Достатъчно беше да се произнесе фраза, в която имаше макар и една позната дума, способна да извика някакъв отклик, и той отговаряше с разнообразни цитати от Ювенал до Джойс, от Русо до Ръсел или от Еврипид до Елиът. Той имаше слабост към първите два стиха на „Бреговете край Дувър“ и често сам, без какъвто и да е повод, ги декламираше.

През цялото това време сестрата и зетят не досаждаха на Хабърд, просто го оставиха на мира. Даже за това, че той не изпълняваше съботното си задължение — престана сутрин да мие колата — не казаха нищо, и дори за мистър Кийтс не споменаха нито веднъж. Но Хабърд не се мамеше тъй лесно. Той разбираше, че те изчакват, изчакват подходящия случай, изчакват той да прояви невнимание, за да се разправят с него.

И никак не се удиви, когато се върна една събота от космодрума, видя, че мистър Кийтс се е свил на летвичката в ъгъла на клетката — целият някак си нещастен, разрошен, а в сините му очи беше застинал страх.

По-късно, на вечеря, Хабърд забеляза, че през столовата се промъква котка. Но не каза нищо. Котката е психологическо оръжие: щом като хазяинът ти е позволил да имаш любимо животно, ти едва ли можеш да възразиш, ако той се е снабдил с любимец от друг вид. Хабърд просто купи нова ключалка и сам я постави на вратата на стаята си. След това купи райбер за прозореца и всеки път, когато излизаше от къщи, проверяваше добре ли са затворени вратата и прозорецът.

И зачака следващия им ход.

Не се наложи дълго да чака. Този път нямаше нужда да измислят как да се избавят от мистър Кийтс — удобният случай сам дойде.

Една вечер Хабърд слезе в столовата и от пръв поглед разбра, че е дошъл часът. Можеше да го прочете по лицата на децата — не толкова по това, как го гледаха, колкото по това, как избягваха погледа му.

Изрезката от вестник, която Джек му пъхна, сякаш намали напрежението.

Хабърд я прочете и невиждащият му поглед се втренчи в масата. В съзнанието му жално изписука мистър Кийтс.

Джек сияеше.

— Виждаш ли, аз ти казвах, че те са носители на микроби — каза той.

— И доктор Фарнъм също — възрази Хабърд.

— Дрънкаш глупости! — възкликна Елис. — Какви микроби може да разнася лекарят?

— Същите, които разнасят всички надути и безпринципни хорица, например вирусите на „жаждата за слава“… „необмислени действия“, „ненавист към всичко“ и какви ли не щеш други. Този провинциалист, еснаф е готов на всичко само и само да стане известен. Ако имаше власт, той би изтребил със собствените си ръце всички птици куиджи в целия свят.

— Каквото и да приказваш, този път няма да се измъкнеш — каза Джек. — В статията ясно е казано, че е опасно да се държи куиджи.

— Също и кучета, и котки… И автомобили. А ако прочетеш за нещастен случай, за автомобилна катастрофа в Дийтвил, щата Мисури, ще се откажеш ли от колата си?

— Ти за колата по-добре мълчи! — развика се Джек. — И утре тук да няма и помен от тази отвратителна птица, или се измитай сам!

Елис го дръпна за ръката.

— Джек…

— Млъкни! Омръзнаха ми пищните му думи. Въобразява си, че щом някога е бил космонавт, то нас за нищо не ни бива. Вири си носа само защото ние живеем на Земята. — Джек се обърна с лице към Хабърд и продължи, като го сочеше с пръст: — Е, добре, кажи ми, като си такъв умник! Дълго ли според теб биха просъществували космонавтите, ако ни нямаше нас, дето ходим по Земята и използваме и преработваме всичко, което вие докарвате от тези проклети планети? Ако ги нямаше потребителите, по небето нямаше да лети и един кораб. Цивилизацията — и тя нямаше да съществува!

Хабърд го измери с дълъг поглед. После стана от масата и произнесе точно тази дума, с която си беше обещал да не обижда никога прикования към Земята смъртен — най-страшната обида в езика на космонавтите, съкровеният смисъл на която беше непостижим за тъпите полуслепи твари, пълзящи по дъното на океана…

— Рак! — каза той и излезе от стаята.

Когато се качваше по стълбата, ръцете му все още трепереха. Той почака пред вратата си, докато треперенето премине. Не искаше мистър Кийтс да види колко е потиснат.

Замисли се над това. Не бива прекалено да очовечава животните. Макар и да му се струва, че в мистър Кийтс има много човешко, той все пак е само птица. Може да разговаря и има характер, свои симпатии и антипатии, но все пак не е човек.

А нима Джек е човек?

А Елис?

А техните деца?

Е, да… разбира се.

А защо тогава той предпочита обществото на мистър Кийтс?

Защото Елис, Джек и децата им живеят в друг свят, в свят, който Хабърд отдавна е напуснал и в който вече няма сили да се върне. Мистър Кийтс също не принадлежи на този свят. Той също е отхвърлен и с него може да се общува — нещо, от което човек най-много се нуждае.

А тежи малко повече от унция…

Хабърд точно вкарваше новия ключ в новата ключалка, когато тази мисъл му дойде в главата и като прохладен летен дъжд проми душата му. Ръцете му отведнъж отново се разтрепериха.

Но сега това вече нямаше значение.

— Седни, Хаб — каза Маккъфри. — Хиляда години не съм те виждал.

Хабърд толкова дълго вървя по космодрума и толкова дълго чака в претъпканата приемна, в дъното на която студено мъждукаше матовото стъкло на вратата, че вече не чувстваше предишната увереност. Но нали Маккъфри е стар приятел. Кой ще го разбере, ако не Маккъфри? Кой друг ще му помогне?

Хабърд седна.

— Няма да отнемам времето ти с празни приказки, Мак — каза той. — Искам отново да летя.

Ръката на Маккъфри стискаше молив. Ръката се отпусна и острият връх на молива бързо и отривисто зачука по масата.

— Вероятно няма нужда да ти напомням, че вече си на четиридесет и пет и самообладанието ти е изменяло много пъти, повече, отколкото е допустимо, и че ако полетиш, и то отново ти измени, ти ще се простиш с живота, а аз с работата.

— Да, няма нужда да ми напомняш това — каза Хабърд, — ти ме познаваш от двадесет години, Мак. Нима мислиш, че аз щях да искам разрешение да летя, ако не бях твърдо уверен, че ще се справя?

Маккъфри повдигна молива, после отново го отпусна. Острият му връх замря в една точка, а в ушите му все още звучеше загриженото почукване.

— А защо си тъй уверен?

— Ако самообладанието не ми измени, ще ти кажа, когато се върна. А ако измени, ще кажеш, че съм откраднал кораба. Това лесно ще уредиш.

— Всичко е лесно… само дето съвестта ще ме гризе.

— А сега, като ме гледаш, не те ли гризе?

Моливът отново зачука по масата. Чук-чук-чук… чук-чук…

— Мак, казват, че имаш акции от „Междузвездни съобщения“. Ти си вложил капитал в тази работа.

Чук-чук-чук… чук-чук…

— Знам, че печалбата или загубата могат да зависят от някакви си сто или двеста фунта. Не те обвинявам, Мак. Знам и това, че пилотите са евтина стока. Не се изисква кой знае колко време, за да се научиш да натискаш копчета. Но все едно, помисли колко пари ще икономисат „Междузвездните“, ако пилотът успее да прослужи не двадесет, а четиридесет години.

— Ти още първата минута ще можеш да кажеш дали не си сгрешил — замислено каза Маккъфри. — Веднага, щом изплуваш на повърхността.

— Така е. Още първите пет минути всичко ще ми стане ясно. А половин час след това ще узнаеш и ти.

Маккъфри изведнъж взе решение.

— На „Обещание“ няма пилот… — каза той. — Ела утре сутринта тук в шест нула-нула. Точно на секундата.

Хабърд стана. Докосна бузата си и почувства, че е мокра.

— Благодаря ти, Мак. Никога няма да забравя това.

— Хайде стига, стари жераве! И гледай да се върнеш здрав и читав, че инак до края на живота си няма да си намеря място.

— До нова среща, Мак.

Хабърд бързо излезе. До шест нула-нула имаше още толкова работа. Да направи специално сандъче, да побеседва преди тръгване с мистър Кийтс…

Господи, колко отдавна не беше ставал на разсъмване. Той вече беше забравил този цвят на зряла диня, който обагря от изток небето при изгрев, забравил беше как бавно, спокойно и величествено светлината залива земята. Беше забравил всичко прекрасно, всичко беше изчезнало в миналото. И само му се струваше, че го помни. За да разбереш колко много си загубил, трябва отново всичко да преживееш.

В пет и четиридесет и пет той слезе от аеробуса до вратата на космодрума. Пазачът беше нов и не го познаваше. По молба на Хабърд той извика Мак. Мак веднага нареди да го пуснат. Хабърд измина дългия път по космодрума, като се стремеше да не гледа високите върхове на корабите за близки разстояния, които като вълшебни замъци се възвишаваха на фона на лимоненото небе. Беше отвикнал от космическия комбинезон — стоеше му неестествено — и той тромаво крачеше в тежките обувки. Ръцете си беше пъхнал в дълбоките вместителни джобове на куртката.

Мак стоеше до „Обещание“ — на края на стартовата площадка.

— В шест и девет минути ще се срещнеш с „Кенаверъл“ — каза той. И повече не произнесе нито дума. Какво друго би могъл да каже?

Напречните греди на стълбата бяха просто ледени, ръцете моментално замръзваха. Стълбата сякаш нямаше край. Не, ето го и краят. Задъхан, Хабърд прекрачи в люка. Помаха на Мак. След това затвори люка и влезе в тясната кабина за управление. Затвори зад себе си вратата на кабината. Седна в креслото на пилота и затегна колана. После извади от джоба на куртката сандъчето с дупчици. Извади от него мистър Кийтс, извади мъничко дюшече, прикрепи към него мистър Кийтс с тънки ремъчета и го сложи обратно в клетката — сега ускорението не беше опасно.

— Звездите зоват, мистър Кийтс — каза Хабърд.

Той даде сигнал за готовност и техникът на кулата започна веднага броенето. Десет… Числа, помисли Хабърд… Девет… Той сякаш броеше годините… Осем… сякаш броеше изминатите години… Седем… Самотните беззвездни години… Шест… Кажи, звезда… Пет… с крила от светлина… Четири… кажи къде отиваш ти… Три… В каква ли бездна непрогледна… Две… ще свършиш своя огнен път… Едно.

Сега вече ти знаеш как ще бъде по време на полета — по това как безпомощно се е отпуснало натежалото тяло, как с всяка своя клетка усеща нарастващата скорост; знаеш по гаденето, което пълзи по гърлото, и по първите, като че ли опипващи почвата бодвания на страха — някъде в мозъка; знаеш по това, как се сгъстява тъмнината в илюминатора и когато преминаваш през нея, в теб се впиват първите остри лъчи на звездите.

Но ето най-после корабът изскочи от дълбините и заплува, като че ли без всякакви усилия по океана на Вселената. Далече-далече сияеха звездите, като светещи жалони, показващи пътя към някакви неизвестни брегове.

Кабината леко се разтресе — заработи апаратът за изкуствена гравитация. Изчезнаха всички неприятни усещания: Хабърд гледаше през илюминатора и му беше страшно. Сам, мислеше той. Сам в океана на Вселената. Той впи пръсти в яката на комбинезона, страхът го душеше. САМ. Тази дума с бялото острие на всеобхватния ужас все по-дълбоко се врязваше в мозъка. САМ. Кажи го на глас! Пръстите му отпуснаха яката, хванаха сандъчето с дупчици и почнаха неловко да разкопчават тънките ремъчета. Кажи!

— Сам — дрезгаво произнесе той.

— Ти не си сам — отвърна мистър Кийтс. Скочи от своето дюшече и се настани в сандъчето. — Аз съм с теб.

И ето, няма го вече бялото острие, бавно стихва болката. Мистър Кийтс излетя и кацна пред илюминатора. Със синьото си мънистено око погледна космоса. Бодро разроши перца.

— Мисля, следователно съществувам — каза той. — Cogito ergo sum.