Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

1 ВМЕСТО УВОД — МАЛКО ГРАМАТИКА. НИ ТИКВА, НИ КРУША, А ДУПКАТА СИ Е ДУПКА

Сигурно всеки знае какво представлява недоразумението. Когато например двама си уговарят среща за девет часа, но единият е разбрал, че тя е за девет часа сутринта, а другият — за девет вечерта и не се срещнат, тогава двамата си казват: „Стана недоразумение“ или „Получи се недоразумение“. Сякаш то става от само себе си или пък се получава по пощата като неочаквано и неприятно известие.

Думата е измислена за удобство и е много полезна. Иначе двамата ще почнат да се питат взаимно кой е виновният и непременно ще се скарат, а така си запазват възможността за нови срещи. И за нови недоразумения.

Тя произлиза от старославянската дума „разум“, но двете представки отпреде й „не“ и „до“ ясно показват, че НЕ е ДО РАЗУМА работата. В нея се съдържа още съставката „мение“, което пък издава, че понякога е нужно и специално умение, да не разбереш какво са ти казали, та да можеш после с невинна мутричка да речеш; „Извинявай, стана недоразумение!“.

За подобно извинение е принуден да моли и авторът на тази книга, защото събитията в нея тръгват тъкмо от едно недоразумение. Това е неприятно, но той е безсилен да го промени. Ако не беше то, сигурно щяха да се случат съвсем други неща. Такива недоразумения се наричат съдбоносни, но те също стават или се получават. И при тях виновни няма.

Това съдбоносно недоразумение се случи в един съвсем делничен ден, някъде около обед, та в него участвуваха не повече от десетина души. Бяха все ученици от средните и горните класове и чудесно се забавляваха с мъничкия смешник и още по-смешните му приказки.

Дори гласът му издаваше, че едва ли е навършил и дванадесет години. Беше облечен в нещо като скафандър. Скафандърът светеше с метално звездното сияние на украшенията за елха. Щеше да бъде и елегантен, ако не го загрозяваше една доста големичка гърбица, ако и джобовете му не бяха толкова издути от кой знае какви интересни неща. Защото, известно е, че детските джобове никога не държат нищо излишно или безполезно. Само в джобовете на възрастния ще намериш всякакви боклуци като стари разписки, продупчени трамвайни билети и листчета с телефонни номера, които той отдавна е забравил на кого принадлежат.

През мътното стъкло на шлема се виждаше как човечето отчаяно криви уста. Сигурно му беше задушно в този тесен похлупак, но то търпеше, защото малобройната публика възнаграждаваше мъките му с весели закачки и щедър смях.

На гърдите на малкия космонавт висеше също такава метално-лъскава кутия. Той потупваше от време на време по нея и викаше на публиката си:

— Но защо вие не иска разбереш? Аз вярно друга цивилизация! Ето това апарат-преводач! Вие мене говори, аз вас говори, ние дружба и приятелство…

Естествено, на чуждите цивилизации е простено да говорят неправилно човешкия език. Чуждата цивилизация трябва да е много високо развита и преводаческите й апарати да са съвсем съвършени, ако иска земните ученици да не й се смеят. Особено ония ученици, които се надяват, че тъкмо този ден няма да ги изпитат по граматика. Те винаги са най-жестоки спрямо грешките на другите. А Ники, единственият сред тези ученици, когото авторът познаваше лично, беше от тях.

— Много ти е кофти преводачът! — подвикна той на космонавтчето.

— Къде е тая цивилизация? — запита го друг, след поредния взрив от смехове.

— О, много далеч! Аз не знам как вие казваш на тази звезда. Много далеч — отвърна космонавтчето и вдигна лъскавата си ръкавица към небето.

На него обаче не се виждаше друга звезда, освен кроткото есенно слънце.

— А с какво си дошъл? С оная ли тиква? — отново се обади познатият на автора присмехулник.

Неговото истинско име беше Николай Лудогорски, но то звучеше толкова сериозно и внушително, почти като име на поет или на министър, та никой не се решаваше да нарича осмокласника с него. Казваха му просто Ники или Ники Лудото.

— С него. Това е Малогалоталотим — отвърна малкият космонавт и отново предизвика смях, защото превозното му средство не приличаше нито на ракета, нито на космически кораб, нито дори на летяща чиния.

Ако изобщо приличаше на нещо, то действително най-много на гигантска тиква. Само че без дръжка. Имаше си там и разните сивочерни бразди и пъпки, също като на най-вкусните сортове тикви. Такава тиква да опечеш, ще стигне за цяло единно училище.

Тя лежеше пред входа на палатата, където се помещаваше ученическата изложба за научно и техническо творчество. От време на време по повърхността й минаваше тръпка, сякаш тиквата беше жива и пулсираше, но то можеше да е и от вятъра, ако тя представляваше просто балон, поизпуснал част от въздуха си.

— Аз вярно друга цивилизация — настоя за кой ли път лъскавото космонавтче, но зяпачите започваха вече да се отегчават.

Щом някой е решил да забавлява публиката на изложба за научно и техническо творчество, то поне да е с истинска ракета, а не с някакъв охлузен балон!

— Елате, аз покаже…

Тиквата обаче нямаше врата, нямаше и какъвто и да е отвор. Може би затова никой не тръгна към нея. Но пък и старият пазач не даде никому време да се опита да влезе там, където видимо не можеше да се влезе. Той се провикна още отдалеч с гласа на всички пазачи по света:

— Ей, кво става тука?

— Имаме гости от друга цивилизация — осведоми го някой, сторвайки му място в кръга около малкия смешник.

— От коя организация? — запита пазачът, но като видя смешника, възкликна: — Я! Ти кво прайш тука?

— Кво прайш? Кво прайш… — затрудни се преводаческият апарат на космонавтчето и пак настоя на еднообразното си твърдение. — Аз друга цивилизация.

Пазачът обаче се разсърди.

— Ти мене на мезе ли ме земаш, бе!

— На мезе?… На мезе?… Какво е мезе?

— Ей, хулиган — пристъпи застрашително пазачът. — Тебе кой ти разреши да прайш тука разни маймунджулуци?

— Маймун… маймун… Аз не разбира вас! — призна си преводаческият апарат.

Публиката се развесели отново, като пред нов номер в увеселителната програма.

— Пък аз ще ти дам да разбереш — закани се пазачът, но се спря в заканата си, защото едва сега съгледа и тиквата, макар тя да беше толкова голяма. Известно е, че повечето пазачи по света не са добре с очите. — А това кво е? Ти ли си го домъкнал? Ей, обирай си крушите, щото че си изпатиш! Нема да пречиш тука на посетителите да гледат.

Той не каза „обирай си тиквите“, не заради късогледството си, а защото тиквата междувременно се бе издължила нагоре и сега приличаше повече на гигантска презряла круша.

— Слушай бе! — продължи пазачът по-сговорчиво и с известен респект пред странната круша. — Аз човешки те запитах: кой ти разреши да правиш тук представления? От кой кръжок си? От коя организация?

Човешките му въпроси не дадоха резултат. Смешникът си знаеше своето:

— Аз не организация, аз цивилизация! Аз иска покаже на земни деца…

— Добре бе, добре — присмя му се сега и пазачът. — Ама разрешение имаш ли? Немаш? През комисията минал ли си? Не си…

— Заведете мене комисия! — примоли се космонавтчето и за повече убедителност навярно тупна с ръка по кутията-преводач. Така се тупа върху повредено радио, когато искаш да проговори.

Пазачът възтържествува и злорадството му заприлича на част от стихотворение:

— Комисията вече мина. Че остайш номеро си за догодина.

Децата обаче го защитиха:

— Не го пъди бе, чичо! Така е по-весело…

— Тука да не е цирк или луна-парк! Национална изложба е това — скастри ги пазачът и заповяда: — Айде, фъс! И как само си го домъкнал това чудо, гяволе!

— Фъс!… Фъс… Гяволе… Гяволе?… — заповтаря объркано космонавтчето и с това окончателно вбеси стария пазач, решил, че му се подиграват.

Той награби космонавтчето с грамадната си лапа под шлема, повдигна го, сякаш вдигаше котка за врата — толкова леко се оказа то — и го хвърли към тиквата-круша. А тя пък внезапно смени и цвета си. Стана гневно оранжева, запулсира силно, повърхността й се опъна, после цялата тя се издължи нагоре.

Малкият космонавт залитна край нея, падна на едното си коленце, рипна от земята и изчезна. Да, той наистина изчезна от Земята, защото никой повече не го видя на нея. Нито врата се отвори пред него, нито люк някакъв, каквито имат космолетите. Тиквата, която не приличаше вече нито на тиква, нито на круша, а се извисяваше нагоре като бързо растяща краставица, направо го погълна. Миг след това тя се откъсна от асфалта и се заби право в бледото есенно небе.

— Яяяя! — смаяха се децата.

Пазачът изохка и се хвана за собствения си врат със същата ръка, с която бе захвърлил космонавтчето. И дълго се държа така, сякаш се боеше да не го прекърши, вдигайки главата си все по-нагоре. Там обаче нямаше вече и следа от загадъчната тиква-круша-краставица. Само на мястото, където бе лежала, зееше грамадна дупка. От яд ли, или пък за да набере сили да отлети към далечните светове, тя бе отнесла със себе си не само асфалта, но и пясъка, и камъните под него.

По-късно учени от целия свят щяха да се събират около тази дупка. Щяха да я мерят, да вземат проби за изследване, да надничат в нея ту оттук, ту оттам. Но от която и страна да я гледаш, дупката си е дупка и не може да ти отговори нищо повече от това, че е дупка.

Виж, космосът, казват, бил пълен с някакви други дупки. Учените ги наричат „черни дупки“ и разправят какви ли не страхотии за тях. Но щом оше никой не е надниквал там да види какво има и въпреки това си приказва каквото си ще, защо и ние да не си съчиняваме каквото си щем!

2 НЕДОРАЗУМЕНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА. КОГА НАСТЪПВА БЕЗТЕГЛОВНОСТТА. НИКИ Е НЕВЕРОЯТЕН

Ясно е, че и за това недоразумение виновен излезе езикът. Ако пазачът на изложбата не говорел на своя диалект и ако преводаческият апарат на космонавтчето бил технически по-съвършен, заявиха накрая учените, срещата между двете цивилизации щяла непременно да се състои. Ето така и двете страни се оказаха невинни.

Космонавтчето, което бяха помислили за преоблечен като за подобна изложба смешник, беше много гневно. И с право. Който от вас, драги читатели, се е опитвал да убеди хората, че е от друга цивилизация и не са му вярвали, знае колко огорчава това. Ето защо, щом се озова в своя хвърчащ зеленчук, то ядосано запокити виновния преводачески апарат.

Металическата кутия безшумно отлетя нанякъде в непрогледната тъмница. Тогава някой изписка с едно тъничко „Олеле!“. Уплашен, малкият космонавт също каза нещо, но този път — съвсем неразбираемо.

— Леле, майчице! — изплака отново невидимият.

Космонавтчето бръкна в единия от джобовете на скафандъра си и щом ръката му излезе оттам, тъмнината се скри някъде. Ярка като лятно слънце светлина заля малкото помещение. А сред него, надолу с главата, чекнеше крака и ръце едно земно и съвсем по земному ужасено момче. Край него, също във въздуха, грееше и лъскавата преводаческа кутия. Тя бе го ударила и колкото и странно да е, бе го преобърнала в тази и смешна, и страшна поза. Защото миг преди това в чудноватото космическо превозно средство бе настъпила безтегловност. А дори и ние, които сме виждали космически кораби само на телевизионния екран, знаем колко безпомощен е човекът в нея. Освен, разбира се, ако не е специално трениран, както Космонавтите.

Малкият космонавт обаче изглежда бе трениран. Той уверено доплува при момчето, което палячовски се мяташе из въздуха. Хвана го през кръста и полека го заобръща. После го понатисна надолу и момчето успя как да е да стъпи на краката си. Сега пък неговото лице бе станало тиквено жълто.

Космонавтчето пак така полекичка свали шлема си и преспокойно го остави във въздуха. Шлемът легна там като върху невидима лавица. Но не това изненада повторно земното момче. Изпод шлема бе цъфнала една тънковрата и рошава главица. При това косите й бяха значително по-дълги, отколкото позволяваше училищният правилник.

— А — възкликна Ники Лудото, защото това беше именно той, познатият на автора осмокласник. — Ти момиче ли си?

А гласът му, от удивлението ли, от неговите четиринайсет години ли, се пречупи и накрая едва не изписка въпроса си.

Момичето сякаш се засегна и попита сърдито, без нито една граматическа грешка — грешките й бе ги правил навярно преводаческият апарат.

— А ти защо си тука?

— Амиии… ти нали каза, който иска… — запелтечи сега пък момчето.

Дрехите му бяха мокри и омачкани, сякаш то бе влязло тук през някоя перална машина. Момичето прихна весело.

— Защо не ми каза? Влязъл си през зута.

— Ти докато се разправяше с байчото…

— Свали си дрехите. Аз имам още един скафандър.

— А, не. Ще си вървя — отказа Ники и направи една крачка напред, макар и тук да не се виждаше никаква врата.

Крачката, колкото и предпазлива да бе, отхвърли тялото му назад и той пак увисна във въздуха. Като наклонено изписана удивителна. Добре, че беше се вцепенил от повторната уплаха, иначе кой знае как щеше да се разкриви. Само тихичко изохка.

Момичето не му се притече на помощ, а доста безсърдечно се изсмя.

— Ей, ти никога ли не си бил в безтегловност?

— Това… това безтегловност ли е? — поуспокои се Ники.

Все пак, виждал я бе по телевизията.

— Не усещаш ли?

— Но как… защо…

— Напускаме планетата.

— Коя планета?

— Вашата, коя! Не беше ли ти онова момче, което ми се подиграваше? На апарата и на Мало?

— Хайде, стига вече! — примоли й се Ники, почти просълзен от унизителната си поза във въздуха.

Защото наистина е унизително да висиш като накриво изписана удивителна, особено пред някое момиче.

— Кое стига? — не го разбра момичето.

— Това, с безтегловността.

— Ей сега ще свърши. Щом излезем от гравитацията на Земята.

Който познава обаче Ники Лудото, знае, че такива номера не му минават.

— Лошо сте го измислили — каза той по мъжки дебело, макар и малко дрезгаво. — Безтегловност има само извън гравитацията на Земята. Докато я преодоляваш е точно обратното. Всичко става тройно и петорно по-тежко. Заради ускорението.

— При вас може да е така, но Малогалоталотим унищожава гравитацията около себе си, когато излита и каца.

— Какъв е тоя Малогало… Как го каза?

— С когото летим. Хайде, свали си дрехите. Ще ти дам скафандъра. После ще ти е нужен още повече.

Сигурно никое момче не би отказало за облече скафандър, но на Ники сега наистина не му бе до скафандри. Колкото и лъскави да са.

— Само с мен ли ще си правите тези шеги? Има и други. Аз трябва след час да съм в училище.

— Шегите си ги правиш ти — отвърна момичето. — Никой не те е карал да влизаш тука.

— Извинявай, но аз съвсем не исках. Просто пипнах тоя… твоя балон и ръката ми влезе вътре. После като че ли ме всмука целия и аз… аз… и ме завъртя, и едва не се удавих на едно място.

— Попаднал си в зута, затова — пак се засмя момичето.

— Какво е това?

— Зута. Не знам как да ти го кажа. Вие нямате такава дума. То и иначе я няма. Аз сама си я измислих.

Въпреки безтегловността, Ники се поизпълни с уважение към нея.

— И всичко това сама ли си го измисли?

— Кое?

— Целият този номер?

— Кой номер?

Явно, задаваше се поредното недоразумение.

— Помогни ми да се изправя — предаде се Ники.

Тя подскокна лекичко към сивочерната стена на помещението, опря се на нея и му подаде ръка. Той се изправи, отново стъпи на пода, но не пусна ръката й. Струваше му се, че пусне ли я, веднага ще отлети нанякъде като вдигната от вятър перушина.

— Буф, много силно стискаш — каза момичето. — Силен си, пък те е страх.

Но преди да пусне засрамено ръката й, Ники политна този път напред. Блъсна я и двамата се търкулнаха един връз друг на пода. Беше мек като гума, но момчето усети удара, защото пак така внезапно в тялото му бе се върнала тежестта. Вече с двойна сила. Тя го позамая и той остана да лежи на гръб.

Момичето загрижено коленичи над него.

— Лошо ли ти е? Ти сигурно не си свикнал. Трябва непременно да облечеш скафандъра, той помага.

И тя се зае да разкопчава якето му, като любопитно оглеждаше копчетата. Който обаче е разкопчавал или закопчавал мокра дреха, знае колко трудно става това. Пък за странното момиче този начин на затваряне на една дреха сякаш беше и непознат.

— Буф! — изпъшка то със своето смешно възклицание и задърпа якето му. — Как се отваря това?

Пред заплахата да бъде разсъблечен от едно момиче Ники бързо дойде на себе си.

— Ей, какво правиш? Я се махай!

— Но защо си такъв? — огорчи се момичето.

Той й отговори, както би отговорило всяко земно момче:

— Какъвто съм, такъв съм! Кажи откъде се излиза!

И стана да си върви.

— Не можеш да излезеш сега. Мало няма да те пусне.

— Къде е този Мало?

— Вътре сме в него, казах ти! Това е Малогалоталотим.

— Тимтиримтимтим, я че си вървим — подигра я Ники. — Вземете си друг за вашите представления.

— Но това не е представление, разбери! Аз наистина съм от друга цивилизация!

— Да, бе, да — изръмжа момчето. — И там всички говорят като тебе и мене, нали? Одеве с апарата беше поне по-смешно.

— Ще ти обясня, всичко ще ти обясня — каза умолително момичето.

— Като се върна от училище. Откъде се излиза?

— Буф, че си невероятен!

— Така ли приказват във вашата цивилизация? Буф и невероятен, вместо недоверчив?

Момичето ядосано го хвана за ръката.

— Ела, ела, като си такъв невероятен!…

3 В ОКОТО НА МАЛО. КОЛКО ТРЯБВА ДА ЗНАЕ ЧОВЕК, ЗА ДА МОЖЕ ДА ВЯРВА

Момичето клекна и направо влезе с главата напред в сивочерната стена. Тя изглеждаше плътна като автомобилна гума, а на — момичето влезе в нея без никакво усилие. Ники се уплаши да не остане отново сам и веднага запълзя по същия начин подир лъскавото задниче на скафандъра. Намериха се в някаква тръба или по-скоро в дебело черво, което с готовност се разтваряше пред главата на момичето и веднага отново се слепваше зад петите на момчето. Фенерчето осветяваше същата сивочерна гума. Беше горещо и задушно.

През някакво такова черво Николай бе се и озовал тук. Загадъчната тиква го всмука в себе си, по-скоро сякаш му нашепна да влезе и да не се бои. Подобно черво го завъртя и избута навътре. Едва не се задуши, едва не се удави в някакъв казан с гъста топла течност, а после нещо го изплю в оная тъмница, където го намери преоблеченото като космонавтче момиче. Някъде из тия черва бе загубил и чантата си, но нито за миг не се уплаши истински. Нещо все му подсказваше, че не е опасно, че всичко е игра. Като при изкуствените страхотии в Луна парка.

По обратния път ли вървяха сега? Навън ли отиваха?

Не. В някакво малко разширение момичето подви крака, седна, подаде му ръка, за да го примъкне до себе си и веднага угаси фенерчето си. Каза:

— Иначе ще пречим на Мало. Тук сме в окото му. Гледай сега там.

Не се виждаше ни „тук“, ни „там“. Ники бе затаил дъх в очакване на следващата изненада, но тя не се оказа чак толкова изненадваща. Очите му доста бързо се нагодиха и мракът около тях бързо изсветля. В някакъв кръгъл отвор се появиха далечни звезди. Бяха много, а сред тях сякаш непрекъснато изгряваха нови — точици до точици и все различни на цвят!

— Видя ли! — възтържествува момичето. — Земята вече кой знае къде е! А ти искаше да излезеш.

За разлика от звездите по истинското небе, където не забелязваш движението им, а само тяхното мигане, тези тук не мигаха, но пък се движеха като звездите в изкуственото небе на Варненския планетариум.

— Това прожекция ли е? — запита Ники.

— Буф! — изстреля момичето смешното си възклицание. — Това са звездите, глупчо! Това е космосът. И летим, летим, не усещаш ли? Все по-бързо става.

Наистина в главата му нахлуваше тежест, която приличаше на умора. Гърбът му сякаш самичък се облегна на меката стена. Скафандърът на момичето се нашари с цветовете на дъгата. Така се нашари и личицето му, та то най-после заприлича на неземно. Но това бе само отражение от кръглия отвор, където не се виждаха вече никакви звезди. Там всичко бе се оцветило и размазало на разноцветни ивици — както става понякога с екраните на цветните телевизори.

— Повреди ли се? — възтържествува сега пък Николай Лудогорски.

— Не. Когато Мало се движи много бързо, звездите заприличват на такива пъстри линии. Нали е красиво?

— Ааа, Доплеровия тунел! — досети се Ники.

Той четеше много научно-фантастични романи, четеше и списание „Космос“, та знаеше теорията на известния физик Доплер. Според нея, когато една ракета достигнела скорост, близка до скоростта на светлината, тя щяла да лети между звездите в някакъв такъв шарен тунел. Но то си беше само теория. Такава ракета не съществуваше и кой знае дали изобщо някога щеше да бъде създадена.

— Добре сте го намислили — призна той. — В планетариума не могат да ти прожектират Доплеров тунел. От кой кръжок сте?

— Какъв кръжок? — озадачи се момичето, станало необикновено хубаво във фантастичния тунел.

— Стига се прави на ударена!

— Да — въздъхна огорчено момичето. — Той ме удари, този лош човек. Защо ме удари?

— Може и от мен да си отнесеш нещо, ако продължаваш така.

— Какво ще ми дадеш? — попита простодушно то.

— Ей, ще ти се разсърдя и… не отговарям!

— Но защо няма да ми отговаряш? Аз имам да те питам за много неща.

Както и пазачът, Ники също си помисли, че го подиграват и ръката му поиска да замахне. Но… замахва ли се в такова тясно място и срещу такова шарено момиче?

— Слушай, момиче…

— Нуми се казвам — зарадвано го прекъсна то. — А ти как се казваш?

— Не е важно! — избоботи той, смутен в заканата си.

— Но защо? — удиви се момичето. — При вас, на Земята, имената не са ли важни? Искаш ли сама да позная как се казваш?

— Не искам. Трябва да си вървя.

— Буф, ти все още не ми вярваш — натъжи се Нуми и кой знае защо, бързо посегна под косите зад ухото си. Шарената й муцунка се унесе, сякаш тя слушаше нещо в себе си. — Ето, мозъкът ти иска да вярва, а ти не му позволяваш! Недей така! Всичко чувам. И всичко ти разбирам — зарадва се неочаквано тя. — Значи сме много, много близки! Ще кажа на Мало да те върне, щом толкова настояваш, но искам първо да ми повярваш. Много те моля да ми вярваш. Ела да се върнем оттатък, защото тука пречим на Мало. Той не се сърди, но аз знам, че му пречим. И нас, когато ни влезе нещо в окото, ни дразни и ни пречи да гледаме. Там ще ти разкажа всичко. Вие, земните хора, много малко знаете, затова не вярвате. Човек трябва много да знае, та да може и много да вярва…

4 НАИСТИНА ЛИ ЧОВЕК ТРЯБВА МНОГО ДА ЗНАЕ, ЗА ДА МОЖЕ И МНОГО ДА ВЯРВА. МОЗЪК С КОПЧЕ

„Ами! Обратното е — рече си Николай, докато се провираха назад през фантастичното черво, което като живо се движеше пред тях и зад тях. — Вярват тия, дето нищичко не знаят. Невежите.“

Но не й го каза, а все пак седна срещу нея, когато тя изпъна крака и остави фенерчето край себе си.

Фенерчето беше не по-малко фантастично. Мъничко, колкото необелен фъстък с три ядки, то излъчваше светлина като прожекторите на футболния стадион. Ники си помисли — трябва да е атомно.

— Всичко е атомно — рече Нуми, отгатнала мисълта му. — Всичко е направено от атоми.

— И от електрони, и протони, и неутрони, и кварки… — показа й той колко много знае.

— Да, атомите пък са направени от най-различни частички — съгласи се Нуми. — Така ли ги наричате? Скафандъра ли? Не, това е обикновен скафандър, но върши работа. С него може да се излезе и в космоса, не го гледай, че е такъв тъничък. И се диша в него, и кожата ти се храни известно време. Защо не искаш да го облечеш, а стоиш с тия мокри дрехи?

Николай наистина се бе загледал в лъскавата материя на облеклото й, която обвиваше като змийска кожа гъвкаво тялото на момичето, но нищо не бе запитал. Ядоса се, че тя пак бе отгатнала любопитството му.

— Стига вече си ме баламосвала! Намери ми чантата, че трябва да вървя на училище.

— Значи не искаш да научиш нищо за мен — огорчи се Нуми. — Защо си толкова безинтересен?

— Ти си безинтересна! — озъби й се той.

— Аз не съм безинтересна. Чак на Земята дойдох, макар всички да казваха, че тя била отдавна мъртва.

Най-странното бе, че и личицето й никак не се преструваше. Или той поне не успяваше да открие там никаква преструвка.

— Кой ти е разправял тия глупости?

— И мама, и татко, и всички. На Пира така разправят. Когато станало голямото природно бедствие, нищо живо не останало на Земята. Но аз знам повече от всички тях и затова не им вярвах. Бях убедена, че тук има хора. Пък ето че и вие сте такива невероятни като нашите! — сбърка тя отново.

— Недоверчиви! — поправи я Ники, без да иска. Повече му се искаше да я подиграе за налудничавите й приказки.

Но все пак успя да я ядоса.

— И недоверчиви сте, и невероятни, и безинтересни! Все искаш да ме поправяш, пък сам нищичко не знаеш. Ти затова и ходиш на училище, защото нищичко не знаеш. И само един мозък имаш, но и в него всичко е объркано.

Николай се изкикоти:

— А твоите колко са? Двайсет ли?

— Не са двайсет, но са два! — тросна му се тя съвсем сериозно.

— Голяма работа — рече той подигравателно. — Пък аз съм виждал теле с две глави. Показваха го на панаира в село.

— Умни ли са? — попита Нуми с такова простодушие, че на него му стана неловко, когато отново я подигра:

— От тебе са по-умни!

— И така ли се раждат?

— Разбира се.

— Е, виждаш ли! Пък аз съм експеримент. Аз съм първото дете, на което присадиха изкуствен мозък. Ето тук! Само че от косата сега нищо не се вижда. В него са заложени всички знания на цялата наша цивилизация и щом натисна това копченце — Нуми докосна с пръст нещо зад лявото си ухо, — той веднага отговаря на въпросите, които другият ми мозък му задава. Така аз винаги знам всичко, защото нося в главата си всички енциклопедии заедно…

Приказката, която му разправяше, беше колкото луда, толкова и забавна, но Николай Лудогорски се боеше, че продължават да си правят с него шеги, затова се престори, че не му е интересно.

— Дори и мислите на другите мога да отгатвам с него, защото той засилва вълните на естествения ми мозък — продължи да се хвали момичето. — Искаш ли да ти докажа? Хайде, ти си помисли за името и аз ще отгатна как се казваш. Кажи си го наум!

Този експеримент не изглеждаше опасен и Ники заизрежда наум имената си.

— Толкова дълго име ли имаш? — извика Нуми. — Николай Петров Иванов Стоянов Петков Драганов Стоянов Лудогорски?

Ники се облещи насреща й. Той на шега бе изброил наум всичките си деди, преди фамилния прякор. Неговият прадядо беше още жив, та благодарение на него, когато учителката им поръча да си направят родословно дърво, той научи имената на още куп свои пра-прадядовци.

— Ама… ти… това наистина ли? Как го направи?

Момичето отметна с пръст лявото си ухо.

— Ето копчето. Пипни го!

Николай не видя там нещо повече от една малка издутинка на бялата кожа. Ако беше истинско копче може би щеше най-после да й повярва. Наистина, върхът на пръста му напипа нещо твърдо, приличащо на съвсем мъничко бутонче, но той рече презрително:

— Кокалче някакво.

Нуми въздъхна с комичното си възклицание:

— Буф, Николай Петров Иванов Стоянов Петков Драганов Стоянов Лудогорски, пак ставаш невероятен!

Тя безупречно изброи, вече като обръщение, цялото му родословие, а това май не можеше да се направи само с един обикновен мозък. Но Николай не искаше да се предаде. Помисли си, че сигурно е намерила чантата му. Той не помнеше, но в някоя от тетрадките му можеше да се намира и родословното му дърво.

— Не съм ти намирала чантата, но ще я намерим, ако Мало не я е изхвърлил като чуждо тяло — каза Нуми, — и нищо не съм прочела в нея.

Това би трябвало вече да го убеди, че тя наистина четеше мислите му, но вие не познавате, съкратено казано, Николай Лудогорски, а още по-съкратено: Ники Лудото. Той пак се заяде:

— Вторият ли мозък те кара да казваш непрекъснато „невероятен“ вместо „недоверчив“ и „безинтересен“ вместо „незаинтересован“?

Нуми ядосано се плесна по челцето.

— Не, не е от него. От моя си е. Аз сега рядко включвам изкуствения, за да можем да разговаряме като равни.

Ники обидено дръпна краката си и се надигна да става.

— Слушай, включи сега и двата си мозъка, дано разбереш най-после! Искам да си вървя.

Момичето силно се натъжи.

— Моля те, остани, Николай Петров Иванов Стоянов Петков Драганов Стоянов Лудогорски! Ще идем на разни други планети. Ти сигурно си мислиш, че няма други планети с хора, че вие сте единствените. Нашите на Пира също смятат така, въпреки че има много народни приказки за другопланетните хора, но аз съм сигурна, че в космоса е пълно с хора. Ще кажа на Мало да ни заведе при тях. Той ме слуша, защото само аз мога да разговарям с него. Като сме двама, ще ни е по-весело. Моля те, остани!

Лудо ли е това момиче, или е артистка, та умее да прави всичко така, съвсем като истинско, запита се Ники, а на глас рече:

— И всичките тия хора са като тебе и мене, така ли?

— Не съм нито артистка, нито съм луда — каза Нуми, сякаш не чула главния му въпрос. — Моля те, Николай Петров Иванов Стоянов Петков…

Това вече окончателно го обърка и той я прекъсна:

— Ти това… случайно ли?

— Кое?

— А, нищо, нищо! Недей изброява всичките ми имена. Ники ми казват. Ники Лудото. Такъв ми е прякорът. Но то не е, защото съм луд, а от фамилното ми име, Лудогорски. Аз това си помислих, пък ти друго прочете. Аз не за тебе.

Нуми укоризнено поклати главата си с двата мозъка.

— Ааа, Ники Лудото, не можеш да ме излъжеш! И недей изобщо да се опитваш!

Николай силно се изчерви, а после и пребледня, защото Нуми добави:

— И недей сега да ругаеш изкуствения ми мозък! Аз понякога също му се ядосвам, пречи ми, но тогава просто го изключвам. Ето, щом те ядосва, ще го изключа.

Тя бързо посегна зад ушенцето си, но той не бе сигурен дали наистина го е изключила, та предпазливо запита:

— И защо ти го присадиха?

— Нали ти казах, за експеримент. Най-напред — на мен. Ако излезе полезно и без вреда, тогава ще го присаждат на всички деца. И бъдещите хора ще станат хиляди пъти по-умни, защото той не само е пълен със знания, а и веднага записва всички нови знания. Добре, но аз пък им избягах. Експериментът им избяга — заключи весело момичето. — И сега няма как да ме наблюдават. Татко сигурно ужасно се ядосва, защото той ми го присади. Той е много известен учен.

— И как избяга? — попита вече истински заинтригуван Николай Лудогорски, защото, съгласете се, едва ли има нещо по-интересно от това, да научиш как и откъде някой е избягал.

— О, беше много забавно! — възкликна момичето-експеримент, сякаш няма по-весело нещо от това, да избягаш от родителите си.

Но който от вас се е опитвал да избяга, дори само за ден от родителите си, знае много добре, че това е една доста безрадостна история. И за бягащия, не само за тия, от които е избягал.

5 ЕДИН НАЧИН ДА ИЗБЯГАШ ОТ РОДИТЕЛИТЕ СИ. ПОНЯКОГА Е ПОЛЕЗНО ДА СЕ ВЯРВА НА НАРОДНИТЕ ПРИКАЗКИ

— Пътувахме с мама и татко за Лита — започна своя разказ експерименталното момиче. — Чакай, ти не знаеш коя е Лита. Това е петата планета на нашето слънце, след Пира. На нея има разни космически институти, та татко ме водеше и там да ме изследват и наблюдават. Защото нали бъдещите хора, на които ще поставят такива мозъци, щели да живеят и работят повече из космоса. Да, но на мен вече беше ми омръзнало да ме наблюдават. Много е неприятно, ти сигурно не си го изпитвал…

— Ха, не съм го изпитвал! Колко пъти! — отвърна Николай.

Така си и беше. На всяка родителско-учителска среща майка му молеше учителите: Наблюдавайте моя Николай, той сега влиза в тежка възраст! И на баща му се караше, че не бил го наблюдавал достатъчно. Добре, че баща му си имаше и друга работа! Пък класната често казваше пред целия клас: Николай, аз те наблюдавам, непременно ли трябва всеки ден да доказваш прякора си?…

— Тогава сигурно няма да ме осъждаш, загдето съм избягала — рече Нуми.

— Няма, разбира се — отвърна великодушно Ники Лудото, защото и на него неведнъж бе му се приисквало да избяга нанякъде. — И как стана?

— По пътя космическият кораб ни се повреди, а бяхме вече много далеч от Пира. Някаква страшна повреда, нямало да дочакаме спасителната ракета. На мен те, разбира се, нищо не казваха. Сигурно и при вас на Земята винаги крият от децата сериозните неща, като че ли децата са глупави. Но аз веднага го научих. Макар да ме наблюдаваха, никой не знаеше, че с новия си мозък аз мога да чета мислите на другите. Още не бях им го казала. Така ми беше по-интересно, пък и се страхувах да не почнат кой знае какви нови експерименти с мен. С него аз чух пилотът на кораба да казва на татко, през стената го чух: само някой Малогалоталотим можел да ни спаси сега, но, за съжаление, и те не съществували. И при вас ли, Ники, възрастните не вярват на легендите?

— Не вярват — отвърна дебело Николай, като с превъзходство си помисли, че и той отдавна вече не вярва на приказките.

— Пък аз вярвах, че Малогалоталотим съществува. И реших да опитам. Включих си изкуствения мозък, както когато слушах мислите на другите, и завиках, но така, само с мозъка си, с истинския: Малогалоталотим, милички Малогалоталотим, само вие можете да ни спасите. Скоро ще ни се свърши въздухът. Елате и ни спасете, моля ви! Аз съм Нуми, Нуми от планетата Пира! Както някога сте спасили хората от Земята, елате и сега! Моля ви, моля ви, моля ви… Така го извиках, Ники, и един от тях веднага ми се обади. Вярваш ли, веднага ми се обади?

Николай не вярваше, разбира се, но й кимна окуражително. Само си помисли, че такова дълго име е трудно дори да запомниш, камо ли да го викнеш сто пъти без грешка. Все ще изтървеш някое тало, мало или гало.

Нуми щастливо се усмихваше на спомена си.

— И знаеш ли какво ми каза? Каза ми: Идвам, Нуми, скоро ще бъда при теб и ще ви спася. Тогава аз веднага изтичах в салона. Там бяха се събрали всички възрастни и се съвещаваха как да постъпят по-нататък. Извиках им: Не се бойте, Малогалоталотим ще дойде и ще ни спаси. Скоро ще дойде, затова се пригответе!

Ники не издържа, рече:

— И разбира се, всички веднага ти повярваха.

— Буф — преглътна с горчивина момичето експеримент. — Никой не ми повярва. Само ме гледаха тъжно и уплашено. Колкото и да им го повтарях. А татко ме вдигна на ръце и ме изнесе навън, да не съм им пречела. Пък аз се разплаках, иначе не плача лесно, но тогава се разплаках. Татко, казвам му, поне ти ми повярвай! Аз говорих с него. С новия мозък мога да разговарям с него, както чувам и мислите на другите хора. Не ти го казах досега, извинявай, защото ме беше страх! Но аз наистина говорих с Малогалоталотим и той ще дойде, ще видиш! А татко само ме милва. Знаех си аз, че ще се уплашат като им кажа за новите си способности. И вика: Добре, добре, мойто момиче! Сега си легни да спиш, после ще облечем най-хубавите си скафандри и ще чакаме спасителния кораб. Пък може и Малогалоталотим да дойде, всичко става на тоя свят!… Така ми казваше, но аз чух, че мозъкът му не вярва нито в спасителния кораб, нито в Малогалоталотим. И му извиках: Ще видите вие, дето не вярвате в нищо, ще видите! И се отскубнах от ръцете му и се скрих на едно място. Но си облякох скафандъра, и кутията си взех, и резервния скафандър си приготвих. Добре, че го взех, сега ще имаш и ти скафандър…

Ники усети, че ако му подареше такъв скафандър, нямаше да намери сили да откаже. Може и да не е истински, но изглеждаше чудесно с този цвят на украшение за елха. Очите на Нуми засвяткаха тържествено:

— И знаеш ли какво стана? Само след час Малогалоталотим пристигна. Чух го да казва на мозъка ми: Нуми, аз съм тук, на входа на вашия кораб. Облечете си специалните дрехи и влезте в мен. Ела ти първа, защото другите няма да знаят как. И да видиш, Ники, каква смешна история стана! Като отидох в салона, всички бяха изпаднали в нова паника. Забелязали по уредите, че нещо много голямо се залепило на кораба ни, при изходния шлюз, а не знаят какво е и чакат всеки миг корабът да избухне. Трябваше да им крещя та да ме чуят. Затова се качих на един пулт и оттам им казах: Тишина, драги възрастни, спокойствие! Аз ви казвах, че Малогалоталотим ще дойде и ето, той дойде! Пригответе се да влезем в него. Аз знам как. Всички в скафандрите! Слушайте моята команда! Всички в скафандрите!… Не, не ми повярваха веднага, но се укротиха. Нали знаеха, че аз съм все пак някакво дете-чудо, пък и навън наистина имаше нещо. Казах на татко: Облечи си веднага скафандъра и ела да ми отвориш шлюза, за да видите как ще вляза в Малогалоталотим. И той ме послуша. Изтеглиха въздуха от шлюза, за да не го изразходват напразно, ако се окаже, че съм излъгала, провериха дали съм си облякла добре скафандъра и ми отвориха люка. Татко и първият пилот. И какво, мислиш, видяхме, Ники?

Момичето-експеримент драматично замълча. Николай се размърда неловко, защото, увлечен в разказа й, нищо не бе си помислил.

— И какво видяхте?

— Нищо. Стена! Такава, като от гума, както казвате вие — отвърна Нуми и пипна стената на помещението, в което сега се намираха. То всъщност не беше и помещение, а нещо като голям продълговат мехур, защото помещение без врати и прозорци не е никакво помещение. — Ето такава! То било тялото на Малогалоталотим, но нали никой дотогава не беше го виждал! Аз също се обърках. Тогава той каза в мозъка ми: Мини направо, Нуми. Може да се премине през това, което ти наричаш стена, когато аз позволявам. Мини, аз ще те приема! Не се страхувай! И аз минах. Стената ме погълна, завъртя ме и ме доведе тук. Както е довела и теб. Щом Мало те е пуснал в себе си, значи те е харесал. А щом Мало те е харесал, значи и аз трябва да те харесвам…

— Добре де, добре — прекъсна я Ники, защото му стана още по-неловко. — После какво стана?

— Аз запалих фенерчето си, огледах всичко, запитах го дали ще може да ни побере всичките, тясно ми се видя. Но той ми отговори, че можел, ако пожелае, и сто пъти повече хора да побере. Можел да се разширява. Тогава аз му казах: Благодаря ти, Мало! Нали може да ти казвам така, щом сме станали приятели? Малогалоталотим е много дълго. А той ми отговори, че щом хората са го кръстили с такова хубаво име, нека го наричат с него.

— Но той не се ли казва така? — учуди се Николай.

— Не, разбира се. Така са го кръстили хората от Пира в своята легенда. По другите планети сигурно го наричат с друго име.

— Каква е тази легенда?

— Еее, ама не ме прекъсвай толкова! Легендата ще ти разкажа друг път. Сега ти обяснявам как спасих хората от космическия кораб. Казах на Мало, че трябва да се върна, та да видят другите, че не е опасно, и той ме пусна да се върна. Представяш ли си какви очи направиха, когато излязох отново през стената в шлюза?

Ники можеше да си го представи, но не пожела, защото сигурно и неговите очи са били такива, когато така неволно се озова в търбуха на тоя загадъчен Мало. Добре, че нямаше тогава кой да го види!

— Хайде, подканих ги — продължи да ликува момичето с двата мозъка. — Един по един, дайте ръка! Те се бояха, но си казваха наум: така и така ще се умира, нека опитаме! Пък аз им чувах мислите и ми беше много весело. И един по един, за ръка, сякаш те бяха децата, а не аз, ги доведох тука. Всичките! И наистина се побраха, макар сега да изглежда тясно. Мало се разшири точно колкото трябваше. Петдесет души бяхме. Насядаха, а мозъците им пищят от ужас. Пък аз им се накарах: Ей, страхливци, треперете сега, колкото си щете, щом не вярвате в Малогалоталотим! Но той е толкова добър, че ще ви спаси, макар да го обиждате, като не вярвате в него. И той ни спаси, Ники. За него това е нищо, ще знаеш. Толкова далеч бяхме от Пира, а той ни върна там за десетина минутки. Дори не усетихме как стана. Само безтегловността усетихме, когато кацаше. Изведнъж ми каза: Хайде, Нуми, изведи хората, пристигнахме на вашата планета. А те сега пък не искаха да излязат. Пак не вярваха, та аз пак излизах най-напред самичка и им донесох стръкче трева, за да им докажа. Беше ни стоварил на една поляна, далеч от селищата. За да не го видят другите хора. Не обичал да се показва току-така. И е прав. Като не вярват в него, може да му сторят някоя пакост. Хората стават лоши, когато не вярват в нещо. Но аз му казах: Трябва да знаеш, Мало, че аз много те обичам. И винаги съм те обичала! И не го лъжех. Аз наистина го обичах още съвсем мъничка, когато ми разправяха приказките за него. Нека да остана при теб, помолих го. Иска ми се да полетя с теб повечко, много скоро пристигнахме. И той се съгласи да ме поразходи из Космоса. Отговори ми, че най-после се бил родил човек, който може да разговаря с него и щяло да му бъде също приятно да ме поразходи и да си поговорим. Аз казах на мама и татко, че съм си забравила вътре кутията и резервния скафандър, затова трябва пак да се върна. А щом влязох вътре, викнах на Мало: Хайде, сега напред, миличък Мало! Да се махаме от тая глупава Пира, която не иска да вярва на собствените си приказки! И докато мигнах, бяхме вече в космоса…

— Защо не го напишеш? — каза Николай. — Чудесен разказ ще стане! И ще го дадем в списание „Космос“ да го напечатат.

Момичето експеримент беше изключило изкуствения си мозък, та не разбра, че той все още смяташе разказа й за свободно съчинение на космическа тема. И му отговори съвсем сериозно:

— Двамата ще го напишем. Като идем по другите планети, също ще опишем какво сме видели там. После ти ще напечаташ твоите разкази във вашето списание, а аз ще напечатам моите в нашето, та да разберат най-после хората и у нас, и у вас, какво става по света.

— Значи има хора и по други планети, така ли? Ти виждала ли си ги?

Той пак не й вярваше, но така се пита и когато искаш да узнаеш продължението на някоя приказка. Пък това момиче явно умееше да съчинява интересни приказки. А то му отвърна радостно:

— Заедно ще ги видим, Ники. Аз дойдох най-напред на Земята, защото всички сме родени на нея. Но нека по-напред се нахраним! Ти не си ли гладен вече? Много ме измори тази среща на Земята и нямам повече сили. Ела да се нахраним!

Каза го, сякаш го канеше в трапезарията или в кухнята. А пък отново трябваше да пълзят през стената и през някакво неприятно черво, което се свиваше и разтваряше, за да ги придвижи напред. И което му се стори безкрайно дълго.

6 ГОВОРИ ЛИ СЕ В КОСМОСА ПО ВРЕМЕ НА ЯДЕНЕ. А СРАМНО ЛИ Е ДА СИ ГОЛ. КАК СЕ РАЗСЕЛИЛИ ХОРАТА ПО ДРУГИТЕ ПЛАНЕТИ

Най-после се измъкнаха край нещо като казан, пълен с гъста миризлива течност. Нуми закрепи фенерчето си на ръба му и се изправи.

— От това ли ще ядем? — запита Николай гнусливо.

— Ще влезем вътре. Храната на Мало прониква през кожата, не през устата.

И тя, както казват на Земята, най-безцеремонно засмъква бляскавия скафандър от себе си. Ники се уплаши.

— Ей, какво правиш?

— Пак ли те е страх? Аз ще ти покажа как се влиза.

— От какво да ме е страх?

— Тогава защо не се събличаш?

— Ами… теб не те ли е срам да се събличаш пред мен?

— Защо да ме е срам? Аз съм също като земните момичета.

— Земните момичета ги е срам — съобщи й дебело Ники.

Нуми се позасмя:

— А изглежда и земните момчета ги е срам. Хайде, че съм гладна.

Николай бързо извърна главата си на другата страна, защото тя стоеше пред него вече съвсем гола. Как нямаше да изчезне гладът му пред тоя смрадлив казан и пред това уж неземно момиче!

— Аз не съм гладен — рече той гърбом.

Когато чу лекото бълбукане на кашата, предпазливо се обърна. Главата на момичето с двата мозъка едничка плуваше на повърхността на кашата. Беше доста страшновато за гледане.

— Толкова ли е дълбоко? — запита я той.

— Не, аз съм клекнала.

— Значи вие там не се срамувате да се показвате голи?

— Хората трябва да се срамуват не от природата си, а от срамните си постъпки — отвърна му Нуми поучително.

— Да, но не винаги ги е срам. И при вас ли е така?

— Остави ме сега — рече Нуми. — Иначе се напрягам и няма да се нахраня добре.

Ники сбърчи носа си. Все ще развали нещо! В края на краищата, като ще е фантастика, фантастика да е! А не като в пионерския лагер или в къщи: шът, по време на ядене не се говори! Помълча, но му стана скучно. Прииска му се да пипне фенерчето, достраша го. Прекалено силно светеше, дали нямаше да го опари? Рече:

— Аз още не ти вярвам.

— Защото не искаш да вярваш, затова! — отвърна му Нуми сега повече с досада, отколкото с огорчение.

— Искам, но не мога — възрази той, но усети, че тя отново бе познала какво става в него: вече бе и повярвал, а само инатът му още се съпротивляваше.

— Какво толкова ти пречи?

— Много неща. Но най-много езикът. Защо преди говореше с преводачески апарат и все грешно говореше, пък сега…

Нуми се засмя:

— Това не е никакъв апарат, най-обикновена кутия е. Аз се преструвах, че не знам добре езика ви. Помислих си, че иначе няма да ми повярвате, пък то и така не ми повярвахте. Много сте неве… Как беше?… А, недоверчиви! Буф, трудно се прави разлика между тия две думи.

— Но откъде го знаеш така добре?

— Обикаляхме с Мало около Земята, докато го научих. С изкуствения мозък аз мога да улавям и всякакви вълнови излъчвания. Слушах непрекъснато предаванията на вашето радио и на телевизията ви. Добре, че те говорят много, та бързо научих езика ви.

— Всяко зло за добро! — засмя се Ники.

— Това не го разбрах.

— Ние пък се сърдим, че приказват прекалено много. И какво правиш сега?

— Храня се. Мало ми обясни, че мога да се храня така. Може би това е неговият стомах. Трябва да се научиш и ти, защото хапчетата ще пазим, като слезем на някоя планета, където може и да няма храна за нас.

— Не съм гладен — повтори Ники троснато. — И какъв е тоя Мало в края на краищата? Същество ли е, машина ли е?

— Същество е, разбира се — отвърна Нуми, която, изглежда, бе забравила, че не бива да говори. Или пък съществата и по другите планети, когато са на дванайсет-тринайсет години еднакво трудно мълчат. — Щом съществува, значи е същество.

— И машината съществува, пък не е същество.

Момичето сигурно се затрудни какво да му отговори, въпреки двата си мозъка, та изведнъж си припомни:

— Не бива! Спорът е най-вреден по време на хранене.

— Аз не споря, само ти казвам. Щом има стомах, значи се храни и той, а щом се храни…

— А машината не се ли храни с гориво и енергия?

— Видя ли кой спори? — рече Ники. — Ти спориш! Аз само те питам.

Нуми, естествено, се поядоса.

— Мало е най-умното, най-доброто, най-най-най-същество! Така да знаеш! И да не си посмял да го обидиш!

— Но аз не искам да го обиждам. Затова те и питам.

Нуми отново избуфка своето смешно пиранско възклицание, но не беше много гневна.

— Само пречиш на човека да се нахрани! Да не мислиш, че аз знам кой знае колко много за Мало. Аз не мога да разговарям с него така, както разговаряме с теб сега. Той е толкова висше същество, че е трудно да го разберем. Колкото и мозъци да имаме.

— Но нали си говорите? — учуди се Ники.

— Говорим си — тросна се Нуми, сигурно защото и на нея й беше мъчно, че не можеше да общува с Мало, както й се искаше. — Той ме разбира, когато му казвам нещо, но щом аз го разпитвам за него или за космоса, не му разбирам нищо. Ние просто нямаме нито думи, нито понятия за това. Той съществува и се движи и вижда Вселената по съвсем друг начин, не като хората.

— Е, да, това е разбираемо — съгласи се Николай, който знаеше от научната фантастика, че е възможно да има и такива същества. — Той е сигурно цивилизация от съвсем, съвсем друг тип.

— Не знам дали е цивилизация. Знам само легендата, която се разправя за него на Пира.

— Каква е тя? — запита Ники и предпазливо приседна край казана с кашата. Главата на Нуми плуваше на метър от него.

— Буф! Ще ти я разкажа, макар че това ще означава да кисна сега два пъти по-дълго тук. Слушай ти, невероятнико!

На Ники му се дощя да я поправи, защото това „невероятнико“ му прозвуча доста смешно, но преглътна подигравката си в очакване. Това момиче бе му доказало вече, че умееше да разправя интересни приказки.

Легендата разказвала за някакви най-умни и най-добри същества във Вселената. И най-древни от всички. Толкова древни, че е възможно и отдавна да не съществуват вече, защото никой не ги бил срещал. Тези същества били създали Малогалоталотим, за да охраняват чрез тях живота по другите планети. Защото животът е най-ценното, но и най-рядкото нещо във Вселената. Така ги и кръстили: малогалоталотими, което означавало „спасителят на живота“.

Те летели навред, тези малогалоталотими, и им съобщавали къде какво става и не е ли застрашен някъде животът от изчезване. И сега още около всяка звезда, на чиито планети имало дори само микроби, летял по един малогалоталотим, но хората не можели да го видят — толкова бързо летял и толкова отдалеч ги наблюдавал със своето зорко и загрижено око.

Някога, преди хиляди, хиляди години, онзи малогалоталотим, който наблюдавал планетите около нашето Слънце, забелязал, че животът на Земята бил в опасност. Предстояли страшни земетресения. След тях щели да последват дълги и поройни дъждове и гигантски наводнения. Пък хората там били още неуки; нито предчувствували какво ще стане, нито умеели да се спасят. Тогава той повикал още стотици свои събратя, които да вземат колкото може повече хора, животни и растения и да ги заселят на по-спокойни планети.

И ето: от единия край на Земята отвели група хора, чийто вожд се казвал Ной. Тях настанили на една планета, която била наречена Ноя…

— Аха — рече й на това място Ники. — Това е библейската легенда за потопа. И за Ной, който се спасил заедно с целия си род, като построил плуващ ковчег. Наскоро четох, че някои учени още търсели тоя ковчег, пък ето къде бил той! Ние сме в него.

— Много обичаш да прекъсваш и да се подиграваш — намръщи се в отговор плуващото над кашата носле на Нуми. — Аз не твърдя, че всичко това е вярно. Казвам ти каква легенда се разправя у нас за това, как сме попаднали на Пира. Но щом и у вас има подобна легенда, значи все нещичко трябва да е вярно. И така, Мало взели от всички краища на Земята групи от различните раси, та да не се загуби никоя от тях. Девкалион и жена му Пира водели групата от сегашната Европа. Нея настанили под друго слънце, а планетата нарекли Пира. От народ, който наричал себе си „халдейци“, с Мало тръгнал пък вождът Утнапищим със своите хора и животни. Тях настанили под трето слънце. И така нататък. Изкуственият ми мозък знае още, но сега това не е важно. Важното е, че тези малогалоталотими наистина спасили много хора от гибел. Защото скоро след това започнали земетресенията, месеци наред валяли гибелни дъждове, а накрая океанът се вдигнал толкова високо, че залял цялата планета. И ако бил останал още някакъв живот на Земята, то той се намирал само в океаните…

Ето това на Нуми никак не й се искало да повярва — че всички хора на родната им Земя били загинали. Затова и накарала своя Мало най-напред тук да я доведе.

— А пък вие как ме посрещнахте — натъжи се момичето от Пира. — Аз нарочно си избрах дори тази изложба, за да ви се покажа. Рекох си: щом тук се събират ученици и деца, които се занимават с наука и техника, те по-лесно ще ми повярват. А то какво излезе? Но пък не са и виновни децата — намери тя достатъчно великодушие, за да ги оправдае. — Децата винаги по-лесно вярват. Сигурно щяха да ми повярват, ако приличах на нещо съвсем друго, а не на вас. Нали съм като земно момиче — попита тя, сякаш много й се искаше да чуе това потвърждение. — Ти ме видя, нали? Сега ще изляза и ме сравни с тях!

— А, не — изплаши се отново Ники Лудото. — Какво толкова ще те гледам! Съвсем като земно момиче си. Само тия два мозъка… Ние нямаме момичета с два мозъка. Виж, без нито един имаме колкото си щеш.

— Възможно ли е това? — не разбра Нуми шегата му, но веднага се досети. И съвсем като земно момиче се нацупи. — Искаш да кажеш, глупави? Сигурна съм, че имате и точно толкова момчета без нито един мозък.

Тя тръгна да излиза от кашата, а Николай бързо й обърна гръб, та да не я смущава. Но момичето експеримент никак не се смущаваше. Уж беше сърдито, пък застана до него и весело забърбори:

— Чудесно се нахраних! Сега трябва да поизсъхна малко. Влез и ти. Щом не искаш, няма да те гледам. Ще ти донеса през това време скафандъра.

— Ами ако моята кожа не пропуска храната? — рече Ники през рамо, колкото да каже нещо, защото беше ужасно смутен.

— Щом моята я пропуска… Нали имаме общ произход!

— Ние сме произлезли от маймуни.

— Какви маймуни — изненада се голото момиче. — Не може да бъде!

— Ами… маймуни някакви. Не се знае точно какви са били. Те постепенно се развили и станали човеци. Така сме учили в училище.

— Сигурно затова ви е срам да се събличате пред другите — показа му и Нуми от Пира, че може да се подиграва. — Да не се види, че сте маймуни. Хайде, аз отивам за скафандъра, пък ти влез да се нахраниш!

И докато Николай намери с какво да отвърне на закачката, видя още мокрото й от кашата задниче да изчезва в гумената стена. Дори фенерчето си остави.

7 КОГА СЪРЦЕТО БИЕ ПО-БЪРЗО. НИКИ СЪЩО ОБЛИЧА СКАФАНДЪР, НО ТРЯБВА ДА ВНИМАВА КАКВО МИСЛИ

Понеже гладът наистина бе започнал да го мъчи, Николай реши да опита, дали също ще се нахрани по този фантастичен начин. Ослуша се, огледа се и чак тогава се съблече. Нагази предпазливо в кашата, но не посмя да влезе много навътре и седна, та тя да стигне до шията му. Обгърна го една извънредно приятна топлина и сякаш проникна чак до костите му. Някаква странна сладост се запросмуква през неговата кожа. Стори му се, че я усеща чак в устата си. Искаше само да опита какво ще да е това и да се облече, докато момичето не се е върнало, но сега никак не му се излизаше. Тялото му лакомо пиеше тази топла сладост и ненаситно искаше още и още.

Така Нуми го завари да полюшва сънливо глава над кашата и му се зарадва.

— Как е?

— Готино е — отвърна той и бързо се разсъни. Как щеше да излезе сега пред нея?

Нуми не знаеше тази дума и посегна към копчето на изкуствения си мозък, но вместо за нея, попита за други:

— Какво значи „чупи се“ и защо ме нарече така?

Ники се смути.

— Никак не съм те наричал!

— Мозъкът ти каза: „Чупи се ма, глупачке!“.

Нямаше смисъл да отрича. Това момиче безпогрешно четеше мислите му.

— Ние, момчетата на Земята така си приказваме. Но то не е обидно, не се сърди. Никак не е обидно. Почти никак — добави той предпазливо. — Исках само да ти кажа, че ми е неудобно да изляза пред теб. У нас не е прието така.

— Но аз трябва да ти помогна да облечеш скафандъра. Ти не знаеш как.

— Голяма работа, един скафандър! Колко му е! Пък защо ли трябва и да го обличам, имам си дрехи.

— Ако Мало поиска да ни заведе на далечна планета, сигурно ще се наложи да минаваме под пространството. Без скафандър не може. Гледай тогава!

Нуми, която бе се прикривала досега с донесения втори скафандър, го пусна да падне и преспокойно посегна към своя. А момчето, вместо да внимава как се облича скафандър, едва не нагълта от миризливата каша, в стремежа си бързо да обърне глава на другата страна. За да прикрие смущението си, рече дрезгаво:

— Пространството да не е маса или надлез, да се минава под него.

— Ще видиш — отвърна му кротко Нуми. — Хайде, излизай вече. Аз ще се обърна, щом толкова те е страх да не разбера, че си произлязъл от маймуната. Нали видя как се облича?

— Видях — излъга я Ники. — Няма да се обърнеш, нали?

Нуми се засмя, но наистина стоеше вече с гърбицата на скафандъра си към него. Не бе надянала само ръкавиците му и те висяха от двете страни на китките й.

Николай се наведе за собствените си дрехи, но съзря край тях скафандъра и бляскавото изкушение надделя. Той приличаше на гащеризон от плътна, сякаш метална материя. Краката му, макар и мокри, влязоха общо взето лесно в крачолите и странната материя веднага плътно се залепи за кожата им. Той напъха и ръкавите, но гърбицата, доста тежичка, се залюля насам натам и му създаде затруднения. А гърдите и коремът му си останаха открити, защото не намери никакви копчета и закопчалки по скафандъра. И все пак в тоя вид можеше вече да поиска помощ.

Нуми весело се обърна. Хвана двата края на скафандъра над корема му, разтегна ги, положи ги един над друг и те веднага се залепиха. Като невидим цип или лейкопласт. Пръстите й се преместиха към гърдите му.

— Тесничък ти е, но ще стане. Много са ти широки гърдите.

— Занимавам се с културизъм — похвали се той задъхано.

— Какво е това? — попита Нуми, но също като някои земни момичета, преди да бе получила отговор, попита за нещо друго: — А защо ти бие така силно сърцето?

И пак така безцеремонно положи дланта си точно над сърцето му. А от това то, естествено, залупа още по-силно. Залупа като ритната консервена кутия по паважа на улицата.

— Така ли е при земните хора?

— Различно — изхриптя Ники. — Някой път по-силно, някой път по-слабо.

— И от какво зависи?

— Ами… когато тичаш, бие по-силно. Понякога зависи и от чувствата.

— Ти сега имаш ли чувства — запита го тя, сигурно защото не беше тичал. — Какви са твоите чувства?

Ники се дръпна от ръцете й.

— Ей, ти с кой мозък питаш така глупаво?

И сам хвана двата края над гърдите си, а понеже беше ядосан, ги опъна така силно, че веднага ги залепи.

— Видя ли? Мога и сам.

— Но защо да не те питам, Ники? Аз още много неща не знам за хората на Земята. Само каквото слушах по радиото ви. Пък и то бяха все едни такива… никакви приказки. Намерих чантата ти. После ще те науча как да си служиш и с шлема, пък ти ще ми покажеш какво имаш в чантата си. Искаш ли?

Преди да се съгласи Ники разрови наум чантата си, да види дали нямаше нещо, което да не е за пред момичета. Май че този път нямаше.

Скафандърът бе го превърнал в красив космонавт. Като наденеше после и шлема… Да, играта ставаше все по-забавна. И си струваше заради нея да му пишат неизвинени отсъствия. Този срок не бяха толкова много, та чак да му намалят поведението. Само класната щеше да рече: „Николай, пак ли си решил да оправдаваш прякора си? Не се насилвай толкова, вярваме ти!“. А класът щеше да се захили злорадо. Но като им разкажеше какво е преживял, ще си глътнат езика…

— Възможно ли е човек да глътне собствения си език? — попита удивено Нуми от Пира.

— Ей — закани й се той, — нали обеща да не включваш мозъка си?

— Няма, няма! — посегна тя бързо зад ухото си.

Той обаче пак не видя дали тя наистина го е изключила и си каза, че ще трябва да внимава какво мисли. А от това настроението му се развали.

Защото, съгласете се, едва ли има нещо по-неприятно от това, някой непрекъснато да ти наднича в мозъка. Какво ще остане от мъничкото свобода на човека, ако трябва и в мислите си да внимава, както е задължен да внимава в училище и по улиците — да не го спипа някъде класната или директорът, да не блъсне някого, да не пресече на червен светофар. В мислите си поне човек може да пресича на каквито си иска светлини и да блъска каквото и когото си ще. А по-голямо удоволствие от това има ли?

8 НЕ СЕ ЖИВЕЕ САМО С ХАПЧЕТА. ЧИЯ ЦИВИЛИЗАЦИЯ Е ПО-ВИСША. ДА УВАЖАВАМЕ ВКУСА НА ДРУГИТЕ

Шлемът имаше, както се стори на Ники, доста по-сложно устройство от скафандъра, но той и за скафандъра нищо не знаеше. Много по-късно щеше да се убеди какво смайващо изобретение бе и той.

Четири тръбички стърчаха току пред устата му. Те се задвижваха при нужда с езика. Първата и втората пускали направо в устата лекарствени средства — едната против болки и за ободряване, другата против температура и заразни болести. От третата можело да се смуче вода, а четвъртата ти давала хапчета за храна. Освен това имаше приемател за външните звукове и шлемофон, настроен на вълната на скафандрите, които се произвеждали на Пира.

— Да опитам ли от хапчетата? — рече Ники, след като се убеди, че третата тръбичка наистина впръсква истинска, макар и малко сладникава вода.

— Но ти още ли си гладен? — изненада се Нуми. — Не може да бъде! В тялото ти е влязло всичко, което ти е нужно.

— Кой го знае къде е влязло — отвърна Ники. — Стомахът ми е празен.

— Извинявай! Само за момент!

Нуми постави пръстче зад ухото си и се заслуша. Сигурно питаше изкуствения си мозък, що за странно явление ще да е това. А Ники се постара да не мисли през това време нищо лошо.

След няколко секунди Нуми махна пръста си от копчето и отвори голямата лъскава кутия, през която уж бе говорила на изложбата. Беше пълна с всякакви метално лъскави предмети. Отвинти едно патронче и сипа в дланта си мъничко хапче.

— Това вземи, остави онези от скафандъра. Ще ни трябват, когато слезем някъде. Гълта се. Но те предупреждавам, най-много по едно ще ти давам на… да кажем, на сто часа по вашему. Трябва да ги пестим, защото сега сме двама.

Скафандърът на Ники сякаш се напълни с мравки — така плъзнаха по тялото му тръпките на ужаса. Но и всеки земен човек би се ужасил по същия начин, ако обещаят да му дават, вместо храна, на… — сто часа са пели пет дена! — по някакво си хапче.

— Но аз ще умра!

Момичето експеримент неумолимо възрази:

— Няма да умреш. Питах мозъка си. Това е само защото стомахът ти е свикнал на голямо количество. Иначе имаш сега достатъчно храна в клетките си. Хайде, гълтай!

— Да не би да е нещо…

— Но ти какво си мислиш за мен! — скокна момичето в искрено възмущение и той побърза да глътне хапчето.

Глътна го и зачака. След малко стомахът му осезателно се изпълни с нещо, което се усещаше като оная каша, дето бе я пил веднъж, когато му преглеждаха червата на рентген. А гладът бързо прибра ноктите си, с които бе драскал по стените му.

— Още ли си гладен?

Ники се заслуша в стомаха си, както тя се заслушваше в изкуствения си мозък. Отвърна плахо:

— На устата още ми се яде.

— Буф! — извика пиранското момиче любимото си възклицание. — Откъде да ти взема сега пък нещо за устата!

Ники се пресегна към якето си, което вече бе изсъхнало. Имаше в джоба си още няколко дъвки. Нуми не разбра намерението му и го спря:

— Не се обличай в твоите дрехи. Може да минаваме под пространството.

Той предпазливо й се присмя, защото все пак много от чудесата, за които тя говореше, изглеждаха истински:

— А дъвка може ли да се дъвче там отдолу, под пространството?

— Какво да се дъвче?

Той и подаде една от дъвките; бяха от най-скъпите, в красива опаковка.

— Само че я развий по-напред! Като си от друга цивилизация, да не вземеш да я сдъвчеш със станиола.

— Но аз нямам нужда да дъвча нещо!

— Опитай де, аз как глътнах твоето хапче! А това поне е вкусно.

Нуми предпазливо обели дъвката, огледа я, помириса и полекичка я постави на езика си. Смукна един-два пъти и веднага я изплю в шепата си.

— Но то е направо отвратително!

Земното момче се засегна.

— Разбират ти мозъците от дъвка!

— Вземи си я, щом е толкова скъпоценна. Ние на Пира винаги уважаваме вкусовете на другите. Извинявай, че така се изразих. Беше неволно.

Ники си я прибра обратно в омачкания станиол. Като се поизмиеше, можеше пак да се употреби. И за да й покаже как става това, усилено задъвка своята дъвка.

След няколко секунди само беше готова. Той внимателно я оформи с език зад зъбите си, изостри устни и полекичка наду. Пред устата му се появи едно мъничко бяло балонче, което веднага започна да расте.

— Какво е това? — смая се пиранското момиче.

Ники бе на върха на щастието си. Никога от устата му не беше излизал толкова голям балон! Но не биваше да се прекалява и той предпазливо го заприбира обратно в устата си. Чак когато дъвката отново се превърна в топче, отговори:

— Вашата цивилизация може ли да прави такива работи?

— Не — призна си съкрушено момичето от Пира.

— Видя ли! Какво ми се фукаш тогава?

— Какво ти се…?

— Буф — подигра той и странното й възклицание. — Фукаш, перчиш, репчиш, емчиш…

— Нищичко не ти разбирам, Ники! Ще включа мозъка си.

— Недей, недей! Исках само да разбереш, че и аз така не ти разбирам много неща.

— Но защо не ми позволяваш да включа мозъка? С него те разбирам по-добре, отколкото с думите.

— Неприлично е да се четат чуждите мисли.

— Неприлично е да се мислят неприлични неща — възрази Нуми, но после се съгласи с него. — Значи и ти се плашиш? Вярно, другите се плашат. Но аз не съм виновна, повярвай ми! Татко сигурно също не е знаел, че като се включат заедно двата мозъка, ще се получи такава способност. Но пък ако не беше той, щяхме тогава да загинем и нямаше да се срещнем с теб.

Тя май наистина се радваше, че го е срещнала! И очите й, които го оглеждаха, сякаш също се радваха. Внезапно тя се обади с присъщото й простодушие:

— Знаеш ли, ти си много хубаво момче, но като дъвчеш така непрекъснато, ставаш грозен. И имаш нещо изцапано под носа.

Неприятната изненада едва не натъпка дъвката в гърлото му. Той светкавично обърса с длан горната си устна, а едновременно с това ловко изплю дъвката в шепата си, почеса се уж несъзнателно по тила и я залепи зад ухото си. И това им беше хубавото на тези дъвки — че здраво се залепваха навсякъде. После Ники извади носна кърпа от якето си, наплюнчи я и усилено затърка носа и устата си.

— Не се маха — рече Нуми все така досадно втренчена в лицето му. — Ще кажа на Мало да ни свали на някоя планета с вода, та да се измиеш. Но не се безпокой, не те прави чак толкова грозен.

А с това пак го накара да се изчерви. За да се прикрие, той се наведе и разтвори пред нея ученическата си чанта. Подаде й наслуки един от учебниците си.

Нуми жадно го запрелиства, но веднага помоли за разрешение да включи изкуствения си мозък, та по-бързо да научела всичко. Николай се съгласи, а тя се задълбочи в четенето. През това време той с всички сили се стараеше да не си помисли случайно нещо неприлично и колкото повече се стараеше, толкова по-трудно му се удаваше това. Защото един дявол знаеше какво е прилично и какво неприлично за неизвестната му цивилизация Пира.

— Тук много неща не са верни — въздъхна след малко експерименталното момиче.

Николай надникна и видя, че бе й дал учебника си по физика. Рече:

— Е, хайде сега, ще се обиждаме на цивилизации! Ако искаш да знаеш, всяка цивилизация си има свои истини и всяка е права за себе си.

— Да, но трябва да има и някои общи истини, нали? А тук, дето се описва устройството на материята и на звездите, повечето неща не са верни. Пък материята е една и съща и на Пира, и на Земята, и навсякъде.

— Извинете, госпожице Пиранска — рече Ники Лудото, — ако аз прочета във вашия учебник какво пише за материята и го кажа после на изпита, даскалката ще ми завърти ей такава двойка! Всичко е относително, е казал един велик наш учен.

— Виж, това е вярно — съгласи се пиранското момиче и продължи да прелиства придирчиво другите му учебници.

А от това на осмокласника Николай Лудогорски му ставаше все по-неприятно, въпреки че не обичаше кой знае колко учебниците си.

— Дааа — заключи мъдро Нуми. — Наистина се налага нашите две цивилизации да се срещнат и заедно да обсъдят някои неща. Много противоречия има.

— А после ще цъфне някоя трета и ще им рече: вие сте били страшни глупаци, бе!

Нуми се засмя:

— Вярно! Голяма бъркотия е с тия различни цивилизации. Май че ще е по-добре изобщо да не се срещат, а?

— Е, чак това не исках да кажа — отстъпи Ники. — Все пак ние с тебе горе-долу се разбираме, нали? Я кажи на Мало да ни заведе по-напред при някоя трета, да видим какво ще стане!

— Искаш ли наистина? — засия момичето. — И вече ми вярваш?

— Разбира се — отвърна той дебело. — Така и така сме тръгнали из космоса, дай да свършим и някоя полезна работа!

Експерименталното момиче се съсредоточи, лицето му стана сериозно и малко тъжно, после отново светна.

— Съгласи се. Чувствувам, че се съгласи.

И посегна за следващия учебник. Беше математиката. Земните учени твърдяха, че тя била еднаква за всички в космоса и се готвеха дори да разговарят с другите цивилизации на математически език, но Николай Лудогорски прехапа боязливо устни.

9 ЕДИН ДАБЕЛ ТЕЖИ КОЛКОТО ДВЕ ЛАЦИ. ЗА КАКВО ПИТАТ РАЗЛИЧНИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ

Вместо да се зачете в математиката, момичето от Пира кой знае какво прочете пак в мозъка му, защото му се усмихна и рече:

— Не бива да се страхуваш.

— Аз ли да се страхувам — изпъчи се Ники. — Ти не ме познаваш!

— Вярно, не те познавам. Но щом влезе така в Мало, сигурно си смел. Пък аз обичам само смелите момчета. И умните. Ти умен ли си? — зададе тя пак един от проклетите си въпроси.

Всеки смята себе си за умен, но като го запиташ така направо, непременно ще се смути. Ако бях умен, нямаше да се хвана на въдицата ти — рече си Ники, докато търсеше с какво да й отвърне.

— Какво е въдица? — запита Нуми.

— Една пръчка с конец и кука накрая, с която се лови риба — отговори той и чак тогава осъзна, че бе изрекъл думата „въдица“ само в мислите си. Викна:

— Ама изключи го най-после!

Нуми стреснато бръкна зад ушенцето си, а очите й се насълзиха.

— Ето че пак те изплаших! Не мисли лошо за мен, моля те, Ники! Аз не си правя някакви шеги с това, с такъв мозък не се играе. Да не мислиш, че ми е лесно с него. Понякога такава тежест имам в главата си, ужасна тежест!… — изхлипа тя лекичко. — Никак не е весело да бъдеш експеримент! Другите се плашат от теб, това те отделя от тях и си самичък, самичък. Като че ли си съвсем самичък в целия свят и с никого не можеш да ей поиграеш…

— Но аз нали съм с теб! — рече той импулсивно, покъртен от мъката й.

— И ти се плашиш от мен.

— Вече не се плаша. Наистина!

— Наистина ли? — засияха очите й с двойно по-голяма сила през влагата на сълзите. — Благодаря ти! Пък аз каква съм лоша, исках да проверявам одеве дали си умен.

Ники се засмя, за да й покаже, че не го е страх.

— Как щеше да го провериш?

— Искаш ли да ти кажа една загадка? Съвсем лесна е.

И сега не биваше да й показва, че го е страх. А си го беше страх, разбира се. Защото, който от вас се е изправял така пред възможността изведнъж да разбере, че не е умен, той знае, че си е страшничко. И винаги би предпочел да си се смята за умен, без да е правил проверки.

— Нали няма после да ме изядеш? — позасмя се Ники треперливо.

— Да те изям ли? — смая се момичето от Пира.

— На Земята имаме една древна приказка за такова същество, Сфинкс се казва. Крилат лъв с човешка глава. То задавало на хората една гатанка и щом някой не можел да я отгатне, веднага го разкъсвало.

— Буф, че жестоко! — възмути се Нуми. — А каква му е била загадката?

— Кое е това същество, което сутрин ходи на четири крака, по обед на два, а вечер на три крака?

— Интересна е — рече Нуми замислено и миг след това запита:

— Човекът ли е? Бебето в утринта на живота, като възрастен по средата и като старец с патерица през вечерта на живота си?

— Ей — смая се сега пък Ники, — ти, това, с изкуствения ли…

— Не, с моя си!

— Браво, браво — похвали я той, но отново беше изплашен от светкавичната и досетливост. — Иначе, както съм гладен, веднага щях да те нагълтам.

— Но пак ли си гладен? — обезпокои се момичето.

— Не, шегувам се, разбира се — отвърна той, макар че наистина усещаше глад в устата си. Да можеше поне дъвката да подъвче! — Хайде, кажи ми твоята гатанка.

— Не е гатанка, а загадка. Дадоха ми я като първа загадка, след като ми присадиха изкуствения мозък. За експеримент. Най-напред трябваше да я реша с моя мозък, но не успях. А щом включих другия, веднага я реших. Чуй я! Един глоф и две мулфи заедно тежат точно колкото един дабел и четири лаци. Един дабел обаче тежи колкото две лаци. Един глоф и три лаци тежат заедно колкото един дабел, две мулфи и шест краки. Един глоф тежи колкото два дабела. Колко краки трябва да добавя аз към една мулфа, та да получа тежестта на два дабела и един лаци?

Николай съвсем се шашардиса от непознатите думи. Тя му се усмихна окуражаващо.

— Много е лесна.

— Това не е загадка, а задача.

— Задача ли му казвате? Ще можеш ли да я решиш?

— Какви са тия краки-мраки?

— Не съм казвала за никакви мраки. Слушай, ще я повторя.

— Но аз не знам какво е това!

— Как? Ти не знаеш какво е мулф и краки? — изненада се тя, но веднага комично се поправи: — Буф! Сега пък аз забравих, че си от друга цивилизация. Вие май нямате мулфи и краки. Аз и дабели не видях на Земята.

Ники се разсърди:

— Слушай, хайде вече да не се будалкаме!

— Какво да не се…? — озадачи се тя и той позна по лицето и, че тя по същия начин не познаваше думата „будалкаме“, както той не знаеше нищо за тия краки, лаци, глофи и дабели.

Той поразмисли малко, боейки се да не я обиди, и рече храбро:

— Всъщност, това сигурно няма кой знае какво значение. Математиката трябва да е универсална. Я повтори задачата, но бавно! Нали може да си я запиша?

Николай Лудогорски извади от чантата си тетрадката по всичкология — така беше кръстил тетрадката си за драсканици — и химикалката, а Нуми бавно заизрежда теглото на тия загадъчни дабели, мулфи, лаци, краки. Като ги подреди, той заразмества наум местата им, състави няколко малки уравненийца и изведнъж се сети да приведе тежестта на всички към теглото на също така неизвестните лица. Тогава резултатът изскочи сякаш самичък. Задачата се оказа задача за досещане, а в тях Ники Лудото беше фурия.

— Осем — рече той уверено. — Осем краки трябва да се добавят към тая твоя мулфа.

— Чудесно — изписка Нуми с такава радост, сякаш сама бе издържала много тежък изпит. — Ти наистина си умен.

Ники се смути повече, отколкото пред самата задача.

— Ами! Това е задача за бебета.

— Но аз не можах да я реша без изкуствения мозък.

— И аз на елката мога да решавам бързо и къде-къде по-сложни задачи.

— Каква е тази елка?

— Съкратено е от електронен калкулатор. Ей такава мъничка е — показа й Ники с дланта си. — Татко е инженер и ме научи да работя с нея.

— Значи и вие имате изкуствени мозъци?

— Имаме, разбира се — похвали се той от името на земната цивилизация. — Само че не ги пъхаме в главите си.

Но после трябваше и да се позасрами заради земната цивилизация, защото Нуми измъкна споменика на Даниела. Вече цял месец го носеше в чантата си и все не му хрумваше какво да й напише. Смущаваха го и подмятанията на съучениците му, че тя била влюбена в него. Побърза да каже:

— Това не е мое. На едно момиче от нашия клас е.

— Даниела ли се казва? — прочете Нуми името й. — Интересно звучи. Не бива ли да го чета, като е чуждо? Иска ми се да науча нещо за земните момичета.

— Нищо няма да научиш. Тя и нищо не е написала, освен въпросите. Други и пишат тук нещо за спомен. И все глупости, разбира се.

Кориците и първата страница на споменика бяха облепени с изрезки от списания: реклами за леки коли, за цигари и бижута, снимки на киноартисти и киноартистки. Тях Нуми хареса като странни за нея, но чуждоземни вещи.

— А тези въпроси за какво са? — попита момичето от Пира, като се спря на втората страница.

Под заглавието „лексикон“ на нея имаше дълъг въпросник, на който трябваше да отговори всеки, преди да впише в споменика своето посвещение. „Лексикон“ означаваше съвсем друго и повечето деца го знаеха, но въпреки това по някаква необяснима мода, озаглавяваха с нея тези въпросници.

Първият въпрос задължително питаше за името, рождената дата и класа, но и останалите въпроси се срещаха в повечето споменици.

— Чрез тях притежателят на споменика иска да опознае и запомни съученика или съученичката си — обясни й Николай.

Нуми ги зачете: Каква кола имате? Имате ли музикална уредба и каква марка? Коя марка джинси предпочиташ? Ходил ли си в чужбина? Коя марка уиски предпочиташ? Коя марка дъвка…

От тях Ники можеше да отговори само на въпроса за дъвките. Донякъде му беше мъчно, че си нямаше дори истински джинси, донякъде го беше и яд, затова не бе попълнил досега оставеното му място.

— Това ли са най-важните неща за човека от Земята? — попита пиранското момиче.

— Никак не са важни.

— Тогава защо пита все за тях? Аз бих питала за други работи, ако искам да науча нещо за някого…

Кой знае защо, Ники затаи дъх по същия начин, както бе го затаила тя, когато очакваше да реши задачата.

— Аз бих го питала например — продължи замислено Нуми: — Кога обичаш повече слънцето? Когато изгрява, или когато залязва? Бих питала: От какво най-много се плашиш? И на кое най-много се радваш? Бих го питала от какво има най-най-голяма нужда. И коя дума най-много харесва. Бих го питала още: Кое е най-хубавото нещо, което ти можеш да направиш за друг човек, и кое най-лошото, което си способен да му направиш? И така нататък.

— И аз бих питал за такива неща — веднага се съгласи Ники.

И не я излъга. Макар да не му бяха хрумвали такива въпроси, щом ги чу, искрено му се стори, че ако би си направил споменик, той би задавал подобни въпроси — а не за леки коли и марки уиски, след като никога не бе близвал това питие.

Нуми примига радостно насреща му и той откри, че тя е не само по-умна от Даниела, но като че ли беше и по-хубава. И почервеня от откритието си.

А сигурно и на нея й се прииска да го види по-хубав, защото тя рече внезапно:

— Ще кажа на Мало да потърси по-напред някъде вода. Не можем да се явим пред третата цивилизация с мръсни муцуни.

И пъхна пръстче зад ухото си.