Звездните приключения на Нуми и Ники (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

1 ТРУДНО Е ДА СЕ ВИДИ НЕВИДИМА ДУПКА, ОСОБЕНО АКО ТЯ ИЗОБЩО НЕ СЪЩЕСТВУВА. ЗАКОНЪТ НА ПИРА

Трябваше да му се признае: умееше това момиче да измисля игри! Ето че щели да минават и под пространството, та по-бързо да стигнели до нужната им слънчева система.

— Има ли подлез — запита инженерският син. — Кой го е построил?

— Опасно е, повярвай ми — настоя момичето. — То си е истинска смърт. Прави, каквото аз правя, иначе може и да не се съживиш.

И му нахлупи шлема, преди той да бе направил опит за възражение. Пристегна нещо около врата му, опипа целия му скафандър, после се зае със своя шлем. Ники й правеше разни гримаси през лицевото стъкло, готов вече за всяка лудория.

В шлема се дишаше по-леко, въздухът беше по-свеж и по-хладен, отколкото в корема на Мало. Нуми бе го уверила, че в гърбицата на скафандъра имало много кислород в някакво непознато за земните хора свръх-плътно състояние.

— Лягай по корем! — изгърмя внезапно в ушите му, така че Ники подскочи стреснато. — Не дишай!

Тя бе се проснала вече по гърди и яростно дърпаше крака му. Зарадван от шлемофона и кислорода, които правеха играта съвсем като истинска, Николай весело се търкулна до нея. И добре, че не се забави повече, защото в следващия миг върху му се стовари една чудовищна тежест. Ако бе останал прав, ударът сигурно щеше да го залепи като пощенска марка някъде из търбуха на Мало. Сякаш най-малко четирикрил гардероб бе паднал върху него.

Тялото му потъна в омекналия под. Цялата кръв нахлу в краката му; те станаха тежки и корави като железа — аха да се откъснат и сами да отлетят назад! Сърцето му спря. В мозъка му оглушително забучаха десет мотоциклета без заглушители на ауспуха. После всичко изчезна внезапно: и краката, и сърцето, и главата му с мотоциклетите в нея. Както при истинска смърт.

Знае ли някой колко трае смъртта? Едва ли! Ако умрелият се съживи, друг може да му каже колко е траяла смъртта му. Може и да му го докаже с часовника или с датата на вестника. Възкръсналият обаче не ще придобие от това чувство за изтеклото време и никога не ще го усети. Защото където има смърт, там времето не съществува. И обратното. Значи смъртта спокойно би могла да бъде наричана и с друго име — безвремие. Което поне не ни звучи толкова плашещо.

Когато Ники се съживи, той просто не помнеше какво се е случило с него. Най-напред сърцето му направи няколко плахи удара, с които отмери започналото отново да тече в него време. Мозъкът му преброи едва следващите и се разтревожи, че са толкова слаби. Тогава в него възникна усещането, че се е случило нещо много страшно. Но не знаеше какво точно. Ето защо той си каза само: „Убиха ме! Умрях!“ И то бе единственото, което можа да си каже. Но щом един, мозък е в състояние да си казва каквото и да било, то винаги означава, че той е жив. Мозъкът на Ники обаче не знаеше това и не посмя да даде заповед на очите му да се отворят, та да види къде попада след смъртта си едно момче с прякора „Лудото“. Дали наистина в ада, както го плашеше религиозната му баба.

Прогледна чак когато Нуми заиздърпва шлема от главата му. Около нея подигравателно се гонеха светулки. Тилът му бе пълен с мътна и тежка болка.

— Жив си! — викаше радостно Нуми някъде много отдалеч, пък личицето й се смееше точно над неговото. — Страшно беше, нали? Първият път е много страшно. Но и аз съм виновна. Забравих да ти кажа да всмукнеш от лекарството. Щеше по-леко да го понесеш. Как се чувствуваш?

— Като обесена котка — отвърна й Николай Лудогорски и май че бе възкръснал пак в образа на Ники Лудото.

— Не те разбрах. Как се чувствува тя?

— Отгде да знам! Никога не съм бил котка.

— О, щом можеш да се шегуваш, значи нищо ти няма! Ела да видим при коя звезда сме излезли.

Той скърши една крива усмивка.

— Чакай да си поема дъх, де! Какво стана?

— Минахме под пространството. Иначе и с най-голямата скорост дори Мало трябва да лети стотици години до по-далечните звезди.

— И как става тая работа — запита Ники, отново изпълнен с недоверие. — Аз откъде ли не съм се провирал! Даже през паропроводна тръба съм пълзял, но такова чудо…

— Не знам как става. И никой не знае. Моят изкуствен мозък разправя, че навярно би могло да се мине през черните дупки и бързо да се излезе чак на другия край на Галактиката през някоя от звездите, от които извира вещество. Но това си е само фантазия на хората от Пира. Те дори не са виждали отблизо тия черни дупки. Аз пък си мисля друго. Където няма пространство, няма и време. Щом сме били под пространството, значи сме били мъртви за времето. Или то е било мъртво за нас. Както за мъртвеца под земята и времето е мъртво, макар че отгоре продължава да си тече.

Ники бе чел и земни фантазии за тези „черни дупки“ в космоса. Едни учени заявяваха, че те били сгромолясали се в себе си звезди, които образуват толкова силно привличане, че поглъщат дори и светлината. Затова си остават невидими. Други пък твърдяха, че когато се свиели така, звездите ставали безкрайно тежки и пробивали пространството под себе си. А в тези истински вече дупки изтичало междузвездното вещество. Но и от Земята никой не бе виждал загадъчните дупки. Дори с най-големите телескопи. Защото е трудно да се види нещо, което е невидимо. Особено пък, ако то изобщо не съществува.

— Защо не го попиташ как го прави?

— О, питах го, но нищо не му разбрах. Напи ти казах, той по друг начин знае нещата и по друг начин ги назовава, а пък ние нямаме и думи за тях. Чак след още няколко столетия, каза ми той, ако се развиваме правилно, ще почнем и да го разбираме. Когато наберем повече верни думи за истините на света.

Ники не знаеше с кой мозък тя разговаряше сега с него, но му се стори толкова умна, че за миг се изпълни дори с нещо като страхопочитание към нея. И как хубаво го каза само: „Когато наберем повече думи за истините на света!“

Макар и с два натъпкани със знания мозъка, момичето от Пира обаче си беше още и дете, та весело го дръпна за ръката и отново го помъкна из меката утроба на Мало.

Окото му, този магически прозорец към космоса, не им прожектираше сега предишния шарен тунел. В средата на грамадната му зеница грееше една единствена голяма звезда. Като мънички брилянтчета около едрия камък на пръстена блещукаха на черно-кадифения фон нейните далечни сестри. Скоро обаче звездата стана още по-голяма и ги погълна в блясъка си. Започна сякаш и да се нажежава. Стана ярко оранжева. След още няколко мига не можеше вече и да се гледа в нея.

— Да не се блъснем — рече Ники шепнешком.

— Нали ще изгорим. Той пази и себе си, не само нас.

Като в потвърждение на думите й, страшната звезда внезапно изчезна от кръглия екран на окото и то отново се изпъстри с бледите искри на далечните светила. Сред тях обаче се търкаляше едно бяло топче за пинг-понг.

— Планета! — възкликна Ники и бе така изпълнен с напрежение, че не се сдържа и незабелязано отлепи дъвката иззад ухото си, налапа я, полекичка я стисна със зъби. Това успокояваше.

Топчето за пинг-понг постепенно се превръщаше в топка за тенис. Дори бавната скорост на Мало изглежда бе хиляди пъти по-голяма от скоростта на земните ракети. Когато топката за тенис стигна размерите на футболна топка и се нашари на светли и тъмни петна, Нуми също пошепна:

— Красива е.

Ники щеше да се съгласи с нея, но момчешкия му стремеж да противоречи пак се обади:

— А ако не е подходяща? Ако няма вода и въздух?

— Щом Мало се е отправил към нея, значи е подходяща.

— Хъ, че как ще познае толкова отдалеч?

— Не се тревожи! Той е по-умен от всичките ни цивилизации заедно — възхвали момичето своя спасител.

— Щом ти е тръгнал по акъла… — подхвърли Ники, като се пазеше да не измляска с дъвката, за да не го чуе момичето, свило се обезпокоително близо до него.

— Какво е акъл?

— Искам да кажа, не ще да е толкова умен, щом се е повел по твоите двайсет мозъка.

— Буф, че си досаден! Пак си мислиш нещо лошо.

— А, не, това е само една такава земна шега — сепна се Ники, да не би да е включила в тъмното своя втори мозък, както той бе налапал дъвката. И усилено занарежда наум: „Ти си едно чудесно момиче! И си хубава, и си много умна…“

Нуми обаче не реагира. Изглежда сдържаше обещанието си и не подслушваше мислите му. Тя каза:

— Мало е толкова умен, че каквото и да правим ние, хората, сигурно му се струва ужасно глупаво. Само че е безкрайно добър към всичко живо. Той например никога няма да пусне в себе си или от себе си човек с оръжие. И сам никога няма да стори зло някому.

Инатът на Ники се зарадва, че имаше за какво пак да се захване:

— Този сигурно е повреден. Аз имам в джоба си нож.

— Какъв нож? Може ли с него да се убие нещо? — разтревожи се Нуми.

— Всичко — извика гордо Ники Лудото, макар с джобното му ножче едва ли да можеше да се заколи нещо повече от врабче. — Всичко! Освен жираф.

— Какво е жираф? Толкова ли е силен?

— Не, но за него трябва и стълба, не само нож.

Нуми пак не разбра шегата му. Но и земните момичета бяха такива — рядко разбираха шегите на момчетата.

— Ще го хвърлиш после! Или няма да го вземаш като излезем.

— Ти си луда, ма — изтърва се Ники. — Слиза ли се на чужда планета без оръжие?

— Ние на Пира имаме много строг закон — отвърна му също така строго момичето. — Щом си тръгнал с мен, ще го спазваш. Той гласи: Никой не бива да прави нещо, което не би желал да го правят спрямо човека другите същества в природата.

— А другите същества знаят ли този ваш закон — подигра я Ники. — Представи си, че не са и чували за него и те нападнат?

— Първо, ще направиш всичко възможно да се разбереш с тях. Ако не успееш, ще бягаш. Защото ти си, който пречиш, не те.

— А ако те са по-бързи?

— Ако са по-бързи… — пообърка се Нуми. — Не знам. Но това е закон. Забранено е да се убиват същества от други светове.

— И с колко такива същества сте се срещали вие там, от Пира?

— Не сме се срещали. Нашите космолети още не могат да ни отнесат до другите звезди. Пък на планетите около нас има само пиранци.

Ники се изсмя победоносно, като затисна с език дъвката, за да не я глътне. От това смехът му стана много особен, също като смеха на същество от другите светове. Ако сте чували как се смеят такива същества, ще можете да си го представите.

Нуми се ядоса.

— Защо се смееш? Вие да не би да сте срещали? Нали видях какви са ви жалки космолетите, когато обикалях около Земята! А пиранци са заселили вече всички планети около своето слънце.

Ако това беше истина, пиранци наистина заслужаваха уважение, но Ники не се предаде.

— И ние на Земята отдавна се борим за мир, и всякакви закони имаме, но като ти излезе насреща някой тигър или някоя мечка-гризли, както и да се опитваш да се разбереш с тях, загубен си без оръжие.

— Зверове и ние имаме.

— И се разбирате с тях, така ли?

— Те отдавна знаят, че човекът никога няма да им стори зло и не го нападат. Е, понякога някой много разсърден за нещо… Но ние имаме едни такива флакончета, като му пръснеш в муцуната и той веднага заспива за известно време. Колкото да си отидеш спокойно.

— А това да не би да не е оръжие? — възтържествува Ники.

— То не убива, безвредно е. Щом Мало ме пусна да изляза с него на Земята, значи не го смята за оръжие. И ти имаш в джоба си.

Ники веднага потърси джоба на скафандъра си, но не намери отвора му. И двата джоба сякаш бяха зашити, а пък наистина имаше нещо в тях. А Нуми, вероятно и без втория си мозък, само по нетърпеливото му размърдване разбра какво искаше. И го спря.

— Недей сега! После ще ти покажа всичко.

Окото на Мало се приближаваше към някаква жълта повърхност, която лудо се въртеше, а после изведнъж застина в суха и еднообразна равнина.

2 В КОСМОСА НЯМА КЛОЗЕТИ. НИКИ ГРЕШИ. ПОСЛЕ СЕ ВЪОРЪЖАВА

Двамата хукнаха обратно да си вземат шлемовете. Хукнаха, разбира се, е неточна дума, защото, от която и цивилизация да произхожда човекът, щом е човек, той може да хукне само на два крака. Не на четири. Но в космоса всички скорости били относителни — така твърдят земните учени. С изключение на скоростта на светлината. Тя била най-голямата от всички скорости, затова пък, горката, не можела нито да се движи по-бавно, нито да хукне нанякъде. Летяла си вечно и на всички посоки с една и съща постоянна скорост. Нещо, което трябва да е доста скучно.

Но и това го твърдят земните учени, така че то също може да е само относително вярно. Или относително невярно. Защото видяхме, че този вълшебник Мало се изхитряше някак да лети по-бързо от нея, когато го пожелаят пасажерите му. А две деца — това е известно — винаги могат да си пожелаят дори неща, които ги няма в природата.

Оказа се, че джобовете на скафандъра също се залепяха и отлепяха както целият скафандър. Десният съдържаше няколко разноцветни апаратчета и патрончета от лек метал. Сред тях бе и второ такова фантастично фенерче. Ники веднага го позна и му се зарадва. А останалите още повече го зарадваха.

— Това ще ти бъде оръжието — каза Нуми за червеното апаратче, което лесно се побираше в дланта му. — Достатъчно е да го насочиш и леко да го стиснеш. На двайсет крачки от теб може да приспи всичко. Но се употребява само срещу неразбиращи зверове. А зеленото пък е за рязане.

Николай Лудогорски бе прочел досега поне хиляда и петстотин научно-фантастични романа, затова доуточни веднага като същински специалист:

— От разстояние, нали? Лазер ли е, или лъчев пистолет?

— Не знам какво наричате лъчев пистолет. Не видях нищо такова на Земята, нито пък по радиото ви се говореше за него — разочарова го Нуми. — Не е от разстояние. Допираш острието му до това, което искаш да срежеш и леко преместваш копченцето напред. Докато го държиш, реже, пуснеш ли го, престава. А колкото по-напред го преместиш, толкова по-надълбоко ще реже. Прибери ги сега!

Не може да не е лъчево, каза си упоритото момче, понеже не видя нито нож, нито трионче, а само едно тънко и нежно острие в края на патрончето. И му се прищя веднага да го опита, но тук нямаше какво да се реже.

Останалите патрончета представляваха запаси: жълтото с хапчета за хранене — по едно на сто часа, стигат за десет хиляди земни часа, каза му Нуми. Разбира се, ще си бъдеш гладен, но няма да умреш от глад.

Ники бързо пресметна, че това прави повече от година и изтръпна при мисълта, че е възможно да го принудят някъде да прекара толкова време само на хапчета. Ами вода?

Водата се намираше в двете сини патрончета в някакво свръхгъсто състояние. Не, не като лед, а като метално твърд газ, който постепенно се втечнявал. В четвъртото имало резервни кристалчета за записния апарат, в който диктуваш наблюденията си. С тези патрончета само се дозареждал при нужда скафандърът през два отвора под мишниците. Иначе в гърбицата и в шлема му си имало всичко необходимо за около пет хиляди земни часа. Нуми гордо го потупа по гърба:

— И въздух, и вода, и лекарства, и отопление, всичко!

Само от чисто упорство Ники си помисли, че това едва ли ще да е всичко, от което се нуждае човекът, но в следващия миг силно се обезпокои.

— Ами… ако поискаш да върнеш нещо?

Момичето от Пира не разбра мъгливия му въпрос.

— Ако да речем, ти се доплюе! — доуточни той с надеждата, че тя сама ще се сети, за какво точно му се иска да попита.

— Ааа, да! В същата тръбичка, от която пиеш вода.

— Ей, че гадост! — възмути се момчето, след като досега бе се възхищавал от подарения му скафандър; не скафандър, а истински апартамент.

Нуми се засмя, после преспокойно му заобяснява:

— Тръбичката го всмуква и го отвежда на друго място. Там то се преработва. И с потта е така. Скафандърът попива всичко, преработва го химически на вода и минерали и се зарежда отново с тях. Затова се и облича на голо.

— И пак ти го вкарва в устата, така ли? — ужаси се земното момче.

Нуми кимна засмяно, а той се помъчи да разсъждава трезво, да се примири. Защото, наистина, как иначе ще стават нещата, когато си в извънземните пространства, където няма нищо: ни за ядене, ни за пиене, ни за дишане. Нито дори клозет! Ето и пиранци, колкото и по-далеч да са отишли в техниката си от земляните, не бяха измислили нищо по-добро от това, да съберат на едно място клозета и кухнята! Той скришом попипа дънцето на скафандъра си. Нямаше много място. Дано функционираше правилно, защото кой знае какво щеше да се случи…

Момичето не го остави да размишлява дълго над тези не особено привлекателни явления, свързани със съществуването на човека. Тя извади от левия му джоб една еластична препаска и я затегна около левия му ръкав, над китката. Но преди това му нахлузи ръкавиците, като ги отлепи от задната страна на ръкавите. Явно по тоя скафандър нищо не се откопчаваше и закопчаваше. Ето и ръкавиците залепнаха за кожата на пръстите му и станаха сякаш част от собственото му тяло. Много тънки бяха, почти не се усещаха, но и в тях имало било отопление, така че да не се боял от космическия студ. А върху препаската лъщяха цяла редица мънички уредчета, направени сякаш от меко стъкло.

— Вие им казвате индикатори, доколкото правилно съм разбрала — заобяснява му ги Нуми. — Това, кръглото, показва времето, само че в наши мерки. Светлата черта в средата му се движи и ти помага да се ориентираш в посоките. Като я насочиш — ето така! — към мястото откъдето си тръгнал, тя все това място ще ти сочи и едновременно ще отчита чрез времето колко си се отдалечил от него. Тук, на крайчеца й ще просветва в наши мерки разстоянието.

Ники нема̀ време да се възхити на практичния компас-хронометър, защото момичето бързаше и не го остави да се заглежда по-дълго в нищо от това, което му показваше.

— Квадратчето показва температурата. Знаците друг път ще ти обяснявам. Ще гледаш само цвета на точилата в средата. Сега свети бяло, нали? Това означава, че може и без скафандър. Температурата е подходяща за незащитено тяло. Ако свети в розово, ще бъде нормално за скафандъра. Почне ли да става по-червена, трябва да бягаш. Скафандърът няма да издържи повече от няколко часа. Синята точка до нея показва, че можеш да свалиш шлема си. Въздухът около теб е добър за дишане. Ако точицата стане тъмносиня или съвсем почернее, не бива да сваляш шлема в никакъв случай. Има отрови. Това пък триъгълниче тук свети само в бяло или зелено. Но по-напред трябва да го приближиш към предмета или съществото. Ако засвети в бяло, значи е вещество. Ако стане зелено, значи нещото е живо и трябва да го пазиш.

— Пък и себе си да пазиш от него — вметна Ники Лудото. — А сега защо не свети?

Нуми изхлузи едната си ръкавица и приближи голата си ръка към триъгълничето. То мигом стана зелено като най-красивия смарагд. Изглежда много му се хареса нежната ръка на момичето.

— Видя ли?

— Е, теб и така мога да позная дали си жива, или не — заяде се Ники Лудото, макар че и на него фокусът му се хареса.

Той напипа в десния си джоб едно от металическите патрончета. Оказа се червеният апарат с упойващ газ. Доближи го към ръкава си и триъгълничето наистина стана снежно бяло. Хрумна му да протегне ръка към сивочерната загадъчна плът на Мало. Триъгълничето възвърна предишния си неутрален цвят — ни бяло, ни зелено, а мътно сиво.

— Защо не реагира сега?

— И аз не знам. Правих много пъти този опит, като изучавах Мало. Изглежда той не е целият от жива материя или пък е от съвсем непозната ни материя. На някои места свети като при живо същество, на други като при метал или минерал, а на такива места пък изобщо не свети. Затова си мисля, че може и да е вярна легендата на пиранци, която казва, че той бил измислен от някакви други, още по-висши същества.

— Трябва да се хване един такъв Мало — каза важно Николай Лудогорски. — Да се нареже и да се изследва под микроскоп.

Нуми го изгледа слисано и дълго не успя да каже нищо. После избухна:

— Как можа да си помислиш такова нещо! Как можа да го кажеш! Да убием Мало? Най-доброто същество във Вселената? Трябва веднага да се засрамиш, Николай Петров Иванов Стоянов Петков Драганов Стоянов Лудогорски — изброи тя гневно цялото му родословие, вместо приятелското „Ники“. — Хайде, засрами се! Много те моля, засрами се, ако искаш да си останем приятели!

Ники искаше да си останат приятели и се засрами. Но не защото бе изрекъл това глупаво мнение, а загдето не успя да изпълни нейната толкова настойчива молба, веднага да се засрами. Това не всеки го умее — да се засрамва, загдето не може да се засрами за нещо си, но Ники Лудото го постигна. И щеше дълго да се чувствува засрамен, че не може истински да се засрами, ако Нуми не му се усмихна отново дружелюбно. Изглежда изразът на зачервените му уши бе я задоволил. Ушите при момчетата също имат израз, не само очите и устата. Сигурно сте го забелязвали.

— Хайде! — подкани го тя и се зае да си поставя шлема.

А той използува залисията й, извади бързо от якето си джобното ножче и ластичната прашка, заедно с шепата телени кламерчета за стрелба и ги напъха в опразнения ляв джоб на скафандъра си. Това му попречи обаче да види, как и тя направи нещо скришом от него. Преди да си постави шлема, тя натисна онова бяло и нежно кокалче под кожата зад ухото си.

3 И ДЖОБНОТО НОЖЧЕ Е ОРЪЖИЕ. КАКВО Е НУЖНО, ЗА ДА БЪДЕШ ИСТИНСКИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ

Нуми мина през стената на Мало като същински призрак.

(Авторът на тази книга не е виждал призраци, но откакто се помни, е срещал това сравнение хиляди пъти в другите книги, а нали на книгите трябва да се вярва. Според тях призраците са безплътни и не признават нито врати, нито прозорци, все през стените минават. Това е твърде практично и нашите учени би трябвало да си помислят как да го въведат и при хората. Ще се спестят много строителни материали).

Ники веднага се гмурна подир момичето, но неочаквано стената го блъсна назад, както всяка стена блъска всеки непризрак. Той се отмести на крачка встрани, решил, че не е улучил мястото за излизане и пак опита. Стената хлътна леко, но не се отвори пред него. Той зашари с ръце по нея, натискаше я със стоманеното теме на шлема си, но тя навсякъде си оставаше непропусклива. Извади фенерчето и я обля с ярката му светлина. Беше си същата, а не го пускаше навън, както бе пуснала момичето, както бе пускала и него самия, когато отиваха към окото на Мало. Ники се ядоса и гневно я ритна, но сякаш ритна пружинен фотьойл. Тя го отхвърли така, че той, загубил опора, падна на задните части на скафандъра си. А на ритнатото място поникна като цицина шлемът на Нуми.

— Защо не идваш? — гръмна обезпокоено гласчето и в неговия шлемофон.

— Не ме пуска.

— Но защо? Ти нали се засрами? Нали истински се засрами? Чакай, ще го питам.

Ники едва сега се уплаши истински. Нима Мало си отмъщаваше?

Нали бил уж безкрайно добър и всичко прощавал? Нима и той четеше мислите му, както ги четеше Нуми, та бе разбрал, че не се е засрамил!…

И в уплахата си той вече искрено се разкая. Заповтаря му наум, та поне Нуми да не го чуеше: Прощавай, Мало, аз не го казах сериозно! Беше ей така, на шега. И от глупост. Пък и така са ни учили на Земята. Там, щом искат да изследват нещо, хващат го и го режат на парчета. Такава ни е цивилизацията, не съм аз виновен…

— Остави ножчето — избухна в ушите му една гръмовита заповед. — Нали те предупредих!

Беше Нуми, не Мало. Мало си оставаше както и досега загадъчно мълчалив. Но явно бе чул хвалбите му за ножчето.

Ники панически го извади от джоба си и го положи край себе си. Чак тогава го удари на молба.

— Ама какво оръжие е това? Виж го! Никакво оръжие не е, кажи му. С него и ноктите си не можеш да изрежеш, съвсем тъпо е…

А в същото време се пазеше да не помисли за останалата в джоба му прашка, която всъщност беше много повече оръжие от ножчето. Кламерчетата причиняваха ужасна болка, особено когато улучеха гол крак.

— Подай ръка! — прекъсна момичето оплакванията му.

Хвана здраво облечената му в скафандровата ръкавица ръка и безпрепятствено го изтегли подире си. Ники дори не усети, че минава през нещо.

— Скача се — каза Нуми. — Сега скачай!

Щастлив, че прашката бе минала заедно с него, той инстинктивно стисна клепачи и краката му тупнаха болезнено върху нещо твърдо. Отвори очи, но бързо примижа отново пред яркостта на гледката. Под обувките му се простираше жълта камениста почва, сякаш нажежена от слънцето пустиня.

Нажежаваше я непознато слънце. Не толкова ослепително, като земното, по-кротко и по-червено, но голата равнина светеше под него, защото на небето нямаше никакви облаци. Хоризонтът беше също такъв гол и вълнообразен и само единият му край блестеше някак по-особено, като синкава мараня.

Нямаше съмнение, че се намираха, ако не на друга планета, то в някоя пустиня на Земята. И додето ти стигаше погледът не се виждаше нищо интересно, освен самият Мало. А той отново и досущ си приличаше на оная гигантска сивожълта тиква, която бе стърчала пред входа на изложбата. Тук, в пустинята, той можеше да мине обаче и за някоя пясъчна дюна, каквито имаше по южното крайбрежие и на Черно море.

Дали не беше им се подиграл, този толкова загадъчен Мало? Нали трябваше да ги заведе някъде, където има вода! Но как няма да им се и подиграе, като му искат такива дивотии! Да идеш чак на друга планета, в друга галактика навярно, под пространството да минаваш и за какво? За да си измиеш оцапаната муцуна! Това може да го измисли само тая щура Нуми…

— Щура ли му казвате — обади се веднага гласчето й и издаде, че момичето пак бе подслушвало мислите му. — Вярно, понякога ставам щура. Но тук има живи същества, Мало затова не те пусна с ножчето навън. Погледни на ръката си! Виж, точката за въздуха е синя, значи може да се диша, но после ще свалим шлемовете, като намерим водата.

Часовничето на ръкава му непрекъснато сменяше знаците си — навярно броеше минутите и секундите. Нуми хвана пръстенчето около неговия часовник и го завъртя. Светещата линия в средата му се обърна с острието си към търбуха на Мало.

— Така — рече тя. — Това е посоката за връщане. Ако се загубим някъде, все по нея ще вървиш. Сигурно е далеч, защото Мало избягва да каца близо до живите същества. И сигурно са във водата, щом не е кацнал близо до нея. Да вървим!

И тя уверено тръгна към оня край на хоризонта, където над пясъка с копринена гъвкавост трепкаше лъскавата мараня. Сякаш знаеше, че ще я намери тъкмо там. Ботушите на скафандъра й вдигаха малки облачета жълт прах.

Ники още се чувствуваше виновен и след двайсетина крачки се обърна да погледне към Мало. Загадъчното същество пулсираше и менеше цветовете си. Дали не се готвеше да отлети и за отмъщение да ги изостави а тази плашеща пустиня?

— Не се бой — обади се Нуми в шлемофона му. — Той сега се храни.

Ники плахо и напомни за обещанието да не подслушва мислите му, но тя му отвърна с тон, като че ли беше най-малко петдесет години по-стара от него:

— Тука се налага. Иначе кой знае каква глупост ще ти хрумне, пък може да е опасно. Хайде, защо се влачиш така подире ми.

Макар и обиден, той се изравни с нея. Беше с цяла педя по-висок, но се усещаше като дете, което водят да му вадят сливиците.

След като извървяха повече от хиляда такива мъчителни за него крачки, трепкащата над хоризонта мараня стана стоманеносиня и заприлича на вода. Нуми пъргаво се затича нататък. Може би защото още се боеше, той си каза, че трябва да върви по-бавно, за да прикрива тила й, ако се появеше някоя опасност. И за всеки случай пъхна ръката си в джоба при прашката. Устата му бързо пресъхна и той още забави крачките си. Потърси с език тръбичката за вода, натисна я леко. В устата му цръкна глътката течност с необичаен вкус. А можеше сега да изпие цяла кофа, дори и от тази блудкава пиранска вода.

Когато стигна при момичето, то клечеше и най-безстрашно бъркаше във водата, която с кротки вълнички поблизваше краката й. Мало не бе ги излъгал — не само вода, цяло море бе им предложил. Кротките вълнички се простираха докъдето стигаше погледът, а синевината им се сливаше със синьото на безкрайно далечното небе. И никаква опасност не се виждаше чак до самия хоризонт.

Това, че експерименталното момиче явно си играеше с водата, го накара да й покаже, че е способен да измисля не само глупости.

— Кхъ, кхъ — рече той, за да оправи гърлото си след продължителното мълчание. — Ако това е неизвестна планета, ще трябва да я изследваме. И да записваме наблюденията си.

— Ти записвай — насърчи го весело тя. — Моят изкуствен мозък записва всичко и сам. Затова го включих, а не за да те подслушвам. Одеве се пошегувах, защото ме ядоса с това глупаво ножче.

Момчето преглътна новата обида, за да може да влезе в ролята си на изследовател. Задиктува във вградения си записен апарат:

— Озовахме се на една пустинна планета. Не знаем от коя звездна система е. Покрита е цялата с пясък. Слънцето й е по-розово от нашето. Навярно е по-старо. Но може и да е по-младо. Няма растителност наоколо, но има вода. Голямо езеро или море. Цветът на водата му е като на земен язовир…

Той се наведе до момичето и потопи лявата си ръка, погледна как ще реагира термометърът на ръкава му.

— Водата е по-топла от въздуха, който може да се диша и от хората. Но трябва да се изследва. За съжаление не можем да направим истински изследвания. Трябва да се вземат проби от въздуха, от водата, от почвата и да се изследват в лаборатория. А ние нямаме никакви съдове. Ако има живот на тази планета, то сигурно ще е във водата. Засега обаче нищо не се вижда. Нуми от цивилизацията Пира нагази в нея. Сега плува бавно с лице надолу и наблюдава какво има по дъното…

Изследователското му спокойствие секна внезапно.

— Нуми — извика той. — Връщай се веднага! Може да има акули!

— Какво е това? — запита тя преспокойно.

— Грамадна риба. Много е кръвожадна.

Момичето продължи да си плува все така бавно, но неотстъпно навътре в морето.

— Виждам само някакви растения по дъното. И някакви дребни животинки се появиха — извика тя радостно. — Идвай, много е интересно! И не се плаши, със скафандъра се плува леко, дори ако не умееш.

Ники Лудото ли не умееше да плува? Та той единствен от цялото училище скачаше дори от десетметровия трамплин в къпалнята.

Подсторен от обидното й предположение, той забрави за акулите и излетя с красив скок от брега. Жалко, че момичето не го видя, защото продължаваше да се носи по корем с потопена във водата глава. Гъвкавият скафандър позволяваше добър замах и само с десетина кроулни движения, той я застигна и задмина. И чак там отново се обезпокои. Върна се на една ръка разстояние от нея, за да може в случай на нужда да я брани. А с какво щеше да я брани, като дори ножчето бяха му отнели? И погледна надолу.

Морето разтвори пазвите си за очите му. Откри пред тях един омагьосващо красив свят. Цяла джунгла от сини, червени и оранжеви водорасли се полюшваше като в сънен танц. Из нея се стрелкаха хиляди еднообразни мазно-лъскави рибки, без люспи, с тъпи и широки муцуни. Те едва ли представляваха някаква опасност.

— Нуми, чуваш ли ме? — подвикна й той.

— Разбира се.

— Мало съвсем правилно постъпи като не ме пусна да изляза с ножчето. На Земята също се смята за неприлично да се реже рибата с нож.

Не стана ясно дали момичето разбра шегата му, защото то сериозно му заповяда:

— Наблюдавай и диктувай! Щом сме от различни цивилизации, сигурно ще виждаме нещата различно. После ще ги сравним.

Пак имаше право, но и Ники не се нуждаеше от подканянето й. Колкото по-навътре ги носеха вълните, толкова под тях ставаше по-оживено. Появиха се по-големи риби, макар да бяха от същия или почти същия вид. И правеха нещо озадачаващо: спускаха се подир мъничките си сестрички и стръвно отхапваха опашките на ония, които не успяваха да им убягнат. Но и онези, които оставаха без опашки, сякаш не се безпокояха много от това. Те на свой ред застигаха още по-мънички, от които си отхапваха по залък.

— Може да са като земните гущери — продиктува Ники. — Не ги боли като откъсват опашките си и сигурно после им порастват нови.

Битката ставаше все по-яростна. Стотици и хиляди същества, някои от които стигаха вече до над метър дължина, лакомо се хапеха едно друго, без да се смущават от чуждоземните наблюдатели.

— Навярно и тук действува законът по-големите да изяждат по-малките — продиктува тъжно Николай Лудогорски. — Дали е така в цялата Вселена? — и подвикна: — Нуми, да излизаме вече!

— Защо? Не ти ли е интересно?

— Не виждаш ли какво става? Знаят само да се хапят.

Сред шарените водорасли тромаво се размърдваха някакви големи черни сенки.

— Виждам — отвърна му спокойният глас на момичето. — Дали ще ни нападне? Никак не разбирам мислите му, а като че ли има някакви мисли?

— Кой? — попита Ники и се заоглежда, защото тя бе го казала в единствено число.

И не се нуждаеше повече от отговор.

На двайсетина метра от тях сред водораслите се чернееше подводна пещера, а от изхода й стърчеше една страховито голяма глава. Само устата й, закръглена в полудъга, имаше повече от метър. Тя бавно се отваряше и затваряше, сякаш тренираше преди да ги захапе. Зеленикави от водата, проблясваха два реда трионести зъби, които сигурно можеха да прережат цяла корабна мачта. Над устата втренчено ги гледаха разположени в една редица четири изпъкнали жабешки очи.

Едва ли някому са приятни жабешките очи, но когато те са четири, не две и са поставени върху една глава, и са значително по-големи, любопитството им става още по-неприятно.

— Бягай! — изкрещя той, бутна я по рамото и отчаяно заработи с краката си.

Стъпалата му заобръщаха водата като корабно витло, ръцете му я отмятаха назад с широки и силни загребвания. Сигурно бе постигнал някакъв рекорд в кроула или поне рекорд на кроул в скафандър, защото брегът внезапно изстърга с пясъка си лицевото стъкло на шлема му. Той се изправи. Нуми се придвижваше бавно-бавно, с неумели движения на ръцете, а на двайсетина метра зад нея над водата стърчеше ужасната черна и мазна глава, която продължаваше да тренира устата си.

Ники се хвърли обратно във водата.

— Защо се връщаш? — пресрещна го тя с позадъхан въпрос.

— За теб. Не можеш ли по-бързо? Хвани се за раменете ми!

— Мога, но сега се опитвам да разговарям с него!

— Глупачка! — изкрещя той. — Ще разговаря с него!

Той я преобърна внезапно по гръб, така внезапно, че тя не успя да реагира, подхвана я под шлема и я повлече, както се влачи удавник. Умееше го доста добре, защото бяха го учили миналата година в лагер-школата по плуване.

— Какво правиш, остави ме — плахо се защищаваше, но само с думи, момичето. — Не виждаш ли, че не ни напада. То също е любопитно.

Но той не я пусна, докато не я извлече на пясъка, по-далечко от водата, защото чудовището ги следваше неотстъпно, а можеше да има и крака. Просна се за секунда до нея, колкото да си поеме дъх, а Нуми, вместо да се погрижи за безопасността им, като извади поне флакончето с приспивния газ, коленичи над него. И му рече с особена усмивка, която се виждаше и през още мокрото стъкло на шлема й:

— Ти си много мил.

— Глупачка! — сопна й се той и се изправи.

— Ти се уплаши за мен, значи вече ме обичаш. По-рано никак не ме обичаше.

— Толкова те обичам, че ей сега ще те напердаша! — викна Ники и я дръпна още по-далеч от водата. — Погледни, погледни там!

Чудовището бе изплувало само на десет метра от брега. Там беше по-плитко, та сега се виждаше и половината от огромния му гръб. Сивочерен, гладък и отвратително мазен. Беше сигурно колкото гърбът на малък кит. Грамадната му уста хапеше едновременно и водата, и въздуха и всеки път откриваше ужасяващо острия трион. Над нея сега се виждаха и две дупки, като ноздри, в които сигурно можеше да пъхнеш дори главата си. Над дупките, със същото втренчено любопитство ги гледаше редицата от четири очи. Два двуметрови, тънки като миши опашки израстъка, които тръгваха от двете ноздри, се диплеха като водни змии по вълничките на морето.

Ники сам бръкна за флакончето с приспивния газ, но Нуми го спря:

— Недей, не знаем как ще му подействува. Може да се удави. Чуваш ли, недей! Виж го какъв е красавец!

А Ники, нали си беше от друга цивилизация, смръщи нос и рече:

— Има мустаци.

Сякаш това бе най-важното, което трябваше да се каже в този исторически миг, когато бе застанал очи в очи с едно същество от друг свят.

4 МУСТАЦИТЕ НЕ СА ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ ЗА НИКОЯ ЦИВИЛИЗАЦИЯ. СОМО ХАПИЕНС. СРЕЩИТЕ МОГАТ ДА БЪДАТ И ВРЕДНИ

Знае ли обаче някой кое е първото и най-важното, което трябва да се каже в такъв исторически миг? Едва ли. Едни препоръчват да се започне с формулата за триъгълника, при който квадратът на хипотенузата бил винаги равен на сбора от квадрата на катетите. Други предлагат за тази цел числото Пи, понеже, било уж общовалидно за цялата Вселена. Трети смятат, че трябвало да се почне с описание на водорода, като най-разпространеното вещество в космоса. Но върви доказвай на това мустакато и хапещо чудовище теоремата за триъгълника или му извеждай числото Пи с неговата безкрайна опашка от цифри след запетаята. Авторът на тази книга много добре си спомня, че като ученик винаги му се щеше да почне да хапе всичко около себе си, щом станеше дума за числото Пи. Ето защо той лично би се отказал от всякакъв контакт с чуждопланетни същества, ако единственият начин да се разговаря с тях е математиката. А и чудовището очевидно не се нуждаеше от нея, за да се разбере с момчето Николай Лудогорски от планетата Земя.

То сякаш веднага схвана възклицанието му и за да докаже, че това не са обикновени мустаци, внезапно ги вдигна нагоре. Чудодейно втвърдили се, те щръкнаха високо над водата като стайна телевизионна антена.

— Охо, това се казва мустак! — рече Ники.

— Мълчи! — заповядаха му в шлемофона.

Нуми пак се опитваше да разговаря с него, напрегнала и двата си мозъка. И по лицето й си личеше колко силно ги напрягаше.

— Нищо не му разбирам — въздъхна тя след малко. — Пуска силни излъчвания, които много приличат на мисли и образи, но са ми съвсем непознати.

— Мисли и образи — рече презрително Ники. — Колко ли са мислите на един сом!

Сравнението му дойде неволно, но съществото действително приличаше на гигантски сом с тъпата си дъговидна паст, която по рибешки непрекъснато хапеше въздуха и водата, и с дългите мустаци. Само дето очите му бяха четири и жабешки изпъкнали. И студеното любопитство в тях сякаш се замени с враждебност.

Пак ли бе разбрало думите му това чудовище, та обидено смъкна мустаците си и ги замята по водата като плющящи камшици? Но ето че отново ги разпери заплашително. Дали все пак не беше разумно това същество? Нали и делфините съвсем приличат на животни, пък са толкова умни!

Стана му горещо и след като погледна синята точка, която показваше състоянието на въздуха, Ники предпазливо свали шлема си. Вече знаеше и сам да го прави. Пусна го да виси на гърба си, после подвикна на чудовището:

— Ей, ти там, как се казваш?

Не прозвуча много любезно, както се полагаше при среща между две същества от различни светове, но за щастие Нуми не го чу, защото в момента също сваляше шлема си. Изчака я да свърши и подхвана по-иначе:

— Ей, чуваш ли ме? Разбираш ли ме? Ето, ние така изглеждаме. И идем от друга цивилизация. Ние се наричаме хора. Тя е от планетата Пира, аз съм от планетата Земя. Вашата планета как се казва?

Мустаците отново се разклатиха, но не застрашително. По-скоро — в знак, че са чули. Страшната уста усилено почна да хапе въздуха.

— Ние сме хора — повтори още по-високо момчето. — Ние сме добри. Искаме да станем приятели с вас. Ти как се казваш?

— Стига си го питал така глупаво — обади се Нуми до него, вече не по шлемофона. — Ти защо не искаше отначало да си кажеш името, а?

И неочаквано продължи по-високо, на неразбираем език. Може би на езика на пиранци. Вярно, по мелодиката приличаше на земен език, но Ники не улови нито една позната думица. Какво ли му казваше пък тя? Можеше и по-умно да е, но съществото пак само и помаха с мустаците си.

— Аз не ти разбирам нищо, искаш то да те разбере — рече и той след като тя свърши. — Тук трябва да дойде специална експедиция. С всякакви апарати и дълго да се занимава с тях, може и години да трае.

Мустаците-антена се разклатиха в знак на съгласие.

— Питай Мало къде се намира тази планета и кажи после на вашите.

— Сигурно е много далеч от нас — отвърна малодушно момичето. — Ние и под пространството минавахме.

— Няма значение. Ще дойдат, когато могат. И ти ще бъдеш първият човек от вашата цивилизация, който е виждал същество от друга планета. Пък аз ще бъда първият на Земята. Чакай, трябва да го продиктувам! Ти си добре с твоя мозък, но ние ще има още дълго да се мъчим с химикалките и магнитофоните.

Той надяна шлема си и почна да разказва на записния апарат в него:

— Дъното на морето е покрито с разноцветни водорасли. Те служат за храна на малките същества. А по-големите се хранят с по-малките, като им отхапват задната половина. Накрая видяхме и може би най-голямото същество. Само мустаците му имат повече от два метра, но сигурно не са мустаци, защото се втвърдяват и заприличват на антени. Устата му е също грамадна и има два реда страшни зъби, което показва, че е хищник. Но нали и човекът има зъби. Нуми казва, че притежавало качества на мислещо същество. Мозъкът му излъчвал някакви образи, но тя не успя да ги разгадае. Има четири очи и непрекъснато отваря и затваря устата си, сякаш се опитва да ни каже нещо. Прилича на нашия сом, но е по-голямо и от акула. И всички, до най-малките, изглежда са от същия вид. Въпреки това се ядат един други, не както при земните животни, които, когато са от един вид, не се нападат помежду си. По-скоро като при хората, защото те също са от един вид, а още и винаги досега са се убивали. Ние хората сме от вида хомо сапиенс, което ще рече: разумен човек, А тези същества тук непрекъснато се хапят едно друго и приличат на сомове. Ето защо, аз, Николай Лудогорски от планетата Земя, кръщавам вида им СОМО ХАПИЕНС. Ние с момичето Нуми от цивилизацията Пира…

Тук диктовката се прекъсна, защото сомо хапиенсът прибра внезапно своите необикновени мустаци и изчезна заедно с тях под водата. Сякаш бе чакал само да си получи името, та да си отиде.

Ники свали шлема и разочаровано се загледа в опустялата морска шир. Двамата почакаха десетина минутки в мълчание, но съществото не се появи. И нищо друго не изплува над вълните. Дали тукашните същества, след като най-мъдрият им представител бе ги огледал и изслушал, отказваха да се срещат повече с хората?

— Измий се и да си вървим! — тъжно го подкани Нуми.

Ники бе забравил, че заради това бяха слезли тук и то му се видя сега съвсем глупаво и безсмислено, но въпреки това клекна край водата. Загреба една-две шепи и вяло потърка лицето си. Когато се изправи, тя го огледа придирчиво.

— Не се маха.

Той ядосано зажули изцапаното място, докато му се стори, че скафандровата ръкавица бе обелила вече цялата кожа около носа му, но проклетата Нуми най-нахално го хвана за ушите и съвсем отблизо се взря в него.

— Буф! Тая вода изглежда не мие… — Тя протегна две пръстчета като тъничка пинсета и се засмя. — Но това са косми! Защо имаш и тук коси? Пък аз си помислих, че е мръсно…

Ники бе станал по-червен от червеното слънце над главите им.

— Растат ми мустаци, затова. Нали съм момче!

— Какви мустаци?

— Такива — сопна й се той, загдето бе го изтормозила заради едва забележимия черен мъх над горната му устна. — Като на онова същество.

Нуми се удиви:

— Такива ли ще станат?

Той си представи как би изглеждал с двуметровите антени на сомо хапиенса и се разсмя.

— Мустаци се наричат космите, които растат над горната устна. Само мъжете ги имат — сети се за заядливата си класна и се поправи: — Понякога растат и на жените.

— Ей че смешно! А у нас…

Николай обидено прекъсна възторга й:

— Няма нищо смешно, когато изучаваш друга цивилизация, ясно ли е! Може да ти е странно, защото е различно, но никой няма право да се присмива над другия.

Нуми прие поуката му.

— Значи вашата цивилизация е с мустаци?

— Пак нищо не разбра. Не е задължително човек да има мустаци, но понякога е модерно.

— И при жените ли? — полюбопитствува жената у Нуми.

— Не, при жените още не е — отвърна Ники, спомнил си, че класната му често идваше на училище и без мустаци. Ако беше модерно, щеше всеки ден да ходи с тях.

Помисли си какво още поучително да й каже по този въпрос, нещо за истинската мъжественост, но момичето светкавично защипа под носа му едно косъмче и се опита да го откъсне. Той извика от болка и с момчешки рефлекс я хвана за косите. Тя се огъна като бляскаво змийче в сребристия си скафандър, отскубна се и падна, но веднага се обърна и сграбчи десния му крак.

— Ей, какво правиш? — викна й той.

Тя вдигна изотдолу засмяно лице.

— Хапя те. Като ония там — И отново впи зъби в крачола на скафандъра му.

Ники весело се хвърли на гърба й, събори я и също я захапа за крака. Но скафандърът затова е скафандър — да те пази и от ухапване, та борбата им не трая дълго. Те се поборичкаха още като джавкащи се кученца, докато ги заболяха зъбите. После Нуми се изтегна по гръб и блажено разпери ръце над главата си.

— Буф! Хубаво ми е тука.

— Че какво му е хубавото — обиколи той с поглед сухата и мократа пустини. — Някакви същества, които не знаят друго, освен да се хапят.

— Има нещо приятно в това. Щом и на мен ми се прииска…

— Прави са нашите учени, като казват, че срещата с чужда цивилизация може да бъде и вредна. На мене дори още ми се хапе. Ако останем още малко тука, току-виж сме си отхапали по някой и друг крак.

— Тук наистина трябва да дойде специална експедиция. Дано да не е много далеч.

— Мало ще я докара.

— Няма да я докара. Той само мен прие. Защото съм дете и го разбирам. Каза ми, че хората трябвало сами да дорастат до онова време, когато ще се срещат с други цивилизации. Иначе било опасно и за тях, и за другите.

Ники погледна с респект към далечната пясъчна дюна, която пиранци наричаха Спасител на живота.

— Умен е. Може да ни е мъчно, но е прав. Добре, че на нас поне ни позволи да видим други същества. Много е важно хората да знаят, че има и други същества в Галактиката. Вашите ще се зарадват, като им разкажеш за тях.

— Дали ще ми повярват? — запита се пиранското момиче.

— Може да дойда с теб. Да свидетелствувам.

Нуми рипна възторжено.

— Искаш ли наистина?

Пустинята около тях и морето лежаха все така безутешно празни. А там някъде имаше цяла чудесна цивилизация! Сигурно беше чудесна, щом раждаше такива момичета…

— Благодаря ти за ласкавото мнение — усмихна му се Нуми. — Макар че аз съм само един глупав експеримент. Ще видиш какви наистина чудесни момичета има там.

Пак бе прочела мислите му!

Ники отмъстително я сръга в гърба, но не много сърдито и двамата, засмени, хукнаха към своя вълшебен Мало. Който вече нетърпеливо се издължаваше към небето.

10 КЪДЕ ОТИВА ВРЕМЕТО. МОЖЕ БИ МАЛО НЕ Е НЕЩО ДРУГО, А СТАРИЯТ, ПРАСТАР ПЕГАС

Щом влязоха отново, двамата веднага се проснаха един до друг в мекия търбух на Мало, който сега се стори на момчето познат и уютен както майчин скут. Но не само защото приключението бе ги изморило. Мало бе глътнал вече гравитацията около себе си и леки, сякаш безтелесни, ги отнасяше от планетата.

— Интересно беше, нали? — каза Нуми.

— Фантастично! — съгласи се Ники.

— И как само ни гледаше! Съвсем като човек.

— Като два човека.

— Защо като два?

— Имаше четири очи.

— Ти си много забавен — каза Нуми. — А на какво ти приличаше?

— На сом.

— Какво е то?

— Риба. Живее в реките. Само че не става толкова голям.

Нуми въздъхна.

— Не мога да си го представя. На мен ми заприлича на пеки.

— Какво е то?

— Животно. Но е с две очи. И няма такива антени.

— А как изглежда?

— Също като това. Но има и крака.

Сега пък Ники въздъхна. Върви си представяй как изглежда тоя пеки, ако си нямаш друга работа! Не, нямаше да му е лесно с това момиче! То си представя едно, той — друго, а нито то знае какво той си представя, нито той както вижда то. Как ще се разберат тогава пък с някоя съвсем чужда цивилизация?

Но тя иначе е чудесно момиче, каза си той веднага наум, зърнал я да посяга зад ухото си. Умна е и е храбра, и е много красива, и е приятна…

— Повярва ли най-после, че всичко е истина? — прекъсна тя усърдните му мислени ласкателства.

— Да. А ти сега включи ли изкуствения мозък, или го изключи?

— Изключих го, защото ми се спи.

Ще те вземат дяволите, ядоса й се той наум. Комплиментите му бяха отишли напразно. А за да не се досети тя защо я пита, рече важно:

— Спи тогава! Пък аз ще си посъбера през това време мислите.

Тежестта, нормалната, вече се бе върнала в телата им. Нуми се обърна на другата страна и угаси фенерчето. А Ники пък веднага посегна в тъмното зад ухото си.

Чудесна дъвка! Колко пъти слага и сваля шлема си, а тя си стоеше здраво на мястото. И още пускаше сладост и аромат. А този сомо хапиенс все пак беше интересен. Как само виреше мустаците си! Сигурно са антени, дори на котките мустаците им служат за ориентиране, само на човека не му служат за нищо. Да имаше самобръсначка, да ги обръсне. Нуми сигурно не ги харесва. Пък и как ще й харесат? Да бяха поне истински, а то — не можеш да познаеш мустак ли е, или ти е изцапана муцуната. Трябваше да й каже нещо за пубертета, може пък там на Пира да го нямат това глупаво явление. Тогава ще разбере защо той понякога така избухва и се заяжда. Но ако ги обръсне, в училище ще го скъсат от подигравки. Класната и така вече сигурно беснее. А мама и татко…

— Нуми — рече той стреснато и едва не глътна дъвката.

— Какво е станало? — отзова се тя сънливо.

— Къде отиваме сега?

— Нали решихме да посетим някоя планета с хора. Така и казах на Мало.

— Бързо ли ще стане?

— Защо бързаш толкова?

— Но аз трябва да се прибирам. Нашите не знаят къде съм.

— Не искаш ли да видим дали има някъде и други хора?

— Добре, но кажи му да побърза.

— Нека първо да се наспим. Като включвам изкуствения мозък, винаги ме разсънва и ме изморява още повече.

Е, сигурно ще стане бързо, рече си момчето. Щом може да минава под пространството. Ще изтърпят още едно умиране… Леле, как ще се блещят в махалата, като вземе да им разправя как е умирал под пространството! Че и в училище! И в академията на науките сигурно ще го разпитват, и вестниците ще вземат от него интервюта…

— Нуми, заспа ли вече?

— Как да заспя, като постоянно ми пречиш — обади се тя още по-сънливо.

— Дали ще му стигне горивото да ни закара до такава планета, че после и до Пира, и до Земята?

— Сигурно. На планетата имаше достатъчно пясък.

— Фантастичен е. Само с пясък! Истински космически Пегас.

— Какво е това? — вяло се поинтересува момичето от Пира.

— В старите легенди на Земята се говори за един кон с крила. Казвал се Пегас. Възсядаш го и те отнася светкавично където си пожелаеш.

— Какво е това кон?

— Като беше на Земята, не видя ли?

— Може да съм видяла, но не помня на кое викате кон. После ще питам мозъка си, че сега ще се разсъня.

— Възможно е и да не си видяла. Сега у нас по полето има само трактори и магарета, а в селата леки коли и камиони. Освен на някое състезание. Иначе е домашно животно. Без крила, разбира се. Пегасът е само символ на поезията. И на фантазията изобщо.

— А с какво се е хранил? — попита Нуми. Изглежда, бе успял все пак да я заинтересува.

— Ха сега де — позасмя се той. — Другите коне пасат трева, а за този не помня. Май че и в легендата нищо не се казваше.

— Да не би с поезия? Или с фантазия? — предположи съвсем сериозно момичето.

— Не вярвам. Има такива стихотворения, че веднага ще го хване дрисъка.

— Какво ще го хване?

— Разстройство на стомаха.

Нуми прихна, вече съвсем разсънена, и се обърна към него.

— И у нас има лоши стихотворения. Но, слушай, знаеш ли, че е много възможно този Пегас да е всъщност Мало. В една легенда по един начин са си го представяли, а в друга по друг начин. Тогава и той сигурно се е хранил с времето.

Пак изтърси една глупост, каза й той наум, спокоен, че вторият й мозък сега спеше.

— Как така ще се храни с времето? Нали каза, че със силиций от пясъка.

Момичето се поразмърда в непрогледната тъмнина, намести се изглежда по-удобно и рече:

— Не знам. Но сигурно го изяжда, изпива го. Така си мисля аз. Къде иначе ще отиде това време? Нали всяко нещо носи времето в себе си и го изпуска — едно по-бързо, друго по-бавно. А времето е още и в пространството… За да мине с такава скорост от един свят в друг, той трябва да унищожи пред себе си не само пространството, но и времето. Както унищожава гравитацията при излитане и кацане…

— Чакай, чакай — прекъсна я той. — Ние имаме една такава теория за времето. На Айнщайн. Тя не ми е много ясна, но съм чел за нея. Като летиш със скорост близка до светлината, тогава времето се свива и… — Той изведнъж се вкамени насред опита си да си спомни какво бе чел за теорията на Айнщайн. Сякаш всичко в него изстина и се вкамени.

— И какво става тогава? — подкани го тя.

Той едва успя да пошепне:

— Не, сигурно не е вярна. Ако сега… ако сега се върнем на Земята, там трябва да е изминало много, много време, може би стотици години. Не може да бъде!

— Напротив! Точно така е — възрази му невъзмутимо момичето от Пира. — И нашите учени доказват това. Но аз си имам съвсем друга теория. Като летях така с Мало и като исках да го разбера, си я измислих. Сигурно пак ще ти се стори щура, но аз така си го обяснявам. Мало изяжда времето заради нас, за да можем бързо да стигнем където си поискаме. Както с вашия Пегас, фантастично бързо. Но за другите времето продължава да си тече, нали? И за хората, и за животните, и за звездите. Ако черните дупки се образуват от умиращи звезди, значи времето на тези звезди е изтекло и те пропадат в безвремието. Под пространството няма време. Както не съществува времето за човека, когато го заровят под земята. Затова и ние умираме там, а после възкръсваме в съвсем друг свят със съвсем друго време. Не е ли убедително?

— Убедително е — съгласи се Ники, макар нищо да не бе чул от обясненията й. — Нуми, но тогава, тогава значи и на Земята, и на Пира…

Прекъсна го един тъничък писък, а крехкото телце на момичето се стовари на гърдите му и се затресе от ридания.

— Нуми! Но какво… защо? — прегърна я той неволно и объркано.

— Значи и на Пира! И на Пира… Там още повече… — захълца момичето.

Тя едва сега бе осъзнала какво щеше да й донесе лекомисленото любопитство да види Земята, да види други светове. Въпреки цялата си ученост, тя си беше дете и като всяко дете не мислеше предварително за пакостите, които ще последват някоя весела или забавна постъпка. Сега близките й може и да са още живи, но когато се върне, нищо от онова, което й е познато, няма да съществува вече. Защото в космоса няма „сега“. Там всеки свят си има свое, различно от другите „сега“, припомни си Николай нещичко от четеното за теорията на относителността. Там, за да идеш от една звезда до друга, трябва някой такъв Мало или Пегас, или някоя бърза като тях ракета да изяде и изпие времето за теб. Но заедно с него той ще изяде и целия твой предишен свят. Иначе не ще може да те пренесе в другия. Ужасно! За да познаеш един свят — да загубиш друг, може би по-красив и добър! Заради някакви тъпи сомо хапиенси, които знаят само да се хапят и многозначително да вирят мустаци, да загубиш цялата Земя и цялата прекрасна Пира, която още не си виждал! Сега вече и родителите му отдавна са отнесли тревогите си за него в гроба. И цялата махала я няма. И училището е рухнало или са построили друго на негово място… Защото, ако се върне сега, ще се върне в бъдещето на Земята, в далечното й бъдеще. Може то да е по-хубаво, но нали няма да е неговото…

Дъвката опря в гърлото му заедно с плача и той я изплю нанякъде. Това му помогна да преглътне първия порив на плача, да чуе отново сърцераздирателния плач на момичето, да усети горчивината на нейните сълзи на устните си. Да стане мъничко храбър пред нейното отчаяние. Той напипа в тъмното главицата й, замилва меките й коси.

— Не плачи, Нуми! Хайде, стига вече! Така е много по-интересно да се живее. А какво правят сега другите хора? Влачат се подир времето си, кретат, все на една и съща планета. Ние десет, че и петнайсет години само по училища и университети ходим, за да научим нещичко, пък и то после излиза погрешно. Ето дори и твоят изкуствен мозък не знае какво има по другите светове. Жестоко е, но всяко познание се заплаща, понякога с живота си го заплащат хората, пък ние сме живи и здрави, и ни е весело заедно… И ще видим колкото и каквито си поискаме светове с нашия Пегас. С Мало, исках да кажа — поправи се той, но си помисли, че Мало не ще се обиди от това. Сигурно ще го приеме просто като едно от имената, които са му дали хората, когато са си мечтали да изпреварят времето, за да видят и научат повече, отколкото им е отредено.

Така й шепнеше той, а гласът му бе станал още по-дрезгав, отколкото бе нормално за неговия пубертет. Учуди се, че му идват такива странни, но хубави мисли и се постара да намери още.

— Не плачи. Вселената е пълна с умни и добри хора. Ще им разказваме какво сме видели, а те ще ни бъдат благодарни за това, защото си нямат Мало. И ще ни завиждат, защото те ще умират бавно по своите планети, а ние ще умираме само под пространството и ще възкръсваме в нови пространства, и сигурно ще бъдем вечни, както е вечен този вълшебник. Хайде, успокой се. Изключи сега всичките си мозъци и лягай да спиш.

Последното той го каза съвсем тихичко, защото му се стори, че тя вече се е унесла, и полекичка я отмести от себе си. Но момичето се притисна отново към него и изхлипа в ухото му с треперлива въздишка:

— Ти си… ти си… много…

Дори не успя да каже какво е, така я смачка сънят на отчаянието. И дишането й чак престана да се чува. Ники се понапрегна разтревожено: не, нищо й нямаше, гърдите й, които го докосваха до лакътя, бавно, но равномерно се вдигаха. И сам побърза да избяга в съня, та там да се наплаче. Защото и той имаше нужда да си поплаче.