Звездните рейнджъри

XIII

„Роджър Йънг“ се напълва от един взвод и вече е пренаселен; „Страж“ побира шест и пак си остава просторен. Той разполага със спускателни тръби, които изстрелват всички ни едновременно и с достатъчно резервни помещения, за да носи двойно повече хора, та да може да осъществи и второ спускане. Само че при такова претоварване обикновено се налага храненето да става на смени, хамаците изпълват коридорите, водата за пиене се пести, вдишваш, когато колегата ти издишва, и през цялото време го молиш да си махне лакътя от окото ти. Радвам се, че докато стажувах на „Страж“ нито веднъж не се стигна до „двойно натоварване“.

Корабът развиваше скорост, която му позволяваше да достави своето множество войници в пълно бойно снаряжение до всяка точка от териториите на Федерацията, както и до голямата част от пространството, заето от Дървениците. Чрез трансмисията на Червенков той изминаваше четиридесет и шест светлинни години за по-малко от шест седмици.

Разбира се, превозът на шест взвода не е нещо изключително, сравнено с възможностите на една бойна вагонова композиция или на пътнически лайнер; тяхното придвижване обаче е изложено на рискове. МП предпочита скростните малки корвети за един взвод, които придават гъвкавост при операция, но ако подобни маневри се оставят само в ръцете на Флотата, тя едва ли ще ни осигури нещо друго освен полкови превози. Управлението на една корвета отнема почти толкова флотски членски състав, колкото и управлението на едно метално чудовище, достатъчно да побере цял полк. Във флотата считат, че с поддръжката и домакинското обслужване могат да се заемат и самите войници. В крайна сметка тези ленивци не вършат нищо друго, освен да спят, да ядат и да си лъскат оръжието — добре е от време на време да получават и по малко работа.

В действителност становището на флотата е дори още по-крайно. Според нейните служители армията е отживелица и трябва да бъде премахната напълно.

Флотата не оповестява официално мнението си, но само поговори с някой флотски офицер, който е излязъл в отпуск и го е ударил на живот по баровете на Санктор; ще ти се напълнят ушите с простотии. Те смятат, че могат да се бият навсякъде, да спечелят, сетне да изпратят там неколцина от своите хора, които да задържат фронта на завоюваната планета, докато Дипломатическият корпус поеме задълженията си.

Признавам, че техните най-нови играчки могат да издухат всяка планета от небето. Е, никога не съм виждал някое от тези изпълнения, но вярвам, че е възможно. Може би и аз съм такава отживелица като Тиранозавър рекс. Но не се чувствам ненужен. И ние, маймуните на войната, също умеем неща, които и най-фантастичният кораб не може. Ако правителството не иска тези неща да бъдат вършени, то несъмнено щеше да ни каже.

Истината е, че в този спор нито флотата, нито МП имат последната дума. Никой не може да претендира за титлата Небесен Маршал, ако не е командвал както полк, така и кораб-майка. Не може да не премине през МП и да не получи синини там, преди да е завоювал звание „флотски офицер“ (мисля, че Бърди мечтаеше именно за това). Или пък трябва първо да поработи като астропилот и после да отиде в лагера „Къри“ и т.н., на кой както му харесва.

С уважение ще изслушам всеки, който е успял да направи и двете.

Подобно на повечето транспортни средства, „Страж“ е кораб със смесен екипаж. Най-впечатляващата промяна за мен беше, че тук ме допускаха свободно „на север от тридесетте“. Преградата, която разделя женското царство от суровите характери, които се бръснат, не е по необходимост №30, но по традиция във всеки смесен кораб я наричат „преграда тридесет“. Каюткомпанията е точно зад нея, а останалата част от женското царство е още по-нататък. В „Страж“ каюткомпанията служеше също така и за столова на волнонаемните жени. След храненията тя бе разпределяна между стая за отдих за тях и клуб за жените офицери. Мъжете офицери разполагаха със свой клуб, наречен „стая за карти“, който бе разположен отвъд преградата.

Наред с очевидния факт, че спускането и оттеглянето от местата на атаката изискват участието на най-добрите пилоти (разбирай жени), съществува една много убедителна причина жените офицери от флотата да бъдат назначавани да служат в транспорта: това способства за укрепване духа на рейнджъра.

Нека за момент пренебрегнем традициите на МП. Можете ли да си представите състоянието на човек, който трябва да бъде изстрелян от някой космически кораб на място, където го очакват само тежки наранявания и внезапна смърт. Въпреки това, ако някой трябва да направи този идиотски каскадьорски номер, знаете ли по-сигурен начин да задържите един мъж привързан там, където той трябва да бъде, освен ако не му напомняте постоянно, че единствената убедителна причина, поради която мъжете се бият, е една крехка, жива, дишаща и очакваща неговата защита действителност?

В един смесен кораб последното, което десантчикът чува преди изхвърлянето, е гласът на някоя жена, която му пожелава успех. Ако според вас това не е важно, вие вероятно не принадлежите към човешката раса.

„Страж“ разполагаше с петнадесет флотски офицера — осем госпожици и седем мъже. Имаше и осем офицера от МП, в това число (щастлив съм да го кажа) и аз. Не твърдя, че точно „преграда тридесет“ ме караше да се домогвам до щатна офицерска длъжност, но привилегията да се храня с дами е наистина по-импулсираща от всякакво увеличение на заплатата. Шкиперът на кораба бе домакин на офицерския стол, моят шеф капитан Блекстоун беше негов подгласник — и не поради своя ранг; трима флотски офицери бяха по-старши от него, но като командващ офицер на ударната сила той де факто бе по-старши от всеки друг, освен от шкипера.

Всяко хранене беше съпроводено с формалности. Трябваше да изчакаме в стаята за игра на карти, докато удари точният час, да последваме капитан Блекстоун до трапезарията и да застанем зад столовете си. Шкиперът трябваше да влезе, последван от своите дами и когато тя стигнеше началото на масата, капитан Блекстоун трябваше да се поклони и да каже: „Мадам Президент… дами“, а тя трябваше да отговори „Мистър вицепрезидент… джентълмени“. Тогава мъжът, стоящ от дясната страна на всяка жена, трябваше да й предложи стол, за да седне.

Този ритуал подсказваше, че се разиграва някакво светско събитие, а не офицерско събрание; след това всички се обръщаха помежду си според ранга или титлата си, единствено младите кандидат офицери като мен биваха наричани „мистър“ или „мис“ — едно изключение, което мен лично ме принуждаваше да се чувствам като глупак.

По време на моето първо хранене тук дочух някой да нарича капитан Блекстоун „майор“, макар че звездите на рамото му ясно показваха, че е капитан. Нещата ми се изясниха едва по-късно. На един и същи флотски съд не може да има двама капитани, така че армейският капитан „се повишава“ от заобикалящите го с още един ранг, защото е немислимо да се обръщат към него с титлата, запазена за единствения суверен на борда — корабния капитан. Ако някой флотски капитан е дошъл на визита в качеството си на длъжностно лице, а не на шкипер, към него или нея се обръщат с „комодор“, като тази промяна в обръщенията е задължителна, дори ако шкиперът е само скромен лейтенант.

Старшинството се отразяваше и върху наредбата и разположението на местата около масата. По правило шкиперът стоеше в началото, а командващият офицер на ударната сила заставаше най-открая. Младшите корабни офицери бяха от дясната му страна. Аз се намирах близо до шкипера. По-щастлив бих бил, ако седях до младшия среден корабен офицер; тя беше ужасно хубава — но подредбата представляваше едно планирано покровителство над младите дами, така че аз не успях дори да науча малкото й име.

Знаех предварително, че като най-нисш чин сред мъжете трябваше да седна отдясно на шкипера, но не допусках, че от мен се очаква да й поднеса стола. На първото ми хранене тя очакваше този жест от мен и никой не седна, докато третият помощник инженер не ме сръга с лакът. Беше един много неблагоприятен инцидент, макар че капитан Йоргенсон се държеше впоследствие така, сякаш нищо не се бе случило.

Когато шкиперът стане, значи храненето е привършило. Тя изгледаше много хубава, когато веднъж напусна масата прекалено набързо и това раздразни капитан Блекстоун. Той се изправи, но й подвикна:

— Капитане…

Тя се спря.

— Да, майоре?

— Капитанът ще благоволи ли да разпореди на мен и моите офицери да бъде сервирано отново в стаята за игри?

— Разбира се, сър — отвърна студено тя. Сервираха ни, но никой от флотските офицери не се присъедини към нас.

Следващата събота тя упражни правото си да инспектира МП на борда, към което шкиперите на транспортните кораби почти никога не прибягваха. Въпреки това тя просто се разходи покрай редиците, без да съпровожда своя оглед с коментари. Не беше от тия, които държат прекалено много на дисциплината и имаше чудесна усмивка, когато не бе ядосана. Капитан Блекстоун нареди на втори лейтенант Рижавия Греъм да ме накаже заради слабата подготовка по математика; тя узна това и поиска от капитан Блекстоун да ме изпраща на рапорт в нейната каюта един час след обяда (всеки ден), където тя ме обучаваше по математика и ми се караше, когато в домашното ми задание имаше грешки.

Нашите шест взвода съставляваха две роти и представляваха един непълен батальон; капитан Блекстоун командваше рота Д, „Черната гвардия“, но под негово разпореждане беше и батальонът. Ние бяхме само част от едно още по-голямо формирование, чийто командир майор Ксера се беше настанил заедно с роти А и В в „Нормандския бряг“ — кораб близнак на „Страж“, отдалечен вероятно на половин небе от нас. Ксера ни командваше пряко само когато целият батальон участваше в спусканията. През останалото време Блеки му изпращаше някакви доклади и писма и получаваше от него инструкции, но останалите проблеми биваха съгласувани и разрешавани директно от шефовете на флотата, щаба на дивизията на МП и началството на Базата в Санктор. Блеки разполагаше с един сержант — истински магьосник — който поддържаше всички връзки в ред и му помагаше да се справи както с управлението на ротата, така и с непълния батальон по време на бой.

Не е лесно да се координират административните въпроси в една армия, разположена в стотици кораби по протежение на цялата вселена, разпръснати на много светлинни години един от друг. В стария „Долина Фордж“, в „Роджър Йънг“ и сега в „Страж“ аз се намирах все в едно и също военно подразделение — Трети полк, (Любимците на Съдбата) — от Първа Дивизия на МП (Поларис). Двата батальона, образувани от наличните единици се водеха като Трети полк в операция „Свърталище на Дървеници“, но там аз така и не видях „моя“ полк; всичко, което видях, беше флотския сержант Бамбургер и много Дървеници.

Можеше да бъда произведен в чин при Любимците, да остарея и да се пенсионирам при тях, и никога да не ми се случи да срещна своя полкови командир. Лудите глави имаха ротен командир, но той командваше също така и първи взвод (Стършелите) в една друга корвета; не знаех името й, докато не го видях изписано в разпорежданията. Има една легенда за „изоставения взвод“, който излязъл в отпуск, докато корветата му била на док. Неговият командир току-що бил произведен, а останалите взводове били прикачени тактически към други кораби. Забравил съм какво точно е станало с взводния лейтенант, но е нормално по време на отпуск някой офицер да бъде изпратен надалеч с мисия — теоретически погледнато, след това някой новоназначен новак е трябвало да го смени, но новаците все не достигат.

Казват, че този взвод се радвал на цяла година местно време охолен живот по Чърчил Роуд, преди някой от командирите да се сети за него.

Не вярвам в тази история, макар че би могла да се случи.

Хроничната недостатъчност на офицерски състав силно повлия на моите задължения сред „Черните гвардейци“ на Блеки. МП има най-ниския процент налични офицери в която и да е документирана армия. И така, ако разполагаш с 10000 войници, колко от тях воюват? И колко от тях само белят домати, карат камиони, броят гробове и подреждат бумаги?

В спусканията на МП вземат участие 10000 души.

По време на масовите войни от XX век понякога са били нужни 70000 души (факт!), които да обезпечават бойната активност на тези 10000 войника.

Признавам, че флотата е необходима, за да ни достави по местата, където воюваме. Ударната сила на МП — дори в една корвета — обикновено е поне три пъти по-многочислена от екипажа на съответния флотски транспортен кораб. Необходими са също така и цивилни лица, които да ни снабдяват и обслужват; около 10 процента от нас са в отпуск по всяко време, а някои от най-добрите офицери и сержанти преподават в новобрански лагери, така че не могат да участват непосредствено в бойните действия.

Неколцина от МП работят канцеларска работа, но вие и сами можете да се убедите, след като ги видите, че на тях винаги им липсва или ръка, или крак, или имат някаква друга инвалидност. Сержант Хо и полковник Нилсен, например, отказват да се пенсионират и изпълняват дейности, които изискват боен дух, но не и физическо съвършенство. Те не биха допуснали един здрав десантчик да се занимава с разни книжа. Още повече, че вършат това, което цивилните не могат — в противен случай бихме наели цивилни на тяхно място. Цивилните са като бобовите зърна; вземаш толкова, колкото ти са нужни за някаква дейност, която изисква само сръчност и умение.

Но не можеш да купиш боен дух.

Той не достига. Ние го използваме изцяло, стараем се да не пропилеем и капка от него. МП е най-малката армия в историята на човечеството, ако я отнесем към огромния брой на населението, което тя охранява. Не можеш да наемаш мобилния пехотинец само за пари, не можеш да го повикаш на задължителна военна служба, не можеш да го заставиш да се бие — не можеш дори да го задържиш, ако поиска да напусне. Той може да се откаже тридесет секунди преди спускането, да си изтърве нервите и да не влезе в капсулата си и всичко, което му се случва, е, че не получава заплатата си и никога вече не може да гласува.

В офицерската школа ние изучавахме армиите от миналото, чиито бойци били принуждавани да се сражават пряко волята си. Но подвижният пехотинец е свободен човек; на него принудата му иде отвътре — това самоуважение и нужда от уважение от страна на колегите му, и гордостта да бъде един от тях, наричана нравственост или боен дух (espirit de corps).

Коренът на нашата нравственост е: „Всеки се труди, всеки воюва“. Един МП никога не търси лека и безопасна работа; такива МП не съществуват. Е, рейнджърът ще мине с каквото може; всеки редови, който умее да отброява такта на музиката, може да изхитрува и да си измисли причина да не изчисти помещенията; това е древен войнишки номер.

Ето защо при нас всички „леки и безопасни“ дейности се изпълняват от цивилни. Пълноценният воин влиза в капсулата си убеден, че всеки — от генерала до редника — прави същото заедно с него. Отдалечен на няколко светлинни години и в някой друг ден, или може би няколко часа по-късно от него — няма значение. Това, което има значение, е, че всеки се спуска. Ето защо той влиза в капсулата си, без да се замисля.

Ако някога се отклони от това правило, МП ще се разпадне на парчета. Онова, което ни крепи заедно, е една идея, която ни обвързва по-силно от стомана, но чиято магическа сила зависи от запазването на нейната цялост.

Именно правилото, че „всеки воюва“ е това, което позволява на МП да се справя с помощта на толкова малко офицери.

Зная по този въпрос даже повече, отколкото трябва, защото доста подпитвах в часовете по военна история по времето, когато вниманието ми бе призовано от една задача, която ме принуди да изровя куп любопитни факти от „Галската война“ и китайския класически трактат „Разпадането на златната хегемония“. Нека разгледаме едно идеално подразделение на МП — на теория, защото в действителност такова не можете да намерите никъде. Колко офицери са му нужни? Без да вземаме предвид единиците, прикачени към нас от разни други корпуси — те може и да не присъстват по време на баталиите. Много от особените таланти, които са излезли от Тиловите и Комуникационните служби са повишени в офицерско звание. Ако отдам чест на някой, бил той човек с изключителна памет, телепат или екстрасенс и това го направи щастлив, то аз ще се радвам, че мога да му засвидетелствам почитта си; той е по-ценен от мен и аз не бих заел мястото му, даже и да струвах като боец двеста пъти колкото него. Същото важи и за корпус К-9, който е съставен от 50 процента „офицери“, но останалите му 50 процента са нео-кучета.

Никой от тях не се намира на командната линия, така че нека се занимаем само с маймуните като нас и с тези, които реално ни командват.

Нашето въображаемо подразделение се състои от 10800 души, разпределени в 216 взвода, всеки от които си има лейтенант. Три взвода съставляват една рота и се нуждаят от 72 капитана; четири роти образуват батальон и се нуждаят от 18 майора или подполковници. Шест полка с шест полковника могат да образуват две или три бригади, всяка с бригаден генерал плюс един генерал-майор като най-висш началник.

317 офицера от всички рангове ще се справят с общо 11117 души. Излишно място в редиците няма и всеки офицер има своя команда. Офицерите са 3 процента — което е точно броят, с който МП разполага, но разпределени по малко по-различен начин.

Всъщност много взводове се намират под разпореждането на сержанти и много офицери „носят повече от една шапка“, за да изпълняват някои крайно необходими щабни дейности.

Дори и взводният командир разполага с „щаб“ — своя взводен сержант.

Все пак той може да мине и без него, както и сержантът му може да се справи сам. Но генералът задължително трябва да има щаб; дейността му е твърде обширна, за да се носи само от една шапка. Той се нуждае от една голяма група за планиране и от един малък щаб за бойна поддръжка. Тъй като бройката на офицерите никога не е достатъчна, дребните командири от флагманския транспортен кораб поемат функциите на планираща група — при това те се избират от актива на най-добрите математически логици на МП. Започне ли десантът обаче, те скачат ведно със своите подчинени. Генералът също се спуска, придружен от един малък оперативен щаб от офицери, плюс известен набор от най-суровите и най-пъргавите воини на МП. Тяхната задача е да охраняват генерала, та да не бъде обезпокояван от внезапно появяващи се вражи типове, докато насочва хода на битката. И понякога на тези момчета наистина им се удава да опазят генерала цял.

Заради съпътстващите я щабни чинове всяка група, по-голяма от взвод, трябва да разполага със заместник-командири. Но офицерите никога не са достатъчно, а ние можем да използваме само този човешки материал, с който разполагаме. За да се попълни всяка командна длъжност, е необходим 5 процентен офицерски състав — но трите процента са всичко, което имаме.

Вместо този оптимален вариант от 5 процента, които МП никога не достига, много армии в миналото са произвеждали в чин 10 процента от общия си личен състав или дори 15 процента — а понякога и абсурдните 20 процента! Това може да ви прозвучи като вълшебна приказка, но е факт. Така е било през двадесетия век. Каква ли е тази войска, която има повече офицери, отколкото ефрейтори? (И повече сержантски състав, отколкото редови!)

Както ни учи историята, това са били армии, обречени на поражение. Армии, които наподобявали по-скоро граждански организации, командвани от сбирщина бюрократи. Повечето от техните „войници“ никога не воювали.

Но с какво са се занимавали „офицерите“, които не ръководели воюващи мъже?

С празни работи, очевидно — офицер от офицерския клуб, офицер морална подготовка, офицер по физическа подготовка, офицер за обществена информация, офицер по отпуските, офицер по транспортната дейност, офицер по юридическите въпроси, свещеник, помощник свещеник, младши помощник свещеник, офицер по снабдяването на всеки и на всичко, което може да се измисли — имало е даже и офицер, който отговарял за прехраната!

В МП тези мероприятия са извънредно задължение на бойните офицери или пък се извършват по-добре и по-евтино и без да се деморализира бойната част, като за целта се наемат цивилни лица. Но положението в една от основните сили на XX век толкова се било усложнило, че на действителните офицери, тези, които командвали воюващите, били раздадени специални опознавателни знаци, за да се отделят от тълпата хусари на въртящи се столове.

Недостигът на офицери значително се усили, когато избухна войната, защото ръстът на излезлите от строя сред офицерите е най-висок… а МП никога не произвежда в чин човек само за да запълни едно вакантно място. Всеки новобрански полк трябва да излъчва от средите си своя процент офицерски кадри, чийто дял не може да се увеличи, без да се снижат критериите при подбора им. Ударната сила на „Страж“ се нуждаеше от тринадесет офицера — шест взводни командира, двама ротни командира с двама заместници и от един батальонен командир, подпомаган от заместник и адютант.

Това, с което „Страж“ на практика разполагаше, беше команден състав, състоящ се от шестима души… и моя милост.

Аз постъпих в разпореждане на лейтенант Силва, но той отиде в болница същия ден, в който му докладвах за пристигането си. Казаха ми, че го е съборила някаква особена треска. Но отсъствието му още не означаваше, че аз щях да поема ръководството на взвода му. На един временен трети лейтенант му липсва актив; капитан Блекстоун можеше да ме прати на разположение на лейтенант Бейон и да постави един сержант да се оправя с неговия първи взвод или дори „да си сложи трета шапка“ и сам да поеме командването на взвода.

Всъщност Блеки направи и двете едновременно, независимо от това, че ме назначи формално за командир на първи взвод от Черногвардейците. Той извика най-добрия сержант на Росомахите и го сложи да изпълнява длъжността щабен офицер на неговия батальон, после назначи флотския сержант за сержант на своя първи взвод, като по този начин му възложи функции, които бяха на две степени под пагоните му. Сетне капитан Блекстоун ми обясни ситуацията буква по буква с една лекция, от която ми се замая главата: аз трябваше да се явявам на тактическите операции като взводен командир, но де факто самият Блеки и флотският сержант щяха да ръководят взвода.

Ако се справех както трябва, щях да получа по-голяма независимост. Можеха да ми позволят дори да взема участие в десанта като взводен командир — и все пак на мен ми беше ясно, че само едно скръцване със зъби или една-единствена дума по мой адрес от страна на моя взводен сержант пред ротния командир и от мен нямаше и папер да остане.

Въпреки всичко статуквото ме устройваше. Докато можех да си върша работата, това щеше да си бъде моят взвод. Ако ли пък не успеех да се справя със задълженията си, толкова по-скоро щях да се оттегля настрани в името на общото благо. Освен това много по-лесно е да получиш взвода си по този начин, отколкото след внезапна корекция по време на битка. Второто може да ти съсипе нервите.

Изглежда, приех задачата си прекалено присърце именно защото това бе „моят“ взвод. Но все още не бях се научил да налагам авторитета си и да разпределям рационално трудовата си заетост, така че около седмица просто киснах в царството на рейнджърите; накрая излезе, че свободното ми време беше май повече, отколкото е полезно за отряда. Тогава Блеки ме повика в кабината си:

— Синко, с какво за Бога смяташ, че се занимаваш?

Отвърнах му вдървено, че се опитвам да подготвя взвода си за десантни действия.

— Така ли? Добре, но резултатът, който постигаш, е съвсем различен от намеренията ти. Ти ги възбуждаш като гнездо диви пчели. Не усещаш ли, че си пъхаш гагата, дето не трябва? Защо, по дяволите, мислиш, че отклоних от задълженията му и изпратих при теб един от най-добрите сержанти във Флотата? Прибери се в кабината си и се вържи за стола или се закачи на някоя кука в гардероба и остани да висиш там!… докато не прозвучи сигналът „Готови за действие“ и сержантът не ти поднесе този взвод, настроен като концертна цигулка.

— Както кажете, сър — мрачно се съгласих аз.

— И още нещо. Не мога да понасям офицер, който се държи като проклет кадет. Забрави за разговорите в трето лице, когато идваш при мен — запази вежливите си обръщения за генералите и шкипера. Престани да се стягаш, да свиваш рамене и да се повдигаш на пети. От офицерите се очаква да постъпват като свободни хора. Отпусни се, синко.

— Да, сър.

— И нека това бъде последният път, когато ми казваш „сър“. Същото се отнася и за отдаването на чест. Махни това мрачно кадетско изражение от лицето си и постави усмивка на него.

— Да, с-с… О’кей.

— Така е по-добре. Подпри се на преградата. Почеши се. Прозини се. Прави каквото и да е, само не се дръж като оловен войник.

Опитах… и извинително се ухилих с тъпа овча усмивка, когато открих, че не е толкова лесно да се разчупи един навик. Оказа се, че да се подпреш нехайно и с независимия вид на вътрешно освободен човек е далеч по-трудно, отколкото напрегнато да стърчиш.

— Упражнявай се — поучаваше ме капитан Блекстоун. — Един офицер не бива да изглежда наплашен и притеснен, защото поведението му се отразява на околните и е заразително. А сега, момче, вече можеш да ми кажеш от какво се нуждае твоят взвод. Само недей да ме занимаваш с това, кой има неподходящ номер чорапи в скатката на шкафчето си и други подобни дивотии.

Съобразявах бързо.

— Ъ-ъ… Може би вече сте узнали, че лейтенант Силва е възнамерявал да повиши Брамби в звание сержант…

— Подочух нещичко. Какво е твоето становище?

— Ами… документите показват, че той е изпълнявал длъжността отдельонен командир през последните два месеца. Оценките за неговата ефективност са положителни.

— Попитах те за твоята препоръка, мистър.

— Съжалявам, с… но аз никога не съм го виждал как си изпипва работите, когато е стъпил „на твърда почва“, така че не мога да дам обективно мнение; всеки може да имитира войник в салона за подготовка на скоковете. Смятам, че той е бил действащ сержант твърде дълго време; ние обаче не можем да го засилим при командния състав и да издигнем друг на негово място. Той трябва да получи тази трета нашивка, преди да се спуснем, или да бъде преместен, когато се върнем. Особено, ако има възможност за някакво космическо прехвърляне.

— За трети лейтенант си твърде щедър — изръмжа Блеки. — Много лесно раздаваш моите „черни гвардейци“ наляво и надясно.

Почервенях целият.

— Все пак аз настоявам, че това е слабото звено във взвода ми. Брамби трябва да бъде повишен или прехвърлен другаде. Не може да остане с новите нашивки на старата си работа, а ако някой друг бъде назначен над него, той вероятно ще бъде огорчен и тогава слабото място в колектива ми ще се превърне в дупка. Ако не може да получи друга наишвка тук, нека да отиде на подготовка за висши кадри. Така няма да бъде унижен и ще получи шанс да стане сержант в друга команда — вместо да се затрие тук.

— Наистина ли — Блеки едва не се разсмя. — След този майсторски анализ напрегни своята способност да правиш изводи още веднъж и ми кажи защо лейтенант Силва не прехвърли Брамби на друго място преди три седмици, когато бяхме отседнали в Санктор?

Бях мъчил вече ума си с този въпрос. Ако искаш да преместиш някого и си взел решение, използвай най-близката възможност, за да го отпратиш — и то без предупреждение; по-добре е и за човека, и за групата — поне така твърди учебникът.

— Лейтенант Силва беше ли вече болен по това време, капитане? — попитах.

— Не.

Нещата се връзваха.

— Капитане, препоръчвам Брамби за незабавно повишение.

Веждите му внезапно се събраха.

— Само преди минута ти се канеше да го отпратиш, след като го обяви за непотребен в субординационната верига.

— Е, не съвсем. Казах, че трябва да изберем или едното, или другото — но не знаех кое от двете. Сега вече зная.

— Продължавай.

— Лейтенант Силва е бил способен офицер и…

— Хмм! Мистър, за твое сведение „бързият“ Силва има ненадмината поредица от „Отличен — Препоръчва се за повишение“ във военното си досие.

— Знаех, че е свестен офицер — отсякох аз, — защото наследих от него един отличен взвод. Добрият офицер би могъл да не издигне своя човек поради… е, поради много причини. И все пак би оставил доводите си в писмена форма. Но в този случай, ако той не е имал възможност да препоръча Брамби за сержант, тогава той не би го държал в групата си. По-скоро веднага би го преместил от кораба или би го разменил. Но не го е сторил. Следователно аз вече зная, че е възнамерявал да повиши Брамби. — Помълчах и после добавих замислено: — Не мога само да разбера защо не е задвижил нещата преди три седмици, когато Брамби би могъл да сложи третата си нашивка през отпуската.

Капитан Блекстоун се усмихна.

— Все още не си спечелил доверието ми, че си способен.

— С-с… Извинете, но не ви разбрах?

— Няма значение. Ти вече показа за какво те бива и аз не очаквам от един току-що излюпен кадет да знае всички тънкости. Но слушай внимателно и се учи, синко. Докато продължава тази война, никога не повишавай в чин някого непосредствено преди завръщането на екипажа в Базата.

— А защо не, капитане?

— Ти спомена нещо да изпратим Брамби в отдела по кадрите, ако нямаме намерение да го повишим. Но именно това е мястото, където той щеше да отиде, ако го бяхме повишили преди три седмици. Ти не знаеш колко гладна е тази подофицерска служба за новоподготвени кадри. Един печен сержант сега се цени колкото офицер, а може би и повече. Порови се из архива ни, прегледай пристигналите съобщения; там ще откриеш депозирано и едно официално искане до нас да доставим двама сержанти в отдела за преназначение. Само защото единият ни взводен сержант беше изпратен в кадетския корпус и мястото на единия от отдельонните командири отдавна е свободно, аз бях в състояние да им откажа, като обосновах отказа си с обяснението, че не разполагаме с пълен личен състав. Това е сурова война, синко, и тя си има свои правила.

На лицето му се изписа гримаса.

— Отделът за преназначение ще ти отмъкне най-добрите хора, ако не ги пазиш както трябва.

Той извади два листа хартия от чекмеджето си:

— Ето…

Единият представляваше заявление от Силва до капитан Блеки, в което се препоръчваше Брамби за сержант; то носеше дата от преди един месец.

Другият лист се оказа поръчителство на името на Брамби за повишение в сержантско звание. Датата сочеше, че е било попълнено един ден след като напуснахме Санктор.

— Това удовлетворява ли те? — попита ме Блеки.

— О, да. И още как.

— Очаквах от теб да откриеш слабото място в твоя взвод и да ми кажеш какво трябва да се предприеме. Доволен съм, че успя, макар и не напълно, защото един опитен офицер не се нуждае от подсказване и сам би направил своя анализ въз основа на служебните документи. Няма значение, и това е начин да се придобие опит. А сега напиши едно заявление за служебно повишение, подобно на това на Силва, с вчерашна дата. Кажи на своя взводен сержант да предаде на Брамби, че си го предложил за трета нашивка — и недей споменава нищо за Силва. Не си знаел, когато си дал препоръката, и толкоз. Когато Брамби положи клетва пред мен, аз ще му кажа, че и двамата негови офицери са го препоръчали независимо един от друг. Сигурен съм, че това ще повиши настроението му. О’кей, има ли още нещо?

— Ами… не по организацията, освен ако лейтенант Силва не е планирал да повиши и Наиди, заместника на Брамби. Не знам дали твоята политика е да държиш местата на личния състав да бъдат винаги попълнени изцяло или не?

— Би могло да повишим и други — съгласи се Блеки. — Ти и аз сме наясно, че някои от тези младежи няма да имат в бъдеще много дни, на които да се порадват. Само запомни, че ние не изпращаме никого в кадетски корпус, преди да е участвал в битка. При Черните гвардейци на Блеки такива неща не се случват. Обсъди възможните кандидатури за корпуса със своя взводен сержант и ме уведоми. Друго?

— Притеснявам се и за костюмите, капитане.

— Аз също.

— Не зная как стоят нещата в останалите взводове, но с петима новобранци, които още не са се адаптирали, плюс четири повредени скафандъра и още два, показали неизправност при проверката през миналата седмица, аз не виждам как Куна и Навар могат да подготвят такова количество скафандри, да преминат през рутинните тестове и да свършат с всички технически дреболии до планираната дата. Дори и да не изникне някоя непредвидена неприятност…

— Винаги възникват ядове в последния момент.

— Така е. Разполагаме само с двеста осемдесет и шест човекочаса за загряване и приспособяване на костюмите, плюс сто двадесет и три часа за рутинни проверки. Боя се, че настройката ще ни отнеме повече време.

— Какво смятате да предприемете в такъв случай? Другите взводове биха ви помогнали, но аз се съмнявам, че те ще привършат със своите скафандри преди определения срок. Не чакайте подкрепа от Росомахите; по-вероятно е да се наложи ние да им оказваме помощ.

— Не зная какво ще си помислите за предложението ми… но когато бях ефрейтор, аз бях помощник на сержанта по снабдяването и въоръжението и мисля, че поназнайвам нещичко от механика на поддръжката.

— Продължавай.

— Искам да кажа… смея да се надявам, че ще мога да взема дейно участие както в размразяването на новите костюми, така и при извършването на рутинните проверки; вярвам, че ще успея да облекча служебните главоболия на Куна и Навар.

Блеки се облегна назад и се усмихна.

— Мистър, в полка едва ли ще се намери някой, който да забрани на офицера да си изцапа ръцете. Споменавам това, защото някои „млади господинчовци“, които биват изпращани при мен, често са на друго мнение по въпроса. Добре, нахлузвай някакъв работен комбинезон — няма нужда да оплескаш униформата си заедно с ръцете. Преди това обаче иди и намери взводния си сержант, кажи му за Брамби и му заповядай да подготви няколко препоръки за запушване на пролуките в командния състав, в случай че реша да потвърдя твоето предложение за Брамби. После му обясни, че си решил да употребиш всичкото си време и умение за уреждане на снабдяването и въоръжението и че искаш той да поеме останалите ти задължения. Предай му, че ако възникнат някакви неочаквани усложнения, би могъл да те открие в оръжейния склад. Не му съобщавай, че си се допитал до мен — просто му разпореди как да действа. Разбра ли ме?

— Да, с-с… Разбира се.

— О’кей, стори го тогава! Докато минаваш през стаята за игра на карти, предай, моля те, моите почитания на Ръсти и му кажи да довлече ленивото си туловище тук.

Никога не съм бил толкова зает, колкото през следващите две седмици — дори и когато бях в новобранския лагер. Да работя като механик по артилерийското снабдяване и въоръжението в продължение на десет часа дневно не беше всичко, което вършех. Нямаше как да се отърва и от заниманията по математика, след като шкиперът ми я преподаваше. Храненето ми отнемаше колко… да кажем час и половина на ден. Към всичко това трябва да прибавим и дребните задължения около собственото ми животуване — бръснене, къпане, пришиване на липсващи копчета към униформите ми, плюс опитите ми да открия главния технически надзорник, да го принудя да отключи пералнята, та да мога да измъкна чистите униформи десет минути преди началото на проверката. Един неписан закон на флотата гласи, че съоръженията й се намират под ключ винаги, когато са ти най-необходими.

Подготовката за караулна служба, строевия преглед, инспекциите, минимумът от ежедневни взводни задължения ми отнемаше поне още час. Но наред с това аз бях и „Джордж“. Всяка бойна част си има своя „Джордж“. Той е най-младият офицер, когото товарят с изпълнението на извънредни поръчения и всевъзможни второстепенни дейности. Отговарях за физическата подготовка и прегледа на пощата, бях рефер на корабните състезания, училищен инспектор, събирач на фондовете за спомагателната каса; попечител на регистрационните дневници, наглеждах склада и менюто на войниците и така нататък до безкрайност, докато всичко не ми опротивя напълно.

Рижавият Греъм беше „Джордж“, докато щастието не му се усмихна и той не прехвърли тази „длъжност“ на мен. Но усмивката изчезна от лицето му, когато настоях за пълна инвентаризация на всичко, за което трябваше да отговарям отсега нататък. Той отсече, че ако нямам достатъчно здрав разум да повярвам на офицерската му дума, то тогава една непосредствена заповед от негова страна сигурно би повлияла на дръзкия ми тон. Аз изпаднах в мрачно настроение и му казах да ми предаде нареждането си в писмен вид — със заверено копие, така че оригиналът да остане на съхранение у мен, а дубликатът да отиде при командира на частта.

Рижавия гневно ми обърна гръб — дори и един втори лейтенант не е толкова глупав, че да издаде подобна писмена заповед. Конфликтът с него ме разстрои, тъй като Греъм ми беше съквартирант и все още играеше ролята на мой домашен даскал по математика, но тъй или иначе накрая все пак проведохме заедно инвентаризацията. Лейтенант Уорън ми се скара, че съм бил дребнав до педантизъм, но отвори касата си и ми позволи да проверя неговите регистрационни дневници. Капитан Блекстоун отключи своя сейф без никакъв коментар и аз така и не разбрах дали одобряваше моята пунктуалност, или не.

Дневниците бяха наред, но имуществото не излезе в наличност. Бедният Греъм! Той беше приел на доверие бройката от своя предшественик и сега се оказваше, че има липси — а другият офицер не просто се бе преместил някъде другаде, той беше мъртъв. Греъм прекара една безсънна нощ (аз също), а на заранта отидохме при Блеки и му казахме истината.

Блеки го сгълча здраво, после прегледа списъка на липсващите вещи и намери начин да изкараме повечето от тях „загубени при бойни действия“. Това намали липсите на Греъм до заплатата му за няколко дни, но за назидание Блеки го остави на същата работа, като по този начин отложи разчистването на сметките между нас за неопределено време.

Не всички задачи на „Джордж“ бяха свързани с толкова много главоболия. Нито веднъж не се събра военен съд на борда (където „Джордж“ обикновено поема на плещите си функцията на обвинител); в добрата бойна част просто не се стига до съдебни процеси. Нямаше поща за проверяване, тъй като корабът се намираше в трансмисията на Червенков; никой не изпращаше и не получаваше писма. Физическата подготовка възложих на Брамби, а рефер на корабните състезания ставаше „който падне“. Храната ни беше отлична; аз парафирах менютата и понякога инспектирах корабната кухня, т.е. получавах по един сандвич, без да свалям работния комбинезон, когато бачках до късно в оръжейната. Курсовете за водене на кореспонденция ми донесоха много грижи, тъй като малцина бяха продължили своето образование след войната — но аз прехвърлих тази си функция на моя взводен сержант, а всички останали документи отидоха на съхранение при неговия флотски помощник.

Въпреки това задълженията на „Джордж“ поглъщаха всеки ден около два часа от времето ми — нали бяха в изобилие, колкото и да ги раздавах, винаги оставаше по нещо и за мен.

Върху ми се бяха струпали толкова ангажименти, че от тях ми идваше нанагорно. Сами виждате докъде ме водеше това — десет часа в оръжейната, три часа математика, хранене час и половина лично време един час, още един час за лични нужди, два часа „Джордж“, осем часа сън; всичко двадесет и шест часа и половина. За съжаление нашият кораб вече бе напуснал Санктор, където имаше двадесет и пет часово денонощие. Веднага щом отпътувахме, ние се върнахме към Гринуичкия стандарт и земния календар. Единствената почивка пак си оставаше времето за сън. Веднъж след полунощ както обикновено си седях в стаята за игра на карти и залягах упорито над поредната математическа главоблъсканица, когато капитан Блекстоун внезапно влезе вътре.

— Добър вечер, капитане — рекох аз.

— Добро утро, искаш да кажеш. Май не ти се спи, а синко? Безсъние ли те мъчи? Да не си станал лунатик?

— Не съвсем — отвърнах. — Не още.

Той повдигна една купчина листи от масата.

— Твоят сержант не може ли да се заеме с тези книжа? А-а, разбирам… Я отивай в постелята!

— Но, капитане…

— Или не, седни. Момче, отдавна се канех да поговоря отново с теб. Нещо не те виждам в залата за игри привечер. Минавам покрай стаята ти, а пък ти все киснеш на бюрото си. Когато съквартирантът ти се прибира да спи, ти излизаш оттам и идваш тук. Какъв е проблемът?

— Ами… Изглежда, че никога няма да успея.

— Никой никога не успява. Как върви работата в оръжейната?

— Мисля, че ще се справим.

— И аз мисля така. Виж какво, синко, трябва да запазиш чувството си за мярка и да се научиш да отделяш главното от незначителното. Ти имаш две основни задължения. Първото е да се увериш, че екипировката на твоя взвод е готова за десант — това ти го правиш. Не бива да се притесняваш за самия взвод, вече ти казах защо. Второто ти задължение е също толкова важно — трябва да имаш готовност да се биеш. Ти го пренебрегваш.

— Ще бъда готов, капитане.

— Празни приказки. Ти си занемарил физическата си закалка и все по-често губиш от съня си. В това ли се състои тренировката ти за десанта? Когато командваш един взвод, синко, трябва да бъдеш винаги на линия. От утре искам да започнеш пълен комплекс физически упражнения. Ще си лягаш веднага след загасянето на светлините в двадесет и три часа — и ако лежиш четвърт час, без да можеш да засапиш, ще трябва да се явиш при доктора за лечение. Това е заповед.

— Да, сър — почувствал, че бях попаднал в собствения си капан, отчаяно промълвих. — Капитане, не разбирам как мога да легна да спя в двадесет и три часа и все пак да съм успял да свърша всичко.

— Тогава няма да вършиш всичко. Както вече ти казах, синко, трябва да развиваш чувството си за мярка. Кажи ми как прекарваш времето си.

Разказах му. Той кимна.

— Така си и мислех.

Повдигна моята „домашна работа“ по математика, повъртя я в ръцете си и ми я върна.

— Вземи си я. Не се съмнявам, че искаш да се справиш с математиката, но защо трябва да се напъваш толкова, когато ни предстоят скорошни бойни действия?

— Да, но аз мислех, че…

— Мислил бил! Съществуват три възможности, които биха могли да възпрепятстват удовлетворителния завършек на възложените ти задачи. Първо, ти би могъл да си отнесеш белята. Второ, можеш да пострадаш по-леко и да бъдеш пенсиониран с почетно звание. Трето, ти би могъл да преминеш през всички препятствия невредим… но да бъдеш провален от този, който те изпитва, а именно — от мен. Точно това си просиш понастоящем, защото аз няма дори да ти позволя да скочиш, ако ми се покажеш със зачервени от безсъние очи и с омекнали мускули от твърде много заседяване зад бюрото. Има обаче и една четвърта възможност, и тя е да се вземеш в ръце… В този случай аз бих могъл да ти позволя да изпробваш силите си като командир на взвода. Нека допуснем, че се справиш и разиграеш на бойното поле най-внушителната сцена, откакто Ахил е намушкал с копието си Хектор. Да предположим, че след това аз те пропусна до изпита. Само при тези обстоятелства ти ще имаш реална необходимост да завършиш домашните си по математика. Така че заеми се с тях, когато се върнем обратно. А сега разписанието ти ще се промени. Ще уведомя шкипера. Освобождавам те и от останалите идиотщини, които те затормозяват. По обратния път насам ще можеш спокойно да прекараш времето си, прегърбен над учебниците по математика. Ако въобще се върнем живи у дома. Но във всеки случай няма да стигнеш до никъде, ако не се научиш на наблягаш на най-съществените неща. А сега бегом в леглото!

Седмица по-късно ние излязохме от пространството на Черенков и веднага направихме военен сбор. Движехме се почти със скоростта на светлината и си обменяхме сигнали с другите кораби от Флотата. Изпратиха ни инструкциите за нашата мисия, плана за евентуалната битка и общи разпоредби — една пирамида от думи с обема на роман — но ни заповядаха да не бързаме със скока.

Е, ние трябваше да вземем участие в операцията, но щяхме да се спуснем долу спокойно като истински джентълмени, защото Федерацията вече бе окупирала повърхността; Втора, Трета и Пета дивизия бяха превзели тукашните земи и бяха платили за това в брой.

Споменатата придобивка на пръв поглед не си заслужаваше цената. Планетата П бе по-малка от Земята, с гравитация на повърхността 0,7, ландшафтът й бе представен предимно от арктически океан и скали, с флора, състояща се от лишеи, а фауната й не представляваше особен интерес. Въздухът й не можеше да се диша дълго време, тъй като бе примесен с азотен оксид и бе наситен с твърде много озон. Територията на нейния единствен континент бе приблизително на половината на Австралия, а океанът бе осеян с множество безполезни островчета. Повърхността на планетата изискваше вероятно също толкова много усилени преобразования от наша страна, колкото и тази на Венера, преди да можем да я усвоим и използваме.

Разбира се, ние не воювахме, за да я колонизираме и да заживеем на нея; ние отидохме, защото Дървениците вече се бяха появили там, за да заемат изгодни позиции или поне такова беше мнението на Генералния Щаб. Според Щаба на планетата П се изграждаше предна база на противника, която щеше да бъде използвана във войната срещу нас.

Тъй като планетата нямаше никаква стойност сама по себе си, обичайният способ да се отървем от тази база на Дървениците беше Флотата да заеме отдалечена на безопасно разстояние позиция и да превърне този жалък сфероид в необитаемо място. Но върховният главнокомандващ имаше свой възглед по въпроса.

Предстоящата операция се квалифицираше като набег. Звучи невероятно да наречеш една битка, която включва стотици кораби и хиляди жертви „набег“, още повече че на една значителна част от флотската ескадра и на множество капсулни рейнджъри им се налагаше в този момент да държат под напрежение основните сили на Дървениците на много светлинни години оттук, в тяхното собствено пространство, за да отклонят вниманието им и да им попречат да изпратят свои войски на Планета П.

Но върховният главнокомандващ не прахосваше енергията си напразно. Този широкомащабен рейд можеше да определи победителя във войната, без значение дали тя щеше да свърши следващата година или след тридесет години. На нас не ни достигаше информация за психологията на Дървениците. Трябваше ли да затрием всички Дървеници в Галактиката, за да спечелим? Или все пак беше възможно да им дадем един добър урок и след това да наложим мир? Ние не знаехме; разбирахме поведението на Дървениците също толкова малко, колкото и това на термитите.

За да се ориентираме в особеностите на тяхната психика, ние трябваше да общуваме с тях, да изучим техните мотивации, да разберем защо воюваха и при какви условия биха прекратили войната. За тази цел Корпусът по военна психология се нуждаеше от пленници.

Да се заловят работници на Дървениците беше лесно. Но един техен работник е нещо подобно на следващо инстинкта си насекомо, което се държи като послушна машина. Успявахме да заловим и напълно омаломощени воини, с осакатени в боя крайници, но бе доказано, че поведението им е толкова безсмислено, колкото и това на работниците, когато няма кой да насочва и дирижира постъпките им. От такива пленници нашите професорски глави бяха направили важни изводи, в резултат на което бе разработен онзи тежък газ, който бе смъртоносен за тях и безвреден за нас. Детайлният анализ на тяхната биохимия бе позволил в кратки срокове да се създадат нови видове оръжия, които се появиха в периода след като вече бях станал капсулен воин. Но за да открием защо всъщност воюват Дървениците, трябваше да изучим някои представители на тяхната „мозъчна каста“, т.е. на техните интелектуалци. Надявахме се да разменим пленници и така да спасим някои от нашите момчета.

Досега никога не бяхме хващали жив техен интелектуалец. Ние или прочиствахме тотално колониите им по повърхността, както това стана на планетата Шеол, или (както често се случваше) нашите слизаха в техните дупки, за да заловят някой от „диригентите“ и не се връщаха повече. Мнозина от най-печените десантчици намериха гибелта си именно по този начин.

Още повече хора загубихме при неуспешни изтегляния. Понякога, докато един отряд на МП се намира на земята, неговият кораб бива унищожен на орбита. Какво сполетява такъв отряд?

Навярно всички измират, до последния човек. Или се бият, докато изразходят цялата енергия на своите скафандри и мунициите си после пълчища от псевдобуболечки се нахвърлят върху оцелелите и ги залавят.

От новите си съюзници, Скиновете, узнахме, че много от нашите безследно изчезнали бойци са били пленени живи — надявахме се те да са хиляди, но бяхме сигурни само за стотици. Разузнаването ни уверяваше, че пленниците биват отвеждани на Клендату. Дървениците изпитват същото любопитство към нас каквото и ние към тях — една раса от индивиди, която е в състояние да строи големи градове, да управлява космически кораби и да поддържа собствена армия. Ние може би сме по-загадъчни за едно колективно същество, отколкото то за нас.

Каквато и да беше истината, ние искахме да си върнем всички тези пленници!

Може по строгата логика на вселената това да е някаква наша слабост. Възможно е някоя раса, която не се грижи особено за своите индивиди поотделно, да използва тази характерна човешка черта, за да ни изтреби. Мършите са хуманисти в незначителна степен, а както изглежда, на Дървениците им е съвсем чуждо състраданието към себеподобните. За тях то е по-скоро досаден недостатък. Никой никога не е виждал една Дървеница да се притече на помощ на друга, която е ранена. Те си сътрудничат в боя, където са съвършено синхронизирани в действията си, но техните бойни единици биват изоставяни в момента, в който се окаже, че вече са безполезни.

Поведението на хората е по-различно. Не сте ли виждали вестникарски заглавия от типа на: ДВАМА ЗАГИВАТ ПРИ ОПИТ ДА СПАСЯТ ДАВЕЩО СЕ ДЕТЕ. Ако един човек се загуби в планината, стотици се отправят да го търсят и често пъти двама или трима от търсачите не се завръщат. И при всеки следващ път, когато някой се загуби, също толкова доброволци тръгват по дирите му.

Странна от гледна точка на резултатите аритметика… но съвсем човешка. Ще я откриете в целия ни фолклор, във всички човешки религии и цялата ни литература — убеждението на вида, че когато един човек се нуждае от помощ, останалите не бива да пресмятат цената за спасението му.

Слабост? Може би това е уникалната сила, която е в състояние да съхрани хората като вид в Галактиката.

Слабост или сила, Дървениците не я притежават; нямаше никакъв изглед да заменим техни воини срещу наши.

Но в колективната полиархия на мравешките съобщества някои касти са ценени по-високо от останалите и в това бе надеждата на военните ни психолози. Ако успеехме да заловим някой от „мозъците“ на Дървениците жив и невредим, ние бихме имали шанс за една удачна размяна.

Да предположим, че хванем някоя царица!

Каква ли е разменната стойност на една царица? Цял полк пехотинци? Никой не знаеше, но Бойният план ни нареждаше на всяка цена да пленим „царски особи“, „мозъци“ или „царици“, като се залагаше на това, че бихме могли да ги разменим впоследствие за човешки същества.

Във връзка с операция „Царска особа“ се налагаше да разработим нови методи — как да слизаме в дупките, как да принуждаваме Дървениците сами да излизат изпод земята, как да ги побеждаваме с конвенционално оръжие, без да прибягваме до тоталното им унищожение. В двубоите на повърхността десантчиците ни превъзхождаха войните на Дървениците; кораб срещу кораб нашата Флота бе по-добра от тяхната. Досега обаче ние не бяхме извадили късмет при опитите си да проникнем навътре в техните тунели.

Ако не успеехме да разменим пленници на равни начала, тогава все пак трябваше: а) да спечелим войната; б) да направим това по начин, който да ни даде възможност да спасим своите хора или в) имаше и такъв вариант, колкото и неприемлив да беше — да погинем и да загубим всичко. Планета П беше на практика пробен тест, чрез който да определим как бихме могли да достигнем врага под земята.

Инструкциите бяха прочетени на всеки десантчик и бяха повторени дословно по време на хипнотичната подготовка. Макар всички да знаехме, че операция „Царска особа“ си поставя за основна цел евентуалното спасение на нашите колеги, ние бяхме информирани също така, че на планета П няма човешки пленници тя никога не е била атакувана от хората. Така че нямаше причина да се престараваме с неистовата надежда, че можем лично да спасим някого и да бъдем наградени с медал за тази заслуга. Това бе само поредният лов на Дървеници, съпровождан с огромна концентрация на военна сила и с използване на нови способи за водене на бой. Ние трябваше да прочистим тази планета като лукова глава — люспа по люспа, докато не се уверим, че всички Дървеници са били изровени от дупките им.

Флотата вече беше покрила с огън и жупел островите и неокупираната част от континента, пребръщайки ги в пързалка от радиоактивно стъкло; можехме да се заемем с Дървениците, без да се притесняваме за своя тил. Флотата поддържаше и един широкообхватен постоянен патрул на орбита в подстъпите към планетата. Бойните кораби ни охраняваха и ескортираха транспортните средства, а флотското разузнаване държеше под наблюдение повърхността, за да бъдем сигурни, че Дървениците няма да се появят зад гърба ни, независимо от прикритието.

Съгласно Бойния план разпорежданията за „Черната гвардия“ на Блеки бяха свързани с поддръжката на Главната мисия, когато това бъде наредено отгоре или когато е налице такава възможност. И още — с установяване на контакт между нас и съседната рота в завоюваната територия, със защитата на бойни единици от други корпуси около нас — и с премахването на всички Дървеници, които покажеха противните си глави от дупките.

Приземихме се леко и удобно, както никога досега. Кацнахме, без някой да ни окаже каквато и да било съпротива. Аз изведох взвода си навън, бягайки в тръс, на предела на възможностите на енергийното снаряжение. Блеки ни изпревари и отскочи с пълна мощност напред, за да се срещне с ротния командир, когото трябваше да смени, да се запознае с положението и да прецени размерите на терена, който щяхме да покрием. Той подскачаше стремително към хоризонта подобно на подплашен заек.

Заповядах на Куна да изпрати разузнавачите от своето първо отделение, за да заемат позиция по краищата на района, в който трябваше да организираме патрул и наредих на взводния си сержант да отиде на левия фланг, за да установи връзка с Пети полк. Ние — Трети полк — трябваше да заемем участък, дълъг триста мили и широк осемдесет; моят дял от него беше един триъгълник, с четиридесет мили дължина и седемдесет ширина. Росомахите се намираха зад нас, взводът на лейтенант Хорошен се падаше отдясно, а зад него беше Рижавия с момчетата си.

Нашият Първи полк вече беше помогнал на един от полковете на разположената пред нас V дивизия, като му осигури сигурно прикритие, наричано „тухлена стена“ на военен жаргон. „Напред“ и „в тила“, „дясен“ и „ляв фланг“ бяха абстрактни понятия от ориентацията, осъществявана по сигнали чрез уредите за определяне на местоположението, каквито имаше в оборудването на всяка команда, за да следва с тяхна помощ общата схема на Бойния план. Ние нямахме истинска фронтова линия, имаше обаче едно пространство, което трябваше да обхванем; единствената битка, разразила се до този момент, се водеше на няколкостотин мили от нас, откъм нашата условна дясна страна и тила.

Някъде в същата тази посока, вероятно на около двеста мили, трябваше да се е разположил досега Втори взвод, от рота G на Втори Батальон, Трети полк — познат на всички като Лудите глави.

Макар че със същата доза увереност бих могъл да твърдя, че Лудите глави отстоят на четиридесет светлинни години оттук. Разместванията на бойните подразделения по тактически причини никога не съвпадат с предварителната официална схема; всичко, което знаех от Плана, бе, че нещо, наречено „2-ри Бат.“, се намираше на десния ни фланг, зад момчетата от „Нормандския бряг“, но можеше да се окаже, че този Втори батальон е от съвсем друга дивизия. Небесният маршал играе своя шах, без да се съобразява с желанията на отделните пешки.

Както и да е, нямах време да мисля за Лудите глави, имах си предостатъчно грижи като лейтенант от Черната гвардия. В момента моят взвод беше о’кей — в пълна безопасност, доколкото това е възможно на една вражеска планета. Но предстоеше да се направи още много, докато Първа група на Куна успееше да се добере до най-отдалечения ъгъл на нашия район. Бях длъжен:

1. Да установя местоположението на взводния командир, който досега бе държал моята територия;

2. Да определя крайните точки на поверения ми участък и да ги посоча на отдельонните командири;

3. Да установя съобщителна връзка с осем съседни взводни командири, петима от които трябваше вече да се намират на позиция (тези от Пети и Първи полк), а трима (Хорошен от Черногвардейците, Бейон и Сукарно от Росомахите) сега се придвижваха към позициите си;

4. Да разставя своите момчета по набелязаните места колкото се може по-скоро.

Последното трябваше да стане веднага, тъй като незащитената колона, с която дебаркирахме, нямаше да успее да се справи без нас.

Втора група начело с Брамби имаше задачата да се разгърне към левия фланг; водещата група на Куна щеше да се разпръсне в движение право напред и леко наляво в по-полегат строй, а другите четири групи щяха да се вместят в отрязъците помежду им.

Това е стандартното „квадратно“ разгръщане и в салона за подготовка на скоковете ние бяхме отработили как да го постигнем най-бързо. Аз се включих в сержантската комуникационна система и извиках в микрофона:

— Куна! Брамби! Разпределяйте хората си!

— Отделение първо! Прието!

— Отделение второ! Прието!

— Отдельонните командири носят отговорност… Предпазвайте всеки новобранец! Възможно е тук да е останал някой от Херувимите — не искам да бъдем застреляни по погрешка от своите.

Превключих на своята лична мрежа и попитах:

— Сержант, влезе ли във връзка с някого от лявата ни страна?

— Да, сър. Те ме виждат и аз ги виждам.

— Добре. Не мога да засека сигнала на нашия радиомаяк.

— Аз също.

— Тогава предупреди Куна чрез радарния детектор. Нека Хюз се опита да подготви нов маяк.

Чудех се защо Първи или Пети не бяха се погрижили да поставят сигнален фар на ключовата позиция — нашият преден ляв край, където щяха да се съберат трите полка. Нямаше смисъл на гадая. Продължих:

— Опитай да стигнеш до маяка сам и се оправи с него на място.

— Да, сър, целта не е далеч от мен. На дванадесет мили оттук е.

— Достатъчно близо. Все още не съм се срещнал с предшественика си, така че ще драсна напред с максимална скорост. Дръжте неприятеля на мушка.

— Успех, мистър Рико!

Потеглих с пределна скорост и едновременно с това превключих на офицерската честота.

— Тук Квадрат Блек 1. Херувимите на Чанг, чувате ли ме? Отговорете.

Исках да поговоря с командира на взвода, който щяхме да сменим, не само заради формалното „Прикривам ви, сър!“. Нуждаех се от потвърждение, че е приел съобщението ми.

Изглежда, висшите офицери бяха оптимисти, като вярваха, че сме изпратили внушителни сили срещу една малка и незавършена база на Дървениците, или пък Черните гвардейци бяха попаднали на най-трудния участък. Картината, която бях мернал още при приземяването на сателитния модул, никак не ми се понрави. По земята се търкаляха скафандри — в някои от тях имаше мъртви мъже, а други бяха празни като черупки. Бяха твърде много, въргаляха се, докъдето стигаше погледа.

Освен това дисплеят на моя дистанционен радар показваше, че макар целият взвод да напредваше към позицията, в действителност само отделни единици се бяха придвижили в дълбочина, а мнозинството все още се тълпеше на местоприземяването и аз не можах да видя никаква система в техните действия.

Отговарях за 680 квадратни мили от вражеския терен и държах да събера предварителни сведения за него, преди моите групи да се разгърнат напълно. Бойният план този път съдържаше една съвсем нова тактическа доктрина, която аз намирах за обезпокоителна: не трябваше да запушваме с бомбени взривове тунелите на Дървениците. Блеки ми я бе обяснил с такъв ентусиазъм, сякаш беше негово собствено щастливо хрумване, но аз се съмнявах дали въобще му харесваше.

Стратегията бе проста и, предполагам, логична… ако можехме да си позволим загубите. Нека Дървениците изпълзят отгоре. Ще ги посрещнем и избием на повърхността. Нека ги оставим да се приближат. Да не бомбардираме дупките им, да не ги обгазяваме — нека сами излязат безпрепятствено навън. След известно време — ден, два, седмица — когато установят, че ние наистина ги превишаваме по сила, те ще спрат да излизат. Планиращият щаб беше изчислил (не ме питайте как!), че Дървениците ще изразходят от 70 до 90 процента от своите бойци, преди да прекратят съпротивата си на повърхността и едва тогава ще се откажат от намерението си да ни изтласкат.

После щяхме да започнем „да съдираме кожата“ на планетата, прониквайки все по-надолу в недрата й, убивайки по пътя си оцелелите бойци, стараейки се да заловим някоя „царска особа“ жива. Ние вече знаехме как изглежда кастата на аристократите; бяхме виждали нейни мъртви представители на фотографии и знаехме, че те не могат да бягат. Веднага правеше впечатление, че имаха лошо функциониращи декоративни краченца, прикачени към подпухнали тела, основното в които беше усложнената им нервна система. Нито един човек не бе виждал истинска царица, но Корпусът за биологична война бе изготвил приблизителни скици на предполагаемия им външен вид — противни чудовища, по-големи от кон, но с почти неподвижни тела.

Наред с „мозъците“ и цариците там трябваше да има представители и на други „височайши“ касти. Но както и да е — иди да насърчиш техните бойци да излязат и да умрат, после иди, че залови нещо живо, но не войни или работници.

Един необходим и доста добър план, но само на хартия. Този план ми съобщаваше, че разполагам с една територия от 17 х 40 мили, които навярно бяха надупчени като решето от дупки на Дървеници. Трябваха ми координатите на всяка от тях.

Ако имаше прекалено много дупки… е, добре, аз бих могъл инцидентно да разора няколко, като ги засипя с бомби и да накарам момчетата да се концентрират върху наблюдението на останалите. Един редник в обикновен скафандър може да покрие много голям парцел от общата площ, ако му се наложи да се сражава, но е в състояние да наблюдава съсредоточено само един обект в точно определен момент; той не е свръхчовек.

И така, аз се втурнах няколко мили напред, като зовях взводния командир на Херувимите, разнообразявах издирванията си с повиквания на „които и да е“ офицер от Херувимите и им подавах моя разпознавателен сигнал (пи-пип-пи-пи), а накрая изпращах и позивни до „Страж“, но така и не получавах никакъв отговор, въпреки цялата си активност… Мъртва тишина. Най-сетне шефът си направи труда да ми се обади:

— Момче, ти проглуши цялата Галактика! Прекрати тоя шум и превключи на общата съобщителна честота.

Започнах да му обяснявам ситуацията, но Блеки ми нареди да се откажа от опитите да открия командира на Херувимите в Квадрат Блек 1. Там нямало никои от офицерите. Е, можело и да е останал жив някой от сержантския състав, но командната верига била прекъсната.

Съгласно учебника някой непременно трябваше да попълни тяхното място — при положение, че бяха пропаднали твърде много звена от веригата.

Капитан Чанг се беше впуснал в акцията заедно с трима от своите офицери; досега бяха открили само един от тях (моят бивш съученик Ейб Моис) и Блеки се мъчеше да разбере от него какво е положението. Ейб не се оказа особено ценен източник на информация. Когато се включих към техния разговор на съобщителната честота и се представих, Ейб реши, че аз съм неговият батальонен командир и задъхвайки се, подхвана един почти сърцераздирателно подробен доклад, при което ни засипа с безполезни подробности.

Блеки го прекъсна и ми заповяда да продължа да действам, като изхождам от конкретната обстановка.

— Забрави за плана. Ситауцията е такава, каквато я виждаш, така че разходи се наоколо и се огледай още.

— Добре, шефе! — аз се стрелнах с максимална бързина към най-отдалечения край, в който се намираше ключовата позиция, със закотвен към нея радиомаяк и след първия отскок отново превключих честотите с рязко движение на главата си:

— Сержант! Какво става със сигналния фар?

— Няма къде да го поставим, сър. Там сега има един съвсем пресен кратер в мащаб шест единици.

Подсвирнах. Кратер с такъв размер би могъл да погълне цял кораб. Един от капаните, които Дървениците използваха срещу нас, бяха наземните мини. (Те почти никога не прибягваха до ракети, изстрелваха ги по изключение само от корабите си в космоса.) Ако си близо до мястото на взрива, земният удар ще те достигне; ако се намираш във въздуха, когато някоя от тях избухне, ударната вълна може да повреди жироскопите ти и да извади костюма ти от строя.

Никога не съм чувал за кратер, чийто размер да надхвърля шест единици по измервателната скала. Теорията гласеше, че Дървениците не се осмеляват да използват толкова мощни експлозии, защото трусовете могат да повредят пещерните им поселения.

— Опитай се да поставиш един временен сигнален маяк на мястото на предишния — казах аз. — Когато си готов, съобщи на отдельонните и груповите командири.

— Вече го направих, сър. Ъгъл едно-едно-нула, мили една, точка три. Пи-пип. За да уловите сигнала му, трябва да вземете три-три-пет от мястото, където сте сега.

Гласът му звучеше спокойно като на сержант-инструктор на строева подготовка и аз се запитах дали не бях допуснал нотки на напрежение при произнасяне на собствените си реплики.

Открих визуално потвърждение на думите му върху монитора си, точно над лявата ми вежда се отбелязаха една дълга и две кратки.

— О’кей. Виждам, че групата на Куна е развърната наблизо на позиции. Освободете я и я изпратете с ново назначение — да патрулира около кратера. Изравнете териториите — ще се наложи Брамби да навлезе с още четири мили в дълбочина.

Помислих с досада, че на всеки мой човек вече му се налагаше да контролира по четиринадесет квадратни мили; ако ме принудеха да намажа маслото още по-тънко на филията, т.е. да увелича разпръсването, на всеки от хората ми щяха да се паднат по седемнадесет квадратни мили. А Дървеницата може да изскочи от дупка с широчина пет фута.

— Колко „горещ“ е кратерът? — попитах.

— Външните му ръбове са кехлибареночервени. Не съм се спускал в него, сър.

— Остани отвън. Сам ще го проверя по-късно.

Кехлибареночервеното би убило един незащитен човек, но един рейнджър в пълно бойно снаряжение може да издържи вътре доста време. Щом имаше силна радиация по краищата, то дъното без съмнение представляваше геена огнена, която би изпържила очите на всеки.

— Обади се на Наиди да повика Малан и Бьорк обратно около Кехлибарената зона и да им нареди да поставят там наземните подслушватели.

Двама от моите петима новобранци бяха в първа група.

Новобранците са като куклите: обичат да си навират носовете навсякъде.

— Кажи на Наиди, че ме интересуват две неща: движението вътре в самия кратер… и звуците в почвата около него.

(Ние не бихме изпратили хора в една дупка, която е толкова опасна, че би ги облъчила с убийствена доза радиация. Но Дървениците биха го сторили без никакви задръжки, ако знаят, че така ще могат да ни достигнат.)

— Нека Наиди ми докладва, когато Малан и Бьорк привършат. Искам да кажа — да докладва на теб и на мен.

— Да, сър.

Моят взводен сержант помълча и после внезапно попита:

— Може ли да направя едно предложение?

— Разбира се. И следващия път предлагай, без да искаш разрешение.

— Навар спокойно ще се справи с остатъка от първо отделение. Сержант Куна би могъл да поеме групата при кратера и да освободи Наиди, който да следи циферблата на наземния подслушвач.

Знаех какво имаше предвид. Наиди беше отскоро ефрейтор, никога преди това не беше командвал група в бой и едва ли бе разумно да държим тъкмо него до епицентъра, може би най-опасната точка в квадрат Блек 1; той искаше да върне Наиди поради същата причина, поради която аз изпращах новобранците назад.

Чудех се дали се досещаше за какво точно си мислех в момента.

Сержантът използваше костюма, който беше носил като щабен служител в батальона на Блеки и разполагаше с една комуникационна честота в повече от мен.

Блеки вероятно беше подключен и от време на време слушаше тази извънредна честота. Очевидно моят взводен сержант не бе съгласен с дислокацията на взвода. Ако не приемех неговия съвет, следващото нещо, което щях да чуя в слушалките си, щеше да бъде острият глас на Блеки:

— Сержант, поемете взвода. Мистър Рико, освобождавате се от командването.

Но, дявол да го вземе, един ефрейтор, на когото не е позволено да командва групата си, на практика не е никакъв ефрейтор… и един взводен командир, чиято дума не важи пред неговия взводен сержант, е само празен костюм!

Не бях разсъждавал преди върху това. Мисълта припламна в главата ми за миг и аз почти без пауза отвърнах:

— Не мога да изпратя един ефрейтор да се занимава с дреболия, която може да свърши и новобранец. Нито да позволя на един сержант да бъде квачка на четирима редници и на още един, който само на теория изпълнява длъжността ефрейтор.

— Но…

— Чакай! Искам караула край кратера да се сменя всеки час. Трябва колкото може по-скоро да се направи патрулна проверка на целия район. Командирите на групи да отбележат местонахождението на всеки подземен тунел, за които е докладвано и чрез радиомаяка да установят контакт с отдельонните командири, взводния сержант и взводния командир, така че последните да могат да ги забележат веднага щом наближат до тях. Ако няма толкова много дупки, ще поставим часови до всяка — но това ще реша по-късно. После отново бавно и щателно претърсете целия участък. Потърсете онези дупки, които сте пропуснали при първия оглед. Помощник командирите на групи нека да използват на този етап радари и техника за инфраспектрален анализ. Командирите на групи трябва непрестанно да получават сигнали, които да указват разположението на всеки от хората им. Не пропускайте и чуждите сигнали — може да се натъкнете на ранени от Херувимите. Но не се втурвайте да помагате на никого без разрешение, първо трябва да изясним дали наблизо няма скрити Дървеници.

— Да, сър.

— Има ли още нещо?

— Само едно — отвърна той. — Мисля, че групите трябва да използват газовите си маски при това първо преминаване.

— Много добре, нека стане така.

Неговото предложение бе разумно, тъй като температурата на въздуха над повърхността бе много по-ниска от тази, която Дървениците поддържат в своите тунели; един отвор на дупка, дори и да е с камуфлажно покритие, при инфрачервено наблюдение щеше да покаже въздушна струя подобна на гейзер. Взрях се в моя монитор.

— Момчетата на Куна са почти до целта. Започвайте представлението!

— Слушам, сър.

Превключих на общия честотен обхват и продължих да се движа по посока на кратера, като същевременно изслушвах накратко всеки от преките си подчинени. В същото време моят взводен сержант направи промяна в предварителния план — отклони една група и я насочи към кратера, накара останалата част от първо отделение, разделена на две групи, да се върне назад и да се разпръсне из поверената ни площ, а второ отделение изпрати на патрулна проверка, както беше планирано предварително, като увеличи обхвата на техния оглед с четири мили; настигна групата, която се съсредоточаваше около възловия кратер и даде своите наставления; сетне се насочи пак към отдельонните командири за доста дълго време, за да им предостави данните на новия сигнален фар, по който да се ориентират отсега нататък.

Той разпредели всички със завидната елегантност на полкови барабанчик на военен парад и същевременно по-бързо и с по-малко думи, отколкото бих могъл аз например. Да приведеш в изпълнение една обстойна заповед, когато си оборудван с енергиен костюм и когато взводът ти е разпръснат на много мили разстояние, е далеч по-трудно, отколкото да проявиш сержантските си умения на плаца, където от теб се изисква само да демонстрираш предвзета парадност. Нарежданията ти по време на сражение трябва да бъдат точни, иначе рискуваш да издухаш главите на своите колеги от раменете им… или както е в този случай, обхождаш една част от терена два пъти, а пропускаш друга.

Началникът на строя има на разположение само един радарен монитор — той може да вижда с очите си онези, които са близо до него. Аз слушах и заедно с това наблюдавах сигналите на собствения си монитор. Те пропълзяваха покрай лицето ми като светулки и оставяха изящни линии подире си. „Пълзяха“, защото дори едно движение с четиридесет мили в час изглежда като пълзене, когато разпиляното на двадесет мили по права линия военно формирование се събира на един екран, който си длъжен да следиш непрекъснато.

Подслушвах всички едновременно, защото исках да узная дали промените в обстановката щяха да предизвикат някакви търкания в групите.

Нямаше обаче никакви разногласия. Куна и Брамби дадоха своите вторични команди — и замлъкнаха. Ефрейторите пропяваха едва когато трябваше да се проведат нови маневри. Отдельонните командири се обаждаха само за да направят откъслечни поправки на координатите и интервалите на придвижване или при подравняването. Редниците не проронваха нито дума.

Чувах дишането на петдесетте мъже подобно на затихващия шепот на плискащи се вълни, нарушаван само от най-належащите заповеди, формулирани съвсем лаконично. Блеки бе прав; сержантът бе предал взвода в ръцете ми „настроен като цигулка“.

Те нямаха нужда от моята особа! Можех да си вървя вкъщи; моят взвод щеше да се справи също толкова добре и без мен.

А може би дори и още по-добре.

Не бях сигурен, че постъпих разумно, като не изпратих Куна да дебне около кратера; ако възникнеше някаква неприятност и „бебешкото креватче“ с двамата новобранци, което бях оставил там, пострадаше, извинението, че съм действал „съгласно учебника“ едва ли щеше да има някаква стойност пред военния трибунал. Нима можеш да се оправдаеш: Вярно е, че ги изпратих на сигурна смърт, но за сметка на това поне ги пречукаха точно според правилата.

Чудех се дали при Лудите глави нямаше някое вакантно място за сержант.

По-голямата част от Квадрат Блек 1 беше плоска като прерията около лагера „Къри“ и още по-безплодна. Бях благодарен за това; то ни позволяваше да съзрем от разстояние излизащите изпод земята Дървеници и да ги унищожаваме, без да им дадем възможност да се окопитят. Ние бяхме разпръснати толкова нашироко, че разстоянията от четири мили между хората ми не им позволяваха да претърсват масирано; изминаваха около шест минути между вълните на всеки от бързите ни обходи. Прекрасно разбирах, че се бяхме разредили повече, отколкото трябваше; всяко място можеше да остане извън наблюдение поне за три или четири минути между отделните патрулни вълни и цяла сюрия Дървеници да изпълзят от някоя незначителна наглед дупка през този кратък промеждутък от време.

Радарът може да вижда по-далеч от окото, разбира се, но няма неговата разделителна способност и, за съжаление, не можехме да разчитаме само на него.

В допълнение към това трябва да прибавя, че ние не се осмелявахме да използваме никакви други оръжия освен с избирателен и малък радиус на действие — прекалено много от нашите колеги бяха разпилени във всички посоки около нас. Ако някоя Дървеница изпълзеше навън, сигурно бе, че не много далеч зад нея щеше да има капсулен рейнджър. Едва ли би могъл да я поразиш с по-мощно военно средство, без да засегнеш някого от своите. Това рязко ограничава избора на оръжия, с които можеш да си послужиш. В тази операция само офицерите и взводните сержанти бяха снабдени с ракети, но ние не очаквахме те да ги използват. Ако някоя ракета не успее да открие своята цел веднага, тя има неприятния навик да продължи да търси, докато не открие нещо подходящо… и тогава престава да различава приятеля от врага; електронният мозък на малките ракети слабо се отличава от кокошия.

Бих бил щастлив, ако можех да разменя тази територия, патрулирана от хилядите МП около нас, за една обикновена атака с моя взвод, в която щях да зная разположението на хората си и всичко останало щеше да бъде вражеска цел.

Но нямаше никакво време за вайкане. Аз продължавах да се движа стремително към своята стратегическа цел — кратера, като наблюдавах междувременно почвата под краката си и се опитвах да следя измененията на радарната картина. Не забелязах никакви дупки на Дървеници, но прескочих над едно пресъхнало корито на река, почти цял каньон, който можеше да приюти немалко от тях. Не спрях да го разгледам по-обстойно, просто дадох координатите му на моя взводен сержант и му казах да изпрати някои да го провери.

Кратерът се оказа дори по-голям, отколкото си го представях.

„Страж“ би се загубил в него. Пуснах моя гайгеров брояч на работен режим и изчетох данните върху измервателната скала. Облъчването му беше твърде нездравословно дори и за човек в екипировка. Засякох неговата ширина и дълбочина, после поскитах наоколо и се опитах да открия някакви отвори, които да водят под земята.

Не намерих такива, но попаднах на измервателните прибори, оставени в кратера и настроени от близкостоящите взводове на Пети и Първи полк. По предложение на лейтенант Дьо Кампо от Ловците на Глави, които се намираха отляво, аз разделих циферблата на сектори, които оставих под опеката на всеки един от трите взвода. Отпратих войника, изпълняващ длъжността ефрейтор, при Наиди, както и половината му група (включително и новобранците), после информирах сержанта и батальонния, че съм ги върнал обратно при взвода.

— Капитане — казах на Блеки, — ние не долавяме никакви вибрации в почвата. Ще сляза на дъното и ще проверя за дупки. Данните на приборите показват, че няма да получа твърде голяма доза облъчване, ако…

— Младежо, стой настрани от този кратер.

— Но, капитане, аз исках да кажа само, че…

— Млъкни! Нищо полезно няма да узнаеш там. Остани отвън.

— Да, сър.

Следващите девет часа бяха безкрайно отегчителни. Бяха ни подготвили за непрекъснат четиридесетчасов десант (две завъртания на планетата П около нейното слънце) с помощта на принудителен сън, хипнотична подготовка и въвеждане на специални хранителни вещества в кръвта. Скафандрите ни бяха оборудвани отвътре така, че да обезпечат всичките ни лични нужди. Те не бяха предназначени за толкова дълготрайно действие, но всеки от нас имаше система за допълнително енергоснабдяване и за кислородно презареждане. И все пак еднообразното патрулиране е потискащо и неизбежно снижава бдителността.

Направих всичко, което ми дойде наум, за да разнообразя престоя ни. Наредих на Куна и Брамби да застъпят последователно като патрулни сержанти (по този начин оставих за себе си и за взводния сержант възможността да обикаляме), разпоредих се никой от обходите да не се повтаря по един и същ маршрут, така че на всекиго поотделно да се пада инспектирането на терен, който да е нов за него. Съществуват безброй теоретични модели, по които можеш да претърсваш една територия (особено ако постоянно комбинираш състава на групите). Освен това се допитах до моя взводен сержант и обявих премии за онзи, който пръв открие дупка, за първата унищожена Дървеница и т.н. — все уловки за шарани от новобранския лагер, но да останеш бдителен, означава да останеш жив, така че си струваше да се опита всичко, за да се поддържа активността на хората.

Накрая бяхме посетени от една особена група: специално подразделение от трима бойни инженери в един аеромобил, които съпровождаха някакво светило — пространствен екстрасенс. Блеки ме предупреди за пристигането им:

— Охранявай ги и им дай всичко, от което имат нужда.

— Да, сър. А от какво ще имат нужда?

— Как бих могъл да знам? Ако майор Ландри поиска да си смъкнеш кожата и да танцуваш по кости, стори го.

— Да, сър. Майор Ландри…

Предадох заповедта на сержанта и назначих бодигардове за очакваното лице. После отскочих да ги посрещна лично, когато пристигнаха, тъй като ме глождеше любопитството; никога не бях виждал някой от „специалните таланти“ в действие. Те се приземиха близо до десния ни фланг и излязоха от аероколата. Майор Ландри и двамата офицери носеха бойни скафандри и ръчни огнемети, но геният беше без каквото и да е специално снаряжение — само с кислородна маска. Бе облечен в износена униформа, без отличителни знаци и изглеждаше ужасно отегчен от всичко. Не ме запознаха с него. Приличаше на шестнадесетгодишно момче… но когато се приближих до него, видях цяла мрежа от дълбоки бръчки около уморените му очи.

Той смъкна дихателната си маска още щом излезе от колата. Ужасен, наклоних глава към майор Ландри и заговорих с него, шлем до шлем, без да включвам радиовръзката:

— Майоре… въздухът наоколо е „горещ“. Освен това бяхме предупредени, че…

— Понижи тона! — нареди майорът. — Той е наясно с всичко.

Аз замълчах. Талантът направи няколко крачки, обърна се и изду долната си устна. Очите му бяха затворени, целият изглеждаше потънал в размисъл.

Внезапно той отново се ококори и каза раздразнено:

— Как може да очаквате да работя, когато всички тези глупаци подскачат като бълхи наоколо?

Майор Ландри изръмжа:

— Приземете хората си!

Аз преглътнах, но не се осмелих да споря. После наредих по достъпната за всички честота:

— Черногвардейци от Първи взвод, покрийте се и не мърдайте от местата си!

Това, което последва, бе едно двойно ехо на заповедта ми, която бе повторена и подета от по-низшите командни нива. Добър атестат за лейтенант Силва.

— Майоре, може ли да позволя на хората си да се движат по самата повърхност? — попитах аз.

— Не. И млъкни най-сетне.

В този момент екстрасенсът се върна в аеромобила и постави кислородната си маска. Вътре нямаше място за мен, но ми позволиха, всъщност заповядаха ми, да застана на стъпенката, да се вкопча в нещо и да потегля заедно с тях. Ние се издигнахме във въздуха и изминахме няколко мили, преди да кацнем отново. Онзи тип пак сне маската си и се разходи безцелно насам-натам. От време на време казваше нещо на единия от бойните инженери, който само кимаше послушно и си водеше записки в бележника.

Групата със специална мисия се приземи около десетина пъти в моя район, като всеки път преминаваше през същата очевидно безцелна процедура. После се преместиха на територията на Пети полк. Преди да ни напуснат, офицерът, който си водеше бележки, откъсна листа от основата на бележника си и ми го подаде.

— Това е подземната карта на вашия участък. Широката червена лента е единственият проход на Дървениците, който го прекосява. Тунелът слиза приблизително на хиляда фута дълбочина от входа си, но след това се изкачва почти праволинейно в лявата половина на вашия тил и напуска района ви на около четиристотин и петдесет фута. Светлосинята мрежа, която се слива с него, е голяма колония от Дървеници; маркирал съм единствените места, където тя се издига — таванът й достига до сто фута под повърхността. Трябва да поставите подслушватели там, докато дойде време да вземем нещата в свои ръце.

Вгледах се в листа.

— Може ли да се вярва на тази карта?

Инженерният офицер хвърли уплашен поглед към гения, после съвсем тихо изсъска:

— Разбира се, че може, идиот такъв! Ти какво, искаш да го извадиш от равновесие ли?

Те напуснаха, додето аз разучавах субкартата. Инженерът художник, следвайки указанията на екстрасенса, беше нахвърлил две скици, а електронното устройство в кутията ги беше комбинирало и бе нарисувало само стереокартина на първите хиляда фута под повърхността. Аз бях толкова потресен, като разбрах, че булевардът на Дървениците минава под нозете ми, че трябваше да ми се напомни да освободя взвода от командата да „замре“. Когато се съвзех, заповядах да вземат подслушвателите от кратера, извиках по двама души от всяка група и им дадох копия от тази дяволска карта, за да могат, съобразявайки се с нея, да прослушат шосето на Дървениците по цялото му протежение и после самия подземен град.

Доложих за всичко на Блеки. Когато започнах да му обяснявам къде са разположени тунелите на Дървениците съгласно координатите, той ме сряза:

— Майор Ландри ми изпрати факсимилно копие. Дай ми само „адресите“ на твоите подслушвателни постове!

Което и сторих.

— Не е толкова зле, момчето ми — каза той. — Но не и това, което би ми се искало да бъде. Поставил си повече „уши“ над картографираните им тунели, отколкото е нужно. Разположи последователно четири пункта над онзи скоростен път на Дървениците, установи и четири около града им. Така ще ти останат още четирима души с подслушвателна техника. Изпрати един в триъгълника, образуван от десния край на твоя тил и основния тунел; другите трима разстави на една по-голяма площ от другата страна на тунела.

— Да, сър — казах аз и добавих: — Капитане, можем ли да се уповаваме на тази карта?

— Какво те безпокои?

— Ами… Това ми прилича повече на някаква магия. На черна магия.

— Виж какво, синко, току-що получих едно специално съобщение от Небесния маршал за теб. Той настоява да ти предам лично, че трябва да приемеш картата като официално утвърден документ… и че той самият на твое място би се безпокоил за всичко друго, само не и за нея, така че можеш да посветиш цялото си време на взвода. Разбра ли ме?

— Да, капитане.

— И не забравяй, че Дървениците могат да прокопават подземни проходи неимоверно бързо, така че предай на подслушвателните постове да обърнат особено внимание на околностите на тунела. Всеки шум, който е по-силен от пърхането на пеперуда, трябва да бъде докладван от тези четири външни поста, без значение от какво естество е.

— Да, сър.

— Ти някога слушал ли си как рият те?

— Не ми се е случвало, сър.

— Звукът напомня шум от пържене на яйца. Задръж патрулните обходи. Остави един човек при кратера. Отпрати половината от отряда да поспи два часа. Останалите да не се разсейват и да дебнат внимателно.

— Да, сър.

— Бойните инженери може да се върнат, а може да дойдат и някои други. В плана настъпиха изменения. Една сапьорна рота ще взриви и ще затрупа главния тунел на мястото, където той се доближава до повърхността — или откъм левия ти фланг, или отзад в територията на Ловците на глави. В това време втора инженерна рота ще стори същото там, където този тунел се разклонява в района на Първи полк, на около тридесет мили откъм твоята дясна страна. Когато го запушим, една част от главната им улица заедно с най-голямото подземно поселение ще се окажат откъснати от останалите. Ще проведем операции от този вид и на други места. По-нататък ще реагираме съгласно ситуацията. Или Дървениците ще излязат на повърхността и ние ще спечелим битката, или те ще се спотаят долу, а ние ще се спуснем при тях и тогава ще трябва да преодоляваме съпротивата им сектор по сектор.

— Разбирам.

Не бях сигурен, че наистина го разбирах, но поне си изясних собствената си роля: трябваше да преподредя своите подслушвателни постове и да изпратя половината от взвода си да подремне. И после — на лов за Дървеници. На повърхността, ако имаме късмет. Или под земята, ако се наложи.

— Нека твоите момчетата влязат във връзка със сапьорската рота, когато тя пристигне и да й помогнат при необходимост.

— Добре, капитане — съгласих се с искрено задоволство. Бойните инженери са почти толкова свястна военна част, колкото пехотата; истинско удоволствие е да си с тях. Ако се случи някое внезапно нападение, те често вземат участие в схватката. Бият се може би не така вещо като нас, но храбро. Или пък продължават работата си, без дори да вдигнат глави, докато битката се развихря край тях. Те имат едно неофициално, твърде цинично и много древно мото: „Първо изкопаваме дупките, после лягаме в тях“, което допълва официалното им верую: „Можем да се справим!“. И двете изразяват съвсем буквални истини.

— Действай по въпроса, синко.

Дванадесетте подслушвателни поста означаваха, че можех да поставя само по половин разчет на всеки пост — ефрейтор или войник на ефрейторска длъжност, плюс трима редови; после трябваше да позволя на двама от всяка група, състояща се от четири души, да поспят, докато другите двама подслушват. Прегрупирането отне не повече от десет минути, след като веднъж вече бях разработил детайлите на плана и бях дал наставления на сержантите. Предупредих ги да си отварят очите за евентуална поява на инженерната рота. Веднага след като всички отделения докладваха, че подслушвателните им постове вече оперират, аз включих на общия честотен канал:

— Нечетните номера! Легнете, готови за сън… едно… две… три… четири… пет. Заспивайте!

Костюмът не е легло, но и в него може да се дремне. Едно от предимствата на хипнотичната подготовка за битка е, че благодарение на нея човек може да бъде приспан незабавно чрез пост-хипнотична команда, подадена от някой, който не е непременно хипнотизатор — и да бъде събуден също така незабавно при тревога в пълна готовност да се бие. Това е един животоспасяващ трик, защото онзи, който взема участие в продължителна битка, може така да се измори, че да започне да стреля по неща, които на практика не съществуват, и даже може вече да не е в състояние да прецени с кого се бие.

Самият аз нямах намерение да заспивам. Никой не ми беше казал да го правя и аз не помолих никого за това. Мисълта да заспя, когато знаех, че е напълно възможно хиляди Дървеници да шават в момента на няколкостотин фута от мен, караше стомаха ми да се свива. Може би онзи екстрасенс беше безгрешен, и навярно Дървениците не можеха да се промъкнат до нас, без да алармират нашите подслушвателни постове, ала все пак…

Не исках да оставя на Дървениците какъвто и да било шанс да ни изиграят.

Подключих се към моята лична честота за свръзка:

— Сержант…

— Да, сър?

— Ти също можеш да подремнеш. Аз ще бъда нащрек. Легни и се подготви да заспиш. Едно… две…

— Извинете ме, сър. Имам едно предложение.

— Да?

— Доколкото разбирам промените в плана, през следващите четири часа от нас не се очакват активни действия. Вие можете да си отдъхнете сега, а после…

— Забрави това, сержант! Няма да спя. Искам да наобиколя подслушвателните постове и да дочакам сапьорите.

— Добре, сър.

— Сега ще отскоча да проверя номер трети. Вие с Брамби си починете, докато аз…

— Момче!

Стреснах се:

— Да, Капитане?

Нима Старецът ни е подслушвал?

— Разставени ли са всичките ти постове?

— Да, капитане, и нечетните номера спят. Смятам да нагледам постовете и…

— Нека сержантът ти го направи. Искам ти да си починеш.

— Но, капитане…

— Лягай си моментално. Това е заповед! Приготви се за сън… Едно… две… три… Джони!

— Капитане, с ваше позволение, първо бих искал да инспектирам постовете. След това ще почина, ако вие пожелаете, но за предпочитане е да остана буден. Аз…

Блеки се изкикоти в ухото ми.

— Събуди се, синко, ти вече проспа час и десет минути.

— Наистина ли, сър?

— Виж часовника си.

Погледнах го… и се почувствах като кръгъл идиот.

— Сега буден ли си, синко?

— Да, сър. Или поне така ми се струва…

— Събитията се ускориха. Вдигни нечетните си номера и сложи четните да спят. Ако имат късмет, може да сънуват цял час. Така че смени ги, нагледай постовете и ме повикай отново.

Изпълних нареждането му и започнах обиколката си, без да се обадя на своя взводен сержант. Бях ядосан както на него, така и на Блеки. На ротния си командир — защото се възмутих от това, че бе постъпил противно на моите желания, а що се отнася до моя взводен сержант — имах усещането, че едва ли щях да бъда приспан, ако действителният командир не беше той, а аз — просто фигурант на върха. Почувствах се като някакво подставено лице.

Но след като проверих постове номер три и едно (никакви подозрителни звуци откаквото и да било естество там не бяха засечени), аз се поуспокоих. В крайна сметка глупаво бе да се сърдя на един сержант за нещо, което капитанът е направил.

— Сержант…

— Да, мистър Рико?

— Искаш ли да поспиш с четните номера? Ще те събудя минута-две преди тях.

Той се поколеба.

— Сър, бих искал лично да инспектирам подслушвателните постове.

— Не си ли го направил вече?

— Не, сър. През изминалия час аз спах.

— А?

Гласът му звучеше объркано.

— Капитанът настоя за това. Той постави Брамби временно да изпълнява длъжността командир и ме сложи да спя непосредствено след нашия разговор.

Понечих да кажа нещо, сетне безпомощно се засмях.

— Сержант? Искаш ли ти и аз да отидем някъде и да си доспим на спокойствие? Губим си времето; този взвод го движи капитан Блеки.

— Забелязал съм, сър — отговори сковано той, — че капитан Блекстоун неизменно има причина за всичко, което върши.

Кимнах замислено, забравяйки, че се намирах на десет мили от слушателя си.

— Да, прав си. Той винаги има причина. Хм… тъй като ни беше приспал и двамата, вероятно иска и двамата да бъдем будни и внимателни сега.

— Струва ми се, че това е вярно.

— Ммм… имаш ли някаква идея защо?

Сержантът се забави с отговора си.

— Мистър Рико — каза накрая той, — ако капитанът знаеше защо, би ни казал; не си спомням някога да е крил нарочно информация. Но понякога той действа по интуиция, без да може да обясни причината. С годините се научих да уважавам приумиците на капитана.

— Всички отдельонни командири са четни номера. Те още спят нали?

— Да, сър.

— Алармирай изпълняващите длъжността ефрейтор от всяка група. Сега няма да будим хората… но когато се наложи да го направим, всяка секунда може да се окаже решаваща.

— Разбрано, сър.

След като проверих последния преден пост, посетих и четирите поста, които бяха разположени над селището на Дървениците. Подключих телефоните си паралелно към всеки от подслушвателите. Трябваше да се напрегна, за да ги чуя как си чуруликат помежду си някъде там, под земята. Защото наистина се долавяше някакъв приглушен и злокобен звук. Искаше ми се да побягна презглава, а това бе единственото, което не можех да си позволя.

Чудех се дали онзи „особен талант“, който ни бе посетил, не бе просто човек с невероятно остър слух.

Дървениците бяха точно там, където посочи той. Взводният щаб разполагаше със записани шумове на Дървеници; четирите подслушвателни пункта, които имаха възлово разположение, долавяха типични свърталищни шумове от голям град на Дървеници — това шушукане, което може би е тяхната реч (макар че защо им е нужно да разговарят, когато „мозъчната каста“ контролира всички от разстояние), звуци, подобни на чупене на съчки и шумолене на сухи листа, както и един силен подземен вой, който често биваше фиксиран над техния булевард и вероятно имаше механичен произход — може би се дължеше на някаква вентилация.

Поне засега не се долавяше онзи скърцащ звук, който те издават, когато пробиват проход през скална маса.

По протежение на булеварда на Дървениците се разнасяше едно ниско подземно буботене, което се усилваше до ръмжене на всеки няколко секунди, сякаш оттам преминаваше натоварен трафик. Заслушах се в шума от пост номер пет и ме осени едно интересно хрумване — проверих го, като накарах дежурните от четирите поста по протежение на тунела да ми сигнализират всеки път, когато ръмженето ставаше най-силно. Когато експериментът привърши, докладвах на Блеки:

— Капитане…

— Да, Джони?

— Движението по тази магистрала на Дървениците е еднопосочно: от мен към вас. Скоростта е около сто и десет мили в час, товар преминава приблизително веднъж на минута.

— Горе-долу толкова — съгласи се той. — По мои изчисления скоростта е около сто и осем в час, а интервалът — петдесет и осем секунди.

— Ясно… — почувствах се обезсърчен и смених темата. — Май не виждам да се задават сапьорите?

— Няма и да ги видиш. Те заеха позиция в средния дял от тила на района на „Ловците на глави“. Съжалявам, трябваше да ти го кажа по-рано. Друго?

— Не, сър.

Изключихме линията и аз внезапно се почувствах по-добре. Дори Блеки можеше да забрави нещичко… а и моята догадка се бе оказала правилна. Напуснах зоната на тунела, за да инспектирам дванадесети подслушвателен пост, който бе разположен отдясно на булеварда на Дървениците.

Както и при останалите пунктове за прослушване, там спяха двама души, един дежуреше на слушалките и един беше бодърстваща смяна. Попитах последния:

— Надушихте ли нещо?

— Не, сър.

Човекът, който подслушваше, беше един от петимата ми новобранци. Той вдигна глава и каза:

— Мистър Рико, мисля, че този подслушвателен уред се е скапал.

— Ще го проверя — казах аз.

Той се отмести, за да ми позволи да се подключа заедно с него.

„Пържеха яйца“ — толкова наблизо, че можеше да ги помиришеш! Натиснах бутона на съобщителния канал, които бе достъпен за всички:

— Първи взвод, стани! Събудете се, обадете се и доложете!

После се прехвърлих на офицерската честота:

— Капитане! Капитан Блекстоун! Спешно е!

— По-кротко, Джони! Докладвай.

— Звуци на пържещи се яйца, сър — отговорих аз, като отчаяно се опитвах да запазя гласа си спокоен. — Пост 12 с координати Истър 9, Квадрат Блек 1.

— Истър 9 — съгласи се той. — Децибели?

Хвърлих трескаво поглед към индикатора на прибора.

— Не зная, капитане. Стрелката е откъм страната на максимума, но е излязла извън скалата. Сякаш се намират точно под краката ни!

— Чудесно! — зарадва се той, а аз се учудих как можеше да се чувства по този начин. — Това е най-добрата новина за днес! Слушай сега, синко. Събуди момчетата си…

— Те вече са будни, сър!

— Отлично. Прати още двама подслушващи, кажи им да проверят около пост дванадесети. Опитай се да пресметнеш къде точно ще изскочат Дървениците. И сетне застани далеч от това място. Разбираш ли ме?

— Чувам ви, сър — учтиво казах аз, — но не ви разбирам.

Той въздъхна.

— Момче, косите ми ще побелеят от теб. Виж какво, синко, ние искаме те да излязат навън. Колкото повече, толкова по-добре. Ти не разполагаш с нужната огнева мощ, за да ги спреш, освен ако не затрупаш входа на тунела им, когато изпълзят до повърхността. Само че не бива да го правиш! Ако изскочат навън с все сила, дори един полк не ще може да ги удържи. Нашият генерал знае това; ето защо той се е разположил с цяла тежко въоръжена бригада на орбита и очаква появата им. От теб се иска да обозначиш предполагаемото място на техния пробив, да се изтеглиш назад и да го държиш под наблюдение. Ако имаш повече късмет, главният пробив да се извърши в твоята зона, данните от твоето разузнаване ще бъдат предадени на самия връх на командната пирамида. Така че остани си с късмета, но се постарай и да останеш жив! Ясно ли е?

— Да, сър. Да установя мястото на пробива. Да се изтегля и да избегна контакта с тях. Да наблюдавам и да докладвам.

Привиках подслушватели девети и десети от средния парцел на „Булеварда на Дървениците“ и ги насочих към Истър 9, отдясно и отляво, като им наредих да спират на всяка половин миля и да се ослушват за „пържсени яйца“. В същото време снех пост дванадесети и го пратих в посока на нашия тил. Отдалечавайки се, те трябваше да докладват как затихва звукът.

Междувременно моят сержант прегрупираше взвода. Всички, освен дванадесетте души, които подслушваха повърхността на почвата, бяха прехвърлени в предната зона между селището на Дървениците и кратера. Тъй като ни бе заповядано да не нападаме по собствена инициатива, ние и двамата се притеснявахме от перспективата взводът да остане разгърнат с твърде широк обхват на действие и хората да не могат да си оказват взаимна подкрепа. Така че той ги пренареди в една компактна линия, дълга пет мили, като постави отделението на Брамби отляво, най-близо до колонията на Дървениците. Сега хората ми бяха разположени на разстояние, по-малко от триста ярда един от друг. За тях това означаваше да застанат, кажи-речи, рамо до рамо. Сержантът остави девет души на подслушвателните станции на такова разстояние от левия и десния фланг, на което можеше да им се окаже евентуална помощ в случай на опасност. Само аз и тримата подслушватели, които работеха заедно с мен, бяхме извън обхвата на бързата военна взаимопомощ.

Казах на Бейон от Росомахите и на Дьо Кампо от Ловците на глави, че вече не патрулирам и им обясних защо, после рапортувах за нашето прегрупиране на капитан Блекстоун.

— Щом така ти е по-удобно… — изръмжа одобрително той. — Откри ли някакви признаци, които да подсказват къде ще стане пробивът?

— По всичко изглежда, че центърът му наистина ще бъде около Истър 10, капитане, но е трудно да се определи с абсолютна сигурност. Звуците са твърде силни в една зона с диаметър около три мили — и ми се струва, че въпросната зона продължава да се разширява по периферията. Опитвам се да измеря интензивността на нарастването й по цифровата скала. Смятате ли, че са способни да прокопаят някакъв нов хоризонтален тунел под самата повърхност?

Изглежда въпросът ми го свари неподготвен.

— Възможно е. Надявам се да не си прав. Ние искаме те да изскочат навън.

Той направи пауза, за да помисли и сетне добави:

— Уведоми ме, ако центърът на шумовете се премести другаде. Бъди предпазлив.

— Да, сър. Капитане…

— Какво има?

— Казахте ни да не ги нападаме, след като осъществят пробива. Няма ли да предприемем нещо? Нима ще си останем само зрители?

Той отложи отговора си за петнадесет или двадесет секунди и аз предположих, че се консултираше с някой от големите началници. Най-сетне каза:

— Мистър Рико, вие няма да атакувате около или близо до Истър 10. Но в останалите квадрати ви разрешавам да ловувате.

— Да, сър! — Бях щастлив. — Ще подгоним Дървениците.

— Джони! — прекъсна ме той. — Ако разбера, че преследваш медали вместо Дървеници, лошо ти се пише!

— Капитане — обидих се аз, — какво общо имат тук медалите? На мен ми стигат и Дървениците.

— Хубаво! Престани тогава да ме безпокоиш.

Повиках своя взводен сержант, обясних му новите ограничения, при които щяхме да работим, казах му да сведе информацията за тях до всички и да се увери, че костюмът на всеки от хората ми е зареден с опреснен въздух и че енергийното им захранване е в изправност.

— Току-що приключихме с това, сър. Предлагам да сменим момчетата, които ви придружават — и той спомена имената на трима свободни пехотинци, които би могъл веднага да ми изпрати.

Предложението бе разумно, тъй като моите подслушвачи бачкаха вече от доста време без почивка. Но защо свободните от наряд, които той ми изброи, бяха все разузнавачи?

Тук аз внезапно се сетих и се самообвиних едва ли не в безразсъдство. Костюмът на разузнавача е бърз, колкото командния костюм и е близо два пъти по-бърз от този на обикновения пехотинец. През изминалия час бях изпитвал натрапчивото чувство, че съм пропуснал нещо съществено при тази нервност, която ме бе обзела поради непосредствената близост на Дървениците.

Сега вече знаех. Бях отдалечен на десет мили от моя взвод с група от трима души — и всеки един от тях бе в обикновен костюм. Когато Дървениците изскочеха изпод земята, аз щях да се изправя пред една нерешима дилема… защото моите спътници просто нямаше да могат да се придвижат толкова бързо, колкото мен.

— Вече не се нуждая от трима души — казах на сержанта. — Изпрати Хюз насам. Кажи му да замени Найберг. Нека другите трима разузнавачи да направят рокада с подслушвачите от най-далечната предна част на нашия сектор.

— Само Хюз ли? — подозрително запита той.

— Хюз е достатъчен. Аз самият ще поема работата на единия подслушвач. Двама от нас могат да вземат на мушка цялата зона на предполагаемия излаз; ние вече знаем откъде ще изпълзят Дървениците. — После допълних: — Хюз да дойде при нас на бегом.

Следващите тридесет и седем минути не се случи нищо подозрително. Хюз и аз обходихме надлъж и нашир челната и тиловата дъга на зоната около Истър 10, прослушвайки за кратко навсякъде, където се спирахме, после енергично продължавахме нататък. Вече не бе необходимо да втъквам микрофона дълбоко в земята; достатъчно бе само да допра върха му до почвената покривка и звукът на „пържени яйца“ се разнасяше силно и ясно. Зоната на шума се разширяваше, но центърът й не се преместваше. Повиках веднъж капитан Блекстоун, за да му съобщя, че звукът ненадейно е спрял, и после отново след три минути, за да му кажа, че се е възстановил. В промеждутъка използвах разузнавателната честота и наредих на моя сержант да се погрижи за взвода и за подслушвателните пунктове, намиращи се в близост до него.

Когато този интервал от време изтече, върху нас се изсипа истинска лавина от събития.

Един глас внезапно викна по разузнавателния канал:

— „Пържени яйца“! Квадрат Алберт 2!

Подключих се незабавно към офицерската честота и извиках:

— Капитане! „Пържени яйца“ в квадрат Алберт 2. — Превключих, за да установя връзка с взводовете около мен. — Спешно съобщение! „Пържени яйца“ в квадрат Алберт 2!

Обади се и Дьо Кампо, който докладваше:

— Звуци от „пържени яйца“ в квадрат Адолф 3!

Предадох новината на Блеки и се прехвърлих отново на разузнавателната честота, където чух тревожен вопъл:

— Дървеници! Дървеници! ПОМОЩ!

— Къде?!

Никакъв отговор. Започнах да сменям каналите.

— Сержант! Кой докладва за поява на Дървеници?

Той отвърна отсечено:

— Излизат над града си около Бангкок 6.

— Бийте ги! — Включих се отново към Блеки. — Дървеници в Бангкок 6. Атакувам!

— Чух заповедта ти — спокойно отговори той. — Какво става в квадрат Истър 10.

— Истър 10…

Земята под мен се разтвори и аз се сгромолясах в яма, пълна с Дървеници.

Не можах да разбера веднага какво ме бе сполетяло. Не бях ранен; приличаше на падане сред клоните на дърво. Само че тези клони бяха живи и ме блъскаха и дърпаха в различни посоки, сякаш искаха да ме натикат в преизподнята, докато накрая жирокомпасите ми не сигнализираха за опасността и не се опитаха да ме задържат във вертикално положение. Озовах се на дълбочина десет или петнадесет фута и дневната светлина се скри от погледа ми.

После една вълна от устремени нагоре чудовища ме изтласка отново към светлината, пък и обучението ми си каза думата; рипнах и се приземих на нозете си, готов да се бия. Почти едновременно с това включих отново връзката.

— Пробив в Истър 10… не, по-скоро в Истър 11, където се намирам в момента. Огромна дупка, от която Дървениците се изливат като порой! Стотици! Даже повече!

Имах ръчен огнемет във всяка от ръцете си и ги изгарях, докато съобщавах.

— Изчезвай оттам, Джони!

— Слушам! — понечих да скоча.

После се спрях, отпуснах пръста на спусъка и хубавичко се огледах, защото неочаквано осъзнах, че би трябвало вече да съм мъртъв.

— Поправка — казах аз, като се озъртах трескаво, за да повярвам на очите си. — Пробивът в Истър 11 е лъжлива маневра. Няма никакви войници.

— Повтори.

— Истър 11. В пробива участват само работници. Не се виждат никакви войници. Обграден съм от Дървеници, които продължават да се изсипват навън от отвора, но нито една от тях не е въоръжена. Тези, които се намират около мен, имат всички типични черти на работници. Оказва се, че въобще не съм бил атакуван. — И добавих: — Капитане, възможно ли е това да е само номер за отвличане на вниманието, а действителният им натиск да се осъществи някъде другаде?

— Възможно е — съгласи се той. — Твоето съобщение е препратено право в щаба на Дивизията, така че нека те да си поблъскат главите върху него. А ти се поразтъпчи наоколо и се увери в правотата на сведението си. Не се отпускай при мисълта, че всички са работници. Може да те сюрпризират неприятно.

— Слушам, капитане.

Подскочих високо и надалеч с намерението да се измъкна от това море напълно безопасни, но отвратителни чудовища.

Докъдето ми стигаше погледът, каменистата равнина-плато бе покрита с пълзящи черни форми, които щъкаха във всевъзможни посоки. Аз задействах във въздуха контрола на реактивните струи и подсилих скока си, като същевременно креснах по общата честота:

— Хюз! Докладвай!

— Дървеници, мистър Рико! Милиони Дървеници! Опитвам се да ги подпаля!

— Хюз, вгледай се в тези Дървеници по-отблизо. Между тях има ли въоръжени? Не са ли всички работници?

— Ами…

Приземих се и отнобо подскочих. Той продължи:

— Прав сте, сър! Как се досетихте?

— Присъедини се към своята група, Хюз.

И пак превключих.

— Капитане, няколко хиляди Дървеници наизлязоха тук от много дупки… трудно ми е да определя от колко. Не бях атакуван. Повтарям, изобщо не бях нападнат. Ако сред тях има войници, то те се въздържат от стрелба. Вероятно се крият и използват работниците за камуфлаж.

Капитанът не отговори.

От лявата ми страна избухна ослепителна експлозия, последвана веднага от друга, съвсем същата, но далеч откъм дясната половина на зараждащата се фронтова линия. Автоматично отбелязах часа и координатите на взрива.

— Капитан Блекстоун, отговорете…

Бях достигнал най-горната точка на моя отскок и се потърсих с поглед неговия сигнален фар, но хоризонтът в далечината бе закрит от ниските хълмове на Квадрат Блек 2.

Превключих отново на другия канал:

— Сержант! Можеш ли да се свържеш с капитана и да му предадеш съобщение вместо мен?

В същия миг сигналът на моя взводен сержант премигна върху дисплея на шлема ми и угасна. Зададох приблизително направление на скафандъра си и веднага щом успях да го активирам, се понесох с максимална скорост. Бях престанал да наблюдавам монитора, за да следя разположението на хората си, моят сержант ръководеше взвода, тъй като бях зает — отначало с прослушването на почвата, а през последните няколко минути бях отделил от ценното си време, за да пообщувам с хилядите Дървеници, които ми се натресоха на главата. В увлечението си бях изоставил всичко, следях само за сигналите на сержанта и капралите, които ми позволяваха да се ориентирам в обстановката.

Огледах набързо временната схема на монитора, после повиках Брамби, Куна и командирите на групи:

— Куна! Къде е взводният сержант?

— Той влезе в една дупка, за да разузнае, сър.

— Предай му, че съм на път към вас.

Превключих честотите, без да изчакам отговор.

— Първи взвод на Черна гвардия до Втори взвод — отговорете!

— Какво има? — изръмжа лейтенант Хорошен.

— Не мога да се свържа с капитана.

— Няма и да успееш. Той е вън от играта.

— Убит ли е?

— Не, но има затруднения с енергийното захранване на скафандъра си, тъй че сега се е изключил напълно.

— Тогава ти си ротен командир в момента…

— Добре де, и какво от това! Помощ ли ти трябва?

— Ъ-ъ… не. Не, сър.

— Тогава замълчи — каза спокойно Хорошен, — докато не забележиш, че наистина си на зор. Тук едва удържаме натиска им.

— О’кей.

Неочаквано почувствах, че и на нас май ни се беше струпало повече, отколкото можехме да понесем. Докато разговарях с Хорошен, аз превключих монитора си на пълна картина и близка дистанция, тъй като почти бях стигнал до взвода си. Видях как сигналите на първо отделение изчезваха един по един, като най-напред се изгуби този на Брамби.

— Куна! Какво става с първо отделение?

— Те последваха взводния сержант вътре. — Гласът на Куна звучеше някак неестествено от напрежението.

Възможно е в някой от учебниците подобна ситуация да е била описвана и проанализирала, но аз не съм попадал на такъв учебник. Нима Брамби е действал без заповед? Или пък е получил от началството заповеди, които бях пропуснал? Тъй или иначе, човекът вече се бе шмугнал в тунела на Дървениците и беше извън видимостта и чуваемостта на техническите уреди. Не беше ли дошло време и аз да зарежа инструкциите и да търтя подире му? Утре щяхме да обсъждаме моралната страна на въпроса. Ако изобщо ни има утре…

— Добре! — въздъхнах аз. — Връщам се при вас веднага.

Последният ми скок ме запрати над тях; видях една Дървеница от дясно и я очистих, додето се приземявах. Със сигурност не беше работник, защото стреляше на поразия, преди да й видя сметката.

— Загубих трима души — Куна се задъхваше. — Не зная какво е станало с Брамби. Те изскочиха от три места едновременно и тогава дадохме жертвите. Но сега ги прочистваме…

Бях скочил отново, когато ударната вълна ме подхвана и ме отхвърли настрани. Дали това не бе една от „тапите“, които нашите сапьори бяха поставили, за да запушат подземния им проход?

— Първо отделение! Пригответе се! Възможна е нова ударна вълна!

Паднах направо върху група от три-четири Дървеници. Те не бяха мъртви, но не бяха годни и да се сражават — едва мърдаха. Скочих и им изпратих една граната на раздяла.

— Бийте ги точно сега, момчета! — извиках аз по общия канал. — Те са зашеметени. И знайте, че следващият взрив…

Втората вълна ме грабна, докато произнасях последната реплика. И все пак тя бе далеч по-слаба от онази, която ни насмете преди малко.

— Куна! Събери отделението си! Заемете се веднага с Дървениците, но бъдете предпазливи!

Отзивът на моето повикване бе вял и бавен. Липсваха твърде много звена от веригата поне според моя монитор, който отчиташе физическите параметри на редниците. Затова пък на Дървениците взривът им бе дошъл на нагорно. Огледах се и набързо докопах половин дузина Дървеници, които пречуках без угризения на съвестта. Последната от тях живна миг преди да я подпаля и се опита да ме връхлети. Защо взривната вълна ги засегна по-силно, отколкото нас? Защото не носят скафандри ли? Или пък някой от техните скрити под земята „диригенти“ бе получил долу мозъчно сътресение?

На повикването ми откликнаха деветнадесет действащи бойци. Двама от хората ми бяха мъртви, двама — ранени и още трима бяха неспособни да продължат акцията, защото скафандрите им бяха излезли извън строя. Навар едва смогна да презареди два костюма, като задигна някои от чарковете и енергийните източници от костюмите на мъртвите и ранените. Дефектът на третия костюм се дължеше на повреда в радиото и радарната система, която не можеше да бъде отстранена при полеви условия, така че Навар натовари притежателя му със задачата да охранява ранените. Това бе всичко, с което можехме да си помогнем, докато чакахме да получим подкрепление.

Междувременно аз инспектирах заедно със сержант Куна трите изхода, откъдето Дървениците си бяха проправили път навън, след като бяха напуснали свърталището си. Сравнението на нашите изчисления с данните от предполагаемата карта на екстрасенса показа, както можеше да се очаква, че Дървениците бяха пробили отвори на местата, където тунелите минаваха най-близко до повърхността.

Една от дупките вече бе затворена; отгоре й се мъдреше огромен скален отломък, изтъркалян от взрива. Дървениците не показваха активност и във втората, която продължаваше да зее; казах на Куна да сложи на пост до нея — един войник, изпълняващ длъжността ефрейтор, и неговия подчинен със заповед да убиват всички единични екземпляри, които се опитат да изпълзят оттам или да я запушат с бомба, ако Дървениците започнат да се изсипват навън в гъмжило. Много му е лесно на Небесния маршал да си седи там горе и да съветва отвисоко входовете на дупките да не се затрупват, но аз трябваше да се справя с конкретна практическа ситуация, а не на думи.

После разгледах третата дупка — тази, която беше погълнала моя взводен сержант и половината ми взвод в добавка към него.

Един от коридорите на Дървениците минаваше на около двадесет фута от повърхността и именно там те бяха продупчили скалния таван на тунела. Къде беше отишла излишната скална маса след „пърженето на яйцата“ и каква техника бе причинила този шум на цвъртящо в тиган олио — това не ми беше известно. Скалният похлупак чисто и просто липсваше, а стените на тунела бяха влажни и насечени. Разгледах картата си и се досетих какво се бе случило: другите две дупки, за които вече споменах, представляваха завършеци на малки странични тунели, прокопани от Дървениците. Тази обаче бе вход към основния им лабиринт — явно останалите две са били предназначени да отвлекат вниманието ни, а главната им атака бе дошла именно оттук.

Интересно как Дървениците усещаха човешкото присъствие отвъд плътния скален слой?

Нищо не се виждаше в тази дупка, ни Дървеница, ни човек. Куна уточни посоката, в която бе тръгнало Второ отделение. Това станало седем минути и четиридесет секунди, след като взводният сержант вече бил слязъл долу и малко повече от седем, след като Брамби се втурнал подир сержанта. Аз се взрях в тъмнината и почувствах как започна да ми се повдига.

— Сержант, поеми командването на отделението си — казах аз, като се опитах да придам бодрост на гласа си. — Ако ти потрябва помощ, обърни се към лейтенант Хорошен.

— Някакви други конкретни заповеди, сър?

— Никакви. Поне докато командването не ти изпрати ново нареждане. Ще се спусна, за да потърся второ отделение, така че за известно време връзката с мен сигурно ще бъде прекъсната.

Скочих в дупката, без да дочакам отговора му. И без това вече едва се сдържах да не изпусна нервите си.

Зад гърба ми се раздадоха команди:

— Отделение!

— Първи отряд!

— Втори отряд!

— Трети отряд!

— По отряди! След мен! — и Куна също скочи долу. Така поне нямаше да бъда съвсем сам в мрака.

Наредих на Куна да остави двама души до входа на тунела, за да прикриват тила ни — единият от външната, другият от вътрешната страна. После поведох останалите в подземната галерия, по която се бе втурнало второ отделение. Напредвахме с максимална бързина, но придвижването не ни се удаваше много лесно, защото таванът на тъмния коридор бе нисък и почти опираше в главите ни. Скафандърът позволява режим на такова движение, при което можеш да се плъзгаш, без да повдигаш крака от пода. Все едно че се пързаляш на кънки, но това не е нито лесно в такава обстановка, нито е естествено; без екипировка сигурно щяхме да напредваме по-бързо.

Освен това ни се наложи да наденем маски с инфравизьори и тогава се уверихме в онова, което бяхме учили на теория: Дървениците виждат в инфрачервената област на спектъра. През специалното стъкло на маската тъмният тунел изглеждаше добре осветен. От архитектурна гледна точка той не притежаваше никакви особени характеристики, само равен под и лъскави скални стени, които образуваха арка над нас.

Стигнахме до нещо като кръстовище, където нашият тунел пресичаше друг почти под прав ъгъл. Стратезите ни бяха разработили цяла доктрина за това, как трябва да се водят бойни действия под земята. Но доколко инструкциите им можеха да ни свършат работа сега? Истината бе, че онези, които бяха създали тези доктрини, никога не ги бяха изпробвали, защото преди операция „Царска особа“ никой не се беше връщал изпод земята, за да каже дали техните указания са приложими на практика.

Според една от теоретичните разработки аз трябваше да поставям охрана на всяка пресечна точка като тази. Вече бях оставил при входа двама души, които да ни осигурят възможност за отстъпление. Ако изоставях 10 процента от силите си на всяка пресечна точка, шансовете ми да се измъкна жив оттук щяха да намаляват в същия алгебричен порядък.

Реших, че трябва да останем всички заедно… и че не бива да позволяваме някой от нас да бъде заловен. Не и от Дървениците. Предпочитах един директен сблъсък с тях, при който щяхме да си разчистим сметките докрай… Щяхме да приведем рутинната операция за насилствено заемане на дадена територия, само че под земята. Тази мисъл сякаш свали товара от раменете ми и аз вече не се притеснявах за нищо.

Надникнах предпазливо в пресечката и се огледах в двете посоки. Никакви Дървеници. Опитах да се обадя по сержантския канал за свръзка:

— Брамби!

Резултатът бе изненадващ. Когато използваш радиото на енергокостюма, ти едва чуваш собствения си глас. Но тук, в лабиринта от подземни коридори, моят глас изкънтя и се превърна в мощна, почти физически осезаема вълна, тъй като целият подземен комплекс реагираше като усилвател на звука.

— БРРРРРАМБИ-И-И! — чак ушите ми пропищяха и заглъхнаха от този неистов екот.

И после отново ме връхлетя звуковата вълна:

— МИСТЪРРР РРРИКО-О-О!

— Не толкова високо — посъветвах го аз, като се помъчих да говоря шепнешком. — Къде се намираш?

Този път Брамби ми отговори по-внимателно, стараейки се да не вдига врява.

— Не зная, сър. Изгубихме се.

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Идваме да ви измъкнем. Струва ми се, че сте някъде наблизо. Взводният сержант с теб ли е?

— Не, сър. Ние…

— Почакай така. — Превключих на моята честота. — Сержант…

— Чувам ви, сър. — Гласът му звучеше спокойно. Явно бе намалил силата на честотния си сигнал, — Брамби и аз поддържахме радиовръзка, но така и не можахме да се срещнем.

— Къде си?

Той отвърна след кратко колебание:

— Сър, бих ви посъветвал да потърсите отделението на Брамби и да го изведете на повърхността.

— Отговори на въпроса ми.

— Мистър Рико, вие бихте могли да бродите цяла седмица из този лабиринт, без да ме откриете… а аз не съм в състояние да се движа. Вие трябва…

— Стига, сержант! Ранен ли си?

— Не, сър, но…

— Тогава защо не можеш да се движиш? Проблеми с Дървениците ли имаш?

— Тук гъмжи от тях. Те не могат да ме достигнат… но и аз не мога да се измъкна. Смятам, че за вас ще е по-добре да…

— Сержант, губим скъпоценно време! Убеден съм, че знаеш точно в коя посока си завил. Искам да ми съобщиш координатите, за да ги обознача на картата. И ми дай сведение по нониуса на твоя уред. Включи насочен сигнал и докладвай. Това е заповед.

Той доложи точно и кратко. Светнах лампата на шлема си, изхлузих маската с инфравизьора и проследих по картата траекторията на изминатия от него път.

— Прекрасно — произнесох, докато нанасях данните върху листа. — Ти се намираш почти под нас, на две нива по-надолу. Вече знам по кой тунел да поема. Ще дойдем там веднага щом се съединим с второ отделение. Дръж се.

Превключих на общия канал:

— Брамби…

— Тук съм, сър.

— Накъде поехте, когато стигнахте до първия кръстопът — надясно, наляво или направо?

— Право напред, сър.

— О’кей. Куна, води! Отиваме при тях. Брамби, Дървениците създават ли ви някакви затруднения?

— Засега не, сър. Но се заблудихме заради тях. Счепкахме се с една сюрия Дървеници и ни се наложи да отстъпим… Когато всичко свърши, вече бяхме оплели конците.

Искаше ми се да го попитам какви са загубите им в жива сила, но после реших, че лошите новини могат и да почакат. Най-важното сега беше да събера взвода си и да го изведа оттук. Градът на Дървениците, в които не се мяркаха никакви Дървеници, ни действаше някак си по-подтискащо, отколкото самите негови жители, с които ни предстоеше да се сблъскаме. Гласът на Брамби ни насочваше при избора на направление всеки път, когато тунелът започваше да се разклонява. Аз мятах бомби с парализиращ газ в коридорите, които не използвахме. Бомбите съдържаха производни на нервно-паралитичния газ, които в миналото използвахме срещу Дървениците. Вместо да ги убива, новият газ предизвикваше у тях временно вцепенение. Бяхме оборудвани специално за тази операция, макар че аз с чиста съвест бих трампил цял тон такива бомби за няколко фунта истински тротил. Все пак тяхната употреба ни пазеше донякъде от неприятни изненади.

В един от дългите тунели загубихме връзка с Брамби, предполагам поради някакво отражение на радиовълните, тъй като го засякохме отново още на следващата пресечка.

Но след това той не можа да ми каже накъде да завия. Бяхме близо до мястото, където ги бяха атакували Дървениците.

Тук те нападнаха и нас.

Не зная откъде се взеха. В началото всичко бе тихо. После дочух вик „Дървеници! Дървеници!“ някъде зад гърба ми, откъм края на колоната. Едва успях да се обърна и Дървениците наскачаха отвсякъде. Предполагам, че гладките стени на коридорите не бяха толкова непроницаеми, колкото изглеждаха. Само така мога да си обясня, че те изведнъж се озоваха навсякъде около нас и сред нас.

Не можехме да използваме огнеметите си, нито да хвърляме гранати; имаше голяма вероятност да поразим някой от своите. Но Дървениците не страдаха от подобни угризения едни спрямо други. За тях бе по-важно да погубят който и да е от нас. Но ние имахме ръце и крака, разполагахме и с мощната изкуствена мускулатура на скафандрите, която многократно увеличава силата на всеки удар…

Ръкопашната схватка продължи не повече от минута, после всички Дървеници изчезнаха някъде. От тях останаха да се валят по пода само трупове и откъснати крайници… както и телата на четирима капсулни войници.

Единият от четиримата мъртъвци бе сержант Брамби. Неговото отделение се бе присъединило към нас по време на сблъсъка. Тяхното местонахождение се бе оказало съвсем наблизо до нас; там те бяха стояли тихомълком, държейки се буквално един за друг, за да не се загубят. Бяха чули шума от битката и благодарение на него бяха успели да стигнат до нас, въпреки че радиовръзката бе прекъсната временно.

Куна и аз се уверихме, че поразените наистина са мъртви, после обединихме двете отделения в едно, състоящо се от четири групи, и продължихме да се спускаме все по-надолу под повърхността, като се ориентирахме по означенията, които бях нанесъл на картата. Най-сетне открихме Дървениците, които бяха обкръжили нашия взводен сержант.

Боят бе още по-кратък от първия, защото ние бяхме предупредени за наличието на Дървеници там, тъй че преимуществото на изненадата беше на наша страна. Сержантът бе пленил един от интелектуалците на Дървениците и използваше нежното му телце като щит. Не можеше да се отскубне чрез индивидуална акция от тях, но и те не можеха да го атакуват, без да извършат самоубийство в буквалния смисъл на думата, като унищожат собствения си мозък.

Ние се оказахме в далеч по-изгодно положение от тях и ги ударихме в гръб съвсем по правилата на военното изкуство.

После разгледах противното създание, което сержантът държеше в прегръдката си и изпаднах в екзалтация, независимо от умората и загубите ни. В същия миг дочух някъде съвсем наблизо проклетия шум от яйца, които цвърчат в тиган. Един голям скален къс се откърти от тавана и падна отгоре ми, с което моето участие в операция „Царска особа“ приключи.

Събудих се в някакво легло и първото, което си помислих, бе, че се намирам отново в Кадетския корпус и че току-що ми се е присънил един необичайно дълъг и тежък кошмар на военна тема. Но в действителност аз не бях в Корпуса. Това бе пригоденият за болнично отделение служебен отсек на транспортния кораб „Аргон“. Бях имал свой собствен взвод и наистина се бях сражавал заедно с него в продължение на дванадесет часа.

Сега обаче бях само един от пациентите на корабния лазарет, страдащ от отравяне с азотен окис и наднормено радиационно облъчване. Оказа се, че бях лежал в безсъзнание и с повредена екипировка повече от час, преди военните санитари да ме спасят, изнасяйки ме оттам със счупени ребра и леко мозъчно сътресение, вследствие на онзи удар по черепната ми кутия, който ме беше извадил извън строя.

Така че измина доста време, преди да си изясня по-подробно обстоятелствата, свързани с Операция „Царска особа“, макар че някои от тях навярно никога няма да узная. Защо например Брамби отведе отделението си под земята? Брамби е мъртъв, а Наиди получи своето веднага след него и аз се радвам, че и на двамата им бяха връчили нашивките преди десанта и те ги носиха през онзи паметен ден на планета П, в който нищо не вървеше според предварителния замисъл.

Успях да се осведомя в крайна сметка защо моят взводен сержант бе решил да се спусне в града на Дървениците. Той бе чул доклада ми до капитан Блекстоун, че „главният пробив“ на практика служи само за отвличане на вниманието и е предизвикан от работници, изпратени за да бъдат унищожени. Когато и войните на Дървениците започнаха да излизат подире им, там, където бях аз, той бе направил верния извод (изпреварвайки с няколко минути заключението на Генералния щаб), че Дървениците предприемат отчаяна стъпка, защото те не биха пожертвали всички свои работници, само за да ни отвлекат вниманието. Интелектуалците все пак би трябвало да са зависими от тези, които ги изхранват.

Той забелязал, че в контраатаката, предприета от населението на техния град, не вземат участие достатъчно въоръжени сили, и отгатнал, че врагът не разполага с големи резерви — и тогава почувствал, че пред него се е открила златна възможност, каквато се случва само веднъж в биографията на десантчика. Действайки индивидуално, той съумял да осъществи целта на операцията, като се бе впуснал да открие „царска особа“ и да я хване. Спомнете си, че това беше единствената ни задача; ние разполагахме с толкова жива сила и техника, че да окупираме планета П, но нашият ловен обект бяха представителите на царската каста и ние трябваше да се научим как да ги издирваме и да ги пленяваме. И така, той се бе втурнал вътре; бе играл вабанк и бе спечелил.

Благодарение на неговите действия Първи взвод на Черната гвардия получи официална оценка „мисията успешно приключена“. През този ден на планетата П се бяха сражавали стотици взводове на МП, но тези, които можеха да се похвалят с подобна оценка, се брояха на пръстите на едната ръка; не беше заловена нито една царица (Дървениците избили първо тях, когато разбрали, че са изпаднали в безизходно положение). Пленени бяха само шестима интелектуалци. Никой от шестте не бе разменен за някои от нашите. „Диригентите“ не живяха достатъчно дълго. Но служителите от отдела по психология на военното дело бяха получили най-сетне живи екземпляри, така че операция „Царска особа“ можеше да мине за сполучлива.

Моят взводен сержант бе отличен с полева атестация за офицерско звание и бе произведен в чин. На мен не ми предложиха повишение (пък и аз бих го отказал), но неговото издигане в служебната йерархия възприех като нещо напълно закономерно. Капитан Блеки ми бе казал, че ми дава „най-добрия сержант във Флотата“ и аз никога не бях се съмнявал в правилността на неговата преценка. Познавах се с взводния си сержант още преди войната, макар че никой от Черногвардейците не подозираше това — аз не им го бях казвал, а и той едва ли им бе споменавал някога този незначителен факт. Съмнявам се дали и самият Блеки беше в течение на нещата. А истината бе, че аз помнех много добре своя взводен сержант още от първия си ден като новобранец в Мобилната Пехота.

Неговото име беше Зим.

Моята роля в операция „Царска особа“ не ми се струваше съвсем успешно изпълнена. Прекарах на „Аргон“ повече от месец, първо като пациент, после като излекуван, но незачислен към екипажа гост, преди да ме изпратят заедно с няколко дузини от такива като мен в Санктор. Имах достатъчно свободно време, през което размишлявах най-вече за пострадалите в битката и за многото грешки, които бях натрупал за краткото време, докато бях взводен командир. Корях се, задето не съумях да изпипам всичко така виртуозно, както лейтенантът би го направил; бях допуснал един идиотски скален къс да ми падне върху главата и бях лишил хората си от ръководство.

Най-много ме притесняваха загубите — не знаех колко на брой са загиналите, помнех само, че когато устроихме капан за Дървениците, вече бяха останали само четири действащи групи, а бях започнал акцията с шест. Не знаех и колцина се бяха затрили, преди Зим да ги изведе на повърхността и преди Черногвардейците да се изтеглят от полесражението.

Не ми бе известно дори дали капитан Блекстоун бе още жив (по-късно узнах, че успял да поправи оборудването си и се заел отново с командването на ротата, след като се бях спуснал под земята). Чудех се как ли се процедира в онези случаи, когато кандидатът за офицерски пост е жив, а екзаминаторът му е мъртъв. Струваше ми се, че след всички издънки, които бях допуснал, нямаше да ме вземат даже и за фатмак. Ето защо хич не ми пукаше, че учебниците ми по математика бяха останали на другия кораб.

Въпреки това, когато ми позволиха да ставам и да ходя след първата седмица от моя престой на „Аргон“, взех на заем няколко математически книжици от един от младшите офицери и се отдадох на самообучение. Математиката е трудна работа и изцяло поглъща съзнанието ти — не е излишно да я изучиш, доколкото можеш, няма значение какъв ти е рангът; всичко, което представлява някаква важност в тоя живот, се основава на нея. Все ще ти послужи някъде, независимо от званието и длъжността ти.

Когато най-сетне се върнах в Кадетския корпус и надникнах в бумагите им, аз установих, че все още ме водят при тях като кадет и си взех отново звездите за пагоните. Предполагам, че Блеки ме бе възнаградил за терзанията ми и ми бе дал все пак положителна оценка в аванс.

В нашата стая съквартирантът ми Ейнджъл бе качил краката си върху масичката. До тях лежеше пакет, в който бяха опаковани книгите ми по математика. Той вдигна поглед, сепна се и едва не падна от стола.

— Привет, Джони! А ние тук си мислехме, че Дървениците са те…

— Мен ли? Не им бях по вкуса. Твоят стаж още ли не е започнал?

— Защо, той вече свърши — протестира Ейнджъл. — Напуснах школата един ден след тебе, направих три спускания и се върнах тук след седмица. Ами тебе какво те забави толкова?

— Пътувах дълго насам. Изкарах цял месец като обикновен пасажер.

— Някои хора са късметлии. В колко спускания участва?

— В нито едно — признах си аз.

Той се взря в мен и подсвирна.

— Някои хора наистина са много, ама много големи щастливци. Роди ме, мамо, с късмет и ме хвърли на смет!

Вероятно Ейнджъл беше прав; в крайна сметка аз бях привършил успешно курса на обучение. Но и той бе взел малко от моя късмет, додето любезно ми преподаваше. Предполагам, че моят „късмет“ бяха и самите хора, които ме обкръжаваха — Ейнджъл, Джели, лейтенант Рашчак, Карл, полковник Дюбоа, моят баща, Блеки… Брамби… Ейс и, разбира се, сержант Зим. Първи лейтенант Зим вече заемаше капитанска длъжност. Всичко беше наред. Не би било правилно аз да съм по-старши от него.

На другия ден след дипломирането аз и моят съученик Бени Монтез стояхме на пистата на космопорта и очаквахме приземяването на флотата с намерение да се качим на корабите, към които бяхме зачислени. Ние бяхме все още новоизпечени втори лейтенанти и се чувствахме неловко, когато ни отдаваха чест. Поради липса на друго занимание четях таблицата със списъка на корабите, които бяха в момента на орбита около Санктор — едно безкрайно изброяване на имена, сякаш срещу Санктор се подготвяше невиждана по своя размах операция. Имах две съкровени желания, които бяха свързани помежду си — да ме изпратят отново в старата ми бойна част, и то преди баща ми да я бе напуснал. Явно обаче се задаваха големи маневри, защото ми предстоеше да послужа под командването на лейтанат Джелал, където ме изпращаха като „учил-недоучил“ за доошлайфане.

Бях толкова развълнуван от всичко това, че дори не ми се щеше да го обсъждам с Бени, така че сега изучавах съсредоточено списъците. Господи, какви кораби! Те бяха групирани всеки според своя клас и размер. Бяха твърде многобройни и разнообразни, за да бъдат локализирани по някакъв друг начин. Започнах да чета наум названията на военнотранспортните съдове, които имаха непосредствено отношение към МП.

Там беше и „Манерхайм“! Имаше ли някаква възможност да се видя с Кармен? Вероятно не, но можех да направя телеграфна справка и да разбера.

Най-големите кораби на порта бяха новият „Долина Фордж“ и новия „Ипрес“, също и „Маратон“, „Ел Аламейн“, „Айо“, „Галиполи“, „Лейтенант Марн“, „Страж“, „Гетисбърг“, „Хейстингз“, „Аламо“, „Ватерлоо“ — всички места, където калната обувка на пехотинеца е направила гръмките им имена свещени.

И по-малките кораби, тези, които са наименовани на известни труженици от пехотата: „Хорацио“, „Алвин Йорк“, „Блатна Лисица“, самият „Роджър“, благословено да бъде сърцето му, „Полковник Бауи“, „Деверо“, „Версингеторикс“, „Сандино“, „Обри Кузен“, „Камехамеха“, „Оди Мърфи“, „Ксенофонт“, „Агиналдо“…

— Трябва да има кораб на име „Магсейсей“ — Казах аз.

— Какво — попита Бени.

— Рамон Магсейсей — повторих. — Велик мъж, велик воин. Вероятно щеше да е началник на „Отдела по военна психология“, ако беше жив днес. Изучавал ли си някога история?

— Разбира се — каза Бени. — Знам, например, че Симон Боливар е построил пирамидите, натупал е Армадата и е осъществил първия полет до Луната.

— Пропусна брака му с Клеопатра.

— А, да. Обзалагам се, че всяка страна си има своя версия на собствената си история.

— Аз съм убеден в това — и добавих нещо, което той явно не разбра.

— Какво каза? — учуди се приятелят ми.

— Извинявай, Бернардо. Това беше една стара пословица на моя роден език, която би могла да се преведе приблизително така: „Домът е там, където е сърцето“.

— Но на какъв език я произнесе?

— Тагалски.

— Нима там, където си роден, не говорят стандартния английски език?

— Говорят го естествено: при сключване на делови сделки, в училище и така нататък. У дома понякога разговаряме на стария си език. И моето истинско име е Хуан Рико. Традиции, нали разбираш?

— Да, знам. Нашите старци също обичат да бъбрят на испански. Но откъде ти…

Тонколоната до нас пропя мелодията „Страна на равнините“.

Бени ме дари с щедра усмивка.

— За мен е! Отивам на среща с един кораб! Пази се, човече! Ще се видим по-късно.

— И не забравяй Дървениците! — Той се затича, а аз се обърнах към таблицата и продължих да чета имената на корабите: „Пол Малетер“, „Монтгомъри“, „Чака“, „Джеронимо“…

После се разнесе най-приятният звук на света:

Грабнах багажа си и забързах към кораба. „Домът е там, където е сърцето!“ — отивах си вкъщи.