27

23.

Бърт Радмън обичаше да пише в малката читалня до фоайето на хотел „Бристол“ — предпочиташе я пред апартамента си, който беше прекалено тих и уединен, и офиса си, където пък беше прекалено шумно и му досаждаха. Читалнята беше унила и тиха, обърнатите към тавана месингови лампи, монтирани на стените, хвърляха мека светлина върху тапетите на червено-черни райета. По половин дузината махагонови бюра имаше допълнителни лампи и месингови мастилници. Канапетата и столовете бяха кожени и хората, които обикновено седяха на тях, шепнеха, а не крещяха.

Ако усетеше нужда от напитка, оттатък тясното фоайе беше барът на хотела — интимен водопой с шестметров, покрит с плочи тезгях покрай едната стена, с въгленочерни килими, маси със стъклени плотове и столове с меки възглавници. Барманът Роми пускаше любимите си плочи на грамофона, скрит в малката ниша до склада, и вкусовете му варираха от опера и класика до последните джазови записи. Роми беше може би и най-грубият барман в Париж: посрещаше редките музикални желания на клиентите си с мрачно ръмжене, последвано от „нон“, отказваше да се впусне в случаен разговор и си мърмореше нецензурни неща, когато го молеха да приготви напитка, която той лично не харесваше. Но макар да беше неприветлив, компенсираше това с феноменалната си памет — помнеше какви напитки обичат гостите, които понякога не беше виждал шест месеца, че и повече.

Вече втора година Радмън си водеше дневник и записваше всекидневните си занимания, мнения и впечатления от ескалиращата криза в Европа — нещо като хроника на най-съкровените му мисли и страхове, оценка на започващата буря.

Тази вечер той пишеше есе за въодушевлението на французите, които, изглежда, повърхностно игнорираха заплахата от север и изток. В края на краищата, те си имаха отбранителната линия Мажино — една вертикална бетонна стена, защитена от бункери, която се простираше по цялата дължина на границата. Това, заедно с френската армия, се предполагаше, че ще удържи Вермахта на Хитлер. Според Радмън това бе смешно и така го беше написал в някои от статиите си — констатация, която не можеше да му спечели любовта на френското правителство и военните.

Всяка вечер той сядаше в читалнята с чаша абсент и оставяше мислите си да витаят, като разширяваше субективното си мнение и добавяше непотвърдени слухове и предсказания за бъдещето на континента, които не можеше да използва във вестникарските си статии. Той използваше свободното си от работа за „Таймс“ време да преработи дневника си, който наричаше „Увертюра към нещастието“, и се опитваше да не обръща внимание на настойчивия вътрешен глас, който му казваше, че всъщност пише книга. Радмън все още не беше готов да приеме тази отговорност като реалност.

Хотел „Бристол“ беше малък, но изключителен хотел, който се придържаше към редовните клиенти и знаменитостите, които не можеха да намерят анонимност в по-големия и известен „Риц“. Кигън винаги отсядаше в „Бристол“. Първо, беше удобно, а, второ, беше познат тук и управителите му обръщаха специално внимание. Фоайето беше малък, тесен коридор, водещ към регистрацията и асансьора, просто една абаносовотъмна клетка. Вратите на читалнята и бара бяха една срещу друга. Кигън и Джени винаги идваха в читалнята, когато се връщаха от нощните си набези в търсене на развлечения, и това беше знак за Радмън да прекъсне усамотението си. Винаги си пийваха заедно по чашка преди лягане.

Но тази вечер те закъсняваха. Радмън, уморен от придирчивото си редактиране, реши да си вземе още нещо за пиене, и когато отиде на бара, видя там фон Майстер, аташето на немското посолство. На фона на оцветените в черно стъклени лавици със спиртни напитки той изглеждаше наистина заплашителна фигура, висока и изправена, почти сатанинска персонификация на Третия райх. Фон Майстер носеше тъмносин двуреден костюм вместо униформата си и все пак Радмън изведнъж усети студенина, сякаш беше минал покрай отворен хладилник.

— Bon soir, мосю Радмън — каза немецът, после кимна към дневника. Както винаги не оставяш въображението си без работа, а?

— Е, лично аз мисля, че пиша истината — усмихна се Радмън.

— Истината за едни е лъжа за други, нали така? Не знам кой е казал това, сигурно някой проницателен поет.

— Сигурно отговори Радмън.

— Разбирам, че твоят американски приятел… как се казваше… — Радмън не отговори и фон Майстер махна с ръка, сякаш милостиво му прощаваше. — А, да, Кигън. Чух, че ще се ожени за това германско момиче.

— Така разправят.

— Надявам се, че ще бъдат много щастливи — каза германецът доста неубедително.

— Ще им кажа колко си загрижен.

Фон Майстер пак посочи дневника на Радмън, този път с лека усмивка, и каза:

Трудно може да се каже, че имаш обективно гледище. Мислех, че обективността е основното за добрия журналист.

— На това ли са те учили в Кеймбридж?

— Това, на което са ме учили в Кеймбридж, не ми върши голяма работа. Това, което научих в Кеймбридж, е, че британската империя е обречена. Конецът е пред скъсване. Прекалено много бракове между родственици.

— Така си мислехте и последният път, когато премерихте сили, и видя какво се случи. Нашариха ви задника от бой.

Усмивката на германеца угасна. Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Знаеш ли, за теб е привилегия да работиш в Германия. Ние ти даваме виза и можем винаги да я анулираме. Аз не бих забравил това, ако бях на твое място.

— Аз нищо никога не забравям — каза Радмън.

— Колко интересно — отговори фон Майстер. — Аз също.

— Господи, ти си образован човек, фон Майстер. Не виждаш ли какво става в твоята страна? Нямаш ли поне малко съвест?

Фон Майстер го погледна и каза сухо:

— Хитлер е моята съвест. — Обърна се към бара и без да гледа Радмън, приключи разговора. — Предай поздравите ми на Кигън и германската му приятелка. — И вдигна чашата си в подигравателен тост.

Радмън беше дълбоко разстроен от разговора. Умът му беше в постоянен хаос, откакто се опитваше да подреди всички противоречия на германската ситуация. Той беше прекарал петнадесет години във и извън Германия и мислеше, че познава хората. Но реакцията на германците към стъписващия възход на Хитлер от затворник към абсолютен диктатор на страната го поразяваше.

Той се върна в читалнята и написа:

„Как можаха германците да оставят това да се случи? Как можаха просто да се откажат от свободата на словото, свободата на изразяване, свободата да не бъдат преследвани и арестувани?

Германците са фактически затворници в собствената си страна, задушени от цензурата и необуздани полицейски зверства. Тяхната грамотност и вкус се контролира от изобретателни неграмотни хора. Гьобелс и неговите подмазвачи, подкрепяни от религиозни опортюнисти, са опразнили библиотеките от великите книги — Киплинг, Марк Твен, Данте, Стайнбек, Хемингуей, Фройд, Пруст, Томас Ман, списъкът е безкраен — които те считат за изродени, и музеите от покварените картини на Ван Гог, Пикасо, Модилиани, Гоген, Дега и още дузина други.

Как могат да търпят унищожаването на конституцията от съдии, които са политически подлизурковци, които вземат решенията си не на базата на морала и справедливостта, а просто за да задоволят исканията на Хитлер и неговата сган? Да легализират стерилизирането? Да легализират лоботомията? И тези хора са съдии! Те легализират всичко, което той прави. Боже Господи, какви престъпления се оправдават в името на справедливостта!

Как може една цяла нация по същество почтени хора да извърне лице от масовия грабеж, от покушенията и убийствата на евреите и политическите дисиденти? Господи, тези неща не са незабележими! Изисква се усилие, за да ги видиш по друг начин!

Как наистина?

Може би ако успеем да отговорим на този въпрос, ще можем да предотвратим огромна човешка трагедия в бъдеще.

Съмнявам се обаче, че ще го направим.

Изглежда, ние никога не се научаваме.“

Няколко минути по-късно Кигън и Джени влязоха прегърнати и както винаги, се смееха. Той затвори дневника си.

— Къде бяхте тази вечер? — попита Радмън, събра си листата и ги сложи в кожената си папка.

— „Le Casino de Paris“ — каза тя. Думите й избликнаха почти слети от вълнение. — Видяхме сестрите Доли, Уиндзорския херцог, Морис Шевалие, и кой беше борецът, Франсис?

— Джек Шарки — отговори той и завъртя очи. — Най-обикновен боксьор. Бивш световен шампион тежка категория.

— Още една забележителна нощ, а? — попита Радмън.

— О, да — каза тя и прегърна Кигън през кръста. — Всяка нощ е забележителна.

24.

Спомените на Вилхелм Фирхаус за първивия му ден в училище понякога нахлуваха в мислите му без предупреждение, подсъзнателно възбудени от някой реален или въображаем поглед или дума. Когато това се случваше, Фирхаус биваше завладяван от страшен бяс, който ставаше още по-ужасяващ поради студения му контрол върху емоциите. Обектът на този бяс бе винаги Давид Кравиц. Малкият Вили беше водил доста спокоен живот до този ден, понеже деформацията му бе приета и игнорирана от семейството и приятелите. Въпреки че той усещаше, че тази грозна буца плът на рамото му го прави по-различен от другите, той все още не знаеше колко жестоки могат да бъдат децата.

Първият, който го обиди, беше Давид Кравиц, чието семейство бе богато и влиятелно и който бе един вид самозван водач на класа. На Кравиц, който бе отличен ученик, бързо му стана ясно, че Фирхаус представлява заплаха. Гърбавото момче беше много надарено, бързо вдигаше ръка в клас и беше винаги подготвено. Така че Давид Кравиц започна да унижава и да обижда Фирхаус, наричаше го „оня новия, гърбушкото“. Намекваше, че деформацията била резултат от някаква тъмна и ужасна тайна, внимателно прикривана от семейството. Дори веднъж разпространи слуха, че Фирхаус, всъщност единствено дете, имал сестра, която била толкова уродлива, че я държали в килера. Другите деца бързо се включиха в заговора.

Кравиц бе първият човек, когото Фирхаус намрази истински, и тази омраза с годините се бе разраснала и бе включила всички евреи. Той се наслаждаваше на лъжите и слуховете, които расистите разпространяваха за тях, а когато прочете „Майн Кампф“, омразата му стигна до крайност. Тя стана неговият Талмуд, неговата Библия. Хитлер беше Бог, евреите бяха Дявола и кръвта беше светената вода на живота, която трябваше да бъде очистена и пречистена от грях и превърната в арийска за славата на Третия райх. Той беше един идеален нацист — интелигентен посветен мъж, чиято сляпа омраза беше заменила моралните му убеждения и чийто расизъм беше толкова долен, че се доближаваше до извратения религиозен фанатизъм, при който ритуалите са унищожение, предателство, мъчения и убийства.

Фирхаус добре разбираше иронията на факта, че зависи напълно от евреите, за да изпълни една от най-важните задачи, които му бяха поставени. В момента усмихнато наблюдаваше през открехнатата врата на всекидневната си как въвеждат в кабинета му Херман Адлер. Погледна си часовника. Ще го остави да почака десетина минути. Десет минути сам в кабинета, със собствената си параноя. Каква прелестна мисъл!

Херман Адлер седна на стола и здраво стисна чантата пред гърдите си, сякаш се страхуваше да не отлети. Стаята беше мрачна въпреки двете лампи — едната осветяваше бюрото, а другата — Адлер. На ореховото бюро имаше само един бележник, телефон и пепелник. Преди очите на Адлер да привикнат към тъмнината, вратата се отвори и Фирхаус влезе напето, опитвайки се да омаловажи буцата на гърба си. Не погледна към Адлер, а седна на бюрото, сложи си очилата, отвори едно чекмедже и взе някаква папка. Извади си джобния часовник и го сложи пред себе си, отвори папката и прелисти съдържанието й, като от време на време спираше да прочете нещо, кимаше и си мърмореше одобрително.

Най-накрая запали цигара, облегна се и прикова суровите си очи в Адлер, който продължаваше да седи на ръба на стола и да стиска чантата.

— И така… може ли да те наричам Херман? — каза учтиво Фирхаус.

— О, да, разбира се, господин…

— Може да ме наричаш „господин професоре“ — каза Фирхаус и пак погледна в папката.

— Благодаря ви, хер професоре.

— Ти работиш изключително успешно по нашата Родословна програма, Херман. Затова пожелах да се срещна лично с теб… но бях доста зает.

— Разбирам, хер професоре.

Фирхаус беше научил, че колкото повече правеше човек, толкова повече изискваше Хитлер от него. Отначало беше разузнавателният отдел, после Черната лилия и сега родословната програма. Той беше решен да накара експеримента да проработи. Докато Химлер и Хайдрих бяха заети с по-важния проблем да се занимават със стопроцентовите евреи, Фирхаус тихо вършеше своята работа със субекти със смесена кръв: половин, четвърт и една осма евреи. Беше трудно. Адлер се беше оказал безценен съюзник в този проект.

— Виждам, че и двамата обичаме операта — каза той, без да вдигне поглед. Ни най-малко не се интересуваше от любовта на Адлер към операта, просто искаше евреинът да разбере, че СС знае всичко.

— Да, операта е голямата ми любов. Когато жена ми беше жива, ходехме на почивка в Италия. Всяка вечер ходехме в „Ла Скала“.

— Много хубаво. Както вече казах, твоите сведения са много интересни.

— Благодаря — отговори Адлер. Главата му нервно подскачаше.

— Колко са сега, дванадесет, тринадесет семейства?

— Петнадесет, господин професоре — отговори Адлер скромно.

— Хм. Някои от евреите във вашата общност усещат ли, че вършиш тази работа?

— Не, не, господин професоре — каза Адлер разтревожено. — Никой не подозира нищо.

— Добре.

— Точно затова дойдох да направя доклада си през нощта.

Фирхаус отново се взря внимателно в Адлер. Четирийсетгодишен нисък мъж, набит, но не дебел, с вълниста коса и нежни очи. Лицето му беше сбръчкано и бледо като тебешир. Носеше син костюм от шеевиот с кръпки на лактите, а яката на ризата му беше оръфана. Върху горната му устна лъщеше пот.

„Спретнат, но без вкус — помисли си Фирхаус. — Признателен — не, задължен — за най-малката услуга.“

— Ще те попитам нещо, Херман. Това притеснява ли те? Да издаваш други евреи по този начин?

Адлер дори не се замисли, а веднага поклати глава.

— Такъв е законът — каза той. — Имам късмет, че ми е предоставена тази възможност.

За момент очите на Фирхаус блеснаха и веждите му се повдигнаха от изненада.

— Да, това е най-практичната гледна точка — бавно каза той и пак погледна документите. — По професия си търговец бижутер, така ли?

— Да. Имах си собствен магазин.

— Беше ли национализиран?

— Да.

— И къщата ти?

— Да.

— Сега живееш на Кьонигсплац 65. Това апартамент ли е?

— Да, хер професоре. Една стая и малка кухня.

— Вдовец си, виждам. Близки?

— Синът ми беше убит на Западния фронт през 1916 година. Жена ми почина преди три години.

— Да, от сърдечен удар, виждам.

— Да. Тя всъщност не успя да преживее смъртта на сина ни.

— Пише, че ти също имаш проблеми със сърцето.

— Малки. Имах малък удар преди около година. Нося си хапчета, в случай на нещо. Така че съм годен.

— Добре. Не искаме да те загубим. Ти разбираш, Херман, че в партията има хора, които не са съгласни с политиката на този отдел: да се работи с хора със смесена кръв. Те искат всички евреи да бъдат включени в репатрирането и имиграцията. Бюрократи. Не искат да се променят, защото виреят върху съществуващото положение. Не с времето това ще се промени. Междувременно фюрерът ми е възложил да започна този експеримент. Ти разбираш поверителния характер на тази работа, нали, Адлер? И няма да я дискутираш дори и с другия персонал от СС.

— Разбирам, хер професоре.

— Аз лично мисля, че изследването на четири поколения е съвсем достатъчно. В края на краищата бройката ще бъде изумителна. Така че, Адлер, за теб винаги ще има много работа.

— Благодаря ви, господин професоре.

— Може би ще мога да те издигна до статуса на ариец. Това се прави, знаеш, при големи заслуги. Няма да имаш право да се ожениш за арийска жена, но това са дреболии. Ако продължаваш все така успешно, може да уредим да се придвижиш към нещо по-голямо, по-удобно, може да ще ти дадем друг магазин… и дори да ти прехвърлим малко партиен бизнес.

Адлер затвори очи. Беше чувал, че ако решат, германците могат да махнат позора от някой евреин, но сега чуваше първото официално потвърждение, че това се прави. „Господи — помисли си той, — отново да имам собствен магазин, прилична къща и знакът «Е» да бъде премахнат от документите ми за самоличност. Отново да почувствам свободата.“ Беше повече, отколкото можеше да се надява.

— Това ще бъде много великодушно, хер професоре — каза Адлер с треперещ глас. Сърцето му биеше силно.

— Предлагам ти още едно предизвикателство, Херман — каза Фирхаус, стана и заобиколи бюрото. — Хер Химлер би желал да върне доста влиятелни евреи, които… са напуснали Германия. Това са хора, които по много причини бихме желали да върнем. Предатели. Създават ни проблеми в другите държави. Те са пръснати навсякъде.

Той махна широко с ръка.

— Италия, Франция, Египет, Гърция, Америка. Всяко указание, което можеш да ни дадеш, ще бъде още по-голямо постижение за теб. Ще спечелиш не само моята благодарност, но и тази на раихсфюрера Химлер. Ще ти дам списък с имена. Ще си държиш ушите отворени, нали?

— Ще се заема веднага, хер професоре. Фирхаус го потупа по рамото и каза:

Искаш ли цигара? — Извади един пакет и изтръска една. — Френски са. „Голоаз“.

— О, благодаря, господин професоре — каза Адлер, взе си цигара с трепереща ръка и я запали. После отвори чантата и извади сноп документи.

— Тук имам нещо, мисля, че ще ви заинтересува…

И много внимателно сложи документите на бюрото, а после почти но инстинкт остави чантата на пода.

— Това са фамилни архиви — актове за раждане, спомени, писма и така нататък. Този тук, Оскар Браун, има банка близо до Кобург. Много преуспяваща. — Адлер порови в документите и сипря на една схема. — Проследил съм четири поколения назад, четири, хер професоре! — И гордо вдигна четири пръста. — Дядото на майка му е бил евреин. Иозеф Фелдщайн. Бил е служител в синагогата и всъщност той основал банката. Имам списък на всички наследници, включително племенници и братовчеди. Общо четиридесет и шест.

— Да, да, много добре. СС ще се погрижи за този господин Браун. — Но — каза Фирхаус, като взе една бележка от папката, — тук пише, че имаш информация само за моите уши. Каква е тя?

— Да, хер професоре. Тя е относно един меморандум, който разпространихте преди месец.

— Адлер, аз пиша по дузина меморандуми на ден.

— Този е относно Черната лилия. Фирхаус рязко вдигна поглед.

— Имаш информация за Черната лилия? — възкликна той, без да прави опит да скрие внезапния си интерес.

Адлер кимна.

— Е?… — Фирхаус замърда пръсти, сякаш искаше да измъкне информацията.

Адлер порови в документите.

— Аха. Ето тук. Вие, разбира се, знаете за Райнхард и…

— Да, да, знам всичко това — бавно каза Фирхаус, свали очилата и ги остави на бюрото. Очите му се присвиха в блестящи цепки, но гласът му изобщо не се промени — в такива случаи той ставаше дори по-въздържан от обикновено. Загаси цигарата си в пепелника. — Ние арестувахме Райнхард, това е минала история. Необходими са ми имена, Адлер, имена.

— Имам имена… господин професоре — уплашено заекна евреинът. — И схеми.

Той нервно затършува в документите си и докато го правеше, Фирхаус изведнъж рязко си промени настроението. Това беше, както той го наричаше, „неутрален разпит“. Не като противници. Но той използваше същите методи, които бе използвал и при по-недружелюбни срещи, като си служеше с умели смени на настроението, комбинирани с еднакви дози жестокост и великодушие, предназначени да държат жертвата му несигурна и уплашена. Методи, които бе усвоил от майстора на тази техника, Адолф Хитлер. Разликата беше, че Фирхаус, за разлика от своя избухлив и психически неуравновесен шеф, можеше да контролира променливите си чувства.

— Искаш ли чаша кафе? — внезапно попита той с усмивка. — Внесено от Южна Америка, чудесна смес.

— О, много сте любезен. — Адлер извади една кърпа и си избърса лицето. Той беше преминал на ерзац кафе още преди месеци. Не можеше точно да си спомни последния път, когато беше пил истинско кафе.

Фирхаус излезе от кабинета и се върна с един поднос.

— Сметана? — попита той.

— Да, благодаря. — „Сметана. Истинска сметана!“

Адлер отпиваше от кафето със затворени очи, наслаждавайки се на всяка глътка.

— Сега ми кажи какво знаеш за Черната лилия.

— Хер Райнхард беше чест посетител в дома на един еврейски учител, Исак Щернфелд. Щернфелд преподаваше политически науки в университета, преди да бъде изпратен в Дахау.

— Той комунист ли е?

— Не, социалдемократ, радикален противник на фюрера и нацистката партия. Преди фюрерът да стане канцлер, една група студенти, които също бяха чести гости на Щернфелд, започнаха един пасквил, наречен „Die Fackel“. Той беше насочен главно срещу студенти, един вид колежански хумор… малко сатира, малко язвителност. А после и срещу хер Хитлер…

— Фюрера — поправи го Фирхаус.

— Да, фюрера. След като фюрерът стана канцлер, „Die Fackel“ стана по-целенасочен. Тогава се включи и Райнхард, пишеше от време на време за него и го издаваше. Щернфелд беше съветник, а го печатеше Оскар Пробст.

— „Берлинска съвест“ — каза Фирхаус.

— Да. Когато… когато…

— Репатрирането?

— Да… репатрирането… на евреите започна, студентите образуваха Черната лилия, за да помагат на евреите да напуснат Германия.

— Откъде са взели това име? — попита Фирхаус просто от любопитство.

— Няма такова нещо като черна лилия, хер професоре. Те имат предвид, че това е организация фантом, също като цветето.

— Ученически лудории — каза Фирхаус и махна с ръка. — Нещо друго?

— Те прехвърлят пари в швейцарски банки, уреждат фалшиви паспорти, транспорта, всичко.

— Студентите? — каза Фирхаус учудено. Адлер кимна.

— Студентите?! — повтори Фирхаус и поклати глава. Представяше си реакцията на Хитлер при тази новина.

— Само много посветени студенти — каза Адлер.

— Политизирани от Райнхард и онзи Щернфелд, така ли?

Адлер продължи да кима.

— Редактор на „Die Fackel“ беше едно еврейско момче, Аврам Волфсон. Сега е двадесет и пет годишен. Неговите най-добри приятели са Вернер Гебхарт и Йоахим Вебер. Моето предположение е, че Волфсон е главата на Черната лилия, Гебхарт се занимава с прехвърлянето на евреите извън страната, а Вебер с парите, документите, паспортите, фалшивите документи за самоличност и така нататък.

Фирхаус слушаше Адлер и гладеше брадата си. Вече му се изясняваха и някои други неща.

— Така, сега мисля, че знам какво се е случило с Ото Шиф и Тол Натан. Тези студенти вероятно са ги изкарали от страната. И вероятно те са принудили Симон Кафар да се обеси.

— Симон Кафар също ли работеше за вас?

— Не знаеше ли? Шиф, Натан, Кафар, всички бяха ефективни judenhascher като тебе. Познаваше ли ги?

— Познавах Кафар бегло. На другите съм им чувал само имената.

Фирхаус пак поглади брадичката си, после попита:

— Как финансират всичко това?

— С пожертвувания от богати евреи и симпатизанти тук и в чужбина.

— Значи този Волфсон и още дузина студенти са създали цялата тази организация? — каза Фирхаус. Все още не можеше да приеме теорията на Адлер.

— Всъщност мисля, че е Щернфелд. Че е предвиждал… репатрирането. Но Волфсон е бил отличен студент, много прагматичен, както разбирам.

— Откъде знаеш всичко това?

Адлер го погледа няколко секунди, после каза:

— Йоахим Вебер е мой племенник. Никога не сме били близки, но често разговарям с майка му, тя ми е родна сестра.

— Колко хора са замесени с тази група? Адлер поклати глава.

— Десетки, предполагам. В Берлин, Мюнхен, Линц, Париж, Цюрих.

— Всички ли са евреи?

— Не. Евреи и друговерци.

— И как сме изтървали нещата да стигнат толкова далеч! — каза Фирхаус сякаш на себе си. Фюрерът щеше да бъде вбесен. — И къде можем да намерим този Волфсон?

— Това е проблемът, хер професоре. Никой не знае. Няма списък на членовете, това не е военна организация. Тя е като цветето, сякаш не съществува. Като влак, който пътува само когато е необходимо. Никой не е виждал Волфсон от месеци. Но аз вярвам, че трябва да е в Берлин. И имам това.

Той подаде на Фирхаус един лист с две колонки имена и адреси.

— Това са четиридесет и осем души, свързани с Волфсон. Три поколения, до четвърти братовчеди и племенници. Имам подобни списъци и за Вебер и Гебхарт в папката.

Фирхаус се впечатли.

— Това е изключителен доклад, Адлер. — Той се наведе над списъка и прокара пръст по колонките. — Направил си това за един месец?

— Всъщност за три седмици.

— Изключително, наистина. Гестапо вече с месеци разследва случая без успех.

— Те не са евреи — каза Адлер почти шепнешком.

— Много вярно, Херман. Необходим ти е свой човек, за да хванеш свой човек, а? — Той се усмихна и Адлер започна да се отпуска.

— Ако го хванете, господин професоре, мисля, че мога да намеря достатъчно доказателства за…

— Не ме интересуват доказателствата — каза Фирхаус и махна с ръка, без да вдига очи от списъка. — Дай ми имената и адресите и аз ще изкарам признания от тези студентчета. Не ми трябват доказателства. — Пръстът му внезапно се забоде в едно от имената. — Това негова сестра ли е? Дженифър Гулд?

— Наполовина, хер-професоре. Майка й не е еврейка. Мисля, че е католичка.

— Тук не си посочил нейния адрес. Защо?

— Тя се премести преди около три месеца и я загубих от поглед.

— Хм — каза Фирхаус. — Изглежда, имаме епидемия от изчезвания…

После изведнъж вдигна очи, взря се в тъмния ъгъл на стаята и след миг плесна с ръце. Адлер се сепна.

— Знам къде е! — възкликна Фирхаус, издърпа едно чекмедже и запреравя папките. Извади една. Вътре имаше копия от месечните доклади на военните шпиони в главните европейски градове, включително от фон Майстер в Париж. Фирхаус наплюнчи палеца си, запрел иства папката, после спря. — Да, разбира се! Кигън!

Фирхаус се облегна и се усмихна горд от себе си, че не само е чел тези скучни доклади всяка седмица, а и че е запомнил кратката справка за Кигън и тази Гулд.

— Тя е певица — подигравателно каза той. — Пее американски негърски джаз. И е приятелка с оня американски лъжец Радмън. — Той погледна Адлер и се усмихна. — Може би тя знае къде е Волфсон. Може би тя ще ни отведе до Черната лилия. И е в Париж.

Адлер бързаше по улицата и пак притискаше чантата към гърдите си. Беше започнало да вали — упорито ръмене, което наквасваше косата, кожата, дрехите.

Той прегърби рамене. Трябваше да вземе хапче. Сърцето му се беше разтупкало. Магазин! И прилично място, където да живее, а може би и арийски документ за самоличност. Всичко това беше направо главозамайващо.

Една кола спря до бордюра и един пресипнал глас каза:

— Херман Адлер.

Той понечи да се обърне, но две мускулести ръце го сграбчиха. Чантата падна на земята.

Адлер отвори уста, но преди да успее да извика, нещо меко затисна носа му. За момент той подуши стипчиво-сладката миризма на хлороформ, после изгуби съзнание. Докато го набутваха в колата, едно малко шише с хапчета изпадна от джобчето на жилетката му и се изтърколи в мръсния канал.

Когато Адлер си тръгна, Фирхаус седна и помисли няколко минути. Трябваше да се държи внимателно засега, особено когато работеше с Химлер. Доста германци симпатизираха на евреите, особено бюрократите в провинцията. Хитлер не искаше да излага на риск властта си, като им се противопоставя. В този момент фюрерът се нуждаеше от подкрепата на всички и работата на Фирхаус с ренегатите по въпроса за хора със смесена кръв не можеше да получи гласност. Но имаше мнозина, които вярваха в работата по пречистването. Теодор Айке беше един от тях.

Той грабна телефона и поръча разговор с бруталния бивш щурмовак, сега член на СС и управител на лагера в Дахау. Айке беше прочут с непреклонната си твърдост. Веднъж бе пребил един евреин до смърт с голи ръце. В Дахау беше убил един затворник с лопата. Тоест, човек, с когото Фирхаус можеше да се справи.

— Теди, обажда се Вили Фирхаус — каза той, когато чу грубия глас на Айке.

— Здравей, Вили! Как е в Берлин?

— Чудесно. Всичко върви много добре. А при тебе?

— O, добре. Хубав град.

— А лагерът?

— Добре е.

— Никакви проблеми?

— Никакви. Евреите не създават проблеми, проблем са политическите затворници. Но всичко държим под контрол. Единственият ни проблем е пренаселеността.

— Новият лагер в Захсемаузен ще бъде готов през пролетта, това малко ще ви облекчи. И се планират други в Берген-Белсен и Бухенвалд.

— O, чудесно.

— А Ана? Как е тя?

— Оплаква се от време на време. Имахме един-два опита за бягство, и винаги през нощта. Е, токът ги хваща, но е доста неприятно. Пукането като горят я буди.

— Сложи по-тежки кепенци — предложи Фирхаус.

— Ха-ха! — засмя се Айке.

— Слушай, Теди, искам да те помоля за една услуга. Имате един затворник, Щернфелд…

— Учителя?

— Да. Той може да има информация за една група, която се нарича Черната лилия. Фюрерът държи да узнае информацията, която той има за тази организация. Мислех си, че може да използваш някои от твоите по-убедителни методи спрямо този Щернфелд.

— Съжалявам, Вили. Малко си закъснял.

— Закъснял?

— Щернфелд е мъртъв. От един месец.

— Какво се е случило?

— Беше алергичен към тежката работа — каза Айке със смях. — Е, всъщност го довърши пневмонията.

— По дяволите!

— Е, Вили, ако намериш някого, просто ми позвъни — чу се прегракналият глас на Айке. — Ако трябва, ще накараме и Бранденбургската врата да пее „Horst Wessel“, но изобщо не ни върви с труповете. — И се засмя.

Фирхаус затвори и допи кафето си. Трябваше да смаже Черната лилия и докато Адлер донесеше нова информация, му оставаше само една следа — Дженифър Гулд.

25.

Адлер се събуди със силно главоболие. Лежеше на походно легло в някаква тъмна стая. Бавно стана и опипа пода с крака. Намери чантата си до леглото. Беше отворена. И празна. Изведнъж блесна светлина. Беше на няколко метра от него — прожектор, насочен в очите му. На един стол пред него се открояваше силует на мъж.

— Кой сте вие? — попита Адлер, като премигваше срещу светлината. — Защо сте ме докарали тук? Аз не съм…

Ръката на мъжа се раздвижи в лъча светлина — той хвърли нещо към Адлер. Папките от чантата му плеснаха на пода и се плъзнаха към краката му, листовете се разпиляха.

— Грешите, хер Адлер — чу се монотонен мъжки глас. Човекът сякаш нарочно говореше така. — Вие сте. Забъркан сте в голяма каша.

— Това не е ваша работа!

— Ние знаем всичко, което си направил. — Непознатият мина на „ти“. — Петнадесет семейства, шейсет и четирима души, всичките изпратени в лагера Дахау. Ти си станал палач, убиваш собствените си хора.

— Те не са мои хора.

— Те са от същата кръв.

— Оставете ме на мира! — каза Адлер отчаяно.

— Имаме едно предложение за теб, Херман Адлер. Ще те изведем от Берлин до довечера. По това време ще бъдеш на неутрална територия с паспорт и билети за Англия или Америка. Но първо трябва да ни кажеш какво си докладвал на Фирхаус.

— Не мога да напусна Германия…

— Разбира се, че можеш. Ти живееш в бордея си като хлебарка и предаваш народа си. Не можеш да продължаваш така, хер Адлер. Приеми нашето предложение и ще бъдеш свободен човек с работа, която те очаква.

— Каква? Да шлифовам като чирак скъпоценни камъни за някой английски сноб? Аз съм германец! Това е моята страна.

— Не. Тя вече не твоята страна. Не можем да гласуваме, не можем да притежаваме собственост, да идем в прилични ресторанти, да имаме работа. Човече, те са отнели твоята собственост, твоята банкова сметка, твоя дом, всичко което притежаваш. Как може да шпионираш за тях?

— Опитвам се да остана жив! — извика Адлер.

— Всички се опитваме същото. Но не може да продължаваш така.

— И какво ще направите, ако откажа? Ще ме убиете ли?

Силуетът замълча няколко секунди. После, се изправи и излезе от ореола на светлината. Стоеше в тъмнината, само върхът на цигарата му проблясваше.

— Не — каза той накрая. — Ще направим следното. Ще отпечатаме снимката ти на първа страница на „Берлинска съвест“ със статия и списък на всички евреи, които си им предал. Та всеки евреин в Германия да узнае кой си и какво си направил. След като повече няма да си потребен като 1ис1епор1егег [???] на Фирхаус или някой друг, те или ще те убият, или ще те изпратят в Дахау с хората, които си предал. Помисли за това. — Judenopferer, „предател на евреи“, бе по-обидно от Judenhascher.

Адлер отчаяно поклати глава.

— Не, не! Не мога да го направя! Те ще ме убият!

— Нямаш избор. Свобода или прошка сега, или си мъртъв. Кого предаде тази вечер, Адлер? Може би имаме още време да ги спасим.

— Никого — излъга Адлер. — Фирхаус ме повика.

— Защо?

— Казах ви, да ме види. — Дълбоко в гърдите му се разгоря внезапна болка. Той ги разтри с длан.

— Защо е искал да се срещне с теб? Да слухтиш за него?

— Или да му изпееш нещо? Защо те повика, Адлер?

— Нареди ми да не се бъркам в политиката.

— Лъжеш…

— Не, не, аз…

— Стига, Херман! — обади се глас от сянката зад лампата. — Лъжеш и ние го знаем.

— Знаеш ли как разбрахме, че ни лъжеш? — каза трети глас. — Понеже си най-добрият Judenhascher, който работи за него. Най-добрият, Адлер. Това как те кара да се чувстваш, а?

— Вкара те вътре, за да ти даде медал ли, Херман? Да те целуне по двете бузи и да те поздрави, че си толкова добър арийски нацист? За това ли беше там, Херман?

— И какво получаваш за това? — каза първият глас от тъмнината. — Жилище? Не е по-голямо от затворническа килия. Нямаш достатъчно храна да нахраниш и мравка. Те ти дават порцион и няколко марки, вярно ли е? Господи, човече, как се гледащ в огледалото?

— Някога замислял ли си се за последиците от действията си?

— Такъв е законът! — изпищя Адлер. — Вие сте предатели, не аз.

— Това не е закон — сърдито отговори мрачният глас и за момент на Адлер му се стори, че е чувал този глас. — Това е неморално. Това е унизително. Това е насилие над всичко човешко и благоприлично.

— Защо просто не ме убиете? За това става въпрос, нали? — викна Адлер с внезапен изблик на смелост и гняв, изправи рамене и се вгледа в сенките.

За момент болката в гърдите му беше утихнала.

— Ние не убиваме, те убиват. Ние се опитваме да обсъдим нещата с тебе, както направихме с Шиф и Натан.

— И пак ли вие нахлузихте въжето на Кафар?

— Не. Съвестта му затегна възела — отговори мрачният глас и Адлер за момент се обърна натам. Мрачният глас му прозвуча още по-познато.

— Слушай, Херман — каза първият човек и в гласа му прозвуча нещо като състрадание. — Спри сега и ти обещавам, че никой никога няма да узнае какво си направил. Ние разбираме от натиск. Но ако продължиш, няма начин да измиеш кръвта от ръцете си. Евреите ще те отбягват, а нацистите ще те прекършат като клечка.

— Спрете — извика Адлер. Вълнението от срещата с Фирхаус, удвоено от страха му пред похитителите, му дойде много. Той дишаше тежко. Пот покри челото му, яката на ризата го стягаше, лицето му посивя като мокра глина. Той стисна гърдите си с една ръка, зъбите му се оголиха в болезнена гримаса.

— Хапчетата! — ахна той и заопипва джобовете си. — Къде са ми хапчетата?

— Нямаше хапчета в джобовете ти, хер Адлер. Аз ги претърсих основно.

— Имаше хапчета! — задъха се той. — Никъде не ходя без хапчета.

Стана, препъна се и един от похитителите му изскочи от тъмнината и го хвана.

Адлер го сграбчи за ризата и изграчи:

— Хапчетата ми! Моля ви, помогнете ми. — После погледна мъжа и очите му изскочиха. Пред него стоеше нисък широкоплещест младеж с голяма черна брада и дълга коса. Адлер позна племенника си.

— Господи, Йоахим, какво правиш? — извика той. — Аз съм вуйчо ти Херман!

Младият мъж го поведе обратно към леглото и попита със спокоен глас:

— Къде са хапчетата, вуйчо?

— В дж-ж-оба на жилетката… — Гласът му беше спаднал до ужасен хленч. Ръцете му неконтролируемо затрепериха, докато бърникаше по джобовете си. — Тук бяха. — Но хапчета нямаше и това допълнително увеличи стреса и вълнението му. Сърцето му биеше като лудо, гърдите му се късаха от болка. Той започна да се задъхва.

— Помогнете ми! Помогнете ми!

Хвана се за гърдите с две ръце и се наведе така, че главата му почти опираше в коленете.

Другите двама се присъединиха към Вебер, охлабиха вратовръзката на Адлер и разкопчаха яката на ризата му.

— Спокойно — каза единият, Аврам Волфсон, и започна да масажира китките му. — Опитай се да се отпуснеш. Хапчетата сигурно са изпаднали от джоба ти. Поеми бавно и дълбоко дъх, успокой се. Ще се опитаме да ти намерим доктор. Донеси му вода, Вернер.

Адлер погледна към тавана. Дишаше на пресекулки.

— Защо? — попита той жално и падна на леглото. Докато Вернер Гебхарт се върне с водата, Херман Адлер умря.

26.

Джон Хемънд беше един от най-старите приятели на Кигън. Беше потомък на семейство с традиции в музиката и горещ джазов почитател, пишеше статии за джаз списанието „Метроном“ и се гордееше, че открива нови таланти. Хемънд можеше да иде навсякъде, и в най-малкия град, и в най-мизерния клуб, за да чуе някой джазов музикант с перспектива. Освен другите младият импресарио беше открил Били Холидей и Бени Гудмън, кларнетиста, който беше сгоден за сестрата на Хемънд и печелеше слава в Щатите с оркестъра си. Той беше уредил първия запис на Холидей с Гудмън, беше примамил Каунт Бейси от Чикаго в Ню Йорк, беше открил френетичния барабанист Джин Крупа и беше първият, който писа за барабаниста Чик Уеб и неговия състав. Освен това беше открил големия пианист Теди Уилсън и го беше събрал с Гудмън. Хемънд беше записал дузина плочи за „Кълъмбия Рекърдс“ и репутацията му като импресарио на нови таланти беше станала неоспорима. Ако Хемънд се впечатлеше от Джени при прослушването по международния телефон, можеше да отвори много врати за нея — нощни клубове, състави, записи, радиоклипове.

Кигън беше наел Чарли Краус, един американски джазов аранжор и пианист, който живееше в Париж, да работи с Джени и да й акомпанира по време на прослушването. Това беше впечатлило Хемънд, който познаваше Краус като труден и вещ музикант, човек, който не би си губил времето с второстепенни таланти. Чарли бе докаран дребосък, обличаше се по-последна мода и носеше барета, жизнерадостно килната над едното око. Майка му беше негърка и той — бивш аранжор на Флечър Хендерсон, Дюк Елингтън, Кеб Колоуей и други изгряващи звезди, бе напуснал Щатите преди две години, разочарован от расизма в музикалния бизнес.

Краус печелеше като учител и аранжор и имаше малък състав, който свиреше в един парижки клуб, и една нощ Кигън го убеди да пусне Джени да изпее една-две песни. Краус беше поразен, придума я да пее със състава, а после й предложи и постоянна работа. Но Кигън имаше по-амбициозни планове. Той намери Хемънд чак в Канзас Сити му даде телефона на Краус.

— Тя е чудо, Джони — каза Краус на Хемънд. — Голям дихателен контрол. Фразите й са невероятни. Гласът й е уникален, не алт, но почти. И много уважава текста, не изпуска и сричка. Искам да кажа, че знае точно как иска да звучи една песен. Божичко, тя достига звучене, което дори не ми е минавало през ума. Да ти кажа, Джони, тя може да ни даде един-два урока.

След подобно поръчителство Хемънд се съгласи на това безпрецедентно прослушване. Мечтата на Кигън беше Хемънд да се впечатли достатъчно, та да лансира Джени в Ню Йорк.

Ходеха в студиото на Краус в Монмартър и прекарваха там цели следобеди: разменяха идеи, опитваха нови неща и работеха с песни, които тя не знаеше. После Кигън премести пианото в техния апартамент: Джени и Краус бяха работили заедно две седмици, за да се подготвят. Кигън три пъти даде поръчка за разговор, преди междуградската връзка да го удовлетвори. Най-накрая бяха готови. Той взе телефона от спалнята и го отвори пред високоговорителя, после отиде в дневната, вдигна другия телефон и попита:

— Готов ли си?

— Давай — каза Хемънд.

Първият избор на Джени беше странен. Песента беше станала химн на кризата и беше прочута в изпълнение на Ради Вели: носовото му звучене на възпитаник на североизточните щати се бе превърнало в тиха сантименталност и той я бе записал почти като погребална песен. Кигън и Радмън седяха нервно на мекото канапе с недокоснати чаши шампанско в ръце.

Отначало Кигън се смая от избора й, но когато тя запя, разбра, че това няма значение. Джени затвори очи, затисна едното си ухо с пръст, леко наведе глава и започна да пее. Пееше с такава жар, всяка нота така перфектно, че песента сякаш бе само нейна. Кигън се облегна, възхитен от невероятното й изпълнение.

А накрая превърна горчивата мелодия в песен за несподелена любов, любовна песен с почти оптимистичен ритъм:

После почти без преход поде следващата песен, като гледаше Кигън.

И леко премина към сърцераздирателно парче на Били Холидей, като леко разместваше думите, за да и прилегнат, и разтягаше някоя сричка или две-три ноти, прехвърляше от един тон на друг и докарваше песните до най-същественото, после почна последния си номер: погледна пак Кигън, размърда бедра, намигна и в много весело темпо, щракайки с пръсти и гледайки радостно любимия си, запя:

Завърши с невероятно висок тон заедно с Краус и Чък Грейвс, който импровизираше зад нея. Краус, Грейвс, Кигън и Радмън за момент останаха безмълвни, после почнаха да аплодират.

— Безупречно, безупречно — каза Краус и показа двайсет и четири каратовата си усмивка.

Кигън грабна телефона и каза само: — Е?

— Колко бързо можеш да я докараш в Ню Йорк?

— Шегуваш ли се?

— Не и този път.

Кигън закри слушалката с ръка и каза на Джени:

— Пита за колко време можеш да стигнеш до Ню Йорк.

Джени прехапа долната си устна. Сърцето й биеше като лудо. Това беше шанс, за който беше мечтала от дете. Но… тя имаше други отговорности. Очите й се напълваха със сълзи. Кигън беше толкова щастлив, толкова щастлив заради нея. Може би беше възможно да идат до Ню Йорк за няколко седмици и да опитат. Може би, ако имаше успех, би могла да направи нещо значително за приятелите и семейството си в Германия. Може би.

— Ела… вземи слушалката — каза Кигън.

— О, не, не… — Тя поклати глава объркано. Той грабна ръката й и насила я накара да хване слушалката.

— Хайде, кажи здравей на Джон Хемънд. — И отиде на другия телефон.

— Здравей… те… — каза тя колебливо.

— Мис Гулд, вие имате глас, който ще засрами и небесния хор. По-просто казано, имате страхотен глас и знаете как да го използвате.

— О, благодаря ви — прошепна тя. Кигън взе другия телефон и попита:

— Сега какво?

— Докарай я тук и ще я поема. Ще я представим, може би първо ще бъде гост в „Килис“ или „Оникс“, един от клубовете в центъра. Ще докарам Бени и Бил Бейси, а може и самата Лейди Дей, да я чуят. За глас като нейния всички врати са отворени.

— Чудесно! — извика Кигън.

— Направи ми една услуга — каза Хемънд. — Ще позвъня на Луис Велдън в студиото в Париж да я запишат. Направете четирите песни и ми ги изпратете. Искам да я чуя как звучи на запис. Дай ми Чарли за минута.

— Иди в другата спалня и вземи телефона — извика Кигън на Краус. След няколко секунди докараният аранжор вдигна телефона.

— Чарли, ще направим запис с нея. Всичките четири песни. Може би трябва да добавим барабани за фон, как мислиш?

— Май си прав.

— Ще го направите, нали? Франсис ще плати сметката, нали, Франсис?

— Скръндза такава!

— Виж, казах ти: доведи я в Ню Йорк и аз ще я поема. Ако на запис звучи толкова добре, както по телефона, ще накарам целият град да подскача, докато дойде тук.

— Действай.

— Веднага ще позвъня на Луис и ще му кажа да чака да му се обадите. А ти ми се обади кога ще бъдете в Ню Йорк.

— Благодаря, Джон.

— Хей! — засмя се Хемънд. — Доживях да чуя от теб поне едно „благодаря“.

Вечеряха сами в малък непознат ресторант на левия бряг на Сена. На сутринта Джени щеше да замине за Берлин да си вземе довиждане. Кигън щеше да остане в Париж да подготви пътуването, после, след пет дни, щеше да прелети със самолета до Берлин да я вземе. Беше запазил място за самолета до Берлин в десет сутринта.

— Ще кацнем в Лондон и там ще се качим на „Кунн Мери“ — каза той.

След вечеря се разходиха по брега на реката, поседяха на една пейка и тръгнаха да се прибират по дървения мост над един от малките притоци.

От средата му се виждаха капчуците на Нотр Дам, клекнали зловещо в светлината на прожекторите, а зад тях Айфеловата кула — един прекрасен блестящ триъгълник.

— Свети като диамант в нощта — каза Кигън.

— Защо си решил да живееш в Берлин, след като си напуснал Щатите? — попита Джени. — Изглежда, страшно обожаваш Париж.

— Имах си бизнес в Германия. А и хората ми харесват. Затова просто не мога да разбера какво се случи с тях.

— Дяволът им заговори и те го слушат — каза тя.

— Ти наистина вярваш в това, така ли? Че Хитлер е превъплътен дявол?

— Да — каза тя с горчивина, каквато той преди не беше чувал в гласа й. — И Хитлер, и Гьоринг, и Гобелс. Всичките.

Той я прегърна и я целуна по устните, но когато я пусна, тя се притисна към него почти отчаяно.

— Какво ти става? — тихо попита той.

— Обичам те, Франсис. Обичам всичко в теб. Ти си забавен и груб, и малко тайнствен, и до теб се чувствам в безопасност. И в сърцето си знам, че никой досега не е изпитвал такива чувства към мен, както ти. И те обичам и заради това.

— И аз те обичам — отговори той. — Завинаги и дори повече. Обещавам да превърна Живота ти в най-очарователното приключение, което можеш да си представиш. Ще посветя целия си живот, за да те направя щастлива.

Тя леко докосна устните му с връхчетата на пръстите си и каза:

— Вече го направи.

27.

Ястребът изпищя, когато прелетя покрай куполовидната кула на готическата крепост, уплашен от пукота на горящите факли, които проблясваха през прорезите на прозорците. Вътре, между каменните стени, Химлер стоеше отделно от другите и наблюдаваше ритуала. Дори той беше изумен от силата на спектакъла и декора. Фирхаус го гледаше, изпълнен с ревност заради този славен момент за Химлер, и все пак изпитваше страхопочитание пред силата на ритуала. Това беше първата свещена церемония в новата тайна главна квартира на СС във Вевелсберг. Зад него, очертани от зловещата трептяща светлина, бяха Хес, Хайдрих, Гьобелс и Гьоринг — силите, стоящи зад трона. Това беше Химлеровата нощ и той наистина беше гениален. Никое друго място не би било по-идеално от покритата с мъх, усойна крепост, в чиито студени зали дебнеха тевтонски призраци, призраци на хора, умрели дуелирайки се за забавление на древните крале или в сблъсък с широките си мечове на някое забравено бойно поле.

Студените миши черти на Химлер трептяха на жълтата светлина на факлите и челюстта му трепереше, въпреки че той се опитваше да сдържи емоциите си. Той обичаше нощта. Тя подхождаше на тъмнината в душата му и на лудата фантазия, на която беше вдъхнал живот в тази зловеща крепост. Отвратителното му въображение беше създало един Камелот от кошмарите, една престъпна Кръгла маса, чиито рицари-убийци сега имаха тайна главна квартира, в която да се кълнат във вярност на своя нов крал, Адолф Хитлер. Не на Отечеството — на Хитлер.

Тридесет и шест новозавършили офицери от СС стояха в черните си униформи, с блестящи очи, обзети от хипнотичен трепет и страстната им клетва да защитават Хитлер до смърт ехтеше в кулата, докато вятърът свиреше и лудо плющеше във факелния огън. Те пристъпваха напред, по четирима наведнъж, да докоснат свещеното бойно знаме, свастиката, едно изопачение на санскритската свастика, религиозния символ на индусите, чиито четири върха обозначаваха телесния и душевния свят, ада и земята. Закривената наляво свастика, възприета от нацистите, представяше тъмнината, Кали, богинята на смъртта, черната магия и вещиците. Самият допир до плата на това знаме стимулираше сексуално някои от посветените.

Новите черни рицари на Третия райх се върнаха на местата си на витите каменни стълби, вдигнаха ръце и извикаха:

— Хайл Хитлер!… Хайл Хитлер!… Хайл Хитлер!

Те бяха пипнали свещеното знаме и се бяха заклели във вярност на своя бог. Химлер тръгна по стъпалата, последван от Хайдрих, и даде на всеки от посветените по една сабя, която да носят само при специални церемонии. И на всеки беше връчен и по един дълъг нож, който символизираше власт. Какъв момент за Химлер! Хитлер му беше възложил пълната отговорност за създаването на Shhutzstaffel и той се беше захванал за това с отмъстителност, като комбинираше задачите на СС със своята фантазия, и беше похарчил три милиона раихсмарки да възстанови древния замък Вевелсберг в сърцето на Вестфалия. Както нацистите бяха изопачили свастиката, така Химлер беше изопачил християнските празници в празници на СС — езически ритуали за отпразнуване рождения ден на Хитлер, годишнината от бирения пуч, жътвата и пролетните фестивали; беше създал погребални церемонии, заимствани от мрачните векове, един среднощен ритуал на факли, чиято кулминация бе кремирането; беше комбинирал магьосничеството и митологията в една псев-дорелигиозна система. И беше събрал и възпитал мъже, които се бяха отказали от християнството в полза на тъмните сили; които боготворяха Арес и другите богове на войната; които се женеха за арийски момичета, подбрани от командуващите офицери; които мечтаеха за хаос, убийства и неизразими зверства. Тяхната психоза беше подхранвана от Третия райх и насърчавана от фюрера.

Така се роди СС — едно лудо управление вътре в самото управление, необвързано със закони, и със собствена секретна полиция, СД. Личната армия на Хитлер, създадена в ума на Химлер. Но ако Химлер беше създал машината, Хитлер й беше дал своята извратена душа. Расизмът, както беше писал Хитлер в „Майн кампф“, трябваше да бъде за германците „кръв“ и „душа“, да възвърне увереността и да усили егото на германския народ, като определи един общ „враг“. Така че той беше заповядал на Химлер да създаде СС, за да укрепи тази нацистка догма, а Гьобелс щеше да я рекламира. Омраза, терор, лъжи — това беше гръбнакът на нацисткия Трети райх. Фирхаус гледаше надолу към Химлер, който стоеше в основата на стълбите, а новите войници бяха наредени около него и нагоре спираловидно. Химлер се усмихваше самодоволно. „Предателството ражда предателство“ — мислеше си Фирхаус. СС щеше да стане Хитлеровата армия на отмъщението срещу някогашния му приятел Рьом, който стана предател, и неговите независими щурмоваци с кафявите ризи.

— Сега вие сте членове на най-великия строй в историята, Die Shhutzstaffel — каза Химлер. — Утре ще участвате в едно голямо приключение, такова, което ще покаже на света, че нашият велик вожд, Адолф Хитлер, е Германия. И че ние сме верните рицари на Третия райх. Ние сме неговата армия. Sieg Heil!

— Sieg Heil! — отговориха те.

— Sieg Heil!

— Sieg Heil! — отговориха те.

— Sieg Heil!

— Sieg Heil! — отговориха те.

Химлер вдигна ножа си и извика:

— Вървете с Бога напред!

Всичко изглеждаше наред освен времето.

Събота, 30 юни 1934, беше денят, избран от Химлер за „Операция «Колибри»“. Хитлер беше приел датата без възражение, понеже ако Гьоринг беше дебелият Фалстаф на краля Хитлер, то Химлер беше неговият Мерлин. Химлер бе използвал мистичните си способности и познанията си по окултизма, магьосничеството, астрологията и номерологията, за да се спре на тази дата. Беше викал духове и беше посъветвал своя вожд, че тя е идеалният момент за „Операция «Колибри»“. Химлер беше най-големият магьосник на Третия райх. Можеше да изсмуче доказателства не само от пръстите си, но и от въздуха, ако фюрерът се нуждаеше от тях.

Именно Химлер беше измислил „Колибри“, както бяха започнали да го наричат, и бе стъкмил основните доказателства, въпреки че всички съдействаха с по нещо за тъмния заговор. Теодор Айке, садистичният управител на Дахау, беше съставил първоначалния списък и дори беше се ровил в старите писмени отчети да търси имена, които иначе биха били забравени или пренебрегнати. Химлер и Гьоринг бяха добавили своите жертви към растящия свитък. После Хайдрих също пусна своите имена в шапката. Хитлер покани и Фирхаус да добави своите имена към списъка, но дребният гърбушко отказа.

— Данке, майн фюрер — каза той. — Всички мои врагове вече са мъртви.

Така списъкът растеше. Не само лидерите на кафявите ризи Sturmabteilung, но и политически опоненти и стари врагове влизаха в него. До края на юни в смъртоносния свитък имаше вече над три хиляди имена.

Шизофреничната пътека на измамата и предателството накрая стигна до град Бад Годесберг, близо до Бон, до старомодния хотел „Дрезден“, който гледаше към Рейн. Хитлер беше в апартамента си на втория етаж. Кръглите му учудени очи гледаха южното небе, преждевременно затъмнено от буреносните облаци, които се събираха между Бон и Мюнхен. От време на време някоя назъбена светкавица осветяваше контурите на реката, последвана от бучащия барабан на гръмотевицата. Фюрерът стоеше на отворените врати към балкона с ръце, хванати зад гърба, и присвити рамене. Времето трябваше да се оправи. Той удари няколко пъти с юмрук по дланта си. Беше от съдбоносно значение времето да се оправи. Вечерята му — зеленчуци и плодове, стоеше недокосната. Стаята сякаш пращеше от напрежение. Фирхаус бе доволен, че е поканен да седи с фюрера през тази важна нощ, но никога не го беше виждал толкова мрачен и раздразнителен. Очите на Хитлер бяха оградени с дълбоки черни кръгове и изглеждаха по-трескави от обикновено. Бузите му мърдаха неконтролируемо.

Хитлер беше направил от стария си приятел Ернст Рьом може би най-добрия вербовчик и треньор на милиция в света, шеф на Sturmabteilung, и Рьом я беше доизградил от 600 000 души на три милиона за една година — един изумителен подвиг. Но после беше развил собствени идеи. Илюзии. Вече беше очевидно, че планира да използва СА, за да свали Хитлер.

„Войник по рождение — крещеше вътрешният глас на Хитлер, — уличен войник, щастлив само когато се занимава със смъртта. Защо ме предаде? Как можа да бъде толкова нелоялен?“

Хитлер виждаше в това истинска Вагнерова трагедия. Двама великолепни интриганти, изправени един срещу друг. Един от най-старите му приятели. Сега най-големият му враг. Каква ирония!

И все пак Хитлер не можеше да се реши да започне „Колибри“. Трябваше да е сигурен. Все още нямаше доказателството, че старият му приятел е станал предател.

Той влезе в дневната. Фирхаус седеше на канапето и четеше вестник, но щом Хитлер влезе, го сложи настрани.

— Трябва ми цигара — каза Хитлер. — Имаш ли цигари, Вили?

— „Голоаз“?

— Каквато и да е. Просто цигара — каза фюрерът и махна с ръка. Взе си цигара, наведе се за огънче, после почна да обикаля стаята. Пушеше като аматьор — държеше цигарата с палец и показалец и с къси дръпвания издухваше пушека на облаци.

— Направих всичко, каквото можах, за него — каза той най-накрая. — Не му ли писах благодарствено писмо по случай Нова година?

— Да, майн фюрер.

— „Благодаря ти за вечната услуга, която ми направи — каза Хитлер с подигравателна възвишеност и размаха ръце. — За мене е чест — чест, все пак — да имам хора като теб между приятелите си и другари по оръжие.“ — Тропна сърдито с десния си крак и се удари по бедрата с юмруци. — Какво получавам в отплата? — Гласът му се извиси. — Предателство. Лъжи. Измяна!

— Да, майн фюрер.

— Този човек беше мой приятел! — извика той, размаха юмруци към тавана, после се залюля на пръсти и на пети. Взе вестника.

— Видя ли тази статия в „Der Sturm“? Той открито се хвали със… своята перверзия. Сравнява се с други хо…мо…сек…суалисти. Александър Велики, Юлий Цезар, Фридрих Велики… — Той спря за момент и се опита да обуздае гнева си. — Господи, колко години съм пренебрегвал това! Не съм му обръщал внимание. Но… — Той размаха вестника над главата си и го хвърли на пода. — Той няма понятие колко важни са жените за Третия райх, за размножаването на арийската раса. Слушай това, слушай… — Взе пак вестника, разгърна го трескаво, извади една страница и забоде показалец в статията на нея. — „Аз не признавам политическата идеология на Нова Германия, понеже осигурява равноправно място на жените в съвременното общество.“ — Хитлер смачка листа и го хвърли. — Хората мислят, че това са и мои мисли, Вили! — И после, сякаш за да оправдае това, което щеше да се случи, добави: — На четвърти юни, няма и месец, изпратих да го повикат. „Ернст, казах му, спри тази лудост. Трябва да се подчиняваш на правилата на Третия райх.“ „Да, майн фюрер“, каза той. Напомних му за бирения пуч, когато шестнадесет наши другари умряха по улиците и той самият беше ранен. „Всички наши идеали, за които се борихме, са в наши ръце. Вярвай ми — казах му. — Не създавай проблеми“. „Да, майн фюрер“, каза той. „Вземи си един месец отпуска, всички си вземете отпуска. Никакви униформи за един месец“, казах. „Да… майн… фюрер“, каза той. — Хитлер започна да крещи. — А сега той е свикал всичките си ръководни хора… и всичките са в униформи! Той ме излъга. Лъжи! Лъжи! Лъжи!

Хитлер спря и бурно заклати глава. Фирхаус реши да отклони вниманието му и да разсее за малко мислите му от Рьом.

— Аз… имам малко окуражаващи новини, майн фюрер. Бях решил да изчакам, разбирам напрежението тази вечер…

Хитлер тежко се отпусна на един кожен стол до прозорците. Седеше прегърбен, очите му бяха изскочили като на някой луд, бялото им блестеше зловещо в мрака.

— Не. Не разбираш, Вили. Никой не може да го разбере освен мене.

Фирхаус видя в този момент един шанс може би да се подмаже, да изглади остротата на нощта.

— Може би докато чакаме Гьобелс…

— Да, какво има?

— Знам кой е главатарят на Черната лилия и как да го хвана.

Лицето на Хитлер не се промени, но очите му светнаха.

— Кой? — Гласът му прозвуча като стържене.

— Главатарят на Черната лилия е един млад евреин, доскоро студент. Казва се Аврам Волфсон. Знам също имената на главните му помощници. И най-хубавото от всичко е, че знам как да го хвана.

— Направи го веднага — изръмжа Хитлер. — Не, след като свърши всичко това. Всъщност веднага. Веднага!

— Да, майн фюрер, започнали сме вече да действаме. Надявам се да го арестуваме, докато „Колибри“ приключи.

— Какъв момент, Вили! Ако успеем да унищожим Рьом и Черната лилия наведнъж, бързо, светкавично…

— Считайте го за направено, майн фюрер.

— Убий го, чу ли ме, Фирхаус? — каза Хитлер и гласът му почна да се извисява. — Никакъв съд, никаква публичност, докато не свършиш. — Той удари с юмрук по масичката. — Просто го убий!

— Да, майн фюрер.

Хитлер помисли малко, после каза:

— Закарай го в мазето в Ландсберг и го обезглави.

— Да, майн фюрер.

Хитлер стана и отново започна да обикаля.

— И после го изгори и хвърли пепелта на вятъра.

— Както заповядате.

— Искам го заличен.

— Да, майн фюрер.

— Силата е в дулото на оръжието, Вили. И Рьом тепърва ще разбере това. И този Вулф… как беше?

— Волфсон.

— Да, Волфсон. Те са си изковали ковчезите и сега ще легнат в тях.

— Да, майн фюрер — повтори Фирхаус и си каза наум: „Вече е време“.

После започнаха да идват съобщенията. Куриери, телефонни обаждания, телеграми — всички докладваха за подготовката на дяволските нощни мероприятия. Най-накрая Химлер се обади лично.

— Майн фюрер, имаме неопровержимо доказателство, че СА подготвят опит за преврат за утре.

— Какво! Откъде намерихте това доказателство?

— Карл Ернст е дал сигнал на СА войската за общо въстание.

Карл Ернст беше шеф на СА войската в Берлин, стар приятел на Рьом и посветен щурмовак.

— Там ли е Гьоринг? Искам да говоря с него — рязко отговори Хитлер.

— Не, майн фюрер. Той е на улицата. Целият район между Тиргартенщрасе и Августасщрасе е обхванат с кордон. СА са хванати в капан по средата. Никой не може да излезе или влезе.

— Чудесно. Не предприемайте нищо, докато не ви кажа.

— Слушам, майн фюрер — отговори Химлер.

Хитлер затвори телефона и се върна до прозореца. Буреносните облаци се гонеха в нощното небе. На север светкавиците все още озаряваха небето. Но беше очевидно, че бурята се приближава. Хитлер го прие като решаващ знак и се завъртя към Фирхаус.

— Хората трябва да бъдат убедени, че този заговор да се свали правителството е реален — каза той. — Рьом не е непопулярен, знаеш.

— Можеш да накараш хората да повярват на всичко, ако им го кажеш по съответния начин — тихо заяви Фирхаус.

Хитлер бурно завъртя глава.

— Да! Да! Но то трябва да излезе от мен. Да бъде оформено с моите думи. Хората познават моите думи.

Той закрачи из стаята, спря и се втренчи в стената за няколко минути.

— Ще ти кажа нещо, Вили. Светът се управлява чрез страх и най-ефективният политически инструмент за страх е терорът. Терорът привиква хората да приемат най-лошото. Той пречупва волята. Хората трябва да разберат, че този… бунт… не може и няма да бъде толерирай. Никога вече. Да.

И кимна утвърдително на собствените си думи.

— Така… Рьом планира да свали фюрера, а? — продължи Хитлер презрително. — Е, тогава позвъни на аерогарата. Искам да знам дали можем да тръгнем за Мюнхен. Ще започнем операция „Колибри“ веднага.

Изгледа дребния подмазвач Фирхаус и изсъска:

— Ще започнем клането!

Докато наближаваха Кафявата къща, Хитлер виждаше Райнхард Хайдрих да стои мирно на предните стъпала. Зад него се бяха изпънали още няколко души. Не можеше да сбърка Хайдрих. Дори в тъмнината педи изгрев неговата висока, слаба и изправена фигура се различаваше отдалеч. Наближиха още. Мъртвобледите черти на Хайдрих и мъртвите му очи бяха осветени от уличните лампи. Хитлер изведнъж почувства студенина. Имаше нещо в Хайдрих. Беше прекалено изпълнителен, почти като безкръвен робот. Но той беше неразделна част от плановете на Хитлер, един човек, който приемаше заповедите без колебание и ги изпълняваше възхитително. Когато Фирхаус беше открил, че бабата на Хайдрих, Сара, е еврейка, Хитлер официално го беше очистил от „позорната му кръв“ и го беше направил ариец с декрет.

Един от неговите хора скочи към бронираната кола и отвори вратата. Хайдрих удари пети, докато Хитлер слизаше, и вдигна ръка в нацистки поздрав.

— Хайл Хитлер.

Приемайки поздрава, диктаторът попита:

— Е, Хайдрих, как вървят нещата?

— Арестувахме Шнайдхубер и неговия помощник Шмит. Без проблеми. Те са под охрана заедно с дузина други от СА, които вече бяха тук и сега всичките са под домашен арест. Всичките протестират.

— Естествено — рязко каза Хитлер.

Шнайдхубер, бивш армейски полковник, беше шеф на полицията в Мюнхен и с най-висок ранг от длъжностните лица на СА в града. Говореше се, че щял да стане шеф на генералния щаб, ако вермахтът и СА се обединят.

— Шнайдхубер — изръмжа той под нос, докато следваше Хайдрих в преддверието на главната нацистка квартира.

Шнайдхубер беше едър мъж в края на четирийсетте и имитираше парижанин — завиваше лъскавите си мустаци с машинка и носеше монокъл. Дебелите му устни изглеждаха постоянно изкривени в арогантна насмешка. Той беше в униформа на СА, както и помощникът му, Едмунд Шмит, по ръст едно по-малко копие на своя шеф. Нисък и закръглен, той създаваше впечатление за типичен подмазвач.

Щом ги видя, Хитлер изпадна в бясна ярост. Лицето му сякаш се поду. Вените на челото му изскочиха и той почервеня целият.

— Предател! — изрева той на Щнайдхубер. — Ти, мизерна свиня такава!

— Майн фюрер — почна Шнайдхубер. — Не разби…

— Млък! — изрева Хитлер и се разтрепера, после изведнъж посегна и сграбчи знака СА на еполета на полицейския шеф и го задърпа. Якият офицер се залюшка като кукла. Хитлер дръпна още по-силно и отпори знака заедно с парче плат. — Ти заслужаваш презрението на всички всички, Шнайдхубер, чуваш ли ме! Ти… си… един страхлив, тъп, лъжлив…

Той спря, отстъпи една крачка, хвърли парчето плат и посегна към пистолета си.

Хайдрих мина покрай него, извади люгера си, опъна ръка и почти го опря в лицето на Шнайдхубер.

— Майн гот! — извика Шнайдхубер момент преди пистолетът да изгърми в лицето му. Главата му се отметна назад и той се просна на пода с обгоряло от барута чело. Малката опърлена деветмилиметрова дупка беше точно между очите му.

Шмит се дръпна към стената, коленете му се подкосиха и той се свлече на пода, вдигнал ръце пред лицето си.

— Моля ви — захленчи той.

Хайдрих стреля. — Куршумът мина през двете длани на Шмит и одраска челото му. Той падна с писък на пода, а Хайдрих се наведе и го застреля зад ухото.

После се обърна към Хитлер.

— Не заслужаваха да си цапате ръцете, майн фюрер.

— Точно така, точно така — каза разтрепераният Хитлер. — Къде са другите? Колко са в хотела?

— Половин дузина — отговори Хайдрих. — Останалите ще почнат да идват с влака в шест.

— Добре. Изпрати човек на гарата с инструкции. Арестувай ги, щом пристигнат. — Той погледна растящото червено петно на мраморния под. — И изчистете тази мърсотия. Отървете се от тези, които са тук сега.

— Слушам, майн фюрер. Хайл Хитлер.

Хитлер вдигна ръка в бърз поздрав и излезе. Хайдрих взе трима души и отиде в конферентната зала, където шестима офицери от СА бяха под домашен арест. Отвори вратите, които водеха към задния двор, сграбчи един млад лейтенант за ръката и го блъсна навън.

— Хайдрих, какво става?

— Осъдени сте на смърт от фюрера.

— Защо, за Бога? Не сме виновни за нищо.

— Обвинени сте за предателство. Хайл Хитлер! — И Хайдрих го застреля в гърдите. Лейтенантът изгрухтя и седна, а Хайдрих стреля втори път, в окото му. Останалите петима бяха изблъскани през вратите и докато викаха, че са невинни, и молеха за милост, бяха повалени на земята и разстреляни.

По късно през деня Хитлер седеше зад бюрото си в Кафявата къща и гледаше смъртоносния списък на Айке пред себе си. Фирхаус беше проверил имената предварително.

Химлер заповяда сто и петдесет кадети от СА и други сто лидери на кафявите ризи да бъдат закарани в стария армейски затвор край Берлин и смъртните отряди се захванаха за работа. Всеки петнадесет минути петима щурмоваци или кадети бяха извеждани от килиите и ги отвеждаха до червената тухлена стена на затвора. Разпаряха им ризите, начертаваха върху гърдите им кръг и десетина точни стрелци от СС ги екзекутираха. После хвърляха телата им в метални камиони за пренасяне на месо и ги превозваха до едно село близо до казармата, където ги изгаряха и разпиляваха праха им на вятъра.

Зачеркнати.

Един баварец, който беше помогнал на бирения пуч преди единадесет години, но беше против анексията на Бавария, беше изведен в близкото блато и пребит до смърт с кирка.

Зачеркнат.

Един музикален критик, изявен социалист, беше обесен в мазето си и разстрелян с четири куршума. Смъртта му беше вписана като самоубийство.

Зачеркнат.

Един бивш щурмовак на име Грюнщат, навремето личен телохранител на Хитлер преди да стане Gauleiter на един малък град в Германия, беше извлечен от къщата си и двата му крака и двете му ръце бяха счупени с брадва. После го дотътриха до едно малко езеро.

— Това е грешка! — крещеше той. Извикайте фюрера. Аз съм неговият телохранител!

— Verrater — рязко отвърна един от войниците от СС.

— Не съм предател — възрази Грюнщат.

Хвърлиха го в езерото и пушиха цигари, докато го гледаха как се дави.

Зачеркнат.

Генерал Курт фон Бридоф, помощник на генерал Шлайхер по време на бирения пуч, излезе от къщата си в седем и половина и изведе своя дакел, Гретхен, на сутрешна разходка. Докато се беше навел да прикачи каишката към нашийника, пред сградата спря един черен мерцедес.

— Генерал фон Бридоф? — попитаха отвътре.

— Да?

Тримата мъже в колата вдигнаха пистолетите си и стреляха едновременно. Една дузина куршуми разпраха тялото на фон Бридоф.

Зачеркнат.

Густав фон Карл, седемдесет и три годишен, който също беше участвал в потушаването на пуча през 1923 г., беше намерен в едно блато близо до Мюнхен, накълцан до смърт с кирка.

Зачеркнат…

Зачеркнат…

Зачеркнат…

До мрак смъртните отряди на СС, водени от Гьоринг и Химлер в Берлин, бяха зачеркнали над 1500 имена от списъка на Айке. Мюнхенската операция беше избила още над триста. Преди да падне нощта, почти всяко име от списъка на Айке беше зачеркнато.

Хитлер се облегна в стола си и бавно кимна Фирхаус.

— Свършено и завършено — каза той с облекчение.

Беше останал само Рьом.

Рьом седеше на железния креват в една килия на затвора „Щаделхайм“. Беше му толкова горещо, че си беше свалил дори ризата. Огромният му гръден кош беше покрит с черни и влажни сплъстени косми. Вратата се отвори, Фирхаус влезе, остави до Рьом няколко вестника с репортажи за „Колибри“ и сложи върху тях един зареден пистолет.

— Фюрерът ти дава още един шанс да намериш своя мир — каза Фирхаус.

Рьом го погледна и се засмя.

— Ако трябва да ме застрелят, кажи на Адолф сам да го направи.

— Както искаш — каза Фирхаус, обърна се и излезе от килията с рачешката си походка. Отвън го чакаше Теодор Айке. Фирхаус вдигна рамене.

— Упорит до края — каза той.

Почакаха петнайсет минути, после Айке провери пълнителя на люгера си и го зареди.

— Хайл Хитлер — каза той.

— Хайл Хитлер — отговори Фирхаус.

Айке слезе в мрачното вонящо мазе. Охраната наблюдаваше как силуетът му се стапя в полумрака на коридора — един едър ангел на смъртта с пистолет в ръката. Той не каза нищо. Отиде до килията на Рьом и кимна. Пазачите отвориха вратата.

Рьом вдигна поглед.

— Е, приятелю, значи ти си моят екзекутор — каза той. — Адолф няма смелостта да го направи сам, а?

— Началник-щаб, подгответе се — каза Айке. Рьом вдигна глава и извика:

— Майн фюрер, майн фюрер! Хайл Хитлер! Пистолетът в ръката на Айке гръмна. Първият изстрел улучи Рьом в гърдите.

— Ох — извика той и погледна раната с изненада. Айке стреля отново. Втора дупка се отвори до първата и събори Рьом на една страна. Той започна отново да се надига, главата му се клатеше, от носа му бликаше кръв.

Айке пристъпи по-близо и го простреля в слепоочието. Главата на Рьом се отметна настрани и той падна. Айке беше готов да стреля четвърти път, но видя, че Рьом е издъхнал, и се отпусна.

Няколко минути по-късно Фирхаус влезе в кабинета на Хитлер и докладва:

— Рьом е ликвидиран.

Хитлер го погледна намръщено изпод свитите си вежди. За момент сякаш изпита мимолетно угризение на съвестта, но то бързо отмина.

— И така… операта свърши — каза фюрерът. И бавно плесна с ръце.

— Браво…

„И сега той контролира германската армия — помисли си Фирхаус. — А полицията е под контрола на Химлер. За една нощ Хитлер унищожи сърцето и душата на СА и почти всички от явните си политически опоненти. Той е абсолютен господар на Германия. Сега цяла Европа е в ръцете му.“

Хитлер го погледна. Очите му блестяха. Жаждата му за кръв още не беше удовлетворена.

— Сега ми докарай Черната лилия — каза фюрерът.

28.

Джени напусна хотела още преди осем сутринта и нае три различни таксита по пътя към целта си — трик, който беше научила от Аврам. Плащаше предварително и изскачаше изведнъж, движеше се между сградите, взимаше ново такси и после повтаряше същата процедура. Не бе проверила дали някой я следи — просто приемаше, че някой го прави, както когато разпространяваше листовки и „Берлинска съвест“. Най-накрая пое по булевард „Ней“ на юг около града, покрай Триумфалната арка към Монпарнас и мина пеша две пресечки до едно малко кафене на улица „Лоншам“. Купи си вестник и седна на една маса, от която можеше да наблюдава вратата. Поръча си кафе. После отвори вестника и се смая. Статията беше почти на цялата първа страница.

Това което я изненада повече от уводната статия, беше колоната от Бърт Радмън. Защо не им се бе обадил за тези новини? После се усмихна — спомни си, че двамата с Ки се бяха любили до зори и бяха оставили бележка на рецепцията да не ги безпокоят.

Материалът на Бърт Радмън за „Операция «Колибри»“ беше на първа страница, точно под уводната статия, набран с едър шрифт и надписан „Коментар“.

Джени зачете.

Тя сгъна вестника и го напъха в чантата си. Както винаги се гордееше, че Бърт е толкова прям. Но беше и унизена от ужасните новини — унизена като германка. Вождът на нейната държава беше разрешил масово убийство като някой психически неуравновесен деспот от средновековните времена.

Джени забърза към ъгъла и сви по улица „Фреснел“ — къса светла улица с десетки пъстри магазини. Стигна до една цветарница, влезе и погледна над щанда със свежи, потопени във вода букети, които блестяха на утринната светлина.

— Мадмоазел — учтиво каза продавачът.

— Търся нещо специално — каза тя на френски.

— Може би ще мога да ви помогна.

— Търся черна лилия — натърти тя.

Изражението му се промени съвсем малко — просто очите му сякаш трепнаха и челюстта му се втвърди.

— Съжалявам — каза той. — Опитайте deux cent cing.

Докосна шапката си и й обърна гръб.

Тя тръгна по улицата, като проверяваше номерата; 205 беше близо до средата на пресечката. Това беше малка шивачница и гладачница, тясна и гореща. Миришеше на пара и почистваща течност. Нямаше никой освен един млад мъж с ръкавели, който гладеше панталони на парната машина. Той й се усмихна и попита учтиво:

— Ще вземате или ще оставяте?

— Дойдох да видя чичо — тихо каза тя.

— Чичо?

Той беше висок и слаб, с дълга рошава коса и нежни кафяви очи. За миг се обърна към прозореца и бързо огледа улицата.

— Чичо Ели — каза тя. — Донесох му едно цвете, едно рядко цвете.

Усмивката му стана по-предпазлива.

— О? Може би орхидея?

— Една лилия.

— Лилиите не са толкова редки.

— Тази е черна.

Той кимна. Все още я гледаше внимателно.

— Така е. И кой да кажа, че иска посещение?

— Джени Гулд. Аз съм сестра на Аврам. Очите му блеснаха.

— Ах, да — каза той топло. — Оттук.

Поведе я покрай парната машина в една тъмна стая между куп закачалки, отрупани с току-що изгладени дрехи, към някакво стълбище в дъното на магазина.

— Аз съм Юлиус Лохман — каза той, докато се качваха на втория етаж. — Чичо Ели е мой баща.

— Благодаря, че ми помогнахте, Юлиус.

— За мен е чест и удоволствие. Срещнах Аврам преди няколко месеца, когато беше тук. Много смел човек.

— Ще се радва да чуе мнението ви.

— Ами кажете му го.

Те стигнаха до малко антре и Юлиус леко почука на една врата, после я отвори и въведе Джени в малка, невероятно разхвърляна дневна. Един възрастен мъж седеше на едно бюро със сгъваем капак и пишеше нещо. Всяка преграда на бюрото беше натъпкана с листа и пликове за писма. Една малка масичка до него също беше затрупана с книги, листа и папки. Дори имаше папки натрупани на канапето и креслата, които заемаха едната срана на стаята. В рязък контраст с безпорядъка, самата стая беше светла и жизнерадостна, осветена отгоре от един тавански прозорец.

Старецът беше слаб, почти немощен. Бялата му коса се подаваше на кичури изпод черната еврейска шапка. Кожата му беше почти прозрачна като пергамент, както често става на стари години, а около раменете му беше преметнат дебел шал, въпреки че в стаята беше доста топло. Той вдигна поглед и изгледа влезлите над очилата си.

— Имаш гост. Това е Джени Гулд. Сестра на Аврам Волфсон.

— Половин сестра — каза тя.

Той стана с усилие, пое ръката й и каза с кротка усмивка:

— Добре, добре. Какъв приятен начин да започнем деня. — Целуна й ръка, после махна към дивана. — Юлиус, направи място, моля те.

Юлиус натрупа няколко купчини от разпилените документи на пода и двамата седнаха на дивана.

— Трябваше да напусна Германия много внезапно — каза старият Ели като посочи стаята. — Това е цялото ми имущество. Подреждам тези неща цяла година и все още съм на първата папка.

— Трябва да сляза в магазина — каза Юлиус и излезе.

— Значи вие сте германец? — попита Джени.

— Да — тъжно каза старият Ели. — Преподавах в университета заедно с Райнхард и Щернфелд. Аз се измъкнах. — Той спря за момент, после добави: — За съжаление те нямаха такъв късмет.

— Да, знам. Аз също съжалявам.

Той я разгледа с благите си очи, помъдрели от годините и изхабени от времето.

— Изглеждаш сякаш… изненадана — каза старият Ели. Тя се разсмя.

— Съжалявам, поради някаква причина очаквах да сте по-млад.

— О? Хитруването е игра за по-млади хора, така ли?

— Предполагам, че точно така си мислех. Смешен предразсъдък.

— Повечето предразсъдъци са смешни — каза той и вдигна рамене. — Както и да е, мила моя, необходима е стара глава да държи младите ръце стабилно. Освен това, кой ще помисли, че на седемдесет и девет годишна възраст ще стана ръководител на незаконния трафик на една подмолна организация? Намирам го за доста освежаващо. И така, какво можем да направим за теб?

— Трябва да говоря с Аврам. Той се намръщи съжалително.

— Много трудно, мила моя. Всъщност дори невъзможно в този момент. Чу ли какво се е случило? Точно сега нещата не са нормални. Казват, че около три хиляди от Sturmabteilung и още много други били убити през последните две нощи.

— Току-що прочетох вестника. Господи, какво се е случило?

— По същество това означава, че властта на Хитлер сега е абсолютна.

— Как могат хората да понасят това?

— Хората? — каза старият Ели с дълбока тъга. — Те не му обръщат внимание, мила моля. Те гледат на другата страна. Тяхното отношение е просто: не могат да направят нищо срещу това, така че се опитват да повярват, че то не се е случило. Ето защо работата на Аврам е много важна. Той буквално се е превърнал в гласа на германската съвест. Той продължава да им напомня, че това, което става, е морално несъвместимо. Не просто легално несправедливо, но и морално несправедливо.

Той се облегна и погледна към слънчевата светлина на яркото лятно утро.

— Знаеш ли, той е мой студент — каза старият Ели доста тъжно. — Аз много се гордея с това. Да си бил възпитател на един различен интелект е чудесно постижение.

— Не е възможно канцлерът на нашата страна да прибягва към хладнокръвни убийства — каза тя.

— О, той го е правил много пъти преди миналата нощ — каза старецът. — А сега чухме, че Черната лилия е следващият номер в неговия списък. Ето защо е невъзможно да се обадим на Аврам точно сега. Той е постоянно в движение. Но аз съм сигурен, че ще ми се обади до няколко дни. Да му предам ли някакво съобщение?

Тя поклати глава, после обясни защо е необходимо да отиде до Берлин.

— Преди да замина той ми каза винаги да се консултирам с вас относно връщането ми. Каза, че вие би трябвало да знаете, ако съществува някаква опасност.

— Необходимо ли е да направиш това? Да идеш в Берлин точно сега?

Тя кимна.

— Трябва да му кажа за моето решение. Той знае за Франсис, но никога не го е срещал. Също така трябва да опразня апартамента си и да видя някои познати. След няколко дни заминавам за Америка. Трябва да си взема довиждане.

— Това може да бъде направено вместо теб.

— Не, не мога да замина, без да го обясня на Аврам.

— Така ли? Напиши му писмо.

— Мислите ли, че съм в списъка на бежанците? Затова ли сте толкова загрижен за моето връщане?

Той поклати глава.

— Ни най-малко. Мисля, че щяхме да разберем, ако си в списъка. Но заради родството ти с Аврам това може да бъде опасно точно сега.

— Знам, че си мислите, че ако ме хванат, ще измъкнат информация от мен — каза Джени. — Повярвайте ми, това не е възможно. Аврам не ми е казвал нищо. Аз само помагах за разпространяването на листовки и вестници.

— Едно престъпление, което се наказва с обезглавяване, знаеше ли това? Закарват продавачите на „Берлинска съвест“ в мазето на затвора Щаделхайм и ги обезглавяват. Обезглавяват! Можеш ли да повярваш? Какво… варварство. Сърцето ме боли, когато виждам, че стават такива неща.

— Ще ми помогнете ли да се върна у дома? — каза тя настойчиво.

Той сякаш отлагаше решението.

— Трябва да признаеш, че е малко странно да помогнеш на някого да се върне в Германия — каза той накрая, почти като че ли слисан от тази мисъл.

— Чичо Ели…

Старият Ели вдигна рамене и завъртя очи.

— Понякога си мисля, че ние евреите прекалено много държим на рода.

— Аз не съм еврейка, чичо Ели. Аврам ми е половин брат. Но раснахме заедно като истински брат и сестра. Аз се възхищавам от това, което прави. Плаша се до смърт, но му се възхищавам. Най-малкото, което мога да направя, е да му обясня защо заминавам.

Той махна с ръце в знак, че се предава, и кимна.

— Извини ме за една минута — каза той, тежко се надигна и излезе от стаята. Тя седеше тихо и слушаше приглушения му глас в другата стая. Изведнъж усети, че я е страх — съвсем малко, но това беше една искра, която можеше да прерасне в ад. Тя се опита да потисне страха си, но устата й започна да пресъхва, по гръбнака й започна да се стича пот. Не се страхуваше за себе си, а за Аврам.

Старият Ели се върна с един лист хартия.

— Ще отлетиш за Лайпциг — каза той като четеше бележките. — После ще те закарат до Берлин с автомобил. Това са само два часа път, около стотина километра. Имаш ли къде да отседнеш там?

— Преместих се в нов апартамент преди да напусна. Телефонът не е на мое име. Мисля, че там ще бъде безопасно.

Старият Ели дръпна един стол пред нея, седна и се наведе напред.

— Но не за дълго — предупреди той. — Ако разберат, че си в Берлин, и наистина те търсят… Трябва да се измъкнеш колкото е възможно по-бързо. Когато си готова, ще се върнеш обратно по същия път. Помни: отсега нататък не се доверявай на никого.

— Даже и на Аврам?

— На него може, разбира се. Но избягвай всеки, който не е свързан директно с Лилията. И недей да търсиш Аврам, той ще те намери.

— Разбирам.

— Има само един полет на ден оттук до Лайпциг. Той ще замине след два часа. Трябва да използваш истинското си име заради паспорта. Нямаше време да ти намерим фалшив. Всъщност те проверяват само берлинските полети за бежанци.

— Не мисля, че ще направят връзка между Аврам и мен — имаме различни фамилни имена…

— Мила Джени, ако разберат неговата самоличност, много скоро ще разберат, че си му половин сестра.

— Да се надяваме, че не знаят кой е той. Изплъзва им се вече почти година.

— Добрият късмет не е вечен — каза старият Ели. Тя се усмихна и го потупа по коляното.

— Не бъдете толкова песимистичен.

— Ха! Ние, евреите, до един сме песимисти, мила моя — каза той с усмивка. — Това е от храната. Ако си по-различен, значи, че не си ял истински еврейски кашер.

Кигън се събуди от настойчиво звънене на вратата. Полузаспал той инстинктивно посегна да докосне Джени, но тя вече бе станала. Докато обличаше халата си, той забеляза часа: 9.45. Щяха да изпуснат самолета!

— Джени? — извика той.

После видя бележката на тоалетната масичка. Грабна я и я прочете, докато вървеше през дневната към вратата.

Кигън отвори вратата и Бърт Радмън, както винаги, нахлу, без да го канят. Размахваше сутрешния вестник и дърдореше. Кигън никога не го беше виждал толкова възбуден.

— Къде беше? Защо е изключен телефонът? Цяла нощ ти звъня! — дърдореше Радмън.

Кигън сънено го погледна, после пак зачете бележката.

— Къде е Джени? — попита Радмън.

— Вече е заминала — каза Кигън и му подаде листчето.

— Заминала? Закъде? — възкликна Радмън, докато четеше бележката.

— За Берлин.

— И ти я пусна да замине?

— Да я пусна? Та аз не я притежавам. Освен това ще я взема в четвъртък и ще заминем за Лондон. Какво толкова е станало?

— Ти не знаеш какво става?

— Къде?

— В Германия! Къде мислиш, на Марс ли? По дяволите, Ки, нацистите са обезумели!

Той подаде на Кигън едно копие от сутрешното издание на „Paris Gazette“ с неговата статия, препечатана от „Таймс“.

— Господи! — каза Кигън, когато прочете коментара на Радмън, и погледна приятеля си с възхищение. Възхищение, премесено със страх.

— Връщам се в Берлин със следобедния самолет за продължение.

— Отиваш в Берлин след като си написал това? Те ще те убият, глупак такъв!

— Все ти обяснявам…

— Знам, знам, че те няма да се забъркат с американската преса. Но ще ти кажа нещо: щом са ликвидирали три хиляди души за една нощ, твоят пропуск като журналист не значи нищо. Ти се тревожиш за Джени, а може би си номер едно в техния списък.

— Много ласкателно.

— Не, това просто си е много вярно. Слушай, мили човече, не обичам погребенията, окей? Особено когато най-добрият ми приятел е почетният клиент.

— Аз мога да се погрижа за себе си. Но ти трябва да измъкнеш Джени оттам, по дяволите.

Донесоха им кафе. Кигън попълни чека и наля две чаши. Радмън седна тежко на дивана, отпи голяма глътка и въздъхна.

— Ще вземеш самолета в четири часа ли? — попита Кигън.

— Да, в четири и десет.

Кигън замислено отпи от кафето си. Внезапно силен страх прониза гърдите му. Дали Джени наистина бе в опасност? Тя не се бъркаше в политиката. Но пък цялата страна, изглежда, беше полудяла. Може би Бърт беше прав. Може би щеше да е по-добре да измъкне Джени оттам.

Той рязко хвана телефона и заяви:

— Ще се опитам да открия самолета си. Може да отидем и двамата.

Няколко минути преди обяд телефонът извъня.

— Франсис? — каза един добре познат глас. — Тук е Конрад.

— Конрад! В Париж ли си?

— Не, в Берлин съм.

— Там всички ли са полудели?

— Само ако четеш вестниците. Франсис, обаждам ти се, понеже Дженифър се намира в голяма опасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух от някои източници, че Гестапо възнамерява да я арестува, ако се завърне в Берлин.

— Откъде си чул това?

— Не мога да ти кажа, но повярвай ми, от сигурно място. Поемам голям риск дори че ти се обаждам, но се чувствам малко участник във вашия роман. Трябва да бъдеш много внимателен.

— Но защо Джени? Тя не е…

Той спря като си спомни категоричните й инструкции. „Не давай адреса ми и телефонния ми номер на никого.“ И тя се беше преместила точно преди да дойде в Париж. Може би наистина беше замесена в нещо.

— Тя сега е там, Конрад — каза Кигън и провери колко е часът. — Трябва да си пристигне вкъщи сега.

— Къде живее? Аз ще я предупредя.

Можеше ли да каже на Конрад? Той беше поел голям риск като му се обаждаше. И беше приятел. Но все пак тя му беше казала да не дава информация на никого.

— Не се безпокой, Конрад, аз ще й позвъня. Сигурен съм, че ще намери убежище някъде, докато дойда и я прибера.

— Моля те, забрави, че съм ти се обаждал, нали разбираш?

— Какво обаждане? Слушай, Конрад, благодаря ти. Дължа ти голяма услуга.

— Нищо не ми дължиш. Това е най-малкото, което мога да направя.

Конрад Вайл затвори телефона и се смъкна на стола си. Висок, винаги елегантен, сега той приличаше на спукан балон. Срещу него седеше Фирхаус, опрял брада на дръжката на бастуна си. И се усмихваше.

— Ето, видя ли колко е лесно, Конрад? — каза Фирхаус. — Какво си направил? Нищо. Предупредил си един приятел. Направил си му услуга. И заради този великодушен жест фюрерът ще позволи на твоя клуб да продължи да представя своето… извратено представление всяка нощ — без никакво безпокойство.

През следващите години Кигън щеше често да разсъждава върху малките неща, които променят живота ни завинаги. Внезапни решения. Прибързани действия. Нещо толкова просто като телефонно обаждане. В този ден Кигън веднага позвъни в централата и даде телефонния номер на Джени в Берлин. Той звъня десетки пъти, а Кигън мълчаливо я подканяше да вдигне. Но никой не отговаряше.

Страхът му започна да се увеличава.

Дали да не позвъни на Конрад и да го помоли за помощ? Отново си погледна часовника. След два часа самолетът щеше да бъде тук. Към четири часа щеше да бъде на вратата й. Към пет щяха да бъдат на път обратно към Париж.

В централата телефонистката, която беше приела поръчката на Кигън, свали слушалките си и подаде телефонния номер на високия бизнесмен с немски акцент.

Фон Майстер се усмихна мило и й връчи банкнота от двеста франка. По-малко от петдесет долара. Дори в Париж животът беше евтин.

29.

На аерогара Темпелхоф Кигън бързо премина през митницата. Нямаше багаж, а и някои от митничарите го познаваха от честите му пътувания до и от Берлин. Радмън обаче нямаше такъв късмет — претърсиха двата му куфара много внимателно, а един агент от Гестапо стоеше наблизо и наблюдаваше всяко движение. После вкараха журналиста зад стъклената преграда за някакви досадни справки.

Беше пет часът следобед и Кигън нямаше търпение да отиде до апартамента на Джени. Крачеше нервно в голямата чакалня и наблюдаваше през стъклото как Радмън спори с митничарите. Агентът от Гестапо се беше облегнал на вратата с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на панталона и нахлупена ниско на челото филцова шапка. Агентите биеха на очи, но такава беше играта. Самото присъствие на секретната полиция беше заплаха. Беше ясно, че те знаят кой е Радмън и нарочно го дразнят.

Кигън се опита да се обади в апартамента на Джени от една телефонна кабина, но пак никой не отговаряше.

Къде беше тя?

Стомахът му се сви от притеснение. Той изпрати бележка на Радмън, че или ще му позвъни, или ще го види в хотела му преди да се върне в Париж.

Още щом таксито излезе от паркинга на аерогарата, Кигън разбра, че го следят. Един светлосин опел се отдели от тротоара на разстояние две коли зад таксито и подкара зад тях по магистралата към града. Когато стигнаха центъра, Кигън нареди на шофьора да направи няколко внезапни завоя и залъкатуши безцелно през града. Опе-лът бе хванат от един светофар и изостана с три пресечки.

— Завий насам — нареди Кигън и щом таксито зави, пъхна на шофьора цяла шепа марки, изскочи навън, скри се в един вход и загледа как опелът зави на ъгъла и ускори след таксито.

Качи се на още две таксита, после тръгна пеша и обикаляше улиците, влизаше в магазините, докато се убеди, че се е отървал от преследвачите си. Накрая стигна до триетажната сграда, където живееше Джени, и постоя още няколко минути на отсрещния тротоар, за да е съвсем сигурен, че се е отървал от опашката си.

Къщата беше стара, каменна, в готически стил и излъчваше чара на Стария свят. Водоливници с фантастични форми се спотайваха заплашително в ъглите на покрива, прозорците на стълбите бяха с цветни стъкла. Широкото стълбище се виеше през средата на сградата и високият му таван допринасяше за мрачния интериор. Докато Кигън се изкачи на третия етаж, отвсякъде щракаха ключалки, чуваше се скърцане на дъски и той усещаше как нечии очи го оглеждат в полумрака на всяка площадка. Стигна последния етаж, бързо се обърна и погледна надолу по стълбището. Чу две-три врати да се затварят, но не видя нищо.

Апартамент 32А беше първата врата в коридора на последната площадка. Той чу скърцане на площадката долу, пак се обърна и видя една жена да го гледа. Тя веднага затвори.

Страхът му се усили.

Първото нещо, което забеляза, беше, че крушката в коридора е изгоряла. Дългият коридор беше покрит с тъмни сенки, освен един тънък сноп цветна светлина, която проникваше през вихрушката прах от единствения прозорец с цветни стъкла в дъното.

Ключалката на апартамента на Джени беше разбита, летвите на касата бяха сцепени, а вратата отзяваше. Устата му пресъхна, внезапна тръпка прониза гърдите му.

Той блъсна вратата и я отвори.

— Джени?

Никакъв отговор.

Кигън предпазливо влезе в апартамента.

— Джени?

Пак нищо.

Той мина през късото входно антре и спря на вратата на дневната. Там цареше пълна неразбория. Тапицерията на канапетата и столовете беше разпрана, подът бе целият в морска трева и дреб. Всички шкафове бяха отворени, чекмеджетата бяха издърпани и изсипани насред стаята.

— Джени!

Той препусна през малкия апартамент, провери кухнята, малката трапезария и спалнята. Разрухата беше пълна. В спалнята дюшекът беше хвърлен наполовина върху леглото и разпран. Дрехите от гардероба бяха разхвърляни навсякъде.

Апартаментът беше празен.

— Джени — извика той, макар да знаеше, че отговор няма да последва.

Кой беше претърсил апартамента? И къде беше Джени? Ако се криеше, как щеше да се свърже с него? Тя дори не знаеше, че той е в Берлин.

Изведнъж светлината изгасна. Кигън за момент се стресна, после опипом се върна във всекидневната. Чу зад себе си звук. Бавно мина през стаята, клекна с гръб към бюрото и се приготви за бой. Подът проскърца. Да, в апартамента имаше още някой. Кигън понечи да стане, но в същия миг две силни ръце го сграбчиха за врата в задушаваща хватка. Той удари назад и нагоре с лакът в слабините на нападателя си. Чу се пъшкане, а Кигън се извъртя и удари непознатия с юмрук в лицето. Отнякъде изскочи втори мъж, обви ръце около кръста му и притисна ръцете му към тялото. Появи се и трети — отпред, но Кигън го ритна в корема с крака, замахна с глава назад и смаза носа на онзи, който го държеше. Мъжът изкрещя от болка. Кигън се освободи от хватката му, обърна се и със силен ъперкът го повали на пода.

Отново го атакуваха в гръб, поне двама, и тикнаха в лицето му някаква кърпа. Хлороформът опари очите и носа му. Той се опита да задържи дъха си, но го удариха в корема и си изпусна въздуха. Притиснаха кърпата по-силно към лицето му и всичко започна да му се върти. Ръцете му загубиха силата си, краката му отмаляха. Той усещаше, че все още се бори, но светът около него започна да се смалява, после всичко изчезна.

Събуждаше се бавно, сякаш излизаше от дълбока кома. Още усещаше миризмата на хлороформ върху кожата си. Беше завързан за някакъв твърд неудобен стол, очите му също бяха вързани. Повръщаше му се и той тежко преглътна и няколко пъти пое дълбоко въздух. Чувството на гадене бавно се разсея.

— Хер Кигън, ще ти развържа ръцете и ще махна превръзката от очите ти — каза един глас. — Помни, че зад мен има човек с пистолет. Ако се опиташ да станеш от стола, той ще те убие.

Освободиха ръцете му, свалиха и превръзката и Кигън болезнено примигна срещу един блестящ прожектор.

— Господи — изпъшка той, разтри безчувствените си китки и засенчи очите си с ръка. Видя силуета на един мъж, който стоеше пред него и пушеше цигара. По-назад имаше друг силует, по-малък и с насочен към него пистолет.

— Какво искате? — попита Кигън.

— Какво правеше в апартамента на фройлайн Гулд?

— Вие от полицията ли сте?

— Да, от полицията — каза мъжът след кратка пауза. — Ти си обвинен във влизане с взлом в чуждо жилище.

Той разгледа двата силуета по-внимателно. И двамата имаха бради и дълги рошави коси и бяха облечени в работни ризи и широки панталони.

— Е, очевидно е, че някой ме е преварил — отговори Кигън остро. — И докато сме все още на тази тема, къде е госпожица Гулд?

— Аз задавам въпросите.

— Може би трябва да се допиташ до нея преди да продължиш?

— Може би ти ще ни кажеш къде е тя?

Тръпка на боязън премина през Кигън. Беше ли това някакъв вид уловка? Ако те бяха от Гестапо, къде беше Джени и какво правеха те в нейния апартамент? И къде беше той и защо го подлагаха на строг разпит?

Нещо не беше наред.

— Ти пристигна на Темпелхоф тази вечер с частния си самолет, Кигън. И направо премина през митницата.

— Ей?

— Никаква митническа проверка?

— Нямах никакъв багаж. Освен това аз идвам и си тръгвам от Берлин много често. Всички на летището ме познават.

— Не се ли сещаш, че си проследен дотук?

— В никакъв случай. Някой започна да ме следи, но аз се отървах. — Той спря и се усмихна. — Разбира се. Това бяхте вие, момчета. Вие бяхте тези, от които се отървах. И след като ви се изплъзнах, вие все пак се появявате в това жилище, значи сте знаели къде живее тя. По дяволите, вие ме преследвате. Защо?

— Аз ще задавам въпросите, ти просто продължавай да говориш.

— Окей. Искаш ли да ти кажа какво не мисля? — каза Кигън.

— Какво не си мислиш, хер Кигън?

Кигън отново вдигна ръка, така че да спре силната светлина.

— Не мисля, че сте от Гестапо. Не изглеждате като Гестапо и не действате като Гестапо, и по дяволите, дори не се обличате като тях. Косите ви са прекалено дълги и имате бради. И ако бяхте от Гестапо, нямаше да ме питате за митницата. Освен това, ако бяхте от Гестапо, щях да бъде в някое подземие, най-вероятно с електроди, прикрепени към тестисите. Не го ли правят по този начин?

— Много си схватлив, Кигън. Но ние знаем това. Какво друго не си мислиш?

— Е, ако не сте Гестапо, тогава моето предположение е, че вероятно сте точно обратното. Какви сте, някакъв вид терористична организация? Партизани? И какво правя тук? И защо сте претърсвали апартамента на Джени Гулд?

— Ние не носим отговорност за това.

— Тогава кой? Гестапо?

— Ти си много умен, Кигън, но въпросът сега е на чия страна си?

— Спрямо какво?

— Спрямо Фирхаус. Доколко си близък с Фирхаус?

— Фирхаус? Нямам никаква връзка с Фирхаус. Виждал съм го на десетина приема и се натъкнах на него веднъж в сауната. И всъщност какво, по дяволите, ви засяга това? Кои сте вие?

— Фирхаус е главатарят на една организация, наречена „Die Sechs Fuchse“ — каза брадатият мъж. — Не знаеше ли това?

— Шестте лисици? — каза изненадано Кигън.

— Това е специална разузнавателна група, съвсем отделна от СС. Той е неин шеф и докладва само на Хитлер.

— Искате да ми кажете, че Фирхаус е някакъв вид супершпионин?

Едрият брадат мъж бавно кимна.

— Той е може би по-опасен от Химлер или дори Хайдрих. Всички знаят на какво са способни те, но хер докторът е една загадка. Ние знаем, че е съветник на Хитлер, следователно има влияние. Знаем и че душата му е черна като брадата ми.

— Откъде знаете това?

— Понеже работата ми е да го знам, Кигън.

— Е, всъщност каква, по дяволите, е вашата работа? И какво общо имам аз с това? Аз не съм германец.

— Но си влюбен в германка.

Какво ставаше? Къде беше Джени и кои бяха тия шегаджии, и какви бяха тези измислици за Фирхаус и супершпионите и за Гестапо? Той скочи внезапно и блъсна стола към мъжа с пистолета, но той отскочи и се прицели право в главата на Кигън.

— Това не е ваша работа — изръмжа Кигън и тръгна към него. Спря когато дулото почти опря в челото му. — И ми омръзна да размахваш това нещо в лицето ми. Или го махни, или го използвай!

— Не ставай глупав, американецо.

— Мисля, че вие ме заблуждавате. Не сте ме докарали тук да играем валс, а защото искате нещо. Защо просто не го кажете и не престанете да размахвате тоя пищов?

— Не се отнасяй пренебрежително към…

— Вижте, защо съм тук? — настоя Кигън и пристъпи още една крачка. Дулото на пистолета опря в челото му. — Ето, не можеш да пропуснеш. Сега или дръпни спусъка, или ми кажете какво искате. Казах ви, че не знам нищо за Фирхаус. И откъде знаете за моята връзка с Джени… и всъщност какво, по дяволите, ви интересува това?

Брадатият мъж го загледа няколко секунди, после посегна и наведе ръката на мъжа с пистолета.

— Казвам се Аврам Волфсон — каза той най-накрая. — Джени ми е половин сестра.

— Твоя сестра! — смая се Кигън. Погледна Волфсон няколко секунди, после каза: — Е, би трябвало да те смъмри, че си играеш с пистолети.

— На всичко ли се присмиваш?

— Защо не? Животът е шега. И колкото по-остаряваш, по-забавна става. Вижте, дойдох тук да взема годеницата си и да я върна в Париж. Идвам тук, апартаментът й е в безпорядък, нея я няма, получавам една кърпа хлороформ в лицето, събуждам се в някаква дупка с прожектори и пистолети и вие, момчета, ме разпитвате насила, а сега ми казваш, че си й брат. Какво става, по дяволите?

— Трябваше да се уверя, че не си свързан с Фирхаус.

— Защо? Заради Джени? Това да не е някаква странна семейна традиция, да се опитваш да сплашиш до смърт ухажорите й? Аз обичам сестра ти. Помолих я да се омъжи за мен. Искам да кажа, защо ще правя такова нещо?

— Не знам, но ти и аз сме единствените, които знаят къде живее. Някой се е добрал до жилището й и тя е изчезнала. Аз не съм казал на никого, така че оставаш ти.

Кигън почна да се ядосва, но успя да се овладее.

— Не съм казал на жива душа.

Големият въпрос сега беше защо някой търсеше Джени? Защо?

— Защо я търсят? — попита Кигън.

— Наистина ли не знаеш?

— Ако знаех, щях ли да те питам?

— Може би например за да ни убедиш, че не си замесен.

— Вие май страдате от параноя, а?

— Да, затова сме още живи.

Волфсон запали нова цигара, дръпна бавно и пак така бавно издуха пушека към тавана, Печелеше време.

— Хайде, Волфсон, защо ще ме преследва Гестапо?

— Търсят нея. Тя е връзката.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Гестапо я преследва. Тя е била предадена и ние мислим, че тъкмо твоят приятел Фирхаус я търси.

— Предадена? От кого? И защо?

— Предал я е някой нещастен Judenopferer.

— Някой какво?

— Judenopferer е евреин, когото лови други евреи. Думата буквално означава „човек, който принася в жертва евреи“. Те прекарват с часове в прелистване на съдебни архиви, като търсят и най-далечното еврейско родство, слушат слухове, дебнат семейства…

— Все още не си ми казал защо.

— За да се доберат до мен.

— Окей, ще продължа да играя — въздъхна Кигън. — Защо те търсят?

— Чувал ли си някога за една организация, наречена Черната лилия?

— Не… почакай малко. Чувал съм този израз веднъж. В американското посолство.

— В нощта, когато отказа да помогнеш на Райнхард? Кигън не отговори доста време. Опипа джобовете си за цигарите и кибрита, запали си цигара и бавно кимна.

— Точно така. В нощта, когато обърнах гръб на Райнхард. — Той си разтърка очите. — Виж, Волфсон, сега знам доста неща, които не знаех тогава. Но не знам какво е Черната лилия. И можем ли да минем без прожекторите? Почва да ме боли главата.

Волфсон се обърна и направи знак с ръка. Силната светлина угасна, вместо нея запалиха малка настолна лампа. На една маса, почти съвсем до тях, седеше трети мъж. Кигън се огледа. Вяха в една почти празна стая, в която имаше само легло и шкаф, маса и два стола, тапицирано кресло и настолна лампа. Черен плат закриваше прозорците. В ъгъла имаше малка масичка с котлон и кафеник.

Мъжът на масата беше гладко обръснат, късо подстриган и носеше очила с телени рамки. Носът му обаче не беше за гледане — син и подут. Вторият, с пистолета, имаше брада. Той беше широкоплещест, мускулест, с навити ръкави. Гледаше свирепо, сякаш щеше да избухне всеки момент. Гъста черна брада допълваше зловещото му излъчване. Лявото око на третия, най-високия, беше започнало да се подува. Изражението му беше по-скоро напрегнато, отколкото лудо, и брадата му беше повече академична, отколкото заплашителна. Той беше спокоен и напълно се владееше. Никой от тях нямаше повече от двадесет и пет или двадесет и шест години.

„Е — помисли си Кигън, като гледаше превръзките и нараняванията — във всеки случай съм им нанесъл по някой удар.“

— Един пистолет? — каза той. — Вие имате само един скапан пистолет?

— Постоянно бягаме, вече от месеци. Но сега е по-напрегнато. Знаеш ли какво значи на немски Freiheit? Всички значения?

Кигън помисли един момент и поклати глава.

— Това означава нещо като… свобода. И воля. И дързост. И вдъхновение. Ние не взривяваме сгради. Не убиваме хора. Ние разпространяваме памфлети и се опитваме да помагаме на хората, които си имат проблеми с правителството. Евреи, германци, цигани, няма значение. Ако се превърнат в прицел и узнаем за това, ние се опитваме да ги изведем от страната.

— В Америка, по време на робството, са го наричали Подземната железница.

— Да, помагали сте на негрите да избягат на север.

— Вярно — засмя се Кигън. — Но защо изведнъж сте станали толкова опасни?

— Защото информираме германския народ за това, което наистина става тук, така че никой да не може да каже, че не е знаел какво става. Те никога няма да могат да излъжат. Ще трябва да кажат: „Да, знаехме, но не ни интересуваше“. Затова е „Берлинската съвест“. Всъщност един човек умря преди няколко дни. Един евреин на име Херман Адлер. Той беше Judenopferer. И вуйчо на Йоа-хим Вебер. — Волфсон кимна към младия мъж на масата.

— Твоят вуйчо е предавал евреи на СС? Йоахим кимна и заби очи в масата. После каза:

— Предаде и мен, и Аврам. И Вернер Гебхарт, третия ни другар.

— Боже Господи!

— Адлер беше един от най-добрите им хора — каза Волфсон. — Той беше отговорен за ареста на десетки хора. Евреи, противници на режима, цигани. Опитахме се да го убедим, предложихме му да го измъкнем от страната. Но той се отнесе към предложението ни с презрение. Ядоса се, развика се и взе че получи сърдечен удар. И умря.

Съжалявахме го. Той беше уплашен. Правеше единственото нещо, на което беше способен, за да остане жив.

— Той предаде доста от нас — горчиво каза Йоахим, племенникът. — Така че не съжалявахме чак толкова.

— После ми дойде идеята, че може да използваме случая с него като урок за другите ловци на евреи — каза Волфсон. — И написахме една статия за това, което той и другите Judenopferer правят с народа си. Сега разбирам, че беше глупаво. Това просто раздразни Гестапо и те явно са решили да унищожат Черната лилия.

— А Джени?

— Също Адлер. Той е направил Kettenglied — връзката. Но тогава ние не го знаехме.

— Господи, защо не ми е казала? Може би щях… Гласът му заглъхна. Осъзна, че положението е ужасно.

— Тя ни криеше — каза Вебер. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Трябваше да се досетя. Тя беше толкова потайна за новия си апартамент. Не искаше никой да знае адреса й или телефонния й номер.

Вебер не каза нищо. Просто го гледаше.

— Премести се, защото получи по пощата един от нашите памфлети — каза Волфсон. — Разбра, че това е номер: ние никога не бихме й изпратили нищо по пощата.

— Не разбирам — каза Кигън.

— Провокация на Гестапо — обясни Волфсон. — Германците са задължени да докладват за всичко, което има подривен характер. Така че онези изпращат един от нашите памфлети на определена улица и ако хората не докладват, че са го получили, ги обвиняват в подривна дейност.

— И тя се премести? Волфсон кимна и поясни:

— И единственият начин Гестапо да открие адреса й е да следи тебе или мен — или да открие телефонния й номер, който не е на нейно име.

Кигън го гледаше мълчаливо и мислеше. Та той дори не бе дал телефонния й номер на Бърт или Вайл. Не можеше да е виновен той.

— Ти и аз бяхме единствените, които знаеха къде е тя, Кигън.

— Казах ти вече, не съм казал на никого.

— Телефонира ли й от хотела си? — попита Волфсон.

— Какво, по дяволите… — Той спря. Беше ли възможно да подслушват телефона му в Париж, да са открили номера й и да са я проследили? Господи, беше ли той отговорен за това?

— Позвъни ли й? — повтори въпроса си Волфсон.

— Опитах се. Никой не отговори.

— Нацистите са из цял Париж. А телефонистките по хотелите не са неподкупни. Всичко, което им е било необходимо, е телефонният й номер. И са научили адреса.

— Господи! — Кигън закрачи из стаята и запали нова цигара от предишната.

— Тя се е свързала с Лилията в Париж. Те са я прехвърлили със самолет до Лайпциг и после са я докарали с кола до Берлин — каза Волфсон. — Така че Фирхаус е загубил дирите й. Той е бил отчаян.

На Кигън всичко започна да му се изяснява.

— И е накарал Конрад да ми се обади, като е знаел, че аз ще й позвъня. Стария ми приятел Конрад. Трябваше да заподозра, че се готви нещо лошо, когато ми позвъни. Конрад се огъва по вятъра, винаги ми го е казвал. А фон Майстер е чакал в централата да налапам въдицата. — Той поклати глава. — Съжалявам, наистина съжалявам. Но какво общо има Джени с всичко това?

— Нищо, наистина. Сигурен съм, че Фирхаус мисли, че тя може да ме предаде, но тя не може. Тя дори не знае за това място. Тя доставяше „Берлинската съвест“, разпространяваше някои листовки, това е всичко. Но те мислят, че тя знае къде се намирам. Понеже търсят мен. Мен, Гебхарт и Йоахим. Ние сме водачите на Черната лилия.

— Как се замесихте в това?

— Вестникът беше започнат от нашите преподаватели в университета. Щернфелд, Райнхард и Ели Лохман. Чичо Ели е в Париж със сина си и точно той уреди Джени да се върне тук.

— И вие, момчета, поехте знамето, а?

— Да, предполагам, че може да се каже и така. Но сега Черната лилия е много важна. Толкова важна, че Хитлер е обявил награда за главите ни и Черната лилия е главната цел на СС.

В някаква съседна стая звънна телефон. Йоахим стана и отиде да се обади.

— И трима студенти с един пистолет разиграват цялото Гестапо? — попита Кигън невярващо.

— Вече не само трима студенти — каза Волфсон. — Има повече от двеста души като нас в мрежата. Имаме връзки в Швейцария, Франция, Англия, дори в Египет и Америка. Е, досега имахме късмет. Но някои от нашите хора… нямаха късмет. Знаеш какво става когато ни хванат, нали?

— Мога да си представя.

— Не мисля, че можеш — каза Волфсон. — Закарват ни в затвора Щаделхайм и ни измъчват. И после ни обезглавяват.

— Какво?!

— Да, Кигън. Решат ни главите. На нас, студентите. Вебер се върна и извика Волфсон на вратата. Казаха си нещо шепнешком после влязоха и застанаха пред Кигън. Волфсон изглеждаше сломен. Вените около челюстта му се бяха втвърдили в сини бразди.

— Гестапо е арестувало Джени — каза той прегракнало. — Вече пет часа е в Щаделхайм. Не съм сигурен, че още е жива.

Кигън пребледня като мъртвец.

— Все пак трябва да погледнеш нещата в очите, Кигън. Те ще бъдат безмилостни с нея — каза Вебер. — Ще приемат, че тя знае повече, отколкото казва.

— И ние просто си седим тук и оставяме това да се случи? — каза Кигън. — И не предприемаме нищо?

— Нищо не можем да направим в този момент — каза Волфсон.

— Трябва да я измъкнем! — викна Кигън. — Да дадем гаранция, да намерим адвокати! Ще се обадя в посолството, може би те могат да помогнат.

Но, по дяволите, какво можеше да направи посолството! И защо ще му помагат? Чак сега разбра как се е чувствал Уоли вечерта, когато се беше опитал да измъкне Райнхард. Имаше обаче голяма разлика. Гестапо вече бяха хванали Джени.

— Това няма да помогне — каза Волфсон.

— Не можем ли да я освободим под гаранция? — молеше се Кигън. — Ще я заведа в Ню Йорк, никъде няма да бъде на по-безопасно място.

Гебхарт изведнъж проговори за първи път тази вечер. Гласът му трепереше от едва сдържан гняв.

— По дяволите, човече — каза той, — набий си го в главата. Вече е прекалено късно!

— Няма такова нещо като гаранция — каза Вебер. — Няма да има процес.

Шокът започна да отминава и Кигън бавно започна да осъзнава колко отчаяно е положението й. „Всъщност те казват, че тя е обречена“ — помисли си той.

— Не! — Той поклати глава. — Недейте казва това. „Мила Джени — мислеше си той, — това ли получи за любовта си към мен?“ Защо се случи това? Беше ли някаква жестока шега? Луди мисли започнаха да препускат в ума му. „Господи, може никога да не я видя отново! Аз дори не мога да й кажа сбогом! Господи! Какво става тук?“

— Какво става тук?! — извика той и сви юмруци. Сълзи напираха в очите му и той се опитваше да се пребори с тях. — Това е невъзможно, невъзможно! Трябва да има някой, когото можем да подкупим, някой, когото да из-нудим, да заплашим…

Те го гледаха с тъга, но без съжаление.

— Сега знаеш какво е да си като нас, ден след ден — каза Гебхарт горчиво. — Всеки ден отнема по някого. Приятели, любими, деца. Понякога цели семейства просто изчезват направо от улицата.

— Чуй, Кигън, ние разбираме чувствата ти — тихо каза Волфсон. — Моята омраза и гняв ме изпиха. Аз исках да бъда зоолог, да работя с животни. Погледни ме. Крия се непрекъснато. Помагам на един от може би петдесет или сто, които са в списъка. Раздавам памфлети из града на хора, които дори не ги е грижа.

— Тогава защо го правиш?

— Не можем просто да жертваме живота си, без да правим нищо — каза Вебер.

— Искам да убия Фирхаус — изтърси Кигън. — Искам да убия това копеле бавно. Искам да се моли… не, да проси… да проси милост. Искам да го обеся с краката нагоре и да полея с мед нещастната му гърбица и да пусна един плъх да го изяде чак до жалкото му черно сърце.

Той удари с юмрук по стената и после изтощен седна на ръба на леглото.

— Съжалявам, Кигън — каза Волфсон. — Но ние също я обичаме. Тя ми е сестра, не само половин сестра, а сестра в сърцето ми, разбираш ли? Вернер я обичаше от дете, заедно пораснаха, на една и съща улица. Йоахим ходеше на училище с тях, чак до колежа. Споделяме страданието ти. Разбираме как се чувстваш. Но няма нищо… което да можем да направим.

Кигън наистина разбираше страшната безизходност на трагедията. Джени беше просто една от стотиците, хилядите изчезнали в тези лагери. И тези хора ставаха неподатливи на болката поради чудовищността и безсмислието на живота, който живееха.

— Аз не мога да приема всичко това — каза Кигън и буйно закрачи из стаята. — Не мога да съжалявам хилядите хора, мога да съжалявам само нея, това е цялата ми трагедия точно сега. Точно сега мразя целия свят. Мразя и вас за това, че ми казвате, че всичко е безнадеждно.

— Мисля, че е дошло време да се отървем от всички Judenopferer, да ги научим, че трябва да спрат да предават братятя и сестрите си — каза Вебер.

Волфсон изтръска пепелта от цигарата си и вдигна рамене.

— И да станем същите като тях?

— Защо не? — каза Кигън. — За първи път разбирам значението… истинското значение… на „око за око“.

— Слушайте ме — каза Волфсон. — Моля ви, това е важно. Това, което правим, е едно много деликатно, много крехко нещо. Много опасно нещо. Дори един човешки живот да се спаси е важно, много по-важно от убийството.

— Но не нейният, нали?

Гебхарт стоеше до него със замъглени очи и също със стиснати юмруци.

— Не можеш ли да го проумееш, ирландецо? Хване ли те гестапо, всичко е свършено. Няма значение кой е, дори собствената ти майка или баща, всичко е свършено. Ние не сме армия, ние сме студенти и преподаватели, деца и старци без опит. Не можем да се мерим със СС и гестапо. Ние трябва да помогнем на тези, които още не са хванати.

— Разбираме как се чувстваш — каза Волфсон. — Моля те, разбери, нашето разочарование е също така мъчително.

И изведнъж Кигън разбра, че всъщност му е мъчно и за себе си. Защото е сам. А тези трима мъже бяха като семейство, дългогодишни приятели, които мълчаливо се обичаха. Неговата болка не беше по-голяма от тяхната.

— Съжалявам — каза той. — Държах се ужасно егоистично.

— Всичко е наред — каза Волфсон. — Познати са ни тези чувства. — Той млъкна за малко, после каза: — Кигън, трябва да напуснеш Берлин и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Не, няма да си тръгна без нея — отговори той.

— Не разбираш ли, човече, че ако влезеш в техния списък, теб също ще те измъчват? Ти знаеш прекалено много за нас.

Не знам нещо повече от това, което те вече знаят.

— Знаеш за нашата свръзка в Париж — рязко каза Вебер и пристъпи към него. — Как сме довели Джени тук, колко е голяма мрежата ни. Докато си в Германия, ти ще представляваш опасност за нас.

— Или… — каза Волфсон замислено.

— Или какво? — попита Кигън.

— Или можеш да отидеш при Фирхаус. Да се престориш, че не знаеш нищо. Кажи му, че Джени липсва, и го помоли за помощ.

— Да го помоля за помощ! Аз… искам да убия този мръсник.

— Точно това и очаква той, но ако се държиш спокойно, ще го убедиш, че не знаеш нищо — каза Волфсон. — Той може да даде някаква информация, която ние да използваме.

— Искате да шпионирам за вас?

— За нас, за Джени, за теб самия.

Кигън се замисли. Може би момчето беше право, може би щеше да преметне Фирхаус, като изиграе неговата игра. Положително си заслужаваше да опита.

— Добре — каза той. — Какво да направя?

— Върни се в хотела си…

— Нямам хотел, мислех да измъкна Джени оттук още тази вечер.

— Ти обикновено отсядаш в „Риц“, нали така? Иди там и се регистрирай. Позвъни на Фирхаус. Кажи му, че си се върнал да вземеш Джени и нея я няма. Апартаментът й е разбит. Това е всичко, което знаеш. Така ще се отървеш от него, ще го убедиш, че не знаеш нищо.

— Какво друго?

— Ако разберем, че по някаква причина те търсят, ще ти се обадим — каза Волфсон. — Съобщението ще оъде: „Тук е шивачът, костюмът ви е готов“. Ако получиш това съобщение, напусни веднага. Разбира се, гледай да не те проследят. Иди в градската зоологическа градина, Tiergarten. Има една телефонна кабина близо до въртележката. Чакай там и ние ще ти позвъним. За да знаеш, че сме ние, когато отговориш, ще те попитаме дали вече си си взел костюма. Твоят отговор ще бъде: „Не, не са зашили скъсания джоб“. Тогава ще ти дадем инструкции.

— Вижте, всичко това са само предположения и…

— Кигън, от дълго време се занимаваме с това. Повярвай ми, това не са предположения. Ако ти се обадим, изобщо не мисли, а тръгвай. Излез от хотела и иди в зоологическата градина.

В стаята се възцари тишина. Запалиха цигари. Волфсон си наля кафе. Гебхарт седна на един стол и бавно започна да си пука пръстите, един по един.

— Окей — каза Кигън най-накрая. — Ще опитам. Какво мислите, че ще й направят?

— Ще я измъчват. Дори ако знаят, че не знае нищо. Хитлер иска да си отмъсти за Черната лилия. Те знаят, че тя е Kettenglied!. Ще направят всичко, за да разберат какво знае. За щастие то не е много.

— И кое е най-многото, на което може да се надяваме?

— Че тя ще може да убеди Гестапо, че не знае нищо — отговори Волфсон. — И че ще я оставят да умре бързо.

— А ако оживее? — каза Кигън, без да промени гласа си.

— Ако остане жива? Дахау — каза Волфсон.

— Какво е Дахау?

— Едно малко градче на около тридесет километра от Мюнхен — каза Волфсон. — Построили са там лагер, огромен затвор с телени заграждения за политическите си врагове. Като руски концентрационен лагер.

— Колко дълго ще стои там? Колко време ще я държат?

— Те не действат по този начин.

— Няма да има присъда — тихо каза Гебхарт. — Тя ще остане там вечно. Дахау е адът.

30.

Лежа цяла нощ в леглото буден. Наблюдаваше телефона и чакаше Фирхаус да отговори на неговите обаждания. Беше звънял три пъти и беше разговарял все със същия студен оператор от СС. При последното позвъняване операторът се беше държал оскърбително.

— Не разбираш ли? — тросна се есесовецът. — Няма го. Ще ти се обади, когато реши. Auf wiedersehen.

Кигън лежеше и мислеше за Джени. Чудеше се къде ли се намира тя в този момент. Чудеше се с какви ли ужасни мъчения гестапо си излива яда върху нея. Представяше си как напада затвора, убива всички пазачи и я отвежда на свобода — луда и яростна спасителна операция, като на кино. И също така искаше да си отмъсти. Фирхаус, Конрад Вайл, фон Майстер, всички бяха допринесли по различен начин за трагедията, всеки поради различни съображения и всеки беше еднакво отговорен.

Минутите се влачеха бавно. Зората се прокрадна между пердетата и хвърли върху килима червено петно. Той наблюдаваше как лъчът светлина става по-дълъг и по-широк и бавно осветява стаята.

Телефонът представляваше мълчалива заплаха. Той го погледна, посегна към него, после си отдръпна ръката. Премисли, посегна пак и поръча да му донесат кафе и кифли. Когато на вратата се почука, той отвори, като очакваше пиколото. Там обаче стоеше Бърг Радмън.

— Може ли да вляза? — тихо каза той.

Страхът обхвана Кигън отново — още по-ужасен страх, защото Бърт Радмън никога преди не беше искал позволение да влезе. В неговия стил беше да нахлуе с размахани ръце.

— Не знаех, че гестаповците са прибрали Джени.

— И аз го разбрах късно снощи. Позвъних в бюрото и ти оставих съобщение.

— Господи, Ки, съжалявам.

— Не знам какво да правя. Никога не съм се чувствал… така безпомощен.

— Изглеждаш ужасно. Спал ли си? Кигън поклати глава.

— Не можах да заспя. Ти какво разбра? Със сигурност, искам да кажа?

— Била е арестувана в два часа вчера следобед…

— По дяволите, защо тръгнах да се обаждам! — възкликна измъчено Кигън.

— Да се обаждаш? Къде?

Кигън започна да обикаля стаята. Говореше тихо, сякаш на себе си, сякаш Радмън изобщо го нямаше и той се… обръщаше към някакъв въображаем събеседник и изреждаше действията, довели до залавянето на Джени.

Радмън го спря и го погледна насмешливо.

— Откъде знаеш всичко това?

— Някои неща са предположения, но повечето са факти. Знам го, можеш да ми вярваш.

— Какво друго знаеш?

— Че вероятно са я измъчвали. Сега вече може да е мъртва. Нали така правят.

Радмън го хвана здраво за ръката.

— Тя не е мъртва, Франсис.

— Сигурен ли си? Откъде знаеш? — бързо каза Кигън.

— Получих информация. Преместили са я към пет часа тази сутрин.

— Преместили? Къде?

— Карат я в Дахау, Ки.

За момент Кигън не проговори. Не беше изненадан. Самата новина не беше неочаквана. Смая го това, че най-лошите му страхове са се сбъднали.

Дахау!

— Не! — изграчи той.

— Взели са четирима. Арестувани за…

— Не! — изкрещя Кигън и стисна юмруци.

— Слушай… слушай ме, Франсис, нищо не можеш да направиш точно сега. Но поне знаем, че е жива. Тя е политически затворник. Ако я бяха съдили, щяха да я осъдят за държавна измяна. Но няма да има съдебен процес. Засега нея просто я няма, Ки. Може би когато…

— По дяволите, всички ми повтаряте едно и също. Само това чувам: „Нищо“. Писна ми да слушам тази дума.

— Ки…

— Ще отида в посолството, ще се обадя на президента…

— Ки…

— По дяволите всичко, ние ще се оженим! Тя ще стане американски гражданин. Господи, тя не е направила нищо. Нейният брат…

— Ки!

Кигън спря. Беше плувнал в пот, ръцете му трепереха.

— Чуй, човече — каза Бърт. — Ако можех да щурмувам това място сам и да ти я докарам, щях да го направя. И ако не беше най-добрият ми приятел, нямаше да ти говоря така…

— Тогава недей — отряза го Кигън. — Слушай. Не приемам нищо. Аз… не мога… да се откажа… от това!

— Трябва да го направиш! — отговори Бърт. Почти викаше. — Нямаш друг избор!

— Казваш ми това и продължаваш да твърдиш, че си най-добрият ми приятел…

— Господи, опитвам се да бъда искрен с теб…

— Глупости! Глупости!

— Слушай, нали точно ти казваше, че това не било твоя работа, помниш ли? — рязко каза Радмън. — Че това не било твоята страна, че всичко щяло да отшуми. Казваше ми, че съм истеричен. Истеричен? Я се виж.

— По дяволите, какво очакваш да правя? Да танцувам из стаята?

Пиколото най-сетне им донесе кафето и Радмън наля две чаши и седна на дивана.

— Всеки ден стотици, може би хиляди хора биват отвличани по този начин — каза той. — Изчезват от домовете си, от улиците, магазините, от училищата, за Бога, и семействата им не могат да ги видят никога.

— Аз не съм един от тях. Аз съм американски гражданин…

— Това е несъществено, приятелю — прекъсна го Радмън. — Набий си го в главата. Всичките ти пари, цялото ти влияние не значат нищо тук. Ти си един от тях, Ки. Същата болка, същият гняв, същото… всичко. В тази история ти си просто един от тълпата. И безбройните други гласове заглушават твоя.

— Тогава да им покажем какво става. Напиши една статия за Дахау, за всичките…

— По дяволите, не разбираш ли? Никой не иска да чуе за това. Написах една статия за Дахау за „Хералд Трибюн“ преди три месеца. Натикаха я чак на трийсета страница на нюйоркското издание.

— Значи да легна по гръб и да се правя на умрял, така ли?

— Ки, ти не можеш да я измъкнеш — бавно каза Радмън. — Целият свят мисли така, както мислеше ти преди — че това си е германски проблем.

— И ти няма да направиш нищо, понеже това ще застраши ценното ти мръсно бюро, така ли?

— За Бога, Ки…

Кигън изведнъж замахна и фрасна чашата си в стената. Парчетата порцелан се пръснаха из стаята, а кафето бавно потече надолу. Раменете му увиснаха.

— Тръгвай, махай се оттук — унило каза Кигън. — Остави ме сам.

— Защо? — каза Радмън. — За да се отдадеш на самосъжаление?

Кигън се отпусна върху един стол и не отговори. Сякаш се беше смалил от бремето на трагедията. Радмън въздъхна и тръгна към вратата.

— Вече си поредният член на един много тъжен клуб, Ки. И всеки ден броят на членовете му расте.

И си тръгна. Когато вратата щракна и се затвори, Кигън скочи и каза високо:

— Глупости!

Телефонът иззвъня.

„Фирхаус? — помисли си той. — Най-сетне.“

Изтича през стаята, грабна слушалката и почти извика:

— Да?

— Хер Кигън?

— Да?

— Обажда се шивачът. Костюмът ви е готов.

Кигън, объркан, сърдит, съвсем напрегнат, не мислеше ясно.

— Какво? Какъв костюм? — рязко попита той.

— Костюмът ви е готов и днес затваряме рано, хер Кигън.

Щрак.

Кигън внезапно се върна към действителността. Беше ли това Волфсон? Не бе познал гласа, нямаше достатъчно време. Боже Господи, това беше предупреждение. Беше ли гестапо вече по дирите му?

Спря насред стаята и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои. Какво му беше казал Волфсон? Ако му се обадят за костюма, веднага да иде в градската зоологическа градина и да намери телефонната кабина до въртележката.

Веднага.

Той надникна през предния прозорец на апартамента, после през задния. Нищо необичайно. Отиде до шкафа и извади куфарчето, единствения си багаж. Отвори го рязко, извади един плик, провери съдържанието и го сложи във вътрешния си джоб. В куфара нямаше нищо друго ценно. Той го остави на масата и отново погледна през прозореца. Един черен мерцедес зави и спря на отсрещната страна на улицата. От него слязоха четирима мъже с кожени палта и черни шапки. Двама влязоха през парадния вход на хотела, другите двама заобиколиха.

Кигън излезе от апартамента, взе асансьора до втория етаж, бързо отиде до аварийното стълбище и тръгна надолу. Когато стигна първия етаж, вратата се отвори. Две черни фигури нахлуха на стълбището и почти се блъснаха в него.

Кожени палта, черни меки шапки, безизразни лица, празни очи. Копои. Единствена разлика между двамата беше във височината.

По-високият погледна Кигън изненадано, после изтърси:

— Хер Кигън?

Кигън реагира веднага — ритна го в капачката на коляното с всичка сила. Мъжът зави от болка и се свлече на пода, а Кигън заби коляно в слабините на по-ниския, хвана го за яката и удари главата му в стената, удари го още веднъж и той падна. Кигън бръкна във вътрешния му джоб и измъкна пистолета му.

Бързо се обърна към по-високия и тикна люгера под носа му.

— Само да гъкнеш и ще ти пръсна мозъка на стената. Разбираш ли ме? Verstehen?

— Да. — Германецът кимна. Лицето му бе изкривено от болка.

— Ключовете от колата. Schlussel Къде са? Beeilen sie sich mal, Beeilen. Бързо!

— Аз не…

Кигън ръгна дулото на пистолета под брадата на агента.

— Лъжеш, ти караше колата, копеле такова! Дай ми ключовете или ще те убия.

Агентът бръкна в джоба си и му подаде халката с ключовете.

— Сваляй палтото и шапката. Beeilung?!

Агентът с мъка успя да коленичи и си свали палтото. Кигън грабна шапката му и си я сложи. Взе палтото, наведе се и удари с пистолета агента по тила. Германецът изохка и падна в безсъзнание на пода. Кигън облече палтото и пъхна пистолета в джоба си. Дръпна шапката ниско над челото си, влезе във фоайето и без да поглежда надясно или наляво, тръгна право към вратата и излезе. Прекоси улицата, качи се на мерцедеса, запали го и подкара. Зави надясно на първата улица, даде газ и се промъкна между колите. След две пресечки зави пак надясно, мина още една пресечка, зави наляво и паркира. Слезе и хвърли ключовете в един мръсен канал. Отиде до ъгъла и намери такси.

— Tiergarten — каза той, щом се качи.

Дъждът беше преминал в леко ръмене. Кигън спря таксито срещу зоопарка, плати и влезе в един магазин. Изчака докато таксито тръгна и зави на ъгъла, после живо пресече улицата и влезе в зоопарка. Въртележката беше по средата, близо до езерото. Телефонната будка беше до клетката на маймуните през пътеката, която водеше към въртележката.

Кигън стоеше в ръце в джобовете и чакаше телефона да позвъни.

— Не се обръщай, ирландецо — каза един глас зад него. — Слушай сега. Разбрахме, че Фирхаус ще те арестува за шпионаж.

— Знам. Дойдоха в хотела.

— В опасност си. Иди от задната страна на въртележката. Там има барака. Влез вътре.

— Научихте ли нещо за Дже…

— Beeilen! Бързай!

Една млада двойка мина наблизо и спря до Кигън. Стояха прегърнати, без да обръщат внимание на дъжда, и хвърляха фъстъци на маймуните. „За нищо не ги е грижа — помисли Кигън. — Пред два дена това можеше да сме ние.“ Той почака, докато си тръгнат. Когато се обърна, зад него нямаше никого. Тръгна покрай въртележката, намери бараката и влезе. Помещението бе малко, само с една работна маса и стол. От тавана висеше гола крушка. Навсякъде имаше паяжини.

Вернер Гебхарт го чакаше. Студените му очи го преценяваха, после той извади един клин, вълнена шапка, спортна риза, спортен пуловер без ръкави и тежки обувки от една раница и ги сложи на масата. Извади и една руса перука и очила.

— Облечи die Verkleidung — каза Гебхарт смесвайки грубо английския и немския. — Beeilung?!

— Май наистина сте подготвени за спешни случаи, а? — каза Кигън и бързо започна да се преоблича.

— Очаквахме това — студено каза Гебхарт. — Каквото и да са научили от Джени, те ще мислят, че ти може да ни… как се казва…?

— Да ви сътруднича?

— Да. Трябваше да изчезнеш още снощи.

— Закарали са Джени в Дахау — каза Кигън.

— Да, чухме. Heute Morgen. Das Ungluck.

— Лош късмет? Само това ли ще кажеш?

— Ще се промениш, Кигън — твърдо каза Гебхарт. — Ще говорим за това по-късно. Да, това е всичко, което ще кажа.

— Ти не ме харесваш, нали, Вернер?

— Не те харесвам.

— Защо? — настоя Кигън.

— Защото се правиш на герой, защото си дързък и самонадеян, ирландецо.

— Окей — каза Кигън. — Ако ме хванат, и ти ще загазиш, така че защо не ми кажеш къде да отида и ще отида самичък.

— Horen sie mal! — каза Гебхарт с нисък, сърдит глас. — Аз не правя това, за да ти помогна, а за да помогна на нас. Защото ти си бреме за нас. Не се прави на глупак, няма да издържиш и десет минути без нас. Ти си… gefahrlich… опасен… и се правиш на герой, и ще умреш, и много от нас ще умрат с теб.

— Никой няма да умре.

— Виждаш ли? Самонадеян си. Стотици хора умират всеки ден.

— Опитвах се да се обадя на Фирхаус цяла нощ — каза Кигън, за да смени темата. — Той изобщо не се обади, вместо това изпрати гестапо.

— Той е много хитър.

— Хитър?

— Да. И е в тази игра от години — каза Гебхарт. — Ти не си му достоен противник, ирландецо, няма значение какво си мислиш. Това не е било добра идея. — Той събра дрехите, които Кигън бе свалил. — Откъде взе палтото и шапката?

— От гестапо. — Кигън извади люгера от джоба на палтото и му го подаде. — На, може да ти потрябва.

— Какво си направил?

— Трябваше да се отърва от двама агенти — каза Кигън, докато обуваше панталоните. — Не ги убих, само ги позамаях. Освен това им откраднах колата и я оставих някъде в центъра.

— Така… сега те търсят из целия град — каза Гебхарт, надяна перуката върху главата на Кигън, пъхна краищата на черната му коса под нея, приглади я надолу върху ушите и тила му. После му даде карта за, самоличност, която удостоверяваше, че е пощенски работник. Хитро. Нацистите избягваха да обиждат бюрократите.

— Ако ни спрат, аз говоря. Отиваме в Алпите на почивка.

— Окей.

— Сега шапката и как му казвате… die Brille.

— Очилата.

— Да. Стъклата се без диоптри.

— Е, как изглеждам сега? — попита Кигън.

— Просто запомни: ние знаем какво правим. Прави каквото ти казвам и не спори. И го прави бързо. Verstehen Sie?

— Да — кимна Кигън, — съвсем ясно ми е.

Излязоха от бараката, минаха покрай езерото до паркинга, качиха се в един син опел и потеглиха. Скоро центърът остана далече зад тях. Магазините и административните здания отстъпиха на жилищни сгради — и по-нови, и стари, готически, с големи сводести прозорци и яки дъбови врати. Скоро стигнаха до дълъг сив блок. Гебхарт сви зад него, спря пред един от многобройните гаражи и натисна клаксона. След малко вратата се отвори и той вкара колата в гаража. Вратата се затвори зад тях. Гебхарт изчака малко, после запали фаровете и кимна към една врата, която водеше в къщата.

— Мини оттам — каза той. — Viel Gluck. Аз няма да те видя отново.

Стиснаха си ръцете.

— Благодаря, Вернер. Viel Gluck и на теб.

Кигън влезе в къщата, качи се по едно късо стълбище и през една малка кухня влезе в дневната. Волфсон беше сам и седеше върху един голям вързоп. Нямаше никакви мебели, само една-единствена подова лампа с абажур. До нея имаше пълен с фасове пепелник.

— Добре дошъл, Кигън. Сядай, ако намериш къде.

— Настаняваш ли се, или се местиш?

— Настанявам се всъщност. Пътуваме с малко багаж, ирландецо. Понякога се налага да изоставим всичко. Така че трябва да убием малко време. Засега сме тук.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става?

— Имаме чудесен контакт в щаба на СС. Рано тази сутрин Фирхаус наредил да те арестуват. Обвинен си в шпионаж.

— Смешно.

— Но вярно. И ако те хванат, ще те убият.

— Но това не е нормално. Няма никакъв смисъл.

— Вярно, не е нормално. Но за тях има смисъл.

— И така, какъв е планът?

— Ще тръгнем по тъмно, ще караме до Мюнхен. Ние знаем черните пътища, където има малко движение. Ще продължи по-дълго, но ще бъдем там преди зори. Ще бъдем трима. Ти, аз и Йоахим.

— Имам ли право на глас в тази работа?

— Какъв е твоят избор, ирландецо? Да идеш в американското посолство? Влезеш ли там, няма начин да излезеш. Ще останеш там с години. Ако останеш в Берлин, съвсем сигурно ще те хванат и след твоята схватка с гес-тапо почти сигурно ще те убият. Другият вариант е да дойдеш с нас. Ние ще те измъкнем от Германия за четиридесет и осем часа.

— Защо в Мюнхен?

— Имаме силна организация в Мюнхен и трябва да прекараме един ден там. Много по-безопасно е да пътуваме през нощта и ще ни трябват две нощи, за да стигнем до швейцарската граница.

— Значи отиваме в Швейцария?

— Да. Имаме добри приятели там и знаем безопасни места, където да пресечем. Ако всичко върви добре, вдругиден ще бъдеш свободен човек.

Кигън запали цигара и помисли за другите възможности. Разбира се, Волфсон беше прав. Нищо нямаше да спечели, ако останеше в Берлин.

— Продължавам да си мисля, че ако напусна Германия, ще загубя всякаква надежда да помогна на Джени.

— Ако може да й се помогне, аз ти обещавам, че ще направим всичко, което е по силите ни да я освободим — каза Волфсон.

— Какво ще кажеш за бягство?

— Почти невъзможно. Опитали сме три пробива. Всичко пропадна. Дванадесет души умряха.

Волфсон загаси цигарата си и отиде до прозореца, за да провери улицата.

„Какъв живот — мислеше си Кигън. — В постоянно бягство, без да се доверяваш на никого, и да знаеш, че ако те хванат, някой рус олигофрен ще ти отсече главата в мазето на затвора.“

— Какво ще правиш, когато се върнеш в Америка? — попита Волфсон.

— Не знам — отговори Кигън. — Всичко стана толкова бързо… Сигурно ще се опитам да събудя хората. Да видят какво наистина става. Може би ще събера пари за вас. Ще се опитам да ви помогна някак.

— Ще им кажеш ли нещо, което те вече да не знаят? Хората чуват това, което им се иска да чуят, ирландецо. И точно сега не искат да обременяват съвестта си. По-лесно е да не обръщат внимание.

— Аз имам влиятелни приятели, Аврам. Може да успея да направя нещо.

— Политици? — Волфсон поклати глава. — Те няма да ти помогнат. Те се водят по желанието на хората, а хората не искат да слушат за нашите беди. Те си имат свои собствени проблеми. Повярвай ми, знам.

Волфсон се опъна на пода, подложи ръце под главата си и се загледа в тавана. Няколко минути изминаха в мълчание.

— Има само един начин да впечатлиш някого с ужаса, който вече съществува тук — каза Волфсон накрая.

— И какъв е той?

— Да го види сам — каза Волфсон. — Никой не може да отрече това, което е видял със собствените си очи.

После затвори очи.

— Ще поговорим по-късно. Нужен ми е малко сън — ще бъде дълго пътуване.

Кигън седна, облегнат на стената, и опря брадичка на коленете си. През тежките пердета се прокрадваха тънки лъчи светлина. След минута-два дишането на Волфсон стана по-дълбоко, по-ритмично и той заспа. Кигън наблюдаваше как сенките в стаята растат. Накрая той също задряма.

31.

Спотайваха се сред гъстите дървета и храсти, които закриваха лагера от главния път. От тях до лагера имаше сто метра пуста разорана земя, набучена със знаци, които предупреждаваха, че е минирана. Тесен път водеше до вратата, край него блестяха железопътни релси.

Кигън бавно движеше бинокъла. Първо огледа вратата, после телената ограда и накрая самия лагер. Унило и пусто място, мрачно, угнетяващо; огромен двор с дълги сиви дървени бараки, място без зеленина с изключение на един несполучлив опит за градина между две от бараките. Изкривените, мъртви растения висяха от коловете или лежаха върху твърдата почва. Самата земя беше спечена като скала от слънцето, земя толкова бедна, че слоеве от нея се бяха разбили на прах, отвяван и от най-малкия полъх на вятъра. Бараките сякаш бяха изникнали от мъртвата земя.

Загражденията бяха четири, от бодлива тел, на по метър разстояние, и по тях бръмчеше смъртоносно електричество. Следваше ров и още една ограда, над три метра висока и електрифицирана. Между оградите се разхождаха пазачи с кучета. На многобройни стълбове бяха монтирани мощни прожектори. По ъглите на лагера зловещо се издигаха стражеви кули.

Кигън изведнъж трепна. Един труп — труп на възрастен човек в раирани затворнически дрехи, се клатеше като парцал на вътрешната телена ограда; ръцете му, вдървени от смъртта, бяха широко разперени. Единият крак леко докосваше земята. Тялото му беше посивяло и започнало да гние. Бялата му коса се развяваше на вятъра. На десетина метра настрани една възрастна жена с носна кърпа, притисната върху носа и устата, вцепенено наблюдаваше разлагащия се труп.

— Боже Господи — промълви Кигън.

— Казваше се Розенберг. Банкер от Линц. Беше на петдесет и осем години. Тази, която го гледа, е жена му. Единственото му престъпление беше, че е евреин. Те му взеха парите, собствеността, разбиха му семейството и после ги докараха тук, в лагера. Сломиха този благороден възрастен човек и накрая той скочи върху телта и сложи край на всичко. Така че те ще го оставят там, докато буквално изгние. Като предупреждение за другите. Кигън свали бинокъла и пое дълбоко въздух.

— Искаше да видиш Дахау и аз исках ти да го видиш, Кигън — прошепна Волфсон. — Сега можеш да повярваш, сега можеш да убедиш другите, че това не е просто един отвратителен слух.

— Ох, наистина е отвратително — изстена Кигън. — Отвратително извън границите на възприятието.

Третият мъж, Милтон Голен, лежеше до тях с фотоапарат, обвит в плат, за да заглуши щракането на затвора, и правеше снимка след снимка на отвратителното заграждение. От време на време спираше да си нахвърли някои бележки.

— Опитваме се да събираме сведения за затворниците — прошепна Голен, като отново вдигна фотоапарата. — Следим кой е умрял, кой е болен. Не е много резултатно, но правим всичко, което можем. Идването тук е много рисковано, както виждаш.

— Не можем да останем повече от няколко минути — добави Волфсон. — Есесовците непрекъснато патрулират из гората с кучета.

Бяха минали с кола през покрайнините на Дахау точно пред разсъмване. Градчето се намираше на четиридесет минути от Мюнхен по главния път за Берлин, но Волфсон отби от шосето и отидоха до фермата на Голен. Прибраха колата в обора, а стопанката им сервира закуска и силно кафе.

— Ще ходиш ли в гората днес? — попита Волфсон домакина и той кимна.

— Безопасно ли е да идем тримата? — попита пак Волфсон.

— Безопасно колкото и за сам човек. Никога не е безопасно. Ако ни хванат, или ще ни вкарат вътре, или ще ни застрелят на място.

Волфсон се обърна към Кигън.

— Е, ирландецо, искаш да направиш нещо, за да помогнеш? Добре. Ще ти дадем възможност да отнесеш един спомен.

И му обясни основните правила. Изпълнявай заповедите. Говори само шепнешком. Тръгвай, щом ти кажат. Дойдоха в гората още по тъмно с една каруца за дърва с двойно дъно, оставиха я на километър от лагера и изминаха останалия път първо по един поток, за да не оставят миризма за кучетата, после под някакво голо поле по един подземен канал. Последните петдесет метра лазиха по земята, провирайки се през заплетени бодливи храсти и гъмжаща от буболечки трева, после изведнъж се оказаха в края на сечището около лагера и ужасната гледка се разкри пред тях.

Устата на Кигън бе пресъхнала от ужас. Той лежеше по корем, с една ръка беше навел тревата, а с другата изследваше лагера с бинокъла. Молеше се само да я зърне, да разбере, че все още е жива.

Най-голям шок предизвикваха самите обитатели. Изтощени, преждевременно състаренй, физически сломени, те изглеждаха като хипнотизирани. В очите им не се четеше дори отчаяние. Надеждата беше изчезнала и бе заменена от терор и примирение. Те се движеха из мръсния двор като роботи и дори не си говореха.

Един възрастен мъж с разпрани затворнически дрехи и бяла брада до гърдите стоеше на едно място и гледаше, без да мърда, през телената ограда. Очите му не се движеха нито наляво, нито надясно. Не правеше нищо. Просто гледаше през шестте метра бодлива тел и минираното поле към свободата.

Над лагера витаеше такова отчайващо усещане за пустота и безнадеждност, че Кигън грохна вътрешно. Раменете му се отпуснаха, от стиснатите му устни се изтръгна състрадателен стон.

— Шт — предупреди Волфсон.

— Боже Господи! — тихо каза Кигън. — Изглежда толкова… толкова безнадеждно.

— И така е за хората вътре — прошепна Голен. — Това място не е само за евреи. Повечето от тези затворници са германци, политически затворници. Враговете на Хитлер. Един Господ знае какво правят с тях.

— Хайде, не можем да останем тук, Кигън — каза Волфсон. — Кучетата ще ни надушат.

— Само още една минута.

Той мина с бинокъла още веднъж през тълпата на двора. И изведнъж я видя.

— Ето я! — промълви той. — Там, до онази барака. Току-що излезе.

Джени изглеждаше по-малка и някак отпусната. Пристъпваше с мъка и се препъваше. Беше се прегърнала, сякаш й беше студено. Косата й беше разчорлена. Носеше безформена дреха, която висеше до глезените й.

— Тя изглежда толкова… толкова крехка — промълви той. — Господи, какво са й направили?

— Поне е жива — каза Волфсон, като я откри с бинокъла си.

— Това не е живот. Това е мъчение — отговори Кигън. Той захапа юмрука си, за да не извика името й, та да я накара да разбере, че е наблизо, че има надежда. Но в сърцето си знаеше, че положението й е безнадеждно.

Затова ли го беше докарал Волфсон тук? За да разбере колко съвсем безнадеждно е всичко?

— Кигън, трябва да се махаме! — настоя Волфсон. Секунда по-късно чуха кучетата.

Волфсон сграбчи ръката на Кигън и го повлече между дърветата.

— Наведете се и бягайте — каза Голен. — Трябва да минем през подземния канал преди да са ни подушили.

Затичаха приведени през гъсталаците, които разкъсваха дрехите им и като бодливи ръце се опитваха да ги сграбчат. Зад себе си чуваха дълбокия лай и ръмженето на овчарските кучета. Настигаха ги.

— По-бързо! — изкомандва Голен.

Кигън загуби дъх, дробовете му горяха, мускулите на краката му почнаха да се втвърдяват. Но продължаваше да тича. Пред тях гората просветна, после изведнъж стигнаха канала и се напъхаха вътре. Бързо минаха през тясната тръба, изскочиха от другия й край право в потока. Затичаха през дълбоката до колене вода. Зад тях, вече далече, се чуваше как кучетата лаят, ръмжат и джавкат.

— Добре — извика Голен. — Кучетата се объркани. В тръбата са загубили миризмата ни. Почти стигнахме.

Изкачиха се по полегатия бряг. Каруцата си беше на мястото, конят пасеше до нея. Волфсон се мушна под каруцата, отвори капака и двамата с Кигън се натикаха в скривалището. Голен бързо смени мокрите си панталони и обувки със сухи, извади парче миризливо лимбургско сирене, натроши го, наведе се под каруцата и го втри в ръбовете на капака. После хвърли мокрите си дрехи при двамата и затвори капака. Кигън и Волфсон лежаха в тъмното и едва си поемаха дъх. След малко чуха Голен да сече дърва.

— Какво прави? — прошепна Кигън.

— Работи. Та ако ни проследят чак дотук, да не го заподозрат.

Никой не дойде да ги преследва. Сякаш минаха часове. Най-после Кигън усети как Голен товари дървата, после каруцата заскърца по пътя към селото.

— Ще бъдеш в Швейцария преди зазоряване — въздъхна Волфсон. — Нататък е лесно.

— Дължа ти едно — каза Кигън.

— Което означава?

— Означава, че ти дължа голяма услуга.

В тъмното Кигън се бореше със сълзите си.

— Бях само на сто метра от нея — изстена той. — На сто смрадливи метра!

Поражението му беше пълно. Сега вече напълно схващаше безнадеждността на положението.

— Използвай влиянието си, ирландецо — каза Волфсон. — Върни се и им кажи какво си видял тук. На, вземи.

— Какво е това? — попита Кигън, усетил в ръката си нещо хладно и малко.

— Филмът, който засне Голен. Вземи го с теб. Покажи им какво става. Кажи им, че ако не спрат тази лудост, грехът ще е техен, както и на всички германци, които извръщат лице от истината.

32.

Коулбрейк, Канзас, се намираше в югозападния ъгъл на щата. Триетажната сграда на съда беше най-високата в градчето и се издигаше точно в центъра. Около нея бяха скупчени пет-шест магазина. Единственото нормално дърво беше пред съда и в събота на пейката под него фермерите сядаха на приказка, докато жените им пазаруваха. Населението на самото градче беше 250 души.

Сега на пейката седяха само трима души. Джек Грогън и Дюи Уинтроп играеха на дама, дъската лежеше между тях. Третият мъж, Хайрам Джонсън, дялкаше свирка за внука си. Беше сряда. Годишнината от края на Световната война. И необикновено горещо за ноември. Градът беше почти безлюден.

— Трябва да е заради почивния ден — каза Гроган. — Всички са си вкъщи или са отишли някъде на парад.

— Не чухте ли? — обади се Хайрам. — Парадът в Липънкот е отменен.

— Какво се е случило?

— Пясъчна буря. Била по-лоша от зимната мъгла преди три години. Не можело да виждаш и на една крачка.

— Кой казва това? Харви Логан, басирам се.

— Точно така, Харви.

— Глупости, на него не може да му се вярва и на една думичка — каза Грогън. — Небето да се продъни, ще ти каже, че грее слънце.

— Добре де, обаче са отложили парада. И всичките ветерани с все презморските си шапки и медалите влезли в салона на училището, та да я изчакат да мине.

— Ако е като в Тълса миналото лято, няма да утихне — каза Дюи, сви устни и изплю дълга черна струя тютюнев сок в тревата.

— Чух, че в Чикаго имало такава буря, че превърнала деня в нощ — каза Хайрам.

— Да — намеси се Дюи. — Прочетох във вестниците, че са я видели чак в Олбъни, Ню Йорк. Ню Йорк! По дяволите, та това е през половината държава.

— По дяволите, Хайрам, не вярваш на това, нали?

— Вестниците не лъжат.

— Кой ти каза?

— Не и за такива неща.

— Глупости.

По шосето се зададе кола. Зад нея се вдигаха прашни вихрушки. Отдалече изглеждаше жълта, но като приближи, видяха, че е светлосиня, но е покрита с прах. Колата влезе в града и спря на площада. Шофьорът, със смъкнатата надолу вратовръзка, разкопчана яка и навити ръкави, слезе и изтупа праха от панталоните си. Под мишниците му имаше мокри петна, които стигаха почти до кръста.

„Търговски агент“ — помисли си Хайрам.

Шофьорът подръпна залепналата за гърдите му риза, отиде до пепси-автомата на стълбите на съда, пусна една монета, взе си кола и се приближи до пейката.

— Доста горещо за ноември, а? Хайрам кимна.

Търговският пътник отпи една глътка, изжабурка си устата с кипящата кола, после я глътна.

— Какво продаваш? — попита Грогън.

— Дамски дрехи — отговори високият мъж с усмивка. — Ама не върви много добре.

— Видя ли много прах?

— Навсякъде. А долу на юг е още по-лошо. Казвам ви, бях затворил прозорците и щях да припадна от горещина, а прахът се просмукваше направо през стъклата. Дяволска работа.

Той поклати глава и отпи още една глътка.

— Откъде си? — попита Хайрам.

— От Сейнт Луис.

— Доста далече.

— Е, тези дни трябва да пътуваш доста и да обиколиш голям район, за да си изкараш хляба.

— Прав си — съгласи се Грогън. — Хубава кола имаш.

— Беше, преди да ме хване тази виелица вчера. Виж, като гласпапир е. Изтърка ми боята от капака.

Той забърса с ръка под стъклото и събра цяла шепа прах. Не ги лъжеше — боята беше почти изтъркана от пясъка.

— По дяволите, гледай ти — каза Грогън.

— Накъде си тръгнал?

— Мислех да стигна до Липънкот и да пренощувам там. Забравих, че днес е празник.

— Откажи се — каза Грогън и поклати глава.

— Какво се е случило?

— Черна буря. Трябвало даже да отложат парада по случай годишнината от войната. Не можело да си видиш краката, толкова било зле.

— Може да задуха и насам — каза Хайрам.

— Със сигурност ли знаеш това?

— Приказки — каза Грогън. — Говорил по телефона със стария Харви Логан.

Хайрам поклати глава и повтори:

— Може да задуха и насам.

— Трябва да разбера — каза търговският пътник. — Може и да те убие, нали знаете. Прахът е толкова гъст, че може да те задуши до смърт. Ако наистина дойде насам, човек трябва да се прибере. И даже да си увие кърпа около носа и устата.

— Чувал съм за един човек, който останал навън. После наистина повръщал пръст, толкова зле било — каза Хайрам.

— Пак почваш — каза Грогън.

— Е, щом в Липънкот духа, няма да ходя натам — каза търговският пътник, отиде до бордюра и погледна на запад по шосето към Липънкот. — Имате ли хотел?

— На изток по шосето, на десетина мили. Бредитън. Отминал си го.

Той присви очи и се взря към хоризонта — търсеше зловещата вълна от пясък и вятър, който от месеци поразяваше малките прерийни градчета. През лятото горещината в Канзас беше стигнала 108 градуса по Фаренхайт и се беше задържала шейсет дни, а валежите за цяла година бяха само петдесет сантиметра. Така беше започнало всичко. Земята, изтощена от лошото стопанисване години наред, изсъхна, напука се, стана на шисти, после на прах. После задухаха силни ветрове и сякаш гигантска ръка загреба земята и я хвърли във въздуха. Облаците прах се мятаха като вълни в океан и поглъщаха всичко. Пътищата изчезваха. Огромни дюни затрупваха къщите. Цели градове изчезваха за една нощ, погребани под море от пясък. Животните се задушаваха в полето, хората умираха от пневномия, понеже дробовете им бяха задръстени с мърсотия. За девет месеца бе отвян почвеният слой на сто милиона акра. Смъртоносната вихрушка се разпростря от Тексас на север до границата с Колорадо. Прерийната земя така приличаше на плаж, че един журналист написа в „Тълса Трибюн“: „Карах си и изведнъж пътят изчезна. И изведнъж видях покрива на една къща, само билото, да стърчи от това, което приличаше на дюни на плажа. Почти очаквах да усетя мирис на солена вода.“

Търговският пътник беше преминал с колата през една малка буря предишния ден и това беше достатъчно зле. Сега, докато гледаше как черният облак замъглява хоризонта и расте, нещо в гърдите му се сви. Все още не се чуваше нищо, само зловещият черен плащ се развяваше пред буреносния вятър и се извисяваше към небето все повече и повече. Беше се насочил право към тях.

— Боже Господи — промълви търговският пътник. Тримата мъже дойдоха при него, проследиха погледа му и също видяха смъртоносния облак. Той продължаваше да се издига все по-високо в небето, по-черен от буреносен облак, по-черен от мрака.

— Господи — ахна Хайрам.

— На-на-насам ли идва? — запелтечи Грогън и очите му изскочиха.

— Не бой се, няма да ни подмине — каза Дюи.

— Трябва да си ида вкъщи — викна Хайрам. — Дано не стане като в Тълса.

— Иде, иде — извика Грогън и тримата мъже забързаха към колите си.

Търговският агент стоеше като хипнотизирай и наблюдаваше пясъчната буря. После смътно чу вятъра — нисък тътен, почти като далечна гръмотевица. „Вероятно е на двайсетина километра — помисли си той. — И е висока поне пет.“ Той купи още едно пепси, влезе в колата и отпраши назад по пътя, откъдето беше дошъл.

Караше към Бредитън, без да обръща внимание на ограничението от тридесет и пет мили в час. Гигантската вълна от пръст сякаш го гонеше по шосето. Търговският агент завърза една носна кърпа около лицето си и остави прозорците отворени заради горещината. Ферма след ферма от двете страни на пътя бяха напуснати. Табели по вратите съобщаваха на света, че земята и домовете са собственост на банката. На едно място мина покрай мъж, жена и две деца, които се суетяха край очукан стар форд. Вятърът вече вдигаше вихрушки около тях.

Беше на три мили от Бредитън, когато забеляза бензиномера. Стрелката показваше празно. Той удари уреда с пръсти, но стрелката не помръдна. Обзе го паника. Черната буря вече го настигаше. По шосето се въртяха пясъчни вихрушки, вятърът вече люлееше колата. После през спиралите от пясък и вятър той видя по пътя една бензиностанция, зави рязко и паркира до колонката. Бензиностанцията беше малка, от гофрирана ламарина и дърво, и вече трепереше пред яростната атака на природата. Мъжът изтича до вратата и заблъска по стъклото, после сви ръце около очите си и погледна вътре. Нямаше никого. Намери някакво ръждиво желязо и разби прозореца. Беше очевидно, че собственикът е напуснал набързо. Чекмеджето на касата беше отворено, токът беше изключен. Търговският агент изтича обратно до единствената колонка, разби катинара и започна да пълни резервоара, като се опитваше да закрие отвора му от вихрушката.

Огромната черна вълна се спусна отгоре му с рев на ранено животно и изведнъж денят се превърна в нощ. Пясъкът цепеше лицето и ръцете му като хиляди бръснарски ножчета. Той подкара колата към гаража, успя да го отвори и вкара колата вътре. Вятърът тръшна вратата и я затвори зад него, стана тъмно като в рог. Той запали светлините на колата и отиде обратно в офиса, грабна няколко шепи бисквити и захарни пръчици и ги наблъс-ка в джобовете си. Намери и газирана вода и взе няколко бутилки, върна се в гаража, влезе в колата, уви якето около лицето си, затвори прозорците и се сгуши на седалката.

Бушуващата отвън стихия бе огромна — десет километра висока, шейсет широка и петнадесет в дълбочина. Бурята се спусна върху малката постройка, погълна я, нападна я и безмилостно я заблъска със скорост сто километра в час. Той чуваше как металът свисти и как разни неща трополят из малката постройка, как стенат гредите. Единият край на покрива се отпра и вихърът забуча под него, обели го като кора на портокал и го отвя. Пясъкът се заизлива през отворената дупка като вода. Колата започна да се клати под яростта на природата. Търговският агент се държеше за кормилото и стискаше очи и зъби. Колата се затресе все по-бързо и по-бързо. Фин прашец започна да се процежда покрай прозорците.

Накрая, смазан и обезсърчен, търговският агент изкрещя:

— Спри!… Спри!… Спри!…

Беше тъмно като в полунощ и кошмарът продължаваше.

Търговският агент започна да се псува, че е приел тази работа. Беше прекарал три месеца в пътуване с кола първо на юг, после на север покрай Мисисипи до Сейнт Луис и беше видял обявата в един неделен вестник. Тогава реши да стане търговски пътник, понеже работата изглеждаше идеална. Щеше да бъде на път през цялото време и да обикаля селце след селце в прерийните щати.

— Всичко, което ти е необходимо — каза Албърт Кронън, човекът, който отговори на телефонното обаждане, — е един автомобил и сладкодумен език.

Неговата територия включваше Канзас, северна Оклахома и южна Небраска. Той можеше да прекара месеци на път без спиране и да показва стоката си — колани, памучни чорапи и бельо, семпли рокли — в село след село. Идеално. Никакво работно време, никакво разписание. Щеше да бъде самостоятелен.

Кронън обаче не беше споменал черните бури, тези вълни от смърт, които превръщаха равнинните щати в пустиня, селата в обезлюдени призрачни градове и отвяваха фермерската земя.

Колата се заклати по-силно. С мощен рев се откъсна и останалата част от покрива и търговският агент се сгуши по-дълбоко в седалката с рамене, вдигнати до ушите, и стиснати клепачи, за да се предпази от финия пясък, който се процеждаше през всяка цепка и отвор в колата. Колко дълго щеше да продължи това? Колко дълго можеше да продължи?

Вятърът порева още половин час и после отмина така бързо, както беше дошъл. Настана мъртвешка тишина. Търговският агент седеше на кормилото на колата. Усещаше в устата си вкус на пръст. Погледна се в огледалото и видя едно привидение, едно прашно клоунско лице с две черни дупки вместо очи. Избърса праха от лицето си с ръце и отвори вратата. От покрива на колата се посипа пясък.

През дупките в покрива на гаража нахлуваше мрачна светлина. Вратата беше приклещена. Той я подпря с рамо и я блъсна, колкото да се промъкне през нея. Площадката пред бензиностанцията се бе превърнала в пясъчна пустиня с високи дюни. Пътят към Бредитън беше навян цяла педя. Мъжът намери край една от стените полузатрупана метална табела и я издърпа. Един каубой с груби черти и с цигара, забучена в крайчеца на устата, му се усмихваше от табелата. Търговският агент прочете рекламата и се засмя на глас.

„Бих извървял цяла миля за един «Кемъл».“

„И на мен ми трябва камила — каза си той. — Но не точно като твоята.“

Използва табелата да изгребе пясъка пред гаражната врата и да направи път до шосето, изяде една захарна пръчка, изпи бутилка газирана вода и излезе с колата на шосето.

Един мъж, който можеше да бъде и на четирийсет, и на осемдесет години, стоеше пред входа на хотел „Бредитън“ — триетажна жълта тухлена сграда. Беше облечен в джинси с презрамки и стискаше юмруци пред гърдите си. Гледаше търговския пътник, но сякаш не го виждаше. Лицето му беше покрито с прах, очите и устата му приличаха на черни резки. Целият трепереше.

— Добре ли си? — попита търговският пътник.

— Н-н-никога не съм виждал п-п-подобно нещо — запелтечи възрастният човек. Ужасените му очи втренчено гледаха право напред. — П-п-пръст падаше от небето. Ад на земята. Ад на земята!

Една жена с лице като щавена кожа измиташе пясъка от линолеума на пода. Намазани с масло дрипи бяха пъхнати под и около рамките на прозорците. Фоайето беше приятно, с няколко дивана и кресла и разпръснати списания и вестници. Една врата до малкото бюро на рецепцията водеше към ресторанта.

Когато търговският пътник влезе, жената вдигна глава и попита:

— Искате да пренощувате ли?

— Да — отговори той.

— Имате късмет. Може да ви дадем, която стая поискате. — Тя остави метлата, отиде зад бюрото, завъртя регистрационната книга към него и му подаде писалка.

— Четири долара на вечер. Включва чисти чаршафи, мивка и шкаф в стаята, банята е в дъното на коридора. Закуската е за сметка на хотела.

— Съвсем приемливо — каза той уморено и записа името си в тефтера. Тя го завъртя обратно и прочете името му на глас.

— Джон Трекслър. Сейнт Луис. Знаете ли, мистър Трек-слър, виждам, че сте прекарали лош следобед, както и всички ние. Защо не се качите по стълбите на горния етаж и не вземете апартамента? Има самостоятелна баня и душ. Ще мога да ви нахраня след около час. Дотогава ще сме отворили кухнята отзад.

— Много любезно от ваша страна — каза търговският пътник. — Благодаря.

Той взе няколко вестника, качи се в апартамента, накисна се в топлата вана и спокойно зачете „Канзас Сити Стар“ отпреди четири дни. В отдела „Търси се“ забеляза една обява.

Той стана от ваната, избърса се, измъкна атласа от куфарчето. Аспън беше просто една точица в средата на Скалистите планини на около двеста и петдесет километра на запад от Денвър. Трекслър седна на леглото и запали цигара.

Двадесет и седем още веднъж беше намерил идеалното място, където да се установи.