Адската дупка

„Господине и славни господарю,

Честно казано, вярвате ли в Господ?

Искам да кажа, нека се разберем: вярвате ли в един господ, различен от нас, самотен, егоистичен и високомерен, създател, властник и съдия, който, ако не може да предвиди нещата, които ще се случат, е сляп и безразсъден като всеки шеф от изпълнителната власт; който, ако ги предвижда, е безпомощен като автор на посредствени водевили, защото тогава човекът, неговият шедьовър, е само едно слабо, зависимо и глупаво създание?

Или смятате че това, което се нарича Господ, няма да съумее да се абстрахира от живота и човечеството и че това е, което вашето християнство волю-неволю твърди, казвайки, че Бог е станал човек?

За всяка просветена и свободна мисъл в наше време този въпрос вече не стои. Но пред извънредните последици на този сигурен принцип колебливите умове се чувствуват неуверени и смутени.

Първото, което следва от това, е: Ако Бог е човек, човекът е Бог; когато говоря за човека, не говоря за еснафите и простаците, за съществата, които броят своите екюта като майски бръмбари или които рият земята като волове. Говоря за човека, който мисли, който обича, който иска; говоря за вас, за мен; в крайна сметка за човека!

Сега човекът, ако е бог, има правата на бог, това е очевидно. Той е господар да действа както му харесва и няма други прегради, освен границите на своята сила. Гениалният човек зависи само от своя гений. Без задръжки. Наполеон, когото сега проклинаме и когото до десет години ще обожаваме, знае или чувства това и в това е неговото величие. Спрямо стадото на посредствените гениалният човек има пълните права на овчар и касапин.

Сатаната на Милтън казва: «Зло, бъди мое добро!» Това е изключително и същевременно ограничено. Аз не бих се считал за задължен никога да не правя това, което хората наричат зло; но още по-малко бих се считал за задължен никога да не върша това, което хората наричат добро. Природата, която създава птиците, не създава ли и влечугите?

Но общественият ред — казвате вие. Да поговорим за него.

Вие държите много на обществения ред, приемам това: на вас той дава всичко. Но на мен! Аз съм евреин, аз съм незаконно дете, аз съм беден; три нещастия, които не зависят от моята воля и заради които въпреки всичко вашето общество ме отблъсква и за които ме наказва като за три престъпления. Ще ми позволите да не му бъда много признателен за това. Толкова по-зле за онези, които бият кучето си, вместо да му дадат вода и храна. Кучето побеснява и ги хапе.

Към кого имам задължения? Към вас, може би? Да видим.

Във Франкфурт има мрачна и мръсна уличка, покрита с остри камъни, заобиколена от двете страни от залитащи като пияни къщи; една улица, чиито празни магазини се отварят към задни дворове, пълни с железария и счупени гърнета; улица, която вечер се затваря с две превъртания като приют за болни от чума: това е еврейската улица. Никога слънцето не посмя да слезе всред този мрак и мръсотия. Е, добре, вие бяхте по-малко презрителен от слънцето. Един ден преди двадесет години минахте по тази улица и видяхте, седнало на прага на една врата, момиче с чудна хубост, което шиеше: затова вие по-късно отново се връщахте на тази улица.

Тогава още не бяхте ученият, когото по-късно Германия обогати и прослави, но бяхте млад и много умен. А еврейката имаше голямо сърце. Разбира се, не сте вие този, който ще ми каже какви бяха последствията от тази среща между нейното сърце и вашия ум. Но аз зная, че съм се родил година след това и че съм незаконен син.

По-късно майка ми се омъжила и е починала някъде в Унгария. Аз познавах само дядо си, стария Самуел Гелб, който се погрижи за сина на единствената си дъщеря. Колкото до баща ми, сигурно често съм го срещал, но той никога не даде да се разбере, че знае кой съм аз; никога не ме е признал нито публично, нито тайно. Можах да се видя насаме с него, но той никога не разтвори ръцете си за мен, никога не ми каза, тихо «Дете мое».

Предположих, че той има свой път в живота и че вече се е оженил. Без съмнение не би могъл да признае един евреин и извънбрачен за син заради положението си, заради жена си, заради раждането на законен син, може би.“

„Живях така до двадесетата си година, без да зная кой е моят баща и без да зная кой сте вие. На тази възраст една сутрин седях на този същия праг, където тринадесет години преди това бяхте видели майка ми да шие, когато изведнъж, вдигайки главата си, забелязах един важен господин, който ме гледаше право в очите. Това бяхте вие. Вие влязохте в магазина. Дядо ми, когото вие разпитахте, ви каза простичко, че не ми липсват ум и добра воля, че мога да изучавам всичко, че говоря вече френски и еврейски, на което той е можал да ме научи, че чета всички книги, които ми попаднат, но че бедността му го принуждава да ме отглежда с голяма мъка.

Тогава вие проявихте изключителна добрина, като ме взехте в химическата си лаборатория, малко като ученик и малко като прислужник. Но аз слушах и се учех. Седем години благодарение на железния ми организъм, който ми позволяваше да работя ден и нощ, благодарение на енергията, която ме потапяше в учението с някаква ярост, малко по малко навлизах във вашата наука и на деветнадесет години знаех почти колкото вас.

Бях изучил латинския и гръцкия езици освен всичко останало, само като присъствувах на уроците на Юлиус.

Толкова се интересувах от вашите опити, че вие донякъде се бяхте привързали към мен. И понеже бях мълчалив и див, не можехте и да подозирате какво се крие у мен.

Но това не можеше да продължава повече. Не след дълго вие забелязахте, че аз вървя сам по свой собствен път. Подразнихте се, аз също се раздразних. Имаше обяснение между нас.

Попитах ви докъде искате да ви отведе науката, вие ми отговорихте: до наука. Но науката не е цел, тя е средство. Аз исках да я прилагам в живота.

Как иначе! Ние държахме в ръцете си страхотни тайни и възможности. Можехме благодарение на нашите анализи и открития да произвеждаме смърт, любов, оглупяване, да пробуждаме ума и да го гасим, само с една капка върху някой плод, ако искахме, можехме да убием дори един Наполеон! И ние се възползвахме от тази чудотворна сила, която дължахме на нашия ум и на нашия труд. И оставяхме тази свръхестествена сила, това средство за господство, да спи ненужно! Задоволявахме се да го пазим в един ъгъл, както алчният глупак държи милионите си, които биха го направили господар на света!

Отгоре на всичко вие бяхте възмутен и ме удостоихте с честта да ме смятате за опасен човек. Сметнахте за благоразумно да затворите лабораторията си за мен и ме лишихте от уроците си, от които вече нямах нужда. Отказахте да ме водите, когато аз вече вървях пред вас. И ето преди две години ме изпратихте в този университет в Хайделберг, където, честно казано, с удоволствие дойдох да уча законите и философиите на света.

Но друго злодеяние: Юлиус е тук с мен и естествено аз имам влиянието, което ум като моя винаги ще оказва върху душа като неговата. Следствието — бащинска ревност и тревога. Вие държите на този си син, разбирам това: обожавате в него наследника на вашето богатство, на вашата слава и на дванадесетте, букви на името ви. Така че за да го откъснете от мен, се опитахте да ни разделите преди петнадесет дни, изпращайки го в Йена. Той пожела да ме последва почти против волята ми. Нима е моя вината?

Сега обобщавам. Какво ви дължа? Дължа ви живота. Не се стряскайте: с това не искам да кажа, че съм ваш син: винаги сте се държали с мен като с чужд. Приемам положението, в което ме поставихте. Искам да кажа, че ви дължа това, което ме кара да живея — науката, образованието, духовния живот. Дължа ви също издръжката от две години насам. Това ли е всичко?

И така, връщам се към началото на писмото си. Аз съм силен и искам да съм свободен. Искам да бъда човек, божие творение. Утре ставам на двадесет и една години. Дядо ми почина преди петнадесет дни. Нямам майка. Нямам баща. Няма какво да ме задържа. Аз ценя само собственото си достойнство, гордостта си, ако искате. Нямам нужда от никого. Не искам да дължа нищо на никого.

Старият Самуел Гелб ми остави приблизително десет хиляди флорина. Изпращам ви сумата, която платихте за моята издръжка. Толкова за парите. Колкото до моралния ми дълг, имам случай да ви платя и същевременно да ви докажа, че съм способен на всичко, дори на добро.

Вашият син, вашият единствен син Юлиус в този момент е в смъртна опасност. По стечение на обстоятелствата, което е излишно да ви обяснявам, животът му зависи от един лист хартия, който е в неговата Библия. Ако го намери, загубен е. Е, добре! Слушайте какво ще направя, щом подпиша това прощално писмо. Ще стана, ще извадя от джоба си бележка, подобна на тази която изтегли Юлиус, ще я оставя в Библията и ще взема неговата заедно с опасността. С това ще поправя жребия на сина ви на мястото на Провидението: в крайна сметка го спасявам. Квит ли сме вече?

След това моята наука ще бъде изцяло моя и ще правя с нея каквото пожелая.

Поздрав и забрава

Самуел Гелб“