Адската дупка

XVIIIДВА НАЧИНА ДА СЕ ГЛЕДА НА ЛЮБОВТА

Следващата неделя в седем часа сутринта Самуел и Юлиус излязоха от Хайделберг и поеха по пътя покрай река Некар, който водеше към Ландек. Бяха на коне, като всеки един от тях носеше ловна пушка, окачена за седлото. Освен това Самуел носеше куфар зад гърба си.

Трихтер, напълно възстановен след победата си, придружи пеша и с лула в уста до края на града своя благороден сеньор, от когото като че ли беше по-възхитен и горд от всякога.

Разказа му, че предната вечер навестил двамата ранени. И единият, и другият щели да се оправят. Но Дормаген трябвало да лежи три седмици, а Ритер — един месец.

На излизане от града Самуел се раздели с любимата си лисица, а двамата приятели пришпориха конете.

Юлиус се радваше на две неща: на изгряващото слънце в небето и на Кристиане в сърцето.

Никога Самуел не му бе изглеждал по-духовит, по-забавен, а на моменти и по-задълбочен. Словото на Самуел, живо и учено, допълваше за Юлиус гледката и доброто разположение на духа. Юлиус се радваше на картините. Самуел изразяваше гласно тази радост.

Така пристигнаха до Некарщайнах.

Говориха за университета, за учението, за удоволствията. Говореха за Германия и за независимостта. Юлиус имаше младо и благородно сърце, което биеше силно при тези мисли, и се чувстваше щастлив и горд, че смело е изпълнил задълженията си и безстрашно е рискувал живота си за скъпото и свещено дело.

Самуел и Юлиус говориха за всичко освен за Кристиане. Самуел не говореше може би защото не мислеше за нея, Юлиус може би защото мислеше прекалено много.

Самуел спомена за нея пръв.

— Виж ти! — каза той ненадейно на Юлиус. — Какво носиш там?

— Как какво нося?

— Да не си купил някое бижу за Кристиане?

— О, смяташ ли, че би приела? Да не я вземаш за някоя Лолоте?

— Е, имаше една кралица, която казваше, че това зависи само от сумата, която се прилага. Но поне помисли ли да вземеш някоя рядка книга по ботаника за бащата? Ето например „Съчиненията на Линей“ — ценно издание с гравюри, от него при книжаря Щайнбах има великолепен екземпляр.

— Какъв глупак съм! Не помислих за бащата — простодушие призна Юлиус.

— Досаден пропуск — продължи Самуел, — но съм сигурен, че не си забравил онова добро дете, което не се отделяше от Кристиане и което през цялото време беше до тебе. Разбира се, ти си купил за Лотарио една от онези чудесни играчки от Нюрнберг, които радват малките германчета на възраст от пет до десет години, чудесна игра. Веднъж се възхищавахме заедно на „Лов на свине“. Помниш ли онзи барелеф от дърво, където се виждаше цяло едно село с кмета, съдията и гражданите, увиснали по опашката, ушите и четината и което ни накара да се спукаме от смях на негово свинско величество като големи деца. Обзалагам се, че си купил барелефа. И много добре си направил. Преди малко бе прав, на детето трябваше да се купи подарък, а не на Кристиане. По този начин щедростта се допълва от деликатност. Да се подари на Лотарио, значи да се направи двоен подарък на Кристиане.

— Защо ми казваш това толкова късно? — попита Юлиус недоволен от себе си.

И с едно внезапно дръпване на повода обърна коня си към Хайделберг.

— Чакай сега! — извика Самуел. — Излишно е да ходиш за играчката и книгата в Хайделберг: те са тук.

— Какво?

— Рядкото издание на Линей и епичният лов на свине са в куфара ми. Давам ти ги.

— О, благодаря — каза Юлиус, — ти си чудесен!

— Работата е там, драги, че трябва да се действа чевръсто с малката. Ще ти помогна. Ако те оставя на твоята природа, ще ръждясаш в сантименталната си меланхолия и след година щеше да си напреднал толкова, колкото в навечерието на деня, когато я видя за пръв път. Но аз съм тук, бъди спокоен. Виждаш с каква готовност се въздържах да ти бъда конкурент. Ще се заема с Гретхен. Козарката ми се сърди, тя инстинктивно се страхува от мен, почти ме обиди. Това ме предизвиква. Но аз ще постигна успех. Не й се харесвам, значи тя ми харесва. Кой от нас ще успее пръв? Искаш ли да се обзаложим? И нека да започнем това надбягване към красотата, като пришпорим конете си. Ще видиш, че умея да прескачам скрупулите.

Юлиус отново бе придобил сериозно изражение на лицето.

— Виж какво, Самуел, имам една молба — каза той, — искам повече никога да не става въпрос между нас за Кристиане.

— Мислиш, че скверня името й, като го произнасям ли? Можеш да ми позволиш да казвам това, което аз ти позволявам да вършиш. И тъй като подозирам, че не отиваш в Ландек единствено заради господин Шрайбер и Лотарио, мога да предположа, че отиваш заради Кристиане.

— Дори и да е заради нея, какво от това?

— Ако е заради нея, то е с определена цел, и ако тя не е да я направиш своя жена…

— Защо не?

— Защо не ли? Хa-xa-ха! Колко е неразумен! По две причини, наивно създание. Първо, барон Хермелинфелд, който е толкова богат, толкова уважаван, толкова властен, няма да предпочете пред дъщерите на графове, принцове, милионери, които ще са щастливи да носят името му, някаква малка селянка. Освен това и ти самият няма да го поискаш. Станал ли си на възраст да се жениш?

— Любовта няма възраст.

— Любовта и женитбата са две различни неща, млади приятелю.

След това той продължи с дълбокомислен и страстен глас:

— О, аз не съм против любовта. Любов означава притежание. Да си господар на човешко същество, да владееш душата му, да събереш сърцето си със сърце, което е не по-малко твое, макар да бие в чужди гърди, да разпростреш твоето битие над други битиета, зависими и подчинена на твоята власт, всичко това действително е велико и прекрасно! Аз имам тази прометеевска амбиция в любовта! Но въпросът е в това, личността да се събере с възможно най-голям брой личности, да се обогати с всичката всеотдайност, която успее да завоюва, да овладее всичко, което е в неговия обсег. Глупаци са тези, които се задоволяват само с една жена и са доволни, когато са с нея, след като могат да бъдат със сто! Това карало жените да плачат? Толкова по-зле за тях! Морето е море само защото поглъща капките от всички реки. Аз бих искал да изпия сълзите на всички жени, за да мога да почувствам гордостта и опиянението на океана.

— Грешиш, приятелю — отговори Юлиус. — Величие е не да имаш, а да си. Богатство е не да получаваш, а да даваш. Аз бих се отдал целия и завинаги на тази, която обикна. Няма да пилея сърцето си на дребни монети по тривиални и преходни прищевки. Ще го съсредоточа само в една златна любов, дълбока и безсмъртна. И няма да бъда по-ограничен, нито по-алчен, напротив. Така, Самуел, човешката радост преминава в божествено щастие. Краят на Дон Жуан с неговите хиляда и три жени е адът. Краят на Данте с неговата единствена Беатриче е рай.

— Сам виждаш, че теорията води до поезия и до книжна любов — каза Самуел. — Но ето, стигнахме кръстопътя. Да забавим ход и да се върнем към действителността. Първо, ще казваме само малките си имена, а не фамилните.

— Не — каза Юлиус, — правя го не защото не вярвам на нея, а защото нямам вяра в себе си. Искам да мина за обикновен студент без богатство, за да бъда сигурен, че обича мен, а не името ми.

— Да, да бъдеш обичан заради самия себе си! Чували сме това — каза Самуел. — Както и да е, и второ, слушай приятелското предложение, което ще ти направя. Ще се ожениш за Кристиане, така да бъде, но трябва и тя да е съгласна. Значи важно е да я накараш да те обикне. Така че при нужда обърни се към мен като към съветник или даже… защото може да се наложи, даже като химик.

— Стига! — извика ужасен Юлиус.

— Напразно се горещиш — спокойно отговори Самуел. — Ливлите, който е струвал не по-малко от теб, е постъпил по същия начин с Клариса.

Юлиус погледна Самуел втренчено.

— Виж какво, трябва да си напълно покварен, щом това благородно момиче ти вдъхва подобни чудовищни мисли. Трябва душата ти да е мъртва, та този слънчев лъч да изкарва от нея подобни влечуги! Тя, която е толкова доверчива, толкова чиста, толкова невинна! Да се възползваме от добрината и невинността й! Ах! Колко лесно бих могъл да я погубя. Твоите омайни билета и твоите магии няма да са необходими. Омагьосването ще бъде излишно: нейната душа стига.

След това допълни като че ли на себе си:

— Тя бе права да се съмнява в него и да предупреждава и мен.

— А, нима е казала подобно нещо? — понита Самуел, като трепна. — Значи ти е говорила против мен? Може би ме мрази? Внимавай, аз не съм се занимавал с нея: оставих ти я. Но ако тя ме мрази, видиш ли, мога да я обикна. Омразата е като преграда, сиреч предизвикателство, тя е пречка, а аз обичам пречките. Ако тя ме обича, не бих й обърнал внимание, но след като ме мрази, внимавай.

— И ти внимавай! — извика Юлиус. — Чувствувам, че заради нея няма приятелство, което да ме спре. Заради щастието на една жена, която ще обичам, знай, че за мен е без значение да умра.

— А аз заради нещастието на една жена, която ме мрази, знай, че ще ми бъде безразлично да те убия.

Разговорът, който отначало беше толкова весел, започваше да става мрачен. Но през цялото време те бяха в движение и скоро видяха жилището на пастора.

Кристиане и Лотарио, които чакаха Юлиус под липите, му махаха отдалеч.

О, безразсъдство на влюбените! Изведнъж Юлиус забрави за мрачния и заплашителен Самуел и пред него имаше само светлина, нежност и чистота.